Jump to content

Recommended Posts

Помощь.

 

            — Не, не, Баро, остави ме на мира — качеше се бързо по стълбитѣ Поповъ — кажи имъ че имамъ друга работа.

            — Тѣ сѫ по-важна работа, за житото, г-нъ министре — вървѣше подире му той.

            — За какво ще да сѫ — не мога, разбери!

            — Азъ ще имъ кажа да почакатъ тогава — наведе Барото глава.

            Поповъ влезе бързо въ кабинета си. Той започна да вади нѣкои папки отъ чекмеджетата, бъркаше нервно вѫтре, преглеждаше набързо изваденитѣ книжа, отдѣляше ги на страна внимателно, кѫсаше други. Нѣкои дори накѫсани на малки парчета му се виждаха още опасни. Той ги вадѣше отново и ги кѫсаше на още по дребни. И когато кошътъ бѣ пъленъ, той прати слугинята да ги хвърли въ огъньтъ — и започна отново. Минаваха часове, а той все ровѣше книгитѣ си, късаше писма... И когато и последното чекмедже бѣше прегледано, той въздъхна съ облекчение, протегна уморенитѣ си рѫце и стана. И всичко му се струваше като да бѣше кошмаренъ сънь. Можеше ли единъ день, почнатъ съ такова хубаво слънце да свърши съ буря? Какъ ликуваше въ първитѣ часове, когато избухна кървавиятъ инцидентъ въ Казиното! Тогава той тичаше, разпореждаше се между жертвитѣ на смъртьта, покосени всрѣдъ цвѣтята на едно веселие. Той бѣше хладнокръвенъ тамъ, гдето всички бѣха изгубили главитѣ си, помагаше, когато всички само се суетѣха... И какви глупци! Тѣ сами щѣха да се издадътъ!.. Но не бѣ ли по-добре ако и той самъ би се съгласилъ да го отложи, защото не бѣше дошълъ тоя, за когото бѣ устроено? Но Поповъ каза че трѣбва... да се скриятъ следитѣ... Хубаво се скриха...!.. Гърмътъ и трѣсъкътъ ги направиха видими за всички.

            Спомня си той блѣдитѣ лица на Маня и другитѣ при мисъльта, че само нѣколко минути ако бѣха дошли по-рано, както настояваха всички, всичко би било свършено, тѣ биха лежали на кървавия подъ... После тѣ всички въ кѫщи пиха шампанско за своето избавление, а само той — за своето тържество. Нали само той едничъкъ знаеше страшния смисъль на тоя гръмъ — една отъ думитѣ на неговитѣ желания — негова собственъ гласъ.!

            И сега дори той стиска юмрукъ ядно. Смаяни, оплашени, всички бѣха изгубили умътъ си. На сутриньта София кипѣше. Страшни слухове за тъмни организации, за руски нихилисти, за тайнствени маски, се носѣха една презъ друга. Министритѣ бѣха уплашени, въ двореца смутени, а стохилядната уста на столицата питаше ежеминутно: — „Кой“? — и не получаваше никакъвъ отговоръ. Полицията треперѣше сама, градоначалника билъ изгоненъ, приставитѣ стоящи около казиното арестувани, стражаритѣ на постъ разпитвани по десетина пѫти — но все пакъ станалото си оставаше загадка на нощьта, родено сѣкашъ ненадейно всрѣдъ шума на единъ балъ подъ човѣшката маска... Неговата „Борба“ нададе тревоженъ викъ и всичкитѣ не привителствени вестници го подеха:

            „Убиваха всрѣдъ столицата масово, атентати се приготовляваха всрѣдъ града подъ носа на полицията и никой нищо не знаеше. Въ страната нѣма сигурность, недостойници сѫ които пазятъ реда, както и тия, които сѫ ги назначили и покровителствуватъ“.

            „Или може би атентата е не върху хората, а върху тѣхнитѣ политически стремежи — провокаторска постѫпка за да се упражни влияние тамъ, гдето трѣбва, предлогъ да се суспендиратъ гражданскитѣ свободи, а подъ тревожния викъ на заплашеното Отечество и проектираното военно положение, да се постигнатъ тъмни партизански цели, тикне безвъзвратно Родината ни отново въ кърви! Нека се пазятъ хората, които случайностьта е повикала да държатъ сѫдбинитѣ на Отечеството си! Има още честни хоравъ тая страна!“

            Помни той всѣка дума, защото самъ писа тази статия, за която говорѣха всички на другия день. Президента го повика при него си, говори му за важнитѣ моменти на държавата, помѣна му дори за коалиция... Почвата подъ краката му още треперѣше страшно и той, въ тия първи моменти на смущение, бѣ готовъ на много отстѫпки. Поповъ дори се виждаше министеръ, салонътъ му почна пакъ да се препълва отъ забравени просители и нови приятели, когато всичко тръгна полека, неочаквано, на друга посока. ..

            А отъ нѣкое време като че ли вървѣше вече къмъ сгромолясване. Като камъкъ отъ нѣкой върхъ, който започваше своето падане съ едва видимо помръдване — и който свършваше съ бързината на свѣткавицата! А тъй страшни бѣха миналитѣ дни за правителството и такова тържество за него. И когато всички бѣха изгубили надежда, предлагащи напусто хиляди левове томува, който открие нѣщо по атентата, необмисленитѣ думи на единъ бѣха послужили за началото, за нишката, която разплете цѣлия чорапъ! И тръгна...

            Разпититѣ вървѣха бързо. Ареститѣ следваваха единъ следъ другъ. Отново той усети безпокойството да надниква надъ рамото му, а по после да му стане нераздѣленъ другаръ...

            Отначало той бѣше спокоенъ. Атентаторитѣ се държаха добре. Следствието мина, а заедно съ него и напрежението на обществото. Напраздно „Борба“ се мѫчеше да подържа тревога и да държи непримиримъ езикъ. Нервитѣ на обществото, като че ли бѣха преуморени отъ тая дълга тайнственость и искаха почивка, нѣкакво разрешение — и всички го виждаха въ бързия сѫдъ. Той започна при грамадно стичане на тълпата.

            Кога и какъ изпъкна неговото име всредъ показанията? Кой го промълви най напредъ?

            Той се надсмиваше, когато му говорѣха това, но въ душата му тревогата свиваше вече своето гнѣздо. После дойдоха показанията на Ирена, която неочаквано се нахвърли съ хиляди сами по себе си нищо незначущи подробности, но които мѣтайки сѣнка върху него, добавяха думи за хилядоустата мълва, която и безъ туй се свързваше вече съ името му. Припомниха се случки отъ миналиятъ му животъ. Името на Елени се поменуваше заобиколено съ нови подробности: шепнѣха се невъзможности и имъ се вѣрваше, защото атмосферата ги правѣше вѣроятни, а репутацията на Поповъ —възможни. А и политическитѣ му противници не спѣха. Замаени отъ неочаквания ударъ, тѣ мълчеха доста. Но когато съзрѣха и най-малката възможность да хвърлятъ отговорностьта другиму, тѣ стовариха всичката тяжесть върху му. И ако не викаха гласно изъ колонитѣ на вестницитѣ, гдето държаха загадъченъ езикъ за неоткрити още престѫпни фактори, то по кафенетата шушнѣха своитѣ ужъ тайни, известни само тѣмъ и подклаждаха голѣмиятъ шумъ около името на Поповъ И всичко промѣни отношенията си. Просителитѣ, които бѣха за него тъй вѣренъ барометъръ на всичко, оредѣха. Поздравитѣ станаха по-малко внимателни, рѫкостисканията — по-малко сърдечни. Започнаха да му се. подмѣтатъ закачки, а нѣкой отъ партизанитѣ настояваха да реагира открито на тая подземна борба. И той обещаваше, но все отлагаше, поне до тогава, до когато устата, които можеха да го изобличатъ млъкнатъ за всѣкога...

            И когато Комитата и Асенъ увиснаха на вѫжето, той въздъхна съ облекчение — и напразно. Изпъкна опасностьта отъ тамъ, отъ гдето я чакаше още по-малко: — ненадейно изгуби политическата подръжка на групировката на сили, която следваше до сега. Интригитѣ на другитѣ политически мѫже, навѣрно бѣха проникнали до самитѣ дворци на дипломатическитѣ министри и той трѣбваше да почувствува много скоро това! Този ударъ бѣ толкова страшенъ, колкото неочакванъ. Но той не дойде самъ. Когато подъ натиска на тия неприятности, той въ сѫщия тоя още разкъртенъ салонъ на Казиното държа голѣмо политическо събрание, цѣлящъ да отхвърли тъмнитѣ интриги, които се трупаха отвсѣкѫде върху му, той получи бламъ. Когато увлѣчени всички въ красивиятъ потокъ отъ думи, съ които той ги обайваше, слушаха най-внимателно, той бѣ прекъснатъ. Спомня си още онзи бледенъ младежъ, който стана неочаквано за всички, всредъ настѫпилата тишина — и думитѣ му звучътъ още тъй силно въ ушитѣ:

            — „Каине, ти още питашъ, кой може открито да те обвини, да те нарече убиецъ? Не чувашъ ли гласътъ на кръвьта, която вика отъ пода на тоя салонъ? Ако не стига тоя гласъ на невиннитѣ, то нека тогава присъединя и моятъ. Азъ ви казвамъ предъ всичкитѣ: — „Вий сте убийца, макаръ никого да не сте убили“...

            Но Барото си знаеше работата. Той заедно съ още нѣколко други го изхвърлиха вънъ безъ да му дадътъ нито дума да каже повече. Той много лесно отблъсна тия обвинения въ убийство — щомъ самиятъ му обвинитель говорѣше, че никого не е убилъ. Но все пакъ сѣнката около му растѣше, лѣгаше все по-дебела и по-дебела.

            И когато този момъкъ излезе съ подписътъ си тъй несръчно да го обвинява, той се само усмихваше. Неговиятъ отговоръ бѣше странно спокоенъ и силенъ. логически и красивъ. — И все пакъ въ душата на хората не остави никакво впечатление. Напротивъ тия недобре мотивирани обвинения на Стефановъ като че ли говорѣха на всѣкиго по-силно, по-дълбоко на самото сърдце. И всѣки сѣкашъ си казваше както и самиятъ Поповъ: — Незнаелъ какъ да го напише!...

            А думитѣ, силнитѣ думи въ устата на Поповъ, като че ли губѣха всѣкакво значение вече за другитѣ, като че ли бѣха стрели, които падаха вмѣсто въ цельта, предъ самитѣ крака на стрелеца. Всичко вървѣше противъ него, всичко... Той сѣщаше стесняващия се крѫгъ около му. И това раждаше въ него най-противоположни чувства. Понѣкога той треперѣше отъ нетърпение за борба, заканваше се, кроеше хиляди планове за отмѫщение; другъ пѫть навелъ глава, гледаше безмълвно пода съ затѫпѣло съзнание и тиха болка въ душата си.

            И Маня е тъй странна! Нейниятъ погледъ избѣгва неговия или пъкъ го следи въпросително. И той чувствува, че се бои отъ нея. Тя вече не му дава тия силни потици, както нѣкога... Всичко, всичко около му е друго...

            А неговитѣ противници не спѣха нито минута. Тѣ бѣха проникнали, сѣкашъ въ плановетѣ му. Вмѣсто вреда, атентата имъ помогна. Съ твърда рѫка тѣ дадоха на атентаторитѣ дължимото, успокоиха обществото и, въвели военно положение, като необходимо за да предупредътъ подобни екцесии въ неуравновесени типове, още повече че момента на остритѣ политически борби бѣ дошълъ, тѣ вече се готвѣха да турятъ рѫка и на събраното жито! Нѣколкото опита да имъ се противодействува излѣзоха неуспѣшни. Дьо Фори ходѣше като лудъ, увещаваше го на день по десетина пѫти по телефона, но не даваше вече никакви пари. Той смѣташе и тия изгубени. Напраздно Поповъ му обясняваше, че нѣколко стотина хиляди лева, хвърлени добре, биха могли да спасятъ милионитѣ. Той само клатѣше недовѣрчиво глава и продължаваше да се окайва. При това не избираше думитѣ си, а и Поповъ не скѫпѣше отговоритѣ. И тѣ винаги завършваха съ силна и при това съвсемъ безполезна караница. Всѣки день Поповъ се чувствуваше по самотенъ, по изоставенъ. Като че ли нѣкой зълъ духъ, невидимо за него самиятъ, отстраняваше хората, приятелитѣ, познатитѣ. Тѣ ставаха по сдържани, избѣгваха дори да го виждатъ, а противницитѣ — смѣли. Днесъ даже следователя го вика по поводъ писаното отъ Стефановъ. Той бѣше прѣкомѣрно любезенъ, извиняваше се много. Но кой ще му гарантира, че тѣ нѣма да се осмѣлятъ нѣкой день да нахълтатъ и тукъ въ самиятъ му кабинетъ, разровятъ книгитѣ му, а може би и него самиятъ...

            Че защо? — става той сърдито отъ стола — Защо? Тѣ нѣма нищо да намѣрятъ. Тѣхнитѣ прокурори ще хлопатъ по затворени врата — усмихва се той, гледащъ купа книги въ кошътъ. Никога нищо! Дори ако тѣ подигнатъ въпроса за събираното жито, както вече нѣкои го предупредиха — толкова по добре.

            Толкова по добре — крачи той изъ кабинета. Ще станатъ смѣшни.

            — Повече буря, повече огънь! Азъ нѣма отъ що да се боя. Дори ако се съборя най после — нѣка дори трѣсъкътъ на моето падане бѫде тъй страшенъ, че тѣ да нѣматъ възможность и смѣлость да ликуватъ! Тѣзи рѫце сѫ още здрави — протегна ги той — нека дойдатъ! Колко и да сѫ силни — нѣма да ме превиятъ!

            И той крачи изъ стаята, гледащъ отъ време на време часовника си. Мѫчнитѣ времена ще си идатъ — както всичко си отива. Тѣ ще иматъ своя върхъ — и следъ това вече ще се усмихне щастието... Колкото по лошо, толкова по добре! — Най после, когато дойде най лошото...

            — Влѣзъ! — каза той високо.

            Павловъ му подава рѫка.

            — Твоята бележка получихъ малко кѫсно — отъ тамъ и неточностьта ми — погледна си той часовника.

            — Ний тукъ не работимъ съ такава точность съ каквато ти си свикналъ — усмихна се Поповъ.

            Запушиха мълчаливо. Поповъ се разхождаше. Павловъ го наблюдаваше крадешкомъ.

            — Моето положение не е никакъ блестяще — каза Поповъ неочаквано. Предговоритѣ му се струваха съвсемъ излишни. Тия вдълбочени остри очи, като че ли прочитваха всичко направо въ самата му мисъль.

            — Знамъ! — кимна му кѫсо Павловъ.

            — И то може да стане по лошо.

            — Твърде вѣроятно е.

            Тѣ млъкнаха пакъ. Поповъ се разхождаше и пушѣше силно. Противоположни чувства се борѣха въ душата му и той сѣкашъ търсѣше подходящи изрази. Острия следящъ го погледъ го смущаваше. Струваше му се че той чете мислитѣ му, още преди да сѫ добре формирани въ главата му, голи, открити, каквито човѣкъ ги само мисли, но никога или поне изцѣло не казва.

            — Моето положение е такова, че азъ мога да бѫда извиканъ всѣки день за министръ... или за затворникъ.

            — Струва ми се то е твърде отдавна такова.

            — Ти си ми другаръ отъ детинство и не виждамъ защо да скривамъ това.

            — Ти повтаряшъ само това, което всички наоколо ти говорятъ.

            — Нима?

            Павловъ му само климна съ глава. Поповъ се усмихна горчиво.

            — Азъ забравямъ колко зложелатели имамъ и съ какво злорадство тѣ всички чакатъ.

            И той започна да се разхожда отново.

            — Тъкмо сега азъ имамъ нужда отъ моитѣ искренни приятели, колкото и малко да сѫ тѣ — каза Поповъ съсредоточено. Тъкмо въ най-мѫчнитѣ времена отъ живота ми тѣ сѫ най-нужднитѣ, най-малко и най-близки!

            — Въ живота приятели нѣма — каза студено Павловъ. Има хора, които сѫ вълци единъ за другъ.

            — И това го казвашъ ти! — очуди се Поповъ неприятно изненаданъ — когото съмъ смѣталъ за за най-близъкъ приятель?

            — Но това е истината. И защо ти би ме смѣталъ за такъвъ? Само защото преди двадесеть години сме дѣлили юношескитѣ лудории ли? Защото случайно сме се родили въ единъ и сѫщи градъ и улица? Та какво общо имаме ние помежду си?

            Поповъ отстѫпи крачка назадъ.

            — И това ти ми говоришъ?

            Павловъ го гледаше право въ очитѣ.

            — Нима то те чуди? Азъ мислѣхъ всѣкога, че ти гледашъ по-реално на хората... Я помисли съ сѫщата охота ли би ме нарекълъ ти твой приятель, ако азъ окѫсанъ, бледъ, немощенъ бѣхъ ти протегналъ рѫка за милость предъ твоята врата?

            — Защо ми говоришъ това сега? Или защото предугади, че азъ тъкмо съмъ, който бихъ протегналъ рѫка къмъ тебе? Че последнитѣ ми надежди градѣхъ върху ти?... Наистина като че ли ми е винаги сѫдено напоследъкъ да преживѣвамъ само разочарования — и той се тръшна тежко на стола.

            Настана мълчание.

            — Толкова ли е безнадеждно положението ти както казвашъ? Азъ мислѣхъ, че ти още имашъ ресурси — каза внимателно гледащия го Павловъ.

            Поповъ заклати само глава.

            — Ти бѣше едничката надежда, вече всичко бѣхъ изпиталъ... Никому повече не се надявамъ...

            — Добре — стана Павловъ отъ мѣстото си. Азъ ще ти дамъ, но и ще искамъ.

            — Сериозно? — стана и Поповъ — ще ми помогнешъ ли? Въ тоя труденъ часъ нѣколко хиляди стотици лева биха спасили всичко — милионитѣ и хората около менъ... менъ самия. Азъ вѣрвахъ, че ти ще ми помогнешъ... Ти си екцентриченъ човѣкъ — тъй много и неочаквано ме отчая!

            — Ще дамъ стотици хиляди... милионъ, ако трѣбва.

            — Милионъ!

            — Да, милионъ... но азъ ще поискамъ страшна цена.

            — Каква?, дръпна се назадъ Поповъ.

            — Когато дойде времето, азъ ще ти я кажа.

            — Разбирамъ — ти ще чакашъ да стана министъръ! Добре, добре... Азъ нѣма никога да забравя въ какво мѫчно за менъ време ми помагашъ. Колкото и скѫпа да е цената на твоята помощь, все ще е малко!

            — Това ще видимъ, каза му важно Павловъ.

            Поповъ сѣти страшна студенина въ погледа му.

И дори когато Павловъ бѣше отдавна излѣзълъ, Поповъ спираше понѣкога своитѣ радостни мисли при възпоменанието на този погледъ. Какво ли ще иска той? Може би нѣкоя концесия предприятие въ което ще пласира своитѣ богатства? Милионъ даже! Той разчиташе само на стотица хиляди, а му откриха неочаквано кредитъ отъ милионъ! Колко много може да се направи сега въ насъ съ този милионъ! Сега тѣ ще чуятъ гласътъ му. Той е още силенъ, нека се пазятъ. И той крачеше бързо, бързо изъ кабинета. Ще млъкнатъ много гласове, ще затвори много уста тоя милионъ! И когато седне на министерското кресло...

            — Влѣзъ! — Какво? Хм...

            Високъ бѣлокосъ старецъ пристѫпя важно и се изправи до самата маса. Поповъ направи крачка назадъ. Рунтавитѣ побѣлѣли вежди криеха крѫгли голѣми очи, които гледаха съсредоточено. По дългата открита шия личеха мускули подобни на вѫжета. Лицето му бѣ покрито съ много тънки бръчки. Дълбоката рѣзка между веждитѣ му даваше строгъ видъ, а късо остриганата гъста бѣла коса окрѫжаваше високо прерѣзаното съ бръчки чело.

 Защо дойде? — попита го Поповъ троснато. Трѣбва ли ти нѣщо? Азъ съмъ казалъ всичко да ти даватъ...

            — Трѣбва ми, — каза стареца тежко и гласътъ му бѣ строгъ, както и цѣлото му лице. — Трѣбвашъ ми ти! Понеже зная, че не ще дойдешъ при менъ, дойдохъ азъ.

            Поповъ го измѣри съ погледъ.

            — Струва ми се, че вече турихме отдавна край на всичко.

            — Не още. Азъ ида да изпълня последнята си бащинска длъжность:— да те попитамъ кѫде отивашъ?

            — Пакъ ли ще почваме старитѣ истории? Нали веднажъ за винаги турихме точка?

            — Да, така е. Но когато идатъ такива страшни дни за България...

            — Какво започна пакъ да бълнувашъ? Какви страшни дни?..!

            — Ще ти кажа, небързай. Не забравяй, че за тая земя твоя дѣдо сложи коститѣ си, — а азъ най-хубавитѣ си години въ Анадолскитѣ затвори.

            — Това е стара пѣсень...

            — И все пакъ ти никога нe я помнишъ.

            — Какво собствено искашъ ти? Защо си дошълъ пакъ да ме безпокоишъ?

            — По длъжность, Станиславе, — дългътъ на баща ме зове и азъ пакъ ти повтарямъ: — Кѫде отивашъ?

            — Глупости, — дигна рамѣне Поповъ. — Старческо безумие бихъ рекълъ! Защо се бъркашъ въ моитѣ работи?

            — Казахъ ти вече два пѫти. Защото ти си тръгналъ по единъ страшенъ пѫть.

            — То е моя работа!

            — Не е само твоя. Ако бѣше така, азъ не бихъ пошавналъ пръста си, защото отъ този моментъ, когато ти ми показа вратата...

            — Ти самъ си го направи, забраваше, че азъ бѣхъ не дете, а министъръ на България.

            — И все пакъ ти бѣше мое дете... Петѣхъ минали години не показаха ли ти, че всичко, което стана азъ го предвиждахъ много по-рано? Непотвърдиха ли събитията думитѣ ми?

            — Една случайность!

            — Дали? Ти си въ състояние и слънцето да не виждашъ, когато не искашъ. Познавамъ те добре. Но ти си длъженъ да ме изслушашъ. Ти не си самъ. Следъ тебъ върви една партия, върви частъ отъ Българския народъ, отъ хора нищо не виновни, вѣрващи въ твоята сѫдба. Кѫде ги водишъ ти? Кѫде водишъ тая окървавена земя, която не си е отдъхнала отъ токущо миналата война?

            — Не говори глупости, азъ ли я водя? Нима азъ съмъ нѣкакъвъ въ тая държава? Водятъ я другитѣ, а азъ само гледамъ... и съжелявамъ, че не мога да я водя. Това е.

            — Тѣ я водятъ къмъ войната, а ти я тикашъ къмъ безредието!. Азъ незная кое бихъ нарекалъ по страшно...

            — Какво искашъ да кажешъ съ това?

            — Станиславе, за тая земя, за тая свобода, която имаме ние сега, сѫ се пролѣли въ миналото много сълзи и кърви... Знаешъ ли колко много? И все пакъ недостатъчно... Но ний я получихме даръ — и затова тъй малко я ценимъ! Другитѣ народи сѫ я извоювали стѫпка по стѫпка — намъ харизаха свободата... Неподговени още достатъчно, недорасли да я извоюваме — ний всички се втурнахме да използваме нейнитѣ блага... Ний зарѣзахме всичко — семейство и частния животъ, ако щешъ, и посветихме скромнитѣ си сили на политическия животъ. Всрѣдъ борби ний не можахме да ви възпитаме. Ний ви оставихме умразата, безъ да ви дадемъ нужднитѣ характери... Старото поколение враждуваше и се борѣше съ ярость, новото — съ всички средства. А това значи край на нашето Отечество, Станиславе, край на самостоятелния животъ!

            — Новото време иска нови хора, съ нови похвати. И напраздно ти мислишъ, че вий сте имали повече въ себе си, отъ колкото имаме сега ний. Политическата борба се налага и не виждамъ въ какво искашъ да ме упрекнешъ.

            — Политическата борба, Станиславе, както всѣка борба иска честни хора, па били тѣ ново или старо поколение. А честна борба ли е, ако ти не избирашъ средствата, съ която си служишъ, ако ти приготовлявашъ гладна смърть на Родната си земя, ако ти хвърляшъ въ кръвь самата ѝ столица и причинявашъ смърть на невинни хорица?..

            — И ти вѣрвашъ на всички тѣзи клюки и мълви?

            — Азъ не вѣрвамъ, азъ зная, Станиславе... Азъ те познавамъ много добре за да не се съмнявамъ, нито минута... Ти не се спирашъ предъ нищо... Но мисли, че иде часътъ, въ който за всичко ще жалишъ... Ще проклинашъ и себе си, и менъ, който ти е далъ животъ... Остави всичко и се махни отъ България, догде не е още късно.

            — Нѣма ли да престанешъ? Стига вече! — скочи ядосанъ Поповъ. Почти всѣкога, когато мисля че се открива новъ пѫть въ живота ми, ново стѫпало къмъ успѣхъ, все ти ще дойдешъ, като стара врана да ми кобишъ злото. Махни се отъ пѫтя ми веднажъ за винаги! Разбери, азъ ще вървя, тъй както азъ разбирамъ живота си. Ще мина презъ хиляди трупове, ако трѣбва; ще постеля пѫтя си съ кърви и сълзи, ако стане нужда половината отъ страната ще изпепеля, но останалата половина ще бѫде туй, което искамъ! Кѫдето трѣбва ще купувамъ, кѫдето мога — ще премахвамъ дори съ смърть пречкитѣ. И даже, ако сатаната се съгласи — съ него ще стана ортакъ — и пакъ ще постигна туй, което искамъ! Дръжъ съветитѣ за себе си. Стой си тамъ, кѫдето самъ пожела и не се препречвай на пѫтя ми, защото азъ не ще се спра предъ нищо — разбери това! Всѣки, който застане на пѫтя ми, ще бѫде съборенъ, унищоженъ...

            — Това го казвашъ на менъ, твоя баща?

            — Да, това сѫ последнитѣ ми думи къмъ тебъ! — каза на гледъ вече спокойно Поповъ.

            Стареца вдигна тържествено своитѣ треперещи рѫце къмъ небето, разтърси ги застрашително и викна съ страшенъ тонъ:.

            — Непожали невиннитѣ и не знаешъ предѣлъ на твоята жажда! Дано никога се не наситишъ на нищо! Нека Богъ ме чуе — бѫди тогава проклетъ! Нека кръвьта на твоя дѣдо и моитѣ сълзи те задушатъ и ти ненамѣришъ никога вече покой за душата си!.

            Поповъ се изсмѣ пресилено високо.

            — Изкуфелъ си, старче! Забравяшъ, че менъ недействуватъ такива театралности. Ний сме нови хора и старото е престанало да ни плаши!

            — Нови хора ли? Такива престѫпници сѫ имали всички времена... но ще дойдатъ страшни дни, въ които ти всичко ще си спомнишъ, — каза стареца тежко и като тръсна глава, обърна се бавно и излѣзе.

            — Глупакъ, — викна подире му Поповъ, — развали ми само хубавото настроение.

            Той седна тежко на стола си и се замисли. Думитѣ на баща му още звучеха въ ушитѣ... Черни сѣнки надвиснаха въ мисльта му. Той подпре глава — и се унесе дълбоко.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...