Jump to content

Сгромолясване.


Recommended Posts

 

Сгромолясване.

            Хилядитѣ се топѣха въ рѫцетѣ на Поповъ като снѣгъ — и което бѣше по-лошо, повидимуму съвсемъ безполезно. Имаше нѣщо странно въ тия несполуки, които го следваха неумолими, като заклети врагове. Всѣкога отъ начало тръгваше добре. Хилядитѣ караха да се отварятъ много затворени врати и усмихва не едно намръщено лице. Той ходѣше, говорѣше, убеждаваше. И, гдето не стигаше това — купуваше. И все пакъ, когато трѣбваше да се използва отъ това, да види реални резултати отъ своитѣ усилия, сблъскваше се съ нѣщо силно, неочаквано, неотразимо. Паритѣ понѣкога се връщаха, думитѣ се взимаха назадъ, обещанията се забравяха много скоро. И той се намираше отново тамъ, отъ гдето бѣше почналъ. Дори и по-лошо, защото всѣки день виждаше намаляващитѣ се шансове за успѣхъ. Опасностьта пъкъ напротивъ растѣше. Макаръ и нерешителни, гласове противъ него се чуваха вече много по-често. И което бѣше по-страшното — вече и въ редоветѣ на самата му партия! Наистина, предъ него всички още държеха този покоренъ видъ на куче, което ближе рѫката, защото не може да я ухапе, но той знаеше, че при първото извръщане на глава, тѣ всички ще се нахвърлятъ върху му. Ясно бѣше вече за него, че отъ день на день играта му ставаше все по безнадеждна и всѣки денъ пустинята около него расте. И все пакъ, това му се струваше недостатъчно. Съ дързостьта на отчаеникъ, той сипеше хилядитѣ на Павловъ, пръскаше ги като нищо не значущи прахулинки, безъ жаль и безъ смѣтка. Та и когато гинѣше той, самиятъ, що значеха нѣколко стотинъ хиляди лева, които и безъ туй не бѣха негови? Паритѣ за него, като че ли отдавна бѣха изгубили своето реално значение. Стотинитѣ хиляди, получени безъ никакво усилие по разни странични пѫтища, милионитѣ държани му на разположение, но къмъ които той напраздно протѣга рѫце напоследъкъ, го караха да гледа на тѣхъ само като една двигателна сила, съ която би могло много да се направи.

            Мечтитѣ за почивка бѣха си отишли заедно съ бурята, която се скланяше все по-близко и по-близко надъ главата му всѣки день. Неговитѣ жадно згърчени пръсти се протѣгаха къмъ неизчерпаемата каса на приятеля му все по-често и по-често. А сумитѣ растѣха. Отъ десятки тѣ станаха на стотина — и все пакъ изчезваха като шепа снѣгъ, хвърлени въ огънь — безъ никаква видима следа! Положението му на звѣръ, който чувствува заграждащата го отъ всички страни хайка, му ставаше все по ясно. Въ тоя стягащъ се яко обръчъ около му, той сѣщаше неумолимата рѫка на малкиятъ бѣлобрадъ президентъ, чието опитно око не пропускаше нито една, даже най малка грешка. И, когато той се яви предъ него, президента го гледаше съ своитѣ сиви неспокойни очи, но въ тѣхъ нѣмаше нищо тревожно. Напротивъ, когато случайно го погледнѣха, въ тѣхъ можеше да види само човѣкъ боящъ се, че ще проникнатъ въ мисъльта му, но ни най-малъкъ страхъ. Колко кѫсо време бѣ се минало, а всичко тъй много се бѣ измѣнило! Поповъ и сега се държеше високомѣрно, дори надуто, решителенъ, фрапиращъ, както всѣкога. Но тънката усмивка на президента, играта на ноздритѣ му показваше, че той добре го разбира и Поповъ напраздно се мѫчи да му направи впечатление съ своитѣ думи. Тѣ бѣха изгубили, сѣкашъ, всѣкаква стойность за него. И това дразнѣше още повече Поповъ. Той търсѣше силни думи и колкото по добре звучеха, толково по-кухи и безъ съдържание се струваха. Президентътъ драскаше спокойно книгата предъ себе си не смущаванъ ни най-малко отъ тѣхъ.

            — Вие тикате страната въ страшна пропасть! Азъ разбирамъ усилията ви да ме отстраните отъ своя пѫтъ, но грамадна отговорность ще падне върху главитѣ ви.

            — Това зная още отъ момента, когато пръвъ пѫть поехъ властьта, преди десетки години. Нито минута не е престанало това съзнание въ менъ и нѣма защо да ми го напомняте.

            — Но тия моменти сѫ изключителни и вие самъ сте безсиленъ и още по-безсиленъ ще бѫдете да съвладѣете съ събитията. Вамъ липсва подържката на народа.

            — Азъ имамъ и тая на твоята партия!

            — Нѣколко отцепници...

            — Които при това сѫ болшинство.

            — Това не е вѣрно, конгресътъ ще ви покаже.

            — На васъ сигурно — на менъ вече това е достатъчно ясно.

            — Вие ще се сгромолясате страшно единъ день.

            — Възможно е, но то ще бѫде само на другия, следъ като вие сторите това.

            Погледътъ му избѣгваше тоя на Поповъ, но думитѣ му звучеха като на човѣкъ, който добре знае какво говори. Въ тѣхъ имаше решителностьта, които стариятъ политически мѫжъ често проявяваше въ своя животъ. Поповъ го познаваше много добре. Той знаеше вече, че за него не ще има никакви отстѫпки, но все пакъ попита.

            — Е, що мислишъ да ми сторишъ?

            — Какво би ми сторилъ ти самъ, ако бѣхъ на твоето мѣсто? — запита го президента бързо. — Ти самъ разбирашъ. Ние се познаваме не отъ вчера съ тебъ... За двама ни България е твърде тѣсна... Имаше време, когато азъ честно ти подавахъ рѫка. Ти я отхвърли, поиска борбата. Ето пожъни и плодоветѣ. Богъ ми е свидетель само за тия мѫчителни часове, които преживѣхъ отъ тогава. Ти отхвърли тая рѫка, която ти носѣше приятелство, нѣма да я имашъ и когато поискашъ милость.

            — Та нима ти си въобрази, че съмъ дошълъ да искамъ милость отъ тебъ? — Не! Никога! Азъ искахъ едно разбиране само.

            — Кѫсно е вече!

            — Ти говоришъ това, само защото мислишъ, че съмъ безсиленъ, но лѫжешъ се, азъ имамъ още зѫби!

            — Като тия що показа въ Казиното ли? Ще ги извадимъ и тѣхъ, бѫди спокоенъ.

            Президентътъ стана и го изгледа съ очи, които мѣтаха хладенъ блѣсъкъ, като върхове на страшно остри мечове. На Поповъ се стори като че ли това бѣ другъ човѣкъ, по-високъ, по-силенъ.

 Поповъ, — каза му той високо съ известна доза тържественость, — твоята игра е проиграна окончателно! Тебъ не остава нищо друго освенъ — като честенъ играчъ, да ликвидирашъ.

            — Това ще видимъ!

            — Пази се да не видишъ това твърде късно, когато ще бѫде вече безъ изходъ...

            Поповъ го изгледа страшно.

            — Азъ ще умѣя да си проправя пѫть, когато поискамъ, бѫди спокоенъ!

            Когато излѣзе Поповъ, президентътъ отри потьта отъ челото си и въздъхна съ облекчение...

 

 

 

            Поповъ тичаше отъ врата на врата и почти всички намираше затворени. Той вече знаеше противника си, но това не му помогна ни най-малко. Той бѣше безсиленъ да намѣри новъ ключъ тамъ, гдето бѣше пипнала опитната рѫка на президента. А намираше го на всѣкѫде. И винаги успѣлъ преди него. Като че нѣкакво проклятие бѣше го сполетѣло тия дни, та винаги закѫсняваше. Тамъ кѫдето трѣбваше да бѫде пръвъ, се чувствуваше вече измѣстенъ. Думитѣ му се посрѣщаха съ хладна усмивка, съ недовѣрчиво клатене глава. И всѣкога чуваше почти една и сѫща дума: — „Безполезно!“

            Като че той бѣше коръбъ, осѫденъ на загиване тъй сигурно, че всѣки считаше и най малкото усилие за спасението му за безсмисленно. Това изпълваше душата му съ озлобление. Съ усилията на давящъ се, той повтаряше многократно отхвърленитѣ си молби, настояваше, ставаше нахаленъ, сочеше и обещаваше голѣми суми. И когато не стигаше — заплашваше... Но и самитѣ заплашвания хлопаха по сѫщата затворена врата. Неговитѣ суми срещаха други по голѣми, които ги правѣха безполезни, а заплашванията действуваха още по малко. Дори тѣ имаха отрицателни резултати: — почнаха да му отказватъ всѣкакво обяснение. Вратата на легациитѣ, въ които той бѣ свикналъ да се мисли за свой човѣкъ, не се отвориха въпреки многобройнитѣ му настоявания. Писмата му не получаваха отговоръ, а на телефона винаги звучеше: — „г-нъ министра е много заетъ“! И той, който самъ бѣ давалъ такива отговори на своитѣ посетители, добре знаеше какво значатъ — и все пакъ настояваше, защото въ тия тежки минути на своя животъ, той като че ли бѣ изгубилъ мѣрка на приличието, на възможното!

            Поисканата ауденция бѣ му отказана подъ благовиденъ предлогъ. Съ скърцане на зѫби го изслуша той. И въ дъното на душата си се заклѣ да не забрави никога това. И все пакъ въ твърде учтива форма напомни за предложението, което бѣ му направено нѣкога да бѫде назначенъ за пълномощенъ министеръ. Но макаръ и малко, миналото време бѣ измѣнило всичко твърде много — това съ което нѣкога го бѣха молили, сега намираха твърде много, ако му го предложеха. И той чакаше съ озлобена душа отъ день на день отговорътъ, който никога нѣмаше да дойде...

            А мълвата въ туй време кръстосваше столицата, прикачаше хиляди подробности къмъ дребулиитѣ, а понѣкога и къмъ несѫществуващи „факти“ отъ неговия животъ... Самотенъ крачеше той въ мѫчнитѣ часове изъ своя посивѣлъ отъ пушека на цигаритѣ му кабинетъ. По нѣкога надничаше и въ голѣмиятъ салонъ, но тамъ нѣмаше вече никой. Като че ли кѫщата бѣ умряла сама и погълнала всичкитѣ звукове — като че бѣ само единъ обширенъ гробъ. Неговитѣ роднини бѣха си заминали вече, а Маня той не виждаше съ дни. Залисанъ съ работа, той не всѣкога идѣше на обѣдъ. А и когато дойдеше не всѣкога я намираше. Когато се срѣщнеха случайно, той виждаше погдедътъ ѝ хвърленъ като върху съвсемъ чуждъ человѣкъ. Отъ него вѣеше страшенъ хладъ и мъртвина. Той се боеше нощемъ да се приближи до леглото ѝ, като че ли тя щѣше да го отхвърли, да го оскърби съ нѣщо много страшно, за което той не би намѣрилъ думи да се оправдае, нито усилия да го откаже...

            Като че ли самиятъ той бѣше най чуждъ въ тая кѫща, гдето понѣкога се мѣркаше мълчаливия сега Баро или високата фигура на Павловъ, когото той самиятъ избѣгваше предъ мисъльта за страшниятъ въпросъ, който би могълъ да му зададе за многото изхарчени суми, количеството на които всѣки день растеше... Мѫкитѣ разпъваха душата на Попова и той само стискаше съ безсилна злоба юмруци.

            Понѣкога въ кѫсна презнощь, мислѣше дори за самоубийство — тъй безизходно му се виждаше положението. Но когато дълбоко замисленъ, си спомняше миналото, той отхвърляше бързо тая възможность да тури край на всичко и се порицаваше като малодушенъ. Събитията се редѣха въ послушното му възпоменание едно следъ друго съ всичкитѣ подробности на прекрасната му память. И все пакъ, тамъ въ тѣхъ му се струваше че имаше нѣкога и нѣщо повече, което сега липсваше вече. Кое бѣше това, което го правѣше тогава по сигуренъ въ изхода на бѫдащето? Дали защото бѣше по малко виновенъ? Не, престѫплението и тогава не бѣше по малко страшно! Или тѣ, другитѣ, които трѣбваше да го сѫдятъ имаха по малко доказателства за вината му?

            Едва ли! Какво собствено иматъ тѣ и сега?

            Нищо почти. Едно дѣло, което той ще съумѣе да обърне както и другъ пѫть въ безкраенъ процесъ, който ще се разтѣгне до тогава, докогато обстоятелствата го повикатъ да стане отъ подсѫдимъ — министеръ — както е било вече въ миналото...

            Но всичко това е защото самиятъ той е другъ — остарѣлъ е вече... По рано бѣ по младъ, пъленъ съ сили. А сега всичко минало се е натрупало невидимо върху му и му тегне страшно.

            Колко много има въ него укрито отъ хорскитѣ очи!

            И все пакъ то тегне върху него! Той го сѣщаше и съ страхъ мислѣше за него въ тия безсънни нощи когато дочакваше синкавата студена свѣтлина на зимния день въ своятъ кабинетъ. Но това бѣха само моменти на слабость, които си отиваха заедно съ минаването на нощьта. Деньтъ донасяше заедно съ болката на главата и стиснатитѣ съ озлобение зѫби — опомнянето... Слънчевитѣ лѫчи събуждаха заспалото за малко презъ неспокойната нощь желание за властвуване. И то раждаше страшна енергия въ нервното му тѣло. Той започваше съ нови сили деньтъ, който не знаеше що му носи, очакващъ винаги сполука и приключващъ го съ неуспѣхи, които се редѣха като че ли безконечни...

            И за всѣки миналъ день той мислѣше като за най-лошъ, очакващъ да го посрещне една усмивка на щастието въ новиятъ — и всѣка вечерь го изпращаше съ сѫщото проклятие, както и досегашнитѣ.

            И, когато виждаше безнадеждностьта на усилията си, той временно се затваряше въ бюрото си надъ купищата отдавна напуснатата работа и въ нея търсѣше утеха. Но забравата идѣше само временно. Когато тя минѣше, оставаше само изтощението. И той се самообвиняваше много следъ това, че прахосва силитѣ си за ненуждното, тъкмо когато тѣ му сѫ най-необходими. Тогава той захвърляше всичко и тръгваше безцелно. Често и пешкомъ.

            Сипещия се въ лицето му снѣгъ му охлаждаше челото. И крачещъ така, той намираше малко успокоение въ нѣкоя еднична макаръ и случайно попаднала му въ съзнанието мисъль, която повтаряше по хиляди пѫти, безъ да прониква дори въ съдържанието ѝ. Нему се струваше въ тия минути като че ли е трупъ вече, а ходенето — една случайность. Непрекѫснатата еднообразна мисъль го люлѣеше, сѣкашъ, въ невидими обятия и унасяше нѣкѫде, кѫдето е по спокойно.. И колко пѫти той самъ не можеше си даде отчетъ за далечното разстояние, което изминаваше въ такива случаи.

            Но, когато животътъ му напомняше реалностьта си, или неочаквано изпъкваха старитѣ му мисли, извиквани неволно отъ нѣщо, тогава той бързо се обръщаше, почти тичаше назадъ, наемаше първата му попаднала кола и се връщаше въ кѫщи. Бързо минаваше той пуститѣ коридори и бѣгаше въ кабинета си, почти винаги съ наивна надежда че докато го е нѣмало, тамъ на масата е дошло нѣкое писмо, станало е нѣкое събитие, което е измѣнило всичко къмъ хубаво.... Другъ пѫть го нападаше безогледенъ страхъ. Той се качеше съ подвиващи се крака и задъханъ не смѣеше дълго време да се косне до натрупанитѣ телеграми и писма, въ които нѣмаше нищо друго, освенъ това, което той отъ дни получаваше — молба или натяквание, а често и ругатни отъ непознати, но не по малко безцеремонни писачи.

            Той се чувствуваше отъ день на день по малко господаръ на нервитѣ си и сериозно помисли за лекуването си. Но, когато поисканиятъ паспортъ му бѣ отказанъ, той се почувствува страшно засегнатъ. Той дори не каза нито дума на очакващия бури Баро. Неговото кѫсо „добре“ — смути дори Барото, който не бѣ свикналъ тоя человѣкъ да се прекланя предъ чуждитѣ воли. И, когато видѣ наведената глава на Поповъ и мълчаливо неподвижния му погледъ следъ това, пръвъ пѫть въ неговото вѣрно сърдце се косна съмнението. И той излѣзе стѫпващъ на пръсти прегърбенъ, като че остарѣ за нѣколко минути...

            Мисъльта да замине съ чуждъ паспортъ го съблазни само за мигъ. Той знаеше вече, че това е невъзможно, че него, навѣрно, го следятъ и едно бѣгство би го окончателно и за винаги компрометирало безъ да му помогне нѣщо. Той самъ разбираше много добре играта на своятъ противникъ и ни най-малко не се очудваше. Право бѣ казалъ президента — самия Поповъ не би изпустналъ и най малката възможность да му стори сѫщото! Тѣ и двамата се знаеха толкова добре, че прличаха на играчи, които играеха съ отворени карти. Затова и Поповъ никакъ не се очуди, когато единъ день по телефонътъ въ бюрото му съобщиха, че току що е издадена заповѣдь за арестуването му.

            — Вече? — каза си той странно спокоенъ, като сложи слушалката. Нека — той, сѣкашъ, инстиктивно бѣ разбралъ, че борбата сега вече е излишна и че трѣбва да чака днитѣ, когато тя щѣше да бѫде възможна.

            Като орелъ, дълго борилъ се въ буритѣ, той свиваше изморенитѣ си и обезсилени вече крила, до като дойдатъ слънчевитѣ дни, които ще му позволятъ да ги разпери. И все пакъ той ще ги прострѣ въ висинето, тамъ гдето сѫдбата му е дала мѣсто.... Но тежко ви тогазъ! И той засочи юмруци на невидимитѣ си врагове. После си спомни за недовършеното писмо на масата му, което би могло да имъ каже повече, отколкото би искалъ — и тръгна спокойно къмъ кѫщи. Белитѣ снѣжинки го посипаха тутакси. Той бѣ странно спокоенъ. Като че ли туй решение най-после туряше точка на всичкитѣ безпокойства, ограничаваше фронта на борбата, опредѣляше бѫдащето. А до тогава?..

            До тогава той щѣше да има време и сили....

            Той се качи по безлюднитѣ стълби на кѫщата си. Тѣ му се сториха съвсемъ чужди. Та и той никога не се е връщалъ въ тия ранни часове предъ обѣдъ. Килимитѣ и постилкитѣ по стѫпалата сѫ дигнати, цвѣтята и палмичкитѣ размѣстени, купища книги и хвърлени метли стоятъ по срѣдата. Вратитѣ на салона сѫ отворени съвсемъ и тамъ се чува хлопане и мѣстене на тежки предмети.

            — Чистятъ! — мисли си машинално той и се качи леко по стълбитѣ, които го очудваха съ своятъ страненъ видъ. Не си спомня отъ години да ги е виждалъ така. Той влѣзе въ кабинета си, намѣри недовършеното си писмо, направи го на малки кѫсове, усмихващъ се.

            — То е ненуждно, ненуждно вече...

            И, като отваря прозореца, той го разсейва. Малкитѣ парченца се размѣсватъ съ тихо падащитѣ снѣжинки и полетяватъ заедно надолу...

            Шумътъ на току-що спиращъ автомобилъ му привлича вниманието. Нима вече? Той дига рамена. Та що? — Нека! И той си запаля цигарата. Рѫцетѣ му треперятъ леко. Той ги напъхва въ джобоветѣ и спокойно вика: — Влѣзте!

            Пристава влиза страшно смутенъ. Той среща насмѣшливъ погледъ и това кара думитѣ да бѣгатъ отъ паметьта му. Той бъбре несвързано:

            — Извинявайте, знаете... дългъ... служба... Трѣбва да дойдете съ насъ.

            — А защо не ме арестувате въ кѫщи? Вий бихте могли да турите стражарь.

            Поповъ знае, че това нѣма да бѫде, а все пакъ го казва. Удоволствие му е, сякашъ, да гледа тоя смутенъ приставъ, който пипа нервно дрехата си, закопчващъ и откопчващъ все едно и сѫщо копче.

            — Не може, не даватъ... дългътъ... службата — трѣбва да ни придружите, — повтаряше той като кукла съ разваленъ механизъмъ, все едни и сѫщи думи.

            — Сега, веднага ли? — попита Поповъ.

            — Да, да, ей сегичка! Долу чака автомобила — купе, затворено е! — добави той бързо, като че съобщаваше нѣщо важно, радостно.

            Поповъ се усмихна.

            — Добре, а сега една минута само да се обадя на жена си.

            — Господинъ Поповъ, ама такова... недейте да се опитвате... кѫщата се пази...

            — За какъвъ ме вземашъ ти? — каза му презрително Поповъ, като го изгледа съ грозенъ погледъ и отмѣсти отъ вратата.

            Пристава се сви като шибнатъ и добави смутено;

            — Дългътъ знаете, г-нъ Поповъ, не се сърдете...

Поповъ излѣзе въ коридора. Искаше да попита нѣкого за Маня, но нѣмаше никой. Той отвори леко вратата на синьото салонче, гдето Маня най-често сѣдѣше и надникна. Мислѣше, че нѣма никой и искаше да прекрачи и влѣзе да види въ спалнята, когато погледа му пада въ едина ѫгълъ. Той доотвори вратата, нѣмъ, съ изблещени очи, направи крачка напредъ, прострѣ рѫце молитвенно. А после приклекна, като да получи страшенъ удъръ въ гърдитѣ, закри лице и изтича навънъ залитащъ безъ да каже нито дума...

            Маня изпище истерично и се измъкна изъ обятията на Павловъ.

            — Мълчи! — викна той грубо, — азъ съмъ му платилъ!

            Тя коленичи, захлупи очи въ креслото и зарида съ гласъ. После, като скочи внезапно, олюляваща се, тя излѣзе въ коридора, отиде въ кабинета и се огледа: — нѣмаше никой.

            Тя разтвори прозореца и се надвеси. Покрива на едно купе се пренесе и изчезна задъ ѫгъла...

            — Станиславе! — крѣсна диво тя — и се събори до прозореца.

            Бѣли снѣжинки влизаха увлѣчени отъ вѣтъра и тихо се редѣха по разкошната ѝ коса...

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...