Jump to content

1925_02_01 Азъ Те познахъ


Ани

Recommended Posts

От книгата "Настанало е Царството Божие", издание от 1925 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание на томчето

неделна беседа
 

Азъ Те познахъ


    „Отче праведни, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ; и тѣ познаха, че ти си ме проводилъ“. (Иоана 17:25)

Това изговори Исусъ, и възведе очитѣ си на небето и рече: Отче, дойде часътъ: прослави Сина си, да те прослави и Синъ ти; (2) както си му далъ власть надъ всѣка плъть, да даде животъ вѣченъ на всички които си му далъ. (3) А това е животъ вѣчний, дѣто да познаятъ тебе единнаго истиннаго Бога, и Исуса Христа когото си проводилъ. (4) Азъ те прославихъ на земята: свършихъ работата която ми даде да върша. (5) И нинѣ прослави ме ти, Отче, у самаго тебе, съ славата която имахъ у тебе прѣди създание мира. (6) Изявихъ името ти на тия человѣци които ми даде отъ свѣта. Твои бѣха, и даде ги на мене, и твоето слово удържаха. (7) Сега познаха че всичко що ми си далъ отъ тебе е: (8) защото словесата които ми даде ти, дадохъ ги на тѣхъ; и тѣ приеха, и познаха наистина че отъ тебе излѣзохъ, и повѣрваха че ти си ми проводилъ. (9) Азъ за тѣхъ се моля: не се моля за свѣта, но за тѣзи които ми даде ти, защото сѫ твои. (10) И всичко мое твое е, и твоето мое, и прославихъ се въ тѣхъ. (11) И не съмъ вече на свѣта, но тѣ сѫ на свѣта, и азъ ида при тебе. Отче светий, упази ги въ името си тия които ми даде, за да бѫдатъ едно както ние. (12) Когато бѣхъ съ тѣхъ на свѣта азъ ги пазѣхъ въ твоето име: тѣзи които ми даде упазихъ; и ни единъ отъ тѣхъ не погина тъкмо синъ погибелний, за да се изпълни писанието. (13) А сега при тебе ида; и това додѣ съмъ на свѣта казвамъ за да иматъ моята радость пълна въ себе си. (14) Азъ имъ дадохъ словото твое; и свѣтътъ ги възненавидѣ защото не сѫ отъ свѣта, както азъ не съмъ отъ свѣта. (15) Не се моля да ги вземешъ отъ свѣта, но да ги упазишъ отъ лукаваго. (16) Отъ свѣта не сѫ както и азъ не съмъ отъ свѣта. (17) Освети ги чрѣзъ твоята истина: твоето слово е истина. (18) Както ти проводи мене на свѣта, и азъ проводихъ тѣхъ на свѣта; (19) и за тѣхъ азъ осветявамъ себе си, да бѫдатъ и тѣ осветени чрѣзъ истината. (20) И не само за тѣхъ се моля, но и за онѣзи които чрѣзъ тѣхното слово ще повѣрватъ въ мене, (21) да бѫдатъ всички едно; както ти, Отче, си въ мене и азъ въ тебе, да бѫдатъ и тѣ въ насъ едно; за да повѣрва свѣтътъ че ти си ме проводилъ. (22) И азъ, славата която ми даде, дадохъ я тѣмъ; да бѫдатъ едно както сме ние едно: (23) азъ въ тѣхъ, и ти въ мене; да бѫдатъ съвършени въ едно, и да разбере свѣтътъ че ти си ме проводилъ, и възлюбилъ си ги както си възлюбилъ мене. (24) Отче, тѣзи които си ми далъ, искамъ дѣто съмъ азъ да бѫдатъ и тѣ съ мене, за да гледатъ славата моя която ми си далъ; защото си ме възлюбилъ прѣди създание мира. (25) Отче праведни, свѣтътъ не те е позналъ, но азъ те познахъ; и тѣ познаха че ти си ме проводилъ. (26) И явихъ имъ твоето име, и ще явя, да бѫде въ тѣхъ любовьта съ която си ме възлюбилъ, и азъ въ тѣхъ.

Прочетената глава прѣдставлява кратко извлѣчение отъ една дълга речь, която Христосъ държалъ между своитѣ избрани ученици, които сѫ разбирали вѫтрѣшния смисълъ на учението.

„Да Те прослави и синъ Ти“. „Да Те прослави“ – туй е само външната страна на стиха. Онзи, който не разбира добрѣ нѣщата, ще разбере само материялната страна. „Синътъ“, това означава вѫтрѣшното отношение, което сѫществува между човѣшкия и Божествения Духъ.

„Както си Му далъ власть надъ всѣка плъть“. Думата „плъть“ подразбира нисшето, животинското у човѣка, или това, което не е организирано. „Власть има“ – то значи: власть има да направи нѣщо, както и грънчарьтъ има власть надъ кальта, да направи нѣщо отъ нея.

„И Исуса Христа, когото Си проводилъ“. Нѣкои разбиратъ външната страна на въпроса. Кое е хубавото въ слънцето: неговитѣ прями лѫчи, или когато то дава своя образъ въ рѣкитѣ? – Разбира се, че неговитѣ лѫчи, а не образътъ му, който се отразява въ водата. Топлината и свѣтлината на слънцето, като влизатъ въ нашето тѣло, даватъ своята благодать, а образитѣ, които идватъ отвънъ, спиратъ тази работа.

„И Твоето Слово удържаха.“ Тукъ Христосъ изявява нѣщата въ Божествения свѣтъ. Той подразбира всички хора, въ всички епохи на миналото, на настоящето и на бѫдещето, които се съединяватъ въ едно.

„И всичко мое Твое е, и Твоето мое“.

Нѣкои се спиратъ върху думитѣ „мое и твое“. Питамъ: кой създаде мѣстоименията азъ, ти и той? Човѣшкиятъ духъ ги създаде. Като се каже „азъ, ти, той“, какво се разбира? – Единъ човѣкъ създаденъ въ три лица, т.е. по три начина. „Азъ“ – човѣкътъ, който мисли; „ти“ – човѣкътъ, който чувствува; „той“ – човѣкътъ, който работи. Слѣдователно, тритѣ лица сѫ съединени въ едно. „Азъ“ – главата; „ти“ – гърдитѣ; „той“ – краката. Кой си ти? – Азъ, който мисля; ти, който чувствувашъ; той, който диша. Той, третиятъ е, който отива на нивата да работи, който свършва работата. Тукъ е всичката философия.

„Отче, праведний, свѣтътъ не Те е позналъ, но азъ Те познахъ, и тѣ познаха, че Ти си ме проводилъ“.

Въ свещената книга има изречения, върху които може да се говори много. Въ свещената книга има и такива изречения, върху които пъкъ може да се говори малко. Върху този послѣденъ стихъ може да се говори малко. Защо? Защото е единъ отъ съдържателнитѣ стихове и изисква повече врѣме. Ако вие изисквате отъ нѣкой художникъ да изрисува една планина, като „Хималаитѣ“, той ще се намѣри въ трудно положение. Най-първо трѣбва да опрѣдѣли своитѣ важни точки, защото мащабътъ ѝ е голѣмъ. За малкитѣ работи всѣки може да говори, то е лесна работа. Ако е да се нарисува една гарга, и малкитѣ дѣца могатъ да я нарисуватъ. Но я ги накарайте да нарисуватъ една голѣма планина, нѣма да знаятъ, какъ и отгдѣ да започнатъ. Колкото се отнася до гаргата, веднага ще я нарисуватъ.

„Свѣтътъ не Те е позналъ“. Азъ се спирамъ върху една отъ познатитѣ точки. „Подъ познаване“ – азъ разбирамъ проекцията. Нѣкои питатъ: въ какво седи познаването? – Само висшето, благородното, разумното въ свѣта може да се познава. Онѣзи нѣща, които иматъ образъ и подобие, сѫ разумни. Нѣщата, тѣлата или вещитѣ, въ които функционира живота, могатъ да се познаятъ. Тѣ иматъ свои характерни качества.

И тъй, въ какво седи познаването? Христосъ казва: „Въ всичко познахъ, че Ти си ме проводилъ.“ Познаването е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, а провождането е процесъ на движение. Значи, познаването подразбира учение, а провождането – излизане отъ този процесъ, отиване нѣкѫдѣ. Кѫдѣ? – Въ свѣта. Интересно е по какво познаваме хората? Запримѣръ, всѣки отъ васъ казва: азъ познавамъ вълка, познавамъ змията, познавамъ жабата, познавамъ рибата. Съ какво ги познавате? – Съ вашитѣ очи. Ако не бихте имали очи, туй познаване щѣше да стане по другъ начинъ. Наистина, вълкътъ има извѣстна форма, но познаването на вълка по формата му, познаване ли е? Като изречемъ думата „вълкъ“, казвате: познавамъ вълка. Като изречемъ думата „човѣкъ“, казвате: познавамъ човѣка. Въ познаването има категории, степени. При познаването на вълка и на човѣка по форма, нѣма разлика. Туй е повърхностно познаване. Когато Христосъ употрѣбява думата „познавамъ“ то значи да познавашъ, че единъ човѣкъ те люби, че е готовъ да се жертвува за тебе въ всичкитѣ условия на живота; да познавашъ, че онзи учитель е готовъ да ти даде всичкото си познание и да те тури въ правия пѫть. Това е истинско познаване. Слѣдователно, законитѣ на вѫтрѣшното познаване сѫ различни отъ тия на външното познаване. Запримѣръ, всички вие, които ме слушате тази сутринь, ще кажете: ние познаваме този проповѣдникъ. Азъ не отказвамъ това, но то не е дълбоко познаване. Вие ме познавате толкова, колкото познавате Витоша, колкото познавате Мусалла, колкото познавате Дунава, колкото познавате Черно море, Великия или Тихия океанъ, или Индийския океанъ, колкото познавате слънцето, или мѣсечината. Когато лансиратъ една хубава идея за мене, или за когото и да е, казвате: ние познаваме този човѣкъ. Ако кажатъ нѣщо лошо, казвате: ние не познаваме този човѣкъ. Защо въ първия случай го познавате? Защото чрѣзъ този човѣкъ се подигате. Вие искате вашето познанство съ този човѣкъ да е отблизо. Защо? – Туй познаване съдържа въ себе си единъ вѫтрѣшенъ стремежъ за материялни блага. Когато имате приятель, който е забогатѣлъ, станалъ милионеръ и е добрѣ разположенъ къмъ васъ, а вие нѣматѣ нито петь пари, тогава ходите при него, обикаляте го и казвате; той е отличенъ човѣкъ. Отъ гдѣ го познавате? – Вие познавате само неговата кесия, неговата каса. Казвате: а, той е много благороденъ човѣкъ, като него другъ нѣма. Защо? Защото ви посрѣща добрѣ, угощава ви; заклалъ за васъ нѣкоя пуйка, нѣкое прасенце, и вие се посъвземете, радвате се. У васъ като че се заражда закона на жертвата – готови сте да се жертвувате за приятеля си. Но всичко това е само за касата му. Това, обаче, не е познаване. Ако туй е познаване, тогава азъ зная, че и въ животнитѣ има едно подобно познаване, което сѫщо почива на даване подаръци и тѣмъ подобни. Нѣма какво да ви привеждамъ специални случай, но казвамъ, че много пѫти и животнитѣ проявяватъ качества, каквито има у човѣка.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ те познахъ.“ Кого? – Той познава този първоначаленъ източникъ на живота, познава Бога. А днесъ, съврѣменнитѣ хора, като чуятъ, че нѣкой вѣрва въ Бога, първото нѣщо, което ще помислятъ е, че този човѣкъ е смахнатъ – вѣрва въ Бога. Казватъ: да вѣрвашъ въ Бога, това е попска работа. Чудни сѫ хората, като казватъ, че това било попска работа! Питамъ: поповете ли създадоха Бога? Тогава, ще ви прѣдставя една смѣшна картина. Единъ ученъ човѣкъ минава покрай една рѣка, забива една табела на единъ отъ брѣговетѣ ѝ и пише: тази е най-голѣмата и най-дълбоката рѣка. Тя е еди-колко си дълбока, еди-колко си дълга и еди-колко си широка. Минава другъ ученъ, пише на сѫщата табела: тази рѣка не е най-голѣма. Е, станала ли е тази рѣка по-голѣма? Не, тя си е такава каквато е била по-рано. Първиятъ продължава да върви по течението на тази рѣка, забива втора табела и пакъ пише: тази рѣка е създадена за човѣка. Идва вториятъ ученъ, пише на сѫщата табела: прѣди да сѫществуваше човѣкътъ, рибитѣ живѣеха въ водата, а послѣ дойде човѣкътъ. Първиятъ ученъ върви по-нататъкъ и пише на друга табела: тази рѣка е открита прѣди еди-колко си години, отъ еди-кой си ученъ – пише името му. Пристига вториятъ ученъ, пише: азъ зная, че първата риба, която живѣеше въ тази рѣка, я откри. Кой е по-правъ? – Вториятъ. И наистина, рибитѣ откриха рѣкитѣ и си туриха тамъ яйцата, за да се излюпватъ малкитѣ рибки.

Така и ние, съврѣменнитѣ учени хора, мислимъ, че сме открили нѣкои истини. Правя едно сравнение. Ние сме като първия ученъ, който казва, че тази рѣка е най-голѣмата, т.е. това значи, че като съврѣменната наука подобна не е имало. А, не е имало рѣка голѣма като тази! Идва вториятъ ученъ и казва: прѣди падането на човѣка имаше по-висока култура. И двамата спорятъ. Кой е правъ? Но, да оставимъ тия нѣща, тѣ сѫ външната страна на въпроса. Културитѣ не се различаватъ. Културата е една, тя е качество на човѣшкия духъ. Само човѣшкиятъ духъ носи култура въ себе си. Вие не можете да извадите културата вънъ отъ човѣка. Смѣшно е да се опрѣдѣли културата като нѣщо извънъ човѣка. Нима културата на единъ грънчарь, който е направилъ 5–6,000 гърнета седи въ тия гърнета? Не, това сѫ произведения, това сѫ опити на този културенъ грънчарь. Това е идея, която живѣе вѫтрѣ въ него. Никой не знае, защо той е направилъ тия гърнета, но културата не седи въ тѣхъ. Той и безъ да бѣше направилъ тия гърнета, културата бѣше въ него. Сега казватъ: еди-кой си писатель написалъ десятки книги. Ученостьта му не седи въ тия книги. Културата седи много по-дълбоко: въ човѣшкото сърдце, въ човѣшкия умъ, въ човѣшката душа и въ човѣшкия духъ. Азъ употрѣбявамъ тѣзи четири термина, та който ви прилегне – кой въ каквото вѣрва. Нѣкой казва: въ духа не вѣрвамъ – Е, тогава въ душата. И въ душата не вѣрвамъ. – Е, тогава въ ума. – И въ ума не вѣрвамъ. – Е, вѣрвай въ това, което ти прилегне. Двѣ нѣща има, въ които съврѣменнитѣ хора вѣрватъ: въ сърдцето и въ ума. Турятъ си рѫката на лѣвата страна, усѣщатъ пулса, сърдцето имъ бие. Питамъ нѣкого: въ сърдцето не вѣрвашъ ли? – Вѣрвамъ. Легна на лѣвата страна, усещамъ го. А умътъ гдѣ е? – Ето го, тукъ въ главата. Ами душата гдѣ е? – Душата я нѣма на земята. Душата има само една малка проекция тукъ на земята. Тя се явява врѣменно като нѣкоя гостенка на ума и на сърдцето. Щомъ душата посѣти нѣкой човѣкъ, тогава го наричатъ великанъ, вдъхновенъ, благороденъ; но послѣ, като си замине душата, този човѣкъ става обикновенъ. Така е и съ човѣшкитѣ мисли и чувства. Всички мисли, които текатъ въ ума; всички чувства и желания, които текатъ въ сърдцето, идватъ все отъ тозъ великъ изворъ. Този изворъ е душата. Изворитѣ на душата се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е човѣшкиятъ духъ. Изворитѣ на човѣшкия духъ се поятъ отъ още по-великъ изворъ – той е Божиятъ Духъ. Изворитѣ на Бога се поятъ отъ още по-великъ изворъ – отъ Абсолютния, Незнайния Духъ на Битието. За Него никой нищо не знае. Е, сега, какво разбирате съ вашата ученость отъ всичко това? Вашата ученость е въ състояние да забърка ума на всѣкиго. Защо се забърква човѣкъ? Като имашъ два конеца, не можешъ да ги забъркашъ. Но щомъ имашъ нѣколко хиляди конци, можешъ да ги забъркашъ и то така, че не можешъ да ги разплетешъ.

Христосъ казва: „Сега познахъ Бога.“ Той познава Бога по едно нѣщо: че Богъ е великата Любовь, ограничила себе си, забравила себе си заради онѣзи малки сѫщества, които живѣятъ въ Него. Въ своитѣ велики планове, Богъ, слѣдъ като създаде всичко, обръща вниманието си отвѫтрѣ навънъ. То значи: Божественото проектира своя животъ навънъ, като дава живота си и на всички души, които сѫществуватъ едноврѣменно въ битието. Азъ ще употрѣбя израза: всички души сѫ вѣчни. Англичанитѣ употрѣбяватъ израза: душитѣ сѫ тъй вѣчни, както и Богъ е вѣченъ. Тѣ не сѫ отдѣлни отъ Него и сѫществуватъ едноврѣменно съ Него въ вѣчностьта. Тѣ вървятъ заедно, живѣятъ въ единъ и сѫщъ животъ, но не сѫ еднакви, различаватъ се. Богъ винаги се различава, и тѣ се различаватъ, а при това, между тѣхъ има тѣсна връзка. Връзката е въ това, че Богъ е Единъ, а тѣ сѫ много. Слѣдователно, съ множеството се означава проявения, ограничения, физическия свѣтъ. Безъ множеството свѣтътъ не може да се прояви.

Сега, азъ ще докосна другъ единъ въпросъ. Вие ще разсѫждавате малко, докато дойда до мисъльта си. Съврѣменнитѣ психолози и математици казватъ, че врѣмето и пространството не били реални. Не, врѣмето и пространството сѫ реалности, но врѣмето може да се сгѫстява или съкращава, а може и да се разширява; и пространството може да се сгѫстява и разширява. Ще ви приведа единъ психологически фактъ. Вие сънувате единъ сънъ: тръгвате отъ България за Америка, пѫтувате, стигате тамъ, запишете се въ нѣкое училище, учите, свършитѣ училището, връщате се отново въ България и ставате пръвъ министъръ. Това нѣщо става прѣзъ съня ви, всичко за 3–4 часа, а въ сѫщность, за да го реализирате, изискватъ се много години. Какъ става това, та тъй бързо свършихте изпититѣ си, тъй бързо завършихте университета? Да, има такива сънища. Тъй че, ако азъ дойда да разсѫждавамъ за врѣмето, сѫщо така то е различно за различнитѣ сѫщества. Врѣмето за растенията, въ тѣхната крайна цѣль на развитие, е по-дълго отколкото нашето врѣме. Азъ бихъ спорилъ съ съврѣменнитѣ учени, съ съврѣменнитѣ математици по този въпросъ. Врѣмето на растенията е по-дълго отъ врѣмето на микробитѣ. Врѣмето на микробитѣ е по-дълго отъ врѣмето на млѣкопитающитѣ. Врѣмето на млѣкопитающитѣ е по-дълго отъ нашето врѣме. Нашето врѣме е по-дълго отъ врѣмето на ангелитѣ. Ние нѣмаме еднакво врѣме за разрѣшение на една и сѫща задача. Слѣдователно, какво ще кажемъ за врѣмето и пространството, когато дойде да разрешаваме една задача? Пространството за растенията има единъ видъ, за млѣкопитающитѣ – другъ видъ, за насъ – трети видъ, за ангелитѣ – четвърти видъ и т.н. И всичкитѣ противоречия въ свѣта произтичатъ отъ това, че врѣмето за всинца ни не е еднакво. Събератъ се двама души: единиятъ е по-бързъ, иска всички нѣща да станатъ изведнъжъ; другиятъ казва: е, нищо, полека-лека; или както казватъ турцитѣ: явашъ-явашъ; или както казватъ англичанитѣ: остави го на врѣмето! Питамъ кои сѫ причинитѣ, че единиятъ бърза, а другиятъ кара полека-лека? – Единиятъ иска да съкрати врѣмето, а другиятъ го продължава. Хубаво, ако е вѣрно това, което казватъ ученитѣ, че врѣмето не може да се съкращава, защо искашъ да съкратишъ една реалность? Значи, врѣмето търпи съкращение, търпи и продължение, т.е. разширение. И този човѣкъ, който иска да го съкрати, е правъ, само че не знае методъ и начинъ, какъ да го съкрати. Какъ съкращаватъ въ България врѣмето? Отива нѣкой въ странство, свършва математика или естественитѣ науки и се връща въ България, иска да го назначатъ или професоръ въ университета, или учитель въ нѣкоя отъ първокласнитѣ гимназии, но никой не го познава, нѣма приятель и не го назначаватъ. Отива самъ при министера, казва му, че иска назначение, но министърътъ му казва: ще видимъ. Минаватъ се день, два, три, седмица, мѣсецъ, два три, петь мѣсеца врѣмето се продължава, нѣма никакво назначение. Казватъ му: слушай, понамажи малко колата на началника на просвѣтата най-малко съ 10-ина хиляди златни, да каже нѣколко благи думи за тебе. Щомъ се понамаже колата, врѣмето се съкращава; на другия день се издава заповѣдь, че еди-кой си, свършилъ въ странство съ отличенъ успѣхъ, се назначава на служба еди-кѫдѣ си. Значи, има единъ методъ, по който може да се съкрати врѣмето. И при всичко това ученитѣ ще кажатъ, че врѣмето не се съкращавало. Не, опитътъ показва, че се съкращава врѣмето, но трѣбва да се знае методътъ за това. Малкитѣ дѣца въ училищата, като сбъркатъ нѣщо, изтриватъ погрѣшкитѣ си съ гума. Тѣ правятъ, както нѣкой обикновенъ художникъ, който, като сбърка нѣщо на платното си, бързо взема четката, и отгорѣ върху грѣшката зацапва съ боя. Но какво излиза отъ това? – Направя по-голѣма грѣшка. Какъ постъпва великиятъ художникъ въ такъвъ случай? – Той има специални киселини. Потопи четката въ нѣкоя отъ тѣхъ, бутне внимателно върху платното, дѣто е грѣшката и я изчисти. Той знае метода, какъ да се чисти, какъ да се трансформира грѣшката.

И тъй, Христосъ казва: „Азъ Те познахъ.“ За да познаешъ човѣка, трѣбва да си готовъ да пожертвувашъ живота си за него. Ти не можешъ да познаешъ, дали единъ човѣкъ е готовъ да се жертвува за тебе, до като и ти не си готовъ да се жертвувашъ за него, не си ли готовъ да се пожертвашъ за него ти можешъ да казвашъ, че го познавашъ, но това е само празно говорене, празни приказки, но не и дѣла. Онзи който е готовъ да се жертвува, трѣбва да се жертвува не само на думи но и на дѣла. Когато дойдемъ да говоримъ за Бога, трѣбва да се лишимъ отъ всички блага, трѣбва да пожертвуваме всичко за Него. Само тогава ще познаемъ, че въ свѣта има Едно сѫщество, Една реалность, за която струва всичко да се пожертвува. Сега съврѣменнитѣ хора мислятъ, че като говорятъ за Бога, като Го познаятъ, тогава и наука, и култура за тѣхъ ще прѣстане, всичко ще се заличи. Не е така. Онзи, който познава Бога, ще започне съ една нова наука, съ една нова просвѣта и култура, каквато свѣтътъ дори не е сънувалъ. Всичкиятъ съврѣмененъ потикъ за свобода, за култура, за нова мисъль; всички онѣзи благородни пориви, който се проявяватъ, въ каквото и да е направление, това сѫ потици, мисли на онова велико сѫщество – Богъ – Който работи сега въ свѣта.

Нѣкой казва: какъ ще се поправи свѣта? Казвамъ: Богъ ще го поправи. Чрѣзъ кого? – Чрѣзъ насъ. Единъ день вие ще се съвземете, но сега мязате на онзи благородникъ, който билъ отъ рождение лѣнивъ и живѣлъ съ идеята, че не трѣбва да работи, не трѣбва да се движи. Обаче, единъ день го турили на пода въ една стая, дѣто минавалъ силенъ електрически токъ. Токътъ взелъ да го припича и той веднага скочилъ правъ, започналъ да се движи изъ стаята, да стѫпва отъ кракъ на кракъ, да търси изходъ отъ тази стая. Като потропалъ тъй нѣколко часа, казалъ си: е, че движението било много хубаво нѣщо! Тѣзи Божествени токове сѫ започнали да функциониратъ вече въ свѣта. Тѣ идватъ въ видъ на страдания. Тия страдания прѣдизвикватъ въ хората сѫщитѣ чувства, сѫщитѣ изживявания, каквито изпитватъ удавницитѣ, които се борятъ изъ водата, за да се спасятъ. Тѣ изпитватъ голѣми страдания, мѫчения, конвулсии. И днесъ Господь иска да спаси съврѣменния свѣтъ, затова имъ създава такива страдания, които прѣдизвикватъ въ тѣхъ гърчения, конвулсии. Всички питатъ: защо е това нѣщо? – За да дойде Божията Любовь въ насъ, да познаемъ Бога въ себе си и да изпълнимъ Неговата воля.

Сега, да разгледамъ второто положение отъ стиха, което е сѫщо така важно. Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ, и както ми каза, тъй свършихъ.“ Нѣкои отъ васъ ще кажатъ: да, така е било за Христа, но не и за насъ. Не азъ питамъ всинца ви, които ме слушате, както и тѣзи хиляди и милиони хора, които сѫществуватъ по свѣта: кой ви е пратилъ на земята? Задавали ли сте си сами въпроса, защо сте дошли на земята? Защо, по каква причина дойдохте тукъ? Нѣмаше ли друго нѣкое мѣсто, освѣнъ земята? Кой ви изпрати тука? Има по-хубава земя, отколкото тази, на която живѣете. Какъ прѣминахте това мѣсто, докато стигнете до земята? Въ колко часа тръгнахте отъ вашето отечество? Съ кой тренъ пѫтувахте? – Нищо не знаете по тѣзи въпроси. Когато нѣкой човѣкъ тръгне отъ Америка за България и го питатъ, въ колко часа, кой день тръгна отъ Америка, човѣкътъ знае всичко, помни, може да ви отговори. А сегашнитѣ хора, които вѣрватъ, и които не вѣрватъ, че сѫ дошли отъ другъ свѣтъ, нищо не знаятъ. Кога тръгнахте? – Не зная. Кога пристигнахте? – Не зная, Господь знае. Откѫдѣ пристигнахте? – Господь знае. Защо дойдохте? – Господь знае. Когато дойде въпросъ за ядене и пиене, когато се касае да вземете нѣщо отъ припечеленото, казвате: това азъ зная. Има нѣщо, което съврѣменнитѣ хора знаятъ – да бъркатъ въ чуждитѣ кесии и да дѣлятъ богатствата на богатитѣ. Казватъ: е богати хора сѫ тѣ! Богатитѣ хора азъ наричамъ касиери. Какво ще правитѣ съ паритѣ на богатитѣ хора? Ядатъ ли се тѣзи пари? – Не се ядатъ. Паритѣ сѫ една сила, която завлича. Едно врѣме Искъръ минаваше покрай околностьта на София, и когато водата му прииждаше, правѣше голѣми пакости. Често шопитѣ се оплакваха, че Искъръ имъ завлича говедата. Обаче ученитѣ хора впрегнаха неговата енергия, и днесъ тя се използува за освѣтление на София. Не оставяйте паритѣ да ви завличатъ; впрегнете тѣхната енергия, използувайте ги за работа! Вие не можете да вземете паритѣ отъ земята. Единъ день паритѣ ще се върнатъ тамъ, откѫдѣто сѫ извадени. Такъвъ е законътъ, азъ зная това. И вие единъ день ще се върнете тамъ, отъ дѣто сте дошли. Земята е едно царство. И на човѣка, при сегашнитѣ условия, не му се позволява да прѣкара въ това царство повече отъ 120 години. Крайниятъ прѣдѣлъ за живѣене на земята е 120 години. Онѣзи, които управляватъ земята, не позволяватъ повече. Като дойде този прѣдѣлъ, ще те изхвърлятъ вънъ и ще ти кажатъ: хайде, сега ще си вървишъ, повече не можешъ да живѣешъ въ тази държава. Въ Англия, запримѣръ, дойде нѣкой странникъ, постои нѣколко мѣсеца и му казватъ: хайде сега ще си вървишъ! Има изключителни случаи, дѣто нѣкой може да живѣе и повече, но той, въ замѣна на това, дава нѣщо за тази държава. Въ това отношение, хората сѫ много голѣми майстори. Нѣкой пѫть дойдатъ отъ небето, хванатъ нѣкого, искатъ да го задигнатъ, да го взематъ отъ земята. Той започва да се моли: оставете ме, искамъ да работя за Бога. Ако остана, ще работя само за Бога, ще направя туй-онуй. Щомъ е за името Божие, оставятъ го. Слѣдъ 5–10 години пакъ дойдатъ да го взематъ, но той нищо не свършилъ. Започва пакъ да се моли: моля ви се, моля ви се, оставете ме, азъ ще работя за Бога. Оставятъ го. Мине известно врѣме, той нищо не е направилъ. Най-послѣ дойдатъ, взематъ го, изхвърлятъ го навънъ. Той пакъ се моли да го оставятъ. – Не може повече: или праведникъ ще бѫдешъ, или вагабонтъ. Въ свѣта има два вида хора: еднитѣ сѫ крайно добри, а другитѣ – крайно лоши. Срѣднитѣ отъ тѣхъ даже и дяволътъ не ги иска. Азъ казвамъ: когато дяволътъ те иска, пакъ човѣкъ трѣбва да бѫдешъ! Дяволътъ казва: доведете този човѣкъ при мене, той ще бѫде добъръ. Такъвъ човѣкъ и Господь го иска. Той казва: „Щомъ този човѣкъ може да работи при дявола, той и при мене ще може да работи“. Ако единъ човѣкъ е отличенъ слуга при лошия господарь, той и при добрия господарь ще бѫде отличенъ слуга. Това сѫ фигуративни изрази.

Христосъ казва: „Разбрахъ, че Ти си ме проводилъ“.

Сега вие може да кажете: кой е начинътъ, по който може да се запознаемъ съ Истината? Да се запознаете съ Истината? – Истината е нѣщо свещено. Ние още не можемъ да видимъ Истината. Тя не може да се прояви. За Истината ние сме като слѣпия човѣкъ. Той може да усѣти топлината, но не може да възприеме и свѣтлината. Туй, което, ние възприемаме, не е свѣтлина. Тогава, какво ще кажете? Има сѫщества, които виждатъ на тъмно тъй, както ние виждаме на свѣтло. Слѣдователно, когато говоримъ, че виждаме, азъ подразбирамъ, че се намираме въ свѣтлина, съ която можемъ да виждаме реалностьта. Питамъ ви: съ свѣтлината, която имате, виждали ли сте единъ ангелъ, виждали ли сте едно разумно сѫщество, влѣзли ли сте въ съобщение съ тѣхъ? Питамъ ученитѣ хора, капацитетитѣ: какъвъ е смисълътъ на червения лѫчъ въ дѫгата? Защо го създаде природата? Той е друга проява. Защо е зеления цвѣтъ въ дѫгата? – Той е друга проява. Защо е жълтиятъ цвѣтъ въ дѫгата? – Той е трета проявя. Защо е тъмно-синиятъ, защо е ясно-синиятъ и защо виолетовиятъ цвѣтъ? – Това сѫ все прояви. Седемьтѣ лѫча на дѫгата сѫ сигнали, които се пращатъ отъ седемьтѣ свѣта на небесния, на невидимия свѣтъ за връзка съ земята. Въ тѣхъ има една цѣла азбука, и ако вие виждате, добрѣ, ще забѣлѣжите, запримѣръ, че полето на червения цвѣтъ не е едно и сѫщо, каквото е полето на другитѣ лѫчи. Изобщо, полето на всички лѫчи не е еднакво.

Та, казвамъ: съврѣменната наука още не е дошла до положение да ни даде едно правилно обяснение на нѣщата. Съврѣменнитѣ учени казватъ, че червениятъ цвѣтъ ималъ еди-колко си билиона трептения въ секунда; виолетовиятъ – еди-колко си билиона трептения и т.н., съ това смѣтатъ, че сѫ изучили цвѣтоветѣ на дѫгата. Казвамъ: благодаря за такива научни изслѣдвания. И тогава питамъ: въ колко часа ще пристигне варненскиятъ тренъ, който е излѣзълъ отъ Варна въ еди-колко си часа? Дали е пѫтнишки, или товаренъ тренъ? Учениятъ ще почне да ми изчислява, че колелото на тази машина прави еди-колко си обръщания въ секундата, че еди-колко си вѫглища изгаря, еди-колко си пара се образува и т.н. Казвамъ: хубаво, приятелю, тѣзи изчисления може да сѫ много добри, но не ми сѫ потрѣбни. Азъ искамъ да зная, какво носи този вагонъ, какво е неговото вѫтрѣшно сѫдържание, дали съ него пристигатъ тия разумнитѣ хора, или е товаренъ вагонъ съ вѫглища, или съ говеда за клане. Азъ не искамъ да зная, колко трептения иматъ тия лѫчи на дѫгата, но какво носятъ тѣ.

Тѣзи краски на дѫгата сѫ най-голѣмото благословение, което се съдържа въ нея. Дѫгата, цвѣтоветѣ, това е Божието благословение, Божието изобилие, вратата, прѣзъ която идватъ всички блага отъ невидимия свѣтъ. Сега, нѣкои хора отъ съврѣменния свѣтъ взели единъ цвѣтъ отъ краскитѣ на дѫгата и съ това име се кръщаватъ, така се назоваватъ. Запримѣръ, нѣкои взели за символъ червения цвѣтъ, турили го като знаме и се наричатъ „червенитѣ.“ Други взели като символъ портокаления цвѣтъ и се наричатъ „оранжевисти.“ Трети взиматъ за символъ зеления цвѣтъ. Турятъ си хората разни цвѣтове. Хубаво, ако вие носите червения цвѣтъ, носете го, но бѫдете хора на живота! На кой животъ? – На онзи възвишенъ, благороденъ животъ. Да дадешъ живота на човѣка, а не да му го вземешъ – това разбирамъ азъ подъ червения цвѣтъ. Тия хора, които носятъ портокаления цвѣтъ, подразбирамъ да могатъ да дадатъ индивидуалность, съзнание на човѣка. Тия, които носятъ зеления цвѣтъ, значи да дадатъ отъ своето материално благо и на другитѣ. Тия, които носятъ жълтия цвѣтъ, нека дадатъ отъ своята мѫдрость, отъ своето знание и на другитѣ. Тия, които носятъ синия цвѣтъ, това означава Истината, вѣрата въ тѣхъ. Всичкитѣ цвѣтове сѫ Божии благословения, които даромъ си взелъ, даромъ трѣбва да дадешъ. Всички трѣбва да даваме даромъ! Срещатъ се двѣ жени, едната се облѣкла съ червена блуза, другата съ синя, спиратъ се, питатъ се една друга, защо се облѣкли въ такива свѣтли цвѣтове. И сами си отговарятъ: е нали модата е такава! Послѣ модата се измѣни, тѣ се облѣкатъ въ жълто. Защо промѣнятъ цвѣта? – Сега пъкъ парижката мода е такава! Слѣдователно, червениятъ цвѣтъ е на мода, портокалениятъ цвѣтъ е на мода, зелениятъ е на мода – всички цвѣтове вече сѫ станали много обикновени. Всички съврѣменни хора, които се мислятъ толкова добри, сѫ дошли до положението да изопачатъ Божията Истина, и въ името Божие лъжатъ, безъ да ги е срамъ. И кои лъжатъ? – Най-ученитѣ хора лъжатъ: свещеницитѣ, проповѣдницитѣ, владицитѣ, патриарситѣ, учителитѣ – всички лъжатъ, И то не такива обикновени лъжи, но едри крупни лъжи. Всичко е на мода, и лъжата е на мода. Защо трѣбва да се лъже? Ако лъжата може да ни подигне; ако тя прѣдставлява култъ въ живота и донася благо на човѣчеството, можемъ да я туримъ като законъ. Обаче, и за лъжата има законъ: който лъжесвидетелствува, се наказва. Питамъ: онзи Божественъ кармически законъ нѣма ли да подведе подъ отговорность всички ония, които лъжатъ? – Ще ги подведе. Земята и небето ще прииде, но една рѣзка отъ Божия законъ нѣма да се измѣни, докато не се изпълни всичко що е писано. Не мислете, че едно прѣстѫпление, въ какъвто малъкъ видъ и да е, може да мине незабѣлѣзано. Колкото е по-издигнатъ човѣкъ, толкова повече неговитѣ прѣстѫпления ще бѫдатъ забѣлѣзани, толкова неговата отговорность е по-голѣма. Такъвъ единъ примѣръ е даденъ за единъ отъ най-благороднитѣ еврейски царе, царь Давидъ. По-благороденъ царь по сърдце отъ него нѣмаше. Той направи единъ грѣхъ, който му се прости, но много мѫчно се поправи. Отъ тозъ моментъ той не видѣ бѣлъ день въ дома си. Не само това, но кой какъ чете Библията, все това прѣстѫпление чете. Провидението казва: гледайте поведението на този царь и взимайте отъ него примѣръ, защото и върху васъ ще дойде сѫщото.

Сега, въ съврѣменния християнски свѣтъ има единъ грѣхъ, една лъжа, която се състои въ слѣдното. Слѣдъ като те убѣдятъ нѣкои, че ти си грѣшенъ човѣкъ и послѣ успѣятъ да те обърнатъ къмъ Бога, започватъ да ти казватъ: ти нѣма да имашъ взимане-даване съ грѣшнитѣ хора, ще живѣешъ само за Бога и ще вѣрвашъ въ туй, въ онуй. Тѣ започватъ да те ограничаватъ. Щомъ тия хора те обърнатъ къмъ Бога, и въ тозъ моментъ Богъ живѣе въ тебе, нека те оставятъ свободенъ, да бѫдешъ рѫководенъ отъ своя умъ, отъ своето сърдце, а тѣхната помощъ да бѫде само едно външно съдѣйствие. Слѣдователно, въ туй, отношение ние трѣбва да си дадемъ пълна свобода. Ние можемъ да се спогодяваме съ всички. Но какъ? – Когато азъ говоря, трѣбва да бѫда искренъ; и когато другитѣ ме слушатъ, сѫщо трѣбва да бѫдатъ искрени. Казватъ нѣкои: ама какво трѣбва да мисля за тебе? – Не трѣбва да имашъ никаква задна мисъль, никаква задна цѣль. Ако азъ имамъ нѣкаква задна цѣль, тя ще се види. Моята цѣль трѣбва да е – да се изтъкнатъ онѣзи отношения, онѣзи връзки, които сѫществуватъ между насъ; да се прѣмахне онази умраза, онова недоверие, което сѫществува между насъ; да се прѣмахне онази злоба, онази алчность, онази жажда за отмъщение, за одумване и изобщо всичко онова, което съсипва всичко възвишено и благородно въ насъ. Какъ ще се прѣмахне всичко това? Вие не може да намѣрите вашето спасение другадѣ, освѣнъ въ самитѣ васъ. Вие нѣма да намѣрите вашето спасение въ никакви църкви, въ никакви университети. Нѣкои казватъ: да, вѣрно е, въ църквата не може да се намѣри никакво спасение. Възъ основа на това пъкъ други казватъ: азъ седя по-горѣ отъ учителя си. Знаете ли на какво мязатъ тия, които казватъ така? Турцитѣ иматъ единъ подходящъ примѣръ за случая. Когато помацитѣ станали турци, били заставени да си направятъ джамия. Ходили тѣ насамъ-нататъкъ изъ гората да си търсятъ дърва, но трѣбвало помежду си да говорятъ все на турски езикъ. Тѣ изпълнявали тази заповѣдь, все турски си говорили, но когато строили джамията си, нѣкой отъ тѣхъ се сбъркалъ, проговорилъ на български езикъ, казалъ: тукъ на върха има нѣщо малко кривичко. Това значи, когато нѣкой каже, че седи по-високо отъ учителя си. Нима, ако азъ седя на първия етажъ, а качатъ нѣкое магаре на третия етажъ, та магарето е по-високо отъ мене? Магарето си е все магаре, то пакъ ще си реве – нѣма да напише нѣкоя хубава книга. Нима онзи орелъ, който лети 4–5,000 метра надъ мене, е по-високо отъ мене? Не мислете тъй. Нѣкой казва: азъ хвърча нагорѣ. Да, докато си ситъ, хвъркашъ нагорѣ, на високо, като орелъ; като огладнѣшъ, ще слѣзешъ на земята да ядешъ. Кажете тогава: гдѣ е вашата философия? Ако въ врѣме на мѫчнотии не можешъ да издържишъ най-малкото страдание, тогава гдѣ е твоята човѣщина, гдѣ е твоята култура? Ако ти, въ врѣме на страдания не можешъ да пожертвувашъ живота си за Бога, а като нѣкой страхливецъ се отричашъ отъ Него и продавашъ Истината, гдѣ е твоята човѣщина? Защо иде смъртьта въ свѣта? Азъ оправдавамъ смъртьта само въ единъ случай. Кога? – Когато пожертвувашъ живота си за Бога. Всѣка друга смърть вънъ отъ Бога, въ моитѣ очи, не е оправдана. Слѣдователно, единственото нѣщо, за което трѣбва да пожертвуваме живота си, е Богъ. Защо? Защото, ако пожертвуваме живота си за Бога, всѣкога ще го намѣримъ; ако пожертвуваме живота си за всѣко друго нѣщо, нѣма да го намѣримъ. И казва Христосъ: „Познавамъ Те“. Значи, влагамъ живота си вѫтрѣ въ Тебе, защото азъ дойдохъ на земята да изпълня Твоята воля, да изявя Твоето величие, Твоята слава прѣдъ свѣта. Христосъ бѣше единъ великъ Учитель, но Той се смири, дойде като единъ простъ слуга, даде единъ великъ примѣръ на свѣта и така свърши своята работа. А сега, у съврѣменнитѣ хора, у съврѣменнитѣ християни, липсва именно тази чърта – смирението. И колко пѫти ние разваляме най-хубавитѣ нѣща, само поради това, че сме се докачили, и никога не мислимъ за Онзи, който ни е пратилъ на земята. Нѣкой пѫть ние мислимъ, че хората могатъ да ни опетнятъ. Ще бѫде смѣшно когато нѣкоя муха остави своитѣ извержения на върха Монъ-Бланъ и мисли, че това ще опетни тази планина. Не, като дойдатъ воднитѣ капки, ще изчистятъ, ще измиятъ всичко и върху планината нѣма да остане никакво петно. Възвишениятъ, чистиятъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога, е като планина, и тия плюнки на мухитѣ ще го оцапатъ толкова, колкото сѫ въ състояние да оцапатъ и върха на Монъ-Бланъ. Нѣкои ми казватъ: ти не знаешъ ли, какво говорятъ хората за тебе? Казвамъ: какво говорятъ мухитѣ ли? Знамъ, но то е тѣхна работа, а моята работа е друга. Мухитѣ ще си правятъ своето, и азъ – своето, и така свѣтътъ ще си върви. Ами защо правятъ мухитѣ така? – Съ този въпросъ не се занимавамъ. Ама трѣбва ли да правятъ това? – И съ този въпросъ не се занимавамъ. То е тѣхна длъжность – нищо повече.

Сега ще ви дамъ единъ примѣръ за единъ отъ древнитѣ адепти, който изчислявалъ, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Той базиралъ своитѣ изчисления върху постѫпката на единъ вълкъ. Ще ви разправя накратко този разказъ. Адептътъ се наричалъ Бахру-Исава. Той се отдалечилъ да живѣе въ една планинска мѣстность, гдѣто имало много вълци. Всички овчари, който минавали прѣзъ тази мѣстность съ овцитѣ си, все ги губѣли, затова много отъ тѣхъ били принудени да бѣгатъ отъ тази мѣстность. Бахру-Исава се заселилъ именно въ тази планина, и единъ день, като се разхождалъ изъ планината, срещналъ единъ отъ тия вълци, погледналъ го въ очитѣ, и той веднага тръгналъ подирѣ му. Бахру-Исава отива въ колибата си, и вълкътъ иде слѣдъ него – лѣга близо до нозѣтѣ му и го гледа право въ очитѣ. Бахру-Исава му казва: „Слушай, ти трѣбва да преобразишъ живота си. Въ тази планина ще настане единъ прѣвратъ, и всички вълци ще бѫдатъ изтрѣбени. Туй да го знаете! И, ако вие, вълцитѣ, не се прѣвърнете въ овчарски кучета, очаква ви лоша сѫдба.“ На твое разположение съмъ. Каквото ми кажешъ, ще върша. Този вълкъ живѣлъ цѣла година мирно около своя господарь, който си задалъ една задача: да изчисли, колко хиляди години още ще трае злото въ свѣта. Единъ день единъ овчарь като минавалъ съ стадото си прѣзъ тази мѣстность, една отъ неговитѣ овци съ агънцето си се отдѣлила отъ стадото и се изгубила. Вълкътъ миналъ покрай тѣхъ и задигналъ агнето съ себе си. Овцата, майката на това агне, тръгнала подиръ него, блѣе, но вълкътъ носи агнето – той напрѣдъ, овцата подирѣ му. Вълкътъ занесълъ агнето на господаря си, сложилъ го прѣдъ него и му казалъ: „Искамъ да докажа, че стария навикъ, да давя овци, го оставихъ и сега искамъ да спечеля довѣрието ти“. Послѣ отива намира майката, хваща я за врата, довежда и нея прѣдъ господаря си и казва: „Тукъ ще живѣете заедно, а азъ ще бѫда овчарското куче да ви пазя.“ Тогава Бахру-Исава намира въ устата на вълка 10 косми, останали отъ агнето. По тия 10 косми той направилъ своитѣ изчисления, колко хиляди години ще трае злото въ свѣта. Питамъ съврѣменнитѣ математици: какъ ще изчислятъ по тия 10 косми, колко врѣме ще трае злото въ свѣта? Бахру-Исава, обаче, направилъ своитѣ изчисления и казалъ така: злото отъ свѣта ще изчезне, когато слънцето изгрѣе три пѫти отъ изтокъ, три пѫти отъ западъ, три пѫти отъ сѣверъ и три пѫти отъ югъ. Значи, имате 3x4= 12. Тъй че още 12 пѫти трѣбва да изгрѣе слънцето отъ четиритѣ различни точки, за да изчезне злото отъ свѣта. И вие сега, като се върнете дома си, изчислете, слѣдъ колко хиляди години ще изчезне злото отъ свѣта. То е общо зло, общо условие. Но казвамъ, че това врѣме може да се съкрати, може и да се продължи. Споредъ вашитѣ изчисления, съ колко може да съкратите туй врѣме? Нали знаете отъ аритметиката, какъ става съкращението на числата? Слѣдователно, вие ще съкратитѣ врѣмето до една секунда. Значи, злото въ човѣка може да трае една секунда, една минута, единъ часъ, единъ день, една седмица, единъ мѣсецъ, една година – отъ васъ зависи, да се продължи ли врѣмето на злото или да се съкрати. Общото врѣме на злото е единъ периодъ, едно общо движение, което включва възможноститѣ на всички сѫщества.

Казва Христосъ: „Познахъ Те.“ Въ какво? – Въ онази дълбоката, великата Мѫдрость, която е скрита вѫтрѣ въ човѣка. Ами че вижте само, какво нѣщо е човѣшкото лице! Вие погледнете на него и казвате: е, лице е това! Я разгледайте човѣшкото лице отъ геометрическо гледище и вижте, какви проекции има въ него! Разгледайте, кои мѣста отъ човѣшкото лице означаватъ точки, кои прави и криви линии, кои повърхнини и т.н. И отъ всички тия проекции направете изчисления, да видите, колко милиони години се е строило вашето лице. Тия вдлъбнатини, които имате по лицето си, показватъ прѣзъ какви положения е миналъ човѣкътъ. Това сѫ все математически положения. За да се образува сегашното лице въ човѣка, това показва, че той не е миналъ прѣзъ една епоха на ангелски животъ, но е миналъ прѣзъ редица животи отъ борби, отъ прѣстѫпления, каквито той не може да си прѣдстави. И, ако вие сравните сегашното лице на човѣка съ неговото бѫдеще лице, сегашното ще бѫде като единъ изродъ, ще бѫде едно страшилище. Слѣдъ като човѣкъ се обърне къмъ Бога, той ще се плаши отъ сегашното си лице. Нѣкой пѫть вие мислите, че сте красиви. Не, външно вие не сте красиви. Красотата е нѣщо вѫтрѣшно. Нѣкоя жена, като срещне нѣкой мѫжъ, сърдцето ѝ трепне, уплашва се, отъ него; нѣкой мѫжъ, срещне нѣкоя жена, сърдцето му трепне, уплашва се отъ нея. Нѣкой срещне мечка, вълкъ, уплашва се отъ тѣхъ. Защо? – Страшни сѫ тия лица. Значи, туй лице не вдъхва още любовь, не вдъхва още въ тебе онова довѣрие, онова спокойствие. Защо? – Защото не познава Любовьта, не познава Бога. Когато ме срещне нѣкой и се уплаши отъ мене, коя е причината? Защото не вижда Любовьта въ мене. И когато азъ срещна нѣкое лице и се уплаша отъ него, защо става това? Защото не познавамъ Бога въ него, не познавамъ Любовьта. И днесъ хората казватъ: човѣкъ за човѣка е вълкъ. Вѣрно ли е това положение? – Не е вѣрно. При сегашната култура, тъй както хората се насъскватъ едни срѣщу други, тъй както се възпитаватъ, това изречение е вѣрно, но то не трѣбва да бѫде така. Въ основата си, човѣкъ за човѣка е братъ. И тъй, Христосъ казва: „Познахъ.“ Какво е позналъ? – Че Ти Си ме проводилъ. И всички ние трѣбва да познаемъ, че Богъ ни е проводилъ въ този свѣтъ. И когато съзнаемъ туй учение, трѣбва да го приложимъ на опитъ въ най-малкитѣ нѣща. Азъ мисля, че спасението на свѣта нѣма да стане съ помагането на бѣднитѣ. Като наблюдавамъ хората, азъ считамъ за благороденъ, за културенъ човѣкъ този, който като види, че нѣкоя мравя се дави, е готовъ да ѝ тури една сламка и да я извади отъ водата. Онзи, който може да извади една мравя отъ водата, той може да се обърне къмъ Бога, той има сърдце, благороденъ човѣкъ е. Глѣдамъ, нѣкой човѣкъ полива цвѣтята. Казвамъ: онзи, който може да избави една мравя, който може да полива едно цвѣте, той е благороденъ човѣкъ, той е въ правата посока. Слѣдователно, ние трѣбва да започнемъ отъ малкитѣ нѣща въ свѣта. Щомъ единъ човѣкъ е въ състояние да извършва малки работи, той ще е въ състояние да прави и велики работи. Знанието, което имаме, благороднитѣ чувства, който имаме, това сѫ вече богатство, условия, за да работимъ. Ние седимъ и казваме: азъ не съмъ богатъ. Това е вече алчность. Въ такъвъ случай, азъ бихъ прѣдложилъ на който и да е отъ васъ 10 милиона златни лева само за прѣдната часть отъ мозъка ви. Даже азъ ви давамъ много малко. Както виждате, азъ искамъ да спечеля и то много да спечеля. Не, това нѣщо съ пари не се продава. Онзи, който има този мозъкъ, който познава Бога, нѣма нужда отъ външно злато. Знаете ли, защо нѣма нужда отъ злато? – Цѣлата земя за него е една каса. Щомъ тръгне изъ нея, той знае вече кѫдѣ има пари. Тукъ, въ България, навсѣкѫдѣ има пари. Знаете ли колко заровено злато има въ България? Въ Балканския полуостровъ има заровено на разни мѣста около 20 милиарда злато. Нѣкой пѫть ме запитватъ: ама ти какъ прѣживѣвашъ? – Съ тази каса отъ 20 милиарда злато. Азъ зная кѫдѣ се намира тази каса, разполагамъ съ нея. Нѣкой пѫть, като осиромашея, отида, поизровя си малко отъ това злато. Други ме питатъ: ама отгдѣ се хранишъ? Чудни сѫ хората! Азъ имамъ толкова милиарди злато въ България! Въ Русия – друго злато ме чака. Въ Германия, въ Франция сѫщо имамъ много злато. Като отида въ Германия, бръкна въ тази каса, взема си колкото ми трѣбва. Вънъ отъ това, виждамъ, гдѣ има златни жили въ България; виждамъ, гдѣ има скъпоцѣнни камъни. Чудни сѫ хората, като ме питатъ, отъ дѣ идватъ моитѣ срѣдства. Казватъ: значи ти си единъ отъ готованцитѣ! Че кой отъ васъ не е готованецъ? Всички сме готованци, всички живѣемъ даромъ въ свѣта. Туй е Истината! Всички ние живѣемъ даромъ, отъ Божието благословение. Хората казватъ, че се измѫчватъ, за да придобиятъ прѣхраната си. Не, даромъ живѣемъ всички по благодать. Казватъ за нѣкого, че билъ богатъ. По-богатъ човѣкъ тукъ въ България отъ мене нѣма. Казватъ българитѣ: тъй ли, тогава дай да си платимъ дълговетѣ си! Не, не давамъ. Още два пѫти да ме карате въ обществената безопасность – не, нѣмамъ намѣрение. Нека си седятъ паритѣ заровени. Азъ не съмъ за паритѣ. Хубаво си седятъ тѣ скрити. Ако излѣзатъ на явѣ, ще има много хора избити заради тѣхъ. Тѣ си иматъ своитѣ пазители тамъ. Не, други, още по велики богатства има въ свѣта! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това да имашъ онзи вѫтрѣшенъ миръ, да имашъ онова велико течение на Божията Любовь, да си миренъ и тихъ, да бѫдешъ въ връзка съ всички братя по лицето на земята, да бѫдешъ въ връзка съ всички онѣзи, който сѫ били прѣди тебе и слѣдъ тебе, да се разговаряшъ съ най-умнитѣ хора. А тѣ всички сѫ живи! Нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да живѣешъ въ единъ свѣтъ, въ който да се разбирашъ съ всички. Нѣкои ще кажатъ: ще бѫде ли то? – Ами то е, сѫществува това нѣщо. Чудни сте вие! Нѣкои питатъ: ами кога ще дойде това врѣме? Казватъ на мравитѣ: знаете ли, че култура има? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Никога нѣма да дойде при васъ, вие ще отидете при нея. На васъ казватъ. Знаете ли, че има ангелска култура? Кога ще дойде тази култура при насъ? – Нѣма да чакате тя да дойде, вие ще отидете при нея, вие ще отидете при ангелитѣ. Седимъ ние, съ нашитѣ китари, като мравитѣ, чакаме. Не, мравитѣ трѣбва да се измѣнятъ, трѣбва да станатъ хора. И ние, съврѣменнитѣ хора, казваме: кога ще дойде царството Божие за насъ? – Никога! Всички ние трѣбва да се измѣнимъ; всички ние трѣбва да познаемъ Бога, да познаемъ че Той ни е проводилъ. И когато Божията Любовь ни измѣни вѫтрѣшно, когато съвършено ни прѣобрази и прѣвърне отъ положението на буба въ пеперуда, и добиемъ свойството, да не се хранимъ съ сдъвкана храна, тогава ще туримъ едно мѣрило, единъ знакъ въ свѣта. А сега питамъ: какъ ще се поправи свѣта? – Като се приложи този законъ, хората ще видятъ, какъ ще се поправи свѣта. Този законъ може да се приложи даже още сега въ България. Нѣкой апашъ открадналъ пари. Ако съмъ сѫдия, ето какъ ще го осѫдя. Въ продължение на три мѣсеца ще го заставя да се храни само съ топла водица и сухо жито, по 100 грама на день – никаква друга храна. Слѣдъ три мѣсеца ще го пуснатъ отъ затвора, и ще видите тогава, ще краде ли този човѣкъ повече. Нѣкой мѫжъ билъ жена си, изпѫдилъ я. Нѣма защо да го сѫдятъ. Дайте му да яде сухо жито въ продължение на единъ мѣсецъ само, и ще го видите, колко мекичъкъ ще стане. Питате: какъ ще се поправи свѣтътъ? – Нѣма защо да се налагатъ хората съ тояги. Дайте имъ да ядатъ сухо жито, и ще ги видите, какъ ще омекнатъ. Като се храни човѣкъ единъ мѣсецъ съ сухо жито, ще каже: отлично е това жито, придобилъ една отлична идея, разбрахъ, какъ трѣбва да се живѣе. Ще се прѣобрази този човѣкъ! Учитель си, родитель си, имашъ едно непослушно дѣте, остави го да яде една седмица сухо жито! Хубавъ опитъ е това. Майка има нѣкое непослушно дѣте, момче, или момиче, нека го остави една седмица да дъвче житото, и да види, какъвъ ефектъ ще произведе. Питатъ хората: кога ще се поправи свѣтътъ? Казвамъ: когато всички хора почнатъ да ядатъ сухо жито. Слѣдъ като се поправятъ, нека почнатъ да варятъ житото, а послѣ да го пекатъ на хлѣбъ. Сега процеситѣ въ свѣта сѫ обърнати наопаки. Не трѣбва да се прѣкарва житото прѣзъ воденичния камъкъ и тъй да се смила на брашно, а трѣбва да се дъвче сурово. Само така то ще прѣдаде своята мощна сила и ще научи хората, какво нѣщо прѣдставлява законътъ на великото самопожертвуване. Дайте на прѣстѫпника да яде отъ това живо жито – той да дъвче житото, и житото да го дъвче, като влѣзе въ него туй жито, ще го пита: научи ли закона на жертвата? – Научихъ. Е, сега и двамата ще живѣемъ въ миръ и съгласие.

Христосъ казва: „Познахъ, че Ти си ме проводилъ“.

„Познахъ, че Господь ме прати на земята, да изпълня Неговата воля“.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 1 февруари, 1925 г. въ гр. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...