Jump to content

1928_08_31 Гордость и ревность


Ани

Recommended Posts

От книгата, „Положителни и отрицателни чърти на човѣка“.
1-ва и 2-ра лекции на Специалия (младежки) окултенъ класъ, VIII година (1928–1929).
Издание 1928 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание


 

Гордость и ревность

 

 

„Само свѣтлиятъ пѫть на Мѫдростьта води къмъ Истината.
Въ Истината е скритъ живота“.

Въ Писанието има едно изречение, което гласи: „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Онзи, който изказалъ това изречение, скрилъ въ него една дълбока истина. Кои сѫ причинитѣ, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъль. Само гордиятъ човѣкъ мисли, че всичко знае, че никой не знае работитѣ, както него. Обаче, да знаешъ всичко, да знаешъ нѣщата тъй, както никой другъ, това е качество само на Бога, на онова висше съзнание у човѣка, което схваща всички нѣща едновременно. Когато нѣкой човѣкъ каже, че той знае всичко, че като него нѣма подобенъ въ свѣта, това показва, че този човѣкъ е на първото стѫпало на възрастващия животъ и едва сега започва да мисли. Мисли ли, че всичко знае, той е на пѫтя на гордостьта, т.е. на кривия пѫть въ живота.

„Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Друго едно положение, въ което горделивиятъ човѣкъ изпада е, че той заема особено положение къмъ всички сѫщества; мисли, че за него трѣбва особено положение, особена обстановка въ живота. Горделивиятъ човѣкъ изгубва своята вѫтрѣшна мекота, чрѣзъ която може правилно да се развива. Не е знанието, което възгордява и спира човѣка отъ правия пѫть на живота, но гордостьта, именно, е спънка за истинското знание и за добрия животъ на човѣка. Човѣкъ, у когото живѣе гордостьта, прѣстава да се учи. Той казва: азъ зная всичко. Прѣстане ли да се учи, той прѣстава и да живѣе и казва: азъ съмъ живѣлъ достатъчно, всичко съмъ опиталъ, нѣма какво повече да уча. Горделивиятъ човѣкъ намира, че всички хора трѣбва да вървятъ по неговия пѫть, понеже той всичко знае, всичко разбира – той е мѣрка за живота на другитѣ.

Споредъ менъ, гордостьта е най-голѣмата суша, която може да се яви въ живота на човѣка. Гордостьта може да се нарече още запичане на съзнанието. Когато хлѣбътъ се тури въ фурната да се пече, още докато не се е напълно опекълъ, казватъ, че хлѣбътъ се запича. Това запичане на хлѣба не е естественъ процесъ, т.е. не е завършенъ процесъ. Слѣдъ като опечете хлѣба, какво постигате? Вие може да ядете житото тъй, както природата ви го дава, а може и да го опечете, като хлѣбъ. Като вземете една круша, вие може да я опечете, и така да я ядете, а може да я ядете и въ естествения й видъ. И житото, и крушата, както и всички плодове сѫ печени веднъжъ отъ слънцето.

Въ природата сѫшествува единъ вѫтрѣшенъ процесъ, въ който се проявява животътъ. Когато житното зърно расте и зрѣе, то придобива животъ въ себе си. Обаче, когато житното зърно се пече, то не придобива животъ. Въ печенето, като процесъ, животъ не се придобива. Слѣдователно, когато се запече или напълно опече хлѣбъ, или какъвъ и да е плодъ, или друго нѣщо, този процесъ е резултатъ на човѣшката наука, наречена на съврѣмененъ езикъ „готварство“. Ако разгледате научно, какво е донесло готварството въ днешната му форма, въ която Сѫществува, ще видите, че то води слѣдъ себе си редица изопачавания. Въ такъвъ случай ще се яви въпросътъ: ако не се готви, какъ трѣбва да живѣе човѣкъ? Ако човѣкъ не пече хлѣба, какво трѣбва да прави? Този въпросъ е на мѣстото си, но не е зададенъ правилно. Трѣбва да се зададе въпросътъ: необходимъ процесъ ли е запичането? Казвамъ: нѣщата не трѣбва да се запичатъ. Особено този процесъ на запичането не трѣбва да сѫществува въ човѣшкото съзнание! Щомъ човѣшкото съзнание се запече, и животътъ прѣстава. Слѣдъ запичането се явява процесъ на загниване, мухлясване. Вземете единъ хлѣбъ едва запеченъ или напълно опеченъ и го оставете да поседи 5 – 6 деня. Какво ще стане съ този хлѣбъ прѣзъ това врѣме? – Ще мухляса. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и при гордостьта. Дойде ли гордостьта у човѣка, ще видите, че слѣдъ 5 – 6 – 10 деня най-много той започва да мухлясва. Горделивиятъ човѣкъ мухлясва.

Първиятъ процесъ, който трѣбва да се яви въ мисъльта на хората, които искатъ да живѣятъ правилно, е да се откажатъ отъ желанието да пекатъ нѣщата. Нѣкой казва: пекатъ ме на ръженъ. Какво се разбира отъ тия думи? Ако печете живъ човѣкъ на ръженъ, какво ще придобиете? Ако печенето е процесъ на спасяване, разбирамъ, но ако слѣдъ като печешъ човѣка, той само се оплаква, въ това печене нѣма никакъвъ смисълъ.

Слѣдователно, всички неестествени отношения, всички неестествени мисли и желания, това сѫ неестествени процеси на човѣшкото съзнание. Въ това отношение гордостьта е първото болезнено състояние на човѣшкото съзнание. Горделивиятъ човѣкъ мисли за себе си, че той притежава нѣкакви особени качества, каквито другитѣ хора не притежаватъ. И външно, и вѫтрѣшно той счита себе си за особенъ човѣкъ.

Сега ще ви обясня, какъ разбираме ние външното и вѫтрѣшното състояние на човѣка. Животътъ на земята, т. е. физическиятъ животъ на човѣка е външниятъ животъ. Въ този животъ сѫществува разнообразие отвънъ, а еднообразие отвѫтрѣ. Значи, сѫщината на земния животъ е еднообразна. Обаче, сѫщината на живота седи въ духовния животъ. И затова, ще видите, че когато нѣкой човѣкъ започва да живѣе духовенъ животъ, той се отекчава отъ външнитѣ форми на нещата и, ако рече да се моли по стария, начинъ, казва: дотегна ми вече да се моля! Молитвата, обаче, е непрѣривенъ процесъ въ живота на всѣки човѣкъ. Тъй щото, като казва, че молитвата му дотегва, той възстава въ себе си противъ формата на молитвата, но не и противъ съдържанието и смисъла на молитвата. Този човѣкъ търси вече вѫтрѣшенъ изразъ на нѣщата. Молитвата на духовния човѣкъ трѣбва да бѫде тъй естествена, каквато е молитвата на дѣтето къмъ майката. Дѣтето се моли на майката: „Мамо, дай ми хлѣбъ, дай ми круши, дай ми това – онова!“ Дѣтето иска, а майката дава. Но, ако това дѣте и слѣдъ като порасне, слѣдъ като стане възрастенъ човѣкъ, все още продължава, да иска отъ майка си, и тя все дава, какво ще придобие човѣкъ съ това постоянно искане? Значи, и за духовния човѣкъ молитвата трѣбва да получи новъ изразъ. Той трѣбва да се моли вече тъй, както се моли Божествениятъ човѣкъ.

При сегашното, състояние на човѣчеството хората сѫ дошли до положението само да искатъ. Тѣ се обръщатъ къмъ Бога и казвзтъ: „Господи, кѫща нѣмаме, дай ни двѣ стаи и кухня!“ Други искатъ дрехи, обуща; трети се оплакватъ, че страдатъ отъ главоболие, оть коремъ, отъ стомахъ – здраве искатъ оть Бога. Всички искатъ удобства, добри условия, въ живота: и т.н. Казвамъ: като отидете при Бога, нищо нѣма да искате. Постоянното искане довежда човѣка до ожесточение. Горделивиятъ човѣкъ, понеже има особено мнѣние за себе си, като не получи това, което иска, казва: „Какъ смѣятъ да не задоволятъ моитѣ искания? Не знаятъ ли, че азъ съмъ особенъ, необикновенъ човѣкъ!“ – Не, особенъ може да бѫде само съвършениятъ човѣкъ! Ако обикновениятъ човѣкъ мисли, че е особенъ, това е противоречие, на което той самъ се натъква.

И тъй, когато човѣкъ дойде до положение да не се задоволява отъ физическия, отъ земния животъ, той трѣбва да навлѣзе въ духовния животъ. Въ този животъ има еднообразие отвънъ, а разнообразие отвѫтрѣ. Духовниятъ човѣкъ не може да грѣши на земята, понеже той живѣе вѫтрѣшенъ, а не външенъ животъ.

Сега ще ви прѣдставя въ една външна, видима форма единъ процесъ, който става въ съзнанието на горделивия човѣкъ. Прѣдставете си, че единъ младъ, красивъ момъкъ хваналъ подъ рѫка, или, както казватъ още „алабраце“, нѣкоя хубава, прѣдставителна мома и гордо, самодоволно върви съ нея. Въ съзнанието му, скрито, седи мисъльта: „Като тази мома нѣма друга въ свѣта. Само азъ мога да се разхождамъ съ нея „алабраце“. Това показва, че гордостьта се прокрадва скрито въ неговото съзнание. И момата, отъ своя страна, върви съ момъка и си мисли: „Като този момъкъ нѣма втори въ свѣта.“ Гордостьта се промъква и въ нейното съзнание. И двамата вървятъ, оглеждатъ се надѣсно-налѣво, да разбератъ, дали и хората наоколо имъ признаватъ този фактъ. Но ето, случва се едно малко нещастие на този момъкъ. Като върви изъ пѫтя, срѣща друга мома, десеть пѫти по-хубава отъ неговата. Той веднага хвърля погледъ къмъ нея, прѣцѣнява я, че е хубава мома, и въ съзнанието му се прокрадва мисъльта: „Защо сега не мога да хвана тази мома алабраце?“ Като не може да постигне това свое желание, въздъхва си само. Щомъ отмине хубавата мома, той се замисля малко и се уплашва отъ себе си, че такава мисьль, такова желание е могло да мине прѣзъ него. Хубавата мома, като забѣлѣзва, че този момъкъ става малко гузенъ, тя се възгордѣва, но си казва: „Докато ти ходишъ алабраце съ тази мома, не заслужавашъ моето внимание.“ Момата, която той води алабраце, въ този случай започва да става ревнива. Тази срѣща съ хубавата мома и желанието на момъка да се разхожда съ нея, е причина за първия грѣхъ, който се явява въ неговото съзнание. На първата мома той е казвалъ, че никога нѣма да се откаже отъ нея, а едва вижда втората мома и е готовъ вече да замѣни първата съ нея.

Азъ ви привеждамъ този примѣръ, за да се схване положението, въ което много отъ съврѣменнитѣ хора често изпадатъ. Тази мома, съ която се разхождате алабраце, може да бѫде нѣкаква ваша идея, за която казвате: това е идеалътъ на моя животъ, отъ който никога нѣма да се откажа. Обаче, виждате друга по-хубава идея и веднага казвате: какъ бихъ желалъ да имамъ тази идея и да се разхождамъ съ нея алабраце!

Питамъ: ако човѣкъ мѣни своитѣ идеали, на какво ще мяза той? Какво ще придобие този човѣкъ? Ако вие можете да смѣняте единъ идеалъ съ другъ, това не е никакъвъ идеалъ, това е една обикновена мисъль. Подъ думата „идеалъ“ азъ разбирамъ това, което не може да се замѣни съ нищо друго въ живота ви; това, което може да издържи на всички бури и вѣтрове, на всички страдания и изпитания. Успѣе ли човѣкъ да замѣни своя възвишенъ идеалъ съ другъ нѣкой, той прѣстава да живѣе. Това е точно така, както, ако човѣкъ замѣни своя животъ съ живота на другъ нѣкой човѣкъ. Както животътъ на човѣка не може да се замѣня, така и идеалътъ му не може да се замѣня. Всѣка подобна смѣна води къмъ смърть.

Нѣкой казва: едно врѣме идеята за дѣтинството бѣше моятъ идеалъ. Тогава азъ се възхищавахъ отъ идеята, която Христосъ е вложилъ въ стиха: „Станете като дѣцата!“ Питамъ: мислите ли, че вие можете да замѣните този идеалъ съ другъ нѣкой? – Въ физическия свѣтъ може да го замѣните, но въ духовния – не можете. Вие не може да замѣните Любовьта съ нищо друго въ свѣта. Външнитѣ нѣща не могатъ да бѫдатъ побудителна причина въ свѣта. Слѣдователно, красотата не ражда Любовьта. Въ този случай външната красота на нѣкоя мома или на нѣкой момъкъ не ражда Любовьта. Ако вашата любовь се дължи на нѣкоя външна форма, това не е любовь; ако вашиятъ идеалъ се дължи на нѣкоя външна форма, това не е идеалъ; ако вашиятъ животъ се подържа отъ нѣщо външно, това не е животъ.

Казвамъ: въ духовния свѣтъ има външно еднообразие и вѫтрѣшно разнообразие. Затова, ако погледнете външно хората въ духовния свѣтъ, ще забѣлѣжите, че всички сѫ еднакво красиви. Въ това отношение между тѣхъ нѣма разлика. И тогава, ако единъ младъ момъкъ влѣзе въ духовния свѣтъ и види нѣкоя красива мома, той никога не би казалъ: защо не мога да хвана тази мома алабраце? Тамъ всички моми сѫ еднакво красиви. Слѣдователно, въ духовния свѣтъ прѣстѫпление не може да се направи. Обаче, прѣстѫпление отвѫтрѣ може да се направи: мислено или сърдечно. Въ физическия свѣтъ нѣщата сѫ обратни. Тамъ прѣстѫпленията се вършатъ главно външно. Когато нѣкой човѣкъ сгрѣши въ духовния свѣтъ, пращатъ го на земята да изправи погрѣшката си. Ако той има извѣстна идея въ духовния свѣтъ и настоява, че идеята му е права, пращатъ го на земята да разбере истината по въпроса, и за тази цѣль възвишенитѣ сѫщества му казватъ; „Когато идеята ти стане обективна, ти самъ ще се произнесешъ за нея“. И наистина, този човѣкъ дохожда тукъ на земята, учи, работи, пада, става; днесъ хване една алабраце, утрѣ друга; днесъ него хванатъ алабраце, утрѣ му даватъ пѫтя, докато най-послѣ казва: „Побѣлѣ ми главата!“ Възвишенитѣ сѫщества го слѣдятъ отгорѣ и му казватъ: „Сега те поздравляваме! Разбра вече, въ какво седи твоята идея и какъ тя ще може да се реализира“. Този човѣкъ въ първо врѣме е билъ горделивъ, мислилъ е, че всичко може да направи, но слѣдъ като видѣлъ своя неуспѣхъ, започва да става ревнивъ.

Значи, гордостьта ражда ревностьта. Ние наричаме ревностьта сиромашия на живота. Защо? Гордостьта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша въ живота на човѣка. Питамъ тогава: какви плодове могатъ да се родятъ на суха почва? Ето защо, слѣдъ запичането се ражда сиромашията, т. е. ревностьта. Когато се каже за нѣкой човѣкъ, че е много ревнивъ, това подразбира, че той е осиромашелъ и умствено, и духовно – всестранно е осиромашелъ.

Сега азъ развивамъ тѣзи въпроси, защото и вие може да ги провѣрите, а мнозина вече иматъ опитность по тѣхъ. Гордиятъ и ревнивиятъ човѣкъ изгубватъ всичко хубаво въ живота си: своитѣ велики мисли, своитѣ велики чувства. Той изгубва всичко онова, което го е радвало въ живота му. Като говоря за гордостьта, азъ не разбирамъ проявената гордость, но – състоянието, което е резултатъ на гордостьта – запичането на съзнанието, когато човѣкъ прѣстава да мисли и да чувствува. Каквото и да се каже на такъвъ човѣкъ, той все казва: „Азъ зная всичко това.“ – Погледни небето, вижъ какви сѫ свѣтли звѣздитѣ! – Нѣма какво да гледамъ небето и звѣздитѣ. Азъ зная отъ какво сѫ направени звѣздитѣ, зная каква свѣтлина иматъ, зная, че сѫ населени отъ разумни сѫщества – нѣма какво повече да уча. Сега нека учатъ тия нѣща малкитѣ дѣца, които нищо не знаятъ.

Сега, отъ това, което се знае за гордостьта и за ревностьта, може да се извлѣче слѣдниятъ законъ: докато има запичане на човѣшкото съзнание, ще има сиромашия, ще има и безплодие. При тия състояния човѣкъ всѣкога ще бѫде лишенъ отъ нѣщо. Такъвъ човѣкъ, като вижда, че съсѣдътъ му има нѣщо повече отъ него, въ сърцето му се явява ревность и веднага почва да критикува Господа: несправедливъ е Богъ къмъ мене! Какъ може Той да се отнася тъй къмъ мене, да ми отнема правата, да не ме оцѣнява, както трѣбва? Не знае ли, че азъ всичко разбирамъ, че не съмъ обикновенъ човѣкъ, като другитѣ? Този човѣкъ, докато се разхождалъ алабраце съ красивата мома, гордѣелъ се, поглеждалъ самодоволно къмъ всички хора, като си казвалъ: по-красива мома отъ тази нѣма! Като постѫпва така съ тази мома, все едно, че дава обявление прѣдъ свѣта за нейната красота. Въ сѫщность, това блазни неговата гордость. Обаче, не минава много врѣме, той срѣща по-красива мома отъ неговата и спира погледа си върху нея. И момата отъ своя страна, като срещне другъ момъкъ, по-красивъ отъ нейния, поглежда го и казва на своя момъкъ: „Ако обичашъ, пусни ме да вървя свободно. Горещо ми е малко.“ Тя отдръпва рѫката си, подъ прѣдлогъ и двамата да бѫдатъ свободни. Това показва, че тя е намислила да бѣга. И той, отъ своя страна, й казва: „Искамъ малко да се уединя, защото се обезличихме.“ Въ това обезличаване се крие друга идея. Неговото божество вече се е смѣнило съ друго, и начинътъ на поклонението вече е другъ. Това сѫ външни страни на извѣстни вѫтрѣшни състояния у човѣка.

Казвамъ: ако вие искате разнообразие въ живота си отвънъ, трѣбва да знаете, че сте въ физическия свѣтъ. Обаче, между всички форми на живота сѫществува извѣстна връзка. Тия форми съставляватъ части на единъ общъ организъмъ. Ако вие не можете да схванете тази велика идея и давате прѣдпочитане на една часть прѣдъ друга, ще внесете смутъ въ душата си. Въ това отношение духовниятъ човѣкъ трѣбва да събере всичкитѣ тия части на едно и да образува отъ тѣхъ цѣлото. Писанието казва: „Ще бѫдемъ едно стадо и единъ пастиръ“. Въ физическия животъ се срѣщатъ редъ противоречия, които ще се разяснятъ само тогава, когато всичкото разнообразие на този животъ се съедини въ едно цѣло, въ което ще изпѫкне великиятъ, красивиятъ образъ на Бога. Задачата на човѣка е: въ своето висше съзнание да намѣри себе си, да намѣри Бога, да намѣри истинския смисълъ на живота. По този начинъ той ще може да съедини всички части въ едно цѣло, въ единъ образъ – въ образа на Бога. Това значи да намѣришъ Вѣчното Начало. Който не Го е намѣрилъ, далъ е мѣсто на гордостьта въ себе си. Влѣзе ли гордостьта въ човѣка, като естествена послѣдица на нея се ражда запичане на съзнанието. Послѣдното създава сиромашията у човѣка. Този човѣкъ вече е ревнивъ. Да бѫде човѣкъ сиромахъ въ този смисъль на думата, това е голѣмъ недѫгъ. Ревнивиитъ човѣкъ, като минава прѣзъ нивитѣ и лозята на своитѣ съсѣди, вижда, че нивитѣ имъ сѫ добрѣ изорани и лозитѣ добрѣ вързали и си казва: да е мое сега това нѣщо! Той пожелава всичко туй да е негово, но самъ не се залавя за работа. Горделивиятъ човѣкъ не може да работи въ твърдата почва, въ твърдата земя. Защо? – Има запичане, твърдость въ съзнанието. Слѣдователно, горделивиятъ човѣкъ, за да се освободи отъ това състояние на съзнанието си, трѣбва да влѣзе въ закона на смирението. Учителитѣ на миналото сѫ разбирали това състояние на горделивия човѣкъ и затова сѫ говорили върху закона на смирението. Смирението е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието, който се изразява въ смѣняване условията на живота. Непремѣнно трѣбва да се смѣнятъ вѫтрѣшнитѣ условия на човѣка, за да се почне, работата въ живота. Условията, при които мнозина хора живѣятъ, сѫ неблагоприятни – въ съзнанието имъ има сухота, запеченость. Въ тия хора нищо не може да расте. Казватъ: какво трѣбва да се прави? – Вземете стомнитѣ си и почнете да поливате. Веднага трѣвата наоколо ще стане свѣжа, зелена, и всичко ще започне да расте.

За да се разбере смисълътъ на разнообразието, което сѫществува въ физическия свѣтъ, трѣбва да се влѣзе въ духовния свѣтъ, дѣто се намира идеалътъ на живота. Ето защо, трѣбва да се съедини външниятъ физически животъ съ вѫтрѣшния духовенъ животъ, т.е. външното разнообразие на физическия животъ съ вѫтрѣшното разнообразие на духовния животъ. Само така животътъ може да се осмисли. Като говоримъ за Вѣчното Начало, ние вече разбираме всичкото разнообразие, което съществува въ свѣта. Всѣки може да опита тази идея. Който обича Бога, всичко, което сѫществува въ свѣта – небето, звѣздитѣ – всичко е заради него. Обаче, събератъ ли се двама души и всѣки отъ тѣхъ казва, че всичко въ свѣта сѫществува само заради него, и двамата ще се намѣрятъ на физическия свѣтъ и ще видятъ само частитѣ, но не и цѣлото. Всички хора трѣбва да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, да образуватъ едно цѣло, единъ общъ организъмъ. Ние говоримъ за сливането. Всѣки човѣкъ, който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свѣтъ въ едно цѣло, той е завършилъ своето развитие, т.е. прѣстаналъ е да еволюира, да се развива, а само ще се проявява. Този човѣкъ ще минава отъ свѣтъ въ свѣтъ: ще влѣзе въ физическия свѣтъ и ще гледа външното разнообразие; послѣ ще влѣзе въ духовния свѣтъ и ще гледа вѫтрѣшното разнообразие. Ако човѣкъ не разбира живота по този начинъ, въ него ще се зароди едно безсмислие, и той ще каже: защо трѣбва да живѣя повече? Азъ опитахъ всичко въ живота, и намирамъ, че животътъ нѣма смисълъ. И тъй, слѣдъ като човѣкъ разбере външната страна на физическия животъ и послѣ разбере вѫтрѣшната страна на духовния животъ, той влиза вече въ Божествения животъ, въ закона на единството. Онѣзи отъ васъ, които не сѫ примирили нѣщата, казватъ: Далечни сѫ тѣзи нѣща! Колко ли милиона години се изискватъ, докато се достигнатъ? – Никакви милиони години не се изискватъ. Милионитѣ години сѫ нужни за глупавитѣ хора. Каже ли нѣкой човѣкъ, че милиони години му сѫ нужни, за да се развие и напълно усъвършенствува, той е глупавъ човѣкъ. Ако вземете отдѣлнитѣ части на цѣлото и ги съединявате една по една, наистина сѫ потрѣбни милиони години докато се създаде цѣлото, но ако насочите любовьта си къмъ всички тия части, веднага ще образувате общия, красивъ образъ на Бога. Тъй че, по закона на Любовьта всички части могатъ моментално да се съединятъ и да образуватъ цѣлото. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ милиони години, за да създамъ своя идеалъ. Другъ нѣкой казва: азъ пъкъ само помислихъ и създадохъ своя идеалъ. Глупавиятъ се мѫчи и казва: дайте ми врѣме! Умниятъ не се мѫчи и не иска врѣме. Врѣмето е потрѣбно и за умния, но той живѣе и въ пространството.

Понятията врѣме и пространство се употрѣбяватъ за разяснение на двѣ състояния. Въ духовния свѣтъ нѣма врѣме, има пространство; въ физическия свѣтъ нѣма пространство, има врѣме. Слѣдователно, който живѣе само въ физическия свѣтъ, живѣе въ врѣмето; който живѣе въ духовния свѣтъ, живѣе въ пространството. Питамъ нѣкого: „Ти можешъ ли да отидешъ на звѣздитѣ?“ – Не мога. – Значи не живѣешъ въ пространството. Въ физическия свѣтъ се изучаватъ процеси и състояния, които се отнасятъ до врѣмето – разнообразието на всички прѣдмети и явления, както и състоянията, които се раждатъ отъ тѣхъ: недоволство, скръбь, радость и т.н. Отивашъ на училище, учишъ се, правишъ съчинения, декламирашъ – радвашъ се на всичко това. Хванешъ нѣкоя алабраце, радвашъ се, казвашъ: ето, дѣ е смисълътъ на живота! Не се минава много врѣме, взиматъ ти алабрацето, тя умира, и ти започвашъ да плачешъ. И майката има такова алабраце – дѣтето си. Носи го на рѫцѣ, радва му се и казва: като моето дѣте подобно нѣма. Единъ день, обаче, вижда друго по-хубаво отъ нейното дѣте и започва да скърби. Това е окарикатурване на идеитѣ.

Питамъ: хубавиятъ момъкъ има ли право да хване нѣкоя красива, здрава мома алабраце? Щомъ хване здравата мома алабраце, той вече е направилъ първото прѣстѫпление, първия грѣхъ. Този грѣхъ се отнася до съзнанието. Ще кажете: какъвъ грѣхъ има въ това? Казвамъ: красивиятъ, здравиятъ човѣкъ е една хубава ваза, догорѣ пълна съ вода. Въ такъвъ случай, разумно ли е отъ ваша страна да наливате още вода въ тази ваза? Когато искате да хванете красивата, здравата мома алабраце, това показва, че вие искате да налѣете въ нея, като въ ваза, още вода. Значи, вие искате да й придадете нѣщо, а хората като ви видятъ, че правите това, да ви отдадатъ почить и уважение. Павелъ е казалъ: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена могатъ въ Христа.“ Обаче, идеята, която Павелъ е изказалъ въ този стихъ, е съвсѣмъ друга отъ тази, която хората разбиратъ. Нѣкой момъкъ срѣща своя приятель съ една мома алабраце, той въздъхва и си казва: „Ехъ, и азъ да имамъ едно алабраце, другъ смисълъ ще има моятъ животъ!“ Какво разбираме ние днесъ подъ женитбата? – Женитбата подразбира свързване на душата съ своя великъ идеалъ. Мисъльта, която Павелъ е внесълъ въ цитирания стихъ, е слѣдната: нито животътъ може да се прояви безъ умъ, нито умътъ може да се прояви безъ животъ. Животътъ и умътъ не сѫ двѣ различни сѫщини, независими една отъ друга. Тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си и не могатъ една безъ друга. Истинската женитба, въ този случай, седи въ създаване тѣсна връзка между ума и живота, като велика цѣлокупность. Това обяснение е за тѣзи хора, у които съзнанието е пробудено; тѣзи пъкъ, на които съзнанието не е пробудено, ще правятъ разлика между ума и живота, между мѫжа и жената и ще ги разглеждатъ като отдѣлни части, безъ никаква връзка. Събератъ се мѫжъ и жена да живѣятъ заедно и веднага се скарватъ, явява се споръ и разногласие между тѣхъ. Ние не осѫждаме женитбата, защото, тя е такава радость за тия хора, каквато сѫ радоститѣ на дѣцата. Ние сѫдимъ само неестественитѣ положения въ живота, каквито сѫ гордостьта и запичането на съзнанието, защото тѣ лишаватъ човѣка отъ всѣка възможностъ за растене и правилно развитие. Гордостьта и ревностьта внасятъ сиромашия въ живота на човѣка, а човѣкътъ днесъ иска да бѫде богатъ.

Та казвамъ: който е научилъ закона на прилежанието и на лѣностьта, да направи паралелъ между гордостьта и ревностьта отъ една страна, и запичането и сиромашията отъ друга. Оставете настрана запичането и сиромашията, не се интересувайте отъ тѣхъ. Какъ се изразява сиромашията въ живота? – Въ липса на пари, въ нѣмане кѫщи и т.н. Паритѣ, кѫщитѣ, говедата сѫ разнообразието въ живота. Дойде ли сиромашията, и ревностьта иде слѣдъ нея. Тя е нейна спѫтница. Павелъ казва за себе си, че билъ ревнивъ въ Любовьта. Това е другъ видъ ревность. Да бѫде човѣкъ ревнивъ въ Любовьта, това подразбира стремежа на душата да постигне нѣщо велико въ живота. Обаче, ревностьта на обикновения човѣкъ го води къмъ падение. Такъвъ човѣкъ не живѣе, а се мѫчи. Той и като стане духовенъ, пакъ се мѫчи. Стане богатъ, пакъ се мѫчи; стане ученъ, пакъ се мѫчи. Покажете ми единъ философъ въ свѣта, който да не се е мѫчилъ! Защо се мѫчи? – Да създаде една велика идея въ себе си. Какъ ще може да създаде човѣкъ тази велика идея въ себе си? – Като съедини всички части въ едно цѣло. За мене това ще бѫде най-хубавата поезия.

Въ духовния свѣтъ всички нѣща сѫ поставени малко по-другояче отъ тѣзи въ физическия свѣтъ. Каквото създаде единъ човѣкъ въ духовния свѣтъ, то е общо за всички. Тамъ идеалътъ на едного е идеалъ за всички. Ако въ духовния свѣтъ нѣкой момъкъ хване една мома алабраце, тамъ никой нѣма да го пита, защо прави това. Утрѣ хване друга мома алабраце, първата нѣма да му се сърди. Ако въ физическия свѣтъ нѣкой момъкъ хване днесъ една мома алабраце, а утрѣ – друга, веднага между двѣтѣ моми ще се яви споръ, ревность, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бѫде идеалъ за този момъкъ. Той й казва: „Слушай, и по-красиви моми има отъ тебе, нѣма защо да си въобразявашъ, че само ти си най-хубавата мома въ свѣта и да се сърдишъ.“

Сега азъ не ви говоря нѣщо ново, но съ тия примѣри изяснявамъ нѣщата, както сѫществуватъ въ физическия и въ духовния свѣтъ. И младиятъ, и възрастниятъ човѣкъ разбиратъ тия нѣща. Това сѫ болезнени състояния, които ние наричаме „патология на духовния свѣтъ“. За да бѫде човѣкъ духовенъ, трѣбва да знае, какъ да се освобождава отъ болезненитѣ състояния на своята душа. Упражнението, което правите съ водата, има за цѣль да очисти тѣлото ви отъ утайкитѣ въ него, за да се отворятъ всички седемь милиона пори. Тогава у васъ ще се яви външно разнообразие и вѫтрѣшно еднообразие. Еднообразието се заключава въ това, че всички ще се чувствувате здрави и ще намѣрите, че животътъ има смисълъ. Разнообразието се заключава въ това, че всички ще започнѣте да мислите свободно. Докато мислите, вие сте здрави; прѣстанете ли да мислите, вие сте болни. Докато чувствувате, вие сте здрави; прѣстанете ли да чувствувате, вие сте болни.

И тъй, ще се пазите отъ запичане на съзнанието, което се ражда отъ гордостьта; ще се пазите и отъ онази ужасна сиромашия, която е послѣдствие на ревностьта. Горделивиятъ човѣкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне гордостьта въ самоуважение. Ревнивиятъ пъкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне ревностьта вѣ прилежание. Влѣзе ли човѣкъ въ закона на прилежанието, той стѫпва въ правия пѫть на живота. Турите ли ревностьта на своето мѣсто, да помага на прилежанието, това е знание. Да може човѣкъ да се освобождава отъ своитѣ болезнени състояния, въ това седи красотата на новия животъ, въ това седи силата на културния човѣкъ. Подъ нова култура ние подразбираме ново схващане, нова философия на нѣщата, съ която може да се реализира онзи високъ идеалъ, къмъ който се стреми всѣка душа. Всѣки човѣкъ въ съзнанието си се стреми да съедини всички части на своя свѣтъ въ едно цѣло и да създаде първичния образъ на Бога въ себе си, за да има на какво да се моли.

Сега, ако ви кажа, че човѣкъ трѣбва да се самоусъвършенствува, то не е ново за васъ, но казвамъ: всѣки човѣкъ, който има любовь въ себе си, той е на правия пѫть. Въ Любовьта има два важни момента, два важни полюса: въ единия е животътъ на еднообразието, а въ другия е животътъ на разнообразието. Щомъ ви дотегне еднообразието, ще минете въ разнообразието, и обратно: дотегне ли ви разнообразието, ще минете въ еднообразието. Ще се учите да минавате отъ едно състояние въ друго. Попаднете ли въ еднообразието на духовния свѣтъ, веднага ще слѣзете въ физическия свѣтъ. Дойдете ли до еднообразието въ физическия свѣтъ, ще се качите въ духовния свѣтъ. Въ това слизане и качване на съзнанието седи спасението на човѣка. Всѣки човѣкъ, който се учи и въ физическия и въ духовния свѣтъ, той се намира въ естествения пѫть на живота. Да се учи човѣкъ, да се стреми къмъ съвършенство, това е естествениятъ пѫть на неговото развитие.

Съвършенъ може да стане само онзи човѣкъ, който се учи; не се ли учи, съвършенъ не може да стане. Нѣкои хора казватъ, че на онзи свѣтъ не могло да се учи. – Не, и тукъ ще се учите, и въ духовния свѣтъ ще се учите. Когато се казва, че вѣчно ще учимъ, това подразбира закона на съвършенството. Той е законъ на вѣчностьта. Съвършенството показва, че прѣди тебе има други сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, и ти ще се учишъ отъ тѣхъ. Слѣдъ тебе пъкъ има много сѫщества, за които ти си съвършенъ. Запримѣръ, ти може да си милосърденъ човѣкъ. Въ това отношение ти ще учишъ другитѣ на милосърдие. Прѣди тебе има други сѫщества, крито сѫ развили добродѣтели, които за тебе сѫ идеалъ, затова отъ тѣхъ ще се учишъ. Азъ мога да бѫда идеалъ за едни; други ще бѫдатъ идеалъ за мене; тѣ пъкъ ще иматъ за идеалъ трети и т.н. Най-послѣ идваме до Бога, Който е идеалъ за всички.

Нѣкой казва: „Не ми се учи. Свършихъ съ науката“. – Не, ще признаешъ въ себе си, че си лѣнивъ, и ще се обърнешъ къмъ прилежния човѣкъ. Докато научишъ закона на прилежанието, той ще бѫде идеалъ за тебе. Другъ казва: „Азъ не обичамъ да се моля, завършилъ съмъ своето развитие.“ Казвамъ: Щомъ си завършилъ развитието си, сега, именно, ще се молишъ. Който не се моли, той е мъртавъ човѣкъ. Молитвата е отваряне на очитѣ. Човѣкъ, като отвори очитѣ си, вижда всичката красота и хубость на свѣта. Само така може да се разбере дълбокиятъ смисълъ на молитвата. Нѣма по-приятно чувство за човѣка отъ това, да се моли, по свобода на духа, а не насила. Който е заставенъ да се моли, той затваря очитѣ си, мижи. Това показва, че хубоститѣ на духовния свѣтъ сѫ затворени за този човѣкъ. Да затвори човѣкъ очитѣ си, като се моли, разбирамъ, но веднага прѣдъ него да се разкриятъ хубоститѣ на онова велико разнообразие, което сѫществува въ духовния свѣтъ. Нѣкой момъкъ, като хване алабраце нѣкоя красива мома, той може да я държи отдѣсно, иди отлѣво на себе си – това сѫ методи. Грѣхътъ не седи въ това, но въ прѣдпочитането на една мома прѣдъ друга, т.е. въ различието, което се прави на една форма прѣдъ друга. Вие не знаете още, дали първата мома, съ която вървите алабраце, не е по-способна, по-умна, по-добра отъ втората, която послѣ срѣщате. Въ втората мома вие сте харесали само външностьта и нищо друго не знаете за нея.

И тъй, вие трѣбва да подложите живота си на съзнателна критика, на единъ щателенъ анализъ, а не да гледате повърхностно на нѣщата, както дѣцата нареждатъ своитѣ кубчета. Вие трѣбва да знаете, на кое мѣсто да турите всѣко кубче. Тъй трѣбва да ги нареждате, че нийдѣ да не остане празнина въ живота ви. Всѣка часть отъ вашия животъ ще туряте на мѣстото. Като изучите нѣщата въ положението, въ което се намирате, ще създадете своя свѣтъ, отново ще разглобите частитѣ му, ще образувате отъ тѣхъ другъ, подходящъ за васъ свѣтъ и т.н. Така непрѣкѫснато ще разглобявате и ще сглобявате частитѣ на своя животъ, като възлизате стѫпка по стѫпка нагорѣ въ Божествения свѣтъ. Това сѫ вѫтрѣшни процеси на съзнанието, изучаването на които прѣдставлява цѣла наука. Това е красивата страна на живота, фигуративно прѣдставена. Имате ли този идеалъ – да влѣзете въ Божествения свѣтъ, да наслѣдите Царството Божие – вие ще надделѣете всички болезнени състояния у васъ, както и всичитѣ недѫзи, които се явяватъ у васъ, било по наслѣдство, било по невѣжество. Грѣхътъ е мѫчително болезнено състояние на душата, отъ което великитѣ, разумнитѣ сѫщества се стремятъ да избавятъ човѣчеството. Отъ това гледище, страданието е методъ за лѣкуване на хората отъ грѣха.

Сега, ще ви прѣдставя отъ друга страна идеята за момъка или момата съ тѣхното „алабраце“. Прѣдставете си, че нѣкой красивъ момъкъ се разхожда алабраце съ една грозна мома. По едно врѣме той срѣща друга мома, по-грозна отъ неговата и си казва: „Ще напусна моето алабраце и ще хвана тази, по-грозната мома, и съ нея ще вървя изъ улицитѣ.“ Какво ще каже въ този случай първата мома? – Тя ще се върне дома си обидена, унизена, че той прѣдпочита по-грозната прѣдъ нея, но веднага ще се окопити; въ нея ще се събуди сила и мощь и ще каже: „Азъ ще му дамъ да разбере! Този човѣкъ не е достоенъ за моята любовь, не заслужава да го погледна повече. Не искамъ да го зная!“ Ако втората мома бѣше по-красива, първата щѣше да плаче, да се отчае, и въ нея щѣше да се събуди ревность. Но щомъ втората мома е по-грозна, въ първата се събужда гордость. Питамъ красивата мома: „Защо плачешъ?“ – По красива отъ мене дойде и ме замѣсти. Питамъ грозната мома: „Защо стана така горда, надмѣнна?“ – По-грозна отъ мене дойде и ме замѣсти. Какво се постига въ единия или въ другия случай?

Сега азъ ви говоря за процеси, които ставатъ въ съзнанието. Всички процеси, които ставатъ вънъ, въ физическия свѣтъ, ставатъ и вѫтрѣ, въ духовния свѣтъ. Щомъ се разбератъ вѫтрѣшнитѣ състояния у човѣка, ще се разбератъ и външнитѣ промѣни, които ставатъ съ него. Нѣкой пѫть човѣкъ пада духомъ. Защо? – По-красиво „алабраце“ дошла. Нѣкога се възгордѣе. Защо? – По-грозна мома дошла. Това сѫ двѣ различни: състояния, двѣ различни опитности, прѣзъ които човѣкъ минава. Ако човѣкъ разбира дълбокия смисълъ на тия отношения, ще каже на по-красивата мома: „Ела, сестра, при насъ! Ти ще бѫдешъ общъ идеалъ и за двама ни.“ Ако дойде по-грозната мома, ще й каже: „Ела, сестра, ще те поставимъ на твоето мѣсто.“ Като часть отъ цѣлото, тѣ я поставятъ на нейното мѣсто. Въ цѣлото тя не е грозна. Нѣма грозни нѣща въ свѣта. Грозота сѫществува само тамъ, дѣто частитѣ не сѫ поставени точно на своитѣ мѣста. Поставите ли ги на мѣстата имъ, ще видите, че въ Божествения свѣтъ нѣма противорѣчия, нѣма грозни нѣща. Нѣкоя идея изглежда грозна само затова, защото не е поставена въ ума ви на това мѣсто, което Богъ й опрѣдѣлилъ. Вие я виждате противорѣчива, защото е въ сѣнка. Поставите ли я, обаче, на нейното мѣсто, тя става красива.

И тъй, бѫдете носители на новата култура! Много работа прѣдстои за хората на новитѣ врѣмена. Всички хора, на които съзнанието е пробудено, разбиратъ, защо живѣятъ. Тѣ търсятъ дълбокия смисълъ на нѣщата, размишляватъ, учатъ и прилагатъ, и по такъвъ начинъ ставатъ творци на своитѣ идеи. Живѣятъ ли така, противорѣчията прѣдъ тѣхъ изчезватъ. Дойде ли нѣкоя противоречива идея въ ума имъ, тѣ й казватъ: ела на мѣстото си! Дойде сиромахътъ при тѣхъ. Ще го хванатъ и ще го турятъ на мѣстото му. Дойде богатиятъ при тѣхъ. И него турятъ на мѣстото му. Хванатъ учениятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ простиятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ светията, майката, бащата – и тѣхъ ще турятъ на мѣстата имъ. Само така може да се придобие вѫтрѣшното щастие. Само така може да дойде Любовьта въ душитѣ на хората.

Любовьта, това е Великото Начало, което се проявява въ насъ. Любовьта е завършенъ процесъ, който е поставилъ всѣко нѣщо, всѣка часть на своето мѣсто. Да любишъ, значи да поставишъ всички части на своето мѣсто и да образувашъ отъ тѣхъ цѣлото. Това е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието. Всѣки може да намѣри частитѣ на цѣлото въ себе си още сега, а не слѣдъ хиляди и милиони голини. Успѣе ли човѣкъ да постигне това нѣщо, той е въ закона на съвършенството и става възрастенъ, на 33 години.

Въ заключение на всичко това, питамъ: какво трѣбва да направи горделивиятъ, за да се освободи отъ своето болезнено състояние? – Да внесе въ себе си самоуважението. Какво трѣбва да направи ревнивиятъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние? – Да стане прилеженъ.

Казвамъ: като живѣете въ физическия свѣтъ, като живѣете и въ духовния свѣтъ, на всички прѣдстои великата задача, да бѫдете носители на новитѣ идеи. Новитѣ вѣрвания изискватъ герои! За героя нито свѣтътъ съ своитѣ изкушения, нито страданията, нито смъртьта сѫ въ състояние да го смъкнатъ отъ неговото мѣсто. Новиятъ човѣкъ е човѣкътъ на безсмъртието, на Вѣчния Животъ.

31 августъ, 1928 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 2 months later...

Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-ма година, т.I, (1928-29 г.),

Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г.
Книгата за теглене на PDF (1942)

Съдържание

-----------------------------------------------------------

"Божественитѣ условия". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. VIII година (1928–1929).

Първо издание. София, ИК „Жануа-98“, 2006.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

Гордость и ревность

— Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

Казано е въ Писанието: „Знанието възгордява, а любовьта назидава“. Който е изказалъ тази мисъль, той скрилъ въ нея една дълбока истина. Коя е причината, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъль. Само горделивиятъ човѣкъ мисли, че всичко знае, или че никой не знае работитѣ като него. Обаче, да знаешъ всичко, или да знаешъ нѣщата, както никой другъ, това е достояние само на Бога, на висшето съзнание въ човѣка, което схваща всички нѣща едновременно. Когато нѣкой казва, че знае всичко, че като него нѣма другъ въ свѣта, подразбираме, че този човѣкъ се намира на първото стѫпало на възрастващия животъ и едва започва да мисли. Той е застаналъ на пѫтя, който води къмъ гордостьта, т. е. на кривия пѫть на живота.

„Знанието възгордява“. Една отъ опасноститѣ, въ които горделивиятъ изпада, е, че той заема особено положение къмъ всички сѫщества и мисли, че за него сѫ нуждни особени условия, особена обстановка въ живота. Горделивиятъ постепенно губи своята вѫтрешна мекота, чрезъ която може правилно да се развива. Ще кажете, понеже знанието възгордява, човѣкъ не трѣбва да се стреми къмъ него. Обаче, има нѣщо неизказано въ изречението „знанието възгордява“. Има едно знание, което възгордява, но то не е истинското знание, което душата търси. Истинското знание не възгордява и не спира развитието на човѣка. Знанието, което личностьта търси, препятствува на човѣка да се развива правилно. То събужда неговата гордость и му прѣчи за добрия животъ. Човѣкъ, въ когото гордостьта взима връхъ, престава да се учи. Той мисли вече, че всичко знае. Щомъ престане да учи, той престава и да живѣе и казва: Азъ съмъ живѣлъ достатъчно, всичко съмъ опиталъ и разбралъ, нѣма какво повече да уча. Горделивиятъ човѣкъ намира, че всички хора трѣбва да вървятъ по неговия пѫть. Щомъ знае и разбира всичко, той е мѣрка и за живота на другитѣ. Въ сѫщность не е така.

Какво представя гордостьта? — Най-голѣмата суша, която може да се яви въ живота на човѣка, това е гордостьта. Споредъ нѣкои, гордостьта представя „запичане на съзнанието“. Така се запича и хлѣбътъ, когато не се е още напълно опекълъ. Може ли да се яде такъвъ хлѣбъ? — Не може. Следователно, всѣко запичане представя незавършенъ процесъ. Сѫщевременно, този процесъ е и несъвършенъ. Когато хлѣбътъ се опече, тогава човѣкъ може да го яде сладко и съ разположение. Значи, човѣкъ яде житото по два начина: или както природата го е дала, въ естественъ видъ, или като го превърне въ хлѣбъ. И крушата може да се яде по два начина: въ естествения ѝ видъ, и печена. Всѣки плодъ, който е билъ изложенъ на слънцето, като се откѫсне на време, е печенъ веднъжъ. Следователно, за предпочитане е да се употрѣбяватъ плодоветѣ въ естествения имъ видъ.

Човѣкъ трѣбва да се стреми къмъ онзи вѫтрешенъ процесъ въ природата, въ който животътъ се проявява естествено. Когато житното зърно расте и зрѣе на слънце, то придобива този животъ въ себе си. Обаче, печете ли го въ вашитѣ пещи, то губи живота, който природата е вложила въ него. Въ печенето, като процесъ, изчезва всѣкакъвъ животъ. Ето защо, когато се запече или напълно опече житото, или какъвъ и да е плодъ, въ човѣшка пещь, намираме се предъ процесъ, който е резултатъ на човѣшката наука, на човѣшкото знание. Отъ този процесъ произлиза една нова наука, наречена „готварство“. Какво е допринесло готварството за човѣка въ сегашната си форма? То е довело следъ себе си редица изопачавания. Ще кажете: Какво трѣбва да се прави съ житото, ако не се мели, мѣси и пече? Какъ ще живѣе човѣкъ, ако не готви хранитѣ, които природата му дава въ суровъ видъ? Човѣкъ има право да си задава този въпросъ, но той не е зададенъ правилно. Трѣбва да си зададе въпроса така: Необходимъ процесъ ли е запичането? Нѣщата не трѣбва да се запичатъ. Като процесъ, запичането не трѣбва да сѫществува въ човѣшкото съзнание. Запече ли се човѣшкото съзнание, всѣкакъвъ животъ престава. Запичането се придружава съ загниване, мухлясване. Не става ли сѫщото съ хлѣба, който е едва запеченъ? Като постои два - три деня, той започва да мухлясва. Сѫщиятъ процесъ се явява и при гордостьта. Щомъ се възгордѣе човѣкъ, следъ нѣколко деня въ него става процесъ на мухлясване. Затова справедливо можемъ да кажемъ, че горделивиятъ човѣкъ мухлясва.

И тъй, първиятъ процесъ, който трѣбва да се яви въ мисъльта на хората, които искатъ да живѣятъ правилно, е отказването имъ отъ желанието да пекатъ нѣщата, които природата е създала. Не е лесно да печете нѣщата. Чувате нѣкой да се оплаква, че го пекатъ на ръженъ. Какво ще придобиете, ако печете живъ човѣкъ на ръженъ! Ако го печете и го спасите и освободите отъ мѫчнотиитѣ му, това печене е на мѣсто. Но ако го печете, и той цѣлъ животъ се оплаква отъ това печене, нищо не сте му дали. Това печене е безсмислено. Следователно, всички неправилни отношения, мисли и желания на човѣка представятъ неестествени процеси на неговото съзнание. Въ това отношение, гордостьта е първото болезнено и неестествено състояние на човѣшкото съзнание. Горделивиятъ си мисли, че притежава нѣкакви особени качества, каквито другитѣ хора нѣматъ. И външно, и вѫтрешно той счита себе си за особенъ човѣкъ.

Какъ разбираме външното и вѫтрешното състояние на човѣка? Тѣзи състояния иматъ отношение къмъ външния и вѫтрешния човѣшки животъ. Физическиятъ животъ на човѣка е неговиятъ външенъ животъ, който се отличава съ външно разнообразие, а вѫтрешно еднообразие. Значи, ако живѣе само земенъ, физически животъ, човѣкъ влиза въ областьта на еднообразието. Сѫщностьта на живота се крие въ духовния животъ, дето цари външно еднообразие, а вѫтрешно разнообразие. Тази е причината, дето духовниятъ човѣкъ се отегчава отъ външнитѣ форми на нѣщата. Рече ли да се моли по старъ начинъ, както нѣкога се е молилъ, той казва: Дотегна ми вече да се моля. Той не се отегчава отъ молитвата, като вѫтрешенъ, непреривенъ процесъ на душата, но като външенъ, формаленъ процесъ. Духовниятъ човѣкъ се отегчава отъ формата на молитвата, но не и отъ съдържанието и смисъла ѝ. Той се стреми къмъ вѫтрешния изразъ на нѣщата. Неговата молитва е чиста и естествена, както молитвата на детето къмъ майката. Детето се моли на майката за хлѣбъ, за круши и ябълки, за бонбончета, и майката задоволява желанието му. Ако следъ като порасне, то продължава да иска отъ майка си по сѫщия начинъ, нищо нѣма да придобие. Значи, молитвата на духовния човѣкъ трѣбва да се отличава отъ тази на физическия; молитвата на Божествения човѣкъ пъкъ трѣбва да се отличава отъ тази на духовния.

Съвременнитѣ хора сѫ дошли до положение само да искатъ отъ Бога: едни искатъ кѫщи и имоти, други — дрехи и обуща, трети — сила, здраве, четвърти — удобства и лекъ животъ, безъ мѫчнотии и страдания. Който отива при Бога, трѣбва да се откаже отъ просията. Какво изпитва човѣкъ, когато на вратата му хлопатъ десетина просяци на день? На едного дава, на втори дава, докато най-после сърдцето му се затвори и ожесточи. Богъ не се ожесточава, но затваря сърдцето си за онѣзи, които само просятъ, безъ да даватъ нѣщо отъ себе си. Пазете себе си, и другитѣ отъ ожесточаване. Понеже горделивиятъ има особено мнение за себе си, като не получи отговоръ на своята молитва, той се ожесточава и пита, какъ е възможно да не се отговори на неговитѣ искания. Не знаятъ ли, че азъ съмъ особенъ, необикновенъ човѣкъ? Особенъ може да бѫде само съвършениятъ човѣкъ. Ако обикновениятъ човѣкъ мисли за себе си, че е особенъ, той самъ се натъква на противоречия.

Когато човѣкъ дойде до положение да се отегчава отъ земния, т. е. отъ физическия животъ, той трѣбва да влѣзе въ духовния. Истински духовниятъ човѣкъ не грѣши, понеже живѣе вѫтрешенъ, а не външенъ животъ. За такъвъ човѣкъ е казано въ Писанието, че родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави. Докато живѣе само на физическия свѣтъ, човѣкъ постоянно е изложенъ на погрѣшки. Гордостьта така се подкрадва въ него, както въ младия момъкъ — мисъльта за нѣкоя красива мома, че само той има право да се разхожда, да се разговаря съ нея и да ѝ се радва. И момата, въ която гордостьта взима надмощие, мисли, че само тя има право да се разхожда и разговаря съ красивия момъкъ. Горделивиятъ момъкъ и горделивата мома се разхождатъ заедно и отъ време на време поглеждатъ къмъ хората, за да разбератъ, мислятъ ли и тѣ, че сѫ единъ за другъ, че само тѣ иматъ право да се разговарятъ и разхождатъ заедно, че само тѣ сѫ особени и необикновени хора. Но самосъзнанието на двамата млади е временно. Момъкътъ срѣща по-красива мома отъ своята възлюбена; момата срѣща по-красивъ момъкъ отъ своя възлюбенъ. И двамата пожелаватъ да постигнатъ по-красивото, но не успѣватъ. Като видятъ, че има нѣщо красиво, което не могатъ да постигнатъ, тѣ започватъ да се страхуватъ отъ своята мисъль, гордостьта ги плаши и постепенно изправятъ разбирането си. Тѣ се плашатъ и отъ желанието, което е минало презъ сърдцата имъ. Сѫщевременно, и на двамата е минала мисъльта, че красивата мома и красивиятъ момъкъ могатъ да ги измѣстятъ. Тази мисъль събужда въ тѣхъ ревностьта — вториятъ грѣхъ. Първиятъ грѣхъ е желанието имъ да постигнатъ красивото, което се изпрѣчило на пѫтя имъ. Вториятъ грѣхъ се дължи на събудената ревность. Докато момъкътъ увещавалъ възлюбената си, че ще остане вѣренъ само на нея, въ единъ моментъ само той измѣни на обещанието си. Сѫщото прави и момата. Докато говори за вѣрность на своя възлюбенъ, щомъ срещне първия по-красивъ момъкъ отъ него, тя измѣня на своитѣ думи. Въ желанието си да се разхожда и разговаря съ този момъкъ, тя измѣня на своя възлюбенъ.

Това сравнение има отношение къмъ положението, въ което съвременнитѣ хора често изпадатъ. Красивата мома, съ която се разхождате днесъ, представя нѣкаква ваша идея, която наричате идеалъ на вашия животъ и на която обещавате да бѫдете всѣкога вѣрни. Обаче, като се натъкнете на друга, по-красива и велика идея, напущате първата и пожелавате да придобиете новата, да работите съ нея и за нея. Какво придобива човѣкъ, ако постоянно промѣня своитѣ идеали? Ако всѣки моментъ човѣкъ мѣни идеалитѣ си, той дохожда до уровена на обикновения човѣкъ, който живѣе безъ собственъ идеалъ и безъ свои разбирания. Подъ думата „идеалъ“ разбираме това, което не може да се замѣсти съ нищо друго. Идеалътъ е това, което може да издържи на всички бури и вѣтрове, на всички изпитания и страдания. Ако се осмѣли да замѣсти своя възвишенъ идеалъ съ другъ нѣкой, човѣкъ престава да живѣе. Да замѣстишъ своя идеалъ съ другъ нѣкой, това е все едно, да замѣстишъ своя животъ съ живота на другъ човѣкъ. Колкото е възможно да направишъ това, толкова е възможно да става смѣна на единъ идеалъ съ другъ. Всѣка подобна смѣна води къмъ смърть.

Нѣкой казва, че идеята, която Христосъ вложилъ въ стиха, „Да станете като децата“, била неговъ идеалъ, възхищавалъ се отъ нея, но днесъ отстѫпилъ отъ тази идея, нѣщо по-велико го занимавало. Мислите ли, че този идеалъ може да се замѣсти съ другъ нѣкой? На физическия свѣтъ можете да го замѣстите, но въ духовния — никога. Никой не може да замѣни любовьта съ друго нѣщо. Външнитѣ нѣща не могатъ да бѫдатъ подбудителна причина, за да измѣстятъ вѫтрешнитѣ, сѫщественитѣ нѣща. Външната красота не предизвиква проява на любовьта. Ако любовьта ви се дължи на нѣкаква външна форма, тя не е истинска; ако вашиятъ идеалъ се предизвиква отъ нѣкаква външна форма, той не е истински; ако вашиятъ животъ се подържа отъ нѣкаква външна причина или външенъ потикъ, той не е истински.

Казахме, че въ духовния свѣтъ има външно еднообразие, а вѫтрешно разнообразие. Затова, ако погледнете хората въ духовния свѣтъ, ще видите, че всички сѫ еднакво красиви. Ако единъ момъкъ отъ физическия свѣтъ влѣзе въ духовния свѣтъ и види момитѣ, нѣма да даде предпочитание на никоя, защото всички сѫ еднакво красиви. Тази е причината, че въ духовния свѣтъ не ставатъ престѫпления, както въ физическия. Тамъ престѫпления ставатъ само въ умствения и въ сърдечния свѣтъ, т. е. въ мисъльта и въ чувствата. На физическия свѣтъ престѫпленията сѫ външни. Когато нѣкой човѣкъ сгрѣши въ духовния свѣтъ, пращатъ го на земята, да изправи погрѣшката си. Ако той има известна идея въ духовния свѣтъ и настоява, че тя е права, пращатъ го на земята, да разбере истината, да провѣри, доколко идеята му е права. Възвишенитѣ сѫщества му казватъ: Когато идеята ти стане обективна, ти самъ ще се произнесешъ за нея. Като слѣзе на земята, той започва да учи, да работи, да прави опити: днесъ се разхожда съ една мома, после съ втора, съ трета; пада, става, плаче, радва се, докато най-после казва: Побѣлѣ ми главата вече! Научихъ много нѣща, но видѣхъ и патихъ. Възвишенитѣ сѫщества следятъ, какво прави той и му казватъ: Сега можемъ да те поздравимъ. Ти разбра, въ какво се заключава твоята идея и какъ може да се реализира. Въ първо време този човѣкъ е билъ горделивъ, мислѣлъ е, че всичко знае и всичко може да направи, но, като се натъкналъ на неуспѣхи, станалъ ревнивъ. Значи, гордостьта ражда ревностьта.

Какво представя ревностьта? — Сиромашията на живота. Гордостьта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша въ човѣшкия животъ. Какви плодове могатъ да излѣзатъ отъ сухата почва? Затова, именно, запичането създава сиромашията, т. е. ревностьта. Когато се казва за нѣкого, че е ревнивъ, това значи, че той е осиромашалъ и умствено, и сърдечно — въ всѣко отношение. Това може всѣки да провѣри, а мнозина иматъ опитностьта на вѫтрешната и на външната сиромашия. Гордиятъ и ревнивъ човѣкъ губи всичко ценно въ живота си — своитѣ велики мисли и чувства. Съ това той изгубва и радостьта си.

Като говоря за гордостьта, не разбирамъ проявената гордость, но за състоянието, което е резултатъ на гордостьта — запичането на съзнанието, когато човѣкъ престава да мисли и чувствува. Каквото и да се каже на такъвъ човѣкъ, той отговаря: Азъ зная всичко това. Нѣкой му казва: Погледни небето, вижъ, колко сѫ свѣтли звездитѣ. — Нѣма защо да гледамъ небето и звездитѣ; азъ зная, отъ какво и какъ сѫ направени звездитѣ; зная, каква свѣтлина иматъ, зная, че сѫ населени съ разумни сѫщества — нѣма какво повече да уча. Нека учатъ малкитѣ деца, които нищо не знаятъ.

Дръжте въ ума си закона: докато има запичане на човѣшкото съзнание, ще има безплодие. Щомъ има неплодородие, сиромашията ще дойде като естествено последствие. При неплодородие и сиромашия, човѣкъ естествено се лишава отъ нѣщо. Ако види, че съседътъ му разполага съ повече нѣща отъ него, ревностьта обхваща сърдцето му, и той започва да критикува Господа, че е несправедливъ, че на едного дава повече, на другъ — по-малко. Той се чуди, какъ може Богъ да постѫпва съ него така, да му отнема правата и да не го оценява, както трѣбва. Не знае ли Той, че азъ разбирамъ всичко, че не съмъ обикновенъ човѣкъ, като другитѣ? Докато се разхождалъ и разговарялъ съ красивата мома, той поглеждалъ самодоволно и гордо къмъ всички хора и мислѣлъ, че нѣма по-красива мома отъ възлюбената му. Като се разхожда нагоре-надолу съ красивата мома, все едно, че изнася на изложба нейната красота. Въ сѫщность, той самъ ласкае своята гордость. Не се минава много време, той срѣща друга мома, по-красива отъ неговата, и спира погледа си на нея. И момата срѣща другъ момъкъ, по-красивъ отъ нейния възлюбенъ, и спира погледа си върху него. Тя върви съ възлюбения си, но вече ѝ става отегчителенъ, иска да се освободи отъ него. Това показва, че тя иска да бѣга. Тя иска да бѫде свободна, той иска да се уедини, оплаква се отъ обезличаване. Въ това се крие друга идея, а именно: и двамата сѫ намѣрили друго божество, на което трѣбва да се кланятъ по другъ начинъ. Това е външната страна на вѫтрешнитѣ човѣшки състояния.

И тъй, който живѣе въ външното разнообразие на живота, той се намира въ физическия свѣтъ. Обаче, между всички форми на живота сѫществува известна връзка. Тѣ сѫ съставни части на единъ общъ организъмъ. Който не може да схване тази велика идея и дава предимство на една или на друга часть, самъ внася смутъ въ душата си. Духовниятъ човѣкъ разбира тази идея и събира всички части на едно мѣсто, за да образува отъ тѣхъ цѣлия организъмъ. Въ Писанието е казано: „Ще бѫде едно стадо и единъ пастирь“. Единъ день, когато всички разнообразни форми на живота се съединятъ въ едно цѣло, тогава ще излѣзе на лице истинскиятъ, красивъ и великъ образъ на Бога, и всички противоречия ще изчезнатъ. Задачата на човѣка е, чрезъ своето висше съзнание, да намѣри себе си, да намѣри Бога и най-после — смисъла на живота. Само така той може да съедини всички части въ едно цѣло — въ образа на Бога. Това значи, да се домогне човѣкъ до Вѣчното Начало. Който не Го признава и не Го търси, той е далъ мѣсто на гордостьта въ себе си. Влѣзе ли гордостьта въ човѣка, той се излага вече на опасность — запичане на съзнанието. Оттукъ, като естествено последствие, иде сиромашията въ човѣка, която го прави ревнивъ. Когато минава край изоранитѣ ниви и увисналитѣ отъ плодъ лозя на съседитѣ си, ревнивиятъ поглежда съ завистливо око къмъ тѣхъ и казва: Да е мое това нѣщо! Той пожелава това за себе си, но самъ не се хваща на работа. Горделивиятъ не може да работи върху своята почва.— Защо? — Твърда, суха е тя. Той страда отъ твърдость и сухота на съзнанието си.

Какво трѣбва да прави горделивиятъ, за да се освободи отъ сухотата на съзнанието си? — Той трѣбва да се смири. Като разбирали това състояние, въ древностьта още, Великитѣ Учители сѫ проповѣдвали на ученицитѣ си смирение. Гордостьта се възпитава чрезъ смирението. То е вѫтрешенъ процесъ на съзнанието, който се изразява въ смѣна на условията на живота. За да работи човѣкъ, непремѣнно трѣбва да се смѣнятъ вѫтрешнитѣ условия на живота му. Условията на много хора сѫ неблагоприятни — въ съзнанието имъ има сухота, запеченость. На такава почва нищо не може да расте. — Какво трѣбва да правятъ тѣзи хора? — Да взематъ кофи, пълни съ вода, и да поливатъ. Следъ време тревата ще се освежи, ще стане зелена, и всичко наоколо ще почне да расте. Така, именно, човѣкъ ще разбере смисъла на външното и вѫтрешно разнообразие и еднообразие.

За да разбере смисъла на разнообразие, то, което сѫществува въ физическия свѣтъ човѣкъ трѣбва да влѣзе въ духовния свѣтъ, дето се крие смисълътъ и идеалътъ на живота. За тази цель, трѣбва да се съедини външниятъ, физическиятъ животъ, съ вѫтрешния, т. е. съ духовния; или, външното разнообразие на физическия животъ трѣбва да се съедини съ вѫтрешното разнообразие на духовния животъ. Само така животътъ може да се осмисли; само така може да се разбере голѣмото разнообразие, което се включва въ идеята „Вѣчно Начало“. Който люби Бога, може да се радва на всичко, което Той е създалъ — небето и земята, звездитѣ, слънцата, растенията и животнитѣ. Той знае, че всичко е създадено за него и за неговитѣ ближни. Помисли ли човѣкъ, че всичко, което сѫществува, е само за него, той веднага ще се намѣри на физическия свѣтъ и ще вижда само частитѣ, но не и цѣлото. Всички хора, като части на едно Велико Цѣло, трѣбва да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, да образуватъ Великия Божественъ организъмъ. Който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свѣтъ въ едно цѣло, той е завършилъ своето развитие, т. е. престаналъ е да еволюира, но само се проявява. Той ще минава отъ физическия свѣтъ, дето разглежда външното разнообразие, въ духовния — свѣтътъ на вѫтрешното разнообразие. Който не разбира разнообразието и на двата свѣта, натъква се на едно безразличие, като си казва: Защо ли живѣя? Всичко опитахъ и разбрахъ — животътъ нѣма смисълъ.

Когато човѣкъ разбере външната страна на физическия животъ и вѫтрешната страна на духовния животъ, той влиза вече въ Божествения свѣтъ — въ закона на единството. Онѣзи, които не сѫ се справили съ противоречията, казватъ, че това е далечна, непостижима цель За постигането ѝ сѫ нуждни милиони години. Не е така, никакви милиони години не сѫ нуждни. Дългитѣ срокове сѫ за глупавитѣ хора, а не за умнитѣ. Ако нѣкой каже, че за усъвършенствуването му сѫ нуждни милиони години, той е глупавъ човѣкъ. Ако съединявате частицитѣ на Цѣлото, една по една безъ любовь, нуждни сѫ, наистина, милиони години. Обаче, приложите ли любовьта, вие ще ги съедините въ единъ моментъ и ще образувате общия, красивъ образъ на Бога. Когато любовьта действува, всички части се съединяватъ моментално и образуватъ Цѣлото. За да постигне желанията и идеалитѣ си, глупавиятъ се мѫчи и иждивява много време и енергия. Умниятъ, обаче, безъ мѫчение постига своитѣ желания. — Защо? — Защото той живѣе извънъ времето и пространството.

Съвременнитѣ хора си служатъ съ понятията „време и пространство“ за изяснение на дадени състояния. Въ физическия свѣтъ се говори за време, а не за пространство; въ духовния свѣтъ се говори за пространство, а не за време. Който се е свързалъ само съ физическия свѣтъ, той живѣе въ времето; който се е свързалъ съ духовния свѣтъ, той живѣе въ пространството. Нѣкой казва, че се движи само по земята, не може да отиде на слънцето и на звездитѣ. Защо не може да посети нѣкоя звезда? — Защото не живѣе въ пространството. Въ физическия свѣтъ се изучаватъ процеси и състояния, които иматъ отношения до времето — разнообразието на всички предмети и явления, както и състоянията, които се раждатъ отъ тѣхъ: недоволство, скръбь, радость и др. Отивашъ на училище, учишъ се, пишешъ съчинения, декламирашъ — радвашъ се на всичко. Срещнешъ нѣкоя мома, влюбишъ се въ нея, разхождашъ се, разговаряшъ се и казвашъ, че си намѣрилъ смисъла на живота. Не се минава много време, взематъ ти възлюбената, и ти започвашъ да плачешъ. И майката има такава радость — детето. Тя го носи на рѫце, радва му се и казва, не като нейното нѣма подобно. Единъ день вижда друго дете, по-красиво, и скърби, че и нейното не е толкова красиво. Идеалъ, който се мѣни всѣки день, не е никакъвъ идеалъ. Това е карикатура на идеалитѣ.

Време е вече, хората да дойдатъ до здрави, правилни отношения на нѣщата. Има ли право красивиятъ момъкъ да хване една здрава, силна мома подъ рѫка и да се разхожда съ нея? Ако си позволи това, той е направилъ вече първата погрѣшка, която има отношение къмъ съзнанието му. Въ какво се заключава неговата погрѣшка? Здравиятъ и красивъ човѣкъ, билъ той мома или момъкъ, представя красива ваза, пълна догоре съ вода. Правилно ли е, отъ ваша страна, да наливате още вода въ вазата? Красивата мома е пълна ваза, но, въпрѣки това, вие искате да налѣете още вода въ нея. Тя е богата, има всичко на разположение, а вие искате да ѝ предадете още нѣщо съ което да заставите хората да ви отдаватъ нуждната почитъ. Павелъ казва: „Нито мѫжъ безъ жена може въ Христа, нито жена безъ мѫжъ“. Идеята, която Павелъ е вложилъ въ този стихъ, е съвсемъ друга отъ тази, която хората разбиратъ. Единъ момъкъ срѣща приятеля си съ една красива мома, хванали се подъ рѫка и нѣжно се разговарятъ. Той поглежда къмъ тѣхъ, въздъхва и си казва: Да бихъ ималъ и азъ такава мома, и моятъ животъ щѣше да има другъ смисълъ. Този момъкъ търси смисъла на живота въ женитбата, но той е на кривъ пѫть.

Какво се разбира подъ „женитба“ въ широкъ смисълъ на думата? — Свързване на душата съ своя великъ идеалъ. Мисъльта, която Павелъ е вложилъ въ цитирания стихъ, е следната: нито животътъ може да се прояви безъ умъ, нито умътъ може да се прояви безъ животъ. Това показва, че животътъ и умътъ не сѫ две различни сѫщини, независими една отъ друга. Тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си и не могатъ една безъ друга. Въ този смисълъ, истинската женитба се заключава въ създаване на тѣсна връзка между ума и живота, като велика цѣлокупность. Това обяснение се отнася до онѣзи хора, на които съзнанието е пробудено. Онѣзи, на които съзнанието не е пробудено, правятъ разлика между ума и живота, между мѫжа и жената и ги разглеждатъ като отдѣлни части, безъ никаква връзка. И тогава, събератъ се мѫжъ и жена да живѣятъ заедно, но веднага се скарватъ, явяватъ се спорове и недоразумения между тѣхъ. Ние не отричаме женитбата, защото за мнозина тя е такава радость, каквато е радостьта на децата, които си играятъ съ кукли. Ние сме противъ неестественитѣ положения въ живота, каквито сѫ гордостьта и запичането на съзнанието, защото тѣ лишаватъ човѣка отъ възможностьта да расте и да се развива правилно. Гордостьта и ревностьта внасятъ сиромашията въ живота.

Който е научилъ законитѣ на прилежанието и леностьта, нека направи сравнение между гордостьта и ревностьта отъ една страна, запичането и сиромашията отъ друга, Какъ се изразява сиромашията въ живота? — Въ липса на пари, на кѫщи, на ниви т. н. Паритѣ, кѫщитѣ, говедата, нивитѣ представятъ разнообразието въ живота. Дойде ли сиромашията, и ревностьта иде следъ нея, като нейна спѫтница. Павелъ казва за себе си, че билъ ревнивъ въ любовьта. Това е другъ видъ ревность. Да бѫде човѣкъ ревнивъ въ любовьта, това подразбира стремежа на душата да постигне нѣщо велико въ живота. Обаче, ревностьта на обикновения човѣкъ води къмъ падение. Такъвъ човѣкъ не живѣе, но се мѫчи. Той се мѫчи и като духовенъ, и като свѣтски. Стане богатъ, мѫчи се; стане ученъ, мѫчи се. Покажете ми единъ философъ, или ученъ, който да не се е мѫчилъ. Защо се мѫчи? — За да създаде една велика идея. Какъ може човѣкъ да създаде такава идея? — Като съедини всички части въ едно цѣло.

Въ духовния свѣтъ нѣщата сѫ поставени малко по-другояче отъ тѣзи въ физическия свѣтъ. Каквото направи човѣкъ въ духовния свѣтъ, то е общо за всички. Тамъ идеалътъ на едного е идеалъ за всички. Ако въ духовния свѣтъ единъ момъкъ хване нѣкоя мома подъ рѫка, никой нѣма да го пита, защо прави това. На другия день се разхожда съ втора, после съ трета, безъ да му се сърдятъ другитѣ моми. Ако това стане на физическия свѣтъ, между дветѣ моми се явява ревность, споръ, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бѫде идеалъ за своя възлюбенъ. Като обръща внимание на втора, на трета мома, съ това момъкътъ иска да ѝ каже, че има и по-красиви моми отъ нея, не трѣбва да си въобразява, че тя е най-красивата мома въ свѣта.

Това, което ви говоря днесъ, не е нѣщо ново, но съ примѣри изяснявамъ нѣщата, както ставатъ въ духовния и въ физическия свѣтъ. И младиятъ, и възрастниятъ разбиратъ тѣзи болезнени прояви, които ние наричаме „патология на човѣшкото естество“. За да бѫде духовенъ, човѣкъ трѣбва да знае, какъ да се освобождава отъ болезненитѣ състояния на своята душа. Не може ли да се освободи, той ще се намѣри въ областьта на външното разнообразие и вѫтрешното еднообразие. Еднообразието се заключава въ това, че всички се чувствуватъ здрави и намиратъ, че животътъ има смисълъ. Сѫщо така разнообразието се заключава въ това, че всички започватъ да мислятъ право и свободно. Докато мислите и чувствувате, вие сте здрави; престанете ли да мислите и чувствувате, вие сте болни.

Като ученици, вие трѣбва да се пазите отъ запичане на съзнанието, което се ражда отъ гордостьта и отъ сиромашията, която е последствие на ревностьта. За да се освободи отъ болезненото състояние на гордостьта, човѣкъ трѣбва да превърне гордостьта въ самоуважение; за да се освободи отъ болезненото състояние на ревностьта, той трѣбва да превърне ревностьта въ прилежание. Влѣзе ли въ закона на прилежанието, той встѫпва въ правия пѫть на живота. Когато ревностьта дойде въ помощь на прилежанието, човѣкъ се домогва до истинското знание. Да се освобождава човѣкъ отъ своитѣ болезнени състояния, това значи, да е опиталъ силата си като културенъ човѣкъ, Въ това се заключава красотата на новия животъ и на новата култура. Подъ думитѣ „нова култура“, ние разбираме новитѣ схващания, новата философия за живота, чрезъ която може да се реализира високиятъ идеалъ на човѣшката душа. Въ съзнанието си човѣкъ се стреми да съедини всички части на своя свѣтъ въ едно цѣло и да създаде първичния образъ на Бога въ себе си, за да има на кого да се моли. Да се молишъ на Бога, това значи, да се свържешъ съ Него. Тази връзка води къмъ самоусъвършенствуване.

Да се говори на човѣка за самоусъвършенствуване, това не е нѣщо ново. Важно е, всѣки човѣкъ да има любовь къмъ Бога, къмъ себе си и къмъ своя ближенъ. Който е придобилъ тази любовь, той е на правъ пѫть въ живота си. Въ любовьта има два важни момента, два важни полюса: въ единия полюсъ е животътъ на еднообразието, а въ другия — животътъ на разнообразието. Щомъ ви дотегне еднообразието, ще минете въ разнообразието, и обратно: като ви дотегне разнообразието, ще минете въ еднообразието. Ако попаднете въ еднообразието на духовния свѣтъ, ще слѣзете въ физическия свѣтъ; ако попаднете въ еднообразието на физическия свѣтъ, ще се качите въ духовния свѣтъ. Въ слизането и качването на съзнанието се крие спасението на човѣка. Който се учи и въ физическия, и въ духовния свѣтъ, той е дошълъ до естествения пѫть на развитието си. Да се учи човѣкъ, да се стреми къмъ съвършенство, това е правиятъ пѫть на живота. Само онзи човѣкъ може да постигне съвършенство, който се учи; не се ли учи, никакво съвършенство не може да постигне.

Мнозина казватъ, че човѣкъ може да се учи само на земята, но не и на онзи свѣтъ. Не е така, човѣкъ учи и на земята, и въ духовния свѣтъ. Казва се, че процесътъ на ученето е вѣченъ. Съвършенството показва, че преди тебе има други сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, и ти ще се учишъ отъ тѣхъ. Следъ тебе пъкъ идатъ други сѫщества, за които ти си съвършенъ. Ако си милосърденъ, ще учишъ другитѣ на милосърдие. Всѣки човѣкъ може да бѫде идеалъ за онѣзи, които по развитие стоятъ по-долу отъ него. Той пъкъ ще има за идеалъ сѫщества, които стоятъ по-високо отъ него. Най-после всѣки ще дойде до Бога, Който е идеалъ за всички.

Нѣкои се отказватъ отъ ученето, мислятъ, че сѫ завършили развитието си. Признай въ себе си, че си ленивъ и се обърни къмъ прилежния човѣкъ. Докато научишъ закона на прилежанието, той ще бѫде идеалъ за тебе. Други казватъ, че нѣма защо да се молятъ, това отдавна вече сѫ научили. Сега, именно, трѣбва да се молишъ. Който не се моли, той е мъртавъ. Молитвата е отваряне на очитѣ. Като отвори очитѣ си, човѣкъ вижда красотата на свѣта. Само така може да се разбере дълбокиятъ смисълъ на молитвата. Нѣма по-приятно чувство за човѣка отъ това, да се моли по свобода на духа, а не насила. Който се моли насила, той затваря очитѣ си. Това показва, че красотата на духовния свѣтъ е затворена за него. Има смисълъ да затвори човѣкъ очитѣ си въ време на молитва, но ако предъ него се разкрие красотата на великото разнообразие на духовния свѣтъ. Като хване подъ рѫка нѣкоя мома, момъкътъ може да ѝ се радва, да се разговаря съ нея — това не е грѣхъ. Грѣхътъ се заключава въ предпочитането на една мома предъ друга, т. е. въ различието, което се прави въ формитѣ. Момъкътъ не знае, дали първата мома, съ която се разхожда и разговаря, не е по-добра, по-умна и способна отъ втората, която после срѣща. Въ втората мома той харесва главно външностьта ѝ, а външностьта не опредѣля човѣка.

Време е вече да поставите живота си на съзнателна преценка, т. е. на щателенъ анализъ, а не да гледате на него като на забава, както децата се забавляватъ съ своитѣ кубчета и картинки. Всѣко кубче трѣбва да се поставя на мѣстото си, никѫде въ живота ви да не остава празднина. Като изучавате частитѣ на своя животъ, ще се научите да ги сглобявате и разглобявате, да си образувате новъ, подходящъ за васъ животъ. Така ще възлизате стѫпка по стѫпка къмъ Божествения свѣтъ

Това сѫ вѫтрешни процеси на съзнанието, изучаването на които представя цѣла наука. Да влѣзете въ Божествения свѣтъ, да наследите Царството Божие, това е идеалътъ на човѣшката душа. Който се е домогналъ до своя идеалъ, той се е освободилъ отъ болезненитѣ състояния на своята душа, както и отъ всички наследствени или отпосле придобити недѫзи и слабости. Грѣхътъ е едно отъ мѫчителнитѣ болезнени състояния на душата, отъ който разумнитѣ сѫщества се стремятъ да освободятъ човѣчеството. Отъ това гледище, страданието е методъ за лѣкуване на хората отъ грѣха.

Като разглеждаме отношението на момъка къмъ момата, имаме два случая: първиятъ случай, когато момъкътъ замѣства своята възлюбена съ друга мома, по-красива отъ нея. Тя започва да плаче, да страда и да ревнува. Въ втория случай момъкътъ замѣства своята възлюбена съ друга мома, по-грозна отъ нея. Тя се възмущава отъ възлюбения си, но не ревнува. Тукъ се накърнява нейното достоинство. Въ нея заговаря гордостьта, и тя казва: Азъ ще му покажа, коя съмъ. Какъ смѣе той да предпочита по-грозна мома отъ мене! Какво се постига въ единия и въ другия случай? — Нищо не се постига. Въпроситѣ не се разрешаватъ нито съ ревность, нито съ гордость.

Това сѫ процеси, които ставатъ въ съзнанието на човѣка. Като изучава себе си, както и процеситѣ въ природата, човѣкъ вижда, че каквито процеси ставатъ въ физическия свѣтъ, сѫщитѣ ставатъ и въ духовния. Или, каквито процеси ставатъ въ съзнанието на човѣка, такива ставатъ и вънъ отъ съзнанието му. Когато се разбератъ вѫтрешнитѣ състояния въ човѣка, тогава ще се разбератъ и външнитѣ промѣни, които ставатъ съ него. Следователно, видите ли, че нѣкой пада духомъ, ще знаете, че неговата възлюбена е срещнала по-красивъ момъкъ отъ него и на другия отдала всичкото си внимание. Когато нѣкой се възгордѣе, ще знаете, че възлюбената му го е замѣстила съ по-грозенъ момъкъ. Това сѫ две различни състояния и опитности, презъ които човѣкъ минава. Който разбира дълбокия смисълъ на човѣшкитѣ отношения, ще каже на по-красивата мома отъ себе си: Сестра, ела между насъ, да бѫдешъ идеалъ и за двама ни. На по-грозната мома ще каже: Сестра, ела между насъ, да те поставимъ на твоето мѣсто. Като часть отъ цѣлото, ти имашъ свое опредѣлено мѣсто. Въ цѣлото тя не е грозна; вънъ отъ него тя губи красотата си и минава за грозна. Въ този смисълъ, нѣма грозни нѣща въ свѣта.

Грозота сѫществува само тамъ, дето частитѣ не сѫ поставени на мѣстата си. Поставите ли ги на мѣстата имъ, както сѫ въ Божествения свѣтъ, тѣ ставатъ красиви. Това означаватъ думитѣ, че въ Божествения свѣтъ нѣма противоречия. Тъй щото, когато нѣкоя идея изглежда грозна, това се дължи, на факта, че не е поставена на мѣстото си. Всѣка идея трѣбва да бѫде поставена на това мѣсто въ ума ви, което Богъ ѝ е опредѣлилъ. Тя изглежда противоречива, защото е въ сѣнка. Изнесете я на свѣтло, да я огрѣватъ слънчевитѣ лѫчи, и тя ще стане красива.

Бѫдете носители на свѣтлината, на новата култура, която иде вече въ свѣта. Много работа предстои на хората на новитѣ времена. Будно съзнание се изисква отъ всички; само така ще разбератъ, защо живѣятъ. Тѣ търсятъ дълбокия смисълъ на нѣщата, учатъ, прилагатъ, размишляватъ, и по такъвъ начинъ ставатъ творци на своитѣ идеи. Като живѣятъ така, противоречията за тѣхъ изчезватъ. Тѣ поставятъ всѣко нѣщо на неговото мѣсто. Дойде ли при тѣхъ богатиятъ, сиромахътъ, учениятъ, простиятъ, тѣ ги поставятъ на мѣстата имъ и така избѣгватъ всички противоречия. Това значи, да придобие човѣкъ вѫтрешно щастие, да дойде любовьта въ душитѣ на хората.

Любовьта е изразъ на Великото Начало, което се проявява въ човѣшката душа. Тя е завършенъ процесъ — поставя всѣко нѣщо на своето мѣсто. Да любишъ, това значи, да поставишъ всѣка часть на мѣстото ѝ и така да образувашъ цѣлото. Всѣки може да намѣри частитѣ на цѣлото въ себе си още сега, а не следъ хиляди години. Успѣе ли да постигне това, човѣкъ влиза въ закона на съвършенството и става възрастенъ, на 33 години.

Въ заключение на всичко, казано досега, повтарямъ: За да се освободи отъ своето болезнено състояние, горделивиятъ трѣбва да внесе въ себе си самоуважението, а ревнивиятъ — прилежанието. На всички хора, изобщо, предстои велика задача — да станатъ носители на новитѣ идеи. Новитѣ времена изискватъ нови хора — герои. За героя нито свѣтътъ, съ своитѣ изкушения, нито страданията, нито смъртьта сѫ въ състояние да го отклонятъ отъ пѫтя му, или да го снематъ отъ неговото мѣсто. Новиятъ човѣкъ е човѣкъ на безсмъртието, на Вѣчния животъ.

— Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

*

2. Лекция отъ Учителя, държана на

31 августъ, 1928 г. София. — Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...