Jump to content

1924_11_19 НЕСЪИЗМѢРИМИТѢ НѢЩА


Ани

Recommended Posts

"Абсолютна справедливость". Общъ окултенъ класъ. IV година (1924–1925).
Второ издание. София, ИК „Жануа-98“, 2002.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

От томчето "Окултни лекции на Общия окултенъ класъ"
36 лекции на общия окултен клас, 4-та година (1924-1925 г.),
Пѫрво издание, Русе, 1924-25 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание


 

 

 

НЕСЪИЗМѢРИМИТѢ НѢЩА

 

Размишление

 
Когато ще проучвате бесѣдитѣ, нѣма да цитирате нѣщата, но съ свой езикъ, вкратцѣ ще изнесете основнитѣ мисли. Цитирането не е изразяване на основнитѣ мисли.
 
Прочетоха се нѣкои отъ работитѣ върху темата: “Основнитѣ мисли отъ първата лекция на третата година: Високия идеалъ.”
 
Нашата цѣль е да има разнообразие въ работата ви, умътъ ви, да се привикне да работи, а не да копира. Всѣки отъ васъ може да извади отъ лекцията една основна мисъль и върху нея да съгради нѣщо. Отъ много цитати нѣма нужда. Като пишете нѣкое съчинение, тамъ може да доказвате, колкото искате, но на менъ нѣма нужда да ми цитирате, нѣма какво да ми доказвате. Азъ искамъ да зная, какво схваща всѣки отъ васъ подъ думитѣ “високъ идеалъ”. Човѣкъ не може да има два идеала. Само единъ идеалъ може да има.
 
И тъй, споредъ васъ, въ какво седи високиятъ идеалъ? ( -Да любимъ Бога.) Какъвъ трѣбва да бѫде идеалътъ на онзи, който се жени? Ами какъвъ трѣбва да бѫде идеалътъ на онзи, който става попъ? Ами на онзи, който става търговецъ, или на онзи, който става естественикъ, какъвъ трѣбва да бѫде идеалътъ? Всѣки човѣкъ трѣбва да има високъ идеалъ! Какво подразбирате подъ думата Богъ? Тази дума “Богъ” е толкозъ опрѣдѣлена, че почти нѣма смисълъ. Високиятъ идеалъ за живота е любовьта, понеже животътъ произтича отъ Любовьта. Кой е високия идеалъ за свѣтлината? - Животътъ. Защо? Защото свѣтлината произтича отъ живота. Кой е високия идеалъ за свободата? - Свѣтлината. Защо? Понеже свободата произтича отъ Свѣтлината. Тъй щото, високиятъ идеалъ за свободата е свѣтлината; за свѣтлината - животътъ, а за живота - Любовьта. Вие не можете да кажете, че Богъ е високиятъ идеалъ за свѣтлината. Защо? Свободата не може да разбере Бога. Тя най-първо трѣбва да разбере свѣтлината. Свѣтлината после ще ви заведе до живота, а животътъ ще ви заведе до Бога. Последователность, йерархия трѣбва, не може изведнъжъ. Нѣкой може да каже: “И азъ мога да ида еди-кѫдѣ си.” Не, не можешъ да отидешъ кѫдѣто искашъ. Единъ авиаторъ може да се качи съ аеропланъ на осемь километра височина въ въздуха, но ти безъ аеропланъ можешъ ли? Ще се помолишъ на авиатора, той ще те вземе съ своя аеропланъ и само така ще можешъ да се качишъ на височина осемъ километра въ въздуха. -“Ама азъ мисля, че мога да се кача на осемь километра височина.” Да помислишъ за осемь километра и да се качишъ на осемь километра, това сѫ двѣ различни понятия. Това сѫ само разсѫждения. Казвате: “Трѣбва да се вѣрва въ Бога.” Богъ е и въ живота, и въ любовьта, и въ свѣтлината, и въ свободата, навсѣкѫдѣ е Богъ.
 
Сега, за втория пѫть разбрахте ли какъ ще стане работата? Нека всѣки си извади кратко, хубаво резюме. Прѣдставете си, че всѣки ученикъ би направилъ такова резюме, за прочитането на което би трѣбвало половинъ часъ. Значи, въ единъ часъ ще може да се прочетатъ темитѣ едва на двама души, а пъкъ смисъльтъ е въ съкращението, да се извади само ядката. Когато вие сте много гладни, че ви тупа сърцето, като отидете нѣкѫдѣ, за високъ идеалъ ли ще мислитѣ? Не, ще кажете: “Моля малко хлѣбъ!” Нѣма да кажешъ: “Господине, ще ме послушате да ви разправя туй-онуй.” Не, ще кажешъ: “Хлѣбецъ!” Високиятъ идеалъ въ този случай е хлѣбътъ. Той се намира само при голѣма нужда на човѣка. А кога иде разговорътъ? Най-напрѣдъ ти ще бѫдешъ съ високъ идеалъ и слѣдъ като се понаядешъ, слѣдъ като си пийнешъ винце, тогазъ ще разправишъ кѫдѣ си ходилъ. Най-първо ще изкажешъ високиятъ идеалъ и той, като влѣзе въ стомаха ти, ще се разширишъ, ще пратишъ навънъ своята свѣтлина и ще започнешъ да разказвашъ живота си - откѫдѣ идешъ и накѫдѣ отивашъ.
 
Природата не обича да се доизказва. Тя показва пѫтя на човѣка, рѫководи го, но не изказва своитѣ цѣли, своитѣ крайни заключения. Това е единъ Божественъ методъ. Така и всѣки човѣкъ, който е дошелъ въ свѣта, не трѣбва да доизказва всичко. Всѣкога човѣкъ трѣбва да изказва само основнитѣ нѣща.
 
 
sfd0008.jpg
 
Представете си, че имаме един крѫгъ А, който прѣдставлява човѣшкиятъ животъ. Азъ уподобявамъ човѣшкиятъ животъ на разливаща се вода. Щомъ водата се разлива, този крѫгъ прѣдставлява едно поле, което постепенно се разширява все повече и повече и отъ първоначалния крѫгъ ще се образуватъ вторъ, трети, четвърти концентрични крѫгове. Значи силата или материята, която дѣйствува въ живота, е водна. Може да се образуватъ три крѫга А, В и С. Тия крѫгове показватъ разширението на водата, какво пространство е заела тя. Ако крѫгътъ А означава човѣшкия животъ, той ще се разшири ли по сѫщия начинъ? До извѣстно врѣме този крѫгъ ще се разширява по сѫщия пѫть, както и водата. Онѣзи, които сѫ изучавали биология или развиването на човѣка въ неговото първоначално състояние, знаятъ, че той се развива крѫгообразно само до извѣстна степень, но слѣдъ това този крѫгъ изгубва своята форма, прѣвръща се въ елипса. Значи, крѫгътъ А1 се превръща въ елипса В1.
 
 
sfd0009.jpgsfd0010.jpg

 
Сега, ние можемъ да си прѣдставимъ човѣка въ центъра на този крѫгъ, а теченията на живота да го обвиватъ наоколо въ видъ на елипса. Тия течения го обикалятъ, но и проникватъ вѫтрѣ въ него. Има течения въ човѣшкия организъмъ, които минаватъ прѣзъ центъра, но има течения, които минаватъ и по периферията. Или казано другояче: има течения централни, има течения и перефериални.
 
Всѣкога въ живота си, когато искаме да изкажемъ една мисъль въ нейната пълнота, ние ще усѣтимъ една празнота въ себе си. Нѣкои запитватъ: “Какво трѣбва да правимъ тогава?” - Ще пазите извора, който извира, нѣма да изхвърляте всичката си вода изведнажъ, но ще изтичате равномѣрно. Щомъ ти мислишъ да изкажешъ всичко наведнажъ, ти не си изворъ. Онзи, който иска да изкаже всичкитѣ си идеи на единъ пѫть, той не е идеен човѣкъ, той е едно напълнено шише съ вода отъ единъ, два, петь или десеть килограма, или пъкъ една каца пълна съ вода. Едно механически напълнено съ вода буре, като го отворишъ да тече, то изказва всичкитѣ си идеи и не остава вече нищо въ него. Безидейниятъ човѣкъ може да бѫде най-много единъ голѣмъ джобуръ, но човѣкъ трѣбва да се стрѣми къмъ възвишени идеи.
 
Значи, има единъ съизмѣримъ и единъ несъизмѣримъ животъ. Съизмѣримиятъ животъ е въ канитѣ, въ буретата и въ всѣки джобуръ, а несъизмѣримиятъ животъ е Божествениятъ животъ. Той е животъ, който не може да се измѣри. Идея, която не може да се измѣри, е истинска идея. Мисъль, която не може да се измѣри, е истинска мисъль. Чувство, което не може да се измѣри, е истинско чувство. Воля, която не може да се измѣри, е истинска воля. Сила, която не може да се измѣри, е истинска сила. Но тази сила, която се е събрала въ една малка машина и която може да пръсне машината, тя е сила само докато е затворена вѫтрѣ на тѣсно, но като я пуснете навънъ изгубва силата си, нѣма вече тази активность. При живата мисъль, обаче, при несъизмѣримата мисъль, въ каквото условие и да поставишъ човѣка, той си остава всѣкога единъ и сѫщъ.
 
Затуй именно въ духовния свѣтъ всички ние трѣбва да се стрѣмимъ къмъ несъизмѣримата мисъль. Мнозина отъ васъ ставате песимисти. Защо? То зависи отъ това, дали вашето подсъзнание, или вашето съзнание, или вашето самосъзнание, оставяме настрана свърхсъзнанието, опрѣдѣлятъ вашия животъ. Отъ това се ражда единъ вѫтрѣшенъ песимизъмъ. На всички философи песимисти, като Шопенхауера, мислитѣ сѫ били съизмѣрими. Тѣ казватъ, че въ свѣта сѫществува една голѣма скръбь. Отъ малката скръбь, която Шопенхауеръ опиталъ, прави заключение за голѣмата скръбь, но голѣмата скръбь той не я опиталъ. Нима като ударятъ нѣкому 25 тояги, а азъ чувамъ само ударитѣ, разбирамъ болката? Ако ударятъ поне петь тояги и върху менъ, тогава ще разбера, колко е страдалъ той. Всѣки човѣкъ знае нѣщата само като ги опита, а за другото може да предполага. А при това всички хора казватъ, че иматъ скръбь.
 
Какво нѣщо е скръбьта сама по себе си? - Тя е загуба на нѣщо, или недоимъкъ отъ нѣщо, или спънка къмъ извѣстна цѣль, къмъ която се стрѣмишъ. Ти можешъ да скърбишъ за изгубената си сила, за изгубенъ живъ прѣдметъ. Значи, ние скърбимъ само за живитѣ прѣдмети, за прѣдмети, които сѫ свързани съ жива сила. Тогава, ако азъ скърбя за единъ свой приятель, който е заминалъ, какво показва тази скръбь. Колко нѣща може да показва скръбьта въ даденъ случай? Може ли въ даденъ случай да се опрѣдѣли голѣмината на скръбьта? Законитѣ на природата сѫ слѣднитѣ: За единъ и сѫщъ случай нѣкои хора скърбятъ, а за други се радватъ. Запримѣръ нѣкоя майка скърби, че дъщеря й се оженила, че напуснала дома й, а въ сѫщото врѣме други хора се радватъ за нея, че отишла при тѣхъ. Слѣдователно, ние имаме двѣ равнодѣйствуващи сили. Скръбьта на майката се прѣвръща на радость на друго мѣсто. Тогава, каква скръбь е тази? Понѣкога обаче, радостьта на извѣстни хора се прѣвръща на скръбь у други. Вие сте майка, давате дъщеря си нѣкому и скърбите. Въ слѣдующия животъ обаче, този, който днесъ е възлюбенъ на дъщеря ви, става нейнъ баща или нейна майка, а ти се явявашъ като нейнъ възлюбенъ и тя дохожда при тебе. Тогава ти се радвашъ, а тѣ скърбятъ. Питамъ: колко голѣма е тази скръбь? Нѣкой казва: “Моята скръбь е толкова голѣма, че ме направи серсеминъ.” Това, че ти си станалъ серсеминъ, може ли да опрѣдѣли голѣмината на скръбьта? Ако скръбьта на нѣкого прѣдизвиква въ него изгубване на ума му, намаление силата на неговия умъ, тогава причината за това седи малко по-далечъ, другадѣ се крие причината. Това не е скръбь, това е нарушение на извѣстенъ Божественъ законъ. Има скърби въ свѣта, които не сѫ истински скърби, но страдания, прѣдизвикани отъ нарушението на извѣстни Божествени закони. Слѣдователно, подъ думата “скръбь” ние прикриваме своитѣ погрѣшки. Въ такъвъ случай казвамъ: Ти не трѣбва да скърбишъ, трѣбва да изправишъ живота си.
 
Ще ви приведа единъ анекдотъ за дъщерята на единъ български свещеникъ. Тя направила следната погрѣшка: изяла сладкото на баща си. Баща й рѣшилъ да я бие, но майката, за да освободи дѫщеря си отъ боя, турила я въ леглото да мине за болна. Баща й приготвилъ тояжката си и като дошълъ, вижда дъщеря си на легло, запитва: “Какво има?” - “Трескава е”, отговаря майката. - “Щомъ я тресе, нѣмамъ право да я бия, нека остане тази пръчица за другъ пѫть.” Ние, като тази майка, която спасила дъщеря си подъ булото на треската, се обличаме съ името на скръбьта и все скърбимъ. Дъщерята е болна и бащата казва: “Да оставимъ пръчицата за другъ пѫть.” Да, но сладкото е изядено. Треската не поправя работитѣ. Тия философски разсѫждения не поправятъ работитѣ. Ние казваме: “Всички нѣща трѣбва да бѫдатъ съизмѣрими.” Въ нѣкои случаи трѣбва да бѫдатъ съизмѣрими, но въ нѣкои случаи не трѣбва. Азъ бихъ попиталъ кой да е отъ васъ, може ли да опрѣдѣли, какъвъ ще бѫде неговиятъ растежъ слѣдъ хиляда години? Споредъ сегашнитѣ данни, което има за себе си, може ли да изчисли, какъвъ ще бѫде неговиятъ ръстъ, неговото лице, очи, вѣжди, голѣмината на пръститѣ си, колко напримѣръ ще бѫде дълъгъ палецътъ му, колко дълги ще бѫдатъ рѫцѣтѣ, краката му, каква форма ще иматъ и т. н. Нека даде данни за тия нѣща, а не да казва съ общи думи: “Великанъ, герой ще бѫда.” Какво означава думата “герой”?
 
И тъй, когато дойдемъ до несъизмѣримитѣ и съизмѣримитѣ нѣща, трѣбва да знаемъ, че тѣ сѫ двѣ идеи въ живота, които се напълно различаватъ. Всичко онова, което радва човѣка, което го подмладява, то е несъизмѣримо, а всичко онова, което отчайва човѣка, което го кара да се чувствува старъ, то е съизмѣримо. Такъвъ човѣкъ казва: “Остарѣхъ вече.” Той дойде най-много до числото петь или шесть и свършва, по нагорѣ вече не може да се качва. Нѣкой професоръ училъ, училъ редъ години и най-послѣ казва: “Всичко завършихъ, по-нататъкъ не мога.” Нѣкой писатель, нѣкой музикантъ работятъ извѣстно врѣме и послѣ казватъ: “До тукъ бѣше, по-нататъкъ не може.” Значи, идеята имъ станала измѣрима, затова се спиратъ.
 
Слѣдователно, съизмѣримитѣ идеи сѫ идеи на замръзването. Тѣ достигатъ до най-високата точка на триѫгълника и отъ тамъ започватъ обратенъ процесъ. Въ всѣки обратенъ процесъ въ природата седи и обратно движение. Първото движение е въ възходяща степень, а второто - въ низходяща степень. Като се дойде до втората възходяща и низходяща степень, какви ще бѫдатъ тѣ, по-високи и по-низки ли отъ първитѣ? Слѣдователно, въ този смисълъ всички процеси въ природата, като говоримъ за Божествената природа, сѫ безконечни, не може да имъ се тури никакъвъ прѣдѣлъ. Човѣчеството ще се увеличава безконечно. Увеличаването нѣма да седи въ голѣмината. По какъвъ начинъ ще се увеличава? Какво ще стане съ васъ? Допуснете, че Богъ направи единъ козмосъ, въ който има десеть милиарда души. Този козмосъ, слѣдъ като прѣмине единъ периодъ отъ милиарди, милиарди години, ще завърши цикъла си и ще се създаде въ него една нова душа, значи ще има въ него десеть милиарда и една душа. Слѣдъ това Богъ ще създаде другъ единъ козмосъ, който съ милиарди години сѫщо ще се върти около себе си, докато се придобие още една душа. Така се придобива въ вѣчностьта една душа. Тъй щото, въ края на краищата, отъ сегашния животъ ще се яви само една душа, само единъ човѣкъ. Цѣлото небе очаква да види, какъвъ ще е този човѣкъ, който ще излѣзе отъ сегашния козмосъ. Цѣлото небе, всички ангели работятъ за този човѣкъ, но не се знае, каква ще бѫде формата му, какво ще бѫде лицето му, нищо не се знае. Всички ангели очакватъ съ нетърпѣние да видятъ, какъвъ ще бѫде този човѣкъ. Като се създаде този новъ човѣкъ и слѣдъ като живѣе милиони, милиони години, този новъ човѣкъ ще каже: “Нека направимъ сега другъ свѣтъ, да дойде новъ човѣкъ!” Вториятъ ще бѫде още по-красивъ, отколкото сегашния. Това сѫ несъизмѣрими нѣща. Това сѫ прѣдположения, хипотези, възможни нѣща, близо до ума, за които турцитѣ казватъ: “Тия нѣща могатъ да станатъ, пъкъ могатъ и да не станатъ.” Казвамъ, това, което въ твоя умъ не може да стане, въ моя умъ става. Нѣкой казва: “Това нѣщо не става въ моя умъ.” Казвамъ: Да, но въ моя умъ става, а ти трѣбва да се потрудишъ, да разберешъ тази работа, че и въ твоя умъ да стане.
 
Всички ще се стремите да обхващате нѣщата. Дойде ли една скръбь, вие имате една несъизмѣрима величина; дойде ли една радость, вие имате една съизмѣрима величина. Любовьта е една несъизмѣрима сила. Мѫдростьта, Истината, всички добродѣтели сѫ несъизмѣрими величини. Всичко онова, къмъ което се стремите, трѣбва да бѫде несъизмѣримо, защото щомъ го придобиете, вие изгубвате вашия идеалъ. Казвате: “Това ли е било всичкото?” Не, има нѣща извънъ видимия свѣтъ, въ който живѣете. Извънъ вашитѣ тѣла, извънъ вашитѣ умове има нѣща, по-далечни, по-идеални, нѣща непроявени, по-високи отъ това, което човѣкъ може да схване. Така трѣбва да гледате на вашия животъ! Не трѣбва да мислите, че сте остарѣли. Тѣ сѫ съизмѣрими идеи. Привидно човѣкъ може да остарѣе, привидно човѣкъ може младъ да стане, но и едното, и другото сѫ измѣрими величини.
 
Младиятъ човѣкъ се отличава съ малъкъ рѫсть, стариятъ човѣкъ се отличава съ голѣмъ ръстъ. Значи, два противо-положни процеса ставатъ: младиятъ човѣкъ се увеличава, голѣмъ става, а стариятъ човѣкъ се смалява, малъкъ става. Единиятъ постепенно расте, другиятъ се смалява. Единиятъ се приближава къмъ насъ, другиятъ се отдалечава. Това е оптическа идея. Младиятъ е много далечъ, стариятъ е близо. Стариятъ се отдалечава отъ менъ, затова изглежда малъкъ, а младиятъ, понеже иде къмъ менъ, той изглежда голѣмъ. Тъй щото, въ сѫщность и младиятъ, и стариятъ сѫ еднакво голѣми. Какъ ще докажете това? Вие ще кажете: “Ти ли ще ни убѣждавашъ въ това? Ние не виждаме ли, че това дѣте е малко?” Вие виждате дѣтето малко, пъкъ азъ го виждамъ голѣмо. То е оптическа измама. Любовьта, за да обикне едно сѫщество, смалява го. Не можешъ да обичашъ голѣмитѣ нѣща. Любовьта обича само малкитѣ работи. Затова Любовьта, за да обикне единъ герой, или единъ ангелъ, ще го направи като малко дѣте. Майката ще тъкми това малко ангелче, ще го наглежда и ще си казва: “Моето ангелче!” Това ангелче послѣ ще стане голѣмо, т. е. не е станало голѣмо, но тя, като го обича, разширила го и го вижда голѣмо. То, като хитро, смалява се, но когато трѣбва, започва да се разширява, да става голѣмо. То е като онази голѣма топка, въ която влиза друга по-малка, въ нея влиза още по-малка и т. н. Тъй се събиратъ редъ топки една въ друга. Ние наричаме, този процесъ растежъ, т. е. свойство на човѣшкия духъ да се развива и да се навива вѫтрѣ въ себе си или тъй нареченъ уголѣмяване и смаляване на самия човѣкъ, на неговата външна форма. Това сѫ опити, които прави човѣшкия духъ да се смалява и уголѣмява. Туй смаляване може да бѫде вънъ отъ неговото съзнание. За сега това е процесъ, който се управлява отъ други сѫщества. Голѣмината на едно парче захарь зависи отъ шекерджиятъ, а не отъ самата захарь. Колко голѣма ще бѫде една кукла, не зависи отъ нея, а отъ онзи майсторъ, който я прави. Обаче, всички онѣзи процеси, които сѫ съзнателни, тѣ сѫ несъизмѣрими, тѣ сѫ подъ нашата власть, ние боравимъ съ тѣхъ.
 
Та не се изказвайте напълно! Азъ съмъ противъ всѣко изказване докрай. Кажи само началото, а края - никога. Когато нѣкой ме пита за края на нѣщата, азъ бихъ казалъ: “Азъ мога да казвамъ само началото, но краятъ не зная, не съмъ го намѣрилъ и не искамъ да зная кѫде е.” Когато ние се обезсърчаваме, то е, понеже знаемъ края. Нѣкой ученикъ държалъ изпитъ и пропадналъ. Какво ще го радва? Той знае края. Може ли да го радва такъвъ край? Тукъ имало единъ гимназистъ, който свършилъ училището съ отличие, получилъ първокласенъ дипломъ, но слѣдъ това нигдѣ не могълъ да намѣри работа. Като не могълъ да намѣри никаква работа, купилъ си едно точило за ножове, турилъ дипломата си върху камъка на точилото, съ което искалъ да покаже, че не е глупавъ. Този ученикъ, който се радвалъ, че свършва съ отличие, какъ мислите, радва ли се като носи точилото на гърба си? Благодарение на неговата силна воля, той точи ножове. Точи ножоветѣ и си казва: “Бѣхъ пръвъ въ училището, а тукъ съмъ послѣденъ, точа ножове.” Като нѣма какво да прави, ще точи ножове. Какъвъ ще бѫде краятъ? Нѣкой казва: какъвъ ще бѫде краятъ на моя животъ? Казвамъ, не питай за края, мисли за началото. Този животъ има начало, но край нѣма. Ако искашъ, ти можешъ да туришъ край на живота си, но това е твой край. Господь ти опрѣдѣлилъ да живѣешъ 120 години. Ти може да туришъ края на живота си, когато искашъ - още на първата, на втората, на петата, на 10-тата, на 50-тата, на 60-тата година, отъ тебе зависи. Богъ създава началото, а ние създаваме края.
 
Вие ще цитирате нѣкои стихове отъ Откровението, напримѣръ стиха: “Азъ съмъ алфа и омега.” Защо се взима буквата омега? Колко букви има гръцката азбука? - 24. Послѣдната буква, омега ли е? Краятъ ли е тя на гръцката азбука? Азъ мога да направя буквата омега началото на азбуката. Чудни сѫ хората! Думитѣ “начало и край” сѫ привидни положения. То е само по отношение врѣмето и пространството. Единъ човѣкъ се проектира по врѣме и пространство. Само тогава има начало и край. Но прѣдставете си едно сѫщество, което сѫществува извънъ врѣмето и пространството, ще има ли край и начало? - Никакъвъ край, никакво начало. Какво ще има тогава? Той ще усѣща, че влада всичко, че е едноврѣменно навсѣкѫдѣ. Когато ние говоримъ за край и за начало, подразбираме, че можемъ да бѫдемъ и въ края, и въ началото. То значи, че когато съмъ билъ въ началото, билъ съмъ и въ края. Един день, когато ще живѣя извънъ врѣмето и пространството, мога да бѫда въ цѣлия крѫгъ на дѣйствие и да прониквамъ нѣщата.
 
Та сега, трѣбва да схванете добрѣ мисъльта. Казва нѣкой: “Дали ще ида въ онзи свѣтъ? Какъвъ ще бѫде краятъ на живота ми?” За края на живота не мислете. Мислете за небето, като начало на новия животъ; мислете за Любовьта като начало на живота. Мислете за Бога, за Мѫдростьта, за Истината, за всички тия нѣща, като начало. Какъвъ ще бѫде краятъ на Любовьта затова не мислете. Поставите ли си този въпросъ, ще дойде песимизъмътъ у васъ. Като повикали Паганини да свири, запитали го: “Можешъ ли да свиришъ на четири струни?” - “Мога.” Явява се на концертъ. “Можешъ ли да свиришъ на три струни?” - “Мога.” Явява се и въ този случай да свири. Послѣ му казватъ: “Можешъ ли да свиришъ на двѣ струни?” - “Мога.” Явява се пакъ. Казватъ му, най-послѣ: “Ами можешъ ли да свиришъ на една струна?” Паганини повече не се явилъ. Щомъ остане само една струна на цигулката, онзи, който свири на нея, нѣма вече да се яви. Така е и съ всички хора, които искатъ да знаятъ, каква ще бѫде крайната цель на тѣхния животъ. Вие не трѣбва да знаете това нѣщо. Хубавото, красивото нека остане като една загадка въ живота ви. Нека има нѣщо въ цѣлата вѣчность, което да не знаете за себе си.
 
Сега вие ще ми цитирате старитѣ гръцки философи, които сѫ казвали: “Познай себе си!” Съгласенъ съмъ съ това, но да познаешъ себе си, значи да познавашъ, че въ тебе има нѣщо несъизмѣримо, че има нѣща въ тебе, които ще останатъ непознати. Въ непознаваемото ще дойде всичкото щастие, всичката радость за прѣзъ всичкитѣ вѣкове на вѣчностьта. Какво подразбираме подъ знание? Ние казваме: “Този човѣкъ е ученъ, а онзи невѣжа.” Човѣкъ може да бѫде невѣжа само по онази материя, която не е прѣдадена. И ученикътъ може да знае онова, което му е прѣдадено. Ако ученикътъ не научи онзи урокъ, който му е прѣдаденъ, остава невѣжа. Слѣдователно, ние можемъ да бѫдемъ невѣжи само по онова, което не ни е прѣдадено, а за онѣзи нѣща, които ни сѫ прѣдадени, тѣхъ можемъ да знаемъ. За онѣзи нѣща, които не сѫ ни прѣдадени, за тѣхъ не сме отговорни. Тогава, никой нѣма право да казва, че азъ съмъ невѣжа, че не зная. Нѣкой ме запитва: “Знаешъ ли колко атома има въ слънцето?” - “Не зная.” -“Ами ти, който ме питашъ, знаешъ ли?” - “И азъ не зная.”
 
Слѣдователно, човѣкъ може да пита, безъ да знае. Можемъ ли да отговоримъ на всѣки въпросъ, който си задаваме? Често хората питатъ: “Кой е създалъ Бога?” Казвамъ, създаде Го единъ по-голѣмъ Господь. “Ами Него кой го създаде?” - “По-голѣмъ Господь.” -“Aми Него?” - Най-голѣмиятъ Господь, Когото никой другъ не можеше да създаде. Той е послѣдниятъ Господь. Този човѣкъ казва: “Щомъ всичко това е станало така, докажи го! Нали си философъ.” Казвамъ, добрѣ, щомъ не е тъй, докажи ти! Какъ ще докажешъ? И той може да ми докаже това нѣщо толкозъ, колкото и азъ мога да му го докажа. Ти знаешъ толкозъ, колкото и азъ зная. Ти ще започнешъ да отричашъ моето знание, азъ пъкъ твоето. И какво ще придобиемъ? Хубаво, азъ казвамъ, че въ тази кесия има четири монети. Първата монета е турена отъ Драганъ Стойчевъ, втората отъ Михалчо еди-кой си, третата отъ Петканчо, нѣкой си, а четвъртата отъ Стоянчо. Този господинъ, на когото е кесията, иска да ми докаже, че четиритѣ монети не сѫ въ кесията, затова, изважда ги отъ тамъ и казва: “Празна е кесията ми.” Какво ще докаже като извади четиритѣ монети изъ кесията? - Кесията е празна, но той е пъленъ. Четиритѣ монети, като излѣзатъ изъ кесията, все ще идатъ у нѣкого. “Ама, докажи ми, че не сѫ въ кесията!” -Трѣбва да доказвамъ, че ти извади четиритѣ монети отъ кесията и ги тури въ джоба си. “Докажи, че тази кесия е празна!” Това не сѫ никакви доказателства за нѣщата. Ако ние изпразваме и пълнимъ, азъ турямъ, той изпразва, кой е на правата страна: който туря, или който изпразва? Питамъ, защо този господинъ не иска да ми докаже, че въ тази кесия не сѫ четири монети? Защо има туй желание, азъ да му доказвамъ?
 
Нѣкои хора казватъ: “Животътъ нѣма смисълъ, нѣма Богъ въ свѣта, нѣма Любовь, нѣма Истина, всичко е празна работа.” Този човѣкъ не мѣза ли на онзи, който изпразва кесията? Защо животътъ нѣма смисълъ? Той самъ изпразва кесията, а послѣ казва, че животътъ нѣма смисълъ. Казвамъ, едно врѣме ти имаше четири монети. Той казва: “Докажи!” Когато вашиятъ животъ е билъ смисленъ, пъленъ и послѣ се е обезмислилъ, това не е ли едно доказателство, че въ вашия животъ е имало нѣкакво щастие, което се е изгубило? Казватъ: “Щастието е празна работа.” Питамъ, туй щастие, което бѣше въ васъ, изгуби ли се нѣкѫдѣ? Загубата на едно малко щастие, което човѣкъ ималъ, е отъ привидната благодарность, която ималъ за това щастие.
 
Слѣдователно, онзи, който не е благодаренъ на малкото щастие, той изгубва и голѣмото. Ние въ свѣта ставаме нещастни, понеже търсимъ по-голѣмо щастие. Имашъ малко, търсишъ по-голѣмо. Съ скръбьта всѣкога се провѣрява закона, че ние не сме доволни на онова, което Богъ ни е далъ, и вслѣдствие на това страдаме, скърбимъ. Имаме единъ приятель, намѣримъ въ него единъ недостатъкъ, туряме го настрана и намираме другъ. Въ този новъ приятель намѣримъ двѣ погрѣшки - турямъ и него настрана и намираме трети. Въ него има три погрѣшки. Първиятъ приятель имаше само една погрѣшка, той бѣше най-добъръ. И колкото повече оставяме старитѣ приятели и ги замѣняваме съ нови, толкозъ повече грѣшки намираме въ тѣхъ. Ето какъ се явява нашата скръбь! По такъвъ начинъ се загубва нѣщо.
 
Слѣдователно, ако азъ съмъ поетъ, ще пиша поезия само за себе си, за свѣта нѣма да пиша. Най-първо ще кажа: “Азъ пиша поезия за себе си, азъ ще я чета.” Защо? Защото не мога да намѣря по-добро лице, отъ менъ, което да пише за мене. Само азъ мога да пиша за себе си, само азъ мога да чета и да оцѣня своята поезия. Ако други дойдатъ да четатъ туй, което съмъ писалъ, на радо сърце ще слушамъ. Ако азъ чета нѣщо на свѣта и той ме оцѣнява, непрѣменно ще имамъ малка скръбь, все ще кажатъ нещо лошо за менъ. Ако се намѣрятъ нѣколко души да кажатъ, че поезията ти е отлична, ще се намѣрятъ други, които ще я разкритикуватъ по всички правила на критиката, ще те насолятъ. Едни ще те изкаратъ отличенъ поетъ, други ще те изкаратъ, че нѣмашъ понятие отъ поезия. Тъй че, всичката скръбь въ свѣта иде отъ това, че ние не уповаваме на себе си, на онова Божествено начало, което е вложено въ насъ. Божественото въ всинца ни е едно и сѫщо. Ние уповаваме на онова, което се мѣни и промѣня, и вслѣдствие на това усилваме своитѣ страдания. Каквито изпити и да ни дойдатъ, човѣкъ трѣбва да бѫде смѣлъ, да понесе всички скърби, да извади опитность отъ тѣхъ и на края да придобие една малка радость. Защо не? Имашъ малко скръбь, зарадвай се; имашъ загуба, зарадвай се! Не си само ти, който губишъ, който страдашъ. Едноврѣменно съ тебе страдатъ и много други. Туй е велика философия.
 
На всинца ви трѣбва философия, разбиране на онзи вѫтрѣшенъ, идеенъ живот. Всички трѣбва да се стремите къмъ това, което е несъизмѣримо. Въ стремлението си къмъ Бога, само тамъ ще видимъ тази идея за несъизмѣримото. Богъ ни се открива, но понеже ние имаме желанието да Го обхванемъ, изгубваме възможностьта да Го познаемъ. Въ Бога има едно качество: Той показва само лицето Си, но не и гърба Си. Какъ се откри Богъ на Мойсея? Намѣрете туй мѣсто въ Писанието и го прочетете!
 
И тъй, всички наши идеи трѣбва да сѫ несъизмѣрими!
 
Да започнемъ съ великото начало, което носи живота! И ще знаете, че край има само тамъ, дѣто има дисхармония. Дисхармонията въ кое и да е сѫщество, образува едно пресичане, затова се явява и краятъ. Такива прѣсичания ставатъ у всички сѫщества. Само у Бога има една непрѣривность, а у всички други сѫщества, има едно изкривяване, съзнанието не е будно и тогава настѫпва умирането, смъртьта, която наричаме край. Казваме: “Отиде този човѣкъ.” Да, този човѣкъ прѣстава да живѣе тукъ, но въ другия свѣтъ живѣе, тамъ се разговаря весело. Тукъ е старъ дѣдо, съ бѣла брада, съ тояжката си въ рѫка, ходи прегърбенъ, а въ онзи свѣтъ го виждаме младъ, на 33 години, веселъ, засмѣнъ човѣкъ. Тукъ плачатъ за този старъ дѣдо, а като попитаме въ онзи свѣтъ за този дѣдо, казватъ ни: “Тукъ нѣма дѣдовци.” Въ онзи свѣтъ нѣма нито баби, нито дѣдовци. Като идешъ въ онзи свѣтъ, вмѣсто баба си или дѣдо си ще видишъ единъ възвишенъ духъ, или нѣкой ангелъ, който е дошелъ на земята, като твой дѣдо или като твоя баба, облѣчени въ тази материя, дошли тукъ, за да свършатъ нѣкоя работа. Тогава ще паднатъ люспитѣ отъ очитѣ ти, като на апостолъ Павелъ и ще видишъ, че въ невидимия свѣтъ нѣма дѣдовци и баби, а чисти и възвишени духове, които идатъ на земята да се пожертвуватъ за благото на другитѣ. Тази идея сѫществува навсѣкѫдѣ.
 
Хубавата музика сѫщо така трѣбва да бѫде несъизмѣрима. Вие не можете още да пѣете безъ тактове. Знаете ли какво значи да пѣете безъ тактъ? Да кажемъ, че вземете тона ДО, четвъртъ тонъ, или половинъ, или цѣлъ. Мислите ли, че слѣдъ като изпѣете този тонъ споредъ неговата трайность, прѣстава да звучи? Не, има извѣстни тонове въ природата, които постоянно звучатъ. Има планети, които сѫ настроени специално въ тона ДО. Има слънца, които издаватъ тона СОЛЬ. Тази музика постоянно се възпроизвежда въ природата. Нѣкой пѫть ние вземемъ единъ тонъ и слѣдъ това го прѣкъснемъ. Прѣстава ли той да звучи? Не, онази планета, на която принадлежи този тонъ, напримѣръ тона ДО, непрѣкѫснато се качва и слиза по тия крѫгове отъ горно ДО до долно ДО. Обаче въ този тонъ ДО има голѣмо разнообразие. Кои сѫ най-хубавитѣ пѣсни въ музиката? Онѣзи пѣвци, които изучаватъ музиката, първоначално започватъ да възпроизвеждатъ тоноветѣ механически, но когато навлѣзатъ въ окултната музика, трѣбва да гледатъ на всѣки тонъ като на живъ и да знаятъ, че слѣдъ като прѣкъснатъ пѣнието, всѣки тонъ продължава да звучи. Слѣдъ като сте слушали нѣкой музикантъ, нѣкой виденъ цигуларь, като се върнете дома си, вие още ще продължавате да слушате неговото свирене. На сцената свиренето е прѣстанало, но ти вечерь, сутринь - цѣла седмица наредъ - си възпроизвеждашъ. Значи, тия гласове се прѣповтарятъ непрѣривно, докато се изгубятъ нѣкѫдѣ. Тъй щото, въ окултната музика тоноветѣ трѣбва да продължаватъ. И всѣки отъ васъ трѣбва да пѣе вѫтрѣшно. Докато не се научите да пѣете вѫтрѣшно, въ душитѣ си, вие не можете да се научите да пѣете. Слѣдователно, нѣкой отъ васъ сѫ по-добри музиканти, повече сѫ учили въ миналото, затова по-лесно се проявяватъ, а други не сѫ се учили, сега трѣбва да се учатъ. Музиката е потрѣбна за единъ вѫтрѣшенъ потикъ. Тя е почивка. Само чрѣзъ музика може да си дадете почивка на душата.
 
Сега, да изпѣемъ: “Въ начало бѣ Словото”. Отначало ще започнете тихо: “Въ начало бѣ Словото”. “И Словото бѣ у Бога” - ще го изпѣете тихо, за себе си, а не за свѣта. “То въ началото бѣ у Бога” - значи, туй Слово, което бѣ въ начало, което е въ мене, у Него бѣше. Щомъ дойдемъ до стиха: “Всичко чрѣзъ Него стана” - трѣбва да се пѣе силно, творчески актъ е то.
 
Сега, да кажемъ, че бихъ ви задалъ да разработите слѣднитѣ нѣколко изречения въ пѣсень, какъ бихте ги изпѣли? “Синътъ Божи, роденъ бѣ отъ Господа. Той бѣше истинната видѣлина, която освѣтлява всѣкиго человѣка, който иде въ свѣта. Въ свѣта бѣ и свѣтътъ чрѣзъ Него стана, и свѣтътъ Го не позна. При своитѣ си дойде, и своитѣ Му Го не приеха, защото Го не познаха.” Какъ ще изпѣете това? (Учительтъ го изпѣ нѣколко пѫти.) Какъ ще прѣведете сега тази мелодия? Тя спада къмъ несъизмѣримитѣ величини. Ако тя би се изпѣла другояче, на тактове, щѣше да излѣзе друго нѣщо отъ нея. Не, че въ окултнитѣ пѣсни нѣма тактове, но всѣкога, когато вие искате да дадете изразъ на една окултна пѣсень, непрѣменно трѣбва да вложите въ нея несъизмѣримитѣ тактове, т. е. такива тактове, които да не сѫ точно опрѣдѣлени въ ума ви. Въ тази пѣсничка нѣма да гледаме тактоветѣ, а смисъла. Когато тактоветѣ въ една пѣсень взематъ надмощие, пѣснята изгубва своя смисълъ. Тактътъ трѣбва да бѫде вѫтрѣ. Той е една несъизмѣрима мѣрка.
 

Размишление

 
Любовьта ражда доброто. Доброто носи за нашитѣ души животъ, свѣтлина и свобода!
 

6-а школна лекция на Общия Окултенъ Класъ

държана отъ Учителя на 19.ХII.1924 г.

София

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...