Jump to content
Ани

1929_02_08 Магическата пръчица

Recommended Posts

"Божественитѣ условия". Специаленъ (младежки) окултенъ класъ. VIII година (1928–1929).

Първо издание. София, ИК „Жануа-98“, 2006.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

МАГИЧЕСКАТА  ПРЪЧИЦА

5.30 часа сутриньта

Отче  нашъ 

Размишление върху свѣтлината. 

Ако нѣкой ви запита: по какво се отличава човѣкъ? Или: кое опредѣля човѣка като човѣкъ? Казвате: “Азъ съмъ човѣкъ!” Кое е онова качество, което опредѣля човѣка като човѣкъ? Задачата е трудна, но ще започнемъ отъ причинитѣ. Кое опредѣля свѣтлината? Свѣтлината отваря пѫтя на всички сѫщества, добри и лоши. Кое е онова качество, което опредѣля топлината? Топлината стопля всички сѫщества, безъ разлика. Туй качество на топлината учи хората, че при топлината всѣкога, всички тѣла се разширяватъ. Нѣкой пѫть може топлината, отъ друго гледище, да причини нѣкоя малка врѣда, но добрината, която причинява, е съ хиляди и милиони пѫти по-голѣма отъ малката врѣда. И свѣтлината може да причини микроскопическа врѣда, отъ наше гледище, но добринитѣ сѫ повече.

Сега, кое е онова, което опредѣля човѣка? - Мисъльта. Трѣбва да кажете: Мисъльта е едно опредѣлено качество у човѣка и тя се отличава по това. Човѣкъ, който мисли, никога не се спъва, но то е фигуративно казано. Да кажемъ, ти си раздразненъ, неразположенъ си духомъ, щомъ дойде мисъльта, веднага твоето състояние ще се смѣни. Мисъльта, това е Божествено състояние у човѣка. Недоволство, безвѣрие, каквото и да е отрицателно състояние у тебе, като дойде мисъльта у тебе, всичко ще се смѣни и ти ще имашъ едно естествено състояние. Ти си човѣка, господарь на твоитѣ желания. Та рекохъ, да мислишъ, то е да бѫдешъ господарь на себе си. Който не мисли, не може да бѫде господарь на себе си. Казвашъ: “Азъ мисля.” Ако въ тебе могатъ да се смѣнятъ тия състояния, както при свѣтлината, като дойде свѣтлината, всичко е отворено, всички пѫтища сѫ свѣтли. Това прави свѣтлината. И когато дойде мисъльта, ако всички пѫтища ти се отворятъ, това е вече мисъльта. Нѣкой казва: “Азъ това не съмъ го намислилъ.” Не си го намислилъ, защото мисъльта не е дошла. Какво ще мислишъ? Азъ не съмъ тръгналъ”, казвашъ. Но, ако твоето тръгване се обуславя отъ свѣтлината? Подразбирамъ, свѣтлината да дойде. Но има единъ законъ, щомъ дойде свѣтлината, който има органи на зрѣнието, той не може нито една секунда да седи на едно мѣсто. Щомъ дойде свѣтлината, тя ще го подвижи. Ти при свѣтлината не можешъ да седишъ на едно мѣсто. Свѣтлината има това свойство - дето мине, тя всичко носи съ себе си, безъ разлика, всичко носи въ една и сѫща посока.

MOK_BU_24_8.GIF

Сега, на това вие може да направите едно възражение: всички предмети, които сѫ въ рѣката, нали отиватъ съ нея? Да допуснемъ тукъ имате едно течение - АВ. Всички предмети, пуснати въ рѣката, отиватъ заедно съ нея. Но единъ параходъ може да върви и противъ течението на рѣката. Психически се явява едно противодействие и забележете, онзи, който не разсъждава, той ще извади едно криво заключение. Ако единъ параходъ върви противъ течението на рѣката, той не върви противъ течението всѫщность. Тукъ имате две течения противоположни. Освенъ рѣката, имате и човѣшката мисъль, която тече въ обратна посока на водата. Не параходътъ се движи, човѣкъ се движи. Човѣшката мисъль е, която движи парахода. Тъй щото привидно параходътъ се движи, а въ сѫщность човѣкъ се движи. Може нѣкой да каже: “А какъ може рибата да върви противъ течението?” Не, всички предмети, които сѫ пасивни *нѣматъ свое течение, тѣ ще вървятъ съ общото течение.

Туй, което отличава човѣка, то е мисъльта, която смѣня всичкитѣ му състояния. И всички вие трѣбва да се стремите да придобиете това. Хората го наричатъ характеръ, навикъ, нравъ, много имена тургатъ, които не изясняватъ. Азъ го наричамъ това - мисъльта. Въ мисъльта има жертвоприношение, тамъ е началото на мисъльта. Сега нѣкои хора иматъ една погрѣшна идея за началото. Нѣкой пѫть началото е въ началото. Нѣкой пѫть началото е въ края. Нѣкой пѫть краятъ е въ началото, нѣкой пѫть краятъ е на края. Какво подразбирате вие подъ начало и край на нѣщата? Начало на нѣщата въ свѣта е Богъ, а край на нѣщата, то сме ние. Следователно туй, което за Бога е край, заради насъ е начало.

Отъ наше гледище говоря. Или по нѣмане на друго положение, туй разбиране - начало и край, тѣ образуватъ една абсолютна норма, то е една права линия. И ние наричаме: правата линия е само отъ две точки. Това е мѣрка, съ която се мѣрятъ всички прояви на този свѣтъ съ едно измѣрение. Кое е онова, което отличава едноизмѣрния свѣтъ? Коя линия опредѣля еднопространствения свѣтъ? (-Правата линия опредѣля едното измѣрение.) За да сѫществува правата линия, тя трѣбва да има външни условия. Кои сѫ външнитѣ условия на правата линия? ( -Тѣ се наричатъ отворени криви линии.) То е спиралата, тѣзи линии, които не сѫ свързани. Отворената линия, това е свѣтътъ на правата линия, възможноститѣ на правата линия. Следователно, линията АВ въ колко посоки може да се движи? ( -Само въ една посока.)

MOK_BU_24_9.GIF

Следователно щомъ турите две прави линии на едно мѣсто, тѣ образуватъ крива линия. Следователно кривата линия, това сѫ възможноститѣ на правата линия. Но отдѣлно тѣ съставляватъ по две точки, които образуватъ правата линия. А тази отворената линия не може да се яви безъ тия две точки. Защо тази линия е отворена? (АВ) (-Защото има начало и край.) Защото тази крива линия съставлява граница на другъ единъ свѣтъ - на двуизмѣрното пространство. Затова тя е отворена. Тия две точки АВ на отворената линия показватъ, че тя е свързана съ другъ единъ свѣтъ. Съ кой? Съ свѣта на плоскоститѣ.

Сега какъвъ е законътъ на едноизмѣрния свѣтъ? Че една права линия има две точки, два края има. Тогава законътъ на двуизмѣрния свѣтъ, съ какво се отличава той? (-В него има две посоки.) Тогава кѫде ще се яви противоречието въ едноизмѣрния свѣтъ? Да допуснемъ, две сѫщества тръгнатъ отъ точкитѣ А и В, кѫде ще се срещнатъ? Въ точката d. Какво ще стане? (-Ще се сблъскатъ.) Не, като се срещнатъ, тѣ ще се видятъ и ще се зарадватъ, ще помислятъ, че това е краятъ на тѣхния животъ. Ще си кажатъ: “До тукъ е”, по-нататъкъ не могатъ да се мръднатъ. Дето и да се срещнатъ, то ще бѫде край за тѣхъ, по-нататъкъ не могатъ да мръднатъ. Като се срещнатъ, тѣ ще кажатъ: “Свърши се съ тази работа”, това е смисълътъ на тѣхния животъ. Въ сѫщность кѫде ще се срещнатъ? -На половината пѫть. Тѣ мислятъ, това е всичката възможность на тѣхния животъ, тѣ да се срещнатъ.

Но да допуснемъ, че тия сѫщества, като се срещнатъ единъ день, сбутатъ се и се скаратъ, не могатъ да се споразумѣятъ. Идейно се скаратъ и се свадатъ, кажатъ: “Азъ не мога да живѣя съ тебе.” Какво да правятъ сега? Накѫде трѣбва да идатъ? Заражда се едно желание у тѣхъ, искатъ да се отдалечатъ. Какво трѣбва да правятъ? Вие ще кажете: “Трѣбва да се оттеглятъ заднѣшкомъ. (-Тѣ могатъ да идатъ и въ друго измѣрение.) Но не го знаятъ. Тия две сѫщества ще кажатъ, че този свѣтъ е нещастенъ, а нашиятъ свѣтъ е много добъръ. Но като се скаратъ тамъ хората, нѣма възможность да се отдалечатъ. Започватъ тѣ да мислятъ. Отъ тамъ се заражда тѣхната философия - какво да се прави? За тѣхъ има една невъзможность. А тази невъзможность не сѫществува. Но въ тѣхното съзнание съществува.

Сега другъ единъ въпросъ, кое е дало поводъ на тия сѫщества да се скаратъ? Защо тия разумни сѫщества сѫ недоволни? За да бѫде човѣкъ недоволенъ, трѣбва да има поводъ. Кое може да бѫде поводъ за едноизмѣрния свѣтъ, да се скаратъ? Кое може да накара хората да се свадатъ? Скарването това сѫ наши понятия. Ние казваме запримѣръ: “Не ме уважаватъ.” Напримѣръ ти си ученъ човѣкъ, искашъ да те признаятъ, че си ученъ. Но сѫщевременно и другиятъ е толкова ученъ, колкото и ти. Тогава отъ гдѣ ще знаешъ, че той нѣма уважение? Ние считаме по външнитѣ прояви, че нѣкого уважаватъ или почитатъ. Когато младиятъ седи на столъ и влѣзне единъ старъ, съ бѣла брада човѣкъ на 120 години, и младиятъ стане и даде стола на стария, ние това считаме уважение. Но ако туй го направи стариятъ? Ако младиятъ влѣзне въ стаята и стариятъ човѣкъ даде мѣсто на младия, на какво ще уподобите вие това? Ако влѣзне едно малко дете въ стаята и една стара, 10-годишна котка сѣднала на стола, нѣма ли да стане старата котка предъ малкото дете? Ще стане и оттатъкъ ще мине. Та, има такива случаи, когато единъ младъ, много ученъ, свършилъ 4 факултета човѣкъ и имате единъ дѣдо, който нищо не е училъ, той, като види младия, става му на крака. Счита го по-старъ отъ него. Защото онзи, който знае, е по-старъ отъ брадата. Сега, защо се вмѣтнаха тия мисли за младия и стария?

Да уважавашъ единъ човѣкъ, значи да му дадешъ неговото право. Значи имашъ известно задължение, да дадешъ туй, което си обещалъ. Както е напримѣръ въ нареждането по улицитѣ, всички трѣбва да вървятъ отъ дѣсно, да има редъ въ отминаването. Значи да има единъ нормаленъ ходъ въ свѣта. На всѣки човѣкъ да се даде туй, което е право. Онзи, когото трѣбва да уважаватъ, какво трѣбва да има той? И какво трѣбва да даде той? За да се боятъ хората отъ тебе, какво трѣбва да имашъ? (-Сила.) Сила. Предъ силния всички се страхуватъ. Онзи, когото почитатъ и уважаватъ, какво трѣбва да даде въ замѣна на почитьта и уважението? Това е една обмѣна на известни вѫтрешни разбирания. При сегашнитѣ условия, при които човѣкъ се намира, уважението е резултатъ отъ любовьта. Този, който те обича, всѣкога ще го уважавашъ. Л:У, значи има известно отношение между обичьта и уважението - О:У.(-Салонътъ е студенъ.) Вие можете да съберете топлината отъ далечъ. Топлината и свѣтлината се събиратъ. Туй, което обичашъ, можешъ да уважавашъ, а туй, което не обичашъ, не можешъ да уважавашъ. Което обичашъ, ти можешъ да уважавашъ, да зачиташъ, да му служишъ, всичко можешъ да направишъ. Има отношение вече. Туй, което обичашъ или което те обича, къмъ него можешъ да имашъ отношение всѣкога.

Та, като рекохъ първото нѣщо, ако искате да ви обичатъ и уважаватъ, трѣбва да имате въ себе си едно отношение. Или азъ казвамъ, отношението Б - Богъ, се отнася къмъ отношението Ч - човѣка, тъй както Ч се отнася къмъ М - мисъльта. Б:Ч=Ч:М. Защото, за да бѫдешъ уважаванъ, непремѣнно трѣбва да имашъ Божественото у себе си или то значи: трѣбва да мислишъ. (-М.)Божественото у човѣка започва съ неговата мисъль. Мисъльта у човѣка има отношение къмъ Бога. И всѣкога, когато у васъ не могатъ да станатъ тия промѣни на съзнанието, показва, че вие не мислите. Вие казвате: “Това е невъзможно, азъ не мога.” Мисли и всичко е възможно! Щомъ кажете, че нѣщата сѫ невъзможни, значи у васъ нѣма мисъль. Най-първо ще кажете: “Всичко е възможно!” Нищо повече! Да допуснемъ, васъ ви срещне на пѫтя единъ въгленъ, вие казвате: “Азъ не искамъ да се занимавамъ съ въглища.” Но минавамъ азъ, бутна въглена, направя го на диамантъ. “А, казва, азъ съ диаманти се занимавамъ”, и задига диаманта. Мисъльта превръща нѣщата. Тя има магическа сила. Ти щомъ мислишъ, щомъ бутнешъ въглена, той става диамантъ. Щомъ имашъ тази мисъль, като срещнешъ твоя противникъ, подай си рѫката. Като подадешъ рѫката, той, неприятельтъ ще изчезне. Напримѣръ двама противници не искатъ да се гледатъ. Дай си рѫката. Почнете да се гледате и всичката разлика ще изчезне. Като дойде Божественото, другото ще изчезне, за него нѣма противорѣчие. Божествената мисъль сравнявамъ на единъ крѫгъ. Сравнявамъ така, че всичките отношения отъ центъра сѫ еднакви.

Сега азъ ви изнасямъ силата на мисълта. Онова, което мисли у човѣка, това е човѣкътъ. Човѣкъ никога не трѣбва да каже: “Това е невъзможно заради ** мене!” Ще ми каже нѣкой: “Ти цѣла вселена можешъ ли да направишъ?” - Рекохъ, мога. Ела, самъ да видишъ, азъ ще направя една вселена, че да можешъ ти да видишъ отъ всѣкѫде. Вземамъ една капка вода и я населявамъ съ толкова милиарди сѫщества, колкото има въ една вселена. Ето ти една вселена. Защото туй, което ти не можешъ да видишъ, то не е вселена. Туй, което може да обхване твоя умъ, то е вселена. Казватъ: “Но тази вселена е безконечна.” То сѫ празни работи, коя вселена е безконечна? Туй, което твоето съзнание може да обхване, то е вселената заради тебе. “Ама, азъ може да мисля заради него.” -Значи, ти можешъ да го обгърнешъ. Щомъ не можешъ да го обгърнешъ, ти не можешъ да мислишъ, а щомъ можешъ да го обгърнешъ, ти можешъ да мислишъ. Следователно въ твоя умъ ти трѣбва да обгърнешъ вселената. Защото ти си по-голѣмъ отъ самата вселена. Че вие [си] представяте вселената другояче, но то е Божествената вселена. Но въ съзнанието на Бога то е тъй, както една капка вода, то е съзнание на Неговата мисъль. Но щомъ дойдешъ да имашъ Божественото у себе си, ние говоримъ за Божественото у себе си. Щомъ започнешъ да мислишъ, всичко е възможно.

Христосъ казва: “Любете враговете си.” Нали го обичашъ? Значи има една възможность, можешъ да го обичашъ. При какви условия можешъ да обичашъ човѣка? Ще ви обясня сега: обичай Бога въ врага си! Защото Богъ се проявява и въ врага. Това значи: обичай врага си. Или това значи: обичай Бога въ врага си. Тогава има смисълъ. “Ама, азъ не мога да се примиря.” Примири се съ Господа, Който е у него, а него остави настрана.

Привеждахъ  примѣра:  две  ученички  отъ  гимназията се мразятъ, не могатъ да се примирятъ, не се гледатъ. Обаче единъ день директорътъ взема едната ученичка и отива къмъ другата, едната се засмива и дветѣ се рѫкуватъ и се поздравяватъ. Едната казва на другата: “Колко си хубава и добра днесъ!” -“Директорътъ е тукъ! Нѣма ли го директорътъ, тогава ще ме видишъ каква съмъ.” Та рекохъ, щомъ дойде директорътъ, дветѣ ученички веднага се засмѣятъ и се рѫкуватъ. Ди-ректорътъ не знае, че има нѣкой споръ между тѣхъ. Та рекохъ, ако две ученички могатъ предъ директора да си подадатъ рѫка и да си говорятъ любезничко, защото директорътъ е тукъ, тогава две сѫщества, ако Господь е при тѣхъ, не могатъ ли да направятъ сѫщото? Тогава азъ ще кажа: “По какво ще позная, че Господъ е съ мене?” Щомъ почнешъ да мислишъ, значи директорътъ е тукъ, тогава всичко е възможно.

Та, кои сѫ основнитѣ мисли, които може да извлечете отъ казаното? При мисъльта всичко може да се твори! Силниятъ човѣкъ трѣбва да мисли! И вие трѣбва всѣки день да мислите по 5, 10, 15 минути, човѣкъ ли сте или не. Т.е. да видите почнали ли сте да мислите или не мислите. Ще знаете, въ мисъльта има едно отличително качество, то е следующето: щомъ като дойде мисъльта, тя носи свѣтлина съ себе си. Веднага се отварятъ простори предъ тебе, и паметь, и способность, и музика, и художество, нѣма обезсърдчение тамъ. Но изгубишъ ли мисъльта, пакъ станешъ обикновенъ. Ще знаете, мисъльта, тя е магическата тояжка! Имашъ ли нея, всичко е възможно. Изгубишъ ли тояжката си, веднага се смѣнятъ състоянията. И магитѣ сѫ носили своитѣ тояжки въ рѫкава и докато той носи своята тояжка, той е силенъ, той е магъ, въ деня, въ който той изгуби своята тояжка, никаква магия не остава у него. И ти, докато носишъ своята мисъль, ти си магъ. Изгубишъ ли мисъльта си, ти си единъ обикновенъ човѣкъ. Казвашъ: “Това е невъзможно, онова е невъзможно. Това да направя, онова да направя”, и най-после нищо не можешъ да направишъ.

Колко точки се изискватъ, за да направишъ единъ върхъ? (-Три.) Какво пространство ще бѫде тогава това съ тритѣ точки: едноизмѣрно, двуизмѣрно или триизмѣрно? (-Двуизмѣрно.) Значи, съ две точки не можемъ да направимъ единъ върхъ. Сега ще преведемъ математическитѣ понятия въ куба. Имаме 6 стѣни и 6 плоскости. Тогава колко върха има въ куба? (-Осемь.) Осемь, колко точки има въ всѣки върхъ? По три. 3X8=24. Ние казваме, имаме осемь върха, 24 - 8 оставатъ 16, кѫде влизатъ тѣзи 16? Тѣ не опериратъ въ видимия свѣтъ. Значи, имашъ единъ запасъ отъ 16. Тогава колко точки имаме въ единъ квадратъ? (-Четири.) Но понеже имаме две точки въ линията, четири граници по две точки, колко правятъ?

Щомъ се съединятъ две разумни сѫщества, щомъ се допратъ на едно мѣсто, какво образуватъ? Сливатъ се и образуватъ единъ върхъ. Тогава, ако три плоскости се съединятъ, какво образуватъ? (-Пакъ върхъ.) Значи изисква се две разумни сѫщества, за да се слѣятъ и да образуватъ единъ върхъ. Три плоскости, ако се допратъ какво образуватъ? (- Пакъ върхъ.) Ако две линии се пресичатъ? (-Пакъ върхъ се образува.) Каква е разликата, когато две сѫщества образуватъ единъ върхъ и когато три сѫщества образуватъ върхъ? Можете ли да приведете единъ примѣръ въ живота, кѫде се проявяватъ тия линии? Нали казахме, че две разумни сѫщества образуватъ единъ върхъ. Дайте единъ върхъ въ живота си или две разумни сѫщества, които образуватъ върхъ. (-Трисѫщества, които образуватъ върхъ въ живота, това е сѣмейството: бащата, майката и детето.) Но майката и бащата, преди детето, какво сѫ образували? Момъкътъ е отъ едно измѣрение. Като е близо до хората момъкътъ, той се сгодява, като се сгоди, той става двуизмѣренъ. Т.е. като се сгоди той е плоскость, а като се ожени е вече кубъ. Питате що е права линия? - Момъкътъ. Що е квадратъ? - Сгодениятъ. А кубътъ? То е онзи, оженениятъ, съ три сечения. Двамата иматъ стремежъ.

MOK_BU_24_10.GIF

Имате правата линия А. Свободна линия, която се движи. Ако туримъ и друга свободна линия В, която се движи по сѫщата посока. Ако тия линии се пресекатъ, пресичането е проявлението О. Пресичането е влюбването, тукъ имате най-голѣмата интенсивность. Но понеже всѣка права си има свой пѫть, тѣ не оставатъ за дълго заедно. Значи, любовьта е въ пречупването О. Следъ това, като се разлюбятъ, кѫде ще се срещнатъ? Значи, има влюбване и разлюбване. Де е разлюбването? Разлюбенитѣ хора сѫ умни хора, вървятъ успоредно. Влюбятъ се, искатъ да се срещнатъ.

Сега какво разбрахте вие съ думата влюбване? Всѣкога въ залюбването има два момента. Влюбениятъ е веселъ, засмѣнъ, пѣе си, ходи си, фантазира си. Следъ туй дойде една голѣма замисленость. Лицето е при най-голѣмата интенсивность, понеже става фокусъ. Защото щомъ залюбишъ, ти привличашъ при себе си всички залюбвания въ свѣта и тѣ се съединяватъ въ тази точка, ти ставашъ центъръ вѫтре и отъ всички направления се привличатъ точки къмъ тебе. Тогава дойде едно състояние на безпокойствие. Казвашъ: “Ама, този, когото съмъ залюбилъ, ако той ме напусне?” Дойде едно разколебание на мисъльта. Почнешъ да мислишъ, да се тревожишъ, създадешъ си такива мѫчителни нѣща въ мисъльта. Отъ тази мисъль започва мѫчението. Това прави съмнението. Въ реда на нѣщата е, той да те разлюби. Защо да не считашъ, че и разлюбването и то си върви вѫтре. Разлюбването е толкова важно, колкото и влюбването. За чистата мисъль разлюбването е толкова важно, колкото и влюбването. Залюбването е началото, а разлюбването е края. Какво лошо има въ това? Но понеже не разбирате закона и съотношенията, казвате: “Хубаво въ началото, но на края…” Едното е толкова важно, колкото и другото. (-Защо?) Че ти, ако не го разлюбишъ, не можешъ да си починешъ. (Смѣхъ.)

Вие сте чудни, нѣма време и пространство. Вие, както вървите, не можете да разберете основната идея, че то е почивка. Въ съзнанието е този предметъ, възлюбилъ си го, това не подразбира, че ще го държишъ постоянно въ твоето съзнание. Психологически ние имаме една крива представа за влюбването и вследствие на това се явяватъ тия аберации, какво е аберация въ свѣтлината? (-Разсѣйване.) Има си своитѣ причини за това. Въ дадения случай разлюбването е единъ процесъ, за да дойде пакъ влюбването. Ти, щомъ заспишъ, разлюбишъ го, пакъ се събудишъ на другия день, пакъ го залюбишъ. Красотата на любовьта седи въ това, че можешъ да залюбвашъ и можешъ и да разлюбвашъ. Естествено е това. Вие наричате разлюбването прекѫсване, пречупване, явяватъ се такива болезнени състояния. То е другъ въпросъ. Две  състояния  има,  едното  ще  бѫде  положително,  другото - негативно. Като че ти преставашъ да мислишъ за този предметъ. Ти най-първо мислишъ, мислишъ и най-после умътъ ти минава отъ едно състояние въ друго. Но това ни най-малко не означава, че този предметъ си го забравилъ.

Сега вие ще дойдете до закона на любовьта. Да допуснемъ, че вие имате едно сѫщество, което ви обича, нали? Въ истинския смисълъ, ти трѣбва да си дадешъ едно обяснение за това. Представи си, че туй сѫщество, което ви обича, ви държи съ дѣсната рѫка и вие му държите рѫката и казвате: “Да не ме пуска.” Но туй сѫщество иска да пусне рѫката си и да ви хване съ лѣвата рѫка. Вие не разбирате това и наричате това разлюбване. Той изтегля дѣсната си рѫка, вие не разбирате закона, треперите, мислите, че нѣма друга рѫка. Но той ви хване съ лѣвата рѫка. Питамъ, има ли нѣкое противорѣчие? Казвашъ: “Какви сѫ неговитѣ намѣрения?” Намѣренията му сѫ да смѣни дѣсната рѫка съ лѣвата. Следъ това, той ще смѣни лѣвата рѫка съ дѣсната. Следъ туй, туй сѫщество ще иска да оттегли и дветѣ си рѫце и ще иска само да ви гледа отъ далече. Какво лошо има въ това? Тогава връзката е между очитѣ. Следъ това, туй сѫщество си затваря очитѣ, иска да ви слуша, казва: “Говори ми, искамъ да те слушамъ.”

Ще разбирате, въ любовьта има много връзки. И онзи, който не разбира многото връзки на любовьта, постоянно се спѫва само съ едната връзка на едноизмѣрното пространство. Тази не е правата мисъль. И вследствие на това се раждатъ противорѣчията на ума и страданията на сърдцето. При най-малката несполука или промѣна у васъ, казвате: “Нѣщо лошо се е случило.” Не е лошо, трѣбва да се разбира философията на живота. Какво разбирате вие?

Духовнитѣ работи трѣбва да се обяснятъ. Любовь безъ мисъль не може. Правата мисъль седи въ това: непремѣнно човѣкъ трѣбва да мисли. Щомъ човѣкъ мисли, любовьта ще дойде. Всѣкога, за да бѫде животътъ нормаленъ, приятенъ или сносенъ, човѣкъ трѣбва да мисли. Мисъльта носи Божествената проява, затова всѣкога трѣбва да мислите. Щомъ станете сутринь, започнете да мислите. Всичко е възможно въ свѣта. Ти носишъ Божественото състояние. Като мислите, ще кажете: “Богъ като е съ насъ, никой не може да бѫде противъ насъ. Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Невъзможното за безлюбието, е възможно за Любовьта.” Туй е безлюбие, невъзможното за човѣка на мисъльта. Невъзможното [е] за онзи, който не мисли. Да мислишъ, значи да имашъ туй, Божественото начало въ себе си. И ако ти си неразположенъ или въ тебе не могатъ да се смѣнятъ състоянията, ти ще знаешъ, че Божественото начало не е у тебе, ти не си започналъ да мислишъ. Мисъль и Божествено начало трѣбва да ги съедините въ едно. А щомъ дойде мисъльта, всичко тръгва както трѣбва.

Питатъ, какво ще стане после? Ще се запалимъ. Какво има отъ това, като се запалимъ? Нека се запалятъ всички. Ако огънятъ не се запали, ако не гори, тогава е злѣ. “Ама, ще изгоримъ.” - Нищо въ свѣта не изгаря. Нѣкой казва, че изгорѣлъ. Какво казва съвременната наука, мѣни ли се количеството на материята? (-Не.) Количеството на силата? (- Не се мѣни.) Казватъ: “Изгорѣло е дървото.” Не е изгорѣло. Ако туришъ единъ голѣмъ калпакъ върху горящето дърво и съберешъ туй, което е изгорѣло, този димъ и ако имашъ една малка запалка, ще има пакъ ново горение. И тогава, ако дървото е горѣло единъ день, димътъ може да гори 10 дена. И върху това горение, ако туришъ другъ калпакъ, и него запалишъ, то ще гори 10 години и пакъ нѣма да изгори. И ако върху това горение туришъ другъ калпакъ и съ друга запалка запалишъ, защото всѣко нѣщо си има своята запалка, то ще гори 10 хиляди години и нѣма да изгори. На физическото поле ние имаме най-простото горение. Затова имаме простото разбиране.

Младиятъ даже не знае защо е младъ. Стариятъ е старъ и той не знае защо е старъ. Ние само констатираме, че той е младъ. Защо? Е, не зная. А, кое е онова, което отличава младия човѣкъ? Младиятъ човѣкъ, това е рѣката, която върви навсѣкѫде и постоянно лъкатуши. Тази рѣка, като влѣзне въ морето, той стане старъ. Стариятъ човѣкъ показва, че рѣката се е влѣла въ морето, вече не лъкатуши. Че какво има, ако тази рѣка лъкатуши. Тази рѣка, съ своето лъкатушене, на милиони сѫщества е причинила грамадна полза. Не е ли тогава по-хубаво да лъкатуши? И нѣкой пѫть е приятно и ние да лъкатушимъ. Не да бѫдемъ единъ каналъ, направенъ отъ хората. И то е хубаво.

“Ама, азъ не искамъ да се огъна.” Защо да не се огънешъ? Свѣтлината не се ли огъва? Та слушай, свѣтлината прави милиони огъвания. При това, такива малки огъвания. Много се огъва свѣтлината. Че всичкитѣ най-възвишени сѫщества и тѣ се огъватъ. Тамъ е хубостьта! Колкото повече се огъвашъ, толкова по-силенъ ставашъ. Че какво ми струва менъ да се огъна? Вървя като единъ войникъ изправенъ, видя една малка мравка, огъна се на едната страна. Въ този случай правя честь на мравята. По-нататъкъ видя голѣмъ бикъ, огъна се на другата страна. Той ще ме сгази, огъна се. Едното огъване азъ правя, другото - бикътъ прави. Значи, разумно е да се огънешъ. Питамъ, което се огъва ли прави грѣхъ или което не се огъва? Който не се огъва прави грѣхъ, а който се огъва никога грѣхъ не прави. Сега туй какъ ще го приемете въ вашитѣ схващания? Вие казвате: който се огъва, прави грѣхъ, а който не се огъва, е праведенъ. Но ние говоримъ за разумния човѣкъ. Разумно е да се огънешъ. Азъ го наричамъ, огъване да стане, то е едно разумно движение на съзнанието. Да разбираме, значи да мислимъ; да мислимъ, значи грѣшка да не можемъ да направимъ. Щомъ мислимъ, грѣхъ не правимъ, а щомъ не мислимъ, веднага идатъ погрѣшкитѣ въ живота.

Да мислишъ, значи да можешъ да смѣняшъ всичкитѣ състояния. Върхътъ е нѣщо разумно, напримѣръ има психиченъ върхъ. Въ миналото се криятъ всички погрешки, а въ бѫдащето се криятъ всички възможности за изправлението на погрѣшкитѣ. Тогава миналото и бѫдащето, като се съединятъ, образуватъ настоящето.Ще запомните едно: трѣбва да се мисли! Мисъльта, това е магическата пръчка! Тури мисъльта: Всичко е възможно! И ти ставашъ едно съ всички разумни сѫщества, т.е. тѣ сѫ въ връзка съ тебе. Щомъ мислишъ, тѣ те знаятъ; щомъ не мислишъ, тѣ те забравятъ. Мисъльта е права, когато човѣкъ мисли. Щомъ човѣкъ не мисли, това е кривата мисъль. Щомъ човѣкъ престане да мисли, той пада. Въ човѣшката мисъль нѣма противорѣчие. Мисъльта смѣня състоянията и дава просторъ. Хора, които мислятъ, сѫ хора, които виждатъ, а хора, които не мислятъ, сѫ хора слѣпи.

Станете сега.

Добрата молитва

7 часа сутриньта

22 лекция на

I-ви Младежки Окултенъ Специаленъ класъ

8.II.1929 г., петъкъ,

Изгрѣвъ

------------------

* Съ курсивъ безъ крѫгли скоби обозначаваме рѫкописенъ текстъ отъ оригинала, който е допълненъ на мѣста, кѫдето стенограмата не е разчетена и е оставено празно мѣсто.

** заради - за

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Божественитѣ условия“, 1 - 28 лекции на Младежкия окултен клас, 8-ма година, т.I, (1928-29 г.),

Първо издание, София, 1942 г. Второ издание, 1992 г.
Книгата за теглене на PDF (1942)

Съдържание

 

Магическата прѫчица

— Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

Размишление върху свѣтлината.

Какво нѣщо е човѣкътъ? Всѣки казва за себе си: Азъ съмъ човѣкъ. Кои сѫ качествата на човѣка? Кое го опредѣля като човѣкъ? Мѫчно може да се отговори на този въпросъ. Кои сѫ качествата на свѣтлината? Кое я опредѣля като свѣтлина? — Свѣтлината отваря пѫтя на всички сѫщества — добри и лоши. Кое е главното качество на топлината? Тя стопля всички сѫщества, всички тѣла. Подъ нейното влияние тѣ се разширяватъ. Въ нѣкои случаи топлината причинява и вреда, но ползата отъ нея е по-голѣма отъ вредата. И свѣтлината нѣкога причинява вреда, но ползата, добринитѣ, които дава, сѫ по-голѣми отъ вредата.

Знаете вече качествата на свѣтлината и на топлината. Важно е да опредѣлите едно отъ качествата на човѣка, което го отличава отъ всички живи сѫщества. Човѣкъ се отличава съ мисъльта си. Който мисли, никога не се спъва. Значи, мисъльта превръща всички състояния. Когато се разгнѣви или изгуби разположението си, човѣкъ трѣбва да мисли. Щомъ започне да мисли, неразположението и гнѣвътъ го напущатъ. Въ това отношение, мисъльта представя Божествена сила, която превръща отрицателнитѣ енергии въ положителни. Мислещиятъ човѣкъ е господарь на себе си, на своитѣ желания. Който не мисли, не е господарь на себе си. Както свѣтлината освѣтява пѫтищата на човѣка, така и мисъльта трѣбва да отваря всички задънени улици. Каже ли нѣкой, че не е мислилъ върху даденъ въпросъ, това значи, че свѣтлината не го е озарила още. Между свѣтлината и мисъльта има тѣсна връзка. Мисъльта се обуславя отъ свѣтлината. Нѣкой казва, че не е тръгналъ още на пѫть. Много естествено, че не е тръгналъ. Докато свѣтлината не го озари, той никѫде не може да ходи. На свѣтло се ходи, а не на тъмно. Щомъ дойде свѣтлината, всички живи сѫщества, които иматъ органъ на зрението, се раздвижватъ. Отличително качество на свѣтлината е движението. Дето влѣзе тя, всичко започва да се движи.

Следователно, каквото представя свѣтлината за физическия свѣтъ, такова нѣщо е мисъльта за духовния и умствения свѣтъ на човѣка. Мисъльта разкрива пѫтищата на живота и го движи. Нѣма състояние за мислещия човѣкъ, положително или отрицателно, въ което да остане завинаги. Той е въ постоянно движение Който се движи, той има условия за обновяване. Като знаете това, проявявайте мисъльта си. Началото на мисъльта се опредѣля съ жертвата. Хората иматъ смѫтна представа за началото и края на нѣщата. Тѣ се запитватъ, кѫде е началото и кѫде — краятъ. — Нѣкога началото е въ самото начало, а нѣкога — въ края. И обратно: нѣкога краятъ е въ началото, а нѣкога е въ края. Богъ е начало на нѣщата, а човѣкътъ — край. Следователно, това, което за Бога е край, за насъ е начало. Началото и краятъ на нѣщата образуватъ правата линия, т. е. мѣрката, съ която се опредѣлятъ нѣщата отъ едноизмѣрния свѣтъ. За да се прояви правата линия, трѣбва да ѝ сѫ дадени външни условия. Кои сѫ външнитѣ условия на правата линия? — Спиралитѣ, т. е. отворенитѣ, несвързани линии. Значи, отворенитѣ линии представятъ възможноститѣ на правата линия. Спиралата, макаръ и отворена линия, е крива. Оттукъ вадимъ заключението, че и кривата линия носи възможности и условия за правата линия. Кривата линия, отворена или затворена, представя граница между едноизмѣрния и двуизмѣрния свѣтъ.

Кое е отличителното качество на едноизмѣрния свѣтъ? —Че има два края, т. е. две точки. Съ какво се отличава двуизмѣрниятъ свѣтъ? — Той има две посоки. Какво става съ сѫществата, които се движатъ въ едноизмѣрния свѣтъ? Ако две сѫщества тръгнатъ отъ точкитѣ А и В на правата А В, кѫде ще се срещнатъ?

— Нѣкѫде, въ точка Д. 1929-02-08-19_fig2.gif Щомъ се срещнатъ, тѣ ще се зарадватъ, ще се погледнатъ и ще се спратъ, понеже мислятъ, че нѣма накѫде повече да се движатъ. Тѣ казватъ, че смисълътъ на тѣхния животъ се заключава въ срѣщата имъ. Щомъ се срещнатъ, тѣ сѫ доволни — нищо повече не ги интересува. Обаче, това е временно положение. Дохожда день, когато тѣ сѫ недоволни, искатъ нѣщо повече и се скарватъ. Въ тѣхъ се явява желание да се отдалечатъ, да взематъ друга посока на движение. Каква ще бѫде тази посока, не знаятъ. Въ съзнанието имъ не сѫществува никаква възможность за раздѣляне, а това ги прави още по-недоволни. Въ сѫщность, и за тѣхъ има възможность да взематъ друга посока на движение, но тѣ не я виждатъ. Достатъчно е единиятъ отъ тѣхъ да се подвижи нагоре или надолу отъ точка Д, за да се избѣгнатъ недоволството и недоразумението. Тогава ще се образува плоскостьта — свѣтъ на дветѣ измѣрения.

Кои сѫ причинитѣ, които каратъ хората да бѫдатъ недоволни едни отъ други и да търсятъ възможность да се отдалечатъ? — Неуважението и непочитанието. Всѣки иска да бѫде уважаванъ и да го ценятъ. Ако е ученъ, иска да го ценятъ заради ученостьта му; ако е старъ, заради старостьта му и т. н. По какво познавате, че хората се уважаватъ? — По отстѫпването на първото мѣсто, по ставането на крака единъ на другъ и т. н. Ако нѣкой младъ седи на столъ, като види, че старъ човѣкъ влиза въ стаята, младиятъ веднага става отъ мѣстото си и предлага стола на стария. Обаче, нѣкога и стариятъ отстѫпва мѣстото си на младия, особено ако е ученъ. Стариятъ казва: Побѣлѣла е главата и брадата ми, но нищо не струвамъ предъ този младъ и ученъ човѣкъ. Да отстѫпишъ мѣстото си на нѣкого, това значи, да имашъ уважение къмъ този човѣкъ. Това е външната страна на уважението. Да уважавашъ човѣка, това значи, да му отдадешъ правото, което му се пада. Какво трѣбва да дава отъ себе си онзи, когото уважаватъ? Ако ви питатъ, отъ кого се страхувате, ще кажете, че силниятъ внушава страхъ. Значи, човѣкъ се страхува и отстѫпва предъ силата. Тогава, какво трѣбва да има човѣкъ, за да бѫде уважаванъ? — Обичь. Оттукъ вадимъ заключението, че между обичьта и уважението има такава връзка, каквато между силата и страха. Човѣкъ уважава този, когото обича. На него може да служи, да помага. Щомъ не обича нѣкого, нито му служи, нито го уважава. Каквото е отношението на човѣка къмъ неговата мисъль, такова е и отношението на Бога къмъ човѣка. Значи, Богъ, т. е. Любовьта, се отнася къмъ човѣка така, както човѣкъ къмъ своята мисъль. Само онзи може да бѫде уважаванъ, който носи въ себе си Божественото, т. е мисъльта. Който мисли, всѣкога успѣва, за него нѣма невъзможни нѣща. Каже ли нѣкой, че е невъзможно да постигне това или онова, той не мисли. Мисъльта превръща нѣщата, тя превръща вѫглена въ диамантъ. Тя крие въ себе си магическа сила. Мисъльта примирява и най-голѣмитѣ неприятели. Срещне ли противника си, мислещиятъ човѣкъ му подава рѫката си и го превръща въ свой приятель. Когато хората мислятъ право, всѣкакво различие между тѣхъ изчезва. Мисъльта е центъръ, отъ който всички точки на окрѫжностьта се намиратъ на еднакво разстояние.

И тъй, като знаете силата на мисъльта, не казвайте, че не можете да постигнете това, което желаете. Съ мисъльта си човѣкъ може да постигне всичко. Вселена можешъ ли да направишъ? — И вселена мога да направя. — Какъ? — Взимамъ една капка вода и я разглеждамъ подъ микроскопъ. Въ нея виждамъ милиарди сѫщества, почти толкова, колкото сѫществуватъ въ вселената. Това не е ли вселена? Следователно, всѣко нѣщо, което човѣкъ обхваща въ съзнанието си, което вижда и за което мисли, е вселена заради него. Щомъ не можешъ да мислишъ за нѣщо, не го виждашъ и не можешъ да го обхванешъ въ съзнанието си, то не представя никаква вселена. Въ този смисълъ, вселената е конечна, а Богъ — безконеченъ. Когато мисли право, човѣкъ дохожда до разрешаване на всички въпроси и разбира, че за мисъльта, т. е. за Божественото въ човѣка нѣма невъзможни нѣща.

Христосъ казва: „Любете враговетѣ си!“ — Възможно ли е това? — Ако обичате Христа, възможно е. Ако не Го обичате, не е възможно. Значи, за да обичашъ врага си, ти трѣбва да обичашъ Бога въ него. — Не мога да се примиря съ врага си. — Примири се съ Бога, Който живѣе въ него, а врагътъ си остави настрана. Две ученички въ единъ и сѫщъ класъ не се обичатъ, не могатъ да се търпятъ. Ако директорътъ дойде между тѣхъ, тѣ веднага ще се обикнатъ. Щомъ си отиде, тѣ пакъ се раздѣлятъ. За да не става това, тѣ трѣбва да държатъ въ ума си образа на директора. Той не трѣбва да знае, че между тѣхъ нѣма съгласие и любовь. Ако ученичкитѣ могатъ да се примирятъ, когато директорътъ е между тѣхъ, не могатъ ли, на сѫщото основание, и два врага да се примирятъ, щомъ образътъ на Бога е между тѣхъ? Следователно, когато Господъ е между хората, тѣ всѣкога могатъ да се обичатъ.

Като ученици, вие трѣбва всѣки день да употрѣбявате по нѣколко минути, да си отговорите, истински човѣкъ ли сте, или не. Ако сте истински човѣкъ, отличителното ви качество е мисъльта, която носи свѣтлина въ себе си. Докато мисли, човѣкъ може всичко да постигне — и музикантъ да стане, и поетъ, и художникъ. За него не сѫществува никакво обезсърдчение. Мисъльта е магическа прѫчица, съ която всичко е постижимо. Тя прави човѣка необикновенъ. Щомъ изгуби мисъльта си, човѣкъ губи всичко и става обикновенъ. И магитѣ сѫ носѣли своята магическа тояжка въ рѫката си. Докато я носятъ съ себе си, тѣ сѫ силни, всичко могатъ да направятъ. Щомъ я изгубятъ, съ нея заедно всичко губятъ. На сѫщото основание, казвамъ: Докато мисли, човѣкъ е магъ, всичко за него е възможно и постижимо. Щомъ изгуби мисъльта си, той става обикновенъ човѣкъ и казва: Това е невъзможно, онова е невъзможно; това не мога да направя, онова не мога да направя. Докато разглежда нѣщата отъ върха, човѣкъ може да направи всичко. Щомъ слѣзе въ долината, възможноститѣ му постепенно се намаляватъ.

Колко точки сѫ нуждни за начъртаване на единъ връхъ? — Три точки — А, С, В. Къмъ кое измѣрение се отнася пространството, затворено между точкитѣ А, С и В — фиг.1? — Къмъ второто измѣрение. Колко върха има въ куба? — Осемь. Значи, 8X3=24 точки. Като извадимъ отъ 24 точки осемь върха, ще останатъ 16 точки. Обаче, 16-тѣ точки не се виждатъ, но сѫ въ запасъ. Колко върха има квадрата? — Четири. Значи, 4X3=12. Като извадимъ отъ 12 четири, оставатъ осемь точки. Какво представя върхътъ въ разумния свѣтъ? — Сливане на две разумни сѫщества. Наистина, когато две разумни сѫщества се съединятъ, допратъ или слѣятъ, всѣкога образуватъ връхъ

1929-02-08-19_fig1.png

Ако се съединятъ три плоскости, тѣ пакъ образуватъ връхъ. Връхъ се образува още и при пресичането на две прави. По какво се различаватъ тѣзи върхове? При сливането на две разумни сѫщества се образува върхъ, който представя отношенията между момата и момъка. Докато сѫ раздѣлени, всѣки отъ тѣхъ живѣе въ едноизмѣрния свѣтъ — въ правата линия. Като се сгодятъ, тѣ образуватъ квадрата и започватъ да се движатъ въ двуизмѣрния свѣтъ. Като се оженятъ, образуватъ куба — семейството, т. е. триизмѣрния свѣтъ.

Като изучавате отношенията на младитѣ, виждате, че има два важни момента: влюбване и разлюбване. Отъ гледище на правата мисъль, разлюбването е толкова важно, колкото и влюбването. При влюбването човѣкъ е веселъ, доволенъ, готовъ на всѣкакви жертви. Той става фокусъ, въ който се срѣщатъ всички влюбени. Щомъ се съедини съ влюбенитѣ хора, той започва да мисли, става сериозенъ и се разколебава. Съмнението иде като естествено последствие на влюбването. Човѣкъ се страхува да не изгуби любовьта си, докато единъ день настѫпи момента на разлюбването — краятъ на една работа. Влюбването пъкъ е началото на тази работа. Като не разбиратъ съотношенията между двата важни момента, хората казватъ, че влюбването, т. е. началото, е добро, а разлюбването — краятъ, не е добъръ. Колкото е важно влюбването, толкова е важно и разлюбването. Ако нѣма разлюбване, нѣма почивка. Като се влюби, човѣкъ държи образа на възлюбения въ съзнанието си, но това не значи, че ще го държи постоянно. Като не разбира психологическия смисълъ на процеситѣ, човѣкъ мисли, че тѣ сѫ вѣчни и неизмѣнни и, като настане известна промѣна, той се разсѣйва и губи връзка между процеситѣ, които ставатъ въ съзнанието му. Влюбването и разлюбването сѫ процеси, които непреривно се смѣнятъ. Събудишъ се отъ сънь, влюбвашъ се; заспишъ, разлюбвашъ. Красотата на любовьта се заключава въ непрекѫснатото влюбване и разлюбване. Това сѫ естествени процеси. Обаче, за онѣзи, които не разбиратъ законитѣ на природата, всѣко разлюбване се придружава съ прекѫсване свѣтлината на съзнанието, поради което се явяватъ болезнени състояния. Докато е влюбенъ, човѣкъ постоянно мисли за предмета на своята любовь; щомъ дойде разлюбването, привидно той престава да мисли за него, а въ сѫщность не го забравя.

Какво е, въ сѫщность, разлюбването? Какъ може да се обясни то? Разлюбване не сѫществува. Невъзможно е две души, които се обичали, да се разлюбятъ. Обаче, въ любовьта ставатъ смѣни на връзкитѣ. Който не разбира тѣзи смѣни, казва, че е настѫпилъ моментътъ на разлюбването. Представете си, че единъ човѣкъ се влюбва въ васъ и дълго време ви държи съ дѣсната си рѫка. Вие сте радостенъ, доволенъ, че нѣкой ви обича. Следъ време той изтегля дѣсната си рѫка, иска да хване вашата лѣва рѫка. Вие се уплашите, мислите, че той ви е разлюбилъ. Това не е разлюбване, но той иска сега вие да го обичате. После ще хване дѣсната ви рѫка, пакъ той ще ви обича. Следъ нѣколкократно хващане ту на едната, ту на другата рѫка, той иска да изтегли и дветѣ си рѫце, да се отдалечи отъ васъ и само да ви гледа. Това е връзка на любовьта, която се изразява чрезъ очитѣ. Следъ време той затваря очитѣ си, иска само да слуша, какъ говорите — връзка на любовьта чрезъ ушитѣ. Любовьта има много връзки. Тя се проявява по различни начини. Който не разбира връзкитѣ на любовьта, той се спъва въ едноизмѣрното пространство — само тази връзка признава. Докато живѣе само въ тази връзка на любовьта, човѣкъ постоянно се спъва отъ противоречията на своя умъ и отъ страданията на своето сърдце. Като не разбира проявитѣ на любовьта, човѣкъ се спъва отъ най-малката промѣна и мисли, че е станало нѣщо лошо. Нищо лошо не е станало, но, за да разберете промѣната, трѣбва да гледате на любовьта не само като проява на физическия свѣтъ, но и като духовна проява.

Следователно, както физическитѣ явления, така и духовнитѣ се нуждаятъ отъ обяснения. Само така човѣкъ ще разбере, че любовь безъ мисъль не сѫществува. Любовьта се изявява само на онзи, който мисли. Въ мисъльта той проявява Божественото. Каквато работа и да започвате, кажете си: Невъзможното за човѣка е възможно за Бога. Невъзможното за безлюбието е възможно за любовьта. Невъзможни сѫ нѣщата само за онзи, който не мисли. Да мислишъ, значи да проявявашъ Божественото въ себе си. Следователно, мисъль и Божествено начало сѫ синоними. Когато човѣкъ мисли, работитѣ му се нареждатъ добре. Дето е Божественото, тамъ огъньтъ вѣчно гори, безъ да изгаря нѣщата. При това горение материята не се губи, но се видоизмѣня. Ако съберете полученитѣ вещества при горението, отново можете да ги запалите. Отъ това горение произлиза друго горение и т. н. Затова казваме, че тамъ, дето мисъльта работи, свѣтлината е непреривна. Когато горението на физическия свѣтъ се прекрати, то минава въ духовния свѣтъ, а оттамъ — въ умствения. Затова казваме, че всѣко горение, което е произлѣзло отъ любовьта, е вѣчно. Свѣтлината, която произлиза при горението, наричаме мисъль.

Какво представя любовьта на физическия свѣтъ? — Младостьта. А мисъльта? — Старостьта. Младиятъ пъкъ представя рѣка, която лѫкатуши, докато се влѣе въ морето. Щомъ се влѣе въ морето, тя се превръща на старъ човѣкъ и престава да лѫкатуши. Докато лѫкатуши, рѣката принася голѣма полза на хората, на растенията и на множество живи сѫщества. Тъй щото, не мислете, че лѫкатушенето е вредно. И човѣкъ лѫкатуши понѣкога, но запазва посоката на движението си и цельта, къмъ която се стреми — да се влѣе въ великото море на живота. Не е въпросъ да бѫде човѣкъ каналъ, направенъ отъ хората, но до бѫде рѣка, която да следва пѫтя, който Провидението ѝ е начъртало.

Бѫдете рѣки, които лѫкатушите и се огъвате. — Не искамъ да се огъвамъ. — Защо да не се огъвашъ? По-горенъ ли ще бѫдешъ отъ свѣтлината? Свѣтлината се огъва, а ти не искашъ да се огъвашъ. И най-възвишенитѣ и велики сѫщества се огъватъ, а ти не искашъ. Колкото по-съзнателно и повече се огъва човѣкъ, толкова по-силенъ става. Върви нѣкой изправенъ, като войникъ, и на пѫтя му се изпрѣчва една мравка. За да не я стъпче той се огъва на една страна. По-нататъкъ срѣща единъ бикъ. За да не го убоде бикътъ, той се огъва на друга страна. Въ първия случай човѣкъ се огъва, за да не сгази нѣкое сѫщество; въ втория случай — за да не сгазятъ него. По една или друга причина, човѣкъ все ще се огъва, но поне да знае, защо. Не е лошо да се огъвате. Разумното огъване подразбира движение на съзнанието, а при неразумното — съзнанието престава да се движи. Дето нѣма движение, тамъ всѣкога става гниене, ферментация. Който разбира смисъла на огъването, той се ползува отъ постѫпкитѣ си. Който разбира нѣщата правилно, той мисли; който мисли, не прави погрѣшки. Кѫде се криятъ причинитѣ за погрѣшкитѣ на човѣка? — Въ миналото. Какво се крие въ настоящето? — Условията и възможноститѣ за изправяне на погрѣшкитѣ. Като съедините миналото и бѫдещето, създава се настоящето. Ползувайте се отъ настоящето, за да изправите миналото си и да влѣзете въ новия животъ.

Помнете: мисъльта е магическата прѫчица, която управлява човѣшкия животъ. Турете въ ума си тази мисъль: Въ Бога всичко е възможно. Щомъ мисли така, човѣкъ се свързва съ възвишенитѣ сѫщества, които вече го познаватъ. Докато мисли, човѣкъ се повдига. Престане ли да мисли, той веднага пада. Мисъльта смѣнява състоянията, дава просторъ на човѣшката душа. Който мисли, вижда; който не мисли, остава завинаги съ затворени очи.

 

 

 

 

 Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

 

 Въ истината е скритъ животътъ.

*

22. Лекция отъ Учителя, държана на 8 февру-

арий, 1929 г. София. — Изгрѣвъ.

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×