Jump to content

1927_08_14 Ние, Учението и животът, Кр. Тулешков


Ани

Recommended Posts

Пети младежки съборъ „Мислещиятъ човѣкъ“, на учениците от Бялото Братство,
14-15.08.1927 г., София, Беседи от Учителя П.Дънов и ученици, държани през лятото
на 1927 г. Първо издание: София, 1927 г. Стар правопис. (по стенографски записки)
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

"Младежки събори", Младежки събори на учениците на Всемирното Бѣло Братство,
I-VIII, 2 юлий 1923 год. - 14 юлий 1930 год., Второ издание,
ИК"Жануа'98", София, 2001, (стар правопис)
Книгата на PDF - за теглене
Съдържание

 

 

Кр. Тулешковь.

Ние, Учението и животътъ.

Когато Богъ говори, Неговия гласъ всѣки познава.

Учительтъ.

Човѣкъ е вѫже, вързано между животното и свърхчовѣка; онова, що е велико у човѣка, то е, че той е мостъ, а не цѣль. Това, което е за обичане у човѣка, то е, че той е прѣходъ.

Азъ обичамъ ония, които не дирятъ чакъ отвѫдъ звѣздитѣ причини да загинатъ и да станатъ жертва, но ония, които се жертвуватъ за земята, за да стане донѣкога земята за свърхчовѣка.

Ницше.

Основанията на всичко въ свѣта лежатъ върху „Тайното Учение“; докато избранитѣ се посвѣщаватъ на изучаване „Учението“, свѣтътъ е въ равновѣсие и неговитѣ стълбове оставатъ непоклатими. 

„Z“.

Животътъ е процесъ на прѣвръ- щане сѣмето въ плодъ.

„Ние, Учението и животътъ“ — това сѫ тритѣ главни стълба, върху които се гради битието, като започнемъ отъ подминералнигѣ сфери и достигнемъ до сферитѣ, които се гу бятъ въ ослѣпителното сияние на Божественостьта. Това сѫ три абсолютно необходими елемента за проявяването на каквото и да било, дори и най-малкото движение. Тѣ сѫ въ абсолютно тѣсна връзка помежду си, прѣливатъ се тъй, прѣплитатъ се тъй, че наистина не могатъ да се раздѣлятъ едно отъ друго, нито пъкъ да се проявятъ едно безъ друго, а то е, защото и тритѣ иматъ едно общо велико начало.

Тѣ сѫ три всепроникващи елемента, бездънни, прѣобширни, но въпрѣки това, а може би, и именно затова, тѣ ни сѫ най-малко познати. За тѣхъ сѫ мислили, за тѣхъ сѫ говорили отъ дълбока древность и до днесъ, но тѣхната сѫщина, заседнала въ самата мисъль на търсещитѣ я, остава винаги незасегната. Погледътъ по нея, мисъльта и волята се плъзгатъ като по гладка стоманена повърхность; всѣки истински погледъ, всѣка права мисъль и всѣка воля сѫ по принципъ нейни.

Първиятъ пунктъ, на който можемъ да се спремъ, е онова, което ни е най-близко, което е нашата сѫщина. За него всѣка сѫществуваща единица може да каже „азъ", а всички изобщо взети „ние". Какъ ще погледнемъ на това „ние“? Дали подъ него ще разбираме насъ, събранитѣ тукъ въ името на извѣстнитѣ общи за насъ идеи? Дали подъ „ние“ ще разбираме ония, които сѫ едно съ насъ по идеи, независимо отъ мѣстото, независимо отъ това дори, дали се познаваме. Дали подъ това ще разбираме човѣка, човѣчеството, или ще разбираме онова, което макаръ и проектирано въ безброй посоки, въплотено въ безброй форми, остава по сѫщина едно — съзнанието, единично съ Божеството? Въ зависимость отъ това и тоя въпросъ може да се разгледа отъ много страни и въ много форми, като се взиматъ прѣдъ видъ и взаимоотношенията между единицитѣ въ това „ние“. Мисля, че всѣка граница, която би се поставила между двама души, взимайки се въ съображение тѣхнитѣ насоки въ живота, или тѣхното вѫтрѣшно или външно състояние, е относително естествена и може да се прѣвъзмогне отъ едно по-будно съзнание. Подъ „ние“ азъ разбирамъ всички ония живи единици, които промѣнятъ мѣстото си въ, тъй да се изразя, „духовното пространство“, които, оставайки по сѫщина неизмѣнни, реализиратъ пѫтя въ себе си, като постоянно прѣвъзмогватъ днешното и постигатъ утрѣшното. Ние сме поставени въ най-различни условия, както вѫтрѣшни, тъй и външни, затова и начинитѣ на дѣйность сѫ при всѣки едного различни, а отъ това зависи и отношението помежду ни. Едно се иска отъ насъ, и ние го даваме, често въпрѣки волята си, това е дѣй ностьта. Има два вида дѣйность: една, при която цѣлокупната ни вѫтрѣшна природа диктува, а дѣйствията ставатъ като по инерция, машинално, по необходимость. Тамъ воля нѣма, съзнанието почти отсѫтствува, чувството за удобство и покой прѣобладава. Това всички знаемъ.

Вториятъ видъ дѣйность е свързана съ прѣодоляване всѣки послѣдователенъ мигъ по една микроскопическа прѣчка. Това е дѣйность на непрѣривно минимално напрѣжение. При него диктува съзнанието, което е антипода на инертностьта. Това се изисква отъ насъ. Великитѣ идеали сѫ абсолютно необходими, тѣ се постигатъ въ вѣковетѣ. Всѣки великъ идеалъ е сборъ отъ малки идеали, както всѣка стѫлба отъ стѫпала. Да не пропускаме малкото, помрачени отъ копнежъ по великото, защото въ природата скокове се не правятъ.

Ние не можемъ избегна жалонитѣ, съ които творческата природа ни води. Тѣ сѫ втъкани въ насъ, ние сме вковани въ тѣхъ. Другъ пѫть освѣнъ тѣхъ нѣма; отдѣлянето отъ тѣхъ се нарича гибель, а даже и постигналия гибельта, пакъ по моста отъ тия закони ще постигне по необходимость идеала на творческата природа. Тѣзи закони сѫ Учението. Тѣ сѫ онова Учение, което е едно: въплощавайки се въ много форми, влива се въ всѣко сѫщество; оцвѣтявайки се въ разни цвѣтове, озарява всѣко съзнание.

Нѣма ново учение, нѣма старо учение. Учението, което ние признаваме, което е истинско, е едно; него всѣки, въпрѣки желанието си, познава и често, въпрѣки волята си, слѣдва. Великитѣ идеи иматъ единъ центъръ и за да озарятъ ума на всѣки човѣкъ, тѣ не се нуждаятъ отъ посрѣдникъ. Рѫководи се дѣйностьта на човѣка, но не и потока отъ идеи. Има два вида отношение къмъ Учението, а именно: съзнателно и несъзнателно. Хората не се рѫководятъ отъ еднакво велики принципи въ живота. Рѫководнитѣ принципи, относително зависятъ отъ съзнанието на индивидитѣ. Когато пѫтя се налага, самъ регулира движението на съзнанието, като всѣки мигъ създава сътресения въ него, поради промѣната на посокитѣ. Учението се налага по необходимость, то е нѣщо външно, което се стреми да извика къмъ дѣйность вѫтрѣшния животъ. Това ние виждаме на всѣка стѫпка около насъ, а можемъ, ако пожелаемъ, да го прослѣдимъ и въ самитѣ насъ. Това не може да бѫде за насъ идеалъ. Ние трѣбва да можемъ да гледаме и да виждаме. Трѣбва да виждаме поне слѣдващата си стѫпка и тя напълно да зависи отъ нашата воля и разумъ. Ние трѣбва да живѣемъ въ сравнително по-голѣма свѣтлина, като ни кога не губимъ желанието да корегираме свѣтлината на нашия свѣтилникъ съ оная свѣтлина, която всички можемъ да доловимъ дълбоко въ себе си, за която имаме безпогрѣшно понятие, и която тъй-често и тъй живо се изнася прѣдъ очитѣ ни отъ нашия Учитель.

 Малко повече воля, малко повече активность!

 Казватъ, че животътъ е едната половина на онова, което е, безъ обаче останалото да е неговъ антиподъ и да го отрича. Цѣль ли е животьтъ или срѣдство? Това може да бѫде съвсѣмъ очевидно. Нищо отъ онова, което е не може да бѫде извънъ живота. Животътъ е най-изобилното, всепроникващето благо. Той не е отреченъ никому никога. Той се проявява въ много форми. Заражда, възраства, разрушава форми въ всички свѣтове, въ които тѣ сѫществуватъ. Отъ това е ясно, че той не може да бѫде цѣль, а е благо, което най-внимателно трѣбва да се пази и най-рационално да се използува.

Имайки Учението за пѫть, чрѣзъ основната срѣда на битието-живота „ние“ непрѣстанно, по силата на неизмѣнни закони се стремимъ къмъ далеченъ идеалъ. Този идеалъ е подобенъ на хоризонта: винаги е близко, но никой не е миналъ подъ него, защото постоянно се отпечаата. Въ този свѣтъ всичко се мѣни, защото трѣбва да се мѣни, за да може постоянно въ новъ видъ да се изявява онова, къмъ което ние се стремимъ. Това сѫ, може би, много общи фрази. Но кое може да бѫде важно за насъ? Това е фактътъ, че ние, Учението и животътъ сме, сѫществуваме, обвързани сме здраво и по силата на непрѣклонна воля слѣдваме опрѣдѣлѣна не отъ насъ цѣль. Изборъ не можемъ да правимъ. Да се отклоняваме можемъ, за наша смѣтка. Младежи винаги сѫществуватъ. Младостьта е порта, прѣзъ която всичко изгрѣва, обсипано съ импулси за животъ и творчество. Прѣзъ тази врата минава всичко, достига зенита на своя небосводъ и залѣзва, за да изгрѣе наново нѣкога. Само младостьта не остарѣва, тя е постояненъ изгрѣвъ. И ние минахме прѣзъ тази порта, обсипани съ им­пулси за животъ, пламтещи отъ желание за творчество. Ще минемъ ли и ние по стария пѫть, за да достигнемъ точката, въ която всичко залѣзва и то безъ да реализираме нѣщо отъ онова, по което сме тъй-силно копнѣли?

Млади братя по импулсъ, идеи и творчески пламъкъ, да създадемъ условия и да откриемъ сами пѫтищата за реализиране на свѣтлитѣ ни идеали, посочени отъ Учителя

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани changed the title to 1927_08_14 Ние, Учението и животът, Кр. Тулешков

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...