Jump to content

1914_03_23 Житното зърно


hristo

Recommended Posts

От книгата „Ето човѣкътъ!“. Сила и Животъ Първа серия. Бесѣди, държани от Дѫновъ, 
София, Царска Придворна Печатница, 1915, (фототипно издание)
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето

 

Житното зърно.

 

„Ако житното зърно, паднало въ
земята, не умре, остава си само;
ако ли умре, принася много плодъ“.
Ев. Иоанъ 12: 24.

Житното зърно е емблемата на човѣшката душа. То прѣдставлява велика история въ развитието на природата. Ако вие можехте да разгърнете листата на житното зърно, да прослѣдите неговата история, щѣхте да разберете напълно историята на човѣшката душа. Както житното зърно пада въ земята и умира, както то пониква, израства и дава сѣме, сѫщото става и съ човѣшката душа. Може би, прѣдъ васъ житното зърно да прѣдставя нѣщо много скромно, нѣщо, което нѣма никаква цѣна — 1/16-хилядна часть отъ килограма: на колко бихте спаднали неговата цѣна, когато единъ килограмъ струва единъ грошъ? — обаче въ житното зърно има сила, възможность, духъ на самоотричане, съ която сила то храни себе си и другитѣ. И когато вие седнете на трапезата, не мислите никакъ за житното зърно, не знаете каква радость то внася въ васъ, какви мисли то носи. вие не знаете неговия произходъ. Хората не го оцѣняватъ, кокошкитѣ сѫщо — никой не го оцѣнява. Но то е една велика загадка въ свѣта.

Сега, какво се крие въ това житно зърно? То е емблема на живота. И ако вземемъ българската буква Ж, съ която начева думата, тя напълно съотвѣтствува на житното зърно — долу двѣ крачета, корени, горѣ двѣ клончета. Като го посѣемъ, то ни показва накѫдѣ трѣбва да се стремимъ. Житното зърно ни казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ Оногози, отъ Когото сме излѣзли — къмъ Бога; че, за да се стремимъ къмъ Бога, трѣбва да се разклонимъ, да пуснемъ клончета, да зацъфтимъ, да вържемъ храна за свѣта, т. е. „да помагате и да се жертвувате за своитѣ ближни, както азъ правя“. И затуй казва Христосъ на друго мѣсто: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, Който съмъ слѣзълъ отъ Небето“. И хлѣбътъ, отъ какво става? Отъ житното зърно. Съврѣменнитѣ хора казватъ, че тѣхниятъ животъ е нещастенъ, всички сѫ недоволни — и царе и князе; като започнете отъ най-високия до най-долния, сѐ искатъ нѣщо и, като имъ се даде, пакъ сѫ недоволни и пакъ искатъ. А попитайте ги защо сѫ недоволни. Търсятъ нѣщо повече. Но нека се обърнемъ къмъ историята на житното зърно. Когато го посѣятъ въ земята, какво бихте казали, ако бихте били на негово мѣсто? Ще кажете: „Свърши се съ насъ, изчезна нашиятъ животъ, изгни!“ Но въ житното зърно има повече вѣра, отколкото у насъ. Когато е погребано въ почвата, то гние и се сплува, но веднага разбира езика на слънцето и, щомъ първитѣ негови лѫчи се появятъ, казва си: „Азъ нѣма да умра, азъ ще възкръсна и ще принеса плодъ за други“, и въ него се заражда енергия, и то почва да се стреми къмъ слънцето. Завръзва, узрѣва. Но хората не го оставятъ: взематъ сърпъ и го изрѣзватъ.

Неговитѣ страдания не се свръшватъ тукъ: слѣдъ като го ожънатъ, стѣгатъ го въ снопи, послѣ бодватъ го съ вили и го мѣтатъ въ колата, занасятъ го на гумното и го слагатъ едно връзъ друго на голѣми, като планини, купи. Слѣдъ това прѣкарватъ надъ него коне и дикани. Какво бихте помислили вие, ако бѣхте на негово мѣсто? Прѣзъ този процесъ минава и човѣшкиятъ животъ. Ще попитате: „Защо трѣбва да минемъ прѣзъ всичкия този процесъ?“ — Човѣкъ трѣбва отъ този примѣръ съ житното зърно да извлѣче поука. Минатъ диканята и копитата на коня надъ житното зърно, извадятъ го и го слагатъ въ хамбара. Но мѫкитѣ му и тукъ не се свръшватъ: прѣсѣватъ го, лошитѣ зърна падатъ отдолу, хубавитѣ оставатъ горѣ, турватъ го въ чували и хайде на воденицата, подъ ония два тежки камъка да го търкатъ и смажатъ съвсѣмъ. Ако бѣхте на мѣстото на житното зърно, какво бихте казали? „И това било животъ и свѣтъ, който Господь създалъ!“ Но житното зърно има велико търпѣние; то казва: „Вие ще видите каква е още моята история“. Изваждатъ го изъ воденицата на брашно, донасятъ го въ кѫщи, но пакъ не го оставятъ на мира; запретне се пъкъ сега жената съ своето сито, прѣсѣва го, едно хвърля, друго изсипва въ нощвитѣ, туря му квасъ и замѣся хлѣбъ. Вие да сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Нашитѣ страдания се свършиха вече“. Не! като втаса, хайде въ пещьта вѫтрѣ, и, като го извадятъ отъ тамъ, виждаме ония хубави съмуни. Ако сте на мѣстото на житното зърно, ще кажете: „Най-сетнѣ, нашитѣ страдания се свършиха!“ Но, като мине малко, почватъ да чупятъ тия хубави съмуни и да ядатъ. Житното зърно по такъвъ начинъ влиза въ стомаха, образуватъ се сокове, които влизатъ въ нашия умъ, и какво става? Въ нашия мозъкъ се образуватъ велики мисли, въ нашето сърце — нови желания. Житното зърно носи дрехата, която облича нашитѣ чувства, то се излива въ перото на писатели и поети, излива се въ лѫка на цигуларя. Ето това дава житното зърно. И ако това зърно не бѣше прѣкарало процеса на туй развитие, никога не бихме видѣли тия хубави нѣща въ природата. Защо? Защото житното зърно ни дава сила да гледаме и виждаме. Затуй казва Христосъ: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ“. А за да бѫде човѣкъ живъ, трѣбва да бѫде въ общение съ своята срѣда, да се впусне въ нея да помага и да му помагатъ. Както житното зърно е минало прѣзъ този процесъ, и ние трѣбва да се жертвуваме по сѫщия начинъ. И жертвоприношението не е толкова тежко.

Сега, нека се обърнемъ къмъ историята на Христовия животъ, къмъ историята на еврейския народъ. Какъ ще си обясните това противорѣчие: единъ народъ чака съ хиляди години своя Избавитель, своя Царь да дойде и му даде свобода, а въ това врѣме, когато Той се явява, именно еврейскитѣ първосвещеници и князе се оплакватъ противъ Него? Вие бихте казали, че, ако Христосъ би дошълъ въ наше врѣме, щѣхте да постѫпите по-добрѣ. Съмнѣвамъ се. И ще ви приведа единъ фактъ. Вижте какъ постѫпва мѫжътъ съ жена си и обратното, и ще знаете какъ щѣхте да постѫпите съ Христа. Когато Истината се яви въ свѣта, Тя нѣма да се облѣче въ празнична прѣмѣна, а въ най-скромна дреха, и затова и Христосъ се яви между еврейския народъ въ тази проста форма. Тази е причината, дѣто хората не могатъ да проумѣятъ Истината. Такива сѫ законитѣ на този свѣтъ.

Но има и другъ законъ въ свѣта, който се проявява въ слънчевата свѣтлина. Когато слънцето почне да свѣти върху всички зародиши и сѫщества на земята, тази свѣтлина, която у човѣка произвежда радость и веселие, у други произвежда умраза и злоба. Свѣтлината, която у едни докарва разположение, прави други свирѣпи! Свѣтлината и топлината върху единъ вълкъ го каратъ да мисли кѫдѣ може да намѣри овце да ги изеде; като паднатъ сѫщитѣ върху единъ крадецъ, той ще почне да мисли какъ да ви открадне пари; паднатъ ли върху човѣкъ, който се стреми да прави добро, той ще помисли да намѣри нѣкой бѣденъ човѣкъ да му помогне. Дайте едно житно зърно на кокошката, тя ще образува хубави пера; дайте го на свиня, тя ще образува хубава четина; дайте го на вълкъ, той ще образува хубави зѫби и нокте; дайте го на рибата, тя ще образува хубави луспи. Физиолозитѣ не могатъ да обяснятъ този процесъ. Всѣко сѫщество приспособява храната, топлината и свѣтлината съобразно съ своето развитие и понятие. Тоя законъ може да разберете, като опитате тия два противоположни свѣта. Не може да ви се обясни защо у хората сѫществува злото, защо тѣ прѣдпочитатъ умразата прѣдъ любовьта, лъжата прѣдъ истината. Това не можемъ да обяснимъ; много въпроси „защо“ ще останатъ необяснени. Българската дума „защо“ е една въпросителна, която подразбира: „азъ искамъ“. Защо трѣбва да искаме? Има единъ законъ, който казва, че трѣбва да се стремимъ къмъ напрѣдъкъ.

Христосъ казва, че, ако житното зърно, паднало на земята, не умре, остава самό на този свѣтъ. Какво нѣщо е самотията въ живота? Самотията е най-тежкото страдание, което може да изпита човѣкъ. Да се размножавашъ — това е смисълътъ на живота. Всички страдания въ свѣта произлизатъ отъ това, че хората искатъ да живѣятъ сами за себе си. Всѣкога злото се ражда отъ това желание да бѫдемъ сами и да станемъ центъръ на свѣта. А въ божественитѣ закони това нѣщо е немислимо. Нашитѣ мисли и желания прѣтърпѣватъ крахове, защото ние ги градимъ на пѣсъкъ. Въ свѣта можемъ да бѫдемъ щастливи, тъкмо когато живѣемъ за Господа. И трѣбва да живѣемъ за Него. Обяснението на това нѣщо намираме и въ самата природа. Когато слънцето изгрѣва сутринь, то изгрѣва за всички, защото то всички обича; то е внимателно къмъ всички сѫщества, отъ най-низшитѣ до най-висшитѣ, и затова всички отправятъ очи къмъ него. Отъ тамъ иде тази енергия, която ви възкръсява и въздига. Но казва ли ни слънцето, че трѣбва да влѣземъ въ него? То ни казва да се възползуваме само отъ благата, които ни дава, и както то озарява свѣта, така и ние трѣбва да пръскаме свѣтлина, просвѣщение на окрѫжаващитѣ насъ. Въ нашия умъ има нѣкои прѣвратни понятия, които произлизатъ отъ нашия индивидуаленъ животъ. Напр., ако влѣзете въ една кѫща, въ която има само единъ прозорецъ, а има посѣтители 20 — 30 души, вие ще имъ кажете: „Вие нѣмате право, азъ само искамъ да гледамъ“, и когато вие гледате слънцето, всички други ще бѫдатъ лишени отъ неговата свѣтлина, а вие трѣбва да позовете и тѣхъ да го видятъ, да имъ покажете пѫтя да излѣзатъ изъ тази кѫща и да видятъ свѣтлината. Затова не е хубаво човѣкъ да държи много хора при себе си, защото никога не могатъ всички извднъжъ да се ползуватъ отъ слънчевата свѣтлина и топлина. Трѣбва да имъ кажемъ да излѣзатъ вънъ. Затуй казва Исусъ; „Който люби себе си, трѣбва да излѣзе вънъ“; и на друго мѣсто „Който люби баща си и майка си повече отъ Мене, не е достоенъ за Мене“. Та, ако едно сѫщество се приближи много до прозореца, то ще затули цѣлия хоризонтъ за другитѣ. Дръжте се 20 — 30 крачки по-далеко. То е физическата обстановка. Съ това Иисусъ иска да каже, че животътъ не се съдържа въ материалнитѣ блага; тѣ сѫ само едно просто помагало тъй, както учебницитѣ, плочитѣ, писалкитѣ прѣдставятъ помагала за ученицитѣ. Да не мислите, че Господь е приготвилъ за васъ само тия дребни нѣща: Той ви е приготвилъ по-велики нѣща. Попитайте една жаба какви сѫ нейнитѣ схващания за живота; тя ще каже: „Надъ блатото, въ което азъ живѣя, искамъ повечко мухички да хвърчатъ, и да сѫ по-близко, да ги хващамъ“. И когато нѣкога я видите, като че философски гледа и мълчи, тя наблюдава мухитѣ: като дойдатъ по-близо до нея, да може да ги улови. Такова е нейното схващане на живота. Като вървимъ по тази стълба нагорѣ, да не мислимъ, че сме вече на върха на своето развитие: въ тази стълба на развитие между насъ и пѫтя, къмъ който се стремимъ, има още много пѫть да се извърви. Разстоянието между човѣцитѣ и ангелитѣ е толкова голѣмо, има почти такова отношение, каквото има между единъ главочъ, отъ който се е образувала жабата, и човѣка. Отъ гледището на ангелитѣ, ние сме още жабички. Казватъ нѣкои: „Нали хората сѫ направени по образъ и подобие Божие?“ Но тѣ още не сѫ добили такъвъ образъ и подобие. Вие виждате какво вършимъ. За да кажемъ: „Ние сме направени по образъ и подобие Божие“, трѣбва да имаме чертитѣ на Бога. А какви сѫ Неговитѣ черти? Тѣ сѫ Добродѣтель, Любовь, Мѫдрость и Истина. Добродѣтельта изключва злото, любовьта — умразата, мѫдростьта — безумието, истината — лъжата. Изключени ли сѫ тия нѣща у насъ, ние имаме подобие Божие; не сѫ ли изключени, ние сме още жабички. Нѣмамъ нищо противъ тази жаба; тя трѣбва да яде мухи. И защо тя яде мухи? Ще ви кажа. Понеже мухата, като хвърката, живѣе въ едно положение по-високо, то жабата, като има и тя стремежъ да хвърчи изъ въздуха, иска да възприеме вибрациитѣ на мухата, да ги развие и да хвърчи. Защо вълкътъ яде овце? Той трѣбва да яде овце, за да стане кротъкъ, защото, като ядемъ добри работи, ставаме добри. Артисти сѫ правили опитъ, когато сѫ искали да играятъ роль на идеална любовь, да се хранятъ дълго врѣме съ овче месо, защото това месо прѣдразполага къмъ такива чувства. Слѣдователно, вълкътъ има право да яде овце, ако иска да стане кротъкъ. И непрѣмѣнно ще стане такъвъ, защото сега вълкътъ е много по-кротъкъ, отколкото е билъ нѣкога. И дѣто хората ядатъ овце и кокошки, ще ви кажа, че тѣ ядатъ овце, защото искатъ да станатъ хубави, ядатъ и кокошки, защото искатъ да станатъ и крилати като ангелитѣ. И имате право да се храните съ тѣхъ. Злото не е въ яденето. Когато забраняватъ да се яде извѣстна храна, то става отъ съображението да се не причинява страдание на сѫществото, което се употрѣбява за тази храна. Казвамъ, че можете да ядете. Ще отидете въ курника и като хванете кокошката, ако не крѣкне, можете да я заколите и изѣдете. Щомъ изкрѣка, оставете я. Сѫщо и овцата — щомъ заблѣе, оставете я: тя иска да живѣе. Слѣдователно, вие трѣбва да ги питате. Питайте коя овца и кокошка искатъ да живѣятъ въ васъ. Христосъ казва: „Азъ съмъ живъ хлѣбъ, и, който Ме яде, ще има животъ вѣченъ“.

За да можемъ да разберемъ думитѣ Христови, трѣбва да се очистимъ: да очистимъ зрѣнието, да очистимъ и ума си. Нашиятъ умъ е едно прѣкрасно орѫдие, когато знаемъ какъ да го употрѣбяваме; но той е и много опасно орѫжие, когато не умѣемъ да си служимъ съ него. Когато орете съ рало една непосѣта нива, за да я засѣете, това е ваше право; вие вървите по естественъ законъ; Но, когато разоравате една вече засѣта нива, вършите глупость. Нѣкои хора казватъ: „Ние трѣбва да мислимъ и да критикуваме“, защото науката безъ критика не могла. Да критикувате, но какъ? Критика, като хирургията — да изрѣзвате болно мѣсто отъ човѣшкото тѣло, разбирамъ, тя е полезна, но да изрѣзвате здраво мѣсто, не разбирамъ. Да бѫде човѣкъ такъвъ хирургъ не е мѫчна работа: всѣки може, като вземе трионъ, да прѣтрие крака на нѣкого; всѣки отъ васъ има тая способность, но малцина сѫ ония, които знаятъ да вършатъ правилно своята хирургическа операция. За да се научимъ, непрѣмѣнно трѣбва да се обсебимъ отъ закона на добродѣтельта и на любовьта. Когато ви говоря за любовьта, не разбирайте, че азъ проповѣдвамъ едно учение на миръ и спокойствие; човѣкъ, който иска да люби, трѣбва да опита най-голѣми страдания въ свѣта; който не е страдалъ, той не може да изпита този божественъ принципъ на любовьта. За да обичаме Бога, трѣбва да сме готови да се жертвуваме, както Богъ се жертвува за насъ. За да Го познаете, вие казвате: „Господи! дай това, което ни трѣбва“. „Дай, дай, дай!“ — ето какъвъ зовъ се носи отъ единия до другия край на свѣта. И никога паритѣ не сѫ били тъй евтини, както днесъ; всѣки отъ насъ днесъ взима, може-би, 3 — 4 пѫти по-голѣма заплата, отколкото едно врѣме сѫ взимали хората, и пакъ нѣмаме достатъчно. Паритѣ сѫ обезцѣнени, защото нѣма какво да съотвѣтствува на тѣхъ. А то трѣбваше да искаме жито, царевица, круши, ябълки. вие казвате: „Господи! искамъ да бѫда красивъ, искамъ да бѫда богатъ“. вие искате да обсебите много нѣща, а знаете ли, че то е нещастие за васъ, защото, щомъ станете богати, всѣки ще мисли да ви направи зло, и, за да се упазите, ще ви сѫ потрѣбни хора, както богатитѣ американци взиматъ по 3 — 4 гавази да ги пазятъ, защото на всѣка крачка искатъ да ги изнудватъ. А намъ трѣбватъ не богатства, а ония основни нѣща, които правятъ живота добъръ. Ние сме изоставили развитието на своето сърце и, слѣдователно, трѣбва да се повърнемъ къмъ този основенъ принципъ — да развиемъ и облагородимъ сърцето си. Злото не се гнѣзди въ ума, а въ сърцето. Всѣки отъ насъ трѣбва да попита своето сърце какво то желае. Нашето сърце се е покварило по наша вина; ние сме го накарвали много пѫти, като слугинитѣ, да лъже, да мисли зло и т. н. Господь казва въ Писанието: „Сине мой, дай си сърцето“; Той познава и вижда грѣшкитѣ на хората и иска отъ насъ не друго, а да му отворимъ сърцето си, да влѣзе Той въ него. Ще кажете какъ? По сѫщия начинъ, както отваряме прозореца да влѣзе свѣтлина въ нашата стая. Казано е: „стая, кѫдѣто влиза свѣтлина, лѣкарь не влиза, болесть не царува“, или: „кѫдѣто свѣтлина не влиза, отъ тамъ лѣкарь не излиза“; сѫщо тъй въ онова човѣшко сърце, въ което е влѣзълъ Господь, дяволъ не влиза. Господь е именно лѣкарь въ този смисълъ. Лѣкарьтъ, като дойде, каже: „Ти трѣбва да ядешъ повече, трѣбва да пиешъ повече, трѣбва да направишъ еди-какво и еди-какво“, и ние търпимъ, търпимъ, докато най-послѣ гръбнакътъ ни се прѣчупи. Ние често мязаме на онзи камиларь, който пѫтувалъ прѣзъ пустинята и чиято камила едва носила товара; като намѣрилъ на пѫтя една лисича кожа, метналъ я отгорѣ на камилата, но отъ това гръбнакътъ на камилата се прѣчупилъ, и товарътъ останалъ тогава въ пустинята. Гърбътъ на камилата може да носи само извѣстно количество тежина. Камилата — това сме ние: ние сме, които пѫтуваме, и, ако туримъ на гърба си повече товаръ, отколкото можемъ да носимъ, единъ день ще спънемъ своето развитие. Азъ съ това не ви прѣпорѫчвамъ сиромашия; азъ ви прѣпорѫчвамъ богатства въ трояко направление — не само физическо, не само умствено, но и духовно. Небето иска такива богати хора, защото тѣ могатъ да бѫдатъ щедри. И когато Христосъ казва: „Събирайте съкровища“, Той разбира такива съкровища. Влагайте тоя вашъ капиталъ въ Небето, за да може Богъ отъ лихвитѣ да храни бѣднитѣ хора на земята. Не сѫ ангелитѣ, които изработватъ нашето спасение, ние сами трѣбва да извършимъ това. И имаме всичкитѣ условия да го извършимъ. Законътъ не е да бѫдемъ всички еднакво учени; всѣки трѣбва да знае толкова, колкото му е потрѣбно. Нѣкой казва: „Мозъкътъ ми е малъкъ“; азъ му отговарямъ: „Ако не можешъ да гледашъ малъкъ конь, какъ ще можешъ да гледашъ по-голѣмъ; ако имашъ малко сърце и не можешъ да го управлявашъ, какъ ще управлявашъ друго по-голѣмо сърце, което има по-голѣми желания?“

Какво трѣбва да правимъ? Не трѣбва да мислимъ за бѫдещето, а да използуваме всички блага, които ни дава днешниятъ день, за добро; той ни носи всички бѫдащи блага. Законътъ е такъвъ, че Богъ, Който е далъ условия за този день, ще ги даде и за другитѣ: нѣма защо да мислимъ какво ще стане съ насъ въ бѫдаще, а трѣбва да бѫдемъ спокойни; има извѣстни закони, които регулиратъ отношенията на хората. Че може нѣкой да направи пакость, това не е никакъ произволно; то ще стане по самия законъ. Всѣко нещастие, обаче, ще ви донесе благословение; всѣка мѫчнотия ще разкрие за васъ новъ хоризонтъ. Туй можете да провѣрите всѣкога, и затова не трѣбва да се безпокоите за нещастията, които може да ви се случатъ. Нѣкои ме питатъ по политическия животъ на България: „Какво ще стане съ нея?“ — Чудна работа! Че какво е станало сега? На България ѝ правятъ малко разтривка — туй е всичкото. Снели сѫ ѝ малко отъ товара; дали сѫ ѝ нова опитность и задача за разрѣшение. Ние не седнемъ да мислимъ разумно върху законитѣ, които регулиратъ живота, а търсимъ виновнитѣ. Кой е виновенъ, кажете? Виновнитѣ сега нѣма да ги намѣрите. Виновенъ е индивидуалниятъ животъ на човѣка. Когато човѣкъ иска да стане царь на хората, той е виноватъ. И оня, който иска да свали единъ царь, и той е виноватъ. Безразлично е за насъ, кой е царь — единъ или другъ, трети или четвърти: всички вървятъ по единъ и сѫщи пѫть. Не казвамъ, че човѣкъ не трѣбва да желае да стане царь или царица. Но кому? На себе си, на своя умъ, на своето сърце, на своята воля. Какъ сѫ вашитѣ подданици — вашитѣ мисли, чувства и желания, подчинили ли сте ги, турили ли сте редъ и порѣдъкъ въ себе си? вие първи дайте образецъ на свѣта. Какъвъ ще бѫда азъ проповѣдникъ, когато се обръщамъ къмъ хората и казвамъ: „Бѫдете щедри“, а самъ съмъ скѫперникъ; казвамъ; „Не крадете“, а самъ крамъ; казвамъ: „Не лъжете“, а самъ лъжа? Учитель, който учи хората, трѣбва да бѫде моделъ — самъ да дава примѣръ. И Иисусъ, когато слѣзна да учи хората, пръвъ имъ даде модела, и, ако ние усвоимъ Неговото учение, свѣтътъ веднага ще се измѣни. Въ насъ е скрита една динамическа сила, която не умѣемъ да използуваме, защото не знаемъ какъ да работимъ. Единъ трънъ се изпрѣчилъ еднъжъ на едно шосе и заприщилъ пѫтя на хората; минавали пѫтници, удряли го съ криваци, но, колкото го удряли, толкова повече той расълъ, докато почнали да се прѣкатурватъ колата. Намѣрили се всички въ чудо; но дошълъ единъ съ трънокопъ и казалъ: „И азъ да покажа своето изкуство“ и започналъ отдалечъ — отдалечъ да подкопава коренитѣ; трънътъ отначало почналъ да се смѣе и да си дума: „Толкова хора нищо не можаха да ми направятъ, та ти ли ще ме уплашишъ?“ Но търнокопътъ копалъ по-издълбоко, и трънътъ по едно врѣме рекълъ: „Този синъ майчинъ ми намѣри слабото мѣсто“. Докогато и вие не турите търнокопъ да работи въ васъ, всѣкога трънътъ ще ви се смѣе и ще казва: „Азъ ще израсна повече“. Това е една алегория, която трѣбва да схванете. Кой е този търнокопъ? Мислете и намѣрете. Ние трѣбва да бѫдемъ винаги на мѣстото на сѫдия. Напр., въ американската гражданска война довели двама прѣстѫпника, единиятъ билъ слѣпъ, а другиятъ — безъ крака; прѣстѫплението имъ състояло въ слѣдното: ходили да крадатъ ябълки; градинарьтъ ги хваналъ и ги докаралъ прѣдъ сѫдията; но слѣпиятъ взелъ да казва: „Азъ съмъ слѣпъ, азъ не крадохъ ябълки, но си прострѣхъ рѫцѣтѣ и взехъ нѣкои отъ земята“; а онзи, безъ крака, взелъ да вика: „Азъ нѣмамъ крака и не мога да ходя да крамъ“. Сѫдията, слѣдъ като размислилъ, рекълъ: „Турете куция върху гърба на слѣпия“ и добавилъ: „Този, който има очи, е намѣрилъ ябълката, а онзи, който нѣма крака, а има рѫцѣ, е бралъ ябълкитѣ“. И дѣйствително, така сѫ ги хванали. Такъвъ е и човѣкътъ всѣки отдѣлно състои отъ двѣ сѫщества, едното слѣпо, другото безъ крака. Когато Господь ги хване на мѣстопрѣстѫплението, всѣко отъ тѣхъ вземе да казва: „Не съмъ бралъ, не съмъ пипалъ, не съмъ стѫпилъ съ кракъ“; но Господь казва: „Турете едина върху другия“, и така ги сѫди. Кой е този безъ очитѣ? Човѣшкиятъ инстинктъ. Оня безъ краката? Човѣшкиятъ умъ. И двамата кажатъ: Хайде да пооткраднемъ“, качатъ се и тръгнатъ да крадатъ ябълки, и, като ги хванатъ, единиятъ казва: „Защо ме биете?“ и другиятъ казва: „Защо ме биете?“ но и двамата сѫ виновни.

Еволюция е потрѣбна за насъ; насъ ни очакватъ по-голѣми блага; но трѣбва да станемъ доста умни, доста добри, да възмѫжеемъ, за да ни се повѣри това наслѣдство. Тия три нѣща, които изброихъ — добродѣтель, правда, мѫдрость — сѫ велики богатства, и, когато вие ги притежавате, ще бѫдете здрави и щастливи.

Но, ще кажете: „Какъ можемъ да приложимъ това учение въ свѣта?“ — Не се изисква отъ насъ ние да оправимъ свѣта: свѣтътъ е оправенъ, въ свѣта нѣма анормалности, всичко върви по опрѣдѣленъ редъ; събитията, естествени или политически, знаемъ защо идватъ, нѣма защо да обръщаме туй течение. Но едно е необходимо — индивидуалното изправление на личностьта въ свѣта, била тя мѫжъ или жена. Когато се изправи личностьта, ще се изправятъ нейнитѣ дѣца — синове и дъщери, а когато се изправятъ тѣ, ще се изправятъ и тѣхнитѣ ближни и цѣлиятъ свѣтъ самъ по себе си. Какъвто е квасътъ, такова ще бѫде и заквасеното. Този е принципътъ, който е положилъ Христосъ, и Христосъ дѣйствува, за да се осѫществи той. И както една какавида се подема и се образува по-нататъкъ, така и свѣтътъ ще се подеме и ще се измѣни къмъ по-добрѣ. Въ този свѣтъ има голѣмо безпокойствие, защото всички ония, които не могатъ да завиятъ пашкулъ, се опасяватъ какъ ще прѣкаратъ зимата, която наближава, Прѣобразованието, слѣдователно, трѣбва да стане въ нашия умъ, въ нашето сърце, въ нашата воля, и, когато стане това прѣобразование, ще почувствуваме, че у насъ има извѣстна вѫтрѣшна сила. Ние тогава ще дойдемъ въ съприкосновение съ ония по-висши сѫщества, които сѫ напрѣднали и които наричаме светии. Като влѣземъ въ свръзка съ тѣхъ, нашиятъ умъ ще се просвѣти, както ученицитѣ се просвѣтяватъ между своитѣ учители. Светиитѣ сѫ учители на човѣчеството, и ние всинца трѣбва да се рѫководимъ отъ тѣхъ — тѣ учатъ свѣта какъ трѣбва да живѣе. Но, ще кажете вие: „Кѫдѣ сѫ тия учители; на кое мѣсто сѫ? Ние имъ виждаме образитѣ въ черква“. Всѣко нѣщо си има сѣнката, и по нея ние можемъ да намѣримъ прѣдмета, Вашитѣ желания въ свѣта сѫ една сѣнка, вашитѣ стремежи сѫщо; вие искате да разберете сѫщностьта, трѣбва да вървите по закона — отъ сърцето нагорѣ, къмъ вашия умъ, да мислите за Бога. Какъ да си прѣдставимъ Бога? Ние можемъ да си Го прѣдставимъ като най-добъръ, съвършенъ Човѣкъ, въ Когото нѣма никаква злоба, никаква умраза, Който обича хората, както истински баща обича дѣцата си — такова е отношението на Бога спрѣмо насъ. Какъ мислите вие, Той слуша ли ни сега или не? Той слуша и работи въ нашитѣ умове. Разположението, което имаме всѣки день, се дължи Нему. Както слънцето ни разполага добрѣ всѣки день, когато изгрѣе, така и щастливитѣ минути въ живота се дължатъ на това вѫтрѣшно слънце, което ни е огрѣло. И въ духовния животъ има изгрѣване и залѣзване. На зрѣла възрасть слънцето възхожда - вие сте на пладне, въ старость вие залѣзвате, за да изгрѣете пакъ. Господь ще изгрѣе въ сърцата и умоветѣ на мнозина, но и за мнозина пъкъ нѣма да изгрѣе. Ония, въ които Господь изгрѣе, ще почувствуватъ радость и веселие, а ония, за които нѣма да изгрѣе, ще кажатъ: „За насъ животътъ е нещастие, скръбь, страдание“. Тѣ трѣбва да почакатъ. Защо? Защото нѣма у тѣхъ условия да изгрѣе; защото, ако изгрѣе прѣждеврѣменно, ще бѫде нещастие за тѣхъ. По-добрѣ е сега да си починатъ. Не казвамъ, че ще умратъ — ни най-малко; азъ ви цитирамъ единъ законъ.

Когато се говори за залѣзване, всѣки мисли за умиране. Какво нѣщо е умиране? Това е прѣдположение. Всѣки отъ васъ трѣбва да е умиралъ, за да може да разправи какво нѣщо е смърть; а сега само си въобразява. Въ единъ свой разказъ Толстой ето какво говори: Срѣща единъ руски монахъ на 85-годишна възрасть, съ бѣла брада, и го запитва: „Какви бѣха причинитѣ, които те заставиха да станешъ монахъ?“ И монахътъ разправилъ вкратцѣ своята история така: „Азъ съмъ отъ княжеска фамилия; когато бѣхъ между 21 — 25 години, баща ми и майка ми искаха да ме оженятъ за една княгиня; въ това врѣме паднахъ въ летаргически сънь, дойдоха лѣкари, пипаха ми пулса — „сърцето е спрѣло, той е умрѣлъ“ забѣлѣжиха тѣ и рекоха да ме погребатъ; казахъ въ себе си: „нимà това е смъртьта?“ не можехъ да дамъ знакъ, че съмъ живъ; идва годеницата и баща ѝ, и слушамъ той я кани да поплаче — „да кажатъ хората, че си го обичала“, „никога не съмъ го обичала, а обичамъ богатствата му“, отговори тя; а азъ си рекохъ: „ако Господь ме повърне въ свѣта, азъ ще захвана другъ животъ“; колко е тежко да си живъ и да не можешъ да кажешъ, че си живъ; да виждашъ, че плачатъ всички, и не можешъ да кажешъ, че си живъ!“ И колко души сѫ заровени тъй! Нѣма нищо по-тежко отъ това да те заровятъ живъ. Най-голѣмо нещастие е да останешъ съ дни и мѣсеци въ земята и да не можешъ да се освободишъ отъ тѣлото; то е най-тежкиятъ затворъ — адъ! Ако бѣхме чисти, щѣхме да знаемъ кога душата е излѣзла изъ тѣлото, и никога нѣмаше да имаме такива страдания. Слѣдъ като каже лѣкарьтъ, че болникътъ не е живъ, отеднъжъ хората рекатъ: „Вдигайте го!“ Ще му направятъ красивъ ковчегъ и съ пѣсни и музика ще го отнесатъ. Дѣ остава тѣхната любовь? Това е любовьта на ближнитѣ и на обществото! Нѣкой казва: „Азъ ви обичамъ“. Какъ? Както котката обича мишката, или както вълкътъ овцата? И то е любовь. Но то е любовь такава, отъ която свѣтътъ страда. А любовьта, която е потрѣбна на свѣта, е да обичаме другитѣ и да имъ помагаме да бѫдатъ щастливи, както ние сме щастливи. И затуй Иисусъ е казалъ: „Онзи, който вѣрва въ Мене, ще прави това, което Азъ правя, и, който Мене люби, ще го възлюби и Отецъ Мой и ще дойде и направи жилище въ него“. Вие казвате: „Какво ще стане съ България?“ Азъ ви питамъ: „Какво ще стане съ васъ?“ Не знаете, че дяволътъ е взелъ всичката ви собственость, продалъ ви е дори кожата, а питате: „Какво ще стане съ България?“ България — това сте вие. Трѣбва да се молите, да ви помогне Господь да изпѫдите този неканенъ гостъ изъ васъ, да запазите своята собственость, своя умъ и своето сърце. Дяволътъ е виновникъ на тия страдания Не трѣбва да му се сърдите. Азъ го похвалявамъ само въ едно нѣщо — че е много работливъ, не се обезсърчава: ако го изпѫдите изъ една врата, влиза прѣзъ друга; ако не сполучи по единъ начинъ, търси другъ, трети, четвърти. Ето една отлична и насърчителна негова черта. И Господь казва: „Вземете примѣръ отъ него той е учитель на хората, учи ги и ще научи всинца; като ви лъже, лъже, най-сетнѣ вие ще кажете: „Научихме твоитѣ лъжи, и не можешъ вече ни излъга“. Единъ рекълъ на единъ свой приятель: „Моята маймуна не можешъ я излъга“; отива приятельтъ му при маймуната, почва да се прѣструва, че спи, зажумѣва и маймуната, а той задига паритѣ; връща се господарьтъ ѝ и я набива хубаво; втори пѫть маймуната си отваря хубаво очитѣ, не замижва, защото знае, че има дърво. Съ опитностьта, която имаме въ свѣта, слѣдъ страдания, когато дяволътъ дойде, ще му кажемъ: „Моитѣ очи сѫ отворени“. Когато почнете да страдате, казвайте: „Още не съмъ миналъ цѣлия процесъ на житното зърно“, и, когато вашитѣ мисли и вашето сърце се прѣобразятъ и станатъ прѣкрасни, тогава ще добиете образа и подобието Божие, тогава Богъ ще ви възкреси, тъй както слънцето съживѣва посѣтото житно зърно.


 

(Бесѣда, държана на 23 мартъ 1914 г. въ София).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...