Jump to content

1927_10_23 По-доленъ отъ ангелитѣ


Ани

Recommended Posts

От книгата, "Мнозина казваха", Сила и Живот,  

Десета серия, т.1 (1927–1928)
Първо издание 1933 г., София

Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

По-доленъ отъ ангелитѣ

 

Направилъ си го малко

нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“

Послание къмъ Евреемъ 2:7.

 

    Често съвременнитѣ хора говорятъ за Божествения животъ. Който разбира Божествения животъ, той вижда, че между всички явления, които ставатъ въ този животъ, сѫществува вѫтрешна връзка. Обаче, за онзи, който не разбира този животъ, всички факти, всички явления, които ставатъ тамъ, изглеждатъ загадки, които непременно трѣбва да му се тълкуватъ, да се доказватъ. Защо? Защото той разглежда тия явления по начинъ, какъвто познава въ физическия свѣтъ. Запримѣръ, всички явления въ физическия свѣтъ се доказватъ на хората, за да се види тѣхниятъ смисълъ. Това се дължи на обстоятелството, че физическиятъ свѣтъ е проявенъ, вследствие на което, неговитѣ явления могатъ да се подложатъ на опитъ и да се провѣрятъ. Едва сега, съвременната наука започва да съобщава на хората, че въ природата има закони, на които тѣ непременно трѣбва да се подчиняватъ. Тия закони не сѫ само физически, но сѫщевременно, тѣ иматъ и духовенъ смисълъ. Въ миналото, науката е разглеждала тия закони като механически прояви, а днесъ, вече тя вижда, че тѣ сѫ съзнателни, разумни прояви. Така сѫ гледали нѣкога и на душата. Когато слушате материалиста да говори за душата, той отрича нейното сѫществуване. Но има вече просветени хора, които гледатъ на душата като на нѣщо реално, което сѫществува, проявява се тъй, както и физическиятъ човѣкъ. Материалиститѣ казватъ, че когато човѣкъ умре, неговиятъ животъ се разлива въ общия животъ, вследствие на което, съзнанието му престава да сѫществува, а заедно съ него и човѣкъ умира, изчезва. Идеалиститѣ пъкъ подържатъ, че и следъ смъртьта си, човѣкъ продължава да живѣе. Кое живѣе? Душата живѣе.

 

    Казвамъ: смъртьта не е мѣрка, съ която нѣщата, както и явленията въ живота, могатъ да се обясняватъ. Смъртьта е една аномалия въ живота. Въ такъвъ смисълъ, аномалията не може да служи за мѣрка на нѣщата. Че нѣкой умрѣлъ, това още не показва, че той не сѫществува. Преди всичко, смъртьта не е неизбеженъ законъ въ природата. Всичко не подлежи на смърть. Значи, отъ дефектитѣ на човѣшкия животъ, не може да се доказва, какво нѣщо е човѣкътъ. Ако отъ дефектитѣ на известенъ човѣкъ, описвате този човѣкъ, вашето описание не търпи критика. Човѣкъ може да се познае отъ своитѣ положителни качества. Ломброзо изучавалъ човѣка отъ негативната му страна. Когото срещалъ, той го разглеждалъ съ цель да види, какви отрицателни чърти се криятъ въ него. Той се занимавалъ съ престѫпнитѣ типове, но това още не е истинска наука. Престѫпнитѣ типове сѫ болезнени прояви въ съвременното човѣчество. Всѣка наука, която се занимава съ тѣзи прояви, носи нѣщо болезнено въ себе си. Когато Ломброзо срещналъ Толстоя, той не се заинтересувалъ отъ него като великъ мислитель и писатель, но го наблюдавалъ, дали има нѣкаква лоша, отрицателна чърта въ характера си. Тази среща Толстой описалъ въ своя дневникъ. Той пише, че се стѣснявалъ въ присѫтствието на Ломброзо, защото схващалъ, съ каква цель последниятъ го наблюдавалъ. Не само Ломброзо е разглеждалъ живота и хората отъ отрицателната имъ страна. Днесъ, почти всички съвременни християни гледатъ на хората все отъ отрицателната имъ страна. Като се запознаятъ съ единъ човѣкъ, първо виждатъ доброто въ него, ангела, но като го разбератъ по-отблизо, хвърлятъ отъ него маската на ангела и казватъ: Той не билъ ангелъ, както ние мислѣхме, но цѣлъ дяволъ. Сега ще го изучимъ добре, да видимъ неговитѣ отрицателни чърти. И наистина, като проследите съвременната култура, ще видите, че всички хора, всички общества, всички вѣстници, както и науката, всички се занимаватъ само съ отрицателната, а не съ положителната страна на живота.

 

    Когато се говори за наука, въ правия смисълъ на думата, азъ разбирамъ онази, която изучава положителното въ живота и въ природата. Каква наука е тази, която изучава отрицателнитѣ страни на живота? Това е мъртва наука, която нѣма бѫдеще, която не подлежи на развитие. Днесъ, отрицателното сѫществува и заема голѣмъ дѣлъ въ живота, понеже хората сѫ го оживили. Всѣко нѣщо, съ което човѣкъ се занимава, той го подхранва и му дава животъ. И наистина, каквото човѣкъ мисли, това става. Като се роди нѣкое дете, близкитѣ около него казватъ: Невинно е днесъ това детенце, но и то ще направи нѣкои грѣхове. Така мислятъ, и така става. — Днесъ родителитѣ му го гледатъ, грижатъ се за него, но и то единъ день ще се намѣри въ нужда. — И така става. — Възможно е това дете да се провали въ живота. — И така става. — Възможно е да се разболѣе и да умре. — И така става. Каквото хората мислятъ, това става. Това не е никаква философия. Днесъ всички философи спорятъ помежду си, единъ другъ се опровергаватъ. Всѣки счита своята философия мѣродавна, никой не се ползува отъ философията на другитѣ. Ние виждаме въ живота, какъ една философия умира, друга се ражда на нейно мѣсто; после и тя умира и т. н. Питамъ: какво казватъ философитѣ за живота, какъ трѣбва да се живѣе? — Е, трѣбва да се яде, да се подържа живота. — Какво трѣбва да се яде? — Хлѣбъ главно. — Какъвъ хлѣбъ: мухлясълъ, или прѣсенъ хлѣбъ, направенъ отъ ново, тазгодишно жито? Да ядешъ прѣсенъ хлѣбъ, разбирамъ, но да ядешъ мухлясалъ хлѣбъ, който, следъ половинъ часъ, ще повърнешъ назадъ, не разбирамъ. Или, какъвъ смисълъ има да изучавашъ болезненитѣ прояви на живота? Казвате: Човѣкъ трѣбва да мисли! — Какво трѣбва да мисли? Може ли да се нарече мисъль грижата на човѣка, какъ да се прехрани, какъ да се облѣче, какъ да нареди кѫщата си? Това не е мисъль, това е тревога, безпокойствие. Истинската мисъль подразбира великъ, положителенъ идеалъ. Само идеалътъ на човѣка дава мисъль; само той ражда възвишени и благородни чувства и импулсъ за работа.

 

    Съвременнитѣ християни, запримѣръ, сѫ поставили за основа на своя идеалъ благодатьта Божия и очакватъ да дойде спасението чрезъ благодать. Тази благодать е патологическо проявление. Защо? Защото тѣ очакватъ тази благодать следъ като се разболѣятъ, или следъ като сгрѣшатъ. Докато сѫ здрави, докато не сѫ сгрѣшили, тѣ не мислятъ нито за благодатьта, нито за спасението си. Не, такъвъ идеалъ не е траенъ. То е все едно да търсишъ богатия човѣкъ, само защото си въ нужда. Запримѣръ, българитѣ не зачитатъ своитѣ бедни роднини. Ако ги посети нѣкой тѣхенъ беденъ роднина, тѣ казватъ: Отде се намѣри сега този да дойде на гости? Знаемъ защо иде, той сигурно пари ще иска. Обаче, ако този беденъ роднина, по благоприятно стечение на обстоятелствата, се повдигне и стане пръвъ министъръ, цѣлиятъ му родъ започва да се изрежда при него, да му напомнятъ, че тѣ сѫ негови роднини, негови близки. Всѣки иска да изкаже къмъ него своята почить и уважение. Защо правятъ това? За да му напомнятъ, че иматъ синове и дъщери, за които той трѣбва да се погрижи, да ги нареди на работа.

 

    Днесъ всички религиозни хора, всички общества, всички народи търсятъ Бога отъ нужда, да имъ помогне да се назначатъ на служба, да разрешатъ задачитѣ си. Днесъ никой не търси Бога отъ любовь. Това е просия, не е любовь. Нека гладниятъ умре отъ гладъ, но да не проси. За предпочитане е гладенъ да умрешъ, но да не просишъ. Обаче, това да става не отъ гордость, но отъ любовь къмъ Бога. А тъй, да говоришъ за Бога, да проповѣдвашъ за Него и да считашъ, че хората сѫ длъжни да те гледатъ, това не е любовь, това е изнудване. Въ Писанието е позволено на човѣка да проси, но само отъ Бога, отъ никого другиго. Всѣко просене вънъ отъ Бога е унижение за човѣшката душа. Днесъ става точно обратното: отъ всички други просимъ, но не и отъ Бога. Да просимъ отъ Бога, това считаме за унижение; да просимъ отъ хората, това било въ реда на нѣщата. Нѣкой е на смъртно легло, бърза да извика лѣкарь, да му помогне. Моли се на лѣкаря, проси отъ него помощь и не му дохожда на умъ да се обърне къмъ Бога. Питамъ: на колко болни лѣкарьтъ е помогналъ, следъ като тѣ сѫ изпълнили абсолютно тѣхнитѣ предписания? Колко каещи се грѣшници сѫ изправили живота си, следъ като сѫ изпълнили абсолютно съветитѣ на своитѣ пастори? Много болни сѫ се излѣкували по съветитѣ на лѣкаритѣ, но временно само; въ края на краищата, болестьта имъ пакъ се е повтаряла. Сѫщо така и много грѣшници сѫ се изправили по съветитѣ на проповѣдницитѣ, но временно само, а не окончателно. Временната помощь е залъгване само. Въ такъвъ случай, имайте предъ видъ следното положение: хората, били тѣ лѣкари, свещеници, учители, държавници, могатъ да даватъ само временна помощь, или временни упѫтвания, но истинското възраждане на човѣшката душа, може да даде само Богъ. Хората могатъ да внесатъ въ човѣка много идеи и идеали, но онзи вѣченъ идеалъ, който осмисля живота, който дава истинско направление на човѣшкия духъ, това е връзката ни съ Първата Причина, съ Великата Божия Любовь. Това подразбира познаване на Онзи, Който ни е създалъ, Който ни е далъ условия да живѣемъ, да растемъ и да се развиваме.

 

    Сега, азъ държа тази беседа за ученицитѣ, които ме разбиратъ; онѣзи пъкъ, които не ме разбиратъ, нека слушатъ само. И ако намѣрятъ нѣкакви междини, нека прочетатъ нѣкой романъ, да видятъ, че и тамъ се срещатъ междини. Междинитѣ трѣбва да сѫществуватъ, за да се даде възможность на онзи, който слуша или чете, да размишлява, да държи съзнанието си будно. Вземете, запримѣръ, единъ отъ романитѣ на Викторъ Хюго, или на Толстоя, и ще видите, какъ авторътъ още въ първата глава започва да разправя нѣщо за главния герой и току вижъ, изоставя героя и отива къмъ други лица. Вие сте се заинтересували вече, искате да чуете нѣщо за героя и за героинята, но минаватъ две, три, четири глави, свършва се първото действие, и авторътъ все ви държи напрегнати, нищо не пише за героя, не се връща къмъ първата обстановка. Привидно, той като че си играе съ васъ. Не, авторътъ има нѣкаква цель, която вие не разбирате. Следъ това, той пакъ се връща къмъ главнитѣ лица и така продължава нѣколко глави. Вие следите съ интересъ действието, но изведнъжъ нови лица се явяватъ, нова обстановка, и главнитѣ герои пакъ изчезватъ. Така, авторътъ развива своя романъ, и презъ всичкото време държи будно съзнанието ви, подържа вашия интересъ. Питамъ: каква е развръзката най-после на този романъ? Развръзката се свършва съ това, че или героятъ и героинята се оженватъ, или героятъ се оженва за друга нѣкоя, а героинята се самоубива, или най-после и двамата се самоубиватъ. При това голѣмо напрежение, което сте имали въ времето, когато сте чели романа, най-после ви се разкрива една истина. Щомъ тази истина ви ползува въ живота, романътъ е постигналъ своята цель. Казвате: Да, всичко бѣше хубаво, но героятъ не се ожени за героинята. — Какво отъ това? Нима всички герои сѫ се оженили?

 

    Какво нѣщо е женитбата? Женитбата, въ пълния смисълъ на думата, е свещенъ актъ, свещена идея. Въ този смисълъ, хората не знаятъ още, какво нѣщо е женитбата. Тѣ познаватъ жененето, но не и женитбата, която представя свещено сближение между две души, между които има не само една, но безброй допирни точки. Това свещено сближение подразбира преливане на душитѣ една въ друга. Преливането на душитѣ изключва всѣкакво съмнение, всѣкакво недовѣрие, всѣкакво недоразумение. Въ това преливане на душитѣ, се крие идеалътъ на истинския животъ. Всѣко физическо допиране въ живота, произвежда редъ спънки, редъ препятствия. Защо? Такова е свойството на твърдата материя. Щомъ се допрешъ до една стена, ти непременно ще се върнешъ назадъ; щомъ се допрешъ до една затворена врата, или до единъ затворенъ инструментъ, ти непременно ще се върнешъ назадъ; щомъ се допрешъ до цигулка, на която струнитѣ сѫ скѫсани, а лѫкътъ счупенъ, ти непременно ще се върнешъ назадъ. Ако отивашъ при една красива мома, отъ която животътъ е изчезналъ, и я намѣришъ мъртва на леглото ѝ, веднага твоето въодушевение изчезва. Следователно, животътъ на човѣка, както и неговиятъ идеалъ седятъ въ неуловимото, което нито се вижда, нито се ограничава. Ето защо, казвамъ: това, което човѣкъ познава е обикновеното, а което не познава, е необикновеното въ живота. Какво знаете, напримѣръ, за единицата, повдигната въ пета степень, или за двойката — въ десета степень, или за тройката — въ двадесета степень? Казвате, че това сѫ величини, съ които математиката се занимава. Да, това сѫ математически въпроси, но тѣ сѫщевременно представятъ и проблеми на живота. Устройството на нашия организъмъ, както и устройството на цѣлия животъ, се гради върху числа, повдигнати въ разни степени. Това е цѣла наука. Тази наука е построена върху знанието на тия числа. Запримѣръ, ако се интересувате за устройството на вашата рѫка, първо трѣбва да знаете, отъ каква материя е направена тя; после, трѣбва да знаете, отъ какви числа е съставена всѣка клетка и въ каква степень сѫ повдигнати тия числа. Всѣка клетка е живо сѫщество, което гради своя животъ по разуменъ начинъ. Ако изучавате живота на клетката отдѣлно, както и нейната мисъль, ще видите, че тя представя, въ миниатюръ, живота на цѣлия човѣкъ. Ако пъкъ изучавате колективния животъ на тия клетки, както и връзката помежду имъ, ще видите, че тѣ представятъ Божествения животъ въ миниатюръ.

 

    И тъй, вие не сте разбрали още, какво представя истинскиятъ животъ; не сте разбрали още и човѣкътъ. За този човѣкъ, именно, апостолъ Павелъ казва, че Господъ го е направилъ малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ. Такъвъ ще е човѣкътъ въ бѫдещата вселена, но не и въ тази, въ която ние сега живѣемъ. Значи, сегашната вселена ще изчезне и вмѣсто нея, ще се яви нова. Какъ ще стане това? Въ една отъ теориитѣ на учени хора, адепти, се казва, че всички живи сѫщества, както и слънцето, постепенно изгубватъ енергията си, изтощаватъ се. Затова казваме, че силитѣ на човѣка постепенно се губятъ, изразходватъ се, и той остарява. Тази енергия отъ цѣлата вселена отива въ пространството, както малкитѣ ручейчета се разливатъ по стръмнинитѣ, и служи като основа за съграждане на нова вселена. И тогава, всички живи сѫщества отъ старата вселена, ще бѫдатъ премѣстени въ новата, при нови условия за животъ. Ако искате да знаете нѣщо за новата вселена, четете Еклисиастъ, тамъ Соломонъ е писалъ за нея. Той е казалъ: „Сѣйте семето!“ Значи, Богъ е изпратилъ човѣка на земята да сѣе, да се учи, да се готви за бѫдещата вселена. Голѣми приготовления се правятъ за новата вселена! Затова, именно, Богъ е поставилъ човѣка на голѣми страдания и изпитания. Страданията сѫ най-голѣмото благо за човѣка. Самъ апостолъ Павелъ е казалъ: „Сегашнитѣ страдания на човѣка, не могатъ да се сравнятъ съ бѫдещата му слава“. Казвате: Какъ можемъ да провѣримъ това? Който иска да научи истината по този въпросъ, той трѣбва да излѣзе отъ своето физическо тѣло и съ духовното си тѣло, да отиде въ невидимия свѣтъ. Като се говори за духовно тѣло, за невидимъ свѣтъ, мнозина се плашатъ, мислятъ, че ще умратъ. Не, духовниятъ човѣкъ е развилъ своето духовно тѣло така, че той може да функционира съ него, както съ физическото си тѣло. Той може да излиза отъ физическото си тѣло и да се връща въ него, споредъ желанието си. Значи, истински духовенъ човѣкъ е онзи, на когото съзнанието е будно и за физическия, и за духовния свѣтъ; той може и въ двата свѣта да се движи еднакво свободно и съзнателно. Само такъвъ човѣкъ може да се нарече истински ученикъ. Само на такъвъ човѣкъ може да се говори. Който не е ученикъ още, той е буденъ само за физическия свѣтъ, и като му се говори по тѣзи въпроси, съмнява се. За такъвъ човѣкъ, съмнението е естествено нѣщо. Съмнението говори за невежеството на човѣка. Ако влѣзете въ една тъмна стая, вие веднага ще изпитате страхъ, да не би да се спънете въ нѣщо, да не паднете нѣкѫде. Обаче, щомъ стаята се освѣтли, съмнението, страхътъ изчезва, понеже виждате, де вървите. Дето има свѣтлина и знание, тамъ съмнението отсѫтствува; дето нѣма свѣтлина, съмнението присѫтствува. Съмнението е признакъ на невежество. Съмнението, умразата, безвѣрието сѫ отрицателни течения, т. е. бури въ живота на човѣка.

 

    Питамъ: има ли нѣкаква положителна страна въ съмнението? Отъ научна гледна точка, съмнението е необходимъ законъ въ еволюцията на човѣка. Ако оставите водата въ една щерна, да стои цѣли четири — петь месеца, безъ да се раздвижва, тя ще жабуняса, ще се развали. Обаче, ако отъ време на време раздвижвате тази вода, тя ще запази своята свежесть. Следователно, съмнението е така необходимо за човѣка, както вѣтроветѣ сѫ необходими за природата. Ако нѣмаше вѣтрове, водата въ природата би стояла въ покой, вследствие на което, би изгубила своята прѣснота. Ако нѣмаше вѣтрове въ природата, и растенията не биха могли да растатъ, да се обновяватъ. Чрезъ вѣтроветѣ, растенията, дърветата се каляватъ, соковетѣ имъ се пренасятъ по цѣлия организъмъ, а сѫщевременно добиватъ и по-голѣмъ устой. Такова нѣщо представятъ и страданията въ човѣшкия животъ. Тѣ внасятъ опрѣсняване, обновяване, изобщо, въ живота. Такова нѣщо е съмнението. Човѣкъ живѣе повече въ водна срѣда, отколкото въ твърда. Следователно, ако не дойдатъ вѣтрове и въ човѣшкия животъ — страдания, съмнения, които да го раздвижатъ, има опасность този животъ да изчезне. Историята на народитѣ, както и на отдѣлнитѣ лица, презъ всички времена и епохи до днесъ, ни показва, че следъ всѣко страдание, индивидуално или общочовѣшко, винаги въ съзнанието на хората прониква нова свѣтлина, новъ проспектъ, ново разбиране за живота. Значи, въ който моментъ човѣкъ разбере вѫтрешния смисълъ на страданията, животътъ му ще се проясни и осмисли.

 

    Ще приведа единъ примѣръ, да видите, какво представятъ страданията за човѣка, и кога той може да се освободи отъ тѣхъ. Представете си, че отивате въ една пустиня и носите съ себе си едно шише съ вода. По невнимание, шишето пада отъ рѫцетѣ ви и се счупва. Вие веднага се хващате за главата, ужасенъ, разтревоженъ, че сте счупили шишето и разлѣли водата. Защо се смущавате? Защото разбирате цената на водата въ пустинята, а не знаете, отде можете да намѣрите вода за пиене. Ако не намѣрите вода въ пустинята, животътъ ви е въ опасность. Казвамъ: не се смущавайте! — Какъ да не се смущавамъ? Въ тази вода бѣше моятъ животъ. — Елате съ мене, азъ ще ви покажа, де има чиста, хубава вода. Тръгваме заедно, и азъ ви завеждамъ на разстояние нѣколко метра отъ мѣстото, дето счупихте шишето. На това мѣсто има изворъ, отъ който блика чиста, кристална вода. — Пийте сега вода, колкото искате! Вие се напивате добре съ вода, а следъ това напълвате друго шише отъ тази вода. — При това положение, ще страдате ли още? Не, при бистрия изворъ страданието изчезва. И затова казвамъ: който иска да се освободи отъ страданията, нека отиде при Извора на Вѣчния Животъ и да пие отъ Неговата вода.

 

    Казвамъ: всички хора, които не разбиратъ смисъла на живота, мязатъ на малки деца, които носятъ въ рѫцетѣ си по едно шише съ вода, стискатъ го здраво и мислятъ, че въ това шише седи тѣхното богатство. Срещате учени хора, музиканти, пѣвци, художници, всѣки носи по едно такова шише, пълно съ вода, и ако случайно това шише падне на земята и се счупи, казвате: Отиде учениятъ човѣкъ! Отидоха музикантътъ, художникътъ, пѣвецътъ! Защо? Шишетата имъ паднаха на земята, и водата се разлѣ. — Това е частично разбиране на живота. Животътъ не седи въ водата, която е въ шишетата. Ако искате да видите, какво нѣщо е истинска наука, музика, красота, истинско художество, идете при Великия Изворъ на живота, дето нищо не се губи. Тамъ всѣко нѣщо си има своето мѣсто и вѣчно сѫществува. При Великия Изворъ, музиката никога не изчезва — тамъ тя се чува и денемъ, и нощемъ. Въ свѣта сѫществува вѣченъ огънь, който никога не изгасва. Казвате: кога ще дойдемъ до този Изворъ на живота? Какво се изисква, за да Го постигнемъ? — Търпение се изисква.

 

    Какво нѣщо е търпението? Само ученикътъ може да разбере търпението. Защо? Защото търпението е качество на душата, а душата е отъ високо произхождение. Истинскиятъ ученикъ, минава презъ живота на душата, той не живѣе въ сърцето и въ ума си, чийто животъ е времененъ, преходенъ. Докато човѣкъ не дойде до това положение, той при най-малкитѣ изпитания и страдания, ще хвърля лоши мисли и чувства къмъ своя Създатель, ще петни Неговата мантия. Като не разбира смисъла на страданията, като не е придобилъ търпението, този човѣкъ винаги ще живѣе съ съмнения, съ колебания срещу Първата Причина на живота. Който допусне най-малкото съмнение и подозрение срещу Нея, той е първокласенъ невежа. Всѣко съмнение, води следъ себе си падане. Това се отнася не само до хората, но и до ангелитѣ. Ако единъ ангелъ допусне най-малкото съмнение по отношение на Бога, той е осѫденъ вече на голѣмо падане. Да се усъмнишъ въ Бога, значи, да се усъмнишъ въ Любовьта. Запримѣръ, имате добъръ приятель, който ви обича, и вие го обичате. Дойде нѣкой отвънъ и започва да Ви разправя небивали работи: че вашиятъ приятель говорилъ по вашъ адресъ лоши думи, че замислялъ нѣкаква интрига срещу васъ и т. н. Ако повѣрвате на този човѣкъ, вие сте изгубенъ. Не вѣрвайте на всички хора! Въ свѣта има хора, майстори на измислицитѣ. Съ своитѣ лъжи, тѣ могатъ да изкаратъ човѣка отъ умъ. Дойдатъ ли при васъ да ви говорятъ такива приказки, спомнете си, че вие, като душа, сте произлѣзли отъ Бога, дето не може да живѣе нищо нечисто, нищо долно. Така мисли ученикътъ. Щомъ се натъкне на нѣкакво страдание, той пѣе и благодари на Бога за привилегията, съ която го е удостоилъ. И обикновениятъ човѣкъ пѣе, но на миньорна гама.

 

    Следователно, хората могатъ да се раздѣлятъ главно на две категории: обикновени хора и ученици. Докато човѣкъ плаче, роптае, скърби при страданията, той минава за обикновенъ човѣкъ. Щомъ започне да пѣе, да се моли и да благодари на Бога за страданията, които го сполетяватъ, той влиза вече въ Школата, като ученикъ. Никое страдание нѣма да избегне отъ ученика. Той ще мине и презъ съмнения, и презъ изкушения, но винаги ще бѫде буденъ, ще държи връзка съ Бога и ще се учи отъ всичко, което животътъ му носи. Колкото по-високо се издига човѣкъ, толкова по-голѣми бури ще преживѣе. Апостолъ Павелъ, който добре разбираше тѣзи закони, трѣбваше да получи три пѫти по 39 тояги отъ евреитѣ, за да го провѣри на опитъ. Следъ като го биха, той започна повече да пише и казваше: „Братя, съ много скърби ще влѣземъ въ Царството Божие.“ И Христосъ е казалъ: „Прескръбна е душата ми до смърть.“ Това сѫ думи, изказани отъ човѣка въ Христа. Обаче, следъ това дойде нова свѣтлина въ съзнанието на Христа, и Той каза: „Господи, да бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ Тукъ се забелѣзватъ два важни психологически момента: първиятъ моментъ е, когато Христосъ бѣше отишълъ да се помоли въ Гетсиманската градина и се обърна къмъ Бога съ думитѣ: „Отче мой, ако е възможно, нека ме замине тази чаша! Не, обаче, както искамъ азъ, но както искашъ Ти.“ Вториятъ моментъ е моментъ на просвѣтление, на вѫтрешно примирение, когато повторно отиде да се помоли въ Гетсиманската градина и казваше: „Отче мой, ако не е възможно тази чаша да замине отъ мене, безъ да я пия, нека бѫде Твоята воля! Въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си.“ Какво означаватъ думитѣ „въ Твоитѣ рѫце предавамъ Духа си“? Това значи: както и да изглеждатъ нѣщата отвънъ, азъ приемамъ напълно Твоята Любовь и зная, че всичко, което вършишъ, е добро. Питамъ: като положи Духа си въ Божиитѣ рѫце, Христосъ изгуби ли нѣщо, или спечели? Той спечели много нѣщо.

 

            По-доленъ отъ ангелитѣ.“ Каква е разликата между ангелитѣ и хората? Ангелитѣ се отличаватъ отъ хората по своята абсолютна чистота и светость. Тѣ сѫ носители на свѣтлината, вследствие на което, сѫ крайно взискателни и строги. Ако би останало на тѣхъ да управляватъ свѣта, тѣ биха изгонили всички престѫпници, всички грѣшни хора. Тѣ не биха оставили нито единъ човѣкъ на земята да грѣши. Тъй щото, когато Богъ иска да изправи свѣта, Той изпраща на земята единъ отъ тия ангели да свърши тази работа. Ангелътъ изважда ножа си и започва да кълца налѣво-надѣсно. Той гледа на грѣшнитѣ хора така, както грънчарьтъ гледа на своитѣ недобре изработени грънци. Какво прави грънчарьтъ съ тѣзи грънци? Той взима една тояга и тръгва съ нея къмъ грънцитѣ. Погледне единъ, вижда, че е кривъ, пропуканъ, удари го съ тоягата, и хайде навънъ! Погледне втори — сѫщо; погледне трети — сѫщо. Щомъ дойде до нѣкое здраво гърне, отмине го. Така отдѣля той здравитѣ грънци отъ счупенитѣ, които не ставатъ за работа. Тази е символичната страна на въпроса.

 

            Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ: съ слава и почесть си го вѣнчалъ, и поставилъ си го надъ дѣлата на Твоитѣ рѫце.“ Кога идва славата? Славата идва следъ Любовьта. Любовьта пъкъ изисква работа. Тъй щото, не е достатъчно само да не се съмняваме въ Бога, но трѣбва да работимъ. Казвате: Ние вѣрваме въ Бога, но първо трѣбва да уредимъ своитѣ работи, че като ни остане свободно време, тогава ще мислимъ за работата на Бога. — Ученикътъ не мисли и не постѫпва така. Първата му работа е да свърши всичко онова, което Богъ му е опредѣлилъ. Като му остане свободно време, ще работи за ближнитѣ си. И най-после, колкото свободно време му остане, ще го употрѣби за себе си. Следователно, въ живота на ученика на първо мѣсто седи Богъ, на второ мѣсто — неговия ближенъ, а на трето мѣсто — той самъ. Докато постѫпва по този начинъ, той никога нѣма да се натъкне на противорѣчия, били тѣ външни или вѫтрешни. Мнозина ще възразятъ, че човѣкъ трѣбва да задоволи и своитѣ желания. Азъ пъкъ казвамъ: не, се стремете преждевременно да задоволите своитѣ желания. Защо? Защото въ всѣко преждевременно задоволяване на човѣшкитѣ желания, се крие известна отрова. Значи, всѣко желание, всѣка мисъль, всѣко чувство, трѣбва да се реализиратъ на опредѣленото за тѣхъ време. Ученикътъ трѣбва да знае това нѣщо! Знанието, светостьта, силата, нѣма да дойдатъ въ единъ моментъ. Тѣ идватъ постепенно и се придружаватъ съ радость и веселие за човѣшката душа. Душата знае, какъ се придобиватъ великитѣ нѣща, и затова, тя има търпение да чака.

 

    За обяснение на тази мисъль, ще приведа единъ мистиченъ разказъ. Когато били създадени животнитѣ на земята, между тѣхъ била и овцата. Като живѣла известно време между хората, тя се почувствувала много нещастна, вследствие на което, животътъ ѝ се напълно обезсмислилъ. Тя изпаднала въ голѣмо противорѣчие и често си мислила: Чудно нѣщо! Толкова добрини правимъ на хората: млѣкото, вълната и децата си даваме, и въпреки това, сме нещастни! Какво трѣбва да се прави при това положение? Следъ като мислила дълго по този въпросъ, най-после ѝ дошла на ума мисъльта да отиде при Зевса, и да го помоли, да измѣни по нѣкакъвъ начинъ сѫдбата ѝ. Намислила и реализирала своята мисъль. Отишла при Зевса и му казала, какво иска. Зевсъ я погледналъ, помислилъ си малко и казалъ: Наистина, азъ те забравихъ, нищо не направихъ за тебе. Тогава, ето какво: Ще направя зѫбитѣ ти голѣми, като на лъва, да разкѫсвашъ всѣки, който се осмѣли да те нападне. — Не, моля ти се, не ми давай голѣми зѫби; азъ не искамъ да причинявамъ пакости на другитѣ. — Тогава ще направя ноктитѣ ти яки и силни, като на вълка, да нападашъ съ тѣхъ и да разкѫсвашъ. — Моля ти се, това по никой начинъ не искамъ; опитвала съмъ ноктитѣ на вълка, не искамъ да отмъстявамъ по сѫщия начинъ на другитѣ. — Въ такъвъ случай, ще туря въ устата ти отровни жлези, като на змията, дето минешъ и те нападне нѣкой, да клъвнешъ и да го умъртвишъ. — Не, моля ти се, не ми давай такова нѣщо, да ме намразятъ хората. — Не остава друго, освенъ да ти дамъ роги и копита, като на вола, съ които да мушкашъ.— И тѣхъ съмъ опитвала, не ги искамъ. — Тогава, да ти дамъ такава власть, че каквото пожелаешъ, да стане. — Не, и това не искамъ. Съ тази власть, може би, ще пожелая да стана лоша и да погубя живота си. Като виждамъ злото, което сѫществува въ другитѣ, азъ съмъ доволна отъ живота, който си ми далъ, и затова едно само те моля — да ме благословишъ. Зевсъ я благословилъ и я изпратилъ отново между хората. Значи, овцата разрешила въпроса идейно, като предоставила нѣщата да се разрешаватъ постепенно.

 

    Нѣкой казва: Азъ искамъ да имамъ зѫби и нокти, като на лъва и на вълка. — Какво сѫ разрешили зѫбитѣ и ноктитѣ досега? Другъ ще пожелае да има отрова, като на змията. — Какво е разрешила змията досега? Трети ще пожелае да има роги и копита. — Какво сѫ разрешили рогитѣ и копитата въ живота? Не, кажете на Господа, както е казала овцата на Зевса: „Господи, благослови ме! Изпълни душата ми съ Твоята Любовь, да мога чрезъ нея да разреша задачитѣ си и да завладамъ сърцата на хората“. Единъ день, овцата ще стане наследница на човѣшката раса. Въ това отношение, когато хората се преселятъ отъ земята, тѣ ще се превърнатъ на овци. За кои хора се отнася това? Само за ученицитѣ. Само ученикътъ може да стане овца, но не и обикновениятъ човѣкъ. Азъ взимамъ думата „овца“ като символъ на нѣщо велико, на велики качества. Значи, не подразбирамъ обикновената овца, но разумната овца. Овцата не е толкова страхлива, както обикновено я считатъ. Мнозина сѫ изучавали психологията на овцата и сѫ забелѣзали, че когато вълкъ напада стадото на нѣкой добъръ, праведенъ овчарь, овцата никога не се плаши и не бѣга. Тя повдига главата си нагоре, тропа съ кракъ срещу вълка и го пита: Какво търсишъ тука? Вълкътъ поглежда къмъ нея и се връща назадъ. Нѣма случай въ живота на овчаритѣ, когато вълкъ да е нападалъ стадото на овчарь, който е водилъ добъръ и чистъ животъ, и да е ялъ овцетѣ му. Обаче, грѣшенъ ли е овчарьтъ, стадото му винаги е бивало нападано отъ вълци.

 

    Сега, ще преведа това положение, този законъ, по отношение на вашия животъ. Овчарьтъ, това сте вие; овцетѣ сѫ вѫтрѣ въ васъ. Следователно, ако вие сте добъръ, праведенъ овчарь, който нито лъже, нито краде, нито върши беззакония, никой вълкъ отвънъ, не може да нападне овцетѣ ви; тѣ винаги ще бѫдатъ здрави, на време ще даватъ своята вълна и млѣкото си. Това не е теория, но фактъ, който всѣки моментъ можете да провѣрите въ живота. Казвамъ: ако една овца е могла да разреши въпроситѣ си толкова разумно, колко повече може да направи това ученикътъ! Всѣка вечерь ученикътъ трѣбва да се чисти. Денемъ, като се движи въ свѣта, между хората, той може да се натъкне на редъ изпитания, но длъженъ е да издържа. Силата на ученика седи въ издържането. Колкото малко и да се е окалялъ презъ деня, вечерь, като се затвори въ стаята си, той трѣбва да се изчисти, да изхвърли навънъ кальта, която свѣтътъ е турилъ върху неговата външна дреха. На каквито колебания, съмнения и противорѣчия да се натъкне ученикътъ, щомъ, обаче, реши да посети нѣкой свой ближенъ, той непременно трѣбва да се очисти съвършено. Той трѣбва да измие главата, рѫцетѣ, краката си, външно и вѫтрешно, и така да отиде при своя ближенъ, да му занесе своето благословение. Като влѣзе въ стаята на ближния си, лицето му трѣбва да бѫде свѣтло, чисто и да го поздрави по закона на любовьта. Ще кажете: Толкова години вече, какъ следваме това учение, но още не сме постигнали тази чистота. — Важно е, какъ следвате: като обикновени християни, или като ученици. Ако сте въ положението на ученикъ, вие ще имате свѣтлина на лицето си и чистота въ сърцето си. И ако сте вече ученикъ, ще минете въ по-горна фаза — въ положението на братъ. Значи, обикновениятъ човѣкъ има условия въ себе си да стане ученикъ, а ученикътъ има условия да стане братъ. И Христосъ, впоследствие, казва на своитѣ ученици: „Не ви наричамъ вече мои ученици, но ви наричамъ мои братя.“

 

    Подъ думата „ученикъ“ въ обикновенъ смисълъ, се разбира човѣкъ, който има редъ противорѣчия въ живота си, които трѣбва да разреши, за да стане разуменъ. Подъ думата „братъ“ се разбира ученикъ, който е излѣзълъ отъ противорѣчията на живота и който има вече правилни отношения къмъ всички окрѫжаващи. Братъ е онзи, който може да жертвува живота си за жената, като за своя сестра, безъ да допусне нѣкаква порочна мисъль, нѣкакво нечисто чувство по отношение на нея. Братъ е онзи, който държи сестрата като светиня въ душата си. На думи лесно се казва братъ и сестра, но кажешъ ли нѣкому братъ или сестра, а държишъ въ ума и сърцето си нечисти мисли и чувства къмъ него, ти грѣшишъ първо къмъ Бога, после къмъ своя ближенъ, и най-после - къмъ себе си. Който има Божията Любовь, той само знае, какво нѣщо е братъ, и какво — сестра, въ правъ смисълъ на думата. Любовьта опредѣля правитѣ отношения между хората. Мнозина казватъ, че Царството Божие съ сила се взима, но това не подразбира, че трѣбва да се счупятъ вратитѣ на това Царство и така да се влѣзе вѫтре. „Съ сила“ подразбира съ Божията Любовь. Само Божията Любовь разполага съ сила, която може да oтвори вратата на човѣка за Царството Божие. Значи, нѣщата, които сѫ казани въ Евангелието, иматъ свой вѫтрешенъ смисълъ. Ако ги разглеждате буквално, непременно ще изпаднете въ известни погрѣшки. Запримѣръ, казано е, че човѣкъ е създаденъ по образъ и подобие Божие. Въпрѣки това, ние виждаме, че човѣкъ не прилича на Бога. Де седи това подобие, за което се говори въ Писанието? Подобието се заключава въ ума и сърцето на човѣка, по които той се отличава отъ останалитѣ животни. Чрезъ ума и сърцето, си човѣкъ има възможности да бѫде проводникъ на Божиитѣ мисли и чувства. По този начинъ, той е проводникъ сѫщевременно и на ангелскитѣ мисли и чувства, затова и ангелитѣ го обичатъ. Отъ друга страна, човѣкъ е връзка между ангелитѣ и животнитѣ, затова и животнитѣ го обичатъ. Значи, чрезъ чувствата си човѣкъ се свързва съ животнитѣ, а чрезъ интелигентностьта, чрезъ ума си — съ ангелитѣ.

 

            Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“ Какъвъ трѣбва да бѫде човѣкъ, за да отговори на това положение? Той трѣбва да бѫде честенъ, добъръ, справедливъ и високо благороденъ. Една бедна, но красива и много интелигентна мома, отивала често при двама велики художници да имъ позира. Когато излизала отъ ателието на първия художникъ, очитѣ ѝ били всѣкога насълзени. Когато излизала отъ ателието на втория художникъ, лицето ѝ винаги било свѣтло, съ тихо, спокойно изражение. Питамъ: защо красивата мома, не излизала и отъ двамата художници съ едно и сѫщо разположение? Влиянията на тия художници били различни. Когато красивата мома позирала на първия художникъ, той винаги изисквалъ отъ нея, да бѫде гола. Като отивала при втория художникъ, той ѝ казвалъ: Когато идвашъ при мене да ми позирашъ, азъ искамъ да се обличашъ съ най-хубавитѣ си дрехи. Защо тия двама художници, имали различни изисквания отъ момата? Когато човѣкъ разкрива недостатъцитѣ на своитѣ братя и сестри, не е ли той сѫщиятъ онзи художникъ, който иска момата да му позира гола? Да разкривашъ недѫзитѣ на хората, това значи да рисувашъ тѣхната голота. Да изправяшъ недѫзитѣ на хората, това значи да ги обличашъ въ най-хубавитѣ имъ дрехи. Тъй щото, ако искате хората да ви се радватъ и да ви обичатъ, бѫдете като втория художникъ, който рисува човѣка, облѣченъ въ най-хубавитѣ си дрехи, както Богъ го е създалъ. Тъй трѣбва да гледа ученикътъ на всички хора! Да заставишъ брата си или сестра си да съблѣче дрехитѣ си и да се яви предъ тебе голъ, това значи да отхвърлишъ добродетелитѣ му настрана и да го видишъ голъ, съ неговитѣ недъзи. Голотата на човѣка, подразбира неговото грѣховно състояние. Може ли да се нарече човѣкъ онзи, който лъже, който краде и който убива? Това не е човѣкъ, но форма на човѣкъ, т. е. по-право, това е скелетътъ на човѣка. Този човѣкъ е съблѣкълъ дрехата на своитѣ добродетели и се е явилъ предъ свѣта голъ. Но въ голотата нѣма никакво геройство. Само човѣкътъ на любовьта, на справедливостьта, на разумностьта, на вѫтрешното благородство, може да се нарече ученикъ, въ пълния смисълъ на думата. Само ученикътъ, може да служи на Бога, на ближния си и на себе си. Само ученикътъ, може да заеме всѣкакво положение: той може да бѫде и слуга, и господарь; той може да заеме положението и на овца, въ дълбокия смисълъ на тази дума.

 

    Нѣкой казва: Азъ не искамъ да бѫда овца. — Какво лошо има въ овцата? Щомъ не искашъ да бѫдешъ овца, тогава ще бѫдешъ вълкъ. — Не, азъ искамъ герой да бѫда.— По какво се отличава героятъ днесъ? Съвременнитѣ хора считатъ за герой онзи, който взима револвера си и убива. На фронта, кои се прославиха като герои? — Споредъ мене, да убивашъ хората, това не е геройство. Какво сѫ правили героитѣ въ старо време? Тѣзи герои се отличавали по това, че сѫ помагали на бедни, на страдащи. Герой е онзи богатъ човѣкъ, който пълни джобоветѣ си съ пари и раздава. Герой е онзи земледѣлецъ, който вади по нѣколко крини жито отъ хамбаря си и раздава на бедни. Герой е онзи учитель, който учи децата безъ пари. Герой е онзи музикантъ, който събира около себе си хора и свири безъ пари. Следователно, не може да се нарече герой онзи богаташъ, който събира само за себе си; не може да се нарече герой онзи земледѣлецъ, който пълни хамбаритѣ си съ жито и не мисли за беднитѣ; не може да се нарече герой онзи учитель, или музикантъ, който продава своето знание или своето изкуство. Какво нѣщо е продажбата? Продажбата е получаване на известно удостовѣрение, отъ което се вижда, че ти си изпълнилъ длъжностьта си, спрѣмо себе си. Тѣзи удостовѣрения съ подобни на онѣзи малки парички, особени металически марки, които се даватъ на пѫтницитѣ въ Америка срещу багажа имъ, докато го прегледатъ. Щомъ багажътъ имъ се прегледа, тѣ връщатъ назадъ тия марки. Обаче, когато човѣкъ, въ своя личенъ животъ, дойде до положението да събира такива удостовѣрения въ сандъка си, за смѣтка на това, че е изпълнилъ дълга си, спрѣмо себе си, той вече е на кривъ пѫть. Когато съвременнитѣ хора си услужватъ взаимно, тѣ плащатъ тази услуга съ пари. Значи, днесъ паритѣ се явяватъ като размѣнно срѣдство между двама души. Но истинска, разумна обмѣна между двама души е онази, която почива на взаимна любовь, на взаимно довѣрие. Тази обмѣна има смисълъ. Ако между единъ земледѣлецъ и единъ богатъ човѣкъ се създадатъ взаимни отношения на любовь, земледѣлецътъ ще пожелае да даде отъ житото си на своя приятель, безъ да мисли за нѣкакво възнаграждение. И богатиятъ ще е готовъ да даде на приятеля си една или две златни монети, безъ да счита, че плаща за житото. Земледѣлецътъ ще счита, че е далъ жито на своя приятель, като изразъ на любовни отношения къмъ него. Богатиятъ пъкъ, съ своята златна монета, закрепва тѣзи отношения.

 

    Казвамъ: любовьта трѣбва да се постави като връзка въ отношенията на хората. Тази е задачата на ученика: да покаже на хората, какъ да живѣятъ помежду си. За да сѫществуватъ любовни отношения между хората, на първо мѣсто, тѣ трѣбва да се освободятъ отъ съмнението. Докато човѣкъ живѣе съ съмнение, никой великъ Учитель, никой великъ духъ, не може да му даде онова знание, което разкрива тайнитѣ на природата. Съ хиляди години можете да тропате на вратата на Царството Божие, но докато не изхвърлите отъ себе си съмнението, подозрението, безвѣрието, умразата, завистьта и темъ подобни, нито тази врата ще ви се отвори, нито ученъ човѣкъ ще станете. При това положение, вие ще си останете обикновенъ човѣкъ, и нещастието, въ разни форми, ще ви следва: възлюбениятъ ви ще ви напусне; богатството си ще изгубите; здравето ви ще изчезне; общественото си положение ще изгубите. Въ края на краищата, вие ще приличате на капка вода, оставена сама въ пространството. Много хора има въ това положение: тѣ сѫ заминали за онзи свѣтъ, близкитѣ имъ ги смѣтатъ за умрѣли, а въ сѫщность, тѣ се движатъ изъ пространството, съвършено сами, отъ всички изоставени. Тѣ сѫ въ положението на откѫснатъ листъ отъ дървото, който чувствува своята самота. Това не е животъ. Не е лесно да живѣе човѣкъ между хората и да се съмнява въ всички. Молиеръ е представилъ положението на такъвъ човѣкъ въ своята комедия „Скѫперникътъ.“ Скѫперникътъ се оплаква, че го обрали. Като го запитали, кой е виновенъ затова, той отговорилъ: „Синоветѣ ми, слугитѣ ми, ближнитѣ ми — всички сѫ виновни.“ Защо отговарялъ така? Защото се съмнявалъ въ всички. Въ сѫщность, само единъ човѣкъ може да е виновенъ за този обиръ. Да се съмнява човѣкъ въ всички, даже и въ най-близкитѣ си, това говори за неговото вѫтрешно психологическо състояние. Въ такова състояние е изпадналъ скѫперникътъ, благодарение на съмнението.

 

    И тъй, когато говоря за окултизъма, азъ имамъ предъ видъ ученика и това, което той трѣбва да изучава. Главната му задача е да изучава, да наблюдава своя вѫтрешенъ животъ, да познае себе си. Като се наблюдава, ученикътъ ще види, по колко пѫти на день се промѣня. Като се мѣни, едновременно съ това и животътъ приема за него различни цвѣтове: понѣкога животътъ му се струва бѣлъ, свѣтълъ, а понѣкога — черенъ, тъменъ; понѣкога животътъ му се вижда розовъ, и пѫтьтъ му цѣлъ посипанъ съ рози, а понѣкога — покритъ съ тръне. Понѣкога очитѣ му изглеждатъ свѣтли, ясни, а понѣкога сѫ мѫтни, примрежени. Понѣкога кожата му е мека, гладка, а понѣкога — суха, твърда. Така и космитѣ на главата му понѣкога сѫ меки, гладки като коприна, а понѣкога сѫ корави, дебели. Всѣко изкривяване, всѣко влошаване, било въ външнитѣ или вѫтрешнитѣ удове на ученика, се дължатъ на известни дефекти въ неговитѣ мисли и чувства. Истинскиятъ ученикъ, не трѣбва да допуща нищо отрицателно въ себе си. Дойде ли въ ума или въ сърцето му нѣщо нечисто, той трѣбва да го изхвърли навънъ. Дойде ли нѣкаква болесть въ организъма му, като ревматизъмъ, напримѣръ, той трѣбва да я изпѫди навънъ. Ревматизъмътъ се дължи на натрупване на чужди вещества въ организъма на човѣка. Изобщо, болеститѣ сѫ резултатъ на нѣкаква аномалия, която се е породила въ свѣта на ума, или въ свѣта на сърцето въ човѣка. И като резултатъ на това, нѣкои клетки въ човѣшкия организъмъ се силно индивидуализиратъ и започватъ да живѣятъ самостоятелно отъ другитѣ. Въ нѣкои случаи пъкъ, едни отъ клеткитѣ въ организъма се подмладяватъ, а други остаряватъ. Тия, които сѫ се подмладили, за да могатъ да се хранятъ, да растатъ и да се развиватъ, задържатъ храната за себе си и не оставятъ за другитѣ, вследствие на което органитѣ, въ които сѫ тѣзи стари клетки, заболяватъ. Младитѣ клетки започватъ да си устройватъ пиршества, гуляи въ организъма и се увеличаватъ бързо, както на брой, така и на голѣмина. На тѣзи мѣста въ организъма, се явяватъ голѣми нараствания, увеличавания, отоци, които медицината нарича, съ общо име, тумори. И следъ това, тя трѣбва да впрегне своята лѣкарска артилерия, съ всичкитѣ си далнобойни орѫдия, за да изхвърли тия излишни вещества вънъ, отъ човѣшкия организъмъ.

 

    Казвамъ: задачата на ученика седи въ това, да подмладява всички клетки на организъма си, а не само частично. За тази цель, той трѣбва да се научи да говори на своитѣ клетки. Всѣки день, преди да започне своята дневна работа, ученикътъ трѣбва да поздрави клеткитѣ на тѣлото си, като започне отъ клеткитѣ на мозъка, на очитѣ, на носа, на ушитѣ и постепенно да слиза надолу. Следъ това ще поздрави клеткитѣ на дробоветѣ, на сърцето, на стомаха, на чървата и най-после ще поздрави себе си, и ще започне работата си. Подъ думата „себе си“, разбирамъ своя рѫководитель. Само при това положение, може да се очаква единство и задружна работа, между всички клетки на човѣшкия организъмъ. Когато не познава това отношение, тази обхода къмъ клеткитѣ на своето тѣло, човѣкъ цѣлъ день се лута нагоре-надолу, и работата му не върви добре. Той казва: не зная, какво да правя; не ми се живѣе! — Не му се живѣе, защото той не е изпълнилъ едно важно задължение къмъ своя организъмъ. Вследствие на това, той ходи срѣдъ благата на живота, но не ги вижда, не може да ги използува. Много такива хора виждамъ, които по цѣлъ день обикалятъ около своята хижичка, плачатъ, окайватъ сѫдбата си, не знаятъ, защо сѫ дошли на земята. Тѣ не подозиратъ даже, че подъ тѣхната хижичка е заровено голѣмо богатство, съ което могатъ да си направятъ голѣмъ палатъ, да си купятъ хиляди декари земя, и да подобрятъ не само своето положение, но и това, на своитѣ ближни. Казвамъ на тѣзи хора да съборятъ своята малка хижичка и да изровятъ подъ нея богатството, което седи скрито отъ вѣкове. Тѣ казватъ: Нѣма защо да се занимаваме съ тѣзи предполагаеми богатства, да губимъ времето и силитѣ си напразно. Тази работа, не е за насъ. Ако е нашъ късметъ, при краката ни да дойде! — Съборете вашата малка кѫщичка и ще намѣрите подъ нея голѣмо богатство! Не е време сега за философствуване. Ако философствувате още, всичко ще изгубите. Който ме послуша, той ще спечели това богатство и ще разполага съ него, както намѣри за добре.

 

    И тъй, намѣрете това богатство, за да осмислите живота си. — Какъ ще го намѣримъ? — Като станете ученици. Ученицитѣ знаятъ, де е това богатство, и когато имъ потрѣбва, тѣ го използуватъ. Ученикътъ е богатъ човѣкъ. Казвате: Кажи ни по-лекъ начинъ, за намирането на това богатство.— Нѣма какво да говоря по това, но ще ви попитамъ: изчезнало ли е съмнението отъ вашитѣ умове? — Е, понамалило се е малко. — Не, съмнението трѣбва съвършено да изчезне отъ вашитѣ умове, отъ вашитѣ души. Поменъ не трѣбва да остане въ душитѣ ви отъ съмнението! Значи, не е достатъчно само да се намали съмнението, но то трѣбва абсолютно да изчезне отъ васъ и да станете съвършени, както е съвършенъ Отецъ вашъ Небесни. Съвършенъ трѣбва да бѫде ученикътъ! Той трѣбва да подържа тази мисъль въ себе си, день и нощь, да не си прави илюзии, че може да мине, както и да е. Само мисъльта за съвършенството, внася въ човѣка вѫтрешна радость и веселие. Нѣкой казва: Благодаря на Бога, че поне днесъ съмъ добъръ. — Значи, утре има възможность да бѫдешъ лошъ. Не, добриятъ човѣкъ е всѣкога добъръ; разумниятъ е всѣкога разуменъ. Съ това, ние не изключваме погрѣшкитѣ. Щомъ работи, човѣкъ все ще направи нѣкаква погрѣшка, но ще може и да я изправи. И ученикътъ понѣкога прави погрѣшки, но веднага се заема да ги изправи.

 

            Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ.“ Защо е дошълъ човѣкъ на земята? Да учи закона на смирението. Не само обикновениятъ човѣкъ трѣбва да учи този законъ, но и Христосъ го учеше. Той знаеше този законъ, но трѣбваше да го приложи на земята, да види, какви резултати ще има. Като дойде на земята, Христосъ трѣбваше да приложи двата велики закона: Законътъ на смирението и законътъ на търпението. Като наблюдавамъ съвременнитѣ хора, виждамъ, че имъ липсватъ, именно, смирение и търпение. Следователно, ако нѣкой ви пита, защо сте дошли на земята, ще кажете, че сте дошли да учите законитѣ на търпението и на смирението. Щомъ научите тѣзи закони въ тѣхното практическо приложение, вие ще завършите своята еволюция на земята и ще бѫдете като Христа. Тогава Христосъ ще ви бѫде братъ и Учитель, а вие — Негови ученици. Това сѫ проспекти на бѫдещето, но само чрезъ тѣхъ, вие ще разберете, какво представя човѣкътъ, и какво — човѣшката душа. Душата крие въ себе си велики блага, които едва сега, човѣкъ започва да прозира. Всѣки човѣкъ на земята, търси нѣщо, стреми се къмъ постигане на нѣкакъвъ свой идеалъ. Този идеалъ се включва именно, въ неговата душа. И когато казваме, че този идеалъ е непостижимъ на земята, ние имаме предъ видъ сегашнитѣ условия и разбирания на хората, както и сегашното устройство на тѣхния организъмъ. Вънъ отъ тѣзи условия, при нѣкаква нова обстановка на нѣщата, всичко е постижимо. Какво изисква тази нова обстановка? — Да имате поне единъ приятель, който да мисли като васъ; двамата заедно пъкъ, да мислите като всички добри, свети и праведни хора; всички тия пъкъ, да мислятъ като Христа, като Бога. Друга философия въ свѣта, не сѫществува.

 

    Мнозина се извиняватъ за своитѣ неуспѣхи, поради разни причини. Не, никакви причини не могатъ да оправдаятъ човѣка, щомъ се отнася до реализиране на нѣщо Божествено. Ето защо, вие трѣбва да бѫдете внимателни, да се пазите отъ натрапени мисли и чувства, които могатъ да парализиратъ дейностьта на човѣка. Това сѫ редъ отрицателни внушения, на които човѣкъ не трѣбва да се подава. Ако имате нѣкакъвъ недостатъкъ и считате, че не можете да го изправите, това е вече нѣкакво внушение въ васъ. Всѣка погрѣшка, всѣки недѫгъ лесно може да се изправи, стига човѣкъ да намѣри съответенъ методъ затова. Ако е въпросъ за методи, за начини, такива има много, но какъвто методъ и да приложите, въ единъ день не можете да имате постижения. Редъ упражнения трѣбва да направите, за да се освободите отъ нѣкой свой недѫгъ и на мѣстото му, да поставите една добродетель. Щомъ имате въ себе си една добре развита добродетель, тя е въ сила вече, да се справи съ редъ ваши недѫзи. По-добре е да имате единъ разуменъ приятель, който постоянно ви обича, отколкото да имате сто глупави приятели, които днесъ ви обичатъ, а утре не ви обичатъ. По-добре е да имате само хиляда английски лири, отколкото да имате 50 милиарда германски марки. Съвременниятъ животъ на хората се е обезсмислилъ толкова много, че той е падналъ даже подъ цената на германската марка. При сегашнитѣ условия, и сто години да живѣете на земята да печелите, едва ли ще можете съ паритѣ, които спечелите, да си заплатите за единъ обѣдъ на небето. Много религиозни хора, следъ като цѣли сто години сѫ живѣли на земята и сѫ служили на Бога, едва сѫ заслужили само единъ обѣдъ на небето. Нѣкои окултисти изнасятъ сѫщата мисъль въ друга форма. Тѣ казватъ, че нѣкои религиозни хора, като заминавали за онзи свѣтъ, имали възможность само за единъ моментъ да зарнатъ Бога: за моментъ само вратата се отваряла, и веднага следъ това се затваряла. Презъ останалото време, тѣ прекарвали въ голѣма бедность.

 

    И следъ всичко това, нѣкои проповѣдватъ, че достатъчно е човѣкъ да повѣрва въ Христа, да се обърне къмъ Бога, за да може да живѣе вече при Него. Да се мисли така, това е равносилно на положението, да дойде нѣкои при васъ, да каже, че ви обича, и вие веднага да му предложите да живѣе при васъ, като вашъ братъ. Кой американски милиардеръ ще бѫде готовъ веднага да ви осинови, само затова, че сте му изказали любовьта си къмъ него? Така не може да се мисли, нито може да се подържа тази крива философия. Христосъ може да отговори на нашата любовь само тогава, когато вършимъ волята Божия. Той казва: „Който върши волята на Отца ми, той е мой братъ, и сестра, и майка, и приятель.“ Следователно, не е достатъчно само да кажешъ, че обичашъ Бога, но трѣбва да вършишъ Неговата воля. Който работи по този начинъ, той осмисля живота си и го прави полезенъ и за себе си, и за другитѣ.

 

    Въ живота на човѣка се забелѣзватъ главно две фази: въ първата фаза човѣкъ днесъ е добъръ, утре — лошъ. И обратно: днесъ е лошъ, утре — добъръ, и т. н. Това е фазата на обикновения човѣкъ. Въ втората фаза на живота си, обаче, човѣкъ всѣки день расте отъ слава въ слава, отъ величие въ величие, като семе, посадено предъ бистритѣ води на нѣкой планински изворъ. Листата и цвѣтоветѣ на това растение, всѣкога ще бѫдатъ живи. Това е фазата на ученика. Въ живота на ученика има силни бури, вѣтрове, но падания нѣма. При всички изпитания на живота си, ученикътъ расте и постоянно се развива. По това, именно, се отличава живота на ученика отъ този, на обикновения човѣкъ. Въ този смисълъ, истински ученикъ, истински християнинъ е онзи, който носи образа на Христа. Ще кажете: Къмъ коя черкова принадлежи този човѣкъ? — Къмъ никаква черкова не принадлежи. Той принадлежи на Бога, той принадлежи на Любовьта. Споредъ мене, за въ бѫдеще, най-великитѣ хора ще сѫ християнитѣ. Подъ „християнинъ,“ въ пълния смисълъ на думата, разбирамъ човѣкъ съ пробудено Божествено съзнание, въ душата на когото, нѣма абсолютно никакво съмнение. Нѣма по-страшно нѣщо за човѣка отъ съмнението. Съмнението е изразено на малкия пръсть на човѣшката рѫка. Следователно, този врагъ въ човѣка е меркурианецъ. Имашъ желание да направишъ нѣкакво добро, да свършишъ една хубава работа, но малкиятъ пръстъ те спира, и ти си казвашъ: Ако направя това нѣщо, какво ще стане после съ мене? Въ живота на ученика, думата „ако“ не сѫществува. Предприемешъ известна работа, пакъ се спрешъ и си казвашъ: Ами, ако хората ме разбератъ криво? — Нѣма защо да мислите по това. Добритѣ, разумнитѣ хора, всѣкога се разбиратъ правилно. Въ Божествения животъ, хората всѣкога се разбиратъ. Какъ познавате, че нѣкой ви обича? Който ви обича, той е готовъ на всички жертви и услуги заради васъ, безъ да забележите даже, че ви е услужилъ. Ако ангелитѣ, светиитѣ, добритѣ хора, па и самъ Богъ не се грижеха за насъ, какво щѣше да бѫде нашето положение? Ние сме заобиколени отъ толкова грижи и внимание, но даже не подозираме това нѣщо, защото всички тия сѫщества ни услужватъ, жертвуватъ се за насъ, безъ да се изявяватъ външно.

 

            Направилъ си го малко нѣщо по-доленъ отъ ангелитѣ; съ слава и почесть си го вѣнчалъ.“ Щомъ Богъ ни е вѣнчалъ съ слава и почесть, каква е нашата длъжность тогава? Нашата длъжность е да бѫдемъ търпеливи, докато Божиятъ планъ се реализира; да имаме смирение да понесемъ обидитѣ на свѣта, за да влѣземъ въ Новия животъ — въ бѫдещия животъ. Само търпеливиятъ, само смирениятъ е човѣкъ на бѫдещето. Никакво орѫжие не ще бѫде въ сила да пробие рѫката на новия човѣкъ — човѣкътъ на бѫдещето. Въ миналото, пробиха рѫката на Христа съ гвоздей, но днесъ, никой не може да пробие тази рѫка. Яка, здрава е рѫката на Христа! Въ миналото разпнаха Христа на кръста, но днесъ не може да се намѣри дърво, на което могатъ да Го разпнатъ. Великъ, голѣмъ е днесъ Христосъ! Павелъ казва за Христа, че е научилъ една отъ великитѣ тайни въ живота, че нѣма зло въ свѣта, което може да пробие Неговата рѫка. Сѫщиятъ законъ се отнася и до васъ. Когато дойдете пръвъ пѫть на земята, ще ви гонятъ, ще ви преследватъ, на кръстъ ще ви разпнатъ. Обаче, като дойдете втори пѫть на земята, ще бѫдете смѣли и решителни, и ще кажете: Нѣма орѫжие въ свѣта, съ което можете да пробиете рѫката ми! Това е въпросъ на бѫдещето, когато човѣкъ стане неуязвимъ за злото. Тогава никой, не ще може да внесе въ душата му сѣнка отъ съмнение и невѣрие.

 

    Нѣкой казва: Сърцето ми е ранено. — Това означава, че съмнението и невѣрието сѫ проникнали въ ума и сърцето на този човѣкъ, и сѫ го ранили. Днесъ вече, сърцето на Христа не може да бѫде пробито. Значи, иде време, когато сърцата на хората не могатъ да се пробиватъ. На кои хора? На новитѣ хора — хората на бѫдещето. Погледътъ на новия човѣкъ е чистъ, правъ, безъ никакво съмнение въ когото и да е. Този човѣкъ свѣти, изпуща свѣтлина отъ себе си, на която хората могатъ да четатъ своитѣ книги. Отъ онзи пъкъ, който живѣе въ съмнение, никаква свѣтлина не излиза, той е черенъ, изгасналъ вѫгленъ. Какво може да се направи съ този вѫгленъ? Той трѣбва да се постави при специални условия, а именно, да се постави на двата полюса на Божествения животъ, както на катода и анода на нѣкоя електрическа машина, за да светне. Казвате: Какъ ще се спася? — Като повѣрвате въ Господа Исуса Христа. — Какъ ще стане това? — Като ви поставятъ на анода и на катода, на Божествения животъ. Отдалечите ли се отъ тѣзи две жици, токътъ ще се прекѫсне, и вие отново ще станете вѫгленъ. Има хора, които сами по себе си, сѫ свѣтещи, не се нуждаятъ отъ прекарване на електрически токъ презъ тѣхъ. Богъ живѣе въ тѣхъ, т. е. Божията Любовь е въ тѣхъ. Това сѫ ученицитѣ, отъ сърцата на които се отдѣля топлина, а отъ умоветѣ имъ — свѣтлина. За тѣхъ сѫществуватъ благата въ свѣта. Отъ тѣхнитѣ трапези падатъ трошици, съ които се хранятъ всички живи сѫщества. За тия ученици, именно, се отнася стиха: „Съ слава и почестъ си го вѣнчалъ.“ Значи, съ слава и почесть е вѣнчалъ онѣзи, които Го любятъ, които иматъ пълна вѣра въ Него и очакватъ новата, великата вселена, която е подчинена на ангелитѣ, но не и на хората.

 

    Сега, поздравлявамъ тѣзи ученици, които познавамъ. Тѣ ще живѣятъ въ новата вселена, но докато сѫ на земята още, нека си помагатъ едни-други, за да се отличатъ съ смирение и търпение, отличителнитѣ качества на Христа. Казва се въ Писанието: „Въ последнитѣ дни, ще ви възкръси и ще ви вѣнчае съ слава и почесть“.

 

    И поставилъ си Го надъ дѣлата на Твоитѣ рѫце.“ — Всичко това се отнася за новия човѣкъ, когото Богъ ще облѣче въ слава и почесть. Това пожелавамъ и на васъ — слава и почесть!

 

 

7. Беседа отъ Учителя, държана на 23 октомври, 1927 г.

София. — Изгрѣвъ.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...