Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'неделни беседи'.



More search options

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Categories

  • Петър Дънов

Форуми

  • Петър Дънов - беседи - стар правопис
    • Беседи - стар правопис
    • Томчета с беседи
    • Други книги със стар правопис
    • Молитви
    • Други материялии информация за стария правопис
    • Форум за споделяне на работа.
    • Паневритмия
  • Други книги със стар правопис
    • Други книги със стар правопис

Категории

  • Беседи първи издания
    • Извънредни беседи
    • Неделни Беседи
    • Общ Окултен Клас
    • Младежки Окултен клас
    • Утринни Слова
    • Съборни беседи
    • Рилски беседи (Съборни)
    • Младежки събори (Съборни)
  • Стари издания със стар правопис
  • Беседи - нови издания със стар правопис
  • Нови издания със стар правопис
  • Вестници със стар правопис
  • Други книги със стар правопис

Открити 487 резултата

  1. От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Необходимостьта да познаваме Бога. „А вѣченъ животъ е това, да познаватъ Тебе, Единаго Истиннаго Бога, и пратения отъ Тебе Иисуса Христа“ Ев. Иоанъ 17: 3. Животътъ е най-естествениятъ и най-силенъ стремежъ на човѣшката душа; той е богатството, което тя желае да припечели. Този стремежъ сѫществува не отсега, а отъ хиляди и милиони години, и то не само въ човѣка, но и въ другитѣ млѣкопитающи, въ птицитѣ, въ рибитѣ и дори въ растенията. Различие има само въ методитѣ за добиване на живота у тия разни сѫщества. Да додемъ до човѣшкия стремежъ къмъ животъ — той засѣга насъ, важенъ е за нашето развитие. Вие влизате, напр., въ едно музикално училище, не само да слушате, но и да се учите. Даватъ ви цигулка, даватъ ви лѫкъ, поставятъ ви струни на цигулката, научаватъ ви какъ да я нагласявате; даватъ ви учитель да ви учи на основнитѣ правила на музиката, и почвате да упражнявате вашия умъ, вашитѣ рѫцѣ, вашитѣ пръсти. И по тоя начинъ, съ течението на врѣмето, вие усвоявате изкуството на единъ отличенъ виолонистъ. По сѫщия законъ Господь иска да ни научи да усвоимъ метода, начина да придобиемъ живота. Човѣкъ е притежавалъ нѣкога вѣченъ животъ, но го е изгубилъ. Изгубилъ го е по една проста причина, и сега се стреми да изправи своята грѣшка. Тази негова грѣшка е причинила смъртьта, и само когато човѣкъ е почналъ да изпитва постоянното разрушение на своята душа, на своя умъ, на своето сърце, на своя организъмъ, на всичко онова, което гради, само тогава той е разбралъ какво нѣщо е изгубилъ. Въ първата глава на Битието се казва, че Богъ поставилъ човѣка въ рая и му казалъ да обработва и да използува всичко въ него, но му запрѣтилъ да се докосва само до едно дърво — дървото за познаване доброто и злото. Обаче, човѣкъ поискалъ да направи единъ малъкъ опитъ на непокорство, и съ този опитъ започнала по-напрѣдъ жената. Казва се въ тази глава, че змията се увила около дървото на познанието и почнала разговоръ съ Ева, като ѝ задала въпроса: „Какъ така, вие като сте господари на рая и се ползувате отъ всички райски дървета, да не се ползувате и отъ дървото, което крие въ себе си велика тайна?“ Жената запитала отъ своя страна: „Каква тайна?“ — „Ако ядете отъ това дърво, ще имате познанието на Бога, ще знаете защо живѣете, ще познавате доброто и злото, ще бѫдете много силни на земята, тъй както Богъ е силенъ“. И въ жената се заражда тогава тщеславие, и тя си казва: „Да стана като Бога — това е моето горещо желание“ и откѫсва отъ запрѣтения плодъ, вкусва отъ него и сетнѣ отива и убѣждава мѫжа си, та и той вкусва. И вслѣдствие на това, Писанието казва, двамата оголѣли — видѣли се голи. Кога хората оголѣватъ? Нѣкой богатъ баща умира и оставя на сина си пари, чифлици и гори. Синътъ се запознава съ другари, тръгва по разходки и веселби, изхарчва всичко и оголѣва — оголѣва не туку-тъй, а отъ ядене, пиене и лѣность. Това ни навежда на мисъльта, че Адамъ и Ева сѫ яли дълго врѣме отъ това дърво и почватъ да залагатъ рая, и тогава Господь имъ казва: „Какво залагате, вашъ имотъ ли е това? Скоро вънъ! Отсега нататъкъ съ трудъ и потъ на челото ще изкарвате прѣхраната си, за да се научите на този великъ законъ — да оцѣнявате живота, който ви давамъ“. Човѣкъ лесно може да обѣднѣе. Единъ американски милионеръ, бащата на когото оставилъ двайсетина милиони долара наслѣдство, ималъ слабость къмъ цвѣтята и започва да събира разни цвѣтя изъ всичкитѣ крайща на земята; пращалъ дори специална експедиция за нѣкои особено рѣдки цвѣтя; слѣдъ нѣколко десетки години изхарчилъ всичко, каквото ималъ, и, когато умрѣлъ, трѣбвало да го погребатъ на общински разноски. Но вие ще попитате: „Какъ човѣкъ може да изгуби своя животъ?“ Ще ви кажа какъ. Имате синъ, здравъ и читавъ, свършилъ въ странство, но се заражда въ неговия умъ да стане великъ, славенъ, да има Св. Георгиевски кръстъ; той казва: „Азъ ще отида да се бия за слава“ и отива; единъ куршумъ го ударва; приема славата, но изгубва живота си Адамъ и Ева сѫ пожелали такъвъ единъ кръстъ, и Господь ги пратилъ на бойното поле. Излизатъ отъ рая, отиватъ да завладѣятъ свѣта, но изгубватъ вѣчния си животъ. Сега да се„ върнемъ къмъ Христовата мисъль. Да харчимъ пари, да изгубимъ живота си — знаемъ, но да спечелимъ живота — не знаемъ. Христосъ е дошълъ тъкмо да ни научи какъ да спечелимъ изгубения животъ. Ще развия именно тази мисъль прѣдъ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ животътъ“. По какво се отличава животътъ отъ другитѣ сили? Той е една сила, която строи, въздига, съединява, обединява, дава радость и веселие на човѣшката душа. Въ послѣдния стихъ отъ главата, която ви прочетохъ, сѫ важни три думи: „животъ“, „познание“ и „Богъ“. Животътъ е цѣльта, къмъ която се стремимъ, познанието е методътъ за постигането на тая цѣль, а Богъ е срѣдата или условията, отъ които можемъ да черпимъ тоя животъ. Този въпросъ има двоякъ смисълъ: азъ мога да развия прѣдъ васъ неговата чисто философска страна, мога да ви обясня неговия биологически произходъ, неговата физиологическа или психическа проява и т. н., но това нѣма да ви ползува, тъй както ако на единъ гладенъ човѣкъ не му дамъ хлѣбъ да яде, а почна да му разправямъ: какъ е приготвенъ хлѣбътъ, отъ какво брашно е направенъ, коя жена го е замѣсила, какъ го е пекла, какви елементи той има, какъ сѫ ги намѣрили химицитѣ въ лабораторията и т. н. Човѣкътъ казва: „Азъ съмъ гладенъ, дай ми да ямъ. Че жена го е мѣсила, не ми трѣбва да знамъ. Че има такива или онакива елементи, сѫщо не искамъ да зная. Единственото нѣщо, което ме интересува сега, е да се нахраня, че слѣдъ това ще мога да те слушамъ да ми приказвашъ за тия работи“. Та и ние ще кажемъ сега на философа: „Не искаме да знаемъ отъ какви елементи е съставенъ животътъ, какъ и отъ какво е той замѣсенъ, какъ е произлѣзълъ; искаме да се нахранимъ, да ядемъ отъ вѣчния животъ, че послѣ можемъ да разискваме съ васъ, колкото врѣме щете, върху тия нѣща; сега искаме да се избавимъ отъ тази смърть“. И мисля, че това е правилното разрѣшение на въпроса. Какъ можете да придобиете вѣчния животъ? Вие не сте още живѣли. Вие мислите, че живѣете и казвате: „Азъ живѣя“. Вие, наистина, имате животъ, но той не е вашъ; той е животъ заложенъ; утрѣ ще се яви онзи, на когото дължите, ще прѣдстави полицата за дълга ви, ще ви тури въ затвора и ще вземе живота ви. Ще ви сложатъ на носилка, и попътъ просто ще доде да потвърди присѫдата, като ви прочете една заупокойна молитва, да ви помене Господь въ Своето Царство, сир. да бѫде милостивъ къмъ васъ; слѣдъ това, пѣвцитѣ ще изпѣятъ установената пѣсень и ще ви заровятъ. Какво е това да заровятъ човѣка? То значи да го затворятъ долу въ тъмницата, за да изплати своя дългъ. Всѣки, който, вмѣсто да отиде да изплати дълговетѣ си, отива да търси Георгиевски кръстъ, бива заравянъ въ земята, да изплати първомъ своя дългъ, да се научи да придобива своя животъ. Всички хора плачатъ, когато умре нѣкой тѣхенъ близъкъ; но плачъ не спасява: онзи, който има да взема отъ насъ, колкото и да плачемъ, нѣма да се смили, а ще каже: „Плати си дълга“. И смъртьта, когато дойде, казва: „Азъ не искамъ вашитѣ сълзи, а искамъ да си платите дълга — вие ми дължите“. Сега, необходимо е да знаемъ основния законъ на живота, за да се освободимъ отъ смъртьта. Ще ви приведа единъ примѣръ за изяснение на това. Въ врѣмето на българското робство, въ епохата на еничеритѣ, нѣкой си турчинъ даалия, пехливанинъ, завладѣлъ цѣла една мѣстность и турилъ цѣлото население въ страхъ и трепетъ. Кого дѣ хване бие, трепе, наранява и убива — съ това той навсѣкѫдѣ се хвали, че гяуритѣ плаши. Никой отъ мѣстното население не смѣялъ гласъ да издигне, всички се на Бога молѣли отъ това зло да ги избави. Всички мѫже носѣли бѣлѣзитѣ на турския даалия. Но никой не смѣялъ глава да повдигне. Всѣки отъ страхъ своя яремъ носѣлъ. Единъ день минава прѣзъ това мѣсто младъ български овчарь, спретнатъ и обутъ, съ кривакъ въ рѫцѣ. Влиза въ една гора, съглежда го отдалечъ турскиятъ даалия и му извиква: „Ей гяуръ, стой! Кой ти позволи тукъ да минавашъ?“ — „Азъ съмъ чобанинъ, стадо си прѣкарвамъ“. — „Я хвърляй тая тояга“. — „Но азъ ти я нося подаръкъ — тя е пълна съ злато. Моята баба ми каза, че дѣдо ми отъ рая я донесълъ. Тя никога не ме е лъгала и пѫтя ми е управяла“. — „Гледай, тоя серсемъ гяуринъ какви глупости говори! Ще ти кажа азъ тебѣ отъ кой рай е излѣзла, отъ вашия или отъ нашия! На нея твоята глава азъ ще набуча“. Обаче, смѣлиятъ овчарь, съ първия още замахъ сабята на пехливанъ даалия на двѣ строшва; отъ втория замахъ, дѣсната му рѫка съвсѣмъ увисва; третиятъ замахъ лѣвия кракъ на двѣ прѣчупва, и пехливанинътъ даалия на земята се срутва. „На-ли ти азъ казахъ, че моята тояга всѣкога право казва, че отъ рая е излѣзла? Засега ти стигатъ тия три думи, които отъ нея научи. Богъ добрѣ плаща. Втори пѫть като мина, моята тояга ми пакъ казва, още три думи ще ти кажа и главата ти ще смажа“. — „Вѣрвамъ, отговорилъ пехливанинътъ даалия, въ твоята тояга. Нейнитѣ думи въ живота си ще прилагамъ. Мога ли вече азъ да се противя на такава тояга, която отъ рая излѣзва и всѣкога право казва? Нека отсега нататъкъ раята да бѫде свободна, такава е волята на Аллаха“. Привождамъ този поетически разказъ да обясня една истина въ народна форма. Този турчинъ — това е смъртьта. Раята — това сме ние човѣцитѣ. Има ли мѣсто въ свѣта, кѫдѣто този пехливанинъ да не е влизалъ? Има ли домъ отъ него непосѣтенъ? Какво говорятъ кръстоветѣ по гробоветѣ? Всички въ тоя свѣтъ за пехливанина даалия приказватъ, за неговитѣ подвизи майки и бащи говорятъ. Има цѣли томове, писани за неговата история, за неговата сила. Всички една пѣсень пѣятъ — непобѣдимъ е въ тоя свѣтъ нашиятъ пехливанинъ даалия. И ако нѣкой се опита да каже, че е възможно да се освободимъ отъ него, веднага чуваме думитѣ — Ти лудъ ли си, съ всичкия умъ ли си? Това е невъзможно, ние не вѣрваме; това сѫ празни думи, глупави фрази, младежки илюзии“. Но достатъченъ е този български младъ овчарь, съ своята тояга излѣзла изъ рая, която лъжа не казва, съ три удара срѣщу ножа, въ дѣсната рѫка и въ лѣвия кракъ на даалията да опровергае лъжливата теория, че пехливанинътъ даалия е непобѣдимъ. Обаче, трѣбва мѫжество, трѣбва воля за такава гигантска борба. Но ще възрази нѣкой и каже: „Азъ не виждамъ какъвъ дълбокъ смисълъ може да има въ тоя обикновенъ примѣръ“. Да, вие сте правъ, отъ вашето гледище, понеже не си задавате трудъ да приведете нѣщата въ редъ. Но, ако въ тая формула се крие слѣдната истина, тогава какво бихте казали? Ако именно този младъ овчарь прѣдставлява разумния непокваренъ човѣкъ; ако неговата баба прѣдставлява Божествената любовь, която постоянно говори въ нашата душа, че свободата е човѣшко право; и ако дѣдото прѣдставлява Божествената мѫдрость, която изнася тоягата, сир. Божественитѣ закони, и я повѣрява въ рѫцѣтѣ на това разумно сѫщество да брани своята душа отъ заробване; и ако ножътъ прѣдставлява природнитѣ сили въ разрѣзъ на човѣшкия прогресъ; и ако рѫката показва покваренята човѣшка воля, а лѣвиятъ кракъ поквареното човѣшко сърце; — ние мислимъ, че, като се реагира върху тия сили въ дадена посока, можемъ да отстранимъ разрушителнитѣ дѣйствия. Въ този именно смисълъ трѣбва да се разбиратъ думитѣ: „Който побѣди докрай, той спасенъ ще бѫде“. Побѣдата е условие за придобиване на живота. И думитѣ Христови: „По-силниятъ, като влѣзе въ дома на силния и го върже, само тогава може да разграби неговия домъ“ подразбиратъ сѫщата идея. Затова е необходимо онова знание, което може да ни запознае съ законитѣ на тоя процесъ за придобиване на живота. Жена, която иска да изтъче платъ, прѣди всичко трѣбва да знае да опере и изпреде вълната; да приготви своя станъ, своитѣ нищелки, бърдо, ватали и слѣдъ това да наснове основата и да я навие на кросното, да я опне и да почне тъкането споредъ опрѣдѣленитѣ правила на това изкуство. Совалката постоянно трѣбва да се хвърля ту отъ лѣвата, ту отъ дѣсната страна, да носи жичкитѣ на вѫтъка, които, като се прѣплетатъ съ основата, образуватъ желания платъ. Художникъ, който иска, да нарисува нѣкоя цѣнна картина, трѣбва да разбира законитѣ на това изкуство, да разбира съчетанието на боитѣ и да владѣе своята четка. Скулпторъ, който иска да извае нѣкоя велика статуя, трѣбва да владѣе своя чукъ. Който гради кѫща, трѣбва да знае какъ да я съгради, издигне и нареди. Лѣкарь, който иска да стане знатенъ и полезенъ, трѣбва да познава отблизо елементитѣ, които лѣкуватъ болнитѣ. Учитель, който учи и възпитава, трѣбва основно да познава човѣшката душа, човѣшкия умъ и да постѫпва съобразно съ тѣхъ. Сега и човѣкътъ християнинъ, който иска да придобие вѣчния животъ, трѣбва да познава основата на тоя животъ и да прилага законитѣ, по които той се добива. Животътъ може да се уподоби на платъ, който трѣбва първомъ да изтъчемъ и слѣдъ туй да облѣчемъ. Той е първата дреха, съ която трѣбва да се обвие човѣшкиятъ духъ. Когато изхабимъ тоя платъ, ние оголѣваме отвънъ. Това оголѣване го наричатъ морално падане. Христосъ ясно казва: „Вѣченъ животъ е да познавате Бога“. „Да Го познавате“, ето тайната на придобиването вѣчния животъ. Но ще ме попитате: „Нимà ние не познаваме Бога?“ Ако бихте Го познавали въ Христовия смисълъ, не бихте умирали. Но, ще ми възразите, кой не умира? Ами че това е то, което опровергава хорското твърдение, че познаватъ Бога. Но, ще ми кажете, че и Христосъ умрѣ. Не, Той не умрѣ, а въскръсна и се показа на Своитѣ любими. Когато вие умрете, ще въскръснете ли да се явите на своитѣ? Ето важниятъ въпросъ за васъ. Вие може да имате понятие за Бога на нѣкой философъ, на нѣкой пантеистъ, на нѣкой материалистъ, на нѣкой църковникъ, но то нѣма да внесе въ васъ вѣчния животъ — онова вѣчно начало, онова вѣчно благо, къмъ което се стремимъ, което съставлява вашата цѣль. Вънъ отъ това, вие ще бѫдете въ положението на болникъ, който нощно врѣме се припича на луната и очаква тя да го стопли; или на гладенъ, който отдалечъ наблюдава хубавитѣ сомуни, или на жаденъ, който отдалечъ си въобразява, че пие бистра вода, и си казва: „Азъ я познавамъ“. Казвамъ ви: това не е познание, това е понятие за външната сѣнка на нѣщата. Когато придобиете истинското „познание за Бога“, вѣчниятъ животъ ще бѫде осѫщественъ въ вашата душа; тогава ще посрѣщате смъртьта като тоя младъ овчарь. И надъ вашия гробъ нѣма да стои надписътъ: „Тукъ е заровенъ младъ и зеленъ, когото смъртьта покоси“. Но да се повърна пакъ на прѣдмета и да поясня въпроса съ една малка аналогия. Всѣко живо сѫщество иска срѣда и условия, при които да може да живѣе: за растенията е необходима почва, влага, свѣтлина; за рибитѣ е потрѣбна водата, извънъ която тѣ не могатъ да живѣятъ; за птицитѣ, млѣкопитающитѣ, човѣка, срѣдата за тѣхния животъ е въздухътъ. Тази аналогия е вѣрна и по отношение на човѣшкитѣ външни чувства. Срѣдата за човѣшкото око е свѣтлината, за ухото — звукътъ, за носа — миризътъ, цвѣтята, които постоянно изпущатъ ония етерни трептения, които съставятъ храната на това чувство. Срѣдата за вкуса е храната, всички онѣзи органически вещества, сокове, които постоянно се вливатъ и даватъ животъ. Ако сега се качимъ още повисоко по тая лѣтвица, ще забѣлѣжимъ какъ дѣйствува този великъ законъ. Срѣдата, въ която може да живѣе нашето сърце, това сѫ желанията; срѣдата, въ която човѣшкиятъ умъ може да живѣе и се развива, това сѫ мислитѣ: безъ мисли човѣшкиятъ умъ се атрофира, безъ желания човѣшкото сърце тъй сѫщо. Срѣда за човѣшката воля е силата, дѣятелностьта и енергията за работа: безъ работа волята се атрофира. По сѫщия законъ на сравнението, срѣда за човѣшката душа е Богъ. Затова и Писанието казва: Въ Него живѣемъ, движимъ се и сѫществуваме“, чрѣзъ Него душата може да добие своя първоначаленъ животъ — да се облѣче въ безсмъртието. Слѣдователно, Богъ е една вѫтрѣшна срѣда, едно вѫтрѣшно условие, една вѫтрѣшна сила, отъ която постоянно трѣбва да черпимъ. Напримѣръ, както нашитѣ очи сѫ свързани съ свѣтлината, нашитѣ дробове — съ въздуха, както нашиятъ стомахъ е свързанъ съ устата, за да се храни, така и нашето сърце и нашиятъ умъ сѫ двѣ срѣдства, чрѣзъ които душата може да приема живота. Това сѫ подготвителни срѣди за Божествената срѣда — всемирното Божествено съзнание, въ което е потопена нашата душа. Вѣрно е, че всѣкога, когато едно сѫщество губи връзката съ своята срѣда, то се излага на смърть, сé едно да-ли то е растение, риба, птица, млѣкопитающе или човѣкъ — законътъ еднакво дѣйствува. Христосъ, Който дълбоко е разбиралъ тоя законъ, настоява, че е необходимо да познаваме Бога, или, казано на наученъ езикъ, че е необходимо да имаме връзка съ своята срѣда. Но, ще кажете вие: „Ние ще Го познаемъ, когато отидемъ на онзи свѣтъ“. Онзи свѣтъ — това е Богъ. Хора, които мислятъ, че, като умратъ, ще отидатъ на онзи свѣтъ, приличатъ на онзи синъ прѣстѫпникъ, който, като го затварятъ, си казва: „Отивамъ да видя баща си“. Въ затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете въ мѣстото на изправлението. Въ оня свѣтъ нѣма да отидете при Небесния вашъ Отецъ. За да отидете тамъ, трѣбва да побѣдите смъртьта, да излѣзете изъ затвора, да сте свободни. Затуй Христосъ казва въ прочетената глава отъ Евангелието: „Азъ съмъ вратата“, и на друго мѣсто: „Онзи, който прѣзъ Мене влѣзе и излѣзе, и паша ще намѣри“. Я ми кажете, вие влѣзвали ли сте прѣзъ тази врата и излизали ли сте навънъ прѣзъ нея и какъ сте направили това? Ако ви попитамъ за кѫщата на нѣкой вашъ приятель, вие ще кажете: „Външната порта на неговата кѫща се намира на западъ, а вѫтрѣшната — къмъ сѣверъ или югъ; ще опишете и колко е голѣма, каква боя има и какъ се затваря. Всички църковници казватъ: „Христосъ е врата“. Щомъ Христосъ е врата, я ни освѣтлете отъ какво е тя направена — отъ дърво ли или отъ желѣзо, отъ злато или отъ сребро; отъ скѫпоцѣнни ли камъни или отъ нѣщо друго; съ какви брънки е закачена и на какви основи почива? „Ама, ще кажете, то е въ прѣносенъ смисълъ“. Хубаво, направете прѣводъ на тази врата, какво е Христосъ, въ какъвъ смисълъ Той е врата? Ще кажете: „Христосъ ни спаси“. Какъ ни спаси? „Той умрѣ за насъ“. Умрѣлъ може ли да спасява? „Ама възкръсна“. Какъ е възкръсналъ? „Чрѣзъ Божествения животъ“, Значи, Христосъ е билъ съединенъ съ Бога, познавалъ е Бога и чрѣзъ това познаване на Бога Той побѣди смъртьта, възкръсна и дойде при нашитѣ души Сега Той е при насъ. По-напрѣдъ 33 години Той бѣше затворенъ заедно съ насъ и Той ни научи какъ да излѣземъ отъ този затворъ, какъ да побѣдимъ смъртьта и злото. Христосъ сега е отвънъ — въ оня свѣтъ при Отца на свѣтлината. Той иде да посѣти нашитѣ умове, нашитѣ сърца, и свѣтътъ ще Го види съ ония три удара: срѣщу ножа, въ рѫката и въ крака. Той ще срути всички лъжливи учения. Кои сѫ тия лъжливи учения? Тѣ сѫ ония елементи, мисли, желания, дѣйствия, които разрушаватъ човѣшкото щастие, човѣшкия умъ, човѣшкото сърце, човѣшката душа, човѣшкия духъ, които всѣватъ смърть, анархия и робство навсѣкѫдѣ и сковаватъ нашия животъ. А кое е учението на живота? То сѫ всички ония елементи, които даватъ щастие, благо, доброта, просвѣщение, които въздигатъ човѣшкия духъ, човѣшкото сърце и внасятъ въ него обичь и любовь къмъ всичко — това е живиятъ Христосъ. И затуй Той казва: „За да имате тия основни елементи, които да внесатъ въ васъ животъ вѣченъ, непрѣмѣнно трѣбва да познавате Бога“. Въ свѣта трѣбва да се воюва. Но съ кого? Съ смъртьта. Обаче, трѣбва да се разбира правилно това изкуство. Другояче, постоянно ще ни слѣдватъ грѣшкитѣ. Ще ви кажа какъ: Една майка, българка, праща сина си, мисля, въ Германия да се учи: била жена доста заможна, всѣки мѣсецъ пращала на сина си по 3 — 4 — 500 лева, но това било малко, паритѣ не му стигали: единъ день той пише на майка си да му изпрати 1000 лева; тя обаче му пише: „Нѣмамъ пари, ще гледашъ да намѣришъ нѣкоя малка работа“; но синътъ ѝ заявява: „Ако не ми пратишъ пари, ще се самоубия“; тогава тя, възмутена, му пише тъй: „Самоубий се, азъ ще плюя на твоя гробъ: не искамъ синъ, който е страхливецъ, който не иска да работи който се бои отъ работа въ борбата съ живота и иска да живѣе като баба“. Думитѣ не сѫ точни, но сѫ въ този смисълъ Синътъ се опомва. И тази телеграма е поставена днесъ въ рамки, и на въпроси той отговаря: „Тя ме спаси“. Значи, въ свѣта трѣбва да воювате съ елементи на смъртьта. А какъ ще побѣдите? Само по единъ начинъ: като познаете Бога — началото на живота. Но вие ще ме попитате пакъ: „Какъ можемъ да се домогнемъ до това начало?“ То е най-лесното нѣщо. Да кажемъ задушавате се; какво правите? Отворите уста и дишате. Трѣбва чрѣзъ носа да поемете въздухъ. Тъй, за да имаме животъ, трѣбва да имаме познание, а за да имаме познание, трѣбва да имаме свѣжъ умъ, който да възприема, да се движи. И когато постоянно възприемате съ ума си ония добри, възвишени мисли, както постоянно поемате чрѣзъ носа въздухъ, вие сте на пѫть къмъ този вѣченъ животъ, който търсите. Ако направите единъ малъкъ опитъ всѣки день да калите вашата воля — като додатъ лоши мисли и желания, да ги отпѫждате и да възприемате само добритѣ мисли и желания, въ една година отпорѣ вие можете да извършите надъ себе си чудеса: не ще има спънка която да се не подчини на туй усилие на вашата воля. Сега, разбира се, който иска да придобие безсмъртието, трѣбва да има силна воля въ истинския смисълъ на думата. Ама казвате: „Не мога“. — „Който не може, ще отиде тамъ — въ затвора“. Тъй е писано въ Божествената книга. Като кажешъ: „Не мога“, Богъ казва: „Затворете го, Азъ ще го науча да може“. Нѣма другъ изходенъ пѫть. Това е нашата сѫдба. Ако искаме да се съединимъ съ Бога, да живѣемъ съ Него, да придобиемъ вѣченъ животъ, непрѣмѣнно трѣбва да слугуваме Нему — другояче пакъ ще се слугува, но на кого? на дяволитѣ, на князетѣ на този свѣтъ, които ще ни впрѣгатъ по три пѫти на день. Ще вземе дяволътъ камишкъ и ще каже „диий“! Не искашъ ли да работишъ за Господа — плюуусъ! Най-сетнѣ кажешъ: „Нѣма какво да се прави — ще се работи“. Разбира се, защото има тояга, бой. Спрешъ ли се, хайде пакъ заплющи камшикъ. Това сѫ двата пѫтя „Азъ не искамъ да слугувамъ на Господа“. — Щомъ не искашъ да слугувашъ на Господа, ще имашъ другъ господь. „Искамъ да бѫда свободенъ“. — Лъжешъ се: нѣма свобода на този свѣтъ; свобода има само онзи, който е съединенъ съ Бога; който има съзнателенъ животъ, той е свободенъ. Нѣкой пѫть казвате: „Азъ се разгнѣвихъ, наговорихъ му туй и туй“, Мислите, че сте постѫпили много умно Наддумали сте! Кой е наддумалъ? Кого ще наддумашъ? „Набихъ го“. Какво ти платиха за това? Нищо. Утрѣ пъкъ тебе ще набиятъ. Каква е тази свобода: днесъ ти биешъ, утрѣ тебе биятъ; днесъ ти удушвашъ, утрѣ тебе удушватъ? Това не е свобода. Христосъ казва: „Трѣбва да се запознаете съ основния принципъ на познанието“. Азъ искамъ да приложите това, което ще ви кажа. Вие идете въ черква, изправите се, скръстите рѫцѣ, затворите очи, прѣнесете се и се молите Богу; излѣзете вънъ отъ черква — всичко това вие забравите. Хората отвънъ казватъ: „Този човѣкъ ходи въ черква, той, е набоженъ, излѣзе вънъ, животътъ му другъ“. Значи, не сте намѣрили правия, истинския пѫть на спасението. Ама казватъ: „Христосъ дойде и ни спаси“. Христосъ спасява умнитѣ и добритѣ. Никога Той не спасява лошитѣ и глупавитѣ хора. Спасява умнитѣ и добритѣ, които послушатъ и изпълнятъ Неговото учение. На първо мѣсто Христосъ ни учи какъ трѣбва да работимъ за себе си. Той казва: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“. Пѫтьтъ - това е методъ, истината — това е вашиятъ умъ, чрѣзъ който вие трѣбва да се запознаете съ нѣщата, кои сѫ добри и кои лоши, животътъ — това е изкуство, съ което вече знаете какъ да направите плата да се облѣчете съ него. Направете съ васъ единъ малъкъ опитъ, Боленъ сте, нервенъ сте, неразположенъ сте, дѣцата ви не сѫ добри. Оставете дѣцата на мира, не се безпокойте за тѣхъ помислете малко за себе си. Защо сте нервенъ, защо сте неразположенъ за това има дълбоки причини. Ако ми кажете „жеденъ съмъ“, ще ви река „напийте се“, „гладенъ съмъ“ — „нахранете се“. - „Ама какъ ще пия, нѣма чаша“. — „Колѣничи при този планински изворъ, ето елементътъ, който може да уталожи твоята жажда“. — „Не искамъ да колѣнича“. — „Ще колѣничишъ, инакъ, ще стоишъ жаденъ“. — „Ама моитѣ панталони, които сега съмъ купилъ, ще се окалятъ“ — „Ако искашъ да упазишъ твоитѣ нови панталони, ще останешъ жеденъ. По-хубаво е да колѣничишъ, да се окалишъ, за да усѣтишъ благата на водата“. — „Гладенъ съмъ“. — „Ела съ мене“; завеждамъ го въ една стая — „Ето ти хлѣбецъ, ще седнешъ на земята и ще се нахранишъ“. — „Ама не съмъ наученъ по този начинъ да се храня, менѣ ми трѣбватъ вилушка, ножъ, паница“. — „Остави ти вилушката, ножа, паницата, ей нà този хлѣбъ ще вземешъ, ще го разчупишъ съ рѫцѣ и ще се нахранишъ“. — „Ама ще ме видятъ хората. Срамота е“. — „Щомъ те е срамъ, ще останешъ гладенъ. Ако те е срамъ да ходишъ на училище съ букварь, невѣжъ ще останешъ“. Та, когато единъ човѣкъ е повиканъ да слѣдва Христа, не трѣбва да казва „какво ще рекатъ хората“, а трѣбва да се приближи до Христа, да приложи Неговото учение и ще стане силенъ. Дяволътъ ни се заканва, защото сме слаби. Азъ не искамъ да сте слаби, а да се нахраните — какъ? — да нахраните вашия умъ, вашето сърце. Да придобиете животъ вѣченъ — това значи да знаете да нахраните не само своето тѣло, но и своето сърце, своя умъ, своята душа, своя духъ. То е методъ на хранене, споредъ дълбокото Христово учение. И тази сутринь азъ бихъ турилъ туй заглавие на моята бесѣда: „Какъ да се научимъ да се хранимъ“. Вие сте се научили само да дъвчите и много хубаво владѣете това изкуство. Сега започнете отъ тамъ нататъкъ: турете блюдото и нахранете вашето сърце, нахранете вашия умъ, нахранете и вашия духъ. И като се нахраните така, ще ви кажа, че сте много умни, че сте усвоили Христовото учение и че ще придобиете вѣченъ животъ, понеже знаете какъ да се съедините съ Бога. Азъ поставямъ този въпросъ на опитна почва, говоря ви за нѣща, които разбирамъ, за нѣща, които самъ съмъ опиталъ. Единственото нѣщо, което ви спъва, то е че се колебаете, философствувате: „Какъ стои тази работа“. Когато става дума за практическия животъ, философия нѣма. Повикали сте една жена да ви научи да предете и тъчете; „Ама не мога“. — „Ще можешъ“; най-напрѣдъ нѣма да стане туй както трѣбва, но постепенно, отъ день на день, слѣдъ седмица, слѣдъ мѣсецъ, вашата прежда ще стане по-тънка; слѣдъ туй ще се научите какъ да насновавате; подиръ това ще доде и самото тъкане. Не мислете, че всичко изеднъжъ ще тръгне по медъ и масло; ще имате спънки, но, ако постоянствувате, ще се научите. Първиятъ вашъ опитъ нека бѫде слѣдното: постарайте се за една-двѣ минути да държите вашия умъ свободенъ, да не мислите за обикновенитѣ - изтъркани нѣща на ежедневния животъ. Вие казвате: „Азъ спрѣхъ да мисля, не мисля за нищо“, ама прѣзъ ума ви минава баба ви, дѣцата ви, кокошки, волове, дърва, камъни, и вие мислите, че сте свободни. Въ вашия умъ сѫществува цѣлъ хаосъ — тамъ сѫ: баба ви, майка ви, дѣцата ви — всички. Кажете най-сетнѣ: „Азъ искамъ да бѫда свободенъ, днесъ ще мисля за Господа — великата любовь на живота, всички вънъ въ двора, вие тукъ ще играете и ще ме оставите свободенъ, понеже имамъ много важна работа“. Опитайте се първия пѫть само двѣ минути. Ама дѣцата ще додатъ, ще се биятъ, ще плачатъ; нека се биятъ, нека плачатъ; двѣ минути забравете ги и посветете туй малко врѣме да мислите само за Господа на любовьта. Ето изкуството — най-малкото. Ама, ще кажете, това е много лесна работа. Не е май лесна. Слѣдъ туй опитайте се петь минути, десеть минути. Та най-напрѣдъ Христосъ иска да изпѫдите изъ сърцето си воловетѣ, кокошкитѣ, конетѣ, вълцитѣ, лисицитѣ, които сѫ оцапали вашето светилище. Знаете ли кои сѫ тия вълци и лисици? У васъ има лисици и вълци; азъ ги виждамъ; хемъ съ дълги опашки, съ червена козина, съ голѣми зѫби и некти. Вашата умраза — това е вълкъ, вашето лицемѣрие — това е лисица. Защо ви е тази лисица, каква полза ще ви принесе тя? Никаква. Изпѫдете всичко навънъ и турете въ себе си редъ и порядъкъ. Тогава ще повикате вашия свещенникъ: „Ела, служителю на Бога живаго, облѣчи се съ твоята одежда, вземи кадилницата си, съ която възнасяшъ своя темянъ къмъ Бога“. Ще повикашъ и владиката на твоя животъ. А кой е този владика? Твоятъ духъ. Ще повикашъ и пѣвцитѣ. Кой сѫ тѣ? Твоитѣ добри чувства и желания. Ще кажешъ: „Елате да запѣемъ, да служимъ на Господа въ този издигнатъ храмъ“, и тогава ще дойде Христосъ и, като намѣри това събрание свободно отъ онѣзи, които продаваха въ него гълѫби и тѣмъ подобни, изпѫдени навънъ отъ него, Той ще каже: „Миръ вамъ! доде деньтъ на вашето възкресение, днесъ ще бѫдете съ Мене въ рая“. Вие знаете ли дълбокия смисълъ на думитѣ на онзи разбойникъ, разпънатъ отъ дѣсната страна на Иисуса: „Господи, помени ме въ Царството Твое!“ Той бѣше човѣкъ, който бѣ изпѫдилъ съ своя камшикъ навънъ всички гадове, и затова Иисусъ му рече: „Ти си човѣкъ, който ще бѫде съ Мене днесъ въ рая“. Изпѫдете изъ себе си всички гадове, свини, лисици, вълци. А другиятъ отъ разбойницитѣ, разпънатъ отъ лѣвата страна на Христа, какво каза? „Ако наистина си Синъ Божи, слѣзъ и ни освободи“. — Какъ ще го освободи, когато той не е изпѫдилъ изъ себе си всичкитѣ гадове, когато той е робъ на своя егоизъмъ? Мисля, че ме разбирате: говоря ви много ясно. Искамъ да ви говоря тъй, както, може-би, никога не сѫ ви говорили. Първото нѣщо е да се научите да обичате Господа, и тази обичь ще ви свърже съ Него. Имате хиляди случаи да се съедините съ Него и да направите живота си щастливъ. И когато се съедините съ Него и влѣзете въ вѣчния животъ, въ васъ всичко ще се прѣобрази и всичко ще доде на своето мѣсто. И тъй, турете си за задача първо за двѣ минути, послѣ за петь минути да изпѫдите чуждитѣ мисли изъ себе си и, слѣдъ като останете самъ, почнете въ туй дълбоко съзърцание да размишлявате върху тази велика проблема: защо сте на земята, защо сте неразположени, защо нѣмате благородни мисли и сърдце, защо нѣмате воля да разрѣшите извѣстенъ въпросъ, и Христосъ ще ви отговори. Той ще отговори въ тази форма: „Азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ; значи, когато изпѫдите всичко навънъ и приемете въ себе си Мене, когато познаете за Богъ Моя Отецъ, Който живѣе въ Мене, Който е далъ животъ вѣченъ Менѣ, ще даде такъвъ и вамъ“. Трѣбва да приемемъ Христа въ себе си, за да се свържемъ съ Бога. И Християнството само тогава има смисълъ, когато се научимъ да побѣждаваме този животъ, за да придобиемъ оня, който е именно цѣненъ за насъ, защото донася знание, сила, благородство въ нашитѣ чувства, щастие, дава сила на духа да побѣждаваме всичко. Да прѣстане страхътъ въ свѣта отъ бѣднотия. То е Христовото учение. Страхувате се отъ смъртьта. Посрѣщнете я, като кажете: „Ще се боримъ съ нея“. Може да поискатъ да ви турятъ въ затвора; кажете въ себе си; „Ще се боримъ противъ оня, който носи смъртьта, чрѣзъ силата на Онзи, Който живѣе вѫтрѣ въ насъ, — чрѣзъ Единаго Истинаго Бога“. Може да се опълчи противъ васъ цѣлиятъ свѣтъ; може да ви плашатъ; не се плашете. Човѣкъ, който се плаши, не може да стане гражданинъ на Царството Божие. Вие сега воювате въ свѣта и, когато отидете на Небето, ще ви дадатъ по единъ Георгиевски кръстъ, който ще бѫде кръстъ живъ. Вие ще се върнете, и тогава Христосъ ще ви каже: „Ела ти, добри рабе, който си воювалъ на бойното поле“. Човѣкъ страда съ хиляди години, но той не е страдалъ за човѣчеството, за правдата; досега е страдалъ сé за себе си, за волове, коне и пр. Най-послѣ, трѣбва да страда за Христа. Въ това страдание вие ще намѣрите истинския животъ. И затова апостолъ Павелъ казва: „Ако се уподобимъ въ страданието съ Него, ще се уподобимъ и въ възкръсението“; понеже Богъ по сѫщия начинъ, както възкръси Христа, ще възкръси и насъ, като живѣемъ за Него. Да оставимъ да се всели Духътъ Христовъ въ насъ, да познаемъ Истиннаго Бога и да придобиемъ вѣченъ животъ. Тогава ще излѣземъ да работимъ за нашитѣ по-малки братя и сестри, и тѣ да се научатъ на изкуството да придобиятъ богатството на тоя Божественъ животъ. (Бесѣда, държана на 21. септемврий 1914 г. Въ София).
  2. 1914_09_11 Миръ вамъ!

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Миръ вамъ! „А вечерьта въ тоя день, първиятъ на седмицата, когато вратата на кѫщата, дѣто се бѣха събрали ученицитѣ Му, стояха затворени, поради страхъ отъ Иудеитѣ, дойде Иисусъ застана посрѣдъ и имъ каза: „Миръ вамъ“. Ев. Иоанъ 20: 29 Безсмъртие това е стремежъ на човѣшката душа, идеалъ, къмъ който тя се стреми и желае всѣкога да го осѫществи.Човѣшката душа живѣе на земята, за да намѣри пѫтя на безсмъртието. Безсмъртието се урегулирва отъ единъ великъ Божественъ Законъ, законъ, който човѣкъ трѣбва да проучи и приложи въ всички области на своя животъ. И въ този смисълъ ние трѣбва да се учимъ постоянно, да намѣримъ ония условия, при които безсмъртието може да сѫществува, Човѣкъ може да бѫде безсмъртенъ и да изгуби своето безсмъртие, може да бѫде смъртенъ и да придобие безсмъртие. Смърть и безсмъртие — това сѫ двѣ положения. На наученъ езикъ — безсмъртието е равновѣсие на нѣщата, на силитѣ, които дѣйствуватъ въ природата. Смъртьта е изгубване на това равновѣсие.Безсмъртието заключава въ себе си съединение, хармония; смъртьта — разединение, несъгласие, дисхармония.Когато хората желаятъ безсмъртие, трѣбва да знаятъ какво именно то съдържа въ себе си. Когато влѣзете въ една съврѣменна концертна зала,за да послушате единъ симфонически оркестъръ, ако имате тази способность да наблюдавате,вие ще видите,че най-първо, когато дойдатъ свирачитѣ съ своитѣ инструменти, които сѫ повече струнни, тѣ ги изваждатъ изъ кутиитѣ, слѣдъ това почватъ да нагласяватъ цигулкитѣ, да опрѣдѣлятъ тоноветѣ на жицитѣ, които сѫ опнати нѣкои повече, други по-малко. Въ това нагласяване има извѣстно съотношение. И слѣдъ като нагласятъ инструментитѣ по извѣстни тонове, тогава взематъ лѫка и започватъ да свирятъ, Знаете ли колко врѣме трѣбва на единъ цигуларь, за да може да влѣзе въ единъ симфонически оркестъръ, за да може да владѣе своя инструментъ, своя лѫкъ? Най-малко трѣбва да посвети 12 години на специално обучение.У насъ обикновено казватъ, че онзи, който свири на цигулка,е циганинъ, — такова е прозвището на цигуларитѣ. Но въ този инструментъ има извѣстна емблема. Можемъ да кажемъ, че цигулката е най-съвършениятъ инструментъ, който отъ 300 години, откакъ великиятъ майсторъ Страдивариусъ го е направилъ,не е прѣтърпѣлъ измѣнения, защото почти е достигналъ своето съвършенство.Цигулката мога да уподобя на човѣшката душа: въ нея има четири струни и единъ лѫкъ, Цигулката — това е човѣшката душа; струнитѣ — това сѫ четиритѣ човѣшки темперамента. Човѣшката воля можемъ да смѣтнемъ за лѫкъ. Единъ цигуларь, когато отиде да си купи струни, ще каже; „Дайте ми еди-коя струна ми, ла, ре или солъ“ и, когато се завърне въ кѫщи,той знае кѫдѣ да тури всѣка отдѣлна струна. Въ човѣшкото естество има, казахме, четири темперамента — холериченъ, флегматиченъ, сангвиниченъ и нервенъ — това сѫ четири състояния у човѣка. Тѣ съотвѣтствувамъ на човѣшката душа, умъ, сърце и животъ, Това сѫ четири главни струни, които трѣбва да знаемъ какъ да навиваме и отпущаме. И, когато нагласяваме своя умъ и своето сърце, трѣбва да знаемъ да ги нагласяваме на единъ и сѫщъ тонъ. Въ цигулката четиритѣ жици сѫ нагласени на четири различни тона, като между всѣка жица има сѫщо четири различни тона, сир. всѣка послѣдующа жица е съ четири тона по-високо стегната отъ прѣдидущата, Като нагласите цѣлата цигулка, имате 4X4=16 тона, стѫпала, по които струнитѣ сѫ нагласени Когато цигуларьтъ нагласи своята цигулка, взема лѫка и започва да свири.И цигулката е именно единствениятъ инструментъ,на който се свири на кръстъ, инструментъ, който образува най-приятната музика, който съ тоноветѣ си най-много се приближава до човѣшкия гласъ. Слѣдователно, когато нагласите вашата цигулка и вземете лѫка, вие образувате онзи кръстъ, отъ който сега се плачете и казвате: „Защо, Господи, ни даде този тежъкъ кръстъ!“Азъ ви казвамъ,че Господь ви е далъ единъ прѣкрасенъ инструментъ, но не знаете какъ да го нагласявате, и поради това го носите на гърба си като тежъкъ товаръ. Снемете го и почнете да го нагласявате да свири. И когато апостолъ Павелъ казва: „Азъ ще се похваля съ кръста“, какво вие подразбирате? Азъ виждамъ навсѣкѫде хора, които носятъ тия кръстове,виждамъ ги по черквитѣ и навсѣкѫдѣ,но не съмъ видѣлъ човѣкъ да свири на кръста си. Влѣзете въ концертна стая и виждате, че на свиренето на кръстъ хората рѫкоплѣскатъ, безъ да мислятъ, че и тѣ иматъ кръстове, страданията, че и тѣ свирятъ. Но най-важното въ това свирене на кръстъ е пазенето на тактъ. Като вдигне капелмейсторътъ своята пръчица и замаха съ нея, всички трѣбва да внимаватъ и да се рѫководятъ отъ него. И движението на лѫковетѣ ни причинява извѣстна приятность, защото лѫковетѣ вървятъ по извѣстно правило. Та,когато дойдемъ до дълбокия вѫтрѣшенъ смисълъ на живота,когато нагласимъ неговитѣ струни - умътъ, сърцето, душата, живота, и като впрегнемъ въ работа лѫка — човѣшката воля,чрѣзъ Духа на Капелмейстора,Който ще вдигне Своята пръчка,ние ще създадемъ най-приятната музика въ живота си.Забѣлѣжете, че кръстътъ е велико благословение, съ което Господь ни посѣщава на земята: отъ него излиза най-великата симфония, музика, пѣние, което се нарича спасение.Въ такова пѣние е спасението. Когато Христосъ страдаше на кръста, ангелитѣ горѣ, на Небето, не плачеха, а пѣеха.Всички затворници въ ада се радваха, че иде тѣхниятъ Спаситель. Сѫщо и когаго Той се роди на земята, ангелитѣ дойдоха да извѣстятъ идването Му пакъ съ пѣение. Значи, когато се създаваше този Инструментъ, тѣзи Струни, този Лѫкъ на нашата вѣра, ангелитѣ пѣеха горѣ, на Небесата. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Горко ни! Земята е плачевенъ долъ, животътъ е брѣме, нѣма смисълъ“. За глупавитѣ хора, които не знаятъ и не желаятъ да свирятъ, които не знаятъ да стѣгатъ своитѣ струни, който не слушатъ Капелмейстора, за тѣхъ, наистина, животътъ е безъ смисълъ; но за онѣзи, които могатъ да нагласятъ своята цигулка и да свирятъ, за тѣхъ животътъ има голѣмъ смисълъ. И цигуларитѣ, които свирятъ тъй приятно, получаватъ много голѣма плата — по 4 — 5 — 6 — 700, 1000 лева на мѣсецъ, само като движатъ своя лѫкъ, Христосъ често дохажда при васъ и пита: „Знаете ли да свирите?“ Когато азъ питамъ човѣка: „Знаешъ ли да страдашъ?“ подразбирамъ: „Знаешъ ли да свиришъ?“ Не искашъ да страдашъ значи — ти не искашъ да свиришъ. Онѣзи, които не знаятъ да свирятъ, сѫ мрачни; въ тѣхъ нѣмамъ надежда. Казватъ: „Човѣкъ, който пѣе, свири, зло не мисли“. Човѣкъ, който страда, значи — той пѣе и свири въ живота и се спасява. Цигуларь, който свири, гладенъ остава ли? Който не знае, ще проси. Който знае и седне нѣкѫдѣ да свири, той получава заплата отъ хората. Който знае да страда, той гладенъ никога нѣма да остане. И забѣлѣжете, хората всѣкога се притичатъ да помогнатъ на оногова, който страда, тъй както даватъ на цигуларя. Когато азъ остана да послушамъ какъ нѣкой свири, а другитѣ гледатъ само лѫка какъ се движи, азъ чувамъ и гласа на цигуларя и виждамъ да-ли той се е научилъ да свири или сега се учи. Ако се учи, той е новакъ, сега му прѣподаватъ уроци, но слѣдъ 12 години той ще бѫде въ симфоническия оркестъръ, и тогава вие ще плащате скѫпо за единъ билетъ, да го слушате... Сега, когато ние научимъ този великъ законъ, да пѣемъ и да свиримъ, казано на модеренъ езикъ, или да страдаме, въ християнски смисълъ казано, - тия думи за мене иматъ едно и сѫщо значение - чрѣзъ страданието ние ще се доберемъ до онзи великъ законъ, безсмъртието — въ него е всичката хармония, въ него нѣма дисхармония. Христосъ, Който иде на земята, иде да научи хората какъ да пѣятъ и свирятъ. Той, ще ви научи какъ да стѣгате струнитѣ на вашата душа. Струната на душата е ми, най-горната струна, на ума — ла, на сърцето - ре, на живота - солъ. Ето първиятъ урокъ, който ще ви даде Христосъ. Много пѫти се питатъ хората: „Защо Господь ми в далъ това калпаво сърце?“ Да-ли сърцето е калпаво или ти си калпавъ! Казватъ: „Защо Господь ми е далъ този глупавъ умъ?“. Умътъ ли е глупавъ или ти си глупавъ! „Защо е далъ Господь този безсмисленъ животъ?“ Да-ли животътъ е безсмисленъ или ти не знаещъ защо е. Страданията — това сѫ законитѣ, чрѣзъ които Господь дѣйствува за нашето развитие. Ние трѣбва да пѣемъ и свиримъ — да чувствуваме и мислимъ. Да мислишъ значи да свиришъ; да чувствувашъ значи да пѣешъ. Сега, ако двама съсѣди нагласятъ цигулкитѣ си и почнатъ да свирятъ, ще бѫде много приятно. Азъ прѣди година посѣтихъ една фамилия; бащата, майката, синътъ, дъщерята — всички свирѣха; бащата взелъ цигулката, синътъ — баса и т. н.; всички иматъ съ какво да се занимаватъ. Повечето съврѣменни хора, мѫжътъ, жената, дѣцата, не знаятъ да свирятъ и, като не вършатъ друго, почватъ да се биятъ. За тѣхъ, разбира се, животътъ е безсмисленъ. Христосъ казва: нагласете вашитѣ цигулки, теглете вашитѣ лѫкове, научете се да свирите; като се съберете вечерно врѣме, вземете да свирите или пѣете подъ тактъ една пѣсень, че послѣ друга, трета, четвърта. Нахранете се, почнете пакъ. Легнете да спите; на другия день хайде пакъ на работа въ живота. Сега, ще кажете: „Каква свръзка има това съ Христовото възкресение“? Съврѣмениятъ християнинъ разисква въпроса за възкресението и казва:„Когато отида на Небето, тогава ще се науча на всичко“. Това е за онзи свѣтъ. Ами за този свѣтъ какво трѣбва да правимъ? Тамъ е нелогичностьта въ разсѫжденията на хората. За този свѣтъ сме много умни, но за онзи не. Когато единъ момъкъ иска да учи въ единъ университетъ, може ли да хвръкне и да влѣзе направо отъ кѫщи въ него? Трѣбва първо да прѣмине прѣзъ забавачницата, послѣ прѣзъ отдѣленията, класоветѣ на гимназията, да се подготви да разбира висша наука, че тогава да влѣзе въ университета. Сега, защо ни е пратилъ Господь на земята и какво е тя? Това е забавачница, отдѣления на едно училище, които трѣбва да прѣминемъ. Ако не ги свършимъ, какъ ще влѣземъ въ класоветѣ? Като отидемъ на онзи свѣтъ, мислите ли, че ще ни приематъ въ класоветѣ? Не, по никой начинъ. Думата „възкресение“ заключава една велика идея въ себе си. Тя съдържа Божествени тайни. Да възкръснешъ — това значи да бѫдешъ господарь на всички елементи, на всички сили, на всички мисли, на всички желания, на всички свои дѣйствия. И какъ човѣкъ може да възкръсне, когато не е господарь на всички тия нѣща? Когато васъ една жаба, едно змийче може да уплаши, какъ вие се готвите за възкресение? Когато вие на земята не можете да понесете най-малката мѫка и да послужите на Господа, какъ можете да възкръснете? Ако единъ цигуларь трѣбва да иждиви 12 години постояненъ 1-10-часовъ трудъ на день, за да се научи да свири, ние, християнитѣ, колко трѣбва да свиримъ, за да се научимъ на Христовото възкресение? Една отъ слабоститѣ на съврѣменната цръква е, дѣто мисли, че всичко съ даръ може да се получи. Господь може да ни даде цигулка, струни, лѫкъ даромъ, и учитель може да ни хване и за него да плати, но ние е трѣбва да иждивяваме на день 10 часа, да се научимъ да свиримъ — упражнението трѣбва да бѫде отъ насъ. И онзи, който не може да се упражнява така,той е човѣкъ лѣнивъ, неспособенъ, той не е достоенъ за Царството Христово. Когато Христосъ казва на своитѣ ученици:„Миръ вамъ!“, ако бихъ ви изтълкувалъ тази фраза въ нейния широкъ смисълъ,то значи сѫщото както,когато капелмайсторътъ вземе нѣкоя симфоническа ария, махне съ пръчката и всички изеднъжъ слушатъ и започнатъ да свирятъ. Когато и Христосъ казва: „Миръ вамъ!“, всѣки трѣбва да се приготви съ своята цигулка, съ своя лѫкъ и да слуша този Божественъ тактъ, който отъ едина край на свѣта до другия постоянно се движи.Всички хора пѣятъ и свирятъ прѣдъ Господа.Той ги инспектира. Онзи, който не се е научилъ да пѣе,криви си устата. Плаченето — това е криво пѣене.Въ смѣха устата се издигатъ малко нагорѣ, а при плача се накривяватъ надолу. Онзи,който плаче, е младъ, още не се е научилъ да пѣе И тъй, плачътъ е криво пѣене, което,впрочемъ, е подготовка за добро пѣене. Не е лошо да плачешъ, защото слѣдъ врѣме този плачъ ще се прѣвърне въ много хубаво пѣене. Ама горко е на човѣка. Ще бѫдемъ снизходителни: той ще се научи да пѣе. Съ тази нова енергия, която Христосъ внесе въ свѣта съ Своето възкресение, показа пѫтя на туй Божествено изкуство — спасението.И затова именно трѣбва да изучвате Евангелието усръдно. Вие казвате; „Това не разбирамъ, онова не разбирамъ, туй е потрѣбно, онуй не е потрѣбно, това е право,онова не е право“.Питамъ кое е право? Нѣкои хора не искатъ да страдатъ, не искатъ да пѣятъ,други не искатъ да работятъ. Какво искатъ, тогава? Плачътъ е едно упражнение; той е прѣминаване къмъ пѣене. Мотиката и тя сѫщо има своя тонъ. Да работишъ съ мотика, да я вдигашъ и слагашъ — това значи да биешъ тѫпанъ. А трѣбва да се бие тѫпанътъ. Вдигашъ брадва и я слагашъ - това сѫ звънцитѣ въ една музика, И когато вдигашъ мотиката и копаешъ, и тогава трѣбва да мислишъ, трѣбва да си казвашъ: „Господарьтъ ме гледа — трѣбва да зная ритмически да слагамъ тази мотика“. Сѣчи дърва, но ги сѣчи по всички правила на изкуството. Ние казваме: „Това е безсмислено, онова е безсмисмено“. Че, тогава, кое има смисълъ въ живота? Най-малкитѣ нагледъ работи, на които отдаваме най-малко значение, иматъ най-голѣмо съдържание въ себе си. Възкресението е единъ процесъ, който Духътъ Божи извръшва въ нашия животъ, единъ великъ процесъ, чрѣзъ който Богъ възстановява тази първоначална хармония. Единъ день, когато вашитѣ уши се отворятъ и почнете да слушате малко повече и по-отдалечъ, отколкото сега слушате — сега тѣ сѫ много дебели, нѣмате даже музикална способность, схващате само най-грубитѣ тонове — вие ще забѣлѣжите, че въ цѣлата вселена се движатъ извѣстни тонове, които прѣдметитѣ — изворитѣ, дърветата, листата — издаватъ, и ще чуете велика музика, която се разнася отъ едина край на свѣта до другия, и тогава ще разберете вѫтрѣшния смисълъ на живота. И Христосъ чрѣзъ Своето възкресение иска да ви въведе въ тая концертна зала. Той ще плати за васъ, ще ви даде по единъ билетъ, но ще имате ли ухо да разберете тази Божествена музика, когато влѣзете въ онази зала и видите онзи концертъ, онова свирене? Това е вѫтрѣшниятъ дълбокъ смисълъ на Христовото възкресение. Това е животътъ, който се развива между ангелитѣ, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ. Навсѣкѫдѣ въ свѣта има туй Божествено проявление, и, понеже не можемъ да намѣримъ тази вѫтрѣшна връзка, ние считаме, че между всички явления нѣма връзка. И когато чуете думитѣ: „Миръ вамъ!“ трѣбва да сте готови, какво ще ви заповѣда Капелмейсторътъ да свирите — да пѣете ли или да - плачете. Когато Господь вдигне Своята пръчка и каже: „Миръ вамъ!“ мѫжътъ, който не знае да пѣе, почва да вика, и неговото пѣние вече се нарича биене. И той бие тѫпана, но го бие накриво. Жената, и тя по нѣкой пѫть бие накриво тѫпана. Господь казва: „Ти не си научилъ да биешъ тѫпана, еди-кой тонъ не вземашъ вѣрно, не си оправилъ гласа си, нагласи, постегни малко струнитѣ на своя животъ, на своята душа“. Пакъ каже: „Миръ вамъ!“ и започвате да свирите. „Чакай! пръститѣ не слагашъ правилно на цигулката“ — пакъ ще те спре. Ще кажешъ:„Омръзна ми вече!“ Но трѣбва да разберешъ, че изкуство се придобива съ голѣмо търпѣние и трудолюбие и че за мързеливитѣ нѣма Небе. Затуй Господь казва: „Ако не станете възприемчиви като дѣцата, нѣма да влѣзете въ Царството Небесно“; защото дѣцата иматъ желание да изучатъ нѣщата, а възрастнитѣ казватъ: „Намъ това не ни трѣбва, онова не ни трѣбва“, и най-послѣ се прѣгърбятъ надолу, станатъ като въпросителна, земята ги привлича и ги заравятъ въ нея. Господь казва: „Понеже тази цигулка не е хубаво направена, турете я долу, пакъ наново да се направи Ще я сглобятъ пакъ, и ще излѣзе наново въ свѣта, за да започне пакъ да се учи — Господь е рѣшилъ всѣки отъ васъ да се научи да пѣе и свири. Той не иска на Небето дѣца, които не искатъ да се научатъ да пѣятъ и свирятъ. И апостолъ Павелъ казва, че се прѣнесълъ на третото небе и чулъ нѣщо, което не може да се изкаже съ човѣшки езикъ. Той е чулъ пѣене и свирене. Иоанъ сѫщо е казалъ, че е чулъ пѣене и свирене. Тази е мисъльта, която искамъ да ви оставя.Знаете ли кой е основниятъ тонъ на вашата душа? Знаете ли да нагласявате вашата цигулка? Научете се да я нагласявате. Всѣка сутринь, като станете, нагласете вашата нервна система. Малко сте разсърдени, тревожни — това показва, че цигулката ви не е нагласена.Спрете се,нагласете я.И така,като я нагласявате постепенно, вашитѣ тревоги ще изчезнатъ. Какъ ще нагласите вашата нервна система? Ще отидете да се помолите — молитвата,това е нагласяване. Нѣкои питатъ: „Защо трѣбва да се молимъ?“ Да нагласите цигулката си. Щомъ така нагласите цигулката си, ще кажете на Бога:„Моята цигулка е нагласена“, и Господь ще ви каже: „Започнете работата на деня“. И мирътъ ще влѣзе посрѣдъ васъ, и работата ви ще спори. И жената нѣкой день не нагласява хубаво цигулката и почне да бие ту това, ту онова дѣте; разбира се, тоя день музиката не върви добрѣ. Казва: „Защо ми даде Господь тия дѣца? Колко сѫ опачни!“ Да-ли дѣцата сѫ опачни или майката, то е въпросъ. Другъ день, когато е нагласена цигулката, всичко върви добрѣ, а дѣцата сѫ сѫщитѣ. Та има нѣщо разгласено. Затуй, първото нѣщо, което трѣбва да правимъ сутринь, е да се молимъ — да нагласимъ своя умъ, своето сърце, своята душа, своя животъ, и така да се явимъ прѣдъ Бога на работа. Да бѫдемъ благодарни и да кажемъ; „Ние днесъ научихме хубаво урока си по пѣние и свирене, и нашиятъ Татко, като се върне, ще бѫде благодаренъ отъ насъ“. Христосъ е дошълъ да види какъ пѣемъ и свиримъ на земята. Той е прикованъ на кръста, и 500 милиона хора днесъ пѣятъ и свирятъ на този кръстъ, който, откакъ е дошълъ, е далъ съвършената цивилизация. И тъй, Християнството е Божествена музика, Божествено пѣние Научете се да пѣете и свирите на него; добрѣ нагласете цигулкитѣ си, правилно движете лѫка си и слушайте заповѣдитѣ на Капелмейстора. Всичкиятъ свѣтъ ще върви по този Божественъ законъ, и вие ще се приготвите за другия свѣтъ, за другия животъ, който иде. (Бесѣда, държана на 11. септемврий 1914 г. въ София).
  3. От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Важностьта на малкитѣ нѣща. „Гледайте да не прѣзрете едного отъ тѣзи малкитѣ, защото ви казвамъ. че ангелитѣ имъ на небесата винаги гледатъ лицето на Отца Моего, Който е на небесата“. Ев. Матея 18: 10 Изобщо хората отъ двата пола иматъ стремежъ къмъ велики нѣща, къмъ голѣми работи; всѣки, по една вѫтрѣшна слабость, прѣзира малкитѣ работи. Даватъ ви едно петаче, казвате: „Не струва нищо;да сѫ хилядо, 10, 100 хиляди лева, разбирамъ,но петаче — азъ не съмъ просякъ!“ Даватъ ви единъ орѣхъ — „Ти ме обиждашъ; да ми дадешъ 5 — 10 кгр., разбирамъ, но съ единъ орѣхъ ти, господине, подигравашъ ли се съ мене?“ Като се стремимъ къмъ голѣми работи, ние гледаме да се запознаемъ и съ високостоящи хора — съ царе, министри-прѣдседатели, началници, учени,философи; за по-низкостоящитѣ социално хора казваме: „Той е невѣжа, простакъ!“ Отъ едина до другия край на нашия животъ виждаме прѣзрѣние къмъ малкитѣ работи и търсене само на голѣми нѣща. Но Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и ги прѣдупрѣждава да не прѣзиратъ малкитѣ. Защо? „Не ги прѣзирайте, защото вие обиждате тѣхнитѣ ангели, които имъ служатъ на небесата. Ако прѣзирате тия малкитѣ, вие прѣзирате ангелитѣ, на които малкитѣ сѫ дѣца.“ Когато искаме да разцѣпимъ едно дърво, най-първо издѣлваме малки остри клинове, и тѣ, като влѣзатъ, отварятъ мѣсто за голѣмитѣ. Ако клиноветѣ бѫдатъ голѣми и тѫпи, какъ ще се забиятъ? Тъй че, малкитѣ нѣща отварятъ пѫть на голѣмитѣ. И въ свѣта цѣлиятъ процесъ на развитието върви отначало съ тия дребни нѣща, които вие прѣзирате; на тѣхъ се дължи всичкиятъ прогресъ на вселената. Ние казваме, че ралото цѣлъ свѣтъ храни, че, като изоре орачътъ добрѣ нивата и я посѣе, тя дава голѣмо плодородие. Това е тъй, но не бива да забравяме и ролята, която играятъ ония милиарди червейчета, който сѫщо прѣораватъ нивата. Понеже сме възпитани тъй, че да прѣзираме слабитѣ, ние, и като влѣземъ въ Християнството, носимъ, подъ овчата кожа, инстинктитѣ на вълка, и вижъ, че по едно врѣме подъ тая невинна прѣмѣна си покажемъ своитѣ нокти; не забравяме своитѣ стари навици: щомъ нѣкой ни вземе единъ грошъ скоро прошение въ сѫда. Открадне ли 9 — 10 хиляди лева — „А, браво!“ му речемъ. Обаче, онзи, който краде много, не е придобилъ този навикъ изеднъжъ; най-напрѣдъ той е взелъ отъ баща си едно петаче, послѣ — единъ гологанъ, послѣ — грошъ, петь гроша, десеть гроша и т. н. Въ всѣко отношение този законъ е вѣренъ. Когато прѣзираме малкитѣ причини, ние пропущаме голѣмитѣ послѣдствия въ работата. Мога да кажа, че всички сегашни наши нещастия, общи и частни, се дължатъ на това прѣзрѣние на малкитѣ нѣща въ миналото. И затуй Христосъ се обръща къмъ Своитѣ ученици и имъ казва да не прѣзиратъ „тия малкитѣ“. Сега, кои сѫ „тия малкитѣ“? може нѣкой да каже: това сѫ нашитѣ дѣца. Вѣрно е, че сѫ нашитѣ дѣца. Но, като дойдемъ да приложимъ напълно Христовия законъ, ще видимъ, че има и много други работи, които не бива да се прѣзиратъ. „Не прѣзирайте тия малкитѣ!“ — ще ви обясня смисъла, който е скритъ въ тия думи, Единъ индусъ дава на сина си единъ орѣхъ и го накарва да направи изслѣдване върху него; синътъ счупва орѣха и го изяда. „Какво съдържа орѣхътъ?“ попиталъ слѣдъ това бащата. — „Нищо особено — малко ядки, приятни на вкусъ“. Индусътъ пита пакъ сина си:„Не намѣри ли въ този орѣхъ нѣщо друго?“ — „Нищо“. — „Синко, въ този орѣхъ се крие велика сила и,ако не бѣ го изялъ,а бѣ го посадилъ въ земята, би израсло отъ него голѣмо дърво,и ти би видѣлъ величието на туй малко нѣщо, което е зародишъ на голѣмо нѣщо“. Господь ви праща една малка мисъль, една ябълкова сѣмка, вие речете: „Тя е нищо“ и я захвърлите; но Господь казва: „Попитайте каква сила съдържа тя, посадете я, и вие ще видите какво дърво ще израсте отъ нея“. Именно, поради туй постоянно прѣзиране на малкитѣ мисли, сме дошли до това положение и казваме, че свѣтътъ е лошъ. Ние сме най-умнитѣ! Христосъ казва: „Не прѣзирайте тѣзи малки нѣща, не се стремете къмъ голѣмитѣ, научете се да разпознавате каква сила се крие въ малкитѣ нѣща и ги използувайте: тѣ ще ви помогнатъ да добиете голѣмитѣ“. На-ли и вашата кѫща е съградена все отъ малки, микроскопични зрънца, сгѫстени. Върху тия малки нѣща, като житното зърно, плодоветѣ и други дреболии, почива нашиятъ ежедневенъ животъ, Това е по отношение на тѣлото; но и по отношение на ума именно малкитѣ мисли и желания причиняватъ радость и веселие въ живота. Нѣкой пѫть се смѣемъ на дѣцата,че ги занимавали дребни мисли; не мислитѣ,а зрънцата, които спомагатъ за развитието на голѣмитѣ нѣща, сѫ дребни. А защо не трѣбва да прѣзираме малкитѣ; защо не бива да прѣстѫпимъ втората Божествена заповѣдь: „да любимъ ближнитѣ си“? Всѣко живо сѫщество, което има отношение къмъ нѣкого, което принася полза, не трѣбва да го прѣзираме. Може това сѫщество да е гълѫбъ, кокошка, овца,волъ,конь, магаре, за всѣко отъ тѣхъ има книга, въ която се пише:днесъ сте натоварили магарето съ толкова,утрѣ съ толкова — тамъ се пише, и като му прѣсмѣтне Господъ по 5 лв. на день,слѣдъ 100 години — ако речемъ, че ви е служило прѣзъ цѣлъ животъ — какъвъ капиталъ ще имате да му плащате? Единъ день ще се озовете, като оня длъжникъ, че му дължите 10 хиляди таланта.Ще кажете: „Азъ не помня“; но Господь е записалъ въ книгата, че дължите толкова. Тъй че, всинца ние дължимъ на тия малкитѣ. Сегашното наше развитие, сегашнитѣ наши мисли, сегашнитѣ наши желания ние дължимъ на тия малкитѣ, за които говори Христосъ, и,слѣдователно,като имъ дължимъ,трѣбва да имаме любовь къмъ тѣхъ,да знаемъ, че сѫ работили за насъ и че ние трѣбва да работимъ сега за тѣхъ. И пѫтемъ ще кажа нѣщо за една загадка. Често сѫ ме запитвали: защо ангелитѣ се интересуватъ за хората, какво общо иматъ съ тѣхъ. Едно врѣме, когато ангелитѣ сѫ били въ нашето положение, като хора на земята, ние сме били въ положението на животни и сме имъ служили, тѣ ни дължатъ много, и сега Господь ги кара да ни се отплащатъ. Сѫщо и великитѣ ангели не прѣзиратъ по-малкитѣ свои събратя, защото послѣднитѣ сѫ работили за тѣхъ. Вие може да имате слуга невѣжа, но не знаете отношенията на този слуга къмъ васъ, защо Господь го е докаралъ въ вашия домъ. Връзката ви съ него не е отсега; този слуга много пѫти е бивалъ въ вашия домъ; вие не знаете, но Господь знае; той, можеби, много пѫти е избавялъ живота ви отъ погибель; слѣдователно, трѣбва да имате всичката любовь и снизхождение къмъ него. И тогава си обясняваме този великъ Божественъ Законъ — да имаме любовь къмъ по-малкитѣ. Любовьта не е за великитѣ хора, за ангелитѣ, за светиитѣ, тя е за малкитѣ, дребнитѣ, бѣднитѣ, пропадналитѣ братя. Ето защо у майката се развива такава силна любовь къмъ дѣтето;тя го обича по силата на този Божественъ Законъ, че трѣбва да го обича.Обича го ей-тъй по единъ вѫтрѣшенъ огънь, защото Господъ инкогнито е влѣзълъ въ него.Вие искате да видите Господа,а когато Той дойде въ това дѣте, вие казвате: „Защо, Господи, ми даде това дѣте?“ Всѣки день викате Господа и всѣки день Го пѫдите. И минавате за умни хора! Такова поведение държите не само вие, но и цѣлъ свѣтъ. Господь всѣки день ви опитва ума, да види колко Го обичате и колко говорите истината. Едно врѣме, когато свѣтътъ се развалилъ,разнесло се,че Господь тръгналъ по земята,да види какъ живѣятъ хората, и послѣднитѣ рекли: „На небето сега нѣма Господь, нѣма кой да ни контролира, ще живѣемъ по-свободно“. Господь вижда на едно мѣсто, че единъ продава слѣпъ конь и че казва на купувача;„Вѣрвай Бога, не е слѣпъ“. — „Като се вѣришъ въ Бога, ще повѣрвамъ“ и купува коня. Господь минава край една кѫща и вижда, че единъ мѫжъ налага жена си: „Заради Господа — прости!“;той ѝ прощава. Тия двамата се явяватъ послѣ на Небето и казватъ: „Ние, Господи, на земята проповѣдвахме Твоето име“. Та и съврѣменнитѣ хора викатъ Господа,когато искатъ да продадатъ нѣкой слѣпъ конь и когато искатъ да биятъ жена си. Свещеницитѣ викатъ: „Вѣрвайте въ Господа“; но Господь какво ще имъ каже? „Не ви познавамъ, защото вие употрѣбихте Моето име не за Моята слава,а за да лъжете хората, да вършатъ извѣстни прѣстѫпления и да ги покриватъ“. Именно тия малки работи създаватъ нещастията. Вие имате слѣпъ конь, искате да го продадете въ името на Бога, но гледайте и дръжте смѣтка за онова, което вършите. Знаете ли кой е този слѣпъ конь? Той е вашето тѣло. И сѐ противъ него говорятъ хората и се него наказватъ; всички казватъ, че то е криво. Че е тѣлото виновно. Единъ се напилъ въ кръчмата и казалъ: „Не давайте на коня да яде“; той грѣши, а наказва коня. Не прѣзирайте тѣлото и не смѣсвайте плътьта съ вашитѣ желания, съ вашитѣ похоти. Отъ тѣхъ трѣбва да се отречете, а не отъ плътьта, защото то значи да се отречете отъ всички мисли и дѣла, които ставатъ чрѣзъ нея. И не бива да измѫчвате вашето тѣло — този храмъ, който Господь е създалъ. Слѣдователно, къмъ вашето тѣло трѣбва да бѫдете много снизходителни, защото, докато то е здраво, можете да работите. Сега, Христосъ, като казва „тѣхнитѣ ангели“, подразбира ония умни сѫщества, които държатъ смѣтка за нашитѣ постѫпки. Това, което наричаме „съвѣсть“, то сѫ тия ангели, които живѣятъ въ насъ и които отбѣлѣзватъ всѣка наша постѫпка, добра или лоша, и които казватъ: „Ти направи добрѣ“ или „ти направи злѣ“ Обидишъ нѣкого, ангелътъ му ти казва: „Твоята постѫпка не е права“. Ти почнешъ да се извинявашъ: „Ама, извини, малко бѣхъ нервенъ, неразположенъ, такива сѫ условията“. Че си въ такова състояние, това нѣма нищо общо съ правилото,че не бива да прѣзирашъ тѣзи малкитѣ, върху които почиватъ Божественитѣ закони. Тия малки работи по нѣкой пѫть причиняватъ и голѣми ползи и голѣми врѣди. Единъ вълкъ разправялъ, че билъ юнакъ и че между животнитѣ той билъ царь; лисицата му рекла: „Не се хвали толкова, защото, ако комарь влѣзе въ твоя носъ, ще те ужили, и нищо не можешъ му направи“.„Като духна съ носа, ще изхвръкне“, отговорилъ вълкътъ. Единъ день влѣзълъ комарь въ носа му, ужилилъ го, внесълъ зараза, и вълкътъ умрѣлъ. И въ нашия животъ често малкитѣ причини въ едно или друго отношение може да съдѣйствуватъ на нашето развитие, но може и да ни спънатъ. Причинитѣ, които ни правятъ добри и лоши, не сѫ сами по себе лоши; лошо е тѣхното употрѣбление. Вземете за примѣръ въздуха: ако го поставите въ дробоветѣ, ще прѣчисти кръвьта, и ще бѫде човѣку приятно отъ това прѣчистване; но ако го поставите въ стомаха, ще образува коремоболие — едно и сѫщо нѣщо въ двата случая произвежда двѣ тъкмо противни дѣйствия. Ако вземете да внесете въ стомаха вѫгленъ въ разтворено състояние, ще причини приятность, но, ако го поставите въ дробоветѣ, той ще отрови, Слѣдователно, подъ тия малки нѣща, за които говори Христосъ, че не бива да ги прѣзираме. Той разбира цѣлокупния човѣшки животъ, съ който ние сме тѣсно свързани. Напр., ако бихъ ви попиталъ: можете ли да кажете какъ сѫ се сформирали вашето тѣло, вашето сърце, вашиятъ умъ, можете ли да кажете, какъ сѫ станали тия нѣща? Първоначално човѣкъ, когато се е появилъ на земята, не е билъ грамаденъ, а микроскопиченъ, но при извѣстни условия се е развилъ и е станалъ човѣкъ, който е сега милионъ пѫти по-грандиозенъ, отколкото е билъ. Неговата сила първоначално е била скрита въ зародишъ. Така, и въ съврѣменния нашъ животъ мисъльта съдържа велика Божествена основа, и, ако тя падне на добра почва, може да възроди нашия животъ. Туй, което ние наричаме „възраждане“, сѫществува като законъ на духа. Той е онзи вѫтрѣшенъ Божественъ процесъ, който въздига и обновява човѣшкото сърце, човѣшкия умъ, човѣшката душа, човѣшкия духъ. Това е процесъ на възлизане отдолу нагорѣ. И въ този Божественъ стремежъ се изработва нашето повдигане, избавление и спасение, Ето защо всички сѫщества, отъ най-голѣмитѣ до най-малкитѣ, се стремятъ да се обновятъ, да се повдигнатъ, и въ младостьта се крие процъвтѣването на човѣшката душа. Когато говоримъ,че трѣбва да бѫдемъ снизходителни къмъ малкитѣ, то произхожда отъ принципа да не огорчаваме Господа, защото, когато огорчаваме единъ човѣкъ, не огорчаваме собствено него,а Господа, Който е въ него.Па и когато правимъ добро, ние помагаме на Господа. Когато помогнемъ нѣкому,и неговиятъ ангелъ,който е на Небето,ще бѫде въ наша услуга.Слѣдователно, ако искаме да имаме приятели на Небето, трѣбва да слугуваме на малкитѣ, и тѣхнитѣ бащи, ангелитѣ на Небето, ще ни приематъ въ своя домъ и ще ни нагостятъ, ще бѫдемъ като у дома си. Услуга за услуга, любовь за любовь — така е свѣтътъ. Сега, знаете ли защо Христосъ се е обърналъ съ тази мисъль къмъ Своитѣ ученици? Прѣзирането — туй състояние трѣбва да изпѫдите изъ своята душа. Напр., срѣщате единъ човѣкъ, когото не познавате; въ васъ се заражда прѣзрѣние,че той, можеби, стои по-долу отъ васъ; ако само констатирате невѣжество и му помогнете, то е друго, но, ако го прѣзрете, внасяте отрова.Отъ прѣзрѣнието се е родилъ съврѣменниятъ аристократизъмъ,каститѣ — едни благородни, други неблагородни, едни богати, други сиромаси. Ако разбираме отношенията на нѣщата, ще видимъ, че не трѣбва да ни е срамъ отъ бѣднотията, защото тя е служба, дадена намъ да я носимъ: трѣбва да бѫдемъ малки, трѣбва да бѫдемъ бѣдни, за да станемъ богати. То сѫ два противоположни полюса, между които именно лежи развитието. И всѣкога движението е отъ по-голѣмитѣ къмъ по-малкитѣ, сир. Господь всѣкога се стреми къмъ дребнитѣ, Той не се занимава съ велики работи. Той е направилъ свѣта, но управлението на цѣлия свѣтъ не Му прави толкова удоволствие, колкото, когато се занимава съ дѣцата. Неговата работа е, когато види хората, че грѣшатъ, да ги учи, и съ това Той дава и намъ примѣръ, да не прѣзираме малкитѣ, а да ги търпим и да ги поучаваме — това е нашата почивка. Когато учительтъ се занимава съ своитѣ ученици, това му прави удоволствие, и той похвалява ученицитѣ, когато се учатъ. Светиитѣ, свещеницитѣ се занимаватъ съ грѣшницитѣ, за да ги обърнатъ къмъ Господа. И задачата на всинца ни е да обръщаме погледъ къмъ слабитѣ хора и къмъ дребнитѣ нѣща. Когато нѣкой каже: „Не мога да си почина“, азъ разбирамъ, че той се занимава съ голѣми работи, съ голѣми мисли. Какъ ще си почине, ако си тури на гърба тежка за силитѣ му раница — отъ 10, 20, 50 кгр. злато? Като остави въ раницата само единъ наполеонъ, ще види какъ ще си почине. И сега Господь идва да каже: „Долу раницитѣ!“ — да освободи свѣта отъ тѣхъ; долу орѫжията, които разрушаватъ умоветѣ ви и сърдцата ви, всички трѣбва да станете като дѣца: да не прѣзирате малкитѣ работи, които Азъ съмъ създалъ. Господь иска да повърне хората къмъ онова чисто първоначално състояние, което хората наричатъ подивяване, но което въ сѫщность не е подивяване. Азъ желая хората така да подивяватъ, „Дивъ“ на санскритски значи „чистъ“, Нека станемъ чисти и се приближимъ къмъ Бога, вмѣсто да огрубѣваме и да ставаме зли. Бихъ желалъ цѣлиятъ свѣтъ день по-скоро да подивѣе, да стане чистъ, благороденъ, да не прѣзира малкитѣ нѣща, който Богъ обича, и да тури любовьта, правдата, мѫдростьта, истината и силата на онова високо мѣсто, на което тѣ трѣбва да стоятъ. Тамъ е спасението. (Бесѣда, държана на 3, августъ 1914 г. въ София).
  4. 1914_07_27 Законътъ на служенето

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Законътъ на служенето. „Който Ми служи, нека Ме послѣдва, и дѣто съмъ Азъ, тамъ ще бѫде и Моятъ служитель. А който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Ев. Иоанъ гл. 12: 26. Навѣрно, мнозина ще си зададатъ въпроса какъвъ смисълъ може да се крие въ думитѣ: „А който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Свѣтътъ има разни стремежи: съврѣменнитѣ хора се стремятъ да добиятъ знания, богатства, земи, кѫщи, слава, величие, сила — иматъ стремежъ къмъ много работи. Иисусъ настоява само върху едно нѣщо: върху служенето — човѣкъ да знае какъ да слугува. Слуга — ето една прозаична дума, която ни изобразява най-низкото обществено положение. Но има различни слуги — въ нѣкоя бирария, въ нѣкоя кръчма, въ нѣкоя кухня, въ театъра, въ университета, въ министерствата и т. н. Въ извѣстенъ смисълъ всички хора сѫ слуги, само че не всички признаватъ това. И тъй, въ свѣта има два вида служители: едни, които разбиратъ своитѣ длъжности и знаятъ какъ да ги изпълняватъ, а други, които не знаятъ какъ да слугуватъ. Послѣднитѣ наричаме обикновено управляющи хора, господари, които седятъ и чакатъ други да имъ слугуватъ, учатъ другитѣ какъ да работятъ и слугуватъ. Всѣки иска да бѫде въ първата категория — господарь. Християнското учение, обаче, поставя диаметрално противоположното на тоя принципъ; то поставя именно принципа, че, който иска да бѫде господарь, трѣба да бѫде слуга; то казва, че Синъ Божи не дойде да Му послужатъ, а да послужи. Ние сме заставени по закона на необходимостьта да бѫдемъ слуги. Нѣкой казва: „Азъ съмъ господарь“; не, той се лъже, ако мисли, че е свободенъ, че на никого не слугува; той служи най-малко на стомаха си, който го заставя да върши работа, която не му е винаги приятна — да му сготви хубаво, да яде и да сдъвква храната много добрѣ, защото, ако не му слугува така, стомахътъ ще повърне назадъ храната и ще го накаже; ще му каже: „Ти трѣбва да ми служишъ добрѣ, инакъ — ще те уволня“. Нѣкои мислятъ, че само господарьтъ уволнява слугитѣ си, но и стомахътъ уволнява господаря си. Я попитайте лекаря какво прави стомахътъ, когато не му слугуватъ добрѣ; да видите какъ той уволнява господаря си! Служенето е едно качество. Колко нещастия произтичатъ въ свѣта отъ това,че не знаемъ какъ да служимъ! Когато майката се научи да отгледва своитѣ дѣца, когато учительтъ се научи да прѣподава на своитѣ ученици, когато властьта се научи какъ да слугува на населението, да удовлетвори неговитѣ нужди, да създаде закони, необходими за неговото развитие, свѣтътъ ще има по-друга физиономия, отколкото сега. Съврѣменната цивилизация е поставена днесъ на голѣма изпитня: милиони хора се викатъ да слугуватъ въ армиитѣ — нѣкои носятъ четки, други турятъ барутъ въ топоветѣ, огнестрѣлни гранати, други държатъ малки нишки и, като ги опнатъ, създава се гръмъ, други сѫ служители на коне; всичко това е пакъ служене. Тия слуги каква участь ги очаква? Всички тия глави, крака, мишци ще бѫдатъ раздробени, разбъркани, ще станатъ на каша. Това хората наричатъ цивилизация, култура; съ него съврѣменнитѣ народи ни казватъ: „Намъ не ни трѣбва Господь — науката ще ни издигне“. Обаче, ето на какво ни научи тя — да бѫдемъ корави, да правимъ пушки и гранати. Да, науката ни докара до този изпитъ, да направимъ една опасна проба, и сега Небето ни изпитва съ служенето, което ни се налага. Свѣтътъ изисква свои слуги да му слугуватъ, и Господь изисква сѫщо своето. Христосъ казва:„Който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Ние сѐ уреждаме работитѣ си, а тѣ сѐ неуредени оставатъ. Заболѣваме, викаме лѣкари да ни лѣкуватъ, но, при все това, смъртьта ни задига. Съграждаме кѫща, туряме стражари, за да не ни заграбятъ богатствата, но най-сетнѣ ни ги заграбватъ. Христосъ казва: "Толкова хиляди години сте служили на този вашъ принципъ и виждате послѣдствията му; ако, обаче, служите на Мене, ще видите смисъла на вашия животъ“. Ние трѣбва да служимъ тъй, както Христосъ не дойде да Му послужатъ, а Той да послужи. Трѣбва хората да станатъ служители на по-слабитѣ, на по-немощнитѣ. Не трѣбва да туряме лоши хора да слугуватъ на свѣта. Знаете ли защо съврѣменното общество е развалено? Майкитѣ, които трѣбва да възпитаватъ сами дѣцата си, оставатъ възпитанието имъ на развалени и невѣжи слугини, а сами тѣ отиватъ по театри, балове, бирарии; и други удоволствия. Развратнитѣ и невѣжи слугини на какво ще научатъ дѣцата? На това, което тѣ знаятъ. Слугинитѣ възпитаватъ съврѣменнитѣ дѣца не само въ България, но и въ Франция, Германия, Америка — навсѣкѫдѣ. Не казвамъ, че всички слугини сѫ развратни, но по-голѣмата часть отъ тѣхъ сѫ такива по причина на своитѣ господари. Ако майкитѣ биха били слугини(въ пълния смисълъ на думата) на своитѣ дѣца въ пѫтя на отгледването и възпитанието имъ, свѣтътъ би ималъ друга физиономия. Сѫщо и ако бащата би билъ възпитатель на своитѣ синове. Щомъ бащата и майката напущатъ своитѣ длъжности и оставятъ на невѣжи слугини, които не разбиратъ въ какво се състои животътъ, да възпитаватъ дѣцата имъ, а тѣ отиватъ да се наслаждаватъ въ свѣта, резултатитѣ ще бѫдатъ лоши. Слугинята не може да възпита дѣтето, още и защото не го е родила и нѣма любовь къмъ него. Тя си казва: „Ако господарката се разполага въ бирарията, защо азъ да ѝ гледамъ дѣцата?“ Ще ви обясня въ какво състои слугуването, какви качества трѣбва да има единъ слуга. Той трѣбва, прѣди всичко, да има благородно сърце, да бѫде чувствителенъ, отзивчивъ, да бѫде смиренъ, да бѫде човѣкъ пластиченъ — да може къмъ всички условия да се приспособява; при това трѣба да бѫде работливъ, а не мързаливъ. Животътъ е взискателенъ, и ние трѣбва да му слугуваме както трѣбва. Когато съврѣменниятъ шивачъ сбърка нѣкоя дреха и не може да я ушие както трѣбва, връщатъ му я, и той плаща и плата и всички загуби; сѫщото е и съ природата: тя ни дава единъ платъ — животътъ, който имаме, е единъ видъ платъ — и ни казва: „Скройте и съшийте тая дреха“, и ако не можемъ да я съшиемъ добрѣ, тя ни глобява. Ако искаме да се научимъ какъ да слугуваме, трѣбва да се обърнемъ къмъ Христа, Той да ни научи. Слугата трѣбва да бѫде много уменъ: глупавъ човѣкъ не може да слугува както трѣбва. Учителитѣ, свещеницитѣ — и тѣ сѫ слуги. Ако учительтъ разбира своето призвание, най-напрѣдъ трѣбва да разбира дѣтската душа, за да знае какъ да упѫти дѣтето къмъ наука. Свещеникътъ трѣбва да разбира душата на своитѣ пасоми, за да може да имъ даде съотвѣтната храна за тѣхното сърце. Трѣбва да притежаваме и друга една черта — да имаме голѣмо търпѣние. Мнозина наричатъ търпѣливитѣ хора „волове“ — „той е, казватъ, волъ“. Да бѫдешъ търпѣливъ не значи да бѫдешъ волъ; търпѣнието е разуменъ актъ; за да можемъ да прѣтърпимъ външнитѣ несгоди на живота, трѣбва да имаме вѫтрѣшно равновѣсие на душата, сърцето и ума. Ще ви кажа единъ примѣръ за единъ математикъ отъ миналитѣ вѣкове. Той работилъ 20 години върху извѣстни изчисления, по тѣхъ ималъ вѫтрѣ въ стаята си разхвърлени разни книжчета и винаги заключвалъ стаята си; единъ день забравилъ да я заключи, слугинята влиза да разтреби стаята, вижда много книжки разхвърлени по пода, взима всички листчета, хвърля ги въ печката и ги изгаря — прѣчиства хубаво стаята. По едно врѣме се връща математикътъ и попитва „Кѫдѣ сѫ разхвърленитѣ листчета? — „Турихъ ги въ печката; вижте какъ сега е хубаво наредено“,„Такова нѣщо другъ пѫть да не правишъ“ — това било отговорътъ на математика. Ние слугуваме като тая слугиня — събираме листчетата, това не струва, онова не струва, хайде въ печката. Този ученъ човѣкъ, чийто 20-годишенъ философски трудъ пропадналъ, не е постѫпилъ както бихме постѫпли ние, а е показалъ едно търпѣние за примѣръ: не направилъ друго, а ѝ рекълъ само: „Другъ пѫть да не го правишъ“. Сега вие се намирате въ такъвъ периодъ — вашата кѫща е отворена, слугинята събира всички листчета, ще ги видите единъ день изгорѣли въ печката и, когато намѣрите кѫщата очистена по правилата на вашата слугиня, какво ще ѝ кажете? Азъ зная, че ще има плачъ — „Господи, азъ ли съмъ най-грѣшниятъ? Тази сѫдба само на мене ли даде?“ И ние смѣтаме, че сме хора, които разбираме Божествения Законъ! Ние трѣбва да кажемъ, като този философъ — „Моля, другъ пѫть да не правишъ туй“. А, отъ своя страна, да си вземемъ за задача да държимъ нѣщата си въ поредъкъ, да не оставяме стаята отворена и на произвола на слугитѣ. Сега, Христосъ казва: „Който служи на Мене, него ще почете Моятъ Отецъ“. Всинца вие мислите се за тоя свѣтъ, за тия прѣходни работи, мислите да уредите тукашнитѣ, сѣмейнитѣ си работи, а много важни въпроси оставяте неуредени — отношенията ви къмъ вашия Господарь, Който единъ день ще ви повика да дадете отчетъ. И деньтъ иде. Знаете ли слѣдъ нѣколко години кѫдѣ ще бѫдете? Знаете ли въ това врѣме какво ще се разрази въ Европа? Какво ще бѫде положението? Не знаете. Съврѣменниятъ свѣтъ ще бѫде много прѣчистенъ, ще му бѫде турена хубава инжекция за повдигане на новъ животъ. Хората, които идватъ на помощь на цивилизацията, трѣбва да приложатъ Христовитѣ принципи, да се научатъ какъ да слугуватъ, и ония, които не знаятъ да слугуватъ тъй, както иска Христосъ, нѣматъ шансъ за развитие. Дарвиновата теория казва, че прѣживѣватъ само способнитѣ, здравитѣ хора. Дѣйствително, ще прѣживѣятъ само ония, които сѫ духовно и морално здрави; ще прѣживѣятъ и тѣлесно здравитѣ, ако иматъ тази вѫтрѣшна морална сила. Не се самозаблуждавайте да мислите, че здравето седи въ извѣстно затлъстяване на лицето и изобщо на тѣлото — човѣкъ да има по-голѣма гуша, по-голѣмъ коремъ, да бѫде по-шишкавъ, да яде повече. Ако цѣлиятъ животъ се прѣкара само въ ядене и пиене, не е ли то едно болѣзнено състояние? На единъ човѣкъ отъ 100 кгр. колко килограма храна му трѣбва? Зная за една англичанка, която изядала по 9 кгр. хлѣбъ, друга, която изядала хлѣба и кафето, приготвени за 72 дѣца; туй е болѣзнено състояние. Не съмъ противъ яденето, но съврѣменнитѣ хора мислятъ, че всичко се заключава въ яденето. И наистина, то отнема една трета отъ живота ни, защото отъ сутринь до вечерь само за ядене слугуваме: сутринь мислимъ какво да пиемъ, да-ли чай или млѣко, да-ли млѣкото да бѫде приготвено съ какао по нѣмски, или съ кафе по турски, съ каймакъ ли да бѫде или безъ каймакъ; едва сме закусили, почваме да мислимъ за обѣдъ какво да ядемъ, ще има ли пиле или говеждо, съ какво ще бѫде сготвено, съ домати ли или съ тиквички, месото накълцано ли да бѫде, да-ли ще има това или онова; свършимъ обѣда, почнемъ да мислимъ какво ще има за вечеря. Нѣкой пѫть сме задоволени, други пѫть не. Постоянно правимъ измѣнение на храната. И наистина, храненето е станало цѣла готварска наука, по която хората отиватъ да се специализиратъ. То е хубаво, но то не е крайната цѣль на живота. Силата на една храна, която може да използува нашиятъ стомахъ, не зависи отъ това — какъ тя е сготвена. Да не мислимъ, че, като туримъ повечко солчица, пиперъ и масло, храната ще бѫде по-здрава — всичко това е за нашия вкусъ, за устата. За да изпитаме една храна да-ли е добра, трѣбва да видимъ като постои половинъ часъ въ стомаха, какво е разположението на тоя послѣдния: щомъ има малка тяжесть на стомаха, малко неразположение, стомахътъ казва: тази храна не съотвѣтствува на вашето здраве, не мога да ви дамъ потрѣбнитѣ сокове. Утрѣ пъкъ казваме: „Я да му туря повечко, за да усиля работата му“, докато лѣкаритѣ констатиратъ разширение на стомаха. Съврѣменнитѣ хора живѣятъ само за стомаха си, и затова чрѣзмѣрната имъ работа е погълната само отъ чувства и мисли за него. Учительтъ прѣподава въ училището и мисли колко пари ще вземе — 300 ли лева или 400, и колко ще употрѣби за храна и за туй и онуй. Всичкиятъ въпросъ е сложенъ само за яденето, и слѣдъ туй се чудимъ защо не можемъ да се издигнемъ като учители и свещеници. Всички гледаме, какъ да поставимъ тѣлото въ по-здравословно състояние — каква храна да му дадемъ, какво жилище да му направимъ; всички работимъ за външната обстановка на нѣщата, но никой не се спира да помисли за вѫтрѣшната страна на човѣшкия животъ. Както нашето жилище трѣбва да е наредено хубаво, така трѣбва да бѫде въ редъ и нашиятъ умъ. Ако е потрѣбна хигиенична кѫща за нашето тѣло, сѫщо така трѣбва да бѫде хигиенично обставено и нашето сърце. Не считамъ уменъ човѣкъ оня, който има хигиенична кѫща, а нѣма хигиенично обставено сърце. Та, когато осѫждаме крайноститѣ, ние обръщаме голѣмо внимание на слугуването само на извѣстни външни нѣща, когато би трѣбвало на първо мѣсто да обръщаме внимание на своя умъ и на своето сърце, па тогава вече на своето тѣло. Само ако така съграждаме живота си, ще имаме Божието благословение. Христосъ казва: „Ако нѣкой слугува на Мене да си прѣдложи сърцето“: Той е дошълъ на земята именно да обработи човѣшкото сърце. Туй обработване въ какво състои? Всички ония бурени, недѫзи на нашия животъ да бѫдатъ отстранени. Вие отъ дълго врѣме сте християни, всички Христа слѣдвате, но, ако Той ви повика на изпитъ сега, колцина отъ васъ бихте издържали изпитъ върху търпѣнието и смирението, ако ви даде да разрѣшите задачата не само теоретично, но и практично, или пъкъ върху другитѣ човѣшки добродѣтели: правдата, любовьта, истината, мѫдростьта? Мислите ли, че не бихте пропаднали на изпита? Дали ви обичатъ хората, вие го разбирате,но дали вие обичите другитѣ, не сте го разбрали. Щомъ Господь изисква да обичаме другитѣ хора, въ тази обичь трѣбва да отидемъ до самоотречение. Казваме често: „Изядоха ме тия хора,ограбиха ме!“ Ами ние не ограбихме ли Господа — всички тия богатства, които намираме тукъ на земята? Господь е сега слѣзълъ на земята и казва на всички свои слуги, които сѫ крали и лъгали:„Доста тия кражби и лъжи, елате, дайте смѣтка!“ това е днешната европейска война. Господь казва: „Дайте отчетъ за онова, което съмъ ви далъ, какъ сте го използвали. Мнозина ще кажатъ, че икономически условия сѫ наложили тази война:Германия малко земя имала и затуй се била. Ако Германия има малко земя, Русия и Англия малко ли иматъ? Значи, не е въпросътъ за земя — има нѣщо друго, което липсва на хората. Всѣки иска да стане господарь, всѣка раса, която се издига, иска да господарува, всѣки народъ иска да бѫде господарь надъ всички други народи, и затова всички дохождатъ до сблъсвания. Ако всички хора имаха за рѫководитель Христовия принципъ, да слугуватъ на човѣчеството, ако всѣки имаше своя сфера на работа и би принесълъ своята лепта на човѣчеството, не щѣше да има никакви спорове. Сега всички се въорѫжаватъ, за да иматъ господство. Ние казваме:„Колко сѫ глупави тия, които воюватъ!“ Но това, което става сега, то става всѣки день съ насъ: влѣзте въ една кѫща и ще видите какво става; взематъ се двама млади, оженятъ се,всички хора се радватъ — „Ето една двойка, която ще заживѣе въ миръ и съгласие;“ видишъ слѣдъ 2 — 3 мѣсеца жената разчорлавена, мѫжътъ сѫщо - биятъ се въ кѫщи; жената иска да заповѣдва, а мѫжътъ казва: „Азъ съмъ господарь на кѫщата“. Обаче, и двамата се заблуждаватъ: нито единътъ е господарь, нито другиятъ е такъвъ, а и двамата сѫ слуги. „Ама казано е: мѫжътъ е глава“. Да бѫдешъ глава не значи да бѫдешъ господарь; да бѫдешъ глава значи да бѫдешъ уменъ слуга и, като по-старъ отъ жена си, да я научишъ какъ да слугува, и да кажете и двамата: „Ние сме слуги на нашия Господарь; ние двама може да бѫдемъ наказани, но азъ ще ти кажа какъ трѣбва да се върши тази работа“. Това е въ алегориченъ смисълъ, но то става ежедневно въ свѣта. Да оставимъ мѫжа и жената. Нѣкой пѫть сме недоволни, роптаемъ противъ себе си — защо? — казваме: „Нѣмамъ воля, не мога да направя това и онова“. „Защо нѣмашъ воля; нали си господарь на себе си; каква е причината?“ „Нѣмамъ умъ“. „Какъ да нѣмашъ умъ; коя е причината да нѣмашъ умъ? Трѣбва да има нѣкаква дълбока причина“. На какво се дължи туй вѫтрѣшно раздвояване на човѣка? Дължи се на това,че ние сме дошли въ противорѣчие съ Господа, съ Великия Законъ. И когато човѣкъ всѣкога идва въ противорѣчие съ Божествения Законъ, повдигатъ се тия вѫтрѣшни мѫки, туй раздвояване, умътъ му се смущава, не знае що да прави, обхващатъ го лоши мисли и желания, които не съставляватъ истинската Божия сила, и животътъ взема друга окраска. Лошитѣ желания и мисли сѫ като змия, която постоянно обвива и изсмуква човѣка, докато всички сокове, които могатъ да хранятъ ума и сърцето, прѣстанатъ да ги хранятъ и вече се почувствува парализиране. Знаете ли какво правятъ мечкаритѣ, които разиграватъ мечки? Даватъ на мечката съвсѣмъ малко брашънце и ѝ турятъ на бърната голѣма брънка, та, като я подръпнатъ, да се подчинява и да не бѫде опасна. Трѣбва и на тази наша мечка да туримъ халка и синджиръ на долната бѣрна и да ѝ даваме малко брашънце, за да не се развиятъ у нея ония инстинкти, които сѫ опасни. Вземете колко хора сѫ подлудѣли отъ искането да станатъ богати; спечелятъ хиляда, 10 хиляди, 50 хиляди, 100 хиляди, единъ милионъ,10 милиона—не се насищатъ. Трупатъ, трупатъ богатства; защо имъ сѫ? Това нѣма никакъвъ вѫтрѣшенъ смисълъ. За да се обогатятъ, хората почнаха сега да учатъ и нови начини, чрѣзъ магнетизъмъ и внушение да влияятъ на хората, да въздѣйствуватъ на тѣхнитѣ мисли и дѣйствия. Едно врѣме ходѣха разбойницитѣ изъ горитѣ съ пушка, сега тѣ сѫ срѣдъ градоветѣ и носятъ съ себе други срѣдства, за да ограбватъ ближнитѣ си. Казватъ, че въ Ню-Йоркъ трима американски хипнотизатори заставили мислено единъ банкеръ да подпише чекъ отъ 15 хиляди долара, и той даде паритѣ. Начинитѣ на кражбитѣ се измѣниха. Всички искатъ да иматъ тази дарба, тази власть въ свѣта; но знаете ли какво нещастие тя докарва? Привеждалъ съмъ този примѣръ и други пѫть. Въ една стара басня се говори, че единъ човѣкъ искалъ да има такава сила въ своитѣ рѫцѣ, че, каквото пипне, злато да стане. Казвалъ си; „Ако я придобия, за цѣлия свѣтъ ще бѫде добрѣ“. Единъ ангелъ му казалъ:„Ако бѫде послушана твоята молба, ще бѫдешъ ли всѣкога доволенъ?“ — „То ще бѫде най-голѣмото щастие за мене“. — „Да бѫде споредъ желанието ти“ И когато този човѣкъ влиза въ кѫщи, маситѣ, книгитѣ, чашитѣ — всичко станало на злато. Излѣзълъ въ двора, камънитѣ, дърветата — всичко се прѣвърнало въ злато. Рекълъ си: „Нѣма да бѫда вече слуга, господарь ще бѫда. Жено, ние сме хора щастливи“. Слага жената трапезата, слага супа, хлѣбъ, сѣдатъ тѣ и дѣцата имъ да ядатъ, мѫжътъ хваща лъжицата, тя става злато; бръква въ супата, и тя става злато; хваща хлѣба, и той става злато; побутва масата, и тя става злато; побутва жената, и тя става злато. По едно врѣме хваналъ се за главата и почналъ да моли Господа да го избави отъ това голѣмо нещастие. Ето докѫдѣ могатъ да доведатъ лакомството и безумието. Ние може да имаме тази сила, но тя ще ни погуби живота. Богатството е вѫтрѣ въ насъ, а не вънъ отъ насъ; то не седи въ нашата физическа сила. Силата на човѣка не седи въ неговитѣ мускули, а въ онова деликатно и нѣжно чувство, което може да развие всички други сили. И Богъ е така направилъ свѣта, че природата се подчинява на една най-слаба нагледъ сила — любовьта. Тя е толкова нѣжна и деликатна, а въ сѫщность всичко управлява. Когато любовьта влѣзе въ човѣка, тя го разглобява и прѣобразява. Вземете единъ мѫжъ, който е билъ много слуги и слугини; по едно врѣме той омеква и всичко жертвува, за да прави добро. Каква е тази сила, която завладѣва човѣка? Онзи принципъ, за който казва Христосъ —„Който служи на любовьта, той слугува Менѣ“; това подразбира Христосъ — „Този слуга ще има всичко, което Азъ имамъ“. Хората търсятъ истината, и Христосъ турва тази истина въ живота, въ онова синапово зърно. Ако туримъ тази малка подкваса, любовьта, въ сърцата си и въ сърцата на ближнитѣ, на дѣятелитѣ, на управляющитѣ, тя ще прѣобрази цѣлия свѣтъ. Незачитането на Христовото учение създаде въ свѣта сегашния катаклизъмъ. Въ туй сблъсване и биене Господь е турилъ млѣкото въ мѫтилката, и хората се блъскатъ ту нагорѣ, ту надолу, докато излѣзе маслото на повръхностьта; маслото ще бѫде употрѣбено за ядене, а другото ще остане мѫтеница — едни ще станатъ масло, други мѫтеница. И маслото и мѫтеницата Господь ще употрѣби за своитѣ добри цѣли. Сега, зависи кой отъ насъ кѫдѣ ще попадне, обаче сѫдбата на всинца ни е рѣшена — или въ маслото или въ мѫтеницата. Христосъ се обръща къмъ юдеитѣ и ги пита кои искатъ да бѫдатъ Негови ученици. Нѣкои отъ насъ казватъ: „Азъ съмъ вѣрующъ, вѣрвамъ въ Христа“. Ония, които само вѣрватъ Христа, тѣ сѫ слушатели; Неговиятъ въпросъ, обаче, се отнася къмъ онѣзи, които искатъ да приложатъ Неговия Законъ! Ако можете да се спрете и да размислите върху думитѣ „слугувамъ на Христа“; ако би се опитали цѣла година да научите да слугувате на Христа, бихте научили великата тайна на тия думи, която не може да се каже тукъ. Тя е много проста, но трѣбва да имате свѣтлина, Христосъ да ви даде тази свѣтлина, условията, при които може да се развива тя; само Той може да ви я даде. Азъ мога да ви дамъ сѣменца, но условията, за да израстатъ тѣ, може да даде само Христосъ. Туй чувство на любовь не зависи отъ нашитѣ сили и желания, то зависи отъ този контактъ, който бихме имали съ Христа. Нѣкои питатъ: „Кѫдѣ е Христосъ“, и Го очакватъ отъ небето. Христосъ е вече въ свѣта, и послѣдниятъ го чува, Той идва по два начина. Той има двѣ лица: едното е благо — „миръ вамъ“,а другото навѫсено — съ огънь, пушки и топове. Сега Той вика: „Докарайте онѣзи, които не послушаха Моето учение, да изпитатъ горчивинитѣ на непослушанието. Не искатъ на Мене да слугуватъ, нека изпитатъ всички горчивини на своитѣ дѣла. Всѣки да пожъне това, което е посѣялъ“, както не можемъ да простимъ единъ прѣстѫпникъ, който е избилъ сума невинни дѣца,а го наказваме. Христосъ се обръща и казва: „Ако нѣкой слугува на Мене,Мене да послѣдва“. И вие казвате „Лесно е да се послѣдва; можемъ да Го послѣдваме и да Му кажемъ: „Учителю“; но Той може да ви отговори; „Не защото искате учението Ми, казвате това, а защото се нахранихте отъ хлѣба и рибата“. Ще ви попита: „На нѣкой боленъ помогнахте ли, излѣкувахте ли го?“ За да слугува човѣкъ на Господа, не трѣбва Него да търси и Нему да слугува, а на Неговитѣ „по-малки братя“. Хората искатъ отъ Бога да направи тѣхнитѣ жена и дѣца да сѫ здрави, да имъ даде пари, да иматъ положение. Двѣ хиляди години ей-туй е слугуването на Господа. И сега Той пита Европа върху туй: „Вие толкова години какво направихте за Мене?“ И ако се яви Христосъ, вие какво ще Му кажете? Мислете, какво ще Му кажете върху това — какво сте направили за Него. Ние можемъ да бѫдемъ спокойни при тѣзи събития, които застрашаватъ цѣлия свѣтъ. За насъ е важно да знаемъ въ коя категория ще попаднемъ. Мнозина сте искали да видите Христа; наближава деньтъ, когато те Го видите нѣкои отъ близо, други отъ далечъ; нѣкои само горѣ на облацитѣ. И затуй казвамъ: моментитѣ, които прѣживѣвате, сѫ най-трудни за васъ. Ако отсега нататъкъ имате илюзията да постигнете туй или онуй, много се лъжете. Азъ ви давамъ съвѣтъ: малкото врѣме, което остава да се научите да слугувате на Господа, за да не ви завари неприготвени. Да не мислите, че има още врѣме; нѣма никакво врѣме; за цѣлото туй поколѣние нѣма врѣме. И дѣца, и възрастни, и свещеници, и управляващи, и царе — всички трѣбва да се научатъ да слугуватъ на Господа; ако не — мѫтеница ще станатъ. Млѣкото е вече издоено отъ кравата. Какво разбирате, че искамъ да ви кажа? Че млѣкото е излѣзло изъ плътьта и че Господь вече ще извади маслото изъ него. Тази крава виждаме всинца; издоената крава това сме ние. Ако Богъ толкова хиляди години ни кани, какъ трѣбва да ни намѣри на земята, като се върне? Бащата, когато се върне и намѣри дѣцата въ кѫщи, че сѫ се хванали за коситѣ и се биятъ, какво ще помисли? Че майката не ги е възпитала добрѣ. Всѣки има противъ нѣкого по нѣщо: хората сѐ се сѫдятъ, обикновени граждани, учители, свещеници, либерали, консерватори, тѣсни и широки социалисти, между религия и учители и наука — всѣкѫдѣ има раздѣление на възгледитѣ; но ние трѣбва да дойдемъ до убѣждението да отхвърлимъ всичко онова, което трови нашия животъ, и въ този поне моментъ да се примиримъ, да станемъ тихи и спокойни, да очакваме съ смирение великото събитие, което настѫпва. Досега хората питаха има ли другъ свѣтъ или нѣма; настава единъ моментъ, когато Небето ще каже има ли духове или нѣма, има ли ангели или нѣма; до нѣкоя година ще видите има ли Господь или нѣма; ще видите може ли Господь да оправи свѣта или не може. Ако нѣкой не вѣрва, нека почака и ще провѣри. Съ аргументи нѣма да ви говоря сега — умнитѣ ще разумѣятъ това, което казвамъ. Който не ще, ще остане въ бѫдеще пакъ да се учи наново. Сега въпросътъ за васъ. Христосъ иска всинца вие да Му слугувате — онѣзи, които искатъ да Му бѫдатъ ученици, да Му слугуватъ въ широкъ смисълъ:да слугуватъ на страждущитѣ, на хора, които сѫ смутени, натѫжени, да повдигнатъ тѣхния духъ. Има хора отчаяни и се питатъ:„Какво ще стане съ насъ? — да имъ покажете истинския пѫть. Ще ви приведа единъ примѣръ и съ него ще заключа. Спира се единъ пѫтникъ въ единъ отъ голѣмитѣ хотели на града Ню-Йоркъ. Влиза въ една стая, въ която имало и другъ единъ пасажеръ; той ималъ навика да спи много дълбоко; прѣзъ нощьта хотелътъ се запалва; става единиятъ пасажеръ и отива при сънливия и му вика: „Ставай, че хотелътъ гори“; той му отговаря: „Махай се, остави ме да спя спокойно“; „Ставай, ти казвамъ, че хотелътъ гори“, настоявалъ първиятъ; другиятъ става, взема че го изтласва навънъ, затваря вратата и пакъ лѣга да спи; огъньтъ обхваща хотела, най-послѣ виждатъ го на покрива, че вика за помощь, но нѣма кой да му помогне. И вамъ ви казвамъ: този хотелъ, въ който живѣете врѣменно, гори, и ви съвѣтвамъ: спасявайте се, защото послѣ ще се качите на покрива и ще викате за помощь, но не ще има кой да ви помогне. Когато ви казватъ, че хотелътъ гори, облѣчете се и излѣзте вънъ. Всичко това, което гори, ще се срути, всички тия нѣща, които сѫ спъвали човѣшкия прогресъ, ще бѫдатъ съборени, и тогава върху развалинитѣ Господь ще съгради нѣщо добро. Да не мислите, че животътъ ще се свърши. Идва епоха по-величава, отколкото е имало досега, и ние можемъ съ радость да очакваме това свѣтло бѫдеще. Отъ тия бури, които идватъ да дезинфекциратъ, да прѣчистятъ свѣта, не трѣбва да се боимъ ни най-малко. Трѣбва да благодаримъ на Бога, че тѣ идватъ. И нѣма защо да се стараемъ да ги прѣдотвратимъ, па и никакъ не можемъ ги прѣдотврати; тѣ ще минатъ и ще принесатъ своето добро. Само трѣбва да бѫдемъ готови, когато дойде Христосъ, Който идва — за нѣкои е дошълъ, за нѣкои ще дойде тепърва, — когато дойде да ни каже думитѣ; „Който слугува на Мене, Мене да послѣдва, да Го послѣдваме. Ще Го послѣдвате ли или не? Въ това послѣдване ще намѣрите идеала на индивида, на дома, на обществото, на народа и на цѣлото человѣчество: то е смисълътъ на човешкия животъ тукъ на земята. (Бесѣда, държана на 27. юлий 1914 г. въ София).
  5. 1914_07_20 Сънищата на Иосифа

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Сънищата на Иосифа. „А Иосифъ видѣ сънь, и приказа го на братията си: и възненавидѣха го още повече“. Битие 37: 5-11, 39: 1 — 23. Често въ живота си задаваме въпроса: защо по нѣкой пѫть ни се случватъ нещастия? Изобщо се смѣта, че хората страдатъ и изплащатъ нѣкои прѣгрѣшения отъ настоящето или отъ миналото, и търсятъ причината на това. Виждаме, че животътъ се е изразилъ тъй върху Иосифа поради два съня, които той разправилъ на братята си. Разбира се, тѣ изтълкували сънищата, че той билъ съ тайни замисли и задни цѣли, и, за да не имъ стане глава, заражда се въ тѣхъ мисъльта да го прѣмахнатъ. И, както виждате, това не сѫ чужди хора, а собствени братя. Така, тѣ при първия удобенъ случай го хващатъ и продаватъ на исмаиляни, които пъкъ го прѣпродаватъ на единъ египтянинъ, и тогава захващатъ изпитнитѣ за Иосифа — Богъ изпитва неговия характеръ. Животътъ на човѣка не е нищо друго, освѣнъ изпитни — тѣ сѫ пробниятъ камъкъ, съ който се изпита характерътъ на човѣка. Най-цѣнното нѣщо въ душата на човѣка е неговиятъ характеръ, който трѣбва да мине прѣзъ огъня — изпитнитѣ. И само когато мине прѣзъ тоя огънь и устои на всички изпитни, само тогава може да се каже, че човѣкъ има характеръ цѣненъ, устойчивъ, вѣченъ — има вѣченъ домъ, въ който може да живѣе: характерътъ, това е човѣшкиятъ домъ. Ние виждаме, че върху Иосифа идватъ напасти една слѣдъ друга; подиръ тия напасти отъ двата съня идватъ и други, за които говори гл. 39, а именно, понеже той билъ красивъ момъкъ, жената на господаря му се влюбва въ него; тя иска да се удоволствува, но той ѝ казва: „Не, господарьтъ ми е далъ всичко въ моитѣ рѫцѣ, освѣнъ тебе, ти си негова собственость, негово право, и азъ не мога да сторя тоя грѣхъ прѣдъ Бога“. Ние виждаме, че въ душата на тоя младъ човѣкъ царува Господь — всѣко нѣщо, което иска да извърши, той по-рано прѣтегля съ тази мѣрка, дали е право, дали е угодно на Господа или не. Той знаеше неприятноститѣ, които можеше да произтекатъ отъ неговия отказъ да изпълни волята на една такава жена, но пакъ прѣдпочете да страда, отколкото да съгрѣши. Подиръ тази изпитня, наистина, той намѣри затвора. Но Господь и тукъ му помага. Ако прѣгледате цѣлата повѣсть въ тази глава, ще видите, че Богъ не го оставя, а го извежда изъ затвора чрѣзъ тълкуване на други два съня на египетския царь. Когато минаваме прѣзъ изпитни, ние не знаемъ прицѣлната точка, къмъ която Богъ се стреми. Вие искате да отидете на Небето, но, ако нѣкой ви запита какво разбирате подъ думитѣ „Небе“ или „Рай“, не знаете да му отговорите точно. Вие имате за Небето извѣстна идея, но тя е за васъ толкова неопрѣдѣлена, както сѫ били неопрѣдѣлени и ония два съня въ ума на Иосифа. И наистина, какво отношение сѫ могли да иматъ снопетѣ, слънцето, луната по отношение на него? Но тѣ показваха стечението на извѣстни бѫдещи събития — продаването му, изкушението му отъ жената, затварянето му въ тъмница, избавянето му и въздигането му. Сега, кое е това царство и тази жена? Египетъ е царството, въ което ние живѣемъ, а жената на царедвореца, която ни изкушава, е свѣтътъ. Вие сте слуги, които сте продадени, като сте изпѫдени отъ вашитѣ братя,намирате се въ Египетъ, и жената на този царедворецъ ви прѣдлага да се удоволствувате съ нея — свѣтътъ ви прѣдлага извѣстни блага и ви изкушава. Не е злѣ човѣкъ да се удоволствува, но има нѣща забранени. Когато Адамъ бѣше въ Рая, Господь му каза да яде всичко,само единъ плодъ му забрани,и за непослушанието му дойдоха всички страдания.И въ този свѣтъ има нѣща забранени и, ако вие се опитате да ядете отъ забранения плодъ, непрѣмѣнно ще дойде страданието.Колцина хора обичатъ да пипнатъ паритѣ на други: потрѣбни имъ сѫ за кѫщи,за удоволствия,за разходки въ странство.Иосифъ,обаче, не е гледалъ така на въпроса; той можеше да има благоволението на жената на царедвореца, но си помисли: „Азъ прѣдпочитамъ да имамъ благоволението на Бога,отколкото благоволението на една чужда жена“.Свѣтътъ е жена, която не принадлежи намъ.Утрѣ,като си направи удоволствието, тя може да ви захвърли. Вашата външна красота е, отъ която тя се привлича къмъ васъ. Съврѣменното заблуждение лежи въ слѣдното нѣщо. Когато хората ни почитатъ повидимому,ние се заблуждаваме, като мислимъ, че това е за нашитѣ достойнства. Имаме единъ пѣвецъ знаменитъ, прославенъ, но всички почитатъ само неговия пѣвчески талантъ, неговото гърло; развали ли се неговиятъ ларинксъ, изхвърлятъ го, като дрипа. Всичкото почитание се отдава на една малка ципица на гърлото му. Сѫщо, имаме единъ великъ цигуларь; всички го уважаватъ, докато той може да движи лѫка; парализира ли се неговата рѫка, никой не иска да чуе за него. Може да сте красивъ проповѣдникъ, но всички ще ви слушатъ, докато говорите сладкодумно; когато вашиятъ гласъ стане дрѣзгавъ и прѣгракне, ще ви кажатъ: не искаме проповѣдникъ безъ гласъ. Жената, докато е красива, всички я обикалятъ; изчезне ли ѝ красотата, кажатъ: „Нека друга дойде на нейно мѣсто“, Иосифъ знаеше тази самоизмама отъ нѣщата и той реализираше само нѣща вѫтрѣшни, нѣща устойчиви, вѣчни, които всѣкога може да дадатъ миръ на човѣка, и той да има по този начинъ благоволението на Бога. Ние трѣбва да бѫдемъ внимателни къмъ малкитѣ причини, които именно докарватъ нещастията. Ако Иосифъ не бѣ казалъ съня си на братята си, това нещастие не би го сполетило. Задава се въпросъ: не би ли дошло то при други случаи? Има изпитни, които не може да се избѣгнатъ. Нѣма да ви разправямъ за тия вѫтрѣшни закони, а ще кажа, че има нѣща абсолютно опрѣдѣленн отъ Бога. Ако речемъ да избѣгнемъ отъ малкитѣ, ще дойдатъ голѣмитѣ. За да можемъ да неутрализираме страданията, трѣбва да вземемъ урокъ отъ поведението на Иосифа. Ни най-малко не бива да се самозаблуждаваме, че, ако днесъ сме добрѣ, утрѣшниятъ день нѣма да измѣни нашия животъ и да ни донесе нещастия, които никакъ не сме очаквали. Сѫдбата или Провидѣнието е опрѣдѣлило прѣзъ какви изпитни да мине човѣшкиятъ животъ. И тия изпитни сѫ необходими. Защо сѫ необходими? Ще ви дамъ само едно сравнение. За да минете една дълбока рѣка, вамъ е необходима лодка; за да прѣхвърлите океана, вамъ е необходимъ параходъ; тъй, и за да се прѣведете отъ единъ свѣтъ въ други, ви е необходимъ този параходъ, който се нарича вѣра. И тия изпитни и нещастия сѫ сѫщо необходими — тѣ сѫ горивото, това е вашиятъ пѫтенъ билетъ. Всѣки, който иска да измѣни пѫтя на необходимия законъ, е глупавъ човѣкъ. Всѣки, който казва: „Защо Господь ми даде тия страдания?“, който роптае, е глупавъ човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Всѣки, обаче, който каже: „Искамъ да науча тѣхния смисълъ“, и е благодаренъ на тѣхъ, той е уменъ човѣкъ. Забѣлѣжете: когато сполетиха Иосифа нещастията, той не възропта, а ги посрѣщна съ радость въ душата си и благодари Богу, че, като се издигна въ двора на господаря си до положение да има всичко, не се възгордѣ. Като му даде господарьтъ много по-голѣми блага, той не се съблазни отъ ония, които му прѣдлагаше жената, понеже той си каза: „Азъ имамъ да изпълня единъ законъ — не трѣбва да грѣша“. Значи, удоволствието въ този смисълъ е грѣхъ. Въ що състои грѣхътъ? Всѣко нѣщо, което не ражда, нѣма плодъ, или зародишъ, въ себе си, е грѣхъ. Една жена, която сводничи, блудствува, безъ да ражда, прави грѣхъ. Зачатието изкупва грѣха. Всѣко дѣйствие, което не носи животъ въ себе си, е прѣстѫпно прахосване на божествената енергия.Когато нѣкой ви кара да направите грѣхъ, той иска да прахосате своята божествена енергия. Пиете чаша вино — на слѣдния день ви боли глава; какво сте придобили? По-благороденъ да сте станали — не е.Защо да желаемъ и вършимъ нѣща, които не придаватъ нищо на нашия характеръ?Всинца трѣбва да се ограничимъ само въ рамкитѣ на ония удоволствия, които сѫ позволени, законни, естествени. Напр., вземете едно момче и момиче, които играятъ на кончета и на кукли — тия нѣща имъ принасятъ извѣстни удоволствия, а отъ друга страна сѫ и възпитателни, приготвятъ ги за други служби. Тъй, и за по-възрастнитѣ има въ живота извѣстни удоволствия, които сѫщо могатъ да ги ползуватъ. Обаче, има и удоволствия, които всѣкога носятъ съ себе си разрушение на човѣшкитѣ чувства, на човѣшкитѣ сили, на човѣшкото спасение. Неестествениятъ животъ, тъй наречената скрита, незаконна любовь, която упражняватъ нѣкои мѫже и жени, дѣйствува разрушително и върху сърцето и върху ума имъ. Вие обичате нѣкого, запитайте се, угодно ли е това Богу, принася ли полза на този, когото обичате, дали не развращавате неговата душа и неговия умъ. Иосифъ бѣше младъ, неопетненъ; една развратена жена поискала да го оскверни, но той не се поддаде на нейното изкушение, за да опетни името си, отъ което ако бѣ се поддалъ — ни поменъ нѣмаше да остане. Забѣлѣжете, първо жената, Ева, бѣ турена на изпитание и не устоя, а слѣдъ туй — и нейниятъ мѫжъ; сега се туря мѫжътъ на изпитание. Тази сѫщата змия бѣ, която изкуси Ева въ градината: — „ Вижъ, ако вкусишъ отъ това дърво, какви знания, каква сила ще имашъ, ще станешъ като Бога“; Ева се поддаде и каза: „За слава азъ съмъ готова, мога да го сторя“, защото то бѣше формено изневѣрване. Тази сѫщата змия се прѣдстави и на Иосифа въ формата на жена и му каза: „Ела съ мене“; но той ѝ каза „не“. Слѣдъ това дойдоха страданията, но дойде и издигането. Мѫжътъ и жената прѣдставятъ два принципа, двѣ велики сили, разумни, които дѣйствуватъ: едната сила наричаме активна, другата — пасивна, едната — дѣйствующа, другата — възприемчива — два процеса въ природата, които се смѣняватъ. Богъ не всѣкога дава, понѣкога взема. Той въ едно отношение дава, въ друго взема. Отъ една страна, океанътъ изпраща влага на сушата, отъ друга, чрѣзъ рѣкитѣ тази влага пакъ се връща въ океана. Въ този смисълъ мѫжътъ и жената сѫ два принципа, които работятъ — единътъ принципъ творчески, наричанъ мѫжъ, Богъ, вториятъ пасивенъ, наричанъ жена или Господь — то е сѐ едно. Слѣдователно, трѣбва да бѫдемъ и въ двата момента на живота вѣрни на тия принципи. Ако свѣтътъ изисква да добиемъ блага, ще ги добиемъ само когато устоимъ на този възвишенъ божественъ принципъ. Ако сте вѣрни нему, всички мечти и желания на вашия умъ и на вашето сърце може да се постигнатъ. Ще ги постигнете само по единъ начинъ — чрѣзъ Бога: само Той може да задоволи вашитѣ мисли и желания. Майката отхранва дѣтето, учительтъ възпитава ученика; както дѣтето не може безъ майката да се отгледа и израсне, така и ученикътъ не може да се научи безъ своя учитель. Иосифъ слушаше гласа на своя Учитель, Който бѣ въ него, — на Бога, Който го учеше да спазва великия законъ на движението и раздвижването на живота. Всичкиятъ нашъ стремежъ въ живота трѣбва да бѫде насоченъ къмъ това — да развиемъ нашия характеръ. Какъ? Характерътъ е сглобенъ отъ мисли и чувства, отъ, положителни сили. Живота не трѣбва да разбираме тъй, както го схващатъ нѣкои сега — въ тия ограничени рамки, както го схваща единъ ученъ, единъ докторъ, единъ философъ, не; ние трѣбва да разберемъ живота тъй, както Богъ го е ограничилъ. Всички хора виждатъ нѣщата отчасти: съврѣменната наука показва само едната часть на нѣщата; гениятъ на единъ талантливъ музикантъ обхваща само една малка часть пространство, умътъ на единъ философъ — сѫщо; силата на единъ здравъ човѣкъ е ограничена само въ неговитѣ мускули. Но казватъ нѣкои: „Силенъ по умъ“. Силенъ по умъ човѣкъ може да бѫде само тогава, когато неговата сила е въ свръзка съ всичкитѣ божествени закони и когато той е въ хармония съ всички сѫщества, които го заобикалятъ — отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ. Тогава неговиятъ силенъ, мощенъ характеръ може да направи всичко, понеже всички сѫщества му съдѣйствуватъ. Когато сме въ разрѣзъ съ тия божествени закони, явява се туй противорѣчие въ нашия умъ и всички несполуки, които срѣщаме въ живота. Защо нѣкога не сполучваме? Ние се двоумимъ; искаме да направимъ добро, безъ да прѣцѣняваме, че това, което вършимъ, не е добро. Ние мислимъ, че това, което тъкмимъ, е умно и че то ще се реализира; въртимъ го насамъ, въртимъ го нататъкъ, напрѣдъ, назадъ, а то не става. Нѣкога се чудимъ защо не напрѣдваме и защо нашата паметь ослабва, защо е тѫпа. Ние сами постоянно разбръкваме издъно нашия животъ. Бива да размѫтишъ водата, когато ловишъ риба, но да я размѫтвашъ постоянно, и когато си изловилъ всичката риба, не бива. Често жената се разгнѣвява на мѫжа и му мѫти водата.„Какво искашъ? Рокля? Хайде, на ти рокля“, каже мѫжътъ. Обистри се езерото. Утрѣ жената пакъ иска да хване риба — пакъ размѫтва водата: сега вече иска копринена рокля, часовникъ, да отиде на разходка. „Хайде, нà“, ѝ отговаря мѫжътъ. Но този мѫжъ единъ день пропада, нѣма пари и — какво прави? — взема, че избѣгва. Значи, езерото прѣсъхва и изгубва рибата си и дори водата си. Какво тогава жената ще мѫти? Да мѫтимъ постоянно живота, да смущаваме себе си — това не значи да разбираме живота. Ще мѫтимъ, ще мѫтимъ, най-послѣ ще умремъ. Дали сте помислили какво нѣщо е смъртьта? Нарисувана е въ картинитѣ — човѣкъ състоящъ отъ кости и съ коса въ рѫка. Провѣрили ли сте, дали е така? „Не; майка ми и баба ми сѫ ми разказвали, че е така“. Може-би туй да е вѣрно, но разбрали ли сте смисъла на тия кости, защо смъртьта е прѣдставена като човѣкъ безъ мускули? Трѣбва да бѫдете чисти като коститѣ, които сѫ бѣли; значи, трѣбва да бѫдете добродѣтелни. Всѣко нѣщо, което не е чисто, ще бѫде изхвърлено; само добродѣтельта нѣма да бѫде закачана. Имате, слѣдователно, една емблема, за да не бѫдете, засѣгани. Прѣстѫпите ли Божия законъ, всѣкога ще бѫдете закачани. Страхъ отъ наказание човѣкъ трѣбва да има прѣди, а не слѣдъ съгрѣшаването. Плачътъ не спасява човѣка; спасението седи въ организирането на нашия умъ, на нашето сърце и на нашето тѣло. Това е нашата задача на земята. И за това нѣщо ние имаме единъ отличенъ примѣръ въ стария завѣтъ - най-великия характеръ въ лицето на Иосифа, И когато четемъ тѣзи глави отъ Битието, трѣбва да изучимъ добрѣ характера на Иосифа, Да не мислимъ, че той е билъ глупавъ; той е билъ много уменъ, и затова, както виждате, баща му го е обичалъ; обичьта всѣкога се дължи на мѫдростьта. Но Иосифъ е ималъ сѫщеврѣменно и благородно сърце. Баща му е съзнавалъ това, но братята му сѫ мислили, че баща му го обича зарадъ нѣкои външни качества. И сѫ го продали. Но, при каквито условия и да го турѣха, характерътъ му щѣше пакъ да го издигне, както и го издигна. Поради неговитѣ цѣнни качества, господарьтъ му го поставя на високо мѣсто; друга една изпитня го туря въ затвора, но и тамъ се издигва, и най-послѣ Господь го изважда отъ затвора, дѣто той прѣкарва чели ли сте колко? — двѣ години, опрѣдѣленото за изпитание врѣме. А кой е вашиятъ затворъ? Вашето сегашно тѣло. Трѣбва единъ день да излѣзете изъ този затворъ, мръсенъ, нехигиениченъ. Досега вие сте се причащавали, но не знаете каква емблема прѣдставя отъ себе си виното. Хлѣбарьтъ трѣбваше да бѫде посѣченъ, а виночерпецътъ — възстановенъ на своята служба — единиятъ принципъ въ живота, активниятъ, всѣкога трѣбва да се жертвува. А виното трѣбва да влѣзе да разхлади живота. То има голѣма сила, но, понеже съврѣменнитѣ хора не сѫ приготвени прѣдварително, се възбуждатъ отъ него: тѣ нѣматъ такъвъ организъмъ, за да го използуватъ. Когато виното влѣзе въ шишето и почне да ферментира, шишето се пуква. Но да се повърнемъ къмъ характера на Иосифа Виждаме, че въ него е имало трѣзвенъ, разсѫдливъ умъ, който схваналъ какви сѫ основнитѣ закони на живота. Той е ималъ благородно сърце и не е искалъ по никой начинъ да изневѣри на обѣщанието, което е далъ на Бога. — „Азъ съмъ далъ честна дума на господаря си, а тъй сѫщо и на Господа, да Му служа вѣрно и не мога да Му изневѣря“. Слѣдователно, той не е билъ такъвъ момъкъ, който да върви по течението на лошитѣ наклонности и желания; въ всички случаи той се е водилъ отъ благородни пориви и е ималъ сърце и умъ уравновѣсени. За да може Господь да живѣе въ насъ, трѣбва нашиятъ умъ и нашето сърце да се намиратъ въ съгласие, да сѫ уравновѣсени. Породи ли се между тѣхъ разногласие, Господь не живѣе въ насъ. Има мѣста, които прѣкарватъ въ анархия, както сега е въ Сърбия и въ цѣлия свѣтъ, понеже умътъ и сърцето на хората не сѫ въ съгласие, защото всички искатъ да взематъ повече, а никой не дава; всѣки има за цѣль да ограби ближния си, и поради това винаги има сблъсквания между тѣхъ. То е общъ законъ, както между малкитѣ, тъй и между голѣмитѣ сѫщества. Мнозина искатъ да живѣятъ. Нѣкои сѫ още при бащитѣ си и разправятъ какви сънища сѫ видѣли, други сѫ въ втората категория — продадени отъ братята си въ Египетъ, въ двора на този високъ царедворецъ, дѣто сѫ изложени на изкушенията на неговата жена, трети сѫ въ затвора. Най-доброто положение е да излѣзете прѣдъ Фараона. Но, за да излѣзете прѣдъ Фараона, трѣбва да минете прѣзъ три етапа — то сѫ три училища, три курса: първиятъ при бащата, вториятъ при тази жена, която го изпитва, доколко е цѣломѫдренъ, и Иосифъ даде много добъръ изпитъ — остави дрехата си и избѣга чистъ. Какво значи да оставишъ дрехата си? То значи да оставишъ намѣталото на душата си — плътьта. Свѣтътъ ти казва, като онази жена: „Ела съ мене, азъ съмъ много хубава; инакъ, ще влѣзешъ въ затвора“; изпитва те, да-ли ще се изкусишъ или ще слѣдвашъ Божия законъ. А трѣбва да се лишишъ отъ всички блага, които те съблазняватъ, да побѣдишъ изкушенията и да слѣдвашъ Божия законъ. Вѣрвайте въ Бога, имайте вѣра въ Него, и васъ непрѣмѣнно ви очаква велико бѫдеще, като Иосифа. Върху това не може да има двѣ мнѣния. Азъ ви показвамъ тукъ, какъ единъ младежъ, който върви по пѫтя, който му посочва Богъ, се издига, отъ положението на единъ обикновенъ овчарь, до най-високото положение въ Египетъ — не съ кражби, лъжи и убийства, а съ самоотречение прѣдъ страданията и съ пазене Божия законъ. Слѣдователно, мѫдростьта и знанието, които можете да имате въ вашия умъ, добротата, която можете да имате въ вашето сърце — само тѣ могатъ да ви помогнатъ. Никога не се лъжете отъ външни нѣща, които може да примамятъ вашитѣ очи, каквито и да бѫдатъ тѣ — черни или руси. За да бѫдатъ вашитѣ рѫцѣ или вашето лице такива или други, това зависи отъ вашето сърце: каквито ви сѫ умътъ и сърцето, такава кѫща ще си създадете, такива прозорци ще имате на нея. Всѣкога може човѣкъ чрѣзъ своя умъ и своето сърце да измѣни външното свое обществено положение — отъ сиромахъ да стане богатъ. Но ще го измѣни, само когато спазва божественитѣ закони. Ако пристѫпимъ да разгледаме втората часть отъ характера на Иосифа,когато братята се явили при него, ще видимъ,че той не си е отмъстилъ, а плакалъ заедно съ тѣхъ и изливалъ всичката своя любовь къмъ тѣхъ. Слѣдователно, ако въ нашия животъ нѣкой ни е направилъ пакость, не бива да му отмѣрваме съ сѫщата мѣра. Да мислишъ зло, да си отмъстявашъ, да одумвашъ — това не е характеръ; характеръ е да прощавашъ, само така може да се издигнешъ до степень на благородство. И този примѣръ ние виждаме въ Христа когато бѣше на кръста и Го подиграваха, Той рече: „Прости имъ, Господи!“ Ще дойде врѣме и ще ви попитатъ: „Простили ли сте на онѣзи, които ви оскърбиха, които ви продадоха?“ Единъ баща казва на своя синъ: „Ти нѣма да станешъ човѣкъ“; синътъ отива въ странство да се учи, връща се, издига се въ обществото, става управитель, и първата му работа била тая: праща нѣколко души стражари; задигатъ баща му, докарватъ го при него, и синътъ го запитва?„Е, какво мислишъ нѣма ли да стана човѣкъ?“ Баща му тогава казалъ:„Това, което направи, умно ли бѣше, така ли трѣбваше да ме докарашъ тука — да ме плашишъ? Ти си неразуменъ човѣкъ, който не знае какво прави. Ти трѣбваше да ми пратишъ каляска,да ме доведе“. Този е начинътъ, който употрѣбяваме и ние — искаме да плашимъ хората. „Да ми даде Господь сила,азъ зная какъ да управлявамъ- ще бѣся“. Хиляди години хората се тая метода държатъ — всички се биятъ, и всѣка кѫща плаче.А колко се е подобрилъ свѣтътъ? Ни най-малко. Само любовьта е, която може да внесе благородни елементи въ човѣшката душа. И наказанието ползува дотолкова, доколкото е наложено отъ любовь да се изкоренятъ лошитѣ нѣща. Но онзи, който чрѣзъ своята операция рѣже здраво месо, не е уменъ хирургъ, а глупавъ. Слѣдователно, когато дойдете въ живота, ето какво трѣбва да правите: да съблюдавате основния законъ — между вашия умъ и вашето сърце да има равновѣсие. Мнозина се съмнѣватъ дали има Богъ. Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: „Вѣрваме, че има“. Но, ако ви поставѣха на мѣстото на Иосифа, щѣхте да кажете: „Ако имаше Богъ, нѣмаше да ме тури въ затвора. Да ме вземе отъ баща ми, отъ майка ми, братята да ме продадатъ — туй Богъ ли е? Не вѣрвамъ“. Трѣбва да приемате всички страдания отъ Божията рѫка и, когато дойдатъ, трѣбва да се радвате: страданията сѫ ония камъни, съ които ще издигнете стѫпалата на вашата кѫща; тѣ ще образуватъ вашия характеръ; тѣ сѫ съединителната нишка между човѣка и Бога; само чрѣзъ тѣхъ може да се мине отъ единъ свѣтъ въ други по-добъръ. И по-добро нѣщо отъ страданията за вашето издигане нѣма въ този свѣтъ Дѣйствително, вамъ сѫ противни страданията, но въ сѫщность тѣ сѫ най-голѣмитѣ благословения. Когато една душа е страдала дълго врѣме, страданията ще дадатъ своя плодъ, и тя ще почне да се радва. Ако коренитѣ на дърветата не изсмукваха соковетѣ, щѣхме ли да се ползуваме отъ сладки плодове. Ако майката не страдаше, ако не носѣше въ утробата си, би ли имала дѣтенце да му се радва? Ако бащата не направи самоотречение на своя индивидуаленъ животъ, би ли се радвалъ? Учитель, който не полага усилия, може ли да има ученици да го уважаватъ? Кой, като е лежалъ на гърба си, е билъ занесенъ на Небето и поставенъ тамъ на високо положение? Отъ едина до другия край на свѣта животътъ е сглобенъ само отъ страдания, Тѣ сѫ като дѣланията на скулптора, който създава чрѣзъ тѣхъ една статуя.Когато научимъ дълбокия смисълъ на страданията,ще разберемъ,че това е процесъ,който изработва нашия характеръ. И когато ударимъ съ чукъ послѣднитѣ удари за доизработване на нашия характеръ, тогава ще прѣстанатъ мѫченията и ще излѣзе великата статуя на нашия животъ.Ние се готвимъ да отидемъ на Небето.Какво ще занесемъ тамъ? Своя характеръ - той е нашето богатство. Вие обичате да сте мѫжъ или жена красиви, стройни, съ благородни обноски, но, като влѣзете въ свѣта, какво ще кажатъ хората,ако не сте благородни по характеръ?Ще кажатъ ли,че въ вашето лице виждатъ човѣкъ съ добродѣтели? Когато човѣкъ нѣма красива вънкашность, а има здравъ умъ и добро сърце,хората викатъ: „Ето човѣкъ съ характеръ“.И това е най-добрата похвала, която може да ни отдаде свѣтътъ, Ако имаме такъвъ умъ и такова сърце, свѣтътъ ще се нуждае отъ насъ. Въ Египетъ прѣзъ врѣмето на Фараона имаше много знатни египтяни; защо Фараонъ не тури тѣхъ на първо мѣсто, а тури единъ чужденецъ? За неговитѣ хубави черти ли? Не. За неговия умъ и за неговата доброта. Ако сме като него, свѣтътъ ще ни отреди сѫщото мѣсто;ако сме глупави, и свѣтътъ ще ни изхвърли. Сегашнитѣ хора се осланятъ тъкмо на противното: казватъ: човѣкъ не трѣбва да бѫде добродѣтеленъ, защото добродѣтельта била глупость. Не разбиратъ какво казватъ: външнитѣ, чуждитѣ нѣща и на Великдень се взематъ; характерътъ, обаче, вѣчно ще остане у насъ — той е именно цѣнното. Днесъ вие се намирате въ сѫщитѣ изпитни — вие сте разтревожени, както египтянитѣ прѣзъ врѣмето, когато Иосифъ е живѣлъ; не знаете какво може да се случи утрѣшния день. Сѫдбата, бѫдещето не е въ вашитѣ рѫцѣ. Какъвъ обратъ ще взематъ събитията, не можете да прѣдвидите. Но сѫдбата би била въ ваши рѫцѣ, ако имате вѣра и упование на Бога така, както Иосифъ ги е ималъ. Тогава вие непрѣмѣнно ще измѣните вашата сѫдба, дѣто и да сте, въ каквото положение и да ви поставятъ — като маслото, вие ще излѣзете надъ водата. Първото нѣщо за това е да не се боите и безпокоите; трѣбва да имате смѣлость и рѣшителность, да не сте страхливи. Страхътъ трѣбва да отстѫпи мѣсто на благоразумието. Трѣбва да се колебаете, само когато не сте рѣшили извѣстенъ въпросъ, да-ли е правъ или не, но, когато сте го рѣшили и смѣтате, че е правъ, непрѣмѣнно трѣбва да го обявите и да го отстойвате. Иосифъ тури въпроса прѣдъ жената ребромъ — „съ тебе това не мога да направя“. Лошитѣ — послѣдици, наистина, дойдоха — хванаха го и го туриха въ затвора, но Богъ бѣше съ него. При съграждане на характера е необходимо търпѣние. То е основата на нѣщата. И ние виждаме въ характера на Иосифа именно голѣмо търпѣние: той никакъ не се е тревожилъ въ затвора, работилъ, училъ, готовъ да прѣтърпи всичко. Търпѣнието е една черта въ характера, съ която човѣкъ не се ражда, но която се придобива съ усилия. Всички страдания въ свѣта иматъ за цѣль само да сформиратъ у насъ търпѣнието,да се научимъ да търпимъ,да бѫдемъ хладнокръвни, да гледаме съ вѣра на бѫдещето и, каквито несгоди и разочарования да имаме, никога да не се обезсърчаваме. Момата може да каже: „Моитѣ мечти сѫ да се омѫжа споредъ моя идеалъ“, а като се омѫжи, казва: „Моятъ животъ спира“. Не, тя е въ началото на живота. Нѣкои казватъ: „Изгубихъ си паритѣ“. — Що отъ това? Ти си въ началото на своя животъ—нищо не си изгубилъ. „Изгубихъ си здравето“. — Ти си въ началото на своя животъ: друго здраве ще добиешъ. Въ каквото положение и да бѫдемъ поставени, ние трѣбва да търпимъ и да се уповаваме на Бога до послѣдна минута. Тази вѣра трѣбва да бѫде дълбока въ всичкитѣ ни работи. Нѣкои искатъ да иматъ добро общество, да сѫ заобиколени съ добри хора. Иосифъ, като чужденецъ, живѣеше между чужди хора, но той съумѣ съ своето сърце и съ своя умъ да направи отъ тия хора добри приятели. Ама казватъ нѣкои: „Хората сѫ грѣшни“ — Отъ тия грѣшници именно си създайте приятели: въ тѣхъ има благородни души. Съврѣменниятъ християнинъ казва: „Той не е вѣрующъ, той е още зеленъ“.— Ами че, докато не бѫде зеленъ, може ли да узрѣе?Нѣщата,които изникватъ изъ земята, първо сѫ зелени, не узрѣватъ веднага. Зеленината е процесъ, чрѣзъ който се изсмукватъ соковетѣ, и, когато се набератъ,почва зрѣенето. „Ама обижда ме, че съмъ билъ зеленъ“. — Много добрѣ, че си зеленъ; той не те обижда; ако си благороденъ човѣкъ, съ трудъ единъ день ще узрѣешъ. Който не е зеленъ, не може да узрѣе. Ако не е зеленъ, ще бѫде сухъ; а въ сухото нѣма процесъ на развитие. Ако сте зелени, азъ ви сърадвамъ: то е благородна черта да бѫдете зелени; когато узрѣете, ще станете жълти като злато. Всички обичатъ паритѣ — узрѣването. Има нѣкои хора, които не сѫ узрѣли. Паритѣ знаете ли какво сѫ? Да сте узрѣли. Животътъ състои въ постепенно развитие на зеленината до узрѣването; този постепененъ процесъ се нарича въ науката еволюция, развитие. Той е необходимъ, докогато всички хора завършатъ процеса на развитието и придобиятъ всички знания и всичката доброта на своето сърце. Когато придобиятъ всички тия сокове, Господь ще изпрати своята благодатъ, и плодоветѣ у васъ ще узрѣятъ, Тогава ще се яви Господь. Когато сте още зелени, той отъ далечъ гледа на васъ; когато узрѣете, непрѣмѣнно ще дойде и ще откѫсне вашитѣ зрѣли плодове, защото тѣ сѫ потрѣбни Нему. Когато почнете да разбирате, да отдѣляте сѫщественитѣ работи отъ несѫщественитѣ, прѣходнитѣ отъ трайнитѣ, когато вашиятъ характеръ се изработи и заякне, когато тия плодове по дърветата на вашата градина почнатъ да узрѣватъ, тогава вие ще бѫдете извадени изъ затвора и прѣдставени прѣдъ Господаря на тоя свѣтъ да си кажете тълкуванието за двата съня на живота и ще изнесете истината не като затворници, а като свободни. Тогава истината ще ви бѫде вѣнецъ на главата, а снопето на нивата ще ви се поклонятъ, и слънцето и луната и единадесетьтѣ звѣзди на Небето ще ви поздравятъ. И ще разберете тогава дълбокия смисълъ на земния животъ. Тогава Господь ще се яви, и ще се въдвори царството Божие на земята. (Бесѣда, държана на 20. юлий 1914 г. въ София).
  6. 1914_07_06 Любовьта

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Любовьта. „Ако говоря съ човѣчески и ан- гелски езици, а любовь нѣмамъ, ще съмъ мѣдь,що звънти, или кимвалъ що дрънка“. I. Кор 13: 1. Думата „любовь“ е станала много прозаична въ устата на хората; дотолкозъ прозаична, че нѣма вече никакъвъ смисълъ. Когато нѣкоя дума изгуби своя смисълъ, избезсолява, а всичко онова, което избезсолява, нѣма въ себе си сила и, вслѣдствие на това, въ него настава упадъкъ. Въ органическия свѣтъ, когато извѣстна храна влѣзе въ стомаха и не може да реагира правилно върху него, образува се едно състояние, което лѣкаритѣ наричатъ „мѫчно храносмилане“ и което, отъ своя страна, произвежда извѣстна неприятность на самото тѣло. Този законъ е вѣренъ, не само по отношение на физическия свѣтъ, но и по отношение на умствения животъ: когато ни се прѣдстави една мисъль, която не може да реагира върху нашия мозъкъ, и умътъ ни не може да я възприеме, образува се и у насъ сѫщото състояние. Тъй става и съ човѣшкото сърце: когато едно желание влѣзе въ сърцето на човѣка и не може да реагира върху него, а сърцето, вслѣдствие на това, не може да го възприеме, образува се пакъ едно подобно състояние. Човѣшкото естество има трояко разбиране върху нѣщата. Вземете единъ плодъ, ябълка червена, пъстра, красива; най-първо нейната форма мами вашитѣ очи: ще вземете, ще я обърнете откъмъ едната, послѣ откъмъ другата ѝ страна и ще си съставите чрѣзъ очитѣ, споредъ нейната външна форма и цвѣтъ, извѣстно понятие за нея. Слѣдъ като вашитѣ очи свършатъ този процесъ, ще приближите ябълката до носа си, да видите да-ли издава нѣкакъвъ миризъ, и вашето обоняние ще опрѣдѣли качеството на тоя миризъ. Когато вашето обоняние свърши своята работа, ще поискатъ вашиятъ езикъ и вашитѣ зѫби да опитатъ ябълката, и тѣ ще направятъ послѣдната операция върху горката ябълка — ще развалятъ нейната красива дреха, и отъ тази пъстра прѣмѣна нѣма да остане нищо; езикътъ ще каже: „Тази ябълка е вкусна“. Тъй и любовьта има въ живота трояко проявление по отношение на хората, и поради неразбиране нейнитѣ съотношения се ражда онова криво схващане за нея, което сѫществува у хората. Едни казватъ, че тя е чувство, други — сила, трети илюзия и т. н. Какъвто е умътъ на човѣка, такъвъ му е и халътъ, дѣто се казва; слѣдователно, споредъ него ще бѫде и схващането му за любовьта. За да познаете сѫждението на единъ човѣкъ върху извѣстенъ въпросъ, вижте какво той говори и пише; за да познаете една жена, посѣтете я, вижте домътъ ѝ какъвъ е; за да познаете една готвачка, влѣзте въ кухнята ѝ и вижте какво и какъ готви; за да познаете единъ войникъ, пуснете го въ бойното поле; за да познаете единъ учитель, трѣбва да го видите въ училището; единъ свещеникъ — въ църквата и т. н. Всѣко нѣщо трѣбва да бѫде изпитано на неговото мѣсто. Слѣдователно, когато дойдемъ да говоримъ за значението на любовьта въ обширенъ смисълъ, разбира се, не всички ще сте готови да разберете това, което мога да ви кажа, и, за да мога да прѣдамъ тази мисъль, да ви бѫде понятна, трѣбва да я облѣка въ проста форма. Мога да говоря на езикъ непонятенъ вамъ, не защото имамъ желание да бѫда неразбранъ, но защото има причини, поради които езикътъ ми може да бѫде неразбираемъ. Когато се роди едно малко дѣте, майката първо му дава млѣко, послѣ, като поотрасте то, приготвя му жидка храна, сетнѣ му сдъвква, и то, отъ своя страна, първо смучи и гълта млѣкото, и много му е приятно; за да му даде майката, обаче, по-твърда храна, трѣбва да му изникнатъ зѫби: инакъ, ще се развали стомахътъ му. Но прѣди растенето на зѫбитѣ става извѣстенъ процесъ — дѣтето боледува. И тогава майката си казва: „Дѣтето има огница, да-ли нѣма да умре, ще викамъ лѣкарь“; обаче, когато зѫбитѣ израстатъ, това състояние минава. И въ човѣшкия животъ се явява сѫщо такова състояние — когато му дадатъ твърда храна, любовьта, той прѣминава прѣзъ процеса на страданията. Слѣдователно, когато казваме „страданията сѫ необходими“, подразбираме, че е необходимо да ги минемъ, да израснатъ нашитѣ зѫби, за да можемъ да се нахранимъ съ тази твърда храна. Какви сѫ тия зѫби — послѣ мога да ви ги изтълкувамъ; но сега ви казвамъ, че, щомъ почнатъ вашитѣ страдания въ свѣта, то е признакъ, че сѫ почнали да ви никнатъ зѫби, Когато минете прѣзъ този процесъ, вие сте вече сформирани, имате 32 зѫба, сте въ възрастьта на Христа — 32 години. Сега, да направя единъ малъкъ разборъ, какъ апостолъ Павелъ е схващалъ любовьта. За да разберемъ любовьта, трѣбва да сравнимъ това понятие съ противоположнитѣ нему понятия. Когато човѣкъ иска да опише нѣкой прѣдметъ, трѣбва да намѣри отличителнитѣ му бѣлѣзи; описва, напр., единъ конь, една крава, овца, вълкъ и т. н. — трѣбва да намѣри бѣлѣзитѣ, които отличаватъ едно отъ друго всѣко отъ тия животни. Въ описанието правимъ разборъ обикновено на външната страна, но можемъ да направимъ разборъ и на вѫтрѣшнитѣ особености, като изтъкнемъ разликитѣ, които сѫществуватъ между тѣхъ. Въ съврѣменния свѣтъ всички хора искатъ да сѫ краснорѣчиви оратори, понеже всѣки знае, че единъ ораторъ съ силата на словото може да влияе на тълпата. Но апостолъ Павелъ казва; „Ако имамъ всички краснорѣчия, които човѣшкиятъ езикъ може да добие, нѣщо повече, дори ако имамъ краснорѣчието на ангелитѣ, а не разбирамъ любовьта, нищо нѣма да ме ползува“: отношението ще бѫде сѫщо такова, както когато гледаме една ябълка само отъ вънъ. Сега всѣки у насъ се запитва каква ще бѫде неговата сѫдба и оная на България? Ако можехте да пророкувате, всички ще се стекатъ да ви питатъ, и вие ще бѫдете на почитъ, ако вашето пророчество се сбѫдне. Но апостолъ Павелъ казва: „И ако имамъ пророчество, и зная всичкитѣ тайни и всѣко знание, и ако имамъ всичката вѣра, щото и планини да прѣмѣствамъ, а любовь нѣмамъ, нищо не съмъ“. Тия нѣща, които ставатъ днесъ, не съставятъ живота. Можете да мѣстите планини и градове, можете да разпрѣдѣляте цѣли царства, но всичко това е само външната страна на живота. И по-долу апостолъ Павелъ още казва: „И ако раздамъ всичкия си имотъ за прѣхраната на сиромаситѣ и ако прѣдамъ тѣлото си на изгаряне, а любовь нѣмамъ, нищо не се ползувамъ“. Значи, дори да имаме всички дарби, които апостолъ Павелъ оповѣстява, а сме лишени отъ любовь, ние сме лишени отъ най-важното.Не че тия нѣща не струватъ, но сѫ само външната страна на човѣка,не засѣгатъ,човѣшката душа.И той започва по-нататъкъ да описва положителнитѣ качества на любовьта. Първото нейно качество е дълготърпѣнието. А знаете ли смисъла на търпѣнието? То е основниятъ стълпъ на живота. Имате ли търпѣние, можете да постигнете всичко; нѣмате ли го, нищо нѣма да постигнете въ живота. Човѣкъ съ търпѣние е като корабъ съ котва; човѣкъ безъ търпѣние е като корабъ безъ кормило. Именно това е отличителното свойство на любовьта. Затова е казано: „Богъ е любовь“, понеже Той е дълготърпѣливъ. Дълготърпѣнието е признакъ на великата любовь, която Богъ храни къмъ насъ. Ако Той нѣмаше тази любовь, не би ни изтърпѣлъ досега; не би изтърпѣлъ нашето невѣжество и нашитѣ низости и отдавна би очистилъ свѣта отъ насъ. Та,съ каквато работа и да се заемемъ, каквито блага и да искаме да добиемъ въ живота,за насъ търпѣнието е безусловно необходимо. Мнозина казватъ: „Търпѣнието — това е волщина“. Не, търпѣнието е велико качество, и въ човѣшкия характеръ нѣма по-благородна черта отъ него.Търпѣнието не се ражда съ човѣка, трѣбва да се добие;любовьта може да ни дойде даромъ,но търпѣнието трѣбва да го придобиемъ. А страданието е единъ процесъ, чрѣзъ който може да се придобие търпѣнието; този е методътъ за придобиване на търпѣние. За да търпимъ, трѣбва да сме заквасени съ три основни качества: мѫдрость, истина и добродѣтель. Защо майката прѣтърпѣва извѣстни грѣшки на своето дѣте, а гледа да го възпита? Тя прѣдвижда,че то,макаръ и да има своитѣ слабости, ще стане въ бѫдеще великъ човѣкъ, човѣкъ, полезенъ на своя домъ и на своята родина. Именно, като прѣдвижда това, майката си казва: „Азъ за това дѣте ще се изложа на всички несгоди и ще прѣтърпя всички негови слабости“. И тя умно постѫпва. Търпѣливиятъ човѣкъ е уменъ и прѣдвижда бѫдещето. Вземете една мома; когато не е още омѫжена, тя държи рѫцѣтѣ си много чисти, не иска да ги накваси дори съ вода, маже ги съ парфюми; но, когато се омѫжи, не се стѣснява да ги намаца вече въ парфюма на дѣтенцето, и дори това ѝ е приятно. Какво намира тя въ това дѣте? Какво я привръзва къмъ него. Да го прѣтеглишъ ще излѣзе само нѣколко килограма. Въ него има една божествена душа, която привлича любовьта на майката дотолкозъ, щото тя съ своето дълготърпѣние е готова въ всичко да му угоди, грижи се по всѣкакъвъ начинъ за него. Ако останѣше да го отгледа мѫжътъ, той би го захвърлилъ, би казалъ: „Тази работа не е за мене“. Слѣдователно, всѣка работа въ този свѣтъ, за да можемъ да я свършимъ, непрѣмѣнно трѣбва да имаме любовь - тя е великъ факторъ въ сърцата на ония, които я иматъ. Говоря ви върху любовьта въ нейния широкъ смисълъ; не ви говоря за сѫщностьта ѝ. Нѣкои хора считатъ любовьта за едно усѣщание, за едно приятно разположение на сърдцето. Това не е любовь, защото човѣкъ може да пийне половинъ кило винце, пакъ ще му стане приятно на сърцето;за извѣстни болки правите извѣстни разтривки и отъ тѣхъ сѫщо усѣщате извѣстна приятность;но това не е оная приятность, която дава любовьта. Когато човѣкъ ви люби, може нѣкой пѫть да ви причини и болка: любовьта едноврѣменно причинява и страдание и радость — то е нейно свойство.Тя е сила съ двѣ острила: тя милва всички, но и наказва всички. И какъ ви наказва? Като се отдѣли отъ васъ, ставате тѫженъ и казвате: „Нещастенъ съмъ“. Защо сте нещастенъ? Отъ отсѫтствието на любовьта. Азъ съмъ щастливъ — защо? — защото любовьта присѫтствува въ мене. Но любювьта казва и друго — търпѣнието е пѫтьтъ по който тя може да дойде въ човѣшкото сърце. Дълготърпѣнието създава условия да се прояви любовьта. Безъ търпѣние любовьта не може да дойде у насъ. То е първото основно качество — авангвардъ на нейното идване. Когато усвоите туй търпѣние въ неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голѣма сила въ рѫцѣтѣ на смѣлия, на рѣшителния човѣкъ — такъвъ човѣкъ има велико бѫдеще прѣдъ себе си. Сега, ще оставя думата „благосклонность“ — тя е положителната, активната страна на любовьта, когато дълготърпѣнието е пасивната, съхранителната страна, при която имате да издържите извѣстенъ товаръ; благосклонностьта е любовь готова да гради, да направи услуга нѣкому,комуто и да е — срѣщнете единъ просякъ, иска да му направите извѣстна услуга, направете я; единъ вашъ приятель има благородни черти, иска да му направите извѣстна услуга, направете му я, макаръ той и да не е отъ вашето убѣждение и вѣра, Искаме хората да ни обичатъ и да бѫдатъ учтиви, а често ние нарушаваме това правило, и освѣнъ че нѣмаме търпѣние, но често не показваме поне дължимата къмъ хората обикновена благосклонность. Нѣкои казватъ, че обичатъ нѣкого,а говорятъ на други лошо за него.Ехото на това говорене единъ день ще се чуе, защото, каквото човѣкъ посѣе, това и ще пожъне; ако посѣе ябълка, ябълки ще събере; ако посѣе тръне, тръне ще пожъне. Не говоря какви трѣбва да бѫдатъ моитѣ отношения къмъ васъ, всѣкога гледамъ какви трѣбва да бѫдатъ отношенията ми къмъ Бога, къмъ любовьта, сир. къмъ онова, какво се изисква да сторя спрѣмо своитѣ братя. Какъ ще разбера моитѣ постѫпки, то е второстепененъ въпросъ, важно е за мене да-ли съмъ приготвенъ, да-ли мога да изпълня онзи основенъ законъ, който любовьта ми налага — мога ли да бѫда търпѣливъ, както тя иска, мога ли да бѫда благосклоненъ, както тя желае. Това е нужно за всѣкиго едного, за цѣлия свѣтъ, за онѣзи, които дѣйствително иматъ сърце. Онѣзи, които не разбиратъ това — тѣхъ ще оставя. Нѣкои питатъ: „Какво ще стане съ лошитѣ, грѣшнитѣ хора?“ Това, каквото ще стане съ камънитѣ, съ мравкитѣ, съ малкитѣ бубулечки. Па, нима мислите, че положението на мравкитѣ е по-лошо отъ вашето? Тѣ сѫ хиляди пѫти по-щастливи отъ васъ: тѣ не усѣщатъ тия страдания, които вие усѣщате. Трѣбва да съжаляваме само ония хора, въ които се е пробудило божественото съзнание, които ризбиратъ любовьта, доброто и злото, които страдатъ и се терзаятъ. Нѣкои хора казватъ: „Менѣ не ми върви въ свѣта азъ съмъ нещастенъ човѣкъ“. Отговарямъ: „Защото любовьта не те е посѣтила, затова си нещастенъ“. „А защо не дохажда?“ — „Защото си нетърпѣливъ“. — „Ама мѫча се да бѫда търпѣливъ“. Хубаво, почналъ си“. — „Пакъ не ми върви“.Защото не си благосклоненъ“. Ще кажете: „Тия нѣща сѫ много хубави и лесни да ги направи човѣкъ, ще ги направимъ“; но не ги правите. Азъ ви казвамъ като лѣкарь: „Всинца сте болни“; защото не съмъ срѣщалъ човѣкъ здравъ въ пълния смисълъ на думата; напълно здрави сѫ само светиитѣ и ангелитѣ, които живѣятъ на Небето; хората сѫ болни разбира се, не въ еднаква степень. Единъ лѣкарь, като влѣзе въ кѫщата ви, ще ви каже: „Вашата кѫща не е хигиенична, защото е на сѣверъ; ще излѣзете отъ тая стая ще се прѣмѣстите въ южна; трѣбва да държите прозорцитѣ доста отворени, за да влиза чистъ въздухъ и свѣтлина; ще промѣните постелката; ще обърнете внимание на храната и т. н.“. И любовьта казва сѫщото — „Вашата стая е на сѣверъ, нехигиенична,трѣбва да влѣзете да живѣете въ южна стая, дѣто слънцето може да ви огрѣе“, сир. тя иска да каже:„Трѣбва да бѫдете търпѣливи и благосклонни“. Тя казва: „Това сѫ моитѣ двѣ рѫцѣ, съ които постоянно работя — тѣ сѫ рѫцѣтѣ на любовьта“. И знаете ли колко струватъ тия двѣ рѫцѣ? Неоцѣними богатства. Когато имате тия рѫцѣ, вие сте въ състояние всичко да работите. Повтарямъ, за да израстатъ вашитѣ духовни рѫцѣ, трѣбва непрѣмѣнно да имате търпѣние и благосклонностъ. Щомъ се откажете отъ тия двѣ качества, и външитѣ ваши органи не могатъ да реагиратъ, па и вѫтрѣшнитѣ не могатъ да се развиватъ, за да се проявятъ добродѣтели. А защо трѣбва да бѫдете добродѣтелни? Защото добродѣтелитѣ ще ви донесатъ всички необходими материали за съграждане на вашата кѫща, ще ви донесатъ всички ония сокове, които сѫ потрѣбни за вашето израсване. Добродѣтельта не е нѣщо отвлѣчено, а е нѣщо реално, което винаги е въ състояние да гради. Та затуй, онѣзи отъ васъ, които могатъ да разбиратъ, трѣбва да схванатъ въ какво се състои търпѣнието въ пълния смисълъ на думата - не онова търпѣние да понасяшъ обиди: то още не е търпѣние; тайната на търпѣнието е, когато човѣкъ ви обиди, да намѣрите въ обидата добрата страна и да я използувате. Обидата — това е единъ много коравъ орѣхъ, който ви е далъ нѣкои; вие трѣбва да го счупите, да извадите ядката отвѫтрѣ и да я изедете. И ако можете така да се храните, вие ще станете напълно здравъ. Хората, когато говорятъ лошо за васъ, когато ви охулватъ, тѣ ви даватъ храна, и, ако умѣете да използувате тая храна, ще бѫдете прѣдоволни. Хората ви хвърлятъ твърди камъни; вие трѣбва да ги разчупите, защото вѫтрѣ въ тия камъни има съкровища, които можете да използувате и съ това да се обогатите. Като отидете у васъ, почнете да размишлявате и да се молите на Господа да разберете търпѣнието. Досега много хора се занимаватъ съ глупави работи, много християни искатъ да бѫдатъ велики, знаменити, да иматъ много знания. Хубаво, знанията сами по себе ще дойдатъ, стига да бѫдете човѣци да умѣете да ги възприемете и използувате; тѣ може да бѫдат и като сила, която може да облагодѣтелствува васъ и вашитѣ ближни, стига да умѣете да ги използувате както трѣбва; но може да бѫдатъ и като раница на гърба на човѣка. Любовьта не завижда. Значи, за да видите дали ви е посѣтила истинската любовь, трѣбва да се поизпитате дали не завиждате. Завиждате ли — нѣмате любовь. Любовьта трѣбва да сѫществува вѣчно въ нашитѣ дѣла: тя е потрѣбна и въ тоя нашъ животъ и въ слѣдващия и въ по-другъ животъ, и, колкото по-нагорѣ отиваме, толкова по-дълбокъ смисълъ ще намѣримъ въ нея. Трѣбва отсега да хванемъ този пѫть: други пѫть за Небето нѣма. Ще кажете: „Този пѫть е труденъ, не може ли безъ него?“ — Не може. Безъ него всѣкѫдѣ другадѣ можемъ да влѣземъ, но не и въ Царството Божие. Любовьта не завижда, на неправдата не отговаря съ неправда, на злото не отвръща съ зло, всичко прѣтърпѣва. Разбира се, не казвамъ, че завистьта, че гордостьта нѣма да посѣтятъ никога нашето сърдце; по нѣкой пѫть ще дойдатъ, като гости, но и затуй нѣма да ни сѫдятъ; работата е, да не правимъ приятелство съ тѣхъ. Но нѣкой пѫть се хванемъ рѫка за рѫка съ завистьта и казваме за хората: „Той е лошъ, трѣбва да се пазите отъ него“ и правимъ живота на човѣка нещастенъ. Застистьта не е нѣщо отвлѣчено, както виждате, това сѫ сѫществата, които сѫ добили отрицателни качества; дори има на земята хора, които сѫ олицетворение на завистьта. Само слѣдъ като научимъ тия двѣ качества - търпѣнието и благосклонностьта — ние ще научимъ историята на нашия животъ, ще научимъ защо сме слѣзли на земята. Пакъ ще ви наведа примѣра съ житното зърно, че въ свѣта нѣма отъ всички сегашни плодове по-примѣрно отъ житното зърно: ако искате да изучите процеса на търпѣнието, вижте търпѣнието на житното зърно. Безъ търпѣние ще имате разочарование. Много хора нѣма да ви повѣрватъ. Ще кажете: „Мене не ме слѣдватъ хората“. Защо ще ви слѣдватъ: хората не сѫ родени васъ да слѣдватъ? Ще слушатъ вашето учение,но да ви слѣдватъ—никога. Питате често;„На кого сте послѣдователь?“; на хората, наистина,може да бѫдете послѣдователи, но понѣкога може да бѫдете излъгани, когато, ако бѫдете послѣдователи само на Бога, нѣма да бѫдете никога излъгани.Единъ е пѫтьтъ, и Исусъ Христосъ го казва:„Азъ съмъ пѫтьтъ“. Ако не те слѣдватъ хората,ще рече, ти не си въ пѫтя.Може да каже нѣкой:„Азъ не вѣрвамъ“ и да тръгне по другъ пѫть;но единъ день безъ друго ще се убѣди, че този е пѫтьтъ; животътъ ще му го каже, защото той е единъ великъ изпитъ. Ама ще кажете; „Убѣди ме,че тогава“. „Не искамъ да те убѣждавамъ. Азъ ти казвамъ, че този хлѣбъ, който ти давамъ, той ще те нахрани“. — „Ама кажи ми отъ какви елементи е съставенъ, съ каква вода е замѣсенъ“. — Нѣмамъ врѣме. Ще вземешъ ли хлѣба да ядешъ?“„Не искамъ“. Турямъ го въ торбата и заминавамъ. Ще запитате сѫщо: „Какво е любовь, отъ какви елементи е тя съставена?“ Ако много запитвашъ, ще я туря въ торбата, ще я метна на гърба и ще тръгна на пѫть по-нататъкъ; ще ти кажа: „Нѣмамъ врѣме да разправямъ сега тия въпроси“. Животътъ е нѣщо положително — опитайте, вземете наяжте се отъ този хлѣбъ и ще видите. Любовьта е храна на живота: безъ нея не може да се живѣе и да се постигне нѣщо въ свѣта. Нѣкои хора иматъ твърдѣ смѫтно понятие за любовьта било по отношение на търговия, било въ учение, било въ война. Всѣкѫдѣ трѣбва да имаме любовь; тя е велика сила. И тази сила, съ която азъ повдигамъ туй стъкло сѫщо е любовь. Сѫщата тази сила може да се тури и въ единъ топъ, да хвърли граната и да убие сума хора, може да се прояви въ землетресение, може да разруши дори и цѣлата земя, може да създаде и единъ свѣтъ. То е отношение въ нейното употрѣбление — какъ се употрѣбява извѣстна сила. Любовьта е една сила, която чрѣзъ извѣстно регулиране може да се използува. Хората сѫ себелюбиви — като дойде любовьта, искатъ да я затворятъ въ себе си. Но, ако тя бѣше затворена въ насъ, ще разруши нашитѣ стѣни и ще излѣзе навънъ. Въ такова жилище, въ каквото искаме да я затворимъ, не може да стои. И се ражда смърть. Смъртьта е процесъ на разрушение на всѣкаква егоистична мисъль и желание; съ нея Богъ разрушава всички огради, въ които лошитѣ духове сѫ се вградили. Нашето сърце и нашиятъ умъ трѣбва да иматъ всички условия, за да я възприематъ. Тя е тиха, спокойна, но сѫщеврѣменно съ своитѣ дѣйствия тя е сила ужасна. Когато сме въ хармония съ нея, свѣтътъ е блаженство; не сме ли въ хармония, нѣма по-опасна сила въ природата отъ любовьта. И затова хората отъ практика казватъ: „Който много обича, много и мрази. Колкото тя е силна въ положителната страна, толкова е силна въ отрицателната; затова трѣбва да бѫдемъ съ нея много внимателни. Когато я имаме, да не дѣйствуваме отрицателно, защото тя тогава дѣйствува разрушително явяватъ се болести, страдания, разрушение на цѣлото общество. Мнозина казватъ, че Господь е любовь и, като любовь, не трѣбва да наказва. Господь, като е толкова благъ, е въ сѫщото врѣме и взискателенъ. Като ни види недоволни, казва: „Турете му единъ килограмъ на гърба“. Ние питаме: „Защо ми турятъ тази тежесть?“ Но Той, безъ да отговори, казва: „Турете му още единъ килограмъ“. — „Ама не мога да нося“. — „Турете му още единъ килограмъ“. И като ни притисне така, не можемъ да мърдаме. Тогава почваме да казваме: „Господи! Прости ми“ — „Снемете му единъ килограмъ“, отговаря Господь. Повтаряме молбата — „Снемете му още единъ килограмъ“; колкото повече се молимъ, толкова повече килограма ни се снематъ отъ гърба. И като снеме всичката тежесть Господь ни попитва: „Е, научи ли урока?“ — „Научихъ го хубаво“. — „Ако искашъ да не те товаря вече, трѣбва да бѫдешъ благосклоненъ и търпѣливъ спрѣмо околния свѣтъ, къмъ всички, които сѫ около тебе, както и тѣ къмъ тебе трѣбва да бѫдатъ благосклонни и търпѣливи; тия малки твои братя може да грѣшатъ, но ти трѣбва да имашъ търпѣние, както азъ търпя; въ деня, въ който прѣстъпишъ закона, ще почна пакъ да те товаря“. —„Не мога да нося“. — „Ще носишъ“. Азъ ви казахъ какъ можемъ да се освободимъ отъ нашия товаръ. Всѣки отъ сърце трѣбва да каже на Господа: „Азъ съмъ благодаренъ отъ душа и сърце за всичко, което Си ми далъ“; защото Богъ е далъ на всѣки човѣкъ хиляди блага, но той не знае какъ да използува тия блага — „Вода гази, жаденъ ходи“. Много търговци сѫ недоволни — защо? защото имали 10 хиляди лева и не имъ стигали. Като имъ дадешъ 20 хиляди, пакъ не имъ стигатъ; дадешъ имъ 50 хиляди, 100 хиляди, пакъ сѫ недоволни. Знаете ли съврѣменното човѣчество на какво мяза? Сигурно сте чели за онзи рибаринъ,който намѣрилъ едно красиво око. Попитали го: „Колко искашъ за това око?„ — „Колкото то тежи“. „Прѣтеглете го“. Турили 10 грама, окото недоволно, турили 20 грама — пакъ недоволно, турили 100 грама — недоволно, турили единъ килограмъ, 100 кгр., 1000 кгр., 10000 кгр., всичкото злато — окото останало пакъ недоволно. „Какво ще правимъ — не може да се изплати?“ взели да се питатъ. Най-послѣ повикали единъ старъ мѫдрецъ и го попитали: „Какво да правятъ“. — „То е много лесна работа—отговорилъ мѫдрецътъ — вземете малко пръсть и посипете окото“. Направили това,и кѫпонитѣ съ окото се вдигнали нагорѣ.И Господь единъ день, като ни види недоволни,ще каже:„Турете пръсть на очитѣ му“,и ние вече ставаме доволни.Както ние често обичаме да подсоляваме и подпиперяваме нашето ястие, така и Господь, като не сме доволни, ще ни тури малко соль или пиперъ, за да ни направи доволни. Защото животътъ не седи въ многото, което имаме, а въ онова, което можемъ да използуваме въ даденъ моментъ, и въ това — да бѫдемъ благородни отъ туй, което Богъ ни е далъ. Тогава Богъ ще ни даде още по-голѣми блага. Та, тази глава отъ апостола трѣбва да я приложимъ въ практическия животъ: да почнем да работимъ и да бѫдемъ полезни на своитѣ братя, които сѫ около насъ. Ние сме като въ училище — учимъ нѣщата; не сме като въ разсадникъ. Цръквата е голѣмъ разсадникъ; тамъ може всичко да посѣешъ; училището е, обаче, градина, въ която трѣбва да се посѣятъ само нѣща, които ще принесатъ полза.Въ училищато трѣбва да се научимъ какъ да обработваме и насаждаме хубавитѣ и полезни нѣща. И по отношение на училището има една връзка между сърцето и ума — ние трѣбва не само да разсаждаме, но и да култивираме и покажемъ ония основни закони, по които трѣбва да се развива животътъ. Казвате: „Защо Богъ не ми е далъ по-голѣми способности, по-голѣма сила, повече пари?“ — Азъ виждамъ много причини за това. Защото, колкото пѫти ви е пращалъ на нивата, васъ, вашитѣ дѣди и прадѣди, да работите, вмѣсто да се завземете да обработвате умоветѣ и сърцата си, вие сте се занимавали съ вкуса на запрѣтеното дърво, да правите все нови и нови опити, които сѫ костували всичкия вашъ капиталъ. Колкото пѫти сте идвали цѣлокупно на тая нива, вмѣсто да работите, вие сте бѣгали и сте се връщали при Него и сте се молили пакъ да ви даде нѣщо наготово. Вие сте като ученици, които бащата и майката искатъ да направятъ учени, а тѣ не се учатъ, бѣгатъ отъ училището; мнозина отъ васъ сѫ бѣгали отъ това божествено училище. Казвате: „Туй нѣщо не може да се изкара на глава, ами хайде да го ударимъ прѣзъ просото“. Много пѫти сте говорили това, па и сега може да го кажете; но то не е умно нѣщо. Онзи, който иска да научи божествения законъ, да приеме една по-висока степень, да се издигне въ областьта на светиитѣ, отъ гдѣто да гледа ясно на живота, и Господь да гледа благосклонно на него, непрѣмѣнно трѣбва да свърши божественото училище на земята съ зрѣлостенъ изпитъ. Въ това свръшване седи благото на всѣкиго. Неподготвени въ тоя свѣтъ, ще карате коне, ще орете, ще трошите камъни, ще правите пѫтища, докато научите онова, което конетѣ, ралото, камънитѣ и пѫтищата ви учатъ — да се подготвите за Царството Христово.Непослушнитѣ дѣца Господь ги туря камъни да трошатъ,а на послушнитѣ дава благородни занятия. Ще кажете: „Тежко е това учение!“ Да, вѣрно, за мързеливитѣ, съгласенъ съмъ, че е тежко; но за прилежнитѣ, за трудолюбивитѣ и смиренитѣ — то крие богатства. Знаете ли защо червеятъ е въ земята, жабата въ водата, птицата въ въздуха и човѣкътъ посрѣдъ тѣхъ? Това сѫ четири велики положения на живота. Но, ще ми кажете: „Това сѫ нѣща отвлѣчени“. — Не сѫ отвлѣчени; това сѫ четири велики истини, които ви показватъ тѣсния пѫть — пѫтя на Божията мисъль. Той е тѣсенъ — вѣрно; но за това нѣщо има дълбоки причини, които сега не мога да обяснявамъ. Тѣ лежатъ извънъ границитѣ на тоя свѣтъ. Но да се повърна на думата „любовь“, която хората сѫ обезсолили, извратили; потъпкали сѫ нейната доброта, нейната красота и сѫ развалили нейната звучна хармония дотолкозъ, че сега сѫ останали само нейнитѣ дрѣзгави звуци, които дращатъ ухото ни. И ние си казваме: „Любовь — това сѫ илюзии на живота, празни мечти на младитѣ и зелени моми и момци, които гонятъ неуловимата сѣнка на живота“. Да, сѣнка; но задъ тая сѣнка има реалность, отъ която произтича сокътъ на живота, отъ който душата постоянно утолява своята жажда, както утрудениятъ пѫтникъ при студения и бистъръ планински изворъ. Какво неоцѣнимо богатство, какви знания сѫ скрити въ тая едничка дума! И ако хората знаеха какъ да я произнасятъ правилно, тъй, както тя е произнесена първоначално отъ Божествената уста, всичко наоколо имъ щѣше да се усмихва и съ умиление да, слуша тоя небесенъ зовъ. Тѣ щѣха да иматъ магическия жезълъ на древнитѣ мѫдреци, прѣдъ силата на който всичко се е прѣкланяло за добро. Мнозина ще кажатъ; „Какво щастие е, човѣкъ да притежава тоя жезълъ!“ Вѣрно, най-голѣмото щастие, което човѣкъ може да добие на земята. И може да го добие, стига да иска да се стреми непрѣодолимо къмъ това благо. Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпѣнието въ живота — всѣкога и всичко да прѣтърпѣвате съ смирение и радость — ще намѣрите истината. Съ вашето нетърпѣние и лоши мисли създавате една тежка атмосфера въ вашата кѫща. Жената недоволна, защото мѫжътъ взималъ 150 лв.;това иска,онова иска — желания, желания, желания; а кой ще работи заради васъ, кой другъ ще ви ги достави, а не вие сами? Напр., ако всички поискатъ да иматъ пълни хамбари, безъ да работятъ, отдѣ ще ги взематъ? Благата се добиватъ мѫчно — съ трудъ. Затуй трѣбва да бѫдемъ доволни отъ онова, което Богъ, въ Своята велика Мѫдрость, е благоволилъ да ни даде. Не ви съвѣтвамъ никога да слушате хорски съвѣти. Може да извлѣчете извѣстна поука отъ тѣхъ, но всѣки трѣбва да слуша онзи съвѣтъ, който Богъ е вложилъ въ неговата съвѣсть. Вижте какво казватъ хората и, ако то е въ съгласие съ онова, което Господь ви казва вѫтрѣшно въ вашата съвѣсть, послушайте ги; ако не, не слѣдвайте чужди съвѣти никога. Ако искате да бѫдете свободни отъ грѣшки, непрѣмѣнно трѣбва да слушате Господа: всѣки единъ, който не слуша Господа, не е уменъ човѣкъ, а е робъ на своитѣ външни влѣчения, на хората, на всички. Вие търсите Господа — кѫдѣ? Той е у васъ, въ вашия умъ, въ вашето сърце, Той се проявява въ тия двѣ дарби. Слушайте добрѣ ума си и сърцето си — чрѣзъ тѣхъ Господь ви говори. Ама нѣкои ще ви проповѣдватъ, че умътъ и сърцето сѫ развалени. Не е право. Ако нашиятъ умъ и нашето сърце бѣха развалени, съ какво ще познаемъ Господа? Има нѣща у насъ развалени, но не всичко е развалено. И азъ ви питамъ: ако не вѣрвате на своя умъ и на своето сърце, на кого ще вѣрвате? Ако вашиятъ умъ и вашето сърце сѫ развалени, като моето, защо ще вѣрвамъ въ васъ? Въ кого трѣбва да вѣрваме? Въ Господа,Който живѣе въ насъ. И когато вѣрваме на себе си, ще вѣрваме и на своя братъ. Който не вѣрва въ Господа, Който живѣе въ него, не може да вѣрва на другитѣ хора. И онзи, който не е благосклоненъ къмъ ближнитѣ си, не е угоденъ Богу. Затуй Господь казва да обичаме ближнитѣ си. А вашиятъ ближенъ е нараненъ, разпнатъ, прикованъ на кръста. Не е вашиятъ Господь на небето; вие сте Го приковали. Че туй е истина,четете Евангелието.Вашето спасение ще стане не иначе,а чрѣзъ това приковаване — търпѣние и благосклоность. Тогава ще дойде вашето освобождение. Ще кажете: „Това е мѫчна работа“.Не е мѫчна.Не се бойте. Да те приковатъ на кръста е приятна работа. Господь хиляди години търпи приковаването. „Да не пострадаме?“ — Нѣма да пострадате. Хората, които ги е страхъ отъ страдания, ние не ги искаме въ училището ни. Вие трѣбва да благодарите на Бога за тия страдания: тѣ сѫ пратени отъ Него. И тия страдания, които сега ви се даватъ, вие ги заслужвате, вие сте достойни за тѣхъ. Ако Христосъ не бѣ носилъ този тръненъ вѣнецъ, ако не бѣ прикованъ на кръста, какъ щѣше да прояви тази любовь? Бихте ли Го обичали днесъ, ако искаше и би живѣлъ като царь? Вие Го обичате, защото бѣ прикованъ на кръста за нашето спасение. Затуй отсега нататъкъ бѫдете герои, не се страхувайте отъ страдания, а казвайте на свѣта, че сте мѫже и че не единъ кръстъ, а десеть сте готови да носите. Единъ се оплакалъ, че кръстътъ, който носѣлъ, билъ много тежъкъ; Господь рекълъ:„Вземете му го“ и го ввелъ въ една голѣма зала и му рекълъ: „Въ тази зала има голѣми и малки,златни, сребърни, желѣзни и каменни кръстове, избери си единъ“: човѣкътъ, като ходилъ, ходилъ, намѣрилъ единъ малъкъ кръстъ и рекълъ: „Туй кръстче искамъ“. — „Ами че това е кръстътъ, който ти носѣше досега; този кръстъ бѣхъ ти далъ“, рекълъ Господь. Та, често ние прѣувеличаваме нашитѣ страдания. А тѣ сѫ пѫтътъ на нашето възлѣзване къмъ Бога.И затуй, когато нѣкой страда, да си казваме: „Той е грѣшникъ, който се спасява“. Азъ го ублажаваиъ и му казвамъ: „Братко, ти си по-близко до Небето;бихъ желалъ да бѫда на твоето мѣсто“.Когато нѣкой каже: „Азъ не съмъ видѣлъ страдания“, азъ му казвамъ: „Ти си още зеленъ“. Зеленото е приятно, но, когато почне да зрѣе, дохаждатъ страданията. Сега вземете тази мисълъ въ себе си, давамъ ви я за размишление отъ страна на Господа:когато ви дойде страдание,да се радвате и да благодарите на Господа, че ви обича, та ви го праща.Страданията сѫ признакъ на Любовьта Божия, и нека всинца да носимъ този кръстъ.Затуй и на цѣлокупния български народъ, като душа, Господь му даде тия страдания,да усвои тия двѣ велики качества — дълготърпѣнието и благосклонностьта. „Ама, казвате, гърцитѣ и сърбитѣ сѫ такива, онакива“. — Нищо — не обръщайте внимание, вие си научете урока за вашето спасение, а какви сѫ тѣ, оставете: тѣ нищо не сѫ спечелили, и тѣ ще дойде врѣме да учатъ този урокъ, който вамъ е даденъ по-рано, за което трѣбва именно да благодарите, а не да роптаете.„Насъ ни разпнаха“. — „Нѣма нищо — вие сте по-близо до Мене“, отговаря Господь, „другитѣ не сѫ; тѣ сѫ сега далечъ, но и тѣ ще дойдатъ на това мѣсто“. Когато ви разпнатъ, тогава ще влѣзете въ Царството Божие. Затуй нека се радваме, че имаме нѣщо повече на тоя свѣтъ. Нека всинца бѫдемъ послѣдователи Христови и достойно да носимъ това име на земята — християни. Какво ще кажатъ други, да оставимъ настрана. Нека бѫдемъ дълготърпѣливи и благосклонни и да изпълняваме дълга си къмъ Бога тъй, както го разбираме въ нашитѣ чисти мисли и желания. И въ тоя великъ пѫть никога да не се спъваме, а да воюваме смѣло, рѣшително, и да насърчаваме всѣкиго, който воюва заедно съ насъ. Това е силата, съ която ще надделѣемъ сегашнитѣ мѫчнотии. (Бесѣда, държана на 6. юлий 1914 г. въ София)
  7. 1914_04_27 Талантитѣ

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Талантитѣ. „И едному даде петь таланта, другиму два, а другиму единъ — всѣкиму споредъ силата му“. Мат. 25: 15 Ще ви говоря върху 15.стихъ отъ 25. глава на Евангелието отъ Матея. Нѣма съмнѣние, много пѫти сте чели тази глава, спирали сте се върху талантитѣ да размишлявате; може-би, сте правили и извѣстни заключения, нѣкои отъ които сѫ били по-близо до истината, други — по-далечъ. Ще взема този стихъ въ неговия обикновенъ смисълъ. Когато Иисусъ е изказвалъ едно изречение или притча, ималъ е прѣдъ видъ основната божествена мисълъ, божествения законъ, т е. той не е говорилъ, само за да намѣри поводъ да говори, но е изказвалъ извѣстни истини. Сега, може да си зададемъ въпроса: защо на едного е далъ петь таланта, на другиго два, а на послѣдния единъ? Това случайно ли е или е обмислено? Въ природата всички нѣща, които Богъ е създалъ, не сѫ случайни — нищо нѣма случайно. Ние казваме за много нѣща, че сѫ станали „случайно“, когато не можемъ да си ги обяснимъ. Срѣщаме единъ човѣкъ и си казваме, че случайно го срѣщаме. Единъ отъ законитѣ на живота казва, че нашата срѣща се обуславя отъ извѣстни прѣдшествующи причини, които сѫ ни докарали да се срѣщнемъ. Като не знаемъ закона, казваме, че се срѣщаме случайно безъ никаква причина, но това не е така. Какво трѣбва да разбираме подъ думитѣ: петь таланта, два таланта, единъ талантъ? Има три вида хора: едни, които отговарятъ на петьтѣ, други — на двата, а трети — на едина талантъ. Сега, кои сѫ тия на едина талантъ? Тѣ сѫ ония, които живѣятъ само за себе си. „Да ядемъ по три пѫти на день, да пийнемъ, да си полегнемъ, за да ни стане тѣлото по-гойно, и да се обличаме хубаво — ето за това, казватъ тѣ, сме дошли на тоя свѣтъ“. Тѣ сѫ хора егоисти, безплодни, безсѣменни — хора съ единъ талантъ. А кой сѫ съ два? Човѣкъ, който се е оженилъ — той е единътъ талантъ, а жена му — другиятъ. Събиратъ се двама и спечелватъ още два таланта — раждатъ имъ се дѣца; ставатъ четирма, и казватъ: „Господи, ние използувахме двата таланта; отгледахме дѣца и спечелихме още два“. То е въ първия смисълъ. Въ втория смисълъ, тѣ сѫ хора, които живѣятъ за своя домъ, за обществото, за народа. Ония съ петь таланта притежаватъ вече нѣщо повече. Петьтѣ таланта съотвѣтствуватъ на нашитѣ петь чувства; значи, хора, на които всички чувства — зрѣнието, слухътъ, обонянието, вкусътъ и осезанието — сѫ на мѣстото. Тѣ сѫ хора съ прави сѫждения и заключения за всичко, що Богъ е създалъ: разбиратъ природата, разбиратъ нѣщата, разбиратъ причинитѣ и слѣдствията; Тѣ сѫ учители на свѣта, тѣ живѣятъ за цѣлото човѣчество. Сега, да направимъ едно малко прѣсмѣтане на даденитѣ таланти: имаме 1+2+5=8 таланта. Числото 8 произволно ли е? Не; то е число на труда. Писанието казва, че Господь направи свѣта въ 6 дни; на седмия день си почина. Слѣдъ всѣка почивка идва новъ работенъ день. Ние сме въ осмия день. И Господь е казалъ на хората: „Ето, Азъ направихъ свѣта, сега започва вашиятъ день, работете, и Азъ единъ день ще дойда да ревизирамъ вашата работа“. Ние живѣемъ въ осмия день и, понеже не знаемъ какъ да работимъ, правимъ грѣшки. Но Господь казва: „Работете, вървете напрѣдъ, грѣшки, разбира се, ще правите“. Кой учитель не очаква ученицитѣ му да кѫсатъ книги и да нашущавятъ училището? Коя жена, която шъта, не нашущавя? Кой бояджия нѣма да се нацапа, като боядисва? Кой човѣкъ, който работи, нѣма да се окирливи и окѫса дрехитѣ си? Въ пѫтя на нашето развитие не бива да искаме невъзможното, трѣбва постоянно да очакваме промѣна и изхабяване. Плашите се отъ смъртьта. Но що е смърть? Смъртьта е овехтяване, скѫсване на нашата дреха. Такъвъ е законътъ. Тѣлото постепенно се измѣня. Писанието казва: „Господь направи човѣка по свой образъ и подобие“; да, божествениятъ планъ е такъвъ; но, понеже той е оставилъ на насъ да работимъ, да си създадемъ мозъкъ и сърце, характеръ, да се възпитаме, то при, изпълнение на този божественъ планъ, това, че ще ошушавимъ, ще пооцапаме наоколо, нищо не значи. Когато се гради кѫща, върху мѣстото има разхвърлени камъне, тухли, пѣсъкъ — много работи; но, слѣдъ като се изгради кѫщата, всичко това се очиства, и тогава хората влизатъ да живѣятъ въ нея. Слѣдователно, ние сега сме въ периода на осмия день и градимъ. И въ туй градене три категории хора работятъ: едни, които иматъ по единъ талантъ, други — по два, трети — по петь. Сега, нека дойдемъ да съберемъ тия таланти на онзи, който е спечелилъ отъ петьтѣхъ още петь — ставатъ десеть, отъ двата още два — четири, ставатъ всичко 14 и съ едина заровенъ въ земята — 15. Добрѣ, отъ това число като извадимъ даденитѣ 8, колко сѫ спечеленитѣ? 7. Какво означава числото 7? Казахме, почивка. Сега имаме закона, мисъльта, която Христосъ е скрилъ вѫтрѣ, която мисъль схваща само онзи, който знае Писанието — именно, че онзи, който иска да почива, трѣбва да е работилъ и че който не е работилъ, не бива да почива, защото Господь, като е работилъ шесть дена, на седмия е почивалъ. Ние често казваме: „Кога ще си почина!“; още не си почналъ да работишъ, каква почивка търсишъ? Едва си дигналъ мотиката на рамо и искашъ почивка! Слѣдъ като прѣкопаешъ цѣлото лозе, тогазъ трѣбва да искашъ, и ще дойде почивката. Трѣбва да разберемъ основния божественъ законъ, че почивката е резултатъ на работата. Само ония ще бѫдатъ радостни, весели, които сѫ работили; па и Христосъ го казва; „Онѣзи, които сѫ работили, ще влѣзатъ въ радостьта Господня; всички блага, които Азъ имамъ, ще иматъ и тѣ“. А какво е казалъ на онзи, който не е работилъ, а скрилъ таланта въ земята? „Вземете му едина талантъ и го дайте на онзи, който има петь, а него изхвърлете вънъ, въ тъмнината, да се научи тамъ да работи“. Коя е тази външна тъмнота? Червеитѣ, които работятъ долу въ земята. Ако не се научите да работите, Господь ще ви направи червеи и ще ви тури въ земята да работите въ тъмнота, додѣто се научите да работите. Всички ония, които искатъ да философствуватъ върху божествения законъ, ще опитатъ да-ли тия думи сѫ прави или не. Азъ ви говоря тази сутринь върху този основенъ законъ: трѣбва да работимъ. И само когато работимъ за Бога, то е работа; когато работимъ за себе си, то е трудъ. Работата подразбира знание; онзи, който е взелъ петь таланта, има петь чувства — нему Господь е далъ всички способности и необходими знания; и онзи, който има два таланта, и той притежава способности съобразно съ своитѣ знания. Ще направя още едно сравнение. Съ едина талантъ това е човѣкъ, който мяза на единъ минералъ, който не може да се размножи — той винаги остава единъ. Въ него слънчевата свѣтлина може да се прѣчупва много добрѣ, но той не може да бѫде разумно сѫщество. Когато вашето сърце, се втвърди като минералъ, вие сте човѣкъ, който имате само единъ талантъ. И тамъ се крие опасностьта, защото Писанието казва: „И ще ви отнема каменното сърце“. А този единъ талантъ трѣбва да се прѣобърне и да почне да ражда и се развива. Другитѣ таланти се подразбиратъ — життото зърно,растителниятъ животъ, който стои малко по-високо отъ минералитѣ и който се размножава и припечелва. Красивитѣ минерали какво могатъ да ни доставятъ въ живота? Бихме измрѣли всички, ако останѣше отъ тѣхъ да живѣемъ. Благодарение на житното зърно, което носи два таланта, благодарение на трудолюбието и благодарение още на ония петь таланта, способности, които притежава нашиятъ умъ за по-висшъ духовенъ животъ, който показва какъ трѣбва да разработваме благата, които Богъ ни дава, можемъ да се избавимъ отъ много бѣди въ този свѣтъ. Ние трѣбва да си задаваме въпроса, какво значи това „всѣкиму по силата“; то значи, че всѣки отъ насъ трѣбва да знае своята сила. Често хората казватъ: Азъ искамъ да имамъ по-голѣми дарби, по-голѣми способности“. Хубаво. Ако ти ония дарби, които имашъ, не си използувалъ, не знаешъ какъ да ги разработвашъ, кой ще ти даде повече? Всѣки отъ насъ има толкова дарби, че, ако бихме ги разработили, тѣ сѫ достатъчни да създадатъ основа за петь таланта. А петь таланта малцина иматъ. Азъ вѣрвамъ, че повечето отъ васъ, които ме слушате тукъ, имате по два таланта; дори положително мога да кажа, че всинца имате по два таланта. Но, ако прѣвърнете тия два таланта въ четири, ще бѫде друго. А какво означава числото 4? Че трѣбва да намѣрите процеса на прѣчистването на вашия животъ. Имате нужда отъ вода, но тя е мѫтна, на-ли трѣбва да намѣрите срѣдство да я прѣцѣдите? Ако я пиете съ кальта, ще ви поврѣди. Значи, числото 4 е божествениятъ процесъ, чрѣзъ който нашитѣ желания и мисли въ този свѣтъ се прѣцѣждатъ. Онзи, който има два таланта, трѣбва да работи дотогава, докогато направи една цѣдилка... А знаете ли колко тя струва? Попитайте единъ млѣкарь, идете въ една мандра и попитайте онѣзи, които правятъ сирене, какво остава въ цѣдилката. Прѣзъ нея може да излѣзе само суроватката. Вашата цѣдилка е вашиятъ критически умъ, който трѣбва да имате за нѣщата на живота. Когато казватъ за нѣкого, че е критикъ, трѣбва да подразбирате, че той има цѣдилка, въ която, като тури да прѣцѣжда нѣщо, цѣнното остава, а непотрѣбното пада долѣ. Зависи какво прѣцѣждате; ако прѣцѣждате сирене, то остава въ цѣдилката; но, ако прѣцѣждате вода, чистата, бистрата вода ще излѣзе отъ филтъра, а мѫтокътъ ще остане въ него. Цѣдилката ви трѣбва да има двѣ сѫществени качества, значи, два таланта: когато употрѣбите едина талантъ, цѣнното трѣбва да остане въ цѣдилката; когато употрѣбите втория талантъ, цѣнното трѣбва да излѣзе извънъ нея. Ще направя друго сравнение. Цѣдилката съ сиренето — това е вашиятъ житенъ хамбаръ, водата извънъ цѣдилката — това е вашето жито, посѣто вънъ, на нивата — въ живота. Първиятъ талантъ трѣбва да се ползува отъ плода, който ви е далъ Богъ, а втория талантъ трѣбва да посѣете — да работите съ него. Въ свѣта имате разни прѣдназначения; нѣкой пѫть вие въ своитѣ прѣдприятия сполучвате, други пѫть не; това ни най-малко не трѣбва да ви обезсърчава, защото, който има малко таланти и иска да придобие повече, трѣбва повече да работи. Такъвъ е законътъ. Опасно е за онзи, който има единъ талантъ и не е никакъ работилъ съ него. Първото нѣщо, което се изисква отъ насъ, е да знаемъ какъ да работимъ. Азъ ви казахъ, че вие имате два таланта; ще попитате кои сѫ тѣ. Вашиятъ умъ и вашето сърце — това сѫ два таланта. Но, ще кажете: „Въ какво мога да употрѣбя моя умъ?“ — На нѣкой човѣкъ тамъ на пѫтя му се счупва колата, минавате отъ тамъ, имате знания, поправете му колата; той ще ви бѫде признателенъ, а нѣкога, на реда си, той ще ви помогне. Въ случая и вие печелите. Вториятъ талантъ — то е вашето сърце. Нѣкой човѣкъ е боленъ; вашето сърце трѣбва да ви накара да го споходите и да му прислужите. Двата таланта — това сѫ коренитѣ на нашия животъ. Подъ сърце трѣбва да разбираме коренитѣ на нашия животъ, а подъ умъ — клонищата и листата отвънъ. Вие знаете, че въ природата сѫществува едно съотношение между коренитѣ и клончетата. На всѣко клонче съотвѣтствуватъ малки коренчета долу въ земята, и, когато долу изсъхне нѣкой коренъ, изсъхва горѣ и съотвѣтниятъ клонъ. Законътъ, който трѣбва да спазвате, е този; да знаете, че, ако у васъ изсъхне едно желание, ще изсъхне непрѣмѣнно и една мисъль; ако изсъхнатъ двѣ ваши желания, ще изсъхнатъ двѣ мисли, ако изсъхнатъ три желания, ще изсъхнатъ три мисли, и единъ день, когато вашитѣ чувства се атрофиратъ съвършено, ще изсъхнатъ всички клончета, и вие ще се прѣвърнете въ човѣци, които иматъ само единъ талантъ. Да вземемъ човѣкъ, който има петь чувства зрѣние, слухъ, обоняние, вкусъ и осезание — каква роля играятъ тия чувства въ нашия животъ? Тѣ сѫ петьтѣ врати, прѣзъ които човѣкъ влиза въ тоя свѣтъ, чрѣзъ които ние изпитваме природата, петь области, отъ които можемъ да черпимъ богатства. Човѣкъ, лишенъ въ пълния смисълъ на думата отъ слухъ, е глупавъ човѣкъ; да си лишенъ психически отъ зрѣние, значи да си лишенъ отъ възможность да видишъ истината; да си лишенъ отъ обоняние въ психическо отношение, значи да си лишенъ отъ своя интелектъ; да си лишенъ отъ вкусъ, значи да си лишенъ отъ любовь и т. н. — такива нѣща можемъ изброи доста. Всѣко наше сѣтиво съотвѣтствува на една велика божествена добродѣтель, и всѣки отъ насъ трѣбва да наблюдава да-ли чувствата му сѫ въ хармония съ неговото сърце, да-ли сѫ въ свръзка съ истината. Ако погледнемъ на този свѣтъ, той е облѣкло на истината; видимиятъ свѣтъ е изразъ на истината; въ всѣки листь, камъче, изворъ, скала има велики уроци; вѫтрѣ сѫ скрити велики знания. О, какви истини може природата да ни разкрие! Вземаме едно камъче, потъркаляме го и го захвърляме — казваме, че то нищо не струва. Не сме разбрали смисъла на това камъче. Или вземаме едно цвѣте, поокѫсаме листата му и го захвърляме — нищо не струва; не сме разбрали смисъла на това цвѣте. Да дойдемъ сега на нашия слухъ; чуемъ думата „любовь“ — тя е едно цвѣте. Разбрали ли сме смисъла на тази дума — какво тя значи? Не. „Що е“, се питаме; — „нищо“, и захвърляме го. Чуемъ думата „истина“ и казваме: „то е празна дума“. Кое е, тогава, най-важно за насъ? „Човѣкъ да си похапне и, слѣдъ като си похапне, да си пийне една чашка винце“, казватъ нѣкои. Що се отнася до задоволяване на вкуса, то е вѣрно; но всичко не се заключава въ яденето. Наистина, човѣкъ трѣбва да се храни, но по този законъ за петьтѣ таланта трѣбва да се храни съ петь вида храна — всѣко чувство трѣбва да се храни съ своята съотвѣтна храна; не го ли хранимъ така, то се атрофира. Виждате, че християнството е една наука; то не е за забавление. И знаете ли каква наука е християнството? То е една велика школа, съ своитѣ отдѣления, класове, университети, академии, и всѣки, който идва да слуша въ нея, трѣбва да разбира това, което слуша. Азъ не искамъ хора съ единъ талантъ, които сѫ го заровили; въ училището, въ което прѣподавамъ, искамъ хора съ два таланта. Защо? Защото не искамъ да си губя врѣмето въ безплодна работа. Бихте ли обичали да развъждате въшки или бълхи? Това сѫ сѫществата съ единъ талантъ. Всички паразити сѫ хора съ единъ талантъ, тунеядци, лѣнивци, които живѣятъ само на гърба на другитѣ, които ги очаква голѣмо наказание. Изпитвайте духоветѣ; когато дойде единъ духъ, първо вземете и го изучете; ако е съ два таланта, приемете го и го нагостете; ако е съ единъ талантъ заровенъ, недѣйте го приема; съ единъ талантъ ли е — вънъ: той е въшка, бълха, той е единъ вълкъ, който не можете облагороди. Ама нѣкои казватъ: „Този човѣкъ може да се облагороди“; азъ казвамъ, че той може само въшки да развъжда. Какъ е постѫпилъ господарьтъ съ оня, който е ималъ единъ талантъ? Взелъ и го изпѫдилъ вънъ, за да го научи да работи. Не бива никога да насърчаваме човѣка съ единъ заровенъ талантъ; трѣбва да му кажемъ: „Тебе, приятелю, те очаква най-голѣма опасность въ живота“. Не бива да го лъжемъ, а трѣбва да му кажемъ истината. Често казваме: „нѣма нищо“. Имашъ дѣте; видишъ ли, че има единъ талантъ, изпѫди го вънъ. Нека отиде да се лута изъ свѣта. Ще кажете: „Не е ли това жестоко?“ Вземете му таланта, защото не е знаялъ да го оползотвори. Имате синъ съ единъ талантъ, пращате го въ странство да слѣдва по философия или медицина или по нѣкое изкуство; той ви пише „Татко, прати ми 4 — 500 лева, защото ми трѣбватъ за това и онова“, а въ сѫщность взема паритѣ и гуляе по шантанитѣ; минаватъ 2 — 3 — 7 — 10 години, синътъ не свръшва, бащата си каза: „ А, то е много дълбока наука“; похарчва по него 20 — 30 хиляди лева и очаква отъ него много нѣщо; слѣдъ 7 или 10 години синътъ се връща, но, освѣнъ дѣто не припечепилъ знания, освѣнъ дѣто похарчилъ толкова срѣдства, той се връща съ 10 градуса по-долу, съвсѣмъ разкапанъ, развратенъ въ мислитѣ и желанията си, и тогава бащата казва: „Защо, Господи, ми го даде?“ Да-ли Господь ти го е далъ или ти самъ го взема? Когато единъ крадецъ открадне петачета, които не вървятъ, да-ли онзи, който ги е ималъ, е виноватъ? Не, самъ крадецътъ, който ги е открадналъ. Често, когато нѣкой краде отъ Господа, задига онова, което не струва. Разбира се, съ своята бесѣда азъ не искамъ да ви плаша, защото моята цѣль не е такава. Когато единъ ученикъ е въ училище, когато той се въвожда въ лаборатория за експеритентални опити, учительтъ трѣбва да му обясни свойствата на разнитѣ нѣща и да му каже, че, ако не внимава, единъ опитъ може да му костува много скѫпо. Защото мнозина отъ невнимание сѫ изгубвали своето зрѣние и други сѣтива. Нека приложимъ Христовото правило въ обществения животъ. Често ме питатъ: „Защо България страда?“ Ами че вие поставяте начело на управлението за министъръ-прѣдседатель човѣкъ съ единъ талантъ, и искате той да оправи България; че какъ ще я оправи? Този човѣкъ, както казва Христосъ, трѣбва да се смъкне и изхвърли вънъ. За поста министъръ-прѣдседатель се изисква човѣкъ съ петь таланта, не даже съ два. Хора съ два таланта би трѣбвало да бѫдатъ жандарми, войници; офицеритѣ трѣбва да иматъ по четири таланта; генералитѣ и министритѣ — по петь, а за царетѣ, които заематъ най-високитѣ мѣста въ държавата, трѣбватъ десеть таланта. България страда. — защото начело на управлението ѝ не се поставятъ хора съ петь таланта; често сѫ поставяни съ единъ, и слѣдъ това ги викатъ и ги сѫдятъ; както виждате, и сега ги сѫдятъ. Тия, които сѫ крали, сѫ глупави, но пъкъ и ония, които сѫ ги турили на власть, сѫ още по-глупави. Единъ човѣкъ уславя негоденъ слуга и очаква отъ него добра работа, а послѣ се чуди какъ не се е свършила работата. Трѣбва да се чудимъ по-скоро на господаря. И сега въ България ние се нуждаемъ отъ хора съ два, четири, петь, десеть таланта. Имаме ли ги, ще бѫдемъ пръвъ народъ въ свѣта; не ще има мѫчнотии и спънки за насъ; дори всички държави да се опълчатъ протвъ българския народъ, нѣма да успѣятъ. Тогава — азъ ви увѣрявамъ — никакво нещастие не би ни сполетило. Затуй молете се да се създадатъ такива хора. Тѣ ще дойдатъ. Да туримъ тия таланти — два, четири, петь и десеть — въ работа. И най-сетнѣ, питамъ: защо ни е този умъ, който ни е далъ Господь? Най-първо той е една цѣдилка. Прѣцѣдихте ли съ нея млѣкото? Знаете ли какъ да го подквасите и подсирвате? Да приложимъ въ живота тоя законъ за прѣцѣждане. Често се оплакватъ: „Нѣмамъ приятели въ свѣта!“ Защо нѣмате приятели? Когато ми кажете: „Нѣмамъ нито единъ приятель“, азъ вече мога да се усъмня и да кажа, че вие сте човѣкъ съ единъ талантъ. Ако кажете: „Мене никой не ме обича“, азъ ще си направя заключение, че сте човѣкъ съ единъ талантъ, който сте заровили всичко божествено въ земята; човѣкъ егоистъ, който живѣе за себе си, заслужва да бѫде безъ приятели, да бѫде вънъ, въ тъмнота. Това е, което казва Христосъ съ тия таланти. Ще попитате: „Хубаво, каква е тази подкваса, съ която трѣбва да работимъ?“ - Вие я имате, но трѣбва да знаете какъ да подквасвате, да подсирвате млѣкото. Ако млѣкото е много студено, може ли да се подкваси? Не може. Ако е много горещо може ли? Пакъ не може Трѣбва да спазвате единъ основенъ законъ при подквасването: трѣбва да имате добри чувства, добри желания, да подквасвате човѣка съ добра мая, да го подквасвате така, че да не се вкисне, да го заквасвате съ истината, и ако го заквасите съ нея, вие сте хора съ два таланта, тогава ще имате четири, а като имате четири таланта, вие сте вече хора спасени, значи, сте минали прѣзъ закона на Иисуса, прѣзъ процеса на самоусъвършенствуването, очистването отъ лоши желания. Това сѫ двата таланта, които трѣбва да приложите въ живота си. Може да сте слушали и други проповѣди върху талантитѣ. Тѣ означаватъ пари, способности, сила; тѣ сѫ нѣщо обективно, не субективно. Талантътъ е всѣкога сила, внесена извънъ, която може да ни се даде и пакъ да ни се вземе. Талантитѣ не може да бѫдатъ никога притежание на човѣка, тѣ сѫ принадлежали и принадлежатъ само на Бога, и Той ги дава и взема, споредъ както ние постѫпяме. Раждате се на земята, дава ви два таланта и ви казва: „Работи! ако спечелишъ още два, ще ги умножа, ще ти дамъ петь, ще влѣзешъ въ Моята радость“. Па дори кога ви е далъ само единъ талантъ, и за него има мѣсто въ свѣта: ако такъвъ човѣкъ каже, че иска да спечели още единъ талантъ, ще се избави. И когато виждаме, че такъвъ човѣкъ прави усилия и страда, това показа, че иска да спечели още единъ талантъ, защото, когато човѣкъ страда, въ него страда онова първоначално грѣшно сѫщество, което има само единъ талантъ. Такъвъ човѣкъ трѣбва да мине отъ единицата, отъ своето „азъ“, отъ своя егоизъмъ къмъ божествената любовь и самопожертвоването: Човѣкъ, който има само единъ талантъ, трѣбва да се самопожертвува, за да спечели два. Да обработите сърцето и ума си — това значи да имате два таланта, е петь — да развиете всички ваши чувства въ съвършенство. Развитието на всички тия чувства знаете ли какво нѣщо е? Мнозина гледатъ, но не виждатъ, слушатъ, но не чуватъ, вкусватъ, но не разбиратъ благото. Напр., когато човѣкъ вкуси хлѣбъ, казва ли нѣкога: „Господи! благодаря Ти за хлѣба, който Си ми далъ, благодаря Ти за живота, който внасяшъ чрѣзъ него въ мене?“ Ако не благодарите, това показва, че не само не сте разбрали какво нѣщо е вкусъ, но не сте разбрали и защо е направена тази уста. Тя е потрѣбна, за да влѣзе въ нея първо животътъ на любовьта, който е основа на всичко. Задръжте тия мисли въ себе си: Ако Господь ви е далъ единъ талантъ, молете Му се да бѫде съ васъ и да ви даде два — тамъ е спасението. Христосъ дойде да спаси свѣта, да спаси повече ония, които иматъ единъ талантъ. Но знаете ли колко скърби Му костуваха тия мързеливци? Много скѫпо. Ако човѣкъ има единъ талантъ, оставете го на Господа; азъ ви казвамъ, изпѫдете го. Защо? Защото само Господь е, въ състояние да го излѣкува, да го спаси; вие не сте въ положение да направите това. Като ви казвамъ; „Изпѫдете го навънъ“, искамъ да му направите съ това добро, за да намѣри Господа, защото, като се държи за васъ, той никога нѣма да работи; като се намѣри изоставенъ, той ще се обърне къмъ Господа и ще бѫде спасенъ. Не му давайте да яде, нека гладува 2 — 3 — 5 дена; нека се помѫчи малко — какво има! Какъ тъй? Дѣтето по колко пѫти плаче прѣзъ деня? Ако не плаче, майка му нѣма да го нахрани. Хора съ единъ талантъ — въ тѣхъ нѣма животъ; колкото мрътвото тѣло може да работи, толкова и човѣкъ съ единъ талантъ. Колкото може единъ скѫперникъ да пожертвува, толкова може да помогне човѣкъ съ единъ талантъ. Казвамъ на всички ви, които сте тукъ, които имате по два таланта; ако замязате на такъвъ човѣкъ и се прѣвърнете въ единъ талантъ, ще направите велико прѣстѫпление. Вие сте хора, които можете да имате по четири, и когато ви намѣри Господь, че работите, и вие му кажете: „Съ двата таланта, които ми даде, Господи, припечелихъ още два“, Той ще каже: „Добри рабе, влѣзъ въ Моята радость!“. (Бесѣда, държана на 27. априлий 1914 г. въ София).
  8. 1914_04_20 Явлението на Духа

    http://beinsadouno.bg/index.php?/files/file/95-%7B?%7D/ От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Явлението на Духа. „А всѣкиму се дава явлението на Духа за полза“ I. Кор. 12: 7. Има много въпроси, които занимаватъ човѣшкия умъ, много, съ които човѣчеството се е занимавало и въ миналото; такива въпроси ще има и въ бѫдеще. Ще ви дамъ едно кратко опрѣдѣлѣние на понятието „духъ“. Много умове иматъ смѫтно понятие за духа. Даже и въ ума на хора, които притежаватъ обширни знания, това понятие е смѫтно. Ще попитате: „Какъ е възможно човѣкъ да бѫде ученъ, а неговитѣ понятия за духа да бѫдатъ смѫтни“? Азъ отговарямъ: много естествено. Ако бѣхте лишени отъ зрѣние и имаше прѣдъ васъ една картина, вие щѣхте да имате за нея твърдѣ смѫтно понятие. Слѣдователно, и на учения човѣкъ понятието за духа може да бѫде смѫтно. Когато разгледваме тоя въпросъ, трѣбва да имаме прѣдъ видъ, дали притежаваме съотвѣтнитѣ чувства и способности да дойдемъ въ съприкосновение съ самата дѣйствителность на нѣщата; защото може да имаме понятие за свѣта и неговитѣ наредби прѣко или косвено, но тия наши понятия ще се различаватъ въ единия и въ другия случай. Ще ви дамъ единъ кратъкъ прѣводъ на думата „духъ“. На български тази дума има четири букви. Ако вземемъ буквата д, тя образува три ѫгла и отдолу буквата п; тритѣ ѫгла показватъ триединството на Бога, тритѣ сили, които се проявяватъ. Буквата у — двата пръста, показалецътъ и срѣдниятъ турени нагорѣ, показватъ, че човѣшката рѫка нѣщо работи. Буквата х, кръстътъ — това е проявлението на онази сила, която дѣйствува въ четири направления: едната линия, която отива нагорѣ, и другата, която я прѣсича, показватъ човѣшкото проявление, т. е. двѣтѣ сили, които не сѫ съгласни, които се кръстосватъ. Като посочимъ единъ пръстъ нагорѣ, това показва, че посочваме къмъ Бога, а когато човѣкъ дойде въ разрѣзъ, това е другата линия на кръста, значи, духътъ слиза и опрѣдѣля туй противорѣчие между Бога и Неговитѣ дѣца. Буквата ъ означава равновѣсието на човѣшкия умъ, който иска да даде на хората да разбиратъ основнитѣ закони. Това тълкувание азъ вадя отъ самитѣ букви на думата. Сега, другото тълкувание на духа е: проявлението на неговата сѫщина. Вземете, напр., свѣтлината, която слиза отгорѣ — това е Духътъ. Слънцето не знаемъ какво е; ученитѣ казватъ, че то се намирало на 92 милиона километра далечъ отъ земята; може да е толкова — не знаемъ; па може да има въ това изчисление нѣколко милиона километра разлика. Ако речемъ да провѣримъ, въпросъ е, дали ще го намѣримъ на тази точка, която ни опрѣдѣлятъ ученитѣ. А какво е вѫтрѣшното състояние на слънцето — дълбока философия. Едни казватъ, че било жидко, други — твърдо. Може да е вѣрно и едното и другото. Но за свѣтлината, която слиза, ние вече имаме реално понятие, понеже виждаме туй, което слиза отъ слънцето и разкрива прѣдъ нашитѣ очи цѣлата земя съ всички прѣдмети на нея. Свѣтлината е Духъ, Който слиза отъ слънцето и има прѣко съприкосновение съ нашия животъ. На това слънце можемъ да уподобимъ и Духа. Той нѣма да слѣзе инакъ, защото, ако слѣзе, ще разтопи, подобно на слънцето, всичко това, което виждаме около насъ; то ще стане на прахъ и пепель, или пъкъ ще се обърне въ газообразно състояние. Затова Богъ казва: „Азъ нѣма да слѣза, а ще проводя прѣзъ пространството Своя Духъ, да принесе на хората Моето благословение“. Ето защо Богъ не иска да слѣзе при насъ, а изпраща Духа Си — свѣтлината. Този Духъ, тази творческа способность е именно, която гради въ насъ. Всичко, каквото притежаваме, Нему се дължи. Тази разумна сила, която се проявява отъ Бога, ученитѣ хора я опрѣдѣлятъ въ видъ на закони, на сила, на сродства между елементитѣ и т. н. — даватъ ѝ разни имена. Но то е една сѫщность разумна, която работи; то е Духъ, Който създава закони. Духътъ има прѣко общение съ нашата душа. Именно чрѣзъ промѣнитѣ, които ставатъ въ нашия душевенъ миръ, ние добиваме понятие за Неговия произходъ. Безъ душата не щѣхме да имаме никакво схващане за Духа. Душата съ своя начинъ на мислене прѣдставя въ насъ Божествения свѣтъ. И ако има у насъ нѣщо божествено то е свѣтлата душа, която мисли. Ето защо, когато говоримъ за човѣка, трѣбва да разбираме нея. Отдѣлете отъ човѣка разумната душа, той остава формено животно съ четири крака; по нищо повече не се различава: яде, спи, има всички нужди и слабости на животното. Духътъ се проявява въ човѣшката душа. Поради това, човѣкъ, въ различие отъ другитѣ сѫщества, ходи правъ. Защо другитѣ животни не ходятъ изправени? Защото сѫ въ разрѣзъ съ Господа. Дѣто тѣ ходятъ на четири крака, то показва, че тѣхната воля е въ контрастъ съ проявлението на Бога. Ще минатъ, може би, хиляди години, и тѣ ще достигнатъ онзи етапъ на човѣка, да се издигнатъ и се изправятъ. Ние сме се издигнали сравнително и се стремимъ да се издигнемъ повече, защото искаме да се приближимъ до Бога и да бѫдемъ въ съгласие съ Него — има желание у насъ да вървимъ изъ божествения пѫть. И ако правимъ грѣшки, правимъ ги не по зла воля, а по други причини, които лежатъ въ нашето минало. Сега, казва се, че този Духъ се дава всѣкиму за полза; въ какво именно състои тази полза? Самата дума „полза“ има извѣстно съдържание, защото всички работятъ за полза. Работникътъ копае лозе, но чака да му платятъ надница 2 — 3 лева; жената работи нѣщо за мѫжа, но и тя очаква отъ него нѣщо за Великдень, за Рождество Христово, за голѣмитѣ празници, за лѣтния сезонъ - всѣки се за полза работи. Нѣкои мислятъ, че животътъ е много идеаленъ; но какво тѣ смѣтатъ идеаленъ животъ? Азъ разбирамъ идеалния животъ така: да има хармония, съгласие въ всички наши отношения. Нѣкои искатъ да живѣятъ на Небето; но кѫдѣ е Небето? Подъ думата „Небе“ разбирамъ едно състояние, дѣто сѫществува пъленъ поредъкъ, дѣто хората спазватъ своитѣ права и задължения единъ къмъ други. Иска единъ човѣкъ да напрѣдне, но ти му прѣчишъ, ти го задържашъ въ напрѣдъка, като му налагашъ свои права, когато трѣбва да съзнаешъ, че имашъ къмъ него задължения. Прочетената отъ мене глава изъ Евангелието показва какви трѣбва да бѫдатъ нашитѣ отношения. „Но има извѣстни безмислени нѣща тамъ“ — ще кажете. Една руска поговорка казва: „И въ беспорядкѣ есть порядокъ“ - и въ безобразието има благообразие, ще кажа. Ще приведа една аналогия, за да разберете отдѣ произтичатъ кривитѣ понятия за нѣщата. Напр., давамъ на едного орѣхъ и му казвамъ да прави изслѣдване върху него. Единъ ще направи изслѣдване върху вкуса му, ще опита неговата външна зелена обвивка, ще го захапе и ще го хвърли. Давамъ орѣха на друго лице, то, вече доста благоразумно, снема горната, зелената му обвивка, обаче, като опитва втората, изпотрошва си зѫбитѣ и го захвърля и той. Давамъ орѣха на трето лице; то, обаче,още по-благоразумно, махва най-горната обвивка, счупва съ камъкъ костеливата черупка, изважда ядката и я изяжда. Ако съберемъ тия трима и ги попитаме какво нѣщо е орѣхъ, единътъ ще каже, че орѣхътъ е плодъ стипчавъ, лютъ, отровенъ; вториятъ — че е плодъ коравъ, който чупи зѫбитѣ на хората, третиятъ — че е нѣщо вкусно и приятно. Тази аналогия може да се приспособи и към нашитѣ погрѣшки: всички нѣща въ свѣта сѫ облѣчени съ обвивки, и, ако нѣмаме достатъчно знания, ние нѣма да намѣримъ сѫщностьта. Храната е потрѣбна за тѣлото, но потрѣбна е храна и за ума и душата; ще рече, трѣбва двояко да се хранимъ. И когато говоримъ, че не е хубаво човѣкъ да прѣяде, разбираме, че еднакво трѣбва да се нахранятъ тѣлото, умътъ и душата. То е цѣлъ троятъ крѫгъ, който образува човѣка. Ето защо и тримата ония, които се произнесоха за орѣха, не сѫ достатъчно умни. Онзи, който изяде орѣха, мисли, че е най-умниятъ. Не! Давамъ орѣха на четвърти, той взема, но, вмѣсто да го изеде, го посажда и слѣдъ 10 или 15 години единътъ този орѣхъ дава хиляди орѣха. Тъй че, имаме четири категории хора въ свѣта, които мѫдруватъ: едни казватъ: „Свѣтътъ е калпавъ, развратенъ, не заслужава да се живѣе“; други казватъ: „Въ него царува егоизъмъ, по-лошъ не може да бѫде“; трети: „Свѣтътъ е хубавъ, приятенъ“; тѣ сѫ по-близо до истината. А четвъртитѣ кои сѫ? Ония, които сѫ влѣзли въ божественото училище и сѫ почнали да се учатъ, т. е. да насаждатъ хубавитѣ нѣща. Най-отличното понятие за човѣка е да знае, че земята е божествено училище, въ което е поставенъ да се учи, да се научи да снема горната и долната обвивка на орѣха, черупкитѣ, и да не изяжда орѣха, а да го насажда. И, когато научи свойствата на всички нѣща, ще разбере сѫщинския смисълъ на земния животъ. И както единъ господарь праща слугитѣ си на лозето да работятъ и имъ дава хлѣбъ и инструменти, потрѣбни за работа, тъй и Богъ е далъ на човѣка мозъкъ, като инструментъ за работа. За какво го е далъ? Камъне ли да чупи или да изпитва горчивата черупка на орѣха? Не, но да се научи да насажда орѣха. „Немà ще ми стане по-добрѣ, ако насаждамъ само орѣхи“, ще каже нѣкой, „нѣма да ми стане по-добрѣ“. Подъ думата „орѣхъ“ трѣбва да разбираме добритѣ мисли, желания и дѣйствия,които можемъ да посадимъ у другитѣ. Тази работа ще ви донесе благоденствие. Когато въ постигане на едно ваше желание срѣщнете извѣстна съпротива, недѣйте се отчайва и недѣйте го захвърля: Богъ е облѣкълъ една мисъль въ 3 — 4 дрехи — може едната да не е благоприятна, но другата ще бѫде благоприятна. Ако снемете лошата дреха, ако посадите вашитѣ мисли въ добра почва, тѣ безъ друго ще дадатъ добъръ плодъ. Азъ тъй гледамъ на свѣта. Злото е привидно; то сѫ външнитѣ обвивки на нѣщата. И хората сѫ привидно лоши. Не че не сѫ лоши, лоши сѫ, но по сѫщина пакъ не сѫ лоши, защото отъ Бога зло не може да излѣзе. Лошото произлиза отъ извѣстни наши отношения, които имаме въ свѣта. Двѣ фамилии живѣятъ въ една кѫща, дѣто има четири стаи; едната фамилия има повечко дѣца, другата по-малко, почнатъ да спорятъ първо за стаитѣ, кой колко стаи да вземе и, вижъ, изеднъжъ се скарали. Питамъ: защо е това скарване за стаи? То е съвсѣмъ нищожна причина. И почне едната фамилия да говори по адресъ на другата фамилия. „Тѣ сѫ хора неразбрани“, а и втората по адресъ на другата — сѫщото. А въ дѣйствителность и едната и другата сѫ неразбрани, защото разбранъ човѣкъ никога не се кара. Тази дума „кара“ произхожда отъ санскритски коренъ: да се карашъ значи да бѫдешъ въ тъмнота. Хора, които сѫ въ видѣлина, не се каратъ. Извѣстно проявление въ нашия мозъкъ помрачава нашитѣ мисли, и тогава послѣдватъ лоши желания. Когато имаме свѣтли мисли, ние сме готови да живѣемъ въ миръ и съгласие; щомъ, обаче, дойде малко помрачение, готови сме да измѣнимъ нашитѣ отношения. Та, злото произлиза отъ помрачаването на човѣшкия умъ. Сега, понеже Господь знае, че на земята сѫществува извѣстенъ мракъ, който причинява врѣда — мракътъ винаги причинява врѣда: ако бихме живѣли постоянно въ мракъ, той щѣше да атрофира всички наши чувства, очи, уши и пр., както има извѣстни риби, които сѫ живѣли съ години въ подводнитѣ пещери и сѫ изгубили способностьта да виждатъ — Той е изпратилъ именно този Духъ да реагира върху насъ, върху нашитѣ мисли и чувства, върху тѣлото, за да мислимъ правилно за нѣщата и да си съставимъ вѣрно понятие за тѣхъ. На първо мѣсто трѣбва да си съставимъ правилно понятие за себе си, сир. какво трѣбва да бѫде нашето отношение къмъ Бога. Споредъ моето схващане, земята е едно училище само за индивидуалната човѣшка душа. Ако има нѣщо реално въ свѣта, то е човѣшката душа. Нѣкои се питатъ „Какво съмъ азъ?“ — Азъ съмъ това, което мисли, това, което чувствува и желае. А всѣка мисъль, всѣко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно орѫдие, съ което да убивате хората, какъ го приспособявате? Вземате извѣстни практически съображения, какво то трѣбва да бѫде — да бѫде остро, да може да разрушава. Правите топка за игране на дѣцата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини врѣда на дѣтето, защото всички нѣща, които сѫ остри, сѫ врѣдни. Казватъ за нѣкого, че ималъ изтънченъ умъ; да, ако е необходимо да воюва, трѣбва да има много тънъкъ умъ и взривни сили — кѫдѣто ударятъ, да съкрушатъ. Но, когато човѣкъ живѣе въ мирно общество, каква нужда и каква полза има отъ такъвъ тънъкъ и остъръ умъ? Па и ако турите въ военно врѣме начело човѣкъ съ тѫпъ умъ, той сѫщо не е на мѣстото си. Ние сме измѣнили хода на нѣщата: турили сме тѫпитѣ нѣща при остритѣ или пъкъ обратното. Азъ не казвамъ, че не трѣбва да се воюва на земята; воюването въ природата има два принципа: единъ, който разрушава, и другъ, който гради. Но въ едина и въ другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любимъ, ами и когато мразимъ, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъне, а, като изтощаваме живота въ чупене на хиляди тона камъне, какъвъ смисълъ ще има за насъ животътъ? Когато постоянно мислимъ зло, постоянно трошимъ камъне. На Господа, впрочемъ, и този материалъ е потрѣбенъ: Той ще използува нашия трудъ да направи гладки пѫтища, и хората косвено ще ни благодарятъ, че сме натрошили потрѣбнитѣ за тѣхния пѫть камъне. Каквото и да вършимъ въ свѣта, нашиятъ трудъ ще бѫде полезенъ, ако не за насъ, то за други. Въ едина случай, ако любимъ, вършимъ работа съзнателна, въ другия случай несъзнателна и, слѣдователно, наградата не може да бѫде една и сѫща. Прочее, ако искате да се прояви Божествената любовь, трѣбва Духътъ да бѫде въ васъ, да Му дадете мѣсто да се прояви. Но Духътъ е много деликатно сѫщество; да не мислите, че ще дойде да чука силно на вашитѣ врата, не; той ще потропа тихичко на вратата на вашето сърце и, ако му отворите, веднага ще измѣни издъно вашия животъ, ще ви покаже какъ да живѣете; ако похлопа на вратата на вашата воля, ще ви каже какво трѣбва да вършите и да го вършите съзнателно. А ако не му отворите, вие ще разберете скоро какво нѣщо сте изгубили. Когато срѣщнете единъ идиотъ, да знаете; че въ миналото, когато Духътъ е потропалъ на неговитѣ врата, той не Му е отворилъ. Казвате за нѣкого, че е глупавъ. Защо? Защото, когато Духътъ е потропалъ нѣкога на вратата на неговия умъ, той Го е отхвърлилъ. Който е жестокъ, да знаете, че, когато Духътъ е потропалъ на неговото сърце, той сѫщо не Го е приелъ. Жестокостьта е като кристалъ, който нѣма мекота. Ала не трѣбва да мислите, че между жестокитѣ хора нѣма понѣкога добри; но изобщо тѣ не сѫ за едно организирано човѣшко общество. И тъй, трѣбва да сме винаги готови да дадемъ мѣсто на Духа да проникне и да се прояви въ всѣкиго отъ насъ. Нѣкои казватъ: „Искаме да видимъ Духа“. Ами че единственото нѣщо, което виждате, то е Духътъ. Той говори, но, понеже вашитѣ уши сѫ тѫпи, не чувате, както, когато говорите на глухи хора, не чуватъ. Искате да чуете; е добрѣ! нагласете ухото си да схваща това, което Духътъ му говори. „Азъ искамъ да видя Духа“. Хубаво, ами ако вашето око е примрѣжено, какъ ще Го видите? Единственото нѣщо, което ние виждаме въ свѣта, повтарямъ, то е Духътъ. Ето това цвѣте, което държа — то е Духъ, и, ако бихте могли да видите, ще съзрете цѣла човѣшка фигура въ него. Сега, защо не виждате? Понеже вашето зрѣние е ограничено, вие виждате само сгѫстенитѣ части, а несгѫстенитѣ не виждате. Напр., нѣкои нѣща ви се показватъ валчести — орѣхътъ; но, ако го посадите, валчесто ли стъбло ще изникне? Веднага ще прояви своята сѫщность. За да познаете нѣщата, трѣбва да ги посадите въ тѣхната почва. И ако можете да посадите това цвѣте по този начинъ, веднага ще видите, че и то е разумно сѫщество. А какво ви говори това цвѣте? Тази краска защо е турена? Тя е турена, за да покаже, че животътъ безъ любовь нѣма смисълъ. И съ хиляди години то говори на хората какво трѣбва да правятъ — че трѣбва да любятъ, че умътъ не трѣбва да бѫде нито много остъръ, нито много тѫпъ. Въ нѣкои случаи трѣбва да бѫде остъръ, но, когато се намирате между умни хора, не е необходимо остроумие. Когато се намирате между неприятели, сърцето трѣбва да бѫде кораво, а между приятели — меко. Трѣбва да знаете какъ да обичате. Когато вземете една роза и я помиришите, двѣ нѣща се проявяватъ: едното — нѣжно благоухание, другото — бодили. Всѣки човѣкъ има своитѣ бодили; но тѣ, разбира се, не сѫ човѣкътъ. Бодилитѣ сѫ за ония условия на живота, когато човѣкъ трѣбва да воюва, да се брани, когато не трѣбва да бѫде много мекъ. Съ дяволитѣ не бива да си давате рандеву; срѣщу тѣхъ трѣбва да имате шипове. Но между приятели вашиятъ барутъ трѣбва да бѫде влаженъ. Има врѣмена, кога трѣбва да бѫде сухъ и кога влаженъ. Какво ще направи мѫжътъ, когато барутътъ му е сухъ и когато жена му всѣки день го задѣва? Когато се оженятъ, трѣбва и двамата да овлажнятъ барута. Прѣдъ свѣта барутътъ ви трѣбва да бѫде сухъ, за всѣка нужда... Това е една алегория, която азъ привеждамъ, за да научите всички тия отношения, които сѫществуватъ въ свѣта. вие имате приятели и казвате, че ги познавате; но, докато не научите едноврѣменно и тъмната и свѣтлата страна на вашитѣ приятели, не ги познавате добрѣ. Искате да бѫдете всѣкога добъръ; трѣбва да бѫдете добъръ при извѣстни условия, а лошъ при други. Когато разгнѣвите приятеля си, трѣбва вече да се защищавате, а, за да се защищавате, трѣбва да знаете да воювате. Ако се борите съ нѣкой неприятель, вие си вършите длъжностьта; ако воювате съ мирни или безорѫжни хора, вършите глупость. Казватъ: „Животътъ е борба“. И мѫжътъ, като се ожени, казва: „Животътъ е борба“. А съ кого воюва? Съ жена си, и жената съ мѫжа си. Народятъ имъ се дѣца, и тѣ четатъ девиза: „Животътъ е борба“ и си казватъ: „Е, ами ние съ кого ще се боримъ — братчетата съ сестричетата“. И започва борба, хванатъ се за коситѣ и, като се разплачатъ, хайде при мама и при тате. Хората иматъ девизъ! Като нѣматъ истински противникъ, тѣ си го създаватъ — мѫжъ съ жена, братъ съ сестра, свещеникъ съ своитѣ пасоми, учитель съ ученицитѣ си. Ето хора, които не разбиратъ живота. Борба трѣбва да сѫществува, обаче съ онази природа, която трѣбва да се подчини. Когато прѣдстои да разрушимъ извѣстна скала въ планината, да пробиемъ тунелъ, разбирамъ да дѣйствуваме така, но да употрѣбимъ тия срѣдства въ организирано общество, не разбирамъ. Туй показва, че хората не разбиратъ отношението, което сѫщестува между тѣхъ и тѣхния духъ, задачитѣ, които имъ налага послѣдниятъ. Апостолъ Павелъ описва въ прочетената глава какво трѣбва да бѫде това отношение. Може да ми зададете въпроса: „Нали сѫществуватъ въ свѣта хиляди отношения?" — Но ние трѣбва да изберемъ само ония, които сѫ благоприятни за насъ. Трѣбва да знаемъ, напр., отношенията на водата къмъ насъ. Ако я туримъ въ стомаха, ще има благоприятни послѣдици; ако, обаче, я туримъ въ дробоветѣ, ще произведе съвсѣмъ други послѣдици. Ако внесемъ въздухъ въ дробоветѣ, ще бѫде благоприятно за насъ, но туримъ ли го въ стомаха, ще произведе точно обратенъ резултатъ и т. н. Нѣщата иматъ отношения къмъ извѣстни удове. Трѣбва да знаемъ кѫдѣ е мѣстото на водата, на въздуха, на свѣтлината, на звука, на мириза. Вие ще кажете: „Ами че тия нѣща ние ги знаемъ — че свѣтлината е потрѣбна за очитѣ, а звукътъ — за ухото“. — Така. Но вие разбирате ли вѫтрѣшния смисълъ на тази свѣтлина? Сутринь, когато изгрѣе слънцето, какво вие си казвате? „Ха, слънцето изгрѣ“. Но, когато нѣкой каже: „Учительтъ иде“, какво подразбиратъ ученицитѣ? Всички се размръдватъ, взематъ книжкитѣ си и насѣдатъ по чиноветѣ. Щомъ изгрѣе слънцето, всѣки отъ насъ трѣбва да вземе своята книжка и да каже: Учительтъ-Духъ иде“ и да седне на чина и да се попита какво трѣбва да върши тоя день. Слънцето казва: „Ще ви прислушамъ, ще ми отговорите, ще ви прѣдамъ, и вие ще ми прѣдадете“. Туй разбира изгрѣването на слънцето. Ако всѣки день можемъ да проучимъ програмата, която нарежда нашиятъ Духъ, животътъ би текьлъ много благоприятно. „Но, ще кажете, днешното слънце мяза на вчерашното — еднакво изгрѣва“. — Не! Азъ не съмъ видѣлъ въ живота си два дена подобни единъ на другъ, и слънцето да изгрѣва еднакво; всѣки день се различава отъ други и всѣки има своята програма. И свѣтлината, която идва, не е една и сѫща: различава се отъ оная, която е дошла прѣди нѣколко дена. Въ туй именно седи величието на Божествения Духъ, Който носи неизброими богатства, невидими свѣтове и разкрива какъвъ е Богъ въ Себе Си. Той е нѣщо велико. Срѣщате единъ приятель и казвате: „Ивана, какъ го оцѣнявате?“ — „Той е високъ 1 1/2 метъръ, или 165 с.м., има гѫсти вѣжди, въздебелички бърни, обича да похапнува и да попийнува“. Но това не е важно. Дойде день вие го обиквате, и за васъ вече изчезватъ неговитѣ дебели бърни, неговитѣ външни, невидими недостатъци — почвате да виждате въ него нѣщо друго. Значи, снемате първата обвивка на орѣха, виждате неговия умъ. Ако го посадите, половината отъ орѣхитѣ, които ще роди, ще бѫдатъ за васъ, другата половина за него. Ако го изедете, какво ще се ползувате? Нѣма да се ползувате нито вие, нито Иванъ. Тъй щото, Духътъ, когато дойде, казва, че всѣки день трѣбва да посѣвате по-добри мисли, по-добри желания. Срѣщате единъ вашъ приятель, и нѣкой пѫть казвате: „Не зная какво да говоря“. Виждате, че хората бъбратъ много, а вие не знаете какво да кажете, или говорите много работи, но не онова, което ви трѣбва. Най-първо трѣбва да посадите орѣха и, слѣдъ като го посадите, тогава може да разговаряте колкото искате. Прѣди да посадите орѣха, недѣйте говори. Онзи, който е работилъ, върне се въ кѫщи и приказва: „Работихъ, уморенъ съмъ, гладенъ съмъ“. Говоренето показва извѣстни отношения, които сѫществуватъ между насъ и нашитѣ дѣйствия. Първото нѣщо, което трѣбва да правите всѣки день, то е да си зададете въпроса: „Какъвъ плодъ трѣбва днесъ да посадя?“ Ако посадите единъ орѣхъ, той слѣдъ врѣме ще принесе своитѣ богатства въ изобилие. Тази притча бихте разбрали, само когато се върнете, както ще се върнете, на онзи свѣтъ, отъ кѫдѣто сте дошли; тогава ще забѣлѣжите каква полза сѫ принесли ония добри желания и мисли, които сте посѣли, добринитѣ, които сте направили на вашитѣ ближни, приятели, жена, дѣца. Сега тия нѣща още ви сѫ тъмни. — Другъ примѣръ. Казвате си: „Този синъ сега азъ го храня, ама кой знае дали ще ме гледа нѣкога?“ „Сега го уча, та, когато остарѣя, да ме гледа“. Не очаквайте да ви гледа, когато остарѣете. Па може и да не остарѣете, може да заминете по-рано отъ него, безъ да стане нужда той да ви гледа. Казва майката: Ехъ, да имамъ дъщеря на стари години да ме гледа“. То е много криво схващане на живота. Дайте възпитание на дѣцата си и не очаквайте за васъ нищо. Ако въ тѣхъ сте посадили добъръ орѣхъ, не само ще ви гледатъ, но и ще ви обичатъ. Когато една майка не е обичана отъ своитѣ дѣца, това показва, че не е могла да ги възпита. Та, първото нѣщо, за да ви обичатъ дѣцата, е, рѫководими отъ този Духъ, да научите дѣцата да ви обичатъ. Ще заключа своята бесѣда съ едно сравнение. Има три отношения, които трѣбва да пазимъ. Въ свѣта сѫществува Богъ, сѫществуваме ние, сѫществува извѣстно общество; нѣкои турятъ на първо мѣсто себе си, като казватъ: „Азъ, послѣ обществото, а накрая Господь“. То е съвсѣмъ криво разрѣшение на въпроса. Други казватъ:„Първо обществото; азъ живѣя за народа, за обществото, послѣ идвамъ азъ, че най-послѣ Господь“. И то е лошо разрѣшение. Трети казватъ: „Първо Богъ, Господь, Духътъ ми, тогава азъ, разумната душа, която трѣбва да служа Нему, че послѣ на обществото, и най-послѣ на себе си“. Ето правилното разрѣшение. Всѣко друго разрѣшение нѣма да бѫде правилно разрѣшение. Всички погрѣшки произхождатъ отъ слѣдното. Искаме да знаемъ, обществото ли е главата, или ние. Ако на едно тѣло туримъ три глави, то нѣма нищо да свърши! Вѣчно нѣма да има съгласие въ кой пѫть да тръгне. Нѣкой пѫть се борите какво да рѣшите; това показва, че имате три глави; отсѣчете двѣтѣ, турете Господа да бѫде глава. Всѣко нѣщо трѣбва да бѫде на мѣстото си. Сега, запитайте се: кой е вашъ глава. Ако кажете, че е Господь, бихъ се радвалъ. Турете Господа начело. А знаете ли какво ще бѫде тогава вашето състояние? Нѣма да има въ васъ двоумѣние, страхъ, трепети, ще имате воля, ще бѫдете смѣли, рѣшителни, умни, добри хора. Ще бѫдете богати въ всѣко отношение — каквото хванете съ рѫка, злато ще става. Нѣкои ги е страхъ отъ паритѣ; само глупавитѣ ги е страхъ. Защо? Защото духомъ сѫ слаби. Знаете какво казва прѣданието за праведния Йовъ — че ималъ червеи и, като ги подарявалъ на нѣкой просякъ, червеитѣ се прѣвръщали въ жълтици. Ако бѫдете и вие като Йова, червеятъ, който дадете, ще се прѣвърне въ злато. Вие често онеправдате червеитѣ, но и тѣ извръшватъ отлична работа въ свѣта, съврѣменниятъ свѣтъ дължи много на тѣхъ. Като ги хване Господь съ рѫка и ви ги даде, тѣ се прѣвръщатъ въ златни монети. А какво е това злато, тази монета, която ви дава Господь? Придобивате знания и опитность. Една умна жена, която вземе сѣрява, мръсна вълна, какво прави съ нея? Изпира я, извлача я, изприда я и изтъча платъ; глупавата, напротивъ, като я види така мръсна, ще я хвърли навънъ. Колко пѫти и Господь ви е далъ Духъ, и вие сте Го отхвърляли! Правилото какво изисква? Като се върнете вечерно врѣме отъ работа, да снемете раницата отъ гърба си и да я оставите въ антрето, всички вземания-давания, които имате, и тѣхъ да оставите въ антрето; да влѣзете въ стаята си свободни, като че въ свѣта нѣма никакви вземания-давания за васъ, и да кажете: „Благодаря на Господа за това, което ми е далъ“; наяжте се хубаво, поблагодарете Му пакъ: и сутриньта, като станете, вземете изново раницата или тевтеритѣ и тръгнете на работа. Ние какво правимъ? Дойдемъ вечерь и си легнемъ съ пълна раница на гърба и цѣла нощь се мѣтаме въ леглото. Духътъ казва: „Снемете раницата си: не ѝ е мѣстото тукъ“. Сѣдаме да ядемъ, тежко ни е; защото имаме раница на гърба си. Трѣбва да я снемемъ и се нахранимъ. Това е то посланието на Духа. Нѣкои хора били грѣшили; оставете този въпросъ вънъ, въ антрето: немà Господь не знае, че хората грѣшатъ; ние ли ще оправимъ свѣта? Има кой да го оправи. Вечерь, като се върнемъ, трѣбва да поблагодаримъ на Бога, че ни е пратилъ между тия грѣшни хора, за да ни дадатъ добри уроци. Като срѣщнемъ такъвъ, трѣбва да му кажемъ: „Много добрѣ си носишъ раницата“. Той е грѣшникъ и въ туй състояние той е човѣкъ съ раница. Единъ день тя ще му слѣзе отъ гърба. Нѣкой е грубъ, киселъ; защо? Защото не е снелъ раницата отъ сърцето си. Други не може да мисли; защо? Нека снеме раницата отъ ума си, и тогава ще мисли добрѣ. Сега, ще приведа още единъ примѣръ и ще заключа. Има двѣ крайности, двѣ противоположности въ дѣйствителния животъ, които трѣбва всѣкога да имаме прѣдъ видъ; това сѫ: доброто и злото — два полюса, крайнитѣ допирни точки на земния човѣшки животъ. Въ старо врѣме нѣкой си царь ималъ двѣ дъщери; голѣмата била много красива и стройна, но имала много лошъ езикъ; малката била много добра по душа, но много грозна по лице. По причина на тия имъ външни и вѫтрѣшни недостатъци, никой отъ околнитѣ княжески синове не искалъ да имъ прѣдложи рѫка. Загриженъ бащата за бѫдещето на своитѣ дъщери, понеже оставалъ безъ наслѣдници, рѣшилъ да свика съвѣтъ отъ най-мѫдритѣ хора на своето царство, да му посочатъ пѫть отъ това безизходно положение. Между многото добри съвѣти, които прѣдлагали всички, най-стариятъ измежду тѣхъ и, впрочемъ, най-мѫдриятъ далъ слѣдния съвѣтъ: „Ти — казалъ той на царя — ще направишъ една странноприемница въ полза на всички, и първитѣ двама млади мѫже, които дойдатъ въ нея, тѣ ще бѫдатъ твоитѣ двама зетове, които сѫдбата ти отрежда“. Добриятъ баща помислилъ, че, може би, сѫдбата ще се усмихне на побѣлѣлитѣ му коси и ще му изпрати знатни лица, отъ нѣкои царски домове. Когато страннопроемницата била свършена и отворена, първитѣ посѣтители били, дѣйствително, двама млади момци. Обаче, за голѣмо очудване на бащата, единиятъ отъ тѣхъ билъ слѣпъ, а другиятъ — глухъ. Изненаданъ отъ това, царьтъ извиква стария мѫдрецъ и му казва: „Каква е тая работа — единътъ е слѣпъ, а другиятъ — глухъ? Какъ ще я уредимъ — не виждамъ“. — „Ще Ви кажа — отговорилъ мѫдрецътъ — глухия ще ожените за красивата си дъщеря, а слѣпия — за грозната“. Така сторилъ и царьтъ. И наистина, двата брака излѣзли щастливи: дъщеритѣ му добрѣ прѣкарвали. По едно врѣме зетоветѣ почнали да се стѣсняватъ вѫтрѣшно отъ своитѣ недѫзи. Тоя, който билъ глухъ, когато неговата жена викала и сипѣла отгорѣ му всички проклятия, повдигалъ раменѣ и си думалъ: „Така е то, когато е лишенъ човѣкъ отъ едно чувство. Вѣрвамъ, тя говори божествени работи, но нали не мога да ги разбера, това е моето нещастие. Бихъ далъ всичко въ този свѣтъ, само да мога да чуя поне една отъ сладкитѣ ѝ думици“. Слѣпиятъ отъ своя страна, като слушалъ умния и сладъкъ говоръ на своята жена, излиянието на нейната душа, думалъ си: „Колко прѣкрасно сѫщество е тя! Колко хубава трѣбва да е! Но нали съмъ слѣпъ — това е голѣмото мое нещастие въ тоя животъ. Бихъ далъ всичко, да можехъ поне за единъ мигъ да видя външния образъ на това божествено съкровище“. Достига това до ушитѣ на царя, и той повиква стария мѫдрецъ и го помолва да му каже, не може ли нѣкакъ да се измѣни сѫдбата на двамата му зетове, да се избавятъ отъ своитѣ недѫзи. „Може казалъ маститиятъ старецъ — но ще се развали тѣхното щастие и блаженство на земята“. Ако Богъ те е свързалъ съ красивата царска дъщеря и те е лишилъ отъ слухъ, да не ти е жалко, че не чувашъ гласа ѝ. Наслаждавай се отъ вида ѝ и благодари. Не искай да чувашъ думитѣ ѝ, да не би да се огорчишъ и дойдешъ въ противорѣчие съ себе си. Двѣ добрини на земята не може да се събератъ на едно мѣсто. Ако Господь те е свързалъ съ грозната царска дъщеря и те е лишилъ отъ зрѣние, отъ врѣменнитѣ илюзии на земния животъ, пакъ благодари. Наслаждавай се на добрия ѝ говоръ, на сладкия ѝ езикъ; не искай да видишъ нейния външенъ видъ и образъ, защото ще изгубишъ и това, което имашъ. Доброто не всѣкога е облѣчено въ царска мантия. Доброта и красота само на Небето живѣятъ заедно. Тукъ, на тоя свѣтъ, тъй е — добро и зло се редуватъ въ човѣшкия животъ. Ако въ единъ животъ Богъ те свръзва съ злото, благодари Му. Не се утѣснявай. Не знаешъ дълбокитѣ причини защо това е сторено. Знай, че цѣльта е за добро. Съ врѣме ще разберешъ великата любовь на Небето. Ако въ другъ животъ те свърже съ доброто, благодари Му и не желай да облѣчешъ царска мантия и да се любувашъ на своя изгледъ. Не търси да примиришъ доброто и злото въ себе си: то е невъзможно. Това ти се дава, за да се учишъ да познавашъ дълбокитѣ работи на живота на Духа. Твоитѣ недѫзи ще се махнатъ, когато сърцето ти се отвори, Духътъ дойде и душата ти се съедини съ Него. (Бесѣда държана на 20 априлий 1914 г. въ София)
  9. 1914_03_23 Житното зърно

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Житното зърно. „Ако житното зърно, паднало въ земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плодъ“. Ев. Иоанъ 12: 24. Житното зърно е емблемата на човѣшката душа. То прѣдставлява велика история въ развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листата на житното зърно, да прослѣдите неговата история, щѣхте да разберете напълно историята на човѣшката душа. Както житното зърно пада въ земята и умира, както то пониква, израства и дава сѣме, сѫщото става и съ човѣшката душа. Може би, прѣдъ васъ житното зърно да прѣдставя нѣщо много скромно, нѣщо, което нѣма никаква цѣна — 1/16-хилядна часть отъ килограма: на колко бихте спаднали неговата цѣна, когато единъ килограмъ струва единъ грошъ? — обаче въ житното зърно има сила, възможность, духъ на самоотричане, съ която сила то храни себе си и другитѣ. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никакъ за житното зърно, не знаете каква радость то внася въ васъ, какви мисли то носи. вие не знаете неговия произходъ. Хората не го оцѣняватъ, кокошкитѣ сѫщо — никой не го оцѣнява. Но то е една велика загадка въ свѣта. Сега, какво се крие въ това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземемъ българската буква Ж, съ която начева думата, тя напълно съотвѣтствува на житното зърно — долу двѣ крачета, корени, горѣ двѣ клончета. Като го посѣемъ, то ни показва накѫдѣ трѣбва да се стремимъ. Житното зърно ни казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ Оногози, отъ Когото сме излѣзли — къмъ Бога; че, за да се стремимъ къмъ Бога, трѣбва да се разклонимъ, да пуснемъ клончета, да зацъфтимъ, да вържемъ храна за свѣта, т. е. „да помагате и да се жертвувате за своитѣ ближни, както азъ правя“. И затуй казва Христосъ на друго мѣсто: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, Който съмъ слѣзълъ отъ Небето“. И хлѣбътъ, отъ какво става? Отъ житното зърно. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че тѣхниятъ животъ е нещастенъ, всички сѫ недоволни — и царе и князе; като започнете отъ най-високия до най-долния, сѐ искатъ нѣщо и, като имъ се даде, пакъ сѫ недоволни и пакъ искатъ. А попитайте ги защо сѫ недоволни. Търсятъ нѣщо повече. Но нека се обърнемъ къмъ историята на житното зърно. Когато го посѣятъ въ земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово мѣсто? Ще кажете: „Свърши се съ насъ, изчезна нашиятъ животъ, изгни!“ Но въ житното зърно има повече вѣра, отколкото у насъ. Когато е погребано въ почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на слънцето и, щомъ първитѣ негови лѫчи се появятъ, казва си: „Азъ нѣма да умра, азъ ще възкръсна и ще принеса плодъ за други“, и въ него се заражда енергия, и то почва да се стреми къмъ слънцето. Завръзва, узрѣва. Но хората не го оставятъ: взематъ сърпъ и го изрѣзватъ. Неговитѣ страдания не се свръшватъ тукъ: слѣдъ като го ожънатъ, стѣгатъ го въ снопи, послѣ бодватъ го съ вили и го мѣтатъ въ колата, занасятъ го на гумното и го слагатъ едно връзъ друго на голѣми, като планини, купи. Слѣдъ това прѣкарватъ надъ него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бѣхте на негово мѣсто? Прѣзъ този процесъ минава и човѣшкиятъ животъ. Ще попитате: „Защо трѣбва да минемъ прѣзъ всичкия този процесъ?“ — Човѣкъ трѣбва отъ този примѣръ съ житното зърно да извлѣче поука. Минатъ диканята и копитата на коня надъ житното зърно, извадятъ го и го слагатъ въ хамбара. Но мѫкитѣ му и тукъ не се свръшватъ: прѣсѣватъ го, лошитѣ зърна падатъ отдолу, хубавитѣ оставатъ горѣ, турватъ го въ чували и хайде на воденицата, подъ ония два тежки камъка да го търкатъ и смажатъ съвсѣмъ. Ако бѣхте на мѣстото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било животъ и свѣтъ, който Господь създалъ!“ Но житното зърно има велико търпѣние; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждатъ го изъ воденицата на брашно, донасятъ го въ кѫщи, но пакъ не го оставятъ на мира; запретне се пъкъ сега жената съ своето сито, прѣсѣва го, едно хвърля, друго изсипва въ нощвитѣ, туря му квасъ и замѣся хлѣбъ. Вие да сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Нашитѣ страдания се свършиха вече“. Не! като втаса, хайде въ пещьта вѫтрѣ, и, като го извадятъ отъ тамъ, виждаме ония хубави съмуни. Ако сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетнѣ, нашитѣ страдания се свършиха!“ Но, като мине малко, почватъ да чупятъ тия хубави съмуни и да ядатъ. Житното зърно по такъвъ начинъ влиза въ стомаха, образуватъ се сокове, които влизатъ въ нашия умъ, и какво става? Въ нашия мозъкъ се образуватъ велики мисли, въ нашето сърце — нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашитѣ чувства, то се излива въ перото на писатели и поети, излива се въ лѫка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не бѣше прѣкарало процеса на туй развитие, никога не бихме видѣли тия хубави нѣща въ природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христосъ: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ“. А за да бѫде човѣкъ живъ, трѣбва да бѫде въ общение съ своята срѣда, да се впусне въ нея да помага и да му помагатъ. Както житното зърно е минало прѣзъ този процесъ, и ние трѣбва да се жертвуваме по сѫщия начинъ. И жертвоприношението не е толкова тежко. Сега, нека се обърнемъ къмъ историята на Христовия животъ, къмъ историята на еврейския народъ. Какъ ще си обясните това противорѣчие: единъ народъ чака съ хиляди години своя Избавитель, своя Царь да дойде и му даде свобода, а въ това врѣме, когато Той се явява, именно еврейскитѣ първосвещеници и князе се оплакватъ противъ Него? Вие бихте казали, че, ако Христосъ би дошълъ въ наше врѣме, щѣхте да постѫпите по-добрѣ. Съмнѣвамъ се. И ще ви приведа единъ фактъ. Вижте какъ постѫпва мѫжътъ съ жена си и обратното, и ще знаете какъ щѣхте да постѫпите съ Христа. Когато Истината се яви въ свѣта, Тя нѣма да се облѣче въ празнична прѣмѣна, а въ най-скромна дреха, и затова и Христосъ се яви между еврейския народъ въ тази проста форма. Тази е причината, дѣто хората не могатъ да проумѣятъ Истината. Такива сѫ законитѣ на този свѣтъ. Но има и другъ законъ въ свѣта, който се проявява въ слънчевата свѣтлина. Когато слънцето почне да свѣти върху всички зародиши и сѫщества на земята, тази свѣтлина, която у човѣка произвежда радость и веселие, у други произвежда умраза и злоба. Свѣтлината, която у едни докарва разположение, прави други свирѣпи! Свѣтлината и топлината върху единъ вълкъ го каратъ да мисли кѫдѣ може да намѣри овце да ги изеде; като паднатъ сѫщитѣ върху единъ крадецъ, той ще почне да мисли какъ да ви открадне пари; паднатъ ли върху човѣкъ, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намѣри нѣкой бѣденъ човѣкъ да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълкъ, той ще образува хубави зѫби и нокте; дайте го на рибата, тя ще образува хубави луспи. Физиолозитѣ не могатъ да обяснятъ този процесъ. Всѣко сѫщество приспособява храната, топлината и свѣтлината съобразно съ своето развитие и понятие. Тоя законъ може да разберете, като опитате тия два противоположни свѣта. Не може да ви се обясни защо у хората сѫществува злото, защо тѣ прѣдпочитатъ умразата прѣдъ любовьта, лъжата прѣдъ истината. Това не можемъ да обяснимъ; много въпроси „защо“ ще останатъ необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „азъ искамъ“. Защо трѣбва да искаме? Има единъ законъ, който казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ напрѣдъкъ. Христосъ казва, че, ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава самό на този свѣтъ. Какво нѣщо е самотията въ живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човѣкъ. Да се размножавашъ — това е смисълътъ на живота. Всички страдания въ свѣта произлизатъ отъ това, че хората искатъ да живѣятъ сами за себе си. Всѣкога злото се ражда отъ това желание да бѫдемъ сами и да станемъ центъръ на свѣта. А въ божественитѣ закони това нѣщо е немислимо. Нашитѣ мисли и желания прѣтърпѣватъ крахове, защото ние ги градимъ на пѣсъкъ. Въ свѣта можемъ да бѫдемъ щастливи, тъкмо когато живѣемъ за Господа. И трѣбва да живѣемъ за Него. Обяснението на това нѣщо намираме и въ самата природа. Когато слънцето изгрѣва сутринь, то изгрѣва за всички, защото то всички обича; то е внимателно къмъ всички сѫщества, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ, и затова всички отправятъ очи къмъ него. Отъ тамъ иде тази енергия, която ви възкръсява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трѣбва да влѣземъ въ него? То ни казва да се възползуваме само отъ благата, които ни дава, и както то озарява свѣта, така и ние трѣбва да пръскаме свѣтлина, просвѣщение на окрѫжаващитѣ насъ. Въ нашия умъ има нѣкои прѣвратни понятия, които произлизатъ отъ нашия индивидуаленъ животъ. Напр., ако влѣзете въ една кѫща, въ която има само единъ прозорецъ, а има посѣтители 20 — 30 души, вие ще имъ кажете: „Вие нѣмате право, азъ само искамъ да гледамъ“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бѫдатъ лишени отъ неговата свѣтлина, а вие трѣбва да позовете и тѣхъ да го видятъ, да имъ покажете пѫтя да излѣзатъ изъ тази кѫща и да видятъ свѣтлината. Затова не е хубаво човѣкъ да държи много хора при себе си, защото никога не могатъ всички извднъжъ да се ползуватъ отъ слънчевата свѣтлина и топлина. Трѣбва да имъ кажемъ да излѣзатъ вънъ. Затуй казва Исусъ; „Който люби себе си, трѣбва да излѣзе вънъ“; и на друго мѣсто „Който люби баща си и майка си повече отъ Мене, не е достоенъ за Мене“. Та, ако едно сѫщество се приближи много до прозореца, то ще затули цѣлия хоризонтъ за другитѣ. Дръжте се 20 — 30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. Съ това Иисусъ иска да каже, че животътъ не се съдържа въ материалнитѣ блага; тѣ сѫ само едно просто помагало тъй, както учебницитѣ, плочитѣ, писалкитѣ прѣдставятъ помагала за ученицитѣ. Да не мислите, че Господь е приготвилъ за васъ само тия дребни нѣща: Той ви е приготвилъ по-велики нѣща. Попитайте една жаба какви сѫ нейнитѣ схващания за живота; тя ще каже: „Надъ блатото, въ което азъ живѣя, искамъ повечко мухички да хвърчатъ, и да сѫ по-близко, да ги хващамъ“. И когато нѣкога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухитѣ: като дойдатъ по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървимъ по тази стълба нагорѣ, да не мислимъ, че сме вече на върха на своето развитие: въ тази стълба на развитие между насъ и пѫтя, къмъ който се стремимъ, има още много пѫть да се извърви. Разстоянието между човѣцитѣ и ангелитѣ е толкова голѣмо, има почти такова отношение, каквото има между единъ главочъ, отъ който се е образувала жабата, и човѣка. Отъ гледището на ангелитѣ, ние сме още жабички. Казватъ нѣкои: „Нали хората сѫ направени по образъ и подобие Божие?“ Но тѣ още не сѫ добили такъвъ образъ и подобие. Вие виждате какво вършимъ. За да кажемъ: „Ние сме направени по образъ и подобие Божие“, трѣбва да имаме чертитѣ на Бога. А какви сѫ Неговитѣ черти? Тѣ сѫ Добродѣтель, Любовь, Мѫдрость и Истина. Добродѣтельта изключва злото, любовьта — умразата, мѫдростьта — безумието, истината — лъжата. Изключени ли сѫ тия нѣща у насъ, ние имаме подобие Божие; не сѫ ли изключени, ние сме още жабички. Нѣмамъ нищо противъ тази жаба; тя трѣбва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живѣе въ едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремежъ да хвърчи изъ въздуха, иска да възприеме вибрациитѣ на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкътъ яде овце? Той трѣбва да яде овце, за да стане кротъкъ, защото, като ядемъ добри работи, ставаме добри. Артисти сѫ правили опитъ, когато сѫ искали да играятъ роль на идеална любовь, да се хранятъ дълго врѣме съ овче месо, защото това месо прѣдразполага къмъ такива чувства. Слѣдователно, вълкътъ има право да яде овце, ако иска да стане кротъкъ. И непрѣмѣнно ще стане такъвъ, защото сега вълкътъ е много по-кротъкъ, отколкото е билъ нѣкога. И дѣто хората ядатъ овце и кокошки, ще ви кажа, че тѣ ядатъ овце, защото искатъ да станатъ хубави, ядатъ и кокошки, защото искатъ да станатъ и крилати като ангелитѣ. И имате право да се храните съ тѣхъ. Злото не е въ яденето. Когато забраняватъ да се яде извѣстна храна, то става отъ съображението да се не причинява страдание на сѫществото, което се употрѣбява за тази храна. Казвамъ, че можете да ядете. Ще отидете въ курника и като хванете кокошката, ако не крѣкне, можете да я заколите и изѣдете. Щомъ изкрѣка, оставете я. Сѫщо и овцата — щомъ заблѣе, оставете я: тя иска да живѣе. Слѣдователно, вие трѣбва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искатъ да живѣятъ въ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, и, който Ме яде, ще има животъ вѣченъ“. За да можемъ да разберемъ думитѣ Христови, трѣбва да се очистимъ: да очистимъ зрѣнието, да очистимъ и ума си. Нашиятъ умъ е едно прѣкрасно орѫдие, когато знаемъ какъ да го употрѣбяваме; но той е и много опасно орѫжие, когато не умѣемъ да си служимъ съ него. Когато орете съ рало една непосѣта нива, за да я засѣете, това е ваше право; вие вървите по естественъ законъ; Но, когато разоравате една вече засѣта нива, вършите глупость. Нѣкои хора казватъ: „Ние трѣбва да мислимъ и да критикуваме“, защото науката безъ критика не могла. Да критикувате, но какъ? Критика, като хирургията — да изрѣзвате болно мѣсто отъ човѣшкото тѣло, разбирамъ, тя е полезна, но да изрѣзвате здраво мѣсто, не разбирамъ. Да бѫде човѣкъ такъвъ хирургъ не е мѫчна работа: всѣки може, като вземе трионъ, да прѣтрие крака на нѣкого; всѣки отъ васъ има тая способность, но малцина сѫ ония, които знаятъ да вършатъ правилно своята хирургическа операция. За да се научимъ, непрѣмѣнно трѣбва да се обсебимъ отъ закона на добродѣтельта и на любовьта. Когато ви говоря за любовьта, не разбирайте, че азъ проповѣдвамъ едно учение на миръ и спокойствие; човѣкъ, който иска да люби, трѣбва да опита най-голѣми страдания въ свѣта; който не е страдалъ, той не може да изпита този божественъ принципъ на любовьта. За да обичаме Бога, трѣбва да сме готови да се жертвуваме, както Богъ се жертвува за насъ. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! дай това, което ни трѣбва“. „Дай, дай, дай!“ — ето какъвъ зовъ се носи отъ единия до другия край на свѣта. И никога паритѣ не сѫ били тъй евтини, както днесъ; всѣки отъ насъ днесъ взима, може-би, 3 — 4 пѫти по-голѣма заплата, отколкото едно врѣме сѫ взимали хората, и пакъ нѣмаме достатъчно. Паритѣ сѫ обезцѣнени, защото нѣма какво да съотвѣтствува на тѣхъ. А то трѣбваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. вие казвате: „Господи! искамъ да бѫда красивъ, искамъ да бѫда богатъ“. вие искате да обсебите много нѣща, а знаете ли, че то е нещастие за васъ, защото, щомъ станете богати, всѣки ще мисли да ви направи зло, и, за да се упазите, ще ви сѫ потрѣбни хора, както богатитѣ американци взиматъ по 3 — 4 гавази да ги пазятъ, защото на всѣка крачка искатъ да ги изнудватъ. А намъ трѣбватъ не богатства, а ония основни нѣща, които правятъ живота добъръ. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и, слѣдователно, трѣбва да се повърнемъ къмъ този основенъ принципъ — да развиемъ и облагородимъ сърцето си. Злото не се гнѣзди въ ума, а въ сърцето. Всѣки отъ насъ трѣбва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пѫти, като слугинитѣ, да лъже, да мисли зло и т. н. Господь казва въ Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грѣшкитѣ на хората и иска отъ насъ не друго, а да му отворимъ сърцето си, да влѣзе Той въ него. Ще кажете какъ? По сѫщия начинъ, както отваряме прозореца да влѣзе свѣтлина въ нашата стая. Казано е: „стая, кѫдѣто влиза свѣтлина, лѣкарь не влиза, болесть не царува“, или: „кѫдѣто свѣтлина не влиза, отъ тамъ лѣкарь не излиза“; сѫщо тъй въ онова човѣшко сърце, въ което е влѣзълъ Господь, дяволъ не влиза. Господь е именно лѣкарь въ този смисълъ. Лѣкарьтъ, като дойде, каже: „Ти трѣбва да ядешъ повече, трѣбва да пиешъ повече, трѣбва да направишъ еди-какво и еди-какво“, и ние търпимъ, търпимъ, докато най-послѣ гръбнакътъ ни се прѣчупи. Ние често мязаме на онзи камиларь, който пѫтувалъ прѣзъ пустинята и чиято камила едва носила товара; като намѣрилъ на пѫтя една лисича кожа, метналъ я отгорѣ на камилата, но отъ това гръбнакътъ на камилата се прѣчупилъ, и товарътъ останалъ тогава въ пустинята. Гърбътъ на камилата може да носи само извѣстно количество тежина. Камилата — това сме ние: ние сме, които пѫтуваме, и, ако туримъ на гърба си повече товаръ, отколкото можемъ да носимъ, единъ день ще спънемъ своето развитие. Азъ съ това не ви прѣпорѫчвамъ сиромашия; азъ ви прѣпорѫчвамъ богатства въ трояко направление — не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото тѣ могатъ да бѫдатъ щедри. И когато Христосъ казва: „Събирайте съкровища“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя вашъ капиталъ въ Небето, за да може Богъ отъ лихвитѣ да храни бѣднитѣ хора на земята. Не сѫ ангелитѣ, които изработватъ нашето спасение, ние сами трѣбва да извършимъ това. И имаме всичкитѣ условия да го извършимъ. Законътъ не е да бѫдемъ всички еднакво учени; всѣки трѣбва да знае толкова, колкото му е потрѣбно. Нѣкой казва: „Мозъкътъ ми е малъкъ“; азъ му отговарямъ: „Ако не можешъ да гледашъ малъкъ конь, какъ ще можешъ да гледашъ по-голѣмъ; ако имашъ малко сърце и не можешъ да го управлявашъ, какъ ще управлявашъ друго по-голѣмо сърце, което има по-голѣми желания?“ Какво трѣбва да правимъ? Не трѣбва да мислимъ за бѫдещето, а да използуваме всички блага, които ни дава днешниятъ день, за добро; той ни носи всички бѫдащи блага. Законътъ е такъвъ, че Богъ, Който е далъ условия за този день, ще ги даде и за другитѣ: нѣма защо да мислимъ какво ще стане съ насъ въ бѫдаще, а трѣбва да бѫдемъ спокойни; има извѣстни закони, които регулиратъ отношенията на хората. Че може нѣкой да направи пакость, това не е никакъ произволно; то ще стане по самия законъ. Всѣко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всѣка мѫчнотия ще разкрие за васъ новъ хоризонтъ. Туй можете да провѣрите всѣкога, и затова не трѣбва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случатъ. Нѣкои ме питатъ по политическия животъ на България: „Какво ще стане съ нея?“ — Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правятъ малко разтривка — туй е всичкото. Снели сѫ ѝ малко отъ товара; дали сѫ ѝ нова опитность и задача за разрѣшение. Ние не седнемъ да мислимъ разумно върху законитѣ, които регулиратъ живота, а търсимъ виновнитѣ. Кой е виновенъ, кажете? Виновнитѣ сега нѣма да ги намѣрите. Виновенъ е индивидуалниятъ животъ на човѣка. Когато човѣкъ иска да стане царь на хората, той е виноватъ. И оня, който иска да свали единъ царь, и той е виноватъ. Безразлично е за насъ, кой е царь — единъ или другъ, трети или четвърти: всички вървятъ по единъ и сѫщи пѫть. Не казвамъ, че човѣкъ не трѣбва да желае да стане царь или царица. Но кому? На себе си, на своя умъ, на своето сърце, на своята воля. Какъ сѫ вашитѣ подданици — вашитѣ мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте редъ и порѣдъкъ въ себе си? вие първи дайте образецъ на свѣта. Какъвъ ще бѫда азъ проповѣдникъ, когато се обръщамъ къмъ хората и казвамъ: „Бѫдете щедри“, а самъ съмъ скѫперникъ; казвамъ; „Не крадете“, а самъ крамъ; казвамъ: „Не лъжете“, а самъ лъжа? Учитель, който учи хората, трѣбва да бѫде моделъ — самъ да дава примѣръ. И Иисусъ, когато слѣзна да учи хората, пръвъ имъ даде модела, и, ако ние усвоимъ Неговото учение, свѣтътъ веднага ще се измѣни. Въ насъ е скрита една динамическа сила, която не умѣемъ да използуваме, защото не знаемъ какъ да работимъ. Единъ трънъ се изпрѣчилъ еднъжъ на едно шосе и заприщилъ пѫтя на хората; минавали пѫтници, удряли го съ криваци, но, колкото го удряли, толкова повече той расълъ, докато почнали да се прѣкатурватъ колата. Намѣрили се всички въ чудо; но дошълъ единъ съ трънокопъ и казалъ: „И азъ да покажа своето изкуство“ и започналъ отдалечъ — отдалечъ да подкопава коренитѣ; трънътъ отначало почналъ да се смѣе и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направятъ, та ти ли ще ме уплашишъ?“ Но търнокопътъ копалъ по-издълбоко, и трънътъ по едно врѣме рекълъ: „Този синъ майчинъ ми намѣри слабото мѣсто“. Докогато и вие не турите търнокопъ да работи въ васъ, всѣкога трънътъ ще ви се смѣе и ще казва: „Азъ ще израсна повече“. Това е една алегория, която трѣбва да схванете. Кой е този търнокопъ? Мислете и намѣрете. Ние трѣбва да бѫдемъ винаги на мѣстото на сѫдия. Напр., въ американската гражданска война довели двама прѣстѫпника, единиятъ билъ слѣпъ, а другиятъ — безъ крака; прѣстѫплението имъ състояло въ слѣдното: ходили да крадатъ ябълки; градинарьтъ ги хваналъ и ги докаралъ прѣдъ сѫдията; но слѣпиятъ взелъ да казва: „Азъ съмъ слѣпъ, азъ не крадохъ ябълки, но си прострѣхъ рѫцѣтѣ и взехъ нѣкои отъ земята“; а онзи, безъ крака, взелъ да вика: „Азъ нѣмамъ крака и не мога да ходя да крамъ“. Сѫдията, слѣдъ като размислилъ, рекълъ: „Турете куция върху гърба на слѣпия“ и добавилъ: „Този, който има очи, е намѣрилъ ябълката, а онзи, който нѣма крака, а има рѫцѣ, е бралъ ябълкитѣ“. И дѣйствително, така сѫ ги хванали. Такъвъ е и човѣкътъ всѣки отдѣлно състои отъ двѣ сѫщества, едното слѣпо, другото безъ крака. Когато Господь ги хване на мѣстопрѣстѫплението, всѣко отъ тѣхъ вземе да казва: „Не съмъ бралъ, не съмъ пипалъ, не съмъ стѫпилъ съ кракъ“; но Господь казва: „Турете едина върху другия“, и така ги сѫди. Кой е този безъ очитѣ? Човѣшкиятъ инстинктъ. Оня безъ краката? Човѣшкиятъ умъ. И двамата кажатъ: Хайде да пооткраднемъ“, качатъ се и тръгнатъ да крадатъ ябълки, и, като ги хванатъ, единиятъ казва: „Защо ме биете?“ и другиятъ казва: „Защо ме биете?“ но и двамата сѫ виновни. Еволюция е потрѣбна за насъ; насъ ни очакватъ по-голѣми блага; но трѣбва да станемъ доста умни, доста добри, да възмѫжеемъ, за да ни се повѣри това наслѣдство. Тия три нѣща, които изброихъ — добродѣтель, правда, мѫдрость — сѫ велики богатства, и, когато вие ги притежавате, ще бѫдете здрави и щастливи. Но, ще кажете: „Какъ можемъ да приложимъ това учение въ свѣта?“ — Не се изисква отъ насъ ние да оправимъ свѣта: свѣтътъ е оправенъ, въ свѣта нѣма анормалности, всичко върви по опрѣдѣленъ редъ; събитията, естествени или политически, знаемъ защо идватъ, нѣма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо — индивидуалното изправление на личностьта въ свѣта, била тя мѫжъ или жена. Когато се изправи личностьта, ще се изправятъ нейнитѣ дѣца — синове и дъщери, а когато се изправятъ тѣ, ще се изправятъ и тѣхнитѣ ближни и цѣлиятъ свѣтъ самъ по себе си. Какъвто е квасътъ, такова ще бѫде и заквасеното. Този е принципътъ, който е положилъ Христосъ, и Христосъ дѣйствува, за да се осѫществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататъкъ, така и свѣтътъ ще се подеме и ще се измѣни къмъ по-добрѣ. Въ този свѣтъ има голѣмо безпокойствие, защото всички ония, които не могатъ да завиятъ пашкулъ, се опасяватъ какъ ще прѣкаратъ зимата, която наближава, Прѣобразованието, слѣдователно, трѣбва да стане въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ нашата воля, и, когато стане това прѣобразование, ще почувствуваме, че у насъ има извѣстна вѫтрѣшна сила. Ние тогава ще дойдемъ въ съприкосновение съ ония по-висши сѫщества, които сѫ напрѣднали и които наричаме светии. Като влѣземъ въ свръзка съ тѣхъ, нашиятъ умъ ще се просвѣти, както ученицитѣ се просвѣтяватъ между своитѣ учители. Светиитѣ сѫ учители на човѣчеството, и ние всинца трѣбва да се рѫководимъ отъ тѣхъ — тѣ учатъ свѣта какъ трѣбва да живѣе. Но, ще кажете вие: „Кѫдѣ сѫ тия учители; на кое мѣсто сѫ? Ние имъ виждаме образитѣ въ черква“. Всѣко нѣщо си има сѣнката, и по нея ние можемъ да намѣримъ прѣдмета, Вашитѣ желания въ свѣта сѫ една сѣнка, вашитѣ стремежи сѫщо; вие искате да разберете сѫщностьта, трѣбва да вървите по закона — отъ сърцето нагорѣ, къмъ вашия умъ, да мислите за Бога. Какъ да си прѣдставимъ Бога? Ние можемъ да си Го прѣдставимъ като най-добъръ, съвършенъ Човѣкъ, въ Когото нѣма никаква злоба, никаква умраза, Който обича хората, както истински баща обича дѣцата си — такова е отношението на Бога спрѣмо насъ. Какъ мислите вие, Той слуша ли ни сега или не? Той слуша и работи въ нашитѣ умове. Разположението, което имаме всѣки день, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добрѣ всѣки день, когато изгрѣе, така и щастливитѣ минути въ живота се дължатъ на това вѫтрѣшно слънце, което ни е огрѣло. И въ духовния животъ има изгрѣване и залѣзване. На зрѣла възрасть слънцето възхожда - вие сте на пладне, въ старость вие залѣзвате, за да изгрѣете пакъ. Господь ще изгрѣе въ сърцата и умоветѣ на мнозина, но и за мнозина пъкъ нѣма да изгрѣе. Ония, въ които Господь изгрѣе, ще почувствуватъ радость и веселие, а ония, за които нѣма да изгрѣе, ще кажатъ: „За насъ животътъ е нещастие, скръбь, страдание“. Тѣ трѣбва да почакатъ. Защо? Защото нѣма у тѣхъ условия да изгрѣе; защото, ако изгрѣе прѣждеврѣменно, ще бѫде нещастие за тѣхъ. По-добрѣ е сега да си починатъ. Не казвамъ, че ще умратъ — ни най-малко; азъ ви цитирамъ единъ законъ. Когато се говори за залѣзване, всѣки мисли за умиране. Какво нѣщо е умиране? Това е прѣдположение. Всѣки отъ васъ трѣбва да е умиралъ, за да може да разправи какво нѣщо е смърть; а сега само си въобразява. Въ единъ свой разказъ Толстой ето какво говори: Срѣща единъ руски монахъ на 85-годишна възрасть, съ бѣла брада, и го запитва: „Какви бѣха причинитѣ, които те заставиха да станешъ монахъ?“ И монахътъ разправилъ вкратцѣ своята история така: „Азъ съмъ отъ княжеска фамилия; когато бѣхъ между 21 — 25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженятъ за една княгиня; въ това врѣме паднахъ въ летаргически сънь, дойдоха лѣкари, пипаха ми пулса — „сърцето е спрѣло, той е умрѣлъ“ забѣлѣжиха тѣ и рекоха да ме погребатъ; казахъ въ себе си: „нимà това е смъртьта?“ не можехъ да дамъ знакъ, че съмъ живъ; идва годеницата и баща ѝ, и слушамъ той я кани да поплаче — „да кажатъ хората, че си го обичала“, „никога не съмъ го обичала, а обичамъ богатствата му“, отговори тя; а азъ си рекохъ: „ако Господь ме повърне въ свѣта, азъ ще захвана другъ животъ“; колко е тежко да си живъ и да не можешъ да кажешъ, че си живъ; да виждашъ, че плачатъ всички, и не можешъ да кажешъ, че си живъ!“ И колко души сѫ заровени тъй! Нѣма нищо по-тежко отъ това да те заровятъ живъ. Най-голѣмо нещастие е да останешъ съ дни и мѣсеци въ земята и да не можешъ да се освободишъ отъ тѣлото; то е най-тежкиятъ затворъ — адъ! Ако бѣхме чисти, щѣхме да знаемъ кога душата е излѣзла изъ тѣлото, и никога нѣмаше да имаме такива страдания. Слѣдъ като каже лѣкарьтъ, че болникътъ не е живъ, отеднъжъ хората рекатъ: „Вдигайте го!“ Ще му направятъ красивъ ковчегъ и съ пѣсни и музика ще го отнесатъ. Дѣ остава тѣхната любовь? Това е любовьта на ближнитѣ и на обществото! Нѣкой казва: „Азъ ви обичамъ“. Какъ? Както котката обича мишката, или както вълкътъ овцата? И то е любовь. Но то е любовь такава, отъ която свѣтътъ страда. А любовьта, която е потрѣбна на свѣта, е да обичаме другитѣ и да имъ помагаме да бѫдатъ щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Иисусъ е казалъ: „Онзи, който вѣрва въ Мене, ще прави това, което Азъ правя, и, който Мене люби, ще го възлюби и Отецъ Мой и ще дойде и направи жилище въ него“. Вие казвате: „Какво ще стане съ България?“ Азъ ви питамъ: „Какво ще стане съ васъ?“ Не знаете, че дяволътъ е взелъ всичката ви собственость, продалъ ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане съ България?“ България — това сте вие. Трѣбва да се молите, да ви помогне Господь да изпѫдите този неканенъ гостъ изъ васъ, да запазите своята собственость, своя умъ и своето сърце. Дяволътъ е виновникъ на тия страдания Не трѣбва да му се сърдите. Азъ го похвалявамъ само въ едно нѣщо — че е много работливъ, не се обезсърчава: ако го изпѫдите изъ една врата, влиза прѣзъ друга; ако не сполучи по единъ начинъ, търси другъ, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господь казва: „Вземете примѣръ отъ него той е учитель на хората, учи ги и ще научи всинца; като ви лъже, лъже, най-сетнѣ вие ще кажете: „Научихме твоитѣ лъжи, и не можешъ вече ни излъга“. Единъ рекълъ на единъ свой приятель: „Моята маймуна не можешъ я излъга“; отива приятельтъ му при маймуната, почва да се прѣструва, че спи, зажумѣва и маймуната, а той задига паритѣ; връща се господарьтъ ѝ и я набива хубаво; втори пѫть маймуната си отваря хубаво очитѣ, не замижва, защото знае, че има дърво. Съ опитностьта, която имаме въ свѣта, слѣдъ страдания, когато дяволътъ дойде, ще му кажемъ: „Моитѣ очи сѫ отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съмъ миналъ цѣлия процесъ на житното зърно“, и, когато вашитѣ мисли и вашето сърце се прѣобразятъ и станатъ прѣкрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Богъ ще ви възкреси, тъй както слънцето съживѣва посѣтото житно зърно. (Бесѣда, държана на 23 мартъ 1914 г. въ София).
  10. Сила и Живот, II-ра серия Духът и плътта "Духътъ и плътьта". Сила и Животъ.-2-ра серия, Бесѣди, държани отъ Дѫновъ (по стенографски бѣлѣжки) в периода 1914, 1915, 1916 и 1917 г.. Издание София,1915 г., Царска Придворна Печатница, (стар правопис). Други издания на книгата : София, 1927, Пловдив 1933 г. Книгата за теглене - PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Духът и плътта. Приливи и отливи в живота, 2 ноември 1914 г. Новото основание, 10 май 1915 г. Великден, 22 март 1915 г. Многоценният бисер, 19 април 1915 г. Учителите, 7 декември 1914 г. Словесното мляко, 16 ноември 1914 г. Стари и нови мехове, 12 юли 1915 г. Свобода на Духа, 23 август 1915 г. Божественият Промисъл, 24 май 1915 г. Истината, 24 април 1916 г. Марта и Мария, 14 януари 1917 г. Растете в благодат!, 7 януари 1917 г. Децата, 11 февруари 1917 г. Блажените, 4 февруари 1917 г.
  11. Сила и Живот, I-ва серия Ето Човекът "Ето Човекът", Сила и Живот - 1- ва серия, неделни беседи държани от Учителя 1914 г. Книгата, която се предлага за теглене на PDF е фототипно копие на изданието от 1915 г. - "Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ. Бесѣди, държани от Дѫновъ (по стенографски бележки). Първа серия. София, Царска Придворна Печатница, 1915. 268 с. (стар правопис) Същата книга е преиздавана през 1924 г. и 1993 г. Книгата за теглене - PDF (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: Ето човекът , 16 март 1914 г. Житното зърно , 23 март 1914 г. Явлението на Духа, 20 април 1914 г. Талантите, 27 април 1914 г. Любовта , 6 юли 1914 г. Сънищата на Йосифа, 20 юли 1914 г. Законът на служенето, 27 юли 1914 г. Важността на малките неща, 3 август 1914 г. Мир вам!, 11 септември 1914 г. Необходимостта да познаваме Бога , 21 септември 1914 г. Колко по-горе стои човек от овца! , 28 септември 1914 г. Фарисей и Митар , 5 октомври 1914 г. Условията на вечния живот , 12 октомври 1914 г. Страхът , 19 октомври 1914 г.
  12. 1914_03_16 Ето човѣкътъ!

    От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание) Книгата за теглене - PDF Съдържание на томчето Ето човѣкътъ! „Тогава Иисусъ излѣзе съ трънения вѣнецъ и съ багреницата. И рече имъ Пилатъ Ето човѣкътъ)“ Ев. Иоанъ 19:5. Подъ думата „човѣкъ“ или „человѣкъ“ на български се разбира сѫщество, което живѣе цѣлъ вѣкъ; обаче, въ първообразния езикъ, въ езика, на който е написана тази фраза, „човѣкъ“ има друго значение — значи: Иисусъ, Човѣкътъ, Който иде на земята, Братъ на страждущитѣ. Какво трѣбва да разбираме подъ тия думи? Могатъ ли, като излѣземъ ние прѣдъ свѣта, да кажатъ хората за насъ: „Ето човѣкътъ“? За да се удостои човѣкъ съ това име, трѣбва да съдържа въ себе си четири нѣща: да е богатъ, да е силенъ, да има знания, да има добродѣтели. Ама ще кажете: „Какво дири тукъ богатството?“ — Богатството е почвата, условията, при които може да се развива човѣкъ; то е почвата, въ която се развива силата; послѣдната пъкъ внася топлина и свѣтлина, които въздѣйствуватъ на растенето, на развитието. Като дойдемъ до знанието — то е методътъ, чрѣзъ който трѣбва да се разбира и регулира нашиятъ животъ. Добродѣтельта пъкъ е цѣльта, къмъ която трѣбва да се стремимъ, И често хората задаватъ въпроса; „Какво трѣбва да правимъ?“ — Посѣйте едно житно зърно, и то ще ви покаже какво трѣбва да правите. Ще кажете: „Какъ“. — Турете влага, и слънчевитѣ лѫчи ще покажатъ накѫдѣ се стреми житното зърно — къмъ една посока — къмъ слънцето — изворътъ на живота. И ние, като житното зърно, трѣбва да растемъ — да се стремимъ къмъ Бога. Но може да попита нѣкой: „Когато зърното израсте, стига ли до слънцето? А азъ искамъ да намѣря Бога“. — Тебѣ не ти е необходимо да знаешъ дѣ е Богъ, а само трѣбва да се стремишъ къмъ Него. Зърното е разбрало какво нѣщо е слънцето и е приело това, което желае. Сѫщиятъ законъ важи и за насъ — и ние трѣбва да произведемъ сѫщия резултатъ. Ние трѣбва да бѫдемъ посѣти, животътъ ни непрѣмѣнно ще има мѫчнотии, които съставятъ тия малки, но необходими спънки, както е съ житното зърно — извѣстно налѣгане е потрѣбно, и слѣдъ това ще дойде процесътъ на растенето, знанието, а когато завържемъ плодъ, това вече е добродѣтельта. Слѣдователно, трѣбва да бѫдемъ посѣти, трѣбва да ни се тури малко пръсть, да има малко налѣгане, слѣдъ туй трѣбва да растемъ нагорѣ и да придобиемъ знания, а това знание, слѣдъ като израсте до извѣстна степень, трѣбва веднага да се прѣвърне въ житно зърно. И слѣдъ туй ще прати Господарьтъ да ожънатъ житото, и Той ще отдѣли потрѣбното отъ непотрѣбното — житото отъ кѫклицата. Ние се раждаме, това значи изникваме; растемъ, развиваме се, умираме и ни заравятъ въ гроба, това е тъпкане, върщене. И отъ гумното Господь ще прибере онова, което му трѣбва. Туй съотвѣтствува на плѣвнята и житницата: плѣвата турятъ въ плѣвнята, а зърната — въ житницата. Прочетохъ ви 19. глава отъ Евангелието на Иоана, за да видите четиритѣ нѣща, които Христосъ носѣше на кръста — четири нѣща, които и ние трѣбва да научимъ, като туримъ добродѣтельта на главата, която не бѣше прикована, отъ лѣва страна — знанието, отъ дѣсна силата, а отдолу при краката — богатството, и ние ще имаме тогава разпнатия човѣкъ. Т. е., като приковемъ богатството, силата и знанието, тѣхнитѣ сокове ще възлѣзатъ къмъ главата — къмъ добродѣтельта. Когато Господь иска да направи човѣка добъръ, приковава го на кръста — заковава неговитѣ богатства, сила, знания. А що значи заковаване? Турятъ го въ касата, да го не вземе нѣкой, да не разполага никой съ него, защото Господь ще разполага. Той казва: „Когато Азъ работя, ти ще бѫдешъ спокоенъ“. И, понеже човѣкъ не иска да стои спокоенъ, Господь казва: „Заковете го, за да бѫда спокоенъ, Азъ да работя...“ А когато ни приковатъ на този кръстъ, не бива да плачемъ, защото Господь работи тогава за насъ. Нещастенъ е онзи, който не е прикованъ на кръста. Който иска да се занимава съ него Господь, трѣбва да мине прѣзъ този процесъ на развитие. Говоря ви алегорично. Прѣди тоя процесъ на развитие непрѣмѣнно трѣбва да има вѣра, вѣра непоколебима въ общия божественъ планъ, който има прѣдъ очи всички твари, които Богъ е създалъ. Не трѣбва да се съмнѣваме въ Бога, понеже Той е съвършенъ, всесиленъ; нали и Иисусъ на едно мѣсто казва: „Невъзможното за човѣка за Бога е възможно“. Божественитѣ пѫтища сѫ неизповѣдими. Не бива да се допуща мисъльта, че тия пѫтища може да бѫдатъ изопачени и възпрѣни: то е невъзможно. А когато сме приканени и сме тръгнали въ божествения пѫть, трѣбва да имаме оная проста вѣра, която иматъ дѣцата, и да избѣгваме недостатъци като посочения въ слѣдния разказъ. Въ Англия единъ великъ художникъ искалъ да изрисува картина, въ която да изобрази крайната бѣднотия. Съ дни и мѣсеци обикалялъ той Лондонъ, за да намѣри субектъ, който да подхожда на идеята. Намира най-послѣ едно дѣте окѫсано, което му прилегнало на сърцето, и си казва; „Ето лицето, което ще послужи за създаване на картината!“ Приближава се до него, дава му своята картичка съ адреса и му казва: „Елате слѣдъ четири дена, има да Ви говоря нѣщо“. Това дѣте, като вижда човѣка тъй облѣченъ, дума си: „Какъ ще отида при него така, почти изпокѫсано“, и отива при познати да се пооблѣче и се прѣдстави, както се прѣдставятъ на царетѣ; намира дрехи, облича се и отива у живописеца. „Кой сте Вие?“ попиталъ го художникътъ. — „Азъ съмъ еди-кой“. —„Я си вървете! Ако искахъ такива, облѣчени, има ги съ хиляди. Вие ми трѣбвахте тъй, както Ви видѣхъ тогава“. И ние, когато Небето ни покани на работа, искаме да се облѣчемъ. Обаче, силата не е въ нашитѣ дрехи, шапки, рѫкавици и чепичета, нито въ якитѣ, вратовръзкитѣ и часовницитѣ — тѣ не съставятъ нищо важно; силата е въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ благороднитѣ пориви и стремежи да правимъ добро. Когато имаме тия нѣща, другитѣ сами по себе, на свое врѣме, ще дойдатъ. Нима, когато отидемъ на Небето, трѣбва да си вземемъ дрехитѣ отъ тукъ? Господь,когато ни вика на Небето, съблича ни тукъ, Той не иска нашитѣ дрипи, а казва; „Донесете го както си е“. Когато нѣкой умре, всѣки отъ насъ се отвръща отъ него; дори и ония, които сѫ го обичали, казватъ: „Махнете го по-скоро!“ Кѫдѣ е, тогава, тѣхната любовь? Но Господь не се отвръща и казва: „Донесете го, Менѣ ми трѣбва такъвъ, какъвто си е“. И когато ни турятъ въ гроба и ни оставятъ, какво прави Господь? Той почва да говори съ насъ, а не, както нѣкои мислятъ, че умрѣлитѣ се освобождаватъ. Пита ни: „Е, разбра ли живота, разбра ли какъвъ е смисълътъ на живота, който Азъ ти пратихъ?“ Въ този именно разговоръ Господь рисува Своята велика картина, тогава се заражда онзи процесъ: людьетѣ, слѣдъ като изпратятъ човѣка, почватъ да плачатъ и да изреждатъ всичкитѣ негови добри качества — виждатъ божествената картина, която е изобразена въ тия качества. Ние трѣбва да прѣтърпимъ страданнята, които ни идватъ, и да извлѣчемъ поука отъ тѣхъ, Иисусъ съ Своитѣ земни страдания искаше да ни даде примѣръ, че трѣбва да се подчиняваме на този божественъ процесъ. На едно мѣсто казва: „Нимà Азъ нѣмамъ власть да поискамъ Отецъ Мой да изпрати хиляди ангели, да ме избавятъ? Но, ако не изпълня това, за което съмъ дошълъ, какъ ще се повдигнатъ човѣцитѣ?“ Па и самъ Той искаше да се издигне, Вие сте на земята, единъ день и за васъ ще дойдатъ бури, мѫчнотии и, може-би, сѫщата участь, но, когато дойде този часъ, ни най-малко не трѣбва да го считате нещастие, защото тамъ, дѣто нѣма страдание, нѣма и забогатяване; тамъ,дѣто има скърби, има и радости; дѣто има смърть, има и възкресение. И онзи, който не иска да участвува въ страданията на човѣчеството, не ще спечели нищо. Па и що сѫ страданията? Слѣдствия отъ грѣшки, причинени нѣкога по наше неумѣние. Тия именно грѣшки се изправятъ чрѣзъ процеса на страданието. Този процесъ е методъ да се приспособимъ и достигнемъ до ония висши, възходящи трептения, които ни очакватъ на Небето. Трѣбва да се прѣнесатъ сто скърби, за да се понесе една божествена радость. Тогазъ именно ще оцѣнимъ, както трѣбва, онази радость и ще я задържимъ. И затуй Господь започва съ страданията, за да ни кали (както желѣзарьтъ кали желѣзото, за да го направи годно за работа), да издържимъ радостьта, която ще дойде отпослѣ. Всѣки отъ насъ е нуженъ и много нуженъ на Господа. Може за свѣта вие да не прѣдставлявате нищо, да сте една нула, обаче, за Бога сте важна единица. Само Господь, Който ви е пратилъ на земята, оцѣнява вашитѣ страдания, и, слѣдователно,не трѣбва да се безпокоите какво свѣтътъ мисли за васъ; Онзи, Който ви е пратилъ, Той мисли за васъ и ви оцѣнява. За васъ е важно да имате одобрението на Бога. Ако Господь е съ васъ, вие ще бѫдете красиви, а свѣтътъ обича красивото; ако Той е съ васъ, вие ще бѫдете богати, силни, добри, а доброто всѣкога се почита. Сега ще ви говоря за Бога, не като сѫщество, както казватъ философитѣ, отвлѣчено, разпръснато изъ пространството, Който не знаете кѫдѣ е, а за онзи Господь, за Когото проповѣдвамъ, Който мисли за насъ, Който наблюдава, постѫпкитѣ ни, изправя, поправя, наказва, облича, съблича — кара да се раждаме и умираме. Що е умиране? Господь прави операция, вижда, че вие ще изгубите много, скратява процеса на вашия животъ — „за да не направи дългъ повече, вземете му капитала, който съмъ му далъ, врѣмената не сѫ сега благоприятни, оставете го за друго врѣме, доведете го при Мене“. И въ този процесъ ние мислимъ, че свѣтътъ ни е забравилъ. Но, ако свѣтътъ ни е забравилъ, Господь мисли за насъ. А свѣтътъ трѣбва непрѣмѣнно да ни забрави. Една мома никога не може да се омѫжи, ако люби всички момци; трѣбва да избере едного и да каже:„Това е моятъ свѣтъ“. Та и въ живота този фактъ е сѫщо тъй вѣренъ. Вие трѣбва да имате само единъ Господь. Има много богове въ свѣта, които ще искатъ да ви прибератъ; но вие трѣбва да намѣрите вашия Богъ, съ Когото можете да живѣете, да се развивате, богатѣете. Писанието казва: „Богъ не е само на небето; Той живѣе въ сърцата на смиренитѣ“; слѣдователно, първото качество, което трѣбва да придобиете, за да може Той да заживѣе въ васъ, е смирението. Но това смирение не е като смирението на една овца — като ви набиятъ или счупятъ краката, да кажете; „Нѣма какво да се прави!“ Не е смирение, когато ви взематъ всичкото богатство, да кажете: „Ние се смирихме". Смирение е, когато имате всички богатства, сила, знания, доброто, да съзнаете и кажете: „Господи! Ти разполагашъ съ всичко, каквото имамъ“. А сега всѣки единъ прави слѣдното: всички проповѣдватъ Евангелието и сѐ свѣта оправятъ; но, щомъ опре Господъ до тѣхнитѣ прѣпълнени кесии, извикватъ; „А, тамъ не може! Половината, вижъ, можемъ да дадемъ, но всичкото не“. Като дойде до силата, казватъ: „Ти не можешъ да разполагашъ съ всичката ми сила“. Ала, когато се намираме въ нужда, искаме и Го молимъ да ни рѫководи и помогне. Този начинъ на човѣшко разбиране живота прѣобладава въ всички философии отъ хиляди години насамъ. И нашитѣ нещастия идатъ тъкмо отъ това. А Иисусъ съ Своя животъ иска да ни покаже пѫтя. Мнозина християни разбиратъ, че, като станатъ християни, трѣбва да напуснатъ свѣта. Вие можете да се откажете отъ вашитѣ кѫщи, богатства, жени, дѣца, и при все това пакъ да мислите за тѣхъ. Можете да отидете въ нѣкой уединенъ мънастиръ и пакъ да мислите: „Какво ли станаха жена ми, дѣцата ми, кѫщата ми?“ А това значи, че вие не сте се отказали отъ тѣхъ, че не сте свободни. Да се откажемъ отъ нѣщата, не значи да ги забравимъ, а да оставимъ хората свободни — да оставимъ жената да постѫпва, както тя знае, да оставимъ сина да постѫпва, както той знае. Да се откажемъ отъ свѣта, значи да го напуснемъ, да не му прѣчимъ,-нека си върви по своя пѫть, можемъ ли да спремъ течението на рѣката? Трѣбва да я оставимъ да върви по своя пѫть, можемъ да направимъ само едно — да я използуваме. Тъй сѫщо не можемъ да спремъ и живота, а трѣбва само да използуваме нѣщата. И Иисусъ ясно и положително ни казва: „Ако Ме обичате“ — а трѣбва да Го обичаме — никакъ не казва: „Горко вамъ,ако не Ме обичате!“ Не! Господь никога не иска насила жертви отъ насъ. Хората казватъ: „Защо Господь, като е всемогѫщъ, не оправи свѣта?“ — Какъ да го оправи?“ - „Онзи, който лъже, да му изсъхне езикътъ; онзи, който краде, да му изсъхне рѫката“. Ами тогава ние щѣхме да имаме единъ свѣтъ само отъ нѣми и сакати. Какъ мислите — щѣше ли да ни бѫде приятенъ такъвъ единъ свѣтъ, само отъ недѫгави хора? Господь, обаче, дава диаметрално противоположно управление, върви по обратния на този процесъ и казва, че, който иска да бѫде господарь, трѣбва да бѫде слуга. Тоя процесъ състои въ слѣдното. Силнитѣ хора искатъ обикновено всички рѣки да се вливатъ въ тѣхната рѣка; въ доброто, обаче, процесътъ е тъкмо обратенъ — Господь се разлива въ малки рѣкички и, намѣсто Той да ги управлява, оставя тѣ сами да се управляватъ. Може да направите единъ малъкъ опитъ въ вашия домъ. Да излѣзе отъ васъ мисъльта вие да управлявате; турете си на ума да станете слуга — да станете слуга зарадъ Господа, и тогава ще слѣзете на мѣстото на Господа. Търсите Господа на небето, но Той не е тамъ; когато вие пъшкате и страдате, Той е въ васъ. И туй, което хората наричатъ растене, напрѣдване, то е, че въ този процесъ работи Господь. Той е най-добриятъ работникъ. Нѣкои се оплакватъ: „Защо Богъ не вижда нашитѣ страдания?“; но Той казва: „Нѣмамъ врѣме; Азъ съмъ толкова заетъ съ вашитѣ работи, заетъ съмъ съ много по-важни ваши работи; когато остане врѣме, ще се занимая съ вашитѣ външни дребни недоразумѣния“. Туй не е алегория, а дѣйствителность. Има единъ стихъ въ Свещеното Писание, въ който Господь казва: „Азъ бѣхъ на Израиля като натоварена каруца, въ която хората постоянно турятъ всичко“. Страданията, обаче, които тукъ изпитваме, сѫ страдания на Господа; Той страда и плаче въ васъ. Казваме: „Азъ плача, скръбна ми е душата“; но, когато кажемъ: „Господи! прости — азъ Ти причинихъ толкова страдания съ нечисти мисли и дѣйствия“, тогава ще дойдемъ на онзи истински пѫть, който ще ни избави отъ съврѣменното зло. И най-сетнѣ, трѣбва да оставимъ нашия Господь да закрѣпне въ насъ. Ние сме Го свързали съ вѫжета и сме Го приковали. Трѣбва да Го положимъ и оставимъ спокоенъ въ гроба, и Той тогава ще възкръсне и ще ни освободи. И бѫдете увѣрени въ едно нѣщо: ония, които спъватъ пѫтя Му, то сме ние, хората: дяволитѣ не спъватъ пѫтя Господенъ. Понеже Той е положилъ закона на свободата, Той не може, не иска да измѣни тоя законъ, и, докогато не дойдемъ до това съзнание доброволно да се подчинимъ, Той нѣма да ни избави. Трѣбва да проникне въ насъ дълбоко съзнанието да бѫдемъ подобни на Него. Тогазъ нашитѣ богатства, сила, добродѣтели ще употрѣбимъ за въздигане — на кого? — на нашитѣ братя, на нашитѣ ближни. Всѣки отъ васъ трѣбва да търси и цѣни душитѣ на своитѣ братя, а не да обича тѣхнитѣ тѣла. И мога да ви кажа, че Иисусъ, като е дошълъ тукъ, и сега не е напусналъ земята; Той живѣе между човѣцитѣ, работи между тѣхъ и трѣбва вече да възкръсне въ насъ. Да имаме вѣра, но не оная вѣра и онзи страхъ, които имаха евреитѣ — „Ние нѣмаме другъ царь, освѣнъ кесаря“, та, когато този кесарь, слѣдъ нѣколко години, разруши Иерусалимъ и събори храма имъ, тѣ се отказаха отъ него. И сега може да каже човѣкъ: „Кесарь е моятъ царь“, но послѣдствията ще бѫдатъ сѫщитѣ. Нека се повърна. Изпърво трѣбва въ този свѣтъ да живѣемъ, да се подготвимъ; не можемъ да живѣемъ на Небето, защото тамъ топлината и свѣтлината сѫ много ярки. Както градинарьтъ, когато прѣсажда борове, снети отъ високо мѣсто, прави разни прѣсадки, додѣто да ги аклиматизира, тъй и Небесниятъ Отецъ не може да ни вземе отъ тукъ и направо да ни посади въ Райската градина. Дори и нашата училищна система е тъй наредена: най-напрѣдъ трѣбва да минемъ първо отдѣление, че послѣ — второ, по-нататъкъ — класоветѣ, университета и най-послѣ да влѣземъ въ свѣта. То сѫ сѐ методи на културата, къмъ които трѣбва да се приспособи онзи, който иска да напрѣдне. Единъ християнинъ, по моето схващане, не трѣбва да бѫде глупавъ човѣкъ и да казва: „Както даде Господь“. Когато сте изорали нивата си, вие посѣвате жито, защото, ако не посѣете жито, какво ще даде Господь? Бурени и тръне. Обработете лозето, посадете го, и то ще ви даде плодъ И каквато лоза посадите, такъвъ плодъ ще даде — ако посадите долнокачествени пръчки, ще ви даде киселица. Господь даде на вашето дѣте добъръ умъ, но вие какво посадихте въ неговия умъ — дали ония зародиши, които ще дадатъ добъръ плодъ? Ние искаме да бѫдемъ добродѣтелни, силни, богати; можемъ да имаме и добродѣтель, и сила, и богатство, и е потрѣбно да ги имаме: условията, при които тѣ вирѣятъ и може да се развиватъ, сѫ: божествениятъ зародишъ, божествениятъ законъ и божественото равновѣсие. Равновѣсието — това е добродѣтельта, законътъ — това е знанието, условията — това е силата, зародишътъ — това е богатството. Но ще ме попитате:„Какъ ще намѣримъ Господа?“ — Много лесно нѣщо. Единъ искалъ да направи смѣшка и да дразни едного, който му рекълъ: „Ние сме въ градина, въ която има много хубави ябълки“. — „Но азъ не виждамъ нищо“, отговорилъ му другиятъ, като си затворилъ очитѣ; приятельтъ му зашилъ една плѣсница, и онзи прогледналъ и видѣлъ. Тъй и Господь понѣкога ни зашие плѣсница, и ние видимъ. Онѣзи отъ васъ, на които сѫ затворени очитѣ, да искатъ да имъ се отворятъ. Съврѣменниятъ свѣтъ аргументира и казва: „Кѫдѣ е Господь? - Той е и въ дърветата, и въ камънитѣ, и въ земята“; обаче, когато дойде нещастието, всѣки се обръща нагорѣ и вижда, че Той е тамъ, и извиква: „Господи!“ Ето затуй сѫ нещастията — тѣ сѫ плѣсницата, която ни зашива Господь, като ни казва: „Азъ ви създадохъ да гледате, а не да стоите съ затворени очи“. Та ние, за да се издигнемъ, трѣбва да добиемъ състоянието на дѣцата — да търсимъ и да бѫдемъ възприемчиви. Сега ще ви кажа друго нѣщо. Какъвъ е нашиятъ методъ, по който трѣбва да работимъ? Отсега нататъкъ трѣбва всѣкога да сме свързани умствено и сърдечно съ всички хора по земята, защото спасението е въ нашитѣ общи молитви — „съединението прави силата“. А когато умоветѣ и сърцата на хората се съединятъ, тогава ще настѫпи царството Божие на земята. У приятель, когото дѣйствително обичаме, не бива да търсимъ недостатъцитѣ му: и той, като насъ, може да ги има; недостатъцитѣ сѫ външната дреха, съ която е облѣченъ човѣкъ; но човѣшката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши; вашата божествена душа никой не е въ състояние да поквари. Може да се нацапа отвънъ, но вѫтрѣшно не може, понеже Богъ обитава въ нея. А немислимо е да се разруши нѣщо, което Богъ пази. Ние можемъ да се подчиняваме на свѣта, както е казалъ Иисусъ на Пилата, който му рекълъ: „Азъ имамъ власть да те разпна“ — „Подчинявамъ се на онзи, който ти е далъ тази власть, но моята душа е свободна“. Трѣбва да се подчинимъ на врѣменнитѣ страдания; ние не можемъ да ги разберемъ, но, когато умремъ и възкръснемъ, ще разберемъ защо сѫ били тѣ. Всички досега сѫ се терзаяли отъ трепети и страхове въ живота. А това не е животъ. Животъ е, когато човѣкъ е изпълненъ съ благородни чувства. Щастливъ е онзи, който се радва, че е могълъ да направи добро безкористно. Нѣкой ви докачилъ, не му снемате шапка, не се рѫкувате; може и да се рѫкувате, безъ това да е рѫкуване; може да му снемете шапка, безъ това да е зачитане. И обикновено снемаме шапка на по-голѣмъ; но съ това нѣкакъ му казваме: „Можешъ ли ме повиши?“ Има една дяволска риба въ морето, която, каквото срѣщне по пѫтя, сѐ го поздравлява. И човѣкъ хваща нѣкого за рѫка. Защо? Тия дяволски пръсти на човѣшката рѫка много говорятъ; напр., най-малкиятъ казва: „Пари можешъ ли ми дà? Трѣбва търговия да почна. Загуби имамъ отъ нея, ограбенъ съмъ, можешъ ли ми помогна?“ Безименниятъ — „Азъ желая художнишка слава и знания“. Срѣдниятъ — „Азъ искамъ права и привилегии“. Показалецътъ — „Менѣ ми трѣбватъ почитъ и уважение“. Палецътъ — „Азъ искамъ сила и умѣние“. Поздравениятъ, ако може и желае, ще му даде. И тръгнатъ двама, че послѣ трима въ обществото и образуватъ котерия, ала не намиратъ онова, което търсятъ. И най-послѣ дойде Иисусъ и каза: „Това, което вие търсите — богатство, сила знания, доброта — Азъ мога да ви го дамъ. Нѣма никой отъ васъ, който е оставилъ баща си и майка си за Мене и да не е приелъ стократно бѫдещия животъ“. Ето Човѣкътъ, Който може да се рѫкува съ насъ, Който може да ни даде и богатство, и сила, и знания, и доброта. Но хората казаха: „Махнете, разпнете Го“; на което Пилатъ имъ забѣлѣжи: „вие Го изгубвате“. Иисусъ и днесъ седи прѣдъ васъ, и азъ ви казвамъ: „Ето Човѣкътъ, Когото вие търсите, Човѣкътъ, Който само може да внесе спокойствие въ вашитѣ сърца, да ви даде умъ, да ви даде здраве, обществено положение, да ви по- вдигне, да ви покаже пѫтя, да се проясни вашиятъ умъ“. Но вие въ вашето съмнѣние казвате: „Покажете ни Го да Го видимъ!“ — Азъ ще ви приведа едно сравнение. Задава се вечерь отдалечъ човѣкъ съ малка свѣщь, азъ ви казвамъ: „Ето човѣкътъ, който ви носи свѣтлина“; вие, обаче, виждате свѣщьта, не виждате човѣка, него ще видите — кога? — когато изгрѣе слънцето. Търсете сами тая свѣтлина, която носи Човѣкътъ, — тя ще ви помогне да намѣрите пѫтя, по който трѣбва да вървите. Така трѣбва да схващате въпроса. Да ви дамъ едно друго, по-ясно сравнение. Допуснете, че ви ввеждамъ въ една богата, но тъмна приемна, и ви казвамъ: „Това е една стая съ чудни украшения, съ грамадни богатства, тамъ въ онзи ѫгълъ има това, въ другия — туй и туй“. — „Може, ама кой знае, не виждамъ нищо“, възразявате. Внеса ли малка свѣщь, тогазъ близкитѣ прѣдмети почватъ да се очертаватъ; внеса ли още една, прѣдметитѣ по-ясно се очертаватъ; като се увеличатъ свѣщитѣ, стаята постепенно сѐ повече и повече се освѣщава; като свѣтне електрическата лампа, прѣдметитѣ ставатъ ясни, а като дойде дневната свѣтлина, всичко се вижда. Свѣтътъ е като тая стая, и всѣки отъ насъ трѣбва да бѫде свѣтоносецъ, да носи по една свѣщь, и, като влѣземъ всички съ своитѣ свѣщи и ги туримъ една до друга и така увеличимъ свѣтлината, ще видимъ много. Вашитѣ мозъци — това сѫ свѣщи. Азъ не обичамъ хора, които носятъ угасени свѣщи, а само такива, които носятъ запалени свѣщи, като на Разпети Петъкъ. Всѣки отъ насъ самъ трѣбва да бѫде запалена свѣщь. Прѣданъ, любящъ, добъръ човѣкъ е запалена свѣщь И грѣшка голѣма е да бѫде човѣкъ изгасена свѣщь. Питате: „Какво да правимъ“. — Трѣбва да се молите единъ за други, да пращате добри мисли на своитѣ приятели, да се молите за тѣхъ, да искате да бѫдатъ благословени, и Господь, като благослови тѣхъ, ще благослови и васъ. А защо да се молимъ? Прѣзъ лѣтния сезонъ на 1899 г. въ Новопазарско стана голѣма суша; околнитѣ турци отъ 39 села се събиратъ и се молятъ за дъждъ, и завалѣва дъждъ; българитѣ си казватъ: „Богъ, като праща на тѣхъ дъждъ, ще прати и намъ“; обаче, не падна надъ тѣхнитѣ села, и говедата имъ измършавѣха отъ гладъ. Когато хората се молятъ, моли се и ти: и ти трѣбва да си подадешъ прошението; Господь нѣма да държи особена графа за тебе, ако не се молишъ. Молитвата има велика сила, и съврѣменнитѣ хора трѣбва да бѫдатъ хора на молитвата: съ молитвата ще подготвимъ своя умъ и своето сърце. И не за себе си да се молимъ: то е егоизъмъ. — Не искамъ да се занимавамъ съ умоветѣ на хората, моето желание е да се занимавамъ съ тѣхнитѣ сърца, защото всичкото зло се таи въ сърцата. Па и самъ Господь казва: „Сине мой, дай си сърцето“. Трѣбва да започнемъ сега едно прѣчистване, като за Великдень - да отворимъ прозорцитѣ и да измиемъ пода. Всички пъшкаме подъ едно брѣме, всѣкѫдѣ има обща дисхармония, мѫжъ и жена не могатъ да се споразумѣятъ — кѫща дѣлятъ, пари дѣлятъ, жената не е доволна, че мѫжътъ държалъ паритѣ. Дали мѫжътъ или жената ги държатъ — това е безразлично. Спогодете се кой да бѫде касиерътъ. Спорятъ кой да държи първо мѣсто въ кѫщи — дали кокошка или пѣтелъ да пѣе. Що за кокошки и пѣтли? — това не съставлява никаква важность въ живота. — Казахъ, друго е важно. Иисусъ е дошълъ и работи, и когато свѣтлината идва, тя идва постепенно, тихо, безъ шумъ. Той нѣма да дойде като гръмотевица, както нѣкои го очакватъ. — И това може да стане, но тамъ не е Иисусъ. Когато Пророкъ Илия отишълъ въ пустинята и се прѣдалъ на постъ и молитва и когато дошла буря и огънь, а Илия закрилъ очитѣ си, Богъ не е билъ въ бурята и огъня, а въ тихия гласъ, който говорѣлъ. Господь не е въ вашитѣ страдания, въ вашата сила, въ вашитѣ знания. Кѫдѣ е? Въ любовьта. Ако любите, Той е въ васъ. Не любите ли, нѣма Го. И вие трѣбва да любите — туй е законътъ. Ние не любимъ, а чакаме хората да ни любятъ! То значи да седимъ прѣдъ печка и да чакаме да ни донесе другъ дърва да се стоплимъ. Ние, ние сами трѣбва да имаме туй гориво, което да използуватъ и други. Ние, които слѣдваме Иисуса, Който ни е далъ достатъчно сили, трѣбва, най-сетнѣ, да Го пуснемъ да влѣзе въ насъ. Сега, азъ ви оставямъ този Човѣкъ: ще Го приемете ли или разпнете, ще Го пуснете ли или ще кажете: „Не Го искаме“ — този е въпросътъ, който трѣбва да рѣшите. Ако кажете:„Пуснете Го, той е нашъ Господь“, вие сте разрѣшили въпроса, и ще дойде блогословението. И тогазъ ще се изпълнятъ думитѣ на Писанието: „Азъ и Отецъ Мой ще дойдемъ и ще направимъ жилище въ васъ“. Тогазъ свѣтлината ще бѫде въ насъ, и ние всинца ще се примиримъ. (Бесѣда, държана на 16 мартъ 1914 г въ София).
×