hristo

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/7-%7B?%7D/

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/6-%7B?%7D/

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/2-%7B?%7D/

С радост искам да ви покажа две изключително редки списания. Прати ми ги Георги Христов. Казват се Нов Живот, излизали през 1923г. Издадени са само три броя от него и те са в двата линка, които поставям по-надолу. Във втория брой са събрани втори и трети брой. Това на практика е първото братско списание. То предшества Житно Зърно. Списанието го правят Георги Марков и Методи Константинов. "Списанието „Нов живот" до този събор беше излязло в три броя. По указание на Учителя беше заменено с ново списание - „Житно зърно". Списанието „Житно зърно" стана център за проява на академичната младеж." Ето линкове към двете списания 1.http://petardanov.in..._1_1_1923_1.pdf 2.http://petardanov.in..._1_1_1923_2.pdf Тук има спомени от Методи Константинов за списанието и Георги Марков. http://petardanov.co...лна-на-любовта/

http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/5-%7B?%7D/

http://petardanov.com/PDF/Molitvenik_star_stil.pdf

ДОБРАТА МОЛИТВА Господи, Боже нашъ, Благи ни Небесенъ баща, който си ни подарилъ животъ и здраве, за да Ти се радваме, молимъ Ти се, изпроводи ни Духътъ си да ни пази и закриля отъ всѣко зло и лукаво помишление. Научи ни да правимъ Твоята воля, да освѣтяваме твоето Име и да те славословимъ винаги. Освѣтявай духътъ ни, просвѣщавай сърдцата ни и умътъ ни, да пазимъ Твоитѣ заповѣди и повеления. Вдъхвай въ насъ съ присѫтствието си чиститѣ Си мисли и ни упѫтвай да Ти служимъ съ радость. Животътъ си, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашитѣ братя и ближни, Ти благославяй. Помагай ни и съдействувай ни да растемъ въ всѣко познание и мѫдрость, да се учимъ отъ Твоето Слово и да пребѫдваме въ Твоята Истина. Рѫководи ни въ всичко, което мислимъ и вършимъ, за твоето име, да е за успѣха на Царството Ти на земята. Храни душитѣ ни съ Небесния си хлѣбъ и укрепявай ни съ силата Си, за да успѣваме въ живота си. Като ни давашъ всички Твои благословения, приложи и любовьта Си да ни е вѣченъ законъ. Защото на Тебе принадлежи и Царството и Силата и Славата за винаги. Аминъ. София, 1. X. 1943 г.

https://mega.nz/#F!3Z9CiI6Y!mi7rNCCLyRNPMGC-AQz7jQ

Учебникъ по старобългарски - 1925 г. - Младеновъ

СТРАНИЦА ЗА ПРАБЪЛГАРИТЕ ЕЗИК, ПРОИЗХОД, ИСТОРИЯ И РЕЛИГИЯ НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

Речник на българския език, съставен от Найден Геров

http://imadrugpat.org/star_pravopis.htm Буквата Ѣ/ѣ (ят), Списък на думите с Ѣ/ѣ, Правила за употребата на Ѣ/ѣ, Буквата Ѫ/ѫ (голям юс), Списък на думите с Ѫ/ѫ, Буквата Ѭ/ѭ (йотиран голям юс)

Новитѣ схващания на ученика "Новитѣ схващания на ученика". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. Година IV (1924–1925 г.). Първо издание. София, Издателска къща „Жануа-98“, 2005. 384 с. ISBN 954-9589-87-0. Книгата за теглене - PDF текстът в стар правопис е взет от книгата Новитѣ схващания на ученика 19 октомври 1924 г. [опис] Природа и геометрия 26 октомври 1924 г. [опис] Възпитателната сила на страданието 2 ноември 1924 г. [опис] Условия, лежащи в триѫгълника 9 ноември 1924 г. [опис] Каква роль играят противорѣчията в живота. Влияние на планетитѣ 16 ноември 1924 г. [опис] Свѣтлина и знание. Музика 23 ноември 1924 г. [опис] Съсредоточение 30 ноември 1924 г. [опис] Великата погрѣшка 7 декември 1924 г. [опис] Що е единица. Числа и дѣйствия 14 декември 1924 г. [опис] Божественото буталце 21 декември 1924 г. [опис] Законътъ на внушението. Законъ за равновѣсието 28 декември 1924 г. [опис] Насока и направление на енергията 4 януари 1925 г. [опис] Квадратурата на крѫга 11 януари 1925 г. [опис] Възможното у Бога, възможното у човѣка. Двѣтѣ възможности 18 януари 1925 г. [опис] Изпититѣ на ученика. Житното зърно 25 януари 1925 г. [опис] Чуднитѣ прѣдположения 1 февруари 1925 г. [опис] Новото възпитание и самовъзпитание 8 февруари 1925 г. [опис] Високитѣ места и чистиятъ въздухъ 15 февруари 1925 г. [опис] Най-важното 22 февруари 1925 г. [опис] Честностьта 1 март 1925 г. [опис] Равностранниятъ триѫгълникъ 8 март 1925 г. [опис] Вдлъбната и изпѫкнала лещи 15 март 1925 г. [опис] Слънчевитѣ трансформатори 29 март 1925 г. [опис] Законътъ на внушението 5 април 1925 г. [опис] Влияние на вѫтрѣшната свѣтлина 12 април 1925 г. [опис] Успореднитѣ пѫтища 14 април 1925 г. [опис] Проявленията на ума 21 юни 1925 г. [опис] Смѣна на състоянията 28 юни 1925 г. [опис] Прѣходни състояния на съзнанието 5 юли 1925 г. [опис] Учтивиятъ човѣкъ 19 юли 1925 г. [опис] Свободни движения 26 юли 1925 г. [опис] В книгата са представени 31 беседи на Учителят Беинса Дуно, държани в края на 1924 и 1925 година. Част от беседите се публикуват за първи път по оригинали от Държавен архив. Останалите са препечатани от издадени през 1928 брошури. Автентичността на текста е запазена. “Онези хора, у които дихателната система е слабо развита, за засилването й могат да употребят следния метод: слабо разтриване костта зад ушите, за да се усили живота. Това място е свързано с издържливостта на организма. Там има един център, наречен любов към живота.” [Преписана:] Дуно, Учительтъ Беинса. Новитѣ схващания на ученика. Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. Година IV (1924–1925 г.). Първо издание. София, Издателска къща „Жануа-98“, 2005. 384 с. ISBN 954-9589-87-0. Бележки от книгата: Компютъренъ наборъ от 5 до 183 стр.: Иванка Софронова Компютъренъ наборъ, коректура и предпечатна подготовка: Меглена Шкодрева, Теодора Шкодрева Бележки от книгата: Настоящето издание се прави по запазени въ Държавенъ архивъ оригинали на беседи от Учителя. От 15 до 31 беседа, поради липса на оригиналъ, сѫ препечатани от изданието на просветния комитет „Лекции на МОК“, София 1927–8 г., което е слабо редактирано. Уточненията на стенографката сѫ въ кръгли скоби и курсивъ. Добавенитѣ за яснота букви или думи сѫ поставени в квадратни скоби.

Аз го създадох "Азъ го създадохъ", Утринни Слова (1936–1937). Първо издание. Стара Загора, Издателска къща „Жануа-98“, 2003. 512 с. ISBN 954-9589-72-2. Книгата за теглене - PDF Азъ го създадохъ, 27 септември 1936 г. Важността на черния дробъ, 4 октомври 1936 г. Реалнитѣ нѣща въ Любовьта, 11 октомври 1936 г. Вѣрата и Любовьта. Шесто чувство, 18 октомври 1936 г. Реалностьта въ живота! Качествата на мѫжътъ и на жената. Доброто мислене, и доброто обличане и готвене, 3 януари 1937 г. Божествената храна, 10 януари 1937 г. Учение и служене на Бога, 17 януари 1937 г. Конкретното въ Любовьта, 24 януари 1937 г. Великодушие и Цѣломѫдрие. Мекота, 31 януари 1937 г. Първиятъ и последниятъ, 7 февруари 1937 г. Конкурсниятъ изпитъ, 14 февр Ликвидация съ стария животъ и приложение на новия, 21 февруари 1937 г. Три нѣща сѫ потребни, 28 февруари 1937 г. Обмѣна въ Божественото, 7 март 1937 г. Приложение на Вѣрата, Надеждата и Любовьта въ живота, 14 март 1937 г. Три фази има, 21 март 1937 г. Мекота, примирителната постѫпка. Красотата ще спаси свѣта!, 28 март 1937 г. Степенитѣ на Любовьта, 4 април 1937 г. Двамата сина, 11 април 1937 г. Благость и Истина, 18 април 1937 г. Пѫрвата дума, 25 април 1937 г. Както Богъ мисли и прави, 2 май 1937 г. Единиятъ и многото, 9 май 1937 г. Първото мѣсто, 16 май 1937 г. Новото въ небето. Страданието, 23 май 1937 г. Уповай на Божественото, 30 май 1937 г. Самораждане. Раждане на Истината, 6 юни 1937 г. Проводници на неговата Любовь, 13 юни 1937 г. Особената черта на човѣка, 20 юни 1937 г. Вѫтрешенъ и външенъ животъ, 27 юни 1937 г. Злото и Любовьта. Божествениятъ пѫть. Смекчаване на злото, 4 юли 1937 г. Вѫтрешна обхода, 29 август 1937 г. Силенъ въ света, 5 септември 1937 г. Религиозни хора, 12 септември 1937 г. Приравняване и Любовь, 19 септември 1937 г. “От всинца ни искат едно слушане и разбиране на Неговата Воля. Ние искаме да влезем в стълкновение с Него. Ние отиваме и Му се оплакваме, и Му казваме: „Брат ми е много лош.” Че знаете ли какво значи, какво противоречие е да дойде синът при баща си и да се оплаква от брат си? Ти като кажеш „брат ми е лош”, че причината на това кой е? Майката и бащата, те са лоши. Те го родиха такъв. Не се оплаквайте от брата си, нищо повече. Косвено вие щом се оплаквате от хората, вие хвърляте петно върху Името Божие. Нищо повече. И ако някой се оплаква, както и да се оплаквате, вие хвърляте петно на Първото Начало. Господ нищо няма да ви каже. Вие петните Името Божие.” [Преписана:] Дуно, Учительтъ Беинса. Азъ го създадохъ. Утринни Слова (1936–1937). Първо издание. Стара Загора, Издателска къща „Жануа-98“, 2003. 512 с. ISBN 954-9589-72-2. Бележки от книгата: Издателският екип изказва благодарност на всички, които с цената на лишения, граничещи с героизъм, запазиха за поколенията безценното Слово на Учителя. Благодарим на стенографките Паша Теодорова (1888–1972), Савка Керемидчиева (1901–1945), Елена Андреева (1899–1990) и на съхранявалите го през годините българи. Да бъде благословен самоотверженият им труд. В „Аз го създадох“ издаваме утринните слова, държани от Учителя през 1936–1937 г., документално по дешифрираните записки. През 1947 г. беседите са били отпечатани в два тома: „Той създава“ и „Старото отмина“. Учителю, благодарим Ти за Божественото Слово, с което ни дари. Израз на нашата благодарност ще е изучаването и прилагането Му от всеки ученик, на когото съзнанието се е отключило за Него, за Словото. Бележките на стенографката са отпечатани с курсив, в кръгли скоби ( ). Думите или буквите в квадратни скоби [ ] са добавени от издателския екип на местата, където в разчетената стенограма е изпуснат текст, чийто смисъл сме се опитали да възстановим, или (на няколко места) за по-лесно разбиране на някои изречения с по-особен строеж. На местата, където не сме успели да възстановим смисъла, сме сложили многоточие в квадратни скоби. Бележките под линия са на издателския екип. Бележки от книгата: Компютърен набор: Стоянка Караджова, Красимира Бахова, Ива Попова. Коректори: Мария Панова, Момчил Николов. Предпечатна подготовка: Тодор Попов. Допълнителни бележки: Изданието е със старите букви.

http://www.beinsadouno.us/pravopis.aspx сайта не работи коректно и прави много грешки

Цариградската Библия 1885г. и монография http://petardanov.info/Knigi/Biblia_Nov_Zavet_1885_variant.pdf

Затова се родих "Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), беседи на Учителят Беинса Дуно от 10.10.1926г. до 26.12.1926 г., Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Затова се родих 10 октомври 1926 г. Раздай го на сиромасите 17 октомври 1926 г. Ако говоря 24 октомври 1926 г. Неговата заповед 31 октомври 1926 г. Мойсей и Христос 7 ноември 1926 г. Няма пророк 14 ноември 1926 г. Как ти се отвориха очите? 21 ноември 1926 г. Не Го приеха 28 ноември 1926 г. Умовете им 5 декември 1926 г. Глас в пустинята 12 декември 1926 г. Те свидетелстват 19 декември 1926 г. Тази притча 26 декември 1926 г.

"Затова се родих", Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.), Издание 1929 г., София Книгата за теглене -PDF Съдържание Затова се родихъ „Азъ затова се родихъ и затова дойдохъ на този свѣтъ, да свидѣтелствувамъ Истината. Всѣки, който е отъ Истината, слуша гласа ми.“ Иоана 18:37. „Азъ затова се родихъ.“ Когото и да запитате отъ съврѣменната култура, защо се е родилъ, всѣки ще ви даде най-различенъ отговоръ. Запитайте нѣкоя млада майка, защо се е родила, тя ще ви отговори на този въпросъ по своему; запитайте нѣкой младъ баща, защо се е родилъ, и той ще ви отговори по своему; запитайте младия учитель, младия поетъ, младия войникъ, младия музикантъ, или когото и да е, защо сѫ се родили, всички ще ви отговорятъ по своему. Всички тия отговори включватъ въ себе си частични, врѣменни стремежи въ живота на човѣка. Обаче, Христосъ дава широко обяснение на този въпросъ. Той казва: „Азъ затова се родихъ и затова дойдохъ на този свѣтъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ Казва му Пилатъ: „Що е Истина?“ Ние нѣма да опрѣдѣляме, какво нѣщо е Истината, защото всѣко нѣщо, което се опрѣдѣля, не е Истина. Това, което не може да се опрѣдѣли, то е Истина. Това, което не може да се обгърне, то е Истина. Това, което не може да се постигне, то е Истина. Това, което не дава пълно щастие изведнъжъ, то е Истина. Това, което съживява човѣка, то е Истина. Изобщо, Истината може да се опрѣдѣли като права насока въ живота. Сега ще ви цитирамъ нѣколко малки изречения, взети отъ далечното минало на битието. Първото изречение е слѣдното: „Когато Любовьта царува, смутъ не става!“ — Значи, появяването на Любовьта въ човѣшката душа, изпѫжда навънъ всѣкакъвъ смутъ. Тамъ, дѣто има смутъ, нѣма Любовь. Второто изречение се отнася до Мѫдростьта: „Когато Мѫдростьта управлява, редътъ не се нарушава.“ — Значи, появяването на Мѫдростьта, въ човѣшката душа възстановява реда въ свѣта. Щомъ се яви Мѫдростьта въ човѣшката душа, всѣко нѣщо въ ума на човѣка отива на своето мѣсто. Идеитѣ въ ума на такъвъ човѣкъ сѫ ясни, опрѣдѣлени и въ пъленъ порядъкъ. Третото изречение се отнася до Истината: „Когато Истината грѣе, плодътъ цъвти и зрѣе.“ Какво прѣдставлява плодътъ за човѣка? — Плодоветѣ сѫ храна за живота, а безъ храна животътъ не може да се подържа. Христосъ казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ То значи: „Азъ затова се родихъ — да грѣя, за да може плодътъ да цъвти и зрѣе.“ Кой е първиятъ плодъ на Духа? — Любовьта. Всички трѣбва да знаете, че Любовьта се проявява само при Истината. Безъ Истината Любовьта не може да се прояви въ никоя душа, въ никой умъ. Това не значи че Любовьта: абсолютно не може да проникне у човѣкъ, който нѣма Истината въ себе си. Тя ще проникне до извѣстна степень, но такъвъ човѣкъ не ще може съзнателно да я възприеме и разумно да я използува. Грѣе ли Истината въ човѣка, и Любовьта ще дойде. Слѣдователно, Истината подразбира процесъ на разширение, процесъ на свобода и просторъ. Казвамъ: за да може съврѣменниятъ човѣкъ, при схващанията, които има, да разбере животъ въ неговата цѣлокупность, той трѣбва да има двѣ основни идеи въ ума си: идеята за материалния животъ и идеята за духовния животъ. Отъ древностьта още е казано, че това, което е и което става на небето, сѫщото е и става на земята, т. е. между духовния и материалния животъ на човѣка има пълно съотвѣтствие. И тогава, за да разбере човѣкъ материалния животъ, трѣбва да започне съ духовния, да го изучава и разбира. Духовниятъ животъ подразбира разширение на съзнанието, а материалниятъ—ограничение на съзнанието. Затова, всѣки човѣкъ, който иска да живѣе разумно, добрѣ, трѣбва да разбира тия два процеса на своето съзнание — процеса на разширението и процеса на ограничението. Не разбира ли тия два процеса, тия два закона, той всѣкога ще се намира прѣдъ голѣми противорѣчия. И всички противорѣчия въ съврѣменния животъ, както и всички скърби и страдания, радости и веселия, произтичатъ отъ разбирането или отъ неразбирането на тия двѣ направления въ съзнанието на човѣка. Понѣкога човѣкъ се разширява или ограничава повече, отколкото трѣбва. Не е опасно да се разшири човѣкъ, но трѣбва да съзнава, че се е разширилъ, за да не изпадне въ заблуждения. Що е разширение? Ние си прѣдставяме разширения човѣкъ, като голѣма, обемиста форма, която се нуждае отъ много съдържание. Прѣдставете си, че сте взели единъ голѣмъ чувалъ, който тежи празенъ единъ килограмъ. Вие го напълвате догорѣ съ жито, около стотина килограма, и го туряте на гърба си. Питамъ: има ли смисълъ да носите такъвъ тежъкъ чувалъ на гърба си? Вие ще кажете: „Азъ ще платя нѣкому да ми носи чувала.“ Това е лесно — другъ да носи вашия чувалъ срѣщу извѣстно възнаграждение, но изкуството е вие сами да си го носите. Всѣки човѣкъ, който плаща на други да носятъ чувала му, той свършва съ смърть. Ще кажете: „Какъ тъй?“ Ще ви обясня тази идея съ единъ простъ примѣръ. Допуснете, че вие влизате съ чувала си, пъленъ съ злато, въ единъ кладенецъ, дълбокъ около стотина метра. За тази цѣль сте наели единъ слуга, комуто ще платите, за да ви помогне при изнасянето на чувала отъ кладенеца. Слугата започва да изнася чувала съ златото навънъ, а вие седите долу въ кладенеца, чакате да излѣзе: първо слугата, а вие слѣдъ него. Обаче, отъ тежестьта на златото, чувалътъ пада отъ гърба на слугата чакъ до дъното на кладенеца. Какво ще стане съ васъ, който чакате долу въ кладенеца? Ето защо, азъ казвамъ на съврѣменнитѣ хора: не оставяйте вашия чувалъ съ злато на гърба на другитѣ, защото чувалътъ, ще падне, и златото ще се върне при васъ, но ще ви създаде: голѣмо нещастие и страдание. Всѣка мисъль, всѣко чувство, което човѣкъ е създалъ, непрѣменно ще се върне при него. Дѣто и да ги изпрати той, дори въ безпрѣдѣлнитѣ пространства на вселената, тѣ пакъ ще се върнатъ при него. Такъвъ е законътъ. Страданията и радоститѣ, които сме причинили на другитѣ хора, единъ день непрѣменно ще се върнатъ при насъ. Съврѣменнитѣ хора нѣматъ прѣдвидъ този законъ въ живота си и се чудятъ, защо идватъ страданията и нещастията. Тѣ изучаватъ философията на християнството и казватъ, че еди-кой си човѣкъ е истински християнинъ, а еди-кой си не е такъвъ. Кой човѣкъ е истински християнинъ? Какъ познавате това? Прѣди всичко, защо е дошълъ Христосъ на земята? Съврѣменнитѣ хора мислятъ, че Христосъ дойде въ свѣта да пострада, за да спаси човѣчеството. — Не само затова дойде Христосъ на земята. Той казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ Че Христосъ дошълъ да спаси свѣта, това е частично разбиране на Истината. Че Той искалъ да ни покаже, какъ да прѣнасяме страданията — съ търпѣние и смирение и това е частично разбиране на Истината. Казвате: „Добъръ примѣръ ни даде Христосъ, като носи своя кръстъ до Голгота.“ — Прѣди всичко Христосъ носи кръста си само донѣкѫдѣ. Оттамъ насѣтнѣ Той го хвърли на земята, и други го поеха. Съ това Той искаше да каже на хората: „Този кръстъ е за васъ, вие го носете“. Азъ не нося такъвъ кръстъ. Вие можете да правите съ мене, каквото искате. Може да ме биете, може да ме разпъвате на кръстъ, да се гаврите надъ мене, но азъ кръстъ не нося, правъ ходя!“ Изправи се Христосъ, и пое своя пѫть къмъ Голгота. Днесъ съврѣменнитѣ хора навредъ кръстове турятъ, все кръстове правятъ: по вратоветѣ имъ кръстове висятъ, по стѣнитѣ — сѫщо. Тѣ мислятъ, че това е нѣкаква благодать за тѣхъ. — Това се дължи на неразбиране на нѣщата. Нѣма защо да се носятъ кръстове. Ние трѣбва да се освободимъ отъ кръста, т. е. отъ страданията въ живота. Защо трѣбва сами да си туряме страдания, и слѣдъ всичко това да казваме, че волята Божия е такава? Сѫдията наказва прѣстѫпника, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Учительтъ пѫди непослушния ученикъ отъ училището, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкоя майка ражда хилаво дѣте, а послѣ казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкой проповѣдва криво учение и казва: „Такава е волята Божия.“ Нѣкой поетъ написва едно лошо произведение и казва: „Такава е волята Божия.“ За всичко, което правимъ, добро или лошо, казваме: „Такава е волята Божия!“ И наистина, право е това. Богъ еднакво се радва и на хубавитѣ, и на лошитѣ нѣща. Защо е така? — Защото Богъ може да създаде отлично, прѣкрасно нѣщо и отъ най-глупавото произведение, като размѣства думитѣ въ него. Сѫщото нѣщо могатъ да направятъ и правятъ и съврѣменнитѣ хора. Като размѣстватъ думитѣ на нѣкои лоши работи, отъ тѣхъ ставатъ отлични нѣща; като размѣстватъ думитѣ на нѣкои отлични работи, отъ тѣхъ ставатъ лоши нѣща. По сѫщия начинъ и хората въ своя животъ размѣстватъ мислитѣ и чувствата си, и създаватъ отъ тѣхъ добри и лоши нѣща. Съврѣменнитѣ хора сѫ изопачили своитѣ мисли и чувства, изгубили сѫ тѣхната първоначална чистота. Азъ често наблюдавамъ хората, изучавамъ тѣхнитѣ мисли и чувства и правя изчисления, доколко тѣ сѫ се отклонили отъ правия пѫть. Виждамъ нѣкой младъ проповѣдникъ, току-що дошълъ отъ странство, дѣто свършилъ по богословие, влиза въ стаята си, затваря вратата и прозорцитѣ, спуща пердетата си и не излиза вънъ нѣколко часа. Стоятъ нѣкои хора отвънъ, наблюдаватъ цѣлата работа и си мислятъ: „Какво ли прави този проповѣдникъ тамъ въ стаята си? Или нѣкой важенъ, тайнственъ гостъ ще му е дошълъ, та се е затворилъ тъй херметически вѫтрѣ, или нѣкоя млада мома ще го е посѣтила“, Едва ли ще се намѣри единъ човѣкъ между всички, който да прѣдположи, че този младъ проповѣдникъ, който се намира въ началото на своята работа, се моли на Бога. Може да се прѣдполагатъ много нѣща, но кое е вѣрното? Важно е, защо се интересуватъ хората отъ това, какво прави този проповѣдникъ въ стаята си дали нѣкой гостъ му е дошълъ, или нѣкоя млада мома го е посѣтила, или се моли на Бога? Отдѣ и какъ се е зародилъ този интересъ у хората, да знаятъ, какво прави този младъ човѣкъ въ стаята си и какъвъ е неговиятъ интименъ животъ? Какво ще придобиятъ тѣ отъ този си интересъ? Казватъ: „Поне ще научимъ, какво прави въ стаята си.“ Като научатъ, какво прави въ стаята си, дали е самъ или не, кой му е дошълъ на гости, ще разкажатъ това нѣщо на този, на онзи, а тѣ отъ своя страна на други, и по такъвъ начинъ, въ най-скоро врѣме, много хора ще узнаятъ това. Все едно, че сѫ издали обявление, съ което изнасятъ една новина прѣдъ цѣлия свѣтъ. Питамъ: какво цѣнно сѫ научили и придобили тия хора отъ факта, че при еди-кой си младъ проповѣдникъ е дошълъ този или онзи гостъ? Такива нѣща изучаватъ и съврѣменнитѣ астрономи, като казватъ, напримѣръ, че споредъ тѣхнитѣ изчисления, разстоянието отъ земята до слънцето е около 92-93 милиона мили. Вѣренъ ли е, наистина, този фактъ, че разстоянието отъ земята. до слънцето е точно толкова мили? — Не е вѣренъ. Трѣбва да се намѣри онази Божествена книга, въ която Богъ математически точно е опрѣдѣлилъ разстоянието на земята отъ слънцето, или на слънцето отъ земята. Та казвамъ: когато говоримъ за положителната наука, ние трѣбва да изнасяме само такива факти, които сѫ абсолютно вѣрни. Ние трѣбва да държимъ въ съзнанието си само ония факти, които сѫ вѣрни, а невѣрнитѣ трѣбва да съзнаваме, че сѫ такива, защото има вѣроятности, които могатъ да минатъ и за истински, и за неистински. Много отъ съврѣменнитѣ хора грѣшатъ въ това, именно, дѣто мислятъ, че могатъ да живѣятъ по много начини. Вѣрно е, че ние може да живѣемъ десеть пѫти по-добрѣ, отколкото сега живѣемъ, но може да живѣемъ и десеть пѫти по-лошо отъ сега, като голѣми грѣшници. И едното е възможно, и другото е възможно. Какво ще придобия отъ това, ако се утѣшавамъ съ мисъльта, че азъ не съмъ най-голѣмиятъ грѣшникъ въ свѣта, че има и отъ мене по-голѣми грѣшници? — Нищо не придобивамъ. Ние можемъ да ви прѣведемъ редъ примѣри, редъ заключения, които да осмислятъ сегашния ви животъ въ връзка съ миналия и съ бѫдещия ви животъ. Въ духовния животъ сѫществува и минало, и настояще, и бѫдеще, които дѣйствуватъ едноврѣменно. Азъ нѣма да ви обяснявамъ тия нѣща, но казвамъ, че по тия въпроси има писани много книги, които вие можете да прочетете. Едно е важно за васъ: да знаете, че минало сѫществува. То не е минало, но сѫществува едноврѣменно съ васъ, като тилъ задъ васъ — тилъ на вашия сегашенъ животъ. Бѫдещето е прѣдъ лицето ви, а настоящето е това, върху което сега градите вашия животъ. Дърветата се намиратъ въ това положение, именно: тѣ живѣятъ, въ настоящето. Питамъ: защо първата жена въ рая трѣбваше да се спре прѣдъ едно дърво и тамъ да бѫде изкушавана отъ змията? Защо не се спрѣ прѣдъ нѣкоя канара или прѣдъ нѣкой изворъ и тамъ дяволътъ да я изкушава? Или пъкъ, защо не бѣше въ нѣкоя кѫща и тамъ да бѫде подложена на този изпитъ? При това, казватъ, че туй дърво се наричало „дърво за познаване доброто и злото“. Въ окултенъ смисълъ, подъ думата „дърво“ се разбира цѣла епоха, цѣла култура, която е прѣшествувала културата на змията. Слѣдователно, въ всички тогавашни растения е имало стремежъ да добиятъ устойчивость, якость, да завършатъ своето развитие. Змията пъкъ прѣдставляваше друга култура — култура на човѣшкитѣ желания, която е сходна съ тази на животнитѣ. Слѣдователно, културата на растенията създаде ръста на човѣка. Растенията го научиха, какъ да върви нагорѣ и надолу. Културата на рибитѣ създаде рѫцѣтѣ и гърдитѣ на човѣка. Рибитѣ го научиха да се разширява. Тѣ се движатъ въ посока точно противоположна на тази, по която се движатъ хората. Това, което извърши културата на растенията за човѣка, като го научи да се стреми къмъ центъра на слънцето и къмъ центъра на земята, бѣше точно противоположно на това, на което го научи културата на рибитѣ. Като срѣда за своя животъ рибитѣ избраха водата и създадоха главата и опашката въ своя животъ, чрѣзъ които да се движатъ въ двѣ посоки. Тѣ създадоха главата у млѣкопитающитѣ, а това вече е резултатъ на една култура. Античната култура създаде лицето, образа на човѣка, споредъ както се казва въ битието; „И създаде Богъ човѣка по образъ и подобие Божие“. И най-послѣ сегашната култура създаде ума на човѣка. Механическата и техническата страна на цѣлата западна култура седи днесъ ума, въ челото на човѣка. Ето защо, всички съвременни човѣшки произведения сѫ все дребни. Надали ще остане за бѫдещето нѣщо отъ тази култура. Мина врѣмето на онова величествено знание на египтяните! Сегашната култура се изразява въ строежа на човѣшкото тѣло. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че въ човѣшкия организъмъ се включватъ всички култури на миналото, и когато започне пробуждане на човѣшкото съзнание, по атавистически начинъ, той ще прѣмине прѣзъ всички култури на миналото. Той ще прѣмине прѣзъ културата на минералитѣ, на растенията, на рибитѣ, на птицитѣ, на млѣкопитающитѣ, най-послѣ и прѣзъ човѣка, и по такъвъ, начинъ, въ него ще изпъкнатъ всички негови противорѣчиви сѫществувания на миналото. Тогава у човѣка настава цѣла каша. Въ Писанието се казва: „За всѣко прѣстѫпление Богъ въздава всѣкиму до четвърти и до десети родъ, а за всѣко добро дѣло Богъ дава благословението си за тисящи родове.“ Христосъ донесе въ свѣта науката за душата, т. е. начинътъ, по който хората могатъ да се приближатъ и познаятъ Бога. Човѣкъ, има качеството да се ограничава, което го прави подобенъ на Бога. За да познаешъ Бога, непрѣменно трѣбва да се ограничишъ. Слѣдователно, Богъ, като се ограничи, създаде човѣка. Тамъ, дѣто има ограничения, всѣкога има и страдания. Значи, съ създаването на човѣка, се създадоха и страданията въ козмоса. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да, бѫда свободенъ.“ — По-свободни отъ Бога не можете да бѫдете. Богъ, Който бѣше абсолютно свободенъ, създаде човѣка и се ограничи. Тогава какъ ще бѫдете вие по-свободни отъ, Бога? Ще кажете: „Защо Богъ се ограничи?“ — По този въпросъ нищо нѣма да ви говоря. Ограничението на Бога е добро нѣщо. Когато Богъ се ограничава, Той създава доброто въ свѣта. Въ това отношение между Бога и насъ сѫществува едно съотвѣтствие, но въ противоположна посока. То значи: когато Богъ се ограничава, доброто се ражда; когато човѣкъ се ограничава, злото се ражда, а когато се освобождава отъ ограниченията, доброто се ражда. Затова, именно, всички хора се стремятъ къмъ свобода. Свободата подразбира безграничность, т. е. стремежъ къмъ Божественъ животъ. Хората- трѣбва да се ограничаватъ прѣдъ Бога. Ако този въпросъ се разглежда отъ материална страна, той не може да се обясни. Сега ще ви приведа единъ фактъ, който често се проявява въ човѣшкия животъ. Въ съзнанието на човѣка различаваме една фаза на подсъзнателенъ животъ, която прѣдставлява безграничното въ човѣка, То е Божествената страна на животъ. Подсъзнанието не се подчинява на нашитѣ желания, на нашата воля, но ние трѣбва да му се подчиняваме. Който иска да стане добъръ, трѣбва да изпрати тази мисъль въ подсъзнанието си, и тамъ да я остави, да не я чопли. Божественото начало въ него ще реализира желанието му, безъ нѣкаква мѫчнотия, и единъ день той ще види, че е станалъ по-добъръ, отколкото е билъ по-рано. Ще ви приведа още единъ фактъ за проява на подсъзнателния животъ у човѣка. Имате единъ добъръ приятель, срѣщате го единъ день на улицата и си казвате: „Сега ще спра приятеля си, ще го поздравя любезно, ще си поговоря малко съ него, но и той ще ми отговори по сѫщия начинъ.“ Какво става въ сѫщность? — Приятельтъ ви възприема вашата мисъль, но подсъзнанието му, което изобщо не се подчинява на чужда воля, веднага указва обратно дѣйствие върху възприетата мисъль, и той веднага обръща гърба си къмъ васъ и завива въ друга улица. Вие се чудите, защо става така. Причината седи въ това че вашиятъ приятель има свой господарь, на когото се подчинява, а не на нѣкакъвъ господарь отвънъ, който иска да му внуши една или друга мисъль. Много хора се плашатъ отъ внушения и казватъ: „Ние не искаме да бѫдемъ подъ влиянието на други хора.“ Дѣйствително, тѣ сѫ прави. Има внушения, отъ влиянията на които хората трѣбва да се пазятъ, но не всѣко влияние е зло. Добро и неизбѣжно е влиянието въ свѣта. Защо? — Какво щѣше да бѫде нашето положение, ако слънцето не ни влияеше? Какво щѣше да бѫде нашето положение, ако ангелитѣ не ни влияеха? Какво щѣше да стане отъ насъ, ако добритѣ хора не ни влияеха? Ако злото е несъвмѣстимо съ доброто, защо Богъ, Който е толкова всемѫдъръ, го е допустналъ? Злото е една неизбѣжность въ свѣта. Нашето зло е добро за другитѣ, а доброто е зло за другитѣ. Кое е добро, и кое зло, това сѫ относителни нѣща. Тѣ сѫ сили въ природата, които трѣбва да се използуватъ разумно. Ние трѣбва да избѣгваме злото, но да не му се противопоставяме, да не се боримъ съ него. Крадецътъ, който се изкушава отъ паритѣ на богатия, не може ли да прѣвъзмогне това изкушение? — Може. Мѫжътъ, който се изкушава отъ нѣкоя жена, не може ли да прѣвъзмогне това изкушение? — Може. Заблуждението седи въ това, дѣто хората мислятъ, че могатъ да придобиятъ нѣщо отъ тия изкушения. Не, изкушенията не донасятъ никаква придобивка на човѣка. Твое е само това, което Богъ ти е далъ. Ти не можешъ да вземешъ нито единъ атомъ отъ другитѣ, както и тѣ не могатъ да взематъ нищо отъ тебе. Чуждото е всѣкога чуждо. При всички условия на животъ всѣки остава съ своето. Нѣкой казва: „Азъ нѣмамъ умъ.“ — Какъ нѣмашъ умъ? Гледамъ го, има глава този човѣкъ. Щомъ има глава, той има и умъ, но не го е разработилъ. Той седи по цѣли дни, но нищо не мисли, т. е. не мисли нѣщо сѫществено. Той знае, какво е казалъ Шекспиръ, какво е казалъ Кантъ, цитира мисли отъ тия учени, но казвамъ: всички тия хора работиха, създадохъ нѣщо, което остана слѣдъ смъртьта имъ, но ти какво направи? Какво ще оставишъ ти слѣдъ смъртьта си? Той казва: „Дано Господъ бѫде милостивъ къмъ мене грѣшния!“ — Не, за грѣшнитѣ има менгеме, което ще ги притиска. Когато тия грѣшници дойдатъ до менгемето, питатъ; „Защо ни притискатъ?“ — Много естествено, че ще ви притискатъ. Когато масажистътъ дойде да ви разтрива, защо викате? — Като ви разтрива по гърба съ пръститѣ си, той прѣдава на вашия организъмъ часть отъ своята енергия, която ви е липсвала. Сегашнитѣ хора страдатъ или отъ недостигъ на енергия, или отъ излишъкъ на енергия. Много хора иматъ изобилно електричество, но не могатъ да го използуватъ, защото нѣматъ магнетизъмъ, а електричеството не може да се използува правилно безъ магнетизъмъ. Какво се забѣлѣзва у хора, които иматъ излишъкъ отъ електрическа енергия? — Косата имъ става остра, настръхва нагорѣ. Въ организма на тия хора се забѣлѣзва отсѫтствие на вода, която играе роля на мекъ елементъ. Човѣкъ, който има много електричество въ организма си, започва да огрубява, срѣщу всички хора вади ножъ, иска тѣ да му се подчиняватъ. — Не, така не може да се живѣе. Този ножъ трѣбва да се прибере въ ножницата, иначе ще се счупи. Тия хора пъкъ, които иматъ малко електричество въ организма си, сѫ меки по проява. Косата имъ е мека, добрѣ прилегнала на главата. Грънчарьтъ, който разбира добрѣ закона за уравновѣсяване на силитѣ, е впрегналъ заедно електричеството и магнетизма, и по такъвъ начинъ прави грънцитѣ си. Ако тури повече електричество, формата ще стане на прахъ; ако тури повече магнетизъмъ, формата ще стане на каша. Но, като ги е впрегналъ заедно на работа, между частицитѣ на материята, съ която той работи, започва да дѣйствува сцѣплението, която сила сплотява материята въ едно цѣло и дава възможность на грънчаря да формира своитѣ грънци. И послѣ, като ги туря въ огъня на пещьта, той опича добрѣ само тия форми, въ които има електричество и магнетизъмъ. По сѫщия начинъ човѣкъ трѣбва да спазва и въ своето съзнание тѣзи взаимни отношения между електричеството и магнетизъма. Ако електричеството е свързано съ ума ви, а магнетизъмътъ съ сърцето, между ума и сърцето ще има правилни отношения. Слѣдователно, ако работите съ ума си, ще вложите въ него електричество; ако работите съ сърцето си, ще вложите въ него магнетизъмъ. Вие не можете да внесете никаква култура въ сърцето си, ако не внесете въ него магнетизъмъ. Вие не можете да вложите никаква култура въ ума си, ако не внесете въ него електричество. Електричеството и магнетизъмътъ сѫ живи сили, които сѫществуватъ едноврѣменно и въ подсъзнанието. Азъ не говоря за механическитѣ сили. Магнетизъмътъ е сила, която изтича отъ Бога. И когато се говори за Любовь къмъ Бога, това подразбира, че ние съзнаваме този Божественъ законъ. И електричеството сѫщо произтича отъ Бога. Значи, като слизатъ тия двѣ сили отъ Бога, магнетизъмътъ влиза въ сърцето, а електричеството въ ума на човѣка, и посрѣдствомъ тѣхъ той може да прѣмахне всички прѣпятствия, които срѣща на пѫтя си. Само по този начинъ човѣкъ може да работи съ Бога. Като разглеждаме въпроса за самосъзнанието у човѣка, то често се явява като спънка, като прѣпятствие въ неговия животъ. Да съзнавашъ, че си много нѣщо, че всичко можешъ да направишъ, това значи да се спънешъ. Напримѣръ, нѣкое малко дѣте срѣща на улицата едно свое другарче, по-малко отъ него, и го набива, Другъ пѫть срѣща друго дѣте, и него набива. Слѣдъ това срѣща трето, четвърто, и тѣхъ набива. Въ неговото съзнание се изработва мисъльта, че то може да направи много нѣща. Случва се, обаче, друго дѣте, по-силно отъ него, го срѣща на улицата, хваща го, набива го, тупва го на земята и си заминава. Това дѣте вижда вече, че има по-силни отъ него, т. е. има и по-високо съзнание отъ неговото. По сѫщия начинъ и учениятъ човѣкъ, като това дѣте, казва: „Това мога да направя азъ, онова мога да направя, всичко мога да направя.“ Но слѣдъ врѣме вижда, че не може да направи всичко. Нѣкой човѣкъ отива въ едно събрание да държи рѣчь. Той се чувствува смѣлъ, богатъ съ знания и сили и си казва: „Като отворя сега устата си, чудо ще бѫде!“ Но тъй се нарежда, че той не може да отвори устата си , и се връща въ кѫщи, като оскубана патица, и си казва: „Какво стана, та не можахъ да кажа нито една дума?“ — Много причини има за това. Или ти не си могълъ да говоришъ, или се е случило лошо врѣме, че хората не сѫ могли да дойдатъ. Влизашъ въ салона, намирашъ го празенъ, никой нѣма. Слѣдователно, когато ние искаме да наложимъ своята воля, т. е. нашето съзнание върху Божественото подсъзнание, винаги въ насъ ще се роди дисхармония, противорѣчие. Затова, първо човѣкъ ще вложи въ душата си най-важния законъ — Любовь къмъ Бога, а послѣ ще дойде до своята воля. На първо мѣсто великото въ свѣта, а послѣ малкото. Първо Богъ, а послѣ ти. Най-безопасното положение на ученика въ духовния му животъ е да взима всѣкога послѣдното мѣсто. Ето защо, ученикътъ винаги трѣбва да взима послѣдното мѣсто въ физическия животъ. Христосъ е казалъ: „Синъ человѣчески не дойде да Му слугуватъ, но самъ Той да послужи.“ Само Единъ може да ни даде първото мѣсто въ свѣта. Само Богъ — най-умниятъ и най-мѫдриятъ въ свѣта — може да ни даде първото мѣсто. Искаме ли ние сами да вземемъ първитѣ мѣста, да станемъ първи, силни, богати хора въ свѣта, ние вървимъ въ крива посока на живота си. Ако всѣки човѣкъ иска да заема първото мѣсто между хората въ свѣта, ще се яви голѣмо състезание. Въ това отношение, въ цѣлия съврѣмененъ свѣтъ има едно надпрѣварване, кой да заеме първото мѣсто: Франция иска да бѫде велика, Англия иска да бѫде велика, Германия иска да бѫде велика, па и малката България иска да бѫде велика. Какви ли планове не си крои България, но не ѝ се отдаватъ! Ще кажете: „Сѫдбата ѝ е такава.“ — Не, сѫдбата ѝ не е такава, но друго нѣщо е опрѣдѣлено за България, а не да бѫде велика въ този смисълъ, какъвто разбиратъ съврѣменнитѣ държави. Азъ съмъ челъ Божествената книга, въ която е писано, че България ще бѫде малка държава. На България не е позволено да се разправя съ орѫжия! Ако иска да се подигне, тя трѣбва да служи на Бога, и тогава ще ѝ се даде едно почетно мѣсто. Не иска ли да служи на Бога, всички ще я тъпчатъ. И слѣдъ всичко това ще дойдатъ писатели и поети, да я възпѣватъ и оплакватъ: „Българио, майко мила!“ Кой отъ тия съврѣменни поети, които се заели да възпѣватъ България, сѫ тръгнали между народа да го учатъ, какво трѣбва да прави. Всички се обръщатъ къмъ културната младежъ, нея търсятъ, на нея възлагатъ всичкитѣ си надежди. Дѣ е тази културна младежъ? — Азъ наричамъ „културна младежъ“ всички хора, които сѫ родени съ идеали. Всѣки, който отпослѣ възприема нѣкакви идеали и се заема да имъ служи, той мяза на натоварена камила, или на едно натоварено магаре, което само прѣнася товаръ отъ едно мѣсто на друго, а за него нищо не остава. Такива идеи има навсѣкѫдѣ. Такава младежъ има и въ Англия, и въ Франция, и въ Германия, и въ Америка, но никой не се нуждае отъ нея. Днесъ се изисква младежъ, родена съ идеали. Казвате: „Ние ще напѫтваме младежьта.“ — Нѣма какво да я напѫтвате. Тази младежъ се нуждае само отъ малко вода. Вие ще я полѣете съ вода, както поливате нѣкое малко дръвче, и тя ще тръгне по своя пѫть. Казвате: „Ние, старитѣ, ще възпитаваме младежьта.“— Нѣма какво да я възпитавате. Откакъ свѣтътъ сѫществува, все се възпитава, и все по-лошъ става. Колкото повече се занимаваме съ възпитанието на младежьта, толкова повече забатачваме. Единъ ученъ германецъ казва, че съврѣменната култура залѣзва вече. Така е, тази култура отъ день на день умира. Каква култура е съврѣменната? Четете по вѣстницитѣ, че еди-колко си души сѫ паднали отъ аеропланъ и се убили, еди-колко хора има убити въ войнитѣ, еди-колко параходи потънали въ моретата и океанитѣ, еди-колко кѫщи изгорѣли и т. н. Слѣдъ всичко това казватъ, че имало прогресъ. Като се прослѣдимъ внимателно статистическитѣ сведѣния, въ тѣхъ се вижда едно прѣдсказване на събитията, или на произшествията, които има да се случатъ, Споредъ нѣкои данни се опрѣдѣля, че тази година, напримѣръ, ще изгорятъ извѣстенъ брой кѫщи. И дѣйствително, така става. Онѣзи, които констатиратъ този фактъ, казватъ: „Природенъ законъ е това.“ — Не, това не е резултатъ на нѣкакъвъ разуменъ природенъ законъ. Параходитѣ, които потъватъ, кѫщитѣ, които изгарятъ, както и смъртнитѣ случаи между хората — всичко това се дължи на човѣшкитѣ прѣстѫпления, на неразумния, на неправилния животъ на хората. Въ бѫдещата култура, въ културата на шестата раса, хората нѣма да умиратъ, както сега, безъ тѣхно желание, но ще си заминаватъ, когато тѣ пожелаятъ. Човѣкъ ще идва тогава, като странникъ, като чужденецъ на земята, ще поживѣе 40 — 50 или повече години, и като рѣши да си замине, ще повика приятелитѣ си и ще имъ каже: „Азъ поживѣхъ достатъчно на земята, сега вече заминавамъ за отечеството си. Попове нѣма да викате да ме опѣватъ, въ земята нѣма да ме заравяте и на гробища нѣма да ме носите. Азъ ще стана невидимъ, като Христа, и ще се възнеса нагорѣ въ приготвеното за мене жилище.“ Ще кажете; „Това може да направи само Христосъ.“ — Не, това може да стане и съ всѣки човѣкъ, който е достигналъ безсмъртието, който живѣе съ вѣчнитѣ идеали на Битието. Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ е евангелистъ.“ Питамъ: откога е станалъ евангелистъ? — Отъ скоро врѣме. За другъ нѣкой казватъ; „Този човѣкъ пъкъ е добъръ православенъ.“ Откога е станалъ той православенъ? — Отъ скоро врѣме. Казвамъ: всѣки човѣкъ, който не се е родилъ съ едно опрѣдѣлено вѣрую въ себе си, а отпослѣ го е приелъ, той е простъ човѣкъ. Отъ всѣки едного се изисква положително, неизмѣнно вѣрую, което да има свойствата на възвишената човѣшка душа — нито да се ражда, нито да умира, но вѣчно да сѫществува. Мнозина казватъ, че животътъ се разрушавалъ и изчезвалъ, — Това е тамо написано изречение. Животътъ не може нито да се разруши нито да изчезне, но , въ живота се раждатъ скърбитѣ и радоститѣ. И тъй, всички хора трѣбва да работятъ въ подсъзнанието си, да знаятъ, че всѣка добра или лоша мисъль, вложена съ вѫтрѣшенъ стремежъ и силно желание въ подсъзнанието, непрѣменно ще се реализира. Обаче, никога не желайте повече, отколкото ви трѣбва! Живѣете ли така, бѫдещата култура ще донесе блага за всички хора. Не мислете, че благата въ свѣта сѫ достояние само за едного. Благостьта, това е изразъ на морала. Човѣкъ трѣбва да бѫде благъ не само за подобнитѣ си, но и за всички останали сѫщества, безъ изключение; той трѣбва да бѫде благъ и за животнитѣ, и за растенията, и за всички останали сѫщества, които сѫ подъ него. Такъвъ е моралътъ на безсмъртието. Прѣдставете си, че тази култура е дошла вече. Какво щѣше да бѫде нашето положение? Какви щѣхме да бѫдемъ тогава? Казвамъ на едного: ако новата култура е дошла на земята, ти щѣше ли да ходишъ отъ врата на врата да хлопатъ, да искашъ това-онова? Нѣмаше да ходишъ. Ти щѣше да бѫдешъ единъ отъ безсмъртнитѣ хора, всѣки моментъ щѣше да виждашъ, кой какво прави и нѣмаше да изпадатъ въ заблуждения. Нѣкой казва: „Азъ чухъ да се говори еди-какво си по дадена работа,“ Питамъ: вѣрно, истинно ли е това, което си чулъ? Докато хората ходятъ съ чуто и казано, голѣми простаци ще бѫдатъ. Нѣкои казватъ: ,„Кантъ написалъ книгата за „Чистия разумъ.“ Каква е тази наука за чистия разумъ? Азъ наричамъ наука на чистия разумъ тази, при която човѣкъ ходи безъ никакъвъ смутъ въ сърцето си и се разговаря съ сѫщества отъ невидимия свѣтъ. Каква по-хубава наука отъ тази, да дойде при тебе единъ ангелъ и да ти разправя за небето, за слънцето, за всички звѣзди, и слѣдъ всичко това да знаешъ, че ти разполагашъ съ една велика Истина. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че разстоянието отъ земята до слънцето било около 92 или 93 милиона мили. Казвате: „Значи, разстоянието е или 92, или 93 милиона мили, не се знае съ абсолютна точность колко е, но разликата между 92 и 93 е много малка. — Какъ, малка разлика ли е единъ милионъ мили? Какво ще стане съ мене, ако азъ разчитамъ на тия данни и тръгна съ единъ тренъ до слънцето, и като стигна до 92 милиона мили, тренътъ ме остави въ пространството, безъ да съмъ стигналъ до слънцето. Каква трѣбва да бѫде тази математика, на която мога да се основавамъ? Нѣкой казва: „Азъ съмъ близо до часа, въ който ще изправя живота си.“ — Колко си близо? — Докато изправишъ живота си, има единъ милионъ мили разстояние. Между слънцето и земята има разстояние отъ цѣли седемь физически пояса. Ще дойде врѣме, когато нашето слънце ще прояви само своята физическа обвивка и ще почервенѣе. На сѫщото основание има и звѣзди червени, портокалени, сини и т. н. Това показва, както степеньта на тѣхното развитие, така и степеньта на нашата култура. Ако човѣкъ развива своето духовно тѣло, той ще започне да вижда звѣздитѣ тъй свѣтли, както и слънцето, и ще влѣзе въ връзка съ тѣхъ. Често съмъ говорилъ, че човѣкъ може да се разговаря не съ материалното, но съ духовното слънце. Слънчевата свѣтлина, която виждате отъ земята, е физическа, но слънцето има и духовна свѣтлина, която не хвърля никакви сѣнки, Тази свѣтлина е мека, и когато тя проникне въ човѣшкото сърце, въ човѣшкия умъ и въ човѣшката душа, въ човѣка настава голѣма вѫтрѣшна тишина. Напримѣръ, нѣкой човѣкъ дойде до отчаяние, иска да се самоубие; взима револвера си и излиза вънъ нѣкѫдѣ си изъ гората. Въ тозъ моментъ, обаче, тази мека свѣтлина прониква дълбоко въ душата му, и веднага въ него настава миръ, тишина, и той чува единъ тихъ гласъ, който му казва: „Не бой се, всичко ще се оправи!“ Не се минава много врѣме, и той вижда, че въ този разрушенъ миръ започва да расте нѣщо красиво, хубаво. Започватъ тогава приятелитѣ му да се изреждатъ единъ слѣдъ другъ, започватъ да му говорятъ, да го насърдчаватъ, докато той изправи живота си. Значи, Богъ е въ сила да измѣни живота на всѣки едного. Та казвамъ: онѣзи, които вървятъ въ Божествения пѫть, ако искатъ да добиятъ новия животъ —животътъ на безсмъртието—трѣбва да употрѣбятъ новитѣ методи въ живота си. Казвате: „За насъ е важно сега, да прѣживѣемъ, както и да е, нѣма какво да мислимъ за безсмъртието. Ние сме слаби хора, безсмъртието не е постижимо за насъ.“ — Че сте слаби, това не е извинение. Работете, за да се усилите! — Ама азъ съмъ сприхавъ човѣкъ. — Ти можешъ да констатирашъ, но то не те оправдава. Ти трѣбва да се обърнешъ къмъ Бога, съ молба Той да вложи повече магнетизъмъ въ сърцето ти, повече електричество въ ума ти, и тогава този старъ опитенъ грънчаръ, който живѣе въ твоето съзнание, ще разшири своитѣ стари форми и ще създаде отъ тѣхъ нѣщо ново. За да успѣешъ въ това, всѣка сутринь и всѣка вечерь изпращай къмъ всички хора часть отъ твоето благо, което е вложено въ душата ти. Казва се въ едно изречение: „Дѣто Мѫдростьта управлява, редътъ не се нарушава; дѣто Истината грѣе, плодътъ цъвти и зрѣе.“ И тогава, щомъ Истината дойде въ насъ, въ душитѣ ни ще се прояви висшата Любовь. Висшата, идейната Любовь се проявява въ Любовь къмъ всички хора, безъ да подозиратъ тѣ източника, отдѣто тя излиза. Второто проявление на висшата Любовь седи въ слѣдното: да любишъ хората и тогава, когато те мразятъ и ти мислятъ злото; да имъ слугувашъ по цѣлъ день, безъ да знаятъ тѣ, кой имъ, служи. Това подразбира Христосъ подъ думитѣ „служене на Бога.“ Значи, ние трѣбва да станемъ, неизвѣстни въ доброто, както сме неизвѣстни и въ злото. Иначе, бѫдете увѣрени, че ако искате да се прославите чрѣзъ доброто, вие ще се прославите и чрѣзъ злото. Това се вижда навсѣкѫдѣ въ свѣта. Щомъ човѣкъ се прослави съ нѣщо добро, не се минава и година, веднага прѣдъ него се разкрива другъ листъ — той се прославя и съ нѣкакво зло дѣло. Затова, именно, Христосъ казва: „Не търсете слава отъ человѣцитѣ, но търсете слава отъ Бога!“ Въ този свѣтъ ние сме пѫтници, туристи, минаваме и заминаваме, носимъ сѣменцата на новата култура. Когато този свѣтъ се подобри, когато се възстанови редъ и порядъкъ въ него, Божията Любовь и Божията слава ще се възцарятъ, ще заематъ своитѣ мѣста. Подъ слава Божия не разбираме нѣщо нереално. Напротивъ, най-реалното нѣщо въ свѣта е да видишъ славата Божия навредъ и да живѣешъ само заради нея. Старата култура вече отживѣва своето врѣме. Бѫдещата култура е за разумнитѣ, за добритѣ, хора. „Блажени кроткитѣ, защото тѣ ще наслѣдятъ Царството Божие,“ се казва въ Писанието. Старата земя ще се облѣче съ нова, съ хубава прѣмѣна, и хората ще заживѣятъ въ Истината, ще цъвтятъ и зрѣятъ, Любовь ще има между тѣхъ. Царството Божие ще се възстанови не на старата земя, но въ новото небе и въ новата земя. Новото небе и новата земя сѫ нашитѣ души, въ които ще се възстанови Царството Божие. Отъ всички съврѣменни хора сега се изисква абсолютна, положителна вѣра, а не вѣрвания. Вие може да кажете: „Вѣрно ли е всичко това, което говорите?“ — Провѣрете. Мислитѣ ли, че всичко, което се доказва е вѣрно? Мислите ли, че всички факти, които мога да ви наведа по единъ въпросъ, прѣдставляватъ Истината? Всѣко нѣщо е дотолкозъ вѣрно, доколкото всѣки човѣкъ може да бѫде отворена книга, която да отваря и да чете отъ нея. Сега ще ви приведа два примѣра за изяснение на мисъльта си. Какво трѣбва да направи скулпторътъ съ най-хубавия камъкъ, ако иска да извае отъ него една отлична статуя? Камъкътъ съдържа ли въ себе си формата, която , скулпторътъ иска да му прѣдаде? — Не я съдържа. Значи, скулпторътъ самъ трѣбва да вземе чука и да започне ваенето на статуята. Допуснете, че въ този мраморенъ камъкъ има съзнание, като нашето. Какво ще направи той? —Ще започне да плаче, да вика и да казва: „Докога ще продължаватъ тия страдания?“ — Докато скулпторътъ извае статуята. Той си продължава работата, а мраморътъ плаче, вика. Най-послѣ скулпторътъ свършва статуята си, отдалечава се отъ нея, поглежда я, погледне малко и къмъ сълзитѣ ѝ, усмихва се и казва: „Дойде вече краятъ и на сълзитѣ!“ Послѣ взима кърпата си, изтрива сълзитѣ на статуята и казва: „Не плачи вече! Отъ тозъ моментъ, кой какъ мине покрай тебе, ще те погледне и ще види, че въ тебе има редъ и порядъкъ.“ И наистина, кой какъ мине покрай тази статуя, казва: „Идея, дълбочина има въ тази картина!“ Отлична е тя!“ Статуята слуша всичко това и е доволна, че нѣма вече чукъ, нѣма вече страдания. Но докато хората се научатъ да живѣятъ правилно, много чукове трѣбва да, минатъ по гърбоветѣ имъ. Неизбѣженъ законъ е този. Вториятъ примѣръ. Имате едно парче бѣло платно. Великиятъ художникъ взима четката и боитѣ си и започва да цапа безразборно върху него. Минава нѣкой простакъ покрай този художникъ, поглежда го, какво прави и си казва: „Вижъ, какво върши този човѣкъ! Азъ мислѣхъ, че е нѣкакъвъ великъ художникъ, а той знае само да цапа!“ На втория день художникътъ пакъ взима четката и боитѣ и продължава да цапа върху платното. Третия, четвъртия день все продължава да цапа, докато единъ день погледнешъ, нѣщо взело да се оформява върху платното. Колкото повече художникътъ работи, образътъ все повече и повече се оформява, докато най-послѣ на платното се вижда хубаво, идеално изработена картина. Кой какъ мине покрай нея, казва: „Великолѣпна картина!“ Художникътъ казва: „Виждате ли, какво може да излѣзе отъ това цапане!“ — Да, но ако платното не бѣше се нацапало, можеше ли да има сега тази цѣна? Ако платното не бѣше се нацапало, щѣше ли да има тази стойность? — Не. Платното придоби своята цѣна, само слѣдъ като се нацапа. По сѫщия начинъ и при васъ може да дойде нѣкой ангелъ и да ви нацапа съ четката и съ боитѣ си. Вие казвате: „Огрѣшихъ се!“ Втория день дойде сѫщиятъ ангелъ, пакъ ви нацапа съ четката си, а вие казвате: „Много се огрѣшихъ вече!“ Третия день пакъ дойде, понацапа ви още малко. Казвате: „Пропаднахъ сега!“ — Не, ти сега, именно, си по-добъръ, отколкото бѣше по-рано. Той цапа, ти плачешъ, той цапа, ти плачешъ, докато най-послѣ излѣзе нѣщо хубаво. Нѣкои казватъ: „Еди-коя сестра плаче, ще се пръсне отъ мѫка.“ — Не, ангелътъ я цапа, ще изкара нѣщо хубаво отъ нея. Докато ангелътъ я цапа, тя нѣма да полудѣе, нѣма да се пръсне отъ мѫка. Мнозина питатъ: „Защо хората плачатъ?“ — Плачътъ е признакъ на животъ. Живитѣ хора само плачатъ. Животътъ се изразява съ плачъ. Плачете, докато сте живи, докато имате животъ въ себе си! Невъзможно и страшно е да плаче мъртвиятъ човѣкъ. И Любовьта, когато обича нѣкого, плаче — очитѣ и се насълзяватъ. Истински плачъ е този, когато очитѣ само се насълзяватъ, и сълзитѣ потъватъ навътрѣ. Не е плачъ това, когато сълзитѣ излизатъ вънъ отъ очитѣ и се проливатъ по земята. Азъ бихъ желалъ да виждамъ очитѣ на всички хора влажни, просълзени. Това говори за благородство на човѣшката душа. И тъй, ако чукътъ на скулптора и четката на художника работятъ върху ни, това е едно висше благо заради насъ, за което трѣбва да се учимъ на търпѣние. Това е единъ отъ великитѣ уроци, които Богъ ни дава. Ние се приготовляваме за новата култура, която иде въ свѣта. Прѣдъ насъ седи велико бѫдеще. Съврѣменнитѣ хора още не сѫ живѣли, както трѣбва. Едва сега тѣ започватъ да живѣятъ правилно. Сега, като се върнете дома си, вложете въ подсъзнанието си вашата мисъль и желание да живѣете добрѣ. Кажете: „Господи азъ искамъ да живѣя добъръ, правиленъ животъ!“ Кажете ли си веднъжъ тази мисъль, забравете я по-нататъкъ! Нѣкой казва; „Защо трѣбва да се молимъ на Бога?“ — Ако човѣкъ не се моли, какво трѣбва да прави тогава? Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, яденето е още по-смѣшно. Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, спането е още по-смѣшно. Ако ние считаме молитвата за нѣщо смѣшно, четенето на книги е още по-смѣшно. Нѣкой отваря книгата и я затваря. Питамъ го: какво четешъ? — Една книга. Ако вие четете една цѣнна книга и по десеть пѫти на день съ кърпа изтривате написаното, какво ще остане отъ нея слѣдъ десеть години? Написаното върху нея ще бѫде ли отчетливо? Ако затриваме написаното върху книгата, какво сме придобили? Пазете се, да не би слѣдъ като отворите книгата, да кажете: „Животътъ, който Богъ ми е далъ, не е хубавъ.“ Кажете ли така, вие затривате своя животъ. Нѣкои затриватъ така живота си, като казватъ: „Господъ не ми е далъ богатство, не ми е далъ знания.“ — Какво богатство искашъ? Животътъ, който имашъ, е най-голѣмото богатство. Ти благодари, че си сиромахъ. Добрѣ ли ще ти бѫде, ако имашъ голѣмо богатство и бѫдешъ въ положението на натоварено магаре? Казвамъ: сиромашията е най-голѣмото богатство, най-голѣмото благо въ свѣта. Коя сиромашия? Азъ говоря за онази сиромашия, при която човѣкъ съ жажда, съ благоговение очаква да дойде великото въ свѣта. Въ това седи смирението на човѣка. Никой нѣма право да изтрива хубавитѣ нѣща! Казвамъ: въ всѣка душа има хубави, богати условия за бѫдещето. При най-голѣмото си нещастие, при най-голѣмата си несполука благодари на Бога за всичко това и си кажи: „Азъ ще докажа на Бога, че имамъ любовь къмъ Него.“ Ако не можете да носите страданията си, въ какво ще покажете вашата младость? Азъ наричамъ „млади хора“ тия, които геройски могатъ да носятъ най-голѣми страдания. Герои трѣбва да бѫдете! Само по този начинъ ще се подмладите. Дойде ли ви нѣкое страдание, турете го на гърба си, поносете го малко, а послѣ го свалете на земята прѣдъ себе си, нагостете го, разговорете се съ него, и то ще ви напусне. Страданието се плаши отъ стария човѣкъ. То иска младъ човѣкъ да го носи на гърба си, за да се разговаря съ него и да му обяснява смисъла на страданията. Вие казвате: „Лесно се говори за страданието, но мѫчно се носи.“ — Герои иска свѣтътъ! Той търси млади, силни хора, съ такива умове, които да обгръщатъ всички умове, и съ такива сърца, които да обгръщатъ всички сърца. Нашето благо е благо за всички хора, и благото на всички хора е и наше благо. Затова всѣки трѣбва да каже: „Азъ за това се родихъ.“ — Защо? — За да живѣя въ безсмъртието. „Азъ затова се родихъ.“ — Защо?—За да живѣя въ редъ и порядъкъ. „Азъ затова се родихъ.“ Защо? За да живѣя, цъвтя и зрѣя. „Затова се родихъ.“ — Защо? — Да свидѣтелствувамъ Истината и да покажа, че това, което Богъ е създалъ, не се разрушава. Слънцето не се разрушава. Разрушаватъ се само тѣзи нѣща които човѣкъ е направилъ. Ако нѣщата въ природата се разрушаватъ, това показва, че тѣ сѫ направени отъ други нѣкои сѫщества, а не сѫ направени отъ Бога. Много сѫщества работятъ, въ свѣта. Кѫщитѣ ни, напримѣръ, които сѫ направени отъ насъ, изчезватъ. Много отъ нашитѣ мисли и желания сѫщо тъй изчезватъ, но Божественото въ насъ остава за вѣчни, врѣмена. Христосъ казва: „Азъ затова се родихъ, да свидѣтелствувамъ Истината.“ По сѫщия начинъ и всѣки отъ насъ може да каже, защо се е родилъ въ свѣта. Бесѣда отъ Учителя, държана на 10 октомври 1926 год. въ гр. София

Правила-и-речник-за-употреба-на-ят-от-1940-г-България

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание „Цѣлувание ми не даде“. „Ти цѣлувание ми не даде; а тя, откакъ съмъ влѣзълъ, не е прѣстанала да цѣлува нозѣтѣ ми“. От Лука 7;45 Азъ ще засегна сега произхода на цѣлувката, т. е. ще разгледамъ принципално, какво нѣщо е цѣлувката. Ако това бѣше се случило съ нѣкоя цѣломѫдрена мома въ нѣкоя скришна стая, или съ нѣкой момъкъ, всичкитѣ съврѣменни вѣстникари знаете какво биха писали за дъщеря ви, —ако е ваша дъщеря, разбира се. Това е единъ епизодъ — тъй го наричамъ азъ — или единъ инцидентъ, или една случка, станала още прѣди 2000 години съ една отъ голѣмитѣ грѣшници и развратници, които свѣтътъ познава. Развратъ отъ любовь, развратъ по любовь, защото има развратъ и безъ любовь. Сега азъ се прѣнасямъ 2000 години назадъ. Тази жена се приближила до едного отъ най-великитѣ човѣци, който нѣкога е слизалъ на земята; най-чистиятъ човѣкъ, който нѣкога се е явявалъ на земята; най-възвишената душа, която нѣкога е посѣщавала този свѣтъ; най-великиятъ духъ, който нѣкога е озарявалъ човѣшката мисъль. Ако би рѣшилъ Христосъ да дойде днесъ въ съврѣменния свѣтъ, азъ не зная каква форма би взелъ, какъ би се явилъ и какъ щѣха да го посрѣщнатъ съврѣменнитѣ културни хора. — Както тогава ли? — Навѣрно, много по-добрѣ, отколкото тогава. И не ще съмнѣние! Днесъ има толкова много църкви, съградени въ негова честь, въ негово име, има повече отъ 500,000 негови служители — цѣла една армия, все пакъ ще му направятъ единъ отличенъ приемъ, поне официално. Официаленъ приемъ лесно се извършва: заколва се нѣкой угоенъ пуякъ, да тежи поне 12 кгр.; българинътъ, като го прѣтегли и тежи 12кгр., казва: „Угоенъ е този пуякъ, отъ него би се направила отлична чорба, а тъй, знаете, какво нѣщо е мазничка, пуйча чорба, съ малко изцѣденъ лимонъ, а джигерчето и воденичката му, тъй ситно нарѣзани въ супата, та, като ви падне по едно малко джигерче!...“ Послѣ този пуякъ напълватъ вѫтрѣ съ оризъ, стафиди, фъстъци, това-онова, опеченъ, зачервенъ, та, като ти отрѣжатъ едно такова зачервено парче, ще кажешъ: „Хайде, хаирлия да е, Христосъ е дошълъ на земята“. Или, най малко, ще опекатъ едно отъ тѣзи малкитѣ, по 10-12 кгр., прасета, които ги закалятъ сега за Коледа, хубаво опечено, слагатъ го на масата, съ малко винце, всички да се наядатъ затова, че Христосъ ни е посѣтилъ. Това е официалниятъ приемъ, и слѣдъ туй ще има рѣчи и благодарности, че е благоволилъ да дойде. И отъ него ще има отговоръ, че сѫ го приели добрѣ. Това прѣдполагамъ да е тъй, не казвамъ de facto. А тукъ, въ кѫщата на Симона, има другъ приемъ. Приели сѫ го, безъ да му опекатъ прасенце, и нито цѣлувки е имало, нито пъкъ нозѣтѣ му сѫ омили, а сѫ му дали единъ обикновенъ приемъ, какъвто евреитѣ сѫ могли да му дадатъ. Влиза тази жена, нахална ще я наречете, безочлива, съвсѣмъ безочлива, за да се приближи до най-чистия човѣкъ. Прѣдставете си каква смѣлостъ, каква нахалность, какви дебели очи имала тя! По-безочлива жена отъ нея не зная! Употрѣбявамъ съврѣменния езикъ. Ще кажете: „Бива, бива, но такава нахалность!“ Но ела че тази велика нахалность е хроникирана въ Евангелието, и се поставя за единъ отличенъ примѣръ. Знаете ли какво е казвала тази жена, като е цѣлувала нозѣтѣ на Христа? Сега ще ви обясня. Тя е казвала: „Господи, зарадъ тебе извършихъ всички тѣзи прѣстѫпления, като те търсихъ. Тукъ мислѣхъ, че си ти, тамъ мислѣхъ че си ти, — всички прѣстѫпления съмъ направила все зарадъ тебе. Това го направихъ не отъ зла воля, но нѣмахъ въ себе си тази мѫдрость да те познавамъ, а сега, сега вече те намѣрихъ“. Азъ прѣдставямъ тази жена като единъ идеалъ на любовьта; пъкъ и не се церемони да изказва любовьта си прѣдъ цѣлъ свѣтъ. Тя казва: „Да става, каквото ще. Азъ съмъ оцапана вече, да говорятъ, каквото искатъ, ще цѣлувамъ публично, петъ пари не давамъ за мнѣнието на хората.“ Сега, защо цѣлувката се счита по нѣкой пѫть за незаконна? Азъ имамъ тукъ едно математическо разрѣшение на цѣлувката, изразено въ геометрична форма: какво означава тя по правилата на висшата, трансцендентална математика? — Буквата Ц означава произхода на цѣлувката. Буквата Ц прѣдставлява единъ квадратъ, който по-напрѣдъ е билъ затворенъ, понеже всички прѣстѫления, всички борби въ свѣта ставатъ все въ ограниченото мѣсто, което квадратътъ обема, т.е. въ всѣка жива тварь, която се ограничи въ каквато форма и да е, се явява желание да се освободи, а желанието за свобода произвежда прѣстѫпление. Слѣдователно, цѣлувката е единъ прѣкъ начинъ да се освободимъ отъ злото. Тъй че, цѣлувката е права линия, която се туря отдолу на квадрата и образува буквата Ц. Туй въ природата азъ наричамъ цъвтѣне. Слѣдователно, онзи, който иска въ природата правилно да се освободи отъ злото, отъ ограничението, което е надъ него, непрѣмѣнно трѣбва да махне горната, затворената линия, за да възприеме слънчевитѣ лѫчи, — трѣбва да бѫде отворенъ квадратъ. Въ природата трѣбва да има цъвтѣне. И у хората цъвтѣнето съвпада съ цѣлуването. Когато цѣлунемъ нѣкого, ние му казваме: „Пѫтьтъ на твоето спасение е да цъвнешъ.“ Туй означава цѣлувката. Кой трѣбва да цѣлува? Ние казваме, че слънчевитѣ лѫчи цѣлуватъ цвѣтето. Не, онзи, който е дошълъ въ кѫщи него цѣлуватъ. Като дойде нѣкой гостъ въ кѫщи, стопанинътъ въ кѫщата ще го цѣлуне. Ако си стопанинъ, ти, дъщеря ти, синъ ти, ще се изредите да го цѣлувате. Ако цѣлува гостътъ, това не е правилно. Слѣдователно, мога да ви кажа, че Христосъ бѣше на гости у тази жена. Тя бѣше наела стая въ кѫщата на Симона, който даваше банкетъ на Христа, и, когато той дойде, тя непрѣстанно го цѣлуваше. Тя постѫпи споредъ законитѣ на природата, по закона на цъвтѣнето, за да покаже, че спасението е тамъ. Значи, тя отвори душата си, тя отвори сърцето, ума и духа си, за да възприеме тѣзи божествени лѫчи, — обърна се на едно цвѣте. Христосъ казва: „Понеже постѫпи тъй умно, прощаватъ ѝ се всички грѣхове, които е направила въ миналото.“ Нѣкой пѫть ще се спра да изтълкувамъ, какво означава „грѣхъ“ и „погрѣшка“. Сега ще ви оставя съ старитѣ ви идеи за грѣха. Когато човѣкъ не знае какъ да цъвти, и цѣлува, той винаги е въ квадрата, неговиятъ вратъ е, както на онзи волъ съ рогата. Волътъ едно врѣме е направилъ рогата си, за да се брани, но човѣкътъ, като го е хваналъ за рогата, създалъ буквата В (), и отъ нея образувалъ хомота, въ който го впрегналъ. Ние казваме „великъ човѣкъ“. Кой е великъ човѣкъ? — Великъ е онзи човѣкъ, който самъ може да се впрѣга и разпрѣга. Веселъ човѣкъ е онзи, който има хомотъ, впрегнатъ е. И двамата сѫ весели. Тогава, въ какво седи развързването на вола? Тази единица отгорѣ на буквата В () трѣбва да се прѣмахне, за да остане той свободенъ. Защото ти може да си вързанъ и развързанъ не само съ вѫже, но може да си съзнателенъ като човѣкъ. На вола турятъ оглавникъ, а човѣкъ се вързва съ своята дума, съ своето съзнание. Слѣдователно, разумното вързване става по закона на свободата. И тъй, цѣлувката, споредъ нейния произходъ, е начинътъ, по който ние можемъ да се спасимъ отъ злото, което сѫществува сега въ свѣта. Какво нѣщо е устата? — Долната устна означава любовьта, силитѣ, които съзиждатъ, — тѣ иматъ единъ произходъ, — а горната устна означава мѫдростьта. Любовьта и мѫдростьта въ божествения свѣтъ съставятъ основата, върху която живѣятъ всички живи, велики сѫщества. Слѣдователно, когато цѣлувамъ нѣкого, това означава, че азъ се ангажирвамъ да служа на тази велика мѫдрость и любовь, които съставляватъ божествения свѣтъ, и да живѣя съобразно съ тѣхъ. И тъй, на онзи, който ви цѣлува, вие сте му гостъ. За да цѣлунете нѣкого, Господъ трѣбва да е въ него. Това е истинската цѣлувка. Вѫтрѣ въ Христа кой живѣеше? — Самъ Богъ. Тази жена разбираше закона — тя цѣлуваше Христа, а не той нея. Слѣдователно, ние можемъ да цѣлуваме само божественото. Нѣкой казва: „Защо не ме цѣлувашъ?“— Въ тебе живѣе ли Господъ, въ тебе ли е? Ако не е въ тебе, азъ не бива да цапамъ устата си. Единственото сѫщество, което може да цѣлунешъ и което може да донесе твоето спасение, е само свѣтлината. Цвѣтята се разтварятъ, за кого? — За свѣтлината. Има ли свѣтлина, тѣ я възприематъ. Тѣзи слънчеви лѫчи, тази слънчева свѣтлина цѣлува цвѣтята, тя произвежда тѣхния чудесенъ растежъ. И тъй, въпросътъ е рѣшенъ. Когато ви питатъ: може ли двама души да се цѣлуватъ едноврѣменно? Не може, то е немислимо. Или мѫжътъ ще цѣлува, или жената; или братътъ, или сестрата; или господарьтъ, или слугата. Тъй седи законътъ. Двама, които се цѣлуватъ едноврѣменно, — не разбиратъ този законъ, и отъ такава цѣлувка не може да има никакви добри резултати. Двама, които се цѣлуватъ, мязатъ на двама банкери, които опериратъ съ своитѣ капитали въ една и сѫща кѫща; непрѣмѣнно тамъ ще има ританица. Сега се поражда отъ това въ васъ едно криво разбиране. Не е въпросътъ, кой те е цѣлуналъ, а кого си цѣлуналъ — това е въпросътъ. Азъ не говоря за това, кой те е цѣлуналъ, а въпросътъ е, кого си цѣлуналъ. Дяволътъ цѣлува. Когато нѣкой пита, кой те е цѣлуналъ, подразбирамъ злото, а кого си цѣлувалъ — подразбирамъ Господа. Значи, има двѣ цѣлувки. Ако цѣлунешъ една жена, тя казва на мѫжа си, че еди-кой-си я цѣлуналъ. Има право. Тази цѣлувка не е божествена. Но, ако тази жена цѣлуне Христа, друго е. Кого е цѣлувала? Ако запитате туй цвѣте, кого е цѣлувало, ще ви каже: „Слънцето, слънцето съмъ цѣлувало. Тъй както съмъ хубаво, слънцето ме е направило. Като съмъ цѣлувало слънцето, всичкитѣ ми грѣхове се простиха, слънцето ме въздигна.“ Христосъ се обръща къмъ Симона и му казва: „Ти цѣлувание не ми даде.“ Този Симонъ е билъ единъ културенъ човѣкъ, като насъ, съврѣменнитѣ. Като видѣлъ, че тази жена цѣлува нозѣтѣ на Христа, той си казалъ: „Този човѣкъ минава за пророкъ, за учитель, който всичко знае, чистъ и святъ е, а тукъ отъ толкова врѣме една жена му цѣлува краката, не знае ли той каква е тя? Азъ да бѣхъ на негово мѣсто, 10 пѫти досега щѣхъ да я изпѫдя!“ И тогава Христосъ се обръща къмъ него: „Симоне, имамъ да ти кажа нѣщо.“ А той казва: „Учителю, речи!“ Нѣкой си заемодавецъ имаше двама длъжници: единиятъ му бѣ длъженъ 500 динари, а другиятъ — 50“. Числото 5 е, което прѣодолява тукъ. Едното число означава духовния човѣкъ, а другото — свѣтския, плътския човѣкъ; единиятъ, който разбира нѣщата само вѣчно, а другиятъ, който разбира нѣщата врѣменно. Като изучаваме Христовото учение, ние не бива да правимъ погрѣшката на онзи слуга на св. Антоний. Туй учение трѣбва да го разберемъ правилно, понеже то е обосновано на велики закони, на живи закони, които ние, сегашнитѣ хора, можемъ да приложимъ. Каква е погрѣшката на слугата на св. Антоний? Това е единъ анекдотъ, доколкото е вѣренъ, не зная. Азъ го взимамъ, за да разясня принципа. Св. Антоний билъ поканенъ нѣкѫдѣ на гости, и тръгналъ съ слугата си. Той ездѣлъ на конь, а слугата му — на магаре. Обаче, св. Антоний ималъ противници, които искали да го спратъ на пѫтя му. Вечерьта спрѣли на единъ ханъ. Дошли противницитѣ му, отрѣзали главата на коня и на магарето, като си казали: „Не трѣбва да ходи на гости, стига му дотука.“ Сутриньта дохожда слугата, иска да извади и приготви коня и магарето за пѫть, но вижда, че главитѣ имъ сѫ отрѣзани. Съобщава за това на св. Антоний. Той му казва: „Нищо, прилѣпи ги, и ще вървимъ!“ Слугата въ бързината размѣнилъ главитѣ, на коня турилъ магарешката глава, а на магарето — конската. Св. Антоний се качва на конь съ магарешка глава, а слугата му — на магаре съ конска глава и тръгнали. На съврѣменнитѣ хора главитѣ имъ сѫ размѣстени. Мѫжетѣ мислятъ като женитѣ, а женитѣ мислятъ като мѫжетѣ. Казвате: „Тогава какъ ще се разрѣши въпросътъ?“— Конската глава — на коня, магарешката — на магарето! Нѣщата трѣбва да бѫдатъ тъй, както сѫ създадени първоначално, а не да се тълкуватъ. Казвамъ: тази конска глава да се снеме отъ магарето, а магарешката да се снеме отъ коня! Това значи тълкуване — да дадешъ едно правилно разяснение на онзи великъ законъ, върху който се градятъ сегашнитѣ наши закони. Каквото е говорилъ Христосъ, туй учение, съ неговитѣ основни принципи, може да се приложи още сега. И слѣдъ хиляди и милиони години пакъ сѫщото ще бѫде. Любовьта, и до скончание на вѣка и слѣдъ скончание на вѣка, ще бѫде сѫщата. Като казвамъ сѫщата любовь, подразбирамъ сѫщата по субстанция и есенция, а не по форма. Виждали ли сте какъ изгрѣва слънцето сутринь? Така е и съ любовьта. Тя ще се усилва, усилва до зенита си, послѣ ще залѣзе, а при новото зазоряване пакъ ще се усили. Слѣдователно, въ всички свои проявления любовьта се усилва. Затуй трѣбва да се приготвимъ да изнесемъ, първо, великото — Божията Любовь. Вие не сте усѣщали още онази Любовь. Ако тази божествена Любовь, съ която бѣше въодушевена онази жена, която цѣлуваше краката на Христа, хората биха я приложили, свѣтътъ днесъ би се спасилъ. И ако ние се поставимъ на това становище, и се запитаме, защо се учимъ, защо ни е знанието въ свѣта, отговарямъ: знание — това е познаване на Бога. Всичката философия въ свѣта седи въ това — да познаемъ Бога въ неговото есенциално проявление, както той самиятъ се познава, да го познаемъ въ неговото субстанциално проявление, да го познаемъ въ всичкитѣ негови материални проявления въ свѣта. Това е великата наука въ свѣта. И тъй, всички съврѣменни борби, които сега сѫществуватъ, не сѫ нищо друго, освѣнъ познаване на онзи истински Богъ, който ще внесе великата Любовь, която служи за растене, цъвтѣне, за вързване и узрѣване на този плодъ. Върху вѫтрѣщния смисълъ на Любовьта нѣма да се спирамъ, понеже това е една велика задача, която вие трѣбва да проучавате. Да говоря за Любовьта, то е тъй безсмислено за мене, както да ви говоря за тази трансцендентална математика, за висшата божествена математика. Всички числа иматъ свои съотношения. Числата отъ 1 до 10 иматъ свои съотношения. Казвате: „Азъ зная какво означава числото 1“. Туй число има безъкрай съотношения. То може да има хиляди проявления съ хиляди качества. Познавашъ ли го въ всичкитѣ негови качества? Може да означава единъ кгр. вода, може да означава единъ кгр. отъ човѣшкия мозъкъ, може да означава единъ кгр. въздухъ и т. н. И какви ли не други съотношения има единицата. Като дойдемъ до числото 2, трѣбва да знаемъ и неговитѣ съотношения. Трѣбва да знаемъ, какво означаватъ числата: 1, 2, 3 — 10. Това е проявление на първичния божественъ свѣтъ. Слѣдователно, първата цѣлувка е образувала единицата: цѣлувката е извадила първата единица. Когато искашъ да бѫдешъ пръвъ, то значи, че пръвъ може да бѫде само онзи човѣкъ, който може да отваря квадрата. Нѣкой казва: „Азъ искамъ да бѫда пръвъ.“ Питамъ: знаешъ ли науката да отваряшъ квадрата, знаешъ ли науката да цѣлувашъ? — „А, колко съмъ ги цѣлувалъ!“— Ти, като онази грѣшница, знаешъ ли да цѣлувашъ нозѣтѣ на Христа, на най-великия човѣкъ, т. е. твоята уста занимавала ли се е съ есенцията и субстанцията на божествената Любовь, на божествената Мѫдрость? Вкусвалъ ли си ги като плодъ? Защото, като се вкусятъ Любовьта и Мѫдростьта, това е тъй приятно, както когато вземешъ единъ плодъ и кажешъ: „Аа, колко е хубавъ!“ Това е субстанцията на тия основи, върху които почива божествениятъ свѣтъ. И затова Христосъ казва: „Азъ съмъ живиятъ хлѣбъ, слѣзълъ отъ небето, и, който ме яде, ще има животъ вѣченъ.“ Какъ? — Съ устата си. Думата „ядене“ подразбира всѣкога размножаване. И който ме цѣлува — цъвтѣнето подразбира отваряне на този квадратъ. Сега азъ ви питамъ: вие сте нещастни, налѝ? Отъ какво произтичатъ вашитѣ нещастия? Все зарадъ Христа. Вие търсите любовьта и въ името на тази любовь може да направите хиляди прѣстѫпления. Вие може да видите една красива жена и казвате: „Аа, тамъ е любовьта.“ Цѣлунете я, но, като я цѣлунете, казвате, че не е тя. Послѣ въ васъ се явява едно отвращение, една умраза. Най-първо дяволътъ те е излъгалъ да я цѣлунешъ, послѣ идва Господъ и казва: „Не е тя.“ Като не е тя, ще взема ножа, хайде ще я пробода.“ Господъ пакъ казва: „Нѣма да я прободешъ“. Прѣдставете си сега една съврѣменна жена, или мѫжъ, които сѫ извършили такова прѣстѫпление, като тази блудница. Ще ме извините, азъ нѣмамъ ни сѣнка отъ умисъль да вземамъ нѣкоя отъ васъ. Да си прѣдставите за моментъ една такава жена, която е извършила едно прѣстѫпление, взима че цѣлува краката на мѫжа си и казва: „Зарадъ тебе направихъ всичкитѣ грѣхове.“ Какво би направилъ единъ съврѣмененъ мѫжъ? - Ще каже: „Махни се оттукъ, ти ме опозори!“ И, ако се намѣри единъ мѫжъ, който да прости на жена си и каже: „Хайде, отъ мене да мине,“ всички вѣстници ще пишатъ — доблестенъ мѫжъ! Но Христосъ другояче постѫпи съ нея, друго нѣщо имаше — тъй е писано въ Евангелието. Той каза: „Симоне, азъ слѣзохъ въ твоя домъ, ти цѣлувание не ми даде, ни вода ми даде за нозѣтѣ, а тази голѣма грѣшница, откакъ съмъ влѣзълъ, не прѣстава да цѣлува нозѣтѣ ми.“ А нозѣтѣ, това е великото, това сѫ божественитѣ добродѣтели. Онзи човѣкъ, който търси добродѣтелитѣ, онзи човѣкъ, който търси правдата, той е, който цѣлува тѣзи крака. Онова, което жадува, което гладува, това е устата. Слѣдователно, туй състояние на човѣшкото сърце, и този изразъ на човѣшката уста ние наричаме цѣлувка. Тази цѣлувка я има не само у хората, но и между птицитѣ и другитѣ животни, и дори между цвѣтята. Но хората днесъ сѫ я развалили, изгубили сѫ смисъла ѝ, и, намѣсто да те цѣлуне нѣкой, кога се напие, казва: „На ти единъ юмрукъ, да знаешъ, че моята рѫка е силна“. И сега, ние, съврѣменнитѣ хора, воюваме. Защо? — Защото хората сѫ изгубили смисъла на цѣлувката, начина, по който да се цѣлуватъ, не знаятъ да се цѣлуватъ, и започватъ да се биятъ, има удряне на глави, чупене на крака. Правовѣрнитѣ тогава започватъ: „Господи, ние ти се молимъ да благословишъ нашето орѫжие, за да можемъ съ нашето велико войнство и герои да побѣдимъ и да ни посрѣщнатъ съ баници, съ винце, че ние сме побѣдили; тъй да познаятъ всички народи, че само ти си Господъ и че като тебе нѣма другъ. И тогава казватъ: „Благословенъ Господъ, во имя Отца, и Сина, и Светаго Духа, аминъ.“ Не, не, не, всички свещеници трѣбва да проповѣдватъ на съврѣменния свѣтъ и да цѣлуватъ краката, като тази блудница. На кого? — На бѣднитѣ вдовици, на бѣднитѣ сирачета; на страждущитѣ, на онеправданитѣ. Туй е, което се изисква. Ще кажете: „Цѣлувка!“ Да, цѣлувка; за да се даде цѣлувка, трѣбва да се стопли вашето сърце. За цѣлуването се изисква голѣмо геройство. А въ България азъ съмъ срѣщалъ малцина, които знаятъ да цѣлуватъ. Срѣщалъ съмъ нѣкои, понамѣстятъ джунитѣ си, зачервятъ се. Сърце, сърце! Не искамъ да вземешъ нѣщо отъ мене, но да съзнаешъ, че твоятъ животъ е билъ досега безполезенъ, животъ на заблуждения въ мисли, желания и чувства, и да се роди въ тебе онази велика мисъль, че отсега нататъкъ ще живѣешъ чистъ животъ, ще цѣлувашъ онѣзи слънчеви лѫчи, които създаватъ растенето на твоята душа. И тъй, който цѣлува, трѣбва да бѫде на мѣстото на тази грѣшница, а когато го цѣлуватъ, трѣбва да бѫде на мѣстото на Христа. И така, когато дойде нѣкой да те цѣлуне, ще кажешъ: „Чакай, братко, чакай, ти мислишъ, че отъ мене можешъ да добиешъ нѣщо? — Не.“ Единъ калугеръ ми разправяше слѣдния случай: „Отидохъ, казва, на църква. Излѣзе единъ богатъ човѣкъ, и азъ му хванахъ рѫката, цѣлунахъ я. Той ми даде 100 лв. Излѣзе слѣдъ това една богата жена, хванахъ и нейната рѫка, цѣлунахъ я. Тя ми даде 200 лв. Излѣзе най-послѣ и нашиятъ владика, цѣлунахъ и неговата рѫка. Той ми даде 1 лв. Казахъ си: „Пфу, да знаяхъ, отиде ми цѣлувката напразно!“ Този човѣкъ си продава цѣлувката за пари. „Онзи, богатиятъ човѣкъ, ми даде 100 лв., богатата жена — 200 лв., а владиката, той е бактисалъ, и не само че ми даде единъ левъ, но го извади съ недоволство и рече: „Хайде, върви си!“ Но цѣлувка за 100 лв., за 200 лв. и за 1 лв. не се продава. Владиката пръвъ казалъ истината. Той казалъ: „Слушай, не ставай глупавъ, азъ съмъ владика, не съмъ Христосъ. Докато цѣлувашъ моята рѫка, ти все тази глава ще носишъ и добро нѣма да видишъ.“ А онзи, богатиятъ, който дава 100 лв., казва: „Докато цѣлувашъ моята рѫка, дърво ще има. Азъ не съмъ Христосъ“. Това значи 100 лв. А жената, която дала 200 лв., казва: „Докато цѣлувашъ женитѣ за пари, никога нѣма да прокопсашъ“. Цѣлувката трѣбва да бѫде съвършена, абсолютно безкористна. Тукъ имате една жена, която е отритната отъ цѣлъ свѣтъ и търси спасение. Тя е жената, която се дави, и се хваща за Христа и казва: „Само ти, Господи, само твоята Любовь, само твоята Мѫдрость може да ме избави отъ туй положение, въ което съмъ изпаднала“. И вие, жени, — ще се обърна къмъ васъ и къмъ мѫжетѣ — азъ нѣмамъ вашата опитность, налѝ всички сте цѣлували и сте били цѣлувани, какво сте усѣщали слѣдъ цѣлувката? — Цѣла нощь сте се въртѣли на леглото. Защо? — Не сте цѣлунали Христа, а дявола. Тамъ е мѫчението. Дѣто се цѣлува дяволътъ, язва се явява, и злото се ражда. Тамъ е всичкото. Забѣлѣжете, това е единъ фактъ. На жена, която е цѣлунала единъ покваренъ мѫжъ, лицето ѝ почернява. На мѫжъ, който е цѣлуналъ жена, която не е на мѣстото на Христа, и неговото лице се разваля. Ако е билъ чистъ, непрѣмѣнно лицето му се измѣня. Цѣлувката винаги произвежда единъ прѣвратъ или за добро, или за зло. Ако сте цѣлунали Христа, непрѣмѣнно ще свѣти лицето ви, но направили ли сте една грѣшка въ цѣлувката, винаги ще ходите наведени, като тази грѣшница. Ще казвате: „Нѣма за мене смисълъ въ живота“. Тогава, какъвъ е цѣрътъ? — Ще дойдете при Христа. Вие можете да намѣрите Христа и днесъ. Вземете Евангелието, прѣнесете се 2000 години назадъ или идете 2000 години напрѣдъ, вие ще намѣрите и ще цѣлунете Христа. И нѣма живо сѫщество, което да се постави въ положението на тази жена и на което Христосъ да не се изяви. Тогава Христосъ ще каже: „Прощаватъ ти се грѣховетѣ, и сега се започва новото ти развитие“. Христосъ казва: „Слѣзохъ въ дома ти, ти цѣлувка не ми даде“. Влѣзе една благородна мисъль въ тебе. Тази мисъль е Христосъ. Нѣкой пѫть Христосъ минава въ този свѣтъ. Азъ го виждамъ. Често той минава. Сега за себе си азъ нѣма да говоря, ще говоря за единъ ясновидецъ, който ми разправяше слѣдното нѣщо: „Гледамъ, казва, Христосъ застаналъ при една красива жена — отвънъ много красива, но отвѫтрѣ не — и ѝ говори, а отъ другата ѝ страна, гледамъ и другъ нѣкой ѝ говори“. Христосъ ѝ казва: „Жено, обърни се къмъ Бога, любовь ти трѣбва повече, за да се спасишъ“. Тогава и дяволътъ ѝ пошепва нѣщо. На мѣстото, дѣто ѝ говори Христостъ, тя постоянно си маха рѫката край ухото, защото Христосъ ѝ казва: „Любовь!“ А тя подразбира: „Да любишъ, значи, да цѣлувашъ. Какво ще каже моятъ мѫжъ?“ Тя плътски разбира любовьта. Едно вѫтрѣшно себеотрицание е процесъ на душата, не е процесъ на тѣлото, на ума. Това е едно съотношение, което сѫществува между моята душа и моя първоизточникъ, Богъ, отъ когото съмъ излѣзълъ. И всѣкога, когато се нашепватъ тия мисли на Христа, ние ги критикуваме. Щомъ дойде нѣкой и ни нашепва такива мисли, за примѣръ: „Отвори търговия, ще имашъ голѣми печалби“, — не махашъ рѫка край ухото си. Започвашъ търговията. Щомъ дойде Христосъ, казва на жената: „Жено, ти си богата, толкова дѣчица има тамъ бѣдни, дай 2000 лв. да имъ се помогне“. Дяволътъ казва: „Не слушай!“ Тя маха край ухото си. Азъ гледамъ хората, все махатъ. На нѣкоя жена говори Христосъ, тя маха на ухото: „Това не е за мене“. Щомъ дойде нѣкой другъ, нашепне ѝ нѣщо, казва: „Готова съмъ“! И тогава ме питатъ: „Какъ да познаемъ гласа Христовъ, толкова гласове ни говорятъ?“ — Христосъ говори тъй, както никой другъ. Той казва: „Раздай всичкото си имане на бѣднитѣ!“ А вие махате съ рѫка. „Иди въ нѣкоя болница да служишъ на болнитѣ!“ Пакъ махате. „Омий краката на мѫжа си, примири се съ приятеля си!“ Пакъ махате. А като ви се каже: „Натрий носа на приятеля си“, — приемате. „Дай го подъ сѫдъ, 20000 лв. имашъ да вземашъ“, — „това разбирамъ, толкова пари имамъ да вземамъ“. Когато Христосъ говори, нѣма душа въ свѣта, която да не разбира неговия гласъ. Всѣка мисъль, която прави човѣка готовъ за самопожертвуване, е божествена мисъль. Въ това нѣма никакво изключение. Приеми я, тя иде отъ Христа. Спрешъ ли се да мислишъ, далѝ е онзи Христосъ, който е билъ прѣди 2000 години, всичко изгубвашъ. Слушай, приятелю, ако ти чакашъ този Христосъ, който е билъ прѣди 2000 год., ти ще отидешъ въ дъното на ада. Този Христосъ е порасналъ сега, прѣди 2000 години той е билъ малко дѣте. Той е билъ бебе още, на 2 години, а сега е възмѫжалъ, сега е на възрасть, силенъ е. Слѣдователно, нѣма да го търсишъ като едно малко дѣтенце и да казвашъ: „Ехъ, да имамъ едно малко бебенце като Христа и да го помилвамъ!“. Тогава той не е могълъ да спаси свѣта. Бѣгаше въ Египетъ, биха го и го разпънаха на кръстъ. Туй бѣше волята Божия. Той си казваше: „Ее, налѝ си слабъ, тъй ще бѫде!“ Като възкръсна, казваше: „Всѣкаква власть ми се даде на небето и на земята, и въ бѫдеще нѣма вече тъй да бѫде: нѣма да ме биятъ. Идете и проповѣдвайте туй Слово, азъ ще бѫда съ васъ до скончание на вѣка“. Намъ ни проповѣдватъ за разпнатия Христосъ. Азъ не ви проповѣдвамъ за разпнатия Христосъ, азъ ви проповѣдвамъ за онова Христово възкресение на Божията Любовь, на Божията Мѫдрость, на Божията Истина, Правда и Добродѣтель, и за онзи Христосъ, който носи животъ въ себе си, който носи Мѫдрость, знание на свѣта; за онзи Христосъ, който носи Истината, който иде да ни даде тази вѫтрѣшна свѣтлина, да устроимъ домоветѣ си, да ни даде Правдата и съ нейната мѣрка да мѣримъ, да ни даде и Добродѣтельта. Христосъ носи и онѣзи велики методи, чрѣзъ които ще можемъ да съградимъ нашитѣ домове. Този е великиятъ Христосъ. Ще кажете: „Дѣ е?“— Азъ го виждамъ сега, шепне на ушитѣ ви. Ето, виждамъ Христа, виждамъ го. А вие виждате ли го? Виждамъ го, виждамъ го, Христосъ шепне. Сега опрѣдѣлямъ, кой какво ще направи: нѣкой ще махне съ рѫка на ухото си, а другъ ще слуша. Мнозина мислятъ, че азъ искамъ да омагйосвамъ хората. Не, Христосъ ви говори. И знаете ли какво ви говори Хистосъ? Ето какво слушамъ азъ: „Сърцата ви сѫ студени, отвънка има снѣгъ, слѣдователно, нѣмате провѣтряване, противодѣйствие тамъ има; любовь ви трѣбва, любовь, съ която да прѣодолѣете всичко; любовь, която да стопли тѣзи ледени сърца, да ги стопли съ температура 100,000,000° да свѣтнатъ сърцата ви. Пакъ ви говори Христосъ. Знаете ли какво ви говори? — „Знания, знания ви трѣбватъ. Не ви трѣбватъ знания какъ да сготвите боба, какъ да сготвите пуйката, какъ да накълцате зелето, да направите кебапчета. Не това ви трѣбва, а знания, знания, да прѣдадете тази мѫдрость на вашитѣ дъщери, синове, на вашитѣ мѫже, на вашитѣ слуги, приятели и неприятели“. Виждамъ Христа, той ви говори сега, и вие седите. Виждамъ една отлична картина: каточели седи енна мома, която очаква момъка, който идва сега и ѝ прѣдлага да се сгодятъ. Тя стои много сериозно. Азъ я виждамъ въ сериозна поза. Такава поза сте заели и вие, и азъ казвамъ: всичко е готово, само да не мръднете дѣсната рѫка при ухото си. Момата казва: „Сега, като дойде момъкътъ, чакай да си помисля, да го взема ли, или не; да го взема, но имамъ другъ по-богатъ, по-ученъ, повече удобства ще ми създаде, само че той още не ми е прѣдложилъ.“ Тя рѣшава, мисли, колко сериозно мисли! Сериозно мисли, но за „онзи“! Нѣма какво да мисли: „Взимашъ ли ме, или не? — „Съ тебе съмъ, Господи!“ Свършена работа! Оставишъ ли да мислишъ много, нищо нѣма да излѣзе. Има моменти, когато човѣкъ не трѣбва да мисли много. Веднага трѣбва да рѣшава. И ние трѣбва да бѫдемъ като онзи инженеръ на Наполеона, комуто Наполеонъ казалъ: „Трѣбва да построишъ единъ мостъ за минаване на войската. — Нѣмамъ инструменти. — Азъ ти казвамъ: ако въ 20 минути отгорѣ не построишъ моста, ще те застрѣлямъ“. Инженерътъ отдава честь, отива си веднага, умътъ му заработва, и въ 20 минути построява моста. Нѣма врѣме, нѣма какво съ инструменти да се рѣшава, бързо трѣбва да работимъ. Когато човѣкъ сгрѣши, иска дълъгъ срокъ, обтѣга, протака въ сѫдилището. Грѣшницитѣ искатъ, когато се разглеждатъ дѣлата имъ, да бѫде врѣмето дълго. Когато крадемъ, ние искаме дълго да бѫде врѣмето, а когато искаме да имаме резултати, — обратно — кѫсо да бѫде. Когато дойде да ни възнаграждаватъ за постѫпкитѣ ни, да не се протака това съ години, а като Наполеона, да издаде заповѣдь да съградимъ този мостъ въ 20 минути, за да се минава отъ единия брѣгъ на другия, отъ единия свѣтъ въ другия. Слѣдователно, тѣзи принципи трѣбва да приложимъ въ домоветѣ си, въ живота си. Христосъ казва: „Азъ въ дома ти дойдохъ, ти цѣлувание ми не даде, а тази жена, откакъ съмъ влѣзълъ, не прѣстава да цѣлува, не устата ми, а нозѣтѣ ми“. Тя казва: „Азъ съмъ недостойна да цѣлуна устата ти, а ще цѣлувамъ нозѣтѣ ти, тѣзи — прашнитѣ нозѣ, които ходятъ по земята“. За да цѣлунешъ Христа по устата, изисква се ангелски жовотъ. Нѣкой казва: „Дай да те цѣлуна по устата!“ Ангелски животъ се изисква за това, чистота се изисква! Ако ние бихме цѣнили тѣзи цѣлувки!.. Българитѣ, които сѫ ходили въ Русия, казватъ, че на Великдень всички се цѣлуватъ: „цапъ-цапъ“ — докато я оцапаха: „Ну, поцѣлуемся: цапъ-цапъ.“ Сега Христосъ имъ казва, каква трѣбва да е цѣлувката. Този квадратъ трѣбва да се отвори, и да се изхвърлятъ тѣзи заблуждения; тѣ трѣбва да прѣстанатъ въ Русия. Казвате: „Православната църква е била такава.“ Ще ви приведа единъ анекдотъ. Единъ отъ рускитѣ императори писалъ до всички руски монастири конфиденциални писма, съ които молилъ — въ който монастиръ се намира главата на св. Иванъ Кръститель, да му се изпрати. Той получилъ отъ всички монастири по една глава! Натурялъ ги въ отдѣлни стаи — 40 глави въ 40 стаи. Слѣдъ това отива въ Руския Синодъ и запитва: „Колко глави има св. Иванъ Кръститель?“ — „Ваше Императорско Величество — само една глава!“ — „Не“, казва, „40 глави има.“ Взима тѣзи старци, завежда ги въ всички стаи: „40 глави, документално 40 глави!“ Прави сѫ тѣ: ако вземемъ прѣраждането, може да кажемъ, че Иванъ Кръститель ималъ 40 глави, но императорътъ имъ казалъ: „Не заблуждавайте народа съ тия суевѣрия!“ Затуй днесъ страда руската църква, защото Иванъ Кръститель ималъ 40 глави! Богъ поругаемъ не бива. Въ негово име не трѣбва да има никаква лъжа. Ако азъ, въ името Христово, искамъ да ви заблуждавамъ, тежка е кармата на този народъ. Никой не може да прокопса, ако е лъгалъ. Нѣкой казва: „Струва да се лъже.“ Не, никога! Нѣкой пѫть може да икономисашъ истината, може да избѣгнешъ отговора, или да прѣмълчишъ, но никога да не говоришъ лъжа. Не можешь да кажешъ истината — мълчи; не можешъ да кажешъ истината — бѣгай, никой не те заставлява да говоришъ. И тъй, двѣ нѣща сѫ потрѣбни: смирение, като на тази жена, да познаемъ заблужденията си. Тази жена е познала, че пѫтьтъ, по който е вървѣла, животътъ, който е водила, знанията, които е имала, всичко туй дало най-лоши резултати. И слѣдъ всичко това тя казва: „Господи, всичко туй сега измѣнямъ.“ Азъ зная, че тази жена, като индивидъ, тя не е една. Тази жена е измѣнила своя животъ, послѣ тя е станала една отлична работница на Христовото дѣло. Тя е измѣнила съвършено живота си. Нейниятъ животъ се измѣни отъ цѣлувката. Слѣдователно, ако и въ насъ влѣзе тази божествена свѣтлина, и ние възприемемъ тази свѣтлина и я цѣлуваме, тя ще произведе всички тия добри резултати. И тъй, когато дойде нѣкой въ дома ви, какво трѣбва да направите съ него? Налѝ, когато имате jourfixe, дойде у васъ нѣкоя ваша приятелка, нѣкоя ваша възлюблена, която вие си обичате, вие я туряте да седне на вашето мѣсто. Дойде една, цѣлунете я; дойде друга цѣлунете я; дойде трета, цѣлунете я; до 10 като дохаждатъ, цѣлувате ги. Другитѣ 10, които идватъ, не ги цѣлувате. Тогава 10 сте цѣлунали, 10 не. Азъ опрѣдѣлямъ: 10 сѫ отъ Господа, а 10 — отъ дявола. Вашето рандеву, този вашъ jourfixe все jourfixe ще стане. Като излѣзатъ отъ дома ви, ще почнатъ да ви критикуватъ. Всички ще цѣлунете! Започнешъ ли съ цѣлувка, всички ще цѣлувашъ. Ако не цѣлувашъ, никого нѣма да цѣлувашъ. Тогава вашиятъ jourfixe ще излѣзе благополученъ. Ще кажете: „Тази жена не ми е симпатична“. Ами тази, която цѣлунахте, симпатична ли ви бѣше? Нимà онази жена е била симпатична на Христа? Че на васъ туй, което е симпатично, то е дяволътъ. Имате двѣ моми: едната е скулеста, съ рани, а другата не, красива е. Коя ще цѣлунете? — Красивата. Въ нея е дяволътъ. Въ тази, скулестата, е Христосъ. Въ красивия момъкъ съ мустачкитѣ, тамъ е дяволътъ. Щомъ го цѣлунешъ, ще почернѣе лицето ти. А въ този, грозния момъкъ, тамъ е Христосъ. Въ името Христово ще го цѣлунешъ. Въ него е принципътъ на Христа. И тази жена прѣдпочете да цѣлуне прашнитѣ крака на Христа, а не чиститѣ на онзи буржоа, защото Христосъ ходѣше съ сандали отъ кожа и безъ чорапи, съ боси крака. Неговитѣ крака бѣха прашни. Та тази жена не цѣлуна краката на Симона, а на Христа. Тя казва: „Господи, и ти си прашенъ и нечистъ, и азъ. Азъ ще ти измия краката, а ти — моето сърце“. И Христосъ ѝ отговорилъ: „Жено, речено-свършено.“ И тя го стори. Сегашнитѣ учени казватъ: „Събралъ ги тѣхъ, все такива невѣжи хора, не ги ли знаемъ кои сѫ тѣ?“ Че азъ не съмъ дошълъ въ България да събирамъ красивитѣ моми и момци, азъ оставямъ тѣхъ за църквата, а онѣзи, които нѣматъ никакъвъ подслонъ, скулеститѣ, тѣ сѫ дошли при мене. Тъй че, нѣма защо да бѫдемъ въ недоразумѣние, но, веднъжъ една моя овца изцѣлена по такъвъ начинъ, не я пущамъ вече. Какво разбирамъ подъ думата въ църква „църква?“ — Подъ „църква“ разбирамъ едно живо сѫщество, което мисли и чувствува, има воля, а всички тия каменни здания, това сѫ приюти, това не сѫ църкви. А сега свещеницитѣ питатъ: „Ходишъ ли на църква?“ Азъ бихъ дошълъ у тебе, ти си отворена врата. Азъ виждамъ, че вратитѣ на сърцата у поповетѣ и владицитѣ сѫ все затворени, нѣматъ и ключъ. Питамъ клисаря: дѣ сѫ ключоветѣ? — „Днесъ дѣдо попъ не служи, елате въ другата църква.“ Това не е църква. Когато нѣкой иска да дойде въ моята църква, азъ отварямъ вратитѣ ѝ за богомолцитѣ въ 4 часа, прѣди да изгрѣе слънцето. Тъй трѣбва да бѫдатъ отворени вратитѣ за всички хора, които искатъ да служатъ на Бога, и въ тази църква всички кандила трѣбва да бѫдатъ запалени, да се лѣе отъ тѣхъ свѣтлина и благость. И който влиза въ нея, трѣбва да остави вънъ всичкия си товаръ. Това е то църква, тъй трѣбва да се разбира. Ще кажете: „Ами какво ще стане съ простия народъ?“ Тѣ не сѫ прости хора, ние говоримъ за всички учени, — тѣ сѫ свършили гимназии, университети, — все съ забавления ли ще ги занимаваме? Ще имъ позволимъ да влѣзатъ въ църквата, да служатъ. Но какъ ще служатъ? — — Като дойде владиката, нека се облѣче съ одеждата на любовьта, тя е вѫтрѣшната дреха. Послѣ има единъ фелонъ, тя е дрехата на мѫдростьта. Като си облѣкатъ тѣзи дрехи, послѣ нека си турнатъ и корони и друго, и тогава нека служатъ. Като дойде тъй, азъ ще му дамъ първо мѣсто, но, ако дойде съ сегашнитѣ си дрехи, ще го изпѫдя навънъ. Вънъ вие, които продадохте името Христово! Идвате да служите за пари, да ги събирате въ вашитѣ котлета! Христосъ не умрѣ за пари, Христосъ дойде да служи въ името на Божията Любовь и Мѫдрость, за да възкръси хората. Туй е не само съ нашитѣ свещеници и попове. Когато говоря истината, въ името на Христа я говоря. Горко на онѣзи, които се противятъ на тѣзи божествени истини! Въ Христовото име, въ божественото, нѣма никакво заблуждение. Нека българитѣ сѣятъ нивитѣ си. Азъ съмъ готовъ да дамъ на българитѣ 100 пѫти повече жито и царевица, прѣизобилно, нека тѣ сѣятъ, и свещеникътъ нека сѣе, но не съ кръста и съ котле въ рѫка. Нищо да нѣма въ църквата: никакви пари, никакво разнасяне на дискоси. Това е безобразие! Всичко това трѣбва да се изхвърли, тъй говори Христосъ. Сега дойде нѣкой, пита ме: „Ти свѣщь палишъ ли въ църква?“ Азъ казвамъ: моята свѣщь винаги гори, кандилото ми е запалено отъ памтивѣка, то никога не е изгасвало. — Ами въ църквата вѣрвашъ ли?“ — Въ тази, Христовата църква вѣрвамъ, въ църквата на Любовьта, въ нея е Христосъ, въ нея сѫ и всички светии и всички добри хора. — „Ами при насъ защо не идвашъ?“ — Идвалъ съмъ и при васъ, но вашитѣ църкви сѫ затворени. — „Какъ?“ — Затворени сѫ тѣ, и сега, азъ не мога да ги цѣлуна. Тѣ искатъ да отида да цѣлуна рѫката на владиката. Не съмъ отъ тѣхъ, та да цѣлуна рѫката на владиката. Нѣкой пѫть и моята рѫка не искамъ да я цѣлуватъ. Прѣди нѣколко дни дойде единъ човѣкъ, въ когото бѣше духътъ. Слѣдъ като го поканихъ да остане на трапезата, той казва, че никой не трѣбва да ми цѣлува рѫката. Послѣ дойде една жена, която ми цѣлуна рѫката. Казвамъ си: ее, това внесе въ него съблазънь: „И той е единъ отъ владицитѣ“, помисли си гостенинътъ. Слѣдъ половинъ часъ той стана, излѣзе, искà да се рѫкува, азъ го спрѣхъ — да не се рѫкува, и му казвамъ: „на добъръ часъ, хубаво мислишъ.” Азъ съмъ за онази вътрѣшна цѣлувка на любовьта, на нашитѣ сродни души. Нѣкои питатъ: „Какъ да намѣримъ сроднитѣ си души?“ Това е най-лесната работа! По-лесна работа отъ тази нѣма. Това и най-малкитѣ дѣца ще ви кажатъ. До 5 — 6 годишната си възрасть дѣцата ще ви кажатъ какъ. Отъ седемгодишната си възрасть нагорѣ тѣ ще ви заблудятъ. Въ русенско единъ баща ми разказваше, че запиталъ единъ день малкото си дѣтенце: „Синко, откѫдѣ си дошълъ?“ Това дѣте му отговорило: „Да не ме смущавате“. — Кой си, откѫдѣ си дошълъ? Ако ти имашъ любовьта въ себе си, нѣма да го питашъ откѫдѣ е дошълъ. Ти знаешъ, че Любовьта знае откѫдѣ си дошълъ. Когато ние любимъ хората, отъ Бога сме дошли, а когато не ги любимъ, отъ дявола сме дошли. Първото нѣщо: като дойде Христосъ въ дома ви, ще измиете краката му съ вашитѣ уста, а това, прѣведено на вашъ езикъ, значи: ще му служите съ мѫдрость и любовь, ще носите неговото Слово безъ никаква примѣсь. Това е цѣлувката. Когато азъ прилагамъ всичкия си умъ и всичкото си сърце да му служа тъй, че да нося неговото Слово безъ никаква примѣсь, това е цѣлувка. Ако така можете да служите на Христа, той ще ви каже: „Прощаватъ ви се грѣховетѣ, и вашитѣ имена се записватъ въ небето прѣдъ ангелитѣ, и въ бѫдеще вие ще станете граждани на това велико царство“. И тъй, азъ сега ви поздравлявамъ всинца да служите на Христа съ мѫдрость, да служите съ любовь, да ги вложите въ умоветѣ и сърцата си. Този Христосъ азъ го виждамъ, съ него говоря сега. Слѣдъ като си отидете у дома си, той пакъ ще ви говори. Внимавайте, не продължавайте да умувате, но кажете: „Да рѣшимъ!“ Не, кѫсъ е срокътъ, веднага рѣшете! Речено и свършено — никакво махане на рѫката. Вие ще ми кажете: „Ти говоришъ ли истина, че Христосъ е при насъ сега?„ При васъ е Христосъ, при вашитѣ души, разбирайте вътрѣшно. Говоря ви една велика истина. Великъ е този Христосъ, и, когато хората единъ день съзнаятъ тази истина, знаете ли каква култура ще има? Въ Европа ще пѫтуваме свободно, безъ никакви спънки, и тогава всичко ще поевтинѣе, и житото, и маслото — всичко. Какъ? — Когато хората започнатъ да служатъ на Бога съ любовь и мѫдрость. Туй учение трѣбва да го подематъ всички духовници. А тѣ се докачатъ още, но Христосъ ще ги застави да не се докачатъ. И учители, и всички други въ бѫдеще трѣбва да служатъ на Христа съ любовь и мѫдрость. Сега азъ ви проповѣдвтмъ не като на българи, или като на англичани, или като на френци. Азъ ви проповѣдвамъ като на мои братя и сестри въ името на Христа. Никога нѣма да изопача Истината. Азъ ви говоря като на мои братя и сестри, като на приятели, като на ученици, които ви държа на равна нога съ себе си, давамъ ви найхубавитѣ си мисли, макаръ че треперятъ тѣзи хора вънъ, на студа. Азъ ви давамъ най-хубавото отъ себе си, запознавамъ ви съ тѣзи истини, за които никой другъ, отъ 2000 години насамъ, не ви е говорилъ. Защо? — Защото азъ любя Бога, защото му служа съ любовь и мѫдрость. И вие всинца можете да му служите. Всинца можете да служите на Бога съ любовь и мѫдрость. Всички можемъ да бѫдемъ братя, безразлично, каква е степеньта на нашето развитие. Ще идемъ да работимъ споредъ силитѣ си. И тъй, ние можемъ да дадемъ тази цѣлувка на Христа, понеже Христосъ е навсѣкѫдѣ, въ цѣлата природа. Навсѣкѫдѣ е Христосъ! И ние можемъ да му дадемъ тази цѣлувка; щомъ я дадемъ, ще цъвнемъ, ще завържемъ и ще станемъ силни. Моитѣ думи сѫ малко символични, но истинностьта имъ е отвѫтрѣ. Всѣка мисъль, всѣка цѣлувка трѣбва да бѫде пропита съ любовь, и, като цѣлунете, да не съжалявате, а да знаете, че сте извършили единъ дългъ, дали сте нѣщо отъ себе си, и тогава ще чуете този гласъ на Христа: „Прощаватъ ви се грѣховетѣ“. „Прощаваме се“ — това е отлична дума. Ако днесъ Съглашението каже на българитѣ: „Прощава ви се дългътъ“, какво ще бѫде? — Барабанитѣ ще биятъ изъ града, обявления ще има залѣпени по всички градове, по всички общини, че Съглашението е простило на България 2½ милиарда лева дългъ. А туй, което носи Христосъ, е много повече отъ тѣзи 2½ милиарда лева. Любовь и мѫдрость трѣбватъ на всинца ни сега. Любовь и мѫдрость! Нѣкои казватъ: „Еди коя си сестра е кисела“. Казвамъ: тя не е цѣлувала още краката на Христа. „Еди-коя-си малко критикува“. Казвамъ: не е цѣлувала краката на Христа. „Еди-коя-си е невѣжа“ — не е цѣлувала краката на Христа. Онѣзи мѫже и жени, сърцата на които сѫ пропити отъ тази любовь и умътъ имъ — отъ тази мѫдрость, тѣ сѫ цѣлували краката на Христа. Човѣкъ, който единъ пѫтъ е изпиталъ тази любовь, който единъ пѫть се е докосналъ до нея, той вече се е издигналъ така, както свѣтътъ не подозира. И тъй, служете съ любовь, служете съ мѫдрость. Туй учение трѣбва да се приложи. Тамъ е силата и спасението въ бѫдеще. (Бесѣда, държана на 8 януарий 1922 г., втория день на Коледа, въ София.)

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Сроднитѣ души. „Да възлюбишъ ближния си като себе си“*) *) Матея, 22:39. Повидимому, този 39 стихъ е много ясенъ, нали? „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ И цѣлиятъ съврѣмененъ християнски свѣтъ мисли, че разбира тази заповѣдь, и я прилага. Азъ нѣмамъ нищо противъ този възгледъ. Когато нѣкоя жена изтъче платно, по какво се познава това платно? Нали по самото изтъкаване, дали е то хубаво изтъкано или не? Ако основата на туй платно не е дотамъ здрава, платното се кѫса. Самото платно може да е изтъкано много добрѣ, но основата му да не е здрава. Онѣзи отъ васъ, които се занимаватъ съ висшата математика, могатъ да изчислятъ по закона на вѣроятноститѣ, колко пѫти отъ създанието на мира досега е произнесена думата „любовь“ отъ мѫже и жени, отъ братя и сестри, отъ дѣца и приятели. Нека всички изчислятъ. Това е една философия. Сега, по закона на еволюцията, всички ония нѣща, които еволюиратъ, развиватъ се и растатъ а всички, които инволюиратъ — слизатъ, т. е. смаляватъ се и се разнищватъ. Тъй щото човѣкъ първоначално, когато е слѣзълъ отъ Бога, е почналъ да произнася думата „любовь“ много правилно; обаче, като се отдалечавалъ отъ Бога първичниятъ или козмичниятъ човѣкъ, както го наричатъ, тази дума по съдържание почнала полека-лека да се смалява, да се смалява незабѣлѣзано, и, когато човѣкътъ слѣзълъ до дъното на битието, почти нищо не е останало отъ тази дума — разнищила се. Туй слизане било тъй незабѣлѣзано, тъй бавно, че и този великъ човѣкъ даже се самоизлъгалъ. И вие сега се намирате въ положението на този козмически човѣкъ по отношение на любовьта на вашия Баща. Знаете ли, на какво мяза тази любовь? Тя мяза на едно парче или една часть, останала отъ нѣкой голѣмъ разбитъ корабъ или параходъ отъ вълнитѣ на развълнувания океанъ, който го клатушка. Това парче се люшка насамъ-натамъ и казва: „Ее, любовь, любовь“, но, като излѣзе на брѣга на нѣкой островъ, казва: „Слава Богу, спасихъ се!“ Тъй че и вие, събранитѣ тукъ, както и всички християни, сте изхвърлени парчета отъ този великъ параходъ на брѣга на нѣкой островъ. Положението на съврѣменнитѣ хора мяза на онова, въ което се намиралъ единъ английски лордъ, който тръгналъ отъ Англия съ дъщеря си и слугата си да обикаля свѣта. Случило се обаче, че параходътъ, съ който пѫтувалъ, се разбилъ и потъналъ, и англичанинътъ съ дъщеря си и слугата си едва успѣли да се спасятъ съ лодка на единъ близъкъ островъ. Лордътъ знаялъ само да заповѣдва въ Англия, а слугата му — да се подчинява; обаче, като излѣзли на този островъ, слугата, който носилъ малко сѣменца и знаялъ какъ да ги сѣе и обработва, станалъ сега господарь, и започналъ да учи лорда и дъщеря му, какъ да се прѣхранватъ. Така тѣ живѣли десетина години на този островъ. Та и ние сега не сме господари, но господари сѫ нашитѣ слуги. Кои сѫ нашитѣ господари? Тѣ сѫ нашитѣ страсти, на които ние слугуваме. Тѣ сега ни казватъ: „Господарю, едно врѣме ти бѣше нашъ господарь, но сега, на този островъ, ние разбираме отъ тази работа, и ти ще ни слушашъ,“ И тъй, колко пѫти досега е произнесена думата „любовь“? Ами че тя е най-силната дума! Когато Господъ произнесълъ за пръвъ пѫть въ свѣта думата „любовь“, той създалъ съ това цѣлия козмосъ, образували се всички слънца, които се раздѣлили и тръгнали по своитѣ орбити. Като произнесълъ втори пѫть думата „любовь“, всички велики сѫщества, всички богове се събудили отъ своя дълбокъ сънь. Когато произнесълъ Господъ десетия пѫть думата „любовь“, родилъ се човѣкътъ. Нѣма да разказвамъ, какво е станало при произнасяне на думата „любовь“ третия, четвъртия и т. н. пѫти. Тъй че Господъ е произнесълъ досега само десетъ пѫти думата „любовь“. И върху тѣзи десеть думи почива всичката философия на кабабалиститѣ съ тѣхнитѣ сефироти. Споредъ теософитѣ, това е диференциране на думата „любовь“ въ всички нейни проявления въ разнитѣ полета, понеже нѣма нищо по-реално въ свѣта отъ любовьта. Сцѣплението на материята зависи само отъ любовьта, която сѫществува между нейнитѣ частици и ги кара да се привличатъ. Хармонията на свѣтоветѣ зависи отъ любовьта, която ги привлича и чрѣзъ която тѣ се движатъ и се въртятъ. Но сега да дойдемъ до тази любовь. Като се качвате нагорѣ, ще изучвате любовьта. Сега започвате отъ числото едно, т. е. ще изучавате, каква часть отъ голѣмия корабъ, който се е разбилъ, съставлява туй парче, на което сте се спасили. Сега, споредъ божествения планъ, всички тия части на разбития корабъ ще се събератъ, и отъ тѣхъ ще се направи единъ много по-величественъ корабъ, отколкото е билъ първиятъ. Единъ великъ виртуозъ-цигуларь отива при единъ майсторъ на цигулки да поправи цигулката му, на която не могълъ да свири, защото имала нѣкакъвъ малъкъ дефектъ. Майсторътъ взима цигулката, удря я силно на земята и я разбива на десетина парчета. Като видѣлъ това виртуозътъ, хваналъ се за главата отъ ужасъ и скръбь, че цигулката, най-скѫпото му съкровище, отива: „Нищо, не бой се“, му казва майсторътъ. Той събралъ всички тѣзи парчета и образувалъ отъ тѣхъ една цигулка, десетъ пѫти по хубава отъ първата, тъй че, ако вашата цигулка се развали нѣкой пѫть, и онзи майсторъ я хвърли на земята, не бойте се за тази цигулка! Този майсторъ ще направи нѣщо много по-хубаво, отколкото е била първата. Че нашето тѣло не е ли направено отъ множество малки, микроскопични частици? Не си правете илюзия да мислите, че е нещастие, когато въ свѣта става разрушение. Всѣко разрушение е единъ случай да покаже Богъ своята сила, своята мѫдрость, своето знание, своята любовь къмъ онѣзи, които уповаватъ на него. Когато Господъ казва, че ще разруши свѣта, ние подразбираме, че ще създаде много по-хубавъ свѣтъ, отколкото е билъ първиятъ. Когато кажемъ, че този свѣтъ ще прѣмине, ние подразбираме, че ще дойде другъ, по-хубавъ отъ първия. Когато кажемъ, че този човѣкъ ще си замине, подразбираме, че той пакъ ще се роди, и то по-добъръ отъ първия. Това е правилната философия. Сега да дойдемъ до любовьта. Ще кажете: „Побѣлѣ ни главата отъ любовь!“ И дѣйствително, всички глави все отъ любовь сѫ побѣлѣли. Ами, дѣто ядемъ, това е отъ любовь; дѣто се обличаме, това е все отъ любовь; дѣто се учимъ, все отъ любовь; дѣто се сѫдимъ, все отъ любовь. Любовьта създава и радости и скърби, тя е причина на всичко. Който разбира любовьта, радва се, а който не я разбира, скърби. Който разбира любовьта, работи, а който не я разбира, почива си. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ думата „себе“ азъ разбирамъ божествената човѣшка душа. Всички души, които сѫ излѣзли първоначално отъ небитието и сѫ влѣзли въ битието, сѫ били все двойки. Двѣ души сѫ били тѣ, и тѣзи души сега се търсятъ. Всички стремежи на хората, дѣто се любятъ, дѣто се женятъ, дѣто дѣца раждатъ, подразбира това, че всѣки търси своята душа. Когато се разрушилъ онзи корабъ, тѣзи души се изгубили омотали се въ материята, и днесъ тѣ се търсятъ. Ще ми възразите: „Че какъ тъй, не виждаме ли ние, не виждатъ ли хората?“ Духовното зрѣние въ васъ още не е развито. Нѣкоя мома намѣри нѣкой момъкъ, ожени се за него и казва: „Моятъ възлюбленъ, той е!“ И попътъ дойде и ги вѣнчава въ името Божие. Не се минава единъ мѣсецъ слѣдъ женитбата, и тя казва: „Не, е той.“ Мѫжътъ намѣри нѣкоя жена, ожени се за нея и казва: „Не е тя.“ Всѣки се намира въ положението на английския реформаторъ Джонъ Уеслей, който се влюбва въ една мома, оженва се за нея, но три дни слѣдъ женитбата си казва на приятелитѣ си: „Не си струва човѣкъ да се жени. — Защо? — Не е тя, не е моята душа, която азъ търсѣхъ.“ Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, т. е. да възлюбишъ ближната, сродната душа. Имайте прѣдъ видъ, че, когато вземамъ думата „душа“, азъ я употрѣбявамъ като една мѣрка. Ако ти не можешъ да любишъ близката си душа, ако не можешъ да любишъ душата, съ която си излѣзълъ, никого не можешъ да любишь. „Като себе си“ казва Христосъ, а не извънъ себе си. Отъ думитѣ „като себе си“, отъ онзи човѣкъ, който може да люби, започва творчеството на земята. Вие ще възразите: „Какъ, колко ми е горѣло сърцето, по цѣли нощи не съмъ спалъ?“ Ако не си спалъ по цѣли нощи, това не е още доказателство, че си любилъ. Като те набиятъ и ти счупятъ крака, спишъ ли? По цѣли нощи не спишъ, не можешъ да се обърнешъ. Като си счупишъ крака, това отъ любовь ли е? Азъ се чудя на хората, когато казватъ: „Отъ любовь не мога да спя“. Че каква е тази любовь, която гори?! „Ума си щѣхъ да изгубя!“ Каква е тази любовь, която взема умоветѣ на хората? И сега имаме много писатели, автори на романи, които пишатъ, че героятъ и героинята припаднали. Пишатъ туй, което не е. Ами че азъ мога да накарамъ всѣкиго да припадне. Не само азъ, но и всѣки отъ васъ може да стори това. Като го хлопнешъ по главата, ще му припадне. И тогаве казватъ: „Припадна му“. Не, не, това не е философско разглеждане на думата „любовь“. Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Не да го любишъ, а да го възлюбишъ, се казва. Казваме на български езикъ: „възлюбвамъ“ и „любя“. Думата „възлюбвамъ“ е по-силна отъ думата „любя“. Вие любите, но не се възлюбвате. Любете се и се възлюбвайте! Въ влюбването има разлюбване, а въ възлюбването нѣма разлюбване, въ него има единъ процесъ на възрастване. Тѣзи двѣ сродни души сѫ двата полюса, дѣто се ражда животътъ. Само когато намѣришъ душа, сродна на твоята, която да съставлява противоположния полюсъ на твоя животъ, само тогава ще има растене, и ще започне истинската еволюция. Когато Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си“, той подразбира, че въ дълбокия смисълъ на окултната наука лежи друго едно знание, въ което напрѣдналитѣ хора едва иматъ едно малко прозрѣние. Само когато придобиешъ истинското знание, само тогава ще намѣришъ другия полюсъ на своя животъ, или пѫтя на своето възлизане. Туй, което се казва „посвещение“, ще стане, когато намѣришъ учителя си, а той — своитѣ ученици. Всичката тайна седи въ това — да намѣришъ своята възлюблена, сродна душа. Не я ли намѣришъ, никой учитель нѣма да те вземе да ти покаже онова дълбоко, тайно знание, да ти покаже пѫтя на твоето възлизане. Като намѣришъ тази сродна душа, ще тръгнешъ напрѣдъ. Има ли една опорна точка, всичко става. Какъ е казалъ Архимедъ? „Дайте ми една опорна точка, за да туря своя лостъ, и ще вдигна цѣлата земя“. Слѣдователно, този ближенъ, когото трѣбва да възлюбишъ като себе си, той трѣбва да ти бѫде опорната точка, на която да туришъ своя лостъ. Кой лостъ? — Любовьта. И тогава всички дѣйствия ще ставатъ правилно. Любовьта не е едно прѣходно чувство. Прѣходни нѣща сѫ само материалнитѣ нѣща, тѣ сѫ сѣнки. Сѣнкитѣ прѣхождатъ, защото земята се движи, върти се, и въ нейното движение сѣнкитѣ постоянно се мѣнятъ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Това не значи да се слѣешъ съ ближния си. Тукъ нѣма сливане. Не да му кажешъ, както нѣкои се изповѣдватъ: „Азъ съмъ готовъ да ти стана робъ,“ — това не е любовь. Нѣкой казва: Азъ съмъ готовъ да жертвувамъ всичко за тебе.“ Но и въ жертви не седи тази любовь. Тази любовь съ жертви не се откупва. Прочетете II. послание къмъ Коринтянитѣ отъ Павла, 13 гл., тамъ се казва: „Ако пожертвувамъ всичко, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ.“ Това не е любовь. Може да направишъ всички жертви, тѣзи жертви сѫ за тебе, ти искашъ да се жертвувашъ. Що ме ползува твоята жертва? Не, любовьта изисква нѣщо повече отъ жертви. Жертвата е само законъ за изкупление на нашитѣ грѣхове. Когато човѣкъ изгуби своята чистота, той може да я възстанови само чрѣзъ закона за жертвата. Самопожертвуванието е само законъ да възстановимъ своята първоначална чистота и, слѣдъ като я придобиемъ, ще имаме основание да видимъ Бога, а като видимъ Бога, ще придобиемъ онова истинско съзнание за нашето развитие. Това ще бѫде първиятъ день на нашата еволюция, деньтъ на изгрѣването на слънцето. Това слънце, като грѣе хиляди години въ насъ, ще издигне душата до оная висота, на която тя е била, прѣди да се разбие нашиятъ корабъ. И тъй, съ жертвата се придобива чистотата, съ чистотата се туря основа да видимъ Бога, а съ виждането на Бога започва истинското съзнание, истинското развитие, еволюцията на душата, нейниятъ животъ. Слѣдователно, когато кажемъ, че трѣбва да любимъ, подразбирамъ, че трѣбва да започнемъ да живѣемъ. Сега, въ първата заповѣдь — „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ и съ всичката си сила,“ Христосъ дава правила и методи, които ние разбираме. Сърцето, това е съзнателниятъ животъ. Умътъ, това е самосъзнателниятъ животъ. Душата, това е подсъзнателниятъ животъ, а силата на духа, това е свърхсъзнателниятъ животъ. Слѣдователно, вие, които разбирате математиката, ще направите тия пермутации: ще образувате двата полюса на Духа и ще турите сърцето на противоположния полюсъ, защото животътъ не седи въ самосъзнанието и съзнанието; това сѫ прѣходни етапи, прѣзъ които душата трѣбва да мине. Това е движение. Ти очаквашъ бѫдещето си благо. Можешъ да се радвашъ на нѣща, които въ миналото си приживѣлъ, или пъкъ на нѣща, които въ бѫдеще ще прѣживѣешъ, но никога не можешъ да се радвашъ на нѣща, които прѣживѣвашъ въ настоящия моментъ. Всичкиятъ ни животъ седи или въ бѫдещето, или въ миналото. Слѣдователно, който очаква щастието си въ сегашния моментъ на своето съзнание, той всѣкога се лъже. Въ съзнанието всѣкога има едно жило на горчевини — тѣ сѫ процеси на чистене. Въ съзнанието и самосъзнанието спада законътъ на жертвитѣ, защото въ тѣхъ ние почваме да виждаме своитѣ грѣшки, постѫпкитѣ на миналото, и тогава, въ подсъзнанието на нашата душа, която носи всичко отъ миналото си, въ свърхсъзнанието на Духа, който сега слиза и твори, който носи бѫдещето знание, т, е. онова, което Богъ сега твори въ свѣта, само тогава ще почне да се проявява между тѣзи два полюса божествената Любовь. Сега азъ виждамъ, че въ вашитѣ кѫщи често има нѣкакви останки. За примѣръ, нѣкой ходилъ на Света-гора, донесълъ си нѣкое малко парченце отъ тамъ, и го туря въ кѫщата си, като светиня. Другъ ходилъ на Божи-гробъ, донесълъ отъ кръста на Христа нѣщо, оставилъ го въ кѫщи. Трети взелъ отъ космитѣ на нѣкой свой приятелъ и ги държи като муска. Нѣкой прибралъ половинъ писъмце отъ нѣкой свой приятель, на което другата половина изгорѣла, и скрилъ го. Цѣлиятъ ви животъ се състои все отъ такива останки отъ вашитѣ минали животи. Оставили сте ги по долапитѣ и ходите да ги прѣглеждате, като постоянно пъшкате: „Ухъ!“ Не, прѣстанете вече съ тѣзи пъшкания, защото пъшкатъ само хора, които сѫ прѣяли. Въ любовьта пъшкане нѣма, затруднения нѣма, умопобъркване нѣма, обезсилване нѣма, смърть нѣма. Тогава има единъ великъ животъ вѫтрѣ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Правило е човѣкъ да обича себе си, защото себе си донѣкѫдѣ познава. Онзи другиятъ, когото ще възлюбишъ, той ще мяза точно на тебе, той нѣма да седи нито по високо отъ тебе, нито по-низко. Затуй, споредъ закона на любовьта, ако искашъ да любишъ нѣкого и се поставишъ по-горѣ отъ него, не си ти; ако пъкъ си смиренъ и се поставишъ по-долу, не си ти — нито си по-горѣ, нито си по- долу. Разбирайте ме, искамъ да разсѫждавате по добрѣ, не отъ сегашния вашъ животъ, не отъ сегашнитѣ ваши чувства. Трѣбва голѣма жертва, за да очистите тия ваши чувства. Има голѣми наслоения, трѣбва да очистите всичко това, за да разберете любовьта. Сега, когато човѣкъ изучава любовьта, изисква се най-голѣмо геройство. Щомъ дойдемъ до любовьта и започнемъ да я изучаваме, казваме тъй: „Какво ще стане съ мене, какво ще стане съ общественото ми положение, съ дѣцата ми, какво ще стане съ моитѣ вѣрвания?“ Ти никога нѣма да намѣришъ истината, ако разсѫждаважъ така. Ти трѣбва да имашъ смѣлостьта на онзи американецъ... на кого? Ще ви приведа единъ примѣръ. Близо подъ Ниагарския водопадъ американцитѣ опѫватъ едно дебело вѫже, и опитватъ, далѝ ще се намѣри нѣкой да мине по вѫжето съ върлина, всрѣдъ рева на този голѣмъ водопадъ. Измежду всички американци се явява единъ, който взима върлината и минава по вѫжето. Първия пѫть той минава съ върлина, втория — безъ върлина, а третия пѫть взима на гърба си другъ единъ и съ него минава по вѫжето. И този, който минава по вѫжето, и онзи, който е на гърба му — и двамата сѫ герои. Това сѫ двѣтѣ души, които сѫ излѣзли отъ Бога. Тѣ трѣбва да минатъ надъ този голѣмъ ревъ на водопада. При най-малкото колѣбание, при всѣко малко нарушение на равновѣсието, всичко е изгубено. Азъ не ви казвамъ да правите още сега тѣзи опити, но само ви насърчавамъ. Най-първо ще минете по вѫжето на единъ по малъкъ, по-тѣсенъ водопадъ, та, като минете, да не се удавите; послѣ ще минете прѣзъ по-широкъ и най-послѣ — надъ течението на онзи голѣмъ водопадъ. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Щомъ намѣришъ тази сродна душа, ти си разрѣшилъ половината отъ своята задача, намѣрилъ си правия пѫть. Тогава твоятъ учитель ще те намѣри, и Христосъ ще ти заговори. Само тогава Христовитѣ думи иматъ смисълъ. И тукъ е великиятъ законъ: „Дѣто има двама души, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ“. Тѣзи двама, това сѫ тѣзи двѣ сродни души. Само при тѣзи двѣ сродни души Христосъ ще бѫде третиятъ. Това не е обикновенъ законъ, да не си правите никаква илюзия, никаква измама. Често цитирате този стихъ: „Дѣто сѫ двама или трима, събрани въ мое име, тамъ съмъ и азъ.“ Двама или трима, събрани въ чие име? — Въ името на любовьта. Които сѫ разбрали туй учение, тѣ сѫ дошли до божествената сѫщина, отдѣто именно започва растенето. И тогава любовьта ни къмъ голѣмитѣ и малкитѣ работи трѣбва да бѫде еднаква. Ако имате една сѣмка отъ ябълка и една малка ябълка, каква трѣбва да бѫде любовьта ви къмъ едното и къмъ другото? Ще кажете: „Азъ обичамъ ябълката повеча, отколкото сѣмката“. Любовьта къмъ сѣмката е по-безкористна, отколкото любовьта къмъ ябълката. Ти ябълката обичашъ повече, защото е за ядене, има какво да се асимилира отъ нея. Но, ако можешъ да обичашъ сѣмка, любовьта къмъ нея ще бѫде по безкористна. Слѣдователно, ако ти можешъ да обичашъ тази сѣмката, трѣбва да виждашъ еднакво и въ великото — малкото и въ малкото — великото. Така, ние не бива да се заблуждаваме отъ нашитѣ външни черти. Нѣкой пѫть нашето лице е по правилно, носътъ ни по-симетриченъ, правиленъ, по-стройни сме, и хората, като ни погледнатъ, казватъ: „Въ него има нѣщо хубаво“, обикнатъ ни. Когато видишъ нѣкое слабо, хилаво, болно дѣте, казвашъ: „нищо нѣма да излѣзе отъ това дѣте“. Въ това малко дѣте има толкова вложено, колкото и въ възрастния, защото духътъ на това малко дѣте, функционира на друго мѣсто. Този духъ въ божествения свѣтъ е сѫщото, каквото е духътъ на възрастния тукъ. Тамъ любовьта е еднаква между всички сѫщества. Като казвамъ еднаква, какъ разбирате това? Не еднаква по степень, но еднаква въ своитѣ проявления, и въ великитѣ си проявления любовьта е еднаква. Ако нѣкому въ небето направите най-малката, микроскопическа услуга, той е толкова доволенъ, колкото, ако бихте му дали цѣлия свѣтъ — безразлично е. Но на земята не е тъй. Ако на земята те нахранятъ хубаво, турятъ те на меко легло, направятъ ти хубавъ костюмъ, започвашъ да пишешъ за тѣхъ добрѣ въ вѣстницитѣ. Казвашъ: „Тѣзи хора сѫ благородни. — Защо? — Нахраниха ме съ кокошки, баници, туриха ме на меко крѣсло, направено съ пухъ отъ патици. — Но, ако тѣзи хора сѫ те нахранили съ малко мамалига, ако сѫ те турили на нѣкое кораво легло, като излѣзешъ отъ тѣхъ, ще кажешъ: „Много проста работа бѣше“. Сега туй сравнение е по отношение на любовьта у съврѣменнитѣ хора. Тя мяза на сѫщото нѣщо. Дѣто има заклани повече патици и кокошки, тамъ има и повече любовь. Дѣто нѣма толкова патици, кокошки и баници — тамъ има по-малко любовь. На небето не е така. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Ти отъ себе си искашъ ли нѣщо? За самия себе си жертвувашъ ли нѣщо? Като си гладенъ, рѣжешъ ли нѣщо отъ своето месце? — Не рѣжешъ, но всѣкога очаквашъ нѣкаква кокошчица. Та сега, Христосъ казва: „Отъ ближния си нѣма да пожертвувашъ нито единъ косъмъ, нито единъ мускулъ за своето благо“. Това, както го разбирате, не е за обикновенитѣ хора. Ако вие разрѣшите вѫтрѣшно този въпросъ, вие сте разрѣшили всички други социални въпроси въ свѣта. Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Прѣди 5000 или 6000 години въ школата на Бѣлото Братство въ Египетъ се явява за пръвъ пѫть една отъ царскитѣ дъщери като ученичка. Главниятъ учитель отъ тази школа, за да опита, далѝ царската дъщеря е готова за онова учение, което ще ѝ се повѣри, трѣбвало да направи слѣдния опитъ съ нея: единъ день той се прѣвърналъ въ единъ малъкъ гълѫбъ — великитѣ учители иматъ туй свойство. Той отива като гълѫбъ въ дома на своята ученичка, но въ сѫщото врѣме произвежда въ нея едно болѣзнено състояние. Явява се слугинята и ѝ казва, че трѣбва да се направи една жертва, за да оздравѣе. Съ това искали да я опитатъ, далѝ тя ще пожертвува този гълѫбъ за своето здраве. Хванали този гълѫбъ, и го турили въ единъ кафезъ. Учительтъ на опитъ позналъ, какво е намѣрението на тази ученичка, и докѫдѣ е достигнала тя въ развитието си. Въпросътъ билъ рѣшенъ: принесли гълѫба въ жертва, за да оздравѣе царската дъщеря. За това отложили влизането ѝ въ школата. Даже и досега още жени въ Бѣлото Братство нѣма. Докато вие сте жени, никога нѣма да влѣзете като членове, като души въ Бѣлото Братство. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е жена. Дотогава, докато човѣкъ иска да живѣе, той е мѫжъ. Всѣки, който иска да живѣе, той живѣе като другитѣ, а когато той жертвува себе си за другитѣ, той вече се е издигналъ на една степень по-високо. Та, като казвамъ, че и досега въ школата на Бѣлото Братство нѣма жени, не разбирайте „жени по форма“. „Да възлюбишъ ближния си като себе си“! Искамъ да ви дамъ една правилна философия, правилни схващания, за да се учите. По този въпросъ има писано на много мѣста. Даже и въ сегашната литература вие ще намѣрите писано, но това сѫ само сѣнки, а такъвъ въпросъ досега не е разглежданъ. Вие трѣбва да се чувствувате като души. Никога не бива да приемате жертва отъ когото и да е зарадъ васъ. Никой учитель, който и да е той, не иска заради себе си жертва отъ своя ученикъ. Ако ученикътъ иска самъ да се жертвува за своето самоусъвършенствуване, да добие своята първоначална чистота, може, но учительтъ нѣма нужда отъ неговата жертва. Слѣдователно, ние трѣбва да жертвуваме всичко, за да върнемъ своята чистота. Когато вие се жертвувате, не казвайте, че се жертвувате за Господа. Не се жертвувате за Господа, а за васъ. Ами Господъ за кого се жертвува? — За себе си. Ще кажете: „Туй е криво схващане“. — Да, за себе си. Ние го опорочихме, и, слѣдователно, за да се очисти отъ нашитѣ пороци, отъ нашитѣ грѣхове, той трѣбваше да се самопожертвува, за да добие първоначалната си чистота. А туй на човѣшки езикъ значи: Господъ се пожертвува за себе си, та, като очисти себе си, очиства и насъ, понеже и ние влизаме въ него. Той се жертвува за себе си, за да възстанови първата хармония. И оттамъ излизатъ Павловитѣ думи: „Богъ бѣше въ Христа, и примиряваше свѣта съ себе си“. Значи, за да го примири, трѣбваше да докара тази първоначална хармония въ себе си, т. е. да принесе Сина си — любовьта си, живота — въ жертва. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Тогава ще ви запитамъ: намѣрили ли сте тази ваша сродна душа? Сега вие ще ми зададете въпроса: „Ами сега съ тия наши жени, съ тия наши мѫже какво да правимъ?“ Този въпросъ не го зачеквамъ. То е все едно, като да ме питате: „Какво па правимъ съ нашия костюмъ?“ Костюмътъ си е костюмъ, жената си е жена, жененето е женене. Този великъ въпросъ не стои въ свръзка съ това. Жененето е законъ на самопожертвуване. Като се оженишъ, какво правишъ? — Добивашъ своята чистота. Щомъ си чистъ, не трѣбва да се женишъ; щомъ си нечистъ, жени се, колкото искашъ. Женитбата е законъ на самопожертвуване, за да добиешъ своята чистота, или да изкупишъ своята карма, както казватъ индуситѣ. Но, щомъ влѣзешъ въ епохата на истинското развитие, имашъ чистота, законътъ на жененето и раждането вече ще се измѣни. Хората нѣма вече да се женятъ, да се раждатъ и въплътяватъ по този начинъ, както е било досега. Че нѣма да е така, Господъ казва: „И ще се вселя между тѣхъ, и ще живѣя въ тѣхъ“. И всички ние ще почнемъ да дохождаме чрѣзъ вселяване, а не чрѣзъ раждане, въплътяване. А сега жената, като ражда, колко пъшка, вика бабитѣ, и колко пѫти помисля да пометне дѣтето. Не е въпросътъ тамъ. Това е жертва. Когато дойде законътъ на вселяването, ние ще бѫдемъ вече въ Царството Божие, и оттамъ ще дойде истинското разбиране — да познаемъ Бога Азъ не говоря за сегашната епоха, а за истинската, но това не значи, че трѣбва да напуснемъ живота си — ни най-малко. Ние трѣбва да довършимъ работата си. Работата, която вършимъ сега въ живота си, ще има отношение къмъ бѫдащия ни животъ. Онзи, който краде майсторски, той и въ другитѣ си работи ще бѫде такъвъ майсторъ. Онзи, който много мрази, той може и много да люби. Като видя нѣкой лошъ човѣкъ въ свѣта, азъ му се радвамъ, защото този човѣкъ, като дойде въ познание на истината, ще бѫде пакъ сѫщо тъй ревностенъ въ доброто, както е билъ въ злото. Азъ не говоря за туй обикновено добро, не. За мене сегашнитѣ, и добри и лоши, хора сѫ все подъ единъ и сѫщъ знаменатель. Всички сѫ добри. Кога? — И най-лошиятъ лъвъ, тигъръ, като го нахранишъ, добъръ е, но я го остави 24 ч. гладенъ и се опитай да го побутнешъ! И най-лошата змия, като е нахранена, добра е, но, когато е гладна, посмѣй да се приближишъ до нея! Тъй щото ние често казваме: „Той е благороденъ човѣкъ“. Казвамъ: той е нахраненъ човѣкъ. Но, за да го познаете, далѝ е благороденъ човѣкъ, оставете го 12 — 24 ч. гладенъ, и опитайте се да го побутнете. Добриятъ човѣкъ, ситъ ли е или гладенъ, въ него нѣма никаква промѣна, той е единъ и сѫщъ. Да се не мѣни нашето съзнание. Слѣдователно, когато Христосъ казва: Обичай ближния си“, то значи, че ще дойдемъ до положението да познаваме своя ближенъ. Казвате: „Азъ измѣнихъ мнѣнието си“. Да, той е тъй измѣнчивъ, като тебе. Даде ти 1000 лв., добъръ е; вземе си ги назадъ, лошъ е. Значи, всѣки моментъ ще измѣняшъ мнѣнието си за характера му. Добриятъ човѣкъ всѣкога остава тихъ и спокоенъ: знае, че неговото богатство никой не може да го вземе. „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ Подъ туй „себе“ — теософитѣ го наричатъ висшето „азъ“ — се разбира, да се пробудишъ, да любишъ тази своя близка душа. Сега, само като прилагате този законъ, ще започне да се въдворява хармонията между васъ. Азъ съмъ рѣшилъ — въ бѫдеще вече нѣма да говоря за примиряване. Това е много банално: „Хайде да се примиримъ!“ Азъ лесно мога да примиря всинца ви. Азъ съмъ майсторъ да примирявамъ, имамъ това изкуство. Нѣкой ви изялъ нѣщо, изялъ ви 1000 лв. Плащамъ му ги. Сърдишъ ли му се сега? — Не. Жената се сърди на мѫжа си, че нѣмала костюмъ. Купете ѝ костюмъ. Доволна ли е сега? Като дадешъ на хората това, което искатъ, въ 12, 24 часа сѫ доволни, примирени. Като изпратишъ дѣцата имъ въ странство, като увеличишъ заплатитѣ имъ, като имъ доставишъ печено месо, това — онова, казватъ: „Ее, дошълъ е единъ добъръ човѣкъ на свѣта, той е Христосъ. Свѣтътъ на добрѣ отива, може да го послѣдваме.“ Този Христосъ може да царува само 12 часа. По тоя начинъ поставенъ въпросътъ, Христосъ можеше да го разрѣши, обаче той не се зае така да го разрѣшава. Ние ще разрѣшимъ въпроса по другъ начинъ, сѫществено. Както върви сегашната еволюция, тя е еволюция на кармата, или азъ я наричамъ „изплащане на кармата.“ Ние вървимъ по единъ правиленъ пѫть и, нѣма да се мине много, ще влѣземъ въ пѫтя на божествената еволюция; затуй азъ ви подканвамъ да изпълните този законъ — да намѣрите ближния си. Намѣрите ли своята ближна, сродна душа и любите ли я както себе си, ще бѫдете въ божествения пѫть. Като намѣрите тая душа, нѣма да я цѣлувате, нѣма да я барате и пипате, а само отдалечъ ще я гледате. Ще кажете: „Да, но азъ искамъ да си я постисна малко.“ Щомъ речешъ да я постиснешъ, пропадна всичко. Туй, което може да се гали, пипа, цѣлува, то се разваля. Цѣлувкитѣ, стисканията сѫ едно прѣдаване. Когато обичаме нѣкого, ние повече взимаме, отколкото да даваме. Постиснемъ нѣкого: „Аа, азъ те обичамъ.“ Но чрѣзъ това ние взимаме. Виждалъ съмъ нѣкога, взематъ едно мѣхурче, пълно съ въздухъ, вдигатъ го, постиснатъ го, то се изпразва. Вземе шишенцето, глътне, глътне, послѣ го тури въ джоба си и казва: „Колко го обичамъ!“ Щомъ се изпразни шишенцето, вече не се обича. Това сѫ лъжливи понятия за любовьта. Има нѣщо по-хубаво отъ пригрѫдкитѣ, има нѣщо по хубаво отъ цѣлувкитѣ, има нѣщо по-хубаво отъ гладенето, отъ сегашното виждане, разбирате ли? И когато казвамъ, че едно малко прѣживѣване, едно мигновено виждане на Бога струва повече отъ хиляди животи, туй подразбирамъ азъ. И когато видишъ и познаешъ тази душа, за която Христосъ казва да я познаешъ и да я възлюбишъ, ти ще почувствувашъ въ себе си голѣма сила — не само въ тѣлото си, но ще почувствувашъ такава сила, каквато никога не си чувствувалъ; ще изпиташъ такова едно проясняване на ума, че изведнъжъ ще започнешъ да виждашъ много далечъ, оттатъкъ млѣчния пѫть. Да видишъ Бога, то е много нѣщо! Какъ мислите, какъ ще го видите? Сега току пъшкате. Не, не, слушайте, така постѫпватъ само дѣцата, които сѫ навикнали да гледатъ прѣзъ дупчицитѣ, та и сега, като дойдатъ, казватъ: „Чакайте да погледнемъ прѣзъ дупчицитѣ.“ Не, сега ти си въ широкия пѫть, нѣма защо да гледашъ прѣзъ дупчицитѣ. Нѣкой напъне очитѣ си да ме гледа, казвамъ: „нѣма защо тъй да ме гледашъ, какво ще познаешъ? За да ме познаешъ, намѣрилъ ли си своята близка, сродна душа? За да те позная, трѣбва да намѣря своята близка, сродна душа. Въ тѣзи два полюса започва да дѣйствува божествениятъ принципъ и да се проявява Богъ. Това е великото начало, което трѣбва да турите като основа. Не си правете илюзии! Нѣкой пѫть дойде въ васъ нѣкое възбуждение, мислите, че сте въ рая, но слѣдъ ½ часъ мине настроението ви, мислите, че сте въ ада. Нѣкой пѫть казвате: „Струва човѣкъ да умре,“ слѣдъ ½ часъ — „Не струва човѣкъ да умира“. Това е Петрово! Въ любовьта има нѣщо устойчиво. Не казвамъ, че това произтича отъ насъ. Ние сме като една опорна точка въ единъ кинематографъ на вселената. Всичко, което става въ ума ви, всички мисли, които ви идватъ моментално, тѣ не сѫ ваши. Слѣдователно, вие си правите илюзия, че мислитѣ, които ви идватъ и ви се взиматъ, сѫ ваши, и скърбите за тѣхъ. Тѣ сѫ чужди, нѣма защо да се радвате и скърбите за чуждото. Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си“. Първо, ще намѣрите методи въ своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свърхсъзнание, и, само като приложите тия методи въ живота си, ще намѣрите своята сродна душа, и, като я намѣрите, двамата мълкомъ, тихо ще започнете да работите и нѣма да правите голѣмъ шумъ въ свѣта. Ако азъ съмъ милиардеръ, нѣма защо да разправямъ това. Ако азъ познавахъ и цѣлата вселена, не ми трѣбва да правя реклама изъ вѣстницитѣ, нѣма защо да разправямъ на българскитѣ журналисти, че зная това. Какво ще ми придадатъ тѣ? Азъ съ тѣхъ ще се разправямъ за лукъ, за чесънъ, за Македония и Тракия, за Англия и Германия, но за сѫщественото — никога! Единъ день, когато нѣкой заслужилъ човѣкъ умре, тѣ казватъ: „Еди-кой-си светия тъй направилъ.“ Нищо не е направилъ. Този светия, за когото пишете, вие не го познавате. Евреитѣ отъ 2000 години още не сѫ познали Христа. Християнитѣ го въздигнаха до седмото небе. Евреитѣ казватъ: „Колко сѫ будали тѣзи християни!“ Питамъ: кои сѫ по-умни, християнитѣ ли, или евреитѣ? Евреитѣ могатъ да ни сѫдятъ, да кажатъ: „Вие ако вѣрвате въ Христа, ние сме поне по-искрени: не вѣрваме, но поне не лъжемъ. Лоши хора сме, но поне не лъжемъ, казваме си право: не вѣрваме въ Христа, не искаме да приложимъ неговото учение.“ А ние християнитѣ? — Христосъ това казалъ, онова казалъ, но не прилагаме неговото учение. Лъжемъ, че го прилагаме. Тогава питамъ: какво е туй приложение на лъжата? Не е вѣрно, не е вѣрно, че сме християни. Ее, тукъ има евангелски проповѣдници, православни свещеници, владици и други, тѣ налѝ сѫ турени отъ Христа? Но идете само и ги запитайте нѣщо за мене, какво ще ви кажатъ. Ще ви кажатъ, че азъ съмъ демонъ, сатана, лъжецъ. Защо? — Азъ зная, отъ какво произтича това. Да съмъ на тѣхно мѣсто, и азъ ще говоря тъй. Но благодаря на Бога, че не съмъ на тѣхно мѣсто, при тѣхнитѣ изкушения, и казвамъ: благодаря, че тѣ носятъ моя багажъ. Та ние трѣбва да бѫдемъ послѣдователни въ нашитѣ вѣрвания. Ще кажете: „Азъ вѣрвамъ въ Бога.“ Не, бѫдете искрени. Ако вѣрвате, поне малко прилагайте. „Да възлюбишъ ближния си, като себе си!“ Сега, като излѣзете отъ тука, ще започнете по вашитѣ стари методи: „Еди-коя-си сестра не прилага туй учение.“ Не казвамъ, че вие сте лоши, вие сте по-добри отъ мене. Туй учение едва сега азъ го прилагамъ. Вие сте го приложили малко, като християни, а азъ го прилагамъ, като евреитѣ. Не, всѣки отъ васъ ще намѣри своята сродна душа, и, като дойдете при мене, ще кажа: радвамъ се, че Богъ е влѣзълъ въ васъ. И ще влѣзете съ радость въ Божия храмъ, и само тогава можете да славословите Бога. Какъ ще го славословимъ? — Само чрѣзъ закона на тази велика любовь, която може да прозре въ вашитѣ души. Нѣкой отъ васъ ще каже: „Ние сме много голѣми грѣшници.“ Не сте много голѣми грѣшници, азъ не ви намирамъ за такива, но погрѣшката ви е тамъ, че искате много да живѣете, а не знаете какъ да живѣете. Тогава ще ми зададете въпроса: „Ами нашитѣ вѣрвания въ Христа отъ толкова години, ами молитвитѣ, които четемъ, ами на църква дѣто ходимъ, дѣ остана всичко това? — Ами Христа намѣрили ли сте го? Азъ не казвамъ, че не сте го намѣрили. Богъ е оставилъ хората да го пипатъ, дано го напипатъ. Прѣди 2000 г. той е говорилъ чрѣзъ Христа. Срѣщали ли сте този Христосъ, да поговорите нѣщо върху неговото учение? Можете ли да кажете поне единъ ясенъ сънь, въ който Христосъ да ви е разказвалъ нѣщо отъ своето учение? Положителна философия трѣбва да има човѣкъ, за да види Христа. Туй чувство искамъ да видя пробудено въ васъ, но непрѣмѣнно трѣбва да видите своята сродна душа отъ небето. Павелъ изказва тази мисъль, само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена.“ Съ това той подразбира, че двата сегашни принципа — мѫжъ и жена трѣбва да се слѣятъ въ една душа, и тази душа да намѣри другата сродна своя душа. Само тогава Христосъ ще бѫде между тѣхъ третиятъ. Сега нѣкои ще се обезсърчатъ. Не искамъ да се обезсърчавате. Това е по отношение на мѫдростьта. Ако всички ние имаме туй състояние, то, когато дойде тази велика любовь, бихме вдигнали цѣла София. Ако азъ бихъ ималъ само една опорна точка у васъ, бихъ вдигналъ цѣла София на лоста си. Но колко пѫти въ васъ се явява съмнѣние! Ще дойде още по-голѣмо съмнѣние. Когато Христосъ се възнасяше, присѫтствуващитѣ се усъмниха въ него. И вие, като тия вѣрующи, ще се усъмните, далѝ видѣхте или не. Само когато дойде онзи великъ законъ — „да възлюбишъ ближния си като себе си“ — вие ще бѫдете на пѫтя на сѫщинското знание. И тъй, не считайте, че жертвата е любовь. Жертвата е само примирение. Чистотата въ нея е основа. Подсъзнанието — това е душата, съзнанието — това е сърцето, самосъзнанието — това е умътъ, свърхсъзнанието — това е човѣшкиятъ духъ. Това, дѣто сѫ казали старитѣ гърци: „Познай себе си!“ — и тѣ не сѫ имали голѣма философия, тѣ сѫ се занимавали само съ съзнанието и самосъзнанието, а сега християнската философия се занимава съ великото учение на подсъзнанието и свърхсъзнанието; значи, човѣшкиятъ духъ, човѣшката душа трѣбва да бѫдатъ обединени, за да намѣрятъ истинския пѫть на своето развитие, и тогава сегашнитѣ мѫже и жени ще бѫдатъ свободни, и ще се разбиратъ. И дѣцата ви ще ви разбиратъ, и вие ще ги разбирате, а сега дѣцата казватъ: „Майката трѣбва да се пожертвува.“ Майката нѣкой пѫть казва: „Дѣцата трѣбва да се пожертвуватъ“. Държавата казва: „Моитѣ поданници трѣбва да се пожертвуватъ.“ Всички искатъ жертви. Не, ще започнемъ новата култура безъ жертви. И Давидъ въ единъ отъ своитѣ псалми казва: „Жертви бихъ ти принесълъ, но ти не искашъ жертви: жертви за тебе сѫ сърце чисто и смирено, и духъ съкрушенъ“. Значи, като разберешъ своето съзнание и самосъзнание, ще видишъ, че нито сърцето, нито умътъ нѣма да те спасятъ. Давидъ казва: „Само въ моята душа и въ моя духъ, които сѫ излѣзли отъ тебе, само тамъ ще те потърся.“ Сега ще се върнемъ да потърсимъ този Христосъ на любовьта. Днесъ, като е нова година, ще го потърсимъ по новия начинъ и по стария начинъ. Ние ще направимъ като Давида, който отишълъ при Саула. Саулъ му далъ нови орѫжия, но той, като походилъ малко съ тѣхъ, съ тѣзи нови научни инструменти, казалъ: „Това не е за мене“, съблѣкълъ ги и си взелъ своята прашка. Ние започваме съ това-онова, съ наука, но туй, което имаме, още не е наука. Истинската наука трѣбва да ни даде такива методи, които да можемъ да прилагаме, съ които да работимъ. И, като дойде онзи истински ученъ човѣкъ, ти отъ неговото мълчание ще научишъ много повече, отколкото отъ говоренето му. И въ старо врѣме нѣкой ученикъ дойде при учителя си, стои около една недѣля, не говори нищо, но, като си отивалъ, много нѣщо е научвалъ. Ще поеме аурата на своя учитель, ще има неговитѣ мисли, чувствувания и желания. Като отидешъ въ нѣкое кафене, ще се вмиришешъ отъ тамошната миризма. Туй е сѫщото, както дѣйствието на влагата и слънчевитѣ лѫчи върху растенията. Такова мълчаливо дѣйствие произвеждатъ тѣ. Тъй че, туй знание никѫдѣ нѣма да го намѣрите, въ никоя книга нѣма да го прочетете, а ще го добиете въ най-голѣмото мълчание на вашата душа. Като го добиете, нѣма да постѫпите като Архимеда, който излѣзълъ отъ банята и извикалъ: „Еврика!“ И какво намѣрилъ? — Колко струвала златната корона, колко тежала! Вие нѣма да мязате на Архимеда, а ще намѣрите туй, което ще прѣустрои цѣлия ви животъ. Ще кажатъ: „Този човѣкъ прѣустроилъ живота си.“ И сега, турете това начало за да се измѣните. Иде врѣмето, за което ап. Павелъ казва, че всички нѣма да умремъ, но всички ще се измѣнимъ. И азъ бихъ желалъ да ви срѣщна втори пѫть не по единъ, а по двама — вие и вашата сродна душа, вашиятъ ближенъ. Нея да намѣрите! И тъй, Христосъ казва: „Да възлюбишъ ближния си като себе си!“ (Бесѣда, държана на 1. януарий 1922 г. въ София).

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание Каквото вържете на земята.... „Истина ви казвамъ: каквото вържете на земята, вързано ще бѫде на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде на небето“. Ев. Матея 18:18. Този стихъ е единъ козъ, най-голѣмиятъ козъ въ рѫцѣтѣ на църквата и на служителитѣ ѝ, на правовѣрнитѣ, — че, каквото тѣ вържатъ на земята, вързано ще бѫде и на небето; и, каквото тѣ развържатъ на земята, развързано ще бѫде на небето. Слѣдователно, тѣ казватъ: ако не ни слушате, вързваме, а ако ни слушате, развързваме. Азъ тази вълна ще взема малко да я разчепкамъ на дарака си, — както стивосарьтъ (дръндарьтъ), който стивосва, — да я раздрънкамъ. Вързва, кой? — Който е силенъ. Развързва кой? — Пакъ силниятъ. Право е. Но кой е силенъ човѣкъ? — Умниятъ. А кой е уменъ? — Добриятъ. Слѣдователно, силниятъ, умниятъ, добриятъ човѣкъ може да вързва и развързва на земята и на небето. Но да вързва какво? — Сега Христосъ е казалъ това, но тѣ взематъ този стихъ и го нагласяватъ съобразно, както единъ търговецъ си нагласява смѣткитѣ. Той има двѣ фактури: една за истинската цѣна, както е купилъ стокитѣ, и друга фактура фиктивна, на каква цѣна трѣбва да ги продава. Значи, има двѣ фактури. Да развързвашъ вързанитѣ отъ злото, затворенитѣ да ги развързвашъ; ако развържешъ вързанитѣ на земята, тѣ ще бѫдатъ развързани и горѣ на небето. Да свържешъ нѣкого съ доброто: онзи човѣкъ, който се дави въ морето, да го вържешъ съ спасителното вѫже. Сега, въ вашата философия вие заемате положението на онзи циганинъ, за когото се говори въ единъ анекдотъ. Какво е било туй положение? Разболѣла се жената на единъ циганинъ, той почналъ да се моли на Господа: „Господи, трѣбва ми тая циганка, кой ще проси, кой ще ме храни? Ако я изцѣришъ, имамъ една кобила, ще я продамъ и съ паритѣ ще ти запаля една голѣма свѣщь“. И, дѣйствително, жена му оздравѣла. Вѣренъ на своето обѣщание, той развързва кобилата, но изважда и една котка, свързва я за опашката на кобилата и ги води на пазара — котката и кобилата, продава ги и двѣтѣ. Пита го единъ купувачъ: „Колко искашъ за коня?“ — Шестдесетъ пари. — А за котката? — 300 гроша. — Защо тъй? — Ако искашъ и двѣтѣ, ако не, не ги продавамъ“. Коньтъ е обѣщанъ на Господа, а котката остава на циганина. За кобилата 60 пари, а за котката 300 гроша иска. Та съврѣменнитѣ хора често водятъ и котката и кобилата, и ги продаватъ и двѣтѣ. Вѣрни, значи, на буквата на закона. На Господа — както е обѣщалъ, — ще запали една свѣщь за 60 пари. Обаче, жената само веднъжъ нѣма да се разболѣе, може да се разболѣе и втори пѫть. „Каквото вържете на земята, вързано ще бѫде и на небето; и каквото развържете на земята, развързано ще бѫде и на небето“. И туй сѫ причинитѣ — споредъ онова, което ние правимъ на земята, това ще ни направятъ и горѣ, защото Господъ точно така постѫпва. Тукъ е онзи законъ на причини и послѣдствия. Причината, то е едно свързване: ако вържемъ нѣщо на земята, вързано ще бѫде и на небето, а ако развържемъ нѣщо на земята, развързано ще бѫде и на небето — то е едно послѣдствие. „Ако вържемъ на земята, ще бѫде вързано...“ Сега тия думи на Христа сѫ малко отвлѣчени, налѝ? Но отвлѣченитѣ работи, скрититѣ работи въ живота, тѣ сѫ приятни. Туй, което е скрито, то е цѣнно; туй, което е далече, е чисто. Близкитѣ нѣща, външнитѣ нѣща, тѣ сѫ обезцѣнени. И когато вие искате да изразите една велика идея, казвате, че тя е велика, безгранична. Тогава вашиятъ умъ схваща цѣнностьта на тази идея. Сега, можемъ да развързваме и да вързваме, но кога? Трѣбва да разбираме основно тия закони. Защото, ако вържешъ нѣкого, и слѣдъ 100 год. се вържешъ ти самъ на мѣстото му, и, ако развържешъ нѣкого и слѣдъ 100 год. се развържешъ и ти самъ, какво добивашъ отъ това? Когато изучавате закона за наслѣдственостьта, ще видите бащи и майки, които вързватъ и развързватъ, т. е. добрѣ или злѣ възпитаватъ дѣцата си, и тѣ сами се вързватъ и развързватъ. Слѣдователно, всичко, което ние вързваме, и всичко което, развързваме въ живота, ще бѫде вързано и развързано. Разбирате сега. За да направя своята мисъль малко по-ясна, ще ви кажа: вие всички сте учили аритметика, занимавали сте се съ дѣлимостьта на числата. Всѣко число на колко се дѣли? За примѣръ, числата отъ 1 — 10 на колко се дѣлятъ? Прѣди всичко, тѣ се дѣлятъ на 1 и на себе си. А послѣ нѣкои отъ тѣхъ се дѣлятъ още и на други числа, тъй: 4 се дѣли на 2, 6 се дѣли на 2 и на 3, 8 се дѣли на 4 и на 2, 9 се дѣли на 3. Туй е отъ 1 — 10. А разглеждали ли сте дѣлимостьта на числата отъ 10 — 100 и отъ 100 — 1000? Ще кажете: Какво има отъ това, ако се дѣли едно число?“ — Тамъ, дѣто едно число се дѣли, то е слабата страна. Слѣдователно, слабата страна на 4 е 2-тѣ. 4 — това е единъ мѫжъ, нали? Той е устойчивъ, богатъ, скѫперникъ, нищо не дава, 5 пари не дава, слугитѣ бие. Но, като дойде една жена и го дѣли, всичкото богатство излиза отъ кесията му. — Той е дѣлимъ на двѣ. Мѫжътъ и жената сѫ символи. Не вземайте туй сравнение въ букваленъ смисълъ. Мѫжътъ и жената сѫ символи на ония закони и сили, които работятъ въ живота. Слѣдователно, всѣки трѣбва да намѣри, на какво се дѣли той. Ония хора, които много се дѣлятъ, казватъ ги въ химията неустойчиви съединения. Тамъ има постоянно съединение и разлагане — неустойчиви съединения, ти не можешъ да разчиташъ на едно такова съединение. Христосъ, като казва на своитѣ ученици: „Всичко, каквото вържете...“, говори на ученици, които разбиратъ законитѣ на Царството Божие и се съобразяватъ съ тия закони: „Каквото вържете на земята, ще бѫде вързано и на небето“. Да не мислите, че можете нѣщо да вържете безъ волята Божия, т. е. разбирамъ ония закони, които дѣйствуватъ въ живота. Вие не можете да ядете каквото искате. Азъ съмъ слушалъ много герои, които казватъ: „Азъ мога да ямъ всичко.“ Да, можешъ да ядешъ всичко, но послѣ прѣвиване има. Не всичко можешъ да ядешъ. Ще ядешъ само това, което обичашъ и което подхожда на твоето естество. Слѣдователно, ние можемъ да вързваме и развързваме въ живота. Но условията ние можемъ да смекчимъ, своята карма да я развържемъ, значи, да назрѣе тя, и можемъ да завържемъ своята карма. Можемъ да подобримъ живота, и можемъ да го влошимъ. И човѣкъ, който е живѣлъ 20 год., може съ една дума да разруши своя животъ. Какво ви костува да приближите само едно малко кибритче до онази бомба, която е турната въ кѫщи, да запалите фитиля ѝ? Бомбата е една сила, създадена за неприятели, но тази бомба може да експлодира и между приятели. И Христосъ казва на своитѣ ученици: „Каквото вържете...“ не да вързвате, да поставяте правила, както казва еврейскиятъ пророкъ: „Вързвате правила върху правила, и не искате нито съ пръста си да ги повдигнете“, не за такива правила става дума. Сега, за да можете да разберете Христовата мисъль, вие трѣбва да се повърнете, мѫже и жени, къмъ онова чисто, разумно състояние, отъ което човѣкъ се е отдалечилъ. Отъ 8 хил. години мѫже и жени се отдалечаватъ отъ природата. И сѫ се толкова отдалечили сега, че нито жената е жена, нито мѫжътъ е мѫжъ.И ако вие днесъ сравните мѫжетѣ съ първоначалния оригиналъ, а сѫщо и женитѣ, знаете ли, каква смѣшна карикатура щѣхте да видите? Не само жената да има женска форма, и мѫжътъ — мѫжка форма. Не. Какво трѣбва да се крие въ една женска форма? Трѣбва да се криятъ всичкитѣ велики добродѣтели, трѣбва да се криятъ всичкитѣ най- благородни мисли и чувства. Жената е носителка на най-възвишеното въ свѣта—на онази нѣжность, която се съхранява въ нея. Жената може да гради, а мѫжътъ може да създава, но само онова, което е разумно. Ако разгледате работитѣ на мѫжетѣ и женитѣ, вие ще видите, доколко женитѣ сѫ жени на Любовьта, и доколко мѫжетѣ сѫ мѫже на Мѫдростьта. Мѫжътъ постоянно трѣбвало да повтаря на жената: „Ти знаешъ ли, че азъ съмъ мѫжъ?“ Ами че жената не знае ли, че ти си мѫжъ? Той всѣки день ѝ казва: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ мѫжъ“. Какво означава това? Когато богатиятъ осиромашее, той много говори за своето богатство и казва: „Едно врѣме, когато баща ми бѣше живъ, какво имахме...“ Когато изгубите нѣщата, вие много говорите за тѣхъ. И жената казва на мѫжа си: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ жена. — Ее, каква жена? — Слаба съмъ, не трѣбва да ме карашъ на работа.“ Аа, не. Мѫжътъ казва на жената: „Ти трѣбва да знаешъ, че азъ съмъ мѫжъ, глава съмъ на кѫщата. И понеже съмъ глава, не трѣбва да ме буташъ.“ Обаче, и жената бутатъ, и мѫжа бутатъ. Сега ще ви приведа единъ малъкъ разказъ, за да обясня моята мисъль. Но ще вземете всичко, което азъ ви говоря, символично. Вземамъ този малъкъ разказъ изъ американския животъ, отъ единъ неиздаденъ романъ, единъ ненаписанъ дневникъ, на който героинята е Мейри Клинтонъ. Тъй се наричала тази млада г-ца, дъщеря на професоръ, съ високо образование, благородна по характеръ. Запознала се тя въ колегията, когато е свършвала, съ единъ свой приятель — понеже тамъ колегиитѣ сѫ смѣсени — единъ младъ колега, на име Джеймсъ. Слѣдъ като разговаряли дълго врѣме за идеи, за приятели, Джеймсъ се влюбилъ въ Мейри. Единъ день той изповѣдва своята любовь прѣдъ нея, и ѝ казва: „Азъ безъ тебе не мога да живѣя, искамъ да те цѣлуна.“ Тя го попитала: „Досега друга жена не си ли цѣлувалъ? — Една първа братовчедка, само нея съмъ цѣлувалъ. — Ее, не е голѣма грѣшка първа братовчедка; ще може да ме цѣлунешъ.“ Цѣлува я той. Слѣдъ една година той свършилъ колегията, но на втората година се оженилъ за друга една богата мома. Тя пише въ дневника си: „Този, който е цѣлуналъ първата си братовчедка и ме е цѣлуналъ, се оженилъ за една богата“. Вториятъ, който се запозналъ съ нея, се наричалъ Ричардъ. И той се влюбилъ въ Мейри, и той изповѣдалъ любовьта си прѣдъ нея: „Безъ тебе не мога да живѣя, азъ искамъ да те цѣлуна.“ Тя го попитала: „Друга жена цѣлувалъ ли си? — Двѣ братовчедки имахъ, само тѣхъ съмъ цѣлувалъ“. Тя си помислила: „Не е голѣмъ грѣхъ — двѣ братовчедки; мене ме е цѣлувалъ единъ, може да дамъ още нѣщо отъ себе си“. И той я цѣлуналъ. Но слѣдъ една година се оженилъ за една милионерка. И тя пише: „Този, който е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки и ме е цѣлуналъ, се ожени за една милионерка.“ Най-послѣ иде третиятъ герой, на име Алфредъ. И той се влюбва, и той изповѣдва любовьта си, и той иска да я цѣлуне. Мейри Клинтонъ пакъ пита: „Ти друга жена не си ли цѣлувалъ? — Никоя жена не съмъ цѣлувалъ! — Ее, не искамъ ти да цапашъ твоята уста съ моята, защото моята уста е нечиста. На тебе цѣлувка не давамъ.“ Сега тя не знае, какво ще излѣзе отъ него, понеже нито една жена не е цѣлувалъ. Чуди се тя. Слѣдъ една година този Алфредъ написва една поема въ честь на Мейри Клинтонъ: той я възпѣва — поетъ е станалъ. Тя пакъ пише: „Който е цѣлуналъ първата си братовчедка и мене, за богата се ожени; който е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки и мене, за милионерка се ожени; а който не е цѣлуналъ никоя жена — поетъ стана,“ Значи, първитѣ двама се оженили, свършили съ материалното, а на третия, който никакъ не е цѣлувалъ, на него тя му казала: „На тебе нѣма какво да жертвувамъ, понеже мене двама сѫ ме цѣлували, а ти никоя не си цѣлувалъ,“ Той станалъ поетъ, и Мейри Клинтонъ седи като единъ идеалъ въ неговия умъ. Сега, всичкитѣ нѣща на земята си иматъ своитѣ дълбоки причини. И въ обществения животъ, и въ религиозния животъ, каквото и да вършимъ, то си има причина. Тази причина може да бѫде истинска, може да бѫде и привидна. Ние може да вѣрваме въ Бога, само за да подобримъ своето положение. То не е една дълбока причина въ насъ. Ние нѣкога може да изповѣдваме безвѣрие, безъ то да е дълбоко въ насъ. Вѣра и безвѣрие, то е днесъ на мода. Азъ съмъ обяснявалъ и другъ пѫть: когато нѣкой каже, че вѣрва или не вѣрва, азъ опрѣдѣлямъ: вѣрвашъ, защото още не си изгубилъ обекта. Имашъ нѣкой богатъ приятель или роднина, очаквашъ отъ него наслѣдство, налѝ? Ти за него говоришъ съ сладки думи. Ти вѣрвашъ въ него, но единъ день, когато той умре и не ти остави нищо — ти не вѣрвашъ вече въ него. Защо? — Защото обектъ нѣма. Причината на нашата съврѣменна вѣра се дължи на паритѣ. Христосъ казва: „Онзи, който иска да вързва и развързва...“, може само по два начина: чрѣзъ Любовьта и чрѣзъ Мѫдростьта — това е идеята, която не е изказана тукъ, въ стиха. Любовьта винаги вързва, тя никога не развързва. Нѣкой казва: „Свободенъ си, ти ходишъ като мечка“, но видишъ нѣкоя жена — свързанъ си. Момата, и тя е свободна, но, като роди дѣте, свързала се е; като заплаче въ люлката онова дѣте... любовьта я свързала. Ама дѣ е да си свързанъ съ дѣте, и дѣ е да си свързанъ съ своитѣ пари въ касата! Дѣтето ще заплаче, ще го погалишъ. И паритѣ може да галишъ, но тѣ не плачатъ и не може да ти проговорятъ. Но дѣтето е свързано, па и жената е свързана, и двамата иматъ всѣкога задължения. А развързва, кой? — Мѫдростьта. Слѣдователно, когато ти пратишъ своето дѣте, своя синъ, въ училище, то ще бѫде развързано, отъ какво? — Отъ ония криви схващания на любовьта. И майката каже: „Поразвързалъ се е езикътъ на моето дѣте“. Но по нѣкой пѫть, като се развърже езикътъ му, синътъ става упоритъ, своенравенъ, не се покорява. Мѫдростьта го е развързала. Слѣдователно, казва Христосъ: „Каквото вържете съ любовь на земята, вързано ще бѫде съ любовь на небето; и, каквото развържете съ мѫдрость на земята, развързано ще бѫде и на небето“. И тъй, нѣкой се стреми да се развърже съ любовь — не може, трѣбва да бѫдешъ много уменъ, много уменъ. Азъ съмъ изслѣдвалъ много случаи. Знайте, е едно изкуство има, то е Любовьта. Който разбира този великъ законъ на Любовьта, той е божественъ, и, който разбира Мѫдростьта, той може да развързва. Въ тия два велики закона седятъ скрити условията, при които можемъ да съградимъ бѫдащия домъ и да намѣримъ бѫдащитѣ си приятели. А не както сѫ сегашнитѣ държави и общества — вижте какви сѫ тѣ. Вие можете математически да изчислите, колко години може да живѣе всѣка една държава. Руситѣ казватъ, че славянинътъ билъ крѣпъкъ съ задния си умъ. Славянинътъ, значи, знае да вързва, но не знае да развързва. Ако ти вържешъ всичкитѣ си приятели, като те нападне неприятельтъ, кой ще воюва за тебе? Какъ ще вържешъ неприятелитѣ си? Омразата, то е пакъ една връзка. Ако ти се скарашъ съ всички твои добри приятели, единъ день, когато ти дойдатъ нещастия въ живота, кой ще ти помогне? Значи, езикътъ трѣбва да се прѣвъзпита — чрѣзъ закона на Любовьта: като вържешъ приятеля си, то си има ключъ, кажи му: „Азъ те вързвамъ врѣменно“. Но, когато искашъ да го развържешъ: „Ще отключишъ съ този ключъ“ — дай му ключа, а не да кажешъ: „Азъ като те вържа, азъ ще те развържа“. Азъ бихъ желалъ онѣзи, въ църквата, да кажатъ така на своитѣ пасоми или вѣрующи, да имъ дадатъ ключа на развръзката. Ключътъ на развръзката, това е божествената Мѫдрость. А като не давате ключа, значи, вие нѣмате вѣра въ тѣхъ, а ако нѣмате вѣра въ тѣхъ, значи, вие не може да ги любите. Човѣкъ, който не вѣрва въ мене, не може да ме люби. Може и другитѣ да кажатъ: „Ама и ти нѣмашъ вѣра въ мене“. Хубво, въ какво искашъ да имамъ вѣра? — Въ тебе ли? Ако ти пожертвувашъ всичкото си имане за бѣднитѣ, азъ вѣрвамъ въ тебе. Ако ти можешъ да живѣешъ добрѣ съ жена си, азъ вѣрвамъ въ тебе. Ако ти си единъ държавникъ и внесешъ добри закони — да се подобри обществото, азъ вѣрвамъ въ тебе. Може ли да не вѣрвамъ? Но, ако ти влѣзнешъ вѫтрѣ въ туй общество и не произведешъ тия резултати, тогава азъ имамъ право да се съмнѣвамъ малко. Подъ думата „небе“ Христосъ разбира разумния животъ. Каквото правишъ на физическия свѣтъ, това ще се отрази и въ духовния ти животъ. Ако развързвашъ, сѫщото ще се отрази и въ духовния ти животъ. Законътъ е много вѣренъ. Ако ти мислишъ: „Имамъ си кѫщичка, парички въ банката, единъ приходъ отъ 10 — 15 хиляди въ мѣсеца“, умътъ ти е свободенъ, развързалъ си ума. Нѣкои ще ми кажатъ: „Азъ въ банката не искамъ да дамъ паритѣ си, ще ги туря въ божествената банка“. Ти вратата на божествената банка виждалъ ли си? Ние, съврѣменитѣ хора на новото учение, не бива да говоримъ за нѣща, които не знаемъ. Ако ти си виждалъ тази врата, ако ти си виждалъ това божествено здание, добрѣ; но, ако не знаешъ, ще намѣришъ нѣкой да питашъ, дѣ е божествената банка, и отдѣ се влиза — отъ югъ ли, отъ западъ, отъ сѣверъ или отъ изтокъ. Ами че, като дойде нѣкой въ града, какъ пита: „Народната банка дѣ е? На коя улица, отдѣ се влиза?“ — положително знаятъ хората. Ама ние, като дойдемъ до религиозния животъ, колко знаемъ? Ще кажете: този тъй писалъ, онзи казалъ, не знамъ кой ходилъ и видѣлъ. Хубаво, тѣзи хора сѫ ходили, сѫ видѣли, но ти ходилъ ли си? Ще дойде нѣкой при тебе, ще каже, както при тази Мейри Клинтонъ се явилъ първиятъ любовникъ: „Искамъ да те цѣлуна. — Ама друга жена не си ли цѣлувалъ?“ Той ще каже: „Братовчедка си, — Ее, то не е голѣмъ грѣхъ.“ Той ще те цѣлуне, и слѣдъ двѣ години, ще се ожени за богата жена. Ако този момъкъ не бѣше цѣлуналъ Мейри Клинтонъ, той не би се оженилъ за тази, богатата. По математически съображения, азъ казвамъ, че и вториятъ, който я е цѣлуналъ, не би се оженилъ за тази милионерка, ако не бѣ цѣлуналъ Мейри; и третиятъ не би станалъ поетъ, ако не бѣ се запозналъ съ нея. Само че двамата я цѣлунаха физически, а поетътъ — духовно. Той запази образа ѝ въ ума си и написа една книга, а онѣзи, двамата, взеха си жени — забравиха я, третиятъ написа книга заради нея. Питамъ сега: образътъ на Христа седи ли въ църквата? Два вида християни има: едни като Джеймсъ, други като Ричардъ. Първиятъ е цѣлуналъ първата си братовчедка, Мейри и жена си; значи, на три жени се е раздѣлилъ. Вториятъ е цѣлуналъ двѣтѣ си братовчедки, цѣлуналъ Мейри и жена си; значи, на четири жени се е раздѣлилъ. А третиятъ никоя не е цѣлувалъ. Той станалъ поетъ. Сега питамъ тъй: учението Христово намира ли се въ умоветѣ на хората въ неговата първоначална чистота? И, слѣдъ като отидете въ духовния животъ, какъ си прѣдставяте Христа? Той ще каже: „Ти цѣлувалъ ли си нѣкого? — Ее, първата си братовчедка“. Ще каже Христосъ: „Може да жертвувамъ нѣщо за тебе.“ Господъ жертвува нѣщо: ще му даде жена богата, той ще се ожени. Ще дойде вториятъ: — тѣзи братовчедки сѫ символи — „Ти цѣлувалъ ли си нѣкоя жена? — Само двѣтѣ си братовчедки. — Ее, и за тебе може да жертвувамъ нѣщо“. Идва третиятъ и казва: „Никаква жена не съмъ цѣлувалъ. Казва Христосъ: „На тебе цѣлувка не може да ти дамъ“. Сега зная, въ вашия умъ ще кажете: „Нашиятъ учитель какво се е заелъ, такива работи отдѣ ги е намѣрилъ?“ Азъ ви говоря на вашъ езикъ. Цѣлуналъ първата си братовчедка, то е единъ символъ, трансформиране на енергията отъ небето къмъ земята, и отъ земята къмъ небето. Това сѫ все символи. И заловете се да изучите историята на цѣлувката: Кога е дошла цѣлувката на земята? Какви сѫ условията за нейното употрѣбление? Сега азъ нѣма да разглеждамъ този въпросъ, а той е много важенъ, психологически въпросъ. И, слѣдователно, цѣлувката, това е една връзка на божествения свѣтъ. Когато искаме да се свържемъ съ божествения свѣтъ, ние си служимъ съ цѣлувката. То е най-низшето въ божествения свѣтъ. И ако ти искашъ съ своята цѣлувка да измамишъ Господа, да продадешъ коня за 60 пари, а котката за 300 гроша, тогава не ще можешъ нито да развързвашъ, нито да вързвашъ въ свѣта. Ако вие сега имате мѫчнотии — въ живота налѝ имате мѫчнотии? — азъ искамъ да насоча ума ви въ друго направлевие. Вие казвате: „Нѣкои нѣща сѫ възможни, нѣкои невъзможни.“ Казвамъ, че за любовьта всичко е възможно. Какъ е възможно? Ако можешъ да любишъ всички хора, всичко е възможно. Не само да ги любишъ така, не, не; туй чувство е най-възвишеното, наи-благородното, което отсега нататъкъ трѣбва да се развива въ човѣшката душа. Чувството на Любовьта още не е почнало да се развива въ васъ. Когато това чувство се яви въ душата ви, — азъ го наричамъ прозрѣние, — такива сили получава човѣкъ, че той се примирява съ всичко. И въ нищо не вижда зло, не само че не вижда злото, но той е майсторъ — всички нѣща може да прѣвръща въ добри. Той може да съединява и да разединява, може да вързва и да развързва. А окултиститѣ казватъ, че той е станалъ магъ. И тази пръчица, съ която си служи магътъ, дѣ я носи той? Поповетѣ носятъ широки рѫкави, а тѣ сѫ рѫкави на магитѣ. Въ този широкъ рѫкавъ магътъ е носилъ своята тояжка, съ която е извършвалъ своитѣ чудеса. Този широкъ рѫкавъ показва, че всичко трѣбва свободно да излиза навънъ, да бѫде като единъ изобиленъ изворъ. На свещеницитѣ рѫкавитѣ сѫ много широки, а крачулитѣ сѫ тѣсни. Защо гащитѣ имъ отдолу сѫ тѣсни, а не широки? Азъ харесвамъ свѣтскитѣ хора, въ тѣхъ виждамъ култура: гащитѣ имъ отдолу сѫ широки. Всичкитѣ външни форми въ човѣка се дължатъ на извѣстни промѣни, които ставатъ въ умствения свѣтъ: най-първо се явяватъ въ подсъзнанието, послѣ въ съзнанието, и най-послѣ въ свърхсъзнанието, а съзнанието е едно прѣходно състояние. Щомъ дойде съзнанието въ васъ, вие ще виждате само своитѣ грѣшки; като станешъ единъ съзнателенъ човѣкъ, ти ще виждашъ и ще си казвашъ: „Това не трѣбваше да направя, онова..“ Съзнание, значи, единъ слуга, който постоянно трѣбва да внася и да изнася пари отъ банката на своя господарь. Съзнанието, то е едно товарно животно, което ту товарятъ, ту разтоварватъ. И казватъ: „Той води единъ съзнателенъ животъ“. Азъ казвамъ: да водимъ единъ подсъзнателенъ и единъ свърхсъзнателенъ животъ. Това е животъ. Ако една идея турнешъ въ подсъзнанието си, тя ще се сбѫдне; ако я туришъ въ съзнанието, нѣма да се сбѫдне. Направете единъ опитъ. Съзнателниятъ животъ разваля: той е онзи, който носи чука и постоянно троши камъни, приготовлява материали. И затуй въ окултната наука и умнитѣ хора казватъ, че трѣбва да мълчимъ, т. е. да живѣемъ въ подсъзнанието, много да не говоримъ. То е една философия — да не бѫде твоето самосъзнание болѣзнено. Защо? — Ако ти станешъ толкова самосъзнателенъ, че постоянно да се самоосѫждашъ, трѣбва да знаешъ закона да минешъ въ свърхсъзнанието. Ако ти си направилъ една погрѣшка, нѣма какво да се спирашъ на нея. Ако онзи ученикъ, който свири на цигулката си, направи една погрѣшка, той нѣма да остави цигулката си, и да му потекатъ четири реда сълзи. Учительтъ ще каже: „Дръжъ цигулката си, поправи тона“. И съврѣменнитѣ християни все плачатъ, па и вие ще плачете, но Господъ казва: „Дръжъ цигулката и лѫка, доста тия сълзи!“ Като свирите много, тогава плачете. И сега нѣкои казватъ: „Нека си поплачатъ“. — Хубаво, да плачатъ, но свири и плачи, не да оставишъ цигулката и да плачешъ, този плачъ не е на мѣсто. Ти нито вързвашъ, нито развързвашъ. Слѣдователно, въ съврѣменния свѣтъ женитѣ не бива да плачатъ. Азъ казахъ въ една своя бесѣда: жената не бива да плаче. Какъ? — Не бива да сложи цигулката си долу и да плаче. Не бива да казва: „Защо се азъ оженихъ за този мѫжъ?“ Никой не те е вързалъ, ти сама се върза. Този мѫжъ насила не те взе. Ами че ти обиколи свѣта, отъ България до Америка, зарадъ него. Колко писма любовни си му писала: „Безъ тебе не мога да живѣя“. И застави го да се ожени за тебе, а послѣ казвашъ: „Защо се оженихъ“? Ти си се свързала и хубаво си направила, че си се свързала. Сега ще научишъ втория процесъ: разумно да се развържешъ. Връзване — какво е връзване? — Когато азъ турна пръста си на цигулката, то е любовьта, слѣдъ туй една малка пауза, прѣнасямъ единъ тонъ отъ една позиция въ друга, слѣдоватдлно, мѫдростьта ще влѣзе да турне разлика между тоноветѣ, да ги разедини, да ги турне въ хармония. И тъй, Христосъ казва на своитѣ ученици: „Каквото вържете, вързано ще бѫде, и, каквото развържете, развързано ще бѫде“. Туй е единъ законъ. И пророцитѣ, каквото сѫ прѣдсказали за зло, то е станало; и, каквото сѫ прѣдсказали за добро, и то е станало. Сега, съврѣменнитѣ хора очакватъ своето спасение отъ науката, налѝ? Не е спасението вънъ отъ твоя умъ, а отъ туй, което е вѫтрѣ въ твоята душа. Ами че вие всичкитѣ сте идолопоклонци. Науката е единъ голѣмъ идолъ: еди-кой-си тъй казалъ, другъ инакъ казалъ, събрали всичко въ една книга и я нарекли „наука“. И казватъ: „Тази наука ще ни спаси“. Отъ 19 вѣка все науката ни спасява. Ее, какво ще ни спаси? Топове, картечници, и всички казватъ: „Каква велика наука е това! То е култура! Умъ има тукъ“. Да, това е културата на циганина, който продалъ коня за 60 пари, а котката за 300 гроша. И тъй, въ бюджета днесъ, да речемъ Англия, колко има? — Тя има единъ милиардъ и половина за държавата, а за църквата ще отпусне 50 — 60 милиона, — тѣ сѫ 60 тѣ пари за коня. Възхваляватъ Господа: „Господи, на тебе палимъ свѣщи сега“. За военни работи какво не харчатъ, но, щомъ дойде за нѣкое благо дѣло, тамъ сѫ малцина. И казватъ тъй, че църквата вързвала и развръзвала. Хубаво, защо църквата не развърза всеобщата война — да не стане? Налѝ тя бѣше въ сила? Но, не само че не развърза, ами църквата свърза, свърза още нѣщата! Ако ме чуятъ нѣкои, ще кажатъ: „Тъй се уронва престижътъ на църквата“. Но вие сами уронихте този престижъ, понеже не работихте съ божията Любовь и Божията Мѫдрость, сами уронихте този престижъ! И онзи отгорѣ, този Господъ вижда, иде сега, и ще сѫди всѣкиго. Най-първо ще сѫди водителитѣ, свещеницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, царетѣ, учителитѣ, най-виднитѣ, а проститѣ хора, тѣхъ ще остави, ще имъ каже: „На васъ ви прощавамъ“. Комуто много се е дало, много ще се иска отъ него. Не го казвамъ азъ: И тѣ не вѣрватъ, но ще повѣрватъ всичкитѣ. Сега и азъ вързвамъ и развързвамъ. Азъ ида въ свѣта, и тъй ще вържа, че този вѫзелъ никой не ще може да развърже! И тъй ще развържа, че туй, което ще развържа, никой нѣма да го върже! Ще вържа хората да живѣятъ въ любовь, та всѣки да вижда въ лицето на брата си братъ, за когото всичко да жертвува. И ще развържа тъй, че нито поменъ отъ лъжата да не остане. Това сѫ думи Христови, привеждамъ неговитѣ думи. Тъй е казалъ Христосъ: „Даде ми се всѣка власть на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичкитѣ народи... и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка.“ То е сега. То сѫ неговитѣ думи. Слѣдователно, той връзва и развръзва. И ако Христосъ живѣе въ твоето сърце, ти ще вързвашъ и развързвашъ съ него заедно. Ще научишъ новия законъ. И тъй, ние трѣбва да приложимъ учението Христово въ живота си. Туй учение не е за небето — тамъ други работи ще ви дадатъ. Туй учение е за земята. Ами че, ако ние не можемъ сега да живѣемъ съ любовь, какъ ще можемъ да живѣемъ въ съгласие въ другия свѣтъ? Единъ френецъ отишълъ въ Африка, станалъ милионеръ, не се оженилъ тамъ, връща се въ Парижъ, при двамата си братовчеди, искалъ да изпита, при кого отъ двамата може да живѣе. Прѣсторилъ се, че много е спечелилъ, 100 милиона, но послѣ всичкото си имане и пари изгубилъ, и много закѫсалъ. Първиятъ му братовчедъ казалъ: „Можешъ да останешъ при мене.“ Слѣдъ като поживѣлъ единъ мѣсецъ, той му казалъ: „Не можемъ да търпимъ патилото ти, иди на друго мѣсто.“ Отива той при втория братовчедъ, а той му казалъ: „Заповѣдай, каквото имаме ние, това ще имашъ и ти.“ Цѣла година живѣлъ отлично тамъ и казалъ на братовчеда си: „Не съмъ азъ сиромахъ, васъ ви оставямъ наслѣдници на всичкото ми богатство.“ Като чулъ първиятъ братовчедъ, идва, но било вече късно. Тъй ви изпитва Христосъ — на кого трѣбва да остави своето богатство. Казва Христосъ: „Което вържете на земята, ще бѫде вързано и на небето.“ Вложете мисъльта, че всѣки единъ отъ васъ може да вързва и да развързва. Всички сте силни да вързвате. Затуй пазете вашия езикъ. Най-първо вашия езикъ, то е една ужасна картечница, най-ужасната картечница. По-ужасна картечница отъ езика азъ не зная въ свѣта. Пазете тази картечница! И всѣки отъ насъ да се заеме да говори чрѣзъ закона на Любовьта. Когато дойдатъ страдания, ние ще знаемъ да развързваме тия страдания, да видимъ какви сѫ причинитѣ. Да ги развържемъ тукъ, за да бѫдатъ развързани и горѣ. Азъ мога да ви обясня причинитѣ на страданията, въ една школа може да стане това. Васъ ви боли коремъ, налѝ? Заболи ли ви коремъ, турете си двѣтѣ рѫцѣ на корема, и слѣдъ 4 — 5 минути нѣма да имате болки. Какво стана? — Развързали сте: болката е отминала. Можете да развръзвате, като турите двѣтѣ рѫцѣ; това става по силата на единъ законъ: въ лѣвата рѫка минава космическото течение на Любовьта, а въ дѣсната рѫка минава космическото течение на Мѫдростьта, на знанието. Ние сега се рѫкуваме само съ дѣсната рѫка, а когато ние обичаме нѣкого, трѣбва съ двѣтѣ си рѫцѣ да се рѫкуваме. А сега аристократически — съ едната рѫка. Когото обичаме ние трѣбва да хванемъ съ двѣтѣ си рѫцѣ, да вложимъ и мѫдростьта и любовьта. Божественото трѣбва да се прѣдава и да минава навсѣкѫдѣ. И тъй, Христосъ казва: „Каквото вържете съ любовь, вързано ще бѫде.“ Защото Богъ е Любовь. И каквото развържете съ мѫдростьта — страданията на хората — и тѣ ще бѫдатъ развързани понеже Богъ е Мѫдрость. Отъ всички васъ искамъ двѣ нѣща, по които да се отличавате: да бѫдете хора на Любовьта и на Мѫдростьта. Онзи, който не носи тия два велики закони на Любовьта и на Мѫдростьта, той не може да бѫде отъ новото учение. Ще каже нѣкой: „Азъ съмъ слабъ, грѣшенъ... Не, не, ние слаби хора не приемаме. Като дойдешъ между насъ, ще те прѣдставимъ на комисия и ще те попитаме тъй: „Ти можешъ ли да вързвашъ? — Мога. — Ела тукъ, ти си съ насъ.“ Дойде другъ: „Ти можешъ ли да вързвашъ? — Азъ съмъ слабъ, не мога — Вънъ! „Можешъ ли да развързвашъ? — Слабъ съмъ. — Ти не си зарадъ насъ.“ Човѣкъ, който не може нито да вързва, нито да развързва, той е опасенъ човѣкъ. Двѣ нѣща ще гледате: ще бѫдете хора на Любовьта — да вързвате, и ще бѫдете хора на Мѫдростьта — да развързвате. Отъ това се нуждае съврѣменното общество. И внесете ли тия два принципа, азъ ще ви разкрия чудни нѣща. И ще можемъ да се разговаряме. Азъ ще ви питамъ: можете ли да ме вържете вие? — „Можемъ.“ Тъй. Да, азъ ще оставя да ме вържете, ще кажа, че не ме е страхъ. Вие ще се съберете всинца да ме вържете. Сега ще ви питамъ: мога ли азъ да се развържа? Вие ще кажете: „Можешъ.“ И азъ ще направя нѣколко движения, и веднага ще се развържа. Послѣ ще кажа: чакайте и азъ да ви вържа сега. Тъй ще опитамъ да не бѫдете страхливи. „Можете ли да се развържете? — Можемъ.“ И тъй, ще се вързваме и ще се развързваме, и ще бѫдемъ хора свободни, безъ страхъ. Тъй. Единъ важенъ психологически законъ е това. И тогава вързвайте брата си съ любовь, развързвайте го съ мѫдрость, и му съдѣйствувайте въ добро. Това е то учението, което ние трѣбва да прилагаме навсѣкѫдѣ. И азъ бихъ желалъ всинца да станете поети сега. Да напишете една книга. „Каквото вържете, ще бѫде вързано; и, каквото развържете, ще бѫде развързано.“ И затуй въ свѣта сега работятъ тия сили на вързване и развързване. Развързваме се отъ старото, вързваме се съ новото. Има вързване и развързване. И новиятъ животъ ще бѫде животъ на вързване и развързване. Прѣвеждамъ сега: ще бѫде животъ на Любовь, животъ на Мѫдрость. Като ви срѣщна, ще ви питамъ: дъщеря ви развързана ли е? значи, мѫдра ли е? Ще питамъ: синътъ ви вързанъ ли е? — „Вързанъ е, вързанъ е“ Радвамъ се. Може ли да се вързва и развързва? — „Може.“ Казвамъ: вашиятъ домъ е щастливъ домъ, понеже може да се вързва и развързва. Това сѫ думитѣ, това е идеята, дълбокиятъ смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ думитѣ си: „ Което вържете съ Любовь, ще бѫде вързано; и което развържете съ божествената Мѫдрость, всѣкога ще бѫде развързано.“ И искамъ, който е вързанъ, да остане вързанъ; и, който е развързанъ, да остане развързанъ. Т. е. мѫжетѣ искамъ да бѫдатъ развързани всѣкога. Мѫжъ вързанъ не искамъ да видя. А женитѣ искамъ всички да бѫдатъ вързани. Тогава, кой има повече? Мѫжътъ, който не е вързанъ, вѫже нѣма, а жената има и вѫже, като го развърже, има единъ козъ. Женитѣ сѫ като камшикъ въ свѣта; развързватъ вѫжетата си, пердашатъ свѣта, тъй че, опасно е женитѣ да се бутатъ. Вързанитѣ хора сѫ опасни, защото иматъ много силно орѫжие. Говоря на символиченъ езикъ: да бѫдете жени и мѫже. И ако моитѣ думи слѣдъ години биха ги изтълкували, ще се явятъ богослови и ще кажатъ: „Какво е искалъ да каже г-нъ Дѫновъ: „Жената да бѫде вързана, а мѫжтъ да бѫде развързанъ?“ Вързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Любовьта. Силенъ е той. Развързаниятъ човѣкъ е човѣкъ на Мѫдростьта, слѣдователно, мѫжътъ трѣбва да бѫде развързанъ, а жената — вързана. И тогава въ свѣта ще има съгласие и миръ. И да бѫдете занапрѣдъ не тъй, както сте сега. Вие, женитѣ, не ми се харесвате: много жени има въ мѫжка форма. И нѣма по-отвратително нѣщо: мѫжъ влѣзналъ въ женска форма. Тѣ сѫ най-отвратителнитѣ нѣща въ свѣта. И затова се върнете: женитѣ да турятъ образа на първоначалната Любовь, а мѫжетѣ да турятъ образа на първоначалната Мѫдрость. И знайте тогава, че свѣтътъ ще се поправи. Което вържете, жени на Любовьта, ще бѫде вързано; и, което вие, мѫже на Мѫдростьта, развържете, то ще бѫде развързано. Това сѫ думитѣ на Христа. И, слѣдователно, женитѣ въ свѣта могатъ да вържатъ всичко, а мѫжетѣ могатъ да развържатъ всичко. Всичко е дадено въ нашитѣ рѫцѣ. И затуй направете тоя съюзъ: мѫжетѣ да развързватъ, а женитѣ да вързватъ. Което на земята, вие, женитѣ на Любовьта вържете, ще бѫде вързано и на небето; и, което вие, мѫжетѣ на Мѫдростьта, развържете на земята, ще бѫде развързано и на небето. Това е то учението, което е проповѣдвалъ Христосъ; това е учението, което Христосъ носи за всички васъ. Искамъ сега да бѫдете хора на Любовьта! Хора — то е гръцка дума, трѣбва да измислите нѣкоя нова дума въ българския езикъ. Жената да знае Любовьта, а мѫжътъ да бѫде мѫдъръ. Отъ това се нуждае сегашниятъ свѣтъ. Тогава и дѣцата ви — синоветѣ ви, и дъщеритѣ ви и тѣ ще бѫдатъ подобни на васъ. Синътъ ще бѫде мѫдъръ, а дъщерята ще люби. А Мѫдростьта и Любовьта, като се срѣщнатъ, ще образуватъ най - великитѣ вибрации на свѣта. Тѣ ще измѣнятъ културата, и, като се срѣщнемъ, всѣки ще произвежда още отдалече радость въ другитѣ. Сега мислете върху тѣзи думи, азъ ви ги изяснихъ, но много нѣща има още да се изясняватъ. „Което вържете, ще бѫде вързано; и, което развържете, ще бѫде развързано.“ (Бесѣда, държана на 25. декемврий 1921 г. въ София).

От книгата "Братя и сестри на Христа". Сила и Животъ. Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бележки). Четвърта серия. София, Кооперативна печатница „Едисон“, 1922. 316 с.(стар правопис) Книгата за теглене - PDF Съдържание ... „И Петъръ се грѣеше!“ „И стоеха рабитѣ и слугитѣ, които бѣха наклали огънь, защото бѣше студено, и се грѣеха: съ тѣхъ стоеше и Петъръ и се грѣеше.“ Ев. Иоана 18:18. Малкитѣ нѣща, малкитѣ причини сѫ потикъ за велики дѣла или за велики прѣстѫпления — едно отъ двѣтѣ. То сѫ ваши схващания; казвамъ: велики добродѣтели и велики прѣстѫпления. Това сѫ ваши съврѣменни схващания, защото много велики добродѣтели сѫ велики прѣстѫпления, а много велики прѣстѫпления сѫ велики добродѣтели. Може да ми възразите, защо това така трѣбва да бѫде. — Понеже съврѣменнитѣ хора не сѫ умни. Че не сѫ умни, се вижда отъ това, че цѣлата земя е покрита само съ човѣшки кости — отъ тѣхнитѣ глупости. То е достатъчно, това е най силно доказателство, други доказателства нѣма — има и други, но тѣ сѫ второстепенни. Наклали слугитѣ огънь, защото било студено, и се грѣели, и Петъръ, и той се грѣелъ. Имаме двѣ категории хора: слугитѣ отъ стария свѣтъ, служители на Иродовото управление, и Петъръ, ученикъ на Христа, и той между тѣхъ. И еднитѣ се грѣятъ, и другитѣ се грѣятъ. Сега питамъ: какво заставило Петра и той да седи между тѣхъ? Всѣко нѣщо въ природата си има своята причина. И вие сега въ този свѣтъ, и вие треперите. Какво ви прави да треперите? —Нѣкоя идея имате. Сега, каквото и до кажете, дълбоката идея е скрита. Всѣка идея може да бѫде скрита. Никога човѣкъ не казва сѫщинската идея, която го заставя да пише нѣщо. Той ще каже много маловажни работи, но най-важното той го скрива. И вие не може да намѣрите нѣкой светия, великъ човѣкъ, добродѣтеленъ човѣкъ, да изкаже пълната истина. Студено било. Защо е било студено? Отговарямъ: защото не е било топло. Ее, защо не е било топло? — Защото е било студено. Това сѫ философски аргументирания. Въ това врѣме земята е била въ особено положение, нейнитѣ вѣтрила силно духали, тя искала да се разхлади, много ѝ било жежко, та, като духалъ вѣтърътъ, на хората станало студено. На земята било хладно, а на хората — студено. Сега, налѝ знаете, нѣкой пѫть хората си правятъ такива увеселения съ разни бомбички. Влиза въ едно кафене едно дѣте, което носи една малка бомба, и я хвърля. Ама, като хвърля своята бомбичка, всички изкачатъ навънка изплашени. Баща му купилъ малката бомбичка, обаче хората, неприготвени, се стрѣскатъ повече, отколкото трѣбва. Вие казвате: студено е. Какъ ще докажешъ, че е студено? Това нѣщо реално ли е, може ли да го хванешъ? „Ама чувствувамъ.“ Твоето чувствуване не е едно доказателство. Чувствуването е единъ субективенъ начинъ на схващане, че нѣщо било студено. Азъ прѣвеждамъ думата „студъ“ съ „умраза.“ Тѣзи хора наклали малко огънь, направили усилие да видоизмѣнятъ тоя студъ съ малко топлина. Туй сѫ съврѣменнитѣ хора, понеже сега е студено, църквитѣ имъ сѫ студени, тѣ сѫ наклали малки огнйове, дѣто служителитѣ имъ, учители, свещеници — всички се грѣятъ, и Петъръ и той се грѣе. И, като му казаха: „И ти си отъ неговитѣ ученици“, той отговори: „Аа, не, азъ съмъ точно като васъ.“ Сега, може да ми възразите: „Колко безхарактеренъ е билъ Петъръ!“ Аа не, той е билъ човѣкъ съ характеръ. Той си показва характера, той е казалъ на Христа: „Ако всички се отрекатъ отъ тебе, азъ нѣма да се отрека.“ Бѣше скрилъ своя страхъ, но, като го хванаха слугитѣ, каза истината: „Не го познавамъ.“ Да бѣ казалъ въ врѣмето на Христа истината, но той я скри, и Христосъ, като го погледналъ, казалъ му: „Петре, азъ те изпитахъ.“ Сега ще приведа единъ силенъ аргументъ, такъвъ аргументъ, толкова силенъ, че всинца ви ще сломи. Като бомба ще го хвърля. Завеждатъ младата невѣста въ църква, свещеникътъ се изправя, кумоветѣ и всички други сѫ тамъ, и я питатъ: „Ти вземашъ ли този мѫжъ? — Да, казва тя, вземамъ го и съ него ще дѣля радости и скърби, само съ него ще живѣя и за него ще умра. — Много добрѣ.“ На мѫжа и на него казватъ: „Ти вземашъ ли тази невѣста? — Зарадъ нея ще умра“. И свещеникътъ каже: „Хайде, свърши се работата.“ Кажете ми сега, дайте ми доказателства: колко отъ тия обѣщания въ църквата сѫ изпълнени? Като хванатъ Петра тамъ, при огъня и му рекатъ: „И ти си отъ неговитѣ ученици.“ — „Аа, не, всичко може, но азъ съмъ точно като васъ.“ Защо ставатъ тия недоразумѣния? — Защото ние не изказваме самата истина. Да направя тази моя мисъль по-ясна. Ако ти умаловажишъ своя противникъ, излагашъ се на опасность, а ако ти излъжешъ приятеля си, осквернявашъ своята съвѣсть. Но ти ще признаешъ факта въ себе си, тъй както е. Огъньтъ е накладенъ, трѣбва да признаешъ факта, че е студено. Ние трѣбва да признаемъ живота такъвъ, какъвто го намираме. Защо е Петъръ тамъ? — Иска да види, какво ще стане съ Исуса, съ неговия Учитель. Защо е тамъ? — Той казва: „Три години проповѣдва, очаквахъ да стане царь на Израиля, а мене да направи пръвъ министъръ, а сега го виждамъ вързанъ...“ Мисъльта му е много права, той бѣ хитъръ, но не мѫдъръ като Соломона. „Ти трѣбваше да изберешъ другъ учитель, а не да гонишъ вѣтъра.“ — „Не го познавамъ!“ И ние наричаме тия хора, които се отказватъ — „здравомислящи,“ „учени,“ „благородни“, „трѣзви,“ тѣ сѫ „най-благочестивитѣ“ хора. И въ съврѣменния свѣтъ такива Петровци колко ги има! Въ християнския свѣтъ има 40 мил. и мѫже и жени заедно — 20 милиона мѫже и 20 милиона жени — тѣ сѫ като Петра, които се грѣятъ, и, като ги хванешъ, тѣ се отричатъ. Студено било. Азъ вѣрвамъ, че този аргументъ е много силенъ. И сега е студено. Налѝ сега, и васъ ако хванатъ и ви питатъ, какъ е тази работа, ще кажете: „Да ни очисти Богъ отъ грѣха, тази работа...“ Защото всичкитѣ хора идатъ въ този свѣтъ не да се учатъ, ами единъ дошълъ министъръ да стане, другъ дошълъ ученъ да стане, богатъ да стане, красивъ да стане, левентъ, това онова. Всичко това е хубаво, но да е дошълъ нѣкой тъй за мѫчение — нѣма, не е дошълъ нито единъ. Вие ще ми възразите: „Говори ни за нѣщо по-положително, за нѣкоя идея, дай ни нѣщо по утѣшително, за да има животътъ смисълъ“. Другъ е смисълътъ на съврѣменния животъ. Майката ражда 10 дѣца и ѝ умиратъ. И тъй, всичкитѣ нейни идеали се разрушаватъ, мѫжътъ ѝ умира, па и тя умре. Питамъ: какъвъ смисълъ има туй раждане? Ее, ти си ходилъ въ университета, свършилъ си три факултета: по математика, по химия и по правото, а утрѣ, въ изборитѣ, нѣкой те хлопне съ една цѣпеница, и всичкото твое знание изчезне. Какво разбра отъ това учение? Ее, хубаво, майка ти те родила красива, за тебе всички тичатъ, дойде „баба шарка,“ обезобрази лицето ти. Ее, какъвъ смисълъ има това? И такава дама ще си турне единъ вуалъ. И защо ще си турне туй було? Защото било модерно. Всички модерни нѣща сѫ все съ покривала. Да се покрие, разбира се. А турцитѣ казватъ: „Понеже сме толкова грозни, да се покриемъ, за да не дадемъ поводъ на хората да се отвращаватъ отъ насъ“, а красивитѣ вдигатъ булото нагорѣ, та, който мине, да погледне, да види, че сѫ красиви. И прави сѫ. И Петъръ имаше смѣлостьта да се покаже, че е красивъ. Този Петъръ, който е основа не на православната, а на католишката църква, за него Писанието казва: „Той е краеѫгъленъ камъкъ, и вратата адови нѣма да го прѣодолѣятъ“. Ама кой Петъръ? Ха да го заминемъ. Петъръ — необикновениятъ камъкъ, вземете вие и изтълкувайте дълбокия смисълъ, който Христосъ е вложилъ въ него. Христосъ казва на Петра: „Петре, Петре, сатана поиска да те прѣсѣе, но азъ ще те прѣкарамъ прѣзъ седемъ огъня, и, като минешъ прѣзъ седмия огънь, тогава ще съградя една църква, която вратата адови нѣма да прѣодолѣятъ. Съврѣменнитѣ хора сѫ съградили църквата на стария Петъръ. И азъ ще докажа, че тя е на стария Петъръ. Глупавата майка ражда глупави дѣца, а умната майка ражда умни дѣца. Прѣстѫпната майка ражда прѣстѫпни дѣца, а благородната майка ражда благородни дѣца. Добрѣ. Ако този Петъръ бѣше като онзи Петъръ на Любовьта, какви трѣбваше да бѫдатъ съврѣменнитѣ християни? Тѣ не биха направили тази всеобща война, а че я направиха — това показва, че е стариятъ Петъръ. Този Петъръ, за когото говори Христосъ, сега иде въ свѣта; сега Христосъ ще съгради църквата си върху него. Него още го нѣма. Сегашниятъ Петъръ въ църквата е Петъръ на отрицанието. Петъръ казваше: „Господи, ние тръгнахме подиръ тебе, оставихме баща, майка, какво ще ни дадешъ? Тъй нѣма да ходимъ подиръ тебе да си губимъ врѣмето, кажи ни нѣщо по-реално и по-сѫществено“. И сега всички Петровци въ църквитѣ: владицитѣ, свещеницитѣ, служителитѣ на църквата казватъ; „Господи трѣбва да ни дадешъ нѣщо!“ Но ще кажете: „Нашитѣ владици, българскитѣ, толкова голѣми заплати взиматъ!“ Питамъ, тогава, за какво служатъ тѣ на Христа? — „По стария законъ.“ Онази мома, която се жени за графа, защо се жени? —Понеже момъкътъ има имотъ, ще ѝ даде всичкитѣ условия да живѣе богато. Ама, когато този възлюбленъ изгуби всичкитѣ си ниви, всичкото си богатство, знаете ли, на какво ще замяза животътъ? Въ Китай единъ философъ се оженилъ за една много красива мома, но голѣмото му нещастие било въ това, че нѣмалъ срѣдства. А тя била амбициозна жена. Сега васъ не визирамъ, азъ визирамъ ония, старитѣ жени, отъ старата култура. Живѣла тя година, двѣ, десетъ съ него и най-послѣ му казала: „Дотегна ми твоята сиромашия, философъ човѣкъ си, ама тебѣ умътъ ти не стига, затова ти ме освободи, да се оженя за нѣкой богатъ.“ — „На драго сърце“, ѝ казалъ той, „свободна си, и имашъ всичкото мое благословение.“ Тя се оженила за единъ много богатъ търговецъ. Но въ Китай настанала голѣма криза, и викатъ този философъ да оправи Китай; станалъ той царь — управлява и разпорежда. Като чула тя това, отишла при него и му казала: „Много се радвамъ, че ти си достигналъ такова високо положение, азъ не очаквахъ, но сѫдбата тъй завъртѣла щастието при тебе; не може ли, както по-рано, да си заживѣемъ пакъ съ любовь?“ Гледалъ той, гледалъ, взелъ една чаша нектаръ, излѣлъ я на земята, и ѝ казалъ: „Събери този нектаръ въ чашата, и, ако можешъ да го съберешъ тъй чистъ, както бѣше, можемъ да заживѣемъ пакъ заедно.“ И сега, когато Христосъ дойде на земята да царува, всичкитѣ свещеници ще дойдатъ, като тази китайка, да искатъ да живѣятъ съ него. Но Христосъ ще излѣе чашата и ще каже: „Съберете този нектаръ“. Азъ не говоря за сегашнитѣ свещеници, тѣ сѫ праведни, азъ говоря за голѣмитѣ грѣшници, които сѫ умрѣли. Съ умрѣлитѣ азъ лесно се разправямъ, но съ живитѣ не се закачамъ, съ тѣхъ не се разправямъ. То е единъ кошеръ, а пчелитѣ иматъ жило, и, ако ги бутнешъ, ще те ужилятъ, и всичко подпухва. Не бутайте пчелитѣ! И казва Писанието: „Студено било, и слугитѣ се грѣли, и съ тѣхъ билъ и Петъръ“. Ще ви приведа още единъ анекдотъ. Въ единъ богатъ замъкъ живѣлъ нѣкой си философъ. Той ималъ една благородна котка. Сега и коткитѣ сѫ благородни. Благородството ѝ седѣло въ това, че тя съ отворени очи ловѣла мишкитѣ. Като седѣла прѣдъ дупката, не си затваряла очитѣ. Седи котката прѣдъ една дупка, излиза едно мишле и ѝ казва: „Какво си седнала срѣщу дупката ми, нѣмашъ ли друга работа, та тукъ си седнала съ всичкото си благородство, махни се!“ — „Аа, ти не знаешъ, азъ съмъ благороденъ котакъ. Знаешъ ли, моето произхождение какво е? Приятелство може да направимъ. Много отъ вашия родъ съмъ ги запозналъ съ този домъ. Очитѣ ми сѫ отворени, ама ти не бой се“. — „Ее, какво ще направишъ? — „Защо седишъ въ тази дупка? Въ нашия свѣтъ каква свѣтлина има, азъ цѣлъ день се излагамъ на слънцето, съ мене ще ходишъ изъ моята градина“. — „Истина ли ми говоришъ? Чакай да питамъ майка си“. Отива мишлето, слѣдъ малко иде пакъ съ майка си. На котака очитѣ сѫ отворени. „Дѣйствително“, казва майката на мишлето, коткитѣ съ затворени очи сѫ опасни, но на този котакъ очитѣ сѫ отворени, хайде, съ него можешъ да отидешъ“. Сега вие ще си направите заключение, далѝ е станало приятелство между това мишле и този котакъ съ отворенитѣ очи. Баснописецътъ, който е написалъ тази басня, спира тамъ. Прѣстѫпникътъ, и съ отворени очи и съ затворени очи, има едно правило; азъ не зная кое е, но и вие не го знаете. Добриятъ човѣкъ, и съ затворени и съ отворени очи да е, има едно правило, и двамата едно правило иматъ. Това правило седи въ туй, че всѣки желае да придобие по нѣщо. Нищо повече! Само че, когато умниятъ придобие нѣкои нѣща, тия нѣща се считатъ законни, а другитѣ — незаконни. Това е въпросъ на правницитѣ, не спада въ моята бесѣда. Слѣдователно, зависи отъ вѫтрѣшното разположение, какъвъ е нашиятъ стремежъ. Ако, за примѣръ, азъ седя и проповѣдвамъ, а мисля, какво ще кажатъ хората зарадъ мене... Хубаво, какво ще кажатъ? Двѣ нѣща може да кажатъ: или че говоря умно, или че говоря глупаво, — едно отъ двѣтѣ. И едното е вѣрно, и другото е вѣрно. Нѣкой пѫть говоря много умни работи, а нѣкой пѫть говоря много глупави работи. И, при нѣкои условия, азъ съмъ много глупавъ човѣкъ, като мене глупавъ човѣкъ нѣма, но, при други условия, азъ съмъ толкова уменъ, че като мене уменъ нѣма. Ее, какъ ще примирите тия двѣ твърдения? Примирявайте ги, както искате. И азъ бихъ желалъ и вие да бѫдете тъй, нѣкой пѫтъ — много глупави, а нѣкой пѫть — мното умни. Когато искашъ да се скарашъ съ нѣкой човѣкъ, нѣма да знаешъ какъ да се скарашъ, бѫди глупавъ тогава, а пъкъ, ако искашъ да правишъ добро, бѫди много уменъ човѣкъ. И сега такива хора много ги има. Сега, Петъръ се намѣрилъ въ туй некрасиво положение: направилъ се е глупавъ. Той ще ме извини. Този св. Петъръ сега не е такъвъ, той ще ме извини, понеже вземамъ неговото минало; но този, сегашниятъ, Петъръ и онзи Петъръ никакъ не си приличатъ — толкозъ много се различаватъ и двамата! Слѣдователно, когато ние разглеждаме нѣщата, трѣбва да ги разглеждаме съ отворени очи, за да става постоянно разширение вѫтрѣ въ насъ. И всѣка моя бесѣда, ако не ви помогне да имате една малка придобивка — да ви придаде да израстнете 1/100 мил. часть отъ м. м. на день, нѣма си смисълъ. Всѣкога и въ всичко човѣкъ трѣбва да има една придобивка. По сѫщия законъ е придобито и нашето тѣло, което сега имаме. Кога се явили синитѣ очи въ свѣта! Знаете ли, кога се явили дългитѣ носове, кѫситѣ, месеститѣ, тънкитѣ бърни, малкитѣ уши, малкитѣ бради, широкитѣ бради? Знаете ли? То е цѣла една култура въ миналото; тя прѣди хиляди и хиляди години е служила, и сегашнитѣ ни очи показватъ, прѣзъ каква култура сме минали. Не мислете, че нашитѣ очи сѫ много съвършени — колко ще се измѣнятъ още! Вие казвате: „Колко сѫ красиви очичкитѣ му!“ Но сегашнитѣ очи, тъй както сѫ, сѫ и много хубави и много лоши. А пъкъ трѣбва да дойдемъ до едно положение, дѣто очитѣ да бѫдатъ всѣкога хармонични. Тъй очитѣ всѣкога трѣбва да изразяватъ божествената Истина, и единственото нѣщо въ насъ, което никога не лъже, то сѫ очитѣ. Очитѣ трѣбва да изразяватъ божествената Истина. Само като погледнешъ, можешъ да видишъ истината въ очитѣ. Ти си дошълъ до послѣдната мѣрка. Казватъ: „Играятъ му очитѣ“. Кога може да играятъ очитѣ? Знаешъ ли, какво нѣщо е играта? Играта има всѣкога за цѣль да се придобие нѣщо. Въ нея е скрита една користолюбива цѣль. Всѣкога играта има за цѣль нѣкаква придобивка, нищо повече. „Иска ми се да си поиграя“. Да, иска ти се... Нѣкой казва: „Той си играе съ мислитѣ“. Да, има хора, които си играятъ съ идеитѣ, но, когато нашитѣ очи започнатъ да изразяватъ истината, тогава нѣма да има такава игра, а ще има хармония. Руситѣ казватъ: „играть“, а българитѣ сѫ попрактични, тѣ казватъ: „Да си посвиримъ“. И русинътъ сега играе въ Русия, и затуй тѣ казватъ: „Славянинъ крѣпкій заднымъ умомъ“. У човѣкъ, който играе, развитието му е отзадъ, а не отпрѣдъ. И когато човѣкъ се понапие, — азъ съмъ забѣлѣзвалъ, — колкото и да е меланхоличенъ, казва: „Ха, да поиграемъ!“ И си поиграватъ и счупватъ джамоветѣ, а послѣ плащатъ. Въ свѣта всички иматъ да плащатъ. Слѣдователно, сега въ тия врѣмена хората сѫ изложени на най-голѣмитѣ прѣстѫпления. Хване те жилищната криза, ще поиграешъ, ще поизлъжешъ малко. Захарьта е скѫпа — и тамъ ще поизлъжешъ. Чиновникъ си, имашъ жена, дѣца — пакъ ще излъжешъ; дрехи трѣбватъ, обувки трѣбватъ, студено е — вие ще поизлъжите. Всички хора сѫ изложени на едно голѣмо изкушение. „Ама ти налѝ имашъ „вѣрую“, убѣждения?“ — Остави убѣжденията, дѣца имамъ, това-онова, и каже: „Хаиде“... Азъ не осѫждамъ тия хора, то е слабость. Трудно е човѣкъ да говори истината. Азъ не говоря за васъ, има нѣкои, които говорятъ истината, за тѣхъ дума не обѣлвамъ, азъ за себе си говоря, и за ония, които сѫ мои братя. Виждамъ, колко е мѫчно човѣкъ да говори истината. Понѣкога човѣкъ се озадачва да говори истината и казва: „Да кажа ли поне нѣкоя дума? Хайде да мине.“ И на васъ казвамъ: като не може да кажете истината, кажете: „Хайде да мине“. Въ сегашната епоха, хората, и млади и стари, всинца сѫ изложени на едно отъ най-голѣмитѣ изкушения. И прѣдъ васъ седятъ хиляди грѣхове, които може да направите. Всѣки отъ васъ може да се огрѣши. Грѣховетѣ иматъ разнообразенъ характеръ, нѣкои въ едно, други въ друго направление, но всѣки отъ васъ е въ състояние да се огрѣши. Всинца понѣкога сте слаби. Свещеницитѣ, и тѣ, като хора, иматъ слабости. Сѫдиитѣ, и тѣ си иматъ своитѣ слабости, и тѣ се намиратъ прѣдъ нѣкое изкушение. Въ турско врѣме отива единъ подсѫдимъ при сѫдията, дава му 100 гроша и му казва: „Кади ефенди, сенъ юзуме бакъ“ — на лицето ми гледай, да знаешъ, че азъ съмъ ти далъ, да рѣшишъ тая сѫдба въ моя полза.“ Идва другиятъ подсѫдимъ, дава му двѣ златни монети и му казва: „Кади ефенди, сенъ ики юзуме бакъ — въ двѣтѣ ми лица гледай“. Много хубаво. Иде първиятъ изправя се, говори: „Г-нъ сѫдия...“ — „Много добрѣ, но какво да правя, оня съ двѣтѣ лица какво да го направя?“ И на двамата обѣщалъ. Тия нѣща сѫ тъй. То не е подкупъ, то е — какъ се казва — не рушветъ, то е подаръкъ за великдень, за коледа: „Вие имате дѣца, азъ ви поднасямъ единъ подаръкъ“. Но подсѫдимиятъ изгуби своето право. Вѣстницитѣ тукъ прѣди нѣколко врѣме бѣха писали — азъ не зная доколко случката е вѣрна — че единъ шопъ отъ софийско носѣлъ едно каче масло да го продава. Идватъ двама апаши, прѣдставятъ се за търговци: „Много хубаво е маслото, за колко го продавашъ, ще го купимъ“. Съгласилъ се селянинътъ. „Ще ти платимъ сега, ама ние имаме единъ ортакъ — свещеникъ, той е богатъ, ще ти плати“. Взиматъ тѣ маслото, даватъ му една разписка да иде при свещеника да си вземе паритѣ. Въ сѫщото врѣме тѣ отиватъ при попа, даватъ му 20 лв. и му казватъ: „Ако дойде нѣкой селянинъ да ти иска пари, ти да му четешъ молитва; той е малко смахнатъ, ще си туришъ патрахила, чети му“. Идва шопътъ, свещеникътъ билъ въ църква. Взима попътъ, тургa патрахила на главата му и му чете, чете, чете... „Ама, дѣдо попе, много хубаво, ама за маслото...“ Той пакъ му чете, три, четири, пѫти. „Аа, дѣдо попе, съ четене нѣма да мине, ще платишъ за маслото“, Ето какво става! Ако този свещеникъ не четѣше молитви за пари, нѣмаше да се изложи на такова порицание. Доколко е вѣрно това, не се знае. И ние се излагаме на едно изкушение, като този Петъръ, и нашитѣ работи се излагатъ на поругание. Ние сме въ положението на Петра, не можемъ да издържимъ този мораленъ изпитъ. Като говоримъ истината, онѣзи правовѣрни казватъ: „Какъ тъй?“ Ще ви приведа още единъ примѣръ. Въ древностьта на единъ отъ египетскитѣ царе — фараони се ражда красива дъщеря, и астролози прѣдсказватъ, че тя ще бѫде една отъ най знатнитѣ моми въ Египетъ. Този фараонъ се наричалъ Рамзесъ, Тамъ има Рамзесъ I и Рамзесъ II. Азъ нѣма да описвамъ цѣлата история на тази мома, но тя била забѣлѣжителна по това: познавала хората по единъ особенъ начинъ. Той билъ слѣдниятъ: ако нѣкой я похване за рѫката, тя веднага си я измивала, и тази вода наливала въ едно шише; който ѝ пипнѣлъ рѫката — тя всѣкога не давала рѫката си — но, който я пипнѣлъ, тъй постѫпвала. И тогава правѣла опитъ: ще отиде при нѣкой боленъ, ще му даде малко отъ тази вода: ако болниятъ умре, тя ще знае, какъвъ човѣкъ е билъ този; ако подлудѣе, тя си знаела и записвала всичко въ една книга, и знаела качествата на тази рѫка — отъ водата. Тя си имала шишенца отъ всички придворни, но нищо не казвала на баща си. Обаче, единъ день тя срѣща на улицата единъ бѣденъ работникъ, дрипавъ, окѫсанъ, съ мургаво лице, дала му една златна египетска монета, а той, въ знакъ на благодарность, ѝ цѣлуналъ рѫката. Веднага тя се върнала въ двореца, измива си рѫката и налѣла водата въ едно шише. Тя за пръвъ пѫть срѣщнала такъвъ оцапанъ човѣкъ; египтянтѣ сѫ били много чисти хора. Тя направила опитъ съ тая вода, и, дѣто давала отъ нея, всички оздравявали ѝ поумнѣвали. Потърсила го тя тогава, но не могла да го намѣри. Азъ ще приложа сега това правило на тази египетска мома. Да измиемъ рѫцѣтѣ на владицитѣ, да измиемъ рѫцѣтѣ на всички свещеници, рѫцѣтѣ на всички сѫдии, и водата ще налѣемъ въ шишета, ще направимъ опитъ, безпристрастенъ опитъ. Сега, азъ ни най-малко нѣмамъ за цѣль да излагамъ другитѣ, азъ съмъ толкова справедливъ, че и съ мене направете опитъ. Самата истина да излѣзе наявѣ. Не да казвате: този само упрѣци ни прави. Господъ вижда отгорѣ, той не се лъже. Той налива водата въ шишета и, като идете въ другия свѣтъ, ще каже: „Иванъ Стояновъ отъ София, ученикъ, правовѣренъ, дошълъ тукъ, дайте ми неговото шише. Стоянъ Драгановъ, дошълъ въ онзи свѣтъ. дайте и неговото шише.“ Хиляди шишета има тамъ. Еди-кой-си професоръ, еди-кой-си владика, все Господъ си е измивалъ рѫцѣтѣ, и е събиралъ водата на всички, и знае качествата на тая вода. При такава велика истина, какъ ще се оправдаемъ ние? Тази мома била умна: И азъ прѣпорѫчвамъ и на васъ: направете си една лаборатория, купете си 100 шишета, който ви цѣлуне рѫката... Това е опитъ. Ще правите наблюдения. Всички наблюдавайте. Това е нашето учение, ние трѣбва да познаваме себе си. И ако нашето учение не ни издигне, ако ние въ този животъ не можемъ да изправимъ, първо, нашия организъмъ, послѣ нашитѣ чувства, нашитѣ мисли, то значи, че напразно сме живѣли. Нашата душа е отлична, азъ не говоря за нея. „И слугитѣ наклали огънь.“ Кѫдѣ? вѫтрѣ, въ сърцето, тамъ да се запали огъньтъ. И ще започнете опититѣ. Дойде нѣкой, каже: „О, колко те обичамъ, азъ за тебе умирамъ“. — „Цѣлуни ме да видимъ, далѝ ме обичашъ“. Омийте се, и налѣйте водата въ шишенце съ надписъ: „Еди-кой-си“. Повикатъ те да лѣкувашъ хората. Ама опасно е, не се опитвайте да лѣкувате, но, ако нѣкой много здравъ е пощурѣлъ, дайте му една капка. На втория день вие ще го видите прострѣнъ на леглото. Ще кажете: „Отличенъ човѣкъ е! — здравиятъ едва издържа, а болниятъ — отива си“. Въ старо врѣме алхимицитѣ сѫ правили опити, па и сега може де се провѣри, че по пота се познава, далѝ човѣкъ е добъръ. И вѣрно е. Азъ говоря символично, но, ако ме разбирате, ще ви дамъ единъ методъ. Нѣкои ме питатъ; „Защо не ни кажешъ ясно?“ Знаете ли какво е ясно? 2+2=4. Ее, какво означава 2+2=4, и какво означава 2X2=4? Една аксиома: нѣщата може да бѫдатъ по този начинъ, а не и по другъ. Всѣко нѣщо, съ което може да се направи единъ сполучливъ опитъ — не веднъжъ и дважъ, а всѣкога — изразява една положителна истина. Този е начинътъ, по който можете да намѣрите онзи работникъ съ оцапанитѣ рѫцѣ. Не мислете, че човѣкъ съ гладко лице и хубави очи е винаги добъръ човѣкъ. На небето е тъй, но на земята не е тъй. Азъ оспорвамъ това. Коя земя дава най-хубавия плодъ? бѣлата или черноземътъ? Разбира се, черноземътъ. Нѣкой казва: „Да бѫдемъ бѣлички“, ама, ако искаме да родимъ житце, трѣбва да бѫдемъ чернички. Слѣдователно, външната чернота не е лоша. Това сѫ само символи вѫтрѣ въ природата. И черното и бѣлото си иматъ своитѣ добри и лоши качества. Нимà, ако се допрете до онази електрическа жица, която е толкова малка, и се изгорите, какъ мислите, на мѣсто ли е тя? — Не е на мѣсто. И онова студено поточе, като си турите рѫката въ него, ако ви боли, ще вземе всичката ѝ топлина. То е лѣкъ. Турете малко вода въ черната земя, направете отъ нея каша и, ако ви боли рѫката, наложете я, ето ви единъ компресъ! И този компресъ помага много повече отъ бѣлата пръсть. И, слѣдователно, правете си такива компреси. И слонътъ си прави такива компреси отъ тиня съ хобота си. Като се нарани, турне си такава тиня и чака да заздравѣе раната му. Студено било и слугитѣ наклали огънь, и Петъръ билъ между тѣхъ. Туй „студено“ е сега. Всичкитѣ религиозни и духовни хора сѫ Петровци, които седятъ и се грѣятъ, и чакатъ да видятъ, какво ще стане сега съ религията. Днесъ християнството е на изпитъ, свѣтътъ го сѫди, какво ще кажемъ прѣдъ външния свѣтъ? Тия хора ще ни възразятъ тъй: „Ако туй учение, отъ двѣ хиляди години насамъ, можеше да се приложи въ живота, то щѣше да даде единъ резултатъ; резултатъ обаче нѣма, слѣдователно, туй учение е неприложимо.“ Прави сѫ. Но туй учение Христово минава сега въ една нова фаза. Мислите ли, че, ако днесъ дойде Христосъ, той ще проповѣдва тъй, както едно врѣме? — Не, другояче ще проповѣдва Христосъ. И какво ще проповѣдва днесъ? — Ако дойде днесъ, Христосъ ще проповѣдва на първо мѣсто любовь, братство и равенство. Защо? — Защото сега еволюцията на човѣчеството така изисква. Този законъ сега е необходимъ. Нѣма друга сила, която да може да свързва хората, не да ги съединява, а да ги сдружи, да ги примири, както Любовьта. Но не тази любовь на чувствата: тя не е достатъчна; не туй врѣменно настроение, това не е Любовь. Любовьта е една съзнателна сила, която всѣкога може да те стопли и да снеме тежестьта отъ сърцето ти. Любовьта нѣма да те държи гладенъ: Любовьта е онази сила, която дава на хората всички блага. Тя е вѫтрѣшенъ стремежъ. Сега всички искате все богати да бѫдете. Любовьта, ако дойде днесъ, нѣма да ви каже: бѫдете сиромаси, раби и слуги; не, тя ще каже: бѫдете братя и сестри, а такива слуги — навънка, тя ще изпѫди и слуги и господари, и ще каже: само братята ще приемемъ! Братство и равенство проповѣдва тази Любовь. Нашитѣ души сѫ излѣзли отъ Бога. Каква разлика може да има? — Разликата е само въ нашитѣ дрехи: твоитѣ дрехи сѫ нечисти, а душата ти е чиста. Снеми си дрехитѣ, азъ ще ти дамъ други, а твоитѣ ще оперемъ, измий си тѣлото, и тогава можемъ да се разхождаме. Слѣдователно, външнитѣ условия трѣбва да се подобрятъ днесъ, а не да говоримъ: „Тъй е казалъ Господъ.“ Не, не е казалъ тъй Господъ. И, каквото има да каже Господъ, азъ ще го замълча, защото той скоро ще го каже, и цѣлиятъ свѣтъ ще разбере — нѣма да остане нито една глава, която да не разбере, какво ще каже той. И прѣдъ тази велика истина ще мълчимъ. Туй, което той има да каже, всички умове, ще го възприематъ. Защото то е тъй необходимо, както слънчевата свѣтлина е необходима, както храната, която възприемаме, както мисъльта, която ни е потрѣбна за нашия животъ, и както чувствата, които сѫ необходими да стоплятъ сърцата ни. Сега, въ вашитѣ умове остана мисъльта: Господъ едноличенъ ли е, или е съ двѣ лица, или съ три. Азъ не зная, съ колко лица е Господъ — съ тази философия не съмъ се занимавалъ —, но зная. едно нѣщо, че, който познава Бога на Любовьта, той оживѣва, и за него животътъ добива пъленъ смисълъ, той става гражданинъ на Великото Царство, и въ материалния и въ духовния свѣтъ. Досега се проповѣдваше: човѣкъ, като стане християнинъ, трѣбва да напусне търговията, и всички трѣбва да бѫдатъ свещеници; азъ проповѣдвамъ обратното: не свещеници, попове, професори трѣбва да бѫдемъ, ами всички трѣбва да станемъ слуги, слуги на великия Господъ на Любовьта, Разбирате ли? Всички да станемъ слуги — и мѫже, жени, и дѣца. И мѫже, и жени, и дѣца, всички да служимъ, но не, разбира се, да има остенъ и картечници отподирѣ. Отсега нататъкъ, като се срещнете, не да казвашъ: „Г-нъ началникъ“, не, а „г-нъ слуга“. Не: „Почитаема г-жа баронесо“, а г-жа слугиня“. Нещо повече. Сега седятъ нѣкои, че разправятъ, какъ щѣли да оправятъ нѣщата. Булката и съ 10 булски дрехи да я облѣчете, дрехитѣ нѣма да измѣнятъ нейния характеръ. Ако въ нашата душа не се зароди новиятъ животъ, ако въ насъ не се пробуди туй съзнание, да можемъ тази мятерия да я я използуваме, нищо нѣма да излѣзе отъ насъ. И, слѣдователно, тия наши тѣла ние трѣбва да ги измѣнимъ. Сега нѣкои, които ме слушатъ, разсѫждаватъ така: „Какво мисли този?“ Азъ ще ви кажа какво мисля. Азъ не говоря скрито прикрито. Азъ мисля: ти, който си боленъ, да станешъ здравъ; който е глупавъ, да стане уменъ, и, ако лъжешъ, да не лъжешъ вече. Ако ти не работишъ, да се научишъ да работишъ; ти си жена, памѣтала си дѣцата — да не ги помѣташъ. И бихъ ви наредилъ цѣлъ поменикъ още. Това уча ясно, това има практическо приложение. И, ако съврѣменното човѣчество не вземе поука отъ това, ще иде... ще замълча, кѫдѣ ще иде. Пакъ ще ви кажа: вие мислите, че знаете, какво щѣхъ да кажа? Не, не знаете. Вие сте въ положението на онзи гръцки свещеникъ, който казвалъ: — азъ говоря не за българскитѣ, а за гръцкитѣ свещеници: българскитѣ свещеници не визирамъ, и, ако ги визирамъ нѣкога, то е все за едноврѣмешнитѣ — отъ турско врѣме, — та този, попъ казвалъ: „Благочестиви християни, знаете ли, какво ще ви кажа? — Не знаемъ, дѣдо попе. — Щомъ не знаете, нѣма защо да ви го казвамъ. — Ее, знаемъ. — Щомъ знаете, пакъ нѣма какво да ви казвамъ“. Но и въ единия и въ другия случай нѣма тукъ никакво знание, нито у свещеника е имало нѣкоя опрѣдѣлена идея. Другъ единъ гръцки свещеникъ, на задушница било, като му показали една рѣзаница, изправилъ се прѣдъ купчината на масата и казалъ: „Виждате ли ме?“ — Само главата ти се вижда, дѣдо попе. — Идущата година никакъ да не ме виждате.“ Това е символъ, туй ни най-малко не е усмиване. Ама този купъ — като натрупамъ азъ паритѣ идущата година, ще се виждамъ ли? Нѣма ли да се намѣримъ въ положението на онзи германски проповѣдникъ, който е билъ бѣденъ, но инакъ много краснорѣчивъ, и германскиятъ императоръ, като отишълъ да го слуша, останалъ много доволенъ и казалъ на министра: „Този проповѣдникъ е достоенъ, трѣбва да се осигури.“ Добрѣ. Издава единъ указъ да му се увеличи заплатата. Но слѣдъ нѣколко врѣме императорътъ попиталъ министра: „Какво стана съ нашия проповѣдникъ, защо не му се чува гласътъ?“ Министърътъ му отговорилъ: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ И българинътъ така казва: „Пѣтелътъ, когато затлъстѣе, не пѣе.“ Ако намъ ни турятъ едно непоносимо брѣме върху ума и сърцето, какъ ще можемъ да мислимъ и чувствуваме? Ако има сто нѣща, които те съблазняватъ, какъ ще мислишъ? Не можешъ да мислишъ. И, следователно, Петъръ седѣлъ и размишлявалъ, той искалъ да види края на тази работа: ще успѣе ли Христосъ? Ще го пуснатъ ли, или не? Той искалъ да знае, далѝ ще го освободи Пилатъ, или ще го осѫди? Тогава казалъ: „Ще си острижа коситѣ и ще си обръсна брадата, и хайде въ гората, съ този човѣкъ вземане — даване да нѣмамъ, да работимъ, както всички други хора.“ Сега правовѣрнитѣ ще кажатъ: „Аа, този Петъръ какъвъ безхарактеренъ човѣкъ е билъ, да ходи три години съ благия си Учитель и да се откаже отъ него!“ А днесъ и ония, които сѫ ходили 2000 години, пакъ се отказватъ. Който се отказва и на три години, и на 2000 г. се отказва. Азъ съмъ срѣщалъ хора и отвънъ, които не сѫ ходили съ Христа, и пакъ не се отказватъ. Хващатъ една учителка-комунистка: „Комунистка съмъ, убѣждение е това. — Ще те изключимъ. — Можете да ме изключите, комунистка съмъ, убѣждение е това.“ Въ Бога не вѣрва, но поддържа учението си, каквото и да е то. А ние, които вѣрваме въ Христа, казваме; „Да се разберемъ.“ Не говоря за историческия Христосъ или за козмическия. „Кой Христосъ?“ — Нѣма исторически Христосъ, нѣма козмически Христосъ, но има единъ живъ Христосъ на Любовьта, който живѣе сега въ нашитѣ души, — въ всѣко благородно побуждение, вѫтрѣ въ нашата душа, това е то живиятъ Христосъ. Далѝ е той въ сърцето на единъ простъ човѣкъ, на единъ сѫдия, на единъ бѣденъ човѣкъ, на едно животно — все едно. Азъ съмъ виждалъ кучета да ближатъ рани, и много кучета сѫ, излѣкували ранитѣ на своя господарь. Съзнава кучето, то казва:. Господарю, азъ зная, имамъ опитность отъ себе си: като имамъ рана и почна да ближа мѣстото, ближа, ближа, и тя оздравѣе.“ А туй близане да ви го прѣведа: скръбно е нѣкому сърцето, кажи му една сладка дума, друга сладка дума, тя е сѫщинско бонбонче, първокачествено, не отъ захаринъ, а отъ най-добрата захарь; — едно бонбонче, двѣ, и най-послѣ напомнете му, че има единъ братъ въ свѣта, който ½ отъ имането си ще даде за него. Това сѫ сладкитѣ думи, това е Любовьта. Христосъ седи при всички и мълчи. Той казва: „Съ васъ съмъ азъ.“ Азъ бихъ ви говорилъ и за козмическия, и за историческия Христосъ, но сега имамъ думата за тоя Петъръ, ха да кажемъ св. Петъръ. Сега знаете ли, колко послѣдователи въ християнския свѣтъ има св. Петъръ? —Той има 250 милиона католици. Тѣ сѫ все на св. Петра, а 100 милиона има православната църква, или всичко 350 милиона. Сега да те намразятъ тѣ — знаешъ ли какво е то? Затуй св. Петъръ не го бутайте. И азъ не го бутамъ. Хубаво, ти имашъ 350 милиона послѣдователи, а въ свѣта има 1½ милиардъ хора, и други иновѣрци, и други братя. Азъ говоря сега на хилядата милиона, а не на 350-тѣ и 500 тѣ мил., и, ако азъ не се разбера тъй съ св. Петра, той би ми оскубалъ хубаво брадата. Той сега е смѣлъ, но е инакъ благороденъ. И Петъръ се е грѣелъ, и вие се грѣете сега, налѝ? Нѣкой пѫть мѫжътъ е наклалъ огъня на жената, и тя се грѣе: „Ее, Маро, кѫдѣ си ходила днесъ?“ Пакъ нѣкоя лъжа, нѣкоя „дубара“, и послѣ метне го. Върне се мѫжътъ отвънка, жената наклала огънь: „Ти кѫдѣ си билъ досега?“ И той я метне и казва; „Еди-кѫдѣ бѣхъ“. Не, не бива да има мѣтане. Обръщайте внимание на добрата страна, на живота. Въ какво седи тази философия? Сега малко ще поразгледамъ св. Петъръ по характера му. Той хубаво е направилъ, защото изказалъ своя характеръ, за да го изправи: „Азъ изказахъ своята безхарактерность, азъ самъ себе си не познавахъ“. Туй е доблесть! Двѣ противорѣчиви състояния трѣбва да има въ философията, за да почнатъ хората да мислятъ. И Петъръ почналъ да мисли и плакалъ. И тогава Христосъ му казва: „Паси моитѣ агънца“. Казва му още; „Любишъ ли ме, Петре, повече отъ тия? — Ей, Господи, ти знаешъ, че те обичамъ. — Паси моитѣ агънца“. Казва му втори пѫть; „Любишъ ли ме?“ Нѣкои казватъ, че азъ говоря безъ аргументи. Най-голѣмиятъ козъ кой е? И най-послѣ трети пѫть пита: „Любишъ ли ме?“ И огорчи се Петъръ въ себе си. Значи, още нѣщо има — и паричкитѣ обичамъ; „Азъ те обичамъ, но този ми недостатъкъ, този грѣхъ, и него ще изправя“. Ако твоятъ мѫжъ — моитѣ думи се взематъ нѣкой пѫть въ изопачена форма — имате мѫжъ, той обикаля нѣкоя жена, по-умна отъ тебе, тя знае да свири, а ти не можешъ да свиришъ, и този мѫжъ казва на тази жена: „Ти издигна женитѣ въ моитѣ очи“, — ти благодари на Бога, че този мѫжъ е съ тази жена; ти я считашъ за лоша, но той, ако вие му прѣчите, ще иде при друга, трета, четвърта. Кажете: „Благодаря на Бога, че тази моя сестра ще го упѫти.“ А сега тя е въ стаята ви вѫтрѣ: „Нѣмамъ вѣра въ него.“ Не, не, имай вѣра и въ твоята сестра, и въ твоя мѫжъ. Туй е то характеръ! Вложи добритѣ си мисли, тогава и тя, и той ще се издигнатъ. Жената отива при нѣкой мѫжъ, тя му казва: „Ти издигна моя мѫжъ въ моитѣ очи“. Ако тя не е съ този мѫжъ, ще бѫде съ другъ, съ трети, има хиляди мѫже въ този свѣтъ. Тъй трѣбва да гледатъ хората на новото учение. Абсолютна свобода трѣбва да дадемъ. Ако азъ извърша едно прѣстѫпление, дѣ ще ме хванатъ хората? Ревнивость имаме, това-онова. А щомъ едно нѣщо се върши въ името на любовьта и мѫдростьта, въ него прѣстѫпление нѣма. Когато ние прилагаме Божията Любовь, и Богъ е въ насъ; когато азъ съмъ въ Бога, и Богъ е въ мене, и той свърши извѣстна работа, тогава човѣкъ се издига. Ще дойдатъ изкушения: но безъ Бога и безъ Любовьта е най лошо, а съ Бога и съ Любовьта ще извършимъ най-доброто дѣло. Богъ всичко може да извърши. Безъ Любовь ще извършимъ най-лошото, а съ Любовь ще извършимъ най-доброто. И всички трѣбва така да мислятъ. И, щомъ влѣзе тази Любовь вѫтрѣ въ васъ, да не се грѣете само. Христосъ, живата Любовь, не се грѣеше, а седѣше вързанъ. Любовьта не е Петъръ въ свѣта. Ти си жена или мѫжъ и взаимно се подозирате. Че ти, ако подозирашъ мѫжа си, Христосъ въ твоето сърце ли е? Христосъ е при Пилата — горѣ, а Петъръ е долу, при слугитѣ. Ти отъ кои си? Ето приложението, на което искамъ да обърна вниманието на всинца ви — на млади и на стари. Да вложимъ този великъ принципъ на Любовьта. „Мѫчно е, много е мѫчно.“ Зная, че е мѫчно, то е единъ отъ най-труднитѣ изпити: да пуснешъ Любовьта въ сърцето си. Не мислете, че ние трѣбва да пуснемъ злото въ кѫщи, но това зло можемъ да го замѣстимъ. Азъ не говоря за историческия Христосъ, не говоря и за козмическия, но говоря за този Христосъ на Любовьта, който е сега живъ вѫтрѣ въ насъ. И, ако ние всички бихме знаели туй, ние щѣхме да създадемъ новъ свѣтъ. Като видимъ онѣзи слуги, ще кажемъ: „Може той да има карма“. Правовѣрнитѣ казватъ: „Той е грѣшникъ“, а сегашната карма — имашъ да страдашъ — тази карма азъ мога да я смекча, и ще ти кажа; „Ела, братко, азъ ще я подѣля наполовина съ тебе“. И, слѣдователно, какво ще кажете вие сега, слѣдъ 2,000 години? Азъ ще ви питамъ, отъ кои сте вие? Не, бързайте, нищо не ми казвайте, отъ кои сте. Отговорете на себе си. Азъ зная, какво ще кажете, но то не е правиленъ отговоръ, нѣма да ми дадете отговоръ. А утрѣ ще пратя твоя мѫжъ при нѣкоя жена, и ще видимъ, какъ ще издържишъ изпита си и какъвъ отговоръ ще дадешъ. Човѣшката душа е благородна, и тази душа е въ състояние да се издигне и да се прѣобрази, и въ една минута да стане като диамантъ. Грѣшникътъ въ една минута може да стане праведникъ, но трѣбва едно абсолютно рѣшение. Ние можемъ да живѣемъ за Бога, но за кой Богъ? — За Бога на Любовьта. Слѣдователно, този свѣтъ можемъ да го трансформираме и да го направимъ свѣтъ на редъ и порядъкъ. И, слѣдователно, вие ще гледате да намѣрите този Христосъ — съ оцапанитѣ рѫцѣ. Търсете го по пѫтищата, навсѣкѫдѣ, ще го срѣщнете. Налѣйте водата въ едно шише. Щомъ мѫжътъ не върви по правия пѫть — една капка отъ тази черна водица на тази черна рѫка, тя е за изцѣление, И този Христосъ ние го налагаме: „Господи, моятъ мѫжъ не върви“. Слушамъ една жена да се моли: „Господи, защо си ми далъ този мѫжъ?“ Моли се тази жена, и азъ ѝ отговарямъ въ молитвата: „Ти сама си го взела; азъ 4—5 пѫти ти внушавахъ да не го взимашъ, но ти го взе, той е твоятъ избраникъ, твой, а не Божи“. На друга страна гледамъ — мѫжъ се моли: „О, Господи, защо ми даде тази жена?“ Нѣкой има сестра; „Господи, защо ми даде такава сестра?“ Търговецътъ, сѫдията, всички се молятъ на Господа. Азъ казвамъ: спрете! И Господъ казва: „Затворете църквитѣ, доста тия глупави молитви, ситъ съмъ вече на молитвитѣ“. И той казва още: „Какво искашъ ти? — Добъръ мѫжъ. — Ще го имашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Братътъ казва; „Тази сестра не я искамъ. — Какво искашъ? — Нова сестра. — Може да я ммашъ. — Кога? — Когато умрете и двамата.“ Трѣбва да умрете за този, стария, свѣтъ и да възприемете Любовьта, не на миналото, тази измѣнчива любовь, а Любовьта на брата. И азъ вѣрвамъ въ васъ. Вие сте си наточили ножоветѣ, напрѣдъ всички въ свѣта, воюване трѣбва! Всинца можете да воювате. И трѣбва да се разнесе това Слово по свѣта, но не по стария законъ, а по новия — на Любовьта. И този Господъ на Любовьта, който е въ насъ, да живѣе въ всички сърца. Нѣма вече безвѣрници, прави и криви нѣма; само че Господъ отдѣля еднитѣ отлѣво, другитѣ отдѣсно. Лѣвитѣ, като си поплачатъ като Петра, ще идатъ въ дѣсно, — Господъ ще ги тури при дѣснитѣ, а ония, които си поплачатъ отдѣсно, Господъ ще ги тури отлѣво. Лѣво и дѣсно, лѣво и дѣсно, то е хубаво въ свѣта. И тъй, вложете сега тази Любовь въ вашия животъ, въ вашитѣ домове, въ сърцата, въ цѣлото общество. Да дадемъ единъ потмкъ навсѣкѫдѣ, и всички да бѫдете бодри и весели! Този Господъ е живъ, той не е на небето и на звѣздитѣ, той е навсѣкѫдѣ, той е въ насъ, и ние живѣемъ въ него, и всичко можемъ да направимъ чрѣзъ него. И азъ ви казвамъ: турете си сега рѫцѣтѣ и грѣйте се на този огънь на новия животъ! Ее, вие въ двора си издържахте изпита, не се отказахте. Сега азъ ви изпитвамъ. И ако нѣкой се простуди... колкото души се простудятъ, каквото платите за лѣкарь, не само ще платя за лѣкаря, но и 50 лв. ще ви давамъ на день. 10 дена ако сте боледували, 500 лв. ще ви дамъ. Ако нѣкой се разболѣе, да ми каже тъй: „Ти много държа своята проповѣдь, азъ се разболѣхъ“. Веднага ще има единъ чекъ отъ 1000 лв. Сериозно ви казвамъ, — който се разболѣе, да дойде при мене, Да приложимъ сега новото учение. Приложете го! И бихъ желалъ да бѫдете герои. И ще бѫдете. Азъ ви зная, едно врѣме, като излѣзохте отъ небето, колко свѣжи бѣхте! Отдавна ви зная азъ васъ, познавамъ мнозина отъ васъ, но врѣме се мина; затуй казвамъ: „Ще бѫде!“ И ако нѣкой каже: „Нѣма да бѫде“, вие му отговорете: „Ще бѫде¡„ И ако много вдига шумъ, ти му кажи тъй: „Въ името на Божията Любовь и на Божията Мѫдрость и съ силата на Словото Божие — да се махашъ“. (Бесѣда, държана на 18, декемврий 1921 г. въ София)

БЕСѢДИ ОБЯСНЕНИЯ И УПѪТВАНИЯ ОТЪ УЧИТЕЛЯ 1919 От книгата "Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени през 1919 г. в Търново", Първо издание 1919 г., Второ издание, 1996 г. (фототипно копие на първото, стар правопис), Издателство "Бяло Братство", Книгата за теглене PDF (второ издание) Трето издание - Благоевград Съдържание (по третото издание) I. ОБЯСНЕНИЕ ВЪРХУ ОБСТАНОВКАТА НА ЗАЛАТА ЗА СЪБРАНИЯ II. МИРОВАТА ЛЮБОВЪ III. МЕТОДИ ЗА УЯКЧАВАНЕ ВѪТРѢШНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ ХОРАТА IV. РАЗБИРАНЕ И ПРИЛАГАНЕ V. ПРАВИЯТЪ ПѪТЬ VI. ЖИВОТЪ ВѢЧЕНЪ VII. МЕТОДИ ЗА ЛѢКУВАНЕ И ОТГОВОРИ НА ЗАПИТВАНИЯ ПО ТѢХЪ. VIII. ПРАВИЛНОТО РАЗБИРАНЕ НА ИНДИВИДУАЛНИЯ, ОБЩЕСТВЕНИЯ И ДУХОВНИЯ ЖИВОТЪ. IX. НАЧИНЪ ЗА СЕБЕКОНТРОЛЪ X. КОЗМИЧНАТА ОБИЧЪ XI. НАРЯДИ УПѪТВАНЕ. ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НАРЯДА I ПРѢЗЪ 1919/20 г. УПѪТВАНЕ. ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НЯРЯДЪ II. XII. БЕСѢДА ПО НАРЯДИТѢ

От книгата "Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени през 1919 г. в Търново", Първо издание 1919 г., Второ издание, 1996 г. (фототипно копие на първото, стар правопис), Издателство "Бяло Братство", Книгата за теглене PDF (второ издание) Трето издание - Благоевград Съдържание XII. БЕСѢДА ПО НАРЯДИТѢ Наряди 1 Наряди 2 Пытища въ живота има много, но единъ е пытътъ къмъ посвещение. Нарядитѣ, които ви давамъ, сы методи въ този пыть. Трѣбва да схванете вытрѣшния смисълъ на всѣки нарядъ и да го изпълнявате точно. Само тогава ще се свържете съ течението на Бълото братство. Въ Божествения свѣтъ ви наричатъ немирни дѣца; искамъ презъ течение на годината да покажете, че вече не сте такива, като всѣки изпълни точно наряда, който ще вземе. Мно­ зина започватъ съ ревность, но спиратъ срѣдъ годината. Онѣзи, които про­ пуснатъ да изпълнятъ поетия нарядъ, ще быдатъ философи за земята, а прос­ таци за Небето. Такива ще трѣбва да турятъ черна точка въ триыгълника и да я умножатъ съ двѣ. Онѣзи, които изпълнятъ наряда, ще быдатъ герои и ще быдатъ благословени. И великитѣ хора много пыти сы имали несполуки, но сы полагали усилия и сы успѣвали. И вие, ако положите такива усилия, ще научите единъ великъ законъ, който работи за благото на човѣчеството. И въ тази работа, както въ други, трѣбва да си послужите съ три нѣща: чрѣзъ тѣлото ще познаете цѣлата вселена, чрѣзъ волята ще направите цѣлата все­ лена да работи за васъ, чрѣзъ ума си ще накарате есенциитѣ на цѣлия свѣтъ да работятъ за васъ. Наряди дадохъ на избранитѣ два — единъ голѣмъ и другъ малъкъ: голѣма воденица иска много вода, малка — малко. — Единъ за едни, другъ за други. — Всѣко издаване на тайна разваля. Но, щомъ нарядитѣ сѫ станали на всички извѣстни, всѣки да си избере, който ще — първия или втория. Голѣмия дадохъ на първитѣ, като учени, чрѣзъ жребие, Господь да ги учи и оправи, а малкия дадохъ на глупавитѣ — достатъчно е да прочетатъ четири пѫти Новия завѣтъ. Направихъ това разпрѣдѣление по двѣ съображения: въ обществото да има и глави, и опашки — главата показва посоката, по която трѣбва да се движите, а опашката дава сила на движението, тя е човѣшкиягъ интелектъ. Едното, обаче, безъ другото не може. Великиятъ Духъ ще стѫпче главата на онѣзи, които нѣматъ силата за движение — опашката. При четене на Новия завѣтъ трѣбва да изучите Евангелието основно, тъй че да дойдете въ свръзка съ Христа, именно: да проникнете какво е искалъ той да каже. Само човѣкъ, който дъвче, когато яде, се ползува отъ храната; сѫщото е и съ изпълнението на нарядитѣ, съ четенето. Защо трѣбва Евангелието да се прочете четири пѫти? Жената, напр., ако го прочете четири пѫти, мѫжъ Ă първата година ще се подобри съ 50ѣ, втората — съ 25ѣ, третата — съ още 25ѣ; ще рече, въ три години вѫтрѣ ще се подобри 100ѣ. Но трѣбва да казва: „чета го заради Господа, който живѣе въ моя мѫжъ”. Четенето на Евангелието какво означава? Давашъ храна на мѫжа си, който страда отъ нѣмане храна. Божественото е, когато се чувствувате силни въ изпълнението. Речете ли оть зависть: „и ние ще го направимъ“ — това е земно. Всѣкога казвайте: „Господь направи“; никога не казвайте: „азъ го направихъ“, защото това ще бѫде работа на антихриста. Това, което ви се дава, е отъ учителитѣ. Питате се: защо нѣкой е учитель? Примѣръ. Работите съ едно длѣто, като се изхаби, вие го захвърляте и взимате друго; така и Господь, споредъ врѣмето и работата, мѣнява учителитѣ. Главниятъ, обаче, Учитель въ свѣта е Единъ. Когато Гос­ подь говори, азъ приемамъ Божественото, който и да ми го каже — учитель, ангелъ, дѣте или простакъ: Божественитѣ думи за менъ иматъ една и сѫща цѣна, отъ когото и да се изговорятъ. Пазете за себе си Божественото; бѫдете мостъ на Господа, а не на хората. Христосъ казва: „Азъ станахъ пѫть, да минатъ другитѣ“. Той казва: „говори!“ и азъ говоря. И вие спрѣмо менъ ще имате сѫщото, и отношенията ви единъ къмъ други ще бѫдатъ сѫщитѣ. Азъ зная какъ да си очистя очитѣ отъ вашия прахъ, но другитѣ какъ ще изчистятъ своя прахъ? Годинитѣ 1919—1920 сѫ особени години. Всѣка година, която прѣкарвате, е равна на сто други години; тъй че, ако прѣкарате тази година, както трѣбва, ще отидете напрѣдъ съ сто години, а ако я изгубите, губите сто години, и нѣщо повече, защото послѣ нѣма да намѣрите тѣзи условия, които намирате сега. Като се върнете дома, необходимо е да проявите любовь и мѫдрость въ всѣко отношение — ще работите чрѣзъ мировата любовь и козмичната обичь. Като ги разберете и приложите, ще имате два ключа, съ които ще може да отключвате всичко. Тогава Великиятъ Баща ще каже: „доволенъ съмъ отъ своитѣ дѣца”. Господь вѫтрѣ ли е или вънъ оть насъ? Той е и вѫтрѣ и вънъ — по любовь е вънъ, по обичь е вѫтрѣ. .Любовьта е видимото, обичьта невиди­ мото; обичьта, обаче, е много по­дълбока. Любовьта като се самопожертвува, ражда се обичьта; когато любовьта, умира, обичьта възкръсва. Нѣкой пѫть става обратното. Онова, което не виждате, но което чувствувате вѫтрѣ въ васъ, то е Божията любовь. — Родителската обичь къмъ дѣцата не може ли да се сравни съ Божията обичъ? — Може да се сравни, обаче трѣбва да бѫде истинска. Дъщерята е еднаква съ майка си, но синътъ не е; послѣдниятъ е подобенъ на баща си. Когато нѣкой пѫть майката обича много дъщеря си, въ послѣдната има нѣщо мѫжко, затова я обича, защото никой не обича подобния на себе си. Ето обяс­ нение и на въпроса: защо се женятъ хората? Но туй, което трѣбва да се обича у човѣка, то е вѫтрѣшното, невидимото; то е въ сѫщность реалното. Да оби­ чашъ тѣлото, плътьта, то е лесна рабога, илюзия наоколо; важното е: можешъ ли да обичашъ у другиго туй, което не виждашъ, но което е сѫщинскиятъ човѣкъ ­ неговата душа? Сега, пакъ за наряда. Кой който нарядъ иска, него да вземе. Но въ тази работа дайте ми шише непукнато, здраво — не ща такова, което тече. Чешмата тече деня и нощя, но вие не сте чешма. Ако бѣхте поставени въ положени­ ето на чешма, можехте да брътвите колкото искате, но понеже не сте, трѣбва да мълчите. Ако имате сила да карате машината, и моята сила ще дойде да ви помогне; ако нѣмате или почнете и прѣстанете, и азъ ще кажа: не сте ми потрѣбни. Които поематъ нарядитѣ, повтарямъ, въ работата трѣбва да вложатъ двѣ нѣща: трѣбва да започнатъ съ мировата любовь и да стигнатъ до козмичната обичь. Влезатъ ли въ послѣдната, ще намѣрятъ безсмъртието — ще намѣрятъ Христа. Когато Христосъ казва: „Който чуе гласа на Сина человѣческаго, ще оживѣе”. Този Синъ человѣчески чрѣзъ какво говори? Чрѣзь любовь и чрѣзъ обичь. И когато той заговори у нась съ тѣхъ отвънъ и отвѫтрѣ, ние оживѣваме и възкръсваме. Повѣрвайте въ силата на любовьта и на обичьта и ще имате животъ вѣченъ. Величието и безсмъртието на Христа седѣше тъкмо въ тази Божествена любовь и обичь, чрѣзъ която той се пожертвува за спасението на човѣчеството. (Държана на 26. августь 1919 г., вторникъ, къмъ 12 ч. прѣди пладне).