1927_08_14 Доклади на участниците в 5-я младежки събор (14-15 юли 1927 г.)

[Ани]

Пети младежки съборъ „Мислещиятъ човѣкъ“, на учениците от Бялото Братство, 14-15.08.1927 г., София, Беседи от Учителя П.Дънов и ученици, държани през лятото на 1927 г. Първо издание: София, 1927 г. Стар правопис. (по стенографски записки)

Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Кр. Тулешковь.

Ние, Учението и животътъ.

Когато Богъ говори, Неговия гласъ всѣки познава.

Учительтъ.

Човѣкъ е вѫже, вързано между животното и свърхчовѣка; онова, що е велико у човѣка, то е, че той е мостъ, а не цѣль. Това, което е за обичане у човѣка, то е, че той е прѣходъ.

Азъ обичамъ ония, които не дирятъ чакъ отвѫдъ звѣздитѣ причини да загинатъ и да станатъ жертва, но ония, които се жертвуватъ за земята, за да стане донѣкога земята за свърхчовѣка.

Ницше.

Основанията на всичко въ свѣта лежатъ върху „Тайното Учение“; докато избранитѣ се посвѣщаватъ на изучаване „Учението“, свѣтътъ е въ равновѣсие и неговитѣ стълбове оставатъ непоклатими. 

„Z“.

Животътъ е процесъ на прѣвръ- щане сѣмето въ плодъ.

„Ние, Учението и животътъ“ — това сѫ тритѣ главни стълба, върху които се гради битието, като започнемъ отъ подминералнигѣ сфери и достигнемъ до сферитѣ, които се гу бятъ въ ослѣпителното сияние на Божественостьта. Това сѫ три абсолютно необходими елемента за проявяването на каквото и да било, дори и най-малкото движение. Тѣ сѫ въ абсолютно тѣсна връзка помежду си, прѣливатъ се тъй, прѣплитатъ се тъй, че наистина не могатъ да се раздѣлятъ едно отъ друго, нито пъкъ да се проявятъ едно безъ друго, а то е, защото и тритѣ иматъ едно общо велико начало.

Тѣ сѫ три всепроникващи елемента, бездънни, прѣобширни, но въпрѣки това, а може би, и именно затова, тѣ ни сѫ най-малко познати. За тѣхъ сѫ мислили, за тѣхъ сѫ говорили отъ дълбока древность и до днесъ, но тѣхната сѫщина, заседнала въ самата мисъль на търсещитѣ я, остава винаги незасегната. Погледътъ по нея, мисъльта и волята се плъзгатъ като по гладка стоманена повърхность; всѣки истински погледъ, всѣка права мисъль и всѣка воля сѫ по принципъ нейни.

Първиятъ пунктъ, на който можемъ да се спремъ, е онова, което ни е най-близко, което е нашата сѫщина. За него всѣка сѫществуваща единица може да каже „азъ", а всички изобщо взети „ние". Какъ ще погледнемъ на това „ние“? Дали подъ него ще разбираме насъ, събранитѣ тукъ въ името на извѣстнитѣ общи за насъ идеи? Дали подъ „ние“ ще разбираме ония, които сѫ едно съ насъ по идеи, независимо отъ мѣстото, независимо отъ това дори, дали се познаваме. Дали подъ това ще разбираме човѣка, човѣчеството, или ще разбираме онова, което макаръ и проектирано въ безброй посоки, въплотено въ безброй форми, остава по сѫщина едно — съзнанието, единично съ Божеството? Въ зависимость отъ това и тоя въпросъ може да се разгледа отъ много страни и въ много форми, като се взиматъ прѣдъ видъ и взаимоотношенията между единицитѣ въ това „ние“. Мисля, че всѣка граница, която би се поставила между двама души, взимайки се въ съображение тѣхнитѣ насоки въ живота, или тѣхното вѫтрѣшно или външно състояние, е относително естествена и може да се прѣвъзмогне отъ едно по-будно съзнание. Подъ „ние“ азъ разбирамъ всички ония живи единици, които промѣнятъ мѣстото си въ, тъй да се изразя, „духовното пространство“, които, оставайки по сѫщина неизмѣнни, реализиратъ пѫтя въ себе си, като постоянно прѣвъзмогватъ днешното и постигатъ утрѣшното. Ние сме поставени въ най-различни условия, както вѫтрѣшни, тъй и външни, затова и начинитѣ на дѣйность сѫ при всѣки едного различни, а отъ това зависи и отношението помежду ни. Едно се иска отъ насъ, и ние го даваме, често въпрѣки волята си, това е дѣй ностьта. Има два вида дѣйность: една, при която цѣлокупната ни вѫтрѣшна природа диктува, а дѣйствията ставатъ като по инерция, машинално, по необходимость. Тамъ воля нѣма, съзнанието почти отсѫтствува, чувството за удобство и покой прѣобладава. Това всички знаемъ.

Вториятъ видъ дѣйность е свързана съ прѣодоляване всѣки послѣдователенъ мигъ по една микроскопическа прѣчка. Това е дѣйность на непрѣривно минимално напрѣжение. При него диктува съзнанието, което е антипода на инертностьта. Това се изисква отъ насъ. Великитѣ идеали сѫ абсолютно необходими, тѣ се постигатъ въ вѣковетѣ. Всѣки великъ идеалъ е сборъ отъ малки идеали, както всѣка стѫлба отъ стѫпала. Да не пропускаме малкото, помрачени отъ копнежъ по великото, защото въ природата скокове се не правятъ.

Ние не можемъ избегна жалонитѣ, съ които творческата природа ни води. Тѣ сѫ втъкани въ насъ, ние сме вковани въ тѣхъ. Другъ пѫть освѣнъ тѣхъ нѣма; отдѣлянето отъ тѣхъ се нарича гибель, а даже и постигналия гибельта, пакъ по моста отъ тия закони ще постигне по необходимость идеала на творческата природа. Тѣзи закони сѫ Учението. Тѣ сѫ онова Учение, което е едно: въплощавайки се въ много форми, влива се въ всѣко сѫщество; оцвѣтявайки се въ разни цвѣтове, озарява всѣко съзнание.

Нѣма ново учение, нѣма старо учение. Учението, което ние признаваме, което е истинско, е едно; него всѣки, въпрѣки желанието си, познава и често, въпрѣки волята си, слѣдва. Великитѣ идеи иматъ единъ центъръ и за да озарятъ ума на всѣки човѣкъ, тѣ не се нуждаятъ отъ посрѣдникъ. Рѫководи се дѣйностьта на човѣка, но не и потока отъ идеи. Има два вида отношение къмъ Учението, а именно: съзнателно и несъзнателно. Хората не се рѫководятъ отъ еднакво велики принципи въ живота. Рѫководнитѣ принципи, относително зависятъ отъ съзнанието на индивидитѣ. Когато пѫтя се налага, самъ регулира движението на съзнанието, като всѣки мигъ създава сътресения въ него, поради промѣната на посокитѣ. Учението се налага по необходимость, то е нѣщо външно, което се стреми да извика къмъ дѣйность вѫтрѣшния животъ. Това ние виждаме на всѣка стѫпка около насъ, а можемъ, ако пожелаемъ, да го прослѣдимъ и въ самитѣ насъ. Това не може да бѫде за насъ идеалъ. Ние трѣбва да можемъ да гледаме и да виждаме. Трѣбва да виждаме поне слѣдващата си стѫпка и тя напълно да зависи отъ нашата воля и разумъ. Ние трѣбва да живѣемъ въ сравнително по-голѣма свѣтлина, като ни кога не губимъ желанието да корегираме свѣтлината на нашия свѣтилникъ съ оная свѣтлина, която всички можемъ да доловимъ дълбоко въ себе си, за която имаме безпогрѣшно понятие, и която тъй-често и тъй живо се изнася прѣдъ очитѣ ни отъ нашия Учитель.

 Малко повече воля, малко повече активность!

 Казватъ, че животътъ е едната половина на онова, което е, безъ обаче останалото да е неговъ антиподъ и да го отрича. Цѣль ли е животьтъ или срѣдство? Това може да бѫде съвсѣмъ очевидно. Нищо отъ онова, което е не може да бѫде извънъ живота. Животътъ е най-изобилното, всепроникващето благо. Той не е отреченъ никому никога. Той се проявява въ много форми. Заражда, възраства, разрушава форми въ всички свѣтове, въ които тѣ сѫществуватъ. Отъ това е ясно, че той не може да бѫде цѣль, а е благо, което най-внимателно трѣбва да се пази и най-рационално да се използува.

Имайки Учението за пѫть, чрѣзъ основната срѣда на битието-живота „ние“ непрѣстанно, по силата на неизмѣнни закони се стремимъ къмъ далеченъ идеалъ. Този идеалъ е подобенъ на хоризонта: винаги е близко, но никой не е миналъ подъ него, защото постоянно се отпечаата. Въ този свѣтъ всичко се мѣни, защото трѣбва да се мѣни, за да може постоянно въ новъ видъ да се изявява онова, къмъ което ние се стремимъ. Това сѫ, може би, много общи фрази. Но кое може да бѫде важно за насъ? Това е фактътъ, че ние, Учението и животътъ сме, сѫществуваме, обвързани сме здраво и по силата на непрѣклонна воля слѣдваме опрѣдѣлѣна не отъ насъ цѣль. Изборъ не можемъ да правимъ. Да се отклоняваме можемъ, за наша смѣтка. Младежи винаги сѫществуватъ. Младостьта е порта, прѣзъ която всичко изгрѣва, обсипано съ импулси за животъ и творчество. Прѣзъ тази врата минава всичко, достига зенита на своя небосводъ и залѣзва, за да изгрѣе наново нѣкога. Само младостьта не остарѣва, тя е постояненъ изгрѣвъ. И ние минахме прѣзъ тази порта, обсипани съ им­пулси за животъ, пламтещи отъ желание за творчество. Ще минемъ ли и ние по стария пѫть, за да достигнемъ точката, въ която всичко залѣзва и то безъ да реализираме нѣщо отъ онова, по което сме тъй-силно копнѣли?

Млади братя по импулсъ, идеи и творчески пламъкъ, да създадемъ условия и да откриемъ сами пѫтищата за реализиране на свѣтлитѣ ни идеали, посочени отъ Учителя

* * *

=================

М. Тодорова.

Ние, Учението и животътъ.

Както ви е извѣстно, темата, върху която сме се събрали да обмѣнимъ мисли прѣзъ този съборъ е : ,,Ние, Учението и животътъ.“

Прѣди да започнемъ да правимъ каквито и да е разисквания, трѣбва да установимъ, какво се разбира подъ всѣка дума отъ поставеното заглавие.

Учительтъ прѣди малко изказа мисъльта, че този съборъ прѣдставлява с е д м а т а м и н у т а, въ която трѣбва да опрѣдѣлимъ посоката на нашитѣ мисли, т. е., когато мислимъ, да сме въ връзка съ Първата Причина.

     Ако схванемъ темата правилно, разискванията ни ще бѫдатъ смислени и заключенията, до които дойдемъ, ще иматъ резултатъ.

Подъ ,,ние“ не се разбиратъ хората, които сѫ оковани въ веригитѣ на робството, които сѫ играчка на природнитѣ стихии и въ които шумътъ на неразумнитѣ сили е толкова голѣмъ, че не сѫ въ състояние да чуятъ собствения си гласъ.

     Подъ „ние“ се разбиратъ човѣцитѣ на свободата, чието съзнание е пробудено, които винаги и надъ всичко слушатъ само тихия и възвишенъ гласъ на Божественото въ себе си. За Него тѣ сѫ готови всичко да пожертвуватъ: да прѣминатъ прѣзъ дълбоки долини и да изкачатъ високи планински върхове. Тѣзи хора трѣбва да си подадатъ рѫка. За какво ? — За да учатъ, за учението.

Кое учение? — Не учението, което носи свѣтска слава, което създава учени и професори и което подтиква хората къмъ трупане на богатство и всѣкакви земни блага. Не учението, което раздѣля хората на учени и прости, на силни и слаби, на богати и бѣдни. Не учението, което внася критика, раздори, омраза, което натъква хората на противорѣчия, нанася имъ хиляди страдания и ги води къмъ смърть, но учението на свѣтлината, онова учение, което е о б щ о  за всички, което като слънце раздава на всички своитѣ блага, на което еднакво сѫ способни да се учатъ учени и прости, силни и слаби, бѣдни и богати. Онова учение, което примирява всички противорѣчия и подъ свѣтлината на което хората съ радость си подаватъ рѫка и влизатъ въ живота.

Кой животъ? — Не този стария, изпълненъ съ ревность, зависть, съмнѣния и подозрѣния животъ, който хората досега сѫ живѣли. Не този животъ, който е охлузилъ човѣшкитѣ сърца и ги е покрилъ съ рани, но новиятъ животъ на Любовьта и братството, изпълненъ съ вѫтрѣшна свѣтлина, вѫтрѣшна чистота, вѫтрѣшна радость — без користниятъ животъ, който подтиква хората къмъ самопожертвувание, къмъ взаимно уважение, къмъ добра и деликатна обхода. Съ една дума, животъ, който изхожда отъ Бога.

Така като разберемъ тѣзи думи, ще можемъ да разискваме върху тѣхъ, безъ да се натъкнемъ на противорѣчия; ще можемъ да чертаемъ планове, да се въодушевяваме отъ идеи. И нашитѣ начинания, каквито и да сѫ тѣ, малки или голѣми, ще се увѣнчаятъ съ успѣхъ.

Разберемъ ли тѣзи думи по стария начинъ, тъй както досега човѣчеството ги е разбирало, ще пожънемъ неговитѣ печални резултати, на които сме свидѣтели днесъ, и дѣлото, за което Учительть ни е призовалъ да работимъ, ще пропадне.

Обаче, разберемъ ли ги по новия начинъ, както Учительть ни учи, ще успѣемъ въ всичко и ще образуваме единъ силен организъмъ, една колективна единица, тъй жива, тъй хармонична, тъй свѣтла, както сѫ слънчевитѣ системи въ безграничното пространство на небесния миръ.

Д. ГАРВАЛОВЪ — Чете доста обширенъ рефератъ, въ който изтъкна нѣкои лични и общи дефекти, които е необходимо да се корегиратъ, като очерта и реалния идеаленъ образъ на всѣки ученикъ.

Л. ЛУЛЧЕВЪ. За да говоримъ за насъ — трѣбва да знаемъ положително това, което въ дѣйствителность сме. Школата не започва отъ сега. И тя и ние сме сѫществували.

Разнороднитѣ, дори противорѣчиви възгледи въ нашето братство сѫ само едно доказателство за онази здрава духовна връзка, която сѫществува и ни обединява въпрѣки всичко. Растенето и разширението на братството сочи отъ само себе си реалнитѣ съотношения на силитѣ, които сѫ вложени въ него. Дефинирането на капиталнитѣ въпроси за Бога, Кармата и пр. сѫ велики цѣли на човѣшката мисъль. Разнообразието тукъ е онова, което дава красотата, когато въ него може да се съзрѣ вѫтрѣшното единство.

Въздѣйствието на нашето братство върху обществото е много по-голѣмо, отколкото се прѣдполага, само че не върви по обикновенитѣ пѫтища. Ето сега и чешмата е една жива катедра, на която има постоянно проповѣдници.

Механическото влизане и излизане на нѣкой братъ отъ братството не разрѣшава въпроса за неговото собствено дѣйствително положение или за сѫдбата на видимо физическо братство. Христосъ бѣ приживѣ изоставенъ отъ ученицитѣ си, а слѣдъ смъртьта му милиони вървятъ слѣдъ Него. Тъй че въпросъ е, дали само физическата личность на Учителя е която ни свързва и групира сега,

Нѣщата, които сега ставатъ сѫ врѣменни фази и състояния и тѣ си иматъ свое обяснение — но не могатъ да се смѣтатъ като изходенъ пунктъ, който разрѣшава въпроситѣ.

Сестритѣ сѫ правили и правятъ жертви за дѣлото, такива съ каквито ние, братята, едва ли може да се похвалимъ и заради които ние трѣбва да извинимъ нѣкои тѣхни ексцентричности.

Има знание и учение. Окултна наука, окултно знание е само това, което се живѣе. Това, което прилагаме въ даденъ моментъ, то е нашето окултно знание. Ние сме подъ мѫдро рѫководство и всичко си има свой смисълъ, само че не винаги ние го схващаме. Но когато се възлюбимъ единъ другъ, много неразсѫдности ще прѣстанатъ да сѫществуватъ.

* * *

====================

Б.Боевъ.

Новото учение и съврѣмен- нитѣ задачи на живота.

Всѣко движение има значение дотолкозъ, доколкото то отговаря на нуждитѣ на живота и доколкото е въ хармония съ посоката на еволюцията. По това се мѣри и жизнеспособността на едно движение. Докато е въ хармония съ законитѣ на еволюцията, то притежава жизнеспособность, крие въ себе си онази вѫтрѣшна сила, която побѣждава всички прѣпятствия.

Днесъ, слѣдъ материалистичната култура, се събуждатъ по-високитѣ духовни сили въ човѣка. Затуй Метерлинкъ говори за „п р о б у ж д а н е т о   н а   д у ш а т а.“ Това е именно причината за духовната вълна, която забѣлѣзваме днесъ навсѣкѫдѣ. Значи, тя не е случайно явление. Слѣдователно, новата култура, която иде, си има дълбокитѣ причини въ законитѣ, по които се развива човѣчеството.

Поради това, духовното разбиране на живота днесъ е толкозъ нужно, колкото възвухътъ, който дишаме.

Това, което несъзнателно търсятъ, за което несъзнателно копнѣятъ днесъ всички, въ сѫщность то е Н о в о т о   у ч е н и е.

Коя е причината за днешния хаосъ ? Защо днешната култура е пълна съ страдания, катастрофи, разрушения? Защото днесъ владѣе фалшиво разбиране на живота.

Учительть каза въ днешната бесѣда: ,,Всички прѣстѫпления започватъ отъ кривитѣ положения, кривитѣ мисли.“ ,,Ти казвашъ че разбирашъ живота, а при това си нещастенъ. Това не е разбиране на живота. Ако ти разбираше отъ какво страдашъ, щѣше да се излѣкувашъ.“

Само п р а в а т а   м и с ъ л ь,  т. е. мисъль безъ абсолютно никаква погрѣшка, може да ни даде онази мощь да прѣустроимъ разумно живота.

Какъ може едно фалшиво разбиране на живота да донесе нѣщо добро, красиво, хармонично ?

Ето защо, това отъ което днесъ човѣчеството най-много се нуждае, то е п р а в а т а   м и с ь л ь. Правилно разбиране на живота. За да се дойде до нея, природата трѣбва да се изучи по форма, съдържание и смисълъ.

Какво ще каже, напр., изучването на растението по форма, съдържание и смисълъ? Можемъ да изучимъ въ растението това, което е достѫпно за външно наблюдение: коренъ, стъбло, листа, цвѣтове и пр. Това е изучване на формата. Можемъ да изучимъ електричеството, магнетизма и по-висшитѣ енергии на растението. Това е изучване на съдържанието. Можемъ да изучимъ психичното, което лежи задъ формата и работи върху нея. Това е изучване на смисъла.

Какви широки перспективи се отварятъ за медицината, ако се изучатъ проблемитѣ ѝ отъ това тройно гледище! Сѫщо и за астрологията и за всички други науки.

Т р ѣ б в а   д а   с е   и з у ч и   н о в о т о, к о е т о   с е   в н а с я   в ъ   в с ч к и   о б л а с т и н а   н а у к а т а,   ф и л о с о ф и я т а,   и з к у с т в о т о   и   в ъ   в с и ч к и   д р у г и   о б л а с т и   н а   ж и в о т а   ч р ѣ з ъ   н о в о т о   у ч е н и е. Какво обширно поле за работа — теоретическа и практическа! Всички проблеми на естествознанието, астрономията, математиката, езикознанието, психологията, историята, музиката, живописьта, науката за хранене, спане, гимнастиката, духовниятъ растежъ, обществениятъ животъ и пр., трѣбва да се разглеждатъ отъ това тройно гледище.

Чрѣзъ п р а в а т а   м и с ъ л ь   ще стане възможно прѣминаването въ една по-висока култура.

* * *

====================

Д-ръ Ст. Кадиевъ

Ние, учението и животътъ

Понятието ,,ние“ има широкъ и тѣсенъ смисълъ. Въ широкия смисъль на думата, това сѫ ония съзнати души, които сѫ почувствували Божествената искра въ себе си, които сѫ различили възвишената сѫщина, зовеща ги къмъ Доброта, Благородство, къмъ Бога, минавайки прѣзъ трудния пѫть на безвъзвратната жертва на низшето. Това сѫ души, които живѣятъ извънъ врѣмето и пространството, които сѫ били и ще бѫдатъ ,,сольта на земята“, „видѣлината на свѣта“, факленосцитѣ, които безшумно сѫ освѣтлявали пѫтя на човѣчеството.

Понятието „ние“, въ тѣсенъ смисълъ на думата, изразява послѣдователитѣ на г-нъ Дѫновъ, т. е. ученицитѣ на окултното учение въ България прѣзъ нашето врѣме, споредъ методитѣ на сѫщия.

Окултизмътъ е ималъ всѣкога учители, които въ разнитѣ врѣмена, съ огледъ на народитѣ и епохитѣ, сѫ го прѣподавали, като сѫ си служили съ различни методи на работа. На „ние“, въ тѣсния смисълъ на думата, прѣдстои да изиграе велика роля, специално въ славянската раса. И нѣма сила на свѣта, която може да спре неговия пѫть.

Всичкитѣ несъвършенства на сегашното Братство сѫ само обикновенитѣ недѫзи на всѣка идея, която добива форма. Формата нѣма какво да ни смущава. И въ тая насока, въпрѣки всичко, намъ ни трѣбва само оптимизъмъ.

Да не си правимъ илюзия, че ние и учението сме едно и сѫщо нѣщо. То ще прѣмине надъ главитѣ ни, принадлежайки на вѣковетѣ, и за насъ ще остане това малко, което сме могли да използуваме отъ него.

Животътъ около насъ ни чака. На менъ се струва, че нѣма личность и срѣда, която да не се ползува отъ учението. Защото всички човѣци сѫ души, които дирятъ свѣтлина и всѣкога трепватъ, когато се налучка правия пѫть, за да имъ се покаже тя.

* * *

================

Ст. Неновъ

Едно кратко изяснение за понятието „ние“. Отъ безбройнитѣ сѫществуващи „ние“, има едно „ние“, което се е поселило въ нашитѣ души като единъ великъ идеалъ. То изразява: ние, които живѣемъ въ любовьта; ние, които имаме знанието; ние, които знаемъ да мислимъ правилно, които живѣемъ въ вѣченъ день на радость и никога не захождаме въ силата на младостьта си; ние, които носимъ благодатьта на Христа и славимъ името Божие на земята. Христовиятъ ученикъ приема това „ние“ въ душата си, като свой идеалъ, и изоставя всички други ние, които сѫществуватъ. И тъй, това ние застава по отношение на ученика като неговъ идеалъ. Второто отношение на ученика е къмъ науката, т. е. къмъ това, съ което живѣятъ тѣзи „ние“. Ученикътъ трѣбва да приеме, да усвои тази наука. И слѣдъ като влѣзе въ реда на това „ние“ и приеме неговата наука, иде третото положение, или отношението му къмъ живота. Той става единъ работникъ на новия животъ въ по-долнитѣ степени на съзнанието за животъ.

* * *

Съборътъ свърши съ концертъ.