Jump to content

Ани

Moderators
  • Мнения

    2562
  • Присъединил/а се

  • Последно посещение

Всичко публикувано от Ани

  1. Опити

    Опити — Нима тъй скѫпи сѫ паритѣ, мислѣше си вечерьта Стефановъ, гледащъ нѣколкото банкноти, които срещу полица и бѫдащата си заплата можа да получи отъ господаря си. И колко разпитвания и мисления... А тѣ не бѣха нито половината отъ това, което му трѣбваше! Та той тъй лесно винаги даваше на хората! Можеше ли помисли, че другитѣ биха му отказали? И какъ скоро се измѣняха отношенията имъ при първата още дума за пари... Погледитѣ ставаха други, рѫкостисканията хладни и хиляди причини се измисляха, дори явно нелогични, само за да му се откаже. И смѣшно и чудно!... И той се разхождаше отъ стена до стена на своята малка стаица, спираше се, гледаше неопредѣлено като човѣкъ намиращъ се въ сънъ — и пакъ започваше отново. Та какво сѫ паритѣ? — Нищо — и все пакъ хората така много ги ценятъ, че дори сѫ готови да изменятъ всѣкидневния си изгледъ, само при мисъльта, че ще имъ бѫдатъ поискани или дадени. Сѣкашъ той е живѣлъ въ друго нѣкое царство, гдето никога не се е чувалъ гласътъ на тоя страшенъ Богъ, безъ когото другитѣ не могатъ... Или може би и тъй да му се е сторило. Нали хората и тѣхнитѣ чувства се измѣнятъ толкова бърже както случайнитѣ вѣтрове, които кръстосватъ душитѣ имъ? Въ тѫга, всрѣдъ мѫка, която го притиска, той може би вижда хората не такива каквито сѫ. Па и какви ли ги е виждалъ до сега? Той се спира. Никога не се е питалъ за това. Той и до сега, както и отъ първитѣ години на своя животъ, чувствуваше, че трѣбва да запълни всѣка протегната къмъ него рѫка, безъ нито веднъжъ да помисли за себе си. Въ свойтѣ мечти той бѣ винаги далечъ отъ всѣкидневнитѣ малки нужди и като че ли и тѣ бѣгаха отъ него. Нѣкаква детинска вѣра имаше, че всичко ще бѫде тъй както би трѣбвало да стане — и на всѣко станало нѣщо той гледаше като на тъкмо нуждното. При това той не бѣ фаталистъ, макаръ и твърдо да вѣрваше въ Бога и Сѫдбата. Борбата, смѣташе той, прави човѣка достоенъ за сѫдбата си. — Скръстенитѣ рѫце значатъ изгубенъ животъ. И той работѣше. Каквото и да е, както и да е — никога неговитѣ рѫце не се отказваха, стига да можеше. И когато не можеше съ дѣла, той утешаваше съ думи, защото въ неговата душа като въ нѣкакъвъ многоструненъ инструментъ, всѣко нещастие намираше ехо. Винаги готовъ да слуша, той рѣдко намираше време да каже нѣщо за себе си или свойтѣ мѫки, които никога не сѫ били малко. Но той съ тѣхъ бѣ почти примиренъ. Дори бѣ почналъ да мисли за бѫдащето щастие, което нѣкога все ще има да дойде, както и за незгодитѣ — че сѫ необходими, както нощьта за да можемъ да видимъ всичката хубость на слънцето презъ деньтъ... И все пакъ всѣкога, когато нещастието се косваше лично до него, той се чувствуваше като изненаданъ. Винаги готовъ да се притече на помощь на всѣки нуждаещъ, той дълго се чудѣше, че не му отвръщатъ съ сѫщото. Но когато минѣше всичко и живота потечеше съ еднообразнитѣ си дни, той пакъ скоро забравяше околното; миналото го оставяше да си живѣе съ свойтѣ разбирания, съ своитѣ всѣкидневни грижи, които по често биваха тия на околнитѣ. А сега той се чувствуваше като че ли замаянъ. Въ неговия мозъкъ се борѣха много мисли. Най странно му се струваше не това че искатъ — а че искатъ — и той нѣма! Самото нѣмане му бѣ страшно — той треперѣше предъ него. Протѣгаше се рѫка и той нѣмаше какво да тури въ нея! И тая рѫка бѣ на собствения му братъ, който тамъ нѣкѫде е тежко боленъ, има нужда може би отъ нѣкаква операция и тия пари... И той пакъ крачи, крачи изъ стаята. Нѣма отъ кого. Той прехвърля въ мисъльта си всички познати — нѣма отъ кого — никой не би искалъ да му даде това което не достига... Асенъ влиза и като поздравява късо, започва да тика дърва въ печката. После сѣда при нея мълчаливо и го гледа. Той все се разхожда — четири крачки напредъ, четири назадъ, пакъ и пакъ. Това ли е всичко? Нѣма кой! Тия малко пари не ще стигнатъ. И чудно — той ли е такъвъ та не вдъхва довѣрие, или всички хора така много скѫпятъ паритѣ си? Колко глупаво постѫпи той съ своятъ вуйчо — може би той щѣше да му даде... щеше... А можеше ли той да слуша спокойно да говорятъ за неговиятъ баща така, този, когото майка му оплакваше до последнитѣ си дни? Какъ можеше да наричатъ лудъ человѣка, който бѣше така благороденъ — който и до последния си день се лишаваше отъ много, за да може да даде нѣкому, по-нуждаещъ се отъ него самия? Не спомня ли си той кроткия насълзенъ погледъ на майка си? Но нима тя нѣкога бѣ казала „не“, когато баща му бѣ казалъ „да“ — даже когато оскѫдицата бѣше взела да наднича въ тѣхната кѫща?! Тя само плачеше често, но за малко друго ли можеше да плаче една жена? А не умрѣ ли и тя отъ тѫга по баща му? И той, синътъ, който затвори нейнитѣ очи, изплакали сълзитѣ си, нима не помни още последнитѣ ѝ думи? Нали тя тъй много плачеше за оставащитѣ сами въ свѣта братя, като сѫщевременно се радваше, че ще отиде тамъ при него, който ѝ бѣ всичко въ живота? И той се навежда пакъ надъ портрета ѝ. — Не, майко, ти не можешъ се лъга... Ти не би ценела толкова единъ човѣкъ, ако той истински не заслужава. Той я гледа дълго, дълго. И като си спомня нѣщо отдръпва се отъ ликътъ ѝ. — Да — ти ми каза: за чернитѣ дни! Може би този е черниятъ день. — Какво? — попита Асенъ недочулъ. — Нищо. Или я иди вижъ Комитата тукъ ли е? — каза му Стефановъ. — Тукъ бѣше, правѣше си леглото. Да го извикамъ ли? Стефановъ само климна глава утвърдително. Асенъ се върна скоро съ Ванко, който още си закопчаваше дрехата. — Кажи, бай Никола — спира се той очаквателно при вратата. Стефановъ го гледа продължително, като че ли го вижда за първи пѫть и тъй странно му се вижда, че тоя рошавъ човѣкъ, който е много по възрастенъ отъ него самия, му казва „бай Никола“. Комитата го гледа тоже внимателно. Неговитѣ бързи очички сноватъ по цѣлото му тѣло, по стаята, свѣтватъ при вида на банкнотитѣ на масата и пакъ минаватъ въпросително къмъ лицето му. — Викалъ си ме, бай Никола— каза той повторно. — Викахъ те Ванко. Седни. Имашъ ли работа? — Каква работа. Нѣмамъ никаква работа. — Седни тогава, трѣбвашъ ми за нѣщо. Комитата сѣда предпазливо на края на стола, като държи шапката си въ рѫка, готовъ да скочи. Асенъ стои правъ до печката. Стефановъ се навежда надъ голѣмия сандъкъ, отключи го, премѣта дрехи, туря нѣкои на кревата, а после като вади малка кутийка, отваря я и стои дълго неподвиженъ. Асенъ мисли нѣщо полусъненъ, Ванко гледа внимателно, чакащъ да му кажатъ нѣщо. Банкнотитѣ на масата привличатъ неволно погледа му, и той често, често ги поглежда. Безъ да ще имъ прави на умъ смѣтката като колко ли сѫ. Струва му се че сбърква и почва наново. — Ела Ванко — каза му Стефановъ. — Ето вижъ! — посочва му той отворената кутийка. Разкошенъ пръстенъ мѣта хиляди лѫчи при всѣко подвижване. Два брилянта като грахови зърна сѫ преплетени съ тънки нишки злато, като малки цвѣтенца. Рубини образуватъ около тѣхъ венецъ, когото завършватъ два сапфира. Ванко го гледа съ немигащи очи. — Чудно, мълви той като на сънъ — страшно хубаво. Елмази сѫ —вижъ какво блѣщътъ! Стефановъ мълчи. Наволно той се любува на играта на свѣтлината на хилядитѣ разноцвѣтни лѫчи, който всѣко помръдване кара да отлѫчватъ. — Това е пръстенъ донесенъ отъ моя дѣдо при първото му отиване въ Венеция. Той е билъ голѣмъ търговецъ — казва бавно Стефановъ и погледа му още не може да се откъсне отъ пръстена. — Той го е далъ на баба ми, а тя на моята майка. Тя ми каза за черни дни да го пазя. Ти ще отидешъ Ванко да го продадешъ. — Тоя пръстенъ! — Ванко отстѫпи назадъ. — Недей, бай Никола. Азъ такова чудо не съмъ нито на сънь виждалъ — па комита съмъ я? Защо ще го продавашъ? Че то е царска работа това — гледай какъ блѣщи — царски елмази — гледаше ги той ту отъ една ту отъ друга страна. Асенъ бѣ разтворилъ жадно очи и бѣ ги впилъ въ пръстена. Той не бѣ виждалъ никога скѫпоценни камъни и тия свѣтли лѫчи, които при всѣко поклащане излизаха и се кръстосваха, предъ очитѣ му се струваха като вълшебство. — Ти ще го вземешъ Ванко и утре ще го продадешъ. Менъ самия не ме бива — мѫчно ми е, па и не знамъ... Ти искай много, колкото ти дадатъ... Па ако може заложи го само за 5—6 месеца нѣкѫде. После ще си го изкупя, — каза Стефановъ и въ гласътъ му имаше страшна тѫга. Той сякашъ виждаше възловатитѣ пръсти на майка си, съ които тя му го подаде и осѣти дори миризмата и на лаванда, който парфюмъ тя обичаше. Кутийката още благоухаеше и това го накара да потръпне — сѣкашъ че ли невидимо надъ него се пренесе тя и се прости съ последното, което той бѣ запазилъ отъ нея... Ванко не искаше или не можеше да разбере — тъй несъобразни му се виждаха постѫпкитѣ на Стефановъ. — Ами ти имашъ толкова пари тамъ, — посочи му той на масата, — защо ще продавашъ тоя пръстенъ? Отъ майка ти е останалъ — нека си седи. И ти нѣкога като имашъ булка, ще ѝ го дадешъ да го носи, ами! Дръжъ си го. Такива работи нито се правятъ вече, нито се продаватъ — това е антика, старо нѣщо, — надничаше той надъ кутията. — Тамъ сѫ само 450 лева Ванко, а ми трѣбватъ хиляда. — Хиляда! — очуди се той. — Толкова ли много? Свой ли дукянъ ще отваряшъ? Я бихъ рекълъ да не бързашъ съ тия работи, че времената не сѫ такива. Па и ако ще искашъ да правишъ такова нѣщо — нека другитѣ те подържатъ — търговцитѣ де, дето ще ти дадатъ стоки. Не струва да почнешъ новъ дукянъ съ продаване на нѣщо, останало ти отъ майка. Нѣмашъ ли капиталъ — остави го, когато му дойде времето. Стефановъ слушаше разсѣяно. Неговитѣ очи не можеха да се откъснатъ отъ блѣскавитѣ камъни, а споменитѣ за майка му, чийто сълзи тъй живо напомняха тѣ, бѣха станали близки, като че ли нѣкой ги нашепваше надъ самото му ухо. Когато последнитѣ думи на Ванко останаха безъ отговоръ, той взе дори да мисли, че е сполучилъ да го разубеди отъ намѣрението му да го продава. Но когато Стефановъ го погледна и забелѣза очакващия му погледъ, — той му само климна съ глава: — Утре вижъ кѫде, но продай го, — добави той съ глухъ гласъ. — Ама защо, джанамъ, да се продава такова скѫпо нѣщо, бай Никола? За продаване лесно, ще го продадемъ, какво по-лесно отъ това, но где можешъ намѣри такова нѣщо? Паритѣ ще ги изхарчишъ, ще фръкнатъ като нищо, а где можешъ купи такова нѣщо? Че то който го види, очитѣ му ще останатъ. За него ще дадатъ може би... сто наполеона — знамъ ли азъ? Не, ти си го дръжъ, бай Никола, ти мене слушай. Стефановъ го гледаше. — Утре трѣбва да имамъ тия хиляда лева, Ванко, — каза му той — разбери това. — Добре джанамъ, ако е за полица, смѣни я — най-после човѣци сме, хайде де! Ето тамъ имашъ пари; азъ имамъ кажи речи 50-60... Отъ тукъ отъ тамъ ще се събератъ 100 — половината — па за другата нека чака. Ами така — човѣци сме, пакъ ще си потрѣбваме. Да не е на тоя стария пръчъ, хазяина? Ако е за него, ти само ми кажи — ний съ Асеня полицата ти ще измъкнемъ безъ петаче. Колко му е нему, като го хванемъ за гърлото, веднага ще я даде. — Слушай Ванко, азъ имамъ братъ, знаешъ нали? — Знамъ, знамъ, е онзи хубавия мѫжъ на портрета таме, — посочи той, — знамъ го, колко пѫти съмъ го гледалъ, когато стоимъ та те чакамъ... Хубавъ мѫжъ. — Той, Ванко, е боленъ вече половинъ година. Втория день вече какъ имамъ телеграма, ето я — посочи я той — иска хиляда лева. Може би, за операция нѣкаква — на докторитѣ да си плати. Той бѣше много, много боленъ... Хиляда лева — ето втория день и азъ имамъ само половината... А, може би, той умира — и само тия пари да сѫ които ще го спасятъ, Ванко... А нѣма отъ где да ги взема. Ето само колко ми дадоха — 400 лева и то съ полици, подписъ и порѫчители. Какъ ме бѣше срамъ! Като че ли бѣхъ най-голѣмия разбойникъ и никой не искаше да ми вѣрва — та трѣбваше толкова думи да увѣрявамъ, че азъ ще платя, нѣма да имъ завлѣка паритѣ... А ако той не бѣше боленъ никога не бихъ искалъ тия пари. Но какво да правя? Ти казвашъ скѫпъ е тоя пръстенъ. Скѫпъ е, Ванко — колко повече за менъ, че той ми е едничкото, останало отъ майка ми. Нищо друго. Гривната ѝ дадохъ... и нѣма никога да я видя... А сега трѣбва и съ това да се раздѣля. Скѫпо ми е, че е милъ споменъ, но по-скѫпъ е, Ванко, братъ ми, че съ нищо не се купува. Азъ него си имамъ само на тоя свѣтъ и той горкичкия е боленъ... и безъ пари. Като си помисля само, че той е телеграфиралъ вече втори день и чака, а азъ още нѣмамъ, нито половината... Не, Ванко, ти ще отидешъ още утре рано — вижъ кѫдето можешъ го продай, или заложи го, ако можешъ, но пари до обѣдъ гледай да донесешъ. — Ще го продамъ, бай Никола, бѫди спокоенъ за тоза. Щомъ е било за болесть, то е друго. За боленъ човѣкъ не трѣбва нищо да се жали, тъй знамъ азъ. Ще го продамъ. Ами ти що не отидешъ да го видишъ като е тъй боленъ? — Далече е много, Ванко — почти изохка Стефановъ — въ Швейцария чакъ. Да бѣше нѣкѫде по-близо... Па и отъ где да взема толкова паря, нали знаешъ... Ванко неволно наведе глава. Спомни си той колко пѫти само бѣ взималъ отъ него и му стана съвестно. Па и само той ли бѣ въ тая кѫща, които бъркаха тъй свободно въ скудниятъ му джебъ? А, може би, и другитѣ, приятелитѣ му да сѫ правили сѫщото... Лицето му безъ да ще се зачерви. — Ти, бай Никола, не се къхари! Богъ ще помогне, ще оздравѣе! Ще му пратишъ пари — какъ да е — утре ще видя да намѣря купувачъ. То и ний всички сме криви за това, че ако не бѣхме азъ, втори, трети ти да си имашъ парици... Ами ний нали сме навикнали всички: — „Дай бай Никола — та дай“. — А ти отъ где ги вземашъ, имашъ ли? — Кой те пита? — Ехъ давалъ съмъ Ванко, колкото съмъ ималъ и можелъ, па на, ще дойде време, та и ти ще ми помогнешъ, както си ми и помагалъ. — Ехъ, то моята помощь! — тръсна той глава — Що? Малко ли си ми помагалъ? Излѣкува ме. безъ докторъ, сега съ това ще ми услужишъ, ще ми намѣришъ пари... — Голѣма работа, съ такава чудна антика да се намѣрятъ пари... То да си ми казалъ преди день-два, да бѣхъ се поразшеталъ насамъ-натамъ, все щѣхъ да намѣря азъ пари. Голѣма работа не е — можехме стисна нѣкой отъ по тлъститѣ за гушата — и вижъ изплюлъ ти педесеть пола... Ставаше тая работа... — Нѣма нищо Ванко, пакъ ще стане. Тоя пръстенъ е скѫпъ. Вѣрвамь, че за него лесно ще вземешъ 600 лв. — Какво, 600 ли? Отъ сто пола по долу нѣма да го дамъ, ще видишъ. — Ти по добре го заложи ако можешъ. — Джанамъ зная си азъ работата. Ти бѫди рахатъ — отъ мойтѣ рѫце не ще се отърве. Ти само ми дай печата си за червенъ восъкъ. — Защо ти е? — После ще ти кажа. Нали тъй съ кутийката ще бѫде? — Да, съ кутийката. — Гледай, гледай, какво чудно нѣщо — Въртѣше го Ванко въ рѫцетѣ си — и други пръстени съмъ виждалъ и отъ турци елмази сме взимали изъ тая пуста Македония — бейски пръстени съмъ носилъ. Но такова нѣщо не съмъ виждалъ. Това е нѣщо антика — личи си. И той се взираше въ него безъ насита. А Стефановъ щомъ го даде, като че ли сърдцето му истина. Сѣкашъ, се отдѣли отъ нѣщо близко — като че ли предъ очитѣ му пуснаха въ гробътъ скѫпо сѫщество и първитѣ буци пръсть прозвучаха върху затворения сандъкъ... — Пази го Ванко, че дано Богъ ти помогне да намѣришъ пари... Горкия ми братъ — и Стефановъ усети сълзи на очитѣ си. Това бѣше по-скоро спомена по неговата стара майка, отколкото мисъльта за братъ му, а, може би, и дветѣ се допълваха едно друго въ тая тежка за него вечерь. — Недей, бай Никола, недей — опита се да го утеши Ванко. И понеже думитѣ не му достигаха, той посѣгна да му отрие очитѣ съ рѫка. — Недей, то всичко ще мине скоро скоро и ще се забрави. Братлето ще оздравѣе — ще му мине и на тебъ ще ти е леко — ами какво... Тъй минава всичко, нѣма какво да жалишъ. Стефановъ се извърна бързо и отри сълзитѣ си. Нему бѣ му страшно срамно, че други мѫже ги видѣха по очитѣ му. — Нищо, Ванко, ти само вижъ дано можешъ да свършишъ работата. — На менъ остави това,—каза Ванко, като изгледа дълго и за последенъ пѫть скъпоценния пръстенъ, затвори кутийката съ силно хлопане и я пусна въ единъ отъ бездъннитѣ си джобове. Асенъ презъ всичкото време стоеше напрегнатъ, мълчаливъ, съ събрани вежди. Като че ли мисъльта му работѣше бързо, защото неговитѣ изцапани пръсти инстинктивно мърдаха. — Бай Никола, — каза той неувѣрено, можешъ ли ми даде точния адресъ на братъ си. Азъ имамъ въ Швейцария вуйчо — въ Лозана — добави той — може да му телеграфирамъ да го види и ни пише. Очитѣ на Стефановъ свѣтнаха. — А защо до сега не си ми казалъ това? — Не е ставало дума. Той ще ни съобщи какъ е. — Ето, — подаде му Стефановъ една картичка, — тукъ е адреса му. — Кога мислишъ да телеграфирашъ? Нека ми съобщи точно какъ е, защото азъ отъ месецъ и повече нѣмамъ нито едно редче — освенъ тая телеграма. Асенъ прочете гласно адреса и взе картичката. — Още утре ще му телеграфирамъ и ще го запитамъ, — каза Асенъ, но въ гласътъ му имаше толкова чуждо, че и Ванко и Стефановъ го изгледаха внимателно. Стефановъ се наведе надъ сандъка си и бавно, като дълбоко замисленъ човѣкъ, туряше изваденитѣ вещи, редѣше ги за да ги извади въ последующия моментъ всичкитѣ навънъ и започне отново. Ванко и Асенъ постояха малко, изгледаха се и двамата и като казаха високо „сбогомъ“, излѣзоха единъ следъ други. Стефановъ се замисли надъ отворения сандъкъ... — Дай да го видя още веднъжъ — каза Асенъ на Ванко, когато бѣха въ стаята си. Ванко бръкна въ дълбокиятъ джобъ, измъкна кутийката и като я отвори, отдалечи я отъ очитѣ си, въртейки я на разни страни. Хиляди разноцвѣтни лѫчи заиграха изведнажъ: — Царска работа, — каза възхитенъ Ванко, — очитѣ си да не отдѣлишъ отъ него. Асенъ го гледаше съ втренченъ погледъ и треперящи ноздри. — Това е нѣщо страшно скѫпо! — каза той задъхано — цѣло богатство е въ него. — Най-малко сто пола струва — каза Ванко. Асенъ направи презрителна гримаса. — Това сѫ брилянти, а всѣки отъ тѣхъ струва най-малко по 5000 лева. Вижъ само какви бистри сѫ. Това сѫ отъ най-скѫпия сортъ. Азъ съмъ` челъ... — Колко казвашъ? — попита бързо Ванко. — Отъ десеть хиляди не е по-малко! — Брей — 10000 лева! — отвори Комитата очи. Тѣ сѫ колко? — 500 пола. Толкова зеръ... Сигурно струва. Азъ паши съмъ виждалъ, но такива пръстени и тѣ не носятъ. — Таманъ цѣло богатство — каза Асенъ безъ да го гледа. — Да го имашъ — други пари не ти трѣбватъ. — Какво? — Цѣла сермия!— съгласи се и Ванко. — Каквото ти е въ рѫцетѣ — да съмъ на тебъ... — Ама вижъ какъ блести! Азъ това не мога му се начуди — прекъсна го Ванко. — Блести, затова е и скѫпъ... 10000 лева сѫ това... Азъ да съмъ на тебе... — повтори пакъ Асенъ. Ванко го изгледа продължително — Какво казвашъ? — попита троснато той. — Ами да е уменъ... да му завия края тая нощь... Па който те види да те поменува — каза тихо Асенъ наведенъ, като редѣше на масата пилитѣ си. — Какво, какво казвашъ? — питаше го неразбрания Ванко. — А бе, 10000 лева не падатъ всѣки день така отъ небето — каза сопнато Асенъ. — Това ти разправямъ. Като щукнешъ презъ нощьта, кой ще те търси? Па и да те търси, игла въ купа сѣно намира ли се? Ванко го гледаше тъй втренчено, като че ли искаше да го изѣде съ погледа си. Неговото лице стана изведнажъ червено. Той захлопа силно кутийката безъ да престане да гледа Асена. — Ти си билъ свиня, а не човѣкъ — рече му той ядно. Не те е грѣхъ! Да съмъ те знаелъ, че си толкова калпавъ човѣкъ, главата ти да съмъ смачкалъ, а не да съмъ те оставилъ въ стаята ми да спишъ... И още си му роднина, магаре съ магаре... — псуваше Ванко, като хвърляше покривкитѣ на мизерното си легло на страна. — Безобразникъ... И на кого? На единъ светецъ, който и тебъ и менъ е хранилъ... Куче си ти, куче! Ще оставишъ лампата да гори. И ако дявола ти е влѣзалъ подъ кожата изгони го, инакъ азъ ще го изгоня. — И той като си извади голѣмия револверъ отъ кобура, тури го до възглавницата си — Съ менъ шегитѣ сѫ лоши — каза той и въ гласътъ му прозвуча кръвожадность. — Азъ не съмъ бай ти Никола — да си опитвашъ камата и азъ да ти стоя. Догде се сетишъ — на решето ще те направя. Да го знаешъ! Па после ако щешъ на Бога се оплаквай... Безобразникъ съ безобразникъ — ръмжеше Ванко, като се завиваше. Асенъ не отговори нищо. Той го гледаше само крадишкомъ, поусмихна се и неговата пила заскърца по твърдото желѣзо. Скоро къмъ нея се присъедини и хъркането на Комитата.
  2. Черни дни Малкото ѝ дума стояха предъ него като огнени. Той чувствуваше, че топли вълни хлуятъ въ главата му и невидими чукове удрятъ по слепитѣ очи. Следъ вълненията тая вечерь, телеграмата му се струваше страшенъ товаръ. Другъ день, може би, той би я посрещналъ по-спокойно. Хиляда лева! Та отгде би ги вземалъ той? Но поне вече знаеше, че братъ му е добре и здравъ — инакъ защо ще му сѫ толкова пари? Хиляда лева! — Той се разхождаше въ стаята отъ край до край, а Асенъ го гледаше мълчаливъ. После, когато очитѣ му се умориха да го следятъ, той подпре глава на рѫце и скоро сънътъ го унесе. Той захърка спокойно, като че ли бѣ легналъ на най-хубаво легло. Тежкия трудъ презъ деня — той вече работѣше като шлосеръ — желѣзаръ въ Инжинерната работилница — го изтощаваше много, но той не се оплакваше. Бездействието му бѣ още по-страшно, а да яде хлѣбътъ и на безъ това небогатиятъ си покровитель, когото осакати съ безумието си, му се струваше страшно престѫпление. И той съ търпение, което очуди Продана, работѣше тежката работа, която покриваше съ плюски рѫцетѣ му. Тѣ всѣки день ставаха по-груби, но затова пъкъ и болката ставаше по-малка. Той се държеше кротко и слушаше. Новиятъ редъ, многото работници, въртящитѣ се колелета и движущи машини, всѣваха въ него страшно чувство на безпомощность. И той пренесе всецѣло самотнитѣ си мисли върху зададената му работа. Понѣкога, когато тя допущаше това, изискваше по-малко внимание и повече механически движения, той се отдаваше всецѣло на мислитѣ си и това бѣше най-красивото въ тоя изпълненъ съ шумъ животъ. Когато свирѣше вечерната свирка за свършване на работата, той грабваше парчето хлѣбъ, което имъ даваха като дажба — работилницата бѣше военна и съ натежали отъ работа рѫце — тръгваше. Превития презъ цѣлъ день гръбнакъ се оправяше съ сладостно чувство на здраво тѣло, което труда е уморилъ. Протѣгнеше се веднажъ, дважъ — и сѣщаше, сѣкашъ, какъ тѣлото му растѣше всѣкидневно. Рѫцетѣ му станаха черни и попукани, но и силата имъ се удвои. И самата му фигура бѣ станала по-плещеста, макаръ и малко наведена. Стефановъ, който отначало искаше да му намѣри друга работа, се взираше после съ удоволствие въ него. И сега, когато съ измѫчена отъ безплодни мисли глава минаваше на една и друга страна, той съ чувство на задоволство гледаше неговитѣ мощни рамѣне и обронена на една страна глава. Стефановъ го събуди и накара да отиде да си легне. Сутринъ още въ тъмно почваха работа, спомни му той — защо да стои? Асенъ избъбра нѣщо съненъ и започна да се мѫчи да отвори вратата отъ противоположния край. — Ти още спишъ — усмихна се Стефановъ — лека ти нощь. — Лека нощь, бай Никола! Па и ти си легни, че вече е кѫсно,— каза той излизайки. Не сѫ ли пѫтищата на сѫдбата незнайни? Мислилъ ли е той, че нѣкога ще се срещне съ това момче, диво като глиганъ, което ще стане следъ това сѫщество вѣрно като куче, което ще се чуствува нещастно, ако презъ деня не размѣни дума съ него? И какво ще стане съ него по нататъкъ? Можеше ли да остави той человѣкъ подобенъ на него, да започне кариерата на простъ работникъ, когато му липсва само една година да довърши гимназия? Па и трѣбва ли той да стане непременно нѣкакъвъ чиновникъ? Нима работника не може да добива своята прехрана сѫщо тъй почетно като и всѣки други? Но това... започватъ работа заранъ отъ тъмни зори до тъмна вечерь. Всѣкога сутринь той преди, да отиде на работа му пали печката. Вънъ е тъмно съвсемъ — а той трѣбва да отива — и то всѣки день. И до кога? Неговитѣ рѫце днесъ сѫ груби — утре и душата му, за която нѣма друга храна освенъ физическата, ще загрубѣе, ще стане животинска... Ами тия, които трѣбва цѣлъ животъ да прекаратъ въ такъвъ интенсивенъ трудъ! Нима това е възможно? Той ще остарѣе преждевременно като Продана. Неговото лице ще се сбърчка и той ще говори мѣрно, уморено, като старъ човѣкъ, който е вървѣлъ дълъгъ пѫть. Боже, защо така труденъ е живота за нѣкои? — дигна той неволно очи къмъ тавана. И, когато свали погледъ отъ тамъ на разтворената телеграма — цѣлиятъ потръпна и започна бързо да се разхожда. Тѣзи хиляда лева, които тамъ отъ далечината искаше братъ му, като че ли оживѣха и се носѣха изъ въздуха. Мисли се зараждаха и преплитаха като змии. Той като че виждаше братъ си, давящъ се въ рѣка, която никога въ живота си не бѣ зървалъ, струваше му се, че чува гласътъ му и съзира протегнатитѣ му рѫце. А, може би, това сѫ паритѣ, които му трѣбватъ за да му се направи нѣкаква операция, безъ която той ще умре? Нали той е боленъ вече отъ толкова време?!. Той взима една картичка отъ масата си, гдето е изобразено голѣмото красиво здание на единъ швейцарски санаториумъ и го гледа дълго. Едно отъ тия малки прозорчета е и стаята на братъ му. Стефановъ дори знае какъ сѫ разположени мобилитѣ вѫтре, защото той му бѣше пратилъ фотография още първия месецъ: — легло, до него малко шкафче! Тамъ, на това легло той виждаше братъ си, просналъ се да протѣга рѫце съ свити пръсти отъ мѫка: — хиляда лева! — Да, и той се неволно вслуша, като че ли действително можеше да чуе гласътъ му. Нѣкой бърбори монотонно и неразбрано. Пада нѣщо тежко нѣкѫде въ стаитѣ и ехото заглъхва. Врата скръцна далечъ — и утихна всичко. Той се оглежда — кѫсно е вече. — Два часътъ — кога ли е минало толкова време? Той отива къмъ закачалката за дрехи и чакъ сега вижда, че още не си е съблѣкълъ връхното палто. Съблича го и закача машинално, а предъ погледа му е онзи голѣмъ красивъ санаториумъ. Ако тамъ можеше да турятъ и бащата на Вѣнчето... Той би могълъ да живѣе повече, а сега сигурно ще умре твърде скоро. Той е съвсемъ слабъ, почти живъ скелетъ и толкова много кашли. И въпрѣки всичко говори, говори! И какво ще правятъ тия бедни сѫщества? Той, болниятъ, значи ли и сега нѣщо? Не го ли гледатъ синътъ и неговата жена съ своята денонощна работа? Бедното сѫщество! И той си спомня за изпадалитѣ приказки, които вижда още да стърчатъ въ джоба на палтото си цѣлъ зачервенъ отъ ново. Каква несъобразителность! Ами, той е забравилъ всичко — още повече, че паритѣ му бѣха и безъ това малко останали... А Вѣнчето — гола! — и той потръпна — Какво ще стане съ това дете по-нататъкъ? Тѣзи всички безсъвестници се гаврили съ неговото крехко тѣло безъ всѣкакво угризение на съвѣстьта! Какво ще стане съ нея сега? И той крачи изъ стаята и си трие една о друга замръзналитѣ рѫце. Навежда се до печката. Тя е вече студена. Вѫтре нѣма освенъ нѣколко малки вѫгленчета, едва блещукащи срѣдъ пепельта. Той тури нѣколко дървета повече машинално. Сѫщо той несъзнателно, по навикъ отива той къмъ масата, готвящъ се да седне на стола си — и скача на страна — тамъ го гледа все оная телеграма и малкото думи върху нея. — Хиляда. И отъ ново главата му блъскатъ невидими чукове и той крачи бързо изъ стаята, като че ли нѣщо гори стѫпкитѣ му. Трѣбва бързо да се намѣрятъ на всѣкаква цена! — Трѣбва!—това казва малкото парченце книга! Ако не бѣше това страшно „трѣбва“, нима неговиятъ братъ би го безпокоилъ отъ тамъ? Той взе фотографията му отъ масата и се взира дълго. Открито честно лице го гледа отъ рамката. И той му шепне обещанието си, като че ли братъ му може да го чуе. Той ще търси и ще намѣри, ще прерови земята, ще заложи всичко — и той се оглежда. — Това „всичко“ е тъй малко и незначително... Ще иска отъ свои приятели по сто, по двеста лева, ще продаде своята заплата ще вземе срещу полица — невъзможното ще направи възможно... Наведенъ надъ масата, той се взира въ голѣмъ портретъ на бѣлокоса жена въ тежка рамка. Очитѣ ѝ благи и гледатъ малко наведено презъ вежди, но съ такава кротость и доброта... — Може би, майко, ти ми говорѣше за такива дни, черни дни, както ти ги наричаше и които бѣха толкова много въ живота ти !... После той се поодръпна на пръсти и загледа пакъ. — А нима той не е нейнъ братъ? — каза си той високо почти и усети веднага такава лекость, като че ли хиляди килограма спаднаха отъ рамѣнетѣ му. Той е виждалъ вуйчо си веднажъ или два пѫти и то случайно на улицата, но какво отъ това? Той знае кѫщата му и ще отиде още утре съ телеграмата. Най-после какво ако тѣ съ баща му нѣкога не сѫ биле добре!? И безъ туй вуйчото е взелъ нѣкога по голѣмиятъ дѣлъ отъ наследството — нали той е чувалъ това толкова пѫти отъ майка си? Но може ли току така да отиде изведнъжъ и поиска хиляда лева? Че защо не? При него какъ идатъ и искатъ даже и чужди хора? Не по хиляда лева, разбира се, но какво отъ туй? Ако би ималъ, той би далъ и хиляда... А вуйчо му има — туй всички знаятъ. И кѫщата му е голѣма, и той е подполковникъ! Само отъ заплатата той би могълъ да живѣе, а той има и толкова богатства. Ще даде, разбира се, още по-вече, като разправи какво е положението на братъ му. Ами нали и той е последна година — следъ година най-късно той ще бѫде инжинеръ въ София. А за него какво ще сѫ да му върне тия хиляда лева! Па най-после вуйчо му може да се смили и да направи единъ малъкъ подаръкъ — какво значи то за него при тия богатства, които е наследилъ и е натрупалъ, да имъ даде сега нѣкакви си хиляда лева?... И той се съблича бърже съ олекнала душа и като се свива на топка въ студеното легло, заспива бързо... На сутриньта, къмъ единадесеть часа, той излѣзе отъ дрогерията и се запѫти бързо къмъ домътъ на вуйчо си. Той би отишълъ и по-рано, ако бѣ увѣренъ че ще го намѣри тамъ. Мислѣше да го почака и тъкмо да се поразговори съ своята вуйна, която бѣше виждалъ преди десетина години и то за малко, когато бѣха минавали презъ тѣхния градъ. Неговиятъ баща бѣше вече починалъ и вуйчо му за пръвъ пѫть стѫпяше у тѣхъ. Тогава той бѣше капитанъ, младъ строенъ, съ красиво заресани на пѫть по срѣдата кѫдрави коси. А какъ ли ще го посрещнатъ сега? Той влѣзе въ чистия дворъ, покритъ съ красиви плочки, и натисна звънеца на вратитѣ, гдето имаше много бутони, върху който бѣха накачени адреси. Той дигна погледъ нагоре и му се видѣ кѫщата прѣкомѣрна висока. — Хубава кѫща, — каза си той неволно, — дали въ най-горния или най-долния етажъ сѫ? — Той пакъ загледа бутонитѣ и визитнитѣ картички по тѣхъ — въ партера е значи. Вратата се отвориха. — Какво искашъ? — попита го единъ гологлавъ и по чорапи войникъ, на когото лицето бѣ зачервено. — Господинъ подполковникъ Вълчевъ тукъ ли е? — Тукъ е! — Какво има, Василе? — обади се нѣкѫде отъ далечъ гласа на подполковника по всѣка вѣроятность. — Единъ човѣкъ ви търси, господинъ подполковникъ. — Че кажи му да влѣзе де, говедо! Съ масьта ли е? — Влѣзъ де, — каза му кѫсо войника и Стефановъ влѣзе. — Не е съ мастьта, — викна въ коридора вече войника, като затваряше външнитѣ врата съ ключъ. Въ коридора меришеше на пържено, презъ отворенитѣ врати дори се чуеше пръщенето на масло върху огъня. Стефановъ се спрѣ въ нерешителность, но войника му показа съ жестъ — и той влѣзе въ кухнята. Пъленъ человѣкъ, съ полупобѣлѣли коси, съблеченъ по риза и препасанъ съ мръсна престилка, завратилъ рѫкави, готвѣше нѣщо. Цѣлия зачервенъ, той мигаше често отъ пушека, който се дигаше отъ покапалото масло по печката. Презъ отворената врата се виждаше столовата, върху масата, на която една пълна, чорлава госпожица, редѣше нѣкакви карти за игра. Дебела жена, разкопчана тукъ-тамъ и не по-малко чорлава, бѣше опрѣла пълното си лице върху рѫката си и слушаше най-внимателно. Въ кухнята бѣ страшенъ безпорядъкъ. Стефановъ смутено прекрачи прага. Неговия „Добъръ день“ се почти изгуби въ пръщението на тиганя и той се спрѣ. Погледа му мина бърже презъ цѣлата кухня, върху рошавитѣ гледачки на карти и се върна къмъ изпотената червена пълна фигура, която си бършеше рѫцетѣ въ мръсната престилка. — Какво искате? — попита го той троснато. — А бе, говедо, — обърна се той къмъ войника, който стоеше задъ Стефановъ, кого ми водишъ? — Е па нали ми казахте: — доведи го, — оправдаваше се войника. — Доведи го... прасе такова, нали ти казахъ ако е човѣка съ масьта, тогава... — Е, я нали казахъ, че не е. — Казалъ си, дяволитѣ. — Какво обичате? — попита той Стефанова, като стоеше насреща му съ лъжица въ рѫка. Госпожицата която редѣше картитѣ стана бавно, изгледа го спокойно отгоре додолу и затвори вратата. — Какво искате? Мене ли търсите? — попита повторно подполковника, като обръщаше нѣщо въ тиганя. — Васъ, — каза тихо Стефановъ — Азъ съмъ Никола Стефановъ, забравили сте ме види се, вуйчо. — Тъй ли? — загледа го той внимателно, — ти си зеръ! Измѣнилъ си се нѣщо — отслабналъ си. Нѣкаква болесть те е налегнала. И моя Георги боледува миналия месецъ, не може безъ това. Ами ти много си се измѣнилъ. Кога бѣхъ те виждалъ? Май, има две години отъ тогава. Остарѣлъ си. Ожени ли се? — Ахъ, не съмъ, — каза бързо Стефановъ. — И не ти трѣбва такова нѣщо на тия гладни години. Ами седни де. — Я бе, какво ме гледашъ като пукалъ, — обърна се той къмъ ординареца, — махни онѣзи дрехи, тури ги тамъ на леглото. Ха, дай стола нека седне момчето. — Седни де. Азъ излѣзохъ по-рано отъ работа, та рекохъ малко да си опържа пилетата самъ. Никакъ не обичамъ да ми ги препръжватъ. Знаешъ, като се направятъ най-напредъ, трѣбва със соль и червенъ пиперъ хубаво да се натриятъ и съ малко слабъ разтворъ отъ лимонтузу да се намажатъ. Даже съ лимонъ още по-хубаво, ама где лимонъ? Искатъ сума пари за нищо и никакво! Тогава кожицата става зачервена и хрупка, ама е крехка — не е жилава като ластикъ. А пъкъ въ кѫщи никой незнае да ги приготви както азъ ги искамъ. Чакай да кажа на вуйна ти че си дошелъ. — Бушо — викна той — я ела вижъ Марициния Никола дошелъ. Презъ отворената врата се чу нѣкакво неразбрано мърморене вмѣсто отговоръ, а следъ туй ясния гласъ на госпожицата:... „Вечерно време, пари на русъ човѣкъ. Кахъръ си правишъ за единъ подарѫкъ... ама напразно“. Кой е тозъ Никола? — попита тя по-високо и Стефановъ сети, че се зачервява. Сѫщия неразбранъ гласъ каза нѣщо вмѣсто отговоръ доста сърдито и подполковника затвори бързо вратата. — Чакай, че туй, май, ще прегори. Ето така ги обичамъ азъ, виждашъ? — посочи му той едно парче, дигнато на вилицата — вижъ какъ е червено, а кожичката му е съвсемъ крехка. Стефановъ мигаше бързо, бързо отъ ядливия пушекъ. — Мѫчно е да се намѣри чисто масло сега — започна наново подполковника. — Виждашъ ли това какъ мерише само? Ама съмъ го порѫчалъ нарочно. Чакъ отъ Новоселци сѫ го донесли, а за цената му не питай. Съ шепи пари трѣбва да давашъ, ако искашъ да ядешъ. — Я, Василе, — сети се той — иди вижъ на фурната дали се е опекло. Кажи му да не го изгори, че чортоветѣ ще ги взематъ после! Или я чакай малко — Бушке, — отвори той вратата, — да отиде ли Василъ за тортата? Стефановъ не разбра какво му отговориха, но, подполковника се върна доста смутенъ: — Недей отива, почакай малко, да не би като те види да я извади сурова. — Вижъ тамъ прибери ония работи — хайде де, не стой да ме гледашъ въ очитѣ като смахнатъ! На чорбата ще трѣбва малко соль още — сърбаше и си приказваше самъ подполковника. — Я вижъ кашата какъ ври само — извади я той отъ фурнята на печката и ѝ се залюбува. Нѣкои я правятъ безъ бѣлото месо вѫтре, но азъ не я обичамъ така. Че то и каша ли е тогава? Нито е хранително, нито е вкусно, а когато е съ бѣлото месо, ама да го счукашъ хубаво въ дървенъ хаванъ... Най-напредъ му капни малко чорбица отъ кокошката — отъ него си, де, отъ което ще правишъ кашата. Счукай го следъ това въ хавана да образува една кашица — смѣси го съ малко чуканъ чесънъ, та да знаешъ че ще ядешъ... А тия, гдето го кѫсатъ, бѣлото месо де, на нишки и така го турятъ вѫтре — не струва: остава на конци. А вижъ това е друго. И той като го разбърка съ лѫжицата, която облиза, тикна го наново въ фурната на печката. — Да ти кажа, азъ обичамъ да си хапна —това остава на човѣка! Па и всички си обичаме, само че мѫчно се намира сега! Гледамъ и моятъ Георги — ти не си го виждалъ, май, или се познавате? — Неща каже азъ леко вино, дай ми ти мелнишко. Като пия една чаша да си сетя всички жили. И кажи речи, само той го пие — ние пиемъ отъ бѣлото. Цѣла бъчва съмъ му вземалъ. Ама да видишъ какъвъ червенъ вратъ е направилъ, ей тъй на. А въ рамѣнетѣ вече е по-широкъ отъ мене! А ето — прекѫсна се той. Влѣзе една пълна жена, която бѣше метнала върху раздърпанитѣ си дрѣхи шикозна роба, тукъ тамъ недозакопчана. По едното ухо и подъ ноздритѣ тя имаше купчини пудра, види се турена на бърже. Косата ѝ бѣ рошава и посивѣла и като че ли зеленикава. — Боядисвала я — неволно си помисли Стефановъ, като ѝ цѣлуваше рѫката. Тя бѣ се измѣнила твърде много — бѣше прѣкомѣрно надебѣлѣла, месата и бѣха се разлѣли, изгубили всѣкаква форма. И сега се преливаха на вълни подъ широката роба. — Защо държишъ момчето тукъ въ кухнята? — каза тя строго на мѫжа си — Бива ли така? — Ами нали сме свои, — каза той и се засмѣ пресилено, — какво ще се задиряме толкова? — Разбира се, — каза Стефановъ, който се чувствуваше крайно неловко. — Стана ли чорбата? Пакъ си ги препържилъ— обърна се тя съ много грубъ тонъ, като ровѣше въ тиганя. Старъ човѣкъ си, а нѣма да се научишъ! Хиляди пѫти ти казвамъ, неща ги такива почернели. Поглежъ де — на какво прилича това? На, това — тикаше тя парчетата въ чинията — какво е? Я поглежъ вѫгленъ почти. — Не е, бе, то е само зачервено, да хруска. — Да ти хруснатъ главата... Толкова пѫти ти казвамъ, че азъ и децата не ги обичаме кога сѫ така...! Не разбирашъ, бей — и туй то! Кашата кѫде е? Сигурно и на нея си турилъ чесънъ? — Не, т. е. да, малко, но съвсемъ малко турнахъ, казвамъ ти. На кусни, ако не вѣрвашъ — почти не се осеща. Тя му хвърли поднесената лъжица на пода и като обърна гръбъ, влѣзе си въ столовата, като затръшна вратата, мърморейки нѣщо. Той, като изгледа затворената врата, дигна само рамѣне, като да се чудѣше, следъ туй избърса потното си лице въ една мръсна кърпа, която сложи пакъ на прозорчето. — Какво гледашъ, бе, диване, — крѣсна той на ординареца, — дигни лъжицата. Какво стоишъ и се чудишъ? — Амъ че азъ... — Амъ че азъ — имитира го ядосано подполковника, че ти зеръ, вземи лъжицата, че я дигни, па хе тамъ топлата вода, па я измий. — Елате баре тукъ, — отвори вратата вуйна му — че се опушихте въ кухнята. Салона не е отопленъ сега, пъкъ тукъ е по-топличко и нали сте си нашъ... Ето Мара, ето и Пена — представи му тя дветѣ си дъщери, които макаръ още млади, вече имаха едва ли не двойни гуши и прѣкомѣрно развити бюстове. — Помнишъ ли кога минавахме нѣкога въ васъ, ти бѣше толкова голѣмъ, посочи тя отъ пода на известна височина, при което Стефановъ безъ да ще забелѣза голѣмитѣ ѝ траурни нокти. Забравили сме се. Мара бѣше тогава на четири години. Пена на петь, не помните го, нали? И дветѣ климнаха отрицателно глава. Тѣ го изгледаха много по-спокойно отколкото той тѣхъ. Това говорене ту на „ти“, ту на „Вий“ го смущаваше още повече. Искаше му се да бѫде близъкъ, а се чувствуваше между непознати хора, съвършенно чужди, които виждаше, сякашъ, за пръвъ пѫть. — Тукъ сте на работа въ София? — го попита едната. — Да, госпожице, — отговори той по навикъ и я погледна. Тя не бѣше нѣкоя красавица, но пълното и тѣло събуждаше бързо желания. Очитѣ и бѣха черни, както и у сестра ѝ, а клепкитѣ дълги. Тѣ и дветѣ си приличаха твърде много, само че по пълното лице на Пена, донѣкѫде прилично на това на подполковника, бѣше по-червено, когато въ Мара бѣше блѣдо и доста пъпчиво. И дветѣ бѣха напудрени доста, дори веждитѣ имъ бѣха посивѣли. — Тукъ съмъ на работа въ една дрогерия отъ две години — поясни той. — Ето ме и менъ, — каза като влизаше въ стаята подполковника. Никой не му отговори нищо. Само Стефановъ се посмѣсти, а после стана и му подаде стола си. — Нищо, нищо, азъ ще седна ей тукъ, посочи той миндерчето — Я, Маро, моля те, подай ми курката. Тя го изгледа недоволно. — Ето я, хе тамъ на закачалката, — каза му тя. Той си я взе мълчаливо и я облече. — Всичко е готово, — пратихъ Василъ на фурната — каза той — и пакъ никой не му отвърна, като че ли не бѣ говорилъ нищо. — Ти пакъ си се накапалъ. Я погледни! Вече ми омръзна да ти чистя тия петна, — каза Пена, като му похвана панталонитѣ. — Азъ ще си ги очистя и самъ; голѣма работа баре бензинъ има. Два три пѫти съ кърпата — и туй то! — Ами нали престилка имашъ — не го оставяше тя — носишъ я само за украшение! — Ехъ, случило се най после. — Все на тебъ се случва... — То може много лесно да излѣзе съ етеръ. Нѣколко капки на памукъ ще ги изчистятъ веднага — каза Стефановъ, който не свикналъ на подобни обръщения, не знаеше где да се дене. — Що ми е етеръ, отъ где ще го взема? А пъкъ бензинъ, кофа ако искашъ, кофа ще имашъ, автомобилното отдѣление е въ моята дружина, а тамъ ако изкашъ, кѫпи се въ бензинъ! — Та ти си въ дрогерия, казвашъ, — пресѣче го вуйна му. — Вижъ ти, вижъ ти, кѫде стигнахте! Да служишъ въ една дрогерия! Какво богатство наследиха вашитѣ, че какъ го пропилѣха, Богъ знае... — Какъ, много лесно — намѣси се подполковника — нали съмъ ти казвалъ. Той, баща му, такъвъ си бѣше още отъ училище. Той е два випуска отъ менъ по-старъ, но го знаехме всички. Тъй си му и викаха „Попето-ахмака“. Кой какво нѣма, при него ще отиде. Той, диването, ако нѣма пари, на заемъ ще вземе да даде. Отъ гърба си ризата ще съблече да облѣче нѣкого! То ти казвамъ бѣ нѣщо безподобно. Вижъ на карти не играеше, не пиеше, обичаше да чете много, ама що ти е, като нѣмаше умъ? — Ехъ, то минало, вуйчо, — каза Стефановъ, като си бършеше потното чело. — А бе минало, минало, ама той изяде животеца на сестра ми. Па и где бѣше го видѣла! Като рече: той ще е, та никой другъ! Какво не я раздумвахме, разбира ли ти? Или каже — той, или въ Тунджа ще се хвърля. И тати бѣше противъ и всички роднини — че той какво... нали ти казвамъ, загубенъ човѣкъ бѣше. Капитанъ бѣше, ама освенъ борчове нищо друго... А и кучета имаше две-три. Безъ тѣхъ не мърдаше. Хлѣбъ за себе си нѣма, ама кучета ще води... — За това пропилѣ толкова пари, я! Че нали се казва, — намѣси се вуйната, — и ти и той по равно дѣлихте, а де е неговото богатство? — пропилѣ го. — Какво? Че то бѣха пари... ами. На тия години само 60,000 лева сухи пари злато му се паднаха отъ наследството. Па дошълъ да претендира и за Селановския чифликъ. — Белкимъ и него искаше? — запита Мара. — Него зеръ, — каза вуйна му. — Него ми... какъвъ скандалъ! Процесъ ще ми отваря, въ сѫдъ демекъ — окото ми не мигна биля. Азъ бѣхъ си го осигурилъ и съ завещание и съ продавателно. На него ще го дамъ, такъвъ скитникъ! Не стига дето съсипа живота на сестра ми и я разсипа, ами да му дамъ пъкъ и чифликъ отгоре... — Азъ никога не чухъ отъ баща си да е казалъ противна дума на майка ми, до колкото го помня, нито пъкъ тя да е казала лоша дума за него, — каза съ треперящъ гласъ Стефановъ. Нѣщо тупаше силно, силно въ гърдитѣ му. Струваше му се че ей сега ще стане нѣщо важно, голѣмо и — самъ не знаеше, какво ще бѫде то. — Какво ще му каже — тя бѣше цѣла свѣтица! Тя муха не настѫпяше, а той бѣше лудъ човѣкъ. Още щомъ взелъ паритѣ отъ кѫщата, на другия день внесълъ цѣли дванадесеть хиляди лева въ касата на Македонскитѣ братства. Моля ти се, дванадесеть хиляди злато! За какво? За подържание разни пущове и вагабонти... Госпожицитѣ дори плѣснаха съ рѫце да изразятъ голѣмината на очудването си и въ единъ гласъ викнаха: — Дванадесеть хиляди и то злато! — Ами само това ли е? — махна съ рѫка подполковника, окураженъ че го слушатъ. То ако е това само съ шекеръ да го хранишъ Той бѣше си формално лудъ човѣкъ. Вземе та плати полицитѣ на единъ неговъ другаръ, че билъ съ много деца — деветь ли ги ималъ, десеть ли — незная — нашъ офицеръ пакъ. Е, хубаво бе, приятелю, ама като си имашъ деца, знай си смѣтката. Баща ти просто рѫцетѣ го сърбѣха — два дни въ себе си пари не можеше да задържи. А и нали го знаеха — кой отъ где се вземѣше, все при него тичаше — Е хубаво, ама то не извира. Па и да извира... Кой какво ще да ми казва, той бѣше единъ лудъ човѣкъ и нищо друго. Изеде само животеца на сестра ми — и туй то! Стефановъ бѣше станалъ правъ, бледенъ. Кръвьта му биеше въ ушитѣ, а той треперѣше като въ треска. — Хората за умрѣлитѣ чужденци не говорятъ освенъ добро или нищо, а вий, въ толкова малко време, не намѣрихте нито една добра дума за тѣхъ, мойтѣ скѫпи покойници... Дано Богъ, който вижда всѣкиму дѣлата, върне споредъ тѣхъ! — И той безъ да добави нѣщо, безъ да се поклони, обърна гръбъ и си излѣзе презъ кухнята. На вратата той се сблъска съ носящия нѣщо войникъ. Подполковника наведе глава, жена му изкриви презрително устни, безъ да каже нѣщо. — Само гдето се обличахме — каза едната госпожица — Говедо, разбира ли отъ хубаво! — Бащичко цѣлъ — каза подполковника, като си събличаше куртката и минаваше отново въ кухнята. И той краставъ, ама опашката все вирната! Кому накриви? Щеше да си хапне баре хубаво, ама като не стоя... — То па като щѣхъ да го поканя — каза жена му ядосано. То аслѫ тебъ цѣлия ти родъ все такива халосани... На пѫтя Стефановъ бръкна въ джобоветѣ си и безъ да ще напипа телеграмата. Той се спрѣ като ударенъ. Съ свѣткавична бързина му минаха хиляди мисли. После той наведе низко глава и забърза.
  3. Опакито на картинитѣ Когато въ коридора имъ подаваха палтата да се обличатъ, Стефановъ треперѣше като трескавъ. Вѣнка го гледаше тревожно. — Тебъ ти е студено, бай Никола. Я загъни се добре, — дигна му тя яката. Навънъ влажната тъмнина ги обгърна веднага и скри въ своитѣ гънки. Той вървѣше мълчаливо, бързо, а тя се притискаше до самия него и не преставаше да му говори. — Това дворецъ ли е? Нали не е? Той ми каза още вчера, че ще ме заведе въ двореца, а като нѣма царь не може да бѫде и дворецъ. Този високия не бѣше царь, защото нѣмаше корона. А и той се бие съ другитѣ не съ сабя, а съ рѫце. Царетѣ така ли се биятъ? „Ти, — казва, — трѣбва да се облечешъ добре, защото ще те види царя“. И на баня бѣхъ. Вижъ какви хубави безценни камъни ми подариха — сочеше му тя ефтино украшение, което той едва съзираше на свѣтлината отъ далечната лампа. Отъ менъ ще стане една хубава водна лилия, която ще дадатъ на царя, но затова трѣбва да бѫда гола, гола съвсемъ. — Кой ти каза това? — попита Стефановъ съ слабъ гласъ. — Кой? Той — художника. Най-напредъ казва — чорапитѣ ти не сѫ хубави. Азъ не обичамъ такива. Ето ти други високи — ето чакъ до тукъ стигатъ — сочеше му тя надъ палтото си. „После, — казва, — ще си пийнемъ отъ тоя хубавъ шербетъ, малко лютивъ, ама и тъй сладъкъ, като медъ“. Щомъ пийнешъ всичко става така хубаво, леко — никога не съмъ пила такова нѣщо. И Тодоръ ме е черпилъ, но никога съ такова сладко нѣщо. Да видишъ само колко хубаво мерише. Наведи се малко да ти дъхна! Той, като малко послушно дете, наведе главата си до устнитѣ ѝ. Миризма на шартрьозъ го лъхна. — Подуши ли колко хубаво мерише? Изпихъ цѣли две чаши и тъй ми бѣше топло и приятно.. После ме съблече гола съвсемъ. — Ахъ, Вѣнче, ами ти защо позволи това? — Ами той ми каза, че тъй трѣбва, инакъ нѣма да стана никаква хубава картина, а азъ искамъ да бѫда най-хубавата картина. Той ми показа и други като менъ голи, но казва, че моитѣ гърди били по-хубави отъ всичкитѣ, а тѣлото ми било като водна лилия. Нали той знае добре, че всичко е така? Той много знае, ти не си говорилъ съ него. Другия, високия, черния много обича да пипа, на всѣкѫде... и гдето не е хубаво... — Вѣнче, Вѣнче, — каза Стефановъ съ въздишка, — какво си правила ти, малко момиче! — Ти сърдишъ ли се, бай Никола? Азъ не щѣхъ да отида, но Тодоръ ми каза: — „Ела, азъ ще те заведа при единъ човѣкъ, който ще те запознае съ царя, но ще трѣбва и предъ него да се съблечешъ, за да те види колко си хубава“. — Нима и Тодоръ те е каралъ да се събличашъ? — И Тодоръ и Христо, но те винаги ми купуватъ много ябълки — и следъ това ме събличатъ, — Кѫде, у васъ ли? — попита почти ужасенъ Стефановъ. — Не, горе въ неговата стая. Само че Христо е по-лошъ. Той бута навсѣкѫде. И Тодоръ бута, но Христо повече. — И ти се събличашъ предъ тѣхъ цѣлата гола? — Не цѣлата съвсемъ, чорапитѣ не ми събуватъ, но тамъ у тѣхната стая е много топло и нѣма да настина, нѣма да кашлямъ. То е тъй топло, като въ баня. И тѣ самитѣ се събличатъ по риза само. Стефановъ се спрѣ: — Отъ кога това? — Кое? — Кога те събличаха Тодоръ и Христо? — Ами щомъ оздравѣхъ бѣше, не помня кога, веднажъ отидохъ и той ме съблече. — А ти защо позволи? — Кое? — Да те съблече? — Той каза, че е много топло, че ще ми даде много ябълки и ми даде. Защо да не се съблека? Стефановъ тръсна горчиво глава. — Наистина, бедно дете, защо да се не съблечешъ? Неговата душа се кѫсаше отъ мѫка. Той знаеше, че тя следъ тежката болесть бѣ останала почти полуумна и хиляди пѫти се окайваше, че не направи всичко да я опази отъ тоя позоръ, въ който бѣ попаднала. А можеше ли и да помисли, че това нежно малко, едва що разцъфнало дете, ще попадне въ рѫцетѣ на хора, които съжалението къмъ нещастието му не ще възпрѣ да бѫдатъ звѣрове? Въ неговата мисъль дори не можеше да се побератъ тия неочаквани събития. Тѣ като че ли бѣха въ такова страшно противоречие съ всичкитѣ му други впечатления до сега, че нѣмаше възможность да ги разбере. Онази малката, нежната, съ загадаченъ погледъ Вѣнка, разтворила книжка до прозореца и цѣла вдадена въ своитѣ приказки, които разбираше по своему — и тази разрошавена, разгърдена Вѣнка, която дойде всрѣдъ шумния и свѣтълъ салонъ да го дърпа за рѫцетѣ... Сѫщата тя ли е, която държи сега тъй внимателно рѫката му и безпирно говори?... — На, ти пакъ ми се сърдишъ. Какво съмъ ти направила? — дърпаше му тя рѫката. — Нищо, нищо, Вѣнче, защо ще ти се сърдя? — Ами защо не ми отговаряшъ тогава? — Прощавай, замислилъ се бѣхъ. — Ти много обичашъ да се замисляшъ. — Отдавна ли те е пратилъ Тодоръ при тоя художникъ? — Не много отдавна... не помня. Той рисува и на Тодоръ и на Христо портретитѣ, но тѣ не сѫ съблечени. Само женитѣ се рисуватъ голи. Мѫжетѣ всѣкога облечени или по жилетка. Азъ видѣхъ единъ човѣкъ съ стомна. Той е по жилетка, но той е отъ по-беднитѣ. А Тодоръ е богатъ и той се облича съ дрехи. Така го рисуватъ. Художника казва, че азъ съмъ Бижу. Щомъ ме видѣ, като ме заведе Тодоръ, казва: — Това е едно Бижу — и така ми вика. А Бижу е по френски, ти знаешъ ли френски? Азъ съмъ учила въ училище миналата година — Бижу, то е скѫпоценность — нѣщо хубаво. Ако искашъ и ти можешъ да ми казвашъ така: Монъ Бижу. Тодоръ казва, че се гордѣелъ съ менъ, че ималъ такава красива госпожица за близка приятелка. И художника каза, че се гордѣе съ такъвъ красивъ... незная какво — едно нѣщо... друго име, не е Бижу — друго... забравихъ го. Щомъ бѫде картината готова, ще я поднесатъ на царя. Азъ искахъ да отидемъ въ палата, а ми казаха, художника и другия — той другия е ужасенъ — по-отвратителенъ отъ Трайко. Хваща ме силно и ме щипе — и като ме пригърне, тъй ме свива — на топка. — И той ли те пригръща? — Щомъ се съблеча гола и двамата. Най-напредъ единия, после другия, после ми даватъ да пия отъ това хубавото, сладкото — и пакъ ме пригръщатъ... Ама това нали не бѣше палатъ? Ний влѣзохме, имаше толкова много хора, а тебъ не те видѣхъ. Азъ не знаехъ, че ти ходишъ въ такива голѣми и хубави кѫщи. Нали всичко тамъ е хубаво? И какви красиви столове — меки и хубави. И госпожици облечени красиво — тѣ, навѣрно, сѫ преоблечени царици? Ти, бай Никола, ме лъжешъ. Навѣрно, всички бѣха така преоблечени за да не ги позная? И тоя високия човѣкъ трѣбва да бѣше Царя. Той ме видѣ — и какъ удари оня черния! Той искаше да ме вземе и отведе. Зная, зная и ти искашъ да скриешъ, но и ти си въ палата... ти си така добъръ, така добъръ — сигурно при самия царь или при царския синъ служишъ? Но азъ не те видѣхъ никѫде — толкова много хора имаше тамъ! А лампитѣ сѫ толкова хубави, голѣми, като въ нѣкоя църква. И тъй силно свѣтятъ, като день. Това е палата, бай Никола, но ти криешъ. Царя тъй е заповѣдалъ. Той може... ако той каже — всички трѣбва да го слушатъ, защото той може да извика джелатина и да му каже: — Отрежи му главата — Тоя е непослушникъ, издава царскитѣ тайни!“... А когато художника ме направи хубавата водна лилия, тогава ще е друго. Той ще ме тури въ голѣма златна рамка и всички ще ме гледатъ. И самиятъ царь ще иска картината да е надъ главата му, а азъ до него. Но ти треперишъ, бай Никола, ти още не си оздравѣлъ. Твоята рана те боли още, нали? Мама казва че ти си чудно търпеливъ човѣкъ. — А твоята мама знае ли, Вѣнче, че ти ходишъ при Тодоръ, или съ него тукъ да те рисуватъ? — Мама ли? Не. Тодоръ ме винаги пита — казала ли съмъ на мама кѫде отивамъ? Ако съмъ казала, той ми дава две ябълки по-малко. Той ме познава веднага ако съмъ казала — щомъ ме погледне въ очитѣ и ми казва — познава! И художника познава сѫщо. — Ами тя нали ще се безпокои за тебъ, ще плаче. — Ще плаче ли, че защо? — Ами че ти си излѣзла днесъ, навѣрно, още на обѣдъ. — Щомъ се нахранихъ. Тодоръ ме чакаше до ѫгъла на улицата и после двама се качихме на трамвая... — Е, виждашъ ли, а майка ти може да мисли, че си се изгубила, че ти е станало нѣщо лошо... — Защо? Че мене не ми е лошо. — Добре де, но тя не знае това. — Но менъ никакъ, никакъ не ми е лошо. Азъ ще бѫда бѣлата водна лилия, ще ме поставятъ въ голѣма златна рамка и царя ще ме тури надъ главата си. — Бедно, бедно дете, — пришъпна почти Стефановъ, но тя го чу. — Ти на менъ ли викашъ дете? Всички ми викатъ — госпожице, само ти и мама ме наричате дете. Това не ща вече. Викай ми и ти — госпожице. — Добре, Вѣнка, както искашъ, дете, — и той неволно въздъхна. Тя бѣше хванала неговата голѣма рѫка въ своята и току премѣташе пръститѣ му. — Ти си голѣмъ, голѣмъ, но царя бѣше по-голѣмъ. Той нѣмаше корона — нарочно бѣше я скрилъ, но азъ го познахъ — по очитѣ го познахъ. Той има страшни очи като тебе, когато си сърдитъ. А рѫката му е по-голѣма отъ твоята. Него го е много страхъ, че ще настина. И той е добъръ като тебе. „Ти, казва, госпожице, ще настинешъ.“ Азъ му казахъ, че е топло. — Кой? — Онзи голѣмиятъ — царя. Стефановъ дигна само рамене. — И твоята стая свети, — каза му тя, — когато наближиха и въ тъмното се изпречи голѣмата кѫща, въ която живѣеха. Нейнитѣ многобройни прозорци свѣтѣха почти всичкитѣ. Тукъ-тамъ нѣкои бѣха незавесени съвсемъ, а въ други се виждаха да се мѣркатъ сѣнки. — Нашитѣ, сигурно, не спятъ, тати трѣбва да пише. Той много кашля, но все пише. Кога ще занесете приказкитѣ въ редакцията? Мама каза, че трѣбва да ви помолиме да отидете да ги отнесете. Тя иска да ги занесе сама, но татко не дава, че ти ще се сърдишъ. „А какъвъ ни е той да ги носи?“ — кара се мама. Но татко каза, че това е твоя работа и никой другъ не се познава съ редакторитѣ като тебе. — Това е вѣрно, Вѣнче, нека никой другъ да ги не носи, инакъ азъ самъ ще се разсърдя. — Ще кажа на майка — ето я и нея. Тѣ вече се качеха по най горнитѣ стѫпала, когато майка ѝ съ бързи крачки се приближи. — Ахъ, господинъ Стефановъ! Ако бѣхъ знаяла че е съ васъ, щѣхъ да бѫда спокойна. А то само що не полудѣхъ. Ето и баща ѝ е облеченъ — щѣхме да тръгнемъ да я търсимъ. Нѣколко пѫти питахъ за васъ, чакахъ ви да дойдете да ни помогнете. Защо не си се обадила, мари душке, ами тъй много ни уплаши? — Мамичко, азъ днесъ бѣхъ въ палата при царя, само че преоблеченъ и безъ корона. Тамъ намѣрихъ и бай Никола. — Добре, маминото, но другъ пѫть се обаждай! — Добъръ вечеръ, господинъ Стефановъ, нашата немирница съ тебъ била, — приближи се баща ѝ. Високъ, тънъкъ, съ заостренъ носъ и хлътнали страни, той имаше видъ като че ли иска да се засмѣе. Въ сѫщность многобройнитѣ му бръчки около очитѣ устата и издаденитѣ скули измамваха погледа. — Какъ е, господинъ Стефановъ, харесаха ли ми приказкитѣ? — Хи, хи, — смѣеше се той нѣкакъ смутено. Чудни хора, —харесватъ ги пъкъ не ги печататъ. — Тѣ, навѣрно, ще ги събератъ — и цѣлъ томъ изведнъжъ. — Ще ме изиграятъ... разбойници... зная ги азъ всички тѣхъ. — Такива сѫ, — каза разсѣено Стефановъ. — Приеха ли ги, а? Ще ги приематъ, ами какво ще правятъ? Кой би написалъ такива хубави приказки? Нали Вѣнчето плаче, когато ѝ ги чета? — За приемане, приеха ги, — каза Стефановъ бавно — само че... май и тѣхъ за сега нѣма да ги печататъ. — Знамъ си ги азъ тѣхъ, разбойници сѫ тамъ. Ще взематъ после буфъ — изведнъжъ единъ томъ и ще смъкнатъ сума пари, а сега плащатъ като на просеци. Колко ти дадоха? — Дадоха ми, дадоха ми... — и той бъркаше изъ джобоветѣ си — не зная колко ми дадоха, чакай да видя. И той разпилѣ цѣла купчина книги отъ вѫтрешния си джобъ. Бащата на Вѣнка ги дигна бързо. Най-после Стефановъ намѣри нѣколко дребни банкноти, отдѣли две, после погледна нерешително едното и другото купче, което оставаше — отдѣли още една банкнота и каза като избѣгваше погледа му: — „Само 35 лева дадоха. Разбойници, ти право казвашъ“. Но вмѣсто да последва отговоръ, както обикновенно, настана мълчание, което го изненада. Бащата на Вѣнка гледаше въ рѫцетѣ си дигнатитѣ отъ пода разпилѣни книги съ широко отворени очи. Стефановъ сети лицето му да пламва изведнъжъ. — Ами че това сѫ моитѣ приказки — вий не сте ги предали? — запята го той нѣкакъ очудено и даже съ известно незадоволство. Стефановъ сети да му става почти лошо. Толкова дълго критата истина, излизаше така неочаквано на яве. Какъ можеше да му каже, че тия ненормални бълнувания, които той нарича приказки, не искаха да печататъ никаде даже и безъ пари — и че той само съ голѣми молби успѣ да помѣсти една - две, а редовно плащаше за всичкитѣ, които събираше по джобоветѣ си!.. — Вижъ какво да ти кажа — говорѣше Стефановъ несвързано, като дръпна отъ рѫцетѣ му разпилѣнитѣ приказки. — То такова... азъ мислѣхъ.... не е красиво, но затова ме и Богъ изказа... Ти си правъ, това, което подозирашъ, — каза той — че сѫ разбойници. Тъкмо тъй сѫ намислили: — всичкитѣ изведнъжъ — въ единъ томъ!.. — На, каже, ти ги корегирай — по му отбирашъ отъ почерка. Вчера ми ги дадоха всичкитѣ. Както ще се печататъ, така и ще ги корегирамъ. — Значи цѣлъ томъ! — свѣтнаха му очитѣ. Азъ още ще ти дамъ, още по хубави. А ти какъвъ си! Зная ги азъ тѣхъ, разбойницитѣ, зная ги, пари ще ударятъ. Но и ти си, май, заедно съ тѣхъ... и ти... Ако не бѣхъ те хваналъ, не щѣше да се обадишъ... — Не, азъ чакахъ само да почне печатането — говорѣше смутено Стефановъ — и тогава щѣхъ да ти отнеса цѣла напечатана кола изведнажъ. — И ти си гледалъ да долепишъ нѣщо! Хубаво ще ти платятъ и тебъ за корекцията. — Вѣрвамъ... ще ми платятъ. — Разбойници джанъмъ, всички сѫ такива! Менъ само не могатъ излъга. За другитѣ повече да имъ искашъ! Тъй ако ще хвърлятъ, като на куче, азъ нѣма да драсна нито единъ редъ повече. Да плащатъ, да плащатъ, какъ така? Азъ не съмъ нѣкой неизвестенъ човѣкъ, а писатель уважаеми, истински писатель. Цѣлъ томъ — и изведнажъ — бухъ — на пазаря: — „Приказки“ отъ Владимиръ Николовъ. Че кой е този Владимиръ Николовъ? ще кажатъ. А критика ще имъ обясни: — Владимиръ Николовъ, ще каже, той е човѣка тозъ и тозъ... И тая кѫща ще стане забележителность, и въ тая стая мръсна, въ която живѣя сега ще идатъ на поклонение. Виждашъ ли жена? — това е то Божията дарба да бѫдешъ писатель! Че и ти на моя гръбъ ще се издигнешъ. Азъ нѣма да те забравя, бѫди спокоенъ, — каза снизходително той Стефанову, — само да не си позволявашъ да измѣнявашъ нѣщо по своя воля, че ще направя грозна история — даже последнята коректура ще дадешъ менъ да си направя. — Добре, — каза кротко Стефановъ. Съ дигнати на високо надъ главата си пари, Николовъ закрачи къмъ дъното на коридора, гдето бѣше стаята имъ. Вѣнка, държаща майка си за рѫка, ѝ разправяше за палата. Но тя се извърна и въ дългия, почти насълзенъ погледъ, който тя отправя Стефанову, той прочете всичко. Той като че му каза, че неговата набързо измислена лъжа бѣше твърде прозрачна — че тия разсипани книжа никога не биха донесли банкнотитѣ на мѫжътъ ѝ, въ което тя впрочемъ винаги бѣ се съмнявала, че тоя момъкъ е отдѣлялъ отъ скромния си залъкъ за да подслади и днитѣ на едни нещастници, които живота бѣ така онеправдалъ... И тя като пустна Вѣнка, върна се бързо, хвана му рѫката съ своитѣ две и му каза съ гласъ, въ който звучаха сдържани сълзи: — Благодаря, благодаря много! Дано Богъ да ви върне стократно, защото азъ не съмъ нищо въ състояние да сторя. Той стисна напуканитѣ ѝ, груби отъ денонощна работа рѫце, и въ душата му стана топло и доволно, като че ли бѣше чулъ неземна музика. Но почти веднага мѫтна сѣнка се пренесе тамъ и лицето му дори помръкна. — Пази Вѣнка, — каза той съ пресипналъ гласъ, — никога вече не я оставяй да излиза безъ тебъ. Нейното лице взе тревоженъ изразъ, а погледа ѝ търсѣше неговия. — Други пѫть ще ви кажа защо, — добави той, — и бързо се отдѣли, защото не чувствуваше въ себе си сили да разкрие на тая бедна жена сѫдбата на скѫпото ѝ дете. Когато влѣзе, Асенъ, който бѣ провисналъ глава връхъ колѣне, и хъркаше до печката, се малко поразмърда. При затваряне вратата той дигна глава и отри сънени очи. — Телеграма имашъ, тамъ на масата, бай Никола, —каза той съ съненъ гласъ като се прозина. Стефановъ хвърли бързо шапката си на леглото и съ треперящи рѫце взема телеграмата отъ масата.
  4. Картини безъ рамки — За уводната статия ще ви дамъ бележки. Ето можете да си послужите съ тия сега ... Ако не ви е ясно нѣщо справете се и по телефона. Вчерашната статия бѣше много небрежно свършена. Краятъ наточели бѣ взетъ на заемъ отъ нѣкѫде. По грижлива работа се изисква сега, Моментитѣ сѫ важни. Страната ни и безъ туй е пълна съ чужденци, дошли подъ всевъзможни предлози. Нека добиятъ впечатлението, което заслужава нашата партия. Относително вестницитѣ на управлающитѣ трѣбва да се вземе друго поведение. — Тъкмо за туй искамъ да ви питамъ. Закачкитѣ имъ надминаватъ допустимото. Ако ги неглижираме повече ще се получи въ обществото впечатление, че не можемъ имъ отговори на въпроситѣ, които ни поставятъ. Вече нѣколко отъ нашитѣ хора ни праватъ бележка за това. — Именно, азъ искахъ да имъ покажа малко снисхождение временно, предвидъ, че и наши другари, макаръ и отцепници, взиматъ дѣлъ въ управлението. Но ако тѣ мислятъ, че това наше мълчание е слабость — лъжатъ се. Дайте на Барото тоя отдѣлъ — стига се е скиталъ само. — Много е заедливъ той. На едно ще отговори, десеть други ще предизвика. — Но затова пъкъ е духовитъ. Вий въ всѣки случай му преглеждайте отговоритѣ и смекчавайте това, което мислите неумѣстно. — Кѫде? Смѣя ли да му побутна нѣщо! Той освенъ васъ, нали знаете, не признава никого за нищо. Поповъ се позасмѣ.— Тогава ще му казвате, че азъ тъй искамъ. — Ако повѣрва — и д-ръ Тодоровъ поизправи едрата си кокалеста фигура, която отъ дългото му седене наведенъ надъ бележника бѣ се изморила. — Значи за Турция да не публикуваме тая статия? — Да, да непременно. Не е удобно още. Не се знае какъ ще се стекътъ обстоятелствата, а ний може да имаме нужда отъ нея. Азъ имамъ толкова приятели между тѣхъ. Не трѣбва да ги огорчаваме напразно. Тѣ сѫ особенно чувствителни къмъ нашия вестникъ и ще имъ бѫде много неприятно. Следъ нѣколко дена ний ще имаме по-точна ориентировка — тогава другъ въпросъ. За сега друго нѣма. Телеграми отъ партийнитѣ бюра ако нѣма, подканете ги съ едно окрѫжно. Напомнете имъ отговорностьта въ моменти като днешния. Черновата я знаете. А пропо, имаме нужда струва ми се отъ една чиновничка въ партийното бюро. — И въ редакцията има нужда отъ коректорка. — Не тая не е за такава работа. Искамъ да поставя дъщерята на единъ мой познатъ. — Въ Вашето бюро има мѣсто. Помощникътъ ви ме питаше преди недѣля нѣщо за нѣкое по свѣстно момче. — Нищо не ми е говорилъ. Та имамъ ли и време да надникна тамъ? Въ всѣки случай вий се погрижете и ми оставете бележчица — тукъ на масата или по телефона. Д-ръ Тодоровъ стана. — Щѣхъ да ви помоля, господинъ Поповъ за единъ мой съгражданинъ. Поповъ направи нетърпеливъ жестъ. — Ако е за служба знаешъ, че сега кредита ни хичъ го нѣма. Пъкъ да ходя и се моля на вчерашни наши партизани, нѣма да го сторя, и самъ разбирашъ защо. Ако толкова е необходимо и ако е възможно може да му дадешъ работа въ новата покупателна централа... — Не, не е въпроса за служба, а една услуга само. Може отъ ваше име да я направимъ, както сме правили и другъ пѫть съ ваше разрешение. Вий знаете, че азъ рѣдко се застѫпямъ за когото и да е било, но този человѣкъ заслужава. Сега като дойдете въ салона ще ви го представя. Вий сте го виждали и по-рано, но може би сте го забравили. Той е сиракъ, при това много нещастенъ человѣкъ. Много беденъ, едва свърши химия въ нашия университетъ и веднага постѫпи въ първото мѣсто, което му попадна, защото и безъ туй му трѣбваха срѣдства. Майка му почина и той остана само съ мечти за едно хубаво бѫдаще, на което годеницата му тури скоро край — тя го изостави. Това бѣше колкото неочакванъ, толкова и страшенъ ударъ за него. Не стигаше това, но и съ братъ му, който се учеше за електро-инжинеръ въ Швейцария, при нѣкакъвъ случай, не помня добре какъ, се случило нещастие — падналъ въ канала на една инсталация, разболѣлъ се и отъ осемь месеца се намира въ санаториумъ. Като способно момче, то бѣше държавенъ степендиянтъ. — Какъ се казва? Може би го зная — попита Поповъ. Тошко Стефановъ, а братъ му Никола Стефановъ, който съмъ довелъ съ себе си. Просто ме плаши това момче. Той никакъ не дава да разберътъ хората какво му е, но нищо добро въ душата му нѣма. Страхувамъ се, че отчаянието ще го съсипе съвсемъ. — Какво иска той собствено да му се помогне? — На братъ му отъ четири месеца степендията не се праща подъ предлогъ че билъ въ санаториумъ, а не следвалъ. Не зная какъ сѫ точно нарежданията по закона за степендиитѣ и дали това не е нѣкой произволъ, но мисля че понеже той е пратенъ отъ държавата, не струва да го излагаме така, още повече че е много способно момче, дивенъ чертожникъ, помня го още отъ гимназията. Да има братъ му, никога не би поискалъ. Ами и той бѣдния нѣма, па и който само не го е срѣщналъ, той не го е завлѣкълъ съ нѣщо. Изобщо той е човѣкъ, който напълно заслужава да му помогнете. Много се боя само да не е вече късно. Отъ месецъ и половина той не е получилъ никакво писмо и се страшно безпокои. Дали вече не ще е късна всѣка помощь... — Защо? — Ами може би е вече.... свършилъ. — Ай бедния. Направете тогава отъ мое име справка и запитайте, а ако трѣбва, пакъ ми напомнете, Азъ и самъ ще попитамъ или видя въ министерството. Тодоровъ се поклони. — Много благодаря отъ моя страна и отъ негова, още повече че вий бѣхте му и длъжникъ. Поповъ го погледна недоумяващъ — Като го доведохъ преди три недѣли нѣщо у васъ, на излизане е щѣлъ да бѫде убитъ отъ едного, който го престорилъ на васъ. — Сериозно? — Два удъра му нанесълъ, единия въ гърдитѣ, другия въ рѫката. За щастие не тъй тежки изглежда, само че май ще остане сакатъ съ два пръста на лѣвата рѫка. — Е кой това? Какъ е станало? — питаше бърже Поповъ. Азъ трѣбва непременно да го видя още сега. Хубава работа! Ами вий трѣбваше да ме предупредите за това. Единъ ударъ не е сполучилъ, други можеше да сполучи. Ами че какъ така? — говореше бързо съ извѣстна развълнуваность Поповъ. Вий само си играете съ живота ми! — Какъ можехъ да ви кажа по-рано, когато азъ самиятъ се научихъ едва тая сутрина, когато минахъ въ дрогерията да го навидя какво прави, защото ми бѣха казали по-рано, че билъ боленъ. При това азъ нарушихъ обещанието си като ви го казвамъ, а Стефановъ не е отъ тия хора, които прощаватъ. Ето защо много ще ви моля нищо да му не говорите по това. Ако успѣете да предизвикате отъ негова страна единъ разказъ — добре, но иначе не, той ще ми се разсърди може би за винаги. — Хубава работа! — разхождаше се Поповъ, като пушеше силно. Покушение да ме убиятъ — и азъ да не зная нищо... Че тѣ и ще ме убиятъ сигурно, защото моитѣ кучета затлъстѣха и стоятъ само изъ кръчмитѣ. Ще имъ дамъ да разбератъ! И кой билъ този, който е искалъ?... Той не довърши. Хлопна се бърже и безъ да се дочака отговоръ вратата се отвори. Елегантна висока дама, съ малко издадени скули и тънки извити вежди влѣзе въ кабинета. Поповъ неволно направи слаба гримаса. Тодоровъ го погледна въ очитѣ, като искаше съ погледъ да разбере трѣбва ли да остане или да напусне кабинета. Въ следния моментъ той си прибра бележкитѣ отъ масата, поклони се и бързо излѣзе. Тутакси Поповъ отвори следъ него вратата. — Маня не трѣбва да идва тука! — каза му тихо той и Тодоровъ само кимна съ глава. Дамата го изгледа презрително. — Какво, боите ли се? Вижда се хубаво ви е поумачкала благовѣрната ви! Не сте вече оня паунъ, който тъй предизвикателно дигаше опашката си. — Изглежда, че имате развитъ слухъ, госпожо, каза недоволенъ Поповъ. — Тъкмо колкото ми трѣбва да чуя лаятъ на едно куче скрито въ лъвска кожа! Поповъ стоеше всрѣдъ стаята безъ да покани и дамата да седне. Тя и безъ покана си взе столъ. — Виждамъ, че си се лишилъ и отъ тая малка елементарна доза на учтивость, която имаше по-рано. Навѣрно семейниятъ ти животъ я е направилъ излишна! — Госпожо, моля оставете моя семеенъ животъ на страна. Струва ми се не това трѣбва да бѫде темата на нашия разговоръ — каза остро Поповъ и голѣмитѣ му крѫгли очи засвѣткаха гнѣвно. — Защо нарушихте обещанието си? Менъ се струваше, че поне едно трѣбваше да удържите. Дамата го фиксираше не по-малко гнѣвно. — Тъй ли? Именно туй ида азъ да ви питамъ. Този въпросъ трѣбва азъ да ви задамъ, а не вий менъ. — Защо нарушихте обещанието си? Да, уважаеми, азъ никога не съмъ ви вѣрвала, между впрочемъ, защото добре ви познавамъ, но все пакъ мислѣхъ, когато хората се раздѣлятъ за винаги, то поне последното отъ обещанията си ще издържатъ. А вий постѫпихте като последенъ негодникъ. — Пакъ ли миналото ще ровишъ? — А тебе страхъ ли те е отъ него? Разбира се, защото колкото и да си безсъвѣстникъ, все пакъ тамъ, въ душата ти, трѣбва да има кѫтче, гдето се чува Божиятъ гласъ. — Оставете Бога на мира. — Не можешъ ли чу името му спокойно? Наистина ти когато имашъ за най-близъкъ помощникъ сатаната... — Ти си пияна, Ирено! — Да, азъ зная, че така ще ми кажешъ. Ти ме нарече пияна и на другия день, следъ като азъ безумна отъ детинска любовь ти позволихъ всичко и искахъ да свърша съ себе си. Помнишъ ли го? Ти не помнишъ може би тия случай, защото азъ виждахъ попосле какъ ти повтаряше тая история, случила се съ менъ, съ много още други... Не бѣ ли те грѣхъ поне — дете петокласно като менъ да съблазнишъ? — Много късно си се сетила да съжалявашъ. — Да, ти и тогава ми вдигна книжкитѣ отъ рѫката, азъ бѣхъ тръгнала по неволя съ тѣхъ и вмѣсто смъртьта, която мислѣхъ, че трѣбва да получа, ти ми даде нови цѣлувки и развратъ, падение отъ день на день — и нѣщо по-ужасно, да гледамъ какъ ти повтаряше и съ други сѫщитѣ тия мизерии и да съмъ безпомощна да имъ помогна, защото твоятъ проклетъ езикъ винаги намираше слова да ме обае, да ме направи безволна за да не видя позорътъ, въ който падахъ всѣки день. Ти ми взе младостьта, най-хубавитѣ ми чувства. Какво ми даде въ замѣна? — позоръ и лъжата! — Забравяшъ, — и единъ хубавъ мѫжъ, съ порядъчна заплата и завидно бѫдаще. — Да, наистина завидно, ако бесилката може да бѫде такова! Ти си сатана, но пази се, азъ ще ти смачкамъ главата. — Не разбирамъ нищо — каза Поповъ и дигна рамене. — Не разбирашъ! Ти никога не си разбиралъ въ достатъчна степень за да бѫдешъ единъ порядъченъ човѣкъ — това мога да ти го кажа безъ никакво гризене на съвѣстьта. — Ирена, ти се забравяшъ. — Не азъ, а ти си се забравилъ и то много порано отъ колкото трѣбваше. Помнишъ ли си думитѣ когато за последенъ пѫть бѣше при менъ? — Какъ не, какъ не? Нима се забрзвятъ такива скѫпи визити? Ти ми изтръгна 20,000 лева... — Ти самъ ги даде. — Разбира се, когато револвера е на челото, не е мѫчно да ги даде човѣкъ. — Ти ми ги дължеше, това бѣше моята зестра. — Която ти все пакъ не даде на мѫжа си. — Това не е твоя работа. — Но ако поискамъ, ще стане. Тя скочи. — Ще стане ли? Ти, сатана, още ли не ще ме оставишъ на спокойствие? Ще стане, но знаешъ ли какво? Отъ тия два сандъци бомби, които си далъ да крие Кръстю, азъ ще взема само една и тя ще бѫде достатъчна да се разнесе на прахъ даже твоята мерзка душа. И азъ ще го направя! Ако ти не оставишъ мѫжа ми на спокойствие вече и не престанешъ съ своитѣ сатанински мрежи, азъ не ще му мисля много. Ще свърша съ тебъ всредъ улицата, както се свършва съ бѣсно куче. Ти си по-лошъ и отъ него... Менъ не ме е страхъ отъ нищо, разбери това добре — азъ нѣма какво да губя. Това което имахъ по-добро, ти отдавна ми го отне. Отъ негодното и позорното сама ще се откажа. Запомни го. Азъ искамъ обещание, разбери ме, — тропна тя съ кракъ — обещание, че вече въ живота ни не ще се мѣсишъ, че ще оставишъ мѫжа ми веднъжъ за винаги на спокойствие, инакъ... — Инакъ? — И имашъ още очи да ме питашъ? — изправи се тя до самия него съ стиснати юмруци. Очитѣ ѝ пламтѣха, а странитѣ зачервени ѝ даваха такава красота, че той, безъ да ще, се залюбува. Миналото потиснато отъ изминалитѣ дни и събития, като че ли се мѣрна нѣкѫде въ далечината. Той сѣти топла вълна по лицето си и същевремено лъхъ на конякъ — и това го смути. Той знаеше, че бѣ я научилъ и въ мѫчнитѣ моменти на живота си тя пиеше повече отъ колкото трѣбваше и тогава вършеше необмислености. — Още питашъ, имашъ смѣлость за това? — крѣсна му тя. Инакъ ли? Инакъ ще отида въ твоя красивъ салонъ, гдето ставатъ толкова оргии и ще кажа всичко това, което зная за тебъ, съ високъ гласъ и безъ смущение. Може би тогава ще се намѣри единъ честенъ човѣкъ, който ще ти смачка главата. — Не викай толкова! — Ще викамъ още по-силно! На всѣки кръстопѫть ще разголя тѣлото си и ще крещя, че ти си който си го умърсилъ. Ще разтворя душата си и всичката помия, която е тамъ, ще я ливна предъ свѣта. Това направи той, отъ моята чиста непорочна моминска душа... Ще тичамъ следъ тебъ като сѣнка и никога не ще престанешъ да слушашъ гласътъ ми! И винаги той ще ти бѫде предвестникъ на ново нещастие... — Успокой се, Ирена. — Да се успокоя ли? Може ли да имамъ спокойствие азъ до като си живъ ти? — крещеше тя истерично. — Ирена, успокой се, Ирена — тръскаше я той. — Ти ще ми изпиешъ живота. Ти си вампиръ, нищо друго. Чета очитѣ ти, ти ще изпиешъ и моя животъ, и на Кръстьо, на стотици други... Не ме гледай, де! Махни се — дърпаше се тя — пустни ме! Ти пакъ искашъ да ме удушишъ... Азъ ще отида въ салона и предъ всичкия свѣтъ ще кажа това което си. Ще те демаскирамъ сатана, разбери! — крѣсна тя — и неочаквано се залѣ въ сълзи. — Ирена, седни тукъ — мѫчеше се той да я умири. — Бѫди спокойна де, мълчи. — Ще вземешъ бомбитѣ, нали? — питаше го тя презъ сълзи съ отпадналъ гласъ. — Остави ми Кръстьо! Ти знаешъ че вече никого нѣмамъ. Моятъ родъ ме отритна като молепсана. Неговиятъ не ще да го види поради мене... На кого ще остана утре азъ? Ти имашъ свое семейство нѣма и да ме погледнешъ. Какво ще правя бедната азъ? — Нѣма де, нѣма. Всичко ще направя каквото искашъ, само не плачи) — Нали нѣма и него да ми отнемешъ? Бѫди милостивъ. Стори поне веднажъ въ живота си добро! — Нѣма, нѣма. — Махни го отъ тукъ, отъ София, моля ти се. Може би ще ти дотрѣбва човѣкъ, нуждата ще поиска и ще те накара да измѣнишъ на обещанието си и ни докарашъ нови сълзи. — Нѣма, бѫди спокойна, нѣма. — Не, моля ти се, Станиславе, въ името на всичко минало, на тия хубави нѣкогашни минути, Станиславе, които никога, никога не ще се повторятъ — ридаеше истерично тя, турила глава върху рамото му — махни го отъ тука! Азъ зная, той ми каза отчасти това, което може да бѫде. Настръхнала съмъ. Полудѣхъ! Обещай ми Станиславе, харижи ми го. Толкова незаслужавамъ ли една милость? Тя го гледаше презъ ресницитѣ си, обливани отъ сълзи съ свити молитвено рѫце. Тя бѣ прелестна. Въ Поповъ се борѣха смѣсени чувства. Мисъльта, че мѫжътъ ѝ е довѣрилъ работи, които не трѣбваше да ѝ казва, го ядосваше; факта, че тя бѣ се така привързала къмъ него, шокираше неговото мѫжко чувство, а видътъ ѝ сега му напомняше миналитѣ моменти на луда забрава, която той пиеше отъ нейнитѣ сочни устни. Тя му се видѣ жалка и любима едновременно. Той усѣти сърдцето си размекчено, а челото — потно. Едри капки надвиснаха дори надъ самитѣ му вежди. И той ѝ обеща, че ще го прати нѣкѫде далечъ, въ Лондонъ, Парижъ или Берлинъ, ще му намѣри нѣкаква командировка и дано тамъ тя се успокои и прекара по добри часове. Тя му грабна рѫцетѣ, покри ги съ цѣлувки и ороси съ сълзи. Той ги издърпа смутенъ. Тоя жестъ му напомни нѣкои мили моменти отъ първитѣ дни на нѣкогашния имъ животъ, душата му се размѫти и той като стана бързо, изправи се до прозореца и се загледа машинално вънъ. А тамъ почти нищо не се виждаше — само свѣтли крѫгове около далечнитѣ лампи, подъ които отъ време на време минаваха тъмни сѣнки. Тъмнината ги поглъщаше тъй бърже, както и ги раждаше. Откъслечни мисли бѣгаха като падащи снѣжинки върху съзнанието му и сѫщо тъй сѣкашъ се топѣха. Като че ли нѣкаква далечна мелодия му премина презъ ума, проста, неизказано нѣжна, като тия, които майкитѣ пѣятъ надъ люлкитѣ на приспиванитѣ деца. И той неволно, безъ да знае защо, дълбоко въздъхна. Когато той се обърна, тя стоеше права съ очи по които вече нѣмаше сълзи, но бѣха зачервени. Лицето ѝ сѫщо аленѣеше. Цѣлата и фигура бѣше сякашъ живо олицетворение на смиреность и тѫга. — Станиславе, сбогомъ — каза му тя тихо — ти си билъ винаги добъръ, недей ми отказва и сега, успокой ме! Поповъ ѝ подаде бързо рѫка. — Нѣма защо да се безпокоишъ. Азъ ще видя да сторя всичко възможно. Вѣрвамъ не ще ми откажатъ. Вий ще се разходите малко изъ Европа, нека това ви бѫде вояжъ де носъ.*) — Ти си билъ винаги тъй добъръ къмъ менъ, нали не ще ми се сърдишъ за тѣзи думи, които ти казахъ? Тя го погледна така милно въ самитѣ очи, че той безъ да съзнава какво прави, я хвана за раменетѣ и я цѣлуна право въ устата. — Азъ вече забравихъ! Когато тя излѣзе, той се вслуша нѣкое време въ стѫпкитѣ ѝ едва чути по килима, после се замисли дълбоко. Цигарата му бѣ изгаснала отдавна. Той помѣри да запуши, погледна я съ съненъ погледъ и я хвърли въ ѫгъла. Като си поправи машинално прическата, той тръгна за салона. Тамъ се трупаха на разни мѣста по-голѣми групички, на други — двойки, размѣняваха впечатления съ близки една до друга сведени глави. Когато забелѣзаха присѫтствието му, устремиха се къмъ него почти отъ всички страни. Всѣкиму се искаше да каже нѣщо, други да чуятъ отговоръ на нѣкой интересуващъ ги въпросъ. Той протѣгаше рѫка и отговаряше на нѣкои, други самичъкъ питаше. Барото, както винаги, се въртеше между гоститѣ, повидимому най-безцелно, но неговитѣ очи дебнѣха по всички посоки. Като вѣрно псе, той и сега обикаляше групата около Поповъ и нищо не избѣгваше неговиятъ остъръ слухъ. Думи казани даже съ полугласъ, съвсемъ не за неговитѣ уши, той чуваше и старателно запомняше. Не напраздно отъ него се боѣха мнозина. Поповъ му вѣрваше безгранично. Около Маня групата, както винаги, бѣше най-голѣма. — Азъ не знаехъ, че си тукъ — стисна той рѫката на Павловъ. — Та и вашата госпожа незнаеше това. Твоятъ салонъ има толкова много ѫгълчета и гости, че не е никакъ мѫчно да се скрие човѣкъ ако иска. А азъ много обичамъ да не безпокоя никого съ присѫтствието си. — Хубава реклама ми правите Вие, господинъ Павловъ — каза Маня. Та за менъ би било удоволствие, а не безпокойствие присѫтствието ви. Какъ не ви видѣхъ по-рано?! — Той бѣше тамъ задъ пияното. Азъ му обяснявахъ действието на музиката изобщо върху нервитѣ. Това пияно е отъ нашия магазинъ и тоноветѣ му сѫ особенно ясни — обади се Хайляковъ, бръснатъ господинъ съ дебели увиснали уши и ниско месесто чело. Поповъ изгледа недоумеващъ и двамата. — Нима вий станахте специалистъ и по нервитѣ, господинъ Хайляковъ? — каза му той подигравателно. — Не, господинъ Поповъ, но ако си спомняте въ немската брошура, която придружаваше пияното, бѣше писано за това... — Облажавамъ те, ималъ си чуденъ наставникъ — каза иронично Поповъ на Павловъ — остана ли поне доволенъ отъ лекцията? — Коя лекция? — почуди се Павловъ. — Ами гдето ви е говорилъ господинъ Хайлякова, каза му Поповъ. — Азъ този господинъ сега го виждамъ пръвъ пѫть — каза Павловъ, като го изгледа отъ горе до долу. — Ахъ, моля ви се, каза бързо Хайляковъ съ фъфлящъ гласъ. Ами че нали вий бѣхте седнали на малкото столче задъ пияното до прозореца, а азъ бѣхъ малко въ лѣво задъ васъ и... — Простете, възможно да е било така, но азъ не се обърнахъ нито веднъжъ и мислѣхъ, че нѣкой лудъ или пиянъ си бърбори самъ, а такива разговори сѫ малко интересни. — Че вий ме обиждате, господине, каза сериозно Хайляковъ, свилъ вежди. Вий трѣбва да знаете, че азъ представитель на фирмата „Хайляковъ и синъ“. Представителството на пияна и всѣкакви други артикули“, а не е нѣкой срещнатъ на улицата човѣкъ. — Пардонъ, господинъ Хайляковъ, когато ми потрѣбватъ пияна, азъ ще имамъ грижата да ви потърся, каза Павловъ и му обърна гръбъ. Околнитѣ, които и по-рано се смѣеха ниско, сега се пръснаха на страни, затулящи устата си съ кърпи. Хайляковъ приказваше нѣщо високо, но не намираше слушатели. Павловъ и Поповъ се разхождаха изъ салона склонили близко главитѣ си. Около Маня се струпаха обикновеннитѣ ѝ поклоници. Нѣкои отъ тѣхъ липсваха, други бѣха нови, но всички се държаха еднакво непринудено, като че ли бѣха у домътъ си. Само Стефановъ, седящъ не далечъ отъ нея, се чувствуваше все още безпомощенъ предъ нейнитѣ голѣми очи, съ които тя понѣкога го фиксираше. Той се боеше да говори за да не бѫде въвлеченъ както по-рано въ нѣкои нежелателни теми. Неговитѣ отговори бѣха тъй отривисти, та дори на Маня се стори, че тя съ нѣщо му е причинила неприятность и затова го запита. — Нима е възможно да мислите така, госпожо? — Много ми е чудно наистина. Спомнямъ си колко добре се раздѣлихме последниятъ пѫть и сега ми е необяснимо вашето държание. — Отдайте го на моето неразположение, госпожо. Бѣхъ малко боленъ напоследъкъ. — Да, личи си, вий изглеждате тъй изморенъ, лицето ви е блѣдо. Трѣбва да вземете мѣрки. Поповъ, който се бѣше приближилъ презъ време на разговора, погледна въпросително Тодорова и когато последния му направа утвърдителенъ знакъ съ очи, намѣси се въ разговора. — Вий, господинъ Стефановъ, както се научихъ сте простинали следъ като сте излѣзли отъ нашия салонъ миналия пѫть и сте се разболяли. Много съжелявамъ за това. Като компенсация ще се помѫча да направя, което трѣбва за да не страда братъ Ви. Такъвъ добъръ човѣкъ какъвто е билъ той, пъкъ и вий самите, заслужавате много повече, Стефановъ благодари сърдечно. — То е тъй малко, че не заслужава да става въпросъ за това. — Вий имате братъ, господинъ Стефановъ? — запита го Маня. Стефановъ само кимна съ глава. Личеше си че тоя начинъ на третиране личнитѣ му дѣла въ присѫтствието на всички го крайно смущаваше и донекѫде нервираше. Погледитѣ се отправиха къмъ единия край на салона, гдето влѣзлия кой знае кога художникъ Райковъ и поета Пантелеевъ плѣскаха съ рѫце ритмично и пѣеха. Предъ тѣхъ високо, хубаво нежно като мечта момиче, бѣше разперило съ дветѣ си рѫце отъ страни роклята и се клатеше сѫщо тъй безъ да дига краката си, като омаено, на една и друга страна. — Какво правятъ тия тамъ? — каза недоволно Маня — тѣ сѫ пияни. — Не само тѣ, каза Поповъ, а изглежда и играчката имъ. Познавашъ ли я поне? Маня направи само отрицателенъ жестъ. Нѣколко души отидоха по-близо до тѣхъ. — Дигни по-високо рокличката, по-високо, ти имашъ тъй хубави линии — говореше Райковъ, като ѝ дигаше роклята и ѝ показваше кѫде да я хване. Следъ това той започна пакъ да приглася на Пантелеевъ, който остъклилъ чернитѣ си очи, гледаше като магьосанъ — и пѣещъ еднообразно една проста мелодия, цапаше съ рѫце. Девойчето се клатеше отъ една, на друга страна, съ очи впити въ него, като жертва на нѣкоя змия. То бѣше дигнало роклята надъ коленитѣ си и вече се бѣлѣеха дантели. — Тя има чудни линии —каза Райковъ като спрѣ — виждате ли? — посочи той краката ѝ на събралитѣ се. А тукъ горе, е още по добре — и той задигна роклята неприлично. Нѣкои се изсмѣха високо, други впиха погледи въ откритото мѣсто. — Коя е тази? — попита го ниско единъ, като се наведе надъ него. — Защо питашъ?, изгледа го кръвнишки той. Това е моя риба специално за менъ уловена. Тя ми струва много, цѣлъ портретъ — погледна той наоколо. Но когато я нарисувамъ, ще струва и купъ злато! Сама тя е едно бижу. Нали, монъ Бижу? Тя само климна съ глава. Нейнитѣ сини очи свѣтѣха съ странно спокойствие и такова равнодушие, като чели нищо отъ това, което ставаше наоколо, не я безпокоеше. — Тя е пияна, каза учителя Манасовъ — и все пакъ очитѣ му не преставаха да поглъщатъ голотата, която се бѣше открила между чорапа и дрехитѣ. — Не нали, монъ Бижу? ти си пийна малко, защото бѣше жедна следъ банята, после я рисувахме, после тя си премѣри хубавитѣ копринени чорапи, ето вижте до кѫде стигатъ. А корсета е още новъ и съ дантели — покажи монъ Бижу! — Ето, каза тя добродушно — и взе да се разкопчава. — Това е скандалъ!, възмути се нѣкой. — Какво разбирашъ ти отъ хубость!, стана Райковъ клатещъ се — Я погледни? Сънувалъ ли си ти поне нѣкога такава царствена хубость? — и той съ едно дърпане откри едното ѝ рамо. — Я погледни, где ще намеришъ друга по прекрасна линия отъ тази? Ти знаешъ ли че азъ бихъ си далъ... тамъ всичко да го изпиятъ дрехитѣ си бихъ заложилъ за да имамъ такъвъ моделъ .... И тъй неочаквано го получихъ! Кѫде може да цъфне такъвъ цвѣтъ? — Погледни! — и той откри ризата. Погледни, за Бога, каква красота! Въ кое наше момиче съ сплути гърди можешъ да имашъ такова нѣщо? Неговитѣ пиянски рѫце бъркаха въ пазвата ѝ. Бѣла кръгла гърда съ розово връхче, бѣ се показала нежна, чиста, като че ли изваена. Погледитѣ на мѫжетѣ се бѣха впили запалени въ нея. Главитѣ бѣха тѣсно сближени, тѣлата наведени напредъ. Пантелеевъ бѣше престаналъ да пѣе, сложилъ рѫка връзъ рѫка и изъ полуотворенитѣ му уста бѣ потекла лига, като въ нѣкое животно. Неговитѣ овлажнели очи бѣха станали още по малки и не мигаха. Само момичето запазваше своя спокоенъ погледъ, като че ли нищо отъ това, което ставаше наоколо му или съ самата нея, не го безпокоеше. Тя сякашъ се намираше много далечъ отъ тукъ, въ незнайна страна, а всичко наоколо ѝ бѣ сънъ. Нейниятъ погледъ минаваше отъ време на време по околнитѣ, забуленъ, спокоенъ не тревоженъ отъ нищо — като че ли не виждаше!. Напротивъ, всички лица наоколо бѣха зачервени, погледитѣ вперени, дишанието бързо. Райковъ стоеше не твърдо на своитѣ крака, а очитѣ му бѣгаха наоколо, сѣкашъ търсеха нѣкого, които би му противоречилъ. Но никой не намираше време да му отдели погледъ даже, тъй хубаво и примамливо бѣше това кото имаха предъ очитѣ си. Нѣкой дори се обръщаха бързо, бързо, като че ли се боеха че ще дойде нѣкой и ще имъ отнеме скѫпата играчка... Въ салона едни се взираха въ образуваната отъ Райковъ група, други продължаваха да си говорятъ, безъ да се интересуватъ отъ нѣкого. Въ единия ѫгълъ бѣше седналъ Цвѣтановъ между две госпожици. Едната поразително руса, другата черноока до синевина, съ мургаво лице. Едната бѣше цѣла като че ли огрѣяна отъ невидимо слънце, винаги весела, подвижна, тя сочеше ни всички своитѣ бѣли зѫби. Другата беше сѣкашъ олицетворение на мисъльта. Тя се само усмихваше, понѣкога странно, безъ да разтваря уста, а повечето слушаше съ сериозно лице и свити вѣжди. Всѣка отъ сестритѣ бѣ хубава по своему. Едната бѣ по остроумна, другата по духовита. Едната се смѣеше на високо, другата умѣеше тъй тактично да мълчи, че дори тежкия на мисъль Цвѣтановъ не се смущаваше отъ нея. Той гледаше ту едната, ту другата. Вече втори пѫть отъ какъ му устройватъ тия срещи и сѣкашъ задачата му ставаше все по мѫчна. Понѣкога само неговата душа се тревожеше, като гледаше красивиятъ офицеръ не далечъ отъ тѣхъ, който умѣеше тъй елегантно да пуши и да води така интересно разговоръ за най дребни и незначителни нѣща; на съвсемъ гологлавия инжинеръ, който обичаше често да смърка съ носъ, като нѣкое малко дете и който тъй много гледаше да имъ услужва съ всичко и при това, тъй откровенно се възхищаваше отъ хубостьта имъ. Но после Цвѣтановъ си спомняше, че тѣхъ ги извикаха не за други, а защото той поиска да си избере една жена и че тѣ именно за него, а не за други сѫ тукъ. Тогава той изпъчваше своята едра фигура и хвърляше запалено погледъ върху имъ, безъ да се грижи дали това смущава нѣкого или не. — Госпожице, да ми кажете право, кой най-много отъ насъ трима ни харесвате? — попита той Едита. Тя се разсмѣ презъ глава, сѣкашъ ѝ бѣ казалъ най смѣшното нѣщо въ свѣта, после изгледа и тримата единъ следъ други, като че ли искаше да бѫде по вѣрна въ оценката си. — Видите ли, господинъ Цвѣтановъ... — Тамъ става нѣщо интересно — прекѫсна я преднамѣрено Хеда, бояща се да не би отъ лекомислие сестра ѝ да каже нѣщо, съ което би оскърбила нѣкой отъ тримата — Не обичате ли, господа, да видимъ? Ето и леля и вуйчо отиватъ. — И тя стана. Едита стори веднага сѫщото. Тѣ се запѫтиха бързо къмъ групата около Райковъ. Инжинерътъ и офицерътъ тръгнаха следъ тѣхъ, но Цвѣтановъ не се поклати отъ мѣстото си. Тѣ се обърнаха и като видѣха, че не е тръгналъ се поспрѣха и го извикаха. — Ахъ сигурно нѣкой фокусникъ отъ ония празноглавитѣ писатели ще ми прави отъ четири карти шесть или пъкъ чете прочутитѣ си произведения... — Ехъ, както и да е, все вѣрвамъ ще е интересно, покани го Едита. Той стана неохотно. Когато наближиха видѣха какъ Райковъ обясняваше нѣкаква линия на нѣколцина, които го подканваха, като че ли бѣше малко дете, да имъ посочи това което ги интересуваше. Райковъ хълцаше. Гласътъ му бѣше дрезгавъ, а сухото лице — зачервено на скулитѣ. Дветѣ госпожици се спогледнаха страшно смутени и веднага, безъ да смѣятъ да погледнатъ нѣкого въ очитѣ, се отдръпнаха засрамени назадъ. Офицерътъ и инжинерътъ се надигаха на пръсти за да видятъ по добре, а едриятъ Цвѣтановъ легна съ цѣлата си тяжесть върху стоящитѣ, предъ него и забравилъ всичко, не можеше да отдѣли погледа си отъ тия девствени обли бѣли, съ розови връхчета гърди, по които шареха пиянскитѣ пръсти на Райковъ. Неволно му бѣха направили мѣсто и той като дишаше тежко въ вратътъ на стоящия предъ него, бѣ забравилъ всичко друго... — Когато раменетѣ сѫ отпуснати свободно — така отпусни се, Монъ Бижу — тогава именно се образува тая малка гънчица, която Рафаело е обичалъ да подчертава въ свойтѣ модели — Да приятелко — Рафаелъ не е билъ простъ, а е умѣелъ да намѣри моделътъ. А намѣришъ ли моделътъ, картината е наполовина готова. — Що за феноменъ? Какво спокойствие! — И каква девственость! — неволно добави офицерътъ — и се взре още по-внимателно. Инжинерътъ само преглъщаше и неговиятъ погледъ бѣгаше бързо бързо, като че ли се боеше че ще пропусне нѣкаква подробность. — Ахъ, Боже, каква е тази панорама? — плѣсна рѫце Маня. — Хубава работа, Райковъ, на какво прилича това? — Маня, Божествена Маня, ти си надмината! Погледни каква царственна хубость. — Това е скандално, каза Поповъ — и все пакъ очитѣ му не можеха да се отдѣлятъ отъ разголеното тѣло на това полудете. — Маня, вижъ какви рамене! Дори ти не би могла да я надминешъ, вижъ! Това е новиятъ ми моделъ, Маня. Сега азъ вече ще рисувамъ, рисувамъ... — Какво по дяволитѣ ще рисувашъ, ти си пиянъ като теле — каза му нервиранъ Поповъ — Я госпожице се позакрийте малко. На какво прилича това? Тя го изгледа спокойно и въ погледа ѝ имаше толкова невинность, че той самъ се неволно смути. — Дяволъ знае само какво е това! — каза той полугласно. — Ще рисувамъ, ще видите, Азъ вече я скицирахъ и ще ти взема хиляди левове за тая „водна лилия“ която ще цъфне на моето платно. Нали, Монъ Бижу? Ти искашъ да бѫдешъ водна лилия? Ти ще бѫдешъ красива картина и ще те турятъ въ палата. И царя и царския синъ ще те гледатъ, а ти ще бѫдешъ красива, красива като слънце, монъ Бижу. Тя го гледаше право въ очитѣ и климаше съ глава равнодушна къмъ всички присѫствующи, както и къмъ своята девствена голота, която десятки мѫжки очи поглъщаха едновремено. — Феноменално просто! — повтори офицера — такова спокойствие и такава девственость! Где ги намиратъ проклетницитѣ му. Изведнъжъ групата мѫже отъ едната страна отвори пѫть. Нѣкаква силна рѫка бѣ ги размѣстила като че ли бѣха куклички. До госпожицата пристѫпи Павловъ. Той се изправи до самото момиче. — Ще настинешъ моя хубавице — каза ѝ той кротко. Я завий се малко. Тя вдигна свойтѣ голѣми очи върху неговата едра мѫжествена фигура. Вдлъбнатитѣ му очи я гледаха спокойно и приветливо. — А менъ не ми е студено — каза тя. Говорътъ ѝ бѣ пакъ като на человѣкъ, който дълбоко унесенъ си говори, приказва нѣщо безъ да мисли. — Хъмъ, тебъ, приятелко, сѫ те подгрѣли отъ вѫтре — каза той спокойно и започна, като че ли тя бѣше негова дъщеря, да я закопчава. Когато подигна ризата къмъ рамото ѝ, скри гърдитѣ ѝ, стоящия до тогава неподвиженъ Панталеевъ скочи. — Ти тукъ не пипай! — викна му той —и му бутна грубо рѫката. Павловъ само го изгледа и посегна пакъ. Панталеевъ замахна тежко и го удари въ гърдитѣ. — Разбери, не бутай! — каза той и гласътъ му бѣше дрезгавъ, грубъ, а чернитѣ му очи и разрошената му коса го правѣха страшенъ. Павловъ посрещна спокойно удара безъ даже да помръдне. — Нѣмамъ честьта да Ви познавамъ, но по-добре ще направете ако отидете да си легнете, господине, каза му той спокойно. Това пренебрежение, което звучеше въ думитѣ на Павловъ, направи отъ полупияния Панталеевъ зверъ. Не по-малко едъръ отъ Павловъ той стоеше на срѣща му съ гневенъ погледъ. — Отъ васъ, отъ тебъ, позволение нѣма да искамъ... Остави Бижуто ни — и той съ все сила и цѣлото тѣло го блъсна. Рѣзъкъ звукъ като че ли се чукна кость въ кость — и Пантелеевъ се протегна на пода като отсѣченъ. Ударътъ бѣ нанесенъ така бързо, че малцина можаха да забележатъ причината на паданието му. — Ела, мое дете, — каза Павловъ, като я хвана за рѫката — пустни си рокличката вече. — И тукъ ли се биете? — запита тя спокойно. Чудно? На всѣкѫде се биятъ. — Оставете Бижуто ми, — хвана го Райковъ за рѫцетѣ. — Ако мислите, че сте силенъ и прочие, има и револверъ — говорѣше той несвързано — като поглеждаше падналия Пантелѣевъ, около когото се бѣха навели нѣколко души и се мѫчеха да го вдигнатъ. — Той е умрѣлъ, — каза единъ отъ тѣхъ. — Устата му сѫ пълни съ кръвь,— добави други смутенъ, като стана. — Нищо му нѣма — каза Павловъ спокойно. — Навѣрно ще има два зѫба по-малко, но затова пъкъ ще бѫде по-деликатенъ. — Охо, приятелю, ти не бързай. И ний, господинъ авантюристе, можемъ да те научимъ да уважавате хората. — Съ удоволствие бихъ приелъ единъ урокъ отъ Васъ, ако не бѣхте пияни, господине. Но ако и като дойдете на себе си, мислете, че имамъ нужда отъ подобенъ урокъ, моитѣ секунданти сѫ на разположението ви. Райковъ го гледаше тѫпо, мигаше, очевидно неразбралъ това, което му каза. — Ти ми оставѝ Бижуто. Ела, монъ Бижу! Ти ще бѫдешъ водната лилия, — говорѣше той, правещъ неувѣрена стѫпка напредъ. — Картина ще станешъ ти и царь и царски синове ще те гледатъ. Ела де! Хей слушай! пустни ми я, — хвана я той за роклята, — азъ съмъ си я намѣрилъ... мой моделъ! Стой, монъ Бижу, ела при менъ! Тя го изгледа, мѣтна погледъ наоколо си въ салона и внезапно изтръгна съ сила рѫката си отъ Павловъ. Не далечъ, почти въ ѫгъла, единъ до други, седѣха и говорѣха Тодоровъ и Стефановъ. Последния дигналъ случайно погледъ, спрѣ думата си наполовина, стана изведнажъ и протегна рѫце, като че ли виждаше нѣкакво привидение. Лицето му стана цѣло блѣдо. Тодоровъ скочи тревожно. — Какво ти е? — питаше го той. Мисъльта, че оживениятъ споръ е причината за това, му смути душата и той мисленно се корѣше за неблагоразумието си. Когато вперениятъ погледъ на Стефановъ му показа вѣрната причина, той си въздъхна спокойно. Девойката идѣше срещу Стефановъ, протегнала му сѫщо тъй рѫце. Нейната още разгърната пазва зѣеше, шията ѝ бѣше гола. — Вѣнка! — викна той. И гласътъ му бѣше слабъ, като че ли го душеше нѣкой, — ти тукъ! — Ела, бай Никола. Ето тамъ пъкъ се биятъ. Ела да имъ кажешъ! Менъ ще ме рисуватъ и ще ме види царьтъ и царскиятъ синъ. Но тамъ онзи човѣкъ се бие. Ела му кажи, — дърпаше го тя за рѫката, — ето този тамъ. Стефановъ я гледаше съ широко отворени очи и повтаряше, като безуменъ. — Ти тукъ, Вѣнка? — Ами ела имъ кажи, де! Но ти си боленъ, бай Никола. Вижъ, твоето лице е лошо, лошо като на тати. Седни тукъ, — намѣсти го тя грижливо, — не мърдай! То ще ти мине. Сега една кърпичка, — извади тя отъ рѫкава си,—тази е чиста и напарфюмирана даже, помериши. Хубаво е да се мерише, нали ти на тати даваше да мерише по нѣщо. Сега малко вода... Дайте, де — обърна се тя къмъ набралитѣ се недоумеващи гости. Това е отъ раната, не е оздравѣлъ бедниятъ бай Никола! То ще ти мине, но трѣбва да си починешъ. Дайте де! — викна тя настойчиво съ гласъ, който нѣмаше нищо общо съ предишния. — Толкова хора сте и само гледате. Нѣкой ѝ подаде чаша вино. Тя поднесе до устнитѣ му, като притискаше главата му до разкопчаната си пазва. Той глътна малко и разтвори очи. Тѣ изглеждаха прѣкомѣрно голѣми, благодарение на чернитѣ крѫгове, които ги заобикаляха. Погледа му мина върху всичкитѣ околни и той скочи, вдигнатъ като отъ нѣкаква пружина. — Да си вървимъ, Вѣнка! — и той съ неувѣрени крачки тръгна къмъ вратата. Всички имъ направиха пѫть. Недоумѣващи погледи ги следѣха. Вѣнка бѣ вперила очи въ него и така внимателно се мѫчеше да го подкрепи, като че ли той бѣше фарфорова статуетка, която всѣки мигъ можеше да се разсипе на кѫсове. Когато вратата задъ тѣхъ се затваряха, тишината, която бѣ настанала така неочаквано, се замѣни изведнажъ съ рой разтревожени гласове. — Бижуу! — крещѣше пияния Райковъ, когото двама души удържаха за да не се затири подире имъ — Дайте ми Бижуто! То ще стане „Водната лилия“... _____________________________________ *) Voyge de noce — свадбено пѫтишествие.
  5. Сѫдбата като че ли се усмихва Не се беспокойте. господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — азъ вѣрвамъ че той ще дойде скоро. Той захлюпи часовника си и съ тежка въздишка го сложи въ джоба си. — Да ви кажа ли, госпожо, азъ наистина се безпокоя. Нашата партия се е свързала съ него — при известни условия, разбира се. Ний имаме възможность и ще подкрепимъ всѣкиго, който иска неутралитетъ но, да бѫда откровенъ, азъ малко разчитамъ на вашиятъ мѫжъ. Другиму не бихъ казалъ, но вие сте жена не като всичкитѣ и човѣкъ може да ви се довѣри безъ да го е страхъ отъ нѣщо. — Охъ, господинъ Цвѣтановъ, вий нападате мѫжътъ ми, когато го нѣма и предъ менъ — неговата жена. Всѣкога, когато ѝ говорѣше, той гледаше така настоятелно въ деколтето ѝ, погледътъ на едва сдържано животно бѣше тъй недвусмисленъ, че тя неволно се червѣше и макаръ свикнала на мѫжко общество и флиртъ — имаше моменти, когато ѝ се струваше, че тоя недодѣланъ селянинъ ще скочи ненадейно, ще я сграбчи и безъ много церемонии, забравилъ всичко, ще я смачка въ обятията си. Въ такива минути тя съ сила потискаше въ себе си желанието да избѣга вънъ — Вашиятъ мѫжъ е на всичко способенъ, тъй че човѣкъ може всичко да очаква отъ него, — каза пакъ Цвѣтановъ. — Той ще се продаде тамъ, кѫдето му дадътъ повече. А тая ауденция въ двореца, и оставянието му на обѣдъ не може да ме радва много. — Но той бѣше виканъ само на ауденция и после ми телефонира, че остава на обѣдъ. — Именно, тамъ не се кани на обѣдъ за черни очи. Азъ още снощи се научихъ за ауденцията. Късно бѣше, инакъ щѣхъ да дойда. Тая сутринь телефонирахъ. Той бѣше вече излѣзълъ... Тъй рано! — Да, той рано излѣзе, защото трѣбваше да се срещне съ нѣкого, не ми каза кой, може би, и съ васъ. — Кой знае... — и той поклати глава — не е той отъ тия, които обичатъ да иматъ много съветници. Слугинята влѣзе и съобщи, че въ салона сѫ дошли житаритѣ, които ги е викалъ господинъ Поповъ. Пристигнали сѫ отъ Русе, Стара-загора, Рахово и Варна. Питатъ да чакатъ ли? — Ами, разбира се. Дайте имъ цигари. Кажете, че всѣки моменть очаквамъ мѫжътъ си. Други нѣкой дойде ли? — Гимназистката, капитанъ Паунковъ, госпожица Славкова, Добриновъ. — Не, за други, други хора питамъ — чужди. — Има още двама или трима, но тѣ нищо не сѫ ми казали. Две жени въ трауръ има — една стара и едно момиче младо. Казаха, че ще чакатъ да видятъ господинъ Поповъ. — Добре. Ако дойдатъ нѣкой други да съобщишъ. — И тѣ започнаха наново разговора. Тя знаеше колко много бѣ нужденъ този человѣкъ на нейниятъ мѫжъ и въпрѣки, че разговара съ него не бѣше никакво удоволствие, мѫчеше се да го подържа. Съмненията въ добродетелитѣ на Станислава я шокираха, но тя като умна жена, държеше бележка за да може да разчита на действителни факти при бѫдащитѣ смѣтки. Смѣла, решителна, вѣрваща въ нѣкакъвъ фатумъ, който мечтитѣ ѝ до сега бѣха помогнали да се утвърди въ нейното съзнание, тя се смѣташе за предопредѣлена да поеме часть отъ товара на своя мѫжъ, въ бѫдащето на когото вѣрваше като нѣкой фанатикъ и правѣше всичко, което ѝ бѣ по силитѣ не само съ смирение, а даже и съ известно чувство на доволство, че и тя може нѣщо да му помогне. Когато трѣбваше, тя знаеше да бѫде ласкава като котка и сѫщо като котка да покаже ноктитѣ си, когато поиска. Но тя умѣеше да остави все по една малка надеждица и въ най-противоположнитѣ души, благодарение на което около нея се въртяха всички, като въ нѣкаква паежина. Тя знаеше царствената си хубость, но не бѣше суетна, поне мѫчеше се да не бѫде такава. На нея тя гледаше ката на средство, цената на което искаше да има предъ очи. — И вий, навѣрно, трѣбва много да се изморявате, господинъ Цвѣтановъ. Вашата партия не е малка, а неприятелитѣ трѣбва да изобилствуватъ. Азъ гледамъ Станиславъ се връща по нѣкога тъй изморенъ, че неможе нито кѫсче храна да тури въ устата си. И ядосанъ... — Азъ не се уморявамъ толкова, госпожо, па и далъ ми е Богъ силица, стисна той юмрукъ и протѣгна самодоволно рѫка. — Вѣрно, вие сте много по корпулентенъ отъ моятъ мѫжъ. Той не разбираше думата „корпулентенъ“ — безъ да ще си я заповтаря на ума, съ намѣрение да научи значението ѝ — и се умълча. Маня се чувствуваше по неловко въ мълчанието. Когато говорѣше поне знаеше съ какви мисли сѫ заети тия мазни очи, които сещаше да пъплятъ по пълнитѣ ѝ рамѣне, да я събличатъ, да проникватъ въ всѣка гънка на тѣлото ѝ... — Защо се не ожените? — запита го тя за да може да прекѫсне мълчанието, което ѝ се струваше вече продължително и предостатъчно. — Ние се женимъ по за единъ день само, — каза той грубо, като ѝ се усмихваше двусмислено, — когато намѣримъ. Па и на нашитѣ години... — Па вий не сте никакъ старъ, тъкмо за женене. Станиславъ бѣше по възрастенъ, когато се ожени. — И азъ да намѣря като него партия бихъ се оженилъ. — Стига да искате, партии много. — Но азъ бихъ искалъ да бѫде хубава като васъ. — Една моя далечна роднина ще ви представя — тя е дори по-хубава отъ мене. — И млада като васъ? — Тя е само на 21 година, а азъ съмъ вече 23, — Имотна да е. — Но вий нима сте беденъ, господинъ Цвѣтановъ? — Не, не съмъ, но кѫща отъ имотъ не се събаря. И мѫжътъ ви имаше достатъчно, ама като му донесохте не се разсърди, нали? —— Че какво съмъ му донесла? — Ехъ какво, все съ праздни рѫце не сте дошли я. .. А кѫде е тая госпожица, за която ми казахте сега? — Едита ли? — въ Търново но ще ѝ пиша да дойде. — Едита ли? Какво е тови име? Да не е еврейка? за чужда вѣра не бихъ се оженилъ, па ако ще да е и най-хубавата. — Чиста българка, господинъ Цвѣтановъ, чистокръвна болярка — даже две сестри сѫ: Хеда и Едита. Хеда е по малката. — Ами че какви сѫ такава имената имъ — не български. — Майка имъ е била въ Робертъ-колежъ въ Цариградъ и на раздѣла сѫ се условили съ най-добритѣ си другарки, когато се оженатъ, ако иматъ дъщери, всѣка да ги кръсти на най-добритѣ си приятелки. — Вижъ ти — Едита! Не е лошо, па и Хеда е хубаво име — а коя е по хубава? — И дветѣ — ще ги видите — стига да имате сериозно намѣрение, господинъ Цвѣтановъ. Азъ бихъ ви ги представила. Тѣ и безъ туй щѣха да идватъ да ми гостуватъ презъ зимата, поне Хеда искаше. И, ако вашитѣ намѣрения сѫ сериозни... — Да ви кажа ли, госпожо, ако сѫ поне толкова хубави колкото вие... колкото половината дори отъ васъ, пакъ бихъ се оженилъ. Завиждамъ на мѫжътъ ви. Ще си дойде ще го посрещне красива жена, ще му говори, ще сподѣля съ нея, а азъ съ кого? Па и натежаваме вече. Омръзна ми все по кафенета и гостилници да се скитамъ. Ако е рекълъ Богъ и благослови сватлъка ви, азъ нѣмамъ нищо противъ — да посрещна Новата-година не самъ. — Ама вий това сериозно ли? — запита го Маня,— защото тя бѣ започнала своя разговоръ така, колко да намѣри тема, да съкрати само времето, а виждаше, че той най-сериозно ѝ говорѣше. — Не се шегувамъ ни най-малко, госпожо. Ако ви сѫ роднини и поне малко приличатъ на васъ, на драго сърдце — вий сте най-съвършенната жена, която съмъ виждалъ. — Благодаря за комплимента, господинъ Цвѣтановъ но азъ мисля, че вий ще харесате и тѣхъ. Искате ли да ги видите на портретъ? — То фотографията лѫже, но нищо, дайте, — каза Цвѣтановъ. Маня се извини и излѣзе. Следъ малко се върна съ голѣмъ семеенъ портретъ: — Преди две години е правенъ, — додаде тя. Цвѣтановъ го взе бързо и впери погледъ въ него и дори свирна отъ изненадване. Маня се засмѣ надъ тоя просташки маниеръ. Приятно бѣше, че можаха така много да харесатъ нейнитѣ роднини. — Госпожо, ето ни рѫката, — подаде я той безъ да изпусне портрета, — вижда се сѫдено било да станемъ роднина. Ако не лѫжатъ портретитѣ, ще бѫде. Бащата изглежда много интелигентенъ човѣкъ. — Да. — Знаете ли, госпожо, азъ мисля, че тукъ ще ми е късмета. — Дай Боже, господинъ Цвѣтановъ, да се приберете и вий. Ще видите каква голѣма разлика между единия и другия ви животъ. — Господаря дойде, — каза бързо слугинята. — Още тя не бѣше успѣла да се обърне и Поповъ влѣзе въ стаята. Маня стана. Сѫщо направи Цвѣтановъ. — Чакаме те вече толкова време, — каза Маня. — Слушай, Поповъ, ще ти ставамъ май роднина,— посочи Цвѣтановъ портрета. — На хаирлия да е! — каза Поповъ. — Догде те чакахме направихъ сватлъкъ на господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — Хеда или Едита, която си хареса, като ги види. — Вѣрно зеръ, едната е блондинка, другата е брюнетка, която си избере. — Като дойдатъ — тогава ще избираме. — Е? — обърна се кѫсо Цвѣтановъ къмъ него,— каква я свърши? — Всичко добро. Нищо за тревожене нѣма, — и той седна. — Напраздно само сме вдигали шумъ. Нищо оформено не е сключено съ Германия — получихъ увѣрения както трѣбваше. Тѣ ще дадатъ пари, но безъ политически ангажименти. Ще има само икономически. Но безъ тѣхъ не може — всѣки заемъ трѣбва да се гарантира. — Ами вѣрно ли е това? — гледаше го недовѣрчиво Цвѣтановъ. — Така поне ми каза. Азъ мисля, че нѣма смисъль да се съмняваме. Нашето единение е единодушно, а сѫщо и моята речь е направила силно впечатление, гдето трѣбва. Разцеплението дори въ моята партия се схваща като една хитра маневра да бѫдемъ хемъ на власть, хемъ въ опозиция. Цвѣтанъ внезапно се сепна. — Ама то май като че ли не е и лъжа! — каза той нѣкакъ укротително. Това е сигуръ пакъ твой фокусъ. — Моля те, Цвѣтановъ, нима можешъ да мислишъ така? Стариятъ вълкъ ги подкупи — това е. Но гледамъ и нему опашката много свита. Присѫтствува и той на обѣда, ама нито дума повече, отколкото трѣбваше. — Като че нищо не е било помежду ни. Не си повдигна гласътъ нито веднъжъ. Но другото, което е поважно — азъ получихъ формално увѣрение, че още шесть месеца ний ще бѫдемъ непременно неутрални — благосклоненъ неутралитетъ и къмъ дветѣ групи. А следъ туй вече каквото се реши отъ събитията. Това е победа, Цвѣтановъ, почти пълна победа! — каза съ блѣстящи очи Поповъ. — А какъ те посрещнаха? — запита Маня. — Ами както всѣкога. Нали знаешъ нашитѣ дребни бури не достигатъ до върха. Или, ако стигнатъ, ний тогава не можемъ да знаемъ. — Житаритѣ питатъ могатъ ли да ви видятъ, — каза слугинята. — Тѣ сѫ петь, единиятъ си отишълъ, ималъ си работа въ града. — Добре де, нека дойдатъ. Тъкмо и ти си тукъ, Цвѣтановъ, да не става после нужда да се явяватъ и при васъ за информации. Тѣ сѫ все мои хора, ти ще можешъ да укажешъ на нѣкой пъкъ твой, които биха били въ тѣхна помощь. Цвѣтановъ направи кисело лице: — Азъ не обичамъ да ми се мѣшатъ въ работитѣ, нито да се мѣшамъ и азъ въ чуждитѣ. Ти си разпредѣли сумитѣ както ни е казано, а за другото ще видимъ. Това бѣ неприятно Попову, но той си даде безгриженъ видъ. — Добре де, нима за това ще споримъ? Азъ мислѣхъ, че заедно ще можемъ повече работа да свършимъ — затова — инакъ и мисъль дори нѣмамъ да се намѣсвамъ въ работитѣ ти. — Азъ ще отида въ салона да се поразговоря съ населението тамъ, — каза Маня и стана. — Вѣрвамъ слуха за ауденцията ще е докаралъ доста любопитни, — каза Поповъ. — Не съмъ излизала още при тѣхъ, но, вѣроятно — и тя като кимна любезно на Цвѣтановъ, напомни още веднъжъ, че вѣрва въ обещанието му да имъ стане роднина, ги остави сами. — Знаешъ ли, — каза му съ тайнственъ гласъ Поповъ, изглежда, — че оня се е стресналъ доста. — Кой? той ли?... невѣрвамъ. Той е хитъръ като дяволъ, това е всичкото. И, ако му трѣбва ти да го знаешъ за уплашенъ, такъвъ и ще ти се представи. — Не, позволи на менъ да го познавамъ по отъ близо. Толкова години съмъ около него, виждалъ съмъ го всѣкакъвъ. Личеше, че не искаше да ми противоречи. Внимателенъ бѣше, а това е рѣдко въ него. — Кой знае, може нѣкоя голѣма френска победа или нападение на английската флота, която ний още незнаемъ, да сѫ го направили така отстѫпчивъ. — Вижъ това не ми е дошло на ума, — каза Поповъ. — Впрочемъ твърде е възможно. Косвено поласканъ Цвѣтановъ си поизправи и безъ туй едрата фигура. — Хемъ да видишъ, че тъй ще бѫде. Тоя гордъ човѣкъ не обича току тъй да превива вратъ. Той го навежда само когато има кой да го натисне. На вратата се почука и следъ малко влѣзоха петь души, отъ които единъ въ селски дрехи. Всички тѣ бѣха възрастни хора, почти побѣлѣли, съ изключение на селянина, който имаше голѣми провиснали мустаци. Поповъ се рѫкува съ всичкитѣ, представи ги на Цвѣтановъ, накара да седнатъ и самъ седна. Всички мълчаливо запушиха. — Тежко е за пѫтуване сега, г-нъ Поповъ, обади се единиятъ. Да не бѣхте ме викали вий, никога не бихъ дошълъ. Отъ Русе до тукъ день и нощь пѫть. Даже мой Георги викаше да не идвамъ — оправете каже тия работи съ писма или телефона. — Ако ставаха тия работи по телефонъ или съ писма, азъ нѣмаше да ви викамъ тукъ, бай Данаиле — каза му Поповъ. Има работи, които се само говорятъ и то не предъ всѣкиго. — То се разбира. И азъ туй викамъ на мой Георги. Ако бѣше работата за писане или телефониране, човѣка не щеше да ме вика чакъ тамъ. — И менъ ме много подплашиха, обади се другиятъ като въздъхна. Нѣкаква голѣма буца му бѣ излѣзла, вѣроятно отдавна, подъ лѣвото ухо, та той държеше главата си все наклонена на дѣсно, като че ли се вслушваше въ нѣщо. — Туй, казватъ, ще е сигурно за война, че ще има, инакъ нѣма шефа на партията да вика. Та преди да тръгна бѣха си събрали кажи речи всички по важни у дома. Туй Пеню Филибелията, Иванъ Панковия синъ, Демиръ Терзиолу — оня гдето бѣше изпочупилъ сума глави, ако си спомняте на изборитѣ преди шесть години. — Оня черния съ бѣлега на страната ли? — Той, той — и други много имаше, петнадесетина души. Кажи речи до сутриньта говорихме. Много здраве ти казватъ нарочно. Поповъ благодари съ климане на глава. Лицето му изведнажъ стана сериозно и той се обърна сърдито къмъ говорящия. — Слушай бай Пантелее, това момче, което си го сложилъ тукъ, въ кантората си, го не бива за нищо. Ще го махнемъ. — Ами азъ мисля че го бива, Гледа си работата, па и малко роднина ми е. — И братъ да ти е, отъ София ще го махнешъ. Тукъ ни трѣбватъ по други хора, не само търговията да гледа, а и друго. — Ама господинъ Поповъ, какво е направилъ? Ако е нѣщо кабахатлия... Поповъ стана гнѣвно. — Какво ме толкова разпитвашъ сега? Веднъжъ казвамъ, че трѣбва да се махне, трѣбва! Азъ ще ти намѣря отъ тукъ човѣкъ за кантората, а ти тозъ прати въ Варна, Бургазъ или по дяволитѣ ако щешъ. Заразпитвалъ си ме сега като... А когато трѣбваше да ти се даде държавната гора за 70,000 лева, когато тя струваше 700,000, що тогава не разпитваше така... — Ама нали и ний ужъ се отсрамихе господинъ Поповъ? — каза обидено стария човѣкъ и го изгледа изкриво. — Отсрамилъ си се... Като на куче хвърлихте нѣколко гроша, а сега разпитвашъ ли разпитвашъ. — Не се сърди, Господинъ Поповъ, каза меко стареца. Азъ така само попитахъ. Ще го махнемъ джанамъ, това да е само. — Тая кантора колкото е наша, толкова е и ваша. — Не е тамъ въпроса, ами сте се научили все да противоречите — това е важно — седна Поповъ, почувствувалъ се малко неловко предъ смиреностьта му. — А ти бай Моньо, азъ и тебъ ще дера — каза той. — Е, ако има за какво, дери ме, каза облѣчениятъ въ селски дрехи. — Хора сме, може да сме сгрѣшили. — Хора сте, а по цѣли месеци не се вестявате въ клуба. — Ба, ходя сегисъ тогисъ. — На тритѣ месеца веднъжъ... А тебъ ужъ за председатель сѫ те избрали... — А бе, господинъ Поповъ, нали знаешъ нашата е повече кърска работа... — Не ги разправяй на менъ тия работи! — А какво току все заедно купувате жита съ Ваноолу, Радослависта. Опичай си ума! — Клевета е господинъ Поповъ, клевета! Ти ме знаешъ. Азъ съмъ старъ партизанинъ. Не съмъ се отмѣтналъ, когато сѫ ни гонили по-рано, та сега ли? Нѣкой ще те е излъгалъ. — Ще видя, к Поповъ, но знай че и азъ следя за хората си. — Джанамъ това ти е тебе работата, тъй трѣбва. Защо си шефъ? — каза бай Моньо и си зачопли пръститѣ. — Работата за която ви свиквамъ е твърде важна. По нея говорихъ и съ Негово Величество днесъ — излъга най-спокойно Поповъ — и затова ви свикахъ. Чакамъ да дойдатъ и нѣкои отъ нѣкои други окрѫзи, но вий вече отъ най-главнитѣ сте пристигнали, Русе, Стара-Загора, Ломско — това ще бѫдете за сега центроветѣ. Тукъ въ Софийско ще работятъ други. Въпросътъ е добре да се знаете и да нѣма помежду ви конкуренция. — Ама жито ли ще закупуваме? — попита бай Моню — имамъ доста закупено отъ миналата година. Още и не е продадено. — Лесно е, каза Поповъ. За това недей мисли. Житото ще се купува въ всѣкакви количества, кѫдето и да се намѣри. Ако трѣбва да се правятъ нови вмѣстилища, за срѣдствата нѣма да се стеснявате, но разбира се не ще ги и прахосвате. Отчетъ ще има. — А пари отъ где? — попита бай Моню и замига бързо, бързо. — Ти всѣкога така ли си бързъ като сега? — погледна го строго Поповъ. — Не бе, господинъ Поповъ, ама рекохъ такована. Не всѣки има ... па ... както кажешъ. — Ако е както кажа, тогава бѫди търпеливъ и ме изслушай! — каза Поповъ и започна да развива плановетѣ си. Житата ще почнатъ да се купуватъ, паритѣ постепенно асигнуватъ. Ще се държи постоянна връзка съ централата за да се знаятъ количествата — съответно съ това ще се плаща. Кредита ще бѫде неограниченъ. Бай Моню пакъ поиска обяснение. — Ами тъй, неограниченъ — ще купувате толкова, колкото и да намѣрите, това е то неограниченъ. Изобщо нѣма да се спирате предъ количествата, но за всѣка покачена цена ще съобщавате въ централата. Всички климаха утвърдително глава въ унисонъ и вече бързитѣ имъ въ спекулациитѣ мозъци работѣха трѣскаво. Тѣ разбраха че тукъ имаше нѣщо повече отколкото имъ се казва. И самиятъ Поповъ ловко подведе всичко тъй, че да мислятъ, че това става едва ли и по заповѣдь на самия царь. — Не трѣбва ли да се знаемъ всички ний, които ще купуваме? — Списъци ще ви бѫдатъ дадени и строго ще избѣгвате нелоялната конкуренция. Всички области и участъци сѫ разпредѣлени тъй, че нѣма да си пречите единъ другиму. Но всичко това което ви говорихъ ще остане само межу васъ, разбрахте ли? Нито дума никому, даже на най-близкитѣ си! Ако азъ го говоря това предъ господинъ Цвѣтановъ, то е защото и той е сѫщо така упълномощенъ съ свои хора да прави сѫщото. Вий ще ги знаете и тѣхъ. Но особенно ще се пазите отъ управляющитѣ. Нито дума темъ, инакъ всичката работа ще бѫде компроментирана изцѣло и тогава ще има за всички ни неочаквани последствия. Това искамъ добре да се разбере, за да не бѫде после късно и да си имаме неприятности. Довечера ще дойдете пакъ да ви дамъ подробни наставления. Тѣ всички разбраха, че това бѣше само официалната страна, така да се каже, на работата и че довечера щѣше да бѫде по-важната, тая която именно повече ги интересуваше. Но новинитѣ, които научиха, бѣха тъй неочаквани, че тѣ чувстваха наложителна нужда да си сподѣлятъ мислитѣ помежду си. Тѣ се сгледаха и почти изведнажъ станаха. — Довечера точно въ 9 и половина часа ще ви чакамъ, каза Поповъ. Въ салона не влизайте, а елате право тукъ. Азъ ще порѫчамъ на слугинята. Но повтарямъ, никому нито дума! Това е най-необходимото условие. Тѣ си взеха сбогомъ и вкупомъ се отправиха къмъ вратата. Цвѣтановъ стана сѫщо. — Да вървя и азъ, каза той лениво и се протѣгна — значи за шесть месеца неутралитетъ може да разчитаме? — Да, отъ днесъ до шесть месеца ми се тържественно обещаха, че не ще има освенъ благосклоненъ къмъ дветѣ групировки неутралитетъ. — А това не е малко, много може да се направи презъ тия шесть месеци, каза Цвѣтановъ. — Много трѣбва да се направи — каза натъртено Поповъ. Инакъ ний ще бѫдемъ недостойни синове на нашето отечество и ще бѫде жалъ за тия голѣми срѣдства, съ които разполагаме. — Времето е наше, а и рѫцетѣ ни не сѫ отъ слабичкитѣ — погледна Цвѣтановъ своитѣ. — Тоя старъ вълкъ най-после ще се хване и съ двата крака въ клопката и тогава ще дойде и нашиятъ день. Има ли нѣщо ново по отношенията ни съ Сърби и Турци? — Нищо абсолютно. Все сѫщото положение. Цвѣтановъ си взе сбогомъ и излѣзе. Две облѣчени въ черно жени влѣзоха въ кабинета. Поповъ ги посрѣщна правъ. Едната по-възрастна, започна да му излага дългиятъ си животописъ. Той слушаше разсѣено. Той бѣ ги чувалъ и други пѫть подобни оплаквания, знаеше и края имъ: — винаги просия на пари или служба. Но тоя пѫть бѣше по-друго — мѫжътъ бѣше офицеръ — убитъ въ Балканската война. Пенсията му по неизвестни причини и канцеларски формалности я задържаха. Молѣше се за една дребна помощь — да се ускори това, тъй като инакъ щѣха може би да бедствуватъ. Поповъ върна машинално петдесеть левовата банкнота, която бѣше извадилъ отъ джобътъ си, съ която мислѣше да се отърве въ случая. — Мой приятель ли казахте, госпожо? — Да, полковникъ Балабановъ. — А, вий сте госпожа Балабанова! Простете ми хиляди пѫти, госпожо, моята разсѣяность. Тъй много работа имамъ, тъй бърже текътъ сега събитията, че человѣкъ не успѣва просто да си отвори очитѣ — седнете моля. Госпожицата седна на по-близкия до него столъ и той имаше възможность да я види по-добре. Майката бѣше още запазена жена съ очевидни белези на красота. Госпожицата напротивъ бѣше току що започнала да разцъвтява. Нежното ѝ лице, като че ли изваяно всрѣдъ черния крепъ, правеше отъ нея единъ загадъченъ образъ, устнитѣ на който бѣха пили много нещастия въ живота, но нито една капка отъ любовьта. Неговото опитно око бѣгаше по дветѣ фигури и погледътъ му се запали. Той засипа госпожата съ въпроси, държа цѣла филипика противъ неблагодарното отечество, което оставя семействата на героитѣ въ такова едно положение и свърши съ това, че неговата кѫща ще бѫде винаги отворена за тѣхъ, а туй, което му е въ възможность ще стори. — Госпожицата вече не е ученичка, нали? — запита той. — Миналата година свършихъ гимназията — каза тя тихо. — Видите ли, госпожо, ако бихте обичали, и ако госпожицата е разположена, азъ бихъ ѝ далъ добро мѣсто. При менъ има още четири госпожици, които работятъ. Когато бихте поискали мѣсто за дъщерята на единъ мой така добъръ приятель, винаги ще се намѣри. Госпожата благодари като добави, че ако е по силитѣ на Елени — тя не може освенъ да благодари — но тя е тъй нежна, каза майката. — То е отъ нещастието, което ви е сполетѣло. Работата която ще има да изпълнява е тъй лека, че за нея ще бѫде цѣло удоволствие. Да знаете само, Господинъ Поповъ, каква услуга ще ми направите. Като я гледамъ какъ цѣлъ день стои съ своитѣ черни мисли. Азъ поне работя изъ кѫщи, та се развличамъ, а тя само ме гледа, гледа, па току заплаче... Знаете ний, сме само двама — тя и азъ — никакви роднини. И сега, като загубихме моятъ Златко... — тя извади кърпа и започна да си бърше очитѣ. Елена бѣше навела низко, низко глава и не се виждаше нищо отъ лицето ѝ. — Не се безпокойте госпожо, миналото си е минало. Нека се утешимъ съ сегашното. — Та и то не е розово, господинъ Поповъ! — Ще стане, госпожо. — Освенъ това което ви е сполѣтѣло и което е неминуемо за всѣки човѣкъ — другото всичко е поправимо. На госпожица Елени ще намѣримъ работа, вий ще получите пенсията си и цѣлиятъ ви животъ ще протече другояче. — Кога ли ще стане това, господинъ Поповъ? Толкова месеци вече чакаме... — Много по-скоро, отколкото се надѣвате — и той натисна звънеца. — Я вижъ въ салона ли е Георгиевъ? — Кой Георгиевъ? попита слугинята — Какъвъ е той, господарю? — Георгиевъ, Барото. — А, Барото ли? Нѣма го въ салона, но трѣбва да е въ кухнята, той тамъ повече седи. — Я го повикай веднага да дойде. Поповъ разпитваше за смъртьта на полковника, утешаваше, безъ да престане да гледа и се възхищава отъ фигурата на Елени. По природа той бѣше человѣкъ увличащъ се много бърже въ женитѣ и сѫщо така бърже гаснещъ. Елени съ своята нежность и чистота бѣше именно, която направи този бързъ превратъ и го накара така скоро да си спомни за покойния полковникъ. Въ стаята влѣзе Барото — нисъкъ, малко прегърбенъ човѣкъ, доста възрастенъ, съ остри черти, лукави очи и типична чиновническа брадичка. Погледътъ му бѣгаше около цѣлата стая, бързъ като свѣткавица. Внесе съ себе си дъхъ на кухня. Той бѣше облѣченъ прилично, дори съ претенция на елегантность. Често му викаха „адютанта на Поповъ“, защото той почти никога не липсваше. Когато биваше на власть той се кичеше съ приставския мундиръ и се перчеше изъ София винаги засмѣнъ и готовъ да услужва, не безъ възнаграждение, разбира се. Когато паднѣше партията, той смъкваше съ сѫщото добродушие шинела и шапката и се превръщаше на цивиленъ адютантъ, като сѫщевременно минаваше за важенъ журналистъ отъ партийния вестникъ. Какви статии пишеше той и дали изобщо пишеше нѣщо, бѣше още единъ голѣмъ въпросъ, но че го намираха всѣкога, когато потрѣбваше, на мѣстото му опредѣлено отъ шефа — въ това никой не се съмняваше. — Баро, каза му Поповъ — на госпожата, поради нѣкои формалности, пенсията не е получена. Още утре ще направишъ нуждното. Ако има препятствия ще ги отстранишъ по възможность скоро. Ще бѫдешъ всецѣло въ услугата на госпожата за всичко което ѝ е нуждно. — Слушамъ, господинъ министре, каза той по войнишки. И никога Поповъ не бѣ престаналъ да бѫде за него министъръ — той го и не титлуваше друго яче. Госпожата не знаеше какъ да благодари за добрия приемъ. Той ѝ цѣлуна рѫка нараздѣла, задържа по-длъжко топлата нежна рѫка на Елени въ своята, като ѝ говорѣше, че очаква скоро да я види по-весела. Барото ги изпрати кланящъ се постоянно. Поповъ натисна тутакси звънеца. — Извикай госпожата, каза той на влѣзлата слугиня. Когато Маня дойде, тя освѣтли тутакси кабинета, защото бѣше станало дрѣзгаво и съ погледъ го попита. Той само ѝ протегна дветѣ си рѫце вмѣсто отговоръ. — Маня, какво би рекла на една разходка изъ Европа? — Сега? — Пълномощенъ министъръ въ Парижъ или това ако по нѣкаква причина не стане, то негласенъ представитель на Българското правителство въ всички столици на Европа за да може да го информирамъ върху събитията. Ти какво ще кажешъ? Тя помълча. — Ще кажа мой Орльо, че отъ тебе се боятъ достатъчно и мислятъ, че ще е по-добре ако те нѣма тукъ. Отъ далече ти по-малко би имъ пречилъ. — Азъ мисля, че когато всичко бѫде готово да се разруши и то ще чака само последния ударъ да се събори, ний би трѣбвало да бѫдемъ далече отъ тукъ, защото... — Защо? — Можемъ да бѫдемъ затрупани и ний самитѣ. — И ти се съгласи? — Не. Азъ ще помисля, ще се съветвамъ съ партията си и ще съобща. — Добре си направилъ. Много обмисляне никога не бърка въ такива работи. — Напълно съгласенъ — каза Поповъ и въ въображението му се носѣше, безъ да ще, образа на току що излѣзлата Елена. — Азъ мисля добре ще е ... — рече той гласно. — Кое? — запита Маня. — Така изобщо..., както всичко върви до сега — каза той неопредѣлено. — Та нима би могло да бѫде иначе? Когато нѣщо се иска силно, то и сѫдбата го иска! Силната воля може да надвие тамъ, кѫдето всичко друго би било безсилно. Трѣбва само да се иска и тогава. - ... — И тогава? — Тогава то ще дойде и само. — Нали? Колко си умна ти моя мила, хубава Маничка. — Ще отидешъ ли въ салона? — запита го тя. — Сега предъ вечеря ли? — Много съмъ изморенъ Маня! — Почини си, па и не заслужава. Забравихъ, македонцитѣ искатъ да те видятъ. — Кои? — Ония двамата, които бѣха и по-рано. — Какво ще искатъ, дяволъ ги взелъ? Сигурно пари пакъ. Азъ съмъ имъ казалъ преди Коледа да не ми се мѣркатъ предъ очитѣ. После като помълча попита. — Кѫде сѫ? И тѣ ли сѫ се вмъкнали въ салона? — Ахъ, може ли? Нали знаешъ тѣ си идватъ презъ другата врата и стоятъ въ малката кѫща. — При татко ли? запита бързо Поповъ. — А не при самия него. Той само по нѣкога се срѣща съ тѣхъ и си говорятъ. — По добре ще е ако той никога не говори съ тѣхъ. Нека чакатъ въ стаитѣ при кухнята. — Както кажешъ, но покрадватъ, та се оплакватъ слугинитѣ, — Крадатъ си сами слугинитѣ, а лъжатъ само. Оправдаватъ се съ тѣхъ. — Може и то, незная — каза Маня. — Я нека дойдатъ двамата македонци, долу въ малката кѫща гдето сѫ, каза той на влѣзлата слугиня. Настана малко мълчание. — Какъ ти се видя царя?, запита го тя. — Повече нервенъ отъ обикновенно. Струва ми се че е правъ Цвѣтановъ — ще е получилъ нѣкое неприятно известие, което ний още не знаемъ. — Ще го научимъ. Но Цвѣтановъ е едно животно. Ще е много добре ако успѣешъ да го опитомишъ, но изглежда, че той за нищо ти не вѣрва. Да знаешъ колко много се безспокоеше до като не бѣше дошълъ. Отъ него, казва, човѣкъ всичко трѣбва да очаква. — Той ли каза това? — Той. — Калпазанинъ. Азъ и него ще натиря единъ день, но сега ми трѣбва още. Ще подшушна кѫдето трѣбва, ще купя когато имамъ достатъчно пари нѣколко отъ неговитѣ хора и той много лесно ще се намѣри на пѫтя, още повече че неговото влияние е по скоро влияние на едно силно животно всрѣдъ простата маса, отколкото на интелекта и културата, която почти съвсемъ му липсва. — Ами ти какъ мислишъ, ако го вържемъ съ единъ бракъ? — Него? Съ кого? — Забрави ли — съ Хедвига? — Сериозно ли мислишъ че е възможно това? — Защо не — напълно сериозно. Ний говорихме и той каза, че братовчедкитѣ ми сѫ тъкмо по вкуса му. Поповъ дигна рамене. — Той е едно животно и всѣка жена му е по вкуса, но доколко сериозно е говорилъ той за женене, не зная. Мѫчно се жени старъ ергенъ, зная по себе си. — Че ти старъ ли бѣше? — Малко възрастенъ само — засмѣ се Поповъ. Нѣкой грубо похлопа на бравата, а следъ малко вратата се отвори и влѣзе Чолака и Комитата. И двамата се тикаха единъ другъ, като всѣки гледаше да остане назадъ. Тѣ казаха почти заедно: „Добъръ вечерь“ — и останаха съ наклонени глави и шапки въ рѫце. — Е, защо дойдохте сега? запита ги Поповъ троснато. Нали бѣхъ ви казалъ до Коледа да не ми се вестявате? Тѣ помълчаха малко и се сбутаха единъ другъ като че ли искаха да накаратъ всѣки другия да каже той — и пакъ се умълчаха. — Е, казвайте де, нѣма да ви чакамъ цѣлъ часъ. — Сандето го затвориха миналата вечерь — каза Комитата бързо. —Е защо? Кой го затвори? — Ами полицията, каза Чолака и примига. — Полицията ще е, знамъ, нѣма калугеритѣ да ви затворятъ, ама защо? Хайде де, казвайте! — разсърди се Поповъ — Какво току мълчите. Направили пакость, пъкъ сега трѣбва съ часове да ги чакамъ да се изприкажатъ. — Кога ни даде госпожата паритѣ, ний отидохме на кръчмата, тамъ до назе... — Коя госпожа? — попита Поповъ. — Те, господарката, посочиха съ глава и рѫка Чолака и Комитата едновременно къмъ Маня. Тя ги гледаше засмѣна. Поповъ ѝ заклати глава — Е после? — После пихме и... — И се напихте като свини и се сбихте, сигурно. — Не, полицията дойде, па искаше да ни изпъди. Но Комитата се скара съ единия жандаръ гдето не искалъ да пусне на бай Никола роднината, взе оканицата — та по главата. А па Сандето го мушна съ ножа въ рамото, та го запрѣха. — Кого мушналъ Сандето? — питаше нищо неразбралъ Поповъ. Кой е тоя бай ти Никола? Разправяй свѣстно или ти май и сега си пиянъ? Кого мушна? — Джандара — и го откараха у болница. — Нали каза че го арестуваха? — Ами те Сандето арестуваха, а стражара откараха въ болница. Поповъ скочи. Отъ устата му се посипаха цѣлъ потокъ думи, но Маня не разбираше почти нищо. Това бѣ нѣкакъвъ македонски диалектъ, а може би условенъ езикъ. Само тукъ таме схвана нѣкоя дума и те тъй рѣдки, че не ѝ даваха нито приблизителна идея за това което се говорѣше. Но като гледаше какъ плахо отговаряха Чолака и Комитата, какъ жалко се свиваха, като че ли невидими камшици ги удряха, ней и стана мѫчно за тѣхъ и тя му направи бележка по френски да се успокои. Той я само изгледа и започна на ново. После като ги улови за раменетѣ, изтика ги и двамата на вънъ. Тѣ и самитѣ бързаха да излѣзътъ. — Скотове, хлопна той вратата. Маня бѣше изненадана и го гледаше укорително. Той изведнъжъ сведе рѫце и като се обърна бързо отвори вратата. И двамата стоеха още до самитѣ врата и мигаха смутени. — Влезте де, викна имъ той сърдито — и тѣ пакъ влѣзоха. — Въ кой участъкъ го затвориха? — Въ четвъртия, казаха едновременно и двамата. Маня седна. Той отиде до масата и си взе бележка. Съ треперящи още рѫце извади той нѣколко банкноти и ги тикна въ рѫцетѣ имъ. — На, па ако чуя само че сте се напили пакъ, краката ще ви претроша — добре знаете че думата ми на две не става! — Да сте живи, поклониха се дълбоко и двамата и излѣзоха. Маня го изгледа дълго. — Нѣма да се оставишъ отъ този си лошъ навикъ, късашъ си нервитѣ за нищо! Той не отговори, запали цигара и се заразхожда.
  6. Орела съ счупенитѣ крака — Повече спокойствие, Станиславе — повече спокойствие, мой орльо! Ти знаешъ, че всичкитѣ неудобства ще минатъ. Това, което сѫдбата ти е опредѣлила за твой дѣлъ въ живота, никой не ще ти го отнеме, — каза Маня, като го гледаше съ беспокойство. — Да ме изоставятъ менъ така... да ме напуснатъ хората, които извадихъ отъ прахътъ, отъ нищожеството... Подлеци! — и той ходѣше съ бързи крачки отъ край до край на богато наредения си кабинетъ, задѣваше по нѣкога нѣкой предметъ и все пушеше, пушеше. — Славе, ела седни тукъ до менъ, по добре ще е. — Не, Маня, остави ме да ходя — по лесно се успокоявамъ. Дали вече не сѫ дошли? — 3 и половина — погледна си той часовника. Какъ мислишъ, Маня, дали Стателовъ ще дойде? — По всѣка вѣроятность. Ако е приелъ окончателно министерското мѣсто ще дойде, защото е решилъ безвъзвратно. Ако ли пъкъ не го е приелъ и има нужда още отъ нѣщо, значи, колебае се, то пакъ при тебъ ще дойде. — Зная положително че не е приелъ, но е обещалъ, че тая вечерь въ 6 часа ще даде своя отговоръ. — Но ти, Славе, ме чудишъ! нима могатъ да те смущаватъ такива дребулии. — Не сѫ, Маня, дребулии. — Въ сравнение съ препятствията, които до сега ти си преодолѣлъ, това е нищо, Славе. Я си помисли, ти си шефъ на една партия, билъ си вече два пѫти министъръ — а колко години те само раздѣлятъ отъ провинциалниятъ ти адвокатски животъ? — Забравяшъ, мила, да спомнишъ и два пѫти подсѫдимъ. — Бихъ казала, ако сѫдиитѣ бѣха видѣли поне веднажъ лицето ти. Но тѣхнитѣ рѫце сѫ слаби да задържатъ тая голѣма риба, каквато се явявашъ ти — тѣхъ дори ги е страхъ, че ти утре ще ги погълнешъ, а това много значи. Говорилъ ли си ти съ нѣкой свой другарь върху себе си? Тѣ повече треперятъ отъ тебъ, отколкото почитатъ. Твоитѣ врагове сѫщо. Тѣхъ ги е страхъ отъ твоятъ извъртливъ умъ. Тѣ не сѫ никога сигурни, когато спорятъ съ тебе, дали неочаквано почвата не ще се изплъзне изподъ краката имъ тъкмо когато тѣ мислятъ, че сѫ сигурни въ здравината ѝ. Не виждашъ ли, че тероризирашъ и своитѣ противници? Спомни си тѣхното безпокойство, когато ти говоришъ. Наричатъ те фокусникъ — но би трѣбвало магьосникъ да те нарекатъ, защото тѣ сами не сѫ сигурни за своитѣ мнения, когато слушатъ доводитѣ ти. Ти имашъ логиката, която е страшно силно орѫжие. То е двойно по-силно въ твоитѣ рѫце, защото тебъ не те стесняватъ дреболиитѣ на днешното. Хората на бѫдащето не могатъ да работятъ съ условноститѣ и дреболиитѣ на сегашното. По липса на тоя дребенъ еснафски моралъ въ душата ти азъ разбирамъ, че си человѣка на бѫдащето, който ще държи сѫдбинитѣ на всички, на цѣлиятъ народъ, защото така казва сѫдбата — азъ виждамъ това. Ако днесъ ти отказватъ едно мѣсто, утре ще те молятъ за него. И другаритѣ, които сега се дѣлятъ отъ тебъ, ще счетатъ за честь, ако ти имъ подадешъ рѫка или ги погледнешъ благосклонно... Ти знаешъ, че ний женитѣ чувствуваме не съ разумътъ, а съ сърдцето. Виждаме тамъ, гдето никое око не прониква. В, добре, орльо мой, моето сърдце ти говори: — Успокой се защото всичко което иде, сѫ само дни, които те раздѣлятъ отъ твоето тържество. То е неминуемо, като самата смърть. Напраздно ти мислишъ, че нѣкой би могълъ да ти го отнеме — никога не ще дойдатъ такива дни — това говоря азъ, твоята Маня, която винаги е виждала бѫдащето на своя избранникъ. Още, като момиче въ гимназията, тичахъ да те зърна, защото знаехъ, че тя си моятъ предопредѣленъ — знаехъ и твоето предопредѣление. Когато другитѣ те наричаха съ епитети, въ които нѣмаше нищо хубаво, азъ те защитавахъ, безъ даже да се познаваме, защото азъ знаехъ, разбери това, че ще дойде моятъ день и азъ ще бѫда твоя въпрѣки всичко. И така стана. И въ годината, която мина всрѣдъ буритѣ, когато ти бѣше тъй малко мой, всецѣло заетъ съ борбитѣ, които се усилваха всѣки день, нима веднъжъ е било когато азъ знаехъ, чувствувахъ това, което имаше да стане и ти го предричахъ? И сега ти казвамъ, моето женско сърдце не ме лъже, тамъ въ бѫдащето иде и твоятъ день на величие. Бѫди мѫжъ и съ всички срѣдства, презъ всички препятствия къмъ цельта! Повече спокойствие, то дава винаги преимущество. Тя говорѣше, като вдъхновена жрица предъ купището на своя Богъ. Рѫката ѝ полусгъната въ лакета и леко отпусната китка, като че ли благославяше нѣщо, а погледа ѝ бѣ впитъ въ парчето на мѫтното небе, което се виждаше презъ прозореца. — Зная, Маня, — каза Станиславъ, който се бѣ спрѣлъ и я слушаше, — всичко това зная и бихъ билъ спокоенъ, ако не бѣше билъ тъй страшенъ деньтъ, който иде. Това ще бѫде страшенъ и великъ день, Маня, който не ще се повтори вече въ нашиятъ животъ. Въ общия потокъ отъ безумие, ако се влѣе и нашиятъ народъ, войната ще трае съ години, защото не се повалятъ тия колоси така лесно. Този, който бѫде рѫководитель въ тия страшни минути, ще остави име въ историята на своето отечество и милиони на своитѣ наследници! Тия милиони, Маня, ми не даватъ да спя! Представи си купища злато, които ще знаешъ, когато се даватъ, но до които не ще се докоснешъ нито съ единъ пръстъ! Десятки милиона, Маня, съ които бихме могли да изпълнимъ и най-малкитѣ свои прищевки, да живѣемъ негде всредъ хубоститѣ на свѣта, далечъ отъ мръсотията на политиката и всѣкидневния животъ!.. Е добре, азъ виждамъ тамъ, кѫдето отиватъ тѣ, управляющитѣ, не ще е щастието — и трѣбва да имъ наложа моето разбиране! Азъ искамъ — и ще бѫде. И дори когато всички ме оставятъ, азъ ще имамъ тебъ, а ти си повече отъ цѣла партия! — Милионитѣ ще бѫдатъ твои, та ако ще би и презъ кръвьта на хиляди да трѣбва да минемъ! Ний ще ги имаме. Когато не стигатъ думитѣ, ти имашъ дѣлата... Тѣзи милиони турени на твое разположение ще обърнатъ хиляди глави, а когато не стигнатъ тѣ — ще дойдатъ твоитѣ комити, да докаратъ мозъка въ главитѣ на ония, — махна тя неопредѣлено съ рѫка. — Тѣ сѫ последни срѣдства, Маня. — Азъ бихъ рекла, ако тѣ бѫдатъ първи, събитията ще тръгнатъ по-бърже. — Една госпожица иска да Ви види, господинъ Поповъ, — съобщи слугинята, понасяйки картичката ѝ,— чака въ салона. — А други нѣма ли тамъ? — запита Поповъ бързо. — Има трима турци, единъ ученикъ, две жени по дѣлото... — Кажи на всички, че съмъ заетъ, — прекѫсна я той, — ако дойде само господинъ Стателовъ, покани го веднага, или нѣкой отъ депутатитѣ. На другитѣ кажи, че не може днесъ. — Екатерина Рожкова, гл. редакторъ на списание „Женска Мисъль“, — прочете Маня,— да я поканиме, може да има нѣщо важно да каже. Поповъ дигна рамѣне като да искаше да каже, че това му е съвсемъ безразлично: — Поканете я, — каза Маня. Следъ малко въ кабинета влѣзе висока, възрастна госпожица, кокетно облечена, прѣкомѣрно напудрена и напарфюмирана. Тя носѣше пенсне, което бѣше свило и сбърчкало основата ѝ на безъ това малкото ѝ носле и му даваше видъ като чи ли бѣ несрѫчно залепено на едно спокойно и бѣло лице. Тя се поклони на Поповъ, климна леко на Маня, която погледна почти враждебно и тутакси започна да излага молбата си. Тѣхниятъ вестникъ ималъ желание да събере мненията — анкета на всички видни политически и обществени мѫже по женския въпросъ за единъ юбилеенъ брой. Тя се надява че ще има удоволствието да получи отъ господинъ Поповъ мнението му сега, или още по-добре, ако го даде написано утре направо въ редакцията на вестника. Поповъ изгледа госпожицата, а следъ това жена си, като че ли искаше да каже: какъ ти се струва? Маня се само усмихна и му кимна съ глава като безъ думи му даваше да разбере нейното мнение. — Като въ какъвъ смисъль мислите, че би трѣбвало да се изкажа? — попита Поповъ, като я гледаше съ голѣмитѣ си черни очи. Той стоеше правъ срещу нея бръкналъ въ джобове, отхвърлилъ глава назадъ, като че ли я викаше съ цѣлото си сѫщество на борба. — Мнението на всѣки интелегентенъ человѣкъ може да бѫде едно и вий го знаете, г-нъ Поповъ. Недоумѣвамъ защо ми задавате въпроса? — Искамъ по точно да се изкажа, госпожице, затова. Навѣрно, вий ще искате да се произнеса за равенството на жената? — Разбира се. — За еднаквитѣ ѝ права съ мѫжътъ? — Несъмнено, въ всѣко отношение. — За достѫпностьта на всичкитѣ служби за нея? — Това отъ самосебе си се разбира, — бързаше да удобрява тя. — А виждате ли, госпожице, азъ тъкмо така не съмъ мислилъ. — Какъ? — дръпна се тя очудено, — какво мислите да кажете? Като какъ не сте мислили? — Ами тъй както искате вий. До тогава, докато нѣма еднакви задължения, нѣма да има еднакви права. Вий искате да се дадатъ еднакви права вамъ, а съ какво сте показали, че сте достойни за мѫжа, че сте достигнали висотата на мѫжкия интелектъ? Погледнете има ли область, въ която вий сте заели първитѣ мѣста? Азъ не зная дори тамъ, кѫдето сме навикнали да виждаме жената, не всѣкога я намираме. Въ Парижъ, па въ насъ, най-добритѣ дамски шивачки, госпожице, сѫ мѫже, най-добритѣ готвачи сѫ пакъ мѫже. Въ Лондонскитѣ перачници и гладачници, ператъ и гладятъ пакъ мѫже. Въ Ню Иоркъ, въ Вашингтонъ, въ Санъ Франциско — ето ви Rewu of rewues за китайското движение въ Съединенитѣ щати — дигна ѝ той отъ етажерката една книга — тамъ ще намѣрите пълно потвърждение на моитѣ думи. Равенството си има мѣстото при равни. Инъкъ ще се получи една безпѫтица, която би имала трагични последици. На детето, ако се даде орѫжие преди да е дорасло до него, неможе да се очаква нищо добро. И какво равенство искате вий отъ насъ мѫжетѣ, когато ви е отказано отъ самата природа? Ами ето азъ дигамъ тоя столъ, като играчка — и той действително го грабна и дигна съ едната си рѫка — а вий и съ дветѣ не можете. А само това ли е, госпожице? Не трѣбва да се забравя, че Вамъ природата е дала най-голѣмиятъ дѣлъ въ живота да бѫдете велика носителка на человѣчеството — Майка. Ето действителното назначение на жената. — Майка въ домътъ на мѫжътъ си, основата на своето отечество. И азъ ще дигна силенъ гласъ противъ всичко, което я отвлича отъ това ѝ назначение. Ще осѫдя мизерията, която не ѝ дава достатъчно срѣдства за да изхрани децата си, ще бѫда противъ работата, която я кара да бѫде отъ ранни зори до кѫсна вечерь на крака, ще порицая обществото, което измѫчва по какъвто и да е начинъ една майка. Казвамъ майка, а не жена. Майката въ моитѣ очи е свещенно сѫщество, защото, тя е която ще обнови свѣта, люлѣеща на свойтѣ колѣне малкитѣ сѫщества, едно отъ които може да бѫде бѫдѫщия Христосъ! Ето защо трѣбва да ѝ се даде време и възможность да влѣе душата си въ това малко телце и създаде отъ него едно разумно сѫщество. А всички други жени, които не биха искали да бѫдатъ майки, не заслужаватъ да живѣятъ, както и тия мѫже, които не биха искали да бѫдатъ бащи! Но да се иска приравняване въ работата — никога. Азъ съмъ за сътрудничеството, за подпомагвание, за корелацията, но не за конкуренцията. Нека жената и мѫжътъ бѫдатъ спѫтници въ това широко поле на труда, но не и конкуренти. Па и безсмислено е, госпожице, да се иска това, за което не сте дозрѣли. Питамъ ви азъ, отговорете ми, ама най-откровенно, намѣрилъ ли би се мѫжъ, па ако ще и най-долния хамалинъ даже, който би решилъ да тури на главата си тоя фасонъ, който вие сте си нахлюпили? Не нали? — Казвамъ за васъ, а вий, разбира се, сте като всички други жени, макаръ и да мислите, че правите изключение. Защо не направихте това щастливо изключение да дойдете безъ корсетъ? — Господине, — каза сърдито зачервената госпожица. — Или да бѣхте дошли безъ пудра? Вижте, нима ний мѫжетѣ се пудримъ? До тогава, до като вий не погледнете на мѫжа, като на равенъ и фактически не се преравните въ мисъльта и държанието — до тогава вие ще бѫдете неправи да искате ний да ви приравняваме съ насъ си. Вий още не сте въ състояние да се простите съ преживѣлицитѣ на миналитѣ вѣкове. Когато, като деца, имате нужда отъ шарени парцали, за да залъгвате мѫжътъ, до като въ васъ има стремлението да се харесвате намъ, мѫжетѣ, до тогава вий самитѣ не ще се почувствувате нито за мигъ равни намъ и не трѣбва да искате да ви мислимъ такива. Най-напредъ вие измѣнете душата си, наслойкитѣ на миналото и когато тя се прероди съвсемъ, когато вий действително почнете да мислите и сващате нѣщата по мѫжки, ще имате вече фактическото равенство, което ще се наложи, като всѣка действителность. А до тогава, до когато вий само ще го искате и ще продължавате да се кичите съ тия дреболии и боядисвате като кукли, лицето си за да лъжите кого? — пакъ себе си, защото мѫжътъ преживѣва разочарованието и си отива, или се осамотява — а всичко си остава на ваша смѣтка. Казвамъ, докато не се надраснете, вий, момитѣ, не ще имате никога право да искате. Погледнете нашето село или тия малко кѫщи въ градоветѣ, гдето сѫдбата е събрала хора, разбиращи се въ семейства. Тамъ вий ще видите равенството не въ еднаквостьта на правата, а въ допълванията единъ другъ, въ сътрудничеството - тамъ въ великата цель на живота. И споредъ менъ, госпожице, жената, като человѣкъ, има само едно велико бѫдаще, да бѫде майка на велики хора, а всичко друго, което ѝ бърка да бѫде такава, трѣбва да се отстрани. Като такова смѣтамъ и равенството, което вий искате, поне въ тоя видъ, който вие го пишете въ вашитѣ вестници. Нѣкога майкитѣ на древния Римъ, бѣха по-силни отъ най-силния консулъ. Него слушаха хиляди, но той прекланяше глава като смиренъ робъ предъ своята майка. Ето, вий, тая всемогѫща майка искате да я приравните съ нейния синъ! Но ще кажете — нѣма сега такива майки. Тѣ пакъ ще се родятъ. Отъ деньтъ, когато жената поиска да бѫде такава майка, поиска да се дадатъ условията да бѫде майка, както трѣбва, ще почне великата ера на народитѣ, която ще докара по-скоро отъ всички революции истинското равноправие, истинско зачитание личностьта и щастие на хората, които не ще бѫдатъ вече два враждебни лагера отъ мѫже и жени, застанали едни срещу други, борящи се за своитѣ права безъ да намѣрватъ нѣкакви задължения, а две сѫщества различни по устройство, следователно, имащи нужда отъ своята взаимнопомощь. Това е то бѫдащето на жената споредъ моето разбирание, госпожице. Ето, може да ме наречете хиляди пѫти ретроградъ въ своята душа — но азъ тъй мисля, дорастете, станете достойни и когато... — Господинъ Стателовъ дойде — съобщи слугинята ненадейно,— да го поканя ла? — Да заповѣда, — каза бързо Поповъ като се поклони на госпожицата. — Много съжелявамъ, госпожице, че нашитѣ мнения не се схождатъ, но това, вѣрвамъ, не ще ви е неприятно. Бърза работа ми пречи да чуя вашитѣ възражения, но, вѣрвамъ, вие ще бѫдете така добра да ги сподѣлите съ моята жена, — и той се поклони втори пѫть. Госпожицата, която бѣше станала цѣла червена и която на нѣколко пѫти искаше да го прекѫсне, все спирана отъ властния му жесть, кѫсаше нервно дребни книжки съ треперящи пръсти и ги хвърляше на пода до краката си. Маня, която слушаше презъ всичкото време най-внимателно, следѣше всѣка сѣнка по лицето ѝ, стана бързо и, като я хвана деликатно подъ рѫка, предложи ѝ да идатъ въ салона. Нейната царствена хубость, която сухата фигура на старата госпожица подчертаваше още повече, като че ли бѣ потвърждение на думитѣ на Поповъ. Той ги изгледа мълчаливо. И, когато на излизане жена му се обърна и го погледна, той ѝ кимна бързо и въ погледътъ му имаше весели пламъчета... Стателовъ му стисна рѫката, като избѣгваше погледътъ му. Отъ широкото му съ едри черти лице вѣеше нѣкаква заспалость, но малкитѣ му притиснати сълзливи очички шарѣха бързо, бързо винаги на щрекъ. Той седна тежко, пое бавно цигара отъ поднесенитѣ му, въртѣ я дълго изъ пръститѣ си, после я запали, дръпна силно, и лицето му се изгуби въ пушека. Поповъ запуши сѫщо седналъ на среща, но напразно се мѫчеше да хване погледа му. — Какво ново? —попита той ужъ спокойно. — Почти нищо, — отвърна бавно Стателовъ. — Германцитѣ печелятъ победа следъ победа. Въ днешния бюлетинъ имаше, пакъ тамъ нѣкѫде, незапомнихъ, вземали сума пленници и орѫдия. Той говорѣше бавно, отсѣчено, като че ли всѣка дума казваше следъ обмисляне. Млъкнаха пакъ. И двамата се дебнѣха, като сърдити звѣрове, но вънкашно запазваха пълно спокойствие. — Кога ще има партийно събрание? — запита Стателовъ. — Нали издадоха покани? — Възможно е, азъ незная. — Какво стана съ преговоритѣ ви, — запита внезапно Поповъ, като се мѫчеше да го фиксира. Стателовъ помълча значително. — То собственно не бѣха никакви преговори, а само сондажи. — И до кѫде стигнаха тия сондажи? — Поповъ треперѣше отъ вѫтрешно напрежение. Стателовъ спокойно духаше пепельта на цигарата си. — Почти никѫде. Подкрепата тѣ я искатъ въ името на миналото на нашата партия. — А мисля, че по това вече говорихме и взехме решение. — Говорѝ ти, а решението е задължително за тия, които сѫ го подписали. Азъ не съмъ го подписвалъ. — Какво искашъ да кажешъ съ това. Нима азъ не съмъ шефъ на тази партия, а трѣбва всѣки отдѣлно да има свое мнение и го налага? Стателовъ не отговори. — Менъ се струва, — подкачи наново Поповъ, — че партийната дисциплина трѣбва да се спазва преди всичко отъ насъ самитѣ. Веднажъ болшинството е съгласно съ менъ, другъ не може да изразява мнението и да насочва политиката на партията. — Това сѫ стари работи и нѣма защо да ги повтаряме. Ти добре знаешъ, че за менъ ти не си шефъ! Поне предъ менъ остави този тонъ, — познаваме се достатъчно, нали? — Достатъчно ли? Сега не съмъ шефъ, а когато ти давахъ възможность да получишъ 400,000 лева за да изплатишъ борчоветѣ си и стѫпишъ на крака, тогава бѣхъ шефъ и отъ менъ по-добъръ нѣмаше. И това за благодарность ли ми го казвашъ сега? — Даде ми възможность, това е вѣрно, но не бѣхъ ли и азъ до тебъ на подсѫдимата скамейка? Ако сѫдбата не допусна да ни сѫдятъ. — Сѫдбата... тая сѫдба бѣхъ азъ, ти знаешъ твърде добре, че менъ дължишъ спасяването си. Ако не бѣхъ азъ... — То ний двама щѣхме да намѣримъ това, което заслужавахме. Паритѣ не бѣха твои, а държавни, струва ли да се говори? И Стателовъ засмука усилено цигарата си. — Значи ти ще подържашъ тоя старъ вълкъ. — Не съмъ казалъ нѣщо такова, но, може би. — Тогава на какво ще заприлича това? Тъкмо когато партията ни има нужда отъ съединение силитѣ си, ще се яви разцепление. Това значи самоубийство. Ний никога вече нѣма да дойдемъ на власть, ще изчезнемъ дори като политическа партия. И всичко това по каприза на хора, които искатъ да правятъ лична политика. — Напълно съмъ съгласенъ съ тебъ тъкмо за това — Личности, които искатъ да правятъ лична политика вмѣсто партийна. Кой е отстѫпника отъ заветитѣ на нашата партия? Не стѫпвате ли върху идеалитѣ на цѣла четвъртъ вѣковна политическа дейность, минавайки така неочаквано къмъ защита на противоположната политическа групировка въ Европа? Мислишъ ли, че ний ще вървимъ още подиръ единъ шефъ, който прави измѣна на основнитѣ принципи? Другитѣ може би, но лично азъ, казахъ ти го вече и по-рано — не. — Колко ти платиха за това? — попита грубо Поповъ, ядосанъ отъ спокойния тонъ, съ който Стателовъ му говорѣше. — Въ всѣки случай по малко, отколкото на тебе. Хилядитѣ, които пръсна братъ ти, говорятъ за милионитѣ, съ които разполагашъ ти самия. Дружеството на чужденцитѣ, задъ които се крие цѣлата ти кампания отъ съучастници, е твърде тънка завеса, за да не те съзира чювѣкъ тамъ, — Това сѫ само клевети, — каза ядосано Поповъ. — Които утре ще станатъ действителность. — Предлагамъ една анкета, която ще установи, че нѣма никакво дружество подобно, за което се лансираха слухове въ печата вече, нито пъкъ азъ имамъ подобни парични връзки. Искашъ ли? — Безсмислено! На втория день следъ анкетата то ще бѫде пакъ фактъ или пъкъ ти ще се скриешъ задъ нѣкой гръбъ тъй хубаво, както обикновенно. Нима отъ вчера те познаваме? Ти си човѣкъ, който никога не сѣе, а всѣкога е готовъ да събира жетва. — Благодаря — и това трѣбваше да чуе шефа на партията отъ най близкитѣ си помощници, — Азъ ти казахъ толкова пѫти, че ти за мене не си даже и случаенъ шефъ, а само узурпаторъ. — Казвашъ го тукъ, защо нѣмашъ смѣлостьта да го кажешъ тамъ предъ всички? — Нѣма смисъль... за сега. Но, ако единъ день трѣбва... — Това било хора, на които азъ се надѣвахъ за подкрепа въ труднитѣ моменти,— каза горчиво Поповъ. — Тръгни по традиционния пѫтъ на нашата партия и ний всички ще вървимъ следъ тебе. — Ще вървите... Традиционенъ пѫть — но, за Бога, защо не искате да разберете, че партията е нѣщо живо, не традиции, събрани въ една книга, която ще остане мъртва на полицата, до като и разлистятъ и прочетатъ, я нѣщо живо, съвокупность отъ хора, които се мѣнятъ, съгласно обстановката и случая? Защо вий искате непременно това, което миналото поколение е почитало като светиня, да бѫде такова и за следущето? Когато се рушатъ държавни строеве и което е още по- лошо, моралнитѣ основи на едно общество, а това е неминуемо за едно общество всрѣдъ тая кървава касапница, както е било неминуемо и всѣкога въ миналото въ такива случаи, защо вий мислите като слепци, че трѣбва непременно да се придържаме въ това минало неотклонно, като че спасението е само въ тѣхъ? Ами че не бѣха ли нашитѣ революционери Ботевъ, Раковски, Левски, чапкъни и нехранимайковци за чорбаджиитѣ и турското общество? Промѣни се държавното устройство, промѣни се и морала и схващанията — чапкънитѣ станаха герои, портретитѣ имъ обкичиха стенитѣ, когато по рано едно рѫкуване само съ тѣхъ, живитѣ, стигаше да компроментира когото и да е. Ето такива именно промѣни въ схващанията на Европа ще докара цѣлата тая война. Две велики групировки сѫ застанали една срещу друга. Тѣ ще излѣятъ масса кръвь и тая кръвь ще падне върху главитѣ на другитѣ живи. Проклятие ще има върху всички, но тежко на победения. За него не ще има вече достатъчно въздухъ подъ слънцето за да диша. Това, което пощадатъ неприятелскитѣ армии, ще разрушатъ побеснѣлитѣ тълпи отъ изгладнѣли нещастници, деморализирани и голи, злочести като самото си отечество. Правнитѣ норми ще станатъ почти отживѣлици. Силата ще стане правото. Всѣкидневнитѣ убийства на бойното поле ще направятъ хората да ценятъ съвсемъ малко живота на подобния си. Ще се дигне силния противъ силния и никой никого не ще признава. Победения това ще значи сѫщевременно неминуема смърть. Паритѣ ще станатъ безсилни като самитѣ добродетели. Нахалницитѣ ще изпъкнатъ преди всички. Гладъ и моръ моръ и гладъ, и локви кръвь това предстои на нашата земя. Ти и другитѣ искате да тръгнемъ срещу своятъ гробъ, да приемемъ да се свържемъ на животъ и смърть съ кого? Какво знаемъ ний за тѣхъ? Защото нѣкога тѣ, когато имъ било въ смѣтка, сѫ ни подържали, значи ли че сега тѣхнитѣ интереси ще диктуватъ сѫщото? а и кога ни е подържала Германия съ нѣщо? Ако въ време на миръ ний сме се облѣгнали нѣкога на тѣхъ — така е трѣбвало, но сега, когато иде не миръ, а катаклизъмъ, не свѣтло слънчево време, а буря — пакъ ли, като безумци, ще оставимъ нашитѣ добри мушами и ще тръгнемъ съ тънки, свѣтли дрехи? Защо е политическата предвидливость на единъ държавенъ мѫжъ, ако той се остави да бѫде влаченъ не отъ логиката на нѣщата, а отъ една традиция, за която условиата сѫ се коренно измѣнили? Ти знаешъ много добре, че не капитанитѣ на корабитѣ виждатъ най-напредъ потеклата вода, която ще потопи кораба — мишкитѣ сѫ които започватъ най-напредъ да бѣгатъ. Нека ний бѫдемъ тѣзи мишки, защото рано или кѫсно, колкото и да е дебела бронята на Австрогерманския корабъ, той ще потъне! Поповъ говорѣше вдъхновено. Той чувствуваше че неговитѣ думи, живиятъ му образенъ езикъ, оставатъ дълбоки следи върху душата на тоя не толкова културенъ, но затова фанатиченъ човѣкъ. Стателовъ, мълчеше дълго. Поповъ запали нова цигара и го погледна настойчиво, както и по-рано презъ време на говорението. Другия, напротивъ, бѣ навелъ ниско, ниско глава, като че ли заспалъ, а въ сѫщность слушаше съ най-голѣмо внимание. — Тѣмъ недостигатъ три гласа само, и да не имъ ги дамъ азъ — тѣ други ще купятъ, — каза съ въздишка Стателовъ. Поповъ тупна гнѣвно по масата и стана, дори уста отвори, но не каза нищо. Съ нервни крачки се разхождаше той изъ стаята, която бѣше почнала да потъмнява и лицето му свѣтваше цѣлото червено отъ време на време отъ цигарата, която почти не бѣ останала и му горѣше вече пръститѣ. Той я хвърли, запали нова и започна пакъ да крачи. Стателовъ мълчеше все така наведенъ. — Кога ще излѣзе указа,—запита го Поповъ, като се спрѣ внезапно предъ сами него. — Струва ми се утре вечерь, — каза съ нисъкъ гласъ, почти пришепна Стателовъ. — Министерството на земледелието ли? — На желѣзницитѣ. — А другитѣ трима? — Трънковъ, Бѣловъ, Иванчевъ... — И Иванчевъ? — Въпроса му остана безъ отговоръ. Той започна пакъ да се разхожда. — Извинете, — влѣзе неочаквано Маня, — защо стоите още на тъмно, господа — и тя изведнъжъ запали голѣмиятъ електрически канделабръ. Стателовъ замига отначало и тутакси сведе погледъ, боящъ се като че ли нѣкой ще надникне въ мисълъта му. — Позволихъ си да наруша беседата ви — писмо отъ двореца, — каза тя като му подаде голѣмъ пликъ. Поповъ вдигна изненаданъ глава. Той го пое безъ да каже нѣщо, но рѫцетѣ му треперяха. Той заби нервно ножчето въ плика и следъ това чакъ се обърна къмъ Стателовъ: — Съ позволението ти, може би, нѣщо бързо — и разкѫса плика. Плътната книга видимо трепкаше въ рѫката му. — Негово Величество желае утре да му се представя, — каза той съ гласъ, въ който личеше избликъ на чувство. Стателовъ се згуши на мѣстото, като че ли го шибнаха съ камшикъ. Маня изгледа дълго-дълго Стателова и като че ли въ погледа му прочете нѣщо хубаво и весело, защото въ коридора още си затананика нѣщо. — Впрочемъ виждашъ ли... то още нищо не е решено, — каза бавно Стателовъ, — азъ може и да кажа, ако настоявашъ! Поповъ го изгледа само презъ рамо и седна на стола си.
  7. „Организация“ — Отъ где взе тѣзи дъски? — почуди се Асенъ. — Отъ где — отъ стобора, — тръсна ги Комитата на пода. — Ами хазаина нѣма ли да се сърди? — Че той кога се не сърди? — И тѣ почнаха да ги редятъ съ помощьта на нѣколко газени сандъци край стенитѣ за седалища. — Моятъ креватъ да го развалямъ ли, — попита Асенъ. — Не, остави го и така. Тамъ ще седнатъ четирма и тукъ на моятъ четирма. — Право да ти кажа, Комита, азъ не можахъ да разбера какво ще правите и защо се събирате,— изтупа рѫце Асенъ. — Защо? нали ти казахъ — адетъ — у месеца веднажъ-дважъ трѣбва. Ще дойде Ристето да ни прави социлизи. Ще се здумаме, каже, да си образуваме работническа каса най-напредъ въ България, а после всички барабаръ ще минемъ въ клуба като отдѣлна... тамъ дирекция ли бѣше незная какво. — Организация. — Е, е де нѣщо такова. Па нали знаешъ, гдето има каса, ще има пари, — и той му подмигна дяволито. — Какви пари? — очуди се Асенъ. — Ами какви? Казва ти човѣка: — работническа каса отъ всички страни въ България. Па който се върти около касата все ще удари келипира. А мислимъ кого ще турятъ, ако не менъ и Митровчето, оня, чолака съ едната рѫка, на таванътъ гдето се крие. — Зная го. — Той Ристето, си говори, но не съмъ му искалъ още да ни плаща. Казватъ у менъ било по-широко — добрее. Ами като дойде утре за искане — и азъ ще искамъ. Па по революциитѣ туй бунтовитѣ азъ, момче, съмъ майсторъ — не ми е сефте — пръвъ пѫть ли е? Само едно не обичамъ, току ми тика се ония тамъ червени „книжки за народа“ — и чети, та чети. А бе ти менъ дай работа — до четене ли ми е? — попъ ли ще ставамъ? Четене и писане не е за мойта уста лъжица. Асенъ го изгледа. — Наистина, Комита, ний трѣбва да заловимъ нѣкаква работа... каква да е — не може тоя човѣкъ така да ни храни. — Каква работа? — Нека дойде Гергьовдень, па да хванемъ шумата у Македония... — Каква шума ще хванешъ, тамъ сега не е турско, я? — Ако не е турско, сръбско е. — Ще ни притупатъ бърже бърже. — И то може, — съгласи се той и наведе глава. — Па и Георгьовдень е далечъ още, — каза съ съжаление Асенъ — а така не може. — Какъ да не може? Толкова време е можело... — Щомъ дойдатъ твоитѣ другари азъ ще ги питамъ за работа, каква да е работа... ще отида. Грехота е да ядемъ на тоя човѣкъ хлѣба — Какъвъ ни е да ни храни? — Никакъвъ не ми е, право, ама да ти кажа ли? отъ баща си не помня да съмъ искалъ по-лесно отъ колкото отъ него. И само азъ ли? — всички — кой каквото може го отвлича. Той дава и не търси. Нѣма ли, каже — нѣма! — Трѣбва да знаешъ, че нѣма, наистина нѣма. И само да не му повѣрвашъ. Лелеее! Колкото така е добъръ, толкова лошъ е тогава! Ще те набие като пце и окото му нѣма да мигне. — Ако му се остава, — заканително каза Асенъ. — Нѣма да му се оставишъ ли? — той ще те свие, на топка ще те направи? — Да прощавашъ. — Ти опитай нѣкога, па и ти ще прощавашъ. — Ами той не иде ли тукъ на вашитѣ събрания? — Не иде. Христо му вика, че той е буржуа, де, мекъ богаташъ. Единъ пѫтъ, санкимъ, идва, когато бѣхме се напили всички. Изкрали бѣхме вино отъ хазяина. Той ми се кара, та отъ тогава не давамъ да се внася вино въ стаята ми, когато се събираме. — Какъвъ е тоя вашъ хазаинъ, чудноватъ нѣкакъвъ... Нито гърбавъ, нито изправенъ, псува, ръмжи... — Такъвъ си е той, не може го разбра. Бие, псува, чупи, па току вижъ самъ ти втикналъ въ рѫцетѣ нѣщо. Помага — разбира отъ неволя човѣка. А е богатъ много. Онова, гдето го виждашъ вѫтре въ двора е било ханъ. Той му билъ чорбаджията, още въ турско време — после е направилъ тая кѫща. — Ами то това и сега е ханъ. — Кажи речи. Само не зная, дали му плаша нѣкой нѣщо. Тамъ отъ другата страна сѫ все повече просяци, слуги, файтонджии. Казватъ, още отъ нѣкога сѫ свикнали да живѣятъ и сега никой не може ги изгони. — Право да ти кажа, и тукъ май, въ тая кѫща, всичкитѣ не сѫ съ ума си. Комитата се засмѣ. — Защо? — Ами че нà. биятъ се, каратъ се, викатъ, все нѣкакви чорлави, чудни... Тоя попъ ли е, дето живѣе до насъ? — Все дърдори или пѣе — какъ му не омръзна! — А не, шивачъ. Ами по-рано като че ли е билъ попъ, па го обръснали ли, той ли се е обръсналъ... Нѣма попадия, нѣма никого, самъ е и хубаво шие. Знаятъ го и много го търсятъ, че ефтино шие, но на кефове е. — Какви кефове? Нали го виждамъ, това е лудъ човѣкъ. И бърбори както по насъ протестантитѣ. — Ти само му кажи протестантинъ, ако искашъ да видишъ чудо! Налита грозно, па якъ е магарето, събаря и менъ. — Уха! — очуди се простодушно Асенъ. — Казвамъ ти, ще видишъ нѣкой день. Тукъ день не минава безъ представление — па да не е бай Никола, очитѣ да сѫ си извадили, но той ги спогажда. — Я чакай да го видя дали му не трѣбва нѣщо — излѣзе бързо Асенъ. Когато се върна въ стаята имаше гости. Проданъ съ сестра си. — Каза, ако пиете да отида да му обадя — чете — даде отчетъ Асенъ. Проданъ му стисна силно рѫката, а Вѣнка го гледаше съ нескривано любопитство, облѣгнала се на братовото си рамо. Колкото тя бѣше нежна и красива, толкова чертитѣ на братъ ѝ бѣха груби, едри. Той бѣше още младъ, връстникъ на Асеня, но лицето му край очитѣ бѣше набръчкано и като че ли повѣхнало, застарѣло. Прѣсното, юношеско лице на Асена, покрито съ мъхъ, изглеждаше като соченъ плодъ, въ сравнение съ това на Продана. Само очитѣ му бѣха сѫщитѣ, както въ сестра му — сини като ясно небе. Дълбока рѣзка бѣше минала между дветѣ вежди отъ навика да ги събира. Той изглеждаше прѣкомѣрно сериозенъ за възрастьта си. Вижда се отдавнашната борба за насѫщния хлѣбъ и нуждата бѣха направили отъ него единъ възрастенъ човѣкъ преди годинитѣ да бѣха се натрупали достатъчно. Вѣнка седна въ ѫгълчето до печката, отпустна безпомощно рѫце и гледаше нѣщо унесено. Погледътъ ѝ изглеждаше заспалъ, а мислитѣ ѝ — отлетѣли нѣкѫде. Асенъ разпитваше Продана за работата. Когато му каза, че въ тѣхната работилница приематъ винаги работници, Асенъ прѣкомѣрно се зарадва. Но скоро лицето му взе най-скърбенъ изгледъ — тамъ искаха занаятчии, а той нѣмаше никакъвъ занаятъ. Проданъ го гледаше състрадателно — такова голѣмо момче да нѣма никакъвъ занаятъ! Той му обеща за две недѣли ди го приготви за шлосеръ-желѣзаръ. — Две-три пили, едно менгеме като моето и ти ще знаешъ достатъчно за да почнешъ. — Несвършената гимназия е почти като непочнатата. Азъ съмъ ходилъ до трети класъ само и менъ плащатъ вече четири лева дневно1) — само на втората година отъ работата. Ако бѣхъ училъ за учитель на село, щѣхъ да взимамъ по-малко. — Ама на тѣхъ увеличаватъ сега. — Че и на насъ увеличаватъ. Азъ сега съмъ помощникъ стругаръ, като стана стругаръ ще имамъ 5—6, а може би и повече на день. Има майстори, които взематъ по 10 лв. дневно. — Тѣ трѣбва да не сѫ вече работници, а цѣли чорбаджии, — намѣси се Комитата. — На работата сѫ работници, а вънъ сѫ чорбаджии, — каза Проданъ тихо. — Вижъ така да ме назначатъ, съ такава надница, още утре се записвамъ, — каза Комитата, — ще туря половината на страна, че и на Бай Никола ще върна, па и въ кѫщи ще пратя. Проданъ се усмихна горчиво: — На стълбата се качватъ отъ най-ниското стѫпало. — По коя стълба? — запита наивно Комитата. Никой не му отговори. Настана мълчание. — Ти ли щѣше да убиешъ г-нъ Стефановъ — обади се ненадейно Вѣнка. Асенъ наведе само глава и се зачерви. — За нѣкоя женска сте се скарали сигурно, — допълни Комитата, току тъй безъ нищо роднини не се мушкатъ. — Какво женско? — изчерви се още повече Асенъ. Никакво женско, просто тъй. — Тъй, тъй, ами тия работи не ставатъ току тъй, — рече самодоволно Комитата и оправи мустака си. Ний знаеме, че отъ какъ го е напуснала годеницата му нѣкога, на жени не поглежда — ама все пакъ мѫжка вѣра — день до пладне. — Господинъ Стефановъ ли е ималъ годеница? — запита Вѣнка. То за децата такива приказки не сѫ, — отговори подигравателно Комитата. Вѣнка се сви, като че нѣкой я плесна. Омълчаха се всички. Въ съседната стая се чуваше нѣкой да пѣе съ дебелъ гласъ нѣщо неразбрано. Остро дращѣше въ коридора четка — нѣкой чистѣше дрехи. Захлопаха налъми, стигнаха до нѣкѫде, следъ време се връщаха — нѣкой бѣ точилъ вода отъ чешмата въ дъното на коридора. После по стълбитѣ се чуха много крачки и вратата се отвори безъ всѣкакво похлопване. Две момичета и трима юноши влѣзоха. Комитата несрѫчно изигра ролята на домакинъ, като се помѫчи да имъ представи Асеня, роднината на Бай Никола. — Какъ си, другарю, — запита го снисходително единъ отъ юношитѣ, който имаше не повече отъ 23 години, носѣше червена вързалка и говорѣше съ гордо самосъзнание, че надминава всички наоколо. — Христо, — обади се Вѣнка, — носишъ ли ми книгата? — А ти си тукъ, кукличке, — подаде ѝ той рѫка — за това ще говоримъ следъ малко. Ето госпожица Лиляна Петрова и Зора Свиларова, — представи ги той на Асеня, — класосъзнателни работнички отъ арсенала. А това е Тодоръ съ гавазина си — трѣбва да се познавате. Тодоръ го изгледа отъ горе до долу презъ пенснето си, което свали, тури го пакъ и каза съ тонъ, който звучеше като да бѣ четенъ отъ нѣкаква книга: — Крайно съжелявамъ, но азъ не зная за сѫществуването на тоя индивидъ въ апартаментитѣ на вуйчо ми. Може би, до като съмъ билъ въ Варна за захара, да е дошълъ. Приятно ми е, господине, да се видя съ васъ, особено съзирайки въ интелигентното ви лице человѣкъ, който бърже ще възприеме спасителнитѣ идеи и имъ даде нуждното разрешение. Асенъ го гледаше съ любопитство, смѣсено съ очудвание. Това бѣше юноша възрастенъ почти колкото него, съ елегантенъ костюмъ, прѣкомѣрно напарфюмиранъ и накиченъ почти на всичкитѣ пръсти съ блѣскави пръстени. Може би, тия камъни бѣха само имитация на скѫпоценни, но все пакъ тѣ се видѣха на Асена като върха на богатство — и той смутено му подаде рѫка. Следващия задъ него като сѣнка, високъ, блѣденъ, изпитъ момъкъ, на когото очитѣ бѣха хлътнали дълбоко въ главата не прие подадената му рѫка, едно — защото носѣше голѣмъ пликъ и друго — защото никога не бѣха го удостоявали съ тая честь. — Русо! — обърна се Тодоръ къмъ него, — сложи ябълкитѣ на масата и се разпореди. — Господа, да седнемъ! Я, Русо, иди при госпожица Иванова и ѝ кажи: „Уважаема даскалице, господинъ Тодоръ има нужда отъ две удобни и по възможность елегантни седалища — но бързо! Наречения „Русо“, високия момъкъ, тутакси изчезна изъ вратата. Асенъ се оглеждаше въ недоумение — тоя надутъ говоръ му се струваше много смѣшенъ, а никой се не смѣеше. Напротивъ, всички бѣха така сериозни и внимателни, като че ли свещенодействуваха. Даже рошавиятъ Комита бѣ заврѣлъ пръстъ въ носътъ си и гледаше навѫсено предъ себе си. Следъ малко „Русо“ донесе два плетени стола, които сложи единъ до другъ. — Тури по между още онзи тамъ — каза Тодоръ и Русо послушно изпълни, — Ела сега малка фарфарова кукличка, седнете помежду ни — слънцето когато изгрѣва има нужда отъ два облака за да се види всичката му хубость! — Това бѣше казано много добре, и азъ бихъ ви посъветвалъ да си го запишете довечера въ дневника — каза му сериозно Добревъ. Всѣки класосъзнателенъ человѣкъ трѣбва да знае добре себе си, а това е възможно само когато се води дневникъ. — Вий, другарю, водите ли си дневникъ? — обърна се той къмъ Асена, като седѣше. — Ние? Какъвъ дневникъ?— промънка последния и се почувствува стопенъ подъ погледа на всички. — Какъвъ дневникъ! —O, Sancta Simplicimus — дигна очи Добревъ къмъ тавана, — нима вий не сте културенъ человѣкъ и за васъ събитията на деня не значатъ нищо? Асенъ го гледаше опуленъ. Сега разбираше на кого подражава Тодоръ въ езикътъ си. Ами пъкъ тоя нормаленъ ли е? — мина му презъ умътъ. — Хората отъ великата, отъ могѫщественната работническа класа, която утре ще владѣе свѣтътъ, трѣбва да иматъ живота си предъ очитѣ си, днитѣ въ рѫцетѣ си, а това се постига само съ водението на единъ дневникъ — нищо друго! — Чудесно казано, Русо — викна Тодоръ, който бѣше наклонилъ глава и внимателно слушаше — запиши веднага това. Русо хвърли ябълката, която белѣше върху чинията съ голѣма бързина и извади дебелъ бележникъ и се заоглежда безпомощно наоколо си. Рѫцетѣ му треперѣха и цѣлиятъ той бѣ се свилъ като че бѣ станалъ наполовина високъ.... Тодоръ се обърна къмъ него: — Написа ли го? — попита той — и когато по бѣгащия му погледъ разбра че не е, той скочи ядосанъ — Свиня, колко пѫти съмъ ти казвалъ... — и той го люсна по блѣдото лице. Бележника и молива хвръкнаха на страна, а Русо си дигна като малко дете рѫцетѣ и закри очитѣ. Вѣнка гледаше спокойна тая сцена, като че ли тъй трѣбваше да бѫде. Всички бѣха навели погледъ и мълчаха. Госпожицитѣ си чоплѣха престилкитѣ. Асенъ, настръхналъ безъ да знае самъ защо, гледаше всички по редъ и погледътъ му бѣгаше, като у подплашено животно. Той все още не можеше да разбере това, което ставаше предъ очитѣ му. — Остави го — каза Добревъ, като хвана Тодора за рѫката, — това е нищо, азъ още има да говоря и той ще отбележи по после. Седни, недей кѫса нервитѣ, годни за работа, за великата борба, която поколения чакаха, съ такива дреболии. — Та именно азъ искахъ за тия поколения да се запазятъ всичкитѣ изречения на сегашнитѣ предтечи на новото бѫдаще. Русо се наведе, прибра падналия бележникъ, тури го на масата до себе си като нищо да не е било и започна да бѣли ябълкитѣ отново. — Твоятъ дневникъ, другарю, вѣрвамъ че вече е успѣлъ да отбележи всички събития на монотонния ти животъ, — обърна се Добревъ къмъ Комитата. — Ти вече се убеди, че работническата класа безъ това не може и вѣрвамъ постоянствувашъ. Комитата се изправи като току що повиканъ ученикъ, пристѫпи ту на единъ ту на другия си кракъ и въ смущение отговори: — Е не може, не може, знаемъ ние, де не може. Писафъ, писафъ доста — всичко съмъ писалъ, тамъ си водимъ смѣткитѣ и всичко. — Какви смѣтки? — попита Тодоръ презъ рамо. — Моитѣ си и на паритѣ на господинъ Никола, той... азъ такова... повече отъ него не съмъ взималъ вече. — Ехъ, ти, нищожество мракоподобно, — каза важно Тодоръ, — културнитѣ събития на днешния день, угризенията на професионалната ти душа, желанията на устремътъ ти — нима това не си писалъ? — Писафъ, писафъ, всичко писафъ — и прането и яденето — смѣтка си държимъ, — оправдаваше се нищо не разбралъ отъ тоя потокъ безсмислени думи Комитата, цѣлъ изпотенъ. Тодоръ го изгледа изъ подъ вежди — сериозно, съкрушително, както вѣрваше самъ той. — Русо, поднеси на госпожиците! Най-напредъ тукъ, говедо, на насъ, а после... — Земи, кукличке. Това сѫ ябълки расли подъ яркитѣ лѫчи на слънцето, плодове златни — хапни си... — Азъ ги много обичамъ, — каза наивно Вѣнка и взе въ всѣка рѫка по една. — Обичай ги, кукличке, тѣ сѫ лѫчи и слънце — слънце и лѫчи. Това е даръ отъ великата майка-земя на недостойнитѣ свои синове! Дай на другарката. Зоро, Лиляно, вземете си. Нѣкога Ева дала на Адамъ ябълки, сега Адамъ ги връща, но рая не ще се отвори. Русо остави бързо чинията въ полата на една отъ госпожицитѣ и като опрѣ бележника на стената, започна да записва нѣщо. Когато свърши Тодоръ, го запита: — Вий казахте нѣщо много хубаво за дневника — това за Адама, — каза той и гласътъ му бѣше дебелъ басъ. който минаваше неочаквано въ фалцетъ — тъй неогладенъ, както и самата му фигура. — Вземи си тамъ една ябълка, отъ ония по-малкитѣ, — посочи му Тодоръ. А вий, другарю Добревъ, кога мислите да почнемъ насаждането принципитѣ въ тия недозрѣли глави? — Азъ мисля че ще дойдатъ още, но ако надеждата за това е малка можемъ да почнемъ. — Казаха че ще дойдатъ Божура и Раданъ, — обади се една отъ госпожицитѣ. — Нека почакаме още, — обади се Комитата. Ще дойде и Митрето и Чолака и Явудията — кандардисахъ ги всичкитѣ да дойдатъ за у касата. — Каква каса? — запита го Добревъ бързо. — Нашата, работническата...дето ще се... резервира, — заплете се съвсемъ Комитата и примига. Тодоръ и Добревъ се изгледаха, дигнаха рамѣне и разпериха рѫце съ комична сериозность единъ срещу другъ. — Високия стилъ, приятелю, май не сѫ трици за всѣка уста. Ти трѣбва да говоришъ съ тия обикновенни думи, които сѫдбата ти е дала. И въ дневника, ти трѣбва де пишешъ само обикновеннитѣ събития съ обикновенни думи, иначе ще се изправи фатума страшенъ предъ тебъ и тогава всѣкакъвъ отговоръ е безполезенъ. Вий, другарко, четете ли нѣкой писатели? Стринбергъ, Пшибишевски, напримѣръ, или Бодлеръ? Не ги ли четете? Не ви и трѣбва, защото тѣ сѫ буржуазни писатели. Вий четете само това, което интересува васъ работницитѣ. Само ний, бѫдащитѣ водители на социалната революция трѣбва да знаемъ всичко. N’est ce pas? — обърна се Тодоръ по френски къмъ Добревъ. — Mais oui, mon ami — Отговори му важно Добревъ. Человѣкъ, когато има способности, пѫтищата му се откриватъ на всѣкѫде. — Русо, забележи това въ дневника! Русо задраска бърже. Въ стаята влѣзоха трима души, отъ които двама съ македонски дрехи, а третия окѫсанъ, брадясалъ субектъ, който изглеждаше да не бѣше и съвсемъ таврезъ. Намѣстиха ги до стената върху дъскитѣ, а дошлитѣ следъ тѣхъ прѣкомѣрно начервосани госпожици съ съмнителенъ изгледъ, които се рѫкуваха подъ редъ съ всички, седнаха на Асеновото легло до самя него. Той ги изглеждаше крадешкомъ. Покрай евтиния парфюмъ, съ който бѣха се накапали при нѣкое движение на рѫцетѣ имъ го лъхваше миризма на потъ. Изглежда, че това бѣха хора все познати единъ другиму, защото си говорѣха помежду си най-фамилиярно, а нему и не счетоха за нуждно да ги представятъ. Па и излишно бѣше. Скоро една отъ съседкитѣ, говорейки му ту на „ти“, ту на „вий“, взе да го разпитва като нѣкой опитенъ следователь, а другата, му показваше често, често не до тамъ бѣлитѣ си зѫби, безъ всѣкаква видима причина, макаръ той да ѝ говорѣше за работи, въ които нѣмаше никакво мѣсто за смѣхъ. Русо обходи всички съ своитѣ ябълки. Когато изпразниха чиниитѣ, той, скритъ задъ фигуритѣ на Добревъ, Тодоръ и Вѣнка, които заемаха централно мѣсто предъ масата, бѣлѣше други, като всѣки моментъ се всушваше съ отворени уста, готовъ да захвърли ножътъ и грабне моливътъ. Влѣзе и Трайко. Той се наклони съ рѫце скръстени смирено: — Добъръ вечерь вамъ, рабий Божий! — и ги изгледа. — Седни ей тамъ, — каза му Тодоръ, — ти самъ си рабъ, ний сме свободни хора и свободни ще си останемъ. — И азъ да имамъ джоба на вуйчо ти и неброенитѣ му турски алтъни да ги папамъ като тебъ и азъ така ще кажа, — отвърна Трайко като се намѣстваше. — Ти нѣма да се оставишъ отъ твоето простофилство, — каза му Тодоръ като го изгледа презрително. — „И роди се отрокъ, — имитира го той — и умрѣ отрочище со глава празна яко тѫпанъ! — То тамъ се не знае коя ще е по-празна, моята или твоята, — отговори му бърже Трайко, — току гледай си работата. — Другари, — стана Добревъ, — ако си спомняте въ миналото наше събрание прегледахме историческото развитие на социалнитѣ науки въ разнитѣ времена. На нашия крѫжокъ предстои, отъ една безизвестна група на случайни елементи, да еволюира до едно класосъзнателно ядро, което ще наложи отпечатъкъ върху останалитѣ разбирания на нашата социална демокрация. Като класа, тя несъмнено има свои особенни задачи, но въ схващанията на нейнитѣ членове винаги може да има известна доза отъ разногласия относително нѣкои принципални въпроси по бѫдащето преустройство на социалната република. Азъ и моятъ почтенъ другарь Тодоръ, стоящий до менъ отъ лѣво, известенъ заслужилъ къмъ идеитѣ на нашата страна, решихме да образуваме самостоятелния крѫжокъ, ако може така да се рече. Новитѣ принципи ще искатъ и нови хора. Никога около учителитѣ нѣма толкова много ученици колкото се иска. Но когато Исусъ умрѣ 12-тѣхъ души стигнаха да разнесатъ учението му по цѣлия свѣтъ. А когато ний, учителитѣ, бѫдемъ живи — и толкова не ще сѫ потрѣбни. На насъ, съ моятъ уважаемъ другарь, се падна великото щастие да откриемъ комуналнитѣ планове на бѫдащето и да ги приложимъ на васъ, щастливитѣ, да чуете и да се възрадвате за великото бѫдаще, което ще ни донесе бѫдащето царство на щастието, на равенството, братството и свободата То ще дойде, както неминуемо, иде утрешния день. Добревъ говорѣше плавно съ известна надутость. Сериозни и безсмислени работи се тъй преплитаха въ речьта му, че понѣкога дори се струваше че той се подиграва съ тая лековѣрна и невежествення тълпа. Вѣнка бѣше вперила погледа си въ далечния кѫтъ на неголѣмата стаица и като че ли виждаше всички тия бѫдащи царства по своему съ страннитѣ картини на щастливи хора, създадени отъ нейното мечтателно и болно въображение. Комитата бѣ приграбилъ колѣно съ рѫце и отворилъ уста. Трайко, навелъ глава, слушаше и сегисъ-тогисъ ръмжеше нѣщо. Пияния и рошавъ субектъ бѣше опрѣлъ глава на съседа си и бѣ захъркалъ. Скоро въ паузитѣ между две изречения, които настѫпваха понѣкога, оставаше да се чуе само неговото хъркание. Тодоръ бѣше изкривилъ глава малко на страна и я клатѣше удобрително всѣкога, когато Добревъ кажеше нѣщо за него. Само Асенъ се чувствуваше неловко отъ това, което се говорѣше и ставаше предъ очитѣ му. Като ученикъ, той не веднажъ бѣше ходилъ въ социалистически клубове заедно съ своитѣ другари и неговата буйна душа намираше не малко задоволство въ тия хубави страници за бѫдащата социална република, които бѣше челъ, кога скритомъ, кога явно, заедно съ свой другарь, мечтаещъ да доживѣе днитѣ на осѫществяването ѝ. Но това, което чуваше тукъ, той се отказваше да разбере. Като че ли това бѣха хора съ забъркани понятия — нѣкакво вавилонско стълпотворение, което той чуваше и неможеше да проумѣе. Дори въ неговия юношески мозъкъ проблѣсна мисъль — дали нему не му липсва тъкмо това, което му трѣбва — разбиране? Може ли тъй интелигентни на гледъ хора да приказватъ такива невъзможности? А отъ друга страна нали социализма бѣ навсѣкѫде еднакъвъ — въ всички страни и народи — какъ можеше да се различава толкова много това, което той бѣ слушалъ тамъ въ Сливенъ и това, което чуваше тукъ? — Събуди онова говедо тамъ, — не се стърпѣ Тодоръ, Когато Добревъ бѣше временно млъкналъ за да си изтрие потьта. Другаря му го сблъска. Пияния изръмжа нѣщо неразбрано, обърна глава на другата страна, възъ рамото на другия си съседъ и захърка отъ ново съ полуотворени уста. — Ще го кръста азъ него, волътъ му съ волъ, — — каза Тодоръ ядосано и стана. Изправилъ се до него той го гледа нѣколко мига мълчеливо. Всички най-внимателно чакаха. — Хей, приятелю, — побутна го по рамото. — Остави го, господине, той бѣше чакъръ-кефлия, — обади се единъ отъ другаритѣ му. — Чакъръ-макъръ, незная азъ. Ако ще слуша да стои, ако не ще го изхвърлимъ. — По-добре не се закачайте съ него, когато е пиянъ. — Брей, тъй ли? Азъ скоро ще го изцеря него — и той като сви единъ вестникъ въ дълга трѫба, втикна я въ полуотворената му уста и я подпали на долния ѝ край. Всички гледаха съ напрегнато внимание, нѣкои кискящи се тихо. — Ай, ще се опари, недейте, — обади се всрѣдъ тишината Вѣнка. — Тукъ не е спалня, — каза намръщенъ Добревъ. Человѣкътъ, който заспива, когато се говорятъ великитѣ принципи на живота, не заслужава снисхождение. — А бе тамъ ще видимъ като се събуди. Ти попарата не си му ялъ, — измърмори Трайко. Книгата горѣше все по-нагоре и по-нагоре. Тя стигна до брадата му и цѣлата стая замириса на опърлено. Високъ синъ пламъкъ подскочи нагоре нѣколко пѫти и почти стигна до носътъ му. Съ неувѣренъ пиянски жестъ спящия замахна съненъ край устата си и отвлече горящето парче на страни. Но, види се, нѣкоя часть отъ него попадна и въ самата му уста, защото той изведнажъ скочи всрѣдъ стаята. Всички се изкикотиха високо. Той, ококорилъ очи, гледаше наоколо си, безъ да разбере нѣщо. Но въ следующия мигъ, горящитѣ парчета книга по пода, миризмата на опърлено, а, може би, и болката по устнитѣ и рѫката, го свѣстиха и му дадоха да разбере всичко. Изведнъжъ той се хвърли върху кискащия се право предъ него Тодоръ, сграби го за гушата и го тръшна на земята. — Гиди, шарена маймуно, — ръмжеше той, — ще се подигравате съ сиромашьта. Огънь ще ми палишъ на брадата! Да те науча азъ тебе — и той блъсквше съ тежкия си юмрукъ кѫдето завърне. Тодоръ крещѣше жално, като нѣкое бито куче въ рѫцетѣ му. Русо бѣше впилъ всичкитѣ си пръсти въ чорлавата глава на пияницата и теглѣше колкото имаше сили. — Вагабонти вий — ръмжеше последния, като не преставаше да удря. Ще се подигравате а, съ сиромашьта — на, на — да помнишъ и поменувашъ и за касата ти, гдето ме излъгахте и за всичкото ви... Комитата го дърпаше за краката. Добревъ бѣ се качилъ на стола и само току михаше рѫце, безъ да каже нѣщо. Госпожицитѣ гледаха съ любопиство, като че ли бѣше нѣкое зрѣлище, нарочно устроено за тѣхно развлечение. Трайко стоеше на страна и се подсмиваше равнодушно. Сѫщото правѣха и съседитѣ на пияния. Проданъ хвана за рѫка плачещата Вѣнка и я изведе. Асенъ грабна една цепеница и тъй немилостиво взе да налага пияния, че скоро той прорева като нѣкое животно. Съ общи усилия го изтикаха. Той ритна следъ това два три пѫти вратата, псуващъ по всевъзможни начини. Като разбраха, че това се прави за продупчената и мазна шапка, която бѣше паднала въ стаята, тѣ му я изхвърлиха навънъ. Той мърморещъ и търкащъ се по стената, тръгна по коридора. Въ стаята всички се бѣха заели съ Тодоръ, когото бѣха турили на кревата. Той охкаше повече, отколкото трѣбваше. Госпожицитѣ сега крещѣха една презъ друга, мокрѣха кърпи, разкопчваха го, управяха го, утешаваха го. Повече крѣскане, отколкото работа. Добревъ имъ викна сърдито да мълчатъ и започна важно да опитва съ съсредоточенъ видъ цѣлото му тѣло. Най-после той каза важно: — Нищо, никакъвъ важенъ органъ не е закаченъ. Тѣлото е здраво, оздравяването ще върви много бързо — Той ми разкѫса тѣлото и вѫтрешноститѣ, кръвьта ми изтича, докторъ да дойде, — каза Тодоръ охкащъ. Добревъ го пипаше на всѣкѫде повторно: — — Дайте лампата по-близо. Не може ли? Дяволъ го взелъ, я кибритъ запалете. По далечъ, ще го подпалимъ. Нѣма нищо, слабо одраскано е — то ще ти мине. — Боли ме цѣлото тѣло,—скимтѣше и охкаше Тодоръ. Ако е билъ бѣсенъ, или ноктитѣ му заразени, какво ще стане съ мене? — Нищо нѣма да стане, бѫди спокоенъ. Утре ще отидемъ при най-голѣмитѣ специалисти, а сега бѫди спокоенъ. Това е то наградата на величавитѣ умове въ днешното време. Тъмнитѣ сили на буржуазното общество нападатъ въ всѣки кѫтъ забележителнитѣ хора на бѫдащето. Христосъ за своитѣ идеи биде разпънатъ и благодарение на това живѣе вечно. Ти пострада за твоитѣ. — Величието се почва съ страданието! Въ бѫдащитѣ анали това ще бѫде отбелѣзано съ златни букви. — Русо, пишешъ ли, магаре? — крѣсна му Тодоръ съ съвсемъ другъ гласъ, въ който нѣмаше никакво охкане. Ти, свиня такава, ти стоишъ и оставяшъ да ме души нѣкакво си чудовище. — Какъ може такова нѣщо да говорите, господинъ Тодоре? — Никакъвъ „господинъ“ — скара му се строго Добревъ, хиляди пѫти съмъ ти казвалъ, ще те зашлевя. — Ами азъ сбъркахъ. Че нá, азъ съ дветѣ рѫце бѣхъ го хваналъ за косата, — ето, погледнете! Колко коси само му съмъ изтръгналъ — и той поднесе порядъчно количество изтръгнати отъ главата на пияницата коси. — Ба, ти хубаво си го оскубалъ, — каза доволно Тодоръ. — Ами че азъ и съ дветѣ рѫце, ей тъй! — показа Русо нагледно. — Той веднага се хвърли, та го хвана за главата, а азъ за краката, — додаде Комитата. — Ахъ — изохка Тодоръ, като се мѫчеше да се обърне. — Я, другарю, извади отъ портмонето ми, та имъ дай по 10 лева. Ела Русо. На тия десеть лева, ти си вѣренъ другарь. Така трѣбва. Русо грабна паритѣ като хищна птица и ги заврѣ нѣкѫде въ дрехитѣ си. — Нá и на тебе, Комита, — каза Добревъ и като извади цѣло снопче банкноти отъ добре натъпкания портфейлъ на Тодора, премѣсти ги най-спокойно въ своятъ джобъ. — Утре за консултациитѣ при лѣкаритѣ, — каза му той. Тодоръ не отговори нищо, но забрави, че го боли рѫката и пресѣгна та си взе портмонето. — Вий най-много да се благодарите на Асена — каза Комитата. — Той ако не бѣше го започналъ съ цепеницата, хичъ и нѣмаше да ви отървемъ. — Кой Асенъ? Ето този, роднината на бай Никола. — А, вий? — погледна го доволенъ Тодоръ. Вий ли помогнахте да ме отърватъ. — Ами че... — промълви той смутено. — Той като бѣше грабналъ, хе, тая цепеница — посочи Комитата, — па ей така — по горе, по долу, ама шарѣше, та онзи като волъ прорева. — Чухъ, — каза Тодоръ и очитѣ му блѣстѣха отъ удоволствие. — затова и така викаше, като че го дерѣха? — Затова ами, я погледни, — поясняваше Комитата. Малко дърво ли е?... по горе, по долу... — Елате, господине, пардонъ, другарю, елате, ето ви двадесеть лева за пиене за мое здраве. Вземете де, защо да не вземете? Нá, отъ сърдце ви ги давамъ най-после, помогнали сте ми. — Другарь въ нужда се познава. — Дайте да му ги дамъ, ще ги вземе той — каза Комитата и му ги дръпна отъ рѫката. Асенъ не искаше да ги вземе, но Комитата го отвлече въ единия ѫгълъ и почна нѣщо настоятелно да го увещава. Госпожицитѣ се приближиха и, сочейки коя нацапаната си заради него кърпа, коя рѫцетѣ си, съ които се бѣ мѫчила да го дига и почиства получиха по нѣкоя и друга банкнота. Даже и тия двама другари на пияния, които си шепнѣха нѣщо до самата врата, получиха по петь лева. Трайко остана дори недоволенъ. Той върна едната банкнота „че не билъ куче“, дветѣ взе като изрѫмжа нѣкакъвъ си епитетъ по адресъ на нѣкого си. — Какъ мислишъ ти, мога ли да стана азъ сега, — запита Тодоръ съ измѫченъ гласъ, който нѣмаше нищо общо съ веселиятъ му безгриженъ тонъ, съ който даваше на всѣкиго паритѣ до преди минута. Добревъ го погледна пакъ и започна отъ ново да го опипва, като че ли бѣ нѣкоя счупена кукла. — Ще трѣбва да полежишъ поне още петнадесеть минути, следъ което ние ще те вземемъ и отнесемъ на рѫце съ Комитата. — Какъвъ вѣренъ и добъръ другарь си ти! — Неоценимъ, — каза Тодоръ. — Отъ тебе азъ взимамъ винаги примѣръ. Нима не преди петь минути ти каза, че другаря въ нужда се познава. — Запиши, говедо, тамъ за въ дневника, — измѣни той изведнъжъ тона. И всичко най-подробно да отбележишъ, какъ е станало и кои сѫ били около ми. — Ами нали въ 11 часътъ щѣхме да отидемъ въ гражданския клубъ да си отиграемъ снощнитѣ загуби? — запита Тодоръ тревожно. — Азъ трѣбва да изплатя и взема пръстена отъ Цоковъ. Добревъ си погледна часовника. — Има време, цѣлъ часъ още. Стани сега за да закрия събранието. — Господа, — каза той тържествено, когато Тодоръ съ охкания стана и се изправи, — въ днескашното наше събрание, което закривамъ, се извърши една бруталность и едно тържество — бруталность на тъмнитѣ сили, тържество на нашия скѫпъ и по идеи другарь, който сѫдбата тая вечерь възвеличи. Нека всички викнемъ въ негова честь „ура“ и „да живѣй!“ Крѣсливи и разнообразни гласове извикаха смѣсено. Забравилъ че е битъ, цѣлъ сияещъ отъ удоволствие, Тодоръ се кланяше. Добревъ го хвана подъ рѫка: — А сега въ клуба. — Русо, да не пропуснешъ това напоследъкъ, — Бѫди спокоенъ, нѣма, господ... другарю, каза Русо съ неочаквана живость и излѣзе следъ тѣхъ. ________________________________ 1) Надницитѣ сѫ показани къмъ 1914—15 г., когато става действието.
  8. Несретници. — Бай Никола, — влѣзе Асенъ бърже, — ела че те вика госпожа Слава — двамата луди се биятъ. Стефановъ, който четѣше полулегналъ, остави книгата, — Кои луди? — Ами че онѣзи въ крайната стая, чорлавия и сухия. — Че тѣ луди ли сѫ? — Ехъ, белкимъ и тѣ сѫ свестни? — очуди се тъй искренно Асенъ, че Стефановъ се неволно усмихна. Той излѣзе бързо намѣтнатъ въ коридора и се запѫти къмъ една отъ стаитѣ на дъното, гдето действително се чуваше голѣма врѣва. Преди да достигне вратата, го посрещна високата руса госпожа, която тъй неочаквано го спаси отъ Асеновата кама. — Моли те, господинъ Стефановъ, ела ги разтърви. Той блъсна съ лакетъ полуотворената врата и се намѣри всрѣдъ една стая, на която липсваха доста мебели, но не и безпорадъкъ Сухъ, високъ, почти само кокали человѣкъ, бѣше хваналъ една счупена стомна въ костеливата си рѫка и я тръскаше заплашително. Той бѣше босъ, по риза, която се бѣ разтворила отпредъ и даваше възможность да му се видятъ страшно сухитѣ гърди и четящитѣ се презъ кожата ребра. Панталонитѣ му вехти, подгънати на колѣната, окърпени тукъ тамъ, полусвлечени. Той дишаше бърже, като че ли нѣкой бѣше го гонилъ. Голѣмитѣ му сини очи, разтворени прѣкомѣрно, му даваха изгледъ на ненормаленъ человѣкъ. Срещу него стоеше фигура не по малко безумна: голѣми чорлави коси, извитъ орловъ носъ, въ основата на който блѣскаха две малки бързи очи. Той бѣше нисъкъ, но жилестъ, като че ли цѣлиятъ направенъ само отъ нерви. Въ цѣлиятъ му изгледъ имаше нѣщо неопредѣлено, което му даваше видъ на току що съблѣкалъ расото свещеникъ. Самитѣ му дрѣхи имаха тая смѣсена полуженска кройка. Той бѣше настръхналъ, треперѣше, стисналъ юмруци, сѣкашъ, котка готова да сграби жертвата си. До самия прозорецъ, сѣднало на столъ, младо около седемнадесеть годишно момиче ги гледаше тъй спокойно, като че ли виждаше нѣкаква картина, а не безпокояща действителность. Нейното малко въздълго лице и голѣми сини очи, показваха близкото родство между нея и стоящия високъ сухъ човѣкъ. Стефановъ се изправи веднага помежду имъ. Той дигна рѫка да хване стомната му и намѣтнатото му палто падна. — Трайко, седни тамъ, — крѣсна той силно, — и ти, Владимире, — луди ли сте? — Чернокапецъ разстриганъ, ти ли ще ми сочишъ кѫде е мѣстото на човѣка? — и треперящъ още наречения Владимиръ свали стомната на долу и я захвърли подъ масата. Другия седна на стола си. — Нали азъ бѣхъ ти казалъ вече да не идешъ тука, Трайко? — запита го Стефановъ следъ малко. — Казалъ! Ще отида тамъ, кѫдето ме вика гласътъ на моятъ Богъ. Тозъ безбожникъ трѣбва да се покае. Днитѣ му сѫ прочетени, а слушай го какво бръщолеви. Жената, която прибираше стаята и туряше въ редъ разхвърленитѣ вещи, при тия думи вдигна уплашено погледъ, който мина отъ говорящия на мѫжа ѝ, после на Стефановъ, инстинктивно търсящъ, сякашъ, отъ него защита. — Ти, Трайко, остави да спасява всѣки душата си както ще. И по-рано ти казахъ това. — Ще потече огънь и жупелъ по улицитѣ Галилейски и ще се вдигне вопълъ неописуемъ! Отъ изтокъ и отъ западъ, и отъ северъ и отъ югъ, пламъци ще кръстосатъ и огънь ще забушува. И сатаната ще излѣзе и ще вика своитѣ — и Агнецътъ Божи ще излѣзе и ще пита: „Кой е съ менъ? Кой ще дойде? Азъ дадохъ тѫгитѣ си и спокойствието си — и донесохъ ли радость на свѣта? Да дойдатъ радостнитѣ чрезъ моитѣ тѫги, защото тѣ вѣчно ще се радватъ... И тѫгуващитѣ по менъ да дойдатъ, защото утеха имъ нося — и за сега и во вѣкъ вѣковъ! Кръвьта си дадохъ за всички васъ, разбрахте ли вий цената ѝ? Елате вий при менъ, а другитѣ ще потънатъ въ пламъкъ и мѫка безкрайна. И вий, които дадохте тѫгата си за менъ и днитѣ си и понесохте малкия кръстъ на своя животъ, елате до менъ при моитѣ стѫпки. Защото великъ е моятъ Отецъ и огнено е диханието Му. Подъ Неговитѣ стѫпки всичкитѣ хора сѫ дребни прахолинки. Когато той диша изчезватъ вселени. Ако Той мръдне треперятъ свѣтове! Това е Богъ, Богъ Отецъ, Когото, ти нищожний червей, проклетъ, отричашъ и възвеличавашъ твоятъ сатана — човѣкътъ! — Е добре, бе, Трайко, нали Богъ, кроткиятъ Христосъ даде живота си за другитѣ, за да ни покаже примѣръ какъ трѣбва да постѫпваме ний! — запита го меко Стефановъ. — Така ли ще му насадишъ твоята вѣра съ огънь и мечъ като турчинъ? — Когато умътъ не слуша словото Божие, Богъ провожда на своитѣ раби силата си и тѣ я прилагатъ къмъ грѣшнитѣ чрезъ огънь и мечъ или проклятие и анатема, защото неизповедими сѫ Божиитѣ пѫтища — и безкраенъ е неговиятъ промисъль. — Слушай, Трайко, ти знаешъ добре, че азъ не съмъ безбожникъ, но все пакъ искамъ да ме послушашъ, като ти казвамъ, че трѣбва да оставишъ тоя человѣкъ на спокойствие. Ти самъ говоришъ че днитѣ му сѫ малко — и пакъ го измѫчвашъ съ твоитѣ препирни. — Азъ слушамъ тебъ, но слушамъ и гласътъ, който ми повелява отгоре. Той ми казва и денемъ, и нощемъ, иди и унищожи този безбожникъ, поклонникъ сатановъ! — Самъ си ти сатана! — крѣсна Владимиръ съ пресипналъ фалцетъ. — Ти идвашъ всѣки день и ми мърсишъ въздуха съ своитѣ вонещи приказки и слова, притчи и псалми отъ преди петдесеть вѣка. Нѣкога евреитѣ разпънаха Христа, но знаеха защо — ти всѣки день разпъвашъ и споменитѣ и душата му, така отъ безсмислие, като всѣки глупакъ! И разбери — за менъ той е человѣкъ, както и всѣки други человѣкъ. Може да бѫде Богъ за себе си и за тия, които го вѣрватъ. Никакви твои крѣсъци не ще ме смутятъ, нито ще ме накаратъ да мисля като тебъ. — Безбожникъ, ти ще жалишъ за тѣзи си думи единъ день. — Не, азъ не съмъ безбожникъ. — Напразно тъй ме наричашъ. Азъ имамъ Богъ и той не е по-малко висшъ отъ твоятъ и могѫщъ: — Человѣка, Прогреса, Хубавото, творчеството — всичко това сѫ качества на моятъ Богъ, който тепърва се ражда, когато твоятъ отдавна е умрѣлъ! Разрови дрипитѣ, които обожавашъ и отъ тамъ вмѣсто живъ човѣкъ, ще те погледне скелетъ и озѫбенъ черепъ. Той дишаше бързо и се закашля. Изглеждаше, че туберкулозата бѣше изсмукала дробоветѣ му и той дишаше само съ нѣкакви остатаци. — Знаете ли, — каза имъ Стефановъ спокоенъ, — вие и двамата сте манияци. Дори който ви види за пръвъ пѫть не може ви взе за нормални хора. Ето иде момчето и вика. — Ела, каже, че двамата луди се биятъ. — Азъ го помолихъ — каза госпожата. — Наливаше вода на чешмата и азъ тъкмо отивахъ да ви викамъ — щѣха да се сбиятъ. Започнаха отъ една дума на приказката, която имъ четѣше Вѣнка, заспориха и вижъ кѫде стигнаха. Единиятъ вика „може“ — другиятъ „не“ и видѣхте ги. А за Владимиръ е тъй вредно да се кара, да вика и приказва... А никакъ не ме слуша. Толкова пѫти съмъ го молила да не влиза въ препирни. Той се забравя — живота си съсипва. Стефановъ го изгледа съ загриженость. — Довечера да се изтриешъ съ хладка вода, да се нажулишъ хубаво и ще спишъ добре. — Азъ го правя, както си ми казалъ. Не пропущамъ. — А ти, Вѣнка, какъ си? — запита я Стефановъ. Тя го изгледа съ своитѣ голѣми, сини очи, които като че ли бѣха забулени въ нѣкаква едва видима мъгла, та погледа ѝ не бѣше ясенъ — сѣкашъ, нѣщо спѣше въ него. — Азъ съмъ много, много доволна, господинъ Стефановъ, отъ книгата, която ми дадохте. Това момиче е сѫщо като менъ — колко пѫти менъ самата се струва, че не съмъ се родила тукъ — а нѣкѫде, кѫдето има много много слънце, на брѣга на голѣма рѣка. А, може би, и наистина да съмъ се родила на такива мѣста. И все мисля, че трѣбва да тръгна и да вървя на нѣкѫде, къмъ тия хубави слънчеви мѣста. И така ми е мѫчно за тѣхъ... Може би, тѣ ми сѫ наистина родни мѣста. А нали всички казватъ, че за родното мѣсто се винаги тѫгува. Ето и въ приказката, която тати писа вчера, неговото момиче пѫтува за своето родно мѣсто и умира всрѣдъ гората, на връхъ планината, мислящо за своята гора... Азъ плакахъ и му се молихъ да я остави жива. Нали, татко, тя би могла да живѣе и всрѣдъ другата гора? — Но приказката не би била хубава тогава, мое мило дете — тя не би се никому харесала. А сега ти плака и другитѣ ще плачатъ и ще кажатъ: — Колко жална, колко хубава приказка! — Не, Христо нѣма да каже така. Той всѣкога нарича приказкитѣ детинщини. Той чете само сериозни книги. — Остави го, той никога нѣма да разбере животътъ твоятъ Христо. Той е безполезенъ человѣкъ. — Не, татко, той работи. И въ бѫдащата революция той ще води маситѣ, хората — той самъ ми каза. — Казалъ ти е той! Дяволитѣ ще води — екзалтиранъ простакъ. — О, татко, ти винаги се сърдишъ, когато ти говоря за него — а той е добъръ, много добъръ и умѣе да говори. Когато класситѣ дойдатъ въ стълкновение и интереситѣ имъ наложатъ борбата, тогава ще настане социалната революция — азъ това добре съмъ го запомнила — азъ помня много добре — и тогава ще дойде великото царство на равенството, братството и свободата! Великото щастие на всички народи и цѣлата земя. — И ще възсияе Христосъ-Богъ отъ изтокъ и западъ и отъ северъ и отъ югъ и отъ гласътъ му ще потрепери цѣлата земя. И ще заридаятъ еретицитѣ и грѣшнитѣ, — подкачи Трайко своята монотонна проповѣдь. — Не, това той не ми е казалъ,—прекѫсна го тя — Той ми каза, че тогава не ще има онеправдани, не ще има измѫчени и бедни — всички ще иматъ еднакво и ще бѫдатъ щастливи... Ама дали и тогава на хората не ще се иска както и на менъ, да отидатъ, да заминатъ на нѣкѫде далечъ, далечъ, гдето сѫ свѣтлитѣ слънчеви страни, роднитѣ мѣста не на тѣхнитѣ тѣла, а тамъ гдето тѣхнитѣ души сѫ нѣвга играли? Ето въ тая книга царицата има всичко — и бѣли хубави дрехи и корона и маргаритъ, когото брои. Тя не е гладна. Нейниятъ баща има голѣмо хубаво царство, а все пакъ тя тѫгува, неѝ ѝ е мѫчно за незнайна страна, която тя никога не е видѣла, а, може би, и нигде нѣма — сѫщо като менъ... И наистина ли това царство, което Христо казва, ще донесе на всички щастието?... — Огънь и мѫка ще донесе то, защото ще е царство на сатаната. — Той ми каза република ще бѫде, нѣма да има царе. — И република да бѫде — сатаната ще бѫде тартора, — добави авторитетно Трайко. — Остави се и ти съ твоя сатана всрѣдъ хората на бѫдащето. Изтикай своитѣ преживѣлици отъ миналитѣ вѣкове. Трайко отвори уста да каже нѣщо, но Стефановъ, комуто бѣше омръзнало отдавна да слуша тѣхнитѣ нескончаеми разговори, го прекѫсна. — Какъ е моделътъ на Проданъ? Работи ли той още върху него? Нѣколко дни вече какъ не съмъ го виждалъ. Той е на работа, нали? — На работа е, — каза огрижено майката, — Бедното дете, цѣлъ день се блъска тамъ, а вечерь работи тукъ — вади си очитѣ. Не вѣрвамъ нищо да стане, но щомъ Вий казвате... — Нека работи, госпожо. Идеята му е хубава — остроумна — вѣрвамъ, че Богъ ще му помогне да успѣе. — Богъ не благославя нечестивитѣ дѣла агарянски, — обади се Трайко важно. — Е защо пъкъ агарянски? — Защото рече Богъ: — „да не сотворишъ себе кумира“, а това момче е побъркано съ своята машина. И може ли да допусне Богъ това, мъртвата машина да замѣсти стотина хора изведнъжъ? Това е грѣхъ най-голѣмъ. — А нима треноветѣ не замѣстиха стотина коне и корабитѣ — хиляди гребци? — Ти, Трайко, тукъ не си правъ и не пращай само проклятия на всички страни, че ще изгорятъ езикътъ ти. Когато една дума не се отправя добре, тя достига тоя, който я праща и го убива, — каза Стефановъ. — „Истина, истина ви казвамъ, нито единъ косъмъ не може да падне отъ главата ви, ако не ще Богъ Отецъ“ — цитира спокойно Трайко. — Боли ли ви сега много рѫката? — запита го Вѣнка. Менъ ми казаха, че ви убили по миналата вечерь. Азъ идвахъ заедно съ татко. Нему бѣше лошо, но стана веднага. Вий лежахте така бледъ и окарвавенъ... Чершафътъ Ви цѣлиятъ бѣше окървавенъ. Менъ едва не ми стана лошо. Комитата ме хвана за коситѣ и ме изтика вънъ — че за кучки мѣсто не било тамъ. Азъ дойдохъ и много плакахъ ей-тукъ на прозореца — мислѣхъ си, наистина, сте умрѣлъ. А ми бѣше много жалко. Спомнихъ си, когато тъй случайно, безъ да зная, преди две години за Коледа ми подарихте тия хубави чепици. Помните ли? Гдето не станали на вашата леля на дъщерята, понеже ѝ били много тѣсни, а на менъ бѣха тъй хубави. Мама тогава какъ ви благославяше! Не искаше да ги вземе, а после, когато вий ги оставихте тя тъй се моли да ви благослови Богъ... Тогава току що бѣхъ лежала отъ настинка. Вий ми давахте хубави прахове и се чудехте защо не помагатъ, а когато ми видѣхте чепицитѣ, помните ли колко се смѣхме? — У у, какви озѫбени сомове? — даже съ очи... Така казахте и на другия день донесахте тия на лелиното ви момиче... А тъй ми бѣше мѫчно, като помислихъ, че сте умрѣлъ... Вече никой за Великденъ нѣма да ми даде хубава синя кордела за коситѣ. — Само за това ли, Вѣнка? — засмѣ се Стефановъ. — Не, — каза тя сериозно, — и за друго. Вие най-добре разбирате хората отъ всички. И всички на васъ говорятъ—и вий ги разбирате. Вий никому не се смѣете и съ никого не се карате. Всички ви казватъ по нѣщо, вий всички разбирате. И татко слушате и той казва, че винаги добре го разбирате. И мама разбирате, и менъ, и Трайко. Даже бай Григоръ каза, че всички сѫ вълци, освенъ Вий. — Нима? — Да, той псува всички и васъ — както му се случи, но все пакъ казва и по една добра дума. За никого другъ, освенъ васъ — а това не е малко. — Не е малко, разбира се. А ти плака ли, Вѣнка? — Плакахъ много, много. А после се уморихъ, пъкъ си мисля: — Ако бѣхъ царица, щѣхъ да извикамъ най-искуснитѣ врачки. Бихъ отишла при магьосницитѣ и тѣ биха прилетѣли отъ своитѣ острови на бѣли крила... отъ острова... ахъ, какъ се викаше той? Отъ какъ лежахъ така тежко болна, главата ми е все нѣкакъ замъглена и понѣкога забравямъ... — Нали ще ми мине? — Ще ти мине, Вѣнка, ще ти мине. Следъ единъ два месеца всичко ще ти мине съвсемъ. — Косата ми ще порасте ли пакъ така дълга? По рано бѣше две педи по-дълга отъ сега. — Ще порастне още по-дълга и по-хубава отъ предишната. Когато косата се стриже тя става по-гѫста и по-дълга. — А моята бѣха бръснали. — Нищо, по-добре. — Ами тебъ не бѣше ли те страхъ да се заразишъ, като стоеше всѣка вечерь при менъ да ми четешъ? — Не разбира се, азъ знаехъ да се пазя. — Пъкъ всички казваха, че било много опасно— и никого не пущаха — и тя се замисли. — И Христо не идѣше, и Проданъ не пущаха, и тати — само ти и мама... васъ не ви бѣше страхъ. — Нѣма нищо страшно, Вѣнка. — Ахъ нѣма... азъ тъй много се плаша! Умрѣлъ мисля си — и защо сѫ го убили? Нали азъ зная, че ти съ никого не си се каралъ? Да имамъ, мисля си, жива вода — да ми донесатъ магьосницитѣ бихъ си дала коситѣ пакъ да ми острижатъ, даже очитѣ да ми извадятъ бихъ дала. И както всички плачеха тамъ около тебъ, бихъ дошла да те посипа и ти би възкръсналъ... А азъ не бихъ те видѣла тогава, но нищо... Ти би билъ живъ... — А где знаешъ, Вѣнка, твоитѣ сълзи сѫ били, може би, тая жива вода, която ме е възкресила — ето виждашъ ме. — Да, но рѫката, навѣрно, много те боли. — Само понѣкога. Комитата я лѣкува съ свои лѣкарства и, изглежда, че бърже ще зарастне. — Не го харесвамъ азъ него, той много псува. После той взима отъ всѣкиго — кѫдето какво намѣри. Вчера дойде отъ менъ взема петѣхъ лева, гдето бѣше ми ги далъ миналата недѣля. — Защо му ги даде? — Каза, че трѣбвало нѣщо да вземе... лѣкарство. — Лъже, азъ съмъ му оставилъ пари въ една кутия и той добре ги знае кѫде сѫ. — Зная ги я азъ, тамъ до червеното стъкло, но той ги изпилъ миналата вечерь — той самъ ми каза — отъ радость, че си се спасилъ — та затова поиска моитѣ. — Азъ други ще ти дамъ, Вѣнче. — Зная, ти никога не си ми отказвалъ. Дано само оздравѣешъ. Тогава ще можешъ да разтриешъ и татко. Той казва, че винаги следъ като го разтриешъ спи много добре и на сутриньта може да пише по една приказка, за която му плащатъ. — Чулъ те Богъ, — каза тежко Трайко. — И твоитѣ мисли смущава лукавия, но по-малко отъ другитѣ. И дано ти минешъ отъ дѣсною Отцу въ сѫдния день. — Аминъ! — каза серйозно Стефановъ. Невидимо за другитѣ майката на Вѣнка се прекръсти я устнитѣ ѝ пришепнаха нѣщо...
  9. Ноевъ ковчегъ При затваряне на вратата Стефановъ се събуди. Асенъ пристѫпяше бавно съ наведена глава, държащъ каскета си въ рѫце. До него рунтавъ момъкъ, съ кѫдрава брада и коса, малко шапче върху темето и полуграждански костюмъ го — подтикваше. — Те го, бай Никола, докарахъ го. Джандаринътъ го не пускаше. И той е дошелъ. Не може, кай, тозъ обвиняемъ, казва, да го е мушналъ, а пъкъ господинъ Стефановъ да иска го пуснемъ. Бре, будала, що му отбирашъ ти? — думамъ му, той ме е пратилъ. Лелинъ синъ му е — они се каратъ, очи да си вадятъ — нихна работа е. Тебе що ти е? — Не може, кай. — Не може ли? — А помнишъ ли колко бой си ялъ? — Това време па ще дойде и ще си хортимъ тогисъ. Догде каже, не чуя отъ устата на господинъ Стефановъ... — Бре ти не си ли нашенецъ? отъ хорта не разбирашъ? — Не, може, кай, ще дойда да го видя тамамъ. Да го пусна ли? Той, кай, толкова лѣкарства ми е давалъ безъ пари, най-после и азъ искамъ да му кажа два лафа — ей го до вратата. — Ами нека влѣзе де, — каза Стефановъ. — А ти, Асене, мини седни тукъ. Най-напредъ печката вижъ. Вали ли вънъ? — Ръми, — отговори Асенъ и се наведе да подкладе печката. Въ стаята влѣзе почти побѣлѣлъ небръснатъ, едроглавъ старши стражаръ, съ провиснали мустаци и кални ботуши. Той се спрѣ до вратата, помѣри да поздрави по военно му, па смъкна шапка и като пристѫпи тежко крачка напредъ, подаде рѫка... — Добъръ день, господинъ Стефановъ, нѣщо те е сполѣтѣло чухъ, но снощи не можахъ да те видя... Комитата още тая сутринь у зори ме запилилъ, че си искалъ това момче, — климна съ глава той къмъ Асена. То си признава да те е мушнало, но нѣмаше още пристава... — А бе, бай Науме, нали знаешъ тия работи... То ми е.. лелино, — каза Стефановъ и неволно се размърда въ леглото,— помежду роднини ставатъ всѣкакви работи, ама по роднински трѣбва да се забравятъ. — То не е тъй, ама пакъ ти знаешъ, г-нъ Стефановъ. Комитата казва, че ти искашъ да го пуснемъ — ще го пусна — хатъръ да ти не счупа, а то инакъ... — И добре ще направишъ, бай Науме, па и азъ, ако е рекълъ Богъ, ще ти се отплатя съ нѣщо. Ами, ще ми се отплатишъ. Че малко е било до сега? Азъ догде съмъ живъ не мога ти забравя добринитѣ. Що лѣкарства си ми давалъ! Ами то гдето се казва нашата Марийка ти си я крепилъ две години у животъ. — Я си гледай, бай Науме, работата... — Видѣ ли бе, пце — лъжемъ ли я? — обърна се Комитата — като ти думамъ, че бай Никола си иска роднината. Или бащиното ти съмъ изѣлъ, та не ми вѣрвашъ? — Не бре, Ванко, — каза му меко стражара, — азъ ти вѣрвамъ, ама така се надумахъ само да можемъ да го видимъ — и мене нали ми е мило — ами какъ? — Море, мило ти е, какъвъ плъхъ си! — ръмжеше Ванко Комитата и го гледаше предизвикателно. Бай Наумъ стоеше наведенъ близо до Стефановъ и се чувствуваше доста неловко. — Е, боли ли те много? — попита той. — Ба, нѣма... слаба работа. Само рѫката тупа нѣщо въ лакета и гори, ама ще мине. — Докторъ да бѣше викалъ, или те гледа? — запита той, Азъ мога като си отивамъ да пратя онзи тамъ на кюшето гдето живѣе... — Докторъ ли? Никакъвъ докторъ не трѣбва — я сумъ доктора, — каза Комитата обиденъ. — Толкова рани съмъ цѣрилъ, та тая ли не ще мине? Я поглежъ, посочи той завратената си рѫка и лицето — на краставица сѫ ме сѣкли изъ тая пуста Македония, и пакъ нищо. — Ще му мине като на куче! Мехлема на всичко помага, докторитѣ вѣтъръ ги носи. Стражара не възрази нищо. Настана мълчание, отъ което той се възползва и си взе сбогомъ. — Е нека седи тука момчето, — думаше той на излизане, — ти по-добре знаешъ. — Боли доста рѫката, Ванко, каза Стефановъ и лицето му неволно се сви — ей тукъ тупа, тупа, да не би да се подлюти нѣщо отъ тоя мехлемъ. — Какво джанамъ, ще се подлюти... Сефте ли рани цѣра съ него. Нека тупа: колкото по гори, толкова по-добре — ще ти мине по-скоро. — Да отида за лѣкарь, ако искате, — каза тихо Асенъ. — Ти, куче, си седи тамъ на задника, — изръмжа Комитата, — и въ чуждо гърне меродия не ставай. — На кого казвашъ куче?, — изпъна се гнѣвно и бързо Асенъ и взе да се пипа подъ дрехитѣ съ треперящи рѫце. — На кого ли? — на тебе, пце, гдето изгори добрия човѣкъ. Що ти правѣше та го изеде така? Що си та не си пце? Майчиното ти е пропилъ или бащиното изялъ? Гиди ти! — блѣщеше се Комитата и пускаше между думитѣ си страшни псувни, като да бѣше нѣщо най-обикновено. — То не е твоя работа, — крѣсна Асенъ, — разбирашъ ли?.. азъ тебъ — и той пакъ измъкна изъ подъ жилетката своята голѣма кама, която кой знае какъ бѣ успѣлъ да укрие. — А така ли? — ревна Комитата и издърпа отъ пояса си голѣмъ револверъ. Стефановъ стана отъ леглото си, протѣгащъ и дветѣ си рѫце. — Ванко, махни револвера! Асене, не стига ли ти толкова? — Изѣде човѣка, пце проклето! — ръмжеше Ванко и треперѣше цѣлъ — кръвчицата ще ти изпия, ако шавнешъ само... — Асене, дай камата! — викна Стефановъ. — Азъ не съмъ куче и отъ подобни субекти... — Субекти е баба ти, — бързаше да отвърне Комитата, а ти си хлапе — подъ носа ти още не се зачернило, съ кама ще си играе! — Ела де, като си толкова... Стефановъ грабна на Ванко револвера, а камата му подаде самъ Асенъ. Той бѣше станалъ, блѣдъ съвсемъ отъ усилието, което трѣбваше да направи, а и върху превръзката на раната му се показа кръвь. — Изглежда, че искате да ме довършите, — изстена той, като хвърли орѫжието на кревата и тежко закрачи къмъ него. — Бай Никола, не думай така, — каза Комитата съ съвсемъ другъ гласъ и тутакси го подхвана подъ мисци — я си легни — и той го поведе и настани на леглото. Стефановъ лежа нѣколко мига мълчеливо съ затворени очи. Ванко стоеше надвесенъ надъ него съ тревоженъ погледъ и провиснали рѫце. — Ванко, ти винаги си ме слушалъ... — Кажи, бай Никола. — Недей се кара вече съ това момче... Обещай ми... най-после за мое спокойствие... — Кой, я ли се карамъ? — дигна глава Ванко — той като бѣсна свиня се юрка. — Бѣсна свиня си ти, — отвърна му тутакси Асенъ. — Асене, ела тукъ,— помоли го Стефановъ.—Дай си рѫката, не бивай такъвъ. Ти виждашъ какви сѫ плодоветѣ на прибързаностьта... Защо се карате съ Банката? И той и ти сте добри хора, трѣбва само да се разберете. Защо това ненавиждане? И двамата ми трѣбвате. Ще ми помогнете съ нѣщо. Имамъ нужда отъ васъ двамата... Какво имате да дѣлите? — Той да не ми вика „куче“. — Ами не се сърди, езика му си е такъвъ. Отъ шеснадесеть годишно момче той всѣко лѣто е билъ въ Македония. На решето сѫ го обърнали и турски и гръцки и сръбски крушуми. — Море, и български — тоя що ми продупчи дѣсната плешка. — Е струва ли си да се карате за такива работи? Азъ бихъ искалъ да ви видя и двама ви другари. Я подайте си рѫка. Хайде де. Де, Ванко, ти първи, ти си по-старъ, по-уменъ. — Уменъ! — каза предизвикателно Асенъ. — Ами ти, ако се чувствувашъ такъвъ, подай рѫката си пръвъ, не чакай, — каза му Стефановъ. — Бре момче, страшна драка си ти, —думаше Ванко, като му подаваше рѫка, — що чудо комита ще стане отъ тебе. — Така, вий двамата сте добри хора — само че много пеперлии, — позасмѣ се Стефановъ. — А сега Ванко, ти ще сѣднешъ на масата тамъ и ще пишешъ писмо. — Кой, язъ! — извика оплашено Комитата — Молимъ, бай Никола, ти знаешъ, това не е за менъ работа,— каза той така искренно, че Асенъ самъ си предложи услугитѣ. — Не може, — каза кѫсо Стефановъ, това ще направи Ванко. — А бе, бай Никола, ти знаешъ, че не можемъ. — Можешъ толкова. Можешъ. Я помисли ти нали имашъ майка? — Имамъ джанъмъ — у Дупница е. — Е радва ли се тя кога получи отъ тебъ писмо, следъ като е треперела съ месеци дали ще се върнешъ или не отъ Македония? — Радва се, ами какъ не. — А виждашъ ли това момче, то е избѣгало отъ участъка. Майка му нищо не знае за него вече десетина дена. Ти ще напишешъ, че си го видѣлъ въ единъ градъ, че е живо и здраво, да не мисли нищо за него, скоро ще ѝ се обади и то самото. И да хване полицията твоето писмо, нищо не ще научи отъ него. Ако пише самъ той, тя може да си има неприятности. Азъ мисля тъй. — Е бива, бай Никола, само че нали знаешъ я свързано не можемъ много. — Какво да е, напиши само. Ей тамъ на прозореца има отворени писма. Асенъ искаше нѣщо да каже, но види се си припомни тревогитѣ на майка си, миналитѣ нерадостни картини, очитѣ му се налѣха съ сълзи и, като наведе надолу глава, седна край печката. Въ стаята настана тишина. Чуеше се само бубутението на пламъка, пъшкащия на масата разперналъ лакти, Комита, който често, често триеше перото въ главата си и ръмжеше нѣщо подъ носъ — и нѣкакъвъ глухъ гласъ презъ стената, меренъ и монотоненъ, като че ли нѣкой говорѣше проповедь или четеше черковна книга. Въ коридора се чу тропане което се спрѣ предъ вратата на Стефановъ. Скоро силно хлопане накара всички да дигнатъ глава. — Стария пърчъ, — изръмжа Ванко, — да го пусна ли? — Кой? — попита недочулъ Стефановъ. — Хазаина де. — Пусни го. „Влѣзте“ — извика самъ той. Асенъ стана и отвори вратата. Свитъ почти одве, влѣзе побѣлѣлъ човѣкъ, съ голѣми черни и съ почти безуменъ погледъ очи. Той погледна насамъ натамъ и имѣсто добъръ день, затупа сърдито по пода съ тояжката си. — Я, дъскитѣ само кръвь! Съсипахте ме, изядохте ме, кръвопийци. Кѫщата ми съсипахте. — Нищо, бай Григоре, ще се омиятъ дъскитѣ. Я седни до печката да се сгрѣешъ. — Ще се измиятъ! — Правилъ ли си ти, господине мой, кѫща, да знаешъ какъ се прави? Събиралъ ли си ти грошъ по грошъ, пара по пара? — Е стига де, старо пце, — изръмжа Комитата, — една дума не може да си чуе човѣкъ отъ тебе. — Ти, македонска гѫсеница, да мълчишъ! Петь месеца сѣдишъ — петь пари не съмъ видѣлъ отъ тебе. — Нѣма и да видишъ, — каза му спокойно Комитата. — Кой? азъ ли? Азъ тебе на мезатъ ще ти продамъ всичко. — На босия царвулитѣ ще вземешъ! — Бай Григоре, — молѣше го Стефановъ, — успокой се! Остави го, Ванко! — Съ стражари ще те изгоня, парцалитѣ ти ще изхвърля. — На бодлива крава, Богъ рога не дава. — Ти мислишъ че не мога ли?... Азъ, — и той стана отъ стола си цѣлъ треперящъ. Свитото му полупарализирано тѣло не му позволяваше да се изправя и напраздно той си вдигаше главата и пулѣше страшнитѣ си очи. Шията му се изпъваше, жилитѣ му изпъкваха все по-ясно, а между тѣхъ нѣщо биеше силно и равномѣрно подигаше значително кожата, набръчкана и свита съ хиляди гънки. — Ще те прокълна кучи сине, мѣсто да не найдешъ, кости да ти се разкапятъ. — Вижъ това можешъ, — каза му спокойно Комитата, като се обърна и го изгледа, — само гледай на тебъ да се не върнатъ клетвитѣ ти, че и безъ туй не си прокопсалъ... Паралитика повлече тежко крака, направи три неувѣрени крачки съ треперящи нозе и като се приближи, стовари тоягата по Ванковия гръбъ. — Тъкмо тамъ ме сърбѣше, бай Григоре, да щѣшъ още веднажъ! — Червеи да те искатъ тебе, — ядоса се стареца и се върна на мѣстото си бавно. — Не се ядосвай, бай Григоре, — увещаваше го Стефановъ, — нали го знаешъ, Комитата си е комита. — Да го скомитятъ! Главата му да сплещятъ нѣкѫде. — Незнаешъ, не знаешъ да кълнешъ, бай Григоре, незнаешъ. Кажи десеть писма да напише — по тежко отъ това нѣма на свѣта, — обади се Комитата и съ нова сила задраска по книгата предъ него. Старецътъ дишаше тежко. — Е, тебъ снощи щѣли да те прибиятъ, — попита той по-меко. — Санкимъ да бѣха те убили — ти заслужавашъ. Който иска да не го убиватъ иде рано и угасва лампата изъ коридора. А вий всички скитате до срѣднощь и ризата ми ще продадете за освѣтление. — Холанъ, бай Григоре, знаешъ че нѣма. Защо само говоришъ. Ти имашъ... — Имашъ, имашъ... всички това знаете. Кръвьта ми ще изпиете нѣкой день. Живъ ще ме опечете че имамъ, а кой ми ги е броилъ та ги знае? Чели ли сѫ ги, челъ ли си ги? Ами такива сте вий всички и ти, и моя непрокопсаникъ... Гарги мозъка ви да изпиятъ. А ти ранилъ ли си се? Какво ли кайшъ — той бай Григоръ ще чуе, знае че кръвь ми е изтекло, все ще ми помогне съ нѣщо, какъ азъ като го болѣха краката, ми цери ревматизма съ масъ. — Ехъ, пъкъ ти, бай Григоре, ще кажа... — Ще кажешъ зеръ. И какво ли си викашъ:— вижъ азъ го цѣрихъ че никакъвъ не ми е, а той свинята хичъ и не иска и да ме знае, че сѫ ме мушнали. По дяволитѣ, каралъ ли съмъ ги да те мушкатъ? Главата да ти бѣха отсѣкли — все то — никой нѣма да има файда отъ това. — Ехъ, бай Григоре, пъкъ и ти... — Азъ зеръ, че утре като умра, още като ритамъ ще ме разграбите, а отъ васъ човѣкъ, нищо не може да вземе. Да речемъ ти баре плащашъ, ама такива, хе като оня и на заемъ взиматъ, поганския синъ.. Комитата се преструваше, че не чува. — Знамъ, знамъ ви всички. Седемдесеть и две години живѣя, научихъ ви и зѫбитѣ въ главата — вълци сте до единъ — отгоре до долу, — нѣкой вълчета, други вълци. Млади, ама все вълци — хе да имъ се паднешъ само на зѫбитѣ! Ужъ тихи: — мънъ, мънъ, мънкатъ, ама само да имъ паднешъ, тъй ще те схрускатъ... Настана мълчание. Стефановъ види се, привикналъ на бърборенията му, го гледаше почти весело. — Знамъ ви, — поде той наново, — всички сте едно. И ти какво ли си викашъ — довлѣкълъ се е да ми чете, а знае че ми е изтекла сума кръвь — на и дъскитѣ си нацапалъ, сети се пакъ той — а да вземе да ми донесе отъ онуй старото... Магаре си ти, магаре, знамъ те азъ, че отъ друго нѣма и да пиешъ, па и то е балсамъ — на кръвь ще стане. Направо въ жилитѣ ще мине. — И той съ пъшкания извади една бутилка отъ джебътъ си: — 36 годишно е, господине мой, вижъ му тукъ годината. — Дай азъ да видя, — грабна го отъ рѫката му моментално станалия Комита, — Вѣрно, толкова е. Да видимъ само дали ще е хубаво като миналото, гдето го пихме. — Да се задавишъ дано, на гроба ти да го прелѣятъ, — кълнѣше старецътъ, закашлялъ се. — Хало ненаситна! Миналата недѣля седемь изгълта, пелинъ да бѣше глътналъ. — Четири само, бай Григоре, три изпи твоятъ Тодоръ! — Да ви върне Богъ, змии да ви изпиятъ очитѣ, та нищо да не видите вече. Седемь бутилки отъ онова, Колчо, знаешъ ли го съ червенитѣ гърлежи отъ руско-турската война. — Аха, спомнямъ си зеръ, бай Григоре, то е чудо вино. Такова въ живота си не съмъ пилъ, — каза Стефановъ. — И нѣма и да пиешъ, защото нигде го нѣма. Господъ да ви порази, ненаситници сте вий. Ей го, гледай го, свиня не е човѣкъ! Ами че дай и на това момченце да си глътне, посочи той на Асеня. Ванко сконфузено поднесе на Стефановъ. — Не, не, проклетнико, чукна съ тояжката си бутилката старецътъ за да я отклони — на това момче дай — посочи той Асенъ. — За него азъ имамъ друго — ето, измъкна той съ червенъ гърлежъ и странна форма бутилка. — Това е за тебъ, по жилитѣ като огънъ ще ти отиде! Ще хвръкнешъ ей сега. На, ламьо, — протегна бутилката Стефанову, като сѫщевременно махаше съ тояжката къмъ Ванко, който се канѣше и нея да грабне. — Лами ненаситни. — Той е раненъ, вино да не пие, — каза Ванко бързо. — Кукувици очитѣ да ти изпиятъ. Това не е вино, а балсамъ. Пийни си, Колчо! — Де де, то не хапе, сръбни си малко, момче, — викаше той и на Асена. — Яжте и пийте, червеи да ви изедатъ. Живъ ме извлѣкохте, коститѣ ви миръ да не знаятъ... — За твое здраве, бай Григоре. Да живѣешъ до стотица, добъръ и силенъ като твоето вино, — навири Ванко бутилката. — На сто парчета да те посѣкатъ, — изръмжа старецътъ, като се закашля, безъ да престане да го следи съ голѣмитѣ си черни почти безумни очи.
  10. Два свѣта Стефановъ се още обличаше въ антрето, когато наново цигулката започна, придружена отъ пияното. Съ тежко чувство слизаше той по разкошнитѣ стълби. Спомни си за какво дойде, неочакваната тема, въ която го въвлѣкоха и за която той бѣше съвсемъ неподготвенъ — и му стана нѣкакъ срамно за себе си. Неволно си спомни ученическитѣ години, когато съ библии въ рѫка отиваха да спорятъ — има ли Богъ или не — и решаваха това съ вишегласие! Той дори се усмихна горчиво, че и сега не е по-уменъ отъ тогава и бѣше се заловилъ за една тема, която не бѣ имала никога смисъль, освенъ като лично дѣло на човѣка. Ако би билъ достатъчно уменъ, не би напъвалъ своятъ жалъкъ мозъкъ да спори и измисля доказателства на въпроси, които се решаватъ не чрезъ ума, а отъ сърдцето. Нему е страшно неловко. Какво ли смѣшно, дребнаво впечатление е оставилъ той на всичкия този избранъ свѣтъ съ своитѣ момчешки разсѫждения! Първото посещение още — и той се залови да спори съ домакинята! Каква невъзпитаность! Той изтръпна безъ да ще отъ мъглата, която го посрещна при външната врата, дигна яката и закрачи бързо съ рѫце въ джобоветѣ. Тя е скрила всичко въ себе си и то е получило най-фантастични очертания. Самитѣ улици като че ли сѫ нѣкакви ями, по които сѣнкитѣ бѣгаха назадъ съ всѣка крачка и после се губѣха. Уличнитѣ лампи пръскатъ слаба млѣчна свѣтлина съвършенно недостатъчна да види человѣкъ нѣщо. Той бързаше. Мъглата, следъ топлия салонъ му се стори студена, мокра, проникваща до самата кожа. Той се чуствуваше като да бѣ съблеченъ — безъ никаква дрѣха върху тѣлото си. Улицитѣ бѣха пусти. Току задъ него отъ тъмнината и мъглата се отдѣли сѣнка и закрачи подире му. Стѫпкитѣ чукаха по тротоара непосрѣдствено задъ него. Той ускори вървежа си, защото му бѣше студено, по следващиятъ го стори сѫщото. Стефановъ все още премѣташе откѫслеци отъ мисли въ главата си, когато безъ да ще до съзнанието му смѫтно стигна впечатлението, че нѣкой го следва на две три крачки само. Той неволно се обърна — тъкмо на време за да види една неопредѣлена фигура, тичаща почти подире му. — Може би, съмъ забравилъ нѣщо? — мина му бързо презъ умътъ. Но той не успѣ да си даде отчетъ за последващитѣ събития. Единъ човѣкъ съ нахлюпенъ каскетъ, се хвърли върху му съ викъ: „Умри подлецо“! Той отскочи изненаданъ назадъ, но въ следващия мигъ видѣ слабъ бръзъ блѣсъкъ и почувствува острието на забитъ въ гърдитѣ си ножъ. Удара бѣше силенъ, но благодарение крачката, която навреме направи назадъ и тевтерчетата и многото книги, които по навикъ носѣше въ джобътъ си, му направи само една повръхностна рана, болката на която дори въ първиятъ моментъ много слабо се почуствува. — Не съмъ подлецъ, нито пъкъ бихъ искалъ да мра, — каза той, като зграби нападателя и му изви рѫката. Последния, дишащъ тежко, скърцаше съ зѫби отъ ядъ, но най после обезсиленъ, изтърва ножътъ на тротоара. Стефановъ го настѫпи и после бързо вдигна. Това бѣше порядъчна кама. Той я втикна съ острието нагоре въ джобътъ си като сѫщевременно продължаваше да го държи. Сѣщаше една, жилава, но още юношеска рѫка въ своята. Тя нервно потръпваше. — Хайде, викай стражарь, какво чакашъ? — каза му съ хрипкавъ гласъ хванатия, — като дишаше тежко. — И азъ ти стигамъ, — каза Стефановъ, усѣщашъ се много по силенъ отъ него. — Не мога ти видя лицето, но струва ми се, че не си апашъ. — Апашъ си ти, безсъвестнико, азъ само отмъщавамъ, — каза му бързо хванатия, като неочаквано се помѫчи да се изскубне отъ рѫцетѣ му. Стефановъ го хвана по здраво. — Нѣма да се измъкнешъ — не се и опитвай. За какъвъ бѣсъ ще ми отмѫщавашъ ти мене? Какво съмъ ти направилъ? — И питашъ още какво си ми направилъ? Или, може би, ти имашъ тъй много случаи, че вече ги забравяшъ? Азъ съмъ Асенъ Георгиевъ — Георгиевъ отъ Сливенъ. Още ли не можешъ си спомни? — Не, положително нищо не си спомнямъ! — Да, защото, навѣрно, имашъ още малко срамъ. Не виждамъ дали поне се червишъ като лъжешъ. Азъ съмъ синъ на Георгиевъ, стария учитель Георгиевъ, когото знаятъ всички, а ти най добре, защото му продаде кѫщата. Сѣти ли се, безочливецо? — За кого ме смѣташъ ти, приятелю? — попита бързо Стефановъ. — За най-голѣмиятъ безчестникъ въ България — отговори му ядно запитаниятъ. — Стига си се подигравалъ съ менъ, предай ме на стражаря и си гледай работата. Нѣкой другъ по щастливъ отъ мене ще отърве свѣта отъ такова чудовище като тебъ. — Слушай, Асене — каза му кротко Стефановъ, за когото бѣше вече ясно, че той е жертва на недоразумение. — Ти имашъ грѣшка. Навѣрно, ме вземашъ за нѣкой другъ. — Разправяй, подлецо. Азъ три дни какъ разпитвамъ и зная кой си. Зная, че отивашъ при своитѣ помощници хайдути въ клубътъ си всѣка вечерь въ 10 часа. Разбра ли сега, че не можешъ да ме измамишъ? Напраздно ще се мѫчишъ да ме заблудишъ. Може би, дявола ти помогна да се отървешъ отъ менъ. Не напраздно си ортакъ съ него, но не мисли, че би могълъ, да ме измамишъ. Не се подигравай повече. Или ти прави удоволствие да си играешъ, подлецо, като съ хваната мишка? — Ти говоришъ глупости, Асене, ти ме смѣсвашъ съ человѣкъ, съ когото азъ нѣмамъ нищо общо. Ти, навѣрно, ме мислишъ за Станиславъ Павловъ бившъ министъръ? — Азъ те мисля за този, който си. Не се подигравай съ менъ, извикай стражаръ и ме остави. — Асене, — поведе го той по близо до уличната лампа и на разсѣената свѣтлина му показа лицето си — вижъ азъ ли съмъ Поповъ? Самиятъ Стефановъ гледаше едно енергично младежко лице на около 18-годишенъ момъкъ, съ едва наболи мустаци. Чертитѣ му бѣха извънредно правилни, дори красиви, ако не бѣше тъй бледенъ. Дребни капки отъ мъглата бѣха обнизали малкитѣ му мустаци и коса и блѣскаха на свѣтлината. — Е кажи де, азъ ли съмъ този, за който ме мислишъ? Асенъ гледаше тия черни голѣми открити очи, въ които имаше повече приветливость, отколкото злоба и пръвъ пѫть като че ли се поколеба въ себе си. Предъ него стоеше човѣкъ много по младъ, отколкото се надѣваше. — Азъ не го познавамъ. Никога не съмъ го виждалъ, — каза низко той и пакъ го загледа. — Мислишъ ли че съмъ азъ? — попита го кротко Стефановъ — Азъ съмъ съвсемъ другъ човѣкъ — и той се назова — Какви кѫщи мога да взема азъ — единъ бѣднякъ, който едва има стаичка да се прибере въ това лошо време. Асенъ го гледаше вторачено и мигаше бърже бърже. — Значи не сте Поповъ, но менъ ми казаха. ... и ти излѣзе точно по сѫщото време.... — Една случайность! — Не, ти и не изглежда да приличашъ на него. Азъ никога не съмъ го виждалъ, но ми казаха че ималъ брадичка. — Да има. И той е много по старъ отъ мене. — Вѣрно, вий сте още младъ човѣкъ — и той го гледаше безъ да може да си махне очитѣ. После той протегна и другата си рѫка, хвана неговитѣ рѫце и му каза съ развълнуванъ гласъ: — Господине, простете ми. Предайте ме на полицията, но не ми се сърдете. Азъ съвсемъ така, безъ да ща... и, може би, дълбоко ви ранихъ, простете ми — и той се сведе, безъ да успѣе да му попречи Стефановъ, му целуна рѫка — повѣрвайте ми... — Какво правишъ ти Асене? — кротко но укорително го предупреди той — азъ разбрахъ, че ти си жертва на една случайность, както и азъ. — Ахъ, ако знаете какво съмъ преживѣлъ въ тия нѣколко дни, — каза Асенъ съ разтреперанъ гласъ и неочаквано за Стефановъ а, може би, и за себе си, зарида. Стефановъ му прибра главата близо до своето рамо. — Успокой се де, успокой се, — думаше му той. Хайде ела съ менъ. Асенъ вървѣше машинално и ридаеше като малко дете. До ѫгъла на Военния-клубъ той се спрѣ, поуспокои го малко и чакъ когато тръгна, усети болка въ лѣвата си страна. Той се отби въ аптеката на близо. Младото момиче, което замѣстваше аптекаря, се доста смути, когато видя голѣмото кърваво петно по ризата на Стефановъ. То бързо извика легналия си вече аптекарь. Съ треперящи рѫце му помагаше Асенъ, блѣдъ, съ стиснати зѫби. Раната бѣше не особено дълбока, но доста голѣма. Кръвь бѣше изтекло много. Стефановъ превързанъ вече, чувствуваше че го побиватъ тръпки. — Да викаме ли файтонъ? — попита аптекаря. — А не, азъ мисля и така би могли, — и тъкмо тогава усети, че краката умекватъ, а свѣтлината се губи, бѣга нѣкѫде въ далечината. Аптекаря и Асенъ го подхванаха. Скоро той дойде на себе си и, усмихвайки се виновно, стана. Аптекаря пакъ настоя за файтонъ. Асенъ искаше да отиде, но Стефановъ не се съгласи. Хваналъ го подъ рѫка, Асенъ го поведе изъ мъглата. Тѣ вървѣха мълчаливо, всѣки вдаденъ въ своитѣ мисли. А, може би, и защото достатъчно го бoлѣше раната. Асенъ потърпваше отъ време на време цѣлъ. Имаше моменти, когато му се искаше да го пустне и да избѣга въ първата близка улица — но това бѣха само моменти. Въ другото време той се притискаше до рѫката му, като да бѣ му нѣщо скѫпо, свое. Тѣ вървѣха доста изъ улицитѣ, цапаха изъ кальта. Трамваитѣ бѣха спрѣли вече, а Стефановъ живѣеше въ единъ отъ крайнитѣ квартали. Когато наближи голѣмата кѫща съ многото прозорци, той му я посочи отъ далечъ: — Тамъ живѣя. — Много далечъ, — каза Асенъ. — Има трамвай, — и тѣ се закачваха по нейнитѣ мръсни и криви неосветени стълби. Когато бѣха горе, Асенъ видѣ дълъгъ коридоръ на дъното съ една свѣтяща лампа. Вратитѣ на стаитѣ бѣха една срещу друга, като въ нѣкой хотелъ. Най-разнообразни звукове се носѣха отъ всѣкѫде. Изглежда, че тукъ бѣха най-различни хора, събрани отъ нѣмотията и случая. Стефановъ отключи своята стая. Остъръ дѫхъ на нѣкакви химикали и непровѣтрена спалня ги посрещна още при вратата. Картички, репродукции отъ картини, бѣха наредени съ вкусъ по стенитѣ. Макаръ и да имаше безпорядъкъ тукъ тамъ, той не бѣше неприятенъ. Стефановъ се съблече и тутакси отиде при печката. — Азъ ще я запаля, — каза му Асенъ, — ти седни и си почини. И, когато следъ нѣколко минути печката заприказва на своя тайнственъ езикъ, който напомня далечнитѣ страни и чудни приказки, тѣ седѣха единъ срещу другъ и Асенъ му говорѣше своята неволя. Нѣкога баща му водѣлъ дѣло съ своятъ братъ — богатъ човѣкъ — за бащината си кѫща, въ която тѣ живѣели. Било преди доста години. Адвокатътъ му билъ сѫщия тоя Станиславъ Поповъ, тогава въ Свищовъ. Познати били — за по-ефтино, на приятелски начала ужъ, го упълномощилъ да води процеса. Отъ сѫдилище въ сѫдилище се разтакали, а разноскитѣ по дѣлото растели. Баща му, заетъ съ своето училище, непрактиченъ човѣкъ, подписвалъ полици на своя адвокатъ вмѣсто пари и все се надявалъ, че единъ день ще му се изплати. Дѣлото спечелили, кѫщата останала на баща му, но адвоката започналъ ново — за своитѣ пари, награда за адвокатството му. Бащата се влачилъ по сѫда, охкалъ, събиралъ пари на заемъ, продавалъ каквото може да се продава, докато единъ день легналъ на леглото за да не стане вече. — И тия малко пари, които имахме закѫтани отъ майка ни за черни дни, отидоха по погребението. Ний сме петь деца. Азъ съмъ най-голѣмиятъ въ осми класъ — другитѣ сѫ все по-малки, две сестри имамъ. И тѣ сѫ ученички. Какво сѫ се сѫдили какво сѫ правили, ний децата не знаехме. Гледахме си училището, но червенитѣ очи на майка ни и безсънието на баща ни говорѣха, че въ нашия животъ си е свила гнѣздо една страшна змия. Преди нѣколко дена само — насъ ни изхвърлиха отъ кѫщи. Отъ кѫщата, на която помня всѣко кѫтче, около стенитѣ на която азъ и моитѣ братчета сме се учили да ходимъ! Взимаше я адвоката, който нѣкога бѣше защитавалъ дѣлото да спечелимъ сѫщата тая кѫща! Той бѣше нѣкѫде, неизвестенъ намъ човѣкъ въ далечината, тукъ въ София — но рѫцетѣ му стигнаха чакъ тамъ, въ нашия градъ и бѣха достатъчно силни за да ни изхвърлятъ на улицата... Плачоветѣ на майка ни, молбитѣ ѝ не помогнаха нищо. Ний нѣмахме къмъ кого да се обърнемъ. Вуйчо бѣше ни забравилъ отдавна, а поради дѣлото не искаше и да ни види. Насила дойдоха да ни изхвърлятъ вещитѣ отъ кѫщата. Азъ гледахъ това, като нѣкакъвъ сънь — тъй ми се струваше невъзможно! Но, когато видѣхъ книгитѣ на баща ми да ги хвърлятъ отъ прозореца долу на двора и вѣтъра да носи листята имъ по земята, тия сѫщитѣ листове, надъ които азъ съмъ запомнилъ баща си отъ години да прекарва своитѣ нощи, то не зная какво стана съ менъ. За насъ си казватъ, че имаме люта кръвь хайдушка — дѣдо ми е обесенъ отъ турцитѣ всрѣдъ Сливенъ, като хайдутинъ, — скочилъ съмъ, билъ съмъ стражара, скѫсалъ съмъ му всичко, което съмъ уловилъ, съборилъ съмъ отъ стълбата долу пристава, издралъ съмъ очитѣ на единъ отъ учителитѣ си, който случайно минавалъ и се отбилъ ужъ да ни разтърве. Ний се намѣрихме на улицата. Менъ ме изключиха сега, въ последната ми година, когато трѣбваше да свърша гимназия, а на това отгоре ме затвориха въ участъка, докато направили не зная какво си следствие, — а, може би. А да ме сплашатъ. Но азъ още презъ нощьта избѣгавъ, вземахъ трена и дойдохъ тука. Никога по рано не съмъ идвалъ, но по пѫтя разпитвахъ достатъчно всѣки, който можеше да ме опѫти. Азъ имахъ остра кама, останала ми възпоменание отъ дѣдо ми. Той стана и Стефановъ му посочи палтото си. Асенъ я измъкна отъ джебътъ. — Тя е чудно хубаво орѫжие — гледаше той блѣскавото ѝ острие на свѣтлината. — Съ нея азъ се канѣхъ да платя на Станиславъ Поповъ. Вий нали ще ми простите и не ще ми се сърдите никога за това мое неволно престѫпление? Стефановъ слушаше, облегнатъ на масата си, като че ли му разказваха нѣкаква приказка. Той мълчеше още. Асенъ го погледна съ тревога. — Не ми се сърдите, азъ зная, но кажете ми го Ще оздравѣе скоро всичко и вий ще забравите, — приказваше смутено Асенъ. — Бѫди спокоенъ, азъ вече го забравихъ, но мисля за друго. — Колко детински ти си погледналъ на всичко и колко бърже си решилъ... Но ти ще бѫдешъ вече умно момче и ще забравишъ всички тия глупости. Асенъ стана: — Кое наричате вие глупости? — запита той и гласътъ му слабо трепереше. — Ами това, цѣлата тая постѫпка, да тръгнешъ да убивашъ човѣкъ, когото не познавашъ и който може би съвсемъ не е виновенъ. — Ахъ, — изхриптѣ Асенъ, като се намѣри съ единъ скокъ до него, — ти си змия! И ти си отъ неговото гнѣздо усойница, но не ще ме излъжешъ втори пѫтъ! Днесъ азъ ще свърша съ тебе, утре вечерь съ него. И той замахна съ страшна сила върху му. Съвсемъ неочакващъ това, Стефановъ вдигна безпомощно рѫце да се защити отъ удара и усети какъ острието потъна въ мускулитѣ на една отъ тѣхъ. — Ти си лудъ! — крѣсна той треперящъ и бледенъ, отдръпналъ се задъ масата си. — Ти си неговъ слуга, мерзавецо, но азъ не ще те оставя да ме издадешъ, — ръмжеше Асенъ, а на устнитѣ му бѣ излѣзла бѣла пѣна, Очитѣ му блестѣха тъй страшно, че Стефановъ мислѣше наистина, че на среща му е лудъ човѣкъ. — Та, азъ ако искахъ да те издавамъ или арестувамъ щѣхъ да направя това по-рано, а не щѣхъ да те доведа тукъ въ кѫщата си, безумецо. — Все пакъ ти ще умрешъ, защото си неговъ човѣкъ, а азъ клетва съмъ далъ, че ще свърша съ него и съ всички негови — които ще да сѫ. — Ти си лудъ, нищо повече, — думаше му бледенъ, треперящъ отъ ядъ и вълнение Стефановъ... Кръвьта течеше отъ прорѣзания рѫкавъ на дрѣхата, върху която се бѣше образувало голѣмо черно петно и капѣше на пода. Асенъ пристѫпяше като бѣсно животно съ накървавени очи. Стефановъ гледаше безпомощно наоколо си. Нѣкой похлопа неочаквано на вратата. Трепнаха и двамата. — Влѣзъ, — каза съ засъхналъ едва чутъ гласъ Стефановъ. Асенъ отскочи на страна до печката и скри камата задъ гърба. Влѣзе висока руса жена съ хлътнали очи и следи на нѣкогашна хубость. — Извинете, господинъ Стефановъ, — азъ и по рано идвахъ, но не бѣхте се върнали още. На мѫжътъ ми му е пакъ лошо и той моли да го прегледате. Има силно главоболие, а не е говорилъ много. Но вий имате гости, извинете, — спрѣ се тя сконфузено, извинете. — Това е ... мой братовчедъ, — каза съ слабъ гласъ Стефановъ — азъ ей сега — и той поиска да пристѫпи напредъ, но се залюля, направи неувѣрена крачка, разпери рѫце, като да се мѫчеше да се хване въ нѣщо невидимо — и се сгромоляса до самата маса. — Боже, — писна жената, плѣсвайки рѫце,—какво е това? — и тя се наведе надъ него. — Да го туримъ на кревата,—каза смутено Асенъ, като се приближи да ѝ помогне. — Кръвь! — Той е умрѣлъ, — крѣсна тя още посилно и захлюпи очи надъ него. Асенъ се изправи и загледа, като безуменъ, наоколо си. Стаята се изпълни бързо съ най-разнообразни хора, които говорѣха нѣщо и рѫкомахаха. Той не можеше да разбере нищо и мълчеше. Нѣкой го хвана и повлече на нѣкѫде. Той тръгна машинално...
  11. Въ салона на бившия министъръ Д-ръ Петко Тодоровъ, редактора на ежедневника „Борба“, не искаше да го пусне по никакъвъ начинъ. — И безъ това зная, че нѣмашъ никаква работа — теглѣше го той за рѫката. — Ела тая вечерь ще чуешъ и видишъ интересни работи. Току що ми телефонираха, че заседанието преди единъ часъ е временно прекѫснато, поради неговата речь. Скоро вѣрвамъ ще се върне и самия той, и тогава ще те представя. Нищо по-лесно отъ това. Ти самъ ще му говоришъ за брата си. Той по-добре ще изслуша тебе, отколкото, ако азъ му кажа... Ти по-добре ще го освѣтлишъ. — Много ми е неловко — каза Стефановъ и се спрѣ въ нерешителность. — Чуденъ човѣкъ си! Въ салона му винаги ще намѣришъ най-разнообразни хора. Тамъ за всѣкиго е свободно. Нѣма и да почувствувашъ, че си на чуждо мѣсто. Тамъ всички сѫ, като у дома си. Ти си много смѣшенъ човѣкъ — съвсемъ си подивѣлъ въ твоята дрогерия... Едно време бѣше по-свѣсно момче. И той, като го хвана по-здраво подъ рѫка, тръгна. Когато влѣзоха въ голѣмия, богато мобилиранъ салонъ, тѣ го намѣриха почти пъленъ съ най-разнообразна публика и съ въздухъ, посивѣлъ отъ много тютюновъ пушекъ. Поповъ още не бѣше се върналъ, но имаше толкова много други лица, че Стефановъ се смути прѣкомѣрно. По природа свитичъкъ, той бѣ отвикналъ отдавна отъ многолюдието, а тая шарена шумна тълпа, която се движеше, приказваше високо, мѣстѣше столове и пѣеше тананикаше на малки и голѣми групички въ огромния салонъ, въ когото блѣстѣха разкошни полюлеи го поставиха въ недоумѣние. Нему му се струваше, че за нищо на свѣта той не би могълъ да разбере кой кому е на гости, — тъй свободно всѣки се движеше тамъ. Тодоровъ го хвана за рѫката и повлече между другитѣ. Той се кланяше на една и друга страна, препорѫчваше го, даваше мнение, което се възприемаше или шумно отхвърляше и заминаваше по-нататъкъ. Въ единия ѫгълъ, при една по-голѣма групичка, той го пустна и самъ тръгна напредъ. Върху една кушетка, полулежеше малко пълничка, но още твърде млада госпожа, на която хубостьта бѣ тъй необикновенна, че прикова погледа му и той като че ли съвършенно забрави кѫде е. Тодоровъ пристѫпи и целувна рѫката ѝ, като веднага следъ това го представи. Стефановъ, цѣлъ почервенѣлъ, се наведе надъ тая топла, мека, лъхаща парфюмъ и обкичена съ много пръстени рѫка и полусъзнателно, съ шумящи уши отъ нахлулата кръвь, целувна машинално. Голѣмитѣ му кѫдрави коси се разпиляха надъ очитѣ му и дори коснаха до рѫката ѝ. Тя го изгледа. — Значи съгражданинъ сте на господинъ Тодоровъ? Приятно ми е, господине. Бѫдете както у дома си. Тукъ всички сѫ така, — махна тя широко рѫка. И, наистина, никой не се чувстваше чуждъ тукъ. На ниски кушетки около нея, седѣха мнозина. Едни отъ тѣхъ спорѣха нѣщо, други облѣгнали се на нейната кушетка, като че тя имъ бѣ сестра или жена, говорѣха съ нея. Въ единия ѫгълъ на салона заобиколени съ достатъчно публика пѣеше нѣщо младъ офицеръ, акомпаниранъ на пияно отъ елегантна, цѣла въ синьо облекло, госпожица. Близо до единъ прозорецъ бръснатъ младежъ съ високо, бѣло чело и провисналъ кичоръ коси, акордираше цигулка, дигналъ я до самия ухото си. Малъкъ гърбавъ човѣкъ се суетѣше около него и постоянно нѣщо му говорѣше, на което като че ли другия нито обръщаше внимание. Нѣкои отъ присѫтствующитѣ се разхождаха, а други четѣха вестници, като да бѣха въ нѣкое кафене. Близо до вратата двама възрастни хора въ провинциално облѣкло и калпаци на колѣнетѣ си, седнали на два стола, бѣха се заговорили нѣщо, премѣтайки броеницитѣ си най-спокойно, като отъ време на време хвърляха бързи погледи на страни. Тодоровъ, наведенъ надъ ухото на Стефановъ му шепнѣше имената на околнитѣ и последния съ очудване се взираше въ тѣхъ, защото това бѣха все личности отъ цвѣта на обществото на столицата. Други — той самия познаваше по лице отдавна, но никога не бѣ говорилъ съ тѣхъ. Около домакинята, гдето тѣ бѣха седнали, се редѣха лица, между които той позна двама видни писатели и единъ художникъ. Още не бѣше се опомнилъ и свикналъ съ обстановката наоколо, когато трѣбваше да отговаря на първия въпросъ, съ който го удостоиха. — Не, госпожо, не съмъ студентъ. Отъ една година вече какъ съмъ свършилъ химия и сега съмъ въ една дрогерия — временно — и той пакъ усети, че се изчервява цѣлия. Тѣзи съединени вежди и голѣми черни очи, които го гледаха и горѣха, го правѣха да се чувствува немощенъ и малъкъ, като нѣкое изгубено всредъ града дете. — Харесва ли ви нашиятъ шаренъ свѣтъ? — усмихна се тя. — Видите ли, госпожо, той ми се струва тъй разнообразенъ, че навѣрно е удоволствие да бѫде човѣкъ между него. — Ахъ, напраздно мислите така, господинъ Стефановъ — той е само шаренъ, а при това скученъ — охъ, какъ скученъ!.. — Нима е възможно това, госпожо? Азъ виждамъ на около хора известни, като духовити, а Вие казвате, че скучаете. Необяснимо ми е просто. — Нима? Види се Вие едно не знаете: нѣма по скучни хора отъ писателитѣ и художницитѣ — тѣ казватъ всичко хубаво въ своитѣ страници и платна, а за околнитѣ остваятъ само скучнитѣ, прозаични разговори, които тъй много дотѣгатъ... Но вий нали ще сте тукъ, ще видите. Млъкнаха всички. Стефановъ изгледа виновно наоколо си, като съжеляваше за започнатия разговоръ, който взе такова неочаквано направление. Лицата на околнитѣ бѣха съвсемъ безучастни. — Маня — каза полулежащъ до краката ѝ писателя Добревъ, който бѣше си сложилъ главата до самитѣ ѝ колѣне и я гледаше презъ глава — Маня, ти си хубава, като сирена и нежна като тихъ вѣтрецъ на пролѣтна вечерь. Маня, очитѣ ти да възпѣя думи не биха ми стигнали... — Мълчете тогава! — Маня, гласътъ ти да наподобя — сазъ стоструненъ не би ми стигналъ. Душата си да изкажа, пѣсень дълга, като вѣчность, бихъ ти пѣлъ и пакъ нищо не би чула! — Мълчи. Не знаешъ да пѣешъ! — Ще напиша, Маня — ще напиша ... драма, Маня. И въ нея ще разправя за онзи мѫжъ, който влюбенъ въ една звезда, умрѣлъ отъ купнежъ. — Нѣма да напишешъ нищо, защото си мързеливъ — само говоришъ. — Ще напиша, Манечке. — Навѣрно идното столѣтие. — Ти си лоша тази вечерь, Манечке, много си лоша. — Нима? Даже и туй е старо, което сега ми казвашъ. Всичко това Вий сте ми казвали и говорили... Нѣщо друго да чуя, прѣсно, ново, — инакъ отъ скука ща умремъ. — Ахъ, почитаема госпожо — обади се нѣкой надъ самото ухо на Стефановъ — нима Вий мислите че ний ще допуснемъ това? Само да искате... Или ще кажете — какво ново отъ търговецъ. — А не, господинъ Хайляковъ, напротивъ. Вий понѣкога чудно сте духовитъ... въ вашата глупость. — Моля, госпожо, Вий ме обиждате. Азъ искахъ да Ви кажа новость като търговецъ ... — Кой е търговецъ? — дигна глава чорлаво момче съ продълговато бръснато лице. Стефановъ позна известния художникъ Райковъ, който до сега се задоволяваше да пуши мълчаливо и да пуща крѫгчета въ въздуха — ти ли си търговецъ? — Азъ, господине, да, азъ съмъ зарегистрована фирма „Хайляковъ и синъ“. Това съмъ азъ. — И петь пѫти да я зарегистровашъ, все пакъ товаръ сѣно на две магарета не можешъ раздѣли. — Райковъ, бѫди спокоенъ, азъ ще му помогна да отдѣли прилична часть и за васъ отъ него — каза му Маня. — Благодаря много, госпожо. И особенно ще ми е приятно, ако ми направите компания въ яденето му. Стефановъ очакваше да види гнѣвни лица или погледи — напротивъ тия думи се размѣняха, като да бѣха най-обикновени и никой не даде дори знакъ че се е разсърдилъ. Наточели въ всички душитѣ бѣха преситени на всичко и само тия слова можеха да стигнатъ до тѣхъ — обикновеннитѣ ги поглъщаше самата срѣда. Това го направи по смѣлъ. Разбра и защо се обърна тя къмъ него още отъ самото начало — навѣрно всички теми бѣха отдавна третирани и дотегнали. — Всѣка вечерь ли е така пъстро у васъ? — попита той възползуванъ отъ настаналата малка пауза. — Нима вий намирате, че тукъ е пъстро? Това е защото присѫствувате за първи пѫть. Следъ нѣколко дена всичко ще ви се стори старо като Адама и ще изчезне всѣкаква хубость. Отъ него ще остане само скуката. Тукъ, въ васъ, господинъ Стефановъ, е всичко скучно. Хвърлете единъ свѣтликъ, единъ лѫчъ, една малка идейка, всрѣдъ толкова праздни глави. — Ахъ, госпожо, вие сте много жестока къмъ вашитѣ почитатели. Азъ, който нѣмамъ нито стотната часть отъ тѣхнитѣ дарби, треперя предъ мисъльта като какъ ли бихте ме окачествили мене самия? — Мислите ли, че съмъ несправедлива спрямо тѣхъ? Ни най-малко. Погледнете тогози господина. Това е писатель, вече стѫпилъ въ пѫтя на известностьта. И все пакъ е мързеливъ ужасно. Той знае само да ме възпѣва на думи, разбира се, които никога не ще запише и за това нищо не струватъ. Този е художникъ — нарисувалъ е сума нѣщо и иска да ме рисува. И рисувалъ ме е, но нито една отъ неговитѣ скици не струва нищо, защото билъ се премного „вдъхновявалъ“ отъ мене. А въ сѫщность, защото мисли съвсемъ друго, отколкото за своята рисунка. Ето — тоя господинъ поетъ е, но азъ никога не чухъ отъ него, освенъ за хубави вина, хубави крака на госпожици... Той никога дори не ми е казалъ, че съмъ хубава. Това е пъкъ критикъ. Пази Боже да паднешъ на зѫбитѣ му! Човѣкъ изѣлъ още съ рождението си всичко добро въ своята натура — въ него вмѣсто сърдце има една голѣма злъчка, затова изглежда така жълто-зеленъ. Тамъ онова офицерче — посочи тя съ носъ — да не мислишъ, че за менъ е седнало тукъ. Гледай го какъ не откройва очи отъ пианистката. А тия другитѣ отсамъ, това е публиката — тя е още по-отвратителна. Особено вашиятъ приятель Тодоровъ. Той никога не противоречи, ужасенъ човѣкъ просто. Тя говорѣше бавно, умѣрено, а гласътъ ѝ малко носовъ, звучеше понѣкога съ грѫдни ноти, които караха нѣщо да тръпне въ душата на Стефановъ. Той никога не бѣше чувалъ подобно нѣщо и тона тъй го увличаше, че дори пропущаше да вниква въ това, което му разправяше. А всички тия, за които се говорѣше, седѣха или полулежаха на скѫпия килимъ или възглавници и низки кушетки, срѣдъ които се издигаше Маня, като жрица, тъй спокойни, съ такива сънливи погледи, като че ли това не се касаеше за тѣхъ, а до нѣкой отсѫствующи. Говорейки, тя отхвърляше малки игриви коси. Тогава широкиятъ ѝ рѫкавъ се отмѣташе почти до рамото и позволяваше да се види бѣла, като изваена, красива рѫка, надъ лакета, на която се намираше широка, по източна направа масивна златна гривна. — И все пакъ вий, госпожо, сте щастливата да бѫдете заобиколена съ избранници на Бога, къмъ които Той е билъ по-щедъръ отколкото къмъ другитѣ. — Избранници на Бога ли? — каза тя. — Нима вий вѣрвате въ Бога? Стефановъ се смути много. Той не очакваше да бѫде атакуванъ отъ тая страна. — Да, госпожо, каза тихо той, азъ вѣрвамъ въ Бога. — Ето това е оригинално. Интелегентенъ човѣкъ и да вѣрва въ Бога! Чудно е даже. Но навѣрно вий се шегувате, господинъ Стефановъ? — Ни най-малко, госпожо. — Тогава вий сте проспали единъ цѣлъ вѣкъ, — каза Райковъ и заизпуща пакъ крѫгчета пушекъ. — Интересно изкопаемо. Жалко, че нѣма нѣкой геологъ да го класифицира, — каза поета Иордановъ, безъ да снеме погледа си отъ тавана, кѫдето, пушейки, се бѣ загледалъ. — Кѫде намирате вий мѣсто за вашиятъ Богъ, господинъ Стефановъ, въ днешния свѣтъ? Менъ ми се струва, че той е най-излишната и най-несполучливата идея на человѣчеството. Чудно ми е че вий, човѣкъ на науката, химикъ, още можете да се придържате въ предрасѫдъци. Ето, тукъ цѣлата компания е напълно съгласна съ менъ. Но все ми се иска да вѣрвамъ, че вий само току така повдигнахте този въпросъ, безъ сериозно убеждение. — Вѣрно, госпожо, че въпроса само случайно подигнахъ, но вѣрата ми въ Бога не е случайна. Азъ не бихъ могълъ да ви кажа нѣщо особено, но азъ имамъ другарь, случаенъ другарь, съ който много пѫти сме говорили върху тая тема, стара като самия свѣтъ. — Умрѣла даже отдавна, — обади се нѣкой. — Не за всички! Нѣкои го изгледаха съ любопитство, други си обърнаха гърба, като да искаха да изразятъ съ това всичкото презрение, което една подобна безинтересна тема извикваше въ тѣхъ. Само Маня, може би, наскучала се достатъчно, или пъкъ жадна за какъвто и да е разговоръ, или поради новотата на красивата фигура на Стефановъ, бѣ по-внимателна. — Я, кажете ми, наистина, где намирате вий мѣсто за вашиятъ Богъ въ днешниятъ свѣтъ? — повтори тя въпроса си и полустана, — азъ бихъ била любопитна да Ви чуя. — Госпожо, тежка задача ми се падна. Азъ тъй, малко умѣя да говоря — па и мислилъ ли съмъ, че ще бѫдатъ подложени на такъвъ изпитъ моитѣ религиозни чувства? — Ахъ, извинете, г-нъ Стефановъ, ако ви е неприятно, но менъ ме интересува да чуя нѣщо по-друго, отколкото съмъ слушала всѣки день. Вий сте човѣкъ на науката... — Охъ, госпожо, какво голѣмо име за това малко, което зная азъ отъ науката... — Много сте скроменъ, господинъ Стефановъ. Хора съ много по-малки знания отъ васъ дигатъ шумъ десеторно повече. Кажете ми две думи на положителенъ човѣкъ, всрѣдъ тоя Содомъ и Гоморъ, който ме заобикаля. — Госпожо, да се отрича всичко — е най-лесно — така правятъ и децата. Тѣ затварятъ очи и казватъ: — нѣма нищо. Така прави и человѣчеството въ детинскитѣ си години. Но възрастниятъ, голѣмиятъ человѣкъ, иска да види и знае. И той търси. Търси науката, търси и душата. — Туй то — душата, — промърмори нѣкой. — Да, за менъ душата сѫществува. Когато сѫществува причината, сѫществува и следствието. Имаме ли следствието, сѫществува и причината. Това е законъ въ физиката, въ химията, въ логиката, въ самия свѣтъ. Нима свѣтътъ не е едно следствие отъ Първопричината? Ние се възхищаваме отъ една вазичка, отъ една статуетка, излепена отъ тленнитѣ рѫце на единъ склупторъ, а можемъ ли да отминемъ безъ внимание факта, когато отъ едно малко семенце се е дигналъ красивъ цвѣтъ, съ който сте се закичила и който, да се имитира нѣма сила, нито възможность? Ако вазата има творци, ако статуетката има свой майсторъ, нима всичко това, което ни заобикаля и чуди съ своитѣ сили, съ своята сложность, съ своята безграничность, е безъ творецъ — една случайность? — Природата, приятелю, природата — и случайностьта, — обади се нѣкой фамилиарно. — Въпросътъ не е въ името, а въ сѫщината. Ако въ рѫцетѣ на една маймуна попадне часовникъ, тя ще гледа неговитѣ колелца и макаръ нищо да не разбира отъ него, не ще се поколебае нито минута да го нарече безмислица. — Браво, господинъ Стефановъ, — каза Маня, която бѣше отбола отъ гърдитѣ си теменужкитѣ, съ които по-рано бѣ се закичила и ги гледаше сега. — Наистина, кой художникъ може да нарисува тъй тънко боитѣ, коя парфюмерия би направила отъ малко пръстъ, бои и слънчеви лѫчи тоя хубавъ мирисъ? — Сега не, но подиръ години и това ще бѫде направено, както отъ пръстьта правятъ рубини посредствомъ електричеството, — обади се единъ строгъ навѫсенъ господинъ, гимназиаленъ учитель, който презъ всичкото време на говоренето си заничаше ноктитѣ. — И дори ако го направимъ, — подзе Стефановъ, поласканъ отъ похвалата и погледа, който Маня му прати — все пакъ ние не ще сторимъ нищо друго, освенъ това, което прави селския грънчаръ — да подражава на великия склупторъ, когото е видѣлъ въ града. А тоя великъ скулпторъ трѣбва да сѫществува, защото творението му — свѣта е предъ очитѣ ни. — Много старъ доводъ, — обади се сѫщиятъ учитель. — Азъ не зная никога една истина да е престанала да бѫде такава само защото е казана преди години, — парира го Стефановъ. — Вие сте духовитъ човѣкъ, — каза Маня и седна на кушетката за да бѫде тъкмо срещу него. — Така е, господинъ Николовъ. Истината си е Истина, макаръ и преди хиляда години да е казана. Но какъ мислите Вие, господинъ Стефановъ, ако Господъ е творецъ на свѣта, и тъй всесиленъ, не намирате ли го че е лошъ майсторъ? Я погледнете колко несъвършенства има въ тоя свѣтъ. Колко злини се срещатъ на всѣка крачка. Нима Той, Всесилниятъ, би ги търпѣлъ, ако можеше да ги премахне? Ако ги търпи, какъвъ Богъ е той? Тѣ сѫ по силни отъ него. Той не е всемогѫщъ. Или пъкъ е всемогѫщъ, но не добъръ. — Госпожо, ако вие почнете да садите своята градина, да разкопавате лехитѣ, въ които ще израстнатъ хубавитѣ цвѣтя, съ които сте се закичили или пъкъ, когато нѣкой земледелецъ оре цѣлината, за да хвърли въ нея житото, което ще изхрани толкова хора — мисли ли той, или вий, за тия мравуняци, които ще обърне и разруши? Нима мравкитѣ не сѫ събирали съ дни неуморна работа свойтѣ малки съкровища? Бихте ли се отказали само заради тѣхъ да не изпълните вашиятъ си планъ? Не вѣрвамъ. — Оригинално сравнение, господинъ Стефановъ. Признавамъ, че ме озадачате, но все пакъ знаете, казватъ — comparaison n’est pas raison. — Това е една пословица, госпожо, която, може би, е вѣрна за нѣкѫде, но не за всѣкѫде. Аналогията е форма на нашата логика, както всѣка друга и има факти, които се схващатъ по лесно чрезъ нея, отколкото съ всѣко друго обяснение, затова си и послужихъ съ нея. Киселото млѣко, което всѣки отъ насъ яде, е една срѣда, въ която се раждатъ и умиратъ милиони малки организми, които вкисватъ прѣсното млѣко — и все пакъ ний не помисляме дали тѣ ще бѫдатъ тъкмо тъй щастливи, ако ги изядемъ. — Нима тия бактерии и нии сме едно и сѫщо?! Господинъ Вълнаровъ, пресѣче се тя неочаквано — я моля подсетете Васева, че е ученичка дошла на гости, а господинъ Паунковъ — че тукъ не е Борисовата градина — Извинете — обърна се тя къмъ Стефановъ — азъ съмъ и домакиня, трѣбва да внимавамъ. Вълнаровъ стана неохотно, марморейки нѣщо подъ носъ и се запѫти къмъ прозореца, дето полузатулени стояха високъ капитанъ и хубаво, тънко, русокосо момиче, почти полупрегърнати. Той имъ каза нѣщо. Момичето, което при приближаването му бѣше се отдръпнало на страна, сега наведе съвършенно глава. Капитанътъ, напротивъ, вдигна погледъ презъ рамото на учителя и като срещна тоя на Маня, направи ѝ безгрижно жестъ съ рѫка, на което тя заклати заканително глава. Той се усмихна и се наведе пакъ надъ русата главица. Самия Вълнаровъ, се прозина, тури рѫце отзадъ и се заразхожда изъ салона бавно съ спокоенъ погледъ. — Продължете, господинъ Стефановъ, — каза му Маня и като взема отъ малката маса цигаритѣ поднесе нему като си взе и тя. — Госпожо, позволете — ми, помоли се той — това е такава неинтересна тема. — Напротивъ, сериозно ви твърдя, че азъ се живо интересувамъ. Тия ленивци безбожници толкова пѫти сѫ ми мазолили ушитѣ съ богухулни работи, че сега ми е удоволствие да чуя нѣщо хубаво, свѣтло. При това безъ да ви правя комплименти, вие не сте баналенъ въ защитата си, а това ми се харесва. Две черни очи обичамъ азъ, — запѣ черноокия момъкъ, който седѣше отъ страни до нея и когото бѣ нарекла любитель на виното. — Ивановъ, за Бога, млъкни сега, — пресѣче го тя, — азъ сериозно искамъ да слушамъ. — Ще Ви ангажирамъ мѣсто въ синодалната палата. Тамъ вѣрвамъ ще чуете даже повече отколкото ви трѣбва. — Простакъ, въ синодалната палата нищо нѣма. — Да прощавашъ, — обърна се той, — тамъ има чудесно вино. По миналата недѣля.... — Млъкни, остави сега твойтѣ нескончаеми истории за вино и жени... — И все пакъ тѣ сѫ всичкото, Маня, всичкото на свѣта. Ей тоя приятель, ако бѣше челъ библията, щѣше да знае какво казва царь Давидъ въ Еклизиаста — всичко е суета суетъ — само си похапни, повесели и хубави жени цѣлуни, това оставя. Друго всичко е суета суетъ и во вѣки вѣковъ, — запѣ той по попски маниеръ на края. — Тежко и горко на тоя царь, гдето ти го измисли и му натури толкова думи въ устата. Навѣрно, той е живѣлъ въ фантазията ти само. — Нѣма Богъ, защото не е имало и не ще има освенъ човѣшката глупость, облечена въ одежди многоцвѣтни и суета. Страхътъ отъ смъртьта е измислилъ Боговетѣ, а животътъ имъ казва „не“ на всичкитѣ суевѣрия человѣчески и безумия и вѣрвания. Маня, ти си едничкото божество, което признавамъ, — каза Райковъ и си сключи молитвенно предъ нея рѫце. — Тебъ пакъ сега какво те захапа? — запита Маня презрително. — Като кукла ти повтаряшъ все едно и сѫщо. — Все едно и сѫщо, Маня, защото животътъ е все единъ и сѫщи. И ти си предъ очитѣ ми, Маня, винаги и никога. Тебъ виждамъ, Маня, денемъ, тебъ виждамъ, Маня, на сънь — вездесѫща като нѣкой Богъ, всѣкога недостижима. Като статуя безъ милость, Маня... Азъ ще те извая, Маня, като утрешна заря възкръсваща отъ морето. Вѣтреца покривалото ти ще подига — сутриненъ мекъ вѣтрецъ едва полъхващъ. Коситѣ ти той ще развява... . — Млъкни! Ти си непоправимъ. Ще изваешъ — отъ какво!? — Ще те нарисувамъ, Маня... — Ами, колкото си ме нарисувалъ до сега. Не ми се слушатъ вече глупости, разбери. Тази вечерь азъ съмъ тѫжна и искамъ нѣщо сериозно да чуя. — Царицата е тѫжна, — каза тихо Добревъ и въ гласътъ му звучеше леха ирония, — да млъкнемъ ний недостойнитѣ, да покриемъ главата си съ пепель и ридаемъ при краката ѝ. — Това вече съмъ чувала и други пѫть отъ Васъ Добревъ, по добре ще направите да не го повтаряте. — Тогава приказка да Ви разправя. — Охъ, зная вашата приказка — въ нея ще има толкова мразъ, колкото и въ самия животъ.... Сребристъ, плачевенъ тонъ кънна въ салона. Пияното го засипа съ акорди, като че съборена отъ нейде лавина. Но ето дигна се тихо ридание, като на приближаващъ скитникъ, който моли за убежище. Цигулката говорѣше въ опитната рѫка на виртуоза. Тоя пъленъ съ недоизказани чувства звукъ, се усилваше като че ли безгранично. Ето вълнитѣ му заробиха всички около си въ едно необятно море, разлюляха ги и ги понесоха въ единъ далеченъ, безкраенъ ширъ, гдето нѣма нищо весело, нищо свѣтло. Сѣкашъ, смъртьта е привлѣкла душата презъ заречения отъ сѫдбата прагъ и тя наднича тамъ, гдето окото на човѣка не може да зърне. Тъй силно и безнадеждно е всичко. ! И, когато той свършва, всички въздишатъ съ нѣкакво облекчение. Стефановъ стои унесенъ. — Виждате ли какъ говори вѣчното, — каза Маня съ въздишка. — Голѣма работа, — се намѣси тутакси Райковъ, — да ти свири чуждо хубаво, всѣкой знае. Свое да видимъ какво има. Никой не му отговори. Като че ли ехото на звуковетѣ, които още запълваха ѫглитѣ на голѣмия салонъ, бѣше въ ушитѣ имъ и не имъ позволяваше да мислатъ нищо друго. — Вий, господине, плували ли сте нѣкога по море? — обади се гласъ задъ една отъ малкитѣ палми, които бѣха намѣстени около кушетката на Маня. Питаше блѣдъ человѣкъ съ пристиснати очи и остра брадичка. Косата му кѫсо остригана и срѣсана на горе се сребрѣше, но веждитѣ и мустацитѣ му бѣха поразително черни. Гласътъ му звучеше глухо и странно. Маня изненадано се обърна къмъ него. Тя не можа да си спомни дали другъ пѫть е виждала този човѣкъ, нито кой е. — Кого, мене ли питате, господине? — обърна се Райковъ къмъ него. — Да, васъ. — Веднъжъ само отъ Одеса до Варна. — Но морето бѣше тихо, нали? — Като всѣко море. — Затова и вий можете да говорите че, нѣма Богъ... Ако веднъжъ само чуехте гласътъ на разяреното море, вие никога вече не ще повторите това, което казахте тая вечерь. — Ахъ, моля ви се, да оставимъ тия религиозни въпроси. Взе да ми се струва, че мирише на тамянъ наоколо, — рече Райковъ недоволно и обърна гръбъ къмъ запитвача. Последния се дръпна тутакси малко назадъ и почти изчезна между клонищата на малкитѣ широколистни палмички. Стефановъ го изгледа, но можа да види само едно полузатворено око и блѣсъкъ на цигара, — Маня, ти вижда ли моята Софка, новиятъ ми моделъ? — И не искамъ да я видя. Кой знае каква непрокопсаница ще е пакъ. — Не, напраздно — Да, разбира се, напраздно. Като и предишната ти Мара, която.... Всичко въ салона млъкна. Маня, и заедно съ нея, всички наоколо дигнаха глава. При вратата, едва що влѣзналъ, Поповъ приказваше съ двамата провинциалисти, при което тѣ и двамата, като по нѣкакъвъ зговоръ, въртѣха и мачкаха калпаци въ рѫце. Той ги слушаше наклоненъ къмъ тѣхъ, а погледа му бѣгаше по всички краища въ салона. Въ настаналата сравнителна тишина дебелиятъ гласъ на говорящия се струваше смѣшенъ и неразбираемъ. Маня стана отъ мѣстото си и тръгна къмъ него. Той подаде рѫка на двамата, съ бързи крачки премина разстоянието до Маня и като ѝ целуна рѫка, хвана я и поведе къмъ групата ѝ. Тя бѣше въ сравнение съ него висока, величествена фигура, а той, макаръ и срѣденъ човѣкъ, се струваше нисъкъ, Крайно елегантното му облѣкло, правѣше фигурата му още по-миниатюрна. Тя търсѣше погледа му и, като го срещна, гледа го дълго мълчаливо. Това не бѣше само обичь на скоро женена, която гледаше презъ очитѣ ѝ — тя като че ли искаше да изпие мисъльта му, задаваше хиляди въпроси и искаше да получи отговоръ. Той ѝ кимна приветливо, като че ли отговаряше утвордително на тия питания, рѫкуваше се по редъ, като намираше да запита или каже нѣщо всѣкиму... Изведнъжъ той остави думата си на половина и като направи две бързи крачки, изправи се предъ високия, полускритъ между палмитѣ человѣкъ, пригърна го, целуна го въ устата и после, като му стисна съ две рѫце рѫката, гледаше го въ лице съ неизразимо доволство. Той го доведе предъ жена си. — Моятъ най добъръ нѣкогашенъ другарь Станимиръ Павловъ. Кога се върна? — Вчера. — И какъ намѣри домътъ ми? — Тукъ всички те знаятъ. По известенъ си, отколкото предполагахъ. — Кой те доведе? — Та нима трѣбва да ме доведе нѣкой? Азъ се промъкнахъ между толкова други... и прекарахъ чаканието много добре. — Ахъ, господинъ Павловъ, менъ ме е просто срамъ, че съмъ неглижирала най добриятъ приятель на мѫжътъ ми. — Напраздно безпокойство, мадамъ. — Колко години вече, Станимире? — Двадесетъ и една ще стори презъ февруарий. — Двадесетъ и една ли? Като че ли бѣше преди три дни... а бѣхме тогава осемнадесеть годишни босяци... Ти бѣше въ Канада, помня — после вече не се обади отъ никѫде. Мислѣхъ те умрѣлъ. Сега тъй неочаквано те видяхъ и изведнъжъ познахъ. Сѫщия си, не си се измѣнилъ никакъ. Малко си възмѫжалъ. — Старъ, речи. — Не по едъръ си станалъ. Все въ Канада ли бѣше? — Не, само три години, после въ Съединенитѣ щати, после въ Мексико, после пакъ въ Съединенитѣ щати... — И отъ тамъ идешъ? — О, не. Бѣхъ въ Африка — копахъ злато. После купувахъ маргаритъ въ Цейлонъ и въ островитѣ на Архипелага. Имахъ една малка история, за която трѣбваше да ходя въ Англия, върнахъ се пакъ на островитѣ, които напуснахъ преди седемь месеци. — Бога ми, ти си станалъ цѣлъ хаджия. И, навѣрно, милионеръ — гладѣше му той рѫката, на която блѣстѣха нѣколко пръстени съ едри скѫпоценни камъни. — Почти, — каза кратко той. — И още сте ергенъ? — запита го Маня. — Да, госпожо, ако не наречемъ жени всички тия сѫщества, съ които другаруваме временно по тия мѣста, дето живѣемъ. — Значи вий сте многоженецъ тогава! — очуди се тя. — Не, азъ имахъ всѣкога само по една. — И тазъ хубава! — плесна Маня рѫце, — а последната ви, навѣрно, е била негритянка. — Не, 18 годишна бѣше. — Не ме разбрахте, господинъ Павловъ. Искамъ да питамъ отъ какъвъ цвѣтъ бѣше? — Виждате ли, госпожо, азъ това никога нито гледамъ, нито помня. Азъ само зная годинитѣ имъ. Поне това, което тѣ ми казватъ за годинитѣ си. Поповъ се засмѣ: — Какъ ти се струва, Маня? Тя вдигна рамѣне смутена. Всички наоколо го гледаха съ преголѣмо любопитство. Тоя страненъ човѣкъ, който толкова дълго бѣше билъ между тѣхъ безъ да го видятъ, на които бѣха обърнали тъй малко внимание, се изправяше сега, като една голѣма загадка, заобиколенъ съ ореола на таинственното и златото, което той, навѣрно, притежаваше. Станиславъ го хвана подъ рѫка, Маня отъ другата страна и започнаха да се разхождатъ изъ салона. Но скоро Павловъ се сбогува съ тѣхъ, като обеща да дойде непременно пакъ утре. Когато останаха двама единъ срещу други, Маня изгледа Поповъ съ свѣтнали очи. — Казвай! — Още нищо, мила моя. Речьта си не свършихъ. Имаше страшна буря. Всичко помежду ни е свършено вече. Той категорично ми отказа министерско мѣсто. Но ще се кае... Той трѣбва да знае, че имамъ остри нокти. Старъ вълкъ е той, старъ — пакъ ме измами. Прекѫсна засѣданието по липса на кворумъ — а, разбира се, като даде заповѣдъ да се оттеглятъ всички негови хора следъ скандала. — Не, мой орльо, не се безпокой! Ти ще достигнешъ твоето мѣсто! Това искамъ азъ, ще искашъ и ти — и никой не ще смѣе да се изпречи на среща ти — или тежко му! Той извади часовника: — Време е да отивамъ въ клуба тая вечерь. — Но, милий, азъ мисля да направишъ едно изключение тая вечерь. — Но може ли? Нали за утре ний трѣбва да се приготвимъ. Азъ имъ казахъ да ме чакатъ. — Не, мой орльо, не. Ти ще останешъ тукъ, ще телефонирашъ да дойдатъ само онѣзи, които ти трѣбватъ — това, което знае царя, не трѣбва да знае слугата. — Ти, мое умно момиче, — погали ѝ той рѫката. Колко си съобразителна. — Азъ трѣбва да съмъ достойна за моя орелъ. — Да, но той е още орле. — Когато трѣбва ще бѫде орелъ и ще сграби своята жертва!., и нейнитѣ очи мѣтаха искри, а пръститѣ ѝ се свиха спазмично. — Дано тая жертва не излѣзе нѣкоя мърша! Кажѝ, моля те, на доктора да остане за да получи инструкции за утрешната уводна статия, а азъ ще ида да телефонирамъ. — Славе, азъ виждамъ щастието — сѫдбата ти помага! — Защо? — А твоятъ другаръ Павловъ? — Наистина, навѣрно, и той ще ми помогне. Извини ме моля те на компанията ти, — и той излѣзе. Стефановъ погледна часовника си, бѣше десеть безъ нѣколко минути. Той си взема сбогомъ съ Тодоровъ и не бѣше направилъ нѣколко крачки още, когато нѣкой се обади подигравателно;— А бе кой бѣше тоя цивиленъ попъ? Търговецъ, нѣкакъвъ, —додаде други. Затова България неуспѣва. Търговцитѣ станали философи, а философитѣ търговци, — обади се нарочно високо Райковъ, който бѣше нѣщо озлобенъ тая вечерь. Стефановъ помѣри да се върне, но само се възпрѣ и тръгна наново. Тодоровъ се обади бързо, троснато, навѣрно, защити го. Като стигна до вратата, той се обърна, изгледа още веднажъ и тогава видѣ Маня всрѣдъ салона, която го гледаше въпросително. Бързо се върна той и смутенъ ѝ каза нѣколко думи за благодарность и лека нощь. — А, това не ми харесва, г-нъ Стефановъ, вие бѣгате безъ да се обадите. Изглежда, че ви дотѣгнахме съ нашето общество. — Простете ми, госпожо, човѣкъ и въ щастието е разсѣенъ, — и той безсъзнателно потвърди думитѣ си, като ѝ целуна втори пѫть рѫка. — Надѣвамъ се да ви видя пакъ, нали? У насъ почти всѣка вечерь е такъвъ панаиръ. Отъ начало бѣше два пѫти седмично, но сега почти всѣка вечерь. Ще ви се надѣвамъ, — и тя му кимна тъй приветно, че той не знаеше какъ да ѝ благодари.
  12. Буря

    Нови хора Буря Министъръ-председателя дори стана отъ мѣстото си — тъй невѣроятно му се стори това, което чуваше. Той гледаше наоколо съ мѫтенъ погледъ. Въздуха му недостигаше. Стотини рѫце махаха едновременно, но той не чуваше никакъвъ гласъ... Залата му се видѣ тѣсна. Цялата ѝ тежина легна отъ горе му, прихлюпи мисъльта, самия него и той остана само една кукличка, която това развалнувано море понесе на нѣкѫде. Краката му се отсѣкоха. Той загледа втренчено, замига безъ да съзнава какво прави, замаха дветѣ си рѫце, като че пѫди досадни мухи. Председателя на събранието дрънкаше отчаяно звънеца, но той едва се чуваше. Викове, ругатни се размѣняха една отъ друга по-силни, по-мръсни. Всички викаха, никой не слушаше. Публиката отъ галерията бѣ се навѣла и живо следѣше тая неочаквана сцена ... Едни отъ журналиститѣ, тикнали глави въ книгитѣ си, пишеха съ най-голѣма живость, други, стѫпили на столоветѣ, се мѫчеха да не изпустнатъ и най-малкитѣ подробности отъ събитията въ залата. Въ всичката тая буря, единъ човѣкъ бѣше спокоенъ — поне на гледъ — оратора, който я предизвика. Той стоеше до трибуната, облегнатъ съ една рѫка на нея и съ широко - отворени голѣми очи. Неговитѣ тънки устни бѣха свити въ едва видима усмивка, въ която по-скоро можеше да се прочете доволство отколкото веселость. Като че ли бѣ хвърлилъ бомба и гледаше ефекта произведенъ отъ нея. Следъ време, когато шумътъ позатихна, министъръ - президента се поопомни, сѣдна на мѣстото си, като триеше обилния си потъ отъ челото и дишаше тежко. Безъ да съзнава, той тъпчеше подъ краката си разпиляна папка съ книжа. Другаря му, министъръ, говорѣше бързо нервиранъ нѣщо — но той и не го чуваше. Въ главата му бѣ останала само една мисъль, тежка, като олово, която бѣше измѣстила всичко останало — той преживѣваше своето сгромолясване — и така неочаквано! Виковетѣ минаха въ рѫмжения, крѣсъцитѣ утихнаха, само звънеца на председателя още нервно дрънкаше. И, когато стана вече възможно да се чуе, оратора отъ трибуната се изправи и съ широкъ жесть, който веднага събуди мърморения, започна наново. Изглежда, че дългитѣ пререкания, които траяха доста, бѣха изморили всички достатъчно, защото никой не се реши да го апострофира високо. — Неразбирамъ защо е туй неспокойствие. Преди менъ говориха толкова оратори и когато тѣ сочеха на кѫде трѣбва да тръгне нашето отечество отъ кръстопѫтя на който е застанало, ний всички слушахме най-внимателно. Защо е това сега? Нима винаги пѫтищата сѫ били еднакви? Бихъ ли застаналъ отъ височината на тази трибуна срещу моитѣ приятели, срещу моитѣ съпартизани, ако щете срещу самиятъ мене си, ако не бѣше нѣщо по-важно отъ политическа партия, по-важно отъ приятель, по-важно отъ една личность сѫществуванието на една държава изправено предъ васъ! И, ако тази държава бѣ друга, чужда, далечна, азъ не бихъ мръдналъ и пръсть, но това е моето скѫпо Отечество. Нашитѣ орли, се надвѣсваха преди една година само надъ окървавената земя на югъ, за да се върнатъ съ пречупени криле. Сега, когато тѣ още тръпнатъ отъ мѫка, ще ги хвърлимъ ли ний наново все тъй безогледно и то за винаги? Защото на столѣтия—що казвамъ? — на хилядолѣтия веднажъ идватъ такива кръстопѫтища на нациитѣ, като днешнитѣ. Това е сѫдбоносна крачка, която ни предстои. На едната страна ни чака ужасътъ, разорението, гладътъ — на другата постигане на народни идеали, свѣтло, незатъмнено отъ нищо бѫдаще! Кои е тая страна? На кѫде ще се направи тая сѫдбоносна крачка? Вий казвате нататъкъ. Азъ казвамъ: — не, и хиляди пѫти не! Днесъ, когато Европа е окървавена, съ хванати гуша за гуша нации, ний трѣбва да умѣемъ да гледаме презъ главитѣ на борцитѣ, да прозираме въ бѫдащето, защото не е само днесъ което е — иде и утрешното. И то е по-страшно, защото нито едно отъ събитията, които ще сѫ въ него, сѫ подъ волята ни! Ний днесъ сме още господари на своята крачка — но утре вече не ще бѫдемъ! И тѣжко ни, ако скочимъ въ потока, който ще ни отвлече въ пропастьта вмѣсто на върха на щастието, кѫдето нашия борчески народъ трѣбва да има своето мѣсто. И затова азъ викнахъ: — „Стойте, върнете се. Вий, които го тикнахте въ прегръдкитѣ на желѣзна Германия — не тамъ му е мѣстото!“ — Предатель! — крѣсна нѣкой и се закашля. — А Вий самъ какво говорихте преди единъ месецъ? Какво пишеше вашия вестникъ до преди единъ день даже? — викна му високъ, чернобрадесть депутатъ отъ първитѣ редове, като му сочеше заканително юмрукъ. Бурята започваше наново. — Да, нека азъ бѫда предатель, — викна оратора, — нека! Вий всички ще ме заклеймите съ вашитѣ думи така днесъ — тѣ ще минатъ, както мигове, а ехото на тая зала не оставя следи нито колкото една паежина! Но, когато дойде утрето, то ще каже своята дума и азъ се надѣвамъ, че то ще намѣри за менъ по-ласкави фрази. А Вий ме наричайте, както щете, но изслушайте. Нѣкога народитѣ горѣха пророцитѣ си за да избѣгнатъ сбѫдването на пророкуванията имъ. И все пакъ лѣгаха подъ тежката дѣсница на Сѫдбата, когато трѣбваше да стане това, което е сѫдено. Тежко и намъ, защото не ще отбѣгнемъ отъ гибела, който иде съ бързи крачки. И не крѣсъцитѣ срещу прозорливцитѣ ще го премахне или отдалечи. Азъ пакъ ще кажа, че не вашитѣ крѣсъци ще заглушатъ гласътъ ми, защото трѣбва да бѫда чутъ. Войната ще бѫде спечелена отъ тая страна, на която е Англия — това ни казва умътъ, логиката, историята. Земята, която владѣе свѣтътъ и моретата, която се е борила съ столѣтия безъ почивка, сваляла най-могѫщитѣ императори отъ престолитѣ имъ, не ще се замисли и сега. Тя ще свика всичкитѣ нации около себе си, ще покрие моретата съ кораби, ще купи дори наемници ако ѝ потрѣбватъ — и съ всичката тая сганъ ще удави Германия въ нейната желѣзна броня, дори тогава, когато всѣки отъ нейнитѣ генерали бѫде единъ Наполеонъ! Нѣкога въ Испания не залѣзваше слънцето — цѣла Америка бѣше испанска. Четеритѣхъ материци се грижеха за обѣда на испанския кралъ. И все пакъ, въ единъ день само, слънцето на Испания залѣзе, за да не изгрѣе вече никога отъ тогава! То бѣше деньтъ, когато духна ужасниятъ английски вѣтъръ, който стопи великата Армада въ едно море отъ трески. Но наследница на Испания стана Холандия. По търговията си тя надминаваше Англия, по колонии — сѫщо, Холандия скоро бѣ поставена на мѣстото си — защото единъ само трѣбваше да владѣе свѣтовнитѣ пазари. Дойде малкиятъ корсиканецъ, човѣкъ погледнатъ отъ Божието око, за когото невъзможно нѣмаше. Той кръстосваше Европа, както всѣки минава отъ една стая въ друга на собственната си кѫща! Превърналъ бѣ европейскитѣ столици на сезонни вили, въ които влизаше, когато трѣбваше и си отиваше когато поискваше. И питамъ Ви азъ — какъ свърши тоя всемогѫщъ човѣкъ? Ценилъ ли е нѣкой повече отъ него своитѣ противници, англичанитѣ? Дори тогава когато на императора се гледаше като на спаситель, когато империи покриваха Европа отъ единия до другия край, когато думата му бѣ законъ, който отваряше и затваряше пристанищата на единъ континентъ отъ Петербургъ дори до Лисабонъ — и тогава той не направи нищо повече, отколкото да закъснѣе сгромолясванието си съ нѣкоя и друга година — нищо повече! Спомнете си — той умрѣ въ клетка, която Англия му бѣ приготвила! Мислите ли Вий, че това, което не можа да направи Наполеонъ, ще направи Кайзера, когато френското злато и неизчерпаемия източникъ на хора въ Русия е срещу него? Когато въ петтѣхъ материци той нѣма нито единъ приятель, ни единъ съучастникъ? Германия е силна, това е вѣрно. Тя е подготвена превъзходно, защото никога не е имала друга цель освенъ войната. Тя доказа това съ бързата си мобилизация и мълниеноснитѣ удари, които нанесе до сега — това не отказвамъ. Но това е днесъ — какво ще бѫде утре? Какво крие то въ своитѣ дни? Затворена отвсѣкѫде, ограничена въ срѣдствата си, въпрѣки гениалнитѣ си учени, Германия ще капитулира. Защото и морето дори, ако почнешъ да изчерпвашъ безъ да доливашъ въ него, ще намѣришъ най-после дъното му. А не ще е английскиятъ народъ, когото най-често сравняватъ съ булдога за неговото постоянство, който ще позволи другъ да нанесе последниятъ ударъ! Народъ, който е водилъ стогодишна война за едно наследство, който въ едно столѣтие завладѣ три четвърти отъ свѣта и намѣри достатъчно енергия и култура да го подигне на завидна висота, народъ който е ималъ своитѣ университети преди даже ний да сме били покръстени — такъвъ народъ не може да не победи! И ще победи! Въ името на що е извадила Германия мечъ? Да защити оскърбената Австрия? Срещу кого? Това е детински претекстъ. Той е първиятъ попадналъ предъ очитѣ ѝ. Рано или късно, тоя мечъ, точенъ за убиване, щѣше да бѫде измъкнатъ. А той бѣ точенъ денонощно, защото имаше една плячка да се защитава — грабната преди четиридесетъ години Елзасъ — Лоренъ. Лотарингия! Въ името на какво е станала Англия срещу нея? — Защита на малкитѣ народи — потъпкана и окървавена неутрална Белгия отъ тежкия пруски ботушъ! И Вий искате да се наредимъ рамо до рамо съ варваритѣ, които изгониха и унищожиха цѣли градове? Никога. По-добре... — Мръсникъ! — викна нѣкой и цѣла кола обвити книги полѣте къмъ оратора и се разсипа преди да го стигне на отдѣлни листове, които бавно паднаха. Това като че ли бѣ сигналъ. Захвърляха книги, мастилници. Подигна се крѣсъкъ и рѫкомахания много по-силни отъ преди. На нѣколко мѣста депутатитѣ се сбиха по между си. Нѣкой, изправени на седалищата, крещяха нѣщо и му сочеха юмруци. Тежкитѣ мастилници, които прехвърчаха край ушитѣ му, бѣха го накарали да бѫде по-внимателенъ и той съ видимо безпокойствие гледаше председателя, който отчаяно дрънкаше звънеца. Най-после това му се видѣ съвършенно безполезно. Председателя обяви събранието закрито и тръгна къмъ изхода. Последваха го и министритѣ. Президента бѣше бледенъ, но вече по-спокоенъ. Стариятъ политически дѣецъ, преминалъ презъ трудната школа на българската политическа действителность, бѣше се събудилъ въ него. Той дори нарочно се забави малко за да го настигне оратора и го хвана подъ рѫка. Вървѣха мълчеливо. Предъ вратата той помѣри да се отдѣли, но президента го задържа и, безъ дума да му каже, го въведе въ кабинета си. Тамъ той го пустна, извади кърпа, въздъхва тежко и започна да си бърше побѣлѣлата коса, която на слѣпитѣ очи бѣше мокра отъ потъ. — Неочаквахъ това, неочаквахъ това отъ тебъ,— каза той съ отпадналъ гласъ. — Още снощи нѣкой ме предупреждаваха. Статията въ „Борба“ бѣ симтоматична. Но тъй неопредѣлена, та азъ все още се лъжехъ, че тоя викъ „На щрекъ“ ще бѫде както азъ го желаехъ... Това, което правишъ, е страшно... То не е нито приятелско, нито човѣшко. Ти знаешъ добре, че ний сме вързани. Самъ съветва и помогна да се свържемъ съ Германия, а сега, когато трѣбва да се оформи, ти ме оставяшъ самичъкъ. — Азъ вече казахъ и по-рано — или, или!.. Ти ме познавашъ добре — рече оратора и въ гласътъ му зазвуча такава жестокость, че президента си наведе главата още по-ниско. Той разбра, може би, за лишенъ пѫть, че отъ тоя човѣкъ не може чака нито милость, нито съжаление. — Слушай Поповъ, — каза му той — ти ме изненада. Но, ако се надѣвашъ, че повече нѣщо можешъ направи, лъжешъ се. Азъ все още мислѣхъ, че достоинството ти на политически мѫжъ, не ще ти позволи такива отчаени скачки. Но ти се лъжешъ, ако мислишъ, че не ще намѣря болшинство за гласуване. — Единъ отъ двама ни се лъже несъмнено. — Не съмъ азъ. — Това ще видимъ. — Разбира се, ще видимъ. Трѣбваше да схванешъ и самъ, че азъ не мога да отида противъ цѣлата си партия и едва отървалъ се отъ държавния сѫдъ, да те туря отъ подсѫдимата скамейка на министерско кресло. — Нѣкога и ти бѣше тамъ и все пакъ днесъ си президентъ. — Да, но това бѣше по-рано, когато партията бѣхъ азъ. А сега самъ знаешъ, че не е така. — Може да бѫде, или инъкъ... — Какво? — Много просто — ще си идете! — Нима ти мислишъ, че една Германия, на която всичко е въ рѫцетѣ, предъ която ний поехме и писменъ ангажиментъ.. — А, значи поехте го вече — толкова по добре! Президента си прехапа устнитѣ. Разбра, че бѣше казалъ, безъ да ще, повече отколкото трѣбваше. Това го нервира и той стана. — Е добре. Така е. И тая Германия нѣма да позволи другъ да бѫде на моето мѣсто, разбери това. Ти изгори корабитѣ следъ себе си. Сега пъкъ азъ ти казвамъ, че изгарямъ моитѣ. Ти не ще ме върнешъ отъ тамъ, кѫдето съмъ тръгналъ — нито пъкъ и азъ се лъжа, че тебъ мога да върна. Много пѫти си ме измамвалъ - и азъ трѣбваше по-добре да те познавамъ. Но нищо — човѣкъ се учи до гдето е живъ... — Нали? Мислишъ ли, че не ще се каешъ нѣкога? — попита го Поповъ и очитѣ му искрѣха отъ внимание, а, може би, и отъ злоба. Стария президентъ изправи малката си фигура и го гледаше право въ очитѣ. — Днесъ, Станиславе, ний се раздѣляме за последенъ пѫть и вѣрвамъ за винаги. Богъ ми е свидетель, че никога въ тридесеть годишния си политически животъ, не съмъ ималъ по-тежки моменти отъ днешния, но азъ вѣрвамъ, че Той сега ще ми помогне да преодолѣя всичко. Нека Той ни е сѫдия. — Значи отказвашъ категорично? — Казахъ вече. — Но азъ не съмъ казалъ всичко. Азъ ще изнеса факти, които ще Ви накаратъ да се разнищете и изгубите. Най-важното азъ го държа за края на моята речь. — Можешъ. Ако сѫдбата е такава — да стане България играчка на чужденцитѣ — нека. Воля Божия! Но до гдето държатъ тия старчески рѫце, азъ ще се боря — помни добре! Още сега ще докладвамъ поведението Ви. — Значи буря искашъ ти? — каза му остро Поповъ. Ще я имашъ. Само пази се да ти не отвѣе главата. — Ако е за доброто на България, нека! Толкова глави по-достойни отъ моята сѫ падали — една повече — нищо. И той го гледаше съ немигащи очи. Поповъ безъ да му каже нѣщо, се обърна и излѣзе.
  13. Книгата за теглене - PDF Любомир Лулчев НОВИ ХОРА роман 1937 Изд. Стефан Атанасов, София (текстът от книгата е обработен за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание Буря Въ салона на бившия министъръ Два свѣта Ноевъ ковчегъ Несретници. „Организация“ Орела съ счупенитѣ крака Сѫдбата като че ли се усмихва Картини безъ рамки Опакито на картинитѣ Черни дни Опити Изненади. Комитата се старае. Божи създания Бездна. Събуждание Покани и обяснения. Планове и срещи Философи по неволя Нови проекти Котка и мишки Карнавала на смъртьта Между два свѣта Сиви дни Помощь. Борби и усилия Сгромолясване. Скърби и радости ПОСЛЕСЛОВИЕ
  14. Жива речь "Жива речь", 19-32 лекции на Младежкия окултенъ класъ, държани отъ Учителя П.Дѫновъ. 5-та година, т.III, (1926 г.). Пѫрво издание - София, 1937 г. Второ издание - 1996 г. (по стенографски записки) Книгата за теглене на PDF (Пѫрво издание, 1937 г.) (текстовете от книгата са обработени за сайта от Grozyu Delchev ) Съдържание на томчето: 19. Жива речь, 21.03.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 20. Добро и свобода, 28.03.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 21. Групиране на сили, 4.04.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 22. Малкото съпротивление, 11.04.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 23. Качества на здравия човѣкъ, 18.04.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 24. Работа въ съзнанието, 25.04.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 25. Влияние на цветоветѣ, 2.05.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 26. Мѣсто на добродетелитѣ, 9.05.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 27. Здраво мислене, 16.05.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 28. Склонности и разнообразие, 23.05.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 29. Окултни познания, 30.05.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 30. Музикално упражнение, 6.06.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 31. Произход на страданията, 13.06.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019 32. Нови типове, 27.06.1926 Проверена от Мария Панова 3.12.2019
  15. 1932_04_03 Наклали огънь

    От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Наклали огънь Ще взема само две думи отъ 18-та глава, 18-ти стихъ отъ Евангелието на Йоана: „Наклали огънь”. Учениятъ човѣкъ се познава по това, че той се занимава съ неизвѣстни работи; простиятъ, неучениятъ човѣкъ се познава по това, че той се занимава съ извѣстни, съ понятни работи. Простиятъ търговецъ който продава на битъ-пазаръ, се занимава съ вехтории. Учениятъ човѣкъ е единъ шивачъ, който шие все нови дрехи; като дойде нѣкой при него, той му взима мѣрка, скроява дрехата и я ушива. Нѣкои хора много обичатъ битъ-пазара; тѣ казватъ: „дайте ни единъ катѣхизисъ на живота”! Ако искате катѣхизисъ, идѣте на битъ- пазаръ. Ако свѣтътъ можеше да се оправи съ катѣхизисъ, тогава вземете единъ будически, единъ католически, единъ православенъ или другъ нѣкакъвъ - навсѣкѫде има катѣхизиси, нѣма защо да търсимъ нови - и вижте доколко свѣтътъ може да се оправи съ тѣхъ. Сега, отъ това не трѣбва да разбирате, че не трѣбва да се мисли правилно. Мисъльта е единъ прогресивенъ процесъ. Ние едва сме започнали да мислимъ. Човѣкъ едва е преминалъ въ границитѣ на човѣшкото състояние. Той едва сега преминава отъ животинското въ човѣшкото състояние - това е авангардътъ. Човѣкъ едва е преминалъ отъ животинското въ човѣшкото царство. Тѣлото на цѣлото човѣчество е почти въ животинското царство. Това е единъ преходенъ периодъ, вследствие на което ние виждаме толкова много разправии. Разправиитѣ, спорътъ, тѣ сѫ достояние на животнитѣ. Отъ тѣхъ е започналъ спорътъ. Виждате два пѣтела въ нѣкой дворъ, спорятъ, биятъ се. Защо? Иматъ стотина кокошки, дѣлятъ ги помежду си. Защо му сѫ на единъ пѣтелъ толкова кокошки. Ще кажете, че му трѣбватъ. Питамъ: какъ ще ги храни толкова кокошки? Ако пѣтелътъ рече да храни всѣка кокошка, какъ ще ги изхрани? Ако кокошката очаква пѣтелътъ да я храни, какво ще стане съ нея? Нѣкой пѫть вие се произнасяте, мислите, че животътъ не е нѣщо идеално. Да, сегашниятъ животъ е чергарски, той е преходенъ животъ. Сегашната култура е чергарска, така е поне въ моитѣ очи. Това е мое мнѣние. Вие не трѣбва да се обиждате отъ това. Чергарски е този животъ по отношение на едно състояние особено, което е толкова велико, че ако вие бихте били въ новата култура, ще се съгласите напълно, че този животъ и тази култура сѫ чергарски. Но понеже вие мислите, че сегашната култура е последната дума на човѣчеството, казвате: отлична е тази култура. Какво ще ми кажете за тази култура която въ 1914 година избиха само въ продължение на четири години около 25 милиона хора, направиха ги на пастърма и то най-културнитѣ хора - ученитѣ, философи, управници, владици, генерали, музиканти, поети, писатели и т. н. - всички отидоха. Защо? Какво допринесоха съ тѣзи убийства? Ще кажете, че войната допринасяла нѣщо. Азъ не отричамъ това: допринася и войната нѣщо, но тя не е единъ методъ, който трѣбва да се прилага. Войната е единъ изключителенъ методъ. Тъй щото въ природата има постоянни методи, има и изключителни методи. Войната е единъ отъ изключителнитѣ методи. Когато двама души не могатъ правилно да разрешатъ единъ въпросъ, тѣ прибѣгватъ до война. Следователно, въ всѣка война силниятъ има правото, а не умниятъ или добриятъ. Който има сила, той има правото, а може да е кривъ. Когато има сила той може да хване онзи, който има пари и да го набие, да му вземе паритѣ, а той нищо не трѣбва да казва. Напротивъ, той ще каже: както кажешъ, така ще направя. Слабъ е човѣкътъ. И следъ всичко това хората говорятъ за законность. Хората трѣбва да направятъ разлика между власть и права въ свѣта. Споредъ мене, властьта е Божественъ атрибутъ, а управата е човѣшки атрибутъ. Нѣкѫде управата може да бѫде съгласна съ властьта, а нѣкѫде тя е минусъ, никакъ не върви съ властьта. Следователно, мнозина смѣсватъ тѣзи две нѣща, казватъ, че управлението е власть и намиратъ, че така трѣбва да бѫде. Не, не е така. Да управлявашъ, това не е Божествено, това е човѣшко. Споредъ Божествената власть на всѣки човѣкъ е дадено право самъ да се управлява, а властьта е обща за всички - всички трѣбва да властвуватъ. Всѣки пъкъ самъ трѣбва да управлява себе си. Въ сегашния животъ, споредъ човѣшкитѣ разбирания, всѣки има власть надъ себе си, управата има власть надъ всички. Точно обратно е измѣненъ законътъ. Казвамъ: какъ ще се оправи свѣтътъ? Турете властьта върху всички, а всѣки самъ да се управлява, както той си знае. Нѣкои ще кажатъ: какъ е възможно това, какъ ще се управляватъ сами? Казвамъ: ако имате едно неразумно сѫщество, което не е надарено съ разумъ, което не е надарено съ сърдце, съ воля, то има нужда други да го управляватъ, но единъ ученъ професоръ, има ли нужда да му казвате какъ да разрѣши задачата си? Дайте му задачата и го оставете той самъ да я разрешава по какъвто начинъ си иска. Достатъчно е задачата да е правилно рѣшена, а после той ще изпита и нейнитѣ резултати. Сега всички хора искатъ да иматъ свобода. Свобода може да има само онзи човѣкъ, който има три Божествени атрибути: когато неговата буква „Л” е въ трета степень; когато неговата буква „М” е въ четвърта степень и когато неговата буква „И” е въ пета степень. Това значи абсолютна свобода. Ако вие наредите човѣшката азбука споредъ великия Божественъ законъ, споредъ който тя действително е наредена, като следватъ знацитѣ плюсъ и минусъ, плюсъ и минусъ, после минусъ и плюсъ, минусъ и плюсъ, да дадете на всѣка буква нейното опредѣлено мѣсто, вие ще имате единъ процесъ. Такъвъ процесъ имате и въ аритметиката, дето има различнитѣ знаци. Когато се турятъ тѣзи знаци, трѣбва да знаете съ какъвъ процесъ ще работите, дали съ изваждане или събиране, дали съ умножение или дѣление, и после има извѣстни правила за събиране на числата. Числата иматъ извѣстни свойства, които трѣбва да знаете: трѣбва да знаете, дали дадено число е положително или отрицателно. При това, трѣбва да знаете, че всѣко число има и посока на движение. Всѣко число е резултатъ на извѣстни разумни сили. Следователно, отъ резултатитѣ на числата вие ще знаете интелигентностьта на това сѫщество, което е задъ този резултатъ. Вземете, за примѣръ, много отъ съвременнитѣ учени казватъ, че окултнитѣ науки били отвлѣчени. Не, ни най-малко тѣ не сѫ отвлѣчени. Тѣ сѫ обективни науки, които сѫществуватъ за онѣзи, които ги разбиратъ, а за онѣзи, които не ги разбиратъ, тѣ наистина сѫ отвлѣчени. Всѣка наука, която не разбираме, е отвлѣчена, а всѣка наука, която разбираме, е обективна, положителна. Сега всички хора сѫ физиогномисти. За примѣръ, щомъ видятъ единъ човѣкъ, тѣ веднага се произнасятъ, казватъ, че даденъ човѣкъ не ви харесва или по лицето, по свѣтлината му, или по неговия ходъ, движение и т. н. Вие имате единъ инстинктъ, като нѣкое животно, съ който познавате човѣка. Защо е добъръ, защо не е добъръ, защо и за какво не ви харесва, не знаете, но като нѣкое животно, намирате си пѫтя и нищо повече. Така е за васъ, но за единъ ученъ физиогномистъ не е така. Единъ ученъ, като види човѣка, той най-първо ще тури различни знаци по тѣлото му, плюсъ, минусъ, ще извърши редъ процеси и като постави всички знаци на своето мѣсто, тогава ще може да се произнесе. Напримѣръ, ако човѣкъ на челото си има минусъ, той не разполага съ всички сили на своята мисъль. Ако неговиятъ носъ има минусъ, този човѣкъ не разполага съ всичката си енергия на своята интелигентность. И ако на неговата брада седи минусъ, и той не разполага съ всичката сила на своята воля. Следователно, този човѣкъ е единъ отъ тѣзи, въ които споредъ химицитѣ, металоиднитѣ, иматъ преодоляващо влияние. Той нѣма никаква активность, всичко въ него е въ застой. Този човѣкъ се нарича флегматикъ. Той е едно блато, въ което не приижда прясна вода, и цѣлиятъ день жабитѣ крѣкатъ въ него. Ние наричаме този човѣкъ блато на жабитѣ. И той има извѣстна култура, но тя е жабешка. Обаче това може да се смѣни. Ако дѣсната страна на челото има плюсъ, а лѣвата има минусъ, вие имате единъ правиленъ процесъ. Ако дѣсната страна на скулитѣ има минусъ, а лѣвата плюсъ, пакъ ще имате правиленъ процесъ. И най-после, ако дѣсната страна на брадата има плюсъ а лѣвата минусъ, вие пакъ ще имате правиленъ процесъ. Плюсъ и минусъ плюсъ и минусъ това е единъ естественъ ходъ на нѣщата. Ако навсѣкѫде имате плюсове, каквото сѫ плюсовѣтѣ, това сѫ и минуситѣ. Въ минуситѣ жабитѣ вдигатъ врѣва, култура има тамъ. И въ плюсовѣтѣ може да се вдига шумъ, навсѣкѫде има пожаръ. Следователно, тамъ има революция. Този законъ е вѣренъ и въ свѣта. Когато навсѣкѫде има плюсове, тамъ революцията е неизбѣженъ процесъ въ живота. Когато минуситѣ взиматъ надмощие, тамъ е смъртьта вече. Минуситѣ показватъ, че всичко е изгорѣло вече. И като нѣма какво повече да гори, навсѣкѫде виждаме само пепель. Казвате; да сме активни. Питамъ: въ каква посока ще се движите? Нѣкой казва: трѣбва да осигуримъ живота си! Знаете ли какво нѣщо е осигуровката? Въ каква посока трѣбва човѣкъ да се осигурява? Въ Америка всички американци имаха тъй нареченитѣ спасителни банки, въ които се осигуряваха беднитѣ хора. Беднитѣ влагаха паритѣ си все въ такива банки, но въ тази криза и банкитѣ се спасиха, и хората отидоха. Де отидоха и паритѣ, и беднитѣ хора, не се знае, но всички казватъ: криза има сега. Да, криза има, но де отидоха паритѣ на беднитѣ? Пари поне не се ядатъ. Паритѣ не се явяватъ, казватъ само: банката е пропаднала. Добре, банката пропаднала, но де отидоха паритѣ? Умниятъ човѣкъ ще извади следното заключение: хората не могатъ да спасяватъ. Де сѫ онѣзи, които спасяватъ хората? Тѣ сѫ спасителитѣ на човѣчеството. Тѣ умиратъ на кръста, за да ги спасятъ. Тогава, азъ си представямъ въпроса така. Единъ индиецъ минавалъ за голѣмъ адептъ на окултнитѣ науки. Той отишълъ въ Парижъ, въ Севилъ; дето попадналъ между най-висшето общество и следъ като имъ проповѣдвалъ много отъ учението на йогитѣ, единъ день казалъ: всичката теория мога да ви покажа много лесно. Азъ имамъ голѣма сила въ себе си: И най-голѣмиятъ и бързъ влакъ мога да го спра, дето искате. Най-виднитѣ парижани по това време били заинтересувани да видятъ това чудо. Той имъ казалъ: това чудо може да стане само при условие, ако вие ми дадете вашитѣ скѫпоцѣнни огърлици, скѫпоцѣнни камъни и диаманти. Тѣ дали своитѣ огърлици, и се спрели предъ трена да наблюдаватъ, какво ще направи този магъ. За голѣмо тѣхно учудване, експресътъ не спрялъ, но и адептътъ изчезналъ съ него. Той имъ казалъ, че щѣлъ да се хвърли отъ трена и той моментално щѣлъ да спре. Какво е станало после съ този адептъ, не се знае - може да сѫ го хванали, а може и да сѫ го прибрали мъртавъ. Доколко е вѣрно това, не се знае, предаватъ го като анекдотъ. По такъвъ начинъ, именно, се спасяватъ хората, като имъ се проповѣдватъ .чудесиитѣ на свѣта. Това не показва, че тѣзи хора мислятъ лошо, но какво ще кажете за едно шише, на което направите нѣколко дупки, отдето да изтича водата. Всички други части на шишето не сѫ съгласни да изтича водата отъ шишето. Въ такъвъ случай можете ли да обвините шишето, че водата изтича отъ него? Не, всички останали части на шишето не сѫ виновни, че водата изтича отъ него. Следователно, всички кризи въ свѣта произтичатъ отъ факта, че все нѣкѫде има дупки. Кризитѣ ставатъ, дето има дупки въ живота. Казваме: сегашното общество, сегашната култура е едно такова шише, отъ което изтича всичкото злато навънъ. Обаче, то не е загубено, то пакъ остава на земята. И хубаво, че е така, защото всички хора досега вѣрваха, че сѫ спасени. Та всички до сега имаха надежда въ тѣзи спасителни банки, че въ време на мѫчнотия, въ време на гладъ и на сиромашия ще има отъ де да си помогнатъ. Обаче, тѣ сега се убедиха въ истината, че това е било една лъжлива надежда. И тѣзи бедни хора почнаха да вѣрватъ другояче, а именно: че не е този пѫтьтъ, че не сѫ хората, които спасяватъ, а Богъ спасява хората. Не сѫ лѣкаритѣ, които лѣкуватъ болнитѣ, не сѫ проповѣдницитѣ, които обръщатъ хората къмъ Бога, не сѫ управляващитѣ, които управляватъ свѣта. Ние можемъ да мислимъ, че е така, но въ края на краищата ще се убедимъ въ истината. Всѣки баща може да каже на сина си, че е неговъ баща, обаче той трѣбва да каже: синко, азъ на земята съмъ ти само възпитатель. Твоятъ истински баща е на друго мѣсто. Каже ли бащата на сина си така, той ще помисли нѣщо съвсѣмъ лошо, ще си помисли най-малкото, че е тѣхенъ храненикъ. Ако майката каже на сина си: синко, азъ не съмъ ти майка, тукъ на земята азъ съмъ само твоя възпитателка, твоята истинска майка е на друго мѣсто. Какво ще си помисли този синъ? Той ще си помисли, че е взетъ за тѣхенъ храненикъ отнѣкѫде. Когато единъ човѣкъ влѣзе презъ нѣкоя врата въ единъ домъ, вратата ли го създаде? Не, вратата е само едно условие, да може този човѣкъ да влѣзе вѫтрѣ. И когато този човѣкъ излѣзе отъ вратата навънъ, вратата ли го създаде? Когато свѣтлината влиза презъ очитѣ и отива въ мозъка, дето се разлага, очитѣ ли я създадоха? Не, тѣ само я трансформираха. И когато тази свѣтлина се връща назадъ, като една идея, пакъ по сѫщия пѫть, отъ мозъка презъ очитѣ, тѣ ли я създадоха? Въ приемането и връщането на свѣтлината има два процеса. Единиятъ процесъ е външенъ, възприемане на свѣтлината отъ вънъ навѫтрѣ и разлагането й въ мозъка, а другиятъ процесъ е вѫтрѣшенъ, отвѫтрѣ навънъ, то е това, което ние виждаме външно. Тогава свѣтлината излиза отвѫтрѣ навънъ. Сега, азъ нѣма да се спирамъ върху зрѣнието. Зрението е единъ сложенъ процесъ. Когато свѣтлината влиза презъ очитѣ въ човѣшкия мозъкъ и създава мисъльта, едновременно съ това мисли и цѣлата природа. Какъ мислятъ ученитѣ, какъ мислитѣ вие, то е ваша работа, но азъ предпочитамъ моята теория предъ теорията на ученитѣ хора. Азъ предпочитамъ моята теория, защото ми дава повече свѣтлина. Когато азъ виждамъ тази свѣтлина, зная, че едновременно съ менъ и всички планети, като слънцето, луната и останалитѣ, както и всички сѫщества по цѣлата вселена виждатъ свѣтлината по единъ и сѫщъ законъ. Законитѣ за възприемането на свѣтлината сѫ едни и сѫщи. Когато свѣтлината влиза въ мозъка на една муха, и тя вижда по сѫщия начинъ, както и азъ. Обаче, нейното разбиране за свѣтлината е съвсѣмъ друго отъ моето. Съвременнитѣ хора или всѣки човѣкъ отделно, за да мине въ по-високо състояние, трѣбва съзнанието му да се пробуди. Ние трѣбва да знаемъ върху какво почива щастието на човѣка. Щастието на човѣка зависи отъ извѣстни числа. Въ нѣкои отношения щастието зависи отъ бащата, а въ нѣкои отношения - отъ майката. Азъ взимамъ бащата като едно условие. Въ нѣкои отношения щастието на сина зависи отъ бащата. Въ нѣкои отношения то зависи отъ майката. Нѣкога бащата и майката не вървятъ по една и сѫща линия. Има една положителна страна на щастието, както има една отрицателна страна на щастието. Значи, има положително-отрицателна страна, както и отрицателно-положителна. Ти не можешъ да бѫдешъ щастливъ, ако баща ти не е билъ щастливъ. Ти не можешъ да бѫдешъ нещастенъ, ако майка ти не е била нещастна.- И обратното е вѣрно. Ако ти вървишъ по линията на майка си, ти не можешъ да бѫдешъ щастливъ, ако майка ти не е била щастлива; или ти не можешъ да бѫдешъ нещастенъ, ако майка ти не е била нещастна. Този законъ е законътъ за вѫтрешното съчетание на семейството. Въ това отношение семейството трѣбва да се постави на съвсѣмъ друга основа. Ако ти търсишъ щастието, това показва, че си нещастенъ. Ако мѫжътъ търси една жена, значи той е нещастенъ, той е гладенъ. Следователно, жената трѣбва да върви по линията на щастието. И обратно: ако една жена търси единъ мѫжъ, тя е нещастна. Следователно, мѫжътъ трѣбва да върви по линията на щастието. Като не разбирате закона, вие казвате: да оженимъ тази мома! Като ожените двама нещастни, какво ще стане? Ще имате минусъ и минусъ, които даватъ плюсъ подъ нулата. Ако имате минусъ и плюсъ, пакъ ще имате минусъ. Но азъ предпочитамъ минусъ и плюсъ, отколкото два минуса. Въ нѣкои отношения азъ предпочитамъ изваждането предъ събирането. Ако събера минусъ две хиляди лева и минусъ десеть хиляди лева, ще получа минусъ 12 хиляди. Въ този случай предпочитамъ едно изваждане, предъ това събиране. Напримѣръ, предпочитамъ да имамъ плюсъ десеть хиляди лева и минусъ петь хиляди. Въ първия случай онзи човѣкъ е по-богатъ отъ втория, само че той има да дава тия пари, а въ втория случай ще има да взима поне петь хиляди лева. Следователно, отрицателнитѣ процеси въ природата всѣкога ограничаватъ човѣка, а положителнитѣ го освобождаватъ. Нѣкой казва: и безъ добродетели може въ живота. Не, всички добродетели въ природата, въ Божествения свѣтъ сѫ все положителни знаци: плюсъ минусъ, плюсъ минусъ и т. н. Тѣ вървятъ по този начинъ. Щомъ имате два плюса, тогава ще се заемете да разрѣшите въпроса. Отъ страна ще турите по единъ минусъ. И тогава, понеже двата плюса ще се отблъснатъ, тѣ ще отидатъ къмъ минуситѣ и ще имате едно съчетание. Азъ лесно мога да примиря двама момци или две животни. Всѣко животно си има свой вѫтрѣшенъ стремежъ. Азъ ще ги примиря, като зная посоката на тѣхнитѣ стремежи, както и силитѣ, които сѫ впрегнати въ тѣхъ. За примѣръ, нѣкой човѣкъ обича да се гнѣви и казва: азъ обичамъ да се гнѣвя. Причината за това е, че у този човѣкъ се е събрала извѣстна енергия въ мозъка, която търси изходенъ пѫть. Като наблюдавате този човѣкъ, какъ се готви да избухне, ще забележите, че въ единъ отъ ѫглитѣ на устата се вижда едно трептение. Ако не можете да отпуснете крана, да изтече тази енергия навънъ, той веднага ще избухне и ще започне да движи рѫцетѣ си, да отваря и затваря устата си и т. н. Като маха рѫцетѣ си на една и на друга страна и удря съ тѣхъ, той иска да каже: кажи ми на коя посока да вървя, назадъ или напредъ, въ тази или въ друга посока? Ако той рече да тѣ удари, ти му кажи: надѣсно отъ тебе, на четири крачки разстояние има едно гърне съ злато, заровено въ земята. Той веднага ще спре и ще отклони вниманието си. Или можешъ да му кажешъ: на еди-кое си мѣсто, подъ еди-кой си камъкъ има заровено гърне съ десеть килограма злато. Той веднага ще спре да се гнѣви, ще отправи погледа си къмъ посоката, която му опредѣляшъ. Който не разбира закона казва: Какво право имашъ да ме биешъ? Обаче, той ще го удари. Следъ това този благочестивъ човѣкъ, който е пострадалъ, ще напише едно заявление до сѫдилището, съ което ще се оплаче предъ сѫда и ще се започне процесъ. Ти ще вземешъ адвокатъ, който да защитава дѣлото. Ще се събератъ хора, които ще разрешаватъ въпроса, какъ станало това, че еди - кой си вдигналъ дѣсната рѫка и ударилъ нѣкого по лицето. И следъ това сѫдътъ ще се произнесе, че този човѣкъ контузилъ втория и го осѫжда на нѣколко мѣсеца затворъ, като му казватъ, че той нѣма право да бие хората. Това сѫ външни резултати, но тѣ ставатъ тайно въ душата на човѣка и спиратъ неговия прогресъ. Много такива процеси спиратъ мисъльта, спиратъ чувствата, спиратъ волѣвата енергия. Ние сме хора, които често себе си самоубиваме. Азъ гледамъ какъ млади хора се самоубиватъ. Виждамъ по лицето му, какъ се самоубива. Сега казвате: да спасимъ младото поколѣние! За да се подобри и спаси младото поколѣние, най-първо трѣбва да му се покаже пѫтя на любовьта, посоката, въ която трѣбва да върви, дали налѣво или надѣсно. При това, въ този пѫть на възпитание, възпитатели на младитѣ момци могатъ да бѫдатъ само младитѣ моми учителки. И обратно: при възпитанието на младитѣ моми, възпитатели могатъ да бѫдатъ само младитѣ момци учители. Споредъ мене, при новото възпитание на младитѣ момичета бихъ поставилъ учители само мѫже, а на младитѣ момци бихъ поставилъ за учители само моми. И въ едната, и въ другата гимназия за изключение може да има само една учителка или единъ учитель. Значи, ще прехвърля учителитѣ въ женската гимназии, а учителкитѣ въ мѫжката гимназия. Ще кажете: ами учителитѣ нали сѫ мѫже, какъ могатъ въ дѣвически гимназии? Така ще бѫде по-добре и за учителитѣ, и за тѣхнитѣ ученици. Учителитѣ при младитѣ момичета ще се възпитаватъ, пъкъ и учителкитѣ при младитѣ момци ще се възпитаватъ. Сѫщевременно и самитѣ момичета и момчетата ще се възпитаватъ. Хората не разбиратъ това нѣщо, тѣ гледатъ само на отрицателната страна. Жената е единъ минусъ, мѫжътъ е единъ плюсъ, тѣ сѫ живи процеси. Два минуса правятъ едно равенство. Като съберешъ две жени на едно мѣсто, тѣ образуватъ едно равенство. Ако искашъ да разберешъ какъвъ е резултатътъ въ единъ домъ, ти трѣбва да съберешъ две жени на едно мѣсто. Ти двама мѫже не можешъ да туришъ за резултатъ. Ако пъкъ искашъ да намѣришъ една посока, въ която човѣкъ може да се избави, ти трѣбва да туришъ двама мѫже на едно мѣсто. Та когато въ математиката се поставятъ знаковѣтѣ плюсъ и плюсъ при събирането, това показва едновременно посоката на новото движение. Ти искашъ да вършишъ работа съ единъ човѣкъ. Преди всичко ти не знаешъ дали той е плюсъ или минусъ. Ако търсишъ единъ другарь, който е плюсъ, ти трѣбва да бѫдешъ минусъ. Ако той е плюсъ, тогава ти ще намѣришъ посоката на мисъльта въ твоя животъ. Това е практическо правило. Вие можете да не знаете това нѣщо, но тѣ сѫ правила. Напримѣръ, единъ учитель обяснява съ плюсъ и минусъ числата 1, 2, 3, 4, и т. н., какъ може да се работи съ тѣхъ. Както сега живѣемъ, ние нѣмаме ясна представа за самия животъ. Гостилничарьтъ не прави изложение, но той храни хората. Хлѣбарьтъ не прави изложение, но той пече хлѣбъ. Дрехарятъ не прави изложение, но той шие дрехи на хората и ги облича. Художникътъ, музикантътъ, всичко това не е изложение на тѣхнитѣ произведения, но тѣ хранятъ хората. Има изложения въ свѣта. Въ едно музикално произведение има храна. Въ една дреха, въ всичко това, до което се докосвашъ, има нѣщо, което или може да вземе отъ тебъ или може да ти даде. Разправяше ми една млада сестра следния случай: единъ тѣхенъ роднина заболѣва отъ апоплѣксия и умира. Неговитѣ роднини намиратъ, че новитѣ му дрехи, които облекълъ само веднъжъ или нѣколко пѫти, може да се продадатъ по-евтино, и ако иска нѣкой, може да ги купи. Бащата на тази сестра, като видѣлъ, че продаватъ доста евтино, купилъ ги. Сестрата, като се научила за това нѣщо, казала на баща си: Татко, не трѣбваше да купуващъ тѣзи дрехи. Не е хубаво отъ боленъ човѣкъ да се купуватъ дрехи. - Това е суевѣрие. Обаче, не минава много време и този човѣкъ, бащата, заболѣва почти отъ сѫщата болѣсть. Той се чуди, отде му е дошла тази болѣсть. Казватъ: дрехитѣ сѫ причина за това. Ако нѣкоя сифилистична жена или нѣкоя болна отъ проказа шие дрехи на царската дъщеря, тази проказа или сифилисъ ще преминатъ въ тѣлото и на царската дъщеря. Ако единъ писатель пише едно писмо и има проказа въ ума си, като пише това писмо, той ще остави тази проказа въ думитѣ, които пише, въ перото си, въ мастилото, въ което топи, и който чете неговото писмо, ще заболѣе отъ тази проказа. Днесь всички хора проповѣдватъ истината, но да имъ дамъ азъ нѣколко правила: вѣрата въ лъжата е смърть въ истината; вѣрата въ истината е животъ въ лъжата. Какво ще кажете на това отгоре? Който вѣрва въ истината, той и въ лъжата ще има животъ. Който вѣрва въ лъжата, той въ истината умира. Нѣкой казва: защо да не вѣрвамъ въ лъжата? - Ще умрешъ - нищо повече. Вѣрата въ злото е смърть, а вѣрата въ доброто е животъ. Вѣрата въ безлюбието е смърть, а вѣрата въ любовьта е животъ. Всѣко нѣщо, което носи животъ въ себе си, то е положително. Всѣко нѣщо, което носи смърть въ себе си, то е отрицателно. Нѣкой казва: азъ искамъ да умра. Азъ не зная какво значи да умре човѣкъ. Това е само едно изречение въ цѣлата човѣшка раса. Всички, които искатъ да умратъ, подразбиратъ друго нѣщо. Българинътъ, който казва, че иска да умре, той има предвидъ друго нѣщо. Изобщо, всѣки народъ се изразява по различенъ начинъ. Българинътъ, напримѣръ, казва: нѣмали да отидешъ еди - кѫде си? Англичанинътъ казва: ще отидешъ ли? Българинътъ казва: нѣма ли да дойдешъ? Англичанинътъ казва: ще дойдешъ ли? Ние, съвременнитѣ хора, търсимъ истината въ онзи, който иска да умре. Азъ зная защо той иска да умре. Всички, които иматъ да даватъ, искатъ да умратъ; всички, които сѫ съгрѣшили, искатъ да умратъ. Болниятъ иска да умре, да се освободи отъ болѣстьта. Това значи, че той иска болѣстьта му да умре, а не той самиятъ. Той казва: болѣстьта в мене да умре, а азъ да живѣя. Понѣкога това изречение излиза лъжливо, понеже като умре болѣстьта, завлича и човѣка заедно съ себе си. Ето защо, човѣкъ въ такива случаи трѣбва да тури и една положителна мисъль въ даденото изречение. „И наклали огънь”. Какво показва това? Щомъ въ една кѫща се накладе огънь, това показва, че отвънъ има студъ, условията вънъ сѫ много лоши. Щомъ се накладе въ една кѫща огънь и се готви на него, хората се нуждаятъ отъ този огънь. Дето нѣма нужда, нѣма и огънь. Сега азъ правя едно заключение. Какво показватъ всички тѣла, които горятъ, като слънцето? - Че има нужда отъ тѣзи тѣла. Ако нѣмаше нужда, тѣ нѣмаше да горятъ. Ние сме слуги, които се печемъ на слънцето. Огъньтъ отвънъ е запаленъ. За кого? За насъ. Защо? Защото, ако слънцето не гори, ние сами не бихме били въ състояние да издържимъ на външния студъ, който сѫществува въ свѣта. Сега можете да забележите, че слънцето носи щастие. Да, вие очаквате щастието да дойде по единъ много произволенъ начинъ. Ще се спра малко върху този въпросъ. Представете си, че вие искате да си купите единъ лотариенъ билетъ, да видите ще спечелите ли нѣщо. За да спечелите, изискватъ се нѣколко условия. Най-напредъ, онзи, който е устроилъ лотарията, трѣбва да е минусъ; после онзи, който ви е донесълъ лотарийния билетъ, сѫщо трѣбва да е минусъ; ако деньтъ, въ който вземете билета е минусъ, както и паритѣ, които давате сѫ отрицателно число, тогава и резултатътъ ще бѫде минусъ. Затова, преди да купите билета, вие трѣбва да се информирате, какъвъ е онзи, положително или отрицателно число, който е устроилъ лотарията. После трѣбва да се информирате за лицето, което ще би донесе билета, за деня, въ който ще го купите, за паритѣ, които ще дадете и най-после и вие самъ трѣбва да бѫдете отрицателно число, ако искате да спечелите. Онзи, който иска да прибере при себе си това богатство, той не трѣбва да бѫде положителенъ, трѣбва да бѫде минусъ. Така и онѣзи хора, които се молятъ на Бога и искатъ да придобиятъ нѣщо, тѣ трѣбва да бѫдатъ отрицателни. Какво става обаче? Тѣ, като се молятъ на Бога, заповѣдватъ Му, а съ това ставатъ положителни. И Богъ е положителенъ, и тогава Той имъ дава точно това, което тѣ искатъ, т. е. Той имъ взима и това, което иматъ. Щомъ вие ставате положителни, Богъ заема вашитѣ мѣста. За да нѣма споръ, Той казва: направихъ така, както ми казахте. Така могатъ да се обяснятъ и страданията на Йова отъ научно гледище. Това е окултно гледище. Йовъ бѣше наистина праведенъ човѣкъ и искаше да покаже на Господа, че като него другъ нѣма. Когато синоветѣ му правѣха угощение, Йовъ принасяше жертва на Господа и казваше: Господи, това да направишъ, онова да направишъ. Тогава Господъ направи, както Йовъ искаше: взе му овцитѣ, добитъка, синоветѣ, лозята, прати вѣтъръ, който събори кѫщата му и го остави безъ нищо. Тогава Йовъ започна да спори, да се разправя съ Господа. И като се видя въ трудно положение, започна да се моли на Господа, да казва: Господи, то нѣма да бѫде така, но моля Тѣ, оправи моята работа! Азъ съвсѣмъ забъркахъ тази работа. И когато въ съзнанието му проникна мисъльта, че той самъ объркалъ работата си, тогава започна вѫтрѣшно да разсѫждава. Сега ще ви приведа единъ примѣръ за единъ боленъ човѣкъ въ търновската болница. Той заболѣва отъ нѣщо, но лѣкаритѣ не могатъ да му помогнатъ другояче, освѣнъ съ операция. Той заболѣлъ отъ нѣщо, вследствие на което и кракътъ му се заразилъ. Събиратъ се на съвѣтъ четирима-петима лѣкари и най-после казватъ на болния: твоята болѣсть е много опасна. За да не отидешъ на онзи свѣтъ, кракътъ ти трѣбва да се отрѣже, да спре заразата, да не се разпространи изъ цѣлото тѣло. Ако не отрѣжемъ дѣсния ти кракъ, въ една седмица ще свършишъ. - Не, господинъ лекарю! Кракътъ си не давамъ! Какво ще правя съ единъ кракъ? Ако Господъ иска единъ кракъ само, азъ съмъ готовъ да Му дамъ цѣлото си тѣло, но само единъ кракъ не давамъ. Ако е да дамъ нѣщо, ето, нека вземе цѣлото ми тѣло и да прави съ него каквото иска, но единия кракъ само не давамъ! Лѣкаритѣ му казали; ние искаме да ти направимъ едно добро, но като си толкова твърдоглавъ, Богъ да ти е на помощь. Той излиза отъ болницата и следъ петь-шесть мѣсеца се връща въ болницата, съвършено оздравѣлъ. Отива при лѣкаритѣ. Като го видѣли, тѣ се учудили, че е здравъ и го запитали: какъ се излѣкува? - Ходихъ при Господа да Го питамъ, защо Му трѣбва единия ми кракъ, но Той ми каза: азъ казахъ на лѣкаритѣ друго нѣщо, но тѣ криво сѫ ме разбрали. - Какъ се излѣкува? - Господъ ми каза никому да не казвамъ това нѣщо, особено на лѣкаритѣ, защото тѣ ще взематъ това срѣдство като монополъ, ще го забранятъ на другитѣ да се лѣкуватъ, тѣ ще разполагатъ съ него. Ние често казваме: Христосъ каза това, Христосъ каза онова. Когато Христосъ говорѣше и на мѫже и на жени, Той имаше въ ума си вложена една идея, споредъ която всѣки човѣкъ да бѫде на мѣстото си, т. е. да заема това положение, за което Богъ го е изпратилъ въ свѣта. За примѣръ, вие искате любовьта да дойде у васъ. Прави сте, но за да дойде любовьта у васъ да работи, затова се изискватъ редъ условия. Вие искате да придобиете знанието, но то може да работи само при извѣстни условия; вие искате да бѫдете свободни, но свободата може да работи само при извѣстни условия. Ако вие поставите всѣки законъ на мѣстото си, само тогава той може да работи. Човѣкъ не трѣбва да изпада въ положението на онзи американецъ, който единъ пазаренъ день си купилъ една пуйка и искалъ да я занесе до дома си, но нѣмало кой да му я занесе. Извиква едно момче, то иска много; вика друго, и то иска много, всички искатъ по петь-шесть долара, а този богатъ човѣкъ билъ много скръндза, не му се плащало толкова много. Ходилъ насамъ-натамъ, не може да намѣри нѣкой да му занесе пуйката. Вижда го единъ господинъ, хубаво облѣченъ, чува, че търси нѣкой да му занесе пуйката и го запитва: какво обичате, господине? - Отъ толкова време търся нѣкое момче да ми занесе пуйката до дома, но не мога, всички искатъ много скѫпо. - Азъ мога да ви услужа. Тръгва богатиятъ търговецъ напредъ, а господинътъ, който билъ предсѣдательтъ на Съединенитѣ щати, върви следъ него. Дохожда до дома си и спира. Изважда отъ джоба си единъ доларъ и го подава на господина. - Той се отказва да вземе паритѣ: благодаря, не искамъ. - Защо? И ти ли искашъ толкозъ много, като другитѣ? - Не, азъ безъ пари ви донесохъ пуйката. Изважда отъ джоба си една визитна картичка и му я подава. Сбогомъ - казва, и си заминава. Нѣкои сѣдятъ, като този богатъ човѣкъ въ свѣта и си казватъ: азъ да отида да работя на този, на онзи, да се унижавамъ?! Господъ се е унижилъ като е слѣзълъ между хората да имъ помага, да ги спасява, а ти само седишъ и плачешъ. Да, но все ще получишъ такава една картичка. Ние, съвременнитѣ хора, сме отъ тѣзи великитѣ, на гробоветѣ на които има велики надписи: Тукъ почива еди-кой си великъ царь или князъ, или владика, или проповѣдникъ, поетъ, писатель, философъ и т. н. И това сѫ все велики хора на минуса. За тѣзи хора Христосъ казва за въ бѫдеще, че които чуятъ гласа Му, ще оживѣятъ. Какъ ще дойде спасението на свѣта? Кой ще го спаси? Ще се тури единъ плюсъ. Онѣзи хора, които трѣбва да спасятъ свѣта, тѣ непремѣнно трѣбва да бѫдатъ живи. Ако нѣкой е умрѣлъ даже и преди хиляди години, ние можемъ да го извикаме още сега. Като бѣхъ въ Англия, дето правихъ своитѣ научни изследвания съ медиуми, явява се единъ умрѣлъ, който отдавна вече е въ задгробния свѣтъ, и съобщава нѣкои нѣща, но не можаха англичанитѣ да повѣрватъ въ задгробния животъ. Той даже бѣше фотографиранъ, но и това не можа да ги убеди. И досега се явяватъ редъ учени, които казватъ: какъ можемъ да повѣрваме въ задгробния животъ? Ние трѣбва да убѣждаваме ученитѣ хора, че наистина има задгробенъ животъ. То е все едно да убѣждавате ученитѣ хора, че има жени въ свѣта, или че има мѫже въ свѣта, или че има деца въ свѣта. Ще кажете, че затова нѣма нужда отъ убѣждаване, понеже ние сме виждали жени. Питамъ: кой досега е виждалъ жена? Нима сѣнката на жената е самата жена? Ако е така, азъ мога да ви направя жени отъ восъкъ, колкото искате. Кой досега е видѣлъ мѫжъ? Ако е така, азъ мога да ви направя отъ восъкъ, колкото мѫже искате. Когато една жена види единъ мѫжъ, а е мъртва, тя ще оживѣе. И ако единъ мѫжъ види една жена, ако той е умрѣлъ, ще възкръсне. Жена, която не може да възкреси мѫжа, тя не е жена; и мѫжъ, който не може да възкреси жената, той не е мѫжъ Това е мое разбиране. Господарь, който не може да възкреси своя слуга, той не е господарь; и слуга, който не може да възкреси своя господарь, той не е слуга. Какво ще кажете на това отгоре? Слугата е слуга само ако може да възкреси своя господарь. Ако ви оставятъ да правите изборъ между дветѣ положения, коя сила бихте предпочели, тази на господаря, който възкресява своя слуга, или силата на слугата, който възкресява своя господарь? Де е плюсътъ? Слугата всѣкога е по-силенъ и по умъ отъ господаря си. И Христосъ казва: Синъ Человѣчески не дойде да Му послужатъ, но да послужи. Слугата всѣкога е по-силенъ отъ онзи, който господарува. Сега ние виждаме, че всички хора искатъ да господаруватъ. Това показва, че тѣ нѣматъ ясна представа за господарството. Тѣ търсятъ силата въ отрицателното. Азъ не отричамъ това. И отрицателни величини трѣбватъ, трѣбватъ и минуси въ свѣта. Безъ господари въ свѣта не може, но безъ слуги съвсѣмъ не може. Безъ жени не може, но безъ мѫже съвсѣмъ не може, така седи въпросътъ. Това сѫ сѫщини, които трѣбва да лѣгнатъ въ основата на новата култура на човѣчеството, да се преобрази човѣкъ, да започне право да мисли. Казвате: толкова изчисления сѫ направени. Не, важно е азъ да зная какво положение трѣбва да вземамъ всѣки день по отношение на слънцето. Всѣки день не трѣбва и не мога да заемамъ едно и сѫщо положение спрямо слънцето. Ако вие не знаете всѣки день какво положение да заемате спрямо слънцето, вие нищо не можете да получите отъ него. Ако вие не знаете какво положение да заемате всѣки день спрямо Бога, вие нищо не можете да вземете отъ Него. И ако всѣки день не знаете какво положение да имате спрямо хората, вие нищо не можете да вземете отъ тѣхъ. Кога една жена може да обича единъ мѫжъ? Ако той разбира нейното .сърдце, тя ще го обича; ако той не разбира сърдцето й, тя не може да го обича. И обратното е вѣрно: както е за мѫжа, така е и за жената. Мѫжътъ и жената сѫ два елемента, братътъ и сестрата сѫ сѫщо два елемента, слугата и господарьтъ сѫ пакъ два елемента - това е законъ на поляризиране. После, като дойдете до физическия свѣтъ, тамъ ще срѣщнете елементи, които сѫ еднородни. Плюсъ и минусъ, обаче образуватъ равенства. Изобщо, има различни методи, чрезъ които вие можете да достигнете великата цель въ живота си, която търсите. Който не разбира закона, той гони щастието, което никога не може да го постигне. Съ онова, което ще може да достигне за въ бѫдеще, той трѣбва да направи поне единъ малъкъ опитъ. Постижимото за въ бѫдеще сѫществува като една малка реалность. Това, което искаме да постигнемъ, то вече е постигнато. Ние се стремимъ къмъ идеалъ, който е постигнатъ. Той нѣма защо сега да се създава, той сѫществува въ свѣта. Има сѫщества, които живѣятъ споредъ този идеалъ, а за насъ той трѣбва да се доказва. Азъ мога да ви докажа цѣлата формула за това. Колкото единъ въпросъ е по-неразбранъ, толкова повече знаци и формули трѣбва да се употрѣбятъ за него. Въ математиката при рѣшението на единъ въпросъ могатъ да се поставятъ толкова знаци, че да се уплашите. Като видите буквата v, при една формула, тя вече означава силата на движението на свѣтлината. Ако пъкъ срѣщнете буквата H, тя означава силата на частицитѣ на материята, които действуватъ въ даденъ случай въ извѣстна посока. Изобщо, правятъ се изчисления за бързината и силата на движението на свѣтлината, съ каква скорость пѫтува свѣтлината. Определя се енергията на свѣтлината и силата, съ която се движатъ частицитѣ на материята. После ученитѣ опредѣлятъ масата и палѣто, презъ което ще минаватъ силитѣ, които действуватъ въ окрѫжаващитѣ тѣла. Следъ това взиматъ предвидъ и самитѣ тѣла, които ще дѣйствуватъ, както виждате, това е единъ сложенъ въпросъ. Ако вие сте единъ честенъ човѣкъ, но който се е заблудилъ въ пѫтя си, и азъ излѣза да ви свѣтна съ една свѣщъ, тази свѣщъ непремѣнно ще предизвика голѣма радость за васъ, и очитѣ ви доволно ще се усмихнатъ. Обаче, ако вие сте апашъ, който сте влѣзли нѣкѫде да крадете и азъ отворя вратата и пусна малко отъ тази свѣтлина, тя непремѣнно ще предизвика неприятно трепване и чувство въ сърдцето ви. Питамъ: защо въ единия случай свѣтлината предизвиква радость въ очитѣ ви, а въ другия случай тя предизвиква неприятность за очитѣ ви? Защото, който има нѣкаква користолюбива мисъль, свѣтлината у него се пречупва по особенъ начинъ отъ тази, у когото нѣма користолюбива мисъль. При двата случая става различно пречупване на свѣтлината, което произвежда два вида съединение. Може да се опредѣли даже, какво съединение е станало въ мозъка на единия и на другия човѣкъ отъ свѣтлината на моята свѣщъ. Апашътъ ще се уплаши отъ тази свѣтлина и ще каже: този човѣкъ ни развали работата съ своята свѣщъ. Ако изгася свѣщьта си, този апашъ ще се зарадва. Обаче, ако азъ изгася свѣщьта си за онзи, който се е заблудилъ въ пѫтя си, той ще съжалява. Защо изгасването на свѣтлината при апаша предизвиква радость? Защото тогава именно той се намира въ своето естествено положение. Изгасването на свѣщьта за онзи, който е изгубилъ пѫтя си, предизвиква отчаяние, той изгубва всѣкаква надежда и потъва надолу. Веднага донасямъ свѣщъ и кибритъ, запалвамъ свѣщьта, и той се зарадва, защото намира пѫтя си. Той ще каже: много благодаря за тази свѣтлина, защото намѣрихъ пѫтя си. Апашътъ, като дойде до мене, който нося запалената свѣщъ, ще каже: кой ти даде право да палишъ тази свѣщъ? Ти нали знаещъ че имамъ работа, защо ме смущавашъ? „И запалиха огънь”. Защо? Въпреки голѣмото престѫпление, което искаха да извършатъ, трѣбваше да запалятъ огънь, да иматъ свѣтлина, да се отпечата единъ процесъ на сѫдба, който ставаше преди две хиляди години. И благодарение на този огънь, който бѣше запаленъ да се грѣятъ, слугитѣ имаха тази свѣтлина. Иначе нѣмаше защо да се пали този огънь. Тѣ казваха: този огънь не можемъ да го изгасимъ. Не може безъ огънь, наистина. Ако го изгасимъ, всички ще умремъ. Този огънь показва, че учението на Христа нѣма да изгасне. Това учение ще гори между хората, и макаръ че нѣма да го приематъ всички, обаче хората ще се грѣятъ въ тази тъмна нощь, тя ще бѫде за насърчение въ човѣшкия умъ и въ човѣшката душа. Това сѫ изводи, върху които трѣбва да се разсѫждава. За мене е така, а за васъ - и вие можете да мислите. Може да е така, може и да не е така за васъ. Казвамъ; азъ ще ви дамъ хиляда лева. Но вие сте материалистъ и си казвате: може да дойде, може и да не дойде, я даде, я не даде. Щомъ ви дамъ, веднага казвате, че сте се надявали. Това не е вѣра. Силата на човѣка седи въ неговата вѣра. Сега да вземемъ другъ единъ процесъ, който става въ природата. Ако вие имате десеть килограма жито и ги посѣете на една нива, вие имате единъ минусъ, това жито е изгубено за васъ. Знаете ли, обаче, колко милиона зрънца ще се родятъ отъ това жито? Вие можете да пресмѣтнете това. Приблизително поне можете, защото това зависи отъ нивата, отъ почвата, отъ самото жито, отъ свѣтлината, топлината, влагата, отъ начина, по който сте го обработили и отъ редъ още условия, отъ пожънването му, отъ овършаването и т. н. Оттукъ изваждамъ единъ законъ: който започва съ отрицателнитѣ процеси, той завършва съ положителнитѣ - безъ изключение. Сега ще ви дамъ другъ примѣръ. Имате десеть килограма жито, но отивате съ тѣхъ на кръчмата и ядете, пиете, докато ги изхарчите. Какво остава въ хамбара ви? И хамбарътъ е празенъ, и джобътъ е празенъ. Придобилъ ли е този човѣкъ нѣщо? Нищо, той само се е удоволствувалъ. Ние казваме, че този процесъ е равенъ на нула. Този човѣкъ е дошълъ до едно неестествено положение, изгубилъ е всичко. Всички онѣзи, които сѫ започнали съ положителнитѣ процеси, сѫ нещастни, тѣ въ края на краищата, винаги свършватъ нещастно. Такъвъ е законътъ на земята. Понѣкога вие питате, като това жито, което е посадено въ земята: защо трѣбва да страдамъ? За да свършишъ съ щастие. Щастието е резултатъ на онзи процесъ който човѣкъ е започналъ. Той е резултатъ, който никой не може да отнеме. Ако човѣкъ е посадилъ нивата, т. е. ако е започналъ съ отрицателенъ процесъ, никой не може да му вземе, т. е. да го лиши отъ крайния резултатъ. Ако човѣкъ пие и изпие всичкото жито, а нивата остане не посадена,тамъ ще порастатъ само тръни и бодили. Нищо не е въ състояние да спаси този човѣкъ. Ако този човѣкъ се надява на добри хора въ свѣта, това не може да му помогне. Да вѣрваме въ доброто на хората, това сѫ странични, второстепенни въпроси, тѣ сѫ основани на закона на вѣроятноститѣ. Знаете ли какво нѣщо е вѣроятность? Въ 999 случаи може да има само единъ добъръ случай, напримѣръ, само единъ добъръ човѣкъ. Ако добритѣ хора можеха да оправятъ свѣта, то досега трѣбваше да го оправятъ, както сѫ се надявали. Обаче, свѣтътъ не е оправенъ. Засега свѣтътъ е пъленъ само съ хора, които страдатъ, по единствената причина, че не вървятъ по правилния пѫть на развитие. Богатитѣ хора искатъ да бѫдатъ богати, и сиромаситѣ не искатъ да бѫдатъ сиромаси. Ето де е спорътъ. Богатството не се туря като условие да могатъ хората да живѣятъ, а се поставя като условие на лекъ, охоленъ животъ. Всѣки казва: азъ да бѫда силенъ. Сиромахътъ пъкъ казва: ако имамъ пари като съмъ богатъ, ще съмъ щастливъ. Казвамъ: при сегашнитѣ условия всички не могатъ да бѫдатъ богати, но и всички не могатъ да бѫдатъ сиромаси. Не, такъвъ законъ не сѫществува. При сегашнитѣ условия има повече сиромаси, отколкото богати хора. Защо? Това е единъ естественъ процесъ, понеже работници трѣбватъ повече. Сиромаситѣ сѫ работни сили въ свѣта, които ни трѣбватъ за работа. Тѣ трѣбва да работятъ разумно, да разбиратъ разумно. И когато хората правилно разбератъ този строй, тогава единствениятъ строй на обществото ще бѫде този именно. Обществениятъ строй ще се съгради по този начинъ. Тогава всѣки човѣкъ ще се остави свободно да върви въ своя пѫть. Това не значи, че нѣма да има управление. И управление ще има, но такова управление, което ще създаде работа на повече хора. Засега злото седи въ чрезмѣрното разплодѣване на хората. Въ бѫдещето, въ бѫдещия строй разплодѣването ще бѫде умѣрено. Това е доказано съ редъ статистики. Вземете, напримѣръ, между микробитѣ. Въ 24 часа една микроба се размножава съ милиони. Тамъ е злото, тамъ е нещастието. Въ това положение нищо не създадоха. Тогава тѣ се превърнаха въ риби, и като риби намалиха своето размножение. Въ единъ часъ тѣ снасяха яйца около 300 хиляди. Но съ това тѣ създадоха своето най-голѣмо нещастие. Следъ това си казаха: ще станемъ на птици и ще раждаме най-много по 12 пиленца въ годината. Но и тамъ се спряха. Тѣ казаха: сега ще станемъ на млѣкопитаещи, да раждаме по-малко. Най-после станаха на хора, и като такива раждатъ по две, три, четири, шесть деца, и рѣдко повече отъ шесть. Обаче, въ бѫдещата култура нѣма да се раждатъ повече отъ две деца: едно момче и едно момиче. Тъй щото, бѫдещето щастие на човѣчеството зависи отъ малкото размножаване. Добре, че българитѣ не се размножаватъ много, но ако при тѣзи граници, съ които разполагатъ, станатъ нѣколко милиона още отъ това, което сѫ, тѣхното икономическо състояние ще бѫде невъзможно. Казвате: да се размножаватъ хората. Не, силата на единъ народъ не е въ неговото размножение, но въ неговото безсмъртие. Който живѣе, да не умира. Всички разумни хора, всички хора съ благородни чувства и съ силна воля, азъ наричамъ хора, които могатъ да оправятъ своя свѣтъ. Това е законъ, споредъ който бѫдещето общество може да се преустрои. Затова трѣбва работа, трѣбва знание, а не хората да се размножаватъ. Ако днесь единъ баща има четири-петь деца, ще му трѣбватъ около четири-петь милиона, за да ги възпита и образова. Какво ще прави, като нѣма тѣзи пари? Той ще трѣбва да отидѣ да краде. Казвате: ако хората не се размножаватъ, тѣ нѣма да успѣватъ. Питамъ: като се размножаватъ сега хората много, успѣватъ ли? Статистиката показва, че отъ сто родени деца днесь едва десеть доживяватъ. Голѣма е смъртностьта между децата. Остава да живѣе само онова, което има условие за животъ. Всичко друго заминава, не може да живѣе. Питамъ: защо трѣбва да раждаме хора, за които нѣма храна? Сега азъ говоря на разбранъ езикъ, за да се даде възможность на хората да живѣятъ споредъ разумната жива природа, нѣщата да ставатъ разумно, за да се избѣгнатъ ненужднитѣ страдания, които сега сѫ създадени въ свѣта. И затова този законъ отъ органическия свѣтъ трѣбва да пренесемъ въ човѣка. Ако въ човѣшкия умъ се наплодятъ чрезмѣрно мисли и то все фантастични, и ако въ човѣшкото сърдце се наплодятъ чрезмѣрни желания, и ако въ човѣшката воля се наплодятъ чрезмѣрни постѫпки, той не може да бѫде човѣкъ. Вие трѣбва да имате най-много четири - петь мисли и то цѣнни. Имайте две желания, две дъщери, на които, като погледнешъ, да разчиташъ. Сега вие имате много желания, които постоянно гракатъ, като гарги: дай, дай, дай! Кой ще имъ даде толкова? Господъ е отъ тѣзи, които даватъ и взиматъ. Той дава животъ, и взима животъ. И благодарение, че дава, всѣка година се раждатъ приблизително 40 милиона хора, споредъ моитѣ изчисления, може би само съ нѣколко единици разлика, а всѣка година заминаватъ около 35 милиона хора. Следователно, всѣка година има единъ придатъкъ отъ петь милиона. Това, че заминаватъ 35 милиона, това е отъ насъ. Господъ не трѣбва да праща повече отъ петь милиона хора на земята. Ако ние водехме разуменъ животъ, Господъ щѣше да изпраща само по петь милиона. Сега взима 35 милиона, а изпраща 40 милиона, за да даде ходъ на всички сѫщества да се проявятъ. Сега всѣки иска да дойде на земята само за театъръ, всѣки иска да види по едно представление поне за петь-шесть години. Работата е, че нѣкой пѫть актьоритѣ плачатъ въ театъра. То е противоположната страна. Майката, която ражда деца, и тя плаче. Защо плаче? - Защото не се е женила, както трѣбва. Не е раждала, както трѣбва. Радва ли се майката, казвамъ: тя се е женила както трѣбва, раждала е както трѣбва. Ако боледува, пакъ не се е женила както трѣбва; не се е раждала както трѣбва, не е живѣла както трѣбва. Тѣзи процеси споредъ менъ вървятъ така. Какво да се прави? Изправете знацитѣ на лицето си, както трѣбва. И следъ това си попѣйте малко. Не ти стига ума за нѣщо, тури плюсъ. Страхъ тѣ е отъ кръста, напримѣръ. Православнитѣ турятъ кръста дето трѣбва и не трѣбва. Кръстътъ никога не бива да се туря на челото. Кръстътъ означава посока на движение, а хората днесь разбиратъ, че нѣкой ще умре и се страхуватъ отъ него. Не, кръстътъ означава да намѣришъ посоката на своята мисъль: единъ неразрѣшенъ въпросъ. И тогава нѣма да туришъ кръста на срѣдата на челото, нито пъкъ съ три пръста да се кръстишъ, както сега се прави. Кръстътъ не се прави съ три пръста. Такъвъ кръстъ направиха евреитѣ на Христа и казаха: такава е задачата на кръста. Кръстътъ е сѫществувалъ и преди християнството, но християнитѣ го взеха като символъ. Важенъ е живиятъ кръстъ, на който трѣбва да се разбира смисъла. Той е цѣла наука. Кръстътъ се взима като посока на движение. Ако отъ страданията влизашъ въ добродетельта, кръстътъ си е на мѣстото, но ако страданията тѣ вмъкнатъ въ престѫпление, кръстътъ не е на мѣстото си. Ако чрезъ мѫченията вкараме човѣка въ престѫпление, това страдание не е на мѣстото си. Ако разтривашъ човѣка и поставишъ крака му на мѣсто, това разтриване е на мѣстото си. Но ако го разтривашъ и не наместишъ крака му, това разтриване не е на мѣстото си. Да осакатишъ човѣка, това не е на мѣстото си. Ако хранишъ човѣка и той расте и се развива добре, тази храна е на мѣстото си, но ако го хранишъ и му отнемешъ живота, това хранене не е на мѣсто. Нѣкой пита: ти кръстишъ ли се? Кръстя се. Подъ думата „кръстене” азъ разбирамъ, че всѣки день мисля, чувствувамъ, вървя, не се спирамъ на едно мѣсто. Пѫтникъ съмъ. Нѣкой казва: да започнемъ една работа, но да викаме Господа. На мене ли остана да викамъ Господа? Значи, Господъ трѣбва да си остави всичката работа и да дойде при менъ, защото Го викамъ съ моята молитва. Господъ, който е заетъ съ цѣлото битие, трѣбва да спре работата си и да обърне внимание на менъ, защото азъ се моля и Го викамъ. Та въ това време милиони като тебъ се молятъ на Господа. Тогава, на кого трѣбва Той да обърне внимание? На кого учительтъ обръща внимание? На кого Господъ обръща внимание? Когато учительтъ влѣзе въ класъ, той обръща внимание на способния ученикъ, който решава всичкитѣ си задачи, приятно му е, че има такъвъ ученикъ. Но като погледна на онзи съ празната торба и съ неразрешенитѣ задачи, такъвъ ученикъ не ми трѣбва. Всѣка молитва предъ Бога трѣбва да бѫде една разрѣшена задача. Като отида да се моля на Бога, да съмъ свършилъ една работа и да искамъ да ми даде друга нѣкоя. А така, ти си изпилъ и изхарчилъ всичкитѣ си пари, а като отивашъ при Господа, лъжешъ Го и казвашъ: Господи, азъ посяхъ нивата, дай ми още десеть килограма жито. Каква молитва е тази? Ядешъ и пиешъ, всичко изпохарчишъ, а после искашъ по десеть кила жито: житарска мѣрка, около 80 крини килото. Въ такъвъ случай, прави сѫ, които възставатъ противъ Господа и казватъ: Нѣма такъвъ Господъ, който само да дава, а вие да ядете, да пиете и да пиянствувате. Нѣма такъвъ Господъ, наистина. Като отидете да се молите на Господа, ще кажете: Господи, свършихъ работата, която бѣше ми опредѣлилъ. Той ще ти даде една свѣтла мисъль и докато я занесешъ, ти ще пораснешъ съ единъ милиметъръ. Макаръ и съ една хилядна отъ милиметъра, но ти ще пораснешъ. Нѣма ли растене, нѣма никаква добродетель. Има ли растене, макаръ и съ една хилядна отъ милиметъра, има и добродетели. Казвате: толкова малко растене! Че какъ могатъ съвременнитѣ учени да измѣрватъ голѣмината на такива малки величини като атомитѣ, като йонитѣ, като електронитѣ? Нѣкои отъ тѣхъ сѫ по-малки и отъ една хилядна отъ милиметъра, тѣ сѫ около една десетомилионна часть отъ милиметъра. А пъкъ единъ йонъ - това е една милиардна часть отъ милиметъра. И тѣзи частици сѫществуватъ, движатъ се, иматъ направление. Питамъ сега: кой е онзи вѫтрѣшенъ законъ, който регулира материята въ свѣта? Нѣкой отъ васъ ще попитатъ: какъ ще се оправятъ съвременнитѣ социални въпроси? Всички социални въпроси сѫ разрѣшени. Азъ съжалявамъ, че тѣзи въпроси ги разрешаватъ въ камарата. Не! Въ камарата трѣбва само да се види какъ сѫ разрѣшени, а тѣ ги създаватъ и разрешаватъ. Тѣ ги разрешаватъ въ английската, въ българската камара. Тѣзи въпроси сѫ разрѣшени отъ памти вѣка. При мене нѣкога сѫ идвали нѣкои български изобретатели, и нѣкой отъ тѣхъ казва: азъ измислихъ еди-какъвъ си аеропланъ. Казвамъ: този аеропланъ отдавна вече французитѣ го иматъ. - Ама измислихъ нѣщо ново. - Англичанитѣ отдавна вече сѫ го намислили. Ти по-добре иди при тѣхъ да усъвършенствашъ твоя уредъ. Ако пъкъ откриешъ нѣщо ново, гледай да не го е открилъ другъ нѣкой преди тебе. Когато Дарвинъ откри своята теория за еволюцията, сѫщевременно съ него и други нѣкои учени работиха по този въпросъ, но Дарвинъ издаде по-рано своята теория, тогава тѣ казаха: Така е, както Дарвинъ казва. Но не издадоха своитѣ теории. Въпросътъ за развитието е разрѣшенъ. Начинътъ, по който трѣбва да мислимъ, този въпросъ е разрѣшенъ. Начинътъ, по който трѣбва да чувстваме, този въпросъ е разрѣшенъ и най-после, начинътъ, по който трѣбва да действуваме, този въпросъ е разрѣшенъ. Сега ти казвашъ: чакай да помисля малко, да видя какъ трѣбва да постѫпя. Какъ ще постѫпишъ? Ако ти никога не си ималъ любовь, ако ти никога не си ималъ сърдце, ти никога не можешъ да имашъ умъ. Ако ти никога не си ималъ единъ умъ, никога не можешъ да имашъ и едно сърдце. Какво ще разберете отъ това? Съ други думи казано: ако въ твоя организъмъ никога не е било едно сърдце, никога не може да има и единъ мозъкъ. Сърдцето е дошло по-напредъ, като условие за проявяване на мозъка, за разрѣшение на въпроситѣ. Сега у мнозина се явява въпросътъ: какъвъ трѣбва да бѫде човѣкъ - мѫжъ или жена? Най-първо ще бѫдешъ жена, после ще бѫдешъ мѫжъ или най-първо ще бѫдешъ мѫжъ, а после ще бѫдешъ жена. Най-първо, когато слѣзешъ отъ Божествения свѣтъ, трѣбва да бѫдешъ жена, за да станешъ после мѫжъ. Когато се качвашъ нагоре къмъ Бога, ти най-първо ще бѫдешъ мѫжъ, а после ще бѫдешъ жена. И най-после, когато мѫжътъ и жената се съединятъ заедно, тѣ ще образуватъ това, което се нарича човѣкъ - човѣкъ въ пълния смисълъ на думата. Ако нѣма мѫжъ и жена, не може да има и човѣкъ. Затова всѣки човѣкъ си търси половината. Всѣка жена и всѣки мѫжъ си търсятъ половината. Като намѣрятъ една половина, тѣ я премѣрятъ и като видятъ, че не имъ уйдисва, не могатъ да се оженятъ за нея. Казвамъ: ще намѣришъ една половина, ще я премѣришъ и като не ти уйдисва, ще я оставишъ. Щомъ не ти уйдисва, напусни я. Ще я търсишъ изъ цѣлия свѣтъ и като я намѣришъ, ще се оженишъ за нея. Това е бракътъ, това е цѣлиятъ човѣкъ. Иначе, ако не стане така, тогава въ жененето си хората се намиратъ въ положението на онзи американецъ, който дошло му на умъ да се жени и казалъ на единъ свой познатъ: отивамъ да се жега. Този му казва: Господине, не се казва жега - Не, най-важното въ свѣта е жеженето. Не се казва жежене, но женене. - Каква разлика има между жежене и женене? Когато ние не разбираме брака, това е жежене, а когато го разбираме, това е съчетание, това е любовь, това е свобода, това е разбиране единъ за другъ, разбранъ животъ. Мѫжетѣ, женитѣ сѫществуватъ въ свѣта, за да се направятъ щастливи. Тѣ сѫ проводници на Бога. Когато Богъ иска да направи единъ мѫжъ щастливъ, той му изпраща една жена като слугиня, която казва: Господъ ме изпрати да ти послужа. Когато Господъ иска да направи една своя дъщеря много щастлива, Той й изпраща единъ мѫжъ добъръ, който казва: Господъ ти изпраща чрезъ менъ единъ подаръкъ. Твоятъ възлюбенъ Баща ти изпраща този подаръкъ. Той ще се поклони, ще си свърши работата и ще се върне назадъ. Защо сѫ женитѣ? За да направятъ щастливи Божиитѣ синове. Защо сѫ мѫжетѣ? - За да направятъ щастливи Божиитѣ дъщери. Какъвъ другъ смисълъ могатъ да иматъ мѫжетѣ и женитѣ? Това е идейното учение, така трѣбва да се разбира. Нѣкой казва: азъ ще слугувамъ. - Ако ти слугувашъ и си проводникъ на великата Божия Любовь, следъ това Господъ ще тѣ повиши, ще тѣ направи да разбирашъ вѫтрешния смисълъ на живота. Ако слугувашъ, ще ти слугуватъ; ако не слугувашъ, нѣма и да ти слугуватъ. „И накладоха огънь”. Азъ желая този огънь да се накладе и у васъ. Подъ този накладенъ огънь азъ разбирамъ любовьта и всички онѣзи, които се грѣятъ на тази любовь. Този огънь, това сѫ ученицитѣ, които се учатъ. Всички онѣзи, които треперятъ това сѫ хората, които търсятъ свободата. Свободенъ е човѣкъ да трепери, никой не може да му забрани. Като треперя, азъ съмъ свободенъ. Когато човѣкъ е страхливъ и бѣга, азъ го облажавамъ, той обича истината. Свободенъ е човѣкътъ, бѣга. Ако не бѣгаше, той не щѣше да бѫде свободенъ. Щомъ той види мечка, бѣга, свободенъ е и ще се освободи. Ако не можеше да бѣга, тогава? И тъй, свободата въ свѣта зависи отъ това, което можешъ да направишъ, да направишъ по изборъ. Доброто, което можешъ да направишъ, направи го - свободенъ си тогава. Щомъ можешъ да направишъ доброто, това показва, че имашъ любовь, имашъ и знание. Щомъ не можешъ да го направишъ, нѣмашъ нито любовь, нито мѫдрость, нито знание, нито свѣтлина, нито свобода. Затова, именно се изисква ново разбиране на живота. Сега е дошло времето да се повдигнемъ, понеже предъ насъ седи едно велико бѫдеще. Сегашното ваше разбиране вие ще оставите на земята. Като умрете, като отидете на онзи свѣтъ, ще ви прекаратъ презъ една зона, дето ще оставите всичко непотрѣбно придобито, а съ васъ ще вземете само малкото посѣто сѣменце. Съ тази малка торбичка ще отидете въ другия свѣтъ. Сега, азъ не зная колко сѣмена ще останатъ, но това, което остане и се прецеди, това сте вие. Като погледнете къмъ това малкото, вие ще кажете: слава Богу, че е останало това малкото вѫтрѣ. И тъй, като ставате сутринь, хванете дѣсната страна на челото си и кажете: азъ искамъ въ дѣсната страна на челото ми да царува мѫдростьта, а въ лѣвата - любовьта. После хванете носа си и кажете: азъ искамъ въ дѣсната страна на носа ми да царува любовьта, а въ лѣвата - мѫдростьта. После хванете брадата си и кажете: азъ искамъ въ лѣвата страна на брадата ми да царува любовьта, а въ дѣсната - мѫдростьта. Ако досега бихте направили това, вие щѣхте да бѫдете най-малко талантливи хора. Това, което обикновениятъ човѣкъ изкарва за една година, талантливиятъ го изкарва за единъ мѣсецъ, това което талантливиятъ изкарва за единъ мѣсецъ, гениалниятъ го изкарва за единъ день. Светията, като работи единъ день, той изкарва работа за една година. Тъй щото, ако сте обикновени хора, ще изкарвате работа за една година, която работа светията ще изкара за единъ день. Казано е, че когато жената преде една година, тя може да носи подъ мишца това, което е изпрела. Ако сте талантливи, това, което изкарвате за единъ мѣсецъ, ще се равнява на работа за една година; ако сте гениални, това, което изкарвате за единъ день, ще се равнява на работа за единъ мѣсецъ. Ако сте светия, работата за една година ще свършите въ единъ день. И тъй, пожелавамъ работата за една година да свършите въ единъ день. Плюсъ и минусъ, две противорѣчия раждатъ едно равенство. Два плюса раждатъ едно отблъскване. Два минуса сѫщо се отблъскватъ, но единъ минусъ и единъ плюсъ се привличатъ. Следователно, любовьта и безлюбието се привличатъ; злото и доброто се привличатъ; вѣрата и безвѣрието се привличатъ. Щомъ знаете това, не се обезсърчавайте отъ противоположнитѣ състояния на вашия животъ, понеже тѣ сѫ условия за работа. Това е вашето поле, въ което всички вие трѣбва да работите. За да работите, трѣбва да накладете огънь. Сега азъ ви оставямъ, огъньтъ е накладенъ край васъ, и вие знаете какво трѣбва да правите. Както ви виждамъ, огъньтъ е накладенъ у васъ, всички се грѣете, сърдцата ви туптятъ, мозъкътъ ви мисли, и въпреки всичко това, казвате: какво ще стане съ насъ? Казвамъ: преди две хиляди години туриха Христа на кръста, а сега се решава въпросътъ всички кръстове да се изгорятъ. Този е въпросътъ, който сега се решава: всички кръстове, на които сѫ страдали учителитѣ на земята, трѣбва да се изгорятъ, за да нѣма никаква спънка въ пѫтя на човѣчеството. И всички хора да обикнатъ Бога, да тръгнатъ напредъ, да си подадатъ рѫка и да заживѣятъ братски. 27-ма недѣлна беседа отъ Учителя, държана на 3-ти априлъ 1932 г. София - Изгрѣвъ.
  16. 1932_03_27 Вѣрниятъ въ малкото

    От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Вѣрниятъ въ малкото Ще взема 16 глава отъ Евангелието на Лука, 10 стихъ: „Вѣрниятъ въ малкото, и въ многото е вѣренъ.” Има слово положително и отрицателно. Азъ ще говоря върху положителнитѣ страни. Можемъ да поставимъ и друго едно положение: Състоянието на човѣка зависи отъ неговия духъ, отъ неговия животъ. То е положителното. Отрицателната страна на живота зависи отъ неговата материя и силитѣ, съ които той е свързанъ. Следователно постояннитѣ величини въ живота сѫ, които произтичатъ отъ духа, отъ живота. Това сѫ величини, въ които измѣнения нѣма, защото въ тѣхъ работи животътъ. Реалностьта е създадена отъ тѣхъ. Подъ думата „реалность” ние разбираме изявления на нѣщата и на тѣлата, които сѫществуватъ. Защото, сегашнитѣ хора иматъ едно друго понятие за реалностьта, тѣ искатъ да имъ е приятна кѫщата, да иматъ достатъчно за ядене и пиене, да преживѣятъ единъ спокоенъ животъ. Азъ не разбирамъ, какъвъ спокоенъ животъ може да има човѣкъ, ако се самозаблуждава. Азъ бихъ искалъ отъ историята да ми покажете единъ човѣкъ, който да е живѣлъ спокойно и да е заминалъ за другия свѣтъ щастливъ, или да е оставилъ въ своята биография, че е доволенъ. Всички хора, безъ изключение, отъ 8 хиляди години насамъ, все сѫ свършили по сѫщия начинъ; съ малки изключения. Вие може да кажете, че ще направите изключение. Сѫщото нѣщо може да бѫде и съ васъ - въ една или друга степень, както и да си мислите, каквото и да ви предсказватъ гадателитѣ, пророцитѣ. Ако се яви единъ пророкъ между кокошкитѣ, той може да имъ предскаже, какво ще имъ се случи на тѣхъ и тѣхнитѣ деца. Той ще предскаже точно - кога всѣка кокошка ще умре; ще предскаже: кое яйце - кога ще бѫде изпържено; или опечено; или продадено. Кокошкитѣ ще се чудятъ на този възвишенъ пророкъ, на това пророчество. Ние се намираме въ единъ свѣтъ неустойчивъ. Нѣкой пѫть си правимъ илюзии, казваме, че нѣкой ималъ голѣмо влияние въ свѣта. Азъ не зная какво разбирате подъ думата „влияние”. Влияние има. Златото и среброто иматъ сега по-голѣмо влияние, отколкото единъ професоръ, отколкото единъ знаменитъ проповѣдникъ. Той може да проповѣдва това и онова, но нѣкой човѣкъ може да каже, че това сѫ празни работи; ако извади нѣколко звонкови, като подрънкатъ тѣзи златни пари - много краснорѣчива е тѣхната речь - и човѣкътъ се убѣждава. Когато нѣкой тѣ повика, да му служишъ съ любовь, ти казвашъ: „Ако е за любовь, не служа никому”. Но ако ти даде 3, 4, 5, 6, 10 хиляди лева, веднага ще отидешъ. Колкото повече се увеличава златото, толкова повече си готовъ да служишъ на този господарь. Коя е причината? Подбудителната причина за твоето служене е онази, грубата материя, която не подозира, въ какво седи твоето щастие и нещастие. Ти като видишъ такъвъ господарь, въодушевявашъ се отъ него и си готовъ да му служишъ. Туй важи за безбожния и за набожния, за вѣрващия и за невѣрващия, за младия и за стария, за владици и попове, за проповѣдници - всички вие, каквито и да сте, имате благоговѣние предъ паритѣ. И право казватъ хората: „не може безъ парици”. „Парице, парице, всѣсилна царице” - казва Славейковъ. И действително, голѣма царица е тя. Сега, не мислете, че менъ ме интересува това. Това не е единъ подбивъ, защото азъ не разбирамъ думата „подбивъ”. Никога не може да намѣришъ цената на единъ предмѣтъ. Ти може да мислишъ, че нѣщо си подценилъ, но нѣщата каквато цена иматъ, тѣ не могатъ да се подценятъ. Скѫпоценнитѣ камъни си оставатъ скѫпоценни и фалшивитѣ си оставатъ фалшиви, само че, въ нашия умъ си остава идеята, че можемъ да направимъ нѣкѫде подбивъ. Това е лъжа. Но ако лъжата има съдържание въ себе си, то онзи, който я е създалъ, трѣбваше да обича своето произведение. Но когато дяволътъ е създалъ лъжата, научилъ едно малко дяволче на това изкуство. Това дяволче излъгало учителя си, а дяволътъ му казалъ: „Азъ тѣ научихъ да лъжешъ другитѣ, а не мене. На менъ ще говоришъ истината”. Нѣкой казва: „Безъ лъжа не може.” Безъ лъжа за другитѣ - да, но за тебе? Тогава, каква е разликата между една реалность и една нереалность, или между една истина и една лъжа? Въ истината животътъ се увеличава, а въ лъжата животътъ се намалява. Въ истината безсмъртието продължава, а въ лъжата се намалява. Въ истината щастието идва, пъкъ въ лъжата нещастието царува. Защо тогава хората обичатъ лъжата? Ще кажешъ: „Безъ лъжа не може въ живота.” Че не може, не може - тъй както е устроенъ сега свѣтътъ, навсѣкѫде се шири лъжата. „Има и бѣли лъжи.” Тогава, въ какво седи една бѣла лъжа? Ще ви приведа единъ анекдотъ за единъ американски проповѣдникъ. Той обичалъ да преувеличава нѣщата. Веднъжъ държалъ речь за Самсонъ, който билъ навързалъ опашкитѣ на лисицитѣ и ги пусналъ, съ запалени свѣщи, по нивитѣ на филистимцитѣ. Проповѣдникътъ искалъ да убеди своитѣ слушатели, че тѣзи лисици имали дълги опашки, по шесть метра. Това чувство у него - да преувеличава, било толкова силно, че казалъ на приятеля си: „Когато се увлека да преувеличавамъ нѣщата, направи ми единъ знакъ съ пръста си.” Когато проповѣдникътъ казалъ, че опашкитѣ на лисицитѣ били дълги 6 метра, приятельтъ му направилъ единъ знакъ. Той рекълъ: „Предполагамъ, че 6 метра е много, може би 4 метра сѫ били”. Вижда, че приятельтъ му прави пакъ знакъ. – „Намирамъ, че и това е много, но два метра имаха опашкитѣ”. Онзи пакъ му направилъ знакъ. Проповѣдникътъ казалъ, че опашкитѣ били до половинъ метъръ, както на нашитѣ лисици. Онзи далъ пакъ знакъ, но проповѣдникътъ казалъ: „Не смалявамъ повече.” Нѣма какво да смалявашъ, като дойдешъ до истината. Щомъ дойдешъ до единъ фактъ, то този фактъ нѣма какво да го смалявашъ. Казва Христосъ: „Вѣрниятъ въ малкото е вѣренъ и въ многото.” Единъ е законътъ. Човѣкътъ на истината не се блазни, той не се измѣня отъ външнитѣ обстоятелства.Когато външнитѣ условия могатъ да произведатъ единъ ефектъ въ човѣка, този човѣкъ е материалистъ. Защото само животътъ, само духътъ е независимъ отъ условията. Духътъ и животътъ използватъ външнитѣ условия за своето развитие и сѫ независими отъ материалнитѣ условия. Когато материалнитѣ условия сѫ неблагоприятни, животътъ и... липсващи фрази благоприятни условия. Когато реалностьта не се проявява вече, казватъ, че тя е изчезнала. Не, не е изчезнала, но тя е престанала да се проявява. Ако нѣкой човѣкъ не може да се прояви, това ни най-малко не показва, че нѣма възможность да се прояви, но условията сѫ неблагоприятни. Той чака по-добри условия. Та, на насъ ни трѣбватъ здрави схващания. Онѣзи, които сѫ дошли до постоянни схващания, търсятъ смисъла на живота. Защото смисълътъ на живота не седи въ сегашнитѣ схващания. Въ сегашнитѣ условия седятъ страдания, мѫчения, несгоди. Въ този животъ, тъй както е сега, бѫдете увѣрени, че въ него не може да бѫдете щастливи. И въ цѣлата история, ако я прегледате отъ единия край до другия, ще видите, че хората не сѫ били, а и сега не сѫ щастливи. Вземете единъ отъ най-щастливитѣ царе - Соломонъ, най-мѫдриятъ царь; или единъ отъ най-силнитѣ еврейски царе - Давидъ; прочетете тѣхната история. Соломонъ е казалъ: „Суета на суетитѣ, всичко е суета”. Тъй е, суета е този животъ, който живѣятъ хората. Не че животътъ е суета, не че животътъ нѣма смисълъ. Има смисълъ животътъ. Суетностьта на единъ човѣкъ не е суетность на другиго. Когато единъ предмѣтъ се измѣня, това не показва, че всички предмѣти се измѣнятъ. Когато единъ човѣкъ умира, това не показва, че всички хора ще умратъ. Това показва, че ако хората вървятъ по този пѫть, по който върви този човѣкъ, който умира, и тѣ ще умратъ. Но ако тѣ измѣнятъ своя пѫть, веднага ще дойдатъ други условия. Защото виждамъ, че смъртьта, която сега сѫществува въ свѣта, е едно вмѣтнато явление. Първоначално, човѣкъ бѣше създаденъ да живѣе вѣчно, значи - да живѣе единъ щастливъ животъ. Но, понеже човѣкъ не можа да разбере тѣзи закони - Адамъ не бѣше вѣренъ въ малкото - Богъ му каза: „Бѫди доволенъ отъ този животъ, който има въ Райската градина.” Когато му казаха, че има единъ по-великъ животъ, той се рѣши да престѫпи условията на договора, който имаше съ Бога. Той погледна звѣздитѣ и каза: „Азъ не се задоволявамъ да бѫда въ Райската градина простъ градинарь и да гледамъ животнитѣ, азъ мога да бѫда господарь на вселената.” Затова и той прати жена си при този адептъ, да се учи. Азъ сега турямъ друга една повѣсть, не такава, каквато има въ Библията. Той чете тази книжнина, чете тѣзи книги и прати жена си да се учи, да направи единъ експериментъ при Дървото за познаване доброто и злото, да направи единъ опитъ, както правятъ сега опити по физика и химия. Тя направи опитъ при Дървото за познаване доброто и злото, но той излезе много несполучливъ, ретортата се пръсна и Ева се върна съ изгорѣли дрехи, едва се спаси. Сега вие казвате: „Какъ да разберемъ въпроса, буквално или не?” Най-първо, вие не сте виждали, какво нѣщо е човѣкътъ. Нѣма човѣкъ на Земята, който да е видѣлъ, всѫщностъ, какво нѣщо е човѣкътъ. Това, което виждате, това не е човѣкътъ. Това е неговата кѫща. Той има две очи, това сѫ органи, съ които приема свѣтлината; има единъ носъ, който приема като станция въздуха и му служи за обонянието; рѫцетѣ, краката, това сѫ все органи, сѣтива, съ които си служи. Де е човѣкътъ? Какво нѣщо е мозъкътъ? Той е единъ органъ, една станция, която оперира; когато се умори човѣкъ нѣкой пѫть, затвори тази станция като единъ чиновникъ, излиза, ходи насамъ-натамъ и сутриньта се върне. Остави нѣкой слуга да работи тамъ. Казвате за нѣкого: „Видѣхме Стояна, бѣше малко веселъ.” Въ какво седи веселостьта? Че устата се повдигне малко нагоре. За другъ казватъ: „Тѫженъ е.” - Ѫглитѣ на устата му сѫ малко надолу; или потъмнѣли очитѣ му. Казватъ за нѣкого: „Боленъ е този човѣкъ”. Дойде лекарьтъ, иска да стане болниятъ - кракътъ му е боленъ, но човѣкътъ не е боленъ. Крака си счупилъ, куца - човѣкъ ли се е счупилъ? Когато колата скърца, господарьтъ не скърца. Но щомъ скърца едно колело, господарьтъ туря друго колело. И на човѣка може да се счупи осьта нѣкой пѫть - господарьтъ на това човѣшко тѣло прави сѫщото. Вие имате една представа за вашето тѣло, както вашитѣ баби и дѣди нѣкога сѫ ви учили: „Синко, ти гледай да си уредишъ работитѣ, да си направишъ кѫща, да си туришъ пари въ банката, да имашъ жена, дѣчица, да живѣешъ, както Господъ е далъ.” Какъ е далъ Господъ? Като заживѣе, както Господъ е далъ, ще има кокошки, говеда, овце; тѣ ще блѣятъ, ще крѣкатъ, той ще ги дои, ще имъ взема вълната. Ще кажете, че той, по образъ и подобие на Бога, живѣе благочестиво, има резултатъ. Азъ питамъ: Де е самоличниятъ подписъ на Бога, че е подписалъ тѣзи закони? Всички закони, които сѫществуватъ на Земята, сѫ човѣшки закони, временни закони. Една държава живѣе съ извѣстни закони сто-двеста години, после се измѣнятъ. Мойсей създаде закони, които бѣха валидни за времето си, но сега не сѫ валидни. Казвамъ: Въ свѣта на духа, въ свѣта на живота има други закони, които отначало сѫществуватъ и за въ бѫдеще ще сѫществуватъ. Върху тѣхъ ние трѣбва да си изградимъ бѫдещия животъ. Сега ще кажете: „Каква е разликата между тѣзи закони и сегашнитѣ?” Сегашнитѣ закони умъртвяватъ човѣка. Сегашнитѣ закони всѣкога произвеждатъ една тревога у васъ. А пъкъ онѣзи, Божественитѣ закони, всѣкога внасятъ миръ, спокойствие, доволство, радость, веселие. Божествениятъ законъ внася прогресъ. Ако вие боледувате, не сте въ връзка съ Божиитѣ закони, а сте въ връзка съ човѣшкитѣ закони, защото човѣшкитѣ закони иматъ отражение върху природата като последствие. И въ храната, напримѣръ: нѣкое растение може да е отровно; нѣкоя крава яла отъ тази трѣва и млѣкото се заразява, който го пие, ще пострада; нѣкой фурнаджия е боленъ отъ заразна болѣсть, пипа хлѣба, който ти ще ядешъ, и споредъ закона, ти ще се разболѣешъ. Нѣкой лѣкарь тѣ лѣкува, направи погрѣшка, може да ти даде едно лѣкарство, съ което може да се отровишъ. Пъкъ нѣкой пѫть, може да се отровишъ като онзи манафъ - въ Мала Азия. Предписва му единъ лѣкарь лѣкарство и му казалъ, въ малки дози да го взима - по една лъжичка за нѣколко дена. Манафътъ започналъ да разсѫждава: „Ако това шише изпия за 3 ÷ 4 дена и оздравѣя, поне да го изпия изведнъжъ и изведнъжъ ще оздравѣя.” Изпива изведнъжъ цѣлото шише и умира. Колкото повече, толкова по-зле; колкото по-малко, толкова по-добре. Колкото по-малко дългове имашъ, толкова по-добре; колкото повече дългове имашъ, толкова по-зле. Колкото по-малко богатство имашъ, по-добре; колкото по-голѣмо имашъ, толкова по-зле. Кѫде ще бѫде злото? Ще тѣ преследватъ апаши; както въ Америка сега задигнали детето на единъ американецъ, искатъ милиони въ откупъ. Сега цѣла Америка е въ тревога. Кѫде е неговото дете? Пари искатъ тѣзи разбойници. Човѣкъ не е свободенъ - днесь детето е задигнато, утре ще задигнатъ жена ти, децата ти, брата ти; ти ще трѣбва да плащашъ. Сега, това е външната страна на богатството. Богатство азъ наричамъ това, което никой не може да ти го вземе. Богатството седи въ ума, въ сърдцето, въ душата, въ духа. Или съ две думи: твое богатство е това, което винаги носишъ съ себе си. Въ духа и живота на човѣка седи богатството му. Представете си сега единъ човѣкъ, който разбира законитѣ на духа и живота. По какъвъ законъ той ще се води? Сегашнитѣ хора си позволяватъ да пробиятъ земята на хиляда метра, на 1500 метра, за да извадятъ черни вѫглища, да извадятъ сребро, да извадятъ злато, и не питатъ никого, казватъ: „Туй злато е наше.” Казвамъ: Може ли да действа така този човѣкъ, който разбира закона на духа? Духътъ не сѫществува вънъ отъ човѣка, или човѣкъ не сѫществува вънъ отъ духа, отъ живота. Животъ, човѣкъ и духъ, това сѫ едно и сѫщо нѣщо. Ще кажешъ, че животътъ е нѣщо външно, че душата е нѣщо външно, че духътъ е нѣщо външно, че това сѫ нѣща материални. Душата е нѣщо нематериално. Духътъ е нѣщо, което стои по-високо въ своето развитие отъ материята. Материята всѣкога хвърля една сѣнка върху битието. Материалниятъ животъ хвърля сѣнка върху битието. По това се отличава материята. Тя има и редъ други качества, които ще намѣрите въ коя да е физика. Азъ казвамъ: материята хвърля сѣнка върху битието и вследствие на тази сѣнка се явяватъ всичкитѣ нещастия и несгоди въ живота. Тамъ, дето има сѣнка, има страдания, недоразумѣния, нещастия и всички отрицателни черти. Духътъ никаква сѣнка не хвърля. Ако отворите пета глава отъ Посланието на апостолъ Павелъ къмъ Галатянитѣ, ще видите, кои сѫ тѣзи отрицателни качества на материалния животъ, които човѣкъ ги е създалъ. Защото и злото човѣкъ постепенно го е складиралъ. Ако отидете при нѣкой френологъ въ Америка или въ Лондонъ, той по главата ви ще познае, дали има нѣкои наслоявания отъ тази материя, или не. Ако материята е натрупана близо до слѣпитѣ очи, имате чувство на стяженолюбие. Всички хора, които обичатъ да бѫдатъ богати, туй чувство у тѣхъ е крайно развито. Богатството за тѣхъ е цель, смисълъ на живота. Не само хората сѫ роби на това чувство. Има животни, у които това чувство е много силно развито; има други, у които е много слабо развито. Вземете кокошката - следъ като й хвърлите царевица да яде, тя ще кълве и ще разрови; ако дадете на катерицата, тя, следъ като яде, ще го скѫта нѣкѫде. Цель шиникъ да турите на една кокошка, тя ще се качи отгоре, ще се наяде, а другото съ краката си ще разхвърли и ще си замине. Кокошката за утре не мисли, тя казва: „Добъръ е Господъ за днесь”; каквото може да изяде, ще го изяде, каквото не може да изяде, ще го разхвърли. Азъ не препорѫчвамъ кокошката, защото е много разточителна, тя всѣкога рита крината. Катерицата е демократъ, тя събира. Богатитѣ хора сѫ разточителни - кокошки; сиромаситѣ хора сѫ катерици, които само събиратъ. Не е въ събирането щастието на човѣка, но щастието е положено въ самия духъ на човѣка. Ако този човѣкъ не седи по-високо отъ условията, въ които е поставенъ, ако той не разбира добре тѣзи условия, той не може да бѫде щастливъ. Мощниятъ човѣкъ, онзи, който има мощна мисъль и сила на духа, може да остави кѫщата си отворена и нито единъ разбойникъ нѣма да влѣзе въ нея. Той ще има предъ вратата си електрически токове, никой не ще може да влѣзе. Неговата каса е оградена съ такива токове, такива невидими жици има, че който се приближи и ги бутне, веднага ще се намѣри въ голѣмо противорѣчие. Казвате: „Господъ да ни пази.” Какъ пази Господъ хората? Господъ тѣ пази, като ти казва: „Развивай своя умъ, развивай своя духъ.” Сегашнитѣ хора защо страдатъ? Тѣ вѣрватъ въ човѣшкия умъ и сърдце. Въ човѣшкия духъ едва сега се учатъ да вѣрватъ. Въ сърдцето и ума вѣрватъ, но дали има душа или духъ, за тѣхъ това е въпросъ. Та казватъ, че душата е сборъ на мозъчни функции. Научно ето какъ седи въпросътъ. Реалностьта нѣма нужда отъ защита, нито да я утвърждавамъ, нито да я отричамъ. Реалностьта не се нуждае отъ никаква защита отъ никого. Ето де е погрѣшката. Казватъ, че въ свѣта нищо не се губи, нищо не се създава. Значи количеството на материята и количеството на силата не се губи. Питамъ тогава, ако единъ човѣкъ умре, кѫде ще отиде? Казвате, изгуби се. Никѫде не се е изгубилъ той. Какво нѣщо е смъртьта? Нима една фабрика като престане да работи, тя е умрѣла? Спряла фабриката, спрели котлитѣ. Но на утрешния день видишъ, че котлитѣ отново работятъ и колелата се въртятъ. Или може да се премѣсти на друго мѣсто. Онзи, който е създалъ фабриката, той е факторъ; не е важно дали тя върви, но важно е, дали тя има господарь, който може да я кара. Материята, сама по себе си, не може да върви. Сега се казва, че човѣкъ щомъ умре, всичко се свършва съ него. Нищо нѣма да се свърши. Човѣкъ, следъ като умре, или като престане да работи тази работа, той ще се убеди, че неговитѣ възгледи за живота сѫ били лъжливи. Въ туй ще се убеди. Какво прави човѣкъ, следъ като умре? Хората, следъ като умратъ, коригиратъ своитѣ погрѣшки. Азъ виждамъ въ онзи свѣтъ. Не казвамъ, вие да го видите, нито да вѣрвате въ това, което азъ виждамъ. Даже, ако вѣрвате въ това, въ което азъ вѣрвамъ, вие може да напакостите на себе си. Защо? Защото, вие не можете да гледате, както азъ гледамъ. Двама учени хора разрешаватъ една и сѫща задача; по нѣкой пѫть единъ гледа на рѣшението по единъ начинъ, другъ пѫть по другъ начинъ. За примѣръ: ученитѣ хора казватъ, че между две точки може да се прекара само една права. Но ученитѣ хора сѫщо казватъ, че точката е непространствена. Значи, между две непространствени точки може да се прекара една права линия, за която казватъ, че нѣма никаква дебелина. Две прави не могатъ да се прекаратъ между две точки. Относително е вѣрно това. Питамъ, ако правата линия е пѫть отъ една точка до друга, презъ този пѫть колко точки могатъ да минатъ, други точки не могатъ ли да минатъ? Следователно, ако една точка се движи къмъ друга, тя образува права линия; ако друга точка се движи следъ нея, не може ли да образува пакъ сѫщо права линия? Следователно между две точки може да теглимъ много прави линии. Тия линии не сѫ такива, каквито ние си ги представяме. Отчасти е така. За материалния свѣтъ, това е вѣрно. За свѣта на духа - нѣщата трѣбва да се коригиратъ. Презъ две точки могатъ да се прекаратъ много прави линии. Разбира се, за това не може да има доказателство. Така както е писано въ математиката, това е вѣрно, но по отношение на духовния свѣтъ законитѣ сѫ други. Има учени хора, които твърдятъ сѫщото, не го твърдя само азъ. Но това нищо не значи. Вие не може да теглите една права линия между две мъртви точки. Само между две разумни сѫщества може да теглите една права линия. Всѣка една сила е въ зависимость отъ една разумность. Въ дадения случай, материята е, отъ която се образуватъ формитѣ, а пъкъ силата се образува отъ движението. Причината на туй движение е разумностьта. Ако една точка се движи къмъ друга точка и се образува права линия, това е защото правата линия е отношение между две сѫщества, или азъ казвамъ: Правата линия е правото отношение между две разумни сѫщества. Идейно е това. Щомъ се измѣни това отношение, тази линия вече не е права линия, но е крива линия. Следователно, по този законъ, две сѫщества, които се обичатъ, се приближаватъ; две сѫщества, които си приличатъ, се отблъскватъ. Тогава двама души, като ги оставите свободни, по външната имъ обхода азъ мога да опредѣля - обичатъ ли се или не се обичатъ. Ако турите двама души въ единъ салонъ, ще видя кой кѫде сяда; ако взема геометрическата линия между тѣхъ; азъ ще опредѣля колко се обичатъ. Колкото повече се обичатъ, толкова сѫ по-близо, колкото по-малко се обичатъ, сѫ по-далече. Ако не се обичатъ, единиятъ е на единия край, другиятъ е на другия край. Защо сѫ седнали така? Любовь нѣма тамъ. Въ този смисълъ, геометрията е наука, която може да покаже разумнитѣ отношения между хората. Ако двама души се намиратъ въ отношение на права линия, или въ отношение на квадратъ, или на кубъ, това показва, какви сѫ тѣхнитѣ взаимни отношения. Това е по отношение на идейния свѣтъ, върху тази база е основано гаданието по лицето. Сегашнитѣ изследователи, американски и английски учени хора, проектиратъ единъ ѫгълъ - отъ ухото къмъ носа и по него опредѣлятъ, на каква степень на развитие човѣкъ се намира. По моитѣ изследвания, азъ проектирамъ три ѫгъла, които иматъ еднакви граници. И тритѣ ѫгъла излизатъ отъ ухото. Единиятъ ѫгълъ е за челото, другиятъ е за носа, третиятъ е за брадата. По съотношението на тѣзи три ъгли и по съотношенията на линиитѣ, които се проектиратъ като прави линии, се сѫди, въ кой свѣтъ човѣкъ спада. Тѣ опредѣлятъ разумностьта му, интелигентностьта му и физически - човѣкъ на каква степень е. Физическиятъ човѣкъ е брадата, носътъ е умствениятъ човѣкъ, интелигентностьта, а челото е Божествениятъ свѣтъ. Нѣкои хора, въ Божествения свѣтъ едва сега сѫ започнали да работятъ. Едно ниско чело показва, че този човѣкъ сега е влѣзълъ въ Божествения свѣтъ. Нѣкои иматъ два-три сантиметра високо чело, нѣкои иматъ 7 ÷ 8 см. високо чело. Най-малко 10 ÷ 12 см. широчина трѣбва да има челото. Ако е така, този човѣкъ е живѣлъ въ Божествения свѣтъ. Колкото носътъ е по-кѫсъ, толкова човѣкъ е по-любопитенъ, като малко дете, и е още въ едно нисше, недоразвито състояние. Колкото носътъ е по-дълъгъ, по-дълго време той е живѣлъ въ умствения свѣтъ. Дължината на брадата показва, колко е живѣлъ въ материалния свѣтъ. Ако вземете човѣка, колкото е по-масивенъ, толкова повече е живѣлъ въ физическия животъ. Но това не е човѣкътъ, това е материалниятъ животъ и резултатитѣ, набрани отъ миналото. Въ лицето на всѣки човѣкъ сѫ отпечатани хиляди поколѣния, дѣди и прадѣди, които сѫ живѣли, строили. Нѣкой пѫть казвашъ: „Чакай да видя какъ е живѣлъ дѣдо ми, да направя нѣщо като него. Той е билъ механикъ.” И ти започвашъ да се занимавашъ съ механика. Дойде ти нѣкоя друга мисъль, че дѣдо ти е билъ музикантъ, и ти решавашъ да се позанимавашъ малко съ музика. Баба ти се е занимавала съ поезия и ти казвашъ: „Чакай да видя какво е писала въ книгитѣ”; и започвашъ да описвашъ живота, занимавашъ се съ поезия, започвашъ да пишешъ стихове. По нѣкой пѫть азъ чета поетитѣ, виждамъ реалностьта, която описватъ, усмихвамъ се, защото тѣ описватъ това, което не е никакъвъ животъ. Тѣ описватъ една мома: че очитѣ й били свѣтли, че устнитѣ й червенички, че тя била стройна, или тантуреста, че гримаси правѣла, че обходата й нѣщо лѫкатуши. Това лѫкатушене не е животътъ. Че кой не лѫкатуши? Движението е изразъ на живота, но не е само това животътъ. Животътъ е съвсѣмъ друга реалность. Казвате: „Нѣщо отлично е тази мома.” Но това, отличното, после се замрачава. Не се минаватъ 4 ÷ 5 мѣсеца и казвашъ: „Азъ съмъ се излъгалъ.” Момата, дето си описвалъ, я нѣма тамъ. Никой не се е докосвалъ до тази мома. Вие казвате за нѣкого, че ограничава жена си. Не приказвайте така. Какви ли не въпроси засѣгате. Сега, наскоро, идва единъ приятель, разправя ми, че дошълъ единъ ясновидецъ при него и му казва: „Жена ти има любовни отношения съ единъ младъ момъкъ.” Той ще полудѣе. Ти се безпокоишъ, но ти не познавашъ още жена си. Оттамъ насетне, той си създаде една болѣсть и го лѣкуваха. Казвамъ: Ти извади тази мисъль отъ ума си, не се занимавай съ жена си. Ако е по любовь, то е Божия работа, не се занимавай. Зле пише за тебе, ако така правишъ. Но той я подозира въ какви ли не работи, казва: „Близо до ума е това” - билъ намѣрилъ нѣкакви доказателства. Казвамъ: Това не е никакво доказателство и за менъ не е имало никакво доказателство. Откакъ онзи човѣкъ тури тоя бръмбаръ въ главата ти, отъ тогава ти се разболя. Най-после ми казаха, че той заминалъ за другия свѣтъ, да научи тази истина. Отгоре ще я види. Истинскиятъ човѣкъ не живѣе на земята, живѣе въ Божествения свѣтъ. Тукъ живѣе неговата сѣнка. Растението съ своитѣ корени живѣе, но животътъ му се проявява въ клонищата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ. Така трѣбва да разбирате цѣлото битие. Човѣкъ е последната фаза на това Дърво на живота. Азъ гледамъ, нѣщата съвсѣмъ другояче. Между растенията и хората не намирамъ голѣмо различие. Има различие, но въ духовно отношение човѣкъ е продължение на растенията. Той е последната фаза на растенията. Ние го виждаме, че е отделно нѣщо, но той е последна фаза. И тогава Христосъ казва: „Азъ съмъ лозата, вие прѫчкитѣ.” Какъ ще обясните това? „Всѣка прѫчка въ Мене, която не дава плодъ, отсича се.” Сега, нѣма какво да ви говоря на васъ, вие знаете истината. Всѣки единъ отъ васъ има една вѫтрѣшна интуиция и знае истината. Азъ поддържамъ, че всѣки човѣкъ знае истината, но той не иска да приложи тази истина, понеже дѣди и прадѣди не му позволяватъ да я приложи. При менъ сѫ идвали много мѫже - герои и сѫ ми казвали: „Много хубаво е това учение, но ако научи жена ми, че ходя въ него, цель скандалъ ще направи.” Не е въпросътъ за моето учение, но това е въпросътъ за истината, върху която се гради цѣлиятъ животъ. Всѣки единъ човѣкъ, който говори, стѫпвайки върху това, върху което се гради животътъ, говори истината. Ако ти обичашъ истината и жена ти вдига скандалъ, нека вдига скандалъ, колкото иска. Но ти искашъ да се наживѣешъ на земята и се оправдавашъ съ жена си. Жена ти не е виновна. Тя даже не подозира, тя ще се радва, ако тръгнешъ по този пѫть, но на тебъ не ти оттърва, защото, ако се рѣшишъ да вървишъ въ този пѫть, ти трѣбва да уредишъ всичкитѣ си въпроси съ своитѣ ближни. Този си оплелъ, онзи си оплелъ, на този имашъ да давашъ, на онзи имашъ да давашъ, и като дадешъ последнитѣ си пари, ще останешъ последенъ голтакъ. Азъ не съмъ отъ тѣзи, които ще тѣ учатъ да се молишъ. Следъ като останешъ последенъ голтакъ, тогава самъ, щешъ-нещешъ, ще се научишъ какъ да се молишъ. Следъ като останешъ последенъ голтакъ, тогава азъ ще тѣ науча, какъ да се обличашъ по новия начинъ. Една сестра разправяше - вѣстницитѣ били писали, че единъ индусъ подарилъ на папата едно оризено зърно, на което написалъ цѣла поема. Какъ е станало това, не знаемъ. После другъ му подарилъ единъ платъ, изтъканъ отъ самитѣ буби, които той отхранвалъ. Тѣ сами изтъкали този платъ. Разбирамъ, ако хората тъкатъ платно, но бубитѣ, безъ участието на човѣка, платъ не могатъ да направятъ. Ако разглеждате сегашния човѣкъ, ще видите, че това не е истинскиятъ човѣкъ. Този човѣкъ е красивъ отвѫтрѣ, но ако го разглеждате отъ всѣка гледна точка, ще видите, че той е една грозотия. Вие имате едно много криво понятие за човѣка. Ако търсите поета въ книгата, която той е написалъ, вие ще се лъжете. Четете книгата, но тамъ не е поетътъ. Мислите, че човѣкътъ е вѫтрѣ въ това тѣло, което виждате. Колкото поетътъ е въ книгата, толкова и човѣкътъ е тукъ. Само че тази книга, която човѣкътъ е писалъ, е по-жива. Жива е тази книга, тѣлото на човѣка е жива книга, постоянно функциониратъ силитѣ, постоянно дава. Този поетъ, който е „издалъ” тая жива книга, постоянно прави реклами за себе си, движи се, отваря си очитѣ, той постоянно рекламира човѣка. Казва: „Ученъ човѣкъ е този.” Но той не е господарьтъ, това сѫ слугитѣ, които рекламиратъ. Господарьтъ седи надалече. Когато свѣтътъ ще повѣрва напълно въ него, тогава той ще дойде. А вие мислите, че той е тукъ. Нѣкой казва: „Фалирахъ, не ме почитатъ хората.” Ти самъ себе си не почиташъ, какъ ще тѣ почитатъ хората? Ако ти самъ лъжешъ, какъ ще тѣ почитатъ хората? Ако ти самъ не обичашъ истината, ако въ тебъ нѣма тази разумность, какво уважение ще имашъ и на какво отгоре ще разчиташъ? Въ нашия свѣтъ трѣбва да има нѣщо, което да представя човѣка, да се не лъже. Нѣкой пѫть, като ме срѣщне нѣкой, като говори, започне да си стиска краката, рѫцетѣ, мисли да се представи предъ менъ по-другъ, страхува се да не го разгадая. Той преди да е дошълъ при менъ, азъ го зная какъвъ е. За менъ не е необходимо да срѣщна човѣка, за менъ е достатъчно да пипна една хартия, която той е пипалъ, за да го нарисувамъ този човѣкъ такъвъ, какъвто е. Като минавамъ по единъ пѫть, азъ зная, дали по този пѫть е миналъ вълкъ, мечка, дали сѫ изяли нѣкого или не. За менъ това не е голѣмо знание. Да предскажатъ бѫдещето на единъ човѣкъ, съ това се занимаватъ децата на онзи свѣтъ, които нѣматъ работа. Пъкъ въ този свѣтъ туй се счита за голѣма работа, за голѣмо откритие. Когато единъ ученъ човѣкъ твърди, че на слънцето има кислородъ, водородъ, това се счита за голѣмо откритие. Всички елементи, които ги има на земята, има ги и на слънцето, понеже земята е излязла отъ слънцето. Всички планети, които излязоха отъ слънцето, иматъ сѫщитѣ елементи, както и то. А ученитѣ сега доказватъ чрезъ дедукция, чрезъ индукция, че това било, че онова било. Този, Който е създалъ цѣлата вселена, Той е турилъ извѣстни закони. Ние не трѣбва да се заблуждаваме. Нѣма нужда да знаемъ цѣлото битие, но понеже животътъ върви по особенъ пѫть, отъ материално гледище, постепенно се събужда нашето съзнание. Вие може би искате да знаете, какво има на слънцето. Какво ще ви ползва това и да го знаете? Животътъ на слънцето е най-идеалниятъ животъ въ цѣлата слънчева система. Ако нѣкои жители на планетитѣ искатъ да копиратъ идейния животъ, трѣбва да отидатъ на слънцето, да го видятъ. Азъ вѣрвамъ, че на повърхнината на слънцето, въ неговата фотосфера има 10 ÷ 15 ÷ 20 милиона градуса топлина, а нѣкѫде достига да 50 милиона и повече. Понеже има опасность едно слънце да нападне друго слънце, вследствие на това има тази топлина, за да се защищава отъ нападения. Понеже сѫществата на слънцето сѫ много напреднали, нѣкой пѫть може да стане нашествие, да нападнатъ слънцето, вследствие на това тѣ турятъ такива голѣми укрепления, за да отблъснатъ тѣзи неприятели. Нѣкой пѫть може и отъ земята да ги нападнатъ. Това засега сѫ предположения. Казвамъ, че на слънцето има една область, толкова благоприятна, има една область, дето има идеаленъ животъ. Нашата земя е представена тамъ. Цѣла една земя има въ слънцето, която живѣе и тамъ, и е подобна на нашия земенъ идеалъ. И Венера е представена тамъ, и Марсъ е представенъ, и Юпитеръ е представенъ, всички планети въ слънцето иматъ отличенъ животъ. Ако искате, може да провѣрите това, само че, дали ще ви пуснатъ сега отъ земята до слънцето, понеже границитѣ сѫ затворени, а и много пари трѣбватъ. Ако нѣмате пари да отидете до Франция или Германия, кѫдето сѫ нуждни 4 ÷ 5 хиляди лева, знаете ли колко милиарда ще ви трѣбватъ, до слънцето да отидете? При това, като отидете, тамъ има една граница, ще ви питатъ - какво е вашето вѣрую, въ какво вѣрвате. Вие ще кажете: „Въ нищо не вѣрвамъ.” Тогава казватъ: „Обратно, върнете го назадъ, да отиде тамъ, дето въ нищо не вѣрватъ.” Ще кажете, че сте православенъ, че сте евангелистъ – „Върнете го при православнитѣ”; казватъ: „Върнете го при евангелиститѣ.” На слънцето нѣма православни, нѣма и евангелисти, има подобни само. Казвате: „Азъ съмъ анархистъ”. - Върнете го при анархиститѣ. „Ама болшевикъ съмъ.” - Върнете го при болшевикитѣ. Ако кажете: „Българинъ съмъ, французинъ, англичанинъ, тѣ ще кажатъ: „Върнете го при българитѣ, при французитѣ, при англичанитѣ.” Като отидете въ Америка, ще ви питатъ, какво мислите за Америка. И като отидете на слънцето - и тамъ ще ви питатъ - какво мислите за слънцето. Ако вие сте готови да приемете гражданството на слънцето, да се отречете отъ цѣлия земенъ животъ, ще ви приематъ. Иначе ще ви върнатъ назадъ. Тѣ не искатъ да иматъ такива анархисти, каквито тукъ сѫществуватъ. Тамъ не може да има анархия. Тамъ има толкова много земя за обработване, пари има толкова много, че може да ги носите съ магарета. На слънцето нѣма многоженство, моногамия сѫществува тамъ, ако имате идеята за много жени, веднага ще ви изпѫдятъ навънъ. Ако на слънцето носите нѣкаква икона или идолъ, ще ви върнатъ назадъ. Никакви вѣстници, никакви икони, никакви фотографии. Ако искате на слънцето да фотографирате нѣкого, той ще ви дойде на гости и ще каже: „Вижте ме самъ”, но нѣмате право да го фотографирате; ако фотографирате, ще ви изгонятъ на общо основание. После, на слънцето нѣма клозети като нашитѣ. Тамъ има висока температура, при която, извѣрженията веднага се пречистватъ и нѣма никаква миризма. Ти ще отидешъ най-малко на сто километра и ще се върнешъ чистъ. Въ тази орбита всичко се очиства. Нѣкои учени хора пишатъ въ своитѣ бележки какво има на слънцето. Азъ още не говоря какво има въ онзи свѣтъ, азъ говоря за единъ физически свѣтъ, който е напредналъ и е близо до духовния свѣтъ. Следъ като преминете презъ всички слънчеви системи на материалния свѣтъ, ще влѣзете въ слънцето и оттамъ-насетне може да бѫдете кандидати за Божествения свѣтъ. Следъ като научите всичкитѣ науки на слънцето, може да се върнете на земята и да живѣете, както трѣбва. Тогава ще имате единъ образецъ. Вие казвате, че трѣбва да живѣете по любовь, по мѫдрость и истина. Но въ какво сѣдятъ любовьта, мѫдростьта и истината - не знаете. Всѣки си има свой образецъ. Когато отидете нѣкога на слънцето, ще ви станатъ ясни тѣзи понятия. Това е за свѣдение само. Не искамъ да вѣрвате. Единъ день, когато нѣкой отъ васъ отиде на слънцето, вие ще си спомните, че съмъ ви говорилъ, ще кажете: „Вѣрно е.” Когато видите, тогава да вѣрвате, сега е за свѣдение. Много нѣща сте чели, чели сте „Хиляда и една нощь”. Чели сте Шекспиръ, чели сте Кантъ, чели сте нѣкои стари класици, но хубаво е да знаете и това, че на слънцето нѣма клозети, нѣма боклуци, нѣма торене по нивитѣ. Тамъ е всичко чисто, тамъ всички хора сѫ идеални. Тамъ нѣма гробища; и като нашитѣ църкви нѣма. Всички иматъ едно убѣждение. Има друго нѣщо, което тамъ сѫществува. Тѣ представятъ нѣкой пѫть, какъ хората живѣятъ на земята, представятъ - какъ живѣятъ на Венера и на Марсъ, и на Юпитеръ. После, въ тѣхъ се заражда една мисъль, какъ да помогнатъ на хората. Идея иматъ тѣзи хора на слънцето. Тѣ изнасятъ нѣщата точно, както сѫ и нѣма лъжливи нѣща и факти, които да ги преувеличаватъ. Тамъ героинята отъ нѣкой романъ никога нѣма да припадне, да умре на колѣнетѣ на своя възлюбленъ. Единъ авторъ иска да ме убеди, че героятъ му умрѣлъ отъ голѣма любовь. Това не може да бѫде. Отъ любовь човѣкъ не умира, отъ любовь човѣкъ оживѣва, а отъ безлюбие умира. Когато нѣкоя възлюблена е умрѣла, тя е умрѣла отъ безлюбие. Когато нѣкоя мома се влюби въ нѣкой момъкъ и докаже любовьта си, постигнала е най-високо положение на любовьта. Ако следъ това каже: „Ако азъ го изгубя?”, въ този моментъ тя припада и умира. Въ нейната душа става едно раздвояване, въ нейнитѣ чувства се явява едно раздвояване; момата може да умре, да полудѣе. Отъ кѫде се прѫкна тази мисъль, че този, който я обича, ще й измѣни? То е идея отъ една баба отъ миналото. Тази идея се явява като единъ микробъ, който при извѣстни условия се съживѣва, почва да се разплодява и внася тази отрова. Какъ е възможно да обичамъ нѣкого и следъ това да му измѣня? Да измѣня на нѣкого, значи да измѣня на Бога. Да измѣня на другаря си, значи да измѣня на себе си. И обратното е вѣрно: щомъ измѣня на себе си, и на ближния си, азъ измѣнямъ и на Бога. Азъ съмъ свързалъ тѣзи три нѣща въ едно. Следователно, не допущамъ въ себе си никакво измѣнение, никаква измѣна. Любовьта не може да се измѣни. Понеже, ако азъ измѣня на моето убѣждение, на любовьта, смъртьта ще дойде въ менъ, нищо повече. Дали на себе си измѣнямъ или на ближния си, непремѣнно смъртьта ще бѫде единъ резултатъ, или едно нещастие. Такъвъ е законътъ въ живата природа. Дали го приемашъ, е другъ въпросъ, но всичкитѣ нещастия въ свѣта произтичатъ отъ двата фактора: отъ несъгласието на постѫпкитѣ съ нашия духъ и отъ несъгласието съ живота. Азъ взимамъ онзи истински животъ, въ който смъртьта не царува. Това е разумното въ свѣта. Духътъ и животътъ сѫ, които създаватъ всичкитѣ материални блага, които хората иматъ. Следователно, каква е цѣльта на единъ човѣкъ, който говори? Той, казвате, иска да заблуждава хората. Ако азъ искамъ да ги заблуждавамъ умишлено, или ако неумишлено ги заблуждавамъ, то това води смърть за мене. Питамъ тогава: Какво се ползвамъ азъ, който изневѣрявамъ на онзи великъ законъ въ битието? Нищо. Или какво се ползвамъ азъ, ако заблуждавамъ хората да вѣрватъ въ това, въ което азъ вѣрвамъ? Най-първо, ако вѣрвамъ въ едно учение, азъ го прилагамъ въ себе си, гледамъ какви резултати може да произведе въ мене. Азъ съмъ миналъ презъ една дисциплина. Въ младини бѣхъ толкова слабъ, че очаквахъ вече деньтъ, когато ще дойде да ме опѣе свещеникъ, и да ме заровятъ. Борилъ съмъ се съ смъртьта. Казваха: „Скоро ще свърши той”. Азъ вѣрвахъ въ едно: Щомъ престана да живѣя, както Богъ изисква, ще свърша веднага. Та когато казвамъ нѣкому, че, за да е здравъ, трѣбва да повдигне мислитѣ си, съзнанието си, азъ съмъ опиталъ това. Здравето на човѣка зависи отъ единъ моментъ. Ако повдигнете мисъльта си къмъ онази велика мисъль, която прониква въ цѣлия животъ, въ съзнанието на хората, въ всички растения, въ всички животни, въ съзнанието на камънитѣ, на свѣтлината, вие ще оздравѣете. Свѣтлината има съзнание. Свѣтлината е толкова реална, колкото азъ съмъ реаленъ. Казвате: „Свѣтлината е механическа.” Ако свѣтлината носи животъ за менъ, ако топлината носи животъ за менъ, ако всѣка една мисъль носи животъ, значи животътъ е скритъ въ тази форма - въ свѣтлината, въ топлината, въ мисъльта. И дотолкова, доколкото азъ разбирамъ хората, дотолкова мога да взема този животъ, да се свържа съ свѣта. Защото всѣки единъ човѣкъ е проекция на Бога. Всѣки отъ васъ е проекция на Бога. Дотолкова, доколкото разбирамъ тѣзи хора, дотолкова Богъ се е проектиралъ. Да не спъвамъ Бога, който работи въ човѣка. Щомъ азъ обичамъ Бога, азъ му съдѣйствамъ. Дойде единъ човѣкъ, за да не го спъвамъ, отнасямъ се съ уважение, защото виждамъ проекцията на Бога. Ако нѣкой вижда проекция на Бога въ менъ, и той не трѣбва да ме спъва. Ако всѣки човѣкъ остави Богъ да се проектира, ако нѣщата дойдатъ като единъ съзнателенъ законъ, тогава ще разполагате съ всичкото богатство на земята. Какво заставя тѣзи жители на слънцето, които, отъ сутринь до вечерь, се занимаватъ съ своята цивилизация и култура, да намиратъ време да изпращатъ богатство, блага на хората отъ земята? Цель бюджетъ има слънцето за земята. Тамъ се събира едно събрание, което опредѣля бюджета на цѣлата земя. На всички други се изпраща грамадно количество свѣтлина, топлина, после храна, енергия. Всичкитѣ храни все отъ слънцето идатъ. Казватъ хората: „Господъ създаде свѣта.” Азъ не зная какво хората разбиратъ подъ Господъ. Господъ е създалъ свѣта, но кѫде е той? По неговитѣ външни изявления не знаемъ кѫде е Богъ. За примѣръ, нѣкой човѣкъ говори; казватъ: Много сладко говори. Това сѫ други вибрации, които измѫчватъ ухото. Това е мое схващане. Мърда си устата. Дамъ му малко хлѣбецъ. Казвамъ: Много хубавъ е хлѣбътъ. Има нѣщо въ хлѣба, което е музикално, чрезъ него влизамъ въ връзка съ Божествената реалность. Трѣбва, обаче, дълго време да го дъвча. По нѣкой пѫть ние виждаме хубавото въ човѣка. Има единъ моментъ - 1/10, 1/5, 1/20 отъ секундата или 1/50 отъ секундата, азъ съмъ забелязалъ - това е единъ моментъ много кратъкъ - има нѣщо много хубаво у човѣка, и после премине. Гледамъ, че се отвори нѣщо, и после се изгуби. Въ очитѣ му гледашъ, че се разкрие една реалность, и после се изгуби. Чудишъ се следъ това, вѣрно ли е било. Нѣкой пѫть очитѣ сѫ като врата, екранъ, виждашъ една реалность, после тя изчезне. Това е човѣкътъ тамъ. Този човѣкъ го виждашъ честенъ, справедливъ, благороденъ. Този човѣкъ, у когото ние забелязваме тѣзи качества, всѣкога следъ време ще се измѣни тукъ-тамъ. Нѣкой казва: „Ти какъвъ човѣкъ си?” Наблюдавайте ме нѣкой пѫть. Ако може да видите, че моитѣ очи се отварятъ, може да разчитате. Наблюдавайте, за това не се изисква много. Достатъчно е да погледнешъ човѣка само за 1/5 отъ секундата и да знаешъ вече, дали горнитѣ качества ги има или не. За 1/5 отъ секундата може да видишъ нѣщо, което за сто години не може да научишъ. За 1/5 отъ секундата ще видишъ този човѣкъ какъ е вървѣлъ, какъ е живѣлъ, ще видишъ цѣла една история. Казвамъ: Въ това време виждамъ всичко за него, нищо не го питамъ. Следъ това, като единъ обикновенъ човѣкъ, той ще започне да се движи, ще си почесва главата. Това сѫ актьорски представления. Азъ се усмихна, и той се усмихне. Азъ говоря, а той ще се почеше. Какво изразява човѣкъ, когато се почесва по главата? Когато не може да мисли правилно, той се почесва. Когато мѫчнотията седи въ неговитѣ чувства, той се почесва отзадъ; когато мѫчнотията седи въ неговото користолюбие, той се почесва надъ ухото; когато мѫчнотията седи въ неговитѣ религиозни убѣждения, той се почесва отгоре на главата; когато мѫчнотиитѣ сѫ въ ума му, той се почесва по челото, търси нѣкакъвъ ключъ - да се отвори, да може да разрѣши този въпросъ. Почесването не е нищо друго, освѣнъ търсене на ключа, на едно разрѣшение. Следователно, като се почесва отзадъ, той иска да завърже приятелство и не знае какъ. Отзадъ на главата има единъ центъръ, той търси тамъ ключа, какъ да си намѣри партньора. Нѣкой иска да се моли, но не знае какъ и се почесва горе, най-високо на главата, за да види - дѣдо му, баба му какъ сѫ се молили; не може да го намѣри. Това е фигуративно казано. Научно мога да ви представя тѣзи нѣща, но нищо нѣма да ви ползва. Понеже, ако човѣкъ знае много, много бѣли си създава на главата. Ако сте физиогномисти или френолози, вие бихте си турили шапката на главата и бихте бѣгали изъ горитѣ. Представете си, че самъ сте се оплелъ въ една неприятность, но изучавате нѣкоя отъ тѣзи окултни науки; какъ бихте си помогнали? Или имате единъ събратъ, толкова упоритъ, че не можете да го поправите по никакъвъ начинъ; тогава, съ тѣзи науки, бихте ли могли да му помогнете, или пъкъ на себе си да помогнете? Какво ще правите тогава? Ще опъвате каиша до второ разпореждане. Ако сте воененъ и имате началникъ, упоритъ генералъ, вие сте подчиненъ, какво ще правите? На този генералъ ще му изучавате слабоститѣ. Ако той е тщеславенъ, ще обичате да го хвалите, ако той е много тщеславенъ и гордѣливъ, ще гледате да не го обидите. Много внимателни ще бѫдете съ генералитѣ. Нѣкои обичатъ да бѫдатъ генерали, но добре, че има и такива, които не обичатъ да бѫдатъ генерали. На тѣхъ имъ се е втръснало генералството. Които се отричатъ отъ генералството, тѣ сѫ го имали и имъ е втръснало отъ него, и искатъ да се освободятъ. Други, които нѣматъ, искатъ да бѫдатъ генерали. Малкото дете иска да бѫде като дѣдо си, но като стане като дѣдо си, втръсне му се. Малкото дете казва: „Да имамъ бѣла брада като дѣдо си!” Гледа голѣмитѣ само, но като стане дѣдо, разбира, че нищо не допринася бѣлата брада. Казватъ: „Изкуфялъ е този дѣдо, остарѣлъ е, не е способенъ за никаква работа.” Детето се разочарова въ дѣдо си. Но ние имаме едно криво разбиране за дѣдото. Дѣдото, следъ като остарѣе, стане на 120 години, трѣбва да прилича на едно малко дете, да знае туй изкуство, да става като малко дете. Като дойдатъ децата, да си смъкне брадата и да си поиграе съ тѣхъ, като излязатъ тѣ, да си тури пакъ брадата - за предъ възрастнитѣ. Такъвъ дѣдо виждали ли сте? Ако имате такъвъ дѣдо, ако бихте намѣрили този дѣдо, той може да ви даде всички съвѣти и да разчитате на него. Той може да бѫде като малкитѣ деца. Така и бабата да поиграе съ малкитѣ деца. Защо се срамува старата баба да играе като малкитѣ деца? Значи, да лежи тази баба, да измѫчва децата съ философия, не я е срамъ, а да стане като малкитѣ и да поиграе съ тѣхъ, я е срамъ. Каква философия е това? Тя казва: „Азъ съмъ поживѣла.” Какво е видѣла тя? Че десеть момци я обичали, това знание ли е? Че единъ грънчарь направилъ десеть грънци и ги счупилъ, това занаятъ ли е? Че единъ търговецъ е спечелилъ десеть милиона и после ги изгубилъ, това търговия ли е? Че единъ професоръ училъ десеть години, направилъ такава теория, която за нищо не е, това професорство ли е? Въ всичкитѣ ни теории трѣбва да има една положителна страна, трѣбва да има единъ положителенъ резултатъ. Ако всичкитѣ ни резултати сѫ все отрицателни, това не е професорство. Поне най-малко половината на това, което имаме, да е положително. Най-после, какъвъ ще бѫде резултатътъ на сегашния животъ? Казвате: „Сега ако умремъ, ще отидемъ въ другия свѣтъ.” Че може да отидете въ онзи свѣтъ, това го знаемъ; че ще научите много нѣща, като отидете въ онзи свѣтъ, и това го знаемъ. Но, че сега не учите, на този свѣтъ, и това го знаемъ. Защо не посвѣщавате свободното време, което ви остава, за онзи свѣтъ, за разумния свѣтъ, отъ който зависи сегашниятъ ви животъ? Онзи свѣтъ е тѣсно свързанъ съ сегашния животъ: „Вѣрниятъ въ малкото е вѣренъ и въ многото.” Малкото вѣра, която се отнася до Реалното, ако нея разработвате, вие, като влѣзете въ другия свѣтъ, ще бѫдете готови работници. Ако този свѣтъ, физическия, не разбирате както трѣбва, като влѣзете въ другия свѣтъ, ще срѣщнете други препятствия. Законътъ е единъ и сѫщъ. Вие и тамъ като влѣзете, ще намѣрите единъ свѣтъ, който е създаденъ по подобие на земния животъ. Ако запитате единъ духъ, какво има въ онзи свѣтъ, той ще ви изясни последната теория. Той казва, че всѣки единъ предмѣтъ си има единъ етеренъ двойникъ. Все едно, че вие имате единъ столъ на земята, на който седите. Отъ невидимия свѣтъ виждатъ етерния двойникъ, който не се разрушава. Докато ние обичаме единъ предмѣтъ, той седи въ невидимия свѣтъ, но ако сме развалили този предмѣтъ съ омраза, той изчезва и въ небето. Значи двойникъ има столътъ, и по този двойникъ сѫдятъ, какъвъ е столътъ на земята. Когато вашиятъ столъ въ небето изчезне, това показва, че вие сте фалирали на земята. Тогава, ето какъ познаватъ отъ невидимия свѣтъ, какво става съ васъ тукъ. Когато образътъ на вашия синъ въ небето изчезне, когато образътъ на вашата жена въ небето изчезне, когато образътъ на вашия приятель въ небето изчезне, тѣ знаятъ, че вие съвършено сте фалирали. Всѣки единъ човѣкъ, когото вие обичате на земята, етерниятъ му двойникъ седи тамъ; ако намразите единъ човѣкъ, единъ вашъ приятель, той не сѫществува за васъ - не сѫществува вече и тамъ. По него тѣ сѫдятъ за вашето състояние. Затова казва Писанието: „Дѣлата ти подиръ тебе ходятъ.” Каквото правите, въ небето е живо. Когото вие обичате, той е тамъ, когото не обичате, нѣма го тамъ. Имате приятели, мѫже и жени, тѣ сѫ проектирани на небето - и тамъ има мѫже и жени. Този, земниятъ животъ, е създаденъ по прилика на онзи Божественъ свѣтъ. Не е тъй въ туй, кривото разбиране, както ние мислимъ. Защото подъ „мѫжъ” и „жена”, положителна и отрицателна енергия, въ природата се разбира друго. Женственото въ природата е туй, което съгражда, което събира нѣщата около себе си. Женитѣ създаватъ земитѣ, женитѣ създаватъ слънцата, женитѣ създаватъ слънчевитѣ системи, планетитѣ. Пространството го владѣятъ мѫжетѣ. Пространството между земята и слънцето го владѣятъ мѫжетѣ. Въ всички празни пространства между планетитѣ живѣятъ мѫжетѣ. Всичкиятъ материаленъ свѣтъ е на женитѣ, които само градятъ. Материалниятъ свѣтъ принадлежи на женитѣ. Когато тѣ минаватъ отъ единъ домъ въ другъ, тогава мѫжетѣ ги допущатъ. Когато женитѣ не обичатъ мѫжетѣ, тогава тѣ не допущатъ женитѣ да си ходятъ на гости. Това е единъ отъ старитѣ изводи, и сегашнитѣ изводи сѫ сѫщитѣ. Това е отношение. Разумни сѫщества живѣятъ и въ междупланетното пространство, дето материята е съвършено прозрачна. Най-разумнитѣ сѫщества живѣятъ въ най-прозрачната материя, каквато е свѣтлината, пъкъ въ гѫстата материя на Земята живѣятъ по-нисши сѫщества. Най-разумнитѣ, най-напредналитѣ сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, живѣятъ въ етера, въ „празното” пространство. То е така населено! Трѣбва да идете тамъ, за да видите какво нѣщо е. Единъ день вие всички ще бѫдете тамъ, може следъ 10 хиляди години, следъ сто хиляди, следъ единъ милионъ, два милиона, сто милиона години, или като турите едно число съ 50 нули - все ще бѫдете тамъ. Туй е единъ Великъ просторъ. Едва сега реалностьта е предъ васъ. „Вѣрниятъ въ малкото”. Малкото е духовното, което имаме. Цѣлото небе, не само слънцата, които свѣтятъ, това сѫ все реалности. Видимото въ свѣта, това е жената. Невидимото, това е Божествената разумность. Казватъ: „Празно пространство.” Пространството не е празно. Това е животъ, въ който живѣятъ такива напреднали сѫщества, за които, едва ли хората иматъ нѣкакво понятие, но единъ день ще иматъ. Както мравитѣ нѣматъ понятие за този свѣтъ, както мравитѣ нѣматъ понятие за насъ, така и ние нѣмаме понятие за тия разумни сѫщества. Ние сме като мравитѣ, които живѣемъ въ такива малки съжителства и мислимъ, че като нашия свѣтъ нѣма другъ. Като свѣта на мравитѣ нѣма другъ - за тѣхъ, и като свѣта на хората нѣма другъ, и като свѣта на ангелитѣ нѣма другъ. Сега азъ ви въведохъ въ една область, което е само външната страна. Все едно, че ви описвамъ една мома какъ е облѣчена: съ накититѣ, съ коприненитѣ дрехи, съ диаманти, съ пръстени, съ автомобилъ, съ слугитѣ си - това е външната страна. Има една страна, въ която вие може да имате почитанието на всичкитѣ хора. Всѣки отъ васъ може да стане виденъ въ единъ моментъ, въ единъ моментъ може да стане гениаленъ на земята. Ако човѣкъ има едно чувство на любовь, едно радио, въ което да проникнатъ енергиитѣ на любовьта, дето и да минава, всички хора ще се стичатъ около него, ще бѫдатъ на негово разположение, и отъ него, и отъ тѣхъ ще изтича любвеобилность и разположение. Въ единъ моментъ може да стане това. Ще ме запитате: „Възможно ли е това?” За свещеното невѣжество - не е възможно. Никога единъ ученъ човѣкъ не може да го заровите въ гроба. Той не е толкова простъ, че да се зарови. Тамъ се заравятъ тѣхнитѣ дрехи, които сѫ турени. Оплакватъ ги, но нѣма ги тамъ. Животътъ, духътъ, не може да ги туришъ въ гроба. Духътъ не е нѣщо материално. И човѣкъ не е нѣщо материално. Казвате: „Какъ така, въ Орландовци е пълно съ заровени.” Магарето може да заровятъ въ Орландовци. Тогава каква разлика има между магарето и човѣка, щомъ и двамата ги заравятъ въ земята? Азъ наричамъ човѣкъ това, което не се заравя въ земята. Всѣко нѣщо, което се заравя въ земята, не е човѣкъ. Това е духътъ. Свещена книга е духътъ, една велика, истинска наука. Туй, което не умира, не се заравя. Свобода трѣбва да се даде на хората! Защото, ако хората сѫ свободни, тѣ сѫ хора, ако не сѫ свободни, тѣ сѫ животни. Въ най-голѣмитѣ мѫчнотии на живота да си свободенъ! Казвашъ: „Гладенъ съмъ, ще умра отъ гладъ.” Ти си човѣкъ, какъ ще умрешъ гладенъ? Най-първо ти не трѣбва да вѣрвашъ, че гладенъ ще умрешъ. Ти казвашъ: „Ще ме уморятъ хората.” Никога хората не може да тѣ уморятъ. Ти самъ въ себе си трѣбва да умрешъ. Не трѣбва да вѣрвашъ, че има нѣкой, който може да тѣ умори. Ще застанешъ на този принципъ: Кѫдето и да си, може да заемашъ най-долното положение, кѫдето и да си, отъ това положение може да се издигнешъ. Имашъ приятели, които могатъ да ти помогнатъ. Въ Дѫблинъ свири Крайслеръ като малко момче. Минава единъ и чува свиренето, мисли, че е нѣкой виденъ цигуларь. Иска да види този цигуларь, но вижда едно малко момче на 15 ÷ 16 години. Той го взима при себе си, кара го да свири едно парче и казва: „Ето единъ талантъ.” Той дава съдѣйствието си на туй момче. Талантъ има то! Ако въ вашата душа дѣйства Божествената Любовь, то който и да ви види, ще каже: „Има нѣщо въ този човѣкъ.” Това е спасението въ свѣта. Така е за напредналитѣ души, но не се отнася това и за ненапредналитѣ души. Изходниятъ пѫть е този, нѣма друга свобода. Вие чакате Христосъ да дойде отвънъ. Никога нѣма да дойде Христосъ, ако тъй вие го очаквате. Ще дойде да ви се усмихне, или да ви каже: „Елате вие, благословени”. Много се заблуждавате въ това вѣрване. Христосъ така, както го очаквате, отвънъ да дойде, нѣма да дойде. Тогава, защо да не вѣрвате въ мене, ако е така? Или ще кажете, че азъ съмъ антихристъ? Разумностьта се отличава съ едно нѣщо: онзи, който иде, той носи свобода и животъ за всички хора, нищо повече. А онзи, който носи свобода въ Името Божие, той трѣбва така да живѣе, той трѣбва да има една любовь, която да не се поколебава въ нищо. Неговиятъ животъ да бѫде животъ за другитѣ. Въ който и народъ да дойде Христосъ и да се прояви по този начинъ, вие можете да станете проводници на Христа. Както едно огледало може да стане отражение на слънчевата свѣтлина, така умътъ и сърдцето на човѣка могатъ да станатъ отражение на Словото Божие. Ние трѣбва да бѫдемъ отражение. Колкото по-скоро схванете тази идея, толкова по-добре. Вие може да кажете: „Възможно ли е това, азъ достоенъ ли съмъ?” Вие петните Името Божие. Ако вие не бѣхте достоенъ, Богъ нѣмаше да ви изпрати на земята. Щомъ сте изпратени, достойни сте. Кой ви даде право да се съмнявате? Казват”: „Азъ съмъ много грѣшенъ.” Какво отъ това? Че кой дяволъ ти тури въ ума мисъльта, че си много грѣшенъ? Ти като имашъ грѣхове, може и да ги изправишъ. Въ това седи твоето достойнство! Понеже тѣ сѫ грѣхове на твоитѣ дѣди и прадѣди, които трѣбва да носишъ съ хиляди вѣкове, и ти трѣбва, като нѣкой юнакъ, да изчистишъ онази сметь, онзи боклукъ на хилядитѣ поколѣния, че като тѣ види дѣдо ти, да каже: „Много се радвамъ, че ти ни освободи отъ това робство.” Нѣмате право да се съмнявате въ себе си! Съ това позорите Името Божие. Азъ ви говоря като на приятели. Азъ считамъ за унижение, за позоръ да ви говоря това, което не е истина. Азъ не искамъ да позоря Името Божие, да позоря Онзи, Който ми е далъ живота. Искамъ и вие да бѫдете свободни. Азъ искамъ да бѫдете такива, каквито Господъ ви е пратилъ на Земята. Както азъ познавамъ Бога, искамъ и вие така да Го познавате. Другояче не може да Го познаете. Искамъ да минете по сѫщия пѫть, по който азъ съмъ миналъ. Може да провѣрявате, колкото време искате, колкото дни и часове искате, но да минете по другъ пѫть е невъзможно. Свобода имате въ минаването, но ще минете по сѫщия пѫть, по който азъ съмъ миналъ. Богъ е казалъ: Единъ е пѫтьтъ. Той е пѫтьтъ за въздигането на човѣшката душа. Този пѫть азъ го наричамъ свещениятъ пѫть на Любовьта, свещениятъ пѫть на Мѫдростьта, свещениятъ пѫть на Истината. Той е свещениятъ пѫть, по който всички души, всички хора на земята ставатъ свободни. 26 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 27 мартъ 1932 г., 10 ч. с. София, Изгрѣва.
  17. 1932_03_20 Що да сторя

    От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Що да сторя „И нѣкой си голѣмецъ го попита и рече: Учителю благи, що да сторя, за да наследвамъ животъ вѣченъ?” (Лука 18:18) Ще прочета 30 глава отъ Притчитѣ, отъ 4 стихъ. Днешната беседа азъ я кръщавамъ „Що да сторя.” - Що да сторя? Тукъ има три букви, които изразяватъ смисъла: Щ, Д, С. „Щ”-то означава една активна сила - трѣбва да работишъ. „Д”-то показва смисъла на работата, „С”-то означава всичкитѣ условия. Значи трѣбва да се опретнешъ да работишъ. „Що да сторя?” Какво да правя сега? Ако си дете, което си родено отъ утробата на майката, какво ще правишъ? Ще слушашъ, ще ядешъ храната, която ти даватъ. Нѣма да давашъ правила какъ трѣбва да се хранишъ. Ще се подчинишъ на условията. После нѣма да учишъ майка си накѫде да тѣ носи, нѣма да я карашъ да създава нови условия. Ти ще се учишъ само на едно изкуство - да ядешъ добре. – Що да сторя? Ще мислишъ правилно, ще чувствашъ и ще дѣйствашъ правилно. Сега мнозина мислятъ, че разбиратъ. Всѣко нѣщо, което се разбира, може да се направи, всѣко нѣщо, което не се разбира, не може да се направи. Да мислишъ, че можешъ да правишъ нѣщо е едно, а да го правишъ е друго. Защото има друго право. Ниското сѫщество, то е срѣдата. Щомъ мислишъ право, можешъ да направишъ нѣщата; нѣкога не можешъ да мислишъ право, тогава е изключена възможностьта да направишъ нѣщата както трѣбва. Сѫщото е и въ науката; нѣкой знаменитъ професоръ по математика решава най-трудни задачи, но се случва, че и трѣбва. Сѫщото е и въ науката; нѣкой знаменитъ професоръ по математика решава най-трудни задачи, но се случва, че и знаменитиятъ професоръ не може да рѣши и най-простата задача. Да обясня. Нѣкой пѫть ти виждашъ добре, нѣкой пѫть не виждашъ. Защо? Виждашъ, когато имашъ свѣтлина, не виждашъ, когато нѣмашъ свѣтлина. Въ многото свѣтлина нѣма да се луташъ, въ малкото свѣтлина много ще се луташъ. Човѣшкиятъ мозъкъ не всѣкога приема еднакво количество свѣтлина отвънъ. Може да има мнозина отъ васъ, които тепърва трѣбва да се занимаватъ съ въпроса за свѣтлината, която прониква въ човѣшкия мозъкъ. Съвременнитѣ хора страдатъ отъ едно задръстване на свѣтлината. Задръстването знаете ли какво е ? То е най-лошото нѣщо. Когато единъ царь попиталъ единъ философъ кое е най-лошото нѣщо, той отговорилъ, че най-лошото нѣщо въ свѣта е да се задръсти човѣкъ. Нѣма по-лошо нѣщо отъ това. Той доказалъ това на царя и царьтъ призналъ, че задръстването е най-лошото нѣщо. Задръстване наричатъ, когато нѣма изходенъ пѫть, когато не виждашъ разрѣшение на задачата, която тѣ безпокои. Не само сега, всѣка една точка, отъ която тръгваме, трѣбва да има свое разрѣшение, да има излазъ нѣкѫде. Започвашъ една работа - трѣбва да я довършишъ. Всѣка една работа, която има начало, трѣбва да има край, да се довършва. Всѣко нѣщо, което има начало, а нѣма край, то е опасно за човѣка. Всѣко нѣщо, което нѣма начало, а има край, и то е опасно. Безопасни работи сѫ тѣзи, които иматъ начало и край. Опасни работи сѫ, които иматъ начало, а нѣматъ край или иматъ край, но нѣматъ начало. Съ тия възможности се занимаватъ боговетѣ, които разполагатъ съ много време. За хората които разполагатъ съ малко време, тѣзи задачи се изключватъ. По нѣкой пѫть и човѣшкиятъ животъ се обезсмисля отъ постоянно еднообразие. Има еднообразие въ свѣта, което е царството Божие за нѣкои сѫщества; има сѫщества, за които еднообразието, това е пъкълътъ, това е мѫчението. Раятъ за едни е пъкълъ, за други пъкълътъ е рай. Казвате: „Какъ да го разберемъ?” разбирайте го, както вие намѣрите за добре. Вашиятъ рай не е рай за другитѣ, вашиятъ пъкълъ не е пъкълъ за другитѣ. Това което вие не разбирате, други го разбиратъ; това което вие мразите, други го обичатъ; това, което вие обичате, нѣкои го мразятъ. Това сѫ философскитѣ работи. Както старитѣ кабалисти сѫ разбирали математическитѣ работи, и днесь има учени, които ги разбиратъ. За простия човѣкъ всичко е просто, той всичко отрѣзва изведнъжъ, казва: „Това не сѫществува. Това не може да бѫде свършено. Това не е право.” Ами защо не е право? „Това е право.” Ама защо е право? Той твърди: „Моето право е право за всички хора!” Когато ние говоримъ за живота, когато изхождаме отъ еднолично гледище, ние трѣбва да знаемъ, че всѣки човѣкъ има своето право. Въ свѣта нѣма двама души, които иматъ едно и сѫщо право. Законъ за правото има, но едно и сѫщо право не сѫществува въ свѣта. Това е мое мнѣние. Дали вие го приемате, то е ваша работа. Понеже всички хора искатъ да възстановятъ едно право въ свѣта, вследствие на това произтича едно сблъскване. Всички нали казватъ, че искатъ правото, защо свѣтътъ страда? Често привеждатъ приказки за онази хидра. Защото има много глави. Изрѣжете всичкитѣ глави, да остане само една глава. Каква философия иматъ многото глави? Коя бѣше причината, която подтикна природата да създаде толкова ненуждни глави, отъ туй гледище? Казватъ, една глава трѣбва да има въ свѣта, за да се оправи; трѣбва само единъ умъ, да се оправи свѣтътъ. Ако въ свѣта трѣбваше само единъ умъ, каква нужда имаше природата да туря толкова глави, да туря толкова умове, да произтичатъ толкова разногласия въ стремежитѣ! Хубаво, възможно ли е да се изрѣжатъ главитѣ на всичкитѣ хора? Нѣкои казватъ: „Всичко е възможно.” Но да се изрѣжатъ главитѣ на всичкитѣ хора то е невъзможно. Всѣка глава като изрѣжешъ, на мѣстото й ще се явятъ десеть глави; десеть глави като изрѣжешъ, ще се явятъ сто; стотѣ като изрѣжешъ, ще се явятъ хиляда; хилядата като изрѣжешъ, ще се явятъ десеть хиляди. Ако ти отърва, режи колкото искашъ. То е единъ законъ, който работи у самитѣ насъ. Ние искаме да разрѣшимъ нѣкое противорѣчие въ своята душа въ своя умъ, като мислимъ да го изхвърлимъ. Ти казвашъ за нѣкого: „Азъ този човѣкъ не го обичамъ.” Какво разрешавашъ? „Ама азъ го обичамъ.” Ако го обичашъ и ако не го обичашъ, то е едно и сѫщо нѣщо. Ако го обичашъ, ти давашъ начало, творишъ нѣщо въ свѣта; ако не го обичашъ, ти имашъ единъ излазъ. Едновременно ти не можешъ да обичашъ всичкитѣ: половината ще обичашъ, половината ще мразишъ. Това е вече друго разбиране. Единъ човѣкъ не ти е симпатиченъ, но той не е симпатиченъ, защото нищо не ти дава. Огъньтъ не ти е симпатиченъ, защото тѣ изгаря. Но безъ туй, което тѣ гори, макаръ да не ти е симпатично, не можешъ. Колкото да не ти е симпатиченъ огъньтъ при извѣстни условия, но той е симпатиченъ при други. Като си много близо, не е симпатиченъ, но като се доставишъ на извѣстно разстояние, по-симпатиченъ отъ него нѣма. Като каже нѣкой за нѣкого, че не му е симпатиченъ, разбирамъ, че е много близо до него. Ако се тури на извѣстна дистанция, много ще му е симпатиченъ. Ако нѣкой каже за нѣкого, че го обича, казвамъ: той се е поставилъ на мѣстото дето трѣбва. Какъ трѣбва да разбираме това? Азъ го разбирамъ научно. Човѣкъ да се постави на мѣстото, дето трѣбва, значи да вземе една позиция, която природата му е опредѣлила. Защото има и неблагоприятни условия. Всѣки човѣкъ може да се постави въ едно или друго отношение съ хората. Не съ всички хора, съ които сме се поставили въ даденъ моментъ, ние сме въ хармония, и не съ всички хора ние сме въ дисхармония. Сега ще кажатъ, че тѣзи отношения се опредѣлятъ отъ миналото. Така изясняватъ нѣщата индуситѣ; то е донѣкѫде обяснение, но не докрай. Казватъ: кармически е така. Що е кармата? Това сѫ само последствия на причинитѣ. За разумнитѣ има линия на поведение. Щомъ се поставишъ на тази линия, всичкитѣ нѣща иматъ отношение къмъ тебе въ единъ крѫгъ. Ако не се поставишъ на нея, ще дойдешъ въ вѫтрѣшно противорѣчие. Вие често ставате сутринь неразположени духомъ, мѫчи ви нѣщо, всички хора ви се виждатъ не дотамъ добри: баща ви ви се вижда не добъръ, майка ви не е добра, братъ ви, сестра ви не е добра, считате всѣки за опъкъ, негоденъ. Вашата линия на поведение е неправилна, вие сте излезли извънъ границитѣ на възможноститѣ, които природата е турила въ дѣйствие. Тогава какво се изисква? Да се върнете върху възможноститѣ, които тя е турила. Защото човѣкъ по нѣкой пѫть мисли, че той не може да направи повече отъ природата. Може. Ако Господъ на васъ ви каже: „Направете единъ новъ човѣкъ”, какъ ще го направите? Не по неговия образецъ, нали искате нѣщо ново? Какъ ще го направите? Каква форма ще му дадете? Ако го направите такъвъ, какъвто Господъ го е направилъ, вие копирате. Казвате: „Този човѣкъ не ми се харесва.” Тогава дайте единъ моделъ, какъвто Господъ никога не е мислилъ. Да копирате нѣщата, да ги правите по сегашния теркъ, всѣки знае. Но безъ теркъ да ги направите е въпросътъ. Майсторъ е онзи, който самъ създава терка. Азъ виждамъ много ученици, знаменити, като турятъ картината на джама, рисуватъ, тоесть прекопирватъ отгоре и после казватъ, че тѣ сѫ го рисували. Майката казва: „Моето дете рисува”, хвали го. На джама рисува, но безъ джамъ не може да рисува. Сега, нѣкой пѫть вие казвате: „Учительтъ ни занимава съ такива едни работи, нѣщо по-сѫществено да каже.” Най-сѫщественитѣ работи въ сегашния свѣтъ, тава сѫ паритѣ; най-сѫщественото въ този свѣтъ е службата; най-сѫщественото въ този свѣтъ е облѣклото; най-сѫщественото въ този свѣтъ е кѫщата, въ която трѣбва да живѣешъ; най-сѫщественото нѣщо е мекото легло съ пружина; най-сѫщественото нѣщо сѫ лаченитѣ обуща; най-сѫщественото е меката капела на главата; най-сѫщественото сѫ дрехитѣ. Най-сѫщественото това е вече яденето. Това е въ реда на нѣщата, че човѣкъ трѣбва да яде. Азъ съмъ слушалъ да казватъ: „Не можеше ли Господъ да направи хората безъ да ядатъ?” Можеше. Следъ като умрешъ нѣма да ядешъ вече. Следъ като умрешъ, ти ще ходишъ при хората, ще гледашъ, тѣ ядатъ, на тебъ ти се яде, но не можешъ да ядешъ. На всички трапези ще гледашъ, всички ще виждашъ какъ ядатъ, но нищо не можешъ да вкусишъ. Само ще живѣешъ съ преживяванията на миналото. Речешъ да вдигнешъ лъжицата, не можешъ. Трѣбватъ ти нѣколко хиляди души да вдигнатъ една лъжица и да я турятъ въ устата. Докато я вдигнатъ, ще се минатъ три-четири седмици, яденето ще се развали. Нѣкои мислятъ, че душитѣ сѫ много силни. Силни сѫ въ едно отношение, но крайно слаби въ друго отношение. Тѣ не могатъ да вдигнатъ една човѣшка лъжица. Понеже ако рекатъ да вдигнатъ човѣшката лъжица, тѣ ще се вплетатъ въ кармичния законъ за причина и последствие. Нѣкой се чуди какъ единъ духъ да не може да вдигне една лъжица. Какъ ще вдигнешъ, има единъ водовъртежъ, ако речешъ да го прескочишъ, ще идешъ въ дупката, нѣма нищо да остане отъ тебе; този водовъртежъ не можешъ да го прескочишъ. Та нѣкои не разбиратъ този законъ. Не само една душа, но и хиляди души да се събератъ, пакъ не могатъ да вдишатъ една лъжица. А единъ човѣкъ вдига не една, но колкото иска. Въ друго отношение душитѣ сѫ силни. Една душа може да тѣ вдигне и да тѣ пренесе отъ едно мѣсто на друго. Лъжица не може да вдигне, но тебе може да вдигне, кѫщата може да вдигне. Казвамъ: Това сѫ противорѣчия. Защо и за какво, тѣ сѫ математически отношения. Математическитѣ работи сѫ явления, които има тепърва да се разрешаватъ. Дадатъ ви една такава задача: какво представлява точката отъ само себе си. Сѫществуваше една култура въ свѣта, която смѣташе, че движение не трѣбва да има, - Богъ създаде точката да седи на едно мѣсто. Следъ туй сѫществуваше друга култура, която мислѣше, че точката не трѣбва да стои на едно мѣсто, и не може ли малко да се подвижи. Тогава Господъ създаде правата линия - направи точкитѣ да се движатъ. Но точката не може да се движи въ една посока. Нищо не може вѣчно да се движи въ една права посока, такова движение въ свѣта не сѫществува. Сѫществува движение въ права линия, но движение въ една и сѫща посока безъ никакво отклонение, не сѫществува. Сега, мисъльта е толкова тънка, не съжалявайте, че не разбирате това, защото отъ васъ по-учени хора има, и тѣ не го разбиратъ. Ако вие го разбирате, ще стане упрекъ; ако и вие не можете да го разберете, ще минете съ ученитѣ. Пъкъ ако го разберете, много прости ще бѫдете. Ако вие го разберете, ще мязате на онзи прочутъ адвокатъ въ Европа, който водилъ едно дѣло, протакалъ го 30 години. Възпиталъ дъщеритѣ си и най-после, като оженилъ по-голѣмата дъщеря, далъ го наследство на зетъ си, който сѫщо билъ адвокатъ. Зетятъ още първата година разрѣшилъ дѣлото и казалъ на бащата: „Туй, което ти не можа 30 години да разрешишъ, азъ за една година го свършихъ.” Казва му стариятъ адвокатъ: „Много си будала, азъ цѣли 30 години се прехранвахъ отъ това дѣло, ти сега съ какво ще се прехранвашъ?” При сегашнитѣ условия, ако грѣхътъ изчезне, - както едно адвокатско дѣло, ако го разрешатъ - всичкитѣ проповѣдници, всичкитѣ сѫдии, адвокати, какво ще правятъ? Тѣ гладни ще умратъ. Щомъ се разрѣши грѣхътъ, проповѣдницитѣ нѣма да проповѣдватъ, грѣшни хора нѣма да има, престѫпници нѣма да има, стражари нѣма да има, това-онова нѣма да има - ще стане аномалия. Следователно хората като дойдатъ до разрѣшението, казватъ: „Този въпросъ не го бутайте, понеже икономически ще ни засѣгне.” Тѣ знаятъ какъ се разрешава, но не го разрешаватъ. Умни сѫ, и прави сѫ. Нѣкои отъ васъ казватъ: „Да се освободимъ отъ грѣха!” Не е въ вашъ интересъ да се освободите. Тѣ сѫ мои лични разсѫждения. Азъ разсѫждавамъ обективно, съпоставямъ нѣщата, тъй както сѫ, не че хората тъй ги виждатъ. Има едно разрѣшение. Има много научни теории сега въ свѣта, които сѫ много по-прави отъ досегашнитѣ теории. Но ако тѣ се приематъ, трѣбва да стане едно преустройство въ науката, пъкъ то е грамадна работа. Даже въ православната църква, която бѣше въ Русия, ставаше въпросъ да приематъ западния календаръ, но за това трѣбваше да се измѣнятъ празницитѣ. Отказаха въ църквата да приематъ новото лѣточисление, понеже трѣбва да стане едно такова преустройство. Така е и съ новитѣ възгледи, съ новитѣ теории, съ новиятъ моралъ. Защо се повдига гонение противъ едно учеше? Защото трѣбва да стане преустройство. Прави сѫ въ туй отношение хората. Но все таки, свѣтътъ трѣбва да разрѣши този въпросъ. Частично поне трѣбва разрѣшение, за да не дойде тогава друго противорѣчие. Силната вода тече, нѣкои брѣгове подкопава, създава противорѣчие. Ако новото учение мяза на една рѣка, която минава и подкопава брѣга, изкоренява дървета и много трѣви, брѣгътъ се рони - добре е. Но другата опасность е, ако тази вода остане въ застой или съвсѣмъ пресъхне. Тогава ще дойдемъ до онази поговорка: „Ела зло, че безъ тебе по-зло.” Новото е всѣкога за предпочитане предъ старото, при всичкитѣ несгоди, понеже то е законъ въ природата. Вие казвате: „Ако можеше по стария начинъ, както ние мислимъ.” Това е все едно да казвате: защо слънцето да не изгрѣва веднъжъ, защо постоянно изгрѣва, залѣзва, изгрѣва, залѣзва, да изгрѣе веднъжъ и да седи на едно мѣсто. Въпросътъ е сега: „Що да сторя?” Азъ поставямъ въпроса: Ти обичашъ нѣкого, защо? Не обичашъ нѣкого, защо? Любовьта и омразата си имай две величини: плюсъ и минусъ. Омразата за едного е любовь за другиго, и любовьта за едного е омраза за другиго. То е смѣна на състоянията. Любовьта за небето е омраза за ада, и омразата за ада е любовь за небето. Дали го разбирате вие, то е другъ въпросъ, но така си е. Сега, ако туй учение нѣмаше извѣстно съотношение къмъ строежа на сегашния нашъ животъ, къмъ сегашното наше състояние, то щѣше да е безполезна работа да говоришъ за нѣщо, което хората не разбиратъ; но всичко, което се говори, има отношение къмъ сегашния животъ. Ти ще разберешъ, че злото на вашъ езикъ е единъ преводъ. Злото, това е неразбрана любовь. Неразбраната любовь за едни е зло за други. Разбраната любовь, то е благото, това е животътъ. Върху себе си като пренесемъ закона, то значи, че всѣкога, когато не разберемъ извѣстно положение въ природата, създаваме си омраза въ насъ, а всѣкога, когато разберемъ извѣстно положение, създаваме си едно благо - ние го наричаме това любовь. Когато разберемъ това благо, явява се въ насъ свѣтлина, ние сме радостни, разположени; когато не разберемъ, явяватъ се тѫжни работи. Казва се: човѣкъ не е въ духа си. Тѣ сѫ обща положения. Не е въ духа си значи, че не е разбралъ. Като кажемъ, че не е въ духа си, обикновено ние разбираме, че той излиза и влиза, тоесть ние разбираме нѣщата по механиченъ начинъ. Всичката погрѣшка е тамъ. Механически се разрешаватъ само завършенитѣ процеси. Но има процеси въ свѣта, които не сѫ завършени, има процеси, които едва сега започватъ. Съ завършенитѣ процеси разбирамъ, лесно може да се справишъ, но когато единъ процесъ е незавършенъ, когато единъ процесъ е въ проекции? Сега, вие може да построите единъ домъ върху завършенитѣ процеси; азъ ви казвамъ тогава, съ изключение едно на сто, че този домъ може да успѣе. Но може да построите единъ домъ върху незавършенитѣ процеси - съ изключение две на сто мога да ви кажа дали ще успѣе. Ако го построите върху процеситѣ въ проекция, отъ този домъ нищо нѣма да стане. Не че сѫдбата мисли нѣщо лошо, но основа нѣма. Ако вие градите една кѫща съ устойчивъ материалъ, тя ще устои; но ако материалътъ не е здравъ - тухлитѣ печени-недопечени, гредитѣ слаби, отъ слаби дърва направени, какво здание може да стане? Въ единъ критически свѣтъ може да направите туй отъ паяжина, една кѫща, каквато паяцитѣ правятъ, но най-малката буря или нѣкакво стълкновение и вашата кѫща ще се събори. Туй е вѣрно и по отношение на вашия животъ. Туй е вѣрно и по отношение на вашитѣ идеи, които създавате. Нѣкой пѫть седимъ и мислимъ, правимъ красиви планове, въодушевяваме се. Дойде буря, задигне всичкитѣ идеи, остане празно цѣлото мѣсто. Всички твои вѣрвания, възгледи изчезнатъ, остане само нѣкоя малка кость и месце. Казвате: Какво ще мисля, и за въ бѫдеще и за хиляди години ще се намѣрите въ сѫщитѣ процеси. Но това не е насилие. Нѣма да казвашъ, че Господъ е направилъ това. Направиха го другитѣ хора. Господъ е далъ нѣщо на заемъ въ тази работа. Ти може да съградишъ една теория, нѣкакъвъ моралъ. Отъ моето гледище нѣкой пѫть, както разглеждамъ морала, той е относителенъ моралъ. Тогава въ какво седи истинския моралъ въ свѣта? Азъ наричамъ истински морална постѫпка тази, която едновременно и навсѣкѫде да е еднакво валидна, дето и да я вложишъ, да нѣма изключение, да има хубави последствия. Красивата, морална мисъль има еднаква стойность презъ всичкитѣ вѣкове, презъ които мине. Тя остава еднаква въ невидимия свѣтъ, или въ Божествения свѣтъ, тя не губи своята стойность. Такива мисли сѫществуватъ, тѣ сѫ отъ Божественъ произходъ у насъ. Но ние много пѫти се заблуждаваме съ второстепенни мисли. Има второстепенни, третостепенни мисли, които иматъ прилика съ тѣхъ и ние нѣкой пѫть на тѣхъ приписваме Божественъ произходъ. Тамъ е всичката драма на нашия животъ. Азъ имамъ писмо на една англичанка, още като видѣхъ нейния почеркъ отдалече, казвамъ: ето една добра жена. Каква е на години не е важно, но по почерка, тъй както виждамъ, че е написано писмото, опредѣлямъ една вѫтрѣшна доброта, нейниятъ умъ опредѣлямъ, на каква възрасть е тя. Защото всички Божествени процеси, тѣ сѫ завършени. При тѣхъ нѣма треперене; треперенето, неустановениятъ почеркъ показва, че има едновременно много мисли и желания, които не сѫ въ хармония. На нѣкой човѣкъ трепери рѫката - седналъ той, ще подписва документъ за пари, пъкъ мисли сега, бори се, колко да пише - хиляда, две хиляди, три хиляди; редъ разсѫждения се мотаятъ въ главата му. Въ едно такова положение неговиятъ почеркъ е неустановенъ, капилярнитѣ сѫдове сѫ сбити, ритмусътъ на сърдцето е неправиленъ. Скѫперникътъ по това ще го познаешъ, - ако туришъ рѫката си на сърдцето му и чуешъ какъ неравномѣрно удря. На скѫперника пулсътъ е неравномеренъ, той нѣма нормаленъ пулсъ. Онзи човѣкъ, който е разрушителенъ, неговиятъ пулсъ следъ 10 редовни удара въ експлозия има 9 ÷ 10 нередовни. Всички възможности въ характера на човѣка се изразяватъ съ различни числа въ пулса. Пулсътъ не е установенъ. Съ различни числа се опредѣля колко удара има. Нѣкой пѫть лѣкаритѣ забелязватъ, че пулсътъ не е равномеренъ, но не знаятъ произхода, причината за това. На различнитѣ болѣсти по пулса може да се опредѣли причината. Това се отнася за онзи, който има знания, който разбира. Да допуснемъ, че нѣкой човѣкъ се е простудилъ. Може преди десеть години той да е намразилъ нѣкого. Тази негова болѣсть сега се дължи на нѣкогашната омраза. Преди десеть години! Той дори е забравилъ за това, но последствията сега се проявяватъ. Може една-две години да се мѫчи съ тази болѣсть, тя сега е последствие, резултатъ. Не всѣко простудяване се дължи на омразата. Но казвамъ, че въ основата си тѣзи заболявания иматъ омразата и мрачнитѣ мисли. Сега азъ правя тѣзи обяснения, за да ви дамъ общия законъ: какво отношение има между човѣшкитѣ мисли вѫтрѣ въ строежа на чувствата, въ волѣвитѣ дѣйствия. Защото ако нѣма тия отношения, другото е забавление. Човѣкъ има една нормална топлина. За себе си зная каква е моята топлина. Измѣрвамъ топлината съ градуси, имамъ термометъръ, съ който измѣрвамъ топлината на тѣлото на три мѣста. Азъ дѣля топлината на човѣка: първо, топлина на главата, то е Божествена топлина; после топлина на дробоветѣ, тя е чисто ангелскиятъ свѣтъ и най-после третата топлина - подъ бедрата отдолу, то е човѣшкиятъ свѣтъ. Три температури взимамъ предвидъ - X, Y и Z, тогава заключавамъ за отношенията. Всѣки отъ васъ може да измѣри своята топлина. Азъ ще ви дамъ единъ методъ, вие сами да си правитѣ своитѣ наблюдения. Когато нѣкой день имате най-хубави, свѣтли мисли, може би за половинъ часъ, за единъ часъ се проясни умътъ ви, та сте радостни, направете едно измѣрване. Турете единъ термометъръ на слѣпитѣ очи и вижте каква е топлината. Отбележетѣ я. Следъ нѣколко дни имате хубаво разположение отвѫтрѣ, не горе въ главата, но въ чувствата, тукъ подъ лъжичката усѣщате една приятность, като че живѣете въ небето. Измѣрете топлината на гърдитѣ си, но не туряйте термометъра подъ мишницитѣ, а въ тази хлътнина, която има на гърдитѣ - турете тамъ термометъра и пакъ отбележете. Другъ день разположението идва отъ друго чувство: Яли сте нѣщо и казвате: „Славна работа, цѣла седмица сънувахъ това ядене, много ми е приятно.” Турете термометъра на пѫпа, измѣрете, пакъ отбележете. Презъ годината направете три-четири научни изследвания. Ако дойдатъ тия състояния, вижте тази температура каква ще бѫде. Тѣ сѫ научни данни. Това ще хвърли по-голѣма свѣтлина върху вашето здравословно състояние, и което е по-важно, отколкото да знаете какво е състоянието на слънцето. Защото за температурата на слънцето ученитѣ хора на слънцето може да иматъ думата. Ние знаемъ за него дотолкова, доколкото неговата свѣтлина и топлина се отнасятъ до насъ. Има свѣтлина и топлина, която не достига до земята, тя е толкова интензивна, че минава нѣкой пѫть презъ земята транзитъ. Обикновенитѣ учени хора мислятъ, че слънцето изпраща всичката свѣтлина и топлина, и тя се задържа. Слънцето праща, но нѣкѫде мрѣжата на земята не е толкова гѫста, и часть отъ енергията изтича. И за тази енергия ние даже понятие нѣмаме. Може би въ бѫдеще тази мрѣжа ще бѫде по-ситна, земята като се сгѫстява, образува нова мрѣжа, ще има тогава нѣкакви радиоактивни сили, които сега се проявяватъ, но не ги знаемъ. Сега, по закона на аналогията, както земята се формира, така се формира и човѣшкиятъ мозъкъ. Ако ти въ твоя мозъкъ не можешъ да направишъ една мрѣжа по-ситна отъ тази, която имашъ, ти не разбирашъ закона. Всѣка година човѣкъ трѣбва да построява по една мрѣжа, въ която да се разбива слънчевата енергия. Единъ светия, следъ като живѣе 20 години въ пустинята, създава нѣщо такова въ ума си, той долавя нѣща, за които обикновениятъ човѣкъ нѣма хаберъ, и има извѣстни сили, понеже съ тази мрѣжа хваща енергията и може да я тури въ работа. Сегашнитѣ учени хора иматъ клѣтки да хващатъ енергията, но тѣ търсятъ нови пѫтища и начини да схванатъ скритата енергия, която е въ природата. Нѣкѫде схващатъ, нѣкѫде не могатъ да схванатъ, но въ сравнение съ миналото има едно подобрение. Но вѫтрѣ въ насъ, въ нашия личенъ животъ всѣки трѣбва да прави усилие да открие тази свѣтлина и топлина. Когато намѣри законитѣ на своя умъ, тогава ще изследва и други умове, които сѫ въ хармония съ неговия. Ще ги изследва не само тукъ, на земята, но ще проследи всичкитѣ звѣзди. На всѣка звѣзда, споредъ туй учение, има едно сѫщество, което е въ съгласие съ тебе. На мѣсечината има едно такова сѫщество, на Марсъ, на Венера, на Меркурий, на Нептунъ, на Сатурнъ, на Уранъ, на Плутонъ, на Слънцето има, на Сириусъ, на всичкитѣ слънца, планети, звѣзди и съзвѣздия има. Това сѫ сто милиона слънца само въ нашата галактика и на всѣко слънце има по една душа, свързана съ тебъ. Значи сто милиона души има, които си хармониратъ съ тебъ, само отъ Слънчевата система. Всѣки день тѣ по радиото тѣ викатъ и чакатъ да се обадишъ. Всѣки день пращатъ на станцията блага за тебъ и чакатъ да се обадишъ. Ти седишъ и казвашъ: „Какво ли мислятъ за менъ?” Ти само мислишъ и самъ не знаешъ какво. Мислишъ да се женишъ, или да тѣ назначатъ професоръ нѣкѫде, да ти дадатъ нѣкаква важна работа или да вземешъ нѣкаква служба, или се приготвяшъ да погребешъ нѣкого. Мислишъ такива второстепенни работи. Женитбата въ този смисълъ е едно забавление. Защото ако бѣше много сериозна работа, хората никога не трѣбваше да се развеждатъ. Види се, не е сериозна, щомъ се развеждатъ. Ако тази работа - животътъ - бѣше сериозна, трѣбваше хората да не умиратъ. Защото като се ожени жената, направи мѫжа си за Господъ и започне да му се кланя. Но другъ Господъ дойде единъ день, изпрати го. Или мѫжътъ направилъ жена си за Господъ, дойде Господъ, духне, той остане самъ. Естествено, тамъ по звѣздитѣ го викатъ, какво се разправя съ жена си! Жената има толкова право на него, колкото и тѣ. Нѣкой казва: азъ имамъ симпатия. Ти на земята може да имашъ само една симпатия, споредъ тая теория. Двама души не може да тѣ обичатъ. Единъ има на земята, който може да тѣ обича, но въ вселената сто милиона има, които тѣ обичатъ. Питамъ: колко души има, които ви обичатъ? На земята има само единъ. Кой е той? Ще го намѣрите. - Ама азъ толкова хора обичамъ. - Лъжешъ се. Всѣки има само по единъ, когото обича. Това е основенъ законъ. Така трѣбва да се мисли. Нѣкой казва: „Азъ всѣкиго мога да обичамъ.” Ти може да си мислишъ така. Всичкитѣ банки по улицата не сѫ за тебъ. Всичкиятъ въздухъ на земята не е за тебъ. Въ дадения случай приемешъ отъ едно мѣсто въздухъ. Всичката свѣтлина не е за тебъ; всичкиятъ хлѣбъ не е за тебъ; всичката вода не е за тебъ. Едно мѣсто има, отъ дето въ даденъ случай може да почерпишъ. Азъ не искамъ да ви турямъ въ противорѣчие, но ви изнасямъ една истина, съ която азъ работя и досега не съмъ намѣрилъ противорѣчие. Работи отлично тая теория. Казвашъ: какъ само единъ да ме обича? Не само единъ, още сто милиона сѫщества. Сто милиона слънца има, около слънцата има най-малко по 120 планети, тѣ сѫ единъ милиардъ и 200 хиляди. А пъкъ всѣка планета има сателити, както мѣсечината. Тъй щото намиратъ се десеть, петнадесетъ милиарда сѫщества, които мислятъ за тебе. Тѣзи сѫщества отвсякѫде мислятъ, пъкъ ти си се обезсърдчилъ, мислишъ да се самоубиешъ. Тѣзи, които разбиратъ онзи свѣтъ, казватъ: да вѣрваме въ Господа. Какво разбиратъ тѣ подъ думитѣ „да вѣрваме въ Бога”. - Да вѣрваме въ Бога разбираме вѣчно единство. Не, то е криво разбиране. Има две начала: вѣчно множество и вѣчно единство. Законитѣ за единството сѫ едни и законитѣ за множеството сѫ други. Следователно, ние отъ Бога искаме Той постоянно да мисли и да урежда нашитѣ работи. Така всички мислятъ. Тогава туй схващане, че Богъ трѣбва да мисли постоянно за насъ е несъобразно. Кога Господъ ще мисли за себе си. Една слугиня, която слугува на сто души, ако за всичкитѣ мисли, какво ще стане съ нея? Не й даватъ почивка, тя день и нощь все мисли, колко дни може да издържи? Тя може 10, 15, 20, 40, 50 часа да изкара, следъ туй ще се изгуби нейното съзнание, ще заспи. Има войници, така уморени, по пѫтя като вървятъ, заспиватъ. Даже въ строя клѣкне нѣкѫде малко да дремне. Другъ върви и заспи. „Що да сторя?” Ние искаме отъ Бога закона на единството. Сѫщевременно и Богъ иска отъ насъ. Богъ спрямо насъ има само едно отношение. Отношението на всички тия милиарди сѫщества, това е отношението въ множеството на Бога къмъ насъ въ своето разнообразие. Пъкъ спрямо насъ отъ времето, когато се проявява, има само едно специфично отношение къмъ насъ. Вѫтрѣ въ вѣчното битие туй отношение къмъ насъ никой не може да го знае, между насъ и Бога никой не може да бѫде. Изнесешъ ли го, ти ще умрешъ. Ако ти може да изкажешъ туй, което Богъ има спрямо тебъ, то ще бѫде сѫщото да вземешъ да разрѣжешъ сърдцето и да го покажешъ, да вземешъ дробоветѣ да ги покажешъ на хората. Или да вземешъ да разрѣжешъ мозъка да го покажешъ. Ако ти вземешъ главата и я разрѣжешъ и покажешъ на хората, какво ще остане отъ тебе? Ако ти отворишъ главата, ако ти отворишъ сърдцето, ако ти отворишъ дробоветѣ, какво ще стане съ тебе? Въ туй единство на Бога, главата всѣкога седи на мѣсто. Значи, главата ми е за Бога, сърдцето ми е за Бога, душата ми е за Бога, а пъкъ моятъ проявенъ животъ то е множество за резултатитѣ, които излизатъ, за моята глава, за моята душа, за онова множество, въ което се изяснява на насъ. Тогава има законъ за преплитане на нѣщата: ако ти нѣмашъ право отношение къмъ Бога, ти не може да имашъ право отношение къмъ вѣчното множество; ако ти нѣмашъ право отношение къмъ вѣчното множество, не може да имашъ право отношение къмъ вѣчното единство. Тѣ сѫ две нѣща, които сѫ въ отношение въ тѣсна зависимость. Ако не разбирашъ свойствата на онази точка, която се движи, ти не може да имашъ понятие за правата линия; ако нѣмашъ разбиране за правата линия, ти не може да имашъ понятие за точката. Казвамъ: Ако ние вземемъ старитѣ кабалисти тѣ сѫ развивали закона за сефиротитѣ, една наука, която по своему сѫ разбирали, но преведена въ единъ модеренъ езикъ, то е единъ свѣтъ само една степень на едно измѣрение. Представете си единъ свѣтъ отъ едно измѣрение, азъ говоря за първичния свѣтъ, който има едно отношение, свѣтъ на вѣчно успокоение. Това е законътъ на единицата. Двойката това показва движение вече. Двойката въ дадения случай показва закона на правата линия съ една проекция въ плоскостьта. Раждането на тройката. Тройката сѫщевременно показва закона на плоскостьта съ нейното движение извънъ тази плоскость на трето измѣрение. Следователно, 1, 2, 3, това сѫ числа отъ свѣта на тритѣ измѣрения. Следъ туй имаме другъ единъ свѣтъ, който започва. Каквото е отношението на точката къмъ правата линия, на правата линия къмъ плоскостьта, на плоскостьта къмъ тѣлото, такова е четвъртото измѣрение, петото, шестото измѣрение. Защото четвъртото измѣрение е пакъ точка въ единъ свѣтъ. Значи всичко е концентрирано, има отношение къмъ четвъртото, петото, шестото измѣрение. Имаме втори свѣтъ. Има другъ свѣтъ, който започва съ седемь - свѣтъ на седемь измѣрения, на осемь, на девѣть. Влизаме на една граница, на онзи Божественъ свѣтъ, въ който само Богъ се проявява. Тъй както е спремо себе си, спремо ангелитѣ, спремо човѣцитѣ. Защото свѣтътъ на тритѣ измѣрения е свѣтъ на хората, свѣтътъ на четиритѣ измѣрения е свѣтъ на духоветѣ. Това е гледане отдолу, първиятъ свѣтъ. Ако гледаме на живота отгоре отъ едно до три е Божествениятъ свѣтъ, отъ четири, петь, шесть - това е ангелскиятъ свѣтъ, а отъ седемь, осемь, девѣть - то е нашиятъ свѣтъ. Ако гледаме обратно отъ земята нагоре къмъ небето, тамъ имаме обратния процесъ. Едно, две, три, то е човѣшкиятъ свѣтъ. Четири, петь, шесть, това е духовниятъ свѣтъ; седемь, осемь, девѣть е Божествениятъ свѣтъ. Тази работа е неразбрана, нали? Тя е неразбрана за всичкитѣ учени хора на земята. Ако вие не разбирате, радвайте се, че сте учени. Не трѣбва да се мисли, че всѣко нѣщо, за което говоримъ, трѣбва да го разбираме. Може да се мисли само за неразбранитѣ работи, за разбранитѣ работи никой не може да мисли. Радвайте се, когато мислите за неразбрани работи. Мислите за небето. Вие знаете ли небето какво е и кѫде е? Вие мислите за ангелитѣ, но и тѣхъ не сте виждали. За Бога мислите, но и Него не сте виждали. Щомъ знаете едно нѣщо, вие преставате да мислите за него. Малко разбрани работи трѣбва да имаме. Да имаме само едно разбрано нѣщо, всичкото друго, 15 милиарда горе да бѫдатъ неразбрани. Даже не знаете името на слънцето. И другитѣ звѣзди не ги знаете, неразбрани работи сѫ. Вие казвате: дали е вѣрно или не. То е другъ въпросъ. Дали е вѣрно или не. Една мома носи едно писмо, държи го, не го чете, какво пише вѫтрѣ не я интересува, но казва, че има писмо отъ еди-кого си и го държи. Само го показва писмото. Казвамъ: Тази мома не разсѫждава. Следъ като прочете писмото, критикува, казва: такива прости писма пишатъ ли се? Хвърля писмото. Тази мома има извѣстни разбирания, но разбиранията на момата не може да бѫдатъ разбирания на момъка. Ако момъкътъ пише едно писмо на момата точно това, което иска, тя никога не би го чела. Ако той пише въ писмото точно това, което иска, не биха го чела. Той трѣбва да напише едно неразбрано писмо, че като го чете тя, нищо да не разбере. Щомъ го разбере, тази работа нѣма да иде на добре. Нека остане нѣщо неразбрано, такъвъ е законътъ въ природата. Ние искаме всичкитѣ работи да бѫдатъ разбрани, да бѫдемъ наредени свѣтийски като ангели. Такъвъ животъ е въображаемъ, той не може да сѫществува. Азъ изхождамъ отъ нашето гледище. Може такъвъ животъ да сѫществува нѣкѫде, но на земята не може да сѫществува. Нѣма нѣща, за които ти може да помислишъ и то да не сѫществува. Сѫществува, но не тукъ. А пъкъ за насъ съ това разбиране, което имаме, има реални нѣща, които сѫществуватъ тукъ. То е много дребенъ свѣтъ. Въ единъ свѣтъ на микробитѣ на една игла отгоре милиони микроби може да ги туришъ. Тѣхнитѣ учени хора и философи ще измѣрватъ, че има километри. Ще говорятъ за грандиозенъ свѣтъ, а за насъ той е толкова дребенъ, милиони сѫщества може да се турятъ на една игла. Даже тия милиони микроби тѣ сѫ празна работа за насъ. Отъ гледището на тия сѫщества, за които съзнанието е така повдигнато, всичкитѣ хора сѫ като микроби. Ние за тѣхъ имаме толкова важность, колкото микробитѣ. Отъ Божествено гледище важни сме, но не представляваме чакъ толкова голѣма важность. Казватъ: трѣбва да туримъ микроскопа да ги видимъ. Ние мислимъ за себе си грандиозни работи, какъ тъй. Обаче ако тия микроби се поставятъ вѫтрѣ въ нашето тѣло, веднага ще се покажатъ, че тѣ иматъ грамадна сила. Сега: Що да сторя? Ще работишъ, ще мислишъ, ще чувствашъ, нѣма да искашъ да уреждашъ живота си. Щомъ ти искашъ да уреждашъ живота си, ти се поставяшъ на лъжлива основа, значи животътъ не е уреденъ, че ти ще го уреждашъ. Може би относително да е вѣрно. Но по отношение на природата, всичката наша погрѣшка е тамъ, че ние искаме да уредимъ живота, да го подобримъ. Нѣма защо, нито да го уреждаме, нито да го подобряваме. Що да сторя? - Ще ядешъ, ще пиешъ, ще спишъ, ще казвашъ: всичко е добро. Или просто казано: ще учишъ. Ще станешъ сутринь, нѣма да кажешъ, че животътъ е лошъ, ще се учишъ и ще считашъ, че всичко е на мѣстото си. Ако има нѣкой да мисли, нека му мисли Господъ, какво ще му мисля азъ? Защо да мисля за Божествения свѣтъ. Както Господъ го е направилъ, е добъръ. Този свѣтъ Господъ го е направилъ. Той мисли съвсѣмъ другояче за работитѣ, не както ние мислимъ. Ако за мене Божествениятъ свѣтъ е неразбранъ, то е другъ въпросъ. Но ако азъ считамъ, че свѣтътъ е неуреденъ, неразбранъ, това не е така. Свѣтътъ е неразбранъ за мене. Свѣтътъ ни най-малко не е неуреденъ и неразбранъ. Този свѣтъ е уреденъ. Вие забележете този пѫть, по който вървятъ всички животни. Отъ милиони години, пчелитѣ почти никакъвъ прогресъ не сѫ направила въ килийкитѣ на своитѣ пити. Защото тѣ казватъ: свѣтътъ е уреденъ, нѣма какво да го уреждаме. Тѣ си правятъ килийки, събиратъ медъ. Казватъ: ако ние искаме да го уредимъ, трѣбва да напуснемъ своята форма. Щомъ искаме да го уредимъ, можемъ. Ако пчелата иска да уреди своя животъ, трѣбва да напусне кошера; ако човѣкъ иска да уреди своя животъ, трѣбва да напусне човѣшката форма. Но като човѣкъ трѣбва да седи въ тѣзи граници, въ които е поставенъ. Не да не мисли, да не разсѫждава, да каже: дотегна ми този животъ. Нѣма какво да му дотѣга. Казва: много съмъ мислилъ. Въ мисъльта не е нещастието. Мисъльта е привилегия. Даже най-нещастната мисъль е едно голѣмо богатство. Страданията на човѣка, това сѫ капитали отъ нѣколко милиарда. Когато нѣкой пѫть му дотегне животътъ, тогава отива при Господа, други сѫщества купуватъ тѣлото му. Щомъ ти не работишъ дойдатъ други сѫщества и купятъ тѣлото. Смъртьта не е нищо друго, освѣнъ продаване тѣлото. Защото щомъ не работишъ, не уреждашъ живота. Има сѫщества, търговци въ вселената, дойдатъ и тѣ купятъ нѣщо, единъ день тѣ изпѫждатъ навънъ, взематъ всичкия материалъ, ти ще останешъ търговецъ безъ дюкянъ, безъ стока, безъ пари. Ти ще ходишъ, ще въздишашъ, казвашъ: кажи, какъ бѣше едно време. Вие искате да станете ангели, нали? Знаете ли какви сѫ задълженията на ангелитѣ? При сегашното състояние на ангелитѣ, можете да търсите единъ ангелъ, колкото си искате, но той е човѣкъ на длъжность, не се намира лесно. Не само да казвате: да ида на работа. Той като схване една Божествена мисъль, напуска веднага своето мѣсто, отива да изпълни Волята Божия. Щомъ Богъ го изпраща, напуска грандиозната си работа въ вселената и отива дето и да е, въ слънчевата система. Може да е долу на земята, безъ значение, кѫдето го изпратятъ. Свърши си работата, върне се при своята работа. Схване пакъ Божествената мисъль, пакъ напусне работата. Нѣма нужда да му казватъ, че трѣбва да отива на еди-кое си мѣсто. Като схване Божествената мисъль, веднага я изпълнява. Единъ ангелъ, мислитѣ вие, едва ли ще се занимава съ васъ, да си напусне неговата работа, да дойде за вашитѣ дребни работи. Дребнитѣ работи сѫ велики работи. Въ една дребна работа се крие цѣла една слънчева система. Една човѣшка душа по нѣкой пѫть става образецъ за цѣла вселена. Върху нея единъ день ще се построи цѣла вселена. Сега ние отидохме надалече, тѣ сѫ неразбрани работи. Азъ се радвамъ, че сѫ неразбрани. За днесь стои въпросътъ: що да сторя? Блажени невежитѣ, защото на тѣхъ се падатъ страданията. Блажени невежитѣ, защото тѣ иматъ преимущество да страдатъ. Отъ страданията ще извадите хубавитѣ работи. Вие не считайте, че всичко е излезло отъ Бога. Ако е както разбирате, че всичко е излезло отъ Бога, де е лошото въ свѣта? Вземете падналитѣ духове, грѣшнитѣ хора, где е лошото? Лошото е въ неразбирането. Но въ най-лошитѣ духове, въ падналитѣ души има друга вѫтрѣшна възможность. Богъ другояче гледа на нѣщата. Но по отношение на сегашния процесъ има разногласие, дето тия разумни сѫщества за тѣхно собствено добро, трѣбва да измѣнятъ начина на своята мисъль, понеже тия сѫщества искатъ да наложатъ своето вѣто на Бога, да мисли и Той като тѣхъ. Най-първо великитѣ духове се опитаха да наложатъ своята мисъль и Той да мисли като тѣхъ. Ние се опитахме да наложимъ нашата мисъль на духоветѣ и това не става. Духоветѣ слѣзоха на земята, ние слѣзохме подъ духоветѣ надолу. Всѣки единъ отъ васъ се стреми да наложи своето вѣто. Виждамъ нѣкой приятель минава покрай мене неразположенъ духомъ. Азъ му се радвамъ, казвамъ: този е отъ блаженитѣ. Той ми се сърди сега, какъ да не влизамъ въ положението му. Азъ казвамъ: ами азъ кому да се сърдя? Този недоволниятъ казва: Учительтъ не трѣбва тъй да говори. Че какъ трѣбва да говоря. Азъ както говоря съмъ правъ и ти както мислишъ, си правъ. Ти трѣбва да се сърдишъ, пъкъ азъ трѣбва да се посмѣя. Утре азъ ще се сърдя, пъкъ ти ще се посмѣешъ. Туй е разнообразие. Ти си недоволенъ. Пъкъ азъ съмъ доволенъ. Утре азъ ще бѫда недоволенъ, пъкъ ти ще бѫдешъ доволенъ. Какво има въ това, че той е недоволенъ. Казва: той не ме разбира. Радвай се, че не тѣ разбира. Ако тѣ разбира, съвсѣмъ ще изчезне отъ свѣта. Докато момата е неразбрана, тя е богиня; като се разбере, става слугиня. И въпреки голата истина, ние искаме всички да се разбираме. Що да сторя? - Азъ Отговарямъ неопредѣлено: да се обичаме. То е неразбрано нѣщо. Любовьта е най-неразбраното нѣщо въ свѣта, но и най-щастливото нѣщо. Това е едно противорѣчие. Искате да направите любовьта разбрана. Вие искате да създадете адъ за себе си. Щомъ стане любовьта разбрана, ще създадете ада. Онѣзи духове, които разбраха любовьта, създадоха ада, онѣзи духове, които не разбраха любовьта, създадоха рая. Що да сторя? Азъ изнасямъ тия нѣща предъ васъ, но не ви казвамъ: Вѣрвайте. Това сѫ факти. За мене не е вѣрата, вие може да вѣрвате въ каквото искате, за мене то е другъ въпросъ. Това, което ви говоря, е едно учение истинно. Има единъ законъ: винаги ли когато се мисли една мисъль е права? Азъ изнасямъ нѣща, които нѣкога сѫ преувеличени, има нѣкои нѣща, които сѫ намалени. Има нѣща, които не сѫ тъй вѣрни, за да ви изпитамъ. Азъ ви изпитвамъ, но и вие ще ме изпитате. Не че нѣщата не сѫ вѣрни, има нѣща, които ги засѣгамъ и сѫ абсолютно вѣрни, но перспективно не сѫ вѣрни, буквално може да сѫ вѣрни. Слънцето го виждаме, каквото не е. Имате ли представа за едно слънце, което има осемстотинъ хиляди километра въ диаметъръ? Може ли да си го представите, да го обхванете? Вие си представяте слънцето единъ малъкъ дискъ. Трѣбва да се радвате, че не разбирате слънцето, туй неразбраното слънце ни радва, понеже ако бѣше голѣмо, колкото е въ действителность, то щѣше да ни изплаши. Слънцето, за да бѫде обичано, то знае психологията, че като го видимъ, казваме; да го хванемъ, да го помилваме. Малко станало, затова е обичано. Ако стане много малко, пакъ нѣма да ни е обично. Най-хармоничниятъ дискъ, който сѫществува въ природата, това е дискътъ на слънцето, формата на слънцето представлява единъ отъ най-хармоничнитѣ дискове, които сѫществуватъ въ природата. По-хармониченъ дискъ нѣма. За въ бѫдеще като расте нашето съзнание, слънцето ще измѣня своята форма. Засега най-хармоничната крива линия е тая на слънцето. Вземете тая линия както е въ съзнанието, не както се явява, не както виждаме слънцето на хоризонта. Ние не виждаме крѫга правиленъ. Азъ говоря за този крѫгъ, който се явява въ съзнанието. Когато искате да внесете хармония въ себе си, може да предизвикате формата на слънцето въ съзнанието си, за да се образува и въ съзнанието хармония. Нѣкой пѫть следъ слънцето иде втора луната, следъ луната иде Венера, после иде Юпитеръ по форма. Отъ звѣздитѣ най-хармониченъ дискъ има Сириусъ, после всичкитѣ тия отъ първа величина деветнадесетъ звѣзди. И тѣ, сѫ хармонични. Ако вие ги изучавате, ще придобиете хубави нѣща. Нѣкои хора сѫ меланхолични, ако сте свързани съ тѣзи звѣзди отъ първа величина, меланхолията ще изчезне. Всѣки отъ васъ трѣбва да знае по нѣщо за деветнадесеттѣ звѣзди. Вие не сте ги изучавали. Та казвамъ: небето, това е една книга разтворена отъ хиляди години и тия жители на вселената чакатъ жителитѣ на земята да се занимаятъ съ главнитѣ черти на небето. Вие не знаете какво има на Сириусъ. Да се занимавате съ Сириусъ, значи да внесете нѣщо ново въ вашата душа. Сега азъ бихъ отишълъ много далече, да ви запозная съ тѣзи свѣтове, но много работи спъватъ основната идея. Ако дойдете до материалния свѣтъ, вие казвате: какво трѣбва да мислимъ най-после за Бога. За Бога ще мислите тъй, както когато прочетете съчинението на нѣкой философъ, споредъ съчинението му ще мислите за него. За Бога ще мислите тъй, както за единъ художникъ отъ картинитѣ му. За единъ музикантъ ще мислите по онова, което е написалъ или отъ неговото свирене. За шивача, за учителя, за професора ще мислите по онова, което е направилъ. Или за човѣка ще си съставите понятие отъ онова, което самъ върши. Човѣкъ е едно отъ най-великитѣ произведения. Ако вземете само тѣлото на човѣка въ дадения случай какво чудо представлява? Ако бихте се заели да наблюдавате 365 дни себе си, или по нѣкакъвъ начинъ да можехте да се фотографирате всѣки день, ще получите 365 образци - колко интересна колекция ще имате. Ако всѣки день се фотографирате и снимкитѣ ги нареждате подъ система, какво познание щѣхте да имате. Та не само това, азъ не искамъ да говоря за нѣкои научни работи, защото при сегашнитѣ условия да се говори за наука, може да се дойде до суевѣрие. Суевѣрието произтича отъ онѣзи факти, когато не разбираме нѣщата. Ние мислимъ, че нѣщата може да станатъ произволни. Нѣщата може да станатъ разумно. Има единъ законъ, който опредѣля. Азъ зная идущата година какво ще стане. Но единъ законъ има само въ годината; има само единъ начинъ, когато мислимъ нѣщо, може да стане тъй, както мислимъ. Само единъ день има, когато нѣщата може да станатъ, както ние мислимъ, другитѣ 364 дни ще станатъ нѣщата, както не мислимъ. Туй не е противорѣчие, ще стане, както другитѣ сѫ мислили. Но този день, единиятъ день има или поне една секунда въ всѣки день на годината, когато нѣщата нѣма да станатъ. Въ всѣки единъ часъ има една секунда, едно време, което на мене принадлежи и нѣщата ще станатъ точно тъй, както азъ искамъ. Въ всѣка минута има една частица за мене отъ времето. Въ всѣки часъ, въ всѣки день, въ всѣка седмица, въ всѣка година има време, което принадлежи на мене. Тъй щото и въ голѣмитѣ, и въ малкитѣ работи има малка часть, която е опредѣлена само за менъ. Колко внимателно е небето къмъ човѣшката душа, че е предвидило това време, освѣнъ всичкитѣ други работи. Отъ тебе се изисква най-първо да намѣришъ въ деня кой е часътъ, който е за тебе. Цѣль часъ не е за тебе. Въ този часъ ще намѣришъ минутата, въ минутата ще намѣришъ секундата. Когато вече можешъ да се справишъ съ тия, ти ще бѫдешъ човѣкъ, който предвижда бѫдещето. Сега ще кажешъ: какво стана съ мене? - Казвамъ: нищо нѣма да стане. Казва: азъ ще умра. Не, ще ти продадатъ кѫщата, после ще ходишъ подъ кирия. После ще ти направятъ друга кѫща, после пакъ ще тѣ кредитиратъ, ще станешъ виденъ търговецъ. Следъ това пакъ ще фалирашъ, пакъ ще ти продадатъ кѫщата, после пакъ ще ходишъ по разходки. Тъй нѣкои хора се мислятъ за много учени, но все питатъ: после какво ще стане? Единъ негърски проповѣдникъ, следъ като му задавали разни въпроси ученитѣ негри, най-после казватъ: Ти си проповѣдникъ. Какво правѣше Господъ преди да бѣше създалъ свѣта? Той имъ казва: Имаше една брадва и сѣчеше прѫти. Докато създаде земята, тѣзи прѫти ги приготовляваше за хора като васъ, които не разбирате. Той доста умно имъ е казалъ. Така е, когато човѣкъ дойде въ противорѣчие съ онѣзи творчески сили на природата, много прѫти ще се стоварятъ на гърба му. Пъкъ ако разбирашъ, тогава съ прѫти нѣма да тѣ биятъ. Ти тогава ще замязашъ на онзи българинъ, който влѣзълъ въ една турска баня, съблекълъ се, тѣлото му мазно, не сухо, мие се и се тупа, казва: рѫка не го е бутала. Единъ турски бей седи, мие се на единъ чучуръ, става, отива да сѣдне на мѣстото на българина. Българинътъ казва: Ефенди, заповѣдай! - и отива на друго мѣсто. Пакъ казва: Рѫка не го е бутала. Беятъ му казва: Ха да се махашъ и отъ тука. Българинътъ рекълъ пакъ: заповѣдай, ефенди. Така обикалятъ банята три-четири пѫти. Най-после беятъ му казва: Уменъ човѣкъ си, досега не сѫ тѣ бутали, нѣма и да тѣ бутатъ. Земята е пълна съ извори, отвсякѫде може да пиешъ. Не ти позволяватъ отъ едно мѣсто, иди на второ, трето, четвърто, широкъ е свѣтътъ. Какво си седналъ и си навелъ глава, че Господъ ще оставилъ да страдашъ. Запей тогава: „Заплакала е гората.” Ама заплакала гората, мислишъ, че преводътъ не е пъленъ. Плакала тя отъ мѫжа си, тя казва: ходилъ ми е по друмове, по клисури, пъкъ ми е донесълъ кървава кошуля. Плакала тя, понеже не постѫпвалъ, както трѣбва. Заплакала е гората и планината. Гората и планината не плачатъ, гората то сме ние. Подъ думата „гора” се разбиратъ всичкитѣ хора по земята. Ти ходишъ между хората, но всѣки е погълнатъ съ своята работа. Хората сѫ като дърветата. Ти ходишъ съ високо съзнание, вдъхновенъ си нѣщо, но хората около тебе нищо не мислятъ. Защо минавашъ отъ тукъ хичъ не искатъ ида знаятъ. И благодари, че не се интересуватъ, иначе ще започнатъ да ти казватъ отде трѣбва да минешъ. Защо минавашъ оттукъ, отъ друго мѣсто трѣбва да минешъ. Ти може да минавашъ отдето искашъ, само тукъ-тамъ нѣкой стражарь ще тѣ срѣщне и може да ти каже по-точно отъ кѫде да минешъ. Благодарение, че на хиляда души единъ стражарь тѣ срѣща. Ако всѣки, който тѣ срѣща, ти казва: не оттукъ, но оттамъ мини, ти презъ града не може да минешъ. Що да сторя? Казвамъ: Въ новата философия на живота не мисли за старото, никакъ не мисли за него! Старитѣ хора отиватъ при старитѣ хора, старитѣ листа отиватъ при старитѣ листа. Старитѣ отгоре надолу слизатъ, младитѣ се качватъ нагоре. Младиятъ човѣкъ е цвѣтъ, който цъфти; този цвѣтъ ще завърже, ще даде плодъ. Стариятъ кой е? Стариятъ е узрѣлиятъ плодъ; ще го турятъ въ коша, ще го изядатъ. Благодарете, че старитѣ хора хранятъ свѣта. Младитѣ ходятъ, разхождатъ се, старитѣ опѫватъ каиша. Всѣки плодъ, който е въ коша, той е старъ плодъ. Така старитѣ хора умиратъ, заравятъ ги въ земята, а младитѣ ходятъ навсѣкѫде. Тогава законътъ, за да не остарѣва човѣкъ е - както въ Писанието се казва - че онѣзи, които чакатъ Господа, тѣхната сила ще се обнови. Преведено: Онѣзи, които разсѫждаватъ и възприематъ нѣщата, както сѫ наредени, и въ съгласие съ вѣчното множество и вѣчното единство, всѣкога ще бѫдатъ щастливи. Тъй седи онази наука въ свѣта, върху която трѣбва да се преустрои дома. Не се стремете да приведете хората подъ вашия знаменатель. Нагласете се вие себе си да подведете подъ този знаменатель, подъ който трѣбва. Но не се стремете да подведете хората подъ вашия знаменатель, понеже надъ васъ има други сѫщества, които сѫ турени, и тѣ искатъ да измѣнятъ вашия знаменатель, да ви подведатъ точно подъ този знаменатель, който ви подхожда. Вие нѣма да намѣрите вашия знаменатель именно защото не сте само вие факторитѣ въ свѣта, но има и други фактори, тѣ ще се намѣсятъ. Отъ това, което ти си направилъ, нищо нѣма да остане. Отъ най-великитѣ хора кои сѫ останали? Не е за обезсърчение, но следъ 10 ÷ 15 хиляди години кѫде ще бѫдете? Тази култура съвсѣмъ ще изчезне, тя ще се пренесе на друго мѣсто. Тази книжнина кѫде ще остане? Тя ще остане за онѣзи, които ще дойдатъ да наследятъ Земята. Тогава великитѣ имена на нашитѣ хора кѫде сѫ? Планинитѣ създадоха великитѣ души въ миналото. Ученитѣ хора още не знаятъ какъ се е създалъ планинскиятъ връхъ Еверестъ, или какъ се е създалъ Мусала, или какъ се е създалъ Монбланъ. Създадени сѫ, но кой именно ги е създалъ? Имената сѫ записани. Монбланъ кой го е създалъ? Братството на Европа създаде Монбланъ. Кой създаде Еверестъ? Братството въ Индия създаде Еверестъ. А пъкъ египтянитѣ, като нѣмаха връхъ създадоха пирамиди, по-високи мѣста, понеже е забелязано, че въ една равнина, въ която нѣма издигнато мѣсто, човѣкъ не може да мисли. Следователно за да може да мисли човѣкъ, непремѣнно трѣбва да има височина. Ако мислишъ еднообразно, ти си на плоскость. Трѣбва да имашъ планински връхъ. Египтянитѣ най-после създадоха нѣколко пирамиди нависоко - създадоха само единъ идеалъ да си осмислятъ живота. Най-малко единъ идеалъ трѣбва да имашъ въ себе си. Сега, не искамъ да привеждамъ най-оптимистичната страна на живота Ако ме разберете, ще знаете колко сѫщества има въ свѣта, които мислятъ за васъ, постоянно ви хлопатъ. Казвате: „Мислимъ сега, много сме заети.” Тѣ сѫ живи сѫщества, които хлопатъ въ твоето съзнание, но ти не знаешъ, толкова си оплетенъ, че питашъ: „Какво да правя?” Що да сторя? - Ще се разговаряшъ съ тѣхъ любовно, писма ще имъ пишешъ на всичкитѣ отъ сутринь, като станешъ, до вечерь, все ще пишешъ. Ти намѣришъ единъ възлюбленъ на земята и изгубишъ всичкото си време по него. Този човѣкъ не може да тѣ обича, понеже него го обичатъ 15 милиарда сѫщества. Ти казвашъ: „Азъ имамъ единъ мѫжъ.” - Чудни сте. Петнадесетъ милиона сѫщества има приблизително, които иматъ дѣлъ въ него. Каква часть отъ твоята жена е твоя? Каква часть отъ деня тя е заета съ тебъ? Тя едва ли мисли толкова за тебъ. Не че не мисли, но нѣкои сѫ ми казвали: „Азъ постоянно мисля за тебъ.” Пъкъ азъ зная колко мисли. Вие мислите за менъ, колкото азъ мисля за васъ. Азъ не искамъ отъ хората нищо. Че тѣ мислятъ за менъ, то е отношение къмъ множеството. Нѣкой казва: „Азъ съмъ готовъ всичко да сторя.” Азъ зная какво значи всичко, то е нѣщо много опредѣлено. А пъкъ азъ търся въ свѣта дума, която не е опредѣлена. Псалмопѣвецътъ казва: „Господи, опитай ме, вижъ въ момента което мога да направя, то е.” Опитай какво можешъ да направишъ. Туй, което въ даденъ случай мога да направя, то е силата на човѣшкия характеръ. Когато тѣ изпитватъ и издържишъ, това е силата на твоята вѣра, на твоето знание. Съ най-малкото изпитание, на което тѣ поставя, този Разумниятъ, невидимиятъ свѣтъ веднага тѣ изпитватъ докѫде си достигналъ. Тѣзи разумни сѫщества иматъ красиво чувство къмъ насъ, искатъ да знаятъ външната ни форма каква е, интересуватъ се докѫде сме достигнали. Както ние се радваме на едно плодно дърво, че цъфнало, дало плодъ, така и тѣ ни се радватъ, че едно сѫщество цъфнало и дало плодъ. Тѣхъ това ги радва. Всѣко сѫщество взема участие въ процеситѣ на растенето, цъфтенето и зрѣенето на дървото и човѣка, понеже всички участвуватъ въ Дървото на Живота, всѣки се ползва отъ туй Дърво. Изнасямъ това за Божествения день. Нова видѣлина да имате. Толкова познати имате, на които имената не знаете, които мислятъ за васъ. Вие очаквате да видите само тѣзи, които познавате. Но тѣзи, които вие познавате, отъ тѣхъ произлиза вашето нещастие. Коя храна причинява болка на човѣшкия стомахъ - непознатата или познатата? - Познатата. Непознатото въ този смисълъ е вѣчното, което никога не умира. То не може да бѫде нито отвънъ, нито отвѫтрѣ, то си има само отношение къмъ тебе. Може да произведе туй щастие и блаженство. „Що да сторя?” Ще работите, ще развивате вашия умъ, ще образувате тази новата мрѣжа, за да схванете новата свѣтлина. Нѣкой пѫть вие ще мязате на единъ рибарь; ще си оплетете хубава мрѣжа, ще идете да се учите отъ рибаритѣ на тѣхното изкуство. Вие не сте ходили да гледате какъ правятъ рибаритѣ мрежитѣ. Има два вида мрежи: еднитѣ, като се хвърлятъ въ широчина, тѣ се свиватъ; има и други, които потъватъ, тѣ сѫ съ куршуми отдолу, че като се събере рибата, остава вѫтрѣ. Каквото остане въ мрѣжата, каквото хване, то е на рибаря. Всѣки день ще излизате като рибаря отвънъ, ще гледате какъ хвърля мрѣжата и какъ колкото хване, туря въ торбата. Два пѫти не трѣбва да хвърляте. Като хванете много, не можете да изтеглите мрѣжата. Нали знаете, Христосъ като срѣщна Петра, Петъръ му каза: „Господи, цѣла нощь се мѫчимъ, нищо не уловихме.” Христосъ му каза: „Хвърлете за мене.” Петъръ погледна недовѣрчиво, той бѣше рационалистъ малко. Като хвърлиха мрѣжата, толкова много риба се хвана, че трѣбваше да викатъ други лодкари да я изнесатъ. Божественото е: като хвърлишъ мрѣжата, да се хване толкова риба, че да не може да се изтегли мрѣжата. По човѣшки ще хвърлите мрѣжата, но нищо нѣма да уловите. По човѣшки нищо не се постига. Или казвамъ: разсѫждавайте правилно. Вие ще кажете тъй: „Тоя животъ дали да го живѣемъ или не, нищо не струва.” Вие много обезценяватѣ Онзи, Който ви е създалъ тѣлото, Онзи, отъ Когото сте излезли, Който е вдѫхналъ духа ви. Вие обезценявате Бога. Какво може да стане? Богъ е вложилъ въ тебъ една душа, единъ умъ, едно сърдце, а ти мислишъ по този начинъ. Значи не мислишъ правилно. По-добре се помоли, кажи: „Господи, прости ми, че голѣмо богатство си ми далъ, а азъ не съмъ работилъ нито день за Тебе.” Че какво искате повече отъ това, което имате? Несметни богатства имате. Азъ намирамъ изобщо всички хора за непризнателни. Всички искатъ да бѫдатъ царе и князе. Всички до единъ сѫ царе и князе - какво отъ това? То е като зѫбцитѣ въ едно колело. Едно голѣмо колело има 200, 300, 500, 1 000, зѫбци, тия зѫбци сѫ скачени съ други. Когато единъ зѫбецъ потегли другъ, той е царь. Като мине този зѫбецъ, ще дойде другъ, всички ще дойдатъ единъ пѫть да потеглятъ тѣ първи. Като завъртятъ колелото ще царуватъ, после ще дойдатъ други. Когато единъ човѣкъ царува въ свѣта, никога единъ не царува, царуватъ всичкитѣ едновременно. То е мое схващане. А туй, че само единъ царува, то е само ваше схващане. Всички други царуватъ. Върти се това Божествено колело, животътъ тече и вие се радвате. Когато нѣкой царува, радвайте му се! „Що да сторя!” - Царувайте, опъвайте каиша, теглете колелото, можете; но бѫдете благодарни за всичко, което имате, мислете за всички петнадесетъ милиона въ вселената. Какво мисли Господъ за васъ не разправяйте на хората, да остане тайна и за васъ дори. „Какво мислите за Бога?” Нищо не мисля. „Какво мислите да направите заради Него?” Нищо не мисля да направя. Отъ какво ще се нуждае Господъ, азъ да му направя? Да му принеса въ жертва агне - то е Негово. Да му направя кѫща или нѣкой храмъ - камънитѣ сѫ Негови. Има едно нѣщо, което можете да направите - това, което не знаете. Това, което не знаете, постарайте се да го разберете. Кажи: „Господи, макаръ да не Тѣ познавамъ, искамъ да Тѣ обичамъ по своему. Азъ не зная какъ. Искамъ да тѣ обичамъ!” Това е най-хубавото, което можешъ да направишъ. Не питай кѫде е Господъ, дали си Го обичалъ досега - ти си мисли да обичашъ Господа. Никаква друга философия. Тъй мисли само. Не мисли дали е право или не. Ти остави тази любовь да излезе, да тече къмъ Бога. Когато Богъ тѣ обича, Той оставя животътъ да тече. Дали ти го разбирашъ или не разбирашъ, хиляди години Неговото благоволение си върви. Той не обръща внимание. Въ всички твои недоволства и доволства Той не взима участие, за да не тѣ смути. Той казва: „Пообмисли, всѣкога, щомъ си недоволенъ измѣни начина на мисленето.” Пакъ си недоволенъ - причината ще се пише въ книгата. Това дадохъ, недоволенъ е, онова дадохъ, недоволенъ е - хиляда години Господъ е писалъ на тефтера. Тукъ веднажъ ще се покаже, че си билъ доволенъ, че станала работата, както искашъ. То става въ хилядата години само веднъжъ. Само веднъжъ на хиляда години работитѣ ставатъ тъй, както ти мислишъ. Следъ като си живѣлъ десеть хиляди години, десеть пѫти работитѣ сѫ ставали, както ти си мислилъ. Това ще бѫде такова тържество! Ще оставимъ дали туй е вѣрно. Като казвамъ хиляда години, вие казвате: „Посъкрати ги.” Колкото работитѣ се продължаватъ, е по-добре, колкото се съкращаватъ, е по-зле. Ако се съкращава бюджетътъ лошо е за васъ, но ако се увеличава е много добре. На васъ да бѫде добре, за менъ е по-добре да го съкращаватъ. Сега всички съкращаватъ бюджета. Ама пенсиитѣ като се съкращаватъ, заплатитѣ като се съкращаватъ отъ четири хиляди на две хиляди, отъ две хиляди на хиляда, после ще ги подѣлятъ на четири части, на осемь, на десеть - тогава не е добре. Когато се продължава животътъ е по-добре; колкото животътъ е по-кѫсъ, по-зле. Колкото мисъльта се продължава е по-добре. Всички работи, които се продължаватъ е по-добре, които сѫ мимолетни е по-зле. Злото иде въ кѫситѣ вълни. Който държи прави работитѣ, иска светия да стане за една година, азъ да ви кажа какво ще стане отъ него: той апашъ може да стане, но не светия. За да стане светия, трѣбватъ ти тридесетъ години животъ, по 10, 15, 20 часа да работишъ, да се молишъ. Ако искашъ бързо светия да станешъ, за една година отгоре, злото ще дойде. Въ злото творчество нѣма, то лесно става. Злото задържа, доброто твори. Сега, това е само за обяснение, бързитѣ и кѫситѣ работи въ свѣта не носятъ добри резултати. Нѣкои искатъ нѣкои работи да не сѫ дълги. Онѣзи хора, които по-дълго време страдатъ, иматъ по-добъръ характеръ. Онѣзи хора, които не могатъ да издържатъ на страданията, за менъ тѣ нѣматъ характеръ. Азъ виждамъ нѣкого, увива се, не може да търпи това, но никога не казва „не мога”. Силата на твоя характеръ ще се опредѣли, когато дойде една болѣсть, да я изкарашъ. Болѣстьта е жива. Тя трѣбва да прояви и развие всичката си мощна сила, ако можешъ на най-голѣмия пристѫпъ да устоишъ, ти си силенъ. Ако ти още при първитѣ атаки не можешъ да издържишъ, каква ти е силата? „Ама боли ме главата.” Нѣма нищо! „Боли ме крака”. Нѣма нищо! „Хрема имамъ.” Нѣма нищо! Въ Варненско имало единъ случай, 12 души майстори се мѫчатъ да вдигнатъ единъ камъкъ, да го турятъ отгоре като плоча на една чешма. Идва нѣкой българинъ, пита: „Какво правите?” „Мѫчимъ се да повдигнемъ тоя камъкъ.” „Стойте.” „То не е за тебе.” Той хваща камъка, вдига го, казва: „Де искате да го турите?” Туря го отгоре на чешмата, качва се на колата и заминава. Той го счита това за играчка. Онѣзи дванадесеттѣ души се пънкатъ, ще трѣбва да имъ платятъ. 12 души работятъ, а този човѣкъ за половинъ часъ го взема, туря го на мѣстото. Който знае, той свършва работа за 12 души, а пъкъ който не знае, 12 души трѣбва да работятъ и пакъ нищо не могатъ да свършатъ. Който мисли много, той има 12 души, който не мисли, той има само единъ, слиза отъ колата и свършва работата, Мощното въ васъ, то е духътъ. Туй, което вашиятъ духъ може да свърши, 12 души не могатъ да го свършатъ. Туй е сега мисъльта. „Що да сторя?” Обичайте Господа. Бѫдете благодарни за всичко онова, което Той ви е далъ, пъкъ за въ бѫдеще има толкова хубави работи! Като дойдатъ, вие ще ги научите. 25 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 20 мартъ 1932 г. София, Изгрѣва.
  18. 1932_03_13 Приложете Добродетель

    От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Приложете добродeтeль Ще прочета часть отъ 24 глава на Притчитѣ до 15 стихъ. Ще взема нѣколко думи отъ Второто послание Петрово, отъ първата глава, 5 стихъ: „Приложете на вѣрата си добродeтeль”. Въ какво седи прилагането на добродeтeльта? Много пѫти се говори за добродeтeльта за вѣрата. Вѣрата е една установена сила за човѣка на земята, - съ която той започва, съ която започватъ не само хората, но и всички най-малки, най-дребни животинки. Отъ най-малкитѣ до най-голѣмитѣ, всички започватъ съ вѣрата. И най-голѣма вѣра иматъ най-малкитѣ животинки, най-слаба вѣра има човѣкътъ. Туй е по отношение на вѣрата. Животнитѣ иматъ най-малко знание, а човѣкъ има най-голѣмо знание. И туй знание той го е добилъ благодарение на малкитѣ животни, които съ вѣрата сѫ достигнали тѣзи факти. И той се намира много ученъ човѣкъ. Тъй щото, ако искате да научите какво нѣщо е вѣрата ще го научите при най-малкитѣ животни. Ако искате да научите какво нѣщо е търпението, ще го научите при дърветата. По-търпѣливи сѫщества отъ дърветата нѣма. На човѣка му трѣбватъ още хиляди години, докато дойде до търпението на дърветата. И затова се казва че човѣкъ става дърво. По-голѣмо дърво отъ човѣка нѣма. Всички дървета, които се отказватъ отъ търпението, изсъхватъ. Всѣко дърво, което се отказва отъ търпението, умира. Тъй щото наказанието на всѣко дърво, което не търпи, и на всѣко малко сѫщество, което се отказва отъ вѣрата е, че тѣ изчезватъ. Такъвъ е законътъ. Сѫщевременно изчезва всѣки човѣкъ, който се отказва отъ знанието - обезумява. И тъй растенията изсъхватъ, безвѣрнитѣ отъ малкитѣ животни изчезватъ, а онѣзи хора, които се отказватъ отъ резултатитѣ на вѣрата - знанието е резултатъ на вѣрата отъ по-висшъ свѣтъ - тѣ обезумяватъ. Въ Писанието се казва: „Рече безумниятъ въ сърдцето си: Нѣма Богъ.” „Нѣма Богъ” значи: азъ съмъ господарь, нѣма всѣки да ми заповѣдва. Той самъ себе си ражда, нѣма кой да му заповѣдва. Нѣму всички му заповѣдватъ! Една бълха му заповѣдва да си тури рѫката въ пазвата, да се почеше. Единъ цирей, който е излезълъ на гърба му, му заповѣдва да си тури рѫката. Той казва, че е господарь, а цирѣятъ му заповѣдва! Падне една капка кръвь на крака му и тя му заповѣдва: „Измий си крака!” Той казва: „Азъ съмъ свободенъ човѣкъ, каквото искамъ правя.” Като дойде цирѣятъ, той му казва какъ да го лѣкува. Като дойде бълхата, тя казва какъ да я изпѫди; заповѣдватъ му какъ да яде, какъ да се облѣче и т. н. Азъ не зная каква свобода има въ това. Сега, азъ взимамъ фактитѣ така както сѫ, не за присмѣхъ. Защото човѣкъ като не изпълни закона на природата, той става за присмѣхъ. За присмѣхъ е всѣки листъ, който е падналъ отъ дървото. Всичката култура за него е свършена. Той пожълтява. Листата тактика иматъ. За да покажатъ, че ужъ сѫ завършили своята еволюция, слизатъ отъ дървото жълти; ако сѫ зелени, не сѫ завършили своята еволюция. Но за да покаже причината, че слиза отъ дървото, листътъ пожълтява - значи тази култура на дървото не е за него. И хората като гледатъ този учения листъ, въ огъня го изгарятъ. Той се повдигне горе. Затуй казваме: ученитѣ хора все изъ въздуха ходятъ. Това сѫ редъ разсѫждения. Дали така мислятъ, то е другъ въпросъ. Но мисля, че съмъ правъ въ своя изводъ. Не е работата какъ човѣкъ разсѫждава, а какво ще придобие. Не е научно онова, което учениятъ човѣкъ доказва, напримѣръ какви хранителни вещества има въ ситното зърно; научно е само това, което, следъ като го приемешъ, остава въ тѣлото ти и можешъ да се ползувашъ. Това е наука. Онѣзи научни данни какъ можешъ да ги използувашъ, това е въпросътъ, другитѣ сѫ фиктивни числа. За примѣръ, колко бѣлтъчни вещества има въ боба? Ученитѣ хора казватъ, че има бѣлтъчни вещества, но колко бѣлтъчни вещества може да влѣзатъ въ твоя организъмъ? Човѣкъ като яде месо го хваща подагра, но и като яде бобъ пакъ го хваща подагра, бобена подагра има. Защото бобътъ е голѣмъ аристократъ. Ако ти не знаещъ какъ да се обхождашъ съ него, той ще ти даде да разберешъ, че нѣмашъ насрѣща си единъ простъ бобъ. Той казва: „Не е така, както ме кръщавашъ. Азъ мога всѣкиго да кръщавамъ, както мене ме кръщаватъ и азъ кръщавамъ.” Подъ думата „кръщение” се разбира страдание. Сега, подъ „кръщение” се разбира и друго. Кръщението всѣкога подразбира една задача, която трѣбва да разрешишъ. Една трудна задача на сърдцето, не на ума. Има задачи на ума, не на сърдцето. Не само външно да се облѣчешъ по модата, да отидешъ на балъ, да играешъ на хорото - българско забавление е то. Да изплатишъ единъ дългъ, да изнесешъ единъ чувалъ отъ сто килограма на Витоша, то е дългъ на сърдцето, не на ума. Умътъ е, когато ти проектирашъ, напримѣръ, желѣзница да направишъ. Лесно е съ ума да проектирашъ нѣщо, но когато не проектирашъ съ ума си, нѣщата ставатъ мѫчно. Сега, апостолъ Петъръ казва, че трѣбва да се приложи на вѣрата добродeтeль. Много работи трѣбва да се приложатъ на добродeтeльта. За да стане вѣрата устойчива, трѣбва да има добродeтeль. Безъ добродeтeль вѣрата не е устойчива, нѣма основа, върху която да работа. Единствената магическа сила, която спонтанно работи, това е вѣрата. Дотолкова, доколкото ти вѣрвашъ, че вѣрвашъ, че вѣрата ти е въ твоето подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание, тя е мощна. Ако вѣрата дойде въ подсъзнанието, тя е силна; ако дойде въ съзнанието, е силна; дойде ли въ самосъзнанието, тя е слаба. Много пѫти се работи въ дветѣ области и работитѣ не ставатъ тъй както очакваме. Вѣрата не се е изразила. Когато се работи въ подсъзнанието, каквото пожелаешъ, става. Но туй вѣрване въ подсъзнанието, то е опредѣлено, а всички опредѣлени работи ставатъ. Не се осѫществяватъ онѣзи работи, които не сѫ опредѣлени Щомъ едно знание не е опредѣлено въ човѣшкия животъ, туй знание не става. Казвашъ: „Ама азъ не мислѣхъ така.” Може, но природата мисли другояче. Онова, което вѣрата дава, то се прилага на онова, което природата дава. То се излага на показъ на всички разумни сѫщества. Следователно ти никога не можешъ да приемешъ отъ природата или отъ Бога нѣщо, което не е разумно. Нѣщата ще станатъ по онова, което ти мислишъ и което ти вѣрвашъ, но тази вѣра не е проникнала въ цѣлото битие. Има нѣщо, което ти не вѣрвашъ. Има нѣщо, което трѣбва съвършено да изключишъ отъ вѫтрешния си животъ. Ти като вѣрвашъ въ тия нѣща, които сѫ необходими, нѣма нужда да ги опитвашъ. Ти може да опиташъ само тия нѣща, които не знаешъ, а туй, което знаешъ, отъ него никога не можешъ да се отречешъ. Нѣкой може да възрази: „Какъ тъй?” Ти може да отречешъ себе си, да кажешъ: „Азъ не живѣя.” Но живота си не може да отречешъ. Следователно, единственото нѣщо, което човѣкъ знае, е че живѣе. Той нѣма защо да отрича това нѣщо. Онѣзи нѣща, които той отрича, той не ги знае. Тъй седи въпросътъ научно. Всички други нѣща, които човѣкъ отрича, той се съмнѣва въ тѣхъ. Съмнѣнието е признакъ на невѣжество. - Ама съмнѣвамъ се - Невежа сѫ - Ама азъ не вѣрвамъ. - Първокласенъ невѣжа си. - Какъ тъй? - Тъй е, нищо повече, първокласенъ невѣжа си. Ако кажа, първокласенъ ученъ човѣкъ си, това значи имашъ да учишъ. Тази работа не е тъй лесна - да отричашъ: това не сѫществува, онова не сѫществува. Вземете въ сегашния вѣкъ: въпросътъ за душата. Не сѫществува въ много умове. Тя сѫществува, само че не я признаватъ. Душата често я смѣсватъ съ човѣшкото сърдце, смѣсватъ я и съ човѣшкитѣ чувства, правятъ единъ процесъ, единъ експериментъ, съмнѣние въ това, въ онова. Понятието на сегашнитѣ учени за душата - не на всички учени, но на повечето отъ тѣхъ, които иматъ материалистическо схващане за душата, мяза на следното. Американски студенти направили много майсторски единъ бръмбаръ отъ 15 ÷ 20 части на други бръмбари и го даватъ на своя професоръ да го опредѣли къмъ кой видъ спада, къмъ кое семейство. Той като го погледналъ, казва: „Това е хъмбъкъ, значи не може да се опредѣли, това е ваша измислица. Не сѫществува такъвъ бръмбаръ.” Та сега често понятието за душата е такъвъ бръмбаръ, сборъ отъ функции, функцията е единъ процесъ. Следъ като се свърши този процесъ, свършва се и това дѣйствие. А душата е единъ непреривенъ процесъ въ свѣта. Пространството и времето въ природата се включватъ въ душата. Душата е пространствена и безъ друго е материална. Тя включва въ себе си пространството, включва въ себе си и времето, включва въ себе си всички форми, но и възприемането на тѣзи форми. Всѣка една форма представлява едно ограничено пространство, едно пространство, което може да се ограничи. Всѣко едно по-низше пространство може да се ограничи отъ по-висше пространство. Две точки ограничаватъ правата линия, или правата линия е една точка, която може да се движи къмъ друга точка. Тази права линия е толкова малка, че съ микроскопъ не може да я видишъ. Между две точки може да се вземе само една права линия. Има едно малко пространство между едната точка и втората. Но за да се движи извѣстна точка въ една посока, тази точка трѣбва да е разумна. Въ свѣта никой не може да образува движение, ако нѣма разумность въ себе си, движение вънъ отъ разумностьта не може да сѫществува. Дето има разумность, има движение, то е качество на разумностьта. Следователно по движението, по това въ каква линия и плоскость се проявява, ние можемъ да сѫдимъ за степеньта на тази разумность. Това сѫ вѣчни научни работи. Има извѣстни линии, които показватъ разумностьта И на човѣшкото лице има извѣстни линии, които показватъ добродeтeльта. Човѣкъ, който има такива линии, на него може безъ всѣкакъвъ записъ да му повѣришъ сто хиляди лева, единъ милионъ лева, той ще ги донесе точно навреме. Но у когото тази линия отсѫствува, той все ще намѣри едно извинение, на него не можешъ да разчиташъ. Върху тѣзи линии се обуславя физиогномиката. Тя изучава линиитѣ, плоскоститѣ въ човѣшкото лице и въ какво направление тѣ се движатъ, да кажемъ, носътъ въ какво направление се движи. И въ хиромантията е сѫщото, тя изучава основнитѣ линии на рѫката въ какво направление се движатъ. Линиитѣ на сърдцето се движатъ въ една посока, линиитѣ на ума се движатъ въ друга посока. Разни сѫ посокитѣ на движението. Хиромантикьтъ има извѣстни правила, по които изучава посоката и правилностьта на туй движение, той разрешава математически нѣщата Това е проста работа За примѣръ, човѣкъ когато се занимава съ научна работа той е много внимателенъ, ако е малко невнимателенъ, той може да обиди хората. Въ алгебрата и въ аритметиката има извѣстни правила; при нѣкои дѣйствия „плюсъ” и „минусъ” се унищожаватъ, при други дѣйствия „плюсъ” и „минусъ” даватъ „минусъ". „Плюсъ” и „плюсъ” даватъ „плюсъ"; „минусъ” и „минусъ” пакъ даватъ „плюсъ” - правилото е едно. Но азъ казвамъ да вземемъ една такава задача: Имаме, да кажемъ, три лица; едното лице има да дава 25 лева, второто лице има да взима 25 лева отъ първото лице. А третото лице има да дава на друго лице 25 лева. Значи първото лице има „минусъ”, има да дава, второто има „плюсъ”, и третото има „минусъ”. Следъ като извършите това дѣйствие, ще кажете, че плюсъ и минусъ се унищожаватъ, но у двамата джобоветѣ ще бѫдатъ празни, а у втория ще има вече 25 лева. Значи знацитѣ се унищожаватъ, но числата не се унищожаватъ. Знацитѣ се смѣнятъ. Ако знацитѣ се смѣнятъ или се унищожаватъ, то е въ реда на нѣщата. Смѣна или унищожение значи, че извѣстенъ процесъ е станалъ. То е право. Но числата, силитѣ, чрезъ които природата функционира, тѣзи числа си оставатъ еднаква. Та азъ казвамъ, че има три вида числа, чрезъ които човѣкъ трѣбва да работи: рационални числа на физическото поле, рационални числа въ духовния свѣтъ, абсолютни или положителни числа въ Божествения свѣтъ. Въ рационалнитѣ числа процеситѣ на знацитѣ се смѣнятъ, а въ абсолютнитѣ числа не става никаква смѣна, тамъ нѣмаме никакви отрицателни числа, никакви отрицателни процеси. Въ духовния свѣтъ и въ физическия свѣтъ сѫществува поляризация - положителни и отрицателни числа, въ Божествения свѣтъ нѣма. Но сега не мога да ви разправямъ за този свѣтъ, той е бамбашка, особенъ свѣтъ. Ще кажете, какъ може да бѫде така. Тъй не може да се мисли. Не може да се пита, какъ може да бѫде това. Щомъ питашъ, ти си единъ невѣжа, нищо повече. „Какво нѣщо е любовьта?” Невежа си! Най-малкитѣ микроби, най-малкитѣ буболечици знаятъ, могатъ да държатъ дисертация за любовьта. Малкитѣ микроби знаятъ повече за любовьта а ти я отричашъ, доказвашъ я. Ти си въ знацитѣ. Понеже тебъ не тѣ обичатъ, ти мислишъ, че любовь нѣма. Щомъ тѣ обичатъ, има любовь. Ние казваме: „Нѣма любовь въ свѣта” - По отношение на насъ, ние се считаме като центъръ, по отношение на менъ нѣма любовь, а по отношение на другитѣ има любовь. Може по отношение на менъ да нѣма-свѣтлина, но по отношение на другитѣ да има свѣтлина Азъ може да съмъ въ нѣкое подземие, дето нѣма свѣтлина; другитѣ, които сѫ на повърхностьта, има свѣтлина за тѣхъ. Туй знание, което имате, къмъ него трѣбва да притурите това, което сте придобили. Казвате: „Тѣзи работи ние ги знаемъ.” Знание е да се приложи на твоята вѣра добродeтeль, за да бѫде твоята вѣра устойчива. Знание е придобитото богатство да можешъ да го запазишъ да остане въ тебе. За примѣръ, имашъ едно свѣто чувство; единъ день ти получишъ силата на любовьта и казвашъ: „Не искамъ нищо повече отъ това.” Мислишъ, че си разрѣшилъ въпроса. Не се минава единъ день, туй чувство изчезва. Какъ ще го докажешъ на хората? Ти си билъ готовъ на всички жертви за туй чувство и ето че тѣ поставятъ на кръстъ. Де остана това чувство? Сега си го изгубилъ, усѣщашъ една вѫтрѣшна празнота, едно вѫтрѣшно безсмислие. Нѣкой ти говори за любовьта, ти казвашъ: „Не ми говори.” Защото ти имашъ една опитность, изгубилъ си нѣщо много хубаво. Кѫде си го изгубилъ? Физически не е. Казвашъ, че си го изгубилъ. Може да се е изгубило въ пространството нѣкѫде, но на кое мѣсто е заминало то? Трѣбва ни единъ новъ езикъ за размишление понеже всѣкога, когато говоря за знанието, казвате: „Азъ това го зная.” Радвамъ се да знаемъ. Азъ бихъ желалъ всички да сте запознати съ висшата математика и тогава бихте говорилъ много по-добре. Бихъ желалъ всички да сте запознати съ геометрия и бихъ ви говорилъ за човѣшката глава, за човѣшкото тѣло, за човѣшкитѣ пръсти. Математически отношения има, пропорции има, уравновесяване на пръститѣ. Какви отношения иматъ линиитѣ, какъ и кога сѫ се образували? Минава презъ Изгрѣва единъ чужденецъ отъ високо произхождение, спира се при менъ и ме пита, иска да знае произхода на тази работа, какъ се е образувала. Казвамъ: Историята не помни, отъ памти-вѣка бѣше, преди да бѣше създаденъ свѣта, туй нѣщо сѫществуваше. „Туй учение какво е?” Туй учение е, отъ което всички религии, всички науки сѫ произлезли въ свѣта. Природата е поставила знанията на складъ но всичко е резултатъ. Тя е складирала всичко въ себе си, има закони, които могатъ да покажатъ какви сѫ резултатитѣ. Казвамъ, че природата е единъ резултатъ, една дѣятелность, която е почнала отъ преди милиони години, която служи за наша полза, за наше възпитание. После, ние трѣбва да се занимаваме съ силитѣ, които работятъ и които сѫ създали всичко туй. Трѣбва да знаете, че всички нѣща сѫществуватъ въ природата, тѣ сѫ складирани, и е хубаво да провѣрявате тѣзи факта Казвамъ на този чужденецъ: Ти си ражданъ при много добри условия, богати сте били, майка ти добра, баща ти добъръ, когато сѫ тѣ раждали сѫ били при добри условия. Ти вървишъ по линията на майка си, имашъ точно нейния характеръ. Казва: „Точно така е.” Майка ти е такава, ти си такъвъ. Казва: „Откѫде знаешъ?” Това се провѣрява по особени закони, става една магия, има извѣстни правила. Тѣзи нѣща сѫ елементарни работа Доказвамъ му, че нѣщата въ природата сѫ отбелязани. Азъ чета въ природата, твоето ражадане е отбелязано. Индуситѣ казватъ, че е записано въ акашовитѣ книги. Чета азъ на еди-коя си страница, еди-кой си роденъ на еди-коя си дата - отбелязано е неговото раждане, какъвъ е баща му, майка му всичко чета. Какви чудесии има записани въ природата! Записано е всичко въ книгитѣ й. И въ България има записани акашови записки. Навсѣкѫде мога да чета. По листата на дърветата мога да чета какви родове сѫ минали, какви племена сѫ минали: хуни, готи, остготи, всичко е отпечатано на листата; по българскитѣ камъни е отбелязано какви войни сѫ се водили, какви животни сѫ живѣли. И на Сѣверния полюсъ всичко туй го има написано. Ако българитѣ можеха да извадятъ всичко това, щѣха да бѫдатъ най-учениятъ народъ. Това е една история, каквато свѣтътъ не е виждалъ. А при това българитѣ минаватъ за много простъ народъ. Нѣкой пѫть ни питатъ защо ходимъ по планинитѣ. Азъ ходя по планинитѣ да чета какво е писано по тѣзи планини и скали, цѣла архива има. Нѣкои работи, които ми трѣбватъ, ги чета, които не ми трѣбватъ, не ги чета. Сега, онѣзи религиозни хора казватъ: „Това е природа, това е работа на дявола.” То не е така. „Ти ще горишъ.” Отъ Бога кое е? Ако туй, което е въ природата, е отъ дявола, значи и човѣкъ е отъ дявола. Той е съгрѣшилъ. Защо се казва въ Писанието, че всичко въ лукаваго лежи. Ако е така, де ще намѣримъ Божественото? То е логическо заключение. Не е право. Има нѣщо отъ дявола, не го отричамъ. Но туй, че всичко е отъ дявола, и то е много. Ето какъ азъ опредѣлямъ нѣщата. Когато вършишъ нѣщо споредъ закона на вѣрата, по Бога, ти нѣма да мислишъ; ще свършишъ работата безъ да мислишъ, че като я свършишъ, тогава ще мислишъ. По Бога тъй седи. Законътъ е такъвъ. По човѣшки като вършишъ една работа, много ще мислишъ, а като я свършишъ, нѣма да мислишъ. Сега хората като вършатъ Божията работа, се напъватъ, много мислятъ, а като я свършатъ, никакъ не мислятъ. Като вършатъ човѣшкитѣ нѣща, никакъ не мислятъ, а като свършатъ работата, казватъ: „Втасахме я. Какво трѣбва да правимъ сега?” Казвамъ: Измѣнете този процесъ. Не мислете въ Божиитѣ работи, мислете въ човѣшкитѣ работи. Върху свършенитѣ Божии работи мислете, върху свършенитѣ човѣшки работи не мислете. Преди да си свършилъ една човѣшка работа, трѣбваше да мислишъ много. Следъ като я свърши, не мисли повече. Питамъ: следъ като си ялъ едно ядене и остане празна паница, какво ще мислишъ, че трѣбва да я миятъ, нѣма какво да мислишъ. Следъ като си разбилъ касата, какво ще мислишъ? Може да мислишъ, докато има пари въ нея, за обраната каса какво ще мислишъ. Азъ говоря, а вие казвате: Ние не сме научени да мислимъ отвлѣчено. Хората сѫ смѣшни. Нѣкой казва: Азъ съмъ човѣкъ на строгата наука. Питамъ: Като умре онзи кѫде отива? Туй, въ което ти вѣрвашъ, може да зачекнешъ този въпросъ. Казвашъ: Този човѣкъ умре. Тукъ бѣше той, кѫде отиде. - Логически въпросътъ не е поставенъ както трѣбва. Казвамъ: ето тукъ имаше човѣкъ. Кѫде отиде той? Пъкъ има нѣща, по които той самъ се издава. Ако той каже, че вѣрва въ другия свѣтъ, ще го считатъ за будала. Онзи, който не вѣрва, той е дважъ по будала. Когато управляватъ богатитѣ хора, който е богатъ, е почетенъ човѣкъ. Тогава не съжалява, че е богатъ. Ако единъ день дойде да управляватъ сиромаситѣ, тогава който е богатъ, ще вземе положението на сиромаха, а сиромаситѣ ще заематъ положението на богатитѣ. Тогава всички ще се хвалятъ съ своята сиромашия, а сега казватъ: „Ти знаешъ ли, азъ съмъ богатъ човѣкъ, разполагамъ.” Това сѫ относителни нѣща. Сиромашията и богатството, това сѫ научни термини, смѣнятъ се „плюсъ” съ „минусъ”. Богатството и сиромашията показватъ само процеси на човѣшкия умъ. Когато човѣкъ поумнява, той богатъ става; когато човѣкъ оглупѣва, той сиромахъ става. Азъ взимамъ богатството и сиромашията въ този смисълъ, вѫтрешни промѣни има. Не мисля, че ставашъ богатъ, когато тѣ товарятъ като единъ конь, който носи злато, или че ставашъ сиромахъ, когато тѣ разтоварватъ. Азъ взимамъ богатството като резултатъ на човѣшката разумность. Въ този случай богатството показва степеньта на човѣшкото развитие. Такъвъ единъ богатъ човѣкъ никога нѣма да изневѣри съ своето богатство. Щомъ има добродeтeль, приложена на вѣрата, той никога нѣма да тѣ изнасили съ своето богатства. Онзи, който се готви за кандидатъ за богатия, той непремѣнно трѣбва да има това качество. Защото ако нѣма това качество, той богатъ не може да стане. Сега, да приведа тѣзи нѣща въ по-ясна форма. Всѣки здравъ човѣкъ е богатъ. Като ядешъ, приятно, ти е, доволенъ си, дори веселъ можешъ да бѫдешъ. Всѣки човѣкъ съ разстроенъ стомахъ е сиромахъ. Ще е сгушенъ, не е тъй както трѣбва. Виждамъ, че сиромаситѣ хора сѫ болни хора. Казва: „Не може тази работа, азъ нищо не струвамъ.” Ходи смирено. За него е тази поговорка на дѣдо Славейковъ: „Покорна главица остра сабя не сѣче.” Коя е покорната глава, която сабя не сѣче? Разумната глава сабя не я сѣче. Тъй бихъ го превелъ азъ: разумната глава, добрата глава, главата на единъ светия, главата на Христа, не може да падне отъ рамената му. Туй разбирамъ азъ „покорна глава сабя не сѣче.” Разумната глава сабя не я сѣче никога. Сега, това е изводъ. Този български писатель, когато е писалъ тия нѣща, той е ималъ тази идея, но я е изразилъ по другъ начинъ. Значи той разумѣва, че нѣма какво да се разправя съ хората. Една малка срѣща има той съ тѣхъ. Разумниятъ ще го биятъ, това-онова, и най-после казва: „Може да правите каквото искате, азъ нѣма да се противя.” Разуменъ е този човѣкъ. Та казвамъ: Добродeтeльта е една основа, върху която трѣбва да туримъ всѣка човѣшка вѣра, за да стане стабилна, което произтича отъ дълбочината на човѣшкото сърдце, отъ дълбочината на човѣшкия умъ, на туй, което ти си опиталъ. Тъй щото идеята за Бога не е отвлѣчена идея, но у човѣка има едно разумно съзнание, което го ограничава. Въ всѣки даденъ моментъ то тѣ упѫтва какво трѣбва да правишъ. Ти искашъ да направишъ нѣщо нѣщо дълбоко въ тебъ ти казва: „Почакай малко.” Ама времето. – „Почакай малко.” Ама условията, хората. - „Почакай малко.” Ако почакашъ, всичко ще се оправи, ако не почакашъ, не го послушашъ, ти ще се объркашъ. Туй, което ти казва, то е Божественото вѫтрѣ. Богъ всѣкога говори на човѣка. Дотогава, докато ти си разуменъ, туй Божественото въ тебъ ти говора. Не го слушашъ, отидешъ да направишъ едно престѫпление - туй Божественото тѣ хване, разтърси тѣ хубаво. Нека тѣ разтърси. Хване тѣ ревматизъмъ въ краката. Туй Божественото казва: „Ти нѣмашъ право да буташъ този човѣкъ.” Съвременната статистика показва, че всички събития въ свѣта ставатъ по единъ опредѣленъ законъ. Войнитѣ ставатъ по опредѣленъ законъ, умиранията ставатъ по опредѣленъ законъ, финансовитѣ кризи ставатъ по опредѣленъ законъ, ражданията ставатъ по опредѣленъ законъ. Въ Англия има единъ уменъ човѣкъ, астрологъ, който взелъ вѣрни данни отъ десеть града въ страната и статистически изчислилъ за десеть години колко момчета и колко момичета ще се родятъ. Следъ това за следващитѣ десеть години опредѣлилъ колко момчета и колко момичета ще се родятъ. Това станало, съ едно малко различие отъ нѣколко единици. Законъ е това. И този господинъ отива още по-далече: той изчислява отъ една лотария кои номера ще печелятъ и кои нѣма да печелятъ. Той ги познава, но не злоупотрѣбява съ това знание, не го прилага за себе сѫ. Англичанинъ е той, никога не си позволява да забогатѣе съ своето знание. За другитѣ не го прилага, и за себе си не го прилага. Ако си позволи за себе си да го приложи, той ще изгуби това знание. Сега, азъ не искамъ да ви убѣждавамъ, че такова знание има. Строга е тази наука. Говоря ви само за изяснение. Ако съвременнитѣ учени хора можеха да обявятъ това знание правилно, биха облекчили живота на хората съ тази наука въ всичкитѣ нейни приложения, въ всичкитѣ нейни отрасли, които сѫществуватъ. Може да се помогне на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърдце, или на човѣшката душа и човѣкъ да прекара живота си по-сносно. Всички съвременни страдани произтичатъ отъ факта, че въ свѣта се раждатъ повече хора, отколкото трѣбва. За тия хора нѣма приготвени провизии. Онѣзи, които сѫ на земята, не сѫ готови да ги посрѣщнатъ като добре дошла Тѣзи, които сѫ дошли, сѫ взели всичкото богатство за себе си, и когато дойдатъ тия, за които не е приготвено, и тѣ ще помислятъ за себе си. Въ Лондонъ има повече отъ 50 хиляди души - цель единъ български градъ - кѫдето е най-голѣмата мизерия, най-голѣмиятъ упадъкъ, който човѣкъ може да види. Тамъ можешъ да отидешъ само съ стражарь. Ако отидете въ този кварталъ и влѣзете, да речемъ, като артистъ, като излезете дрехитѣ ви ще бѫдатъ нашарени съ каль. Това сѫ хиляди недоволни хора. Какво ще кажете? Ако отидете въ Америка това не е за осѫждане на американцитѣ, тѣзи хора които сѫ тъй сърдечни - и тамъ ще намѣрите милиони синове и дъщери далече отъ майкитѣ си, ще ги видите като на бойно поле, дошли въ Ню-Йоркъ и Чикаго да забогатѣятъ; съ въшкитѣ си дошли, но сѫ забогатѣли, кой по какъвто начинъ е могълъ. То е единъ упадъкъ; и затова трѣбва знание. Ние, съвременнитѣ хора не сме почерпили знание отъ опитноститѣ на миналитѣ вѣкове и цивилизации, на миналитѣ култури, които сѫ сѫществували. Ние сме забравили и искаме да повторимъ пакъ сѫщитѣ страдания. Нѣкой пѫть казваме, че човѣкъ трѣбва да страда. Азъ съмъ съгласенъ съ разумнитѣ страдания, но не съмъ за глупавитѣ страдания. Да се избиватъ хората за нѣкаква велика цель или преобразувание, разбирамъ, но да се избиватъ безразборно, за нищо, това не разбирамъ. На съвременнитѣ хора сѫ дали една привилегия, която е чисто Божествена: тѣ мислятъ, че иматъ право да убиватъ човѣкъ. Тогава върнете се при Мойсѣевия законъ. Споредъ него, човѣкъ ако събира сѫчки въ сѫботенъ день, трѣбва да се убие съ камъни. Туй е по буквата на нѣщата. Съ това не се разрешаватъ въпроситѣ. Ние, съвременнитѣ хора живѣемъ по този законъ на Мойсѣя. Христосъ казва: „Иде време, и сега е, всѣки, който би убилъ, да мисли, че служба принася на Бога.” Хората, които вѣрватъ въ Бога, които проповѣдватъ Бога, казватъ: „Този е врѣденъ, да се премахне, той ще разврати свѣта.” Свѣтътъ не се развращава сега, но падението на свѣта се дължи на една обща причина. Не е тъй причината, както се тълкува. Когато хората дойдатъ до сѫщото мѣсто, дето сме паднали, и отъ тамъ се започне едно повдигане постепенно, все ще има положителенъ резултатъ. Ние вървимъ по една крива линия въ една орбита цѣли 8 хиляди години. Наближаваме да направимъ единъ полукрѫгъ. Ние ще дойдемъ по закона на инволюцията въ тази точка, дето сме паднали и по закона на еволюцията ще дойдемъ до противоположната точка и ще имаме другъ Изгрѣвъ. Ще дойде възходътъ, спасението на цѣлото човѣчество. Като минемъ този пѫть, отъ сегашния грѣхъ нищо нѣма да остане. Ще бѫде както при гѫсеницата, която яде листа и осакатява дърветата; като дойде до противоположния полюсъ, веднага щомъ тази гѫсеница се превърне на пеперуда, тя престава да яде листа. Дърветата казватъ: „Слава Богу, отървахме се.” Мнозина, които вѣрватъ, които иматъ знание, които иматъ добродетели, сѫ въ друга степень на развитие, но мнозинството се мѫчи въ съмнѣния. Не сме свободни отъ злобата, омразата, не сме свободни отъ завистьта. Даже онѣзи, които вѣрватъ, не сѫ свободни. Трѣбва да се освободимъ! Това е истинската наука - да се освободимъ. Като срѣщнемъ единъ човѣкъ, да видимъ, че той е свободенъ отъ всички тѣзи минали наслоявания на човѣшката душа. И тогава, ако ние образуваме едно управление отъ такива възвишени хора въ една държава, съвсѣмъ други закони ще има, друго царство ще има. Ако професоритѣ сѫ такива въ единъ университетъ, ако учителитѣ сѫ такива, съвсѣмъ по другъ начинъ ще се възпитаватъ хората. Раждането и възпитанието на хората по съвсѣмъ другъ начинъ трѣбва да върви. Ако хората въ свѣта вървятъ тъй, както сега вървятъ, нѣма никакво избавление, нѣма изгледъ за подобрение. Черната раса показва мѣстото на човѣшкото падение. Човѣшкиятъ оттенъкъ, краската е дошла на човѣшкото лице на мѣстото, дето човѣкъ е падналъ. То е равноденствие на човѣшкото падение. Човѣкъ не пада въ пролѣтьта на своя животъ, но той е падналъ въ есеньта на своя животъ, въ септември, въ туй равноденствие. Следователно цѣлото падение е на земята. Ние наближаваме вече туй равноденствие, оставатъ ни още до него две хиляди години. Научно ви говоря. Оставатъ още две хиляди години, но пролѣтьта е вече толкова близо, че всичко се топа. Две хиляди години оставатъ до това равноденствие. Тогава ще има знамена, пѣене, веселие, такава радость, каквато досега не сте виждали никога. Две хиляди години, това сѫ два дни; две хиляди години човѣшки, това сѫ два дни - не Божествени, въ на духовния свѣтъ. То зависи отъ интензивностьта на мисъльта. Азъ съмъ привеждалъ и другъ пѫть примѣра за онзи отшелникъ, който търсѣлъ Бога 30 години, дошелъ до старини и казва: „Толкова време търсихъ Бога и не съмъ Го намѣрилъ. Вече остарѣхъ, кѫде да ида, какво да правя!” Единъ ангелъ му казалъ: „Ела съ менъ, ти не си избралъ хубаво мѣсто. Ела съ менъ!” Завежда го на едно мѣсто, показва му една дупка и му казва: „Оттамъ ще гледашъ онзи свѣтъ, погледай и после ела при менъ.” Онзи, стариятъ човѣкъ гледалъ 250 години и когато ангелътъ го повикалъ, той казва: „Чакай да погледамъ, азъ едва погледнахъ, много си нетърпѣливъ!” „Че ти гледашъ вече 250 години!” 250 години гледа и му се видѣло като единъ мигъ. Това е до интензивностьта на свѣтлината въ човѣшката мисъль. Ние вземаме духовния животъ въ положителенъ смисълъ. За да се подобри животътъ ни, по нѣкой пѫть искаме да станемъ богати, да станемъ свѣтии, да станемъ щастливи, искаме това-онова. Но другъ начинъ има за живѣене въ свѣта. Азъ казвамъ: Има единъ методъ, който всички трѣбва да спазваме, той е еднакво валиденъ за всички. Никога не отказвай на една Божествена мисъль, която е въ душата ти, онова което иска отъ тебе. Не отказвай, но изпълни желанието на тази мисъль. Колкото и да е малка тази Божествена мисъль, изпълни я, глава нѣма да тѣ боли. Тя ще опредѣли една нова епоха въ твоя животъ. Като дойде една Божествена мисъль, не отказвай - изпълни я, за да не се роди единъ день съжаление. Ние мязаме на другъ единъ българинъ, който билъ беденъ. Жена му казвала: „Яде ми се медъ.” „Ще купимъ, жена” „Яде ми се пилешко.” „Ще купимъ, жена.” Тя това искала, онова искала, и той все купувалъ. Тя умрѣла и тогава той взелъ да раздава за Богъ да прости, да си вкуси жена му. Следъ като умре човѣкътъ, тогава ние подаваме за Богъ да прости, а докато е тукъ, остава съ едно незадоволено желание. Той казва: „Ще купимъ”, а като умрѣ тя, другитѣ ще ядатъ. Ние, следъ като сме отказали на една Божествена мисъль, другитѣ, непотрѣбнитѣ мисли ще ги угостимъ, дано Богъ се задоволи съ тѣхъ. Споредъ менъ има едно правило. Ако ти не нахранишъ жена си, никого не можешъ да нахранишъ. Ако ти съ жена си не си водилъ единъ добъръ животъ, съ никого не можешъ да водишъ единъ добъръ животъ. За менъ това е едно правило, за другитѣ дали е правило, не зная. Като казвамъ, „жена ти”, нѣмамъ предвидъ твоята избраница, но тази жена, съ която си роденъ, съ която ти си слѣзълъ отъ небето. Човѣкъ е слѣзълъ отъ небето съ жена, той не е излезълъ самъ. Онзи мѫжъ, който е слѣзълъ отъ небето безъ жена, той е единъ изгнаникъ, никаква култура не може да има, нищо не може да му се обѣщава. Казвамъ: Ти си изгнаникъ, да се върнешъ назадъ и да вземешъ жена си! Когато Христосъ бѣше при кладенеца, на тази жена, самарянката, Той каза: „Иди и повикай мѫжа си.” „Кой отъ тѣхъ?”, запита тя. Той й каза: „Право казвашъ, петь мѫжа си имала, и този, който сега имашъ, и той не ти е мѫжъ.” Нѣма го мѫжътъ. Казва нѣкоя жена: „Не ми върви”, - Мѫжътъ го нѣма. Да дойде този мѫжъ, безъ него нищо не може. Сега, отъ гледището на жената, когато на мѫжа не му върви, казвамъ: Жена ти я нѣма, децата ги нѣма. Слушай, иди и вземи жена си да дойде и тя. Единственитѣ две велики величини, съ които небето работи, това сѫ мѫжътъ и жената. Единственитѣ фактори за насаждането на нѣкаква култура, това сѫ мѫжътъ и жената. Вторитѣ фактори сѫ братътъ и сестрата. Третитѣ фактори сѫ Учителитѣ и ученицитѣ. Най-после, накрая на опашката сѣдятъ господаритѣ и слугитѣ. Но факторитѣ сѫ мѫжътъ и жената. Когато се образува това правилно отношение, ще се разбере, какво нѣщо е жената и какво нѣщо е мѫжътъ въ своята чистота; не въ това състояние, въ което ги виждаме сега да живѣятъ въ своята нехигиенична кѫща, но мѫжътъ и жената които живѣятъ въ своята хигиенична кѫща или въ своя просвѣтенъ умъ, въ своето просвѣтено сърдце, въ своята благородна воля. Мѫжътъ съ своето просвѣтено съзнание, това азъ наричамъ мѫжъ и жена. Човѣкъ може да прави нѣкой опитъ въ свѣта, то е външното проявление на тѣлото. Мекотата и силата на тѣлото, това сѫ нѣща относителни. Има една вѫтрѣшна мекота. Въ мекотата има животъ, въ силата има растене. Животътъ, за да се завърши, непремѣнно трѣбва да има мекота. Тъй трѣбва да се развива. Безъ мекота животътъ не може да се развива, но и безъ сила растене не може да има. Растенето става въ силата. Следователно, за да поддържашъ живота си, трѣбва да бѫдешъ мекъ; за да расте твоятъ животъ, да прогресира, трѣбва да бѫдешъ силенъ. Сега ние измѣняме тия условия. Ние искаме съ своята мекота да накараме животътъ да върви. То не може. „Приложете на вѣрата си добродeтeль.” Добродeтeльта, това е едно отъ основнитѣ разбирания, и човѣкъ трѣбва да се интересува отъ себе си. Съвременнитѣ хора би трѣбвало да се интересуватъ, да изучаватъ своя организъмъ, своето сърдце, своята глава, даже да изучаватъ формитѣ. Като се пипне косата на човѣка, може да се познае дали той прогресира, или регресира. Само като се пипне косата, може да се знае вече какво представлява даденъ човѣкъ. Нѣкой пѫть косата се нахохори нагоре, нѣкой пѫть улегне, когато е нахохорена, много електричество има, сила има, а когато косата е много улегнала, човѣкъ е мекъ. Само съ мекота не става, както и съ сила само нищо не става. Нѣкой пѫть косата може да е нахохорена, повдигната, нѣкой пѫть може да е гладка, да има пѫть. Ако ти вчешешъ косата си, оставилъ си да има пѫть, но косата ти не се подчинява, това значи, че умътъ е много напрегнатъ, и че ти само донѣкѫде се подчинявашъ на своитѣ дѣди и прадѣди. Тъй казва дѣдо ти, баба ти - тѣ сѫ дошли и се проявяватъ. Кѫдрава е косата ти, ти искашъ гладка коса, а тя е кѫдрава; нѣкой пѫть косата на баба ти е мека, тя признава само туй, което е било въ миналото. И така е съ цѣлото наше лице, очитѣ ни, ушитѣ ни - ние още не сме господари на себе си, ние сме още наемници на чужди нѣща. Носътъ ти не е твой, очитѣ ти не сѫ твои, вѣждитѣ ти не сѫ твои, сърдцето ти не е твое, всичко ти е дадено подъ наемъ. Питамъ: Де е човѣкътъ? Свободенъ човѣкъ е онзи, който има свои нѣща. Когато умътъ е свободенъ, сърдцето свободно, волята свободна, човѣкъ е свободенъ и прави различие между своитѣ желания. А ако нѣкой пѫть не е свободенъ, то е въ ущърбъ на самия него, азъ не говоря за това, но той вѣрва въ своята свобода. Въ една държава въ Африка, въ Либерия, се констатира преди 3 години робство. Онѣзи роби, които сѫ ходили въ Америка, сѫ подчинили другитѣ негри. И други се намѣсватъ. Цѣли села се изтрѣбватъ, продаватъ се хората и английскитѣ вѣстници пишатъ за робството въ Либерия. Въпросътъ се отнася до Обществото на народитѣ. Казвамъ: Ето една задача на Обществото на народитѣ. Виждатъ, че има една дисхармония и търсятъ начинъ да се освободятъ отъ нея. Не е лесно да се възпита човѣкъ. Тия хора не сѫ всѣсилни, тѣ иматъ всичката добра воля, но съ какви срѣдства ще ги заставятъ да изпълняватъ законитѣ? Тѣ иматъ силата да ги заставятъ да изпълнятъ тия закони. Ние мислимъ отъ наше гледище, че нѣкои работи изведнъжъ могатъ да станатъ. Нѣкой българинъ казва: „Да ме направятъ менъ министъръ, ще ги избеся всичкитѣ!” Това никакво разрѣшение не е, да избесишъ хората. Другъ казва: „Азъ ще ги изколя всичкитѣ!” Не става така. Така не се разрешава въпросътъ. Казвамъ: При съвременното възпитание трѣбва да се предизвикатъ най-първо всички онѣзи възвишени мисли, ония благородни чувства у религиознитѣ хора. Чудя се на коравосърдечието на религиознитѣ рѫководители. Азъ за примѣръ съмъ въ България толкова година и досега на менъ се приписватъ какви ли не нѣща, отъ съвсѣмъ други съображения. Тѣ мислятъ, че азъ имамъ нѣкаква задна цель, да изтикамъ поповетѣ и владицитѣ. Азъ нѣмамъ никаква такава цель! Свѣтътъ не съмъ го създалъ азъ, той си има свой господарь. Не сѫ само българитѣ, които разрешаватъ въпроситѣ. Има англичани, французи, американци, руси, италианци, сърби, японци, китайци, това сѫ повече отъ два милиарда хора, които разрешаватъ въпроситѣ въ свѣта. Окултиститѣ казватъ, че има още 58 милиарда други човѣшки души които разрешаватъ въпроситѣ. Ще кажете, кога сѫ ги броила. Не зная кога сѫ ги броила. Има кой да ги брои. Въ невидимия свѣтъ всѣки десеть години ги броятъ. Та статистиката казва горе-долу това. Преди десеть години ако сѫ били 60 милиарда, следъ десеть години ще се увеличатъ. Тия данни не ги измислямъ азъ, това сѫ учени хора, които казватъ, че толкова души сѫществуватъ. Дали вѣрвате или не вѣрвате, то е другъ въпросъ. Туй, което сѫществува въ природата, то си сѫществува, независимо отъ това дали ти вѣрвашъ или не вѣрвашъ. Ако слънцето грѣе, то и грѣе, независимо дали ти вѣрвашъ или не. Човѣшката душа сѫществува, дали ти я признавашъ или не, тя упражнява влияние върху тебе. Човѣшкиятъ духъ сѫществува, дали ти вѣрвашъ или не, може да става въпросъ. Душата е всичко въ свѣта. Тя е жената, онази жена, за която азъ говоря. Човѣшката душа я отричатъ, казватъ, че нѣмало душа въ свѣта Ако въ свѣта нѣма душа, съвременната култура е осѫдена на смърть. Иде тя въ свѣта иде тази жена. Тя ще дойде тъй тържествено, както свѣтътъ никога не е виждалъ. Никога откакъ е създадена, не е слизала една душа съ по-голѣма тържественость, отколкото тази душа която сега иде. Ще ви приведа единъ примѣръ, който е станалъ може би преди повече отъ десеть години въ единъ градъ въ Англия. Единъ пчеларь молилъ да му изпратятъ една царица пчела. Той писалъ въ една фирма, откѫдето му отговарятъ, че царицата пристига. Веднага това се пише въ вѣстницитѣ въ града всички вѣстници пишатъ, че царицата пристига. Излизатъ съ знамена, съ вѣнци, съ цвѣтя. Най-после виждатъ едно малко куфарче. Единственъ случай една малка пчелна царица да бѫде така посрѣщната. Всички удрятъ на смѣхъ. Казвамъ: Ще дойде една царица, ще дойде истинската царица – жената, ще видятъ хората тази, която е била причината за тѣхното сѫществуване – душата. Тя е, която ги е избавила отъ всички тѣхни нещастия. То е човѣшката душа. И горко на оногова, който не вѣрва въ нея. Да вѣрвашъ въ любовьта на твоята душа която иде! Въ Писанието се казва: „По разни начини ще изпратя Духа си! И всички, крито чуятъ гласа ми, ще оживѣятъ.” Нѣма да има мъртви хора на земята. Ще има най-голѣмото тържество въ свѣта. Сега ние седимъ и мислимъ за второстепенни работи, колко ще живѣемъ. Ако вѣрвашъ въ душата си, вѣчно ще живѣешъ. Ако я отричашъ, 40 ÷ 50 години, до 120 години ще живѣешъ, следъ туй ще станешъ робъ на земята, робъ на растенията. Тѣ ще тѣ разкѫсатъ, ще тѣ изядатъ, отъ тебе нѣма нищо да остане. Въ Варненско единъ вълкъ си позволилъ лѣтно време да влѣзе въ едно голѣмо стадо говеда че хваналъ едно говедо, което се разревало. Завтекли се всичкитѣ говеда и съ рогата си удряли вълка и го разкѫсали. Говедата казватъ: „Този нехранимайко, не го е срамъ!” Азъ не зная какво би станало съ съвременнитѣ хора които отричатъ човѣшката душа. Най-голѣмиятъ позоръ на съвременната култура е отричането на човѣшката душа. Тамъ именно е всичкото. Когато човѣкъ е падналъ, нищо нѣма въ него. Човѣшката душа навсѣкѫде прониква. Писанието казва: „Вдъхна Богъ дихание на животъ въ ноздритѣ на човѣка и той стана жива душа.” Казалъ. Богъ отъ себе си дума и Неговото Слово внесло животъ навсѣкѫде. Въ насъ душата - е туй, разумното. Азъ сега говоря за онова вѣрую, до което ние сме достигнали. Всички хора сѫ имали свое вѣрую споредъ степеньта на своето развитие. Въ сегашния, 20-ти вѣкъ работи едно просвѣтено разбиране за душата, едно просвѣтено разбиране за човѣшкия умъ, за човѣшкото сърдце, или - да знаешъ какъ да постѫпишъ. Сега, ние ще кажемъ, че Христосъ училъ това, училъ онова. Не зная колко отъ учението на Христа се изпълни. Христосъ на земята ще дойде, но Той нѣма да дойде, както вие мислитѣ. Сега човѣшката душа иде да ревизира онова отъ учението на Христа, което е приложено. Тя ще дойде, това е човѣшката душа, която иде. „И направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое.” - това е човѣшката душа. Това е обективната страна на Бога. Въ нея ние живѣемъ и се движимъ, и сѫществуваме. Всѣки има право да каже: „Азъ имамъ душа, значи въ менъ сѫществува това безсмъртното и никой нѣма право да ме ограничава.” Казвамъ: „Ти имашъ право да живѣешъ, ти имашъ право да бѫдешъ свободенъ въ душата.” Едновременно душата казва на богатия: „Ти бѫди мекъ, справедливъ.” На бедния казва: „Ти бѫди свободенъ да работишъ, бѫди достоенъ затова, което иде, на тебъ ще дамъ това.” Единъ день душата ще даде на всичкитѣ души това, което желаятъ. Нѣма да остане нито единъ незадоволенъ, нѣма да остане нито едно сѫщество, което е очаквало нѣщо и да остане онеправдано. Като дойде това равенство, може би следъ две хиляди години ще бѫде. Ако не стане тогава, като ме намѣрите, питайте ме. Тъй сѣдятъ работитѣ, азъ не мога да ги укривамъ. Казвамъ: десеть години. Всѣка моя година е равна на 200 години. Азъ употрѣбявамъ „десеть години”, защото „десеть” е едно щастливо число, а ако кажа „две хиляди години”, това е едно нещастно число. Единственото щастливо число за менъ е десеть години. Затова го казвамъ на хората Ако кажа „20 ÷ 30 години”, това сѫ нещастни числа. Азъ познавамъ всѣко едно число. Следъ две хиляди години - значи следъ сто години това ще бѫде. Затова, приготвѣте знамената. Отсега ги приготвѣте, че като дойде този день, само ще ги вдигнете. Две хиляди години, това сѫ два дни. Може да се каже, че следъ два дни най-после всичко това ще бѫде. Човѣкъ не трѣбва да взима миналото за идеалъ, но трѣбва да мисли за бѫдеще, когато всичко ще се реализира. Всичко онова, което човѣкъ ще реализира, то е вложено въ неговата душа, той го има. Миналото и бѫдещето, това сѫ условия, при които човѣшкитѣ души могатъ да се разкриятъ. Човѣкъ трѣбва да познава физиогномиката. Но ако всички бѣхте физиогномисти, щѣхте да се хванете за коситѣ. Ако сте ясновидци, вие ще видите такива страшни работи, ще можете да четете човѣшкитѣ мисли, ще има такива дандании, спорове, ще се хванете за коситѣ, ще бѣгате, ще идете въ гората. Ако видите какво мисли синъ ви, дъщеря ви за васъ, приятелитѣ ви - ще благодарите на Бога, че не сте ясновидци. Но задъ тази тъмнота седи една свѣтла страна, туй е привидно само така. Човѣкъ, който е станалъ ясновидецъ отъ Божественъ погледъ, той трѣбва да излезе извънъ рамкитѣ на земята, да види онѣзи свѣтли души, да каже: „Това е човѣкътъ.” Всѣки отъ васъ познава, че .има свѣтли души. Туй, което ние наричаме съвѣсть у човѣка, това сѫ свѣтли души, които знаятъ работата и казватъ: „Не прави това, ще спънешъ своето развитие.” Първо човѣкъ трѣбва да вѣрва въ човѣшкия духъ като Божественъ; трѣбва да вѣрва въ човѣшката душа като Божествена; трѣбва да вѣрва въ човѣшкия умъ като Божественъ и трѣбва да вѣрва- въ човѣшкото сърдце като Божествено. Въ какво трѣбва да вѣрва? Въ човѣшкия духъ, но не тъй както се проявява привидно. Човѣшкиятъ духъ - това е, което е най-възвишено, най-благородно. Азъ разбирамъ, това е човѣкътъ, който го носи. Въ човѣшкия духъ, въ човѣшката душа, въ човѣшкия умъ, човѣшкото сърдце, въ всѣки едного отъ васъ трѣбва да има желание да се развивате; да бѫдете меки, да бѫдете едновременно и силни. Та човѣкъ е това новороденото, което се ражда. Човѣкъ нито е още духъ, нито е още душа, нито е още умъ, - нито е още сърдце, той се нарича „азъ” - новороденото дете, на което човѣшкиятъ духъ служи, на което човѣшката душа служи, на което човѣшкиятъ умъ служи и на което човѣшкото сърдце служи. Това е бѫдещиятъ човѣкъ. Това е бѫдещиятъ човѣкъ, и ако искате да знаете, туй е малкото сѫщество на Истината. Вѫтрѣ въ битието човѣкъ не е още духъ. Защото се казва въ Писанието: „Ще изпратя Духа си и ще оживѣятъ.” Казва се още: „Направи Богъ човѣка по образъ и подобие свое” - Богъ изпраща духа, душата, ума и сърдцето да служатъ. Туй е Азътъ, а всички тия помагатъ за нашето развитие. Туй, малкото „азъ” не е гражданинъ на земята. Единъ день, когато ние се сѫбудимъ, когато минемъ границата на земята, когато минемъ отъ смъртьта къмъ безсмъртието, оттамъ ще дойдемъ въ общение съ ума и сърдцето, ще дойдемъ на тази земя, която нѣма да бѫде такава каквато е сегашната. На всѣки ще му бѫде приятно да живѣе, колкото иска на нея. Тогава нѣма да има тия противорѣчия, които сега сѫществуватъ. Но не трѣбва да пренебрѣгвате настоящето. Настоящето е условие, а. бѫдещето - цель, която трѣбва да се постига. Ние искаме да постигнемъ тази цель - много работи трѣбва да работимъ. Трѣбва да се радвате, че имате условия. Едва започвате да учитѣ въ свѣта. Предъ васъ седи едно велико бѫдеще. Отсега нататъкъ вие ще служитѣ, ще срѣщате онѣзи великитѣ хора. Вие още не сте били въ нѣкоя обсерватория да видитѣ небето какво представлява, гледано съ нѣкой телескопъ. Вие не сте били въ лабораторията на нѣкой химикъ, когато той борави съ елементитѣ, въ лабораторията на нѣкой физикъ, който сега прави опити за постигането на минусъ 270° студъ, дето мислятъ, че животътъ престава. Вие не сте били въ онѣзи области на окултната наука, дето могатъ да правятъ пѫтешествия извънъ земята. Окултната наука е една отъ онѣзи науки, въ която знаятъ методитѣ и пособията, по които човѣкъ може да Отиде на земята, на слънцето, на мѣсечината, на Сириусъ. Най-напредъ може да отиде до слънцето и оттамъ нататъкъ може да пѫтува дето иска. Това е наука. Нито единъ отъ васъ не е ходилъ на слънцето, нито единъ отъ васъ не е ходилъ на мѣсечината. И ако сте ходили, може би сте забравилъ. Но казваме: реално е това - човѣкъ се е родилъ и ще умре. Не въ свѣта той трѣбва да стане гражданинъ на онова велико Божествено Царство съ всички тѣзи възвишени сѫщества, дето може да се оправи, да черпи знания и поука. Всѣки день като си погледнешъ рѫката, да знаешъ каква работа има да вършишъ, да знаешъ колко години ще живѣешъ, да знаешъ ще стане ли нѣщо отъ тебе или нѣма да стане. Какво е опредѣлено въ живота ти? Сега погледнешъ, кажешъ: „Я ми кажи нѣщо.” Мѫчно е. Има нѣщо, което не е опредѣлено да се каже, Въ рѫката сѣдятъ такива велики тайни! Ако ги знаете, сърдцето ви ще бѫде радостно. Написани сѫ хиляди нѣща. Но тия нѣща, умре ли човѣкъ, изгнива и рѫката му, всичко отива. Погледнешъ си рѫката и казвашъ: „Нѣкои линии има начертани на рѫката отъ много работа, отъ много страдания.” Не, отъ много работа не се образуватъ линии. Тѣзи линии на рѫката сѫ образувани отъ много висши сѫщества. Това е геометрия. За създаването на човѣшката рѫка сѫ работили такива възвишени сѫщества, каквито даже и не подозирате. Тѣ сѫ употрѣбили усилия да се начертае човѣшката рѫка, да се построи красива, да се начертаятъ линии и знаци съ голѣмо вѫтрѣшно значение. Всичкото това Царство отъ живи души, тѣ сѫ въ тѣлото. Тѣзи живи клѣтки да ги накарашъ да начертаятъ тия линии, никакъ не е проста тази работа. Ако вие знаете какъ да я миете тази рѫка, какъ да я движите, какви упражнения да правите съ нея, бихте имали голѣми резултати. Ако отидете при единъ банкеръ, да искате пари, и единъ красивъ жестъ съ рѫката е достатъченъ, за да каже той: „Дадено!” Азъ не искамъ да ви убѣждавамъ въ това. Считамъ го дори това като едно забавление. То е като онзи турчинъ, който ходилъ въ Цариградъ и като се върналъ, дошълъ при него турскиятъ ходжа, имамина и го пита: „Какво ново има въ Цариградъ?” „Тебе тѣ готвятъ за шейхъ юлъ ислямъ.” „Не ме подигравай.” Следъ извѣстно време имаминътъ пакъ го срѣща и пакъ го пита: „Какво казватъ въ Цариградъ?” Дори и да не е вѣрно, на човѣка е приятно да му се каже нѣщо похвално. Нѣкой пѫть като хванете нѣкой човѣкъ за рѫката, трѣбва да знаете какъ да се рѫкувате, колко да стиснете рѫката, въ какво положение да я поставите. Единъ разуменъ актъ е то, но да знаешъ какъ. Ние взимаме нѣщата все въ материаленъ смисълъ. Казвашъ: „Азъ да зная това, цель день ще стискамъ рѫце на богати и видни хора.” Изискватъ се много спокойни хора, не превзети. Човѣкъ може да бѫде простъ, може да бѫде ученъ, да има знания, които ние всички носимъ въ себе си, но важно е какво вършимъ и какъ го вършимъ. Има нѣщо, което ние сега можемъ да придобиемъ. Човѣкъ трѣбва да има смирение. Всѣки може да свири, но отъ свирене до свирене разлика има. Нѣкой свири, взима правилно тоноветѣ, чистота на тона има. На какво се основава това? Този човѣкъ има истината въ душата си. Единъ цигуларь, на когото душата не може да влѣзе въ рѫчката на цигулката, той е простъ цигуларь. Като излезе душата му и влѣзе въ рѫчката, цѣлата публика може да плаче. Той мисли вече. А нѣкой пѫть душата не е въ рѫчката на цигулката, той свири, свири, напъва се и нищо не излиза. Единъ американецъ дошълъ да слуша Камила Русо, ученичка на Паганини, тя свирѣла „Съньтъ на живота.” Той казва: „Въ този моментъ азъ бѣхъ готовъ да се примиря съ цель свѣтъ, да раздамъ всичко.” Цѣлата музикална критика казва сѫщото: въ този моментъ, когато тя свиреше, всѣки е готовъ да се примири съ цѣлия свѣтъ и да раздаде всичко на хората. Нѣкои казватъ, че при еди-кой си бемолъ, еди-кой си диезъ, на еди-кой си бекаръ било нѣщо божествено, изключително. Казвамъ: Има една музика вънъ отъ всѣка критика, вънъ отъ техническата страна. Има едно значение, което въ знацитѣ не може да се тури. Има една музика вънъ отъ физическия свѣтъ. Когато единъ цигуларь влѣзе въ тази музика, ти не мислишъ дали право свири или не, но казвашъ: свири човѣкътъ. Като свири, да остане у васъ една основна мисъль, едно хубаво, приятно чувство, да се вдъхновите така, че да обикнете всичко. Такава музика има въ изгрѣва на слънцето, такава музика има въ звѣздитѣ, такава музика има въ цъфтежа на растенията. Пролѣтно време, когато растатъ растенията, може да чуете този пукотъ. Нѣкой ще каже: „Какво, ако си туря ухото и чуя?” Като чуешъ това въ тебе ще се зароди едно високо благоговѣние. Ще чуешъ нѣщо, което съ човѣшки езикъ никога не може да ти го кажатъ, и ти никому нѣма да го кажешъ. Има нѣщо въ природата, което и ученитѣ хора не сѫ слушали. Има единъ шепотъ въ канаритѣ, въ планинитѣ. Лѣтно време може да отидете да послушате този шепотъ. И канаритѣ иматъ единъ говоръ. Който го е слушалъ, казва: „Не сѫ камънитѣ, като че живи сѫщества излизатъ отнѣкѫде.” Общо е това, и то е най-сѫщественото. Всичко е живо. Въ природата всичко е живо за живитѣ, всичко е мъртво за мъртвитѣ. Колкото повече ти се оживявашъ, всичко оживѣва. Иматъ смисълъ нѣщата. Та вие усилено трѣбва да притуряте на вашата вѣра добродeтeльта. Бѫдете всички бодри, юнаци, пъкъ като дойде скръбьта, като дойде страданието, турете го на гърба си, пъкъ си поиграйте съ него. Вдигнете го изъ въздуха, поиграйте си съ него и всичко ще мине. Сега питате: „Какво да правимъ съ страданието?” Поиграйте си съ него. „Ама много сме обезсърчени.” Поиграйте си съ обезсърчението. „Много сме отчаяна.” Поиграйте си съ отчаянието. Благодарете на Бога, че сте сиромаси. Нѣма по-голѣмо благословение отъ сиромашията. Нѣма по-голѣма придобивка отъ богатството. Благословението е въ сиромашията, а придобивката е въ богатството. Затова човѣкъ трѣбва да бѫде сиромахъ, за да има благословение, а трѣбва да бѫде богатъ, за да има придобивка. Относителенъ смисълъ иматъ нѣщата. Нѣма по-голѣмо добро отъ невѣжеството, нѣма по-голѣмо добро отъ знанието, отъ мѫдростьта. При невѣжеството човѣкъ се благославя, а въ знанието той придобива. Какъ се благославя? Биятъ го, но въ този бой има благословение. Когато дойде при тебъ една приятелка и тѣ потупа по гърба, и каже: „Отличенъ човѣкъ ще стане отъ тебе!”, боятъ не е приятенъ, но това, че тѣ потупа и ти каза, че човѣкъ може да стане отъ тебе, тѣ окуражава. И Господъ по сѫщия начинъ тѣ потупва и казва: „Не бой се, човѣкъ отъ тебе може да стане, върви напредъ въ живота!” Та казвамъ: Въ противорѣчията може да турите вѣрата. То значи - човѣшката душа. Като погледнешъ човѣшката душа, кажи: „Заради тебъ азъ мога да нося всичко това.” Работи, мисли! На работа за днешния день, за тази майка - то е смисълътъ. Пъкъ за бѫдещата майка нѣщо друго ще намѣримъ. 24 недѣлна беседа, държана отъ Учителя на 13 мартъ 1932 г., 10 ч. с. София, Изгрѣвъ.
  19. 1932_03_06 Въ последното време

    От "Вземи детето", Сила и Живот. Петнадесета серия (1931 ÷ 1932). Том II. Бургас, 1993. Книгата за теглене на PDF Съдържание Въ последното време 12-та глава отъ Данаила. Въ всѣка една работа най-важенъ е краятъ. Важно е началото, но важенъ е и краятъ. Има нѣколко положения. Въ науката каквото е началото, такъвъ ще бѫде и краятъ. Но има и други твърдения: каквото е началото, нѣма да бѫде такъвъ и краятъ, и каквото не е началото, нѣма да бѫде и краятъ. При сегашнитѣ условия, при които хората живѣятъ, има една мисъль по-широка, по-свѣтла. Защото въ каквато кѫща живѣешъ, такъвъ и ще станешъ, т. е. временнитѣ условия повлияватъ на човѣка. Даже и най-красноречивиятъ проповѣдникъ, ако го боднете съ една голѣма губерка 5 см. вѫтрѣ въ тѣлото му нѣкѫде, той ще изгуби цѣлата си речь. Даже и най-напредналиятъ християнинъ, който се моли по три пѫти на день, като му се каже, че паритѣ му, вложени въ банката, на които разчита, сѫ пропаднали и банката е фалирала, това ще му повлияе, въпреки неговата вѣра. Казватъ, че човѣкъ е свързанъ съ четири конеца, двата - сѫ съзнателни, двата подсъзнателни. Дали го приема или не, свързанъ е. Свързанъ е, но какъ е свързанъ не се знае. И дали го съзнава или не, то е другъ въпросъ. Та нѣкой пѫть човѣкъ като се освободи отъ двата конеца, оставатъ другитѣ два и той усѣща, че има едно противоречие. Но какъ да се справишъ съ едно противоречие, на което не знаешъ нито началото, нито края? Чувствашъ това противоречие, но не го знаешъ. Сега всички съвременни хора, всички учени хора учатъ, всички сѫ турени на работа да разгадаятъ една велика задача. Едни искатъ да възпитатъ човѣка, други искатъ да му дадатъ нова насока. Всички поети, философи, музиканти, писатели, художници, майки, бащи - това сѫ пионери на новото, които искатъ да дадатъ нова насока на човѣчеството. Но често новата насока се повлиява отъ външнитѣ явления. Температурата се измѣня. Ако момитѣ сѫ облечѣни съ тънки дрехи и температурата се намали до минусъ 25 ÷ 30°, тѣ трѣбва да се върнатъ у дома си, да се преоблѣкатъ наново. Ако сѫ отишли на хорото и сѫ облечѣни съ кожуси, а температурата се повиши до 25 ÷ 30° топлина, трѣбва да се върнатъ, да си свалятъ кожуситѣ, съ тѣхъ не се играе на хорото при такава температура. Сега почти половината животъ на човѣка се състои въ това да се облича и съблича. Вечерь се съблѣчешъ понеже е топло, а сутринь като станешъ, ще се облѣчешъ споредъ условията, при които живѣешъ. Сега, при какви условия трѣбва да се живѣе? По старому не може да се живѣе, всѣкога ще живѣешъ по новому. Младиятъ, който се е проявявалъ, всѣкога остарява, а стариятъ, който никога не се е проявявалъ, всѣкога е младъ. Може да го разбирате, както искате. Казала водата на огъня: „Азъ мога да тѣ загася, но ме е страхъ, че ще замръзна. Азъ бихъ изгасила огъня, имамъ сила, но боя се, че ще замръзна”. Питамъ: Ако водата загаси огъня, какво печели? Защо трѣбва да го загасява? Огъньтъ е независимъ отъ водата, той си има свой животъ, има си своя работа. Тѣ понѣкога се срѣщатъ. По принуда нѣкой пѫть турятъ водата въ огъня. Той не иска тя да дойде. Бои се отъ нея. Казва: „Върви си, тукъ не ти е мѣстото, ти не можешъ да поддържашъ горенето.” Той казва, че може да разложи водата и тя ще изгуби своята сила. Като говоримъ за водата и огъня, какво трѣбва да разбираме? Това сѫ общи положения, общи понятия, философитѣ мислятъ, че тѣхната философия е права. Всички научни теории и всички философски разбирания отчасти сѫ прави, но ако тѣ когато си въ нужда не ти помагатъ, какво тѣ ползуватъ? Отъ осемь хиляди години хората се борятъ съ грѣха като съ една неизцѣрима болѣсть, пъкъ и съ какви ли не болѣсти се борятъ, и все не успѣватъ да победятъ болеститѣ. Викатъ лѣкари, но и тѣ не помагатъ. Туй, което наричатъ грѣхъ, е една епидемия, която е влѣзла въ живота на хората и лесно не може да се ликвидира. Кои донесоха тази епидемия? Тази епидемия е покварила човѣшкитѣ сѣтива, човѣшкитѣ мисли, човѣшкитѣ чувства, човѣшкитѣ сърдца и следователно човѣшкитѣ сѣтива не функциониратъ правилно, човѣшкитѣ чувства не функциониратъ правилно, човѣшкитѣ мисли не функциониратъ, правилно. За примѣръ нѣкой философъ разсѫждава върху нѣкоя научна теория за това, какво имало въ слънцето. На какво основание ще докажемъ, че имало кислородъ въ въздуха? Какво отношение има къмъ насъ това, ако той докаже, че имало кислородъ въ въздуха, че имало кислородъ въ слънцето, или ако докаже каква е температурата на слънцето. Какво ни интересува насъ, че имало кислородъ на слънцето, какво е доказалъ съ това. Предположение има, че температурата на слънцето е отъ 5 хиляди до 100 ÷ 200 хиляди, единъ милионъ, 35 ÷ 45 милиона градуса. Нѣкои ще кажатъ: „Посмали, манго”. Върналъ се единъ мѫжъ, който бѣгалъ отъ гората, съ празна кола. Пита го жена му: „Защо се връщашъ”? „Имаше много мечки, може би повече отъ сто, едва избѣгахъ”! „Посмали малко, сто мечки кѫде ще се събератъ”? „Не зная, но предполагамъ, може да е имало 80”. „Много сѫ”. „Може да сѫ били 60, тъй ми се сториха”. Намалявалъ, намалявалъ, докато най-после казалъ: „Шумна нѣщо, но какво бѣше не зная”. При такова едно състояние, когато чувствата не функциониратъ правилно и сѣтивата не възприематъ правилно външнитѣ прояви въ природата, какви заключения ние можемъ да правимъ? При тѣзи заключения ние може да сме близо до истината, но никой не може да каже абсолютно точно какво е положението на слънцето. Ставатъ постоянни промѣни. Каквото е било преди милиони години, не е това, което е днесь. Съвсемъ друго е сега. И законитѣ сѫ се измѣнили. Вие ще кажете, че законитѣ сѫ нѣщо постоянно. Нѣма по-непостоянно нѣщо отъ закона. Законътъ е една изкривена дума отъ хората. Беззаконието е друга изкривена дума. Понеже нѣмало законъ, затова било беззаконие. Че какво лошо има въ това, ако човѣкъ живѣе безъ законъ? Тамъ, дето има законъ, значи има престѫпление. Каква честь е за една държава, че има закони? Престѫпници има въ нея, щомъ има закони. Тамъ, дето нѣма никакъвъ законъ, тѣзи хора сѫ светии. Кое е по-хубаво: за престѫпници съ законъ или за светии безъ законъ? И ако нѣкой направи така, че престѫпницитѣ да живѣятъ безъ законъ между светиитѣ, той е единъ глупакъ. Законътъ е за престѫпницитѣ. И ако въ природата сѫществува законъ, той сѫществува само за престѫпницитѣ. Единъ законъ не е мѣродавенъ за хората. „Ама той е точенъ законъ”. Законътъ е за физическитѣ тѣла, защото физическитѣ тѣла сѫ престѫпници. Знаете ли какво е законътъ? Ако нѣмаше законъ, нашата земя би офейкала. Понеже има законъ, отдалечъ й църкатъ само. Ако Марсъ нѣмаше законъ, той би разрушилъ нашата земя. По нѣкой пѫть, макаръ че е на толкова далечно разстояние, той праща своитѣ агитатори - за война или каквато и да е кавга въ дома, все Марсъ е причината. За война, за крамоли, все той е майсторъ. Даже най-изящната богиня, богинята Венера, толкова е ревнива спрямо земята, че досега би изчезнала земята, ако нѣмаше законъ; но законъ има. И Венера изпраща своитѣ агитатори - кара хората да пиятъ винце, да живѣятъ единъ разпуснатъ животъ, възпитава ги, тя си има цѣли. Защото хората като живѣятъ нашироко, нейнитѣ агитатори ги обиратъ и каквото има по земята, тѣ го носятъ горе. Сега, дали това е тъй или не, то е една научна теория. То е толкова вѣрно, колкото е вѣрно, че оттукъ до слънцето има 92 милиона мили. Вѣрностьта е такава, че единъ ученъ казва, че има 92 милиона мили, а другъ казва, че сѫ 93 милиона мили - една разлика отъ единъ милионъ мили, като една миля е равна приблизително на единъ километъръ и половина. Питамъ, каква научна стойность има въ това изчисление? Казватъ, че свѣтлината пѫтувала съ 300 хиляди километра въ секунда. Не е точно. Свѣтлината не пристига навреме. Доказателство за това е, че много пѫти хората, които сѫ високо развити, на които лицето трепти много бързо, не могатъ да бѫдатъ фотографирани, защото навреме не пристига свѣтлината, тъй щото лицето на нѣкой светия излиза като лице на нѣкой разбойникъ и лицето на нѣкой разбойникъ излиза като лице на нѣкой светия. Това сѫ данни, които не може да ги вземете като абсолютно вѣрни. Това сѫ предположения, които сѫ вѣрни донѣкѫде. Има нѣщо, което е вѣрно по отношение на единъ вѫтрѣшенъ свѣтъ. Каквото сѫ изучавали ученитѣ хора е вѣрно, не по отношение на вѫтрешния свѣтъ, но по отношение на външния свѣтъ. Всички научни данни, които сѫществуватъ, сѫ невѣрни. За примѣръ по разстоянието до нѣкоя звѣзда, отъ 30 милиона или отъ 36 хиляди свѣтлинни години, ученитѣ изчисляватъ каква е била голѣмината на тази звѣзда. Но разстоянието отъ 30 ÷ 40 хиляди свѣтлинни години е предположение. Азъ може да му туря още 10 милиона такива, но въпросъ е дали туй е фактъ въ природата. Мога да твърдя, че на слънцето има жители, нѣма кой да ми забрани, мога да кажа, че тамъ има 10 милиона градуса температура, но това фактъ ли е? Единъ ученъ човѣкъ може да създаде една теория, не е грѣхъ това, обаче въпросъ е дали тази теория съотвѣтствува на онази велика истина, която е въ сѫщината на природата. Една жена вижда мѫжа си по улицата, който поглежда една красива мома, и после му казва: „Азъ тѣ видѣхъ днесь, какъ гледаше една красавица. Но азъ зная защо я погледна”. Това е вече една теория. Че я погледналъ, е фактъ; защо я погледналъ, то е теория, по-точно хипотеза може да бѫде; но всѫщностъ не е така, тя не знае подбужденията. Ще ви кажа единъ анекдотъ отъ християнската епоха. Единъ светия, който се казвалъ Масиони, римлянинъ, живѣлъ въ пустинята повече отъ 30 години, за да се освободи отъ женския ликъ, понеже вѣрвалъ, че всичкитѣ нещастия въ свѣта все се дължатъ на женския образъ и ако човѣкъ може да се освободи отъ женския образъ, той ще може да влѣзе въ Царството Божие. И затова той не допущалъ жена да припари около него. Всичко женско хвърлялъ. Единъ день явява се единъ ученикъ, който се наричалъ Курциусъ, който се отличавалъ съ свѣтла мисъль, и светията го приема. Но този Курциусъ билъ една млада мома, която се облѣкла, въ мѫжки дрехи. Светията всѣкога му казвалъ да се пази отъ женитѣ, тѣ сѫ опасни, ако се поддаде на женитѣ, не може да влѣзе въ Царството Божие. „Да, учителю, слушамъ, ще се пазя, но бѫди увѣренъ, че по-добъръ ученикъ отъ мене нѣма да намѣришъ. Азъ никога нѣма да се съблазня отъ женитѣ, отъ мѫжетѣ може да се съблазня. То е невъзможно отъ женитѣ да се съблазня, но опасявамъ се отъ мѫжетѣ. Мѫжетѣ сѫ опасни”. Това е теория. Мѫжетѣ представляватъ опасность за женитѣ, женитѣ представляватъ опасность за мѫжетѣ. Това сѫ тѣхни хипотези. Причината не е нито у мѫжетѣ, нито у женитѣ, тя е навсѣкѫде. Тя се дължи на онѣзи физически отношения, които сѫществуватъ въ свѣта. Отъ тѣхъ се изкушава мѫжътъ, отъ тѣхъ се изкушава жената, отъ тѣхъ се изкушаватъ господаритѣ и слугитѣ, отъ тѣхъ се изкушаватъ царетѣ. Всѣки се изкушава отъ външнитѣ условия. Когато войникътъ, нарамилъ пушка, отива да се бие на бойното поле, той си има нѣкаква идея, нѣкакво подбуждение. Когато единъ търговецъ се нарами съ пари и отива да купува стока, и той воюва. Когато единъ ученикъ се нарами съ книги и отива въ училището, той е търговецъ. Проповѣдникътъ взима своята свѣтийска книга и отива да проповѣдва - той е търговецъ. Ученитѣ хора иматъ стремежъ, майката има стремежъ, братътъ има стремежъ. Хубавъ е този стремежъ, не е лошото въ стремежа, но въ неразбирането: защо съмъ търговецъ защо съмъ учитель, защо съмъ проповѣдникъ, защо съмъ майка, баща, слуга, господарь - въ неразбирането. Защото ако азъ приема извѣстно ядене и то ми причини болка, значи не разбирамъ живота. Азъ трѣбва да разбирамъ това ядене. Като го приема, да ми причини приятно впечатлѣние и да остави онази необходима сила въ моя организъмъ. Следователно, ако азъ ямъ и въ яденето не добивамъ сила, тогава разбирамъ, че яденето не е естествено. Та казвамъ: всичкото сегашно знание, което сѫществува въ свѣта, то е извинително, така трѣбва да бѫде. Така е и въ красотата. И въ заблуждението има извѣстна красота. То е едно оптическо отношение: ти не виждашъ нѣщата такива, каквито сѫ, понеже има една оптическа измама. Такова е отношението на окото. Туй, което ние наричаме заблуждение, то е по отношение на окото. Единъ човѣкъ отдалече ти го виждашъ младъ, отблизо - голѣмъ, а много отдалече - още по-младъ. Туй, което азъ наричамъ заблуждение, то може да бѫде по отношение на времето, по отношение на нашето съзнание, на нашето подсъзнание, на нашето самосъзнание и на нашето свръхсъзнание. Като се намѣсватъ тѣзи елементи, даватъ различни гледания на живота. Благодарение на тѣхъ ние отъ гледището на подсъзнанието ще имаме едно разбиране на живота, отъ гледището на съзнанието - друго, отъ самосъзнанието - съвсемъ друго и отъ свръхсъзнанието - друго, непонятно за човѣка. Та когато нѣкой ми каже истината, трѣбва конкретно да се знае какво подразбира подъ думата „истина”. И Христа запитаха какво нѣщо е истината, и Той не отговори. Истината сѫществува като единъ фактъ. Тя не може да се обясни. По отрицателенъ пѫть може да се обясни, но по положителенъ пѫть никой не може да обясни какво нѣщо е истината. Досега нѣкой видѣлъ ли е истината? Не я е видѣлъ. Отношения сѫ това. Истината като една конкретна реалность никой не я е видѣлъ. Нѣкой казва „абсолютната истина”. Истината като фактъ сѫществува, но каква е по форма, по съдържание и по смисълъ, какво е нейното вѫтрѣшно съдържание, ние не можемъ да я опишемъ; но тя за насъ е една реалность. Та вземете, както сѫ наредени числата въ аритметиката. Ние казваме 1 -1, 2 -2, 3 -3, 10 -10; но ако туримъ знакъ + или минусъ предъ едно число, получава се разлика: -1 и +1 не сѫ равни, -2 и +2 не сѫ равни; -3 и +3 не сѫ равни. Но има и други отношения: 1 е, равно на 2, 2 е равно на 4, 4 ,е равно на 8 , 5 е равно на 10. Може да кажете: „Това не е така”. Това сѫ отношения вече. Ние идваме до раздробяването на цѣлитѣ числа. Защото въ свѣта сѫществува само едно цѣло число. Единицата е цѣло, а всички други числа - 2, 3, 4 до 10 - това сѫ части. Числото 2 показва, че единицата е раздѣлена на две части; числото 3 показва, че единицата е раздѣлена на три части; 4 показва, че единицата е раздѣлена на четири части; 5 показва, че единицата е раздѣлена на петь части; 10 показва, че едно цѣло число има, което е раздѣлено на 10 равни части. Следователно, когато ние казваме, че единицата е по-малка отъ 2, това е вѣрно въ извѣстенъ смисълъ, но въ другъ смисълъ не е вѣрно. Дветѣ полушария на земята сѫ равни на цѣлата земя. Единицата на земята,, ако я раздѣлимъ на десеть парчета, тия десеть парчета сѫ равни на цѣлата земя. Противоречията, ако сѫществуватъ, тѣ сѫществуватъ, отвѫтрѣ. Вземете онѣзи, които изучаватъ астрономия; тѣ мислятъ, че земята е наклонена на 23° къмъ плоскостьта на своята орбита. Предполага се, че земята нѣкога е била отвѣсна спрямо тази плоскость, тя е била перпендикулярна на своята орбита. Единъ ученъ човѣкъ отъ древностьта искалъ да обясни на какво се дължи отклонението на земната ось и намѣрилъ, че мѣсечината е причината за това отклонение отъ 23°. Той казалъ, че нѣкога си на мѣсечината сѫществувала отлична култура. Тогава земята не била населена. Жителитѣ на мѣсечината рѣшили да направятъ единъ походъ, да могатъ да пренесатъ всичкото богатство отъ мѣсечината на земята. Този ученъ човѣкъ доказва, че много отъ богатствата на земята се дължатъ на мѣсечината. Ученитѣ хора на мѣсечината направили една малка погрѣшка, като изчислявали силитѣ на земята - осьта се наклонила, понеже въ едното полушарие земята станала по-тежка, отколкото въ другото и благодарение на това се измѣнило това равновѣсие. Трѣбва да се дадатъ редъ математически формули, какъ е станало това. Нѣма да ви давамъ тѣзи формули, защото нѣкои нѣща могатъ да се изяснятъ съ формули, нѣкои нѣща даже и ученитѣ хора съ формули не могатъ да ги изразятъ. Любовьта съ формули не може да се изрази, Мѫдростьта въ формули не може да се изрази, Истината съ формули не може да се изрази. Даже човѣшкитѣ чувства не могатъ да се изразятъ съ формули. Единъ човѣкъ тръгва по пѫтя си, не можешъ да опредѣлишъ съ формули ли ще се върне или нѣма да се върне. Каква формула ще му опредѣлишъ? Този човѣкъ тръгва, той е числото Пи. Какъ ще опредѣлишъ ще се върне ли или нѣма да се върне? Този човѣкъ нѣма никаква цель. Казвашъ, че ще се върне. Не се минаватъ и петь минути, и той се връща. Казвате, че това е една случайность. Единъ пѫть случайность, два пѫти случайность, три пѫти случайность, сто пѫти случайность - тогава ще се яви извѣстенъ законъ. Този, който върви по пѫтя, вие може да го върнете много лесно. Даже ако вашиятъ умъ е по-силенъ, ще видите, че ако нѣкой се е засилилъ въ пѫтя си и вие кажете въ съзнанието си: „Кѫде ли отива този човѣкъ, кѫде се е засилилъ”, той ще се спре. После пакъ казвате: „Защо ли е тръгналъ сега той”? Гледате; той поседи, поседи и се върне назадъ. Другъ нѣкой, който гледа тази сцена, не може да си обясни защо така прави този човѣкъ, но който е казалъ мислено онова изречение, той вижда и знае защо се връща назадъ, той знае причината каква е. Понеже онзи, като е излезълъ отъ кѫщи, неговата жена вижда, че времето е влошено, а той е тънко облѣченъ, и казва: „Студено му е, дано се върне”! Нѣкой го срѣща на пѫтя и му казва да се върне. Всѫщностъ той възприема мисъльта на жена му и казва: „Жена ти каза да се върнешъ въ кѫщи”. И той се връща. Казвате: „Така ли е”? Така е теоретически. Вънъ отъ теорията не е право, но съобразно съ теорията е много право. Вънъ отъ теорията можешъ да кажешъ какви сѫ причинитѣ да се връща този човѣкъ назадъ: може да се връща, защото е дошълъ до една стѣна; може да е дошълъ до брѣга на морето и се връща назадъ, отива до нѣкоя рѣка, която е много дълбока и се върне назадъ. Ще изкриви пѫтя си, ще намѣри нѣкое мѣсто, дето е по-плитко, оттамъ да мине. Въ свѣта противоречията ние ги създаваме. Въ природата сѫществува една вѣчна хармония, вѣчно единство, ние го чувстваме. Който и да е отъ васъ, когато е най-разтревоженъ, ако може да остане само за мигъ спокоенъ, ще види, че вѫтрѣ въ душата си той е развълнуванъ малко. Нѣкой пѫть му иде да се хвърли отъ нѣкѫде, да се самоубие, да направи една глупость. Ако остане само за единъ мигъ спокоенъ, ще види, че има единъ свѣтъ тихъ и спокоенъ. Но изведнъжъ нѣщо пакъ дойде, той пакъ мисли нѣщо, пакъ се развълнува, после пакъ утихне. Та казвамъ: ако този законъ на вѣчната хармония не сѫществуваше, ни единъ човѣкъ не би могълъ да живѣе на земята. Туй да ви го докажа сега. Ще ви изнеса единъ фактъ. Ако не вѣрвате, провѣрете го. То е следното. Когато се вълнува океанътъ така, че има вълни отъ 15 ÷ 20 метра, питамъ, цѣлиятъ ли океанъ до дъното се вълнува? Ученитѣ хора сѫ забѣлѣзали до 50 метра вълни, а долу всичко е тихо и спокойно. Значи ако ти се вълнувашъ, вълнува се у тебъ само повърхностьта на твоя животъ, долу въ дълбочинитѣ всичко е тихо и спокойно, всичко живѣе въ миръ и спокойствие. Ти казвашъ: „Господъ е направилъ така”. Господъ не е направилъ така. -Това е работа на океана. Когато е тихъ, той мълчи, а когато работи, той е развълнуванъ. Какво е направилъ океанътъ, като е потопилъ нѣколко кораба? Той е работилъ. Той казва: „Дето ще ви мандахератъ (т. е. размахватъ бавно) вълнитѣ, горе хората ще ви крадатъ, а долу на дъното ще сте на сигурно, никой разбойникъ нѣма да задигне това богатство”. Че какво лошо има, че нѣкой параходъ потъналъ съ всичкото богатство? Де е престѫплението? Всички нѣща, които сѫ излезли отъ земята, отиватъ въ земята, а онѣзи, които отиватъ на слънцето, тѣ сѫ слѣзли отъ слънцето. Питатъ нѣкой пѫть: „Какво ще стане съ насъ”? Казвамъ: Едни ще се върнатъ на земята, други ще идатъ на слънцето. Които сѫ дошли отъ земята, ще отидатъ на земята; които сѫ дошли отъ слънцето, на слънцето ще отидатъ; който е дошълъ отъ онзи свѣтъ, въ онзи свѣтъ ще отиде; който е отъ този свѣтъ тукъ ще остане. Това е цѣла наука. Има хора отъ този свѣтъ, има хора отъ онзи свѣтъ. К