Jump to content

Recommended Posts

Опити

            — Нима тъй скѫпи сѫ паритѣ, мислѣше си вечерьта Стефановъ, гледащъ нѣколкото банкноти, които срещу полица и бѫдащата си заплата можа да получи отъ господаря си. И колко разпитвания и мисления... А тѣ не бѣха нито половината отъ това, което му трѣбваше! Та той тъй лесно винаги даваше на хората! Можеше ли помисли, че другитѣ биха му отказали? И какъ скоро се измѣняха отношенията имъ при първата още дума за пари... Погледитѣ ставаха други, рѫкостисканията хладни и хиляди причини се измисляха, дори явно нелогични, само за да му се откаже. И смѣшно и чудно!...

            И той се разхождаше отъ стена до стена на своята малка стаица, спираше се, гледаше неопредѣлено като човѣкъ намиращъ се въ сънъ — и пакъ започваше отново. Та какво сѫ паритѣ? — Нищо — и все пакъ хората така много ги ценятъ, че дори сѫ готови да изменятъ всѣкидневния си изгледъ, само при мисъльта, че ще имъ бѫдатъ поискани или дадени. Сѣкашъ той е живѣлъ въ друго нѣкое царство, гдето никога не се е чувалъ гласътъ на тоя страшенъ Богъ, безъ когото другитѣ не могатъ... Или може би и тъй да му се е сторило. Нали хората и тѣхнитѣ чувства се измѣнятъ толкова бърже както случайнитѣ вѣтрове, които кръстосватъ душитѣ имъ? Въ тѫга, всрѣдъ мѫка, която го притиска, той може би вижда хората не такива каквито сѫ. Па и какви ли ги е виждалъ до сега? Той се спира. Никога не се е питалъ за това. Той и до сега, както и отъ първитѣ години на своя животъ, чувствуваше, че трѣбва да запълни всѣка протегната къмъ него рѫка, безъ нито веднъжъ да помисли за себе си. Въ свойтѣ мечти той бѣ винаги далечъ отъ всѣкидневнитѣ малки нужди и като че ли и тѣ бѣгаха отъ него. Нѣкаква детинска вѣра имаше, че всичко ще бѫде тъй както би трѣбвало да стане — и на всѣко станало нѣщо той гледаше като на тъкмо нуждното. При това той не бѣ фаталистъ, макаръ и твърдо да вѣрваше въ Бога и Сѫдбата. Борбата, смѣташе той, прави човѣка достоенъ за сѫдбата си. — Скръстенитѣ рѫце значатъ изгубенъ животъ. И той работѣше. Каквото и да е, както и да е — никога неговитѣ рѫце не се отказваха, стига да можеше. И когато не можеше съ дѣла, той утешаваше съ думи, защото въ неговата душа като въ нѣкакъвъ многоструненъ инструментъ, всѣко нещастие намираше ехо. Винаги готовъ да слуша, той рѣдко намираше време да каже нѣщо за себе си или свойтѣ мѫки, които никога не сѫ били малко. Но той съ тѣхъ бѣ почти примиренъ. Дори бѣ почналъ да мисли за бѫдащето щастие, което нѣкога все ще има да дойде, както и за незгодитѣ — че сѫ необходими, както нощьта за да можемъ да видимъ всичката хубость на слънцето презъ деньтъ... И все пакъ всѣкога, когато нещастието се косваше лично до него, той се чувствуваше като изненаданъ. Винаги готовъ да се притече на помощь на всѣки нуждаещъ, той дълго се чудѣше, че не му отвръщатъ съ сѫщото. Но когато минѣше всичко и живота потечеше съ еднообразнитѣ си дни, той пакъ скоро забравяше околното; миналото го оставяше да си живѣе съ свойтѣ разбирания, съ своитѣ всѣкидневни грижи, които по често биваха тия на околнитѣ. А сега той се чувствуваше като че ли замаянъ. Въ неговия мозъкъ се борѣха много мисли. Най странно му се струваше не това че искатъ — а че искатъ — и той нѣма! Самото нѣмане му бѣ страшно — той треперѣше предъ него. Протѣгаше се рѫка и той нѣмаше какво да тури въ нея! И тая рѫка бѣ на собствения му братъ, който тамъ нѣкѫде е тежко боленъ, има нужда може би отъ нѣкаква операция и тия пари...

            И той пакъ крачи, крачи изъ стаята. Нѣма отъ кого. Той прехвърля въ мисъльта си всички познати — нѣма отъ кого — никой не би искалъ да му даде това което не достига...

            Асенъ влиза и като поздравява късо, започва да тика дърва въ печката. После сѣда при нея мълчаливо и го гледа. Той все се разхожда — четири крачки напредъ, четири назадъ, пакъ и пакъ. Това ли е всичко? Нѣма кой! Тия малко пари не ще стигнатъ. И чудно — той ли е такъвъ та не вдъхва довѣрие, или всички хора така много скѫпятъ паритѣ си? Колко глупаво постѫпи той съ своятъ вуйчо — може би той щѣше да му даде... щеше... А можеше ли той да слуша спокойно да говорятъ за неговиятъ баща така, този, когото майка му оплакваше до последнитѣ си дни? Какъ можеше да наричатъ лудъ человѣка, който бѣше така благороденъ — който и до последния си день се лишаваше отъ много, за да може да даде нѣкому, по-нуждаещъ се отъ него самия? Не спомня ли си той кроткия насълзенъ погледъ на майка си? Но нима тя нѣкога бѣ казала „не“, когато баща му бѣ казалъ „да“ — даже когато оскѫдицата бѣше взела да наднича въ тѣхната кѫща?! Тя само плачеше често, но за малко друго ли можеше да плаче една жена? А не умрѣ ли и тя отъ тѫга по баща му? И той, синътъ, който затвори нейнитѣ очи, изплакали сълзитѣ си, нима не помни още последнитѣ ѝ думи? Нали тя тъй много плачеше за оставащитѣ сами въ свѣта братя, като сѫщевременно се радваше, че ще отиде тамъ при него, който ѝ бѣ всичко въ живота? И той се навежда пакъ надъ портрета ѝ.

            — Не, майко, ти не можешъ се лъга... Ти не би ценела толкова единъ човѣкъ, ако той истински не заслужава.

            Той я гледа дълго, дълго. И като си спомня нѣщо отдръпва се отъ ликътъ ѝ.

            — Да — ти ми каза: за чернитѣ дни! Може би този е черниятъ день.

            — Какво? — попита Асенъ недочулъ.

            — Нищо. Или я иди вижъ Комитата тукъ ли е? — каза му Стефановъ.

            — Тукъ бѣше, правѣше си леглото. Да го извикамъ ли?

            Стефановъ само климна глава утвърдително. Асенъ се върна скоро съ Ванко, който още си закопчаваше дрехата.

            — Кажи, бай Никола — спира се той очаквателно при вратата. Стефановъ го гледа продължително, като че ли го вижда за първи пѫть и тъй странно му се вижда, че тоя рошавъ човѣкъ, който е много по възрастенъ отъ него самия, му казва „бай Никола“. Комитата го гледа тоже внимателно. Неговитѣ бързи очички сноватъ по цѣлото му тѣло, по стаята, свѣтватъ при вида на банкнотитѣ на масата и пакъ минаватъ въпросително къмъ лицето му.

            — Викалъ си ме, бай Никола— каза той повторно.

            — Викахъ те Ванко. Седни. Имашъ ли работа?

            — Каква работа. Нѣмамъ никаква работа.

            — Седни тогава, трѣбвашъ ми за нѣщо.

            Комитата сѣда предпазливо на края на стола, като държи шапката си въ рѫка, готовъ да скочи. Асенъ стои правъ до печката. Стефановъ се навежда надъ голѣмия сандъкъ, отключи го, премѣта дрехи, туря нѣкои на кревата, а после като вади малка кутийка, отваря я и стои дълго неподвиженъ. Асенъ мисли нѣщо полусъненъ, Ванко гледа внимателно, чакащъ да му кажатъ нѣщо.

            Банкнотитѣ на масата привличатъ неволно погледа му, и той често, често ги поглежда. Безъ да ще имъ прави на умъ смѣтката като колко ли сѫ. Струва му се че сбърква и почва наново.

            — Ела Ванко — каза му Стефановъ. — Ето вижъ! — посочва му той отворената кутийка. Разкошенъ пръстенъ мѣта хиляди лѫчи при всѣко подвижване. Два брилянта като грахови зърна сѫ преплетени съ тънки нишки злато, като малки цвѣтенца. Рубини образуватъ около тѣхъ венецъ, когото завършватъ два сапфира. Ванко го гледа съ немигащи очи.

            — Чудно, мълви той като на сънъ — страшно хубаво. Елмази сѫ —вижъ какво блѣщътъ!

Стефановъ мълчи. Наволно той се любува на играта на свѣтлината на хилядитѣ разноцвѣтни лѫчи, който всѣко помръдване кара да отлѫчватъ.

            — Това е пръстенъ донесенъ отъ моя дѣдо при първото му отиване въ Венеция. Той е билъ голѣмъ търговецъ — казва бавно Стефановъ и погледа му още не може да се откъсне отъ пръстена.

            — Той го е далъ на баба ми, а тя на моята майка. Тя ми каза за черни дни да го пазя. Ти ще отидешъ Ванко да го продадешъ.

            — Тоя пръстенъ! — Ванко отстѫпи назадъ. — Недей, бай Никола. Азъ такова чудо не съмъ нито на сънь виждалъ — па комита съмъ я? Защо ще го продавашъ? Че то е царска работа това — гледай какъ блѣщи — царски елмази — гледаше ги той ту отъ една ту отъ друга страна. Асенъ бѣ разтворилъ жадно очи и бѣ ги впилъ въ пръстена. Той не бѣ виждалъ никога скѫпоценни камъни и тия свѣтли лѫчи, които при всѣко поклащане излизаха и се кръстосваха, предъ очитѣ му се струваха като вълшебство.

            — Ти ще го вземешъ Ванко и утре ще го продадешъ. Менъ самия не ме бива — мѫчно ми е, па и не знамъ... Ти искай много, колкото ти дадатъ... Па ако може заложи го само за 5—6 месеца нѣкѫде. После ще си го изкупя, — каза Стефановъ и въ гласътъ му имаше страшна тѫга. Той сякашъ виждаше възловатитѣ пръсти на майка си, съ които тя му го подаде и осѣти дори миризмата и на лаванда, който парфюмъ тя обичаше. Кутийката още благоухаеше и това го накара да потръпне — сѣкашъ че ли невидимо надъ него се пренесе тя и се прости съ последното, което той бѣ запазилъ отъ нея... Ванко не искаше или не можеше да разбере — тъй несъобразни му се виждаха постѫпкитѣ на Стефановъ.

            — Ами ти имашъ толкова пари тамъ, — посочи му той на масата, — защо ще продавашъ тоя пръстенъ? Отъ майка ти е останалъ — нека си седи. И ти нѣкога като имашъ булка, ще ѝ го дадешъ да го носи, ами! Дръжъ си го. Такива работи нито се правятъ вече, нито се продаватъ — това е антика, старо нѣщо, — надничаше той надъ кутията.

            — Тамъ сѫ само 450 лева Ванко, а ми трѣбватъ хиляда.

            — Хиляда! — очуди се той. — Толкова ли много? Свой ли дукянъ ще отваряшъ? Я бихъ рекълъ да не бързашъ съ тия работи, че времената не сѫ такива. Па и ако ще искашъ да правишъ такова нѣщо — нека другитѣ те подържатъ — търговцитѣ де, дето ще ти дадатъ стоки. Не струва да почнешъ новъ дукянъ съ продаване на нѣщо, останало ти отъ майка. Нѣмашъ ли капиталъ — остави го, когато му дойде времето.

            Стефановъ слушаше разсѣяно. Неговитѣ очи не можеха да се откъснатъ отъ блѣскавитѣ камъни, а споменитѣ за майка му, чийто сълзи тъй живо напомняха тѣ, бѣха станали близки, като че ли нѣкой ги нашепваше надъ самото му ухо. Когато последнитѣ думи на Ванко останаха безъ отговоръ, той взе дори да мисли, че е сполучилъ да го разубеди отъ намѣрението му да го продава. Но когато Стефановъ го погледна и забелѣза очакващия му погледъ, — той му само климна съ глава: — Утре вижъ кѫде, но продай го, — добави той съ глухъ гласъ.

            — Ама защо, джанамъ, да се продава такова скѫпо нѣщо, бай Никола? За продаване лесно, ще го продадемъ, какво по-лесно отъ това, но где можешъ намѣри такова нѣщо? Паритѣ ще ги изхарчишъ, ще фръкнатъ като нищо, а где можешъ купи такова нѣщо? Че то който го види, очитѣ му ще останатъ. За него ще дадатъ може би... сто наполеона — знамъ ли азъ? Не, ти си го дръжъ, бай Никола, ти мене слушай.

            Стефановъ го гледаше. — Утре трѣбва да имамъ тия хиляда лева, Ванко, — каза му той — разбери това.

            — Добре джанамъ, ако е за полица, смѣни я — най-после човѣци сме, хайде де! Ето тамъ имашъ пари; азъ имамъ кажи речи 50-60... Отъ тукъ отъ тамъ ще се събератъ 100 — половината — па за другата нека чака. Ами така — човѣци сме, пакъ ще си потрѣбваме. Да не е на тоя стария пръчъ, хазяина? Ако е за него, ти само ми кажи — ний съ Асеня полицата ти ще измъкнемъ безъ петаче. Колко му е нему, като го хванемъ за гърлото, веднага ще я даде.

            — Слушай Ванко, азъ имамъ братъ, знаешъ нали?

            — Знамъ, знамъ, е онзи хубавия мѫжъ на портрета таме, — посочи той, — знамъ го, колко пѫти съмъ го гледалъ, когато стоимъ та те чакамъ... Хубавъ мѫжъ.

            — Той, Ванко, е боленъ вече половинъ година. Втория день вече какъ имамъ телеграма, ето я — посочи я той — иска хиляда лева. Може би, за операция нѣкаква — на докторитѣ да си плати. Той бѣше много, много боленъ... Хиляда лева — ето втория день и азъ имамъ само половината... А, може би, той умира — и само тия пари да сѫ които ще го спасятъ, Ванко... А нѣма отъ где да ги взема. Ето само колко ми дадоха — 400 лева и то съ полици, подписъ и порѫчители. Какъ ме бѣше срамъ! Като че ли бѣхъ най-голѣмия разбойникъ и никой не искаше да ми вѣрва — та трѣбваше толкова думи да увѣрявамъ, че азъ ще платя, нѣма да имъ завлѣка паритѣ... А ако той не бѣше боленъ никога не бихъ искалъ тия пари. Но какво да правя? Ти казвашъ скѫпъ е тоя пръстенъ. Скѫпъ е, Ванко — колко повече за менъ, че той ми е едничкото, останало отъ майка ми. Нищо друго. Гривната ѝ дадохъ... и нѣма никога да я видя... А сега трѣбва и съ това да се раздѣля. Скѫпо ми е, че е милъ споменъ, но по-скѫпъ е, Ванко, братъ ми, че съ нищо не се купува. Азъ него си имамъ само на тоя свѣтъ и той горкичкия е боленъ... и безъ пари. Като си помисля само, че той е телеграфиралъ вече втори день и чака, а азъ още нѣмамъ, нито половината... Не, Ванко, ти ще отидешъ още утре рано — вижъ кѫдето можешъ го продай, или заложи го, ако можешъ, но пари до обѣдъ гледай да донесешъ.

            — Ще го продамъ, бай Никола, бѫди спокоенъ за тоза. Щомъ е било за болесть, то е друго. За боленъ човѣкъ не трѣбва нищо да се жали, тъй знамъ азъ. Ще го продамъ. Ами ти що не отидешъ да го видишъ като е тъй боленъ?

            — Далече е много, Ванко — почти изохка Стефановъ — въ Швейцария чакъ. Да бѣше нѣкѫде по-близо... Па и отъ где да взема толкова паря, нали знаешъ...

            Ванко неволно наведе глава. Спомни си той колко пѫти само бѣ взималъ отъ него и му стана съвестно. Па и само той ли бѣ въ тая кѫща, които бъркаха тъй свободно въ скудниятъ му джебъ? А, може би, и другитѣ, приятелитѣ му да сѫ правили сѫщото... Лицето му безъ да ще се зачерви.

            — Ти, бай Никола, не се къхари! Богъ ще помогне, ще оздравѣе! Ще му пратишъ пари — какъ да е — утре ще видя да намѣря купувачъ. То и ний всички сме криви за това, че ако не бѣхме азъ, втори, трети ти да си имашъ парици... Ами ний нали сме навикнали всички: — „Дай бай Никола — та дай“. — А ти отъ где ги вземашъ, имашъ ли? — Кой те пита?

            — Ехъ давалъ съмъ Ванко, колкото съмъ ималъ и можелъ, па на, ще дойде време, та и ти ще ми помогнешъ, както си ми и помагалъ.

            — Ехъ, то моята помощь! — тръсна той глава

            — Що? Малко ли си ми помагалъ? Излѣкува ме. безъ докторъ, сега съ това ще ми услужишъ, ще ми намѣришъ пари...

            — Голѣма работа, съ такава чудна антика да се намѣрятъ пари... То да си ми казалъ преди день-два, да бѣхъ се поразшеталъ насамъ-натамъ, все щѣхъ да намѣря азъ пари. Голѣма работа не е — можехме стисна нѣкой отъ по тлъститѣ за гушата — и вижъ изплюлъ ти педесеть пола... Ставаше тая работа...

            — Нѣма нищо Ванко, пакъ ще стане. Тоя пръстенъ е скѫпъ. Вѣрвамь, че за него лесно ще вземешъ 600 лв.

            — Какво, 600 ли? Отъ сто пола по долу нѣма да го дамъ, ще видишъ.

            — Ти по добре го заложи ако можешъ.

            — Джанамъ зная си азъ работата. Ти бѫди рахатъ — отъ мойтѣ рѫце не ще се отърве. Ти само ми дай печата си за червенъ восъкъ.

            — Защо ти е?

            — После ще ти кажа. Нали тъй съ кутийката ще бѫде?

            — Да, съ кутийката.

            — Гледай, гледай, какво чудно нѣщо — Въртѣше го Ванко въ рѫцетѣ си — и други пръстени съмъ виждалъ и отъ турци елмази сме взимали изъ тая пуста Македония — бейски пръстени съмъ носилъ. Но такова нѣщо не съмъ виждалъ. Това е нѣщо антика — личи си. И той се взираше въ него безъ насита. А Стефановъ щомъ го даде, като че ли сърдцето му истина. Сѣкашъ, се отдѣли отъ нѣщо близко — като че ли предъ очитѣ му пуснаха въ гробътъ скѫпо сѫщество и първитѣ буци пръсть прозвучаха върху затворения сандъкъ...

            — Пази го Ванко, че дано Богъ ти помогне да намѣришъ пари... Горкия ми братъ — и Стефановъ усети сълзи на очитѣ си. Това бѣше по-скоро спомена по неговата стара майка, отколкото мисъльта за братъ му, а, може би, и дветѣ се допълваха едно друго въ тая тежка за него вечерь.

            — Недей, бай Никола, недей — опита се да го утеши Ванко. И понеже думитѣ не му достигаха, той посѣгна да му отрие очитѣ съ рѫка. — Недей, то всичко ще мине скоро скоро и ще се забрави. Братлето ще оздравѣе — ще му мине и на тебъ ще ти е леко — ами какво... Тъй минава всичко, нѣма какво да жалишъ.

            Стефановъ се извърна бързо и отри сълзитѣ си. Нему бѣ му страшно срамно, че други мѫже ги видѣха по очитѣ му.

            — Нищо, Ванко, ти само вижъ дано можешъ да свършишъ работата.

            — На менъ остави това,—каза Ванко, като изгледа дълго и за последенъ пѫть скъпоценния пръстенъ, затвори кутийката съ силно хлопане и я пусна въ единъ отъ бездъннитѣ си джобове. Асенъ презъ всичкото време стоеше напрегнатъ, мълчаливъ, съ събрани вежди. Като че ли мисъльта му работѣше бързо, защото неговитѣ изцапани пръсти инстинктивно мърдаха.

            — Бай Никола, — каза той неувѣрено, можешъ ли ми даде точния адресъ на братъ си. Азъ имамъ въ Швейцария вуйчо — въ Лозана — добави той — може да му телеграфирамъ да го види и ни пише.

            Очитѣ на Стефановъ свѣтнаха.

            — А защо до сега не си ми казалъ това?

            — Не е ставало дума. Той ще ни съобщи какъ е.

            — Ето, — подаде му Стефановъ една картичка, — тукъ е адреса му.

            — Кога мислишъ да телеграфирашъ? Нека ми съобщи точно какъ е, защото азъ отъ месецъ и повече нѣмамъ нито едно редче — освенъ тая телеграма.

            Асенъ прочете гласно адреса и взе картичката.

            — Още утре ще му телеграфирамъ и ще го запитамъ, — каза Асенъ, но въ гласътъ му имаше толкова чуждо, че и Ванко и Стефановъ го изгледаха внимателно. Стефановъ се наведе надъ сандъка си и бавно, като дълбоко замисленъ човѣкъ, туряше изваденитѣ вещи, редѣше ги за да ги извади въ последующия моментъ всичкитѣ навънъ и започне отново. Ванко и Асенъ постояха малко, изгледаха се и двамата и като казаха високо „сбогомъ“, излѣзоха единъ следъ други.

            Стефановъ се замисли надъ отворения сандъкъ...

            — Дай да го видя още веднъжъ — каза Асенъ на Ванко, когато бѣха въ стаята си. Ванко бръкна въ дълбокиятъ джобъ, измъкна кутийката и като я отвори, отдалечи я отъ очитѣ си, въртейки я на разни страни. Хиляди разноцвѣтни лѫчи заиграха изведнажъ:

            — Царска работа, — каза възхитенъ Ванко, — очитѣ си да не отдѣлишъ отъ него.

            Асенъ го гледаше съ втренченъ погледъ и треперящи ноздри.

            — Това е нѣщо страшно скѫпо! — каза той задъхано — цѣло богатство е въ него.

            — Най-малко сто пола струва — каза Ванко. Асенъ направи презрителна гримаса.

            — Това сѫ брилянти, а всѣки отъ тѣхъ струва най-малко по 5000 лева. Вижъ само какви бистри сѫ. Това сѫ отъ най-скѫпия сортъ. Азъ съмъ` челъ...

            — Колко казвашъ? — попита бързо Ванко.

            — Отъ десеть хиляди не е по-малко!

            — Брей — 10000 лева! — отвори Комитата очи. Тѣ сѫ колко? — 500 пола. Толкова зеръ... Сигурно струва. Азъ паши съмъ виждалъ, но такива пръстени и тѣ не носятъ.

            — Таманъ цѣло богатство — каза Асенъ безъ да го гледа. — Да го имашъ — други пари не ти трѣбватъ.

            — Какво? — Цѣла сермия!— съгласи се и Ванко.

            — Каквото ти е въ рѫцетѣ — да съмъ на тебъ...

            — Ама вижъ какъ блести! Азъ това не мога му се начуди — прекъсна го Ванко.

            — Блести, затова е и скѫпъ... 10000 лева сѫ това... Азъ да съмъ на тебе... — повтори пакъ Асенъ.

            Ванко го изгледа продължително — Какво казвашъ? — попита троснато той.

            — Ами да е уменъ... да му завия края тая нощь... Па който те види да те поменува — каза тихо Асенъ наведенъ, като редѣше на масата пилитѣ си.

            — Какво, какво казвашъ? — питаше го неразбрания Ванко.

            — А бе, 10000 лева не падатъ всѣки день така отъ небето — каза сопнато Асенъ. — Това ти разправямъ. Като щукнешъ презъ нощьта, кой ще те търси? Па и да те търси, игла въ купа сѣно намира ли се? Ванко го гледаше тъй втренчено, като че ли искаше да го изѣде съ погледа си. Неговото лице стана изведнажъ червено. Той захлопа силно кутийката безъ да престане да гледа Асена.

            — Ти си билъ свиня, а не човѣкъ — рече му той ядно. Не те е грѣхъ! Да съмъ те знаелъ, че си толкова калпавъ човѣкъ, главата ти да съмъ смачкалъ, а не да съмъ те оставилъ въ стаята ми да спишъ... И още си му роднина, магаре съ магаре... — псуваше Ванко, като хвърляше покривкитѣ на мизерното си легло на страна. — Безобразникъ... И на кого? На единъ светецъ, който и тебъ и менъ е хранилъ... Куче си ти, куче! Ще оставишъ лампата да гори. И ако дявола ти е влѣзалъ подъ кожата изгони го, инакъ азъ ще го изгоня. — И той като си извади голѣмия револверъ отъ кобура, тури го до възглавницата си — Съ менъ шегитѣ сѫ лоши — каза той и въ гласътъ му прозвуча кръвожадность. — Азъ не съмъ бай ти Никола — да си опитвашъ камата и азъ да ти стоя. Догде се сетишъ — на решето ще те направя. Да го знаешъ! Па после ако щешъ на Бога се оплаквай... Безобразникъ съ безобразникъ — ръмжеше Ванко, като се завиваше.

            Асенъ не отговори нищо. Той го гледаше само крадишкомъ, поусмихна се и неговата пила заскърца по твърдото желѣзо. Скоро къмъ нея се присъедини и хъркането на Комитата.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...