Ани Posted March 10, 2017 Report Share Posted March 10, 2017 От томчето "Светото мѣсто"18 лекции на Младежкия окултенъ класъ, т.II (1927 г.) Първо издание - София, 1939 г.Книгата за теглене на PDFСъдържание Дветѣ страни — Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината. Размишление. За следния пѫть ви давамъ задачата, всѣки да си избере по една звезда и да напише името и съзвездието, въ което тя влиза, После, проследете, каква фигура образува тя съ съседнитѣ неѝ звезди. За да изберете една звезда, трѣбва да излѣзете вечерь, при звездно небе, и да се оставите свободни, безъ никакво влияние отъ страна на ума и на сърдцето и така, по вдъхновение, да спрете вниманието си върху нѣкоя звезда. Фигуритѣ, въ които сѫ наредени звездитѣ, представятъ центрове на сили, които указватъ известно влияние върху човѣка. Сегашнитѣ хора разрешаватъ много философски въпроси, едни отъ които ги спъватъ, а други — не. Трѣбва ли човѣкъ да се занимава съ въпроси, които го спъватъ? Трѣбва ли да се занимава съ въпроси, които не може да разреши? Запримѣръ, единъ отъ неразрешимитѣ въпроси е, защо човѣкъ живѣе, но въпрѣки това, всѣки се мѫчи да даде нѣкакъвъ отговоръ. Нѣкой казва, че човѣкъ живѣе, за да яде. Другъ казва, че човѣкъ живѣе, за да се мъчи, да се учи, да познае себе си и т. н. Кой отъ даденитѣ отговори е правиленъ, не се знае. Преди всичко човѣкъ трѣбва да се запита, живѣе ли въ сѫщность, или не. Ще кажете, че щомъ сѫществувате, вие живѣете. Да живѣе човѣкъ, въ високъ смисълъ на думата, това значи, винаги да има будно съзнание. Прекѫсне ли се съзнанието му за моментъ, и животътъ се прекъсва. Следователно, само онзи човѣкъ живѣе, на когото съзнанието никога не се прекъсва. Прекѫсне ли се съзнанието му, той престава да живѣе. Той мисли само, че живѣе, но въ сѫщность не живѣе. Като ученици, вие трѣбва да придобивате знания. За тази цель трѣбва да се ползувате отъ методитѣ, съ които природата работи. Ще кажете, че искате да бѫдете свободни, независими, да изнесете нѣщо самостоятелно. Въпросътъ за свободата е дълбокъ, философски, и върху него трѣбва много да се разисква. Кога пръстътъ на рѫката е свободенъ? Когато е свързанъ съ рѫката. Напусне ли рѫката, той изгубва свободата си. Значи, истинската свобода подразбира вѫтрешна връзка съ нѣщата. Прекѫсне ли се връзката между пръста и рѫката, свободата изчезва. Пръстътъ е свободенъ, докато стои на рѫката и върши нѣкаква служба. Въ този смисълъ свободата подразбира известно задължение. Значи, пръстътъ е свободенъ да върши, или да не върши своята служба. Щомъ не върши службата си, той е ограниченъ. Човѣкъ е свободенъ да учи и да не учи, но като започне да учи, той се ограничава. Човѣкъ е свободенъ да яде, или да не яде, но щомъ започне да яде, той се ограничава. Оттукъ виждаме, че свободата, за която говоримъ, е относителна. Абсолютна свобода не сѫществува. Какво разбиратъ философитѣ подъ думата „абсолютна свобода“? Сѫществува ли абсолютна свобода? Споредъ нѣкои философи сѫществува абсолютна свобода, а споредъ други — не сѫществува. И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Въпросътъ за свободата е подобенъ на въпроса за формата на сферата. Външно сферата е изпъкнала, а вѫтрешно — вглъбната. Ако единъ ученъ изучава външната страна на сферата, той ще има едно мнение за нея. Ако другъ ученъ я изучава отвѫтре, той ще има друго мнение за нея. И за свободата на човѣка има две мнения. Който изучава човѣка отвънъ, при външнитѣ условия на живота, той казва, че човѣкъ не е свободенъ. Който го изучава отвѫтре, той казва, че човѣкъ е свободенъ. Кога е свободенъ човѣкъ? Когато има какво да прави. Щомъ нѣма какво да прави, той не е свободенъ. Думата „свобода“ започва съ буквата „с“, която означава законъ на промѣни. Свободата подразбира стремежъ въ известна посока. При свободата, която има, човѣкъ се стреми да вземе една разумна посока — къмъ Бога. Не се ли стреми къмъ разумната посока на живота, човѣкъ постепенно изгубва свободата си, а оттамъ и своята самоувѣреность. Страшно е да изгуби човѣкъ самоувѣреностьта си. Разправятъ за една лѣкарка, че лесно губѣла своята самоувѣреность. Като се движела изъ улицитѣ на града, отъ време на време тя изпадала въ състояние, като че губи равновесието си и не може повече да ходи. Тя лягала на пѫтя и лежала, докато самоувѣреностьта ѝ отново се върне. Защо губи тя своята смѣлость и самоувѣреность? Разправятъ за единъ офицеръ, че изгубилъ смѣлостьта си, благодарение на книги, въ които се описва живота следъ смъртьта. Като челъ такива книги, той се наплашилъ много и не се решавалъ да излиза вечерь самъ. Той взималъ пушката въ рѫка и молѣлъ жена си да го придружи да излѣзе вънъ. И съ пушка въ рѫка той пакъ се страхувалъ да излиза самъ. Страхътъ е чувство, при което човѣкъ губи и смѣлостьта, и паметьта си. Единъ знаменитъ проповѣдникъ, въ Америка нѣкѫде, билъ известенъ между слушателитѣ си съ голѣмото си красноречие. Когато излизалъ на амвона да говори, той говорилъ съ часове, и презъ всичкото време речьта му се лѣяла като вода. Единъ день, както проповѣдвалъ, той видѣлъ, че въ стаята влѣзла една госпожа съ черни очила. Като погледналъ къмъ нея, той веднага забравилъ проповѣдьта си. Докато се готвѣлъ да се извини предъ слушателитѣ си, че не се чувствува добре и не може да свърши беседата си, въ това време отвънъ влѣзълъ единъ благъ, добъръ човѣкъ. Той погледналъ къмъ него. Въ този моментъ паметьта му се върнала, и той продължилъ проповѣдьта си. Така той завършилъ своята проповѣдь. Значи, госпожата съ чернитѣ очила предизвикала въ него дисхармонично състояние, и той забравилъ всичко, което трѣбвало да каже на слушателитѣ си. После, добриятъ господинъ му съдействувалъ да възстанови цѣлата проповѣдь въ паметьта си. За да не губи своята самоувѣреность, добре е понѣкога човѣкъ да се насърдчава. Въ нѣкои случаи насърдчението подига човѣка, а нѣкога го спъва. Понѣкога е добре да насърдчишъ човѣка, а нѣкога е добре да премълчишъ. Когато поетътъ напише нѣщо, добре е, преди всичко, той самъ да хареса работата си. Нека той самъ прочете стихотворението си и, ако го хареса, и ближнитѣ му ще го харесатъ. Забелязано е при това, че колкото повече енергия приеме отвънъ и я предаде на стихотворението си, толкова по-добре ще го приематъ хората. Когато човѣкъ се моли за реализиране на нѣкое свое желание, Богъ всѣкога му помага. Сега, за да ви заставятъ да напишете едно хубаво стихотворение, невидимиятъ, разуменъ свѣтъ ви дава трудни задачи. Ако сте човѣкъ, който знае да пише добре и да говори сладко, никога не може да бѫде наказанъ. Обикновено наказватъ само тия хора, които не знаятъ да пишатъ добре, нито знаятъ сладко да говорятъ. Даже и смъртьта отстѫпва предъ хора, които пишатъ хубаво и говорятъ сладко. Смъртьта ги души, но тѣ не умиратъ, а възкръсватъ. Допуснете сега, че имате три единици. Първата единица представя житно зърно, втората — заякъ, а третата — човѣкъ. По какво се различаватъ тѣзи три единици? Тѣ се различаватъ по форма, по съзнание и по възможности. Ако сравните житното зърно и заяка, коя отъ дветѣ единици принася по-голѣмо благо за човѣка? Ще кажете, че житното зърно принася по-голѣма полза за човѣка отъ заяка. Кое е отличителното качество на заяка? Заякътъ се отличава съ голѣмъ страхъ. Благодарение на страха, който е миналъ отъ животното въ човѣка, човѣкъ е придобилъ благоразумие, станалъ е предпазливъ, съвѣстенъ. Въ човѣка има вѫтрешенъ страхъ, който го заставя да работи. Значи, житното зърно храни цѣлото човѣчество, а заякътъ го прави благоразуменъ, работливъ. Какво е допринесълъ човѣкъ за човѣчеството? На този въпросъ сами ще си отговорите. Като говоримъ за човѣка, ние различаваме нѣколко човѣшки раси: черна, червена, жълта и бѣла. Кои сѫ отличителнитѣ качества на тия раси? Черната раса се отличава съ голѣмо въображение, вследствие на което развива чувствата си; червената — съ силно развита активность, благодарение на което тя се занимава съ практическото приложение на геометрията и математиката. Жълтата раса се отличава съ силно развитъ обективенъ или предметенъ умъ. Бѣлата раса се отличава съ разумность. Откакъ е дошла на земята, бѣлата раса тегли нѣщата съ везни и така ги изучава. Хората отъ жълтата раса сѫ по-идейни отъ тия на бѣлата раса, които обичатъ главно да систематизиратъ нѣщата. Шестата раса, която предстои да дойде, съдържа въ себе си добритѣ качества на всички раси, които сѫ живѣли преди нея. Въ това отношение тя представя вѫтрешенъ синтезъ на човѣшкитѣ добродетели. Като живѣе на земята, човѣкъ преживява всички свои минали сѫществувания. Вследствие на това ще видите, че понѣкога въ него се проявява обективниятъ умъ — остатъкъ отъ жълтата раса. Хората отъ жълтата раса сѫ голѣми консерватори, крайни фанатици. Това особено ясно се вижда въ религията. Понѣкога човѣкъ е воинственъ — остатъкъ отъ червената раса. Понѣкога чувствата взиматъ надмощие въ човѣка. Той става крайно чувственъ и се отдава на фантазии. Това е остатъкъ отъ черната раса. Видите ли, че човѣкъ проявява разумностьта си, той е отъ бѣлата раса. Колкото да се пази, човѣкъ все ще мине презъ фазитѣ на своитѣ минали сѫществувания, но ако е съзнателенъ, ще се учи отъ тѣхъ, безъ да имъ се подава. Слушате нѣкой да казва, че като срещне нѣкого, когото не обича, иска му се да се хвърли върху него, да го разкѫса. Кой разкѫсва своята жертва? Вълкътъ, мечката, тигърътъ. Значи, и човѣкъ понѣкога се подава на низши животински желания и чувства. Тия прояви се криятъ въ подсъзнанието на човѣка и, когато не очаква, тѣ се проявяватъ. Когато се казва, че човѣкъ трѣбва да чисти съзнанието си, това значи, да се освобождава отъ всички низши мисли, чувства и желания, остатъци отъ миналото. Както и да гледате на животнитѣ, не забравяйте, че и тѣ иматъ добри чърти, които заслужватъ подражание. Запримѣръ, лъвътъ, слонътъ сѫ крайно признателни. Направите ли имъ едно добро, тѣ никога нѣма да го забравятъ. Лъвътъ има голѣмо достоинство. Като скочи подиръ жертвата си и не може да я хване, втори пѫть той не се опитва да я напада, оставя я свободна. Така постѫпва и турчинътъ. Не може ли при пръвъ опитъ да нападне нѣкого, вторъ опитъ не прави. Той казва: Отъ мене да мине. Въ нивата на единъ турски бей се завъдили много лалугери. Когато житото завързало, лалугеритѣ го изяли — за бея нищо не останало. Силно разгнѣвенъ, беятъ издебналъ лалугеритѣ на нивата си и тъкмо се готвѣлъ да гръмне съ пушката си, всички лалугери се изправили на заднитѣ си крака, а преднитѣ дигнали нагоре, като че се молятъ. Като видѣлъ тази картина, беятъ веднага свалилъ пушката си и казалъ: Щомъ ме признавате за господарь, отъ мене да мине. Подарявамъ живота ви. Какво представя лалугерътъ? Лалугерътъ не е нищо друго, освенъ малка погрѣшка, която човѣкъ съзнателно или несъзнателно прави. Видишъ ли погрѣшката си, не бързай веднага да я убивашъ, но намѣри начинъ да я изправишъ. Благодари, че си видѣлъ погрѣшката си, защото и тя, като лалугера, веднага се скрива. Щурецътъ, обаче, като види човѣкъ, бавно се отправя къмъ дупката си и застава тамъ съ лице къмъ него, като че го поздравява. Като изучавате характера на хората, виждате, че едни отъ тѣхъ иматъ нѣщо общо съ лалугера, а други — съ щуреца. Когато човѣкъ, който има нѣщо общо съ проявитѣ на лалугера, срещне своя кредиторъ, той веднага се скрива въ дупката и гнѣвно извиква: Петь пари нѣма да ти дамъ! Защо нѣма да му даде? Щомъ е взелъ пари на заемъ, той е длъженъ да ги плати. Не е ли по-добре да се изправи на краката си, да дигне рѫцетѣ си нагоре и да се помоли на кредитора да отложи за известно време полицата? При това положение кредиторътъ ще бѫде готовъ да продължи срока за изплащане на полицата. Ако човѣкъ, съ прояви подобни на щуреца, срещне своя кредиторъ, веднага ще влѣзе въ дупката си, ще застане съ лице къмъ него, ще го поздрави и ще му каже: Господине, сега нѣмамъ възможность да ви се отплатя. Отложете малко срока на изплащането. Сега мога само да ви попѣя. Съ пѣсеньта си щурецътъ лесно разрешава своята задача. Като ученици, вие трѣбва да изучавате проявитѣ на животнитѣ, тѣхния характеръ, и да се учите отъ тѣхъ. Така можете да изправите нѣкои свои лоши чърти и погрѣшки Растителното и животинското царства не сѫ нищо друго, освенъ човѣкътъ, разложенъ на своитѣ части. Съзнанието на човѣка е пръснато изъ цѣлата природа: въ въздуха, въ водата, въ камънитѣ, въ растенията, въ животнитѣ. Следователно, да изучавате природата, това значи, да изучавате себе си, да изучавате състоянията на вашето съзнание. Въ това отношение всички науки иматъ своята цена. Това е великата философия на живота. Дойдете ли до изучаване на небето, тамъ се откриватъ други знания. Като изучавате характера си, чрезъ сравняване съ проявитѣ на низшитѣ сѫщества, не се мѫчете да го измѣните, но се стремете да го очистите отъ низшитѣ елементи на животинското царство. Човѣкъ трѣбва да облагороди характера си, но не да го измѣни. Ако си сприхавъ по характеръ, бѫди сприхавъ, но справедливъ. Ако си флегматиченъ, бѫди такъвъ, но за злото, за отрицателното въ свѣта. Кой какъвто е по характеръ, такъвъ да си остане, но на мѣстото си. Разнообразието е една отъ красивитѣ страни на живота. Ако нѣкой е бързорекъ, такъвъ да си остане. Той е изворъ, отъ който водата изобилно блика. Ако си бавенъ, тежъкъ въ речьта си, ти си щерна, която има малко вода. Щомъ имашъ малко вода, бавно ще течешъ и малко ще давашъ. Ако си страхливъ, ще приложишъ страха си въ живота, да развиешъ благоразумие. Ако си сприхавъ, ще прилагашъ енергията си въ работа, да придобиешъ нѣщо. Има коне сприхави по характеръ, но крайно работливи. Такъвъ конь е за предпочитане предъ кроткия, който върши малко работа. Единъ български чорбаджия си купилъ едно малко конче, което обикналъ много. И кончето обикнало господаря си. То било много сприхаво. Когато оставало само въ обора, кончето ритало, хапѣло другитѣ коне. Щомъ виждало господаря си, то утихвало и започвало радостно да цвили. Когато станало голѣмъ конь, способенъ за работа, той работѣлъ на господаря си по цѣли дни. Чорбаджията билъ доволенъ отъ него. Коньтъ ималъ любовь къмъ господаря си, боготворѣлъ го. Следователно, за да обичашъ нѣкого, ти трѣбва да го боготворишъ. Не го ли боготворишъ въ себе си, ти не го обичашъ. Ако хората на миналото сѫ боготворѣли аписа, котката, змията, защо днесъ да не боготворятъ своя ближенъ? Ако любишъ и боготворишъ човѣка, защо да не боготворишъ и своята свещена идея — основа на твоя животъ? Всѣка идея, която човѣкъ не боготвори дълбоко въ себе си, не е никаква идея. Обичате ли, ще ви обичатъ. Обичайте своята свещена идея, боготворете я, за да можете да я реализирате, да видите нейнитѣ плодове. Не обичате ли, нѣма да ви обичатъ. Богъ обича човѣка, всичко жертвува за него, затова и човѣкъ обича Бога. Идеята на човѣка за Бога, любовьта му къмъ Него, трѣбва да бѫдатъ свещени. Само по този начинъ човѣкъ може да изпълни своето велико предназначение, да стане факторъ въ живота, да изяви своята мощь въ науката, въ музиката, въ изкуствата. Днесъ всички хора говорятъ за любовьта, всички сѫ писали любовни писма, въпрѣки това любовьта не е въ тѣхъ. Защо? Не сѫ писали писмата си, както трѣбва. Задача на всѣки човѣкъ е да напише поне едно любовно писмо въ живота си. Ако невидимиятъ свѣтъ одобри това писмо, ще го пуснатъ въ рая. Иначе, ще остане предъ вратата на рая, отдето ще го върнатъ пакъ на земята да изучава любовьта. Любовното писмо, което човѣкъ напише, представя неговия матуритетенъ изпитъ, който ще го вкара въ царството на любовьта. Не издържи ли изпита си, ще учи още, докато единъ день бѫде готовъ за матура. За да видите, докѫде сте стигнали въ любовьта, нека всѣки отъ васъ напише по едно любовно писмо. За единство въ работата, представете си, че вашиятъ възлюбенъ се е превърналъ на кокиче. Тогава нека всѣки отъ васъ напише своето любовно писмо до кокичето. Вие ще четете писмото си на кокичето, което ще слуша само и ще мълчи. Това е правилното отнасяне къмъ писмото. Ако любовното писмо се подлага на критика и на бележки, то не е любовно писмо. Щомъ писмото не е любовно, то не може да постигне своята цель. Получите ли едно любовно писмо, вие ще го приемете безъ критика, безъ никакви забележки. Любовното писмо се чете като Евангелие, съ трепетъ и разположение. Единъ младъ момъкъ, студентъ въ единъ отъ свѣтовнитѣ университети, се отчаялъ отъ живота, заради което решилъ да се самоубие. Той се събудилъ рано сутриньта и започналъ да обмисля начина за самоубийството си. Въ това време отъ съседната стая на кѫщата той дочулъ нѣколко думи отъ една пѣсень: „Дето и да ходишъ, азъ все за тебе мисля.“ Като чулъ тия думи, той трепналъ, скочилъ на крака, замислилъ се дълбоко и казалъ: Нѣма да се убивамъ! Питамъ: Какво по-хубаво любовно писмо можете да получите отъ това? „Дето и да ходишъ, азъ все за тебе мисля“. Това сѫ думи отъ една обикновена пѣсень, но истинни сѫ тия думи. Кой е този, който всѣкога мисли за човѣка? Единъ е Този, Който всѣкога мисли за човѣка. Дали пада или става, дали грѣши, човѣкъ трѣбва да знае, че има Единъ, Който всѣкога мисли за него. Да мисли Богъ за човѣка, и човѣкъ — за Бога, това е великото, къмъ което всѣки трѣбва да се стреми. — Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината. * 25 Лекция отъ Учителя, държана на 20 мартъ, 1927 г. София. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Create an account or sign in to comment
You need to be a member in order to leave a comment
Create an account
Sign up for a new account in our community. It's easy!
Register a new accountSign in
Already have an account? Sign in here.
Sign In Now