1925_07_06 К. Паскалев - Основни въпроси на ученичеството

[Ани]

От книгата Трети младежки събор „И обхождаше Исус всичка Галилея“,  5-8.07.1925 г.,
Първо издание: София, 1925 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

"Младежки събори", Младежки събори на учениците на Всемирното Бѣло Братство,I-VIII, 2 юлий 1923 год. - 14 юлий 1930 год., Второ издание,
ИК"Жануа'98", София, 2001, (стар правопис)
Книгата на PDF - за теглене
Съдържание

 

К. Паскалевъ.

Основни въпроси на ученичеството.

Основниятъ въпросъ, който се поставя на разглеждане въ тази годишната ни братска срѣща, е въпросътъ за окултния ученикъ. Ние всички сме ученици на една школа, и тоя е единъ отъ първитѣ въпроси, който се изпрѣчва прѣдъ насъ. Наистина, въ съзнанието на всѣки едного отъ насъ лежи по единъ образъ на идеалния ученикъ, който ние се стремимъ да реализираме въ себе си, но за да стане този образъ по-реаленъ, по-близъкъ до живота, необходимо е неговитѣ черти да станатъ по-опрѣдѣлени, по-ярки. Оня младежъ, който постѫпва въ единъ университетъ, за да слѣдва, напримѣръ естественитѣ науки, въ неговото съзнание е ясно поставена идеята, че той желае да се запознае съ природата — да изучи законитѣ, които регулиратъ развоя на живота, формитѣ, които той взима и т. н. Водимъ отъ това желание, той постѫпва въ университета, за да му даде необходимитѣ условия да направи това. Явява се въпросътъ: каква идея стои въ съзнанието на онзи ученикъ, който постѫпва въ една школа? Какво желае той отъ нея? Какъвъ е неговиятъ идеалъ? Дали той желае тази щкола да му даде необходимитѣ методи, за да издигна себе си - да се освободи отъ своитѣ недѫзи, да добие добродѣтели и пр., или желае да получи повече познания, за да разшири своя мирогледъ? Или търси да се свърже съ Бога? Или най-послѣ търси нѣщо друго? Ето единъ въпросъ, за който заслужава да се мисли. Който трѣбва да се изясни въ съзнанието на ученика.

Сега нека се спремъ върху понятието ученикъ. Самата дума ясно показва, че това е човѣкъ, който учи. Обаче съдържанието, което днесъ се влага въ това понятие, не е напълно идентично съ онова на окултния ученикъ. Днесъ обикновено, подъ „ученикъ“ се разбира човѣкъ, който изучава нѣщата, които сѫ извънъ него. Окултниятъ ученикъ върви по другъ пѫть — той започва отъ себе си, отъ своя вѫтрѣшенъ миръ и върви навънъ. Но какво собствено намира въ себе си? Отъ една страна цѣлъ единъ свѣтъ на неговото минало — тукъ влизатъ редъ отрицателни качества, редъ недѫзи, които сѫ се трупали въ него отъ редица сѫществувания. Отъ друга страна се издига нѣщо свѣтло, възвишено. Това е неговиятъ идеалъ, новото, което се е родило въ него, и къмъ което той се стреми. Ученикътъ стои между тия два свѣта. Той чувствува въ себе си единъ непрѣодолимъ стремежъ да се доближи до това възвишено. Отъ друга страна той чувствува, че нѣщо здраво го прикрѣпя къмъ старото, като че ли многобройни нишки го свързватъ съ него, и при всѣки опитъ да ги скѫса, вижда, че тѣ сѫ нѣщо живо, органическо и кѫсането имъ е болезнено, причинява страдания. Тукъ, именно, възниква първиятъ конфликтъ, за разрѣшаването на който е необходимо голѣма морална сила и себепожертвуване.

Другъ въпросъ, който възниква въ връзка съ понятието „окултенъ ученикъ“ е именно въпросътъ: гдѣ ученикътъ учи, гдѣ е неговата школа? Мѣстото, гдѣто той прилага на опитъ своитѣ познания, е неговиятъ собственъ животъ. Животъть му е, така да се каже, неговата лаборатория. Единъ неуспѣхъ, една неблагоприятна случка, едно радостно чувство и т. н. — ето прѣдмети, които той проучава. Ученикътъ навсѣкѫдѣ учи — и въ благоприятни и въ неблагоприятни условия, и въ щастие и въ нещастие. По такъвъ начинъ животътъ на ученика добива новъ смисълъ, съвършено незнаенъ до тогава отъ него. Той става приятенъ, не защото мѫчнотиитѣ изчезватъ —  напротивъ, тѣ още повече се увеличаватъ, но защото той започва да гледа на тѣхъ по другъ начинъ. Една мѫчнотия за единъ обикновенъ човѣкъ е едно брѣме, противъ което той непрѣстанно роптае, когато за ученика е единъ прѣдметъ за проучаване. Разбира се, че това състояние не се постига така лесно, както лесно се описва.

Нека се спремъ сега за малко върху така нареченитѣ първи стѫпки на ученичеството. Трѣбва да признаемъ, че въ началото тия стѫпки сѫ твърдѣ трудни и неувѣрени. Ученикътъ навлиза въ една срѣда напълно неизвѣстна нему, срѣда крайно дисхармонична. Психичното му състояние започва де се движи въ двѣ крайно противоположни посоки. Въ извѣстни моменти той се чувствува силенъ, мощенъ — готовъ да побѣди цѣлия свѣтъ; въ други — крайно слабъ и немощенъ. Въ едни моменти той чувствува себе си готовъ да обича всички сѫщества, да обгърне цѣлия свѣтъ; въ други — всичко му става ненавистно. По нѣкога той е потиснатъ отъ силни страдания, съмнѣния и пр.; другъ пѫть — една необяснима вѣра и радость го обхващатъ.

Отначало ученикътъ стои смутенъ, безсиленъ да излѣзе отъ това неблагоприятно състояние. Той само страда, безъ да може да намѣри изходъ. Но той не е изоставенъ самъ. Въ тия трудни моменти има нѣщо, което бди надъ него, което всѣкога е готово да му посочи правия пѫть и което никога не го изоставя, дори и тогава, когато всички сѫ го изоставили. Само че то е така тихо, така нѣжно, щото не винаги ученикътъ може да долови неговото желание и да го изпълни. Това тихото именно е, което гради въ живота на ученика, и той трѣбва да се вслушва въ него, то да бѫде неговото рѫководно начало.

За да може растенето на единъ окултенъ ученикъ да става правилно, необходими сѫ редъ качества. Прѣди всичко нему е необходима една абсолютна вѫтрѣшна искреность. Това значи да констатира въ себе си нѣщата така, както си сѫ, безъ да ги надцѣнява.  Това е първото условие, да може да изправи себе си. По-нататъкъ сѫ необходими и много други качества. Той трѣбва да притежава голѣма морална сила и готовность за жертва, да надделѣе въ себе си нисшето. Нему е необходимо едно абсолютно послушание къмъ Висшето, което говори вѫтрѣ въ него и т. н. На всички тия качесгва нѣма да се спираме. Ще кажа нѣколко думи само за едно, което считамъ за най-важно. Има моменти въ живота на ученика, въ които той чувствува себе си самъ, като че ли изоставенъ отъ всички сѫщества. Това сѫ моменти на една страшна самота, отъ която никое качество не е въ състояние да го освободи, освѣнъ едно: абсолютна и безпрѣдѣлна вѣра и упование въ Великото, Абсолютното; вѣра твърда и несъкрушима отъ нищо; вѣра, която да бѫде за ученика една малка свѣтлинка, която, въ тази тъмна и бурна нощь на неговия животъ, да му сочи пѫтя къмъ оная свещена земя, дѣто той ще може да реализира своя идеалъ — да намѣри Бога.