Jump to content
Ани

1932_08_13 Пѫтъ на зазоряване

Recommended Posts

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера.
Пѫрво издание, София, 1932 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

ПѪТЬ НА ЗАЗОРЯВАНЕ.

Ще прочета 4 гл. първо Послание къмъ Коринтянитѣ.

Размишление върху стиха: „Пѫтьтъ на праведния е пѫть на зазоряване“.

Нѣкой казва: въ кой пѫть трѣбва да вървимъ? — Вървете въ пѫтя на живота. — Кой е този пѫть? Отговарямъ: пѫтьтъ на живота е пѫть, въ който доброто царува; пѫтьтъ на живота е пѫть, въ който любовьта царува; пѫтьтъ на живота е пѫть, въ който правдата царува; пѫтьтъ на живота е пѫть, въ който истината царува; пѫтьтъ на живота е пѫть, въ който мѫдростьта царува.

И тъй, който иска да влѣзе въ Царството Божие, той трѣбва да върви въ този пѫть. Той е пѫтьтъ, въ който върви всѣка душа и всѣки духъ. Щомъ изгубишъ пѫтя си и искашъ да го намѣришъ, спомни си за доброто, за любовьта, за правдата, за истината и за мѫдростьта. Спомнишъ ли си за доброто, ти си при вратата на този пѫть; спомнишъ ли си за любовьта, ти си въ самия пѫть; спомнишъ ли си за правдата, ти пѫтувашъ вече съ благоговѣйни крачки, за да извървишъ този пѫть; спомнишъ ли си за истината, ти ще бѫдешъ свободенъ въ пѫтя; спомнишъ ли си за мѫдростьта, ти ще имашъ знанието което пѫтьтъ съдържа въ себе си.

Слѣдователно, иска ли човѣкъ да намѣри този пѫть, той трѣбва да направи едно малко усилие. Кое е най-малкото усилие? Най-малкото усилие, което човѣкъ може да направи, е да драсне една клечка кибритъ. Отъ драсването на тази клечка зависи, ще имате ли свѣтлина, или не. Отъ най-малкото усилие ще се яви свѣтлина. Казвате: какъ да позная истината? Ще драснешъ клечката, и свѣтлината веднага ще се яви. Какъ да драсна клечката? — Съ най-малкото усилие, съ допиране клечката до кутията, безъ да я махашъ изъ въздуха. Не си ли въ този пѫть, съ години наредъ можешъ да махашъ клечката изъ въздуха, тя пакъ нѣма да се запали. Когато въ положителния животъ се случватъ страдания, това показва, че нѣкой духъ отъ невидимия свѣтъ иска да драсне клечка кибритъ. — Азъ много пострадахъ отъ това драсване. — Нищо не сте пострадали, една малка рѣзка се е образувала. Слѣдъ това прѣзъ цѣлия день ще имате на разположение огънь, ядене, ще ви е приятно. Какво отъ това, че сте имали едно малко страдание? Малкитѣ страдания се заплащатъ съ бѫдещитѣ блага.

Казвате: ние искаме да бѫдемъ чисти, да не страдаме. Прѣдставете си, че имате една хубава книга, съ скѫпа, красива подвързия. Вие искате да я четете, но тя казва: не искамъ да ме пипа никой. Искамъ да остана чиста, света, каквато съмъ, затова не позволявамъ да ме пипатъ. — И това може. Тази книга ще запази чистотата си, но никой нѣма да я търси. Щомъ една книга е за четене, тя все ще се нацапа, но поне разумно да се цапа. Тя ще изгуби чистотата си, но въ нея ще се вложи нѣщо разумно. Ако книгата се стреми да запази чистотата си и на никого не е полезна, това говори за механическо разбиране на чистотата. Кой какъ отваря листата на нацапаната книга, ще чете грѣховетѣ ѝ, но въ тѣхъ ще вижда и мѫдри работи. Ако книгата остане чиста, тя ще бѫде лишена отъ мѫдрость. Ако се нацапа отъ употрѣбление, тя ще съдържа мѫдрость въ себе си, ще има цѣнни придобивки. Отъ двѣтѣ положения кое е за прѣдпочитане? Да се нацапа човѣкъ, това не значи да се боядиса. Бояджилъкътъ не е наука, нито изкуство. Цвѣтята, запримѣръ, не сѫ боядисани. Тѣ сѫ оцапани само. Значи, има два вида нацапване: едното нацапване се нарича боядисване, а другото — разумно нацапване. Отъ боядисването никой не може да се ползува, а отъ разумното нацапване всѣки чете и прониква въ мѫдроститѣ на живота. Ако хиляди хора могатъ да четатъ отъ една разумно нацапана книга, тѣ ще видятъ, какъ Божиитѣ дѣла се прославятъ. Мине единъ човѣкъ покрай тебе, отвори книгата ти, чете. Мине втори, чете. Мине трети, четвърти, пети, всички четатъ, интересуватъ се отъ тази книга. Най-послѣ и ти казвашъ: чакай да видя, какво интересно има въ моята книга. Гледамъ, всички четатъ, назъртатъ въ нея. Отваряшъ книгата си, започвашъ да четешъ, и ти се заинтересувашъ отъ нея. Ще четешъ, ще изучавашъ собствената си книга и ще кажешъ: колко хубави работи имало въ моята книга! Досега азъ не знаехъ това.

Казвамъ: иска ли човѣкъ да намѣри истината, нека чете и изучава себе си. Този е начинътъ, по който истината може да се намѣри. Мнозина търсятъ истината вънъ отъ себе си, но не я намиратъ. Други искатъ да намѣрятъ истината по пѫтя на чистотата, но и така не я намиратъ. Не търсете чистота въ себе си. Само Богъ е чистъ. Чисто е само Вѣчното Начало, което е създало свѣта. Никой не може да внесе и най-малката нечистота въ Бога. Какво може да направи една муха на Монъ-Бланъ или на Монъ-Евересъ? Никакво плюене на мухата не е въ сила да накърни тѣхната чистота. Когато нѣкой мисли, че свѣтътъ или животътъ може да се оцапа, той не разбира законитѣ. Да се оцапа животътъ, това е равносилно да се оцапа нѣкой високъ върхъ отъ мухата. Слѣдователно, мислите ли за чистотата, мислете за Бога. Само Богъ е чистъ. Тази е една отъ основнитѣ идеи, която постоянно трѣбва да държите въ ума си. Намѣрите ли нѣкакво противорѣчие въ нея, знайте, че то е въ самитѣ васъ. Всѣко противорѣчие се дължи на нѣкакво неразбиране. Неразбирането пъкъ се дължи на външното разглеждане на нѣщата. Иска ли човѣкъ да разбере нѣщо, той трѣбва непрѣменно да го разглежда най-малко отъ двѣ страни: външно и вѫтрѣшно. Каже ли човѣкъ, че цѣлиятъ свѣтъ е оцапанъ, той върви по ума на мухата, която мисли, че е оплюла и нацапала всичко. Този човѣкъ не е уменъ. Дойде мухата и казва: азъ опетнихъ всичко, нищо чисто не остана въ свѣта. Тази е първата лъжа на мухата. Що е мухата? Тя е дяволътъ, който заблуждава хората. Който лъже, който убива, той е подобенъ на муха.

Нѣкой казва: ще ме убиятъ. Чудни сѫ хората! Кой ще те убие? Никой не може да те убие. — Ама ще ме обератъ. — Никой не може да те обере. Прѣди всичко, може ли муха да убие или да обере човѣка? Какъ може муха да обере човѣка, когато тя нѣма гръбъ, на който да носи откраднатитѣ вещи? Мухата дойде при човѣка и го заблуждава, че кара слѣдъ себе си цѣла кола, въ която туря откраднатитѣ вещи. Тя лъже, а човѣкъ ѝ вѣрва и става муха, като нея. Той вѣрва, че тя може да носи земята на гърба си. Мнозина вѣрватъ въ това, но истината е, че мухата по никой начинъ не може да носи земята на гърба си. Онѣзи пъкъ, които вѣрватъ въ силата на мухата, казватъ, че имало голѣми мухи. Не, нѣма голѣми мухи. Всички мухи сѫ малки. Въ този смисълъ злото не е нищо друго, освѣнъ муха или комаръ, който може тукъ-тамъ да ужили човѣка. Мухата те бодне нѣкѫдѣ, направи ти една малка дупчица, и ти цѣлъ день говоришъ за тази малка дупчица. Мине ли мухата край тебе, ти казвашъ: вижъ, какво ми направи тази муха. Нѣма какво да говорите за мухата, но вземете малко соль и намажете мѣстото, дѣто ви е ухапала. Послѣ, хванете мухата, намажете и нея съ соль и ще видите, че втори пѫть тя нѣма да ви жили. Тя ще се прѣвърне на солена риба. Прилагайте този методъ и ще видите, какъ мухитѣ нѣма да ви хапятъ. Иска ли човѣкъ да не го жилятъ мухи и комари, той трѣбва да скрива ония мѣста отъ тѣлото си, които най-много се нападатъ. Тѣ сѫ най-важни мѣста, тѣ сѫ фронтове, които човѣкъ не трѣбва да оставя отворени. Ако сѫ отворени, той трѣбва да постави стража, която да ги пази. Затова, именно, Давидъ казва: „Господъ ми е задна стража.“ Значи, искате ли да се запазите отъ жилото на мухата, употрѣбете соль. Сольта е само за мухи, които жилятъ. Освѣнъ съ соль, вие можете да повишите температурата на рѫката си, че като дойде мухата да ви жили, да изгори жилото ѝ. И мухата вижда, че всѣка рѫка не може да се жили. Въ този случай сольта е срѣдство, подобно на повишението на температурата.

Христосъ казва: „Ако сольта избезсолѣе, съ какво ще се осоли? Това подразбира: ако мисъльта изгуби сольта си, какво струва тя? Когато човѣкъ изгуби сольта на своята мисъль, той почва да се колебае и въ него става процесъ на гниене. Въ духовно отношение колебанието въ мислитѣ прѣдставя процесъ на гниене. Възъ основа на сѫщия законъ, когато въ сърцето на човѣка става нѣкакво смущение, той пакъ се намира въ процесъ на гниене. Почне ли човѣкъ да се чопли, да се запитва, има ли любовь или не, има ли свѣтлина или не, грѣе ли слънцето или не, той вече се намира подъ тежкото влияние на гниенето въ себе си. Това сѫ философствувания, които не довеждатъ човѣка на правъ пѫть. Слѣдъ всичко онова, което човѣкъ знае въ себе си, ще дойде нѣкой отвънъ да му доказва, има ли слънце, или нѣма. Какъ ще ми докаже това? Безъ всѣкакви доказателства, азъ казвамъ на този човѣкъ: вземи моята лупа, постави я надъ рѫката си и я насочи срѣщу слънцето. Какво усѣщашъ? — Рѫката ми изгорѣ. — Отъ какво? — Отъ слънцето. — Вѣрвашъ ли сега, че слънцето грѣе, свѣти и топли? Трѣбва ли да питашъ на какво се дължи тази болка? Съврѣменнитѣ хора питатъ, кои сѫ причинитѣ за страданията. Казвамъ: страданията не сѫ нищо друго, освѣнъ съсрѣдоточаване на Божественитѣ лѫчи върху насъ. Ако ние не сме готови да ги приемемъ, тѣ ни причиняватъ болка, страдание. Значи, отричаме ли Божественитѣ лѫчи и въздѣйствието имъ върху насъ, тѣ ни причиняватъ болка. Питамъ нѣкой човѣкъ: ти вѣрвашъ ли въ Бога? — Не вѣрвамъ. Каже ли, че не вѣрва, азъ веднага турямъ лупата на рѫката му и я насочвамъ срѣщу слънцето. — Охъ, страдания имамъ, болки имамъ. Имашъ страдания, защото не вѣрвашъ въ Бога.

Казвате: какво нѣщо сѫ лъжа и истина и какъ можемъ да ги различимъ? Който лъже, той всѣки день олеква, губи по нѣщо отъ себе си. Който говори истината, той всѣки день придобива по нѣщо. Първиятъ може да се уподоби на човѣкъ, на когото храната всѣки день се намалява, и той отъ день на день олеква, губи отъ теглото на тѣлото си. Който говори истината, той е подобенъ на човѣкъ, на когото всѣки день увеличаватъ храната и, въ края на краищата, къмъ теглото му се прибавя единъ малъкъ придатъкъ, съ по единъ грамъ. Слѣдователно, човѣкътъ на лъжата олеква по тегло, губи тежестьта си, а човѣкътъ на истината увеличава своята тежесть. Ако прѣстанатъ да даватъ храна на човѣка, той ще стане сухъ, само кости и кокали, ще замяза на светия. Той всѣки день ще губи по малко отъ теглото си. Много такива светии има въ свѣта, но въпросъ е, дали тѣ сѫ истински светии. Ако светийството се заключава въ сухотата, всички умрѣли хора би трѣбвало да бѫдатъ светии. Така ли е въ дѣйствителность? Който върви въ Божия пѫть, той не олеква, а напротивъ, по-тежъкъ става. Мисъль, която олеква, не е права мисъль. Обаче, мисъль, която има тежесть, тя се развива органически правилно. Чувство, което има тежесть, то се развива органически правилно. Постѫпка, която има тежесть, тя се развива органически правилно. Слѣдователно, тежестьта е разуменъ процесъ.

Сега, азъ навеждамъ тия нѣща, за да не се безпокоите. Всички искатъ да знаятъ, какво нѣщо е истината. Много нѣща могатъ да се кажатъ за истината, но се изисква специфично врѣме и специфично състояние на съзнанието, за да може човѣкъ да я възприеме въ нейната абсолютность. Съврѣменнитѣ хора не могатъ да възприематъ истината, защото умоветѣ имъ сѫ заняти съ редъ странични въпроси. Тѣ не сѫ свободни още. Има нѣща, отъ които тѣ трѣбва да се освободятъ. Господаритѣ имъ сѫ ги натоварили кое съ дърва, кое съ вѫглища и съ редъ още нѣща, вслѣдствие на което не сѫ свободни да се занимаватъ съ въпроса за истината. Въ първо врѣме тѣ трѣбва да разтоварятъ съзнанието си, да се освободятъ отъ ненужния баластъ.

И на васъ казвамъ: искате ли да ви говоря за истината, първо трѣбва да отидете на езерото да се измиете, послѣ да се нахраните добрѣ и тогава само мога да ви говоря. Иначе, седи нѣкой, слуша да му се говори, а мисъльта му тежи, спъва го. Съ какво сте натоварени, нѣма да разправямъ. Всѣки самъ знае, съ какво е натоваренъ, а при това всѣки иска да се разтовари. И наистина, човѣкъ трѣбва да се разтовари отъ непотрѣбното, да остане въ него само Божественото, което Богъ е вложилъ първоначално още. Що се отнася до вашитѣ стари господари, нѣма защо да ги жалите. Нека фалиратъ най-послѣ. Дърва, вѫглища нѣма да имъ носите, нека се грѣятъ на слънце. Деньтъ е хубавъ, топълъ, и безъ гориво могатъ да минатъ. Ама тѣ били научени да си попийватъ малко, да си похапватъ добрѣ, да се обличатъ хубаво. Какво отъ това? Вие нищо вече не трѣбва да имъ носите. Врѣме е и тѣ да се заематъ за работа. Вие пъкъ се обърнете къмъ себе си, работете за вашето освобождение. Снемете самаритѣ отъ гърбоветѣ и юларитѣ отъ главитѣ си. Краката ви сѫ подковани съ копита. Извадете гвоздеитѣ на копитата и се освободете отъ тѣхъ. Хвърлете всички подкови, всички петала, освободете краката си. Днесъ, кой какъ мине, виждате го навсѣкѫдѣ окованъ. Той върви, а слѣдъ него чувате „трапъ-трапъ“ — окованъ е човѣкътъ. Така и доброто въ човѣка е подковано отдолу, но и то трѣбва да се освободи.

Нека остане у васъ мисъльта, че свѣтътъ е велико училище, създадено за хората, както и за всички живи сѫщества, да учатъ. Вънъ отъ тази идея нищо не ви трѣбва. Ще дойде слѣдъ това нѣкой да ви казва, че трѣбва да му слугувате. Най-напрѣдъ човѣкъ трѣбва да слугува на Бога. Щомъ може да слугува на Бога, той ще слугува и на другитѣ хора. Ако човѣкъ не люби Бога, той на хората по никой начинъ не може да слугува. Люби ли Бога, заради любовьта си къмъ Него, той ще слугува и на хората. Тъй щото, дръжте въ ума си мисъльта, че свѣтътъ е велико училище, въ което сте дошли да учите. Никой нѣма право никого да лишава отъ благото, което Богъ му е далъ. Щомъ знае това, той трѣбва да пази, както своята свобода, така и свободата на своитѣ ближни. Всѣки трѣбва да пази своята вѫтрѣшна свобода, да бѫде вѫтрѣшно свободенъ, да не допуща въ себе си никакви странични мисли, като тия на мухитѣ. Запримѣръ, нѣкои отъ страничнитѣ мисли на мухитѣ сѫ слѣднитѣ: обичатъ ли ме хората, или не? — Ако ти ги обичашъ, и тѣ ще те обичатъ. — Какво казватъ хората за мене? — Че откакъ си заелъ високъ постъ, подобрилъ си материалното си положение: направилъ си хубава кѫща, наредилъ си добрѣ дѣцата си и т. н. — Какво мисли мѫжътъ ми за мене? — Мисли, че не си била вѣрна жена, че си имала много приятели и т. н.

Казвамъ: свѣтътъ сѫществува отъ хиляди години, но хората и досега още се убѣждаватъ едни други, че Богъ сѫществува, че има задгробенъ животъ и т. н. Мнозина вѣрватъ въ Бога, вѣрватъ въ задгробния животъ, но щомъ дойде една муха около тѣхъ, наплюе ги, тѣ се разколебаватъ и казватъ: всичко е до смъртьта. Умре ли човѣкъ веднъжъ, съ него всичко се свършва. Това е философия на мухитѣ, но свѣтътъ не е създаденъ нито за мухитѣ, нито за казармитѣ, нито за театритѣ, нито за свещеници и проповѣдници, които постоянно рекламиратъ Бога, говорятъ за Него, говорятъ за задгробния животъ. Богъ не се нуждае отъ никакви реклами. Свѣтътъ е създаденъ за всички добри хора, които носятъ доброто, любовьта, мѫдростьта, истината и правдата. Пита ли нѣкой, защо е дошълъ на земята, казвамъ: ти си дошълъ на земята да носишъ доброто, любовьта, мѫдростьта, истината и правдата. Станешъ ли сутринь, веднага кажи: Азъ съмъ дошълъ да нося доброто, любовьта, мѫдростьта, истината и правдата. Слѣдователно, азъ съмъ дошълъ да донеса, да дамъ, но дошълъ съмъ още и да възприема. Какво да възприема? Дошълъ съмъ да възприема доброто, любовьта, мѫдростьта, истината и правдата. Ще бѫдешъ ясенъ, кратъкъ, категориченъ и ще видишъ, че никаква сила въ свѣта не е въ състояние да те разубѣди. Казвашъ: ами послѣ какво ще стане съ мене? — Щомъ си натоваренъ съ всички добродѣтели, чудеса, ще ставатъ съ тебе.

Сега, ще дойде нѣкой да ви разтовари отъ всички добродѣтели и да ви натовари съ редъ непотрѣбни нѣща, за да ви направи свободенъ. Не, това не е никакво освобождение. Истинското освобождение седи въ това, да се разтовари човѣкъ отъ всички непотрѣбни нѣща, които нищо не му допринасятъ. Камъкътъ, дървото нищо не допринасятъ на човѣка. Обаче, натовари ли се съ доброто, съ любовьта, съ мѫдростьта, съ истината и съ правдата, той вече разполага съ сили въ живота си. Съ тѣзи сили трѣбва да борави всѣки. Смисълътъ на сегашния животъ е да се освободи човѣкъ отъ непотрѣбното и да се натовари съ онова, което му дава сила, мощь да расте и да се развива. Дойдатъ ли хората до тия сили, тѣ ще дойдатъ и до новата култура. Каква е била културата на народитѣ прѣди хиляди години, или каква е културата на мухитѣ, това не ни интересува. Ние се интересуваме отъ новата култура. Иматъ ли мухитѣ научни книги, иматъ ли желѣзници, аероплани? Колкото за аероплани, тѣ иматъ малки аеропланчета, крилцата имъ, но само за себе си. Тѣ сѫ умни, изобрѣтателни за себе си, не и за другитѣ. Можемъ ли да научимъ нѣщо отъ мухитѣ? Нѣкои естественици, като изучавали мухитѣ, натъкнали се на особенъ родъ мухи, които могли да летятъ съ бързина 500,000 клм. въ часъ. Човѣкъ трѣбва да подражава тия мухи въ бързината на тѣхното движение и трѣбва даже да ги надминава. Днесъ, докато човѣкъ се накани да тръгне за нѣкѫдѣ, мухата го изпрѣварила. Нѣкой проповѣдникъ тръгва за нѣкѫдѣ, иска да проповѣдва на хората. Докато стигне на опрѣдѣленото мѣсто, мухитѣ отиватъ прѣди него, даватъ обявления, разправятъ, че такъвъ и такъвъ проповѣдникъ ще дойде. По този начинъ тѣ даватъ своитѣ афиши за или противъ този проповѣдникъ. Често и хората си служатъ съ подобни афиши, разпространяватъ различни, вѣрни и невѣрни слухове.

И тъй, основната мисъль, която трѣбва да държите въ ума си е, че човѣкъ е дошълъ на земята въ велико училище, да учи. Той трѣбва да стане силенъ, да се освободи, да носи въ себе си силитѣ на доброто, на любовьта, на мѫдростьта, на истината, на правдата и на знанието. Който носи тия сили въ себе си, той е истински човѣкъ.

Сега, ще прочета 11 стихъ отъ третото Послание на Иоана: „Възлюблени, не подражавай злото, но доброто. Който прави добро, отъ Бога е; а който прави зло, не е видѣлъ Бога.“ Значи, който носи въ себе си доброто, любовьта, мѫдростьта, истината и правдата, отъ Бога е. Отъ цѣлата глава този стихъ е най-важенъ, върху него трѣбва да се размишлява. Ако река да говоря много върху тия нѣща, повече ще се забъркате. За Битието нѣма какво да се говори. То само по себе си е добро. Всичко, което Богъ е създалъ, е добро. Вие трѣбва да се стремите къмъ доброто въ свѣта — нищо повече. Що се отнася до страданията и до подобнитѣ на тѣхъ, тѣ сѫ врѣменни нѣща. Тѣ се явяватъ и изчезватъ, тѣ сѫ изключителни положения. Защо и за какво сѫществуватъ, днесъ вие не можете да си отговорите. Единъ день, когато завършите развитието си на земята, ще дойде при васъ единъ отъ виднитѣ професори и ще ви разходи по всички свѣтове, ще ви разкаже причинитѣ за всички страдания и спънки въ живота ви. Тогава вие ще се посмѣете на себе си и ще благодарите на Бога, че благополучно сте минали всичко.

Прѣдставете си, че вие сте студентъ въ, университета и се явявате на изпитъ: отговаряте за шесть, а професорътъ ви пише единица. Вие поглеждате професора си недоволно и цѣлъ день плачете за единицата. Професорътъ ви погледне, усмихне се и казва: този мой студентъ не може да разбере урока, който му прѣподавамъ съ тази единица. Той още не познава Бога, не познава силитѣ, които се криятъ въ него. Азъ му поставихъ единица, за да му покажа, че той има много да воюва въ живота. Иска ли да побѣди, да излѣзе герой, той трѣбва да познава единицата, въ която се криятъ всички сили за побѣда. Съ единицата всичко се побѣждава. Обаче, като не разбира значението на единицата, студентътъ казва: Скѫса ме професорътъ, пропаднахъ на изпита. Въ дѣйствителность е така. Който не разбира единицата, т. е. Бога, той всѣкога пропада. Който познава Бога, той получава на изпита шесть. Числото шесть не е число на илюзия, то означава поникналото сѣме. Та когато професорътъ поставя на студента си единица, а не шесторка, съ това той му казва: Докато не поникнешъ, не мога да ти туря шесть. Щомъ поникнешъ, ще ти пиша шесть. Съ други думи казано: щомъ кажешъ урока си добрѣ, ще ти пиша шесть. За да научишъ урока си добрѣ, цѣла година трѣбва да работишъ, да учишъ, да седишъ заровенъ въ земята при тежки условия. Но единъ день, когато поникнешъ, ще получишъ бѣлѣжка шесть.

Тъй щото, да повѣрвашъ въ Бога, значи да те посадятъ като сѣме въ земята. Щомъ поседишъ тамъ извѣстно врѣме, ти казвашъ: Господинъ професоре, познахъ, какво нѣщо е Богъ. Професорътъ погледне, види, че студентътъ е поникналъ и казва: Хайде, на добъръ часъ, издържа изпита си! Слѣдъ това започва разклоняването на поникналото сѣме. То дава стъбло, листа, цвѣтове, докато най-послѣ даде и плодъ. Всички хора го обикалятъ и казватъ: Хубаво е това дърво. Добри плодове дава.

Сега, както виждамъ, вие искате още да ви се говори, да прѣлѣятъ чашитѣ. Всички хора искатъ, като купуватъ млѣко, напримѣръ, мѣрката да прѣлива. Споредъ правдата, така трѣбва да бѫде. Какъ мислите, вашитѣ чаши прѣлѣха ли, или още може да се налива? За днесъ толкова дадоха овцетѣ. Утрѣ, като ги издоимъ, ако има нѣкои чаши празни, ще ги долѣемъ.

Бѫдете днесъ бодри, весели, радостни, да завършите започнатата работа. Всички ще донесемъ по една - двѣ плочи, да свършимъ новата постройка.

*

13 августъ, 5 ч. с.

 

 

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now


×
×
  • Create New...