Jump to content

1926_12_26 Тази притча


Ани

Recommended Posts

"Затова се родих",  Неделни беседи, Сила и живот, девета серия, т.1, (1926 г.),

Издание 1929 г., София
Книгата за теглене -PDF

Съдържание

 

Тази притча

 

Отговори Петъръ и рече Му: „Изтълкувай ни тази притча!“

 (Матея, гл. 15, ст. 15)

 

Притча или иносказание е изрѣчение, въ което е скритъ смисъла на нѣкаква велика идея. За непросвѣтения това изрѣчение е притча, а за просвѣтения то е изрѣчение съ дълбокъ смисълъ и съдържание. Ние разглеждаме живота като притча. Всѣко нѣщо въ живота, което не е разбрано, е притча. И затова, за всѣко неразбрано нѣщо може да се каже: „Изтълкувай ни тази притча!“

 

Днесъ проститѣ хора се занимаватъ съ обикновени работи; тѣ се задоволяватъ съ малко и никога не разсѫждаватъ, защо се раждатъ и защо умиратъ; тѣ никога не разсѫждаватъ, защо иматъ извѣстно вѣрую и дали това вѣрую е право. Тия хора казватъ: „Като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще разберемъ нѣщата“, или „Господъ ще даде“, и т. н. Тѣ лесно обясняватъ нѣщата съ думитѣ: „Господъ ще даде“. — Това е вѣрно. Господъ ще даде не само въ бѫдеще, но Той е давалъ и въ миналото, а продължава да дава непрѣкѫснато и до днесъ.

 

Сега всички съврѣменни хора сѫ заети съ разгатване на живота. Има редъ философи, които искатъ да разгадаятъ смисъла на човѣшкия животъ, и за тази цѣль обясняватъ, какво нѣщо е субстанция и какво — есенция. Питамъ: кой съврѣмененъ ученъ разбира, какво нѣщо е субстанцията и есенцията въ тѣхната дълбока сѫщина? Нѣма такъвъ ученъ, който да разбира сѫщината на понятията есенция и субстанция. Нѣма нищо обидно въ това, че никой не разбира тѣзи понятия. Всѣко понятие може да бѫде разбрано въ неговия ограниченъ смисълъ, както и въ неговия дълбокъ смисълъ. Напримѣръ, за нѣкой човѣкъ казватъ: „Силенъ е този човѣкъ, планина човѣкъ!“ Питамъ: какъ провѣрявате неговата сила? — Той може да дига голѣми тяжести. — Витоша може ли да дигне? — Витоша не може да дигне, но дига голѣми камъни отъ сто, двѣста и повече килограми тяжесть. Казвамъ: ако е въпросъ за сила, слонътъ може да дига много по-голѣми тяжести. Значи, вие трѣбва да признаете факта, че силата на този човѣкъ е ограничена, относителна. Когато се говори за, ученостьта на хората, и тя бива въ ограничени размѣри. Напримѣръ, днесъ имаме учени хора, които се занимаватъ само съ живота на бубулечкитѣ, всичко знаятъ за тѣхъ; послѣ имаме учени зоолози, които се занимаватъ само съ живота на млѣкопитаещитѣ и всичко знаятъ за тѣхъ: всичкитѣ имъ системи и тѣхнитѣ функции, начина на живота имъ и т. н. Други учени сѫ се специализирали изключително върху живота на мравитѣ, знаятъ всички подробности, които се отнасятъ до тѣхния животъ. Нѣкои учени се занимаватъ съ изучване живота и развитието на микробитѣ, които сѫ създали и продължаватъ да създаватъ редъ страдания и нещастия за цѣлото съврѣменно човѣчество. Тия учени размножаватъ по изкуственъ начинъ микробитѣ, като ги поставятъ въ шишета, съ разни разтвори, благоприятни за тѣхното развитие и оттамъ съ игличка взиматъ отъ тия микроби и правятъ инжекции върху разни малки, дребни животни, да видятъ, какъ дѣйствуватъ тѣ върху организма имъ. Оттукъ тѣ вадятъ своитѣ заключения и за дѣйствието имъ върху човѣшкия организъмъ. Това сѫ все учени хора, които работятъ върху микробитѣ на чумата, или върху микробитѣ на петнистия тифъ и т. н. Простиятъ човѣкъ, като слуша да се говори за чумата, която изтрѣбва съ стотици и хиляди хора, прѣдставя си я живо нѣщо голѣмо като човѣкъ, което ходи съ коса въ рѫка и коси, дѣ какво срѣщне на пѫтя си. Той казва: „Каква ли ще е причината за тази болѣсть, която създава такива лоши послѣдствия?“ Учениятъ човѣкъ пъкъ казва: „Чумата не е голѣма, тя едва се вижда съ микроскопъ, но има свойството лесно и бързо да се размножава, затова става опасна“. Казвамъ: това нѣщо, именно, е притча. За простия човѣкъ, който не разбира смисъла и причинитѣ за явяването на микробитѣ, нито свойството имъ да се размножаватъ много и да причиняватъ голѣми врѣди, този въпросъ е притча. За учения човѣкъ, обаче, въпросътъ не е поставенъ така. Той си обяснява всичко.

 

Питамъ: коя е причината за явяването на микробитѣ въ свѣта? Първоначално, при създаване на живота, микробитѣ сѫществуваха ли? Нѣкои учени казватъ, че микробитѣ се създадоха слѣдъ отклоняване на човѣка отъ правия пѫть на неговия животъ. За какво бѣше създаденъ първоначално човѣка на земята? — Първоначално човѣкътъ бѣше създаденъ да служи на Бога, да изучава всичко, което е било създадено дотогава, да се занимава съ елементитѣ и тѣхнитѣ свойства, да работи и да благодари на Бога за всичко това. Ако човѣкътъ бѣше изпълнилъ всичко туй на врѣмето си, той не би изпадналъ въ положението на робъ, както днесъ го виждаме. Съврѣменниятъ човѣкъ е робъ на условията. Защо човѣкъ изпадна при тѣзи условия? — Защото той избра другия пѫть: да не слугува на Бога, но да слугува на себе си и на богове, подобни на него. Първата жена въ рая сама избра този пѫть: да служи на себе си и на чужди богове. Думата „рай“ въ окултенъ смисълъ подразбира висша култура. Значи, първиятъ човѣкъ е живѣлъ при условия на висша култура, но не е могълъ разумно да ги използува. Единъ отъ висшитѣ адепти прѣзъ това врѣме, който служилъ на себе си и на чужди богове, успѣлъ да се промъкне въ райската градина и да се приближи до първата прародителка на човѣчеството, като ѝ прѣдалъ първата лекция отъ този новъ пѫть. Той ѝ казалъ: „Кажи ми, жено, защо се лутате напразно съ своя другарь изъ тази градина? Не знаете ли, че има и други сили, затворени въ природата, които човѣкъ може да използува за своето бързо развитие? Не знаете ли, че има и другъ пѫть, по който човѣкъ може да се движи? Не е само пѫтьтъ, който Богъ му е прѣдначърталъ. Защо не ядешъ отъ това дърво, въ което сѫ скрити всички тайни и всички познания, които могатъ да направятъ човѣка равенъ на Бога по сила и могѫщество?“ Вие знаете по нататъкъ, какъ е постѫпила вашата прародителка слѣдъ тази първа лекция. Азъ ви прѣвеждамъ тази лекция на български езикъ; ако бихъ я прѣвеждалъ на другъ езикъ, бихъ казалъ; Знаете ли, какви субстанции и есенции има скрити въ това дърво? Познавате ли онзи субстанциаленъ законъ, който дирижира цѣлото човѣчество?“ На такъвъ наученъ, езикъ говорѣше на Ева учительтъ на чуждитѣ богове. Какво се криеше въ това дърво? —Всички тайни на живота. Тъй говорѣше този учитель: „Ако хапнешъ отъ плода на дървото за познаване доброто и злото“, всички тайни ще се откриятъ прѣдъ твоя погледъ: ти ще виждашъ слънцето, звѣздитѣ и луната, ще ги разбирашъ, ще четешъ по тѣхъ, и така ще се движишъ въ всички свѣтове. За да придобиешъ това изкуство, слѣдъ като хапнешъ отъ плода на това дърво, ще ти, дамъ една пръчица, та каквото пожелаешъ, да придобиешъ само съ едно махане на тази пръчица. Всички жени, които дойдатъ слѣдъ тебе, ще се чудятъ на твоята гениалность и ще си казватъ: „Каква бѣше тази жена, която служи на тѣзи велики адепти?“ И тази жена слѣдъ като изслушала много внимателно първия урокъ на този неочакванъ учитель, позамислила се малко, подигнала си главата на горѣ и си казала: „Чудно нѣщо, какъ Богъ ни е заблудилъ, като ни е поставилъ въ този кривъ пѫть на живота! Чудно, защо Господъ не иска нашето бързо развитие? Тогава нека направя поне единъ опитъ. Отъ много опити глава не боли!“ И откѫсна тя единъ плодъ отъ дървото на познаване доброто и злото, вкуси отъ него и даде на Адама и той да го опита.

 

Какво прѣдставлявате това дърво? — Дървото на познаване доброто и злото бѣше една притча, която тази жена изучаваше. Дѣ е това дърво сега? Единъ отъ американскитѣ учени професори въ Бостонския университетъ е написалъ една цѣнна книга за рая и казва, че рая не се намиралъ между рѣкитѣ Тибъръ и Ефратъ, а нѣкѫде на сѣверния полюсъ. Какво може да се каже срѣщу твърденията на този ученъ професоръ, когото всички съврѣменници признаватъ за такъвъ човѣкъ? Този ученъ доказва, че въ врѣмето на Адамъ и Ева рѣкитѣ Тибъръ и Ефратъ се намирали на сѣверния полюсъ, нѣкѫдѣ въ Азия. Въ Библията, обаче, се казва, че на мѣстото, дѣто билъ нѣкогашния рай, се намирали още двѣ рѣки. Дѣ сѫ тѣзи рѣки сега? Значи, това е притча. Съврѣменнитѣ хора не знаятъ съ положителность, дѣ се намиралъ рая, но прѣдполагатъ да е билъ нѣкѫдѣ въ Азия.

 

„Изтълкувай ни тази притча!“ Както виждате, ученицитѣ сѫ искали отъ Христа да имъ изтълкува тази притча. Обаче, какво изяснение е далъ Христосъ на тази притча, това не е вмѣстено никѫдѣ изъ Евангелието. Отъ въпроситѣ и запитванията, които евреитѣ отправяли къмъ Христа, се вижда, че тѣ били любознателенъ народъ, интересували се отъ научни въпроси. Ако изучвате кабалата на евреитѣ, ще видите, че тѣ имали дълбоко разбиране за математиката, разбирали нейния вѫтрѣшенъ смисълъ и приложение въ живота. Понѣкога съврѣменнитѣ хора се смѣятъ на откритията на ученитѣ, но тѣзи учени хора, които разбиратъ добрѣ законитѣ, завъртватъ едно колело и казватъ: „Виждате ли, какво стана?“ Простиятъ работникъ кара, върти колелото и не се интересува да знае, какъ се върти, Възъ основа на какви закони; обаче, учениятъ човѣкъ знае, че като завърти това колело, то произвежда енергия, която прѣвръща водната сила въ електрическа, и по този начинъ освѣтлява цѣлъ градъ. Питамъ: какъ е дошло на ума на учения човѣкъ да използува електрическата енергия за разни цѣли? Той събира електрическата енергия въ единъ акумулаторъ и използва въ работа. По сѫщия начинъ и много хора впрѣгатъ своитѣ каруци съ биволи, качватъ се отгорѣ на каруцитѣ си, удрятъ биволитѣ си, но тѣ едва се движатъ. И слѣдъ всичко това тия хора казватъ: „Тежъкъ е животътъ!“ Учениятъ човѣкъ, обаче, не впрѣга цѣла кола, но си служи само съ едно колело отъ нея и така освѣтлява цѣлъ градъ. Той впрѣга тази енергия и въ плугове, и съ нея разорава всичката си земя, като я прави плодородна.

 

Сега азъ правя едно извлечение отъ това и казвамъ: попитайте съврѣменния ученъ човѣкъ или съврѣменния философъ, дѣ се намира човѣшкия умъ, човѣшкото сърце човѣшката душа или човѣшкия духъ, и вижте, какво ще ви отговорятъ. Дѣ е жилището на човѣшкия умъ или на човѣшкия интелектъ? Тѣ ще ви кажатъ, че жилището на човѣшкия умъ е въ мозъка. Тогава дѣ е жилището на човѣшкото сърце? — Въ тѣлото. Дѣ е душата, дѣ е духътъ? — Въ тѣлото. Съврѣменнитѣ теософи, напримѣръ, даватъ нѣкакво изяснение за човѣшкия духъ, но то е много материалистично. Тѣ го уподобяватъ на лѫчъ. Обаче, това обяснение е иносказание, притча. Какъвъ лѫчъ е той — Свѣтлиненъ лѫчъ. Това е само уподобление. Трѣбва да се знае, какво въ сѫщность прѣдставлява този лѫчъ. Подъ „лѫчъ“ се разбира всѣко нѣщо, което дава извѣстна посока, извѣстно изправление, извѣстно движение. Лѫчътъ прѣдставлява разумния пѫть, посоката, по която човѣкъ трѣбва да се движи. Значи, лѫчътъ винаги подразбира движение, стремежъ на разумната душа да върви въ права посока. Стремежътъ на душата, на духа не иде отвънъ. Да се мисли, че движението на душата или на духа иде отвънъ, това е криво схващане. Духътъ, както и душата се движатъ отвѫтрѣ навънъ. Лѫчитѣ на духа излизатъ прѣзъ човѣшкитѣ очи. Единственното мѣсто, прѣзъ което прѣминава човѣшкия духъ, това сѫ очитѣ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който вижда посоката на своето движение чрѣзъ разумното упѫтване на духа, той вече може да направлява своя мозъкъ и да движи правилно своитѣ удове. Мозъкътъ е най-постоянната величина въ човѣшкия организъмъ. Ако нѣкой човѣкъ е тежалъ сто килограма и заболѣе отъ нѣкаква тежка болѣсть, той може да изгуби отъ теглото си цѣли 70 кгр. и да остане на тегло само 30 килограма; обаче, сѫщиятъ човѣкъ не губи нищо отъ теглото на мозъка си. Оттукъ се вижда, че най-постоянното, най-устойчивото вещество въ организъма на човѣка е мозъкътъ. Щомъ е така, отъ мозъка, именно, трѣбва да се започне възпитанието на съврѣменното младо поколѣние. Докато човѣкъ не възпита мозъка си нищо не може да излѣзе отъ него. Всичкитѣ сили въ човѣшкия организъмъ сѫ съсредоточени къмъ неговия мозъкъ, и за това цѣлото тѣло се направлява отъ него.

 

Мнозина отъ съврѣменнитѣ учени могатъ да възразятъ, напримѣръ, че има извѣстенъ родъ мекотѣли, дѣятелностьта на които не се направлява отъ мозъка. Главата на тѣзи мекотѣли е централизирана нѣкѫде въ клѣткитѣ имъ, дѣто се намира и нервната система. Значи, главата имъ се намира въ центъра на клѣткитѣ, отдѣто се направлява и тѣхната дѣятелность. Въ човѣка пъкъ главата е въ друго направление. Тя е излѣзла отъ центъра и сега заема положение на краенъ удъ въ тѣлото. Човѣкъ, въ своето развитие, се е поляризиралъ, вслѣдствие на което той се е раздвоилъ. Въ раздвояването, обаче, винаги има разширение. Раздвояването не е лошо нѣщо. Когато житното зърно се раздвои, то започва да расте. Слѣдъ това то цъвти, вързва плодъ и узрѣва. Когато кажатъ за нѣкой човѣкъ, че се е раздвоилъ, опасностьта седи въ това, да не би въ раздвояването да спре растенето. Тогава той може да изсъхне. Но ако при това раздвояване, той започва да расте, да цъвти и да вързва, той е на спасителния брѣгъ въ своя животъ. И ако най-послѣ този плодъ узрѣе, процесътъ който става въ човѣка, е правиленъ. Тогава сѣмката на плода казва на човѣка: „Изяшъ месестата ми частъ, а сѣмката отново посѣй въ земята!“

 

Отъ научно гледище ние изваждаме слѣдното заключение отъ този процесъ: между всички явления въ природата сѫществува тѣсна връзка. И всѣки човѣкъ, който може да разгадае проявата на тѣзи явления, той ще може да разгадае и пѫтя на своя животъ.

 

Често религиознитѣ хора казватъ, че сѫ спасени чрѣзъ кръвьта на Исуса Христа. Питамъ: какво трѣбва да правятъ тия хора слѣдъ своето спасение? Въпросъ за спасение може да става само за болнитѣ хора. И слѣдъ като даденъ човѣкъ е спасенъ, т. е. оздравѣлъ отъ своята болѣсть, какво трѣбва да прави по-нататъкъ? Трѣбва ли пакъ да му се дава отъ сѫщото лѣкарство, съ което веднажъ е спасенъ? Ако запитате единъ боленъ човѣкъ, който е оздравѣлъ вече, какво трѣбва да прави слѣдъ оздравяването си, какво ще ви каже той. Той ще ви каже, че сега се нуждае отъ учители, които да го учатъ, какъ да живѣе, за да не се разболѣва вече. Въ този смисълъ, задачата на християнството не е да спасява свѣта. Ако хората мислятъ, че въ това седи задачата на християнството, тѣ сѫ си съставили криво понятие за него. Истинската задача на християнството е да напѫти хората къмъ Бога, да имъ покаже, какъ трѣбва да живѣятъ, за да придобиятъ вѣчния животъ. И Христосъ изказва това нѣщо много ясно въ стиха: „Азъ не дойдохъ да изпълня своята воля, но волята на Отца, Който ме е проводилъ.“

 

Сега ще се спра върху мисъльта, която подържатъ хората, че Христосъ спасилъ свѣта. Тукъ се явява противорѣчие. Противорѣчието седи въ това, че хората отдѣлятъ Христа отъ Бога. Христосъ не може да се отдѣля отъ Бога, понеже Той е проявление на Бога. Когато Христосъ казва, че не върши своята воля, но волята на Онзи, Който го е проводилъ, това подразбира, че Богъ е поголѣмъ отъ Христа. Нѣкой казва: „Богъ, Христосъ и азъ сме едно.“ — Въ какво сте едно? Единството трѣбва да се изразява чрѣзъ послушанието. Единство трѣбва да сѫществува въ принципитѣ. Дѣто има единство, тамъ сѫществува и закона на Любовьта. Единството не подразбира еднообразие. Ние схващаме Любовьта като законъ на разнообразие — разнообразие на малкитѣ единици, които съставляватъ голѣмата еденица въ свѣта. Щомъ хората признаватъ, че живѣятъ въ единство съ Бога и съ Христа, отдѣ произлизатъ противорѣчията? Ако е вѣрно това, което съврѣменнитѣ християни твърдятъ, че Христосъ спасилъ свѣта, питамъ: Защо тия хора днесъ проповѣдватъ съ пари? Нали сѫ спасени, защо не проповѣдватъ така както и Христосъ проповѣдваше едно врѣме на еврейския народъ? Еврейската църква плащаше ли нѣщо за проповѣдитѣ на Христа? Христосъ казваше за себе си, че Синъ Человѣчески нѣма дѣ глава да подслони. Такова ли е положението на съврѣменнитѣ проповѣдници? Ние ги виждаме добрѣ, модерно облѣчени, съ мантии, съ корони на главитѣ си, съ жезълъ въ рѫка, и така проповѣдватъ. При това, тѣхнитѣ проповѣди добрѣ се заплащатъ. Ние ги виждаме добрѣ нахранени и задоволени. Христосъ пъкъ ходеше много скромно облѣченъ. Той носѣше една скромна тога цѣли три години, а на краката си носѣше дървени сандали. Питамъ: въ кои пунктове е приложено днесъ Христовото учение? Мнозина, обаче, казватъ: „Човѣкъ трѣбва да се новороди.“ — Съгласенъ съмъ съ това; така е казалъ и Христосъ на врѣмето си, но трѣбва да опрѣдѣлимъ, какви сѫ качествата на новораждането. Какво означава да се новороди човѣкъ? — Новородениятъ човѣкъ самъ свѣти. Неговата свѣтлина излиза отвѫтрѣ навънъ, а на обикновеннородения човѣкъ свѣтятъ отвънъ, за да вижда, дѣ ходи, да може да се движи въ тъмнината. Пѫтьтъ, по който върви новородения човѣкъ е свѣтълъ; той свѣти и за себе си, и за другитѣ, които минаватъ покрай него. Пѫтьтъ на обикновенородениятъ човѣкъ е тъменъ: ако нѣма кой да го освѣти, той би се движилъ като слѣпецъ въ този свѣтъ. Новородениятъ човѣкъ знае, че Богъ сѫществува, тъй както дѣтето знае, че майка му сѫществува; обикновенородения човѣкъ не знае тази истина и постоянно спори и разисква върху нея — сѫществува ли Богъ, или не сѫществува.

 

 

 

Въ свѣта сѫществува великъ законъ, който опрѣдѣля отношенията между всички сѫщества, отъ най-малки до най-голѣми. Отношенията, които сѫществуватъ между всички сѫщества, не сѫ създадени сега. Тѣ сѫществуватъ въ всички сѫщества откакъ тѣ сѫ излѣзли отъ Бога. Тия отношения, тия връзки се намиратъ въ зачатъчно състояние въ всѣка душа и когато тя дойде на земята, тѣ се проявяватъ. Тия отношения сѫществуватъ въ душитѣ на всички сѫщества още отъ първия день на създанието на мира. У нѣкои сѫщества тѣ сѫ по-силни, а у нѣкои по-слаби. Какво сѫздаде Богъ първия день? — Въ свещената книга е казано, че въ първия день Богъ създаде небето и земята. И земята бѣше неустроена и пуста. И Богъ каза: „Да бѫде видѣлина!“ — и стана видѣлина. Това бѣше день първи. Значи, видѣлината е едно отъ необходимитѣ условия на нашия животъ, за да можемъ правилно да го разберемъ и използуваме.

 

Нѣкои казватъ: „Кога ще излѣземъ отъ тия неблагоприятни условия на живота?“ Когато се говори за неблагоприятнитѣ условия на живота, това подразбира края на вѣка, т. е. края на несноснитѣ, на тежкитѣ условия на живота, прѣзъ които е минало човѣчеството и продължава да минава. Затова, имено, и тия условия сѫ и най-добритѣ. По-тежки, по-несносни условия отъ сегашнитѣ не може да има, понеже човѣчеството е изпаднало до дъното на ада. Съврѣменното човѣчество се намира тамъ заедно съ дѣцата си, съ говедата си. То минава сега прѣзъ царството на тъмнитѣ духове, съ които е въ постояна борба, въ голѣмо сражение. Кой какъ излѣзе оттамъ, все ще измисли нѣкаква дяволщина. Който успѣе да излѣзе отъ дъното на ада, дълго врѣме още ще мирише, както мирише нѣкой човѣкъ, който е прѣкаралъ извѣстно врѣме въ кафене, дѣто пушатъ тютюнъ.

 

Днесъ хората мислятъ повече за парици, за кокошцици, за патици, за ядене и пиене. — Нѣма нищо лошо въ това, но ако всичко туй може да доведе хората при Бога, нека се стремятъ къмъ него; но ако то ги отдалечава отъ Бога и ги праща въ бездната, при тъмнитѣ сили, какво трѣбва да правятъ? Ако яденето на кокошки може да ви привлече при Бога, яжте ги! Ако яденето на патици може да ви направи гениални хора, яжте ги! Ако яденето на прасенце може да внесе въ васъ елексира на животъ, яжте ги! Ако яденето на риби може да ви направи силни, смѣли хора въ свѣта, яжте ги! Но ако слѣдъ изяждането на единъ пѣтелъ, у васъ се явятъ качествата на пѣтела да ровите, по-добрѣ не го бутайте. Или, ако слѣдъ изяждането на едно прасе, у васъ останатъ неговитѣ качества, цѣлъ день да грухтите и да създадете въ себе си цѣла кочина, по-добрѣ не го пипайте. Притча е това! Казвате: „Какво искате да кажете съ това? — нищо особено не ви казвамъ, но ви съвѣтвамъ да не ядете този пѣтелъ, нито това прасе, отъ които дълго врѣме ще трѣбва да се чистите. Слѣдъ всички нещастия, които сполѣтяватъ съврѣменнитѣ хора, слѣдъ всички болѣсти, които ги нападатъ, тѣ питатъ: „Какво трѣбва да ядемъ? Коя е най-здравословната храна за насъ?“ Казвамъ: за всички разумни хора е точно опрѣдѣлено, какво трѣбва да ядатъ. Онова, което е необходимо като храна на човѣка въ сегашния му животъ — житото — днесъ то е въ изобилие, и никой човѣкъ нѣма право да се оплаква, че ще умрѣ гладенъ. Мнозина се оплакватъ, че животътъ билъ тежъкъ. За когото животътъ е тежъкъ, нека яде сурово жито. Когато животътъ стане тежъкъ за мене, азъ изяждамъ по 90 грама жито на день: 30 грама сутринь, 30 грама на обѣдъ и 30 грама вечерь. Колко струватъ сто грама жито? Ще кажете, че така на може да се живѣе. Разбира се, азъ не казвамъ, че прѣзъ цѣлия си животъ трѣбва да прѣкарате само съ по сто грама сурово жито на день. Утрѣ, като станете по-богатъ, ще ядете, каквото искате и то съ благодарность, че условията на живота ви се подобрили.

 

 Казвамъ: при тѣзи притчи въ живота ние трѣбва да дойдемъ до разбиране на нѣщата въ тѣхния дълбокъ смисълъ. Казвате: „Трѣбва да бѫдемъ духовни хора.“ Питамъ: кое е отличителното качество на духовния човѣкъ? — Духовниятъ човѣкъ е разуменъ. Нѣкой пита: „Ти православенъ ли си?“— По какво се отличава православния човѣкъ? Какво направи православието за хората? Като отиде на небето, вижте въ статистикитѣ, колко спасени православни има тамъ. Въ небето нѣма православни. До сега азъ не срѣщнахъ тамъ нито единъ православенъ, нито единъ евангелистъ, нито единъ баптистъ, или другъ нѣкакъвъ „истъ“. На небето между спасенитѣ азъ срѣщахъ само ангели, Синове Божии, които служатъ на Бога въ Любовь, Мѫдрость и Истина. Тогава запитвамъ тия служители: „Има ли тукъ нѣкой православенъ?“ — Какво е православието? Какъ и кога се роди то? Тукъ нѣма такива хора. — Ами има ли тукъ нѣкой евангелистъ? — Какво е евангелизъмътъ? Дѣ и кога се роди той? — Нѣкѫде въ Германия. — И за него нищо не знамъ. — Ами поне за новитѣ течения не знаете ли нѣщо? —И за тѣхъ нищо не знаемъ. Значи, както виждате, нашата съврѣменна философия, както и съврѣменнитѣ религиозни течения не сѫ достигнали още до небето. Всичко наше тамъ считатъ като забавление за земята. И слѣдъ всичко това нѣкои философи ще говорятъ за субстанция, за есенция и за редъ още научни въпроси. На единъ отъ тѣзи филисофи казвамъ: „Вземи една керемида, стисни я въ рѫката си и ми докажи, че въ нея има нѣкаква субстанция. Можешъ ли да я стиснешъ така, че отъ нея да протече огънь и вода? Нѣкой казва: Азъ съмъ вѣрующъ човѣкъ, съ Бога се разговарямъ? — Щомъ е така, помогни на еди-кой си твой братъ, който страда. — Не, това не е моя работа. Сѫдбата му е такава. Казвамъ: не че това не е твоя работа, но ти не можешъ да му помогнешъ и говоришъ нѣща, които не разбирашъ.

 

Разправяше ми единъ господинъ слѣдното свое приключение: „Излизамъ единъ день отъ дома си, нося въ рѫка една торбичка съ пари, които трѣбва да занеса на опрѣдѣлено мѣсто. Обаче за да отида на това мѣсто, трѣбваше да мина прѣзъ единъ мостъ. Тъкмо се готвя да мина моста, виждамъ на срѣща ми иде една разбойническа банда. Веднага се връщамъ, скривамъ се задъ единъ ѫгълъ и слѣдъ отминаването имъ, продължавамъ пѫтя си. Дохождамъ отново до моста. Въ тозъ моментъ виждамъ на срѣща една мечка, току-що излѣзла отъ близката гора. Пакъ се скривамъ. Отново продължавамъ пѫтя си и едва доближихъ до моста, завалѣва пороенъ дъждъ съ буря. Не се рѣшихъ да мина моста въ такова врѣме и се върнахъ. Това се повтори цѣли десеть пѫти: ту разбойници, ту мечка, ту дъждове и бури, това-онова, докато най-послѣ врѣмето се оправи, азъ прѣминахъ моста и продължихъ пѫтя си.“

 

Другъ господинъ ми разправяше подобна своя опитность: „И азъ трѣбваше да прѣмина единъ мостъ, но можахъ да го прѣмина само слѣдъ като се връщахъ десеть пѫти. Първиятъ пѫть срѣщнахъ попъ на моста и се върнахъ. Вториятъ пѫть срѣщнахъ лисица и пакъ се върнахъ. Третиятъ пѫть срѣщнахъ заякъ, който, като ме видѣ, подскочи. И азъ подскочихъ, уплашихъ се и се върнахъ. Четвъртия пѫть ме върна една оса, която забръмча наоколо ми и не ми позволи да продължа пѫтя си. И редъ други причини ме поставиха въ положение десеть пѫти да се връщамъ отъ този мость, докато най-послѣ го прѣминахъ“. Питамъ: какви сѫ тѣзи герои, които не могатъ да прѣминатъ моста още първия пѫть? Ту оса имъ забръмчала около главата, ту заекъ подскочилъ насрѣща имъ и т. н. Съврѣменнитѣ хора се прѣпорѫчватъ за вѣрующи, а се страхуватъ. Виждамъ много хора, които минаватъ за учени, но като срѣщнатъ попъ, бързатъ да направятъ вѫзелъ на кърпата си. Особено това правятъ ученицитѣ. Защо правятъ така? Има нѣщо скрито въ тѣзи повѣрия. Това показва, че всѣки човѣкъ носи съ себе си и добро, и зло. Напримѣръ, единъ свещенникъ може да носи голѣмо благословение за човѣчеството, но той може да носи сѫщеврѣменно и хиляди нещастия за него. Срѣщамъ единъ селянинъ, който натоварилъ колата си съ дърва до горѣ, едва я теглятъ воловетѣ. Питамъ го: „Защо си натоварилъ колата си толкова много? Не виждашъ ли, че воловетѣ ти едва вървятъ?“ — Нищо отъ това. Ако тѣ не искатъ да ги товаря тъй много, трѣбва да се родятъ владици“. И това било философия! Ако били владици, щѣли да благуватъ въ живота си, а щомъ сѫ родени волове, ще ги товари, колкото иска. Казвамъ му: „Ами ако единъ день Господъ те постави на тѣхното мѣсто?“ — Възможно ли е това? — Да, възможно е. Ако е за твое добро, Господъ може да те постави на мѣстото на единъ волъ. — Да не дава Господъ това нѣщо! То е опасна работа! Значи лесно е да товаришъ другитѣ, а като дойде до тебе, казвашъ: „Дано не стане така!“ При това, вижте, какво понятие има българина за владиката: Той нѣма добро мнѣние за владиката и казва: „Владиката знае само да се разхожда съ своята патерица, и да си угажда. Ще го видишъ седналъ прѣдъ трапезата наредилъ на нея печено прасенце или печена патица, турилъ прѣдъ себе си бутилка съ старо, най-хубаво винце и си яде. Когато нѣкой владика отиде въ село, той ще иска отъ селянитѣ да сготвятъ малко бобъ или празъ, но тѣ не го вѣрватъ. Тѣ казватъ: „Този владика се прѣдставлява прѣдъ насъ смиренъ и благочестивъ, но като се върне дома си, ще иска да му приготвятъ нѣкоя печена кокошка, ще иска винце, това-онова, и то прѣзъ великитѣ пости.“ Не вѣрватъ тия хора нито на попа, нито на владиката. Питамъ: какъ ще вѣрватъ тогава на тѣхната проповѣдь? Какво казва попътъ за свое оправдание? Той казва; „Моятъ стомахъ е малко слабъ, затова трѣбва да хапна мазничко, че да го засиля. Слѣдъ това ще прочета нѣколко молитви, и грѣховетѣ ми ще се простятъ.“ Казвамъ: ако съ една-двѣ молитви могатъ да се простятъ грѣховетѣ на попа, защо да не се простятъ грѣховетѣ и на проститѣ хора?

 

Казвамъ: въпросътъ за поста трѣбва да се разрѣши принципално. Това, което православната църква счита за постъ, не е този постъ, който църквата е наредила още въ първитѣ врѣмена на своето създаване. Истинскиятъ постъ е методъ за урегулиране чувствата и мислитѣ на хората. Постътъ не се заключава само въ не ядене на мазнини или месо, но прѣзъ поста човѣкъ трѣбва да се храни съ възвишени мисли и чувства, да е готовъ да се примири съ всички свои врагове и да изплати всичкитѣ си дългове. Какъ постятъ съврѣменнитѣ християни? — Месо не ядатъ, масло не ядатъ и въ църква ходятъ по-често, отколкото въ друго врѣме. И слѣдъ това нѣкои отъ тѣхъ казватъ: „Православнитѣ сѫ по-добри отъ евангелиститѣ“. Други пъкъ казватъ обратното: „Евангелиститѣ сѫ до-добри отъ православнитѣ“ — Въ едно отношение еднитѣ сѫ по-добри, а въ друго отношение — другитѣ сѫ по-добри. Християнитѣ поддържатъ, че човѣкъ може да се спаси само чрѣзъ кръвьта Христова. — Защо кръвьта Христова спасява хората? — Защото Христосъ е образецъ на истинския човѣкъ.

 

Питамъ: кой човѣкъ може да се нарече истински? — Само този човѣкъ може да се нарече истински, който отговаря на три основни качества. Той трѣбва да съдържа въ себе си Любовьта, Мѫдростьта и Истината и да ги прилага въ своя животъ. Този човѣкъ трѣбва да е готовъ да раздѣли залъка си, както съ своя приятель, така и съ всѣки гладенъ човѣкъ, когото срѣщне на пѫтя си. Срѣщне ли такъвъ човѣкъ, който три дни нищо не е ялъ, ходилъ немилъ — недрагъ отъ кѫща въ кѫща, той го извиква при себе си и му казва: „Слушай, братко, въ моитѣ гърди любовьта цари. Азъ съмъ човѣкъ, спасенъ чрѣзъ кръвьта Христова. Ела при мене да те нахраня, да ти покажа, какво значи спасенъ човѣкъ.“ Това значи християнско дѣло. Истинскиятъ човѣкъ, като срѣщне нѣкое онеправдано лице, той веднага се притича къмъ него и му помага. Не е въпросътъ да покажемъ християнски дѣла само къмъ нашитѣ приятели, които обичаме, но и къмъ външни, чужди за насъ лица. Ние обичаме приятелитѣ си поради това, че получаваме нѣщо отъ тѣхъ: даваме и получаваме. Изкуство е да обичашъ и да помагашъ на човѣкъ, отъ когото нищо не получавашъ. Всѣки гражданинъ плаща данъкъ на държавата, защото тя го принуждава да стори това. Ако той не плаща данъка си доброволно, утрѣ ще дойде сѫдебния приставъ съ червенъ листъ и ще-не-ще ще го изплати. Редовното изплащане на данъка още не е добродѣтель.

 

„Изтълкувай ни тази притча!“ Върху този стихъ трѣбва да се разисква, а това, какъ мисли българинътъ за владиката, за попа, то не е наша работа. Да изтъквашъ погрѣшкитѣ на човѣка, това още не значи, че си ги изправилъ. Ние взимаме тия примѣри, като общи положения, въ които всѣки човѣкъ изпада. Човѣкъ трѣбва да търси начини чрѣзъ които може да се повдигне. За тази цѣль той трѣбва да изучава законитѣ, на които се подчинява неговия мозъкъ. Запримѣръ, човѣкъ трѣбва да изучи причинитѣ на страха. Често виждате нѣкой човѣкъ да се страхува отъ това, какъ ще прѣкара живота си. Той се безпокои, че дѣцата му ще останатъ прости, че нѣмалъ срѣдства да ги изучи; страхува се, че приятелитѣ му ще го изоставятъ, и той ще остане самъ безъ ничия помощь въ живота; другъ пъкъ се ужасява отъ мисъльта, че жена му ще умрѣ и т. н. Това е неестественъ страхъ, които се заражда въ човѣка и го безпокои. Кои сѫ причинитѣ за този страхъ? Причинитѣ за този неестественъ страхъ се дължатъ на това, че разсѫдъкътъ и вѣрата въ този човѣкъ отслабнали. Страхътъ е инстинктивно чувство, което се явява въ човѣка като резултатъ на външнитѣ условия, въ които той се намира. Страхътъ води началото си отъ животинското царство, дѣто той се счита за висше чувство. Обаче, човѣкъ не трѣбва да се осланя на страха. Страхътъ може да му прѣдстави страшни картини, съ които да го извади отъ релситѣ на неговия животъ. Единственото нѣщо което може да избави човѣка отъ страха и да го направи силенъ, смѣлъ да му се противопоставя, е да възприеме въ себе си мисъльта, че въ свѣта сѫществува една велика разумна сила, която управлява всичко. Тази сила има свои закони, които прилага въ живота, вслѣдствие на което нищо не става произволно и случайно. Ето защо и всѣки човѣкъ, като разумно, мислеще сѫщество, спада къмъ този разуменъ свѣтъ, къмъ тѣзи разумни сили. Щомъ е така, при каквито условия и да изпадне човѣкъ, тия сили ще го изведатъ на благополученъ край. Какъ ще разберете тия сили? Какъ ще ги прѣдставите? Съберете всички добродѣтели на светиитѣ, на добритѣ хора въ свѣта, и вие ще си прѣдставите, какво нѣщо сѫ тия разумни сили. Ако пъкъ си поставите всички тия добродѣтели, като идеалъ на своя животъ, вие ще усилите вѣрата си. Къмъ тия добродѣтели прибавете и мислитѣ на гениалнитѣ, на великитѣ хора въ свѣта, и вие ще имате вече прѣдстава за Бога. По този начинъ вие ще се освободите отъ онова материалистично схващане за Бога, каквото иматъ съврѣменнитѣ материалисти. Тѣхното схващане е идолопоклонство.

 

Много християни и до сега разправятъ, какъ Христосъ билъ разпнатъ, какъ три деня слѣдъ това възкръсналъ и т. н. Между този Христосъ, който нѣкога билъ, разпнатъ на кръста, и този, който възкръсналъ нѣма никакво отношение. Какво отношение, каква връзка може да сѫществува между човѣка, който нѣкога е билъ боленъ и между този, който вече е напълно оздравѣлъ и възкръсналъ? Павелъ казва: „Азъ познавамъ вече Христа по другъ начинъ, а не така, както едно врѣме Го познавахъ“. Значи, тукъ става въпросъ вече за вѫтрѣшно разбиране на нѣщата. Никой не може да познае Христа, ако нѣма любовь въ себе си. Всѣки човѣкъ, който се държи здраво въ рамкитѣ на една църква, или на едно вѣрую и не вижда нѣщата по-далечъ отъ тѣзи рамки, неговата любовь не е съвършена. Който познава Христа, той ще обича всички тия хора които Христосъ люби. Той ще бѫде съгласенъ съ Христа въ всички Негови мисли, чувства и дѣйствия. Христосъ е дошълъ да спаси всички хора и затова казва: „Любете враговетѣ си!“ Нѣкой казва: „Азъ обичамъ всички хора.“ Питамъ: Враговетѣ си обичашъ ли? — До тамъ още не съмъ дошълъ. — Да, но Христосъ обича и тѣхъ. Тогава какъ може да обичате всички хора, а да не обичате враговетѣ си, които Христосъ като хора обича? Споредъ този човѣкъ могатъ да се обичатъ само тия хора, който сѫ въ една и сѫща църква съ него. Той не обича хората, които принадлежатъ къмъ друга църква. Христосъ казва: „Иде врѣме, когато хората нѣма да се кланятъ нито въ Ерусалимъ, нито въ тази нито въ онази гора, но ще се покланятъ на Бога въ „Духъ и Истина“. Тогава кои хора ще обичате? Една църква, единъ Богъ има въ свѣта, и Той е навсѣкѫдѣ.

 

Мнозина казватъ: „Въ България се явиха много нови течения, много религиозни движения и секти, има опасность да ни опропастятъ“. Питамъ: кой е билъ причина за досегашнитѣ опропастявания на България? Нима България само единъ пѫть е пропадала? Тя е пропадала много пѫти обаче, религиознитѣ движения ни най-малко не сѫ били причина за нейното пропадане. Нека българскитѣ учени, възпитатели и управници се погрижатъ да всадятъ въ душитѣ на младото поколение стремежъ къмъ идѣенъ животъ. Нека всѣки българинъ се стреми да бѫде честенъ, добъръ, уменъ и справедливъ! Ако всѣки българинъ развие въ себе си тѣзи четири качества, това значи той да стане добъръ гражданинъ, дълбоко проникнатъ отъ националистични идеи. Казватъ за нѣкого: „Тoзи човѣкъ много обича народа си.“ По какво познавате, че той обича народа си? — По това, че работи много за неговото прославяне. Да изтезавашъ народа си така, че повече да не е годенъ да служи, само за да го прославишъ, това не е никаква обичь, никаква любовь. Много българи днесъ искатъ да бѣгатъ отъ България. Тѣ казватъ: „Дойде ни вече до гуша, не може да се живѣе повече тукъ, искаме да отидемъ нѣкѫдѣ въ странство. Поне ще знаемъ, че сме между чужди хора“. Питамъ: каква любовъ е тази да истезавашъ своя ближенъ, за да го прославишъ? Всѣки човѣкъ има право да използва нѣкое животно да му служи, но той нѣма право да го истезава. Всѣки трѣбва да се отнася съ животното, като съ сѫщество, въ което сѫщо така, както и въ човѣка, има вложена разумна душа. Често хората се осѫждатъ единъ други, че не живѣли добрѣ помѣжду си, че не водили добъръ, разуменъ животъ. Казвамъ: нека тия хора, били тѣ управници, духовни лица или учители, първи дадатъ примѣръ на добъръ, чистъ и святъ животъ, та всѣки който види това да заработи върху себе си, да постигне всичко онова, което му липсва. Азъ бихъ поздравилъ всѣки, който пръвъ покаже примѣръ, какъ се живѣе добрѣ. Не е достатъчно само да се разисква върху въпроситѣ, какъ билъ разпнатъ Христосъ на кръста, кой Го разпналъ и т. н. Казвамъ на тия хора: всички вие сте виновни за разпъването на Христа, едно врѣме, но и днесъ не сте прѣстанали да разпъвате Христа. Като търговци, като банкери и лихвари, вие сте разпнали повече отъ 20 души въ живота си, онещастливили сте много вдовици и за това, ако искате да изправите погрѣшкитѣ си, трѣбва да върните паритѣ на тия хора назадъ. Мисли ли нѣкой човѣкъ, че може да стане богатъ отъ паритѣ на тия вдовици, той е на кривъ пѫть. Мисли ли този човѣкъ, че Господъ нѣма да закачи котлитѣ на тия вдовици на неговия вратъ? — Ще ги закачи разбира се.

 

Казвамъ: страшно нѣщо иде сега за свѣта, не само за България, но и за цѣлия свѣтъ. То ще дойде до главата и на праведнитѣ, и на религиознитѣ, и на свѣтскитѣ хора. За това нѣщо може да се каже, че човѣкъ нито е сънувалъ, нито на умъ му е дохождало това, което ще се случи. Всички хора ще познаятъ, че има Правда въ свѣта. Никому не се позволява да лъже, нито да заблуждава въ Името Божие! Това нѣщо ще се провѣри най-много въ продължение на десеть години отъ днесъ. Сѫдбата ще бѫде безпощадна. Да не мислите, че на земята се прави нѣкакъвъ заговоръ. Не, хиляди и милиони сѫщества идватъ отъ невидимия свѣтъ, въорѫжени съ своитѣ огнени пушки и мечове. Цѣлото духовенство трѣбва да знае, че никому не е позволено да лъже и заблуждава въ името Господне. Иначе, тѣ ще се намѣрятъ въ положението на пророкъ Валаама, на когото една нощь се яви Господъ и рече: „Ако дойдатъ человѣци да те повикатъ, стани, иди съ тѣхъ! Но каквото ти река, него да направишъ.“ (Числа 22:20—36) И стана Валаамъ на сутриньта, оседла ослицата си и отиде съ Моавовитѣ князове и разпали се гнѣвътъ Божий, защото отиде; и застана ангелъ Господенъ на пѫтя прѣдъ Валаама, за да му се съпротиви; и понеже ослицата видѣ ангела Господенъ, че стоеше на пѫтя съ голъ ножъ въ рѫка, свърна ослицата отъ пѫтя и отиваше къмъ полето, а Валаамъ удари ослицата, за да я оправи въ пѫтя. Тогава Господъ отвори устата на ослицата и тя рече Валааму: „Що съмъ ти сторила, че ме биешъ сега третий пѫть?“ А Валаамъ рече на ослицата си; „Ти се подигра съ мене. Да имахъ ножъ въ рѫката, си, сега бихъ те убилъ.“ И ослицата рече Валааму: „Не съмъ ли азъ твоята ослица отъ, която си ездилъ отъ когато си до този день? Имала ли съмъ навикновение другъ пѫть да ти правя така“? А той рече; „Не“. Тогазъ отвори Господъ на Валаама очитѣ, и видѣ ангела Господенъ, че стоеше на пѫтя и голъ ножъ въ рѫката му. И прѣклони се и падна на лицето си. И рече му ангелътъ Господенъ: „Защо би ти ослицата си досега три пѫти? Ето, азъ излѣзохъ да ти се съпротивя, понеже пѫтьтъ ти не е правъ прѣдъ мене. И ослицата ме видѣ и свърна отъ мене. Ако тя не бѣ свърнала отъ мене, азъ сега щѣхъ да те убия, а нея да оставя жива“. Тогaзъ рече Валаамъ на Ангела Господенъ: „Съгрѣшихъ, защото не знаѣхъ, че ти стоеше на пѫтя противъ мене; и сега, ако не ти е угодно, азъ ще се върна“. Ангелътъ Господенъ рече Валааму: „Иди съ човѣцитѣ, но каквото ти река, него да говоришъ“. И отиде Валаамъ съ Валаковитѣ князове.

 

Прѣдъ всѣки проповѣдникъ, прѣдъ всѣки владика седи по единъ отъ тѣзи ангели съ своитѣ мечове. Тѣ ще провѣрятъ и разбератъ това нѣщо въ продължение най-много на десеть години. Ние не сме противъ духовенството, но казвамъ, че и тѣ, както и всички вие ще бѫдете свидѣтели на тия врѣмена и ще разберете, дали това което ви говоря е истино, или не. Истински е този пророкъ, чиито думи, чиито прѣдсказания се сбѫдватъ.

 

Религиознитѣ хора казватъ: „Ние трѣбва да живѣемъ по Бога“. За мене думитѣ „да живѣемъ по Бога,“ иматъ съвсемъ другъ смисълъ и значение. Човѣкъ не е роденъ да бѫде професоръ, но той може да бѫде професоръ; човѣкъ не е роденъ да бѫде докторъ, но той може да бѫде докторъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде музикантъ, но той може да бѫде музикантъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде проповѣдникъ, но той може да бѫде проповѣдникъ; човѣкъ не е роденъ да бѫде държавникъ, но той може да бѫде държавникъ. Човѣщината не седи въ това, какво може да бѫде човѣкъ и какво може да стане отъ него. Да носишъ всички тия титли, това не прѣдставлява още човѣка. Нима онзи грамаденъ слонъ, който внушава удивление на всички хора съ своето голѣмо тѣло, е постигналъ много нѣщо? Постигналъ ли е той цѣльта и смисъла на живота? Разрѣшилъ ли го е? Нима райската птица, съ своя богатъ костюмъ, разрѣши смисъла на живота? Нима птицитѣ, които измислиха изкуството да хвъркатъ въ въздуха, се спасиха? Нима конетѣ, които научиха изкуството да ритатъ, се спасиха? Нима воловетѣ, които владатъ изкуството да бодатъ съ роговетѣ си, се спасиха? Нима вълцитѣ, които тъй майсторски упражняватъ изкуството да разкѫсватъ своята плячка съ зѫбитѣ си, се спасиха? — Никое сѫщество не е могло да се спаси по единъ отъ тия начини. Христосъ донесе истинското спасение въ свѣта. Хората могатъ да се спасятъ само чрѣзъ Любовьта. Когато турятъ Любовьта като вѫтрѣшна основа на своя животъ, тѣ ще се спасятъ. Въ тази Любовь нѣма горение, но има топлина. Всѣко чувство въ което има горение, не е любовь. Нѣкоя мома казва: „Този момъкъ ми изгори сърцето“. — Любовь, която изгаря сърцата на хората, не е любовь. Любовьта е състояние, при което организмътъ никога не измѣня своята температура. Въ Любовьта може да има само прѣкѫсване на температурата, но никога намаляване или увеличаване. Температурата, която се образува при Любовьта, произвежда живота. Обаче, прѣкѫсне ли се тази температура, явяватъ се редъ болезнени състояния на организма. Индуситѣ иматъ научни теории за образуването на праната въ организма на човѣка. Тѣ обясняватъ още, че всѣки човѣкъ, който може разумно и правилно да използува тази прана, той може да се лѣкува отъ всички болѣсти: отъ стомахъ, отъ дробове, отъ очи и т. н. Обаче, за да придобие тѣзи знания, той трѣбва да плати за всичко това. Нищо не се дава даромъ. Когато се казва, че трѣбва да лѣкуваме даромъ, подразбирамъ, че хората които ще лѣкувате, ще посвѣтятъ живота си въ служене на Бога. Да излѣкувамъ човѣка даромъ и слѣдъ това той да отиде да обира и да лъже хората това никога нѣма да направя. Когато лѣкуватъ нѣкой богатъ човѣкъ, той трѣбва да даде 50,000 или 100,000 лева, ако иска да се излѣкува, както трѣбва. Да излѣкувате единъ човѣкъ по духовенъ начинъ, то значи да се намѣрятъ причинитѣ на неговата болѣсть, да се отстранятъ тѣ, и той никога повече да не заболява. Този богатъ човѣкъ ще каже на своя лѣкарь: „Ти нали си духовно лице, защо ти сѫ нужни пари“? — Паритѣ не сѫ за мене, но за бѣднитѣ и страждущи хора, за които богатитѣ рѣдко мислятъ. За даването има една пѣсень: „Давай, давай, всичко давай! Чисто сѣме пшеничено; да се сѣе на нивата“. Човѣкъ трѣбва да дава най-чистото отъ себе си. Сърцата на хората трѣбва да се отворятъ за това даване. Щомъ Богъ е далъ животъ на човѣка, той трѣбва да бѫде чистъ, кристаленъ изворъ, топлината на който никога не трѣбва да се измѣня. Всѣки човѣкъ, когото топлината на любовьта е удостоила да го посѣти поне за единъ моментъ отъ неговия животъ, той ще бѫде щастливъ и прѣзъ цѣлия си животъ. Такъвъ човѣкъ ще придобие голѣма широчина въ сърцето си и голѣма светлина въ ума си, та дѣто мине на всички ще носи щастие и радость; и всичко, каквото пожелае, ще може да направи. Мине ли такъвъ човѣкъ покрай нѣкоя суха чешма, веднага отъ нея ще потече вода, както Мойсей направи едно врѣме съ жезъла си — потече вода отъ канарата. Мине ли покрай нѣкое сухо дърво и го пипне, веднага това дърво ще почне да се разеленява, ще цъвне, ще завърже, и плодътъ му ще узрѣе. Дѣто мине този човѣкъ, той на всѣкѫдѣ ще разнася благословение. Такъвъ трѣбва да бѫде истинскиятъ християнинъ! Днесъ какво разбиратъ хората отъ християнството? Мнозина мислятъ, че като християни, тѣх ги очаква щастливъ животъ — животътъ на небето. Не, небето не подразбира външенъ животъ, но вѫтрѣшенъ животъ — животъ на душата, дѣто владѣе чистота и святость.

 

Казвамъ: всичко това, което се говори сега, се отнася за хора съ пробудено съзнание. Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ минава за християнинъ, за правовѣренъ, а не говори за Христа“. Да почиташъ Христа, това не подразбира само да говоришъ за Него. Това е външенъ изразъ. Всѣки истински християнинъ не само че има най-добро и високо мнение за Христа, но той вижда какъ Христос геройски носи своя кръстъ, безъ никакъвъ, протестъ. Той вижда какъ Христосъ е подложилъ гърба си на римскитѣ войници, които Го удрятъ немилостиво. Христосъ носи кръста до едно мѣсто сам и слѣдъ това каза: „Отъ тукъ нататъкъ не нося повече кръстъ, и хората ще видятъ, че земята за дълги години ще бѫде покрита съ кръстове. Днесъ и генерали и свещеници все кръстове носятъ. И женитѣ носятъ кръстове на врата си. Кръстътъ прѣдставлява диаметритѣ въ окрѫжностьта. Въ това отношение кръстътъ е магическа формула. Всѣки човѣкъ който се кръсти, трѣбва да мисли. Когато човѣкъ се кръсти той свива тритѣ си пръста и ги туря първо на челото си, което показва че той мисли. Послѣ ги туря на дѣсното си рамо, а слѣдъ това на лѣвото. Кръста не е новъ символъ. Той е билъ извѣстенъ още отъ стари врѣмена на хората. Духовенството е взело кръста още отъ тия врѣмена, но го е прѣиначило малко. Кръстенето означава магнетизиране. Едно врѣме хората сѫ си служили съ кръста за лѣкуване. Когато нѣкой човѣкъ го втресе, като го прѣкръстятъ нѣколко пѫти, треската изчезва. Сега, обаче, и десеть пѫти да прѣкръстятъ болния, треската му не изчезва. Това показва, че днесъ кръста е изгубилъ нѣщо отъ своята святость.

 

Това не е осѫждание но изнасяне на единъ дѣйствителенъ фактъ, изнасяне на самата истина. Защо да не се подчинява човѣкъ на Истината, която носи животъ въ себе си? Защо да не се прѣдаде човѣкъ на тази велика Истина, която сближава всички хора, като души? Всѣки човѣкъ, който носи въ себе си Божията Любовь, Божията Мѫдрость и Божията Истина, той е нашъ ближенъ. Може ли да се нарече ближенъ този, който, като нѣкой костеливъ орѣхъ се скрива въ своята черупка и проповѣдва на хората, че извънъ православната църква нѣма спасение? Каква гениалность има въ това твърдение? Кого ще заблуждавате по този начинъ? Ако, наистина, само въ православната църква има спасение, България спаси ли се? — Не се спаси. Ако спасението е въ православната църква, Русия спаси ли се? — Не се спаси. Тогава защо трѣбва да се говорятъ невѣрни нѣща, който да заблуждаватъ младежьта? Днесъ всички млади бѣгатъ отъ църквата, и послѣ казватъ, че еди-кой си ги развращавалъ, че еди-кой си говори противъ църквата. Не, всѣки човѣкъ, който говори невѣрни нѣща, който не постѫпва по любовь, той говори противъ Бога. Ние не говоримъ противъ добритѣ хора — противъ добритѣ учители, родители, свещеници, държавници, защото Богъ говори и чрѣзъ тѣхъ, но казваме, че главната задача на хората е да придобиятъ повече топлина и свѣтлина въ своя животъ. Трѣбва ли да се страхуватъ хората, че еди-кой си ще опропасти България? — Никой никого не може да опропасти. Когато хората се страхуватъ отъ нѣщо, това показва, че тѣ нѣматъ връзка съ Бога. Питамъ: трѣбва ли да се страхува единъ ясновидецъ, ако срѣщу него изпратятъ единъ ескадронъ войници, когато задъ него върви цѣлъ полкъ войска, въорѫжена съ своитѣ пушки и мечове, които го защищаватъ? — Този човѣкъ нѣма защо да се страхува. Ескадронътъ който е изпратенъ срѣщу него, ще ослѣпѣе отъ свѣтлината на противницитѣ си и отъ страхъ ще падне на земята. Обаче, днесъ хората, взиратъ се нагорѣ надолу, гледатъ но нищо не виждатъ, на нищо не вѣрватъ. Тѣ не могатъ да си прѣдставятъ, че задъ всѣки човѣкъ който изпълнява волята Божия, има голѣмъ тилъ отъ войници, добрѣ въорѫжени и силни. Не, не е правилно да се търси Бога вънъ нѣкѫдѣ. Той не е вънъ отъ насъ. Да се взирашъ навънъ, това не е наука; да виждашъ нѣщата вѫтрѣшно, по особенъ начинъ това вече е наука. За придобиване на тази наука се иска учитель. Ще кажете: „Защо е необходимъ учитель“? — Когато човѣкъ минава прѣзъ духовния пѫть, той придобива голѣма чувствителность, вслѣдствие на което се натъква на голѣми мѫчнотии и страдания, на голѣми противорѣчия. Тукъ учительтъ му помага да прѣмине по-бързо този пѫть. Тази наука изисква човѣкъ да е готовъ всичко да жертвува за Бога. Да жертвувашъ всичко за Бога, това подразбира да придобиешъ такъвъ животъ, който осмисля всички нѣща и който развързва връзкитѣ на живота по единъ правиленъ и разуменъ начинъ. Слѣдователно, всѣки човѣкъ, който придобие веднажъ този животъ, той ще може да изпълни всичко онова, което му е дадено като работа при извѣстни условия. На нѣкоя жена Богъ казва, напримѣръ: „Ти си родена за добра готвачка; изпълни службата си, както трѣбва“! На друга казва: „Ти си родена за прислужница въ нѣкоя болница; изпълни своята служба както трѣбва! Не се увличай въ външни удоволствия, въ театри и концерти“. Да облекчишъ страданията на една болна душа, това е най-хубавиятъ концертъ, който животътъ ти прѣдлага. Дойде нѣкоя жена при менъ, плаче, пъшка, не може да носи страданията си. Казвамъ: „Сестро, ти много хубаво си научила своята пѣсень, но нѣмамъ сега пари да ти заплатя. Такава пѣсень заслужава не по малко отъ десеть хиляди лева, но днесъ не разполагамъ съ такава сума. Другъ пѫть, когато дойдешъ, ще мога да ти заплатя, колкото струва този концертъ. Добрѣ е да пѣешъ на всички по този начинъ“. Когато нѣкой плаче, нека плаче отъ сърце. Нѣкой мѫжъ плаче, но като го виждатъ другитѣ, казватъ: „Този мѫжъ плаче, като нѣкоя баба“. Значи има нѣщо въ този плачъ, което не се харесва на хората. И най-великитѣ хора въ свѣта плачатъ, но и най-страхливитѣ хора въ свѣта плачатъ. Силни хора въ свѣта сѫ тия, които дишатъ; слаби сѫ тия, които прѣставатъ да дишатъ. Всѣки човѣкъ, който прѣстава да плаче, е слабъ човѣкъ, защото прѣстава и да чувствува. Каквото е дъждътъ за почвата, за земята, такова сѫ сълзитѣ, плачътъ за душата. Ако единъ великъ музикантъ, поетъ или художникъ иска да роди нѣкоя велика идея, а не може да я ороси съ своитѣ сълзи, той не може да роди нищо. И Христосъ, и всички велики хора сѫ плакали. Когато Хистосъ бѣше на кръста, Той не можа да плаче, но когато влѣзе въ Ерусалимъ, възседналъ на оселъ, Той заплака. Благодарение на тѣзи сълзи се крѣпи цѣлото човѣчество днесъ. Благодарение на тѣзи сълзи се крѣпи и цѣлото християнство. Казвате: „Защо плака Христосъ?“ Съ сълзитѣ, си Христосъ казваше: „Да живѣе цѣлото човѣчество, да живѣятъ всички души, които идатъ слѣдъ мене да приематъ моето учение и да служатъ на Бога въ Любовь, въ Мѫдрость и въ Истина!“ Плачеше Христосъ, за да отвори свещения пѫть къмъ Бога за всички мѫже и жени, за всички роби и свободни. Христосъ е казалъ: „Скръбна е душата ми до смърть.“ Питатъ нѣкои: „Може ли Христосъ да скърби?“— Може. Казва се въ Писанието: „Не огорчавайте Духа“! Значи, и Духътъ може да се огорчава. Съ други думи казано: Всѣки, който скѫса връзката си съ Бога, става посмѣшище на цѣлия свѣтъ. Затова, човѣкъ не трѣбва да кѫса връзката си съ Бога. Който не скѫса тази връзка, животътъ му всѣки день, отъ сутринь до вечерь, ще бѫде щастливъ, всички хора ще се стичатъ около него, и на всѣкѫдѣ ще бѫде добрѣ приетъ.

 

И казва Му Петъръ: „Изтълкувай ни тази притча!“ Христосъ имъ изтълкува тази притча по слѣдния начинъ: „При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Любовьта! При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Мѫдростьта! При всички условия на живота си дръжъ връзката съ Истината! При всички условия търси вѣчния животъ! При всички условия на живота си търси свѣтлината на истинското знание! При всички условия на житота си търси свободата, отъ която никой не може да те лиши!“

 

Бесѣда  отъ  Учителя,  държана  на

26 Декемврий, 1926 г. Въ гр. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...