Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1934_08_12 Противоречия и възможности

Съборни Беседи Витоша

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Della

Della

    Member

  • Moderators
  • 19 Мнения:

Публикувано 10 февруари 2015 - 06:06

"Великото в живота"
 

Съборни беседи  от Учителя, държани август 1934 г. на Витоша (Яворови присои).  

 

Книгата за теглене на PDF

 

Съдържание на томчето - нов правопис

 

Съдържание на томчето - стар правопис

 

 

 

 

Противоречия и  възможности.*

 

*Деяния на Апостолитѣ, 7 гл.

 

 

 

Въ човѣшкото естество сѫществуватъ три голѣми противоречия и три голѣми възможности, отъ които произтичатъ всички нещастия и блага за човѣка. Отъ противоречията произтичатъ всички страдания, а отъ възможноститѣ — всички блага. То­ва е такава философия, за предаването на която сѫ нужни не само день-два, но най-малко хиляда годи­ни. Тѣзи хиляда години сѫ необходими за предава­нето само на една лекция отъ цѣлата философия. Представете си тогава, колко години сѫ необхо­дими за цѣлата философия! За да си представи човѣкъ, каква е тази философия, нѣкои учени я сравняватъ съ вѣчностьта. Какво нѣщо е вѣчностьта? За да си съставите понятие за вѣчностьта, ще приведа аналогията, съ която си е послужилъ единъ отъ древнитѣ мѫдреци. Той казва: За да имате понятие за вѣчностьта, представете си една голѣма земя съ 400 хиляди мили дължина, 400 хиляди мили широчина и толкова дебелина. Тази зе­мя е нѣщо подобно на голѣмъ островъ, на кой­то всѣка година прелита една птица; тя взима по една малка частица отъ нея и я занася на друго мѣсто. Колкото време се употрѣби, за да се пре­несе земята на това мѣсто, толкова време трае първата секунда на вѣчностьта.

 

Често вие се натъквате на известни противо­речия, но не знаете тѣхния произходъ. Сѫщо така изживявате известно недоволство, скръбь, умраза, но отде сѫ дошли тия чувства, тия състояния, не знаете. Напримѣръ, вие не знаете, че умразата е отъ висока култура. Защо? — Защото съще­ствата отъ низка култура, каквото е, напримѣръ, глистея, не познаватъ това чувство. Да мразишъ, да завиждашъ, за това се изисква доста висока култура. Само умниятъ човѣкъ е способенъ да мрази, да завижда, да върши престѫпления. За да направи едно престъпление, понѣкога човѣкъ мисли години, планува, решава, до­като най-после го извърши. Умъ се иска за престѫпленията. Колко време е мислилъ човѣкъ, до­като направи ножа! Да се направи единъ ножъ, съ такава форма, каквато днесъ има, това съставя цѣла епоха въ развитието на човѣчеството. Който пръвъ е измислилъ ножа, той е ималъ предъ видъ благото, спасението на човѣчеството. Наистина, ножътъ и до днесъ е благо за човѣка, но сѫщевременно той е и негово нещастие, защото го за­робва. Отъ една страна ножътъ може да спаси човѣка, а отъ друга — да го зароби. Тази работа прилича на спасителя на единъ търговецъ, който дошълъ ужъ да го спасява, а го насилилъ и взелъ паритѣ му. Това се разправя въ единъ анекдотъ. Двама разбойници нападнали единъ търговецъ, съ цель да го обератъ. Въ това време дошълъ трети, съ желание да освободи търговеца отъ разбойницитѣ. Той изпѫдилъ разбойницитѣ и завелъ тър­говеца у дома си, като му казалъ: Сега ще ми дадешъ всичко, каквото имашъ въ себе си и ще благодаришъ, че те избавихъ отъ рѫцетѣ на разбой­ницитѣ.— Какво добро направилъ той на търговеца? И той постѫпилъ като двамата разбойници. Ако търговецътъ се бѣше противопоставилъ да му даде паритѣ, които ималъ въ джоба си, и той щѣше да постѫпи като разбойницитѣ.

 

Казвамъ: характерътъ на хората се познава при изпитанията въ живота. Много родители, напримѣръ, се радватъ на малкитѣ си деца, считатъ, че тѣ сѫ ангелчета. Дайте на едно отъ тия ангел­чета една ябълка и после му я поискайте назад, ще видите, доколко това дете е ангелче. Казвате за нѣкой човѣкъ, че е светия. Дайте на този чо­вѣкъ една кѫща и следъ време се опитайте да му я вземете. Този светия веднага ще каже: Защо взимате кѫщата ми? Нали за Бога я дадохте? То­ва не е светийство. Нѣма защо да задържа той кѫщата за Бога. Богъ не се нуждае отъ никакви кѫщи. Истинскиятъ светия ще каже: Заповѣдай, братко, вземи кѫщата си. Азъ и безъ кѫща мога да живѣя. Изобщо, въ даването човѣкъ се изпитва. Нѣкой даде нѣщо, или направи нѣкакво добро и после казва: Много дадохъ, излъгахъ се. — Това показва, че ти си съгрѣшилъ. Когато човѣкъ дава повече или по-малко, отколкото трѣбва, и въ два­та случая грѣши. Той трѣбва да дава точно, кол­кото е опредѣлено. Когато прави добро, човѣкъ никога не трѣбва да съжалява, но всѣкога съ радость да си спомня, че е направилъ нѣкакво добро. Ближниятъ, на когото е направилъ доброто, сѫщо така съ радость трѣбва да си спомня за направеното добро. Истинско добро е това, което предизвиква радость въ Бога, въ ближния ти и въ самия тебе. Ако при всѣко направено добро едновременно не се предизвика тази тройна радость, то не е напра­вено, както трѣбва.

 

Въ 7 гл. отъ Деянията на Апостолитѣ се го­вори за историята на еврейския народъ, за живота и изпитанията на Иосифа. Отъ цѣлата глава се вижда, какви сѫ били тогавашнитѣ евреи. Яковъ ималъ 12 сина, единъ отъ които билъ Иосифъ. Той сънувалъ два съня, които разказалъ на баща си и на братята си, съ което събудилъ тѣхната зависть: тѣ го продали на търговци, които оти­вали за Египетъ, а следъ това напръскали дрехата му съ кръвь отъ животно, да докажатъ на баща си, че Иосифъ билъ изяденъ отъ звѣръ. Съ това тѣ дали добъръ урокъ на Иосифа, да разбере, какъ може 11 братя да му се покланятъ, какъ може баща да му се кланя. Иосифъ вѫтрешно проявилъ щеславие. Не е трѣбвало да разказва той сънища­та си нито на братята си, нито на баща  си. Съни­ща сѫ това, тѣ не сѫ нѣщо реално. Обаче, братята му завидѣли, какъ е възможно да дойде день, когато тѣ да му се поклонятъ. Отъ втория сънь пъкъ ба­ща му се докачилъ и казалъ: Нима ти ще ни станешъ господарь, че ще трѣбва и азъ, и майка ти, и братята ти да ти се покланяме?

 

Днесъ всички хора правятъ сѫщата грѣшка, като тази на Иосифа и на 12-тѣ отци на Израиля, неговитѣ братя. Иосифъ ималъ известни слабо­сти, за които трѣбвало да отиде въ Египетъ, а после да лежи две години въ затворъ. Когато билъ въ дома на Фараона, невидимиятъ свѣтъ го поставилъ на изпитъ, да се опита цѣломѫдрието му. Той избѣгалъ отъ изкушението, но вината му се заключавала въ това, че не събудилъ въ жената възвишени и благородни чувства, а лоши, низки чувства. Това показва, че и въ него имало нѣщо криво. Кривото се заключавало въ това, че не билъ много уменъ. Може ли да се нарече уменъ човѣкъ онзи, който, като срещне своя приятель, започне да му отваря каситѣ си, библиотекитѣ си, да показва, колко богатства, колко знания има? Съ богатствата, съ знанията си, той излага своя приятель на изкушение. Следователно, не излагайте приятеля си на изкушение съ вашитѣ богатства и знания.

 

Това, което Иосифъ преживѣ, трѣбваше да стане. Така се изпитва всѣки човѣкъ. Хиляди го­дини трѣбваше да минатъ, за да се разбере, защо, именно, Иосифъ е пострадалъ отъ братята си и отъ Фараона. Хиляди години още има да учите! Дълго време още птицата ще отива и ще се връ­ща, ще пренася зрънце по зрънце земята, докато отъ старата земя се създаде нова.

 

Казвате: Не можаха ли тия нѣща да се избегнатъ? — Всичко, което е станало, трѣбваше да стане. Ако не бѣха станали тия нѣща, нѣмаше какво да четете и да учите. Тъй щото, по-добре е, че всички тия нѣща сѫ станали, макаръ и съ своитѣ противоречия, отколкото да не бѣха ста­нали. Това, което Иосифъ не можа да довърши, други дойдоха следъ него и го свършиха. Съ това, което стана, се разкриха грѣховетѣ и слабоститѣ на Иосифа и на братята му. Като отидоха при Иосифа да купуватъ храна, той ги постави на изпитъ — задържа при себе си най-малкия си братъ, Вениаминъ, а останалитѣ пусна да си отидатъ. Тѣ започнаха да плачатъ, да се разкайватъ и да говорятъ помежду си: Каква напасть ни сполетѣ! Ние продадохме брата си, но ето, днесъ иде въз­мездие за нашето престѫпление. — Колко години трѣбваше да минатъ, докато тѣ съзнаятъ въ себе си престѫплението, което сѫ извършили по отно­шение на брата си! Едва тогава тѣ се изповѣдаха предъ баща си за стореното отъ тѣхъ съ Иосифа. Тогава и Иосифъ имъ разказа своитѣ изпитания и погрѣшки. И най-после заключи: Отсега нататъкъ всички ще вървимъ по Божиитѣ пѫтища и нѣма повече да грѣшимъ. Следователно, всѣки чо­вѣкъ, всѣки народъ, който не върши волята Божия, е осѫденъ на голѣми страдания.

 

Питамъ: ако днесъ, три хиляди години отъ времето на Иосифа, ви дадатъ задача като него­вата, какъ ще я решите? Или, ако следъ измина­ването на две хиляди години следъ Христа, ви дадатъ задача като Неговата, какъ ще я решите? Много отъ съвременнитѣ християни, като се натъкнатъ на нѣкое малко страдание, едва го понасятъ. Страданията сѫ за героитѣ. Който не страда, той не може да бѫде герой. Първото страдание, което се дава на човѣка, показва, че въ него има условия да стане герой. Страданията повдигатъ човѣка, правятъ го силенъ, мощенъ, великъ. Яко не страда, човѣкъ нищо не може да постигне. Ко­гато нѣкой страда, Божественото въ него му на­шепва: Не се смущавай, отъ тебе човѣкъ ще стане. Страданията сѫ скѫпоценни камъни, които украсяватъ човѣка. Който види тия камъни върху човѣка, той изпитва въ себе си желание да ги обсеби, да ги открадне. Болката, която човѣкъ изпитва при страданието, се дължи не толкова на това, че страда, колкото на факта, че се чувствува разпънатъ: отъ една страна го теглятъ отвънъ, да му взематъ скѫпоценния камъкъ — страданието, отъ друга страна той тегли, да задържи тази скѫпоценность за себе си. Който не разбира смисъла и цената на страданието, той  казва: Защо ми се даде това страдание?

 

Мнозина смѣсватъ страданието съ мѫчението и съ труда. Страданията представятъ обвивкитѣ на Божественитѣ ценности, които въ бѫдеще ще красятъ главитѣ ви. Ако страданията не сѫществуваха, хората щѣха за винаги да останатъ голи, сухи кости, отъ които нищо не можеше да излѣзе. Ако можеше безъ страдания, нито Христосъ, нито апостолитѣ, нито мѫченицитѣ биха страдали. Страда­нията сѫ сѫществували и преди Христа,и въ Не­гово време, а сѫществуватъ и днесъ. Който върви по пѫтя на разумнитѣ страдания,той върви въ Бо­жествения пѫть.Да мисли човѣкъ, че може и безъ страдания, това значи да е взелъ крива посока въ живота. Едно трѣбва да знаете: следъ всѣко стра­дание, следъ всѣка скръбь иде радость, съответна на скръбьта. Колкото голѣма е била скръбьта, тол­кова голѣма ще бѫде и радостьта. Радостьта иде всѣкога, следъ като човѣкъ занесе страданието на неговото мѣсто. Какво значи да занесе човѣкъ страданието на неговото мѣсто? Да занесешъ стра­данието на мѣстото му, това значи да го изтърпишъ до край.Щомъ изтърпишъ страданието до край, ти придобивашъ онази скѫпоценность, която се съдържа въ него. Щомъ придобиешъ тази скѫпоценность, радостьта иде вече като естествено последствие на придобивката. Тази е философията на страданието. Всичко друго, вънъ отъ страда­нията и радоститѣ, е преходно, временно. Нѣкога и страданията ще престанатъ, но днесъ, при се­гашното развитие на хората, тѣ сѫ необходими.

 

Сега всички трѣбва да бѫдете герои. Като ви дойде нѣкое страдание, не бързайте да го хвър­лите на земята, но кажете: Безъ страдания на земята не може. Пѣешъ ли, носи страданието. Работишъ ли, носи страданието. Имашъ да давашъ, носи страданието. Обиратъ те, носи страданието. Мѫчатъ те, носи страданието. Каквото и да става съ тебе, носи страданието и напредъ върви!

 

Нѣкой се оплаква, че пострадалъ много.— Отъ какво пострадалъ? Борилъ се съ котка, и тя оставила следи по лицето му. Или се борилъ съ куче, което сѫщо така оставило следи по лицето му. Може да се е борилъ и съ лъвъ, който оставилъ следитѣ си по тѣлото, по дрехитѣ му. Най- после човѣкъ може да се бори и съ дявола. Какво оставя дяволътъ? Той оставя своята чернота. Като излѣзе отъ борбата си съ дявола, човѣкъ почер­нява, погрознява и започва да съжалява, че е влѣзълъ въ борба съ него. Каквото и да прави, човѣкъ трѣбва да се бори съ дявола. Той е голѣмъ майсторъ въ борбата. Всички се отвръщаватъ отъ дявола, а въпрѣки това всѣки день дружатъ съ него. Тукъ ще го видите да чука чаша за здраве съ нѣкои добри хора. Тамъ ще го видите, че влѣзълъ въ съдружие съ нѣкой богатъ търговецъ. Всички се радватъ на веселостьта му, на сладко­думието му, на доброжелателството му — не го познаватъ хората. Защо?—Защото тѣ си го представятъ особенъ, не като човѣка, вследствие на което попадатъ въ неговитѣ примки. Следъ като създаде редъ неприятности, той ще дойде да ви съжалява, че сте пострадали много, че сѫ ви излъгали и казва: Да бѣхъ дошълъ при васъ, нѣмаше да пострадате така. Като разберете единъ день, че дявольтъ ви е създалъ всички нещастия, вие се връщате пакъ къмъ старата философия и казвате: Защо стана така? — Защото другояче не можа да стане. За подобни случаи, турцитѣ казватъ:„Или си отваряй очитѣ,или ще ти ги отворятъ!" Съ други думи казано: Или разбирай, какъ ставатъ нѣщата, или ще те накаратъ да разберешъ.

 

Съвременнитѣ хора сѫ дошли до положение, да работятъ главно за себе си. Добро е това, но то съставя една трета отъ цѣлата работа.Други сѫ отишли по-нагоре, тѣ работятъ освенъ за себе си, още и за ближнитѣ си. Това съставя две трети отъ цѣлата работа. Най-после човѣкъ трѣбва да работи и за Бога, да завърши цѣлия крѫгъ на работата. Значи, човѣкъ трѣбва да работи въ три направления: за себе си, за ближния си и за Бога. Или, обратно: за Бога, за ближния си и за себе си. Отдето и да започне работата, резултатътъ ще бѫде единъ и сѫщъ. Всѣки трѣбва да държи въ съзнанието, въ ума си мисъльта за тѣзи три ра­боти — да работи едновременно за себе си, за ближния си и за Бога. Ако работи изключително за себе си, човѣкъ се намира въ областьта на свещения егоизъмъ, отдето идатъ всички страдания и нещастия. Свещениятъ егоизъмъ не носи нищо добро за човѣчеството. Досега хората сѫ работили за себе си повече, отколкото трѣбва. Едва сега тѣ започватъ да работятъ за ближнитѣ си.

 

Време е вече хората да започнатъ работа за Бога. Като работятъ за себе си, мнозина мислятъ,че работятъ за Бога. Какво значи да се работи за Бога? Хиляди години трѣбва да се разправя на хората, какво значи работа за Господа. За да работи за Господа, първо човѣкъ трѣбва да отиде при Него, да Го проучава, да види, какъ Той работи. Не можете да работите за Бога, докато сами не видите, какъ Той работи. Щомъ започнете да работите като Бога, вие работите вече за Него. Докато дойдете до тази работа, дълго време трѣбва да учите, какъ Богъ работи. Тъй щото, когато работите за Бога, ще се учите отъ Него, какъ Той работи. Като работите за ближния си, ще се учите отъ него, какъ той ра­боти. Като работите за себе си, сѫщо така ще се учите отъ себе си. По този въпросъ вие сте спе­циалисти, по-голѣми авторитети отъ васъ не сѫществуватъ. Що се отнася до работа за себе си, всички сте генерали. Щомъ дойде до работа за ближния и за Бога, тамъ сте обикновени войници. Засега бихъ желалъ да станете генерали въ рабо­тата си за ближния. Колкото се отнася до работа за Господа, това е въпросъ на близко или далеч­но бѫдеще — отъ васъ зависи.

 

И тъй, за когото и да работите — за себе си, за ближния си или за Бога, поставете любовьта за основа на всѣка работа! Страданието е работа, радостьта — почивка. Следователно, дойде ли стра­данието на гости въ дома ви, поканете го любезно,усмихнете му се и кажете:Много те очаквахъ, много плакахъ за тебе, но заслужава да се плаче. Какво ви струва да се усмихнете на страда­нието? Нѣкой ви обралъ. Трѣбва ли да страдате за това? Като срещнете този, който ви обралъ, усмихнете му се и кажете: Заповѣдай и другъ пѫть. Ако имахъ повече, още бихъ ти далъ. — Това значи герой!

 

Сега, нека всѣки отъ васъ си избере поне по едно нѣщо за приложение отъ това, което говорихъ тази сутринь. Много нѣща има за прило­жение, и то най-разнообразни. Нека всѣки си избере нѣщо, но ще внимавате да не се яви между васъ вѫтрешно недоволство.Това недовол­ство може да се дължи на обстоятелството, че нѣкой задигналъ най-хубавитѣ дрехи, а за другитѣ не останали такива. Другъ пъкъ задигналъ единъ скѫпоцененъ пръстенъ, или златенъ часовникъ, или златно перо за писане, или сребърна лъжица, чаша, или нѣкакъвъ скѫпъ приборъ за ядене. Нека всѣки си избере това, което му е нужно, а не това, на което всички се нахвърлятъ. Ако ви трѣбва лъжица, вземете я; ако ви трѣбва пръстенъ, вземете го; ако ви трѣбва огърлица, вземете я. Всѣки да си вземе това, което за дадения случай му е необходимо. Който иска да се жени, той непременно трѣбва да има огърлица. Безъ огър­лица човѣкъ не може да се жени. Когато посаждатъ житото въ земята, става годяването му. Като покълне, става сватбата му. Когато започне вър­шитбата, хорото се върти. И най-после, когато житото се смели и приготви на хлѣбъ, щастието иде. Значи, тогава невѣстата, младата булка влиза въ устата на хората, които започватъ да я дъвчатъ.

 

Следователно, когато житото страда, вие се смѣете, радвате се. Тази е първата усмивка, която човѣкъ е направилъ. Като слушате да ви се го­вори така, вие казвате, че ви залъгватъ. Какво значи залъгването? Залъгване е, когато ви обещаватъ нѣщо, а не го даватъ. Щомъ ви дадатъ обе­щаното, това вече не е залъгване, то е нѣщо реално. Човѣкъ търси любовьта и, ако не я намѣри, казва, че го залъгватъ. Щомъ намѣри лю­бовьта, той е доволенъ вече, защото се е домогналъ до нѣщо реално. Залъгването е методъ. Докато заставятъ детето да отиде на училище, залъгватъ го, даватъ му това-онова. Щомъ влѣзе въ училището, започватъ вече да го учатъ. И презъ периода на ученичеството, ученикътъ пакъ се залъгва. Съ какво ? — Съ хубави бележки, съ награди, съ свидетелства. Всички тия нѣща сѫ все залъгалки. Хубави сѫ залъгалкитѣ, но най-добро отъ всичко е знанието, което човѣкъ придобива. Истинско знание е това, което човѣкъ всѣкога може да употрѣби, както за свое благо, така и за благото на другитѣ. Всичко друго, което не може да използува за свое и за общо благо, не е знание.

 

Въ прочетената глава, въ лицето на мѫченика Стефана виждаме герой, когото убиватъ съ камъни, но той прощава, като се обръща къмъ Бога съ думитѣ: „Господи, прости имъ, тѣ не знаятъ, какво правятъ." Стефанъ разбираше смисъла на страданието. Той гледаше на страданието като на скѫпоценность. Ако хвърлятъ камъкъ върху нѣкой обикновенъ човѣкъ, той ще каже: Убиха ме! Мене ли намѣриха да убиватъ съ камъни?- Нѣкога ще ви биятъ съ малки камъни, а нѣкога съ голѣми. Съ каквито камъни да ви биятъ, вие трѣбва да имате предъ видъ философията на страданията и геройски да понесете всичко. Кога­то влизате въ нѣкоя градина съ плодове, вие оти­вате при една ябълка, откѫсвате най-голѣмата, най-зрѣлата и красива ябълка и казвате: Отлична е тази ябълка. Защо не постѫпвате по сѫщия начинъ и когато ви замѣрятъ съ нѣкой голѣмъ камъкъ? Вземете този камъкъ въ рѫката си, сти­снете го, превърнете го въ скѫпоцененъ и го дайте на онзи, който ви е ударилъ съ него. По този начинъ вие ще победите. Какъ постѫпвате днесъ, когато нѣкой ви удари съ камъкъ? Навеждате се, взимате камъка и го хвърляте върху неприятеля си. И той се навежда, взима още единъ камъкъ и ви удря съ него. Така се започва престрелка, хвър­ляне на камъни отъ дветѣ страни, както децата си играятъ съ топки.

 

Казвамъ: бѫдете герои да носите страданията си. Вие викате къмъ Христа, молите се да ви по­сети. Но ако Христосъ дойде при васъ, едва ли ще Го изтърпите единъ день. Ще Му кажете: Го­споди, можешъ вече да си отидешъ, защото, откакъ дойде при насъ, голѣми нещастия ни сполетѣха. Защо сте недоволни отъ Христа? — Защото, когато дойде въ домоветѣ ви и намѣри пълни шишета, Той ще каже: Изпразнете това шише, изпразнете онова шише! Като не знаете, какво по-натътъкъ ще прави Той съ празнитѣ шишета, вие казвате: От­какъ дойде Христосъ въ дома ни, оголѣхме, кѫщата ни се изпразни. Обаче, Христосъ прилага единъ великъ методъ: старото излива, а ново, чисто налива. Нали и вие постѫпвате така? Когато при васъ дойде нѣкой ученикъ, дадете му една хубава кни­га. Когато гладенъ човѣкъ дойде при васъ, давате му отъ най-хубавия хлѣбъ, съ който и вие се хра­ните. Когато жаденъ човѣкъ дойде при васъ, давате му оть най-хубавата вода, която и вие пие­те. И най-после, когато приятельтъ ви дойде при васъ, давате му най-хубавата мисъль, която държи­те за себе си. Какво приятелство е това, ако вие не можете да имате помежду си най-хубави мисли и чувства ? Истинскиятъ животъ седи въ чистотата. Много лоши мисли и чувства могатъ да минатъ покрай васъ, но вие не трѣбва да ги пущате да влъзатъ вѫтре. Това е геройство. Срѣщате мечки, вълци — не се възмущавайте отъ тѣхъ. Има три вида мечки: външни, вѫтрешни и Боже­ствени мечки. Сѫщо така има и Божествени коне. Напримѣръ, пророкъ Илия се възнесе на небето съ огнена колесница, съ три Божествени коня. Това сѫ отвлѣчени работи, които не сѫ за всички хора. Тѣ сѫ само за възрастнитѣ. Голѣмитѣ, дълбокитѣ книги сѫ за ученитѣ хора, а за васъ сѫ малкитѣ книги, букварчетата.

 

Често съвременнитѣ хора задаватъ въпроса: Не можа ли Христосъ да не страда? — Азъ не се занимавамъ съ този въпросъ, защото зная, че Онзи, Който е създалъ свѣта, е предвидилъ всичко. Той наредилъ нѣщата разумно. Следователно, стра­данията на Христа сѫ разумни и на мѣсто. Който намира, че е могло да се избегнатъ страданията на Христа, нека той направи опитъ, да създаде новъ свѣтъ, споредъ неговитѣ разбирания. Ако наблюдавате вашия вѫтрешенъ свѣтъ, ще видите, че и тамъ е предвидено да страда Христосъ. Ко­гато грѣшите, Христосъ страда въ васъ. Апостолъ Павелъ казва, че Христосъ е разпнатъ втори пѫть. Какво значи това ? Това подразбира, че докато грѣшатъ, хората все още продължаватъ да разпъватъ Христа въ себе си. Хората се възмущаватъ отъ евреитѣ, че преди две хиляди години разпнали Христа, но въпрѣки това тѣ и до днесъ още продължаватъ да Го разпъватъ въ себе си. Нѣкои пъкь се съмняватъ, наистина ли Христосъ е билъ разпнатъ. За да се освободи отъ съмнението въ себе си, човѣкъ трѣбва правилно да мисли.

 

Сега азъ ви съветвамъ да не се лакомите за голѣми нѣща, но всѣки да си вземе по едно букварче и да започне да учи. Какво трѣбва да бѫде това букварче ?— Букварче на щастието. Всички търсятъ щастието и ще го намѣрятъ въ това бу­кварче.Въ днешната беседа има едно букварче на щастието. Намѣрете го, вземете го и започнете да учите. Другитѣ нѣща отъ беседата оставете за после. Започнете да изучавате азбуката на щастие­то. Кога може да бѫде човѣкъ щастливъ?—Човѣкъ може да бѫде щастливъ, когато езикътъ му не е много дълъгъ. Човѣкъ може да бѫде щастливъ, когато не се сърди, не се кара, не се гнѣви. Чо­вѣкъ може да бѫде щастливъ, когато не е ревнивъ. Щастливъ е онзи, който се влюбва само за день и половина. Защо?—Защото влюбването е вън­шната страна на любовьта. Влюбването е дреха на любовьта, която всѣки день може да се смѣня.

 

Едно трѣбва да знаете: който истински иска да бѫде щастливъ, той трѣбва да се държи здра­во за любовьта. Любовьта е сѫщественото въ жи­вота. Тя носи животъ. При любовьта човѣкъ расте и се развива, а при влюбването се смалява. Като се влюби, човѣкъ губи отъ теглото си и тежи два пѫти по-малко, отколкото преди влюбването. Щомъ се влюби, следъ единъ день и половина той вече се е стопилъ, олекналъ е. Който се топи и сма­лява, той се е влюбилъ; който расте и се увелича­ва, той люби. Изкуство е човѣкъ да се влюбва. По-голѣмо изкуство е човѣкъ да люби. Единъ търговецъ се влюбилъ въ една княжеска дъщеря и, за да разположи княза къмъ себе си, поканилъ го единъ день на обѣдъ. Като се свършилъ обѣдътъ търговецътъ казалъ: Втори пѫть нѣма да помисля да давамъ обѣдъ на княза. Защо? Прескѫпо му струваль този обѣдъ. Търговецътъ ка­залъ: Ако дамъ още единъ обѣдъ на княза, нищо нѣма да остане отъ мене. Всичкото ми имане ще отиде. И себе си да продамъ, нищо нѣма да по­стигна. Такова нѣщо е влюбването.

 

Не желайте нѣща, които заробватъ! Ако едно желание може да ви допринесе нѣщо, има смисълъ да го подхранвате. Но ако едно желание може да ви лиши отъ свободата, отъ най-ценното въ живота, защо ви е то ? Затова, правете разлика между желанията си. Наблюдавайте, кои желания даватъ свобода, кои заробватъ и кои ограничаватъ. Свободниятъ човѣкъ самъ се ограничава. Това е негово право. Който не е свободенъ, той пъкъ се заробва и, като се зароби, трѣбва да дойдатъ други да го освобождаватъ. Значи, свободни­ятъ самъ се ограничава, самъ се освобождава. Който не е свободенъ, други го заробватъ, други го освобождаватъ. Затова, казвамъ: Ограничавайте се, безъ да се заробвате! Това е ваше право. Въ това седи силата на човѣка. Това е законътъ на любовьта.

 

„Проявената Любовь на Духа, про­явената Мѫдрость на Духа, проявена­та Истина на Духа, носятъ пълния жи­вотъ на Бог а, на Единния, Вѣчния Богъ на живота."

 

 

3. Беседа отъ Учителя, държана на 12 августъ, 1934 г.,5 ч. с.

Витоша. — (Яворови присои).







Теми съдържащи: Съборни Беседи, Витоша

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt