1926_11_17 Любовь – колективность

[Ани]

От томчето "Отношение на проститѣ истини към човѣка"
12 лекции на общия окултенъ класъ, 6-та година, т. I (1926-1927 г.),
Пѫрво издание, София, 1933 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание
 

ЛЮБОВЬ - КОЛЕКТИВНОСТЬ.

„Вѣренъ, истиненъ, чистъ и благъ всѣкога бѫди!“

Размишление.

За слѣдния пѫть пишете върху нѣкоя свободна тема.

Сега, ще задамъ нѣколко въпроса. Ако перото пише и не е написало нищо полезно, какво е допринесло на свѣта? Ако умътъ мисли и не е измислилъ нищо полезно, какво е постигналъ? Ако човѣкъ скача, безъ да е подскочилъ на извѣстна височина, какъвъ смисълъ има това скачане? Ако ученикътъ учи и нищо не е научилъ, каква полза отъ неговото учение? Нѣкой казва: О, свѣтла зора, която изгрѣвашъ въ моята душа! Какво означава това изречение? Въ сѫщность зората изгрѣла ли е въ душата на този човѣкъ? Щомъ казва, че зората е изгрѣла въ неговата душа, това подразбира, че той или е придобилъ нѣщо хубаво, или е само поетизиралъ. Но това се отнася само за него. За да може другъ нѣкой да каже сѫщото, непрѣменно трѣбва да види нѣщо добро въ живота си. Тогава и въ неговата душа ще изгрѣе зората. Често хората се провикватъ: О, хлѣбецъ, който давашъ животъ на душата ми! Ако човѣкъ не може да хапне отъ хлѣбеца, да опита силата, която носи той за душата му, какъвъ смисълъ има това изречение? Отъ сутринь до вечерь човѣкъ мисли и се моли само за хлѣба.Това показва, че той разбира неговата цѣна. Щомъ разбира и знае цѣната на хлѣба, той може да каже: О, хлѣбецъ, който давашъ животъ на моята душа! Това изречение вече не е само поетично, то е опитано, прѣживяно. Човѣкъ вѣрва въ силата на хлѣба. Защо хората вѣрватъ въ хлѣба? —  Защото сѫ опитали силата му, той имъ е придалъ нѣщо.

Сега, ще напиша нѣщо на дъската. Ето, написвамъ линийката А. Какво ще кажете, единица ли написахъ, или една права линийка? Ако кажете, че съмъ написалъ единица, значи, имате начало на нѣщата. Ако до тази единица напиша друга линийка, която прѣдставя слизане надолу — В, имате проява на това начало въ физическия свѣтъ. Значи, всѣко нѣщо прѣтърпява двѣ фази: първата фаза А означава създаване на нѣщата, тѣхното начало. Втората фаза В означава проява на създаденото въ физическия свѣтъ. Най-послѣ имате правата С, която се качва нагорѣ. Тя означава възлизане, т. е. реализиране на всички възможности, вложени въ А. Съ други думи казано: посоката А означава начало на Божественото съзнание. Посоката В спизане на това съзнание въ физическия свѣтъ. Посоката С пъкъ означава възлизане на сѫщото съзнание нагорѣ, т. е. изкачването му въ свѣта, отдѣто е слѣзло. Това показва, че духътъ на човѣка е вѣченъ, той непрѣкѫснато слиза, проявява се и отново се качва. Слѣдователно, той сѫществува като малъкъ центъръ, като зародишъ въ козмоса. Когато Божественото съзнание слѣзе върху духа на човѣка, той се пробужда, проявява и слѣдъ това отново възлиза къмъ Бога. Това се нарича изразъ на живота. Значи, необходимо е Божественото съзнание да слѣзе върху човѣшкия духъ, да го събуди, Щомъ духътъ на човѣка се пробуди, той непрѣменно отправя ума, сърцето си къмъ нѣкого: къмъ Бога, къмъ човѣка, къмъ нѣкое растение или животно — безразлично къмъ кого. За духа е важно да се прояви, да насочи силитѣ си къмъ нѣщо. Какво ще бѫде това нѣщо, за него не е важно. Майката отправя мисъльта си къмъ своето дѣте; учениятъ — къмъ книгата; поетътъ — къмъ перото; художникътъ — къмъ четката. Различието се заключава само въ начина, по който духътъ се изявява. Хиляди сѫ начинитѣ, чрѣзъ които духътъ изразява своята сила и мощь. Хиляди сѫ начинитѣ, чрѣзъ които душата излива своята любовь.

Казвате: защо сѫществува любовь между хората? Любовьта между двама души е изразъ на първичната любовь, която сѫществува между Бога и човѣшката душа. Обаче, когато слѣзе на земята, душата не може веднага да се пробуди, да разбере своето първо отношение въ свѣта, вслѣдствие на което тя проявява любовьта си къмъ кого и да е. Човѣкъ може да обича кого и да е, но резултатитѣ отъ тази любовь ще бѫдатъ различни. Ако обичашъ конь, любовьта ти ще има единъ резултатъ; ако обичашъ нѣкое плодно дърво, любовьта ти ще има другъ резултатъ; ако обичашъ човѣкъ, подобенъ на себе си, любовьта ти ще има съвсѣмъ другъ резултатъ. Обаче, обичашъ ли Бога, резултатътъ на твоята любовь ще бѫде съвьршено различенъ отъ резултатитѣ на другитѣ видове любовь. Каквото и да прави, ябълката ще обича по своему. Коньтъ ще отговори на любовьта по своему. Човѣкъ ще отговори по своему. Всѣко сѫщество изявява любовьта си споредъ условията и възможноститѣ, които сѫ вложени въ него. Всѣко живо сѫщество е часть отъ цѣлото. Слѣдователно, като часть отъ цѣлото, то не може да прояви любовьта въ своята пълнота, въ своята цѣлокупность. Макаръ и частично, любовьта сѫществува на земята, но какви паметници е оставила тя, като свидѣтели за нейното сѫществуване? Милиони хора, мѫже, жени, дѣца сѫ избити все за любовьта. Земята е напоена съ човѣшка кръвь, все за любовьта.

И тъй, като говоря за резултатитѣ на любовьта, вие трѣбва да се абстрахирате отъ вашитѣ опитности. Често и вие сте се вкисвали отъ резултатитѣ на вашата любовь. Понѣкога това вкисване прѣдизвиква помрачаване на съзнанието. Тогава вие изгубвате любовьта си и казвате: Сърцето ми вече не тупти. Казвамъ: когато сърцето на човѣка не тупти отъ любовь, то мяза на нѣкое колело отъ желѣзницата, което не може да се движи. Защо не може да се движи? — Защото не е намазано съ масло. Между частицитѣ, между винтоветѣ на това колело се е натрупалъ прахъ, утайки, които прѣчатъ на движението му. Такова нѣщо прѣдставя чуждата мисъль въ ума на човѣка. Чуждата мисъль прѣчи на любовьта да се прояви. Но понеже нищо не се губи, тази любовь прониква дълбоко въ подсъзнанието на човѣка и въ резултатъ на това се явяватъ отрицателннтѣ мисли въ живота. Запримѣръ, вие имате приятель, когото обичате и който ви обича. По едно врѣме дойде нѣкой при васъ и казва, че приятельтъ ви говорилъ лоши работи по вашъ адресъ. Вие веднага измѣняте разположението си къмъ него, и съзнанието ви се помрачава. Питамъ: коя е основната чърта, по която познавате приятеля си? Коя е онази чърта, на която вие всѣкога можете да разчитате? Всѣки човѣкъ има специфиченъ тонъ, който никога не се мѣни. Този тонъ има нѣколко категории, обаче, той е специфиченъ за всѣки човѣкъ. На това основавание, никой не е зъ състояние да произведе този тонъ, освѣнъ самиятъ човѣкъ.

Слѣдователно, всѣки човѣкъ има свой специфиченъ тонъ, свой специфиченъ лѫчъ, чрѣзъ който прѣдава свѣтлината; сѫщо така той има и специфиченъ звукъ, или специфична дума, съ която проговаря. Въ този смисълъ никой никого не може да прѣдстави, т. е. да замѣсти. Вие можете да подражавате на нѣкого, но между него и васъ пакъ ще остане голѣма пропасть. Който може да възприеме и прѣдаде тона, свѣтлината и звука на другъ нѣкой, между тия двама души ще стане сливане. При сливане на тоноветѣ, свѣтлината и звука на двама души, никаква загуба нѣма, но става само разширение. Тонътъ остава сѫщъ, свѣтлината и звукътъ — сѫщо. Значи, човѣкъ се познава по своя специфиченъ тонъ, свѣтлина и звукъ.

Сега, вие трѣбва да се изучавате, да се познавате, да различавате чувствата, които се явяватъ въ сърцето ви. Запримѣръ, виждате, дѣте пригръща майка си и казвате, че то я обича. Не, това пригръщане е прѣдизвикано отъ нѣкакво користолюбиво чувство. Това дѣте пригръща майка си, защото има прѣдъ видъ чинията съ прѣсното млѣко и топлата погача. Щомъ цѣлуне и пригърне майка си, тя веднага му прѣдлага чаша прѣсно млѣко и парче топла погача. Тъй щото, слѣдете, какво ще остане отъ вашето чувство, ако онзи, когото обичате, не ви даде прѣсно млѣко и топла погача. Какво ще бѫде състоянието на дѣтето, което, като цѣлуне и пригърне майка си, не получи нищо? То ще изпита едно недоволство, една тжга. Обаче, ако майката каже: Почакай, мама, азъ току-що подквасихъ млѣкото, замѣсихъ питата, слѣдъ малко ще ти дамъ да си хапнешъ — дѣтето веднага ще се зарадва, ще почне да скача, да пѣе.

По сѫщия начинъ и вие постѫпвате съ природата: всѣки день я цѣлувате и пригръщате, за да ви даде прѣсно млѣко и топла погача. Когато нищо не ви дава, вие се обезсърдчавате, обезвѣрявате и казвате: Животътъ нѣма смисълъ! Защо не вѣрвате въ живота? — Защото паницата е празна. Защо не вѣрвате въ живота? — Защото погача нѣма. Нѣкой казва: Моята вѣра е толкова силна, че нищо не е въ състояние да я разклати. Не се минава и една година, той казва: Отиде ми вѣрата! Защо? — Защото паницата е празна и погачата още не е замѣсена. Питамъ: Защо се обезсърдчавате? Защо губите вѣрата си? Може би, не е врѣме още за ядене. Въ живата природа е прѣдвидено всичко да става на врѣме. Има законъ, който строго опрѣдѣля, кога човѣкъ трѣбва да яде. Природата е опрѣдѣлила точно часа, минутата и секундата, когато човѣкъ трѣбва да яде. Съврѣменнитѣ хора не спазватъ този законъ. Тѣ искатъ да се самовъзпитаватъ, но правятъ една капитална грѣшка: тѣ не сѫ въ съгласие съ великитѣ закони на природата. Запримѣръ, споредъ законитѣ на природата, човѣкъ не трѣбва да яде, когато е неразположенъ. Нека почака малко, нека отложи яденето, докато придобие разположение на духа. Това се отнася до ония, на които съзнанието е будно.

Мнозина казватъ: Ние знаемъ тѣзи нѣща, нѣма защо да ни се говорятъ. — Вѣрно е, че знаете, но не ги прилагате. Запримѣръ, кой отъ васъ е разглеждалъ своитѣ мрачни мисли, както хирургътъ прѣглежда счупения кракъ, или както финансистътъ разглежда положението на нѣкой важенъ държавенъ въпросъ, дали трѣбва да се прѣдприеме нѣщо, дали ще има загуба или печалба. Всѣка мрачна мисъль, която минава прѣзъ ума на човѣка, трѣбва да се разнищи, да се анализира най-щателно, да се види, отдѣ е дошла, какво носи и какво ще вземе. Всѣка мрачна, отрицателна мисъль взима нѣщо отъ човѣка, ограбва го. Запримѣръ, вие имате приятель, когото обичате, но по едно врѣме се усъмните въ него и казвате: Той не ме обича вече. Щомъ се усъмните въ приятеля си, съзнанието ви се помрачава. Коя е причината за помрачаване на съзнанието? Ако между слънцето и васъ се изпрѣчи едно тъмно, непрозрачно тѣло и прѣпятствува да виждате свѣтлината, кой е виновенъ за това? Вината се крие въ непрозрачното тѣло, което е застанало на пѫтя между васъ и слънцето. Сѫщото става между васъ и вашето съзнание, когато се усъмните въ приятеля си. Съмнѣнието е непрозрачното тѣло, което прѣчи на свѣтлината и топлината, които идватъ отъ приятеля ви, да достигнатъ до васъ. Съмнѣнието и редъ още отрицателни мисли и чувства сѫ въ състояние да затъмнятъ съзнанието на човѣка. На сѫщото основание, когато се говори за слънчево затъмнение, това подразбира, че нѣкое тъмно, непрозрачно тѣло минава прѣзъ орбитата на слънцето и хвърля сѣнка върху него. Ако хората разбираха този законъ, тѣ лесно щѣха да се справятъ съ своитѣ отрицателни състояния. Ако не го разбератъ, тѣ ще се намѣрятъ въ положението на кокошкитѣ, които, щомъ видятъ, че се яви нѣкакво затъмняване на слънцето, бързатъ да се прибератъ въ курницитѣ и да чакатъ първия слънчевъ лѫчъ, да съобщатъ, че слънцето е изгрѣло. Често и прѣзъ съзнанието на хората минаватъ тъмни тѣла, които хвърлятъ сѣнка върху него. Тѣ мислятъ, че слънцето имъ е залѣзло. Който има будно съзнание, той ще разбере този законъ и нѣма да се натъква на по-голѣми мѫчнотии. Който не разбере закона, той ще се намѣри въ положението на пѣтела: ще влѣзе въ курника и ще чака зазоряването, а послѣ изгрѣването на слънцето и ще започне да кукурига. Влѣзе ли човѣкъ въ курника, той ще прѣживѣе състояния, които новата обстановка му налага. Съ други думи казано: той ще влѣзе въ гѫстата материя, дѣто ще се натъкне на още по-голѣми мѫчнотии.

Казвамъ: при каквито условия да се намира човѣкъ, при радостно или мрачно съсгояние, той трѣбва да държи връзка съ Бога. Всички връзки въ неговия животъ могатъ да се скѫсатъ, но връзката му съ Бога никога не трѣбва да се кѫса. Каквито тъмни тѣла да минаватъ прѣзъ съзнанието ви, колкото врѣме да продължаватъ, дръжте връзката си съ Бога, работете усилено върху себе си и ще излѣзете отъ тази тъмна зона. Нѣкои хора, като се натъкватъ на такива мрачни състояния, отчайватъ се и посѣгатъ на живота си. Други пъкъ посѣгатъ върху живота на ближнитѣ си. Трети се прѣдаватъ на лошъ животъ. Не, човѣкъ трѣбва да разбира законитѣ на природата, да знае, че той се движи и живѣе по нейнитѣ закони, вслѣдствие на което ще мине прѣзъ състояния на день и нощь, на студъ и топлина, на добро и зло. Обаче, тия състояния се смѣнятъ: човѣкъ не може постоянно да бѫде въ нощь, или въ день. Ако окултниятъ ученикъ не се ползува отъ знанието, което придобива, щомъ се натъкне на нѣкое мрачно състояние, ще каже: Нѣма смисълъ тази наука, това знание! По-добрѣ да влѣза въ свѣта, да се прѣдамъ на по-лекъ животъ, да си почина малко. По този начинъ той несъзнателно влиза въ по-гѫста срѣда, дѣто мрачнитѣ състояния зачестяватъ и неизбѣжно го водятъ къмъ катастрофа. Истинското знание подразбира приложение. Когато кажа, че обичамъ нѣкого, азъ зная вече, че тази обичь е реализирана нѣкѫдѣ: тя може да е реализирана на физическия свѣтъ, може да е реализирана въ духовния, а може да е реализирана и въ Божествения свѣтъ. За разумния човѣкъ не е важно, дѣ и въ кой свѣтъ се реализиратъ нѣщата. За него е важно, всѣка изказана мисъль да се реализира, да даде плодъ, а дѣ ще се реализира, това седи на вторъ планъ.

И тъй, споредъ новата наука, всѣка ми съль, всѣко чувство трѣбва да даде плодъ. Тѣ се насаждатъ въ добра почва, развиватъ се, растатъ, даватъ плодъ, но всичко това става безъ сѣмена. Такова е било и положението на дърветата въ райската градина. Тѣ сѫ израствали, давали сѫ плодове, но се развивали отъ издънки, а не отъ сѣмена. Въ Писанието е казано: „Всѣко дърво, което Отецъ ми е насадилъ, ще израсте и плодъ ще даде. Всѣко дърво, което Отецъ ми не е насадилъ, ще се изкорени.“ Слѣдователно, всѣко дърво, което човѣкъ насажда, ще се изкорени. Питамъ: какъвъ смисълъ има човѣкъ да сади, когато посаденото отъ него ще се изкорени? Ето защо хората трѣбва да насаждатъ въ своята градина само Божествени дървета, които могатъ свободно да растатъ и да се развиватъ, безъ да бѫдатъ изкоренени. Нѣкой казва: Искамъ да насадя една моя мисъль въ главата на хората. — Това не е философия. Нѣма по-голѣмо нещастие за човѣка отъ това, други да насаждатъ въ ума му своитѣ мисли. Никой нѣма право да насажда новото въ човѣка. Единственъ Богъ има това право. Той е насадилъ новото въ човѣка и то отвѫтрѣ, а не отвънъ. И когато педагозитѣ казватъ, че трѣбва да възпитаватъ младото поколѣние, това подразбира, че тѣ трѣбва да създадатъ условия за развиване и растене на онова, което е насадено, вложено въ душитѣ имъ отъ Бога, а не тѣ сами да насаждатъ нѣкакви нови идеи въ тѣхъ.

Казвамъ: тази е истинската философия на живота. Садене и прѣсаждане сѫществуватъ на земята като врѣменни процеси, като пособия само, но истинскиятъ животъ се заключава въ нѣща, които не се посаждатъ. Ако една човѣшка мисъль може да се насади, по сѫщия начинъ тя може и да се изкорени; ако едно човѣшко желание може да се насади, по сѫщия начанъ то може и да се изкорени. На това основание всѣки човѣкъ трѣбва да изслѣдва своитѣ мисли и желания, дали сѫ отъ Божественъ, или отъ човѣшки произходъ. Ако сѫ отъ Божественъ произходъ, тѣ ще внесатъ сила и мощь въ човѣка. Божественитѣ мисли, чувства и желания сѫ вложени въ нашата душа, а ние сме дошли на земята да ги проявимъ, да изявимъ Божественото въ насъ. Нѣкой казва: Едно врѣме имахъ много любовь, много любихъ, но сега остарѣхъ, а заедно съ това и любовьта си изгубихъ. Не, това не е любовь, това е само нѣкаква врѣменна присадка, която се откършила отъ дървото. Възможно ли е човѣкъ да пламне отъ любовъ, да гори и свѣти само два-три деня и слѣдъ това да изгасне и всичко да се свърши съ него? Тази любовь азъ наричамъ любовь на сцената, когато актьоръ играе ролята на нѣкой влюбенъ човѣкъ, че умира отъ любовь. Възможно ли е човѣкъ да умре отъ любовь? Отъ безлюбие човѣкъ умира, но отъ любовь — никога. Безлюбието ражда умразата, а любовьта — живота.

Мнозина, като прѣкаратъ нѣколко години въ едно религиозно общество, казватъ: Не знаемъ, какво стана съ насъ, но изгубихме вече любовьта си. Едно врѣме имахме повече любовь, бѣхме ревностни, изпълнителни, а сега нѣкакъ охладнѣхме. Казано е въ Писанието: „Човѣкъ губи любовьта си, когато се отклони отъ Бога.“ Слѣдователно, ако човѣкъ се усъмни въ Бога, той непрѣменно ще изгуби любовьта си. Ако пъкъ прояви любовьта си къмъ нѣкого, той трѣбва да знае, че върши това заради Бога. Щомъ е тъй, трѣбва ли да очаква нѣщо отъ човѣка, а послѣ да се разочарова, да се отчайва? Любовьта е актъ къмъ Бога, а не къмъ хората. Майката заради кого люби дѣтето си? За самото дѣте ли? — Не. Любовьта на майката къмъ дѣтето е въ отношение право пропорционално на любовьта й къмъ мѫжа. Колкото повече майката е любила мѫжа си, толкова повече тя ще обича дѣтето си. Невъзможно е майка да обича дѣтето си, ако не е обичала мѫжа си. Отъ такова дѣте нищо не може да се очаква. Щомъ дѣтето се роди и започне да расте и да се развива, любовьта на майката къмъ мѫжа е въ отношение обратно пропорционално на любовьта къмъ дѣтето й: колкото повече обича дѣтето си, толкова и любовьта къмъ мѫжа й намалява. Значи, каквато е била първоначално любовьта на майката къмъ мѫжа, такава е любовьта къмъ дѣтето й. Тогава мѫжътъ започва да чувствува, че жена му не го обича, както по-рано. Между мѫжа и жената като че настава нѣкакво охлаждане. Такъвъ е законътъ на физическия свѣтъ. Така се проявява любовьта въ врѣме и пространство.

Този законъ дѣйствува не само между мѫже и жени, но още между слуги и господари, между приятели и т. н. Слѣдователно, всѣки обектъ може да отвлѣче вниманието на човѣка отъ прѣкото му прѣдназначение. Често майката дава повече любовь на сина, отколкото на мѫжа си. Тя повече уповава на сина си, отколкото на мѫжа си. Обаче, случава се и обратното: майката обича повече мѫжа си, отколкото сина си. Когато мѫжътъ види, че жена му обича повече сина, въ подсъзнанието му се заражда огорчение, вслѣдствие на което синътъ не може да живѣе дълго врѣме и умира. Значи, той нѣма условия да остане въ този домъ. Слѣдъ смъртьта на сина, любовьта на майката се прѣхвърля върху мѫжа. Ако пъкъ мѫжътъ обича дъщерята повече отъ жена си, въ послѣдната може да се породи тжга, огорчение, вслѣдствие на което дъщерята умира. Колко майки и бащи сѫ уморили синоветѣ и дъщеритѣ си по силата на този законъ!

За да се разрѣши този въпросъ, за да се избегнатъ тия нещастия, отъ съврѣменнитѣ хора се изисква самообладание и благородство. Благородството изисква отъ човѣка да се радва, когато види двама души да се обичатъ. Когато двѣ приятелки се обичатъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ внимателни, да не се натъкнатъ на този законъ. Какъ ще се натъкнатъ? Случава се, че едната отъ тѣхъ обикне друга нѣкоя. Тогава първата приятелка се чувствува изоставена, самотна, иска да бѣга, да се махне отъ свѣта. Въ случая и отъ двѣтѣ се изисква благородство, да приематъ третата между тѣхъ свободно, съ широта на сърцето, безъ да накърнятъ съ нѣщо чувствата си. Въ сѫщность така ли става? Обикновено новодошлата се държи надмѣнно, съ съзнание за себе си и даже заявява прѣдъ приятелката си: Азъ знаехъ, че първата ти приятелка ще страда, ще се почувствува изоставена. Съ това тя иска да каже, че могла да пророкува, какво става въ душата на другата. Ако, наистина, умѣе да прѣдсказва, значи, тя разполага съ една отъ висшитѣ науки. Нейното пророчество мяза на пророчеството на единъ ходжа, когото жена му направила пророкъ. Той прѣдсказвалъ това — онова, но щомъ го запитвали за крайния резултатъ въ живота на нѣкой човѣкъ, той нишо не могълъ да каже. Не, човѣкъ може да пада, да става, но важно е, какъ ще свърши живота си. Ако нѣкой може това да прѣдскаже, туй е наука. Споредъ вѫтрѣшната наука за числата, въ края на краищата, всѣки човѣкъ ще свърши живота си добрѣ. Той може да мине прѣзъ много перипетии, но най послѣ ще свърши добрѣ. Всички разногласия, които се срѣщатъ между ученицитѣ на единъ класъ, или между членоветѣ на сѣмейството или обществото, се дължатъ на неразбиране на великитѣ Божии закони.

Първиятъ законъ: Когато видишъ, че Божията Любовь се проявява нѣкѫдѣ, зарадвай се въ душата си! Щомъ се зарадвашъ, Богъ и тебе ще благослови. Въ това отношение и млади, и стари не спазватъ този законъ, вслѣдствие на което не могатъ да бѫдатъ щастливи. Веднъжъ човѣкъ дошълъ на земята, той има отношение къмъ съзнанието на всички хора. Слѣдователно, той трѣбва за мигъ поне да влѣзе въ връзка съ съзнанието на всички хора. Ако човѣкъ успѣе да направи съзнателно връзка съ цѣлото човѣчество, той ще бѫде свободенъ да замине за онзи свѣтъ, когато пожелае. За такъвъ човѣкъ казваме, че е завършилъ своята еволюция. За онзи пъкъ, който не е направилъ съзнателно тази връзка, казваме, че той има да работи много на земята, да заминава за онзи свѣтъ и пакъ да дохожда, докато най-послѣ завърши своята еволюция. Докато хората сѫ на земята, тѣ не могатъ да се примирятъ, понеже живѣятъ въ врѣме и пространство. Всѣки човѣкъ иска особени условия, особена обстановка, много мѣсто, да се разшири, никой да не го стѣснява. Обаче, когато хората влѣзатъ въ духовния свѣтъ, като души, тамъ могатъ да се събератъ всички на едно мѣсто, голѣмо като лѣшникъ. И въ лѣшника даже ще имъ бѫде широко. Душата има това прѣимущество, че маже да става малка, почти невидима, а сѫщеврѣменно може да стане голѣма, като вселената. Когато душата се материализира, тя се изявява на земята въ нѣкаква малка форма. Изкуството седи въ това, докато човѣкъ е на земята, въ тази малка форма, да влѣзе въ връзка съ душитѣ на другитѣ хора.

Казвамъ: силенъ човѣкъ е онзи, който има връзка съ душитѣ на другитѣ хора, като съ негови ближни. Душата на човѣка е вашиятъ ближенъ. Колкото е по-голѣмъ броя на душитѣ, съ които сте свързани, толкова съзнанието ви е по-неуязвимо, а паметьта —  по-силна. Успѣхътъ на човѣка зависи отъ броя на душитѣ, съ които е свързанъ. Когато музикантътъ свири, неговиятъ успѣхъ зависи отъ публиката, която го слуша. Колкото повече любители на музиката има срѣдъ публиката, толково повече и музикантътъ ще се вдъхнови. Ако публиката не разбира отъ музика, тя може да попрѣчи даже на музиканта. Имало е случаи, когато нѣкой музикантъ и пѣвецъ се е съвършено провалялъ на сцената, благодарение на публиката която не го разбирала, и по този начинъ не е могла да го вдъхнови. Освѣнъ това, който свири или пѣе, било прѣдъ публика, или прѣдъ единъ човѣкъ само, той трѣбва да бѫде обичанъ отъ тѣхъ. Въ любовьта е съсрѣдоточено съзнанието на всички разумни сѫщесгва, които взиматъ участие въ живота на човѣка и му помагатъ. Достатъчно е една душа да ви обича, за да бѫдете подкрѣпени въ мѫчнотиитѣ на вашия животъ. Прѣдставете си тогава, какво може да стане отъ човѣка, ако не една душа, а безброй души насочатъ любовьта си къмъ него! Такъвъ човѣкъ може да стане и музикантъ, и пѣвецъ, и поетъ, и художникъ. и ученъ Каквого пожелае, може да сгане. Велика сила е любовьта!

Нѣкой казва: Азъ залюбихъ еди-кого си. Да, този човѣкъ е залюбилъ една душа, но иска да я ограничи. Любовьта не се ограничава. Когато нѣкой иска да ограничи любовьта, той ще се намѣри въ голѣмо противорѣчие съ себе си. Това противорѣчие пъкъ ще прѣдизвика мракъ, тъмнина въ съзнанието му. Любовьта не може да се ограничи, понеже не произтича отъ едно сѫщество. Тя е колективна проява на всички разумни сѫщества. които сѫ завършили своето развитие и сѫ станали едно съ Бога. Любовьта на едного е колективната любовь на всички тия сѫщества. Ако любовьта на едного не е проява на колективната любовь на всички разумни сѫщества, тя не е любовь.

И тъй, любовьта е проява на любовьта на всички сѫщества, които сѫ завършили своето развитие и които сѫ дали пѫть на Божественото въ себе си. Вашата любовь е тѣхна любовь; вашата радость е тѣхна радость. И обратно: тѣхната любовь е ваша любовь; тѣхната радость е ваша радость. Ще кажете, че не разбирате тази любовь. Ако не разбирате тази любовь, това ни най-малко не значи, че вие не трѣбва да обичате. Ще обичате, колкото и както можете. Ако дамъ нѣкому единъ чувалъ, тежъкъ сто кгр., да го прѣнесе отъ едно мѣсто на друго, това не значи, че той трѣбва да го прѣнесе изведнъжъ. Ако е силенъ, той ще го тури на гърба си и изведнъжъ ще го прѣнесе. Ако е слабъ, ще развърже чувала, ще извади отъ него десеть килограма, послѣ още десеть килограма и ще го прѣнесе на нѣколко пѫти. Тъй щото, да разберете нѣщо, това още не значи, че всичко изведнъжъ ще разберете, но постепенно: днесъ малко, утрѣ малко и т. н. По сѫщия начинъ, когато човѣкъ е много гладенъ, той започва да трепери отъ гладъ, иска изведнъжъ да се нахрани. Не, той трѣбва да яде малко, но по-често. Любовьта на човѣка постоянно се изпитва, за да види той самъ, колко любовь има въ сърцето си.

Питамъ: майката какъ изпитва дѣтето си? Тя знае, запримѣръ, че дѣтето й обича баница. Направи хубава баница и му слага да яде. Въ момента, когато дѣтето се готви да яде, майката взима чинията съ баницата и я слага прѣдъ току-що дошлото негово другарче. Сега майката наблюдава, какво ще прави дѣтето й. Ако то се зарадва отъ постѫпката на майка си, стане отъ стола и отиде да я цѣлуне, това показва, че то има любовь. Обаче, ако се намръщи и започне да плаче, то нѣма любовь. По сѫщия начинъ и Богъ изпитва хората. Майката нѣма да лиши дѣтето си отъ баница, но изпитва ума, сърцето му. Тя ще му даде по-хубава баница, по-голѣмо парче, но дѣтето трѣбва да прояви любовьта си, както къмъ нея, така и къмъ ближнитѣ. Дѣтето трѣбва да вѣрва въ майка си, да знае, че тя е постѫпила умно. Може би, това парче баница не е приготвено за него. Неговото парче го чака. Човѣкъ трѣбва да има търпѣние, да чака своя дѣлъ, да чака да го поканятъ на мѣстото, опрѣдѣлено за него. Въ едно сѣмейство поканватъ 12 души на обѣдъ. Домакинята турила на масата 12 прибора, като е опрѣдѣлила, кой дѣ да седне. Дохожда единъ отъ поканенитѣ и, безъ да чака покана, сѣда на първо мѣсто. Влиза домакинътъ, вижда, че този гостъ заелъ първото мѣсто, и остава недоволенъ. Послѣ казва на жена си: Втори пѫть ще внимавашъ, да не ставатъ такива работи. Другъ гостъ бѣше прѣдвиденъ за това мѣсто. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ, да не внася въ съзнанието на другитѣ хора мисли, които създаватъ огорчения, пертурбации.

Сега, азъ искамъ да оставя въ ума ви слѣдната мисъль: не мислете за човѣка невѣрни нѣща! Нѣкой казва: Този човѣкъ нарочно постѫпи спрѣмо мене така, за да ме огорчи. Не говорете нѣща, въ които не сте убѣдени. Човѣкъ трѣбва да се стреми да бѫде абсолютно правдивъ. Отъ това зависи неговото правилно развитие. Кривитѣ мисли прѣдставятъ тъмни тѣла, които засѣнчватъ съзнанието му, вслѣдствие на което чувствата и мислитѣ на човѣка не вървятъ правилно. Щомъ мислитѣ и чувствата на човѣка не се развиватъ правилно, това се отразява и върху неговото здраве. Съврѣменнитѣ хора трѣбва да работятъ, именно, въ това направление. Тѣ не могатъ да постигнатъ това нѣщо изведнъжъ, но постепенно. Каквото помисли, почувствува или направи, човѣкъ трѣбва да се запита въ себе си: правъ ли съмъ, или не? Ако си отговори положително, нека даде мѣсто на тѣзи мисли и чувства въ себе си; ако си отговори отрицателно, нека работи върху себе си, да се освободи отъ тѣхъ.

И тъй, като говоря по този начинъ, вие ще кажете, като Давида: „Тежко е орѫжието, което Саулъ ми даде. Азъ ще взема старото си орѫжие, тоягата, съ която досега съмъ се бранилъ.“ Той взе старото си орѫжие, което му прилягаше. Сега и на васъ казвамъ: ако старото не ви прѣчи и можете да се ползувате отъ него, дръжте го, не го събаряйте. Обаче, ако сте недоволни отъ старото, разрушете го, хвърлете настрана старитѣ греди, замѣстете ги съ нови и започнете да градите. Всѣки трѣбва да постави здрава основа на своя животъ, защото този градежъ не е само за сегашнния животъ, но за вѣчностьта. Щомъ новото се съгради, старото само по себе си ще рухне.

Питамъ: прогресивна ли е думата любовь? Когато произнасяте думата любовь, вие трѣбва да разбирате нейнитѣ вибрации. Когато произнасяте думата любовь, вие трѣбва да изпитвате свещенъ трепетъ въ себе си. Ако поетътъ произнесе думата любовь, той трѣбва да я произнесе така, че всѣки да я почувствува. Всѣка дума, правилно произнесена, е ключъ, съ който може да се отварятъ желѣзни врати. Ако отидете при нѣкой скѫперникъ банкеръ и произнесете правилно думата милосърдие, той трѣбва веднага да отвори касата си. Опитвали ли сте се да произнесете думата „любовь“ така, че да видите нейното въздѣйствие върху себе си? Произнесете думата любовь въ гнѣвно съсгояние и вижте, какво дѣйствие ще укаже върху васъ. Ако гнѣвътъ ви прѣмине, и вие се почувствувате спокойни, разположени, значи, правилно сте я произнесли. Духовниятъ животъ не търпи никакъвъ фалшъ, никаква неискреность. Когато човѣкъ говори, всѣка изказана дума отъ него трѣбва да е въ съгласие съ смисъла, съ съдържанието и съ интонацията. Нѣма ли това единство между думитѣ и начина, по който тѣ се изказватъ, ще се яви голѣмъ дисонансъ, какъвто сѫществува и въ пѣнието. Когато между думитѣ и тоноветѣ на една пѣсень има съгласие, тя е напълно хармонична. Иначе, ако това съгласие не сѫществува, въ пѣсеньта ще има дисонанси. Какво ще кажете за нѣкои отъ българскитѣ пѣсни: „Заплакала е гората“, „Стоянъ, мами, думаше“, „Докога, мамо, по гурбетъ ще ходя“, „Хайде ме, мамо, ожени, млада булчица да имамъ“. Питамъ: права ли е тази идея, че майката трѣбва да жени сина си? Синътъ самъ не може ли да се ожени? Това е идея, вложена отъ самия поетъ, който съчинилъ пѣсеньта. Той искалъ да ожени сина, че кара майката да го жени.

Когато изучавате българскитѣ пѣсни, ще забѣлѣжите, че тѣ сѫ монотонни. Въ хороводнитѣ пѣсни има нѣщо живо. Когато поетътъ описва нѣщо, трѣбва да го опише вѣрно и по форма, и по съдържание. Тагоре, запримѣръ, е силенъ по това, че има вѫтрѣшно разбиране на нѣщата. Той се обръща къмъ невидимото, влиза въ разговоръ съ него. Послѣ, той говори за Бога, а това развива въ човѣка извѣстна мекота. Защо? — Защото прѣдметътъ, който той люби, отговаря на неговата любовь. Човѣкъ не може да люби едно говедо; той не може да люби единъ камъкъ. Може ли камъкътъ да отговори на човѣшката любовь? Любовьта се опрѣдѣля отъ съзнанието на любещата душа. Ако ти любишъ една душа, а тя не съзнава, това не е любовь. Любовьта е свещенъ актъ. Ако ти обичашъ нѣкого и се запитвашъ, дали го обичашъ, това не е любовь. Любовьта не може да има двѣ лица. Тя е отношение между двѣ души, което не се е зародило днесъ Любовьта, която днесъ се проявява между двѣ души, е резултатъ на отношения, които сѫ сѫществували въ продължение на нѣколко живота. Когато нѣкой казва, че любовьта сега се е проявила въ него, той не говори право. Тази любовь се е приготовлявала отъ двѣ-три хиляди години насамъ, а днесъ само се е проявила. Тъй щото, когато срещнешъ човѣкъ, на когото любовьта се е приготовлявала отъ двѣ хиляди години насамъ, ти ще гле дашъ на нея, като на свещенъ актъ въ живота. При това, нѣкой казва: Нищо не струва любовьта на този човѣкъ. Какво искате вие? Тя не може да изникне като гѫба отъ земята. Щомъ тази любовь сѫществува двѣ хиляди години вече, тя може да сѫществува хиляди години още, да образува голѣмо море, въ което ти ще искашъ да плавашъ съ своята лодка. Въпросъ е, дали тогава ще те пуснатъ въ това море. Когато Христосъ произнасяше думата любовь, тогавашнитѣ равини се смѣеха, тѣ не бѣха готови за тази любовь. Затова Христосъ каза, че ще излови всички ония риби отъ морето, които не могатъ да живѣятъ въ тази вода. Човѣкътъ на безлюбието не може да живѣе въ любовьта - нищо повече!

Нѣкой казва: Богъ е създалъ свѣта за забавление. Не, свѣтътъ, въ който Богъ живѣе, не може да бѫде за забавление. Когато Богъ създалъ свѣта, Той е носилъ човѣка въ ума си, въ сърцето си, въ душата си и въ духа си. Щомъ е така, човѣкъ трѣбва да гледа на създаването на свѣта като на свещенъ актъ и да е готовъ на всѣкакви жертви заради своя Създатель. При това положение сѫ изключени всички съмнѣния и противорѣчия въ живота на човѣка. Ако Богъ не е носилъ човѣка въ ума си, той не би дошълъ въ свѣта. Слѣдователно, нашето сѫществуване е доказателство за сѫществуването на Бога. Богъ казва: „Понеже си ме забравилъ, и азъ те забравихъ.“ Ако съгрѣшимъ на физическия свѣтъ, отписватъ ни оттамъ; ако съгрѣшимъ на астралния свѣтъ, отписватъ ни оттамъ; и най-послѣ, ако съгрѣшимъ на умствения свѣтъ, пакъ ни отписватъ. Щомъ ни нѣма въ физическия, въ астралния и въ умствения свѣтъ, остава ни само причинния свѣтъ, дѣто ние сами заличаваме своето сѫществуване. Хората сами се отказватъ отъ своитѣ мисли, чувства и постѫпки, искатъ отъ Бога друга форма, искатъ Той да изяви любовьта си къмъ тѣхъ по другъ начинъ. Така тѣ се отказватъ отъ резултатитѣ на милионитѣ години. Вие мязате на нѣкой писатель, който написалъ сто тома, и единъ день се отказва отъ тѣхъ, не иска да ги признае. Той казва: Азъ искамъ да започна отново да работя.

Казвамъ: вие трѣбва да държите въ ума си положителни мисли, да не отричате онова, което досега сте направили, но да продължавате всѣки день да прибавяте по малко нѣщо къмъ направеното. Мнозина се запитватъ, дали сѫ на правъ пѫть. Едно е важно за васъ: когато свѣтътъ се е създавалъ, дали сте били въ ума, въ сърцето, въ душата и въ духа на Бога. Щомъ си отговорите положително, щомъ прѣведете тия положения въ тѣхния дълбокъ вѫтрѣшенъ смисълъ, вие ще намѣрите мѣстото, до което сте стигнали, ще видите прогреса, който сте направили. Да се отречете отъ това, което досега сте постигнали, значи да привлѣчете смъртьта. Казватъ нѣкои, че хората ги прѣслѣдватъ, че искатъ да ги убиятъ и т. н. — Това е невъзможно. Защо? — Ако ти си първата халка отъ една верига, а другитѣ хора сѫ останалитѣ халки отъ сѫщата верига, невъзможно е първата халка да се прѣмахне. Първата халка показва посоката, по която трѣбва да се движатъ и останалитѣ. Ако се махне първата, и другитѣ ще отидатъ слѣдъ нея. Докато първата е на мѣстото си, и другитѣ ще вървятъ слѣдъ нея. Възможно ли е да си играете съ това, което Богъ е създалъ? Всички хора сѫ свързани единъ съ другъ. Ако единъ отива нагорѣ, и другитѣ ще вървятъ нагорѣ. Божието благо се дава еднакво на всички. Важно е слънцето да изгрѣва, а за кого изгрѣва, не е важно. Трѣбва ли да питамъ, за мене ли изгрѣва слънцето? Ако слънцето, изгрѣва за мене, ще се радвамъ; ако не изгрѣва за мене, пакъ ще се радвамъ. Щомъ слънцето изгрѣва, обърни погледа си нагорѣ и кажи: Господи, благодаря, че има праведни хора въ свѣта, за които слънцето изгрѣва. Щомъ за тѣхъ изгрѣва, и азъ ще се грѣя на него. Обаче, правата мисъль е, че слънцето изгрѣва за всички. Още по-вѣрно е, че слънцето върши волята Божия.

Сега, като говоря по този начинъ, азъ не искамъ да се спъвате отъ думитѣ ми, да мислите, че нѣмате достатъчно опитности, или че не познавате Бога. Докато човѣкъ живѣе, въ него постоянно ставатъ промѣни, той постоянно расте и се развива. Докато слънцето грѣе, въ съзнанието на човѣка постоянно ставатъ промѣни, той постоянно расте и се развива. Щомъ сте рѣшили да слѣдвате пѫтя къмъ Бога, и възгледитѣ ви за живота трѣбва да се изправятъ. Вие трѣбва да увеличите вѣрата си, да развиете милосърдието си, да имате довѣрие къмъ хората. Нѣкой казва: Азъ имамъ довѣрие къмъ хората. Колцина отъ васъ биха приели въ дома си единъ бѣденъ, подозрителенъ човѣкъ? Ако го приемете, ще го слѣдите, да не открадне нѣщо. Прѣди още да е дошълъ този човѣкъ въ вашия домъ, вие трѣбва въ съзнанието си да провѣрите, какъвъ е той. Ако е добъръ, честенъ човѣкъ, въ съзнанието ви ще се яви слаба, приятна свѣтлина, която постепенно ще се увеличава, като че нѣкой човѣкъ слиза отъ планината съ свѣщь. Нѣма да мине много врѣме, и вие ще чуете, че нѣкой хлопа на вратата ви. Единъ гласъ отвѫтрѣ ще ви каже, че този, който хлопа на вратата, е онази свѣщь, онази свѣтлина, която прѣди малко се яви въ съзнанието ви. Обаче, и да прѣживѣе такова нѣщо, човѣкъ лесно забравя, и като се натъкне на подобенъ случай, той, или нѣма да приеме бѣдния човѣкъ дома си, или, ако го приеме, ще го слѣди, ще се съмнява въ него да не го обере. Тъй щото, всѣко чисто съзнание, което се приближава къмъ насъ, внася въ съзнанието ни малка свѣтлинка. Ако влѣземъ въ съприкосновение съ Божественото съзнание, ние чувствуваме радость въ душата си и подемъ въ духа си.

И тъй, когато човѣкъ произнася думата любовь, отъ състоянието му ще зависи, какъвъ ефектъ тя ще произведе. Гладниятъ ще я произнесе по единъ начинъ; ситиятъ —  по другъ начинъ. Много хора днесъ се стѣсняватъ да произнесатъ думата любовь. Защо? — Понеже тази дума за тѣхъ има двоякъ смисълъ. Затова. казвамъ: когато човѣкъ иска да произнесе една дума, той трѣбва да се освободи отъ нейното двояко значение. За да избегне двойния образъ на тази дума, той трѣбва да я замѣсти съ друга, подобна на нея. Слѣдователно, всѣка дума, която произнасяте, трѣбва да има чистъ образъ. Запримѣръ, думитѣ милосърдие, вѣра, надежда, обичь сѫ чисти, понеже нѣматъ двоякъ смисълъ. Чиститѣ думи правятъ човѣка младъ, силенъ, здравъ, а лошитѣ, нечиститѣ думи създаватъ цѣлъ хаосъ въ него. Всѣка дума трѣбва да отговаря на своя вѫтрѣшенъ смисълъ. Който проповѣдва учението на любовьта, той трѣбва да носи нейния свещенъ огънь въ сърцето, въ ума, въ душата и въ духа си. Само този човѣкъ може да говори за любовьта и да люби. Само на този човѣкъ думитѣ иматъ смисълъ. Всѣки може да провѣри тази истина. Достатъчно е човѣкъ да възприеме минимална часть отъ любовьта, за да почувствува радость въ душата си и подемъ въ духа си.

Любовьта е онази велика, мощна сила въ свѣта, която е въ състояние да се справи съ всички мѫчнотии, противорѣчия и разочарования въ живота на човѣка.

*

„Вѣренъ, истиненъ, чистъ и благъ всѣкога бѫди!“

*

10. Лекция отъ Учителя,

на 24 ноември, 1926 г. София.