Jump to content

Ноевъ ковчегъ


Recommended Posts

Ноевъ ковчегъ

            При затваряне на вратата Стефановъ се събуди. Асенъ пристѫпяше бавно съ наведена глава, държащъ каскета си въ рѫце. До него рунтавъ момъкъ, съ кѫдрава брада и коса, малко шапче върху темето и полуграждански костюмъ го — подтикваше.

            — Те го, бай Никола, докарахъ го. Джандаринътъ го не пускаше. И той е дошелъ. Не може, кай, тозъ обвиняемъ, казва, да го е мушналъ, а пъкъ господинъ Стефановъ да иска го пуснемъ. Бре, будала, що му отбирашъ ти? — думамъ му, той ме е пратилъ. Лелинъ синъ му е — они се каратъ, очи да си вадятъ — нихна работа е. Тебе що ти е? — Не може, кай. — Не може ли? — А помнишъ ли колко бой си ялъ? — Това време па ще дойде и ще си хортимъ тогисъ. Догде каже, не чуя отъ устата на господинъ Стефановъ... — Бре ти не си ли нашенецъ? отъ хорта не разбирашъ? — Не, може, кай, ще дойда да го видя тамамъ. Да го пусна ли? Той, кай, толкова лѣкарства ми е давалъ безъ пари, най-после и азъ искамъ да му кажа два лафа — ей го до вратата.

            — Ами нека влѣзе де, — каза Стефановъ. — А ти, Асене, мини седни тукъ. Най-напредъ печката вижъ. Вали ли вънъ?

            — Ръми, — отговори Асенъ и се наведе да подкладе печката. Въ стаята влѣзе почти побѣлѣлъ небръснатъ, едроглавъ старши стражаръ, съ провиснали мустаци и кални ботуши. Той се спрѣ до вратата, помѣри да поздрави по военно му, па смъкна шапка и като пристѫпи тежко крачка напредъ, подаде рѫка...

            — Добъръ день, господинъ Стефановъ, нѣщо те е сполѣтѣло чухъ, но снощи не можахъ да те видя... Комитата още тая сутринь у зори ме запилилъ, че си искалъ това момче, — климна съ глава той къмъ Асена. То си признава да те е мушнало, но нѣмаше още пристава...

            — А бе, бай Науме, нали знаешъ тия работи... То ми е.. лелино, — каза Стефановъ и неволно се размърда въ леглото,— помежду роднини ставатъ всѣкакви работи, ама по роднински трѣбва да се забравятъ.

            — То не е тъй, ама пакъ ти знаешъ, г-нъ Стефановъ. Комитата казва, че ти искашъ да го пуснемъ — ще го пусна — хатъръ да ти не счупа, а то инакъ...

            — И добре ще направишъ, бай Науме, па и азъ, ако е рекълъ Богъ, ще ти се отплатя съ нѣщо.

 Ами, ще ми се отплатишъ. Че малко е било до сега? Азъ догде съмъ живъ не мога ти забравя добринитѣ. Що лѣкарства си ми давалъ! Ами то гдето се казва нашата Марийка ти си я крепилъ две години у животъ.

            — Я си гледай, бай Науме, работата...

            — Видѣ ли бе, пце — лъжемъ ли я? — обърна се Комитата — като ти думамъ, че бай Никола си иска роднината. Или бащиното ти съмъ изѣлъ, та не ми вѣрвашъ?

            — Не бре, Ванко, — каза му меко стражара, — азъ ти вѣрвамъ, ама така се надумахъ само да можемъ да го видимъ — и мене нали ми е мило — ами какъ?

            — Море, мило ти е, какъвъ плъхъ си! — ръмжеше Ванко Комитата и го гледаше предизвикателно.

            Бай Наумъ стоеше наведенъ близо до Стефановъ и се чувствуваше доста неловко.

            — Е, боли ли те много? — попита той.

            — Ба, нѣма... слаба работа. Само рѫката тупа нѣщо въ лакета и гори, ама ще мине.

            — Докторъ да бѣше викалъ, или те гледа? — запита той, Азъ мога като си отивамъ да пратя онзи тамъ на кюшето гдето живѣе...

            — Докторъ ли? Никакъвъ докторъ не трѣбва — я сумъ доктора, — каза Комитата обиденъ. — Толкова рани съмъ цѣрилъ, та тая ли не ще мине? Я поглежъ, посочи той завратената си рѫка и лицето — на краставица сѫ ме сѣкли изъ тая пуста Македония, и пакъ нищо. — Ще му мине като на куче! Мехлема на всичко помага, докторитѣ вѣтъръ ги носи.

            Стражара не възрази нищо. Настана мълчание, отъ което той се възползва и си взе сбогомъ.

            — Е нека седи тука момчето, — думаше той на излизане, — ти по-добре знаешъ.

            — Боли доста рѫката, Ванко, каза Стефановъ и лицето му неволно се сви — ей тукъ тупа, тупа, да не би да се подлюти нѣщо отъ тоя мехлемъ.

            — Какво джанамъ, ще се подлюти... Сефте ли рани цѣра съ него. Нека тупа: колкото по гори, толкова по-добре — ще ти мине по-скоро.

            — Да отида за лѣкарь, ако искате, — каза тихо Асенъ.

            — Ти, куче, си седи тамъ на задника, — изръмжа Комитата, — и въ чуждо гърне меродия не ставай.

            — На кого казвашъ куче?, — изпъна се гнѣвно и бързо Асенъ и взе да се пипа подъ дрехитѣ съ треперящи рѫце.

            — На кого ли? — на тебе, пце, гдето изгори добрия човѣкъ. Що ти правѣше та го изеде така? Що си та не си пце? Майчиното ти е пропилъ или бащиното изялъ? Гиди ти! — блѣщеше се Комитата и пускаше между думитѣ си страшни псувни, като да бѣше нѣщо най-обикновено.

            — То не е твоя работа, — крѣсна Асенъ, — разбирашъ ли?.. азъ тебъ — и той пакъ измъкна изъ подъ жилетката своята голѣма кама, която кой знае какъ бѣ успѣлъ да укрие.

            — А така ли? — ревна Комитата и издърпа отъ пояса си голѣмъ револверъ. Стефановъ стана отъ леглото си, протѣгащъ и дветѣ си рѫце.

            — Ванко, махни револвера! Асене, не стига ли ти толкова?

            — Изѣде човѣка, пце проклето! — ръмжеше Ванко и треперѣше цѣлъ — кръвчицата ще ти изпия, ако шавнешъ само...

            — Асене, дай камата! — викна Стефановъ.

            — Азъ не съмъ куче и отъ подобни субекти...

            — Субекти е баба ти, — бързаше да отвърне Комитата, а ти си хлапе — подъ носа ти още не се зачернило, съ кама ще си играе! — Ела де, като си толкова...

            Стефановъ грабна на Ванко револвера, а камата му подаде самъ Асенъ. Той бѣше станалъ, блѣдъ съвсемъ отъ усилието, което трѣбваше да направи, а и върху превръзката на раната му се показа кръвь.

            — Изглежда, че искате да ме довършите, — изстена той, като хвърли орѫжието на кревата и тежко закрачи къмъ него.

            — Бай Никола, не думай така, — каза Комитата съ съвсемъ другъ гласъ и тутакси го подхвана подъ мисци — я си легни — и той го поведе и настани на леглото.

            Стефановъ лежа нѣколко мига мълчеливо съ затворени очи. Ванко стоеше надвесенъ надъ него съ тревоженъ погледъ и провиснали рѫце.

            — Ванко, ти винаги си ме слушалъ...

            — Кажи, бай Никола.

            — Недей се кара вече съ това момче... Обещай ми... най-после за мое спокойствие...

            — Кой, я ли се карамъ? — дигна глава Ванко — той като бѣсна свиня се юрка.

            — Бѣсна свиня си ти, — отвърна му тутакси Асенъ.

            — Асене, ела тукъ,— помоли го Стефановъ.—Дай си рѫката, не бивай такъвъ. Ти виждашъ какви сѫ плодоветѣ на прибързаностьта... Защо се карате съ Банката? И той и ти сте добри хора, трѣбва само да се разберете. Защо това ненавиждане? И двамата ми трѣбвате. Ще ми помогнете съ нѣщо. Имамъ нужда отъ васъ двамата... Какво имате да дѣлите?

            — Той да не ми вика „куче“.

            — Ами не се сърди, езика му си е такъвъ. Отъ шеснадесеть годишно момче той всѣко лѣто е билъ въ Македония. На решето сѫ го обърнали и турски и гръцки и сръбски крушуми.

            — Море, и български — тоя що ми продупчи дѣсната плешка.

            — Е струва ли си да се карате за такива работи? Азъ бихъ искалъ да ви видя и двама ви другари. Я подайте си рѫка. Хайде де. Де, Ванко, ти първи, ти си по-старъ, по-уменъ.

            — Уменъ! — каза предизвикателно Асенъ.

            — Ами ти, ако се чувствувашъ такъвъ, подай рѫката си пръвъ, не чакай, — каза му Стефановъ.

            — Бре момче, страшна драка си ти, —думаше Ванко, като му подаваше рѫка, — що чудо комита ще стане отъ тебе.

            — Така, вий двамата сте добри хора — само че много пеперлии, — позасмѣ се Стефановъ. — А сега Ванко, ти ще сѣднешъ на масата тамъ и ще пишешъ писмо.

            — Кой, язъ! — извика оплашено Комитата — Молимъ, бай Никола, ти знаешъ, това не е за менъ работа,— каза той така искренно, че Асенъ самъ си предложи услугитѣ.

            — Не може, — каза кѫсо Стефановъ, това ще направи Ванко.

            — А бе, бай Никола, ти знаешъ, че не можемъ.

            — Можешъ толкова. Можешъ. Я помисли ти нали имашъ майка?

            — Имамъ джанъмъ — у Дупница е.

            — Е радва ли се тя кога получи отъ тебъ писмо, следъ като е треперела съ месеци дали ще се върнешъ или не отъ Македония?

            — Радва се, ами какъ не.

            — А виждашъ ли това момче, то е избѣгало отъ участъка. Майка му нищо не знае за него вече десетина дена. Ти ще напишешъ, че си го видѣлъ въ единъ градъ, че е живо и здраво, да не мисли нищо за него, скоро ще ѝ се обади и то самото. И да хване полицията твоето писмо, нищо не ще научи отъ него. Ако пише самъ той, тя може да си има неприятности. Азъ мисля тъй.

            — Е бива, бай Никола, само че нали знаешъ я свързано не можемъ много.

            — Какво да е, напиши само. Ей тамъ на прозореца има отворени писма.

            Асенъ искаше нѣщо да каже, но види се си припомни тревогитѣ на майка си, миналитѣ нерадостни картини, очитѣ му се налѣха съ сълзи и, като наведе надолу глава, седна край печката.

            Въ стаята настана тишина. Чуеше се само бубутението на пламъка, пъшкащия на масата разперналъ лакти, Комита, който често, често триеше перото въ главата си и ръмжеше нѣщо подъ носъ — и нѣкакъвъ глухъ гласъ презъ стената, меренъ и монотоненъ, като че ли нѣкой говорѣше проповедь или четеше черковна книга. Въ коридора се чу тропане което се спрѣ предъ вратата на Стефановъ. Скоро силно хлопане накара всички да дигнатъ глава.

            — Стария пърчъ, — изръмжа Ванко, — да го пусна ли?

            — Кой? — попита недочулъ Стефановъ.

            — Хазаина де.

            — Пусни го. „Влѣзте“ — извика самъ той.

            Асенъ стана и отвори вратата. Свитъ почти одве,

влѣзе побѣлѣлъ човѣкъ, съ голѣми черни и съ почти безуменъ погледъ очи. Той погледна насамъ натамъ и имѣсто добъръ день, затупа сърдито по пода съ тояжката си.

            — Я, дъскитѣ само кръвь! Съсипахте ме, изядохте ме, кръвопийци. Кѫщата ми съсипахте.

            — Нищо, бай Григоре, ще се омиятъ дъскитѣ. Я седни до печката да се сгрѣешъ.

            — Ще се измиятъ! — Правилъ ли си ти, господине мой, кѫща, да знаешъ какъ се прави? Събиралъ ли си ти грошъ по грошъ, пара по пара?

            — Е стига де, старо пце, — изръмжа Комитата, — една дума не може да си чуе човѣкъ отъ тебе.

            — Ти, македонска гѫсеница, да мълчишъ! Петь месеца сѣдишъ — петь пари не съмъ видѣлъ отъ тебе.

            — Нѣма и да видишъ, — каза му спокойно Комитата.

            — Кой? азъ ли? Азъ тебе на мезатъ ще ти продамъ всичко.

            — На босия царвулитѣ ще вземешъ!

            — Бай Григоре, — молѣше го Стефановъ, — успокой се! Остави го, Ванко!

            — Съ стражари ще те изгоня, парцалитѣ ти ще изхвърля.

            — На бодлива крава, Богъ рога не дава.

            — Ти мислишъ че не мога ли?... Азъ, — и той стана отъ стола си цѣлъ треперящъ. Свитото му полупарализирано тѣло не му позволяваше да се изправя и напраздно той си вдигаше главата и пулѣше страшнитѣ си очи. Шията му се изпъваше, жилитѣ му изпъкваха все по-ясно, а между тѣхъ нѣщо биеше силно и равномѣрно подигаше значително кожата, набръчкана и свита съ хиляди гънки.

            — Ще те прокълна кучи сине, мѣсто да не найдешъ, кости да ти се разкапятъ.

            — Вижъ това можешъ, — каза му спокойно Комитата, като се обърна и го изгледа, — само гледай на тебъ да се не върнатъ клетвитѣ ти, че и безъ туй не си прокопсалъ...

            Паралитика повлече тежко крака, направи три неувѣрени крачки съ треперящи нозе и като се приближи, стовари тоягата по Ванковия гръбъ.

            — Тъкмо тамъ ме сърбѣше, бай Григоре, да щѣшъ още веднажъ!

            — Червеи да те искатъ тебе, — ядоса се стареца и се върна на мѣстото си бавно.

            — Не се ядосвай, бай Григоре, — увещаваше го Стефановъ, — нали го знаешъ, Комитата си е комита.

            — Да го скомитятъ! Главата му да сплещятъ нѣкѫде.

            — Незнаешъ, не знаешъ да кълнешъ, бай Григоре, незнаешъ. Кажи десеть писма да напише — по тежко отъ това нѣма на свѣта, — обади се Комитата и съ нова сила задраска по книгата предъ него. Старецътъ дишаше тежко.

            — Е, тебъ снощи щѣли да те прибиятъ, — попита той по-меко. — Санкимъ да бѣха те убили — ти заслужавашъ. Който иска да не го убиватъ иде рано и угасва лампата изъ коридора. А вий всички скитате до срѣднощь и ризата ми ще продадете за освѣтление.

            — Холанъ, бай Григоре, знаешъ че нѣма. Защо само говоришъ. Ти имашъ...

            — Имашъ, имашъ... всички това знаете. Кръвьта ми ще изпиете нѣкой день. Живъ ще ме опечете че имамъ, а кой ми ги е броилъ та ги знае? Чели ли сѫ ги, челъ ли си ги? Ами такива сте вий всички и ти, и моя непрокопсаникъ... Гарги мозъка ви да изпиятъ. А ти ранилъ ли си се? Какво ли кайшъ — той бай Григоръ ще чуе, знае че кръвь ми е изтекло, все ще ми помогне съ нѣщо, какъ азъ като го болѣха краката, ми цери ревматизма съ масъ.

            — Ехъ, пъкъ ти, бай Григоре, ще кажа...

            — Ще кажешъ зеръ. И какво ли си викашъ:— вижъ азъ го цѣрихъ че никакъвъ не ми е, а той свинята хичъ и не иска и да ме знае, че сѫ ме мушнали. По дяволитѣ, каралъ ли съмъ ги да те мушкатъ? Главата да ти бѣха отсѣкли — все то — никой нѣма да има файда отъ това.

            — Ехъ, бай Григоре, пъкъ и ти...

            — Азъ зеръ, че утре като умра, още като ритамъ ще ме разграбите, а отъ васъ човѣкъ, нищо не може да вземе. Да речемъ ти баре плащашъ, ама такива, хе като оня и на заемъ взиматъ, поганския синъ..

            Комитата се преструваше, че не чува.

            — Знамъ, знамъ ви всички. Седемдесеть и две години живѣя, научихъ ви и зѫбитѣ въ главата — вълци сте до единъ — отгоре до долу, — нѣкой вълчета, други вълци. Млади, ама все вълци — хе да имъ се паднешъ само на зѫбитѣ! Ужъ тихи: — мънъ, мънъ, мънкатъ, ама само да имъ паднешъ, тъй ще те схрускатъ...

            Настана мълчание. Стефановъ види се, привикналъ на бърборенията му, го гледаше почти весело.

            — Знамъ ви, — поде той наново, — всички сте едно. И ти какво ли си викашъ — довлѣкълъ се е да ми чете, а знае че ми е изтекла сума кръвь — на и дъскитѣ си нацапалъ, сети се пакъ той — а да вземе да ми донесе отъ онуй старото... Магаре си ти, магаре, знамъ те азъ, че отъ друго нѣма и да пиешъ, па и то е балсамъ — на кръвь ще стане. Направо въ жилитѣ ще мине. — И той съ пъшкания извади една бутилка отъ джебътъ си: — 36 годишно е, господине мой, вижъ му тукъ годината.

            — Дай азъ да видя, — грабна го отъ рѫката му моментално станалия Комита, — Вѣрно, толкова е. Да видимъ само дали ще е хубаво като миналото, гдето го пихме.

            — Да се задавишъ дано, на гроба ти да го прелѣятъ, — кълнѣше старецътъ, закашлялъ се. — Хало ненаситна! Миналата недѣля седемь изгълта, пелинъ да бѣше глътналъ.

            — Четири само, бай Григоре, три изпи твоятъ Тодоръ!

            — Да ви върне Богъ, змии да ви изпиятъ очитѣ, та нищо да не видите вече. Седемь бутилки отъ онова, Колчо, знаешъ ли го съ червенитѣ гърлежи отъ руско-турската война.

            — Аха, спомнямъ си зеръ, бай Григоре, то е чудо вино. Такова въ живота си не съмъ пилъ, — каза Стефановъ.

            — И нѣма и да пиешъ, защото нигде го нѣма. Господъ да ви порази, ненаситници сте вий. Ей го, гледай го, свиня не е човѣкъ! Ами че дай и на това момченце да си глътне, посочи той на Асеня.

            Ванко сконфузено поднесе на Стефановъ.

            — Не, не, проклетнико, чукна съ тояжката си бутилката старецътъ за да я отклони — на това момче дай — посочи той Асенъ. — За него азъ имамъ друго — ето, измъкна той съ червенъ гърлежъ и странна форма бутилка.

— Това е за тебъ, по жилитѣ като огънъ ще ти отиде! Ще хвръкнешъ ей сега. На, ламьо, — протегна бутилката Стефанову, като сѫщевременно махаше съ тояжката къмъ Ванко, който се канѣше и нея да грабне. — Лами ненаситни.

            — Той е раненъ, вино да не пие, — каза Ванко бързо.

            — Кукувици очитѣ да ти изпиятъ. Това не е вино, а балсамъ. Пийни си, Колчо!

            — Де де, то не хапе, сръбни си малко, момче, — викаше той и на Асена. — Яжте и пийте, червеи да ви изедатъ. Живъ ме извлѣкохте, коститѣ ви миръ да не знаятъ...

            — За твое здраве, бай Григоре. Да живѣешъ до стотица, добъръ и силенъ като твоето вино, — навири Ванко бутилката.

            — На сто парчета да те посѣкатъ, — изръмжа старецътъ, като се закашля, безъ да престане да го следи съ голѣмитѣ си черни почти безумни очи.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...