Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1929_08_04 Който слуша моитѣ думи

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2273 Мнения:

Публикувано 05 януари 2017 - 03:39

От томчето "Голѣмото благо",

Сила и живот, 12 серия, т.3 (1929).

Издание 1936 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

Който слуша моитѣ думи.

 

„Всѣки, който слуша тѣзи мои думи и ги прави, ще го уподобя на човѣкъ разуменъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ.“*)

*) Матея: 7:15.

 

„Който слуша моитѣ думи.“ Слушането представя едно отъ голѣмитѣ изкуства въ живота. Правилното слушане се опредѣля отъ това, какъ човѣкъ поставя ухото си. Умниятъ човѣкъ поставя ухото си за слушане по единъ начинъ; глупавиятъ — по другъ начинъ. Когато наблюдавате човѣка, веднага можете да познаете, правилно ли слуша той, или не. По линиитѣ, по формитѣ на човѣшкитѣ постѫпки можете да познаете, какъвъ е човѣкътъ. Сѫщото може да се каже и за слушането. По слушането на човѣка, по ѫглитѣ, образувани отъ поставяне на ухото, можете да познаете, какъвъ е даденъ човѣкъ. Външната страна на човѣка опредѣля неговата вѫтрешность. Това показва, че между външния и вѫтрешния свѣтъ има известно съотношение. Обаче, кой свѣтъ е външенъ и кой вѫтрешенъ, това не е точно опредѣлено. — Защо? — Защото свѣтътъ, който ние наричаме външенъ, за едни сѫщества е вѫтрешенъ, а вѫтрешниятъ — външенъ. Това зависи отъ степеньта на човѣшкото съзнание, или отъ степеньта на Божественото съзнание въ човѣка. Що се отнася до човѣка, за него е необходимо понѣкога да се движи и въ двата свѣта — и въ външния, и въ вѫтрешния, т. е. въ свѣта на формитѣ и въ свѣта на съдържанието.

 

„Който слуша моитѣ думи.“ Всички хора слушатъ, но всички еднакво не разбиратъ. Двама души слушатъ едно и сѫщо нѣщо: единиятъ разбира едно, другиятъ — друго. Това зависи отъ чувствата и способноститѣ на човѣка. Кой каквото си мисли, това слуша. Единъ селянинъ срѣща съседа си, който се връща отъ града, и го пита: Кѫде си ходилъ, дѣдо? — Купихъ си калпакъ. — Кѫде си ходилъ? — Добъръ или лошъ, купихъ го вече. Единиятъ пита едно, другиятъ отговаря друго. Разбраха ли се тѣзи хора? — Горе-долу се разбраха. Единиятъ иска да му се отговори направо, категорично, а другиятъ му отговаря така, че изключва въпроса на първия. За първия е важно да знае, кѫде е ходилъ съседътъ му. За втория е важно, че си е купилъ калпакъ. Срѣщате нѣкого и го питате, къде е ходилъ. Той ви отговаря, че е ходилъ на черква. Кое е по-важно: ходенето на черква, или слушане на това, което се говори въ черква. Когато нѣкой казва, че е ходилъ на черква, това е все едно, когато нѣкой казва, че трѣбва да си поживѣе малко. Обаче, има обикновено живѣене, има и дълбокъ, вѫтрешенъ животъ. Да разбере човѣкъ вѫтрешния смисълъ на живота, това значи да съпоставя нѣщата правилно. Следователно, онзи, който слуша Христовитѣ думи и ги прави, само той може да се уподоби на човѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ. Въ Писанието е казано още: „Съзиждайте се като тѣла духовни, като живи камъни.“ Ученитѣ разглеждатъ камънитѣ въ природата като мъртви тѣла, а Писанието ги счита за живи тѣла. Значи, има мъртви камъни, но има и живи камъни. Писанието си служи съ всичко, което сѫществува въ природата, като условия за уподобяване, съ цель духовнитѣ нѣща да станатъ понятни за човѣшкия умъ.

 

„Който слуша моитѣ думи.“ Отъ слушането зависи развитието на човѣшкия умъ; отъ слушането зависи успѣха или неуспѣха въ живота на човѣка. Отъ вѫтрешното слушане зависятъ много работи. Следъ като се домогне до това слушане, човѣкъ пристѫпва къмъ третата фаза на слушането, да приложи това, което е слушалъ. Ако ученикътъ по цигулка слуша, какъ учительтъ му свири, а самъ не се упражнява и не прилага, той нищо нѣма да постигне. Да слушашъ само, безъ да прилагашъ, каквото си слушалъ, това е първата фаза на слушането. Ученикътъ трѣбва да слуша, какъ учительтъ му свири и веднага да приложи това, което е научилъ. Този е правиятъ пѫть за създаване на връзка между ученика и учителя. Този е пѫтьтъ, по който ученикътъ може да дойде до положението на истински музикантъ. Успѣхътъ на ученика зависи отъ начина, по който слуша. Има ученици, които още при първото отиване при учителя по музика, започватъ да си въобразяватъ, че ще станатъ велики музиканти, че хората ще се стичатъ да ги слушатъ. Такива ученици мъчно прогресиратъ. Всѣки ученикъ, който въ началото още започва да фантазира, на края загазва. Статистиката показва, че който въ начало върви добре, на края не успѣва. Неестествено е за малкото дете да фантазира. Това е тъй наречената мегаломания. Същото може да се каже и за всѣки човѣкъ, който влиза въ духовния свѣтъ и си представя, че ще постигне голѣми, велики работи. Той ще постигне толкова, колкото може да постигне всѣки мегаломанъ. Нѣкой казва, че ималъ голѣми откровения. — Какви сѫ неговитѣ откровения? — Детински. Наистина, ще забележите, че детето мисли едно, възрастниятъ — друго, а стариятъ — трето. Всѣко откровение е на мѣсто за съответната възрасть, но за човѣка е важно да дойде до Божественото откровение на нѣщата. Дойде ли до това откровение, животътъ му коренно ще се измѣни. Ако нѣкой казва, че се е домогналъ до Божественото откровение, а животътъ му не се е измѣнилъ, той е на кривъ пѫть, не е дошълъ още до това велико откровение. Ако нѣкой казва, че се храни добре, а нѣма никакви резултати отъ това хранене, той е на лъжливъ пѫть. Чистата храна всѣкога произвежда добри резултати. Чистиятъ въздухъ всѣкога произвежда добри резултати. Свѣтлината всѣкога произвежда добри резултати. Доброто ражда добро, лошото ражда лошо.

 

Като се проследятъ миналитѣ епохи, презъ които човѣчеството е вървѣло, както и сегашната епоха, презъ която минава, виждаме, че много повърхностни идеи сѫ занимавали хората. Запримѣръ, една повърхностна, предвзета идея е тази, когато човѣкъ мисли, че е постигналъ много нѣщо и нѣма какво повече да постига. Друга предвзета идея е тази, когато човѣкъ мисли, че нищо не е постигналъ и не може да постигне. Едната идея е положителна, другата — отрицателна. Дветѣ идеи сѫ равносилни, но нищо не даватъ. Който мисли, че много нѣщо е постигналъ, той нищо не дава; и който мисли, че нищо не е постигналъ, и той нищо не дава. Сега вие ще се запитате, какво отношение иматъ тѣзи два минуса къмъ васъ. Щомъ се стремите къмъ Божествения животъ, тѣ не могатъ да сѫществуватъ въ вашия животъ. Въпрѣки всичко, обаче, вие се натъквaте на тия минуси и по този начинъ се заблуждавате. За да не се самоизлъгва, човѣкъ трѣбва да има такава мѣрка, съ която точно да мѣри нѣщата, да знае истинското имъ тегло. Учениятъ трѣбва да си служи съ толкова чувствителни везни, съ които да измѣрва теглото на най-малкитѣ величини. Сѫщиятъ законъ има отношение не само къмъ психическия, но и къмъ физическия животъ на човѣка. Запримѣръ, на трескавия даватъ известна доза хининъ. Обаче, ако по невнимание му се даде по голѣма доза, животътъ му се излага на опасность. Ето защо, когато се даватъ отровни лѣкарства на болнитѣ, дозата на тия лѣкарства трѣбва да бѫде точно измѣрена, съ най-чувствителни везни. Да си служимъ съ такива везни и въ психическия животъ, това значи, всѣки моментъ да имаме будно съзнание къмъ своитѣ мисли и чувства, да ги различаваме като вредни и безвредни и съ огледъ на това да ги допущаме да минаватъ презъ съзнанието ни само въ точно опредѣлено тегловно отношение. Има мисли и чувства толкова отровни, че въ единъ моментъ могатъ да отровятъ човѣка. Като сѫ знаели това, отъ най-стари времена даже, въ окултнитѣ школи не се е позволявало да влизатъ неподготвени ученици. Преди да постѫпи въ окултна школа, ученикътъ трѣбвало да различава отровнитѣ мисли и чувства отъ безвреднитѣ, отъ възвишенитѣ и да знае, кои въ каква доза да употрѣбява. Които не разбиратъ този законъ, тѣ мислятъ, че човѣкъ е свободенъ да мисли, да чувствува и да действува, както намѣри за добре. Не е така, Човѣкъ не е свободенъ да върши, каквото иска. Нѣкой дигне камъкъ и пукне главата на приятеля си. Свобода ли е това? Свободенъ човѣкъ е онзи, който може да се освобождава отъ ограничителнитѣ условия, при които се намира.

 

Съвременнитѣ хора подържатъ мисъльта, че човѣкъ трѣбва да бѫде свободенъ, трѣбва да бѫде съвършенъ. Като проследимъ историята на човѣчеството досега, ние не сме срещнали другъ човѣкъ по-съвършенъ и по-свободенъ отъ Христа. Въпрѣки това, Христосъ бѣше поставенъ при най-ограничителнитѣ условия. И ние виждаме този свободенъ, съвършенъ човѣкъ да плаче. Защо плака Христосъ? Той плака заради глупоститѣ и непослушанието на хората. Съ плача си Той искаше да имъ каже: Азъ направихъ всичко възможно, за да ви освободя отъ страданията ви, но вие не ме послушахте, не изпълнихте това, което ви проповѣдвахъ. И затова, както азъ плача днесъ, така и вие ще плачете на вѣковетѣ. Щомъ Христосъ е плакалъ, и хората ще плачатъ. Плачътъ на детето се опредѣля отъ плача на майката: ако майката е плакала много, и детето ще плаче много; ако майката е плакала малко, и детето ще плаче малко; ако майката никакъ не е плакала, и детето нѣма да плаче. Тъй щото, за да избѣгне отъ страданията, за да може лесно да ги понася, човѣкъ трѣбва да има правилни разбирания за нѣщата.

 

Какво представя разбирането? Какво се иска отъ човѣка, за да има правилни разбирания? Правилни разбирания има само онзи човѣкъ, който слуша Словото и Го прилага. Обаче, има нѣща, които могатъ да се извършатъ или да се приложатъ само при известни условия. Запримѣръ, взимате една снѣжна топка, тежка единъ килограмъ и я излагате на температура 10°. Поглеждате топката, но не забелязвате никаква промѣна. Увеличавате температурата до 20º и следите, какво става съ топката. Пакъ не забелязвате никаква промѣна. Постепенно увеличавате температурата до 30°, 40°, 50°, 60º, 70° — все не се забелязва чувствителна промѣна. Като повдигнете температурата до 75°, 80°, 85°, 90° виждате, че снѣжната топка постепенно омеква и започва да се топи. Като увеличите температурата до 90°—100°, забелязвате, че снѣжната топка съвършено се стопява и се превръща на вода. Следователно, топлината отъ 90° — 100° е крайниятъ предѣлъ, при който снѣжната топка може да издържа. Надъ 90° топлина снѣгътъ не може повече да издържа. Дойде ли до тази топлина, той непременно се стопява и превръща на вода. Така е съ водата само, но не и съ всички тѣла. Ако вземете парче желѣзо и го нагрѣете до 10°, то нѣма да се измѣни. Ако продължавате да увеличавате градуситѣ вече не съ десетки, но съ стотици, ще забележите, че едва къмъ 600° — 700° желѣзото започва да омеква, докато дойде до 900° — 1000° — 1200°. Щомъ дойде до най-високата температура, а именно, около 1200°, желѣзото се стопява напълно и превръща въ течность.

 

Сега, като имате предъ видъ температурата, при която снѣгътъ се топи, както и тази, при която желѣзото се топи, кѫде можете да приложите тѣзи примѣри въ живота си? Каква аналогия можете да направите между тѣзи явления и нѣкои явления въ живота ви? При какви случаи въ живота си ще приложите примѣра за стопяването на леда и при какви — примѣра за стопяването на желѣзото? Всички свойства на водата, на желѣзото, както и на останалитѣ елементи, иматъ приложение въ много области на живота. Запримѣръ, съвременната медицина си служи вече и съ лѣкуване съ вода по новъ начинъ, нареченъ магнетически начинъ на лѣкуване. Тази наука, този начинъ на лѣкуване не е познатъ още на всички лѣкари. Той едва сега се оформява. Забелязано е, че известни болести се дължатъ на излишно количество вода въ човѣшкия организъмъ. За да се освободи организъмътъ отъ излишната вода, лѣкаритѣ практикуватъ първия методъ: тѣ поставятъ човѣка при такива условия, при такава топлина, при която излишната вода да се изпари. Ако пъкъ количеството на желѣзото въ човѣшкия организъмъ е въ излишъкъ, зараждатъ се другъ родъ болести. За да освободятъ човѣка отъ излишното желѣзо въ неговия организъмъ, необходимо е да бѫде той поставенъ при такива психически условия, при които желѣзото се топи и изпарява. Следователно, когато въ човѣшкия организъмъ има излишъкъ отъ кой и да е елементъ, този излишъкъ е причина за явяване на нѣкаква болесть. За да се излѣкува отъ известна болесть, човѣшкиятъ организъмъ трѣбва да се постави на голѣмо напрежение, на голѣмъ огънь, който да премахне излишъка отъ ония елементи, които препятствуватъ на правилното развитие на човѣка.

 

И тъй, всѣка болесть се дължи на нѣкакъвъ недоимъкъ въ човѣшкия организъмъ. Когато лѣкаритѣ кажатъ за нѣкой човѣкъ, че е анемиченъ, това показва, че му липсва нѣщо. Лѣкаритѣ дѣлятъ болеститѣ на активни и пасивни, на положителни и отрицателни. Изобщо, каквато е болестьта на човѣка, такава е и неговата мисъль. Каквато болесть и да се яви въ човѣшкия организъмъ, тя се дължи на мисъльта на човѣка. Всѣка отрицателна мисъль въ човѣка ражда и съответни състояния. Когато човѣкъ се занимава изключително съ погрѣшкитѣ на хората, той дохожда до състояние да привлича къмъ себе си астрални бактерии, които разстройватъ неговия организъмъ. Да се занимава човѣкъ съ погрѣшкитѣ на хората, това значи да се свързва съ тѣхъ и да носи лошитѣ влияния на тия погрѣшки. Всѣка лоша мисъль, всѣко лошо чувство привлича съответни низши сѫщества. Затова и Христосъ е казалъ: „Дето е мършата, тамъ сѫ орлитѣ.“ Лошитѣ мисли и чувства у човѣка представятъ мърша, около която се събиратъ орли да се хранятъ. Ето защо, всички религиозни общества, пъкъ и самото християнство, отъ най-стари времена още, е препорѫчвало на хората чистъ животъ. И досега навсѣкѫде се говори за хигиена на ума, на сърдцето и на душата. Христосъ казва: „Пази окото си чисто, за да бѫде чисто цѣлото ти тѣло.“ Чистотата, това е хигиена на душата. Светостьта, това е хигиена на душата. Чистотата, светостьта е най-голѣмата хигиена, до която християнството е могло да достигне. Днесъ пъкъ, когато говоря за любовьта, азъ имамъ предъ видъ най-съвършената хигиена, която може да се препорѫча на съвременния свѣтъ. Любовьта, това е хигиена, това е високъ идеалъ, къмъ който човѣшката душа се стреми. Приложението на любовьта въ живота представя онова здравословно състояние на човѣшкия организъмъ, при което човѣкъ може да изпълни своето предназначение. Не прилага ли любовьта въ живота си, човѣкъ не може да изпълни предназначението си, за което е дошълъ на земята. За изявяването на една добра мисъль се изисква съответенъ материалъ. Безъ материалъ никаква форма не може да се създаде. Този материалъ се взима отъ любовьта. Всѣка мисъль представя сѫщество, което слиза отъ невидимия свѣтъ. За да се изяви това сѫщество, т. е. за да се материализира на физическия свѣтъ, то се нуждае отъ съответенъ материалъ. Като се облѣче въ съответна за него материя, мисъльта придобива форма и става годна за животъ. Тази форма на мисъльта се нуждае още и отъ съдържание. Така изявена, тя се възприема отъ ума на хората, които я прилагатъ въ живота си. Като знаятъ това, хората трѣбва да създаватъ красиви форми на мисъльта, които да се пълнятъ съ красиво съдържание. Това може да се постигне само съ възвишената любовь, която дава устойчивость на човѣшкия характеръ. Всѣка мисъль, всѣка идея живѣе толкова повече на земята, колкото е по-устойчива. Ако материята, отъ която е съставена идеята, не е устойчива, идеята не може да живѣе дълго време на земята. Ние виждаме, че отъ хиляди години насамъ свѣтътъ се пълни съ идеи, едни изчезватъ, други се раждатъ, но малко сѫ идеитѣ, които сѫществуватъ отъ създаването на свѣта досега. Истинска идея е тази, която преживява своя създатель. Това сѫ тъй нареченитѣ безсмъртни идеи. Къмъ такива идеи човѣкъ трѣбва да се стреми.

 

Съвременнитѣ религиозни хора подържатъ въ себе си една преходна, неустойчива идея, вследствие на което не успѣватъ. Тѣ казватъ, че Богъ ще спаси хората, ще уреди работитѣ имъ и чакатъ да дойде това време. Това е механическо разбиране за Бога. Тѣзи хора се намиратъ въ положението на сина, който казва, че баща му ще му купи обуща, дрехи, шапка, книги и ще го прати на училище. Дотукъ идеята е права. Бащата може да купи на сина си всичко, което е необходимо, за да го прати на училище, но влѣзе ли въ училището, синътъ самъ трѣбва да учи. Бащата не може да учи за сина си, той не може да го спаси. Ако бащата живѣе добре, неговиятъ животъ не може напълно да се предаде на сина. До известна степень синътъ може да се влияе отъ добрия животъ на баща си, но вънъ отъ това влияние той трѣбва да приложи и своето собствено добро. Много християни живѣятъ съ заблуждението, че щомъ Христосъ е живѣлъ добре, щомъ ималъ знания, Той ще остави това богатство въ наследство на хората. Това е механическо разбиране на Христа. Че Христосъ живѣлъ добре, че ималъ знания, че билъ светъ човѣкъ, това не подразбира, че и хората следъ Него ще бѫдатъ такива. Такава е съвременната християнска философия, въ резултатъ на която виждаме, че свѣтътъ цъвти, но не вързва. — Не, когато единъ се мѫчи, това не показва, че и другитѣ трѣбва да се мѫчатъ. Когато единъ живѣе добре, това не показва, че и другитѣ хора ще живѣятъ добре. Когато единъ се мѫчи, другитѣ трѣбва да търсятъ причинитѣ за това мѫчение и да го избѣгватъ. Когато единъ живѣе добрѣ, другитѣ трѣбва да прилагатъ неговитѣ методи въ живота си и да го подражаватъ. Нищо не се дава на готово. Работа, приложение се иска отъ всички хора.

 

Едно трѣбва да се има предъ видъ, а именно: въ всички времена и епохи е имало напреднали души, които сѫ образували ядрото на истинскитѣ учени, на високо духовнитѣ хора въ свѣта. Тѣзи напреднали души съставятъ тъй наречения народъ на Бога, молитвата на които всѣкога е била чувана. Богъ всѣкога се е проявявалъ чрѣзъ тѣзи души. Известно е, че за да се прояви на земята, човѣкъ се нуждае отъ форма. Безъ форма той не може да се прояви. И наистина, ние виждаме човѣка да се проявява чрезъ рѫцетѣ, чрезъ краката, чрезъ очитѣ, чрезъ ушитѣ си и т. н. Значи, всѣка форма, малка или голѣма, се нуждае отъ известни органи, които да изпълняватъ съответни за тѣхъ функции. На сѫщото основание, и Богъ се проявява чрезъ различни форми, които Му служатъ като органи за изпълнение на нѣкои функции. Следователно, всички напреднали души представятъ форми, чрезъ които Богъ се изявява на физическия свѣтъ. Тѣ сѫ носители на Божественитѣ идеи. Едни отъ тѣхъ представятъ рѫцетѣ на Бога; други — Неговитѣ крака; трети — очитѣ, ушитѣ, устата на Бога и т. н. Като не разбиратъ тия нѣща, хората сѫ започнали да обожаватъ тия рѫце, крака, очи, уши и сѫ ги превърнали въ идоли. Ето защо, когато Мойсей извелъ еврейския народъ отъ Египетъ, той имъ далъ десеть заповѣди. Въ една отъ заповѣдитѣ е казано: „Не се кланяйте на никакви богове, освенъ на Единния, истинския Богъ.“ Всички божества не сѫ нищо друго, освенъ напреднали души, носители на Божествени идеи. Отъ всички се иска прилагане на тѣзи идеи. Евреитѣ сѫ разбирали добре тази заповѣдь и затова имъ е казано, че човѣкъ първо трѣбва да възлюби Господа съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила, а после да възлюби и ближния си, като себе си. Обаче, въ времето на Мойсея не е имало условия да се изпълни тази велика заповѣдь. Следъ Мойсея идватъ по-добри условия, които разшириха сърдцата на хората, и Христосъ даде заповѣдьта: „Почитай баща си и майка си, ако искашъ да ти е добре.“ Отъ десеттѣ заповѣди на Мойсея евреитѣ, както и християнитѣ, сѫ изпълнявали и до днесъ изпълняватъ само осемь. Но съ числото осемь нищо не може да се постигне. Тази е причината за неуспѣха на всички християнски народи до днесъ.

 

Когато Христосъ дойде на земята, Той остави настрана осемтѣ заповѣди, а се спрѣ главно върху две отъ тѣхъ, именно върху следнитѣ: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърдце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила.“ По-нататъкъ Той казва: „Върху тѣзи две заповѣди лежи цѣлия законъ.“ Който изпълни тѣзи две заповѣди, останалитѣ осемь лесно се изпълняватъ. Числото едно и две представятъ майката и бащата на нѣщата, затова тѣзи две заповѣди сѫ най-важни. Обаче, малцина могатъ да забележатъ разликата между горнитѣ две заповѣди и останалитѣ осемь. Числото осемь представя число на раздробяване. Кой човѣкъ е най-важенъ: който знае да дроби хлѣбъ, който знае само да го мѣси, а не мѣси, или който знае да мѣси и омѣсва хубавъ хлѣбъ? Най-важенъ човѣкъ е онзи, който омѣсва хубавъ хлѣбъ и нахранва съ него гладнитѣ. Кой е по-ученъ човѣкъ: който може да намалява погрѣшкитѣ на хората, или който може да имъ помогне да се развие хубавото, красивото у тѣхъ? Що е красотата? Често казвате, че нѣкой човѣкъ е красивъ. Кои сѫ отличителнитѣ белези на красотата? Лесно е да се каже, че нѣкой човѣкъ е красивъ, но трѣбва да се отбележатъ чъртитѣ на красивия човѣкъ, всѣки да познава красотата. Като се казва, че нѣкой човѣкъ е красивъ, вие трѣбва точно да опредѣлите формата на очитѣ, на носа, на устата му. Не е достатъчно само да кажете, че нѣкой човѣкъ има красиви очи, но трѣбва да знаете, какви сѫ красивитѣ очи. Като сѫ изучавали човѣка отъ естетична гледна точка, ученитѣ сѫ се спирали най-много върху очитѣ и носа, а най-малко върху ушитѣ. Наистина, засега човѣшкото ухо е въ елементарно състояние; то въ бѫдеще ще се развива. Като го разглеждате съ окото на естетика, ухото седи нѣкакъ особено прилепено отстрана на главата, има нѣщо неправилно. Ще кажете, може би, че ухото не е важенъ удъ, че е малко, дребно, поставено отстрана на главата, почти не се забелязва. Да, но правилно развитото ухо опредѣля човѣшката разумность. Неразвитото ухо пъкъ опредѣля човѣшкитѣ заблуждения.

 

Има учени, художници, които изучаватъ изключително човѣшкия носъ и сѫ дошли до заключение, че носътъ е донѣкѫде изработенъ. Въ това направление човѣкъ е постигналъ нѣщо повече, но все още има да работи, не е напълно усъвършенствуванъ. Ако носътъ у човѣка е малко закривенъ надолу, въ видъ на кука, това показва, че песимизъмътъ взима надмощие предъ оптимизъма. За да се освободи отъ песимизъма си, човѣкъ трѣбва да измѣни формата на носа си. У хора, които сѫ много любопитни, носътъ е вирнатъ нагоре. Тѣ искатъ всичко да знаятъ, всичко да видятъ и разбератъ. Любопитството е вѫтрешно чувство, слабость, отъ която човѣкъ трѣбва да се освободи. Ако любопитството е нормално развито, то служи като потикъ на човѣка да расте и да се развива.

 

Сега, като говоря за развитието на човѣшкитѣ удове, имамъ предъ видъ съвършения човѣкъ. Човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да придобие възвишения, идейния животъ. Съвременнитѣ хора искатъ да бѫдатъ уважавани и почитани, но за да бѫдатъ уважавани и почитани, тѣ трѣбва да иматъ знание, любовь; тѣ трѣбва да бѫдатъ силни, здрави. Може ли слабиятъ, хилавиятъ човѣкъ да не почита единъ герой като гръцкия Херкулесъ, или като българския Крали Марко, или като израилския Самсонъ? Такива герои не могатъ да не се почитатъ и уважаватъ. Тѣ сѫ образци и принадлежатъ на цѣлото човѣчество. Всички хора трѣбва да вървятъ по пѫтя на тия герои. Тѣ не сѫ само физически силни хора, тѣ притежаватъ и умствена, и духовна сила. Това показва, че човѣшкиятъ духъ трѣбва да се движи едновременно въ три посоки: той трѣбва да развива въ себе си физическа, умствена и духовна сила. Който се развива едновременно въ тѣзи три посоки, той отива къмъ съвършенство. Христосъ казва: „Който има уши да слуша, нека слуша.“ Това значи: Само разумниятъ човѣкъ, само героятъ може да слуша добре. Който не е разуменъ, той не може добре да слуша. Слабитѣ натури се занимаватъ съ дребнавости, съ удоволствия въ живота. Тѣ търсятъ нѣщо, безъ да знаятъ, какво е това, което търсятъ. Слабиятъ човѣкъ иска да бѫде здравъ, красивъ, ученъ, но какво нѣщо е красотата, ученостьта и здравето и какъ ще го постигнатъ, не знаятъ. Тѣ търсятъ лесния пѫть. Тѣ мязатъ на единъ младежъ американецъ, който свършилъ гимназия въ Америка, но пожелалъ да следва въ Германия по философия. За тази цель той отишълъ при единъ виденъ германски професоръ по философия и му казалъ: Господинъ професоре, понеже нѣмамъ много време за следване, искамъ въ най-скоро време да свърша курса по философия. Професорътъ го изслушалъ и му казалъ: Вижъ, младо момче, ще ти дамъ два метода, да видишъ, какъ природата постѫпва. Ти ще изберешъ единъ отъ двата метода. Тѣ сѫ следнитѣ: когато природата иска да създаде дѫбъ, тя употрѣбява сто години; когато иска да създаде тиква, тя употрѣбява само шесть месеца. Тъй щото, ако искашъ въ нѣколко месеца само да свършишъ курса по философия, и това може да стане, но и резултатитѣ ще бѫдатъ съответни.

 

Съвременнитѣ хора не успѣватъ по единствената причина, че бързатъ. Тѣ искатъ въ малко време да иматъ голѣми постижения. Децата искатъ преждевременно да станатъ възрастни; възрастнитѣ искатъ преждевременно да станатъ стари, защото мислятъ, че по този начинъ ще придобиятъ мѫдрость и знание. Единъ възрастенъ господинъ, чужденецъ въ Франция, вижда, че едно малко дете пуши тютюнъ. Той спира детето и му казва на французки езикъ: Слушай, дете, не е хубаво толкова рано, на такава възрасть да пушишъ тютюнъ. Детето се обръща къмъ чужденеца съ думитѣ: Господине, не знаешъ ли, че въ Франция нѣма деца? Нѣкои ще кажатъ, че това е уменъ отговоръ. — Не, по-глупавъ отговоръ отъ този нѣма. Величието на една държава се заключава въ това, да има деца, но разумни, а не да нѣма деца.

 

Като наблюдавамъ живота на съвременнитѣ хора, виждамъ, че кой какъ се натъкне на нѣкаква мѫчнотия, казва: Лесно ще се справя съ тази мѫчнотия. Не съмъ дете я! — Дали се справя лесно или мѫчно, това е другъ въпросъ; важно е, че той не иска да признае своята слабость. Тъй щото, когато човѣкъ пуши тютюнъ, билъ младъ или старъ, дете или възрастенъ, той наистина е дете. Пушенето на тютюнъ показва една слабость у човѣка, отъ която той не може лесно да се освободи. Когато порасне, той ще се откаже отъ тази слабость. Сѫщото може да се каже и за пеленачето. Докато е въ пелени, детето не може да не се цапа. Можете ли да наречете това дете герой? Можете ли да му дадете кръстъ за храбрость? Никакъвъ герой не е това дете. Никакъвъ кръстъ за храбрость не заслужава още това дете. Единъ день, когато порасне, когато излѣзе отъ живота на пеленитѣ, тогава можете да разчитате на неговата сила. Тогава може да се говори за него, че е герой. Ако нѣкое отъ сѫществата на невидимия свѣтъ, у което всички сѣтива сѫ развити въ съвършенство, погледне къмъ васъ, ще си състави понятие като за малки деца, които едва излизатъ отъ своето детинство.

 

Съвременнитѣ хора се намиратъ въ положението на онѣзи професори по музика, които преподаватъ на ученицитѣ си по свой специфиченъ методъ. Ученикъ следвалъ десеть години музика при единъ отъ тия професори, който го училъ да свири съ цѣлата си рѫка, т. е. движението на рѫката да става отъ рамото надолу. Ако стане нужда да отиде при другъ професоръ, той му препорѫчвалъ другъ методъ: движението на рѫката да става само въ китката. И ученикътъ започва да прилага този методъ. Той свири по новия методъ още десеть години. Рече ли да промѣни и този професоръ, ще попадне на другъ, който ще иска да приложи своя методъ: движение на рѫката отъ рамото надолу. Какво е научилъ този ученикъ въ продължение на 20 годишно свирене? — Нищо особено. Презъ всичкото време той е изучавалъ само това, какъ да движи рѫката си. Обаче, има и трети, срѣденъ методъ въ музиката: движение на рѫката отъ лакета надолу. Едно е важно за ученика: да напредва. По кой методъ ще върви, не е толкова важно. И тритѣ метода иматъ свои добри и лоши страни. Като свири прилежно, ученикътъ ще изработи свой, специфиченъ методъ.

 

Всички хора се мислятъ за многознаещи, за учени, но кой е истински ученъ човѣкъ? Истински ученъ е онзи, който знае да превежда явленията въ природата. Той трѣбва да познава езика на природата и да си служи съ него. Запримѣръ, споредъ езика на природата, движението на цѣлата рѫка означава едно нѣщо; движението на китката само — друго нѣщо, а движението ѝ отъ лакета надолу — трето нѣщо. Движението на цѣлата рѫка означава материалистическо състояние. Това показва, че материализъмътъ взима надмощие у човѣка. Движението на китката показва надмощие на умствения свѣтъ. Движението на рѫката отъ лакета надолу показва надмощие на духовния животъ. Значи, движението отъ лакета надолу представя връзка между материалистическия и умствения животъ. Духовниятъ животъ на човѣка уравновесява неговия умственъ и физически или материаленъ животъ. Ако човѣкъ отъ сутринь до вечерь работи физически, за да изкара прехраната си, той е голѣмъ материалистъ. Или, ако отъ сутринь до вечерь само пише, за да изкара прехраната си, той пакъ е голѣмъ материалистъ. Следователно, има разлика, дали човѣкъ свири съ цѣлата си рѫка, съ китката си само или отъ китката надолу. Който свири съ китката си само, той развива своя мозъкъ; който свири съ цѣлата си рѫка, той развива главно стомаха си, но ако равновесието между стомаха и мозъка се наруши, човѣкъ започва да страда отъ главоболие. Човѣкъ е двояко сѫщество: отъ пѫпа надолу той е физически човѣкъ, а оттамъ нагоре той е умственъ човѣкъ. Докато дветѣ естества на човѣка сѫ въ равновесие, той е напълно нормаленъ. Щомъ се наруши това равновесие, въ него настава вече една аномалия, вследствие на което се явява главоболие, коремоболие и т. н. Когато нѣкой страда отъ коремоболие и отъ главоболие, това показва, че е нарушилъ равновесието между умственитѣ и физическитѣ енергии на своя организъмъ. Този човѣкъ не се развива правилно. За да започне правилно да се развива, той трѣбва да престане да свири съ цѣлата си рѫка, както и съ китката си, а да свири така, че да движи рѫката си отъ лакета надолу. Какъ може човѣкъ да се освободи отъ едното и отъ другото свирене? — Като живѣе правилно. Правилниятъ животъ представя истинско свирене. Въ този смисълъ, истински музикантъ, истински ораторъ или говоритель е този, който не губи своята музика. Предъ каквато публика и да свири, той нищо не губи. Ако музикантътъ губи своето изкуство и всѣки день отпада, като се оправдава съ немузикалностьта на публиката, той не е истински музикантъ.

 

И тъй, истинскиятъ човѣкъ трѣбва да се развива правилно, да бѫде доволенъ отъ своето развитие. Той е намѣрилъ пѫтя на своето развитие и никога не влиза въ стълкновение съ своитѣ чувства. Той никога не влиза въ стълкновение съ своя вѫтрешенъ свѣтъ. Докато влиза въ стълкновение съ своя вѫтрешенъ свѣтъ, човѣкъ не може да върви правилно въ живота си. Той още не е намѣрилъ правия пѫть на своето движение. Външнитѣ стълкновения не могатъ да се избегнатъ, но вѫтрешнитѣ — могатъ. Който не може да се справи съ своитѣ вѫтрешни стълкновения и не може да ги избегне, той е осѫденъ на разрушаване. Не само той, но и цѣлиятъ му домъ ще изчезнатъ. Споредъ закона на наследственостьта, всички народи, всички общества, всички семейства, всички индивиди, които не могатъ да се справятъ съ своя вѫтрешенъ животъ и влизатъ въ постоянно стълкновение съ него, сѫ осѫдени на постепенно израждане, на постепенно изчезване.

 

Христосъ казва: Нѣкой съградилъ кѫщата си на камъкъ; и нападнаха върху нея редъ изпитания, но тя устоя. Другъ пъкъ съградилъ кѫщата си на пѣсъкъ, но тя не устоя.“ Пѣсъкътъ представя външнитѣ условия на живота, къмъ които всички се стремятъ. Всички хора се стремятъ къмъ външенъ, охоленъ животъ, но не може да се разчита на този животъ. Следователно, онѣзи хора, които градятъ живота си на външни условия, ще иматъ съвършено различни резултати и последствия отъ тѣзи, които градятъ живота си на вѫтрешни условия. Всѣки, който гради живота си на вѫтрешни условия, той е въ съгласие съ цѣлото Битие. Който разбира този законъ, той е въ съгласие и съ Мойсея, и съ Христа. Той не може да бѫде въ противоречие съ Мойсея. Мнозина не могатъ да се докоснатъ даже до малкия пръстъ на Мойсея. Казва се за него, че той е билъ най-кроткиятъ човѣкъ на своето време. За Мойсея е казано, че Богъ ще въздигне между евреитѣ голѣмъ пророкъ. Гражданскитѣ закони, които Мойсей създаде, говорятъ за това, че той билъ уменъ човѣкъ. И всѣки, който не се е подчинявалъ на тѣзи закони, той трѣбвало да носи последствията на своето непослушание. Мнозина казватъ, че Мойсеевиятъ законъ ималъ значение за децата само. — Не, моралнитѣ закони на Мойсея и досега още не сѫ изгубили своето значение.

 

Следователно, ние трѣбва да бѫдемъ въ съгласие съ всички хора на миналитѣ вѣкове, които сѫ имали сѫщитѣ стремежи, каквито имаме и ние днесъ. Докато не гледатъ на нѣщата по този начинъ, хората никога нѣма да дойдатъ до вѫтрешно разбирателство, никога нѣма да придобиятъ своето вѫтрешно равновесие. Нѣкои ще кажатъ: Толкова години вече, какъ се молимъ. Нима още не сме придобили това вѫтрешно равновесие? До днесъ на всички хора е платено за всѣка молитва, за всѣка работа, която сѫ свършили. Ако и въ бѫдеще, както и днесъ, за всѣка молитва, за всѣка работа ви се плаща, вие не ще придобиете нищо ново. До днесъ вашата мисъль е била валидна, но ако и въ бѫдеще разчитате на сѫщата мисъль, вие сте на кривъ пѫть. — Ама ние сме водили чистъ и светъ животъ. — Така е било въ миналото, но така трѣбва да бѫде и за напредъ. Речете ли, че достатъчно сте водили чистъ и светъ животъ, вие се връщате назадъ и губите всичко, каквото сте постигнали. Речете ли пъкъ да се пресилите, да водите единъ неестественъ животъ на чистота и светость, ще минете за прекаленъ светецъ. Вие знаете пословицата за прекаления светецъ: „Прекалениятъ светецъ и на Бога не е драгъ.“ Единъ начинъ има, по който може да се води чистъ и светъ животъ. Срѣщате единъ музикантъ, който ви казва: Азъ зная да свиря по два начина — съ китката и съ цѣлата рѫка. Какъ искате да ви свиря? — Не, човѣкъ не може да свири едновременно по два начина. Природата признава само единъ начинъ за правилно свирене. Всички останали начини сѫ човѣшки. Природниятъ начинъ на свирене се характеризира съ това, че цѣлиятъ животъ взима участие въ тази музика. Музикалниятъ човѣкъ се познава по музикалното чувство. Колкото по-добре е развито това чувство, толкова по-музикаленъ е човѣкъ. Математикътъ, художникътъ, религиозниятъ човѣкъ сѫщо така се отличаватъ съ специфично чувство, или съ специфиченъ центъръ. Външно наблюдавани, тѣзи центрове сѫ на голѣмина като малки лешници. Като знаете това, вие не можете да опредѣлите, кой седи по-горе — математикътъ, поетътъ, художникътъ, или учениятъ. Математицитѣ не сѫ най-ученитѣ хора на свѣта, нито най-умнитѣ. Обаче, ако съберете на едно мѣсто и математикътъ, и философътъ, и религиозниятъ, и поетътъ, и художникътъ, и музикантътъ, вие ще имате цѣлокупния човѣкъ, който съдържа всички способности едновременно. Това значи съвършенъ човѣкъ. Съвършениятъ човѣкъ свири по-добре отъ специалиста музикантъ; съвършениятъ човѣкъ рисува по-добре отъ специалиста художникъ; съвършениятъ човѣкъ размишлява по-добре отъ специалиста философъ. А по-съвършенъ отъ Бога има ли? Щомъ Богъ е най-съвършеното сѫщество въ свѣта, тогава ние ли разбираме свѣта по-добре, или Богъ, Който го създаде? Съвременнитѣ хора често се запитватъ: Защо Богъ създаде свѣта по този начинъ, защо хората умиратъ, защо боледуватъ? Да се задаватъ такива въпроси, това значи, да критикувате Бога.

 

Сега, да се върнемъ къмъ сѫщественото у човѣка. Казвате, че човѣкъ трѣбва да дойде до известно мѣсто въ този животъ, да постигне нѣщо. Въпрѣки това повечето хора умиратъ, безъ да сѫ достигнали до мѣстото, което имъ е било опредѣлено да стигнатъ. Много хора не сѫ придобили даже половината отъ това, което имъ предстои, което Богъ изисква отъ тѣхъ. Никѫде нѣма да срещнете човѣкъ, който да е постигналъ това, което му е било опредѣлено, билъ той поетъ, музикантъ, художникъ или философъ. И като не постигнатъ онова, което трѣбва, невидимиятъ свѣтъ ни най-малко не ги държи отговорни за това, но имъ казва: Не се безпокойте, бѫдещето е предъ васъ. Обаче, докато не завършите програмата, която ви е дадена, нищо ново не можете да очаквате.

 

Христосъ казва: „Който слуша моитѣ думи и ги прилага, ще го уподобя на човѣкъ разуменъ, който е съградилъ кѫщата си на камъкъ.“ Азъ засѣгамъ този въпросъ, понеже цѣлото човѣчество е човѣчество на нещастия. Бѣлата раса е раса на нещастия. — Защо? — Защото не може да използува възможноститѣ, които се криятъ въ нея. Всѣки високо — организиранъ човѣкъ, който не може да използува възможноститѣ, които се криятъ въ него, е нещастенъ. Всѣки мѫжъ, който по три пѫти на день бие своята добра, разумна жена, е нещастенъ. Всѣки религиозенъ човѣкъ, който се явява предъ известно общество да проповѣдва, и нито хората го разбиратъ, нито той ги разбира, е нещастенъ. Питамъ: Бѣлата раса разбра ли Христовото учение, приложи ли Го? — Нито Го разбра, нито Го приложи. Онѣзи, които сега слушатъ Христовото учение, приложиха ли Го?

 

Сега отъ всички се иска приложение на Христовото, на Божественото учение. Да приложи човѣкъ Божественото учение, и Богъ да бѫде доволенъ отъ него, е едно нѣщо, а да не бѫде доволенъ отъ него е друго нѣщо. Отъ гледището на съвременната наука свѣтътъ представя голѣма болница. Всички се оплакватъ отъ страданията си, отъ болеститѣ си и съжаляватъ, че благодарение на това не сѫ изпълнили задачата си, не сѫ изпълнили волята Божия. — И за това има изходенъ пѫть: ако досега не сѫ я изпълнили, сега могатъ да я изпълнятъ, и въ бѫдеще могатъ да я изпълнятъ. За изпълнение на волята Божия не се изисква време и пространство. За всѣко друго нѣщо се изисква време, но за изпълнение волята Божия не се изисква време. Запримѣръ, за развиване на търпението се иска време. Виждате, че за да придобие търпение, болниятъ, за когото се говори въ Евангелието, е трѣбвало да чака цѣли 38 години около кѫпалнята, за да влѣзе въ водата и да се излѣкува. Обаче, когато Христосъ дойде предъ тази кѫпалня, Той моментално изпълни волята Божия. Той каза на болния: „Стани, дигни одъра си и ходи!“ И до днесъ още всички хора седатъ около сѫщата кѫпалня, чакатъ да слѣзе ангелъ Господенъ отъ небето, да размѫти водата и, който отъ тѣхъ пръвъ се хвърли въ водата ще бѫде излѣкуванъ. Ето, две хиляди години вече сѫ се изминали следъ Христа, и всѣки чака да дойде неговия редъ, да се потопи въ кѫпалнята, за да се излѣкува. Кѫпалнята, това е свѣтътъ, болницата, въ която съвременнитѣ хора прекарватъ по-голѣма часть отъ живота си и чакатъ своето изцѣление. Колкото и да чакатъ, обаче, тѣ нѣма да иматъ никакви придобивки. И днесъ Христосъ казва на всѣки човѣкъ поотдѣлно: „Стани, дигни одъра си и ходи!“

 

Сега и азъ ви казвамъ: Напуснете кѫпалнята! Ето, всѣки отъ васъ седи по 38 години предъ тази кѫпалня и чака, но никакво спасение не иде. Всѣки се оплаква, че нѣма кой да го тури въ кѫпалнята. Докато чакате ангелъ Господенъ да слѣзе отъ небето, да размѫти водата въ кѫпалнята и да се намѣри нѣкой да ви пусне въ водата, все ще ви изпреварятъ. Обърнете се къмъ Христа, Той да дойде при васъ и да ви каже: „Стани, дигни одъра си и върви!“

 

И тъй, като слушате да ви се говори по този начинъ, казвате: Това е непостижимо. Да служи човѣкъ на Бога, да изпълнява волята Му, е нѣщо неразбрано. — Не, не е неразбрано това нѣщо. Хората се оправдаватъ съ неразбиране на волята Божия, но въ сѫщность много добре я разбиратъ. Младъ момъкъ се годява за благородна, добра мома. Той я пита: Какво е мнението ти за мене? — Ти си цѣлъ ангелъ. По-добъръ човѣкъ отъ тебе не съмъ срѣщала. — Не виждашъ ли нѣкакъвъ недостатъкъ въ мене? — Никакъвъ недостатъкъ не виждамъ. Като се оженятъ, по невнимание той ѝ казва една обидна дума, и тя веднага се нахвърля върху него съ думитѣ: Ти си голѣмъ грубиянъ, невежа, човѣкъ безъ култура. — Отде извади тѣзи качества? Защо по-рано ми казваше, че нѣмамъ никакви недостатъци? — Защото искахъ да се оженя за тебе. И тогава виждахъ всичкитѣ ти недостатъци, но искахъ да постигна цельта си. Щомъ постигнахъ цельта си, свободно мога да ти кажа, какво мисля за тебе. — Тогава и азъ ще ти кажа, че си лицемѣрка, фалшива жена. Както виждашъ, какъвто съмъ азъ, такава си и ти. И двамата сме едно и сѫщо нѣщо. Щомъ е така, нека се раздѣлимъ, да бѫдемъ свободни, да не се измѫчваме. — Това сѫ несѫществени нѣща въ живота, предъ които ние не трѣбва да се спираме. Дефектитѣ, недостатъцитѣ не сѫ присѫщи на нашето естество, вследствие на което ние можемъ да се освободимъ отъ тѣхъ.

 

Следователно, за да се освободи отъ всички свои дефекти и недостатъци, човѣкъ трѣбва да се свърже въ съзнанието си съ всички напреднали души, които сѫ завършили развитието си. Който не е запознатъ поне съ една отъ тия души, той не може да се освободи отъ своитѣ слабости и недѫзи.

 

Тъй щото, който иска да бѫде ученикъ, той трѣбва да бѫде въ връзка съ три сѫщества: съ Бога, съ единъ отъ ангелитѣ въ невидимия свѣтъ и съ човѣка, представитель на човѣчеството на земята. Който не познава тѣзи три сѫщества, каквото и да се опитва да говори, всичко е празна работа. Мнозина казватъ: Ние познаваме само единъ, който е на физическото поле. За него знаемъ, че сѫществува, но дали останалитѣ двама, сѫществуватъ, за тѣхъ нищо не знаемъ. — Щомъ единиятъ сѫществува, и останалитѣ двама сѫществуватъ. Като не могатъ да намѣрятъ двамата, хората казватъ: Първиятъ е Богъ, Който е горе нѣкѫде. Вториятъ е ангелътъ, който е въ невидимия свѣтъ нѣкѫде, между ангелитѣ, а третиятъ е човѣкътъ, който е въ човѣчеството.

 

Сега, като се казва, че нѣкой има възвишени идеи, уподобяватъ този човѣкъ на ангелъ, като казватъ, че е ангелска, чиста, възвишена душа. Когато дойдатъ до човѣкъ, който има високи идеи, за него казватъ, че е Божествена душа. Следователно, човѣкъ трѣбва да бѫде запознатъ съ Бога, съ ангелитѣ и съ цѣлото човѣчество. Който има тѣзи три познанства, той е поставилъ живота си на такава основа, върху която може да гради. Като влѣзе въ училището, този човѣкъ ще бѫде доволенъ, че може да учи и да се развива. Каквато работа започне, той ще изпитва вѫтрешно въодушевение и голѣмо благословение. На каквито мѫчнотии и да се натъкне, той ще се справя лесно. Това е идейното въ живота. Ако всички, които ме слушате сега, имате това познанство, салонътъ, въ който сте днесъ, моментално ще свѣтне. Щомъ това не става, можемъ да заключимъ, че инсталацията на тази свѣтлина не е здрава, има нѣкаква повреда въ нея. Като видите, че инсталацията ви е повредена, казвате: Свършена е вече нашата работа. — Не, не е свършена вашата работа. Има начини, чрезъ които инсталацията може да се поправи.

 

„Ако слушате моитѣ думи“. Така е казалъ Христосъ преди две хиляди години. Той развилъ тази мисъль въ следнитѣ думи: „Който слуша моитѣ думи и ги прави, ще го уподобя на человѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ“. Сѫщото мога да ви кажа и азъ: Ако слушате моитѣ думи и ги приложите, ще бѫдете подобни на человѣкъ, който е съзидалъ кѫщата си на камъкъ. Ако сте герои, подобни на Самсона, на Крали Марко, на Херкулеса, вие ще приложите това учение. Ако не сте отъ героитѣ, вие ще приложите старото учение, но ще имате и съответни резултати. Който иска да приложи учението на любовьта, т. е. великия законъ на любовьта, споредъ който е съграденъ сегашния животъ, той трѣбва да изучава себе си.

 

Съвременнитѣ хора сѫ дошли въ развитието си до едно положение, по-горе отъ което не могатъ да се повдигнатъ. — Защо? — Защото, като имъ се изнесатъ нѣкои истини, тѣ започватъ едни на други да се подиграватъ. Тази чърта се забелязва особено у българитѣ, които не оценяватъ нѣщата, и сѫ готови да се подиграватъ, да се подсмиватъ. Това се дължи на факта, че религиозното чувство у тѣхъ е слабо развито. Българинътъ е материалистъ. Като придобие знание, той накриви шапката си и за нищо не иска да знае. Знанието е свещено нѣщо и отъ него зависи повдигането на човѣка. Знанието иде отъ Бога. Следователно, знайте, че всѣки човѣкъ, отъ когото иде знанието, е посрѣдникъ между Бога и васъ. Затова вие трѣбва да имате къмъ него всичкото уважение и почитание. Ако за знанието, което ви преподава, иска да му се плаща, той е на кривъ пѫть. Ако пъкъ не уважавате този, който ви дава знание, и вие сте на кривъ пѫть. Истинското знание, истинската свѣтлина иде отъ Бога. Чрезъ когото и да дойде, той е носитель на Божественото.

 

И тъй, за да даде пѫть на Божественото въ себе си, човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ, да воюва съ злото въ себе си. Ще кажете, че това или онова е непостижимо, че хората сѫ лоши, че условията сѫ тежки и т. н. — Не, героятъ не разсѫждава така. Героятъ знае, че той трѣбва да уреди своя вѫтрешенъ животъ, да дойде въ съгласие съ всички велики и мощни души, които сѫ живѣли преди него. Тѣ му казватъ: Понеже ти си герой, като насъ, ние сме готови да те подкрепимъ. И въ Писанието е казано: „Страхливитѣ нѣма да влѣзатъ въ Царството Божие“. Значи, само смѣлитѣ, решителнитѣ въ всѣко отношение могатъ да влѣзатъ въ Царството Божие. Въ този смисълъ, всѣки човѣкъ, който е приложилъ Христовото учение, той е съградилъ кѫщата си на камъкъ. Този човѣкъ може да издържи на всички изпитания и изкушения.

 

24. Беседа отъ Учителя, държана на 4 августъ, 1929 г.

София. — Изгрѣвъ.

 







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt