Jump to content
Ани

1932_08_10 Което остарява

Recommended Posts

От книгата "Цѣнното изъ книгата на великия животъ", бесѣди отъ Учителя, презъ лѣтото на 1932 г.,
Седемьт
ѣ рилски езера.
Пѫрво издание, София, 1932 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

КОЕТО ОСТАРЯВА.

Ще прочета 13 гл. отъ първото Послание къмъ Коринтянитѣ.

Размишление върху стиха: „Въ дома на Отца моего много жилища има“ и върху формулата „Всеблаги Отче, на всичката пълнота, въ името на Твоята Любовь озари ни съ благия си Духъ и изпълни сърцата ни съ Твоя миръ.“

Има нѣщо у човѣка, което никога не остарява. То е неговиятъ стремежъ. Стремежътъ е качество на духа у човѣка. Паритѣ, съ които човѣкъ си служи, минаватъ-заминаватъ, и въ края на краищата, остаряватъ. Дрехитѣ, които той носи, кѫсатъ се и остаряватъ. Кѫщата, която гради, слѣдъ врѣме се разрушава и остарява. Каквото положение и да заема човѣкъ, то все ще се измѣни. Добрѣ е, когато нѣщата се измѣнятъ. Въ промѣната се крие прогреса, еволюцията. Ако зародишътъ на яйцето остане за винаги затворенъ въ черупката, той никога нѣма да разбере външния свѣтъ. Какво трѣбва да стане съ него? Той трѣбва да се прѣвърне на пиле, да излѣзе вънъ отъ черупката на яйцето. Докато пилето е затворено въ яйцето, то не познава другъ свѣтъ, освѣнъ свѣта въ черупката. Излѣзе ли вънъ отъ яйцето, пилето започва да се движи, запознава се съ външния свѣтъ. Слѣдователно, добрѣ, че се измѣня черупката на яйцето, за да може пилето да излѣзе вънъ отъ него.

Човѣкъ расте и остарява, възгледитѣ му се измѣнятъ, всичко около него се мѣни, обаче, стремежътъ му остава неизмѣненъ. Стремежътъ на човѣка не остарява, той е траенъ и служи като вѣренъ двигатель на човѣшката душа, тласка я да върви нагорѣ и напрѣдъ. Този стремежъ се нарича любовь. Значи, любовьта е вѣчното начало въ човѣка, което твори, което създава. Иска ли човѣкъ да не остарява, да бѫде вѣчно младъ, той трѣбва да се държи за стремежитѣ на духа си. Вѣренъ ли е на своя духъ, той никога нѣма да съжалява за онова, което се е измѣнило. Защо? — Защото Богъ се изявява и въ промѣнитѣ. И въ промѣнитѣ има красота. Тѣ даватъ сила на човѣшкия духъ. Силата на яденето не е толкова въ самото ядене, колкото въ чувството, което се изпитва при него. Силата на мисъльта не е толкова въ самата мисъль, колкото въ нейния процесъ, въ онова вѫтрѣшно ободряване, което тя дава. Силата на дадено желание не седи въ самото желание, но въ онова движение, което то създава у човѣка. Силата на кибритената клечка не е въ самата клечка, нито въ нейната главичка, но въ малкия пламъкъ, който тя дава. Значи, силата на всички нѣща не седи въ голѣмото, въ грандиозното, но въ малкото, едва уловимото начало въ тѣхъ. Това малко начало азъ наричамъ свещенъ огънь. Само свещениятъ огънь е въ сила да реализира копнежитѣ на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. Този свещенъ огънь е огъньтъ на любовьта.

Що е любовь? — Любовьта не е товаръ, любовьта не носи разочарования, любовьта не може да се нарече и сила. Любовьта е това начало въ човѣка, което го освобождава отъ всички мѫчители, били тѣ въ видъ на противорѣчия, заблуждения или ограничения. Любовьта е това начало въ човѣка, което внася въ него богатство, сила, мощь. Отъ сиромахъ, то прави човѣка богатъ; отъ слабъ, прави го силенъ; отъ немощенъ, прави го мощенъ. Благодари на това, което носи богатството, а не на самото богатство. Кое е това, което носи богатството? Ти се качвашъ на една кола, поставена на четири колела и благодаришъ на самата кола и на колелата, чрѣзъ които тя се движи. Тази кола се тегли отъ двѣ живи, разумни сѫщества, на които сѫщо така трѣбва да благодаришъ. Обаче, друго едно сѫщество, още по-разумно отъ първитѣ двѣ, седи горѣ на колата, държи юздитѣ на двѣтѣ сѫщества и ги направлява. На това разумно сѫщество трѣбва да благодаришъ най-много. И за това сѫщество трѣбва да се държишъ. Тъй щото, качишъ ли се на една кола, съ краката си ще благодаришъ на самата кола. Съ очитѣ си ще благодаришъ на конетѣ, които теглятъ, а съ устата си ще благодаришъ на разумното сѫщество, което направлява и конетѣ, и колата, да върви напрѣдъ. Най-послѣ, ще благодаришъ на Бога въ себе си, че те е създалъ и поставилъ при условия да се радвашъ на живота и да го използувашъ.

Казвамъ: ако човѣкъ съзнава това нѣщо за една обикновена кола и благодари за нея, колко повече той трѣбва да благодари на земята, като основа, на която е стѫпилъ. Земята не е нищо друго, освѣнъ кола, въ която човѣкъ се е качилъ и пѫтува. Тази кола се тегли не отъ два, но отъ единъ голѣмъ конь — слънцето, което всѣки день изгрѣва и залѣзва, тегли, движи колата по начъртания ѝ отъ Бога пѫть. Разумното сѫщество, което направлява тази кола, това е Великиятъ законъ — Духътъ Божи. Съзнава ли това, човѣкъ трѣбва да благодари на земята, на която е стѫпилъ, на голѣмия конь, който неуморно припка, тегли колата и на Духа, на закона, който направлява и рѫководи цѣлата работа. Слѣдъ всичко това не трѣбва ли човѣкъ да благодари, че му е дадена възможность да живѣе, да вижда Божиитѣ творения и да имъ се радва?

Сега ще ви дамъ нѣколко изречения за размишление.

Слѣдъ като си ялъ сладки круши, не яжъ киселици.

Слѣдъ като си пилъ сладъкъ сокъ, не пий пелинъ.

Слѣдъ като си казалъ нѣколко сладки думи нѣкому, не ги обличай съ своитѣ дрипели.

Слѣдъ като си направилъ едно добро, не го разгласявай съ тѫпанъ.

Слѣдъ като си изказалъ една велика мисъль, не ѝ прави затворъ.

Слѣдъ като си писалъ едно любовно писмо, не дрънкай звънецъ.

Слѣдъ като си нагостилъ нѣкого, не му взимай пари, не го глобявай за яденето. Плаща ли ти, глобявашъ го.

Не се вкисвай, когато те подквасватъ.

Не давай маслото си, когато те чукатъ.

Не плачи, когато те биятъ.

Не благодари, когато те миятъ.

Благодари само тогава, когато знаешъ, че любовьта е съ тебе и виждашъ, какво тя върши.

Знанието отъ едно мѣсто не идва, и свѣтлината прѣзъ единъ прозорецъ не влиза. Неизброими сѫ пѫтищата на знанието. Неизброими сѫ прозорцитѣ на свѣтлината.

Любовьта прѣзъ една уста не говори. Хиляди сѫ устата на любовьта, прѣзъ които тя говори. Вѣрвай въ всичкитѣ нейни уста.

Единъ е Духътъ, много сѫ духоветѣ.

Единъ е Богъ, много сѫ душитѣ.

Единъ е Богъ, много сѫ Божиитѣ синове и дъщери.

Едното е цѣлото, многото сѫ части на цѣлото.

Едно е името на цѣлото, неизброими сѫ имената на частитѣ.

Истинскиятъ пѫть нѣма пѫтеки.

Пѫть, който има много пѫтеки, той е пѫть на свѣта.

Пѫть, който нѣма никакви пѫтеки, той е пѫть на Духа.

Пѫть, който има прахъ, той е пѫть на заблуждения.

Пѫть, който нѣма никакъвъ прахъ, той е пѫть на свѣтлината.

Мрачното небе е небе на тъмнината.

Ясното небе е небе на свѣтлината.

Животъ, изпълненъ съ мѫчнотии, е животъ на страдание.

Животъ, изпълненъ съ блага, е животъ на веселие.

Ходи тамъ, дѣто свѣтлината ходи.

Слизай тамъ, дѣто водата слиза.

Работи тамъ, дѣто Духътъ работи.

Любовьта живѣе, мѫдростьта свѣти, а истината носи бѫднинитѣ. Азъ употрѣбявамъ думата бѫднини вмѣсто свобода, понеже въ случая думата свобода изразява едно ограничено състояние. Когато човѣкъ минава отъ едно състояние въ друго, той се освобождава отъ нѣщо. Само тогава той е свободенъ. Обаче, слѣдъ всѣко освобождение иде ново ограничение. Тъй щото, дойде ли човѣкъ до едно освобождение, той не трѣбва да мисли, че е достигналъ крайния прѣдѣлъ на свободата. Слѣдователно, като замѣствамъ думата свобода съ бѫднини, имамъ прѣдъ видъ проявитѣ на Духа, които напълно задоволяватъ човѣка.

Какво се разбира подъ думата доволство? Прѣдставете си, че имате една хубава кола, но много прашна. Вие измивате колата добрѣ, но остава върху нея само една малка прашинка, като една точица, която ви смущава. Тази малка точица, това малко лекенце, именно, ограничава човѣка. Пълна свобода ще се придобие само слѣдъ като се махне и послѣдната прашинка отъ колата. На сѫщото основание, кажете ли, че нѣкой човѣкъ води добъръ животъ, това не подразбира още, че върху неговия животъ нѣма, нито една прашинка. Добриятъ животъ подразбира процесъ на непрѣривна вѫтрѣшна работа. Че нѣкой направилъ едно, второ, трето добро, това показва, че той врѣменно е добъръ, а не всѣкога. Доброто, което човѣкъ прави, не говори още, че той е добъръ. Човѣкъ може да не прави добро нѣкому, и пакъ да е добъръ. Запримѣръ, срѣщате единъ лошъ човѣкъ, който проси, но вие не му давате нито пари, нито хлѣбъ. Защо? — Защото виждате, че този лошъ човѣкъ има намѣрение да направи нѣкаква пакость на единъ добъръ човѣкъ. Щомъ добриятъ човѣкъ замине и се отдалечи отъ лошия, тогава можете да дадете на послѣдния пари или хлѣбъ, каквото пожелаете. Казвате: това не е право. Иска ли единъ човѣкъ хлѣбъ отъ васъ, дайте му. — Това е ваша философия, ваше разбиране за право. Обаче, ако знаехте, какво нѣщо е правото, вие не бихте дошли на земята да го учите. На лошия човѣкъ всичко се противопоставя, съзнателно или несъзнателно.

Единъ човѣкъ кладе огънь, да си опече една пита. Дохожда при него единъ лошъ човѣкъ, иска хлѣбъ. Първиятъ му казва: ще почакашъ малко, да накладя огъня. Той духне оттукъ — оттамъ, но огъньтъ не гори, не може да се запали. Лошиятъ човѣкъ не иска да чака, заминава си. Дохожда слѣдъ това единъ добъръ човѣкъ, моли се, иска малко хлѣбъ. — Почакай, ей сега ще накладя огъня, ще опеча прѣсна пита. Духне огъня веднъжъ — дважъ, и той веднага се запалва. Туря питата на огъня, и слѣдъ 10—20 минутни двамата ядатъ прѣсна, топла питка. Така се нареждатъ работитѣ и за добрия, и за лошия човѣкъ. Дойде единъ лошъ човѣкъ при васъ, иска пари. Бъркате въ джоба си, петь пари нѣмате. Слѣдъ врѣме дойде единъ добъръ човѣкъ при васъ, иска да му услужите съ нѣщо. Бъркате въ джоба си, намирате пари и му давате извѣстна сума. Значи, всички нѣща, които ставатъ въ живота, сѫ резултатъ на дѣйностьта на разумни сѫщества. Коя вода пълни коритото? — Чистата вода. Докато водата не е чиста, домакинята не я събира въ коритото, тя все я излива навънъ. Щомъ водата е чиста, тя остава коритото подъ чешмата, докато се напълни.

Сега има ново разпореждане въ вселената до всички, да смѣнятъ старитѣ мѣрки, съ които сѫ работили досега, съ нови. Ново движение, нови мѣрки се изискватъ. Старитѣ мѣрки ще се смѣнятъ така, както въ България аршинътъ се замѣни съ метъръ. По старому вече не може да се живѣе. Нова мѣрка има въ свѣта, обща за всички хора, на която се прѣвеждатъ всички работи. Тази обща мѣрка гласи: мѣри другитѣ тъй, както искашъ и тебе да мѣрятъ. Храни другитѣ тъй, както искашъ и тебе да хранятъ. Обличай другитѣ тъй, както искашъ и тебе да обличатъ. Говори за другитѣ тъй, както искашъ и за тебе да говорятъ. Тази мѣрка е добра, но всички трѣбва да я прилагатъ съ абсолютна вѣра. Всѣки трѣбва да знае, че благото, което тѣ искатъ за себе си, е благо и за другитѣ. Иначе, продължаватъ ли да прилагатъ за себе си една мѣрка, а за другитѣ особена мѣрка, свѣтътъ ще бѫде такъвъ, какъвто е билъ досега. Човѣкъ трѣбва да знае, че силата на нѣщата е въ вѣрата, както и въ мисъльта му.

За изяснение на тази мисъль ще приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си единъ боленъ отъ ревматизъмъ, който отива при лѣкарь да го лѣкува. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ лѣкари практикуватъ новъ методъ за лѣкуване. Тѣ лѣкуватъ чрѣзъ вѣра, чрѣзъ мисъль, понеже знаятъ, че причината на всички болести се крие въ мисъльта на човѣка. Затова, именно, лѣкарьтъ казва на болния: стани отъ леглото, не мисли, че си боленъ, и ходи. Излагай се на слънце, на чистъ въздухъ, мисли за всичко, но не и за болестьта си, и ще видишъ, че слѣдъ извѣстно врѣме ще бѫдешъ здравъ. Болниятъ казва: ще ходя, ами ако пакъ кракътъ ме заболи? Не, ти трѣбва да мислишъ положително. Докато болниятъ се съмнява, той самъ поставя прѣпятствия въ пѫтя на своето лѣкуване. Щомъ прѣстане да се съмнява, болестьта си отива. Законъ е: за каквото мисли човѣкъ, за него се държи. Прѣстане ли да мисли за това нѣщо, то губи вече силата си. Това, въ което човѣкъ вѣрва, то има сила за него. Законътъ е вѣренъ и за положителнитѣ, и за отрицателнитѣ нѣща въ живота. Различието е само въ резултатитѣ.

Съврѣменнитѣ хора не се подаватъ на новитѣ методи на лѣкуване, защото тѣ бързатъ, въ малко врѣме искатъ да получатъ голѣми придобивки. Запримѣръ, срѣщамъ единъ ученикъ, говоря съ него, виждамъ, че и той бърза, иска часъ по-скоро да свърши училище. Защо бърза този ученикъ? Той иска да свърши гимназия, университетъ, да заеме висока служба, съ голѣма заплата, да се прѣхранва. Питамъ: право ли е това положение? — Донѣкѫдѣ само е право. Какво ще кажатъ тогава ония хора, които нито гимназия, нито университетъ сѫ свършили, а при това сѫ заели нѣкакви служби? Не е въпросътъ въ службата, която човѣкъ заема, но важно е, защо бърза да свърши училище? Човѣкъ трѣбва да знае, че никога нѣма да се освободи отъ училище. Ако свърши едно училище, той ще постѫпи въ друго. Външно човѣкъ може да се освободи отъ отдѣленията, отъ прогимназията, отъ гимназията, най-послѣ и отъ университета, но има единъ университетъ, който никога не се свършва. Главата на човѣка ще побѣлѣе, но този университетъ нѣма да се свърши. Законитѣ на този университетъ сѫ точно обратни на този отъ свѣта. При свършване на годината, студентитѣ, които сѫ завършили съ успѣхъ, получаватъ една стотинка като възнаграждение на труда имъ. Който получи една стотинка, той дава голѣмо угощение на приятелитѣ си. Слѣдната година той ще работи пакъ за една стотинка. Така ще минаватъ години, и университетътъ все нѣма да се свърши. Този университетъ нѣма начало, нѣма и край.

Казвате: какво означава стотинката? Стотинката не се отнася до външния, но до вѫтрѣшния животъ на човѣка. Това, което задоволява човѣка вѫтрѣшно, не е голѣмото, не е и многото. То е малкото, съ стойность на една стотинка, но въ него се крие нѣщо велико, неизразимо. Угощение, направено съ такава стотинка, струва повече отъ угощение, направено съ милионъ. Сега, ще дигна малко завѣсата, да надзърнете само съ едното си око, и то съ лѣвото, не съ дѣсното, да видите, какъвъ е вѫтрѣшниятъ смисълъ на тази стотинка. Въ този великъ университетъ има и царски дъщери. Когато ученикътъ учи добрѣ, на края на годината той ще срещне една отъ тия царски дъщери, ще ѝ каже една дума само, и тя сѫщо ще му отговори съ една дума и ще му се усмихне. Тази е едната стотинка, която той получава. За тази стотинка той е готовъ да даде голѣмо угощение, да се повесели и да благодари на Бога, че я получилъ. Слѣдната година той продължава да учи пакъ така усърдно, съ любовь, съ надежда и очакване да получи още една такава стотинка. Ето защо ученикътъ слѣдва този университетъ. Той постѫпва младъ, остарява, побѣлява, но университетътъ не се свършва. И при това положение ученикътъ не се отекчава. Защо? — Защото ще каже една дума на царската дъщеря, и тя ще му отговори. Какво по-велико нѣщо отъ това, да кажешъ една дума на царската дъщеря, и тя да ти отговори! Струва човѣкъ да учи, да работи за една дума, за една усмивка на царската дъщеря!

Нѣкой казва: какъвъ ще е този университетъ, безъ начало и безъ край? Университетитѣ, които хората на земята слѣдватъ, сѫ подобни на този великъ университетъ. Тѣ сѫ копирани отъ него. И тукашнитѣ университети нѣматъ начало и край, но понеже хората обичатъ разнообразието, за да не се отекчатъ, програмата на учението имъ се смѣня често. И тѣ започватъ най-напрѣдъ съ основно образование, послѣ съ прогимназиално, слѣдъ това съ гимназиално и най-послѣ съ университетско. Щомъ свършатъ университетъ, тѣ мислятъ, че сѫ завършили курса на училището. Не, цѣлъ животъ тѣ още учатъ, само че при разни програми и задачи. Нѣма по-красиво нѣщо за човѣка отъ това, да учи, да срещне царската дъщеря, да чуе гласа ѝ! Казано е въ Писанието: „Които чуятъ гласа Му, ще оживѣятъ“. Този гласъ е гласътъ на царската дъщеря, която ще каже една дума на ученика. Отъ тази дума, отъ този гласъ ученикътъ ще оживѣе, ще придобие сила, импулсъ за по-нататъшна работа.

Днесъ ще прѣкараме въ този великъ университетъ. Слънцето изгрѣ ясно, хубаво, безъ облаци, но е малко студено, слана е паднала. Всичко това е хубаво, защото днесъ ние сме въ всемирния университетъ, дѣто се учатъ хора отъ разни възрасти, на разни науки и професии. Мнозина се безпокоятъ, дали царската дъщеря ще имъ обърне внимание. Тѣ погледнатъ дрехитѣ, обущата, шапката си, виждатъ, че сѫ стари, скѫсани, боятъ се, да не би царската дъщеря да ги прѣнебрегне. Не, царската дъщеря ще обърне внимание на васъ, а не на дрехитѣ и на обущата ви. Тя ще ви погледне въ очитѣ, ще ви каже една дума, ще ви се усмихне и ще замине. Вие трѣбва да бѫдете будни, да чуете тази дума, да разберете смисъла ѝ и да я прѣведете. Тази дума ще я прѣведете най-малко съ едно изречение. Съдържателна е думата на царската дъщеря. Тя говори на единъ точенъ, строго опрѣдѣленъ езикъ.

Казвате: каква ли е тази дума, която съдържа толкова много въ себе си? Тя е цѣлъ говоръ. Когато срещнете човѣкъ, когото обичате, той само ви погледне, хвърли единъ бръзъ погледъ и си замине. Този моментъ може да трае само една секунда, но колко много струва за васъ! Вие по цѣли дни и нощи мислите за този погледъ, какъ ви погледналъ, какво искалъ да ви каже, какъ ви се усмихналъ и т. н. Какъвто е говорътъ на свѣтлината, такъвъ е погледътъ на вашия любимъ човѣкъ. Въ този погледъ човѣкъ разбира цѣлата граматика, съ всичкитѣ ѝ подробности и значения. Който види този погледъ, той всичко разбира, не се нуждае отъ никакви прѣводчици. Рече ли да се намѣси нѣкой отвънъ, да прѣвежда, той ще развали работата. Има нѣща въ живота, които не се обясняватъ, нито се нуждаятъ отъ обяснения.

Мнозина искатъ да имъ се каже нѣщо за насърдчение, за усилване на вѣрата, на силата имъ. Казвамъ: досега азъ не съмъ срѣщалъ по-насърдчени, по-вѣрващи и посилни хора отъ съврѣменнитѣ. Тѣ иматъ и вѣра, и сила, но не сѫ проявени. Силата имъ е толкова голѣма, че никой не може да ги мръдне отъ мѣстото имъ. Тѣ мязатъ на параходъ, на автомобилъ или на тренъ, който е силно напрегнатъ, готовъ за тръгване, но седи, чака, не му е даденъ още послѣдниятъ сигналъ. Тръгне ли веднъжъ, нищо не трѣбва да се изпрѣчва на пѫтя му. Той ще се прояви съ всичката си сила, знание, вѣра. Само моментътъ се чака. Едно прѣпятствие иматъ хората — съмнѣнието. Тѣ се съмняватъ, дали ще могатъ да се проявятъ въ доброто, въ хубавото, което иматъ въ себе си. Щомъ сте силни, добри, ще се проявите. Съ други думи казано: щомъ Духътъ Божи прониква въ васъ, вие непрѣменно ще се проявите. Нѣма сила въ свѣта, която може да прѣпятствува на Духа. Всичко, което Той е намислилъ и обѣщалъ да направи за васъ, ще го изпълни. Никой не може да прѣпятствува на Бога.

Казвате: обича ли ни Богъ, или не? Ако вѣрвате, че ви обича, обича ви; ако не вѣрвате, не ви обича. Всичко е споредъ вѣрата ви. Обаче, този е единъ отъ най-труднитѣ въпроси, който досега е останалъ неразрѣшенъ. Искате ли да го разрѣшите, не трѣбва да мислите по стария начинъ, не трѣбва да ходите по стария пѫть. Нѣкой мисли право, но върви по стария пѫть. Запримѣръ, нѣкой проповѣдникъ говори за любовь, за мѫдрость, за истина, за добро, но слѣдъ това тръгне по прашенъ пѫть, дига прахъ наоколо си, и всички слѣдъ него викатъ, протестиратъ, че не могатъ да дишатъ отъ прахъ. Какво трѣбва да направи този проповѣдникъ? Казвамъ: който е проповѣдвалъ веднъжъ само за любовьта, за мѫдростьта, за истината, той никога вече не трѣбва да върви по прашенъ пѫть. Той трѣбва или да хвърка, или да върви безъ да се допира до земята. Този е начинътъ, по който може да се избегне праха. Съ плачъ, съ охкания, нищо не се постига. Работа, усилие, постоянство се изисква отъ всички хора, отъ всички ученици.

Дойде нѣкой при мене, плаче. Защо плаче този човѣкъ? Той иска да ми докаже, че страда. Казвамъ: ако отъ очитѣ ти могатъ да излѣзатъ два извора, да полѣятъ градината ти, плачи; тѣзи сълзи сѫ на мѣсто. Голѣма суша има сега, ти трѣбва да плачешъ, да полѣешъ цвѣтята на твоята градина. Сълзитѣ сѫ необходими още и за измиване на очитѣ. Ако човѣкъ плаче, за да измие очитѣ си, тия сълзи сѫ на мѣсто. Обаче, ако той плаче, за да докаже на. хората, че много страда, тия сълзи не сѫ на мѣстото си. Който много плаче, той хубаво измива прозорцитѣ си. На такъвъ човѣкъ може да се разчита. Неговитѣ прозорци сѫ чисти, той вижда ясно прѣзъ тѣхъ. Щомъ вижда ясно, добрѣ, ще може да върви свободно, безъ да се спъва. Който плаче много, това показва, че той страда много. Страда ли много, значи той има много работа, цанилъ се е при лошъ господарь. За въ бѫдеще този човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ, да си избере добъръ господарь, който да му дава малко работа. Сега нѣма какво да прави, освѣнъ да търпи. Веднъжъ се условилъ при този господарь, далъ му дума, ще гледа да свърши работата си добрѣ, за да се освободи отъ него.

Сега, каквито обяснения и да се дадатъ, тѣ сѫ излишни украшения, каквито хората често турятъ по костюмитѣ си. Истинскиятъ костюмъ е безъ украшения, безъ дупки и копчета. Никакви ножици не сѫ минали по този костюмъ. Той е ушитъ изцѣло, както днесъ плетатъ вълненитѣ дрехи: започватъ отъ единия край и свършватъ до другия. Такъвъ костюмъ трѣбва да носи човѣкъ. Ако човѣкъ е добъръ и постѫпва добрѣ, и костюмътъ му ще се затваря хубаво, ще прилѣга добрѣ на тѣлото му. Не постѫпва ли добрѣ, костюмътъ му винаги ще бѫде отворенъ. Добриятъ човѣкъ е богатъ, той не върши никакви прѣстѫпления. Лошиятъ човѣкъ е сиромахъ, той само прѣстѫпления прави. Видите ли този човѣкъ, той всѣкога ще бѫде разкопчанъ, съ скѫсанъ костюмъ, цѣлъ въ дрипели. Конь, който носи на гърба си сто килограма товаръ, може ли да рита, да хапе, да бѣга? Не, той ходи бавно, сериозно, тежко. Обаче, конь, който седи въ дама безъ работа и само яде и спи, щомъ излѣзе вънъ, той веднага започва да скача, да рита, да хапе! Съ една дума казано, той върши прѣстѫпления. Който върши прѣстѫпления, той трѣбва да излѣзе отъ дама, да срещне единъ свой приятель и да му каже: моля ти се, дай ми сто килограма отъ твоя товаръ, да го прѣнеса на десеть километра разстояние, да ти помогна. Щомъ свърша работата, снеми товара отъ гърба ми. Това става всѣки моментъ въ живота. Когато нѣкой човѣкъ върши прѣстѫпление, страданието се качва на гърба му, кара го да мисли.

Казвамъ: ако е въпросъ да те товарятъ, нека те натоварятъ съ нѣщо цѣнно, добро, красиво, та кой какъ те срещне, да те спре и помилва. Ако си натоваренъ съ камъни, съ дърва, съ боклуци, никой нѣма да ти обърне внимание. Обаче, натоваренъ ли си съ нѣкои свещени, класически книги, всѣки ще иска да се разговаря съ тебе, да ти обърне внимание. Единъ ще те спре, ще поиска една книга и ще тръгне съ тебе. Втори ще те спре, ще поиска една книга, и той ще тръгне съ тебе. Ти ще вървишъ съ авторитетъ, като човѣкъ, който носи цѣнни работи, а слѣдъ тебе и съ тебе ще вървятъ хора, заинтересувани отъ твоето богатство и ще се разговаряте. По този начинъ нѣма да усѣтишъ, какъ се е минало врѣмето, и какъ си прѣнесълъ товара отъ едно мѣсто на друго.

Сега часътъ е шесть и половина. Значи, половинъ часъ е минало, откакъ човѣкътъ е билъ създаденъ. Въ едно прѣдание се казва, че когато Господъ направилъ човѣка отъ пръсть, турилъ го на плетъ да съхне. Като се събудилъ отъ този сънъ, отъ това сушене, човѣкътъ стѫпилъ на краката си и започналъ да се запитва, отдѣ е дошълъ, какво е правилъ досега и т. н. Половинъ часъ се изминалъ, докато той си спомнилъ всичко, което прѣживѣлъ. Слѣдъ това Господъ турилъ прѣдъ него едно огледало, да се огледа. Като се видѣлъ човѣкътъ въ това огледало, той останалъ доволенъ отъ себе си: никакво петно, никакво прѣстѫпление нѣмалъ на лицето си. Той гледалъ лицето си, носа си, съ всички кривини по него; гледалъ устата, рѫцѣтѣ, краката си и останалъ доволенъ отъ всичко, което Богъ направилъ. Умътъ му билъ чистъ, свѣтълъ, свободенъ отъ всѣкакви отрицателни мисли. Сърцето му било свободно отъ всѣкакви смущения. Той се чувствувалъ леко, приятно разположенъ и се чудилъ на всичката красота, дѣло на Господа. Сегашниятъ човѣкъ не се чуди на всичко това, защото то е зацапано. Дълго врѣме трѣбва да се чисти той, докато се върне въ първото си положение.

Казвате: какво да правимъ? Какъ да се изчистимъ? Ще дойде врѣме и вие да се чистите. Които първи нарушиха чистотата на своя образъ, тѣ първи трѣбва да се изчистятъ. Слѣдъ тѣхъ ще се чистятъ всички останали. Нечистъ е онзи човѣкъ, който не може ясно да вижда и да разбира нѣщата. Въ това отношение всѣки вижда, че има нѣщо нечисто въ себе си, за което е недоволенъ. Всѣки съзнава, че условията, при които живѣе, не сѫ такива, каквито желае да бѫдатъ, вслѣдствие на което се мѫчи да се освободи, да надрасне тия условия. Този стремежъ на душата, да се освободи отъ ограничителнитѣ условия на живота, говори за вѫтрѣшна чистота. Вѫтрѣшно душата е чиста и не може да се оцапа. Нечистотата е външна обстановка на живота. Когато младата мома за пръвъ пѫть мѣси хлѣбъ, тя оцапва рѫцѣтѣ си, но само външно. Щомъ ги измие, тѣ пакъ сѫ чисти. Може ли да я обвини нѣкой въ нечистота? Самата работа изисква това. Ако младата мома пере и топи рѫцѣтѣ си въ корито съ вода, рѫцѣтѣ ѝ се мокрятъ, но това е само външно. Щомъ изплакне рѫцѣтѣ си въ чиста вода и ги изтрие, тѣ пакъ сѫ чисти. Злото не е въ това, че рѫцѣтѣ сѫ нечисти отъ тѣсто, или сѫ мокри отъ вода, но човѣкъ трѣбва да бѫде внимателенъ, да не пипа никоя книга съ нечисти рѫцѣ, да не я оцапа. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ, внимателенъ, да не прави грѣшки. Когато пипате Божествената книга, и мокри да сѫ рѫцѣтѣ ви, тя не се цапа: по-чиста, по-свѣтла става, но петно не хваща. Обаче, пипате ли съ нечисти рѫцѣ човѣшкитѣ книги, петна ще имъ оставите.

Като заключение на това, ще ви кажа слѣдната мисъль: стара, гнила круша не продавай, нито прѣпорѫчвай нѣкому. Единственото добро, което можешъ да ѝ направишъ е, да я посадишъ. Минатъ ли лоши мисли прѣзъ ума ви, посадете ги дълбоко въ земята. Ако оставите тия мисли въ ума си, вие ги прѣпорѫчвате и на другитѣ, а съ това имъ давате животъ. Когато казватъ, че злото трѣбва да се забрави, това значи да се посади то нѣкѫдѣ дълбоко въ земята и да не се мисли за него. И Господъ даже не мисли за злото, за да не му дава животъ.

И тъй, искате ли да дадете животъ на доброто въ себе си, мислете за него: занимавайте се съ добритѣ мисли, чувства и постѫпки, за да оживѣятъ тѣ въ васъ. Това подразбира стиха: „Които чуятъ гласа Му, тѣ ще оживѣятъ.“ Запомнете сега слѣдната мисъль: само пѫтьтъ на Истината обяснява пѫтя на знанието и пѫтя на доброто.

*

10 августъ, 5 ч. с.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now


×
×
  • Create New...