ПСАЛОМЪ ТРИДЕСЕТЪ И ВТОРИ: IѪ - ДЕIѪ.

[Ани]

ПСАЛОМЪ ТРИДЕСЕТЪ И ВТОРИ: IѪ

 

ДЕIѪ.

 

 

Живъ съмъ съ живота на Този, който го раздава и деiѫ това на което ме учи деньтъ.

 

Когато изгрѣва той, азъ се събуждамъ заедно съ птицитѣ и излизамъ срѣдъ множеството, кѫдето пада и се въздига душата. Срѣдъ множеството отивамъ, за да изпитамъ чрезъ него, до колко това що чета въ книгата на мѫдростьта е моя мѫдрость.

 

Кѫдето правдата е унизена, мѫча се смирено да съмъ на нейната страна; кѫдето любовьта е подиграна азъ искамъ, да дѣля съ нея участь.

 

Отивамъ тамъ, кѫдето има много мои братя.

 

Тамъ „силнитѣ“ сѫ слаби като крехки сѫчки. Тамъ има обругани светци и издигнати на високи почести слуги на лъжата. Тамъ се рѣя, тамъ падамъ, тамъ възхождамъ.

 

Когато слънцето си отива и пожари

 

се запалятъ на залѣзъ, и сетнята заря на потѫващия день задъ планинитѣ се загуби, азъ посрещамъ звездитѣ.

 

„Не тѫгувай“ — казватъ тѣ. Утре пакъ ще видишъ слънцето.

 

Азъ събувамъ обувкитѣ си, защото по тѣхъ има прахъ отъ преминалия день, влизамъ въ своя домъ и запалвамъ свѣтилникътъ.

 

Предъ мене е голѣмата книга, въ която вѣковетѣ сѫ оставили своята мѫдрость. Азъ чета и поглеждамъ презъ стъклото въ тъмносинята нощь.

 

На небето има написано нѣщо, което не е написано въ книгитѣ. Съ сърдцето го чета.

 

Моето сърдце пѣе псаломъ за Вѣчния! — последниятъ псаломъ на отминалия день.

 

Утре слънцето отново ще изгрѣе. Росата пакъ ще блѣсти по тревата като зърна на скѫпоценни елмази. Новъ день ще начене въ безкрайното колело на днитѣ.

 

Ако е отредилъ Великиятъ, азъ ще видя и неговитѣ усмихнати очи.

 

Тогава сърдцето ми ще запѣе отново пѣсень — хваление за новиятъ день съ думитѣ на първиятъ псаломъ.