Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1914_01_06 Поздрав за новата година към всички 1914г.

Извънредни Беседи Велико Търново

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 hristo

hristo

    Administrator

  • Administrators
  • 304 Мнения:

Публикувано 22 юни 2014 - 08:49

пдф

Поздравъ
ЗА НОВАТА ГОДИНА
КЪМЪ ВСИЧКИ.


Image_001.gif



печатница на Н. М. Церовски

Т Ъ Р Н О В О ,
1914.


„Ходете въ видѣлината, за

да бѫдете синове на видѣлината“.


Видѣлината за душата е това, каквото е свѣтлината за тѣлото. Храненето, растенето и развитието на тѣлото е невъзможно безъ свѣтлина. Сѫщо така е невъзможно за душата да расте, да се развива и даде плодъ безъ видѣлина. Както свѣтлината произтича отъ слънцето, тъй и видѣлината иде върху душата отъ Бога. Свѣтлината не е едно и сѫщо съ слънцето, сѫщо и видѣлината съ Бога. Свѣтлината ни подсѣща за слънцето, видѣлината ни упѫтва къмъ Бога. Когато имаме свѣтлина въ облачно врѣме, неможемъ веднага да посочимъ дѣ е слънцето, защото не го виждаме отъ облацитѣ. Това ще направимъ, като се възползуваме отъ придобитото си знание и опитность, като размислимъ колко е часътъ, кое годишно врѣме имаме и слѣдов., дѣ приблизително би трѣбвало въ дадения моментъ да се намира слънцето. Ако слѣдъ това се взрѣмъ по-внимателно къмъ опрѣдѣлената посока, вѣроятно ще зѣрнемъ по-силната свѣтлина, ще видимъ, макаръ мрачкаво, слънцето. Сѫщо така, имащи видѣлината, изпращана за душитѣ ни отъ Бога, ний съ сѫщитѣ усилия, опитъ и знание можемъ и трѣбва да търсимъ Бога.

Когато дѣтето се роди у единъ баща, послѣдниятъ му дава условия за животъ и растене на тѣлото. Сѫщо тъй, кога се ражда човѣкъ, дава му се видѣлина, — условие за развиване и растене на душата.

За нашия стремежъ да идемъ въ небето се искатъ условия. Такива сѫ условията, които спомагатъ на душата да се очисти и обогати духовно. Защото небето е за животъ само на души, богати духовно, чисти, „облечени въ сватбарска дреха“. Да бѫдемъ синове на видѣлината“, — това значи да имаме и използуваме даденитѣ ни отъ Бога условия —видѣлината- за нашъ духовенъ прогресъ. Процесътъ на видѣлината е процесъ на очистване душата и нейното оплодяване.

Свѣтлината дава на растенията възможность да се хранятъ отъ соковетѣ на земята, които тя прѣработва въ листата имъ въ хранителенъ за растенията материалъ. Тъй растението расте и дава плодъ.

И нашата душа е едно растение, което трѣбва да даде плодъ. Чрѣзъ сърдцето ни тя пуща въ материалния свѣтъ корена, —това сѫ желанията. Желанията и мислитѣ ѝ сѫ сокове на душата, която правятъ добра, даватъ ѝ възможность да принесе плодове на доброто. Добри можемъ да бѫдемъ чрѣзъ мисли и желания. Тѣ, обаче, биватъ цѣнни, когато се свържатъ и проявятъ съ единъ актъ. Реализиратъ ли се въ такъвъ, душата ни е дала плодъ, използувайки условията, които сѫ почва. И тъй, както свѣтлината прѣвръща соковетѣ въ растителенъ и плоденъ материалъ, тъй и божествената видѣлина прѣвръща мислитѣ и желанията ни въ добри дѣла, —плодоветѣ на душата.

А това пъкъ значи, да сме „синове на видѣлината“, т е. да използуваме видѣлината, даденитѣ ни отъ Бога условия за живѣяне, — за нашъ духовенъ прогресъ, да дадемъ душевенъ плодъ чрѣзъ видѣлината.

Като синове на видѣлината, имаме различни отношешия къмъ нейния източникъ, Бога. Въ разни врѣмена Богъ ни дава различни условия за развитие. И синовнитѣ ни отношения къмъ Бога, душата ни въ разно врѣме разбира различно, съобразно условията, въ които Богъ ни поставя да работимъ, като най-добъръ Възпитатель, да ги използуваме, за да се развиваме, та да станемъ добри.

За да влѣземъ въ небесното Царство трѣбва да бѫдемъ спасени. Само спасението, обаче, не е достатъчно, а трѣбва и да се възползуваме отъ него. Спасението е, че Богъ ни е избавилъ или ни избавя отъ лошитѣ условия, при които нашата душа, умъ и сърдце немогатъ да се развиватъ и ни поставя въ други, въ които това развитие е възможно. Когато спасяваме нѣкого отъ затвора, ний го извеждаме отъ едни условия, прѣчещи на неговото развитие, парализиращи го, и го поставяме въ други, благоприятствуващи го. Но по-нататъкъ спасениятъ трѣбва самъ да се развива, да работи, използувайки условия, знания и опитность. Иначе, макаръ и да има благоприятни условия, той може да не се развива, да не прогресира, въпрѣки факта, че е спасенъ. Тъй че и ний, спасени отъ Ис. Христа, сме избавени отъ лошитѣ, прѣчещи на развитието ни условия и сме поставени въ нови условия, — видѣлината и Благодатьта, — които ний трѣбва да използуваме за свое развитие и прогресъ.

Спасението води къмъ свобода: спасениятъ отъ затвора е изваденъ на свобода. И ний, спасени отъ Ис. Христа, сме свободни чрѣзъ него.

Що е свободата?

У всѣкиго отъ насъ се таи скритъ истинския животъ, душата, свързваща ни съ Източника на живота, Който ни я е вдѫхналъ. Този скритъ животъ, тази Божествена искра е, която постоянно негодува въ насъ вѫтрѣ, въздиша, недоволна е, търси нѣщо по- друго, по-висше. Тоя скритъ животъ е стимулъ на прогреса, той го движи. Сега, когато той е поставенъ въ условия, прѣчещи на неговата проява и на естествения развой, ний не сме свободни. Наопъки, свободата е, когато скритиятъ душевенъ, могѫщественъ животъ се извади изъ едни условия, прѣчещи на развоя и проявата му и кога се постави въ условия, благоприятни за този развой и проява. Значи, свободата е слѣдствие на спасението. Неспасениятъ не е свободенъ. Обратно, освободенъ, ли е вѫтрѣешно човѣкъ, чувствува ли, че неговата душа е въ единение съ Твореца си и съ душата на всички хора — на свѣта, не чувствува ли прѣчка за това единение, той е и спасенъ. Грѣхътъ, е прѣчка за това единение, слѣдователно, обхванатиятъ отъ грѣхъ, не е свободенъ. Ето защо апостолътъ, казва на римлянитѣ, че като сме спасени, ний сме свободни отъ грѣха.

Даватъ ни се признаци, по които да познаваме свободни ли сме или не. Тия признаци сѫ страданията. Тѣ показватъ, че животътъ ни трѣбва да излѣзе въ други условия за сѫществуване. Мине ли животътъ въ, благоприятнитѣ за развоя му условия, страдания не се чувствуватъ. Ангелитѣ сѫ свободни: тѣ сѫ въ условия най-благоприятни за проява на тѣхния вѫтрѣшенъ животъ Светиитѣ не сѫ били обладавани, не се оплаквали и не чувствували страданията, защото душевниятъ имъ животъ е билъ по-пълно проявенъ, поставенъ въ по-висшитѣ условия, въ Божествената атмосфера, дѣто били свободни. И тъй, страдаме ли, трѣбва да насочимъ вѫтрѣшния си животъ къмъ по- висши условия. Повдигнемъ ли, усилимъ ли вѫтрѣшния си животъ, поставимъ ли се въ връзка съ, могѫщитѣ праведни и свети Духове, ще сме свободни и не ще вече страдаме. Това пъкъ значи, че ще сме синове на видѣлината, че сме използували даденитѣ: ни условия.

Който е синъ на видѣлината, той се ползува и отъ свѣтлата и отъ тъмната страна на живота. Съ други думи, той умѣе да използува за свой подемъ и щастие и нещастия, и помощь и прѣчки.

Възпитательтъ поставя на възпитаника си не само гладъкъ пѫть, не само улеснения, но и прѣчки, които трѣбва да бѫдатъ надвити. Улесненията подпомагатъ спечелването на знания, но прѣчкитѣ обогатяватъ опитностьта. Свободниятъ човѣкъ не е безъ прѣчка въ пѫтя си, но той ги лесно побѣждава и отминава. А несвободниятъ се спира прѣдъ тѣхъ. Ето защо Богъ, като отличенъ Възпитатель, дава на чадата си и прѣчки, които тѣ трѣбва да се научатъ да надвиватъ. Само тогава ще бѫдатъ и свободни и силни.

Често ний се оплакваме отъ страститѣ си, отъ лошитѣ си мисли и желания. Това не е право: тѣ сѫ условията, при които душата ни узрѣва, или по-добрѣ, плодоветѣ ѝ узрѣватъ. Всѣко подобно условие ни е дадено отъ Небесния ни Баща, за да го побѣдимъ, да го надвиемъ, да го обърнемъ отъ нашъ господарь въ свой слуга, та тъй да станемъ добри, мощни въ доброто, богати духовно. Иначе и неможе да бѫде, защото „Царството Божие се взима отъ тия, които се насилятъ да го взематъ“. А това насиляне е борба. Пъкъ „борбата ни не е срѣщу плъть и кръвь, но срѣщу началствата, срѣщу властитѣ, срѣщу управителитѣ на тъмнотата на този вѣкъ, срѣщу лукавитѣ духове въ поднебесната“.

Прочее, кога водимъ тази борба „срѣщу управителитѣ на тъмнотата на този вѣкъ“, ний сме синове на видѣлината и ще имаме помощь отъ Небето. Затова трѣбва само да търсимъ тази помощь, да бѫдемъ готови „да се облечемъ въ всеорѫжието Божие“, като се „прѣпашемъ съ истината, облѣчемъ въ бронята на правдата, обуемъ въ приготвянето на миръ, вземемъ шлема на спасението и меча на Духа — Словото Божие, като се молимъ Духомъ на всѣко врѣме“.

И тъй, искаме ли да сме синове на видѣлината, трѣбва да използуваме всички условия — и добри и лоши — въ които сме въ даденъ моментъ и като ги използуваме за свое развитие, ще се освободимъ отъ лошитѣ условия, т. е. ще станемъ свободни. По този начинъ съ собственъ опитъ и придобито знание ще намѣримъ Бога, източника на видѣлината. Тъй синътъ на видѣлината бива радостенъ, не се отчайва, има миръ въ душата си. Ето какъ синътъ на видѣлината придобива Божествено равновѣсие у себе си, а сѫщо тъй го внася и въ свѣта.

Въ взаимоотношенията и дѣйностьта на хората има два вида, двѣ категории закони: първата категория закони има механически характеръ и има двѣ страни: събиране и изваждане. Втората пъкъ има Божественъ характеръ и странитѣ ѝ сѫ: умножение и дѣление.

Грѣхътъ винаги се съпроважда съ дѣйствия отъ първата категория. Напр. Адамъ и Ева се събраха, събраха себе си съ плода, събраха се и съ змията. Съ това извадиха на явѣ непослушанието и гордостьта си, извади ги и Богъ изъ рая. Събиратъ се жени на едно мѣсто и почнатъ да събиратъ при себе си грѣхове: почватъ да клюкарствуватъ и да одумватъ хората, изваждатъ на явѣ хорскитѣ и свои недостатъци.

Евангелскиятъ богаташинъ направилъ житници и събралъ вѫтрѣ житото си, безъ да го използува по божественому. Затова пъкъ Богъ му извадилъ душата въ сѫщата нощь. Алмазътъ е скѫпъ, лъскавъ, — това е върхътъ на свѣтския животъ — но той само събира и чупи слънчевитѣ лѫчи безъ да ги умножава.

Житното зърно е скромно, ефтино, но то, посѣто въ земята се умножава. Такъвъ е духовниятъ човѣкъ. Добриятъ и вѣренъ рабъ умножава талантитѣ на Господаря си, — изпълнилъ Божествения законъ. Сѣмето паднало на добра земя се умножило до 30,60 и 100. Кога Богъ сътворилъ човѣка, далъ му заповѣдь да „расте и умножава“.

Имаме ли у себе си добри дарби, талантъ, трѣбва да ги умножав. . Жената да вижда у мѫжа си добритѣ чърти, които да гледа да умножи. Вслѣдствие на това пъкъ мѫжътъ ще почне да дѣли съ нея чувства и признателность, ще дѣли и усилията си, като ще ѝ връща съ сѫщата мѣрка. Тъй трѣбва да постѫпва и мѫжътъ.

Види ли единътъ у другия лоши качества, да ги не изважда прѣдъ хората, а да гледа да ги обърне въ добри и като станатъ такива, да ги умножи. — Ако е казано, че Царството Божие прилича на квасъ и синапово зърно, то значи, че щомъ елементитѣ на това Царство влѣзатъ въ човѣшката душа и духъ, се умножаватъ. Слѣдствието на това е, че хората, които по божественому умножаватъ, Богъ ще раздѣли съ тѣхъ Царството Си.

Изхождайки отъ това гледище, като се казва че ний трѣбва да бѫдемъ синове на видѣлината, значи че трѣбва да уможаваме, да използуваме всички условия, въ които сме, за добро на насъ и ближнитѣ ни.

Както размножаването на растения и животни е възможно само при свѣтлината, тъй и умножаването, т. е. дѣйствията човѣшки по божествения законъ, сѫ възможни само при видѣлината. Отъ синоветѣ на видѣлината се иска да бѫдатъ не външно лъскави, не вѣчно едни, безплодни и нерастещи алмази, а умножаващи се скромни, растещи и даващи плодъ на добра почва житни зърна. Безплодието е смърть — безплодната смоковница бѣ проклѣта и отсѣчена, всѣка прѫчка на Лозата, която не дава плодъ, т. е. не се умножава, сѫщо се отсича, а плоднитѣ се окастрюватъ и наторяватъ, за да даватъ повече плодъ.

Прочее, да посѣемъ сѣмето на любовьта и радостьта, за да поникне мирътъ въ умоветѣ ни; да посѣемъ сѣмето на дълготърпението и благостьта, за да поникне плодътъ на милосърдието въ сърдцата ни; да посѣемъ сѣмето на вѣрата и кротостьта, за да поникне плодътъ на въздържанието въ живота ни. По този начинъ пълниятъ ни животъ ще се прояви, сърдцето ни ще се облагороди, интелигентностьта ни ще просвѣтне, любовьта ще се развие и щастието ще се придобие.

Този е възходящиятъ пѫть къмъ Бога за индивида, за обществата и за человѣчеството.

Само така отъ трънения вѣнецъ на България ще се изплете великото благо на балканскитѣ народи и славянството, — и само по този пѫть тѣ ще дойдатъ до обединение.




Image_002.jpg







Теми съдържащи: Извънредни Беседи, Велико Търново

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt