1936_03_22 Отецъ ме люби

[Della]

"ОТЕЦЪ МЕ ЛЮБИ" - Две утринни беседи изнесени от Учителя на 22 март 1936г в София. Издание на печатница "Задруга", Врабча 1, София 1936г.

 

Книга за теглене на PDF - стар правопис
 

 

Съдържание на книжката - стар правопис

 

 

 

 

 

Отецъ ме люби.

 

 

„Затова Отецъ ме люби, защото

азъ  полагамъ  душата си, за да

я взема пакъ".*)

 

*) Йоана 10:17

 

 

„Затова Отецъ ме люби". Да имате лю­бовьта на Бога, това е великото въ свѣта. Човѣкъ не може да има никакви постижения, докато не познава великото  въ свѣта и дока­то великото не го познава.

 

Въ живота си човѣкъ може да се на­тъкне на две опасности: да отива съ  голѣмъ сѫдъ при чешма, която слабо тече, капка по капка; да отива съ малъкъ сѫдъ при го­лѣмъ изворъ, който кара воденици, тепавици. Въ първия случай той ще чака цѣлъ день, докато сѫдътъ му се напълни. Въ втория слу­чай сѫдътъ му скоро ще се напълни, и той ще ходи много пъти до извора, ще губи времето си, за да достави  вода за своитѣ нужди. Това сѫ  две несъобразности, две неестествени по­ложения, на които хората често се натъкватъ въ живота си  и не знаятъ, какъ да се справятъ. Коя е причината за тѣзи несъобразно­сти? — Неразбирането на живота. Неразбира­нето пъкъ се дължи на заблужденията на хо­рата. Тѣ се намиратъ на кръстопѫть, не знаятъ, кой  пѫть да поематъ. Човѣкъ лесно се заблуждава. Ако дадатъ на човѣка единъ скѫпоцененъ камъкъ и едно житно зърно, той ще предпочете скѫпоценния камъкъ предъ житното зърно. Защо? — Защото, ако прода­де скѫпоценниять камъкъ, съ паритѣ отъ него ще купи хиляди  килограма жито. Обаче, въ реалния, въ духовния, въ съвършения свѣтъ житото не се купува и продава съ килогра­ми. Тамъ житото не се държи  въ хамбари. Тамъ житото е увиснало на дървета, както виждате на земята ябълки, круши, лимони, портокали, увиснали по клонетѣ на своитѣ дървета. Тамъ житнитѣ зърна биватъ отъ раз­лична голѣмина.

 

Това сѫ сравнения, съ които искамъ да изясня идеята си, безъ да имамъ предъ видъ да вѣрвате като мене. Азъ не искамъ да вѣрвате като мене_, защото моята вѣра почива на велики опитности, на безброй опити. Дали  вѣрвате въ това или не, то е ваша работа. Когато изнасямъ  истината предъ хората, азъ говоря само това, което зная и което съмъ опиталъ. Що се отнася до васъ, всѣки ще си прави такива заключения, каквито знания има. Знанията пъкъ зависятъ отъ опититѣ, които човѣкъ прави. Знание безъ опитъ не сѫ ществува. Докато не е опиталъ горчивината, човѣкъ не я познава, не знае, какво нѣщо е горчивина. Докато не е опиталъ сладчината, човѣкъ не знае, какво нѣщо е сладчина. Чо­вѣкъ не знае, какво нѣщо е добро, какво нѣщо е любовь и какво — свобода, докато не ги е опиталъ.

 

Що е свобода? Въ физически смисълъ на думата, подъ свобода разбираме онова положе­ние, при което всички органи на човѣшкия организъмъ сѫ  вънъ отъ всѣкакви ограни­чения или препятствия. Ако погледнете кра­ката на свободния човѣкъ, тѣ се движатъ ле­ко, бързо, безъ никакво вѫтрешно препят­ствие. Свобода, въ сърдечно отношение, раз­бираме всѣко чувство, което излиза отъ човѣшкото сърдце, да се излива тихо, спокойно, безъ бури и сътресения. Свобода въ умственъ смисълъ на думата разбираме, всѣка мисъль на човѣка да следва точно своя опредѣленъ пѫть, безъ колебания и смущение. Щомъ се яви нѣщо, което стѣга било неговитѣ  чувства  или  мисли, той вече не е свободенъ. Въ сво­бодата всѣко нѣщо е на мѣстото си. Щомъ нѣщата, или явленията се мѣнятъ, тѣ сѫ извънъ свѣта на свободата. Гледате една жена, че ту се смѣе, ту плаче. Защо?— Актьоръ е тя, играе на сцената. Като слѣзе отъ сцената, тя казва, че много е плакала. Тя е плакала, докато е била на сцената. Щомъ слѣзе отъ сцената, плачътъ престава. Децата плачатъ  най-много. Защо? — Искатъ да постигнатъ нѣщо. Като видятъ, че не могатъ лесно да постигнатъ нѣкое свое желание, тѣ веднага започватъ да плачатъ. Съ сълзитѣ си тѣ  намазтватъ вѫжето, да се хлъзга по-лесно. Кога­то нѣкой намаже едно копринено вѫже съ хубаво масло, той има предъ видъ нѣщо.

 

Въ турско време, когато закачвали нѣкого на бесилка, намазвали вѫжето съ сапунъ, да прилегне по-добре на врата на онзи, когото бесятъ. Колкото по-дебело и ненамазано било вѫжето, толкова по-мѫчно прилѣгало около врата на онзи, когото бесятъ. Ще кажете, че това е знание. Ако знанието ви се простира дотамъ, какъ по-лесно и сигурно да обесите човѣка, това не е никакво знание. Въ такъвъ случай по-добре вѫжето да не се намазва, т. е. по-добре да нѣмате това знание и да не обес­вате хората. Ако плачътъ поставя човѣка въ положението на актьоръ, той не е на мѣстото си. Обаче, ако плачътъ облагородява чув­ствата въ човѣка, той е на мѣстото си. Нѣ­кой плаче, защото не е ялъ нищо, или защо­то изгубилъ паритѣ си; другъ плаче, защо­то жена му го напуснала; нѣкоя майка пла­че, защото дъщеря й пристанала на нѣкого; нѣкой плаче, че счупилъ крака си. Питамъ: кой плачъ е на мѣстото си? Или въ кой отъ тия нѣколко случая нещастието на човѣка е най-голѣмо? Най-голѣмо е нещастието на онзи, който е счупилъ крака си. Той усѣща най- голѣма болка. Неговата болка е реална, все ки я чувствува. Колкото се отнася до онзи,, който изгубилъ паритѣ си, или до онзи, кого­то жена му го напуснала, тѣхната болка не е толкова реална, не е толкова осезаема и за окрѫжаващитѣ.

 

 

И тъй, реални страдания сѫ тѣзи, кой­то човѣкъ усѣща всѣки моментъ. Че нѣкой взелъ паритѣ на нѣкого, това не е реално страдание, защото не е свързано съ самия чо­вѣкъ. Може би нѣкой търговецъ си въобразя­ва, че е обранъ. Ще кажете, че този човѣкъ плаче, не може напразно да си въобразява, че го обрали. — Какво отъ това, че плаче? Как­то плаче, така може и да се смѣе. — Какъ? Срѣщамъ този търговецъ и му казвамъ: Знаешъ ли, че довечера ще дойде този, който те обралъ, и ще ти донесе две торби вмѣсто една? Той е богатъ човѣкъ, искалъ само да те из­пита, затова е взелъ торбата съ паритѣ ти. На следния день срѣщамъ сѫщия търговецъ,  но вече засмѣнъ, доволенъ и ми казва, че получилъ две торби съ пари.—Както виждашъ  всичко е станало за добро. Ако не бѣха те обрали, днесъ нѣмаше да имашъ две торби  пари. — По-добре,да не бѣха ме обирали. Ко­га е по-добре да обератъ човѣка: когато потъва въ морето, или когато е на сушата? Ако нѣкой носи на гърба си торба съ злато и потъва въ морето, за предпочитане е да го обератъ, докато е въ водата още. Той ще из­губи златото, но ще спечели живота си. Ко­гато човѣкъ потъва  въ морето, добре е да се намѣри  нѣкой да го освободи  отъ торбата съ златото. Когато излиза на сухо, добре е то­гава торбата съ златото да бѫде окачена на гърба му. Такава е философията  на живота.

 

Човѣкъ трѣбва да изучава философията на новия животъ. За тази цель той трѣбва да възприема новитѣ идеи и да ги прилага. Съвременнитѣ хора  живѣятъ съ стари идеи отъ миналото. Тѣ  трѣбва да ги изучаватъ, но да не се спиратъ върху тѣхъ, да не ги преповтарятъ. Тѣ се спиратъ върху събития станали преди хиляди години и ги преповтарятъ. За примѣръ, преди осемь хиляди години нѣкой човѣкъ билъ поставенъ въ рая, но не издържалъ на тамошнитѣ условия, не издържалъ на обещанието, което далъ на Бога, вследствие на което билъ изпѫденъ отъ рая. Като слѣзълъ  въ свѣта, той ялъ и пилъ, направилъ голѣми дългове. Отъ това време насамъ всички хора повтарятъ сѫщата история: нарушаватъ  обещанието си, изгубватъ добритѣ условия на живота, вследствие на което и до днесъ плащатъ  дългове. Дойде нѣкой, при васъ  и ви казва: Плати дълга си! — Кой дългъ? — Койтo остана отъ Адамъ и Ева.  Питате: какво трѣбва да направимъ,  за да се освободимъ отъ този дългъ? — Откажете се отъ пѫтя, по кой­то сѫ  ходили  Адамъ и Ева, и тръгнете по но­вия пѫть. Иначе, докато ходите по тѣхния  пѫтъ  дълго време още  ще  плащате.

 

 

Сега ще приведа единъ примѣръ за единъ български чорбаджия, но искамъ да не се, обиждате. Ще изнеса факта, както е  въ дей­ствителность Този чорбаджия живѣлѣ въ едно село  между Варна и Шуменъ. Той далъ на заемъ на единъ турчинъ осемь крини жито. Оба­че, следъ като турчинътъ  плащалъ  осемь го­дини на чорбаджията, останалъ да дължи още 80 крини. Какво ще кажете на това отгоре? Каква лихва трѣбва да е искалъ чорбаджията отъ турчина, за да могатъ осемь крини жито следъ, осемь години да нараснатъ на 80 кри­ни? Това било българинъ! Да изплащашъ цѣли осемь години и следъ това да дължишъ още 80 крини! Така не може да постъп­ва нито българинъ, нито французинъ, нито англичанинъ, нито германецъ, нито китаедъ, нито японедъ. Никой човѣкъ не може да по­стъпва така. Това не е човѣщина. Ще кажете, че това е отрицателна страна на човѣка. Да, това е отрицателна чърта на човѣка, но не и негово качество. Това е атавизъмъ, остатъкъ отъ миналото на човѣка. Дѣдото или прадѣдото на нѣкой човѣкъ билъ голѣмъ пияница, и сега внукътъ или правнукътъ му приема въ наследство тази отрицателна чърта и ста­ва пияница. Като гледатъ това, родителитѣ се оправдаватъ и казватъ: Нашиятъ синъ е приелъ по наследство този порокъ отъ дѣдо си. Нѣ­ма какво да се прави. — Не, има какво да се прави. Човѣкъ може да се справи съ своето лошо наследство. Като работи съзнателно вър­ху себе си, той лесно ще се освободи отъ то­ва лошо наследство.

 

Съвременнитѣ хора трѣбва да работятъ върху себе си, да се освободятъ отъ всички лоши чърти, наследени отъ памти  вѣка още. Ще каже нѣкой, че се занимава съ анатомия, биология и редъ още науки. Каквото и да из­учава, човѣкъ все още борави съ минало­то. Анатомията на човѣшкия организъмъ не е нищо друго, освенъ устройство и функция на неговитѣ органи отъ миналото. Биологията е сѫщо наука, която изучава функциитѣ на човѣшкия организъмъ отъ неговия миналъ животъ. Ако днесъ разглеждате черепа на човѣка, вие ще изучите неговия миналъ животъ: какъ е живѣлъ, съ какво се е занимавалъ и т. н. При това, като изучавате черепитѣ на различнитѣ народи, на различнитѣ раси, вие можете да ги сравнявате и да правите разли­ка между едни и други. Черепътъ на негъра, на китаеца, на европееца се различаватъ единъ отъ другъ. По черепа на бѣлия човѣкъ се вижда, че той има по-добри заложби отъ тия на черния. Ще каже нѣкой, че все сѫ човѣци. — И черниятъ, и бѣлиятъ сѫ  човѣци, но отъ чо­вѣкъ до човѣкъ има голѣма разлика. Първо­начално думата „човѣкъ" е подразбирала  ми­слещо сѫщество, което разполага съ благо­родни чувства. Сѫщиятъ този човѣкъ е станалъ причина за всички нещастия въ свѣта. Ако проследите историята на човѣшкото раз­витие, ще видите, че за всички злини, за всич­ки нещастия въ свѣта причина е човѣкътъ. Това е фактъ, въ който всѣки може да се убеди отъ личенъ опитъ.

 

Сега, не взимайте нѣщата буквално, но разсѫждавайте. Математицитѣ  боравятъ съ числа. Тѣ правятъ сѣчения, плоскости, изчисляватъ ги, турятъ ги  на работа. Но всичко това  тѣ разрешаватъ съ числа. Химицитѣ изучаватъ елементитѣ, образуватъ различни съеди­нения, като ги турятъ въ известни реакции; отъ друга страна  тѣ откриватъ нови елементи, изучаватъ свойствата имъ. За основа на всич­ката имъ работа, обаче, служатъ елементитѣ. Следователно, както математицитѣ боравятъ съ числа,  химицитѣ — съ елементи, така и вие трѣбва да приложите въ действие своята права мисъль, за да разрешите задачитѣ на своя животъ. Каквото и да ви се говори, как­то и да ви се говори, прилагайте своята пра­ва мисъль като мѣрка на нѣщата. Въ всѣко нѣщо търсете научната страна, за да се пол­зува те отъ него.

 

Когато Богъ създалъ земята,  на небето било устроено изложение на всичко онова, което било направено. На изложението дошли представители отъ всички свѣтове, отъ всички царства, които сѫществували по това вре­ме. Между всички ангели, които присѫтствували на изложението, билъ и падналиятъ ангелъ — Луциферъ. Той седѣлъ важно, съ свое­то величие, и разглеждалъ всичко онова, което Богъ е създалъ.  По едно време той видѣлъ едно малко,  дребно сѫщество, подобно на синапово семе. Указало се,  че това сѫщество билъ човѣкътъ. Господъ  видѣлъ, че Луциферъ не обърналъ внимание на това малко сѫще­ство, не се спрѣлъ да го разгледа отблизо, затова го запиталъ: Видѣ ли човѣка? — Видѣхъ едно малко, дребно сѫщество, но не се спрѣхъ да го разгдеждамъ.— Вѣрвашъ ли, че отъ него ще излѣзе нѣщо?—Не вѣрвамъ. Отъ синаповото семе нищо не може да излѣзе. Та­кова нѣщо е човѣкътъ въ моитѣ очи. — Мно­го нѣщо ще излѣзе отъ това сѫщество. — Не вѣрвамъ да излѣзе нѣщо — отговорилъ Лу­циферъ. Обаче, заради  невѣрието си, Луци­феръ трѣбвало да напусне небето и да слѣзе да се скита по свѣта. Като го запитвали, за­що напусналъ небето, Луциферъ отговарялъ: Едно време имаше изложение на небето. Ме­жду всичко създадено отъ Бога, бѣше и чо­вѣкътъ —малко, дребно сѫщество, като синапово семе. Господъ ме запита: вѣрвашъ ли, че отъ това сѫщество ще излѣзе нѣщо? Азъ казахъ, че нищо нѣма да излѣзе отъ него. Той ме убеждаваше, че ще излѣзе нѣщо, но азъ не повѣрвахъ на думитѣ Му. Заради невѣрие­то ми ме изпѫдиха отъ небето. Голѣма пакость ми създаде това малко сѫщество! Като слѣзохъ на земята, скитахъ се самотенъ отъ едно мѣсто на друго и видѣхъ единъ день едно голѣмо сѫщество, че работи, създава, твори. Почудихъ се, кое ще е това сѫщество, което не познавамъ. Разбрахъ, че това билъ човѣкътъ — онова малко синапово семе, което преди хиляди години не ми вдъхна никакво довѣрие. На­истина, отъ малкото синапово семе излѣзе виденъ, знаменитъ човѣкъ, когото Богъ поста­ви въ рая, тамъ да живѣе и да се развива.

 

Отъ този моментъ Луциферъ си поставилъ за цель да изкара човѣка отъ рая, да отнеме щастието му. Той си казалъ: На времето човѣкътъ стана причина да ме изпѫдятъ отъ небето, а сега азъ  ще стана причина да го изпѫдятъ отъ рая. Обаче, има разлика между пакостьта, която човѣкъ е направилъ на Луцифера и тази, която Луциферъ е направилъ на човѣка. Човѣкътъ съвършено несъзнателно, безъ никаква омисъль е станалъ причина да изпѫдятъ Луцифера отъ небето. Невѣрието на Луцифера е причина за нещастието му. Лу­циферъ, обаче, съвсемъ съзнателно се е заелъ да отнеме щастието на човѣка. Съ влизането си въ рая, Луциферъ ималъ желание да внесе своето безвѣрие между първитѣ човѣци. Той успѣлъ въ желанието си. Като видѣлъ Ева въ рая, започналъ да й разправя своята опитность: Едно време за своето невѣрие азъ изгубихъ щастието си. Не повѣрвахъ, че отъ едно малко семенце може да излѣзе нѣщо. Оттукъ научихъ закона, да не казвамъ, че отъ малкитѣ нѣща не може да излѣзе нѣщо. За­това и на васъ сега казвамъ: Вкусете отъ пло­да на дървото за познаване на доброто и злото и вѣрвайте, че отъ него всичко може да стане. Като вкусите отъ този плодъ, вие ще станете богове, ще придобиете голѣми опитности  и знания.

 

Сега пъкъ азъ ви казвамъ: Вѣрвайте, че отъ това дърво, именно, нищо нѣма да излѣзе. Върху това дърво било написано на един старъ езикъ следното: Не яжъ отъ плодоветѣ на дърво, на което не знаешъ, какви сѫ цвѣтоветѣ му, нито миризмата на неговитѣ цвѣтове, нито свѣтлината, на която плодоветѣ му  сѫ  зрѣли, нито пъкъ вкусътъ имъ познавашъ. Ева знаела този надписъ, много пѫти го е чела, но не вѣрвала, че действително е така. Наистина, Ева не е била въ времето, когато дървото цъвтѣло, за да види, какви сѫ цвѣтоветѣ му, каква е миризмата имъ; тя не е би­ла и въ времето, когато плодътъ узрѣвалъ, да види  на каква свѣтлина зрѣе. Обаче, трѣбвало да вѣрва въ написаното. Когато змията предложила на Ева да опита плода на забра­неното дърво, тя вкусила отъ него, но не останала много доволна. Защо?— Плодътъ билъ още зеленъ. Ева знаела, че едно отъ правила­та на рая  гласѣло: никога не яжъ зелени плодове. Въпрѣки това, тя вкусила отъ плода, предложила отъ него и на Адама, и по този начинъ се облѣкла съ зелена рокля.  Всички трѣбва да знаете, че плодътъ на злото е зе­ленъ. Въ първо време той е горчивъ, после става киселъ, и следъ дълго време узрѣва, става сладъкъ. Тъй щото, ако искате да опитате злото, чакайте го да узрѣе, да стане плодътъ му сладъкъ. И ако тогава го вкуси­те, поне нѣма да умрете.

 

Сега, това сѫ стари  работи. Каквото и да говорите, както и да чувствувате, каквото и да мислите, това сѫ все стари работи, вър­ху които не трѣбва да се спирате. Единстве­ното ново въ свѣта, това е Божията Любовь, която иде сега. Тя представя плодъ, който всѣки може да опита и да се задоволи. Кой­то хапне отъ този плодъ, той изпитва въ се­бе си нови сили, новъ потикъ на животъ. Любовьта Божия е онази сила, която дава условия за растене на човѣшкото сърдце, на човѣшкия умъ, на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. Това е реалното въ свѣта. Следователно, ако искате да знаете, що е реалность, казвамъ: Настоящето, младостьта е реалностьта въ живота. Тя подмладява човѣка. Значи, миналото състарява, а настоящето подмладява човѣка.

 

Сега, азъ не говоря нѣща, въ които без­условно трѣбва да вѣрвате. Опитвайте нѣщата и тогава вѣрвайте. Вѣрвайте на своя личенъ опитъ. Всички  имате  опитностьта, че докато вѣрвате и живѣете съ миналото, остарявате и умирате. Щомъ вѣрвате въ сегашното и съ него живѣете, вие се подмладявате. Вземете, за примѣръ, вѣрата на съвременнитѣ религио­зни хора. Тѣ вѣрватъ, че Христосъ дошълъ на земята, проповѣдвалъ на хората, страдалъ, билъ разпнатъ на кръстъ и следъ три деня възкръсналъ. Въпрѣки своята вѣра въ Христа, и тия хора страдатъ, умиратъ, мѫчатъ се, както и ония, които не вѣрватъ въ Бога и  въ Христа. Какво учение е това, което не може да издиг­не хората  на по-високо стѫпало отъ онова, на което седатъ обикновенитѣ хора? Или  учение­то на Христа не е право, или хората не го разбиратъ и не могатъ  да  го приложатъ. Хри­стосъ не дойде на земята, за да покаже на хората, че тѣ  трѣбва да страдатъ.  Той дойде на земята да накара хората да вѣрватъ въ любовьта, въ живота и да възстановятъ връз­ката си съ Бога. Страданието е само методъ за изкупление, а Христовото учение е учение на любовьта. Любовьта пъкъ е методъ за въз­становяване на правилнитѣ първични отноше­ния между душитѣ.

 

Днесъ всичко има въ свѣта, но едно нѣ­що само нѣма — любовь нѣма. Нѣкой казва: Всичко имамъ. — Всичко имашъ, но едно само ти недостига. — Какво ми недостига? — Лю­бовь нѣмашъ. — Ама азъ се мѫча. — Щомъ се мѫчишь, любовь нѣмашъ. Любовьта съ мѫ­чение не се достига. Най-лесното нѣщо за постигане е любовьта. Когато придобиешъ лю­бовьта, въ тебе нѣщата ще ставатъ маги­чески. Нѣма по-мѫчно, по-страшно нѣщо за човѣка отъ това, да върши нѣщо безъ любовь. Туй се отнася не само за хората, но и за боговетѣ.  Ако Богъ е всесиленъ, това се дължи на обстоятелството, че Той върши всичко съ любовь. Казано е: „Богъ е любовь"..

 

Съвременнитѣ хора не вѣрватъ въ лю­бовьта. Зашо? — Защото тѣхнитѣ мисли, чув­ства, постъпки, както и животътъ имъ сѫ преплетени. Тѣ сѫ преплели Божественото съ човѣшкото, вследствие на което не ги различаватъ и считатъ отрицателнитѣ човѣшки про­яви за Божествени. Запримѣръ, нѣкой човѣкъ направи нѣкаква пакость на своя съседъ, и последниятъ пита: Защо Богъ ми причини то­ва зло? Защо Той допусна този човѣкъ да ми причини тази пакость? Питамъ: защо вие допу­снахте този човѣкъ да ви напакости? Този чо­вѣкъ по естество е комарь, той не може да не хапе. Дойде единъ комарь при васъ, кацне на носа ви и ви ухапе. Кой е виновенъ за то­ва? Щомъ видите комаря, чукнете го съ пръстъ, и той ще отхвръкне настрана. Нѣма защо да се разправяте съ комаря, или да го възпита­вате, че не трѣбва да хапе. Погрѣшката на комаря пъкъ седи въ това, че той не е искалъ разрешение отъ васъ  да хапе или не. Той трѣбва да дойде близо до васъ и да каже: Господине, гладенъ съмъ. Ще ми позволите ли да посмуча малко кръвчица отъ рѫката ви? Ако му позволите, само тогава той има право да кацне на рѫката ви, да забие хобота си въ нея и да посмучи малко кръвь. Той ще смучи, а вие ще мълчите. А тъй, безъ позволе­ние, като разбойникъ, да кацне на рѫката ви и да смучи кръвь, това е престъпление.

 

Тъй щото, и вие трѣбва да знаете този законъ: Никога не правете нѣщо безъ позво­лението на другитѣ хора. Даже и добро да правите, пакъ искайте разрешение. За примѣръ, намислили сте да направите едно добро на нѣкого. Идете при този човѣкъ и му кажете: Азъ намислихъ да ви направя едно добро. Съ­гласни ли сте за това? Ако този човѣкъ даде съгласието си, направете му добро; ако не даде съгласието си, откажете се отъ това добро. Макаръ и рѣдко да се случава, но вие можете да обидите човѣка и съ доброто, кое­то му правите. Обаче, съ злото, което прави­те, всѣкога можете да обидите човѣка. Сле­дователно, дали добро или зло мислите да пра­вите, питайте човѣка. Запримѣръ, нѣкой намислилъ да обере брата си. Какво трѣбва да направи? Той трѣбва да отиде при него и да му каже: Намислихъ да обера  касата ти. Ка­кво ще кажешъ? — Не позволявамъ. Скоро да излѣзешъ вънъ! Ако пъкъ братъ ти позволи да го оберешъ, той самъ ще ти даде ключа отъ касата си и ще ти каже: Ето, вземи клю­ча. Отключи си, вземи, колкото пари  искашъ, и ми върни ключа назадъ. Едно е важно за то­зи, който обира: той трѣбва да знае изкуство­то, какъ да отваря и затваря  касата и колко пари да вземе.

 

Като слушате да се говорятъ такива нѣща, ще кажете, че въ тѣхъ нѣма никаква ло­гика. Кои нѣща сѫ логически? Лoгически нѣща сѫ ония, които ставатъ по взаимно спо­разумение; логически нѣща сѫ ония, които не произвеждатъ никакво противоречие между онзи, който взима и онзи, който дава. Когато въ отношенията на двама души, единиятъ е недоволенъ отъ другия, това показва, че въ тѣхната мисъль нѣма логика, а въ отноше­нията имъ липсва справедливость. Ако броятъ на хората, които сѫ  въ общение  се увелича­ва, и всички сѫ доволни едни отъ други, то­ва показва, че мисъльта имъ е логична, а връз­ката между душитѣ имъ е правилна и хар­монична.

 

Помнете следното нѣщо: никога не каз­вайте, че онова, което вие мислите, е най-пра­во. Никой човѣкъ не може да бѫде мѣрка за другитѣ. Всѣки човѣкъ може да бѫде абсо­лютна мѣрка за себе си, но не и за другитѣ. Умътъ на човѣка, неговата мисъль може да бѫде мѣрка за него само, но не и за други­тѣ. Ако той пожелае да наложи своята ми­съль на другитѣ, кѫде ще отиде тѣхната ми­съль? Кѫде ще отиде тѣхниятъ умъ? Ако искате да наложите мисъльта си върху нѣкой човѣкъ, вие трѣбва да го запитате: Позволявашъ ли моятъ умъ, моята мисъль да бѫде мѣрка за твоя умъ, за твоята мисъль? Този човѣкъ ще отговори: Ако ти позволявашъ моятъ умъ да бѫде мѣрка за твоя умъ, азъ ще се съглася на твоето предложение. Сѫщиять въпросъ може да се зададе по отношение на вашето сърдце, но ще получите сѫщия отговоръ. Ще каже нѣкой: Вѣрвай на думитѣ ми! — Никой човѣкъ не може да вѣрва на думитѣ ви, ако и вие не вѣрвате на неговитѣ. Единствениятъ, който абсолютно вѣрва на чо­вѣка, това е Богъ. Ако всички хора се произнесатъ за нѣкого, че отъ него нищо нѣма да излѣзе, единственъ Богъ ще вѣрва, че отъ този човѣкъ ще излѣзе нѣщо. Той не вѣрва само, но положително знае, че отъ този чо­вѣкъ ще излѣзе нѣщо. Ако Богъ вѣрва, че отъ нѣкой човѣкъ нѣма да излѣзе нѣщо, това значи, че Той приема злото въ себе си. Когато Богъ вѣрва, че хората ще станатъ добри, това показва, че злото е вънъ отъ Него. Въ Бога зло не сѫществува.

 

Следователно, когато човѣкъ приема, че нѣ­кои нѣща не могатъ да се изправятъ, или не мо­гатъ да станатъ, това показва, че той е допусналъ злото въ себе си. Като знае това, човѣкъ трѣбва да  гледа  положително на нѣщата. Ка­квато мисъль, каквото чувство да минатъ презъ човѣка, или каквато постѫпка да извърши, той трѣбва да знае, че сѫ добри. Колкото и лоши да сѫ  привидно, въ края на краищата тѣ ще станатъ добри, т. е. ще работятъ за добро. Това е единъ важенъ психологически законъ, който има приложение въ човѣшкия животъ. Ако не мислите така, вие  не можете да учи­те не можете да се развивате правилно. Ка­кво виждаме въ живота? — Точно обратното. Въ която църква да влѣзете днесъ, навсѣкѫде ще чуете да се говори, че човѣкъ е грѣшенъ, че ще влѣзе въ ада на вѣчни мѫки и страда­ния и т. н. Да казвате, че човѣкъ е направилъ известни погрѣшки, разбирамъ, но да твърдите, че човѣкъ е непоправимъ, това е криво заклю­чение. Че е грѣшилъ човѣкъ и продължава да грѣши, да върши престѫпления, за това имаме редъ факти, редъ данни и доказателства. Но какви данни имате, че човѣкъ е непоправимъ? Да изправя и съзнава погрѣшкитѣ си, това е при­вилегия дадена само на човѣка. Тази привилегия го отличава отъ всички други животни. Въ пѫтя на своето слизане на земята, човѣкъ се е от клонилъ отъ правата посока на движението си, вследствие на което е направилъ много грѣшки и престѫпления. Ако не е така, какъ бихте си обяснили произхода на месояднитѣ животни? Какъ се създадоха рибитѣ, както и нѣкои птици, които сѫщо сѫ месоядни? Всич­ки животни, изобщо, представятъ фази, презъ които човѣкъ е минавалъ въ процеса на свое­то развитие. Когато започне да възлиза наго­ре, човѣкъ ще съзнае погрѣшкитѣ си и ще за­почне да ги изправя.

 

Сега, азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за злото, физиологически да обяснявамъ неговия произходъ. Както и да го обясня, вие нѣма да го разберете и ще извадите криви заключения. За васъ  е важно, какво въ сѫщность представя човѣкъ. Какъ е произлѣзло злото, това не трѣбва да ви интересува. Чо­вѣкъ е съставенъ отъ три сѫщности: духъ — висша разумность, висшето начало въ човѣка; душа — втората сѫщность  и  умъ—тре­тата сѫщность.  Що се отнася до човѣшкото сърдце и до човѣшката воля, това сѫ  произ­водни, т. е. второстепенни величини. Значи, човѣкъ е съставенъ отъ три сѫщности: духъ — първично начало; душа — вторично начало и умъ. На наученъ езикъ казано: духътъ пред­ставя изпъкнало огледало, което разпръсва свѣтлина. Душата представя вдлъбнато огле­дало, което приема свѣтлина. Умътъ обра­ботва свѣтлината. Значи, първо духътъ иде въ свѣта и изпраща свѣтлина навсѣкѫде. По­сле душата иде да възприеме тази свѣтлина. Умътъ пъкъ, като колективно, недѣлимо нача­ло въ човѣка, започва да обработва приетата свѣтлина. У всички хора умътъ е единъ и сѫщъ, недѣлимъ, обаче на различни степени на развитие.

 

Като казвамъ, че умътъ на човѣка е не­дѣлимъ, вие ще се натъкнете на известно про­тиворечие и ще кажете: Какъ е възможно моятъ умъ да е общъ съ ума на всички хора? Тамъ е заблуждението, именно, когато човѣкъ мисли, че неговиятъ умъ или неговиятъ духъ е нѣщо съвършено различно и отдѣлно отъ общия духъ, отъ общия умъ на козмоса. Хри­стосъ казва: „Всичко, каквото е на Отца ми, мое е. Каквото ме е Отецъ научилъ, това пра­вя. Не дойдохъ да изпълня моята воля, но волята на Онзи, Който ме е проводилъ на земята". Мнозина мислятъ, че иматъ свои раз­бирания, своя воля, която трѣбва да изпълняватъ. — Не, щомъ сте дошли на земята, вие първо ще изпълните волята на своята майка и на своя баща. Това е по човѣшки казано, но другояче не може. Запримѣръ, чия воля ще изпълни малкото вълче? То ще изпълни волята на майка си и на баща си. Нищо дру­го не може да излѣзе отъ малкото вълче, освенъ единъ обикновенъ, или най-много единъ талантливъ вълкъ. За да измѣни своята приро­да, това вълче трѣбва да претърпи голѣми промѣни, коренно да се видоизмѣни. Сѫщота може да се каже и за човѣка. За да излѣзе вънъ отъ волята на своитѣ родители и да е готовъ да изпълни волята Божия, човѣкъ трѣб­ва да се откаже отъ старитѣ си възгледи. Човѣшкитѣ възгледи сѫ стари, изгнили  вѫ­жета, съ които човѣкъ не може да се кач­ва на високо. Най-малкото напрежение е въ състояние да ги скѫса. Който разчита на ста­ритѣ си вѫжета, той неизбѣжно ще падне на земята заедно съ тѣхъ. За да не падате, смѣнете старитѣ  вѫжета съ нови, здрави и на тѣхъ разчитайте. Вѫжето представя вѣрата и надеждата, за които човѣкъ се хваща и крепи при противоречията на умствения или на физическия животъ. Нѣма по-здраво вѫже за умствения свѣтъ отъ вѫжето на вѣрата. И нѣма по-здраво вѫже за физическия свѣтъ отъ вѫжето на надеждата. Докато е здравъ умствено, човѣкъ има вѣра. Докато е здравъ физически, човѣкъ има надежда. И обратно: докато има вѣра, човѣкъ е здравъ умствено. Докато има надежда, той е здравъ физиче­ски. Щомъ изгуби вѣрата и надеждата си, чо­вѣкъ отслабва и умствено, и физически. Вѣра­та и надеждата на човѣка не се губятъ, а отслабватъ. Това отслабване наричаме въ оби­кновения животъ изгубване на вѣрата и на­деждата.

 

 

Като изучавате химическитѣ елементи отъ гледището на тѣхното вѫтрешно, духовно влия­ние върху човѣшкото развитие, ще дойдете до заключение, че само два елемента сѫществуватъ въ цѣлата химия: злато и сребро. Среброто лѣкува човѣшкитѣ недѫзи, а злато­то внася животъ въ човѣшкия организъмъ. Единиятъ чисти, изнася навънъ, а другиятъ внася и пълни човѣка. Въ това отношение златото и среброто представятъ полюси на живота. Всички останали елементи, като желѣзо, живакъ, мѣдь, калай сѫ научили чо­вѣка на нѣщо добро, но сѫщевременно сѫ го научили и на лоши работи.

 

Като ученици, вие трѣбва да изучавате свойствата на всички елементи, но не както сегашнитѣ химици ги изучаватъ. Съвременнитѣ химици изучаватъ само материалната страна на елементитѣ и тѣхнитѣ съединения. Тѣ не се занимаватъ съ тѣхнитѣ органически и пси­хически свойства. А когато се говори за зла­тото отъ окултно гледище разбираме ос­венъ физическитѣ, още и органическитѣ, и психическитѣ му свойства. Следователно, за да се ползува отъ силитѣ на златото, човѣкъ трѣбва да знае методитѣ, чрезъ които да транс­формира физическото злато въ органическо и органическото —  въ психическо. Само при то­ва положение той ще разбере златото като носитель на живота. Въ астрологическо отно­шение златото е свързано съ слънцето, а  сре­брото — съ луната. Значи, всѣки елементъ е свързанъ съ известна планета. Но да оставимъ този въпросъ настрана, защото, колкото и да се говори по него, все недоизказанъ остава. Какъ може да се докаже, че златото носи животъ? За да се докаже това твърде­ние, трѣбва да се направятъ редъ опити. На­правете следния опитъ: идете при нѣкой боленъ, който има висока температура, около 41°, и турете на главата му единъ наполеонъ, Нѣма да мине много време, и температурата му ще спадне съ една-две десети отъ гра­дуса. Следъ малко турете на главата му още единъ наполеонъ. Температурата му ще спад­не съ още нѣколко десети отъ градуса. Кол­кото повече увеличавате наполеонитѣ, толкова и температурата по-бързо ще спада. Като ту­рите на главата на болния седемь-осемь наполеона, температурата му ще стане нормална. Това е фактъ, опитанъ и провѣренъ, не е са­мо теория. И други опити могатъ да се правятъ съ златото. Запримѣръ, въ кръвьта на нѣкой тежко боленъ може да се впръсне една хилядна часть отъ милиграма органическо зла­то, за да видите, че състоянието на болния  ще се подобри. Какво по-голѣмо доказател­ство искате отъ това? Голѣмо е въздействие­то на органическото и психическото злато вър­ху човѣка.

 

Велика наука е това, но тя не се дава даромъ. Тази наука, това изкуство може да се даде само на онзи човѣкъ, който е въ сила да издържи на следнитѣ три нѣща: да бѫде вѣренъ на своя духъ, да бѫде вѣренъ на своя­та душа и да бѫде вѣренъ на своя умъ. Ако човѣкъ не може да обещае, че ще изпълни тия три нѣща, нищо не може да му се повѣри. Азъ мога да повѣря това изкуство само на онзи, който е готовъ да изпълни тѣзи три поло­жения, защото въ този случай азъ и той едно сме: неговиятъ духъ е мой духъ; неговата ду­ша е моя душа, неговиятъ умъ е мой умъ. И обратното е вѣрно: моятъ духъ е неговъ духъ, моята душа е негова душа и моятъ умъ е не­говъ умъ. И тогава, каквото той прави за се­бе си, прави го и за мене; и каквото азъ пра­вя за себе си, правя го и за него. Ако той се обезвѣрява, ще въздействува и на мене. А като вѣрвамъ азъ, ще въздействувамъ и на него.

 

„Затова Отецъ ме люби". Съвременнитѣ хора търсятъ любовьта, търсятъ и свободата, но по механически начинъ. Тѣ мислятъ, че като придобиятъ богатство и знание, едновре­менно съ това ще станатъ свободни. Ако е така, тогава богатитѣ, ученитѣ хора трѣбваше да бѫдатъ свободни, отъ никого независими. Така ли е въ сѫщность? Ако е за светость, тогава всички свещеници, всички проповѣдници трѣбваше да бѫдатъ най-свети хора. Вѣр­но е, че свободниятъ човѣкъ трѣбва да бѫде богатъ, ученъ, светъ, но това  сѫ  вѫтрешни, а не външни качества. Кой е истински ученъ, истински богатъ и светъ човѣкъ? Като говоря за учени, за богати и за свети хора, азъ включвамъ и себе си между тѣхъ. Тъй щото, когато трѣбва да се изпита силата, вѣрата, знанието и светостьта на хората, едновремен­но съ тѣхнитѣ качества ще се изпитатъ и моитѣ качества, да видимъ, кой ще издържи, кой представя чисто злато и кой — фал­шиво.

 

Какъ се познава умниятъ човѣкъ? Ко­гато въ дома на единъ уменъ човѣкъ влѣзе единъ разбойникъ, съ ножъ въ рѫка, умниятъ трѣбва да му каже: Какво искашъ, братко, отъ мене? — Искамъ пари. Ти си богатъ човѣкъ, трѣбва да отдѣлишъ отъ богатството си и за другитѣ хора. — Да, азъ забравихъ, че съмъ богатъ човѣкъ. Ето, вземи ключа, отво­ри касата и разполагай съ паритѣ ми, както искашъ. Разбойникътъ се замисля, отваря ка­сата и взима една малка часть отъ паритѣ. Следъ това дава ключа на умния човѣкъ и приятелски се раздѣля съ него. Това значи уменъ човѣкъ. За такъвъ човѣкъ ножътъ въ рѫката на разбойника не е стоманенъ, но книженъ.

 

 

Ще кажете: Кѫде ще му отиде краятъ, ако всички постѫпватъ по този начинъ? Питамъ: Ами като не постѫпватъ хората по то­зи начинъ, докѫде сѫ дошли? Това, което хо­рата вършатъ, пакъ е добро, но не е онова добро, къмъ което всички се стремятъ. Важно е човѣкъ да постѫпва свободно. Всѣка него­ва постѫпка трѣбва да е продиктувана отъ вѫтрешна свобода, т. е. отъ свободата на неговата душа. Ако съ своитѣ възгледи и раз­бирания за живота, човѣкъ излѣзе извънъ зе­мята и влѣзе въ духовния свѣтъ, тамъ ще минава за анормаленъ. Какво разбираме подъ думата „анормаленъ"? Анормални нѣща сѫ тия, които излизатъ извънъ мѣрката. И въ математиката има анормални величини, които наричатъ несъизмѣрими, т. е. величини, които не се подаватъ на обикновена мѣрка. Запримѣръ, взимате едно число, или една дробь и започвате да я дѣлите. Тъй я дѣлите, ина­че я дѣлите, но все недѣлима остава. Това не значи, че тя е абсолютно недѣлима, но не се подава на дадена система на действия, на изчисления; обаче, при друга система, тя се подава на дѣление. Тъй щото, когато една дробь или едно число е недѣлимо, то съставя елементъ отъ другъ свѣтъ, отъ друга система. Всички числа, които сѫ недѣлими на физиче­ския свѣтъ, се отнасятъ къмъ  другъ свѣтъ. Недѣлимостьта  имъ  на физическия свѣтъ представя запушено отвърстие къмъ този свѣтъ. Умнитѣ хора вървятъ въ пѫть, който води къмъ нормаленъ животъ; обикновенитѣ хора вървятъ въ пѫть, който води къмъ анормаленъ животъ.

 

Това сѫ въпроси за разсѫждение. Дали вѣрвате въ тѣхъ, дали ви сѫ приятни, това е другъ въпросъ. Вие сте на театъръ, гледате, какъ главниятъ актьоръ играе. Той е употрѣбилъ всичкитѣ си усилия, да изнесе ролята си добре. Какъ се отразява тази роля на васъ, той не се интересува. За актьора е важна идеята, която изнася. Когато музикантътъ сви­ри, за него е важно, какъ ще изнесе идеята, която е вложена въ музикалната пиеса. Кога­то нѣкой ораторъ говори, той гледа, колкото е възможно по-добре да изнесе идеята си. Сѫщото може да се каже и за слушателя. Слушательтъ се интересува повече за идеята, която музикантътъ, художникътъ и ораторътъ изнасятъ, а не толкова за това, какъ е изне­сена тази идея.

 

Следователно, сѫщественото въ всѣко нѣщо е идеята, която е вложена въ него. Щомъ намѣрите сѫщественото, можете да се спрете и върху второстепеннитѣ нѣща. Кое е сѫще­ственото за всѣки човѣкъ?—Любовьта Божия. Нѣма по-велико нѣщо за човѣка отъ това, да знае, че има Единъ, Който го обича. Христосъ казва: „Затова Отецъ ме люби, за­щото азъ полагамъ душата си и мога да я взема". Силата на човѣка седи въ мисъльта, че има нѣкой, който го обича. Кой е този нѣ­кой? Или Богъ трѣбва да люби човѣка, или ближниятъ му трѣбва да го люби, или той самъ трѣбва да се люби. Ако е лишенъ и отъ тритѣ нѣща, човѣкъ се отчайва, изгубва смисъла на живота. Причината за обезсърдчаването, за отчаянието на човѣка се дължи на изгубване­то на тѣзи три точки. Нѣма защо човѣкъ да се обезсърдчава. Щомъ е дошълъ на земята, идването му е обусловено отъ любовьта на нѣкого: или Богъ го люби, или ближниятъ му го люби, или той самъ се люби. Онзи, който ви люби, слиза до сѫщото поле, до сѫщия уровенъ, на който сте и вие. Човѣкъ не може да не се обича.

 

Какво представя човѣкъ? Човѣкъ е онзи, който разбира положението на своя духъ, на своята душа и на своя умъ. Човѣкъ е онзи, който вѣрва на своя духъ, на своята душа и на своя умъ. Духътъ е неговиятъ Богъ, душа­та — неговиятъ ближенъ, а умътъ — самиятъ човѣкъ. Подъ „ближенъ" въ широкъ смисълъ на думата разбираме природата. Тя представя онази велика необятность, въ която живѣемъ и се движимъ. За тази природа, именно, всич­ки говорятъ. Въ този смисълъ всички я схващатъ и разбиратъ като свой ближенъ. Кой бѣше ближенъ на онзи, когото разбойници хванаха  и биха? — Самарянинътъ. На когото и да направите добро, вие сте неговъ ближенъ. Ко­муто направите добро, той ще ви благодари и ще оцени добротата ви. Който прави добро заради самото добро, той е въ единства съ всички души. Който помага, който прави добро, той всѣкога се рѫководи отъ Божественитѣ закони. Въ този случай, и онзи, който помага е доволенъ, и онзи, на когото помагатъ, е доволенъ. Съ това крѫгътъ на доброто за дадения моментъ е завършенъ.

 

 

Следователно, като знаете това, не се от­казвайте да помагате, да правите добро. Не се отказвайте да работите за Великото въ свѣ­та; не се отказвайте да работите за своя бли­женъ; не се отказвайте да работите за себе си. Съ други думи казано: работете за развизане на своя умъ, за придобиване на знания; работете за своята душа, която е мѣсто на любовьта; работете и за своя духъ, който е мѣсто на мѫдростьта. Като разберете нѣщата по този начинъ, вие ще разберете смисъла на сегашния животъ, ще разберете свойствата на въздуха, който дишате и издишате. Когато придобиете знанието на вашия духъ — на мѫдростьта, знанието на вашата душа— на любовь­та и свѣтлината на вашия умъ, вие ще придо­биете всичко онова, което е потрѣбно за ва­шето развитие. Християнскитѣ народи могатъ да придобиятъ това още днесъ. Ако всички народи и общества, държавници и управници, владици и свещеници, майки и бащи, учители и ученици, господари и слуги биха повѣрвали въ това, свѣтътъ щѣше да се оправи, безъ никакви мѫчнотии и недоразумения. Понеже хората не вѣрватъ въ това, свѣтътъ  върви въ единъ особенъ пѫтъ. Хората сѫдошли до по­ложение да дѣлятъ косъма на две.

 

Какво виждаме въ съвременния свѣтъ? — Навсѣкѫде  недоволство. Единъ богатъ чо­вѣкъ си направилъ голѣма, хубава кѫща, но не е доволенъ, иска по-голѣма да си направи. Единъ сиромахъ си направилъ малка колибка, но и той не е доволенъ, за по-голѣма мечтае. Добри, естествени сѫ желанията на хората, но разбиранията имъ сѫ криви. Какво ще при­даде голѣмата кѫща на нѣкой човѣкъ, ако съ нея той събужда отрицателни чувства въ ок- рѫжаващитѣ? Съ своята умраза, съ своитѣ отрицателни чувства, тѣ ще го уморятъ  пре­ждевременно. Ако нѣкой човѣкъ си направи мраморенъ палатъ, кой какъ мине покрай него, ще каже: „ Отде е взелъ този човѣкъ тол­кова пари да направи такъвъ палатъ? Непре­менно ги е кралъ отнѣкѫде. Невъзможно е човѣкъ по честенъ пѫть да издигне такъвъ домъ. Не е въпросътъ, дали ще повѣрватъ въ честностьта на човѣка, но изобщо, мраморнитѣ кѫщи не сѫ хигиенични, Въ бѫдеще кѫщитѣ ще се правятъ отъ стъкло.  Презъ тѣхъ ще минаватъ ултра-виолетовитѣ лѫчи на слънцето, за­това тия кѫщи ще бѫдатъ хигиенични. Съ помощьта на пердета, хората ще регулиратъ свѣтлината, ще пущатъ повече или по-малко, споредъ желанието си. Това нѣма да стане днесъ, или утре, но единъ день, когато човѣчеството дойде до по-висока степень на развитие.

 

Казвате: Кога ще дойде времето, хората да живѣятъ въ стъклени кѫщи ? Споредъ мене това време е дошло вече. Достатъчно е човѣкъ да се качи на планината, за да се намѣри вед­нага въ такава кѫща. Щомъ види, че иде  нѣ­кой, той ще скрие кѫщата си. Тази кѫща може да се скрие въ черупка на лешникъ. Като замине човѣка, той пакъ ще извади кѫщата си, ще я простре, ще влѣзе въ нея и отъ време на време ще подава главата си навънъ. Какъвъ е този лешникъ, нѣма да обяснявамъ. Ако река да се спирамъ върху него, ще изгубя много време. Ще кажете, че това сѫ отвлѣчени ра­боти. Тѣ сѫ толкова отвлѣчени днесъ, колкото отвлѣчени сѫ били на времето си въпроситѣ за желѣзницитѣ, които днесъ обикалятъ земята, за аеропланитѣ, съ които хвърчатъ изъ въз­духа, за металитѣ, които днесъ се обработватъ и прилагатъ въ живота. Умъ се иска отъ човѣка, за да може да изнамѣри и открие ме­талитѣ, скѫпоценнитѣ камъни, стъклото и да ги приложи въ живота. Това, което сега ви говоря, е отвлѣчено и невъзможно. Обаче, единъ день то ще бѫде възможно и ще се ре­ализира. Ще дойде день, когато хората ще живѣятъ въ кѫщи, направени отъ стъкло.

 

Сега ще ви разкажа накратко една при­казка отъ „Хиляда и една нощь“.  Въ тази при­казка се говори за единъ царь, който ималъ трима синове: Хюсейнъ, Хасанъ и Мехмедъ. И тримата братя били влюбени до безумие въ своята красива братовчедка. За да реши пра­вилно въпроса, за кого да иска красивата си внучка, бащата казалъ единъ день на синоветѣ си: Тръгнете тримата по свѣта, да намѣрите такъвъ предметъ, подобенъ на който не сѫществува. Който отъ васъ намѣри такъвъ пред­метъ, той ще вземе красивата братовчедка. Пръвъ тръгналъ Хюсейнъ, най-голѣмиятъ синъ. Той стигналъ въ едно далечно царство, и вед­нага започналъ да търси изъ пазаритѣ нѣкакъвъ особенъ, рѣдъкъ по свойствата си предметъ, подобенъ на който да нѣма по цѣлия свѣтъ. Като обикалялъ пазаритѣ, най-после той видѣлъ, че единъ човѣкъ продава едно малко килимче, на видъ просто и много обикновено. — Колко искашъ за това килимче ? — Само 15,000 лв. — Много скѫпо. То е тол­кова обикновено. Едва ли струва нѣколко гро­ша. — Ако продължавашъ да се пазаришъ, ще искамъ за него 20,000 лв. — Какво особено има въ това килимче? — Слушай, съ това килимче ти можешъ да постигнешъ много нѣщо. Достатъчно е да седнешъ на него, и кѫдето пожелаешъ да отидешъ, тамъ ще се намѣришъ. — Щомъ е така, да направимъ опитъ. Сѣдатъ и двамата на килимчето и тръгватъ да пѫтуватъ. Като видѣлъ, че килимчето, наистина, притежава особени свойства, Хюсейнъ веднага далъ 15,000 лв. и го купилъ.

 

 

Следъ Хюсеина, тръгналъ на пѫть Хасанъ. И той отишълъ далечъ отъ бащиното си цар­ство, да търси особенъ предметъ, невиденъ и нечуванъ до това време по свѣта. Като посещавалъ пазаритѣ, срещналъ най-после единъ човѣкъ, който държалъ въ рѫката си една трѫба. Той веднага запиталъ: продавашъ ли тази трѫба? — Продавамъ я. — Колкр струва ? — 15,000 лв. — Много искашъ. Тя едва струва стотина гроша. Защо искашъ толкова много за нея? — Тя не е обикновена трѫба. — Въ какво се заключава нейната особеность ? — Достатъчно е да погледнешъ презъ тази трѫба, за да видишъ, какво се върши по свѣта. Съ нея може да се гледа надалечъ и наблизо. — Ето, вземи тогава 15,000 лв. Хасанъ погледналъ презъ трѫбата, съ намѣрение да види, какво прави баща му, и видѣлъ всич­ко, каквото го интересувало. Той купилъ тръ­бата и доволенъ отъ това, че намѣрилъ особенъ предметъ, тръгналъ на пъть къмъ цар­ството на баща си.

 

Дошло най-после редъ и за Мехмеда да тръгне за странство, въ далечни страни, да търси нѣкакъвъ особенъ предметъ. Като обиколилъ всички пазари, срещналъ най-после единъ човѣкъ, който носилъ само една ябълка въ рѫката си. — Къде носишъ тази ябълка? запиталъ Мехмедъ, — Продавамъ я. — Колко искашъ за нея? — Първоначална цена 15,000 лв. — Защо е толкова скѫпа ? Може ли за една ябълка да се иска 15,000 лв. ? — Тя е особена ябълка. Съ нея могатъ да се лѣкуватъ всички болести, — Щомъ е така, ето, вземи 15,000 лв. Азъ искамъ да притежавамъ тази ябълка.

 

Пръвъ тръгналъ къмъ  бащиното си  цар­ство Хюсеинъ; втори тръгналъ Хасанъ, а трети Мехмедъ. Като се срещнали тримата братя, всѣки по отдѣлно започналъ да разправя за особения предметъ, който могълъ да намѣри въ странствуването си. Като показали предметитѣ си, и тримата решили да отидатъ при своята братовчедка, да й покажатъ, съ какви придобивки се връщатъ отъ странство. Братов­чедка имъ живѣела далечъ отъ тѣхъ. За да стиг- натъ при нея, трѣбвало да се пѫтува цѣлъ месецъ. Обаче, преди да тръгнатъ, вториятъ братъ казалъ: Почакайте да погледна презъ трѫбата, да видя, какво прави братовчедката. Като погледналъ презъ трѫбата, той видѣлъ, че бра­товчедка имъ била тежко болна, на смъртно легло. Тѣ решили помежду си, часъ по-скоро да стигнатъ при нея, да й помогнатъ. Хюсейнъ казалъ: Не се безпокойте, всички ще седнемъ на килимчето, и веднага ще се намѣримъ при нея. Мехмедъ добавилъ: Азъ пъкъ ще я излѣкувамъ съ моята ябълка. Тримата братя сед­нали на килимчето, и веднага се намѣрили предъ леглото на своята братовчедка. Мехмедъ й предложилъ ябълката, и тя оздравѣла.

 

Тримата братя почнали да спорятъ поме­жду си  кой има най-голѣмо право за красивата братовчедка. Хасанъ, който носѣлъ трѫбата, казалъ: Братовчедката се пада на мене, защото, ако нѣмахъ тази трѫба, нѣмаше да видимъ, че тя е болна и нѣмаше да прибързаме да й помогнемъ.  Хюсейнъ казалъ: На мене се пада братовчедката, защото, ако нѣмахъ килим­чето, трѣбваше цѣлъ месецъ да пѫтуваме, а презъ това време тя можеше да умре. Мехмедъ добавилъ: Какво щѣше да стане съ братов­чедка ни, ако азъ не носѣхъ ябълката, която я излѣкува? Азъ имамъ най-голѣмо право за нея. Колкото и да спорили помежду си, кой има по-голѣмо право да притежава красива­та братовчедка, въпросътъ и досега още не е разрешенъ. Следователно, този въпросъ остава на васъ, вие да го разрешите.

 

Питамъ: на кого принадлежи красивата мома ? — Красивата мома, както и всичко кра­сиво въ свѣта, принадлежи едновременно и на духа, и на душата, и на ума. Тѣ сѫ така пре­плетени, че едно безъ друго не могатъ. Това, което е благо за духа, едновременно е благо и за душата, и за ума. Духътъ, душата и умътъ представятъ една троица помежду си. Като знаете това, не правете разлика между духа, душата и ума.

 

Мнозина искатъ да знаятъ, какво нѣщо е любовьта. Споредъ мене, за любовьта не се говори. Тя само се опитва. Какво ще говорите за огъня? Ако се доближите до запалена печка, можете да изпитате приятно или непри­ятно чувство — зависи отъ разстоянието, на което се намирате. Обаче, ако поставите пръ­ста си въ огъня, той непременно ще изгори, а най-малкото — силно ще ви припари. Тъй щото, не се оплаквайте, не казвайте, че лю­бовьта гори. Вие знаете вече, кога любовьта гори. Любовьта гори хората, но и слънцето ги гори. Често младитѣ моми се оплакватъ, че изгорѣли, почернѣли отъ слънцето. Ако знаятъ истината, тъкмо на това тѣ трѣбва да се радватъ. Защо ? — Защото слънцето изтегля онази черна материя, която е вѫтре въ човѣка, из­нася я навънъ и внася въ него здраве. По този начинъ слънцето прави човѣка отвънъ черенъ, а отвѫтре — бѣлъ. Следователно, всѣка мома, която почернява отъ слънцето, лесно се подава на лѣкуване отъ него. Щомъ не почернява, това показва, че слънцето не може да я лѣкува, има нѣщо болезнено въ нея, кое­то не се подава на лѣкуване. Оттукъ можемъ да извадимъ заключението: ако живо- тътъ може да почерни нѣкой човѣкъ, това по­казва, че въ него има нѣщо добро; ако животътъ не може да почерни човѣка, въ нега има нѣщо особено. Коя земя, коя пръсть дава най-добро жито ? — Черноземътъ. Бѣлата пръсть — варьта, бѣлата глина сѫ добри за мазане, за бѣлосване.

 

 

И тъй, не е важно за човѣка да разбере, какво нѣщо е любовьта, но той трѣбва да живѣе въ любовьта, да изявява Божията Любовь навънъ, и то въ нейната пълнота. Силата на човѣка седи въ любовьта, която той може да опита и да приложи въ ума, въ душата и въ духа си. Въ ума си той ще приложи лю­бовьта като знание, въ душата си — като чувство, а въ духа си — като сила. Съ тази трояко проявена любовь, човѣкъ ще може да се освободи отъ всички мѫчнотии въ живота си. Всички хора трѣбва да правятъ опити въ това направление. Не е достатъчно само да се питате едни други: вѣрвашъ ли въ Бога, или не? Всѣко нѣщо, въ което човѣкъ вѣрва, трѣбва да се опита. Само по този начинъ вѣ­рата може да се усилва. Ученицитѣ на Христа се обърнаха къмъ Него съ думитѣ: „Учителю, придай ни вѣра". Христосъ имъ отговори: Вѣ­рата се усилва чрезъ опита. Когато се опитватъ нѣщата, тогава тѣ ставатъ вѣрни. Вѣрата трѣбва да се опитва. При всѣки несполучливъ опитъ, вѣрата на човѣка отслабва, но сѫще­временно го подтиква къмъ  новъ опитъ. Щомъ направи единъ сполучливъ опитъ, вѣрата на човѣка се усилва. За да не отслабне вѣрата на човѣка, той трѣбва да мисли, да разсѫжда­ва, къмъ какви опити да пристѫпва. Не пра­вете опити, съ които вѣрата ви може абсолютна да отслабне. Не правете опити, съ които вѣ­рата ви може да фалира.

 

Ще приведа единъ примѣръ за изясне­ние на последната мисъль. Единъ руснакъ, на име Арсименко, обичалъ да чете Евангелието и да размишлява върху него. Отъ време на време той проповѣдвалъ предъ известна пу­блика. Случило му се единъ день да проповядва на нѣкои хора за вѣрата и попадналъ на примѣра отъ Евангелието, дето се говори за чудното отваряне очитѣ на слѣпия. Тамъ се казва, че Христосъ плюлъ на земята, направилъ кашица, съ която намазалъ очитѣ на слѣпия, и последниятъ тутакси прогледалъ. Арсименко толкова много се въодушевилъ отъ този при­мѣръ, че се изпълнилъ съ вѣра въ себе си и казалъ: Като свърша проповѣдьта си, ще излѣза вънъ и на слѣпия, който седи обикно­вено предъ това здание, ще му кажа: Въ име­то на Господа Исуса Христа заповѣдвамъ ти да прогледашъ! Щомъ свършилъ проповѣдьта си, той взелъ Евангелието въ рѫка и се запѫтилъ къмъ слѣпия. Като приближилъ къмъ него, веднага се разколебалъ и казалъ: Ами ако това не стане? Той отдръпналъ решение­то си, вследствие на което и досега въпросътъ стои откритъ. Арсименко не искалъ да направи опита, защото почувствувалъ въ себе си, че вѣрата му ще претърпи фалитъ.

 

Сьвременнитѣ хора правятъ сѫщия опитъ. Тѣ взиматъ Евангелието въ рѫка и тръгватъ за опредѣленото мѣсто. Щомъ доближатъ до него, тѣ казватъ: Ами ако не стане? — Напра­вете опита, и не се страхувайте! Ако излѣзе сполучливъ, добре; ако не излѣзе сполучливъ, пакъ добре. Какво отъ това, че сте направи­ли единъ несполучливъ опитъ? На кой ученъ още първиятъ опитъ е излѣзълъ сполучливъ? Колко несполучливи опити сѫ претърпѣли ученитѣ! Не само първиятъ, но и вториятъ, и стотниятъ имъ опити сѫ излизали несполуч­ливи, и тѣ сѫ продължавали да постоянствуватъ, неуморно да работятъ. Колко видоизмѣнения е претърпѣла идеята за хвъркането изъ въздуха. Въ първо време тази летеща маши­на имаше перки, после криле, докато днесъ я виждаме въ формата на сегашнитѣ аероплани и цепелини. Колко видоизмѣнения е претърпѣло и ще претърпѣва още човѣшкото вѣрую за сѫществуването на другъ свѣтъ, за сѫществуването на Бога! Не е лесно да се домогне човѣкъ до абсолютната истина по всички важни въпроси за живота и смъртьта.

 

Мнозина подържатъ мисъльта, че другъ животъ извънъ физическия не сѫществува. Това твърдение е относително. Човѣкъ се от­личава отъ другитѣ животни по своето само­съзнание, което обхваща единъ свѣтъ много ограниченъ. Вънъ отъ неговото самосъзнание, вънъ отъ неговия свѣтъ сѫществуватъ още много създания и свѣтове. Чрезъ самосъзнанието си, човѣкъ е достигналъ до най-голѣмата  интенсивность на радоститѣ и на скърбитѣ, но не е намѣрилъ още пѫтя на спасе­нието си, нито пѫтя на своята сила. Докато живѣе въ самосъзнанието си, човѣкъ ще се ражда и умира, ще скърби и ще се радва. Чувате, че днесъ нѣкой се е родилъ; на дру­гия день чувате, че нѣкой умрѣлъ, отишълъ на онзи свѣтъ —Доколко този човѣкъ е оти­шълъ на онзи свѣтъ, това трѣбва да се провѣри. Когато човѣкъ влѣзе въ свръхсъзнанието, съ­знанието му се разширява, страданията му го напущатъ, и той започва да живѣе въ лю­бовьта. Когато хората влѣзатъ въ областьтя на свръхсъзнанието, тѣ се свързватъ помежду си чрезъ любовьта. Засега и въ най-свещенитѣ отношения между хората, каквито сѫществуватъ въ нѣкои семейства, въ нѣкои организации и общества, връзката не почива на любовьта. И тамъ още сѫществува свещениятъ егоизъмъ. Наистина, кѫде е любовьта на синоветѣ къмъ бащитѣ, и на дъщеритѣ къмъ майкитѣ? Кѫде е любовьта на родителитѣ къмъ децата ? Ако влѣзете въ нѣкое религиозно общество, и тамъ нѣма да намѣрите хора съ дълбоки, непоколебими убежде­ния.

 

Любовьта трѣбва да свързва хората. Които се обичатъ, тѣ иматъ едно и сѫщо вѣрую. И които иматъ едно и сѫщо вѣрую, тѣ се обичатъ. Когато любовьта  не е естествена връзка между хората, тѣ сѫ наклонни взаимно да се ограничаватъ. Истинско, естествено огранича­ване е онова, което човѣкъ самъ си налага. То е ограничаване по свобода, по любовь. Всѣко ограничаване на човѣка, което иде от­вънъ, е насилие. Докато хората ви огранича­ватъ, вие не сте свободни. Ние не говоримъ за онази любовь, за онази вѣра и за онази свобода, които сте опитвали, ние говоримъ за тази любовь, за тази вѣра и за тази свобода, които не сте опитвали.

 

„Затова ме люби Отецъ, понеже полагамъ дущата си и мога да я взема". Смѣлъ и решителенъ е билъ Христосъ. Това се изисква и отъ насъ. Богъ е доволенъ отъ насъ, когато вижда, че сме смѣли и решителни. И при най-голѣмитѣ страдания ние трѣбва да бѫдемъ смѣли и решителни. Ако човѣкъ е смѣлъ и решителенъ, ако има положително знание за живота, и въ затворъ да го турятъ  той ще намѣри една малка дупчица, и оттамъ ще излѣзе. Ако го окачатъ на вѫже да го бесятъ, вѫжето ще се скѫса, и той пакъ ще бѫде свободенъ. Въ вериги да го оковатъ, веригитѣ ще се стопятъ, и той ще излѣзе вънъ отъ тѣхъ. Ако рекатъ да го застрелятъ, той ще стане малъкъ като атомъ, и не ще могатъ да го улучатъ. — Ама  ние трѣбва да имаме това знание. — Да, трѣбва да го имате. Това знание е знанието на новото учение: Знанието на духа, знанието на душата, знани­ето на ума. Съ това знание разполагатъ само Синоветѣ Божии. Никой не може да се нарече Синъ Божий, докато не победи смъртьта. Който стѫпи върху смъртьта и я подчини на себе си, той може да бѫде свободенъ, той може да се нарече Синъ Божий.

 

Първата спънка въ живота на човѣка е смъртьта; втората спънка е грѣхътъ, а третата — заблуждението. Човѣкъ трѣбва да се справи съ тия три спънки, за да придобие свободата си. Колкото и да казва човѣкъ, че вѣрва въ Бога, че Богъ живѣе въ него, щомъ  умира, неговата вѣра не е истинска. Какъ е възможно, Богъ, Който носи безсмъртието и живѣе въ тебе, да те прави смъртенъ? — Вѣрвамъ  въ Христа. — Защо умирашъ тогава? Това сѫ заблуждения, противоречия, които трѣбва да разрешите. Щомъ ги разрешите, вие ще се освободите отъ тѣхъ.

 

Днесъ  всички хора говорятъ за любовьта.  Нѣкой казва на приятеля си: Много те обичамъ, сърдцето ми гори за тебе. — Радвамъ се, че сърдцето ти гори. Питамъ: какво ще стане съ огъня на твоето сърдце, ако капнатъ само една капка вода въ него ?— Ще изгасне.—Каква любовь е тази, която отъ първата капка вода изгасва? Сърдца, които горятъ отъ истинска любовь, нищо не е въ състояние да ги изгаси. Не вѣрвайте въ онази любовь, която отъ една капка вода изгасва. Вѣрвайте само въ онази любовь, която никаква вода не може да изгаси и която никога не се измѣня.  Колкото повече вода сипвате върху тази любовь, толкова по вече тя се разпалва. Дето царува любовьта, тамъ нѣма  смърть, нѣма сиромашия, нѣма невежество. Дето любовьта царува, тамъ има животъ, знание и свобода; тамъ сѫществува вѣчна радость и веселие.

 

Сега на всички ви предавамъ поздравъ отъ вашия Баща. За да разберете, кой е Той, извикайте вашитѣ бащи и майки на зе­мята и пожелайте да ви кажатъ истината, тѣ ли сѫ вашитѣ бащи и майки или не. Истинскитѣ майки и бащи трѣбва да бѫдатъ на мѣстата си. Ако не могатъ да отговорятъ на този въпросъ, тѣ не сѫ ваши майки и бащи. Единъ е вашиятъ Баща, една е вашата Майка. Единъ е вашиятъ Учитель. Азъ  държа за онзи Учитель, който желае доброто ви и работи за васъ, както за себе си. Азъ не съмъ за онзи учитель, който знае само да  мѣта  вѫжета  на  вратоветѣ ви,  да ви впрѣга и да ви кара по цѣли дни да работите на нивата му. Свѣтътъ е пъленъ съ такива учители, съ такива майки и бащи. Имайте единъ Учитель, който е въ  състояние да внесе въ умоветѣ ви свѣтлица.  Имайте една Майка и единъ Баща, които ще внесатъ въ сърдцата ви любовь, а въ умоветѣ ви — мѫдрость и знание. Само този Учитель, само тази Майка и този Баща ще бѫдатъ въ състояние да ви освободятъ отъ всички несго­ди, отъ всички мѫчнотии и противоречия.

 

Желая ви, тази година да се освободите не сто на сто отъ мѫчнотиитѣ, отъ болеститѣ и страданията си, но поне 50 на сто. Желая ви да забогатѣете не сто на сто, а 50 на cтo.

 

Желая ви да реализирате всички свои стремежи постепенно, не изведнъжъ, и то не сто на сто, а само 50 на сто.

 

Желая ви да постигнете всичко, къмъ  което душата ви се стреми, но само 50 на сто.

„Затова Отецъ ме люби".

 

 

Беседа отъ Учителя, държана на 22 мартъ, 1936 г. 10 ч. с.

София. — Изгрѣвъ.