Jump to content

Сѫдбата като че ли се усмихва


Recommended Posts

 Сѫдбата като че ли се усмихва

             Не се беспокойте. господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — азъ вѣрвамъ че той ще дойде скоро.

            Той захлюпи часовника си и съ тежка въздишка го сложи въ джоба си.

            — Да ви кажа ли, госпожо, азъ наистина се безпокоя. Нашата партия се е свързала съ него — при известни условия, разбира се. Ний имаме възможность и ще подкрепимъ всѣкиго, който иска неутралитетъ но, да бѫда откровенъ, азъ малко разчитамъ на вашиятъ мѫжъ. Другиму не бихъ казалъ, но вие сте жена не като всичкитѣ и човѣкъ може да ви се довѣри безъ да го е страхъ отъ нѣщо.

            — Охъ, господинъ Цвѣтановъ, вий нападате мѫжътъ ми, когато го нѣма и предъ менъ — неговата жена.

            Всѣкога, когато ѝ говорѣше, той гледаше така настоятелно въ деколтето ѝ, погледътъ на едва сдържано животно бѣше тъй недвусмисленъ, че тя неволно се червѣше и макаръ свикнала на мѫжко общество и флиртъ — имаше моменти, когато ѝ се струваше, че тоя недодѣланъ селянинъ ще скочи ненадейно, ще я сграбчи и безъ много церемонии, забравилъ всичко, ще я смачка въ обятията си. Въ такива минути тя съ сила потискаше въ себе си желанието да избѣга вънъ

            — Вашиятъ мѫжъ е на всичко способенъ, тъй че човѣкъ може всичко да очаква отъ него, — каза пакъ Цвѣтановъ. — Той ще се продаде тамъ, кѫдето му дадътъ повече. А тая ауденция въ двореца, и оставянието му на обѣдъ не може да ме радва много.

            — Но той бѣше виканъ само на ауденция и после ми телефонира, че остава на обѣдъ.

            — Именно, тамъ не се кани на обѣдъ за черни очи. Азъ още снощи се научихъ за ауденцията. Късно бѣше, инакъ щѣхъ да дойда. Тая сутринь телефонирахъ. Той бѣше вече излѣзълъ... Тъй рано!

            — Да, той рано излѣзе, защото трѣбваше да се срещне съ нѣкого, не ми каза кой, може би, и съ васъ.

            — Кой знае... — и той поклати глава — не е той отъ тия, които обичатъ да иматъ много съветници.

            Слугинята влѣзе и съобщи, че въ салона сѫ дошли житаритѣ, които ги е викалъ господинъ Поповъ. Пристигнали сѫ отъ Русе, Стара-загора, Рахово и Варна. Питатъ да чакатъ ли?

            — Ами, разбира се. Дайте имъ цигари. Кажете, че всѣки моменть очаквамъ мѫжътъ си. Други нѣкой дойде ли?

            — Гимназистката, капитанъ Паунковъ, госпожица Славкова, Добриновъ.

            — Не, за други, други хора питамъ — чужди.

            — Има още двама или трима, но тѣ нищо не сѫ ми казали. Две жени въ трауръ има — една стара и едно момиче младо. Казаха, че ще чакатъ да видятъ господинъ Поповъ.

            — Добре. Ако дойдатъ нѣкой други да съобщишъ. — И тѣ започнаха наново разговора.

            Тя знаеше колко много бѣ нужденъ този человѣкъ на нейниятъ мѫжъ и въпрѣки, че разговара съ него не бѣше никакво удоволствие, мѫчеше се да го подържа. Съмненията въ добродетелитѣ на Станислава я шокираха, но тя като умна жена, държеше бележка за да може да разчита на действителни факти при бѫдащитѣ смѣтки. Смѣла, решителна, вѣрваща въ нѣкакъвъ фатумъ, който мечтитѣ ѝ до сега бѣха помогнали да се утвърди въ нейното съзнание, тя се смѣташе за предопредѣлена да поеме часть отъ товара на своя мѫжъ, въ бѫдащето на когото вѣрваше като нѣкой фанатикъ и правѣше всичко, което ѝ бѣ по силитѣ не само съ смирение, а даже и съ известно чувство на доволство, че и тя може нѣщо да му помогне. Когато трѣбваше, тя знаеше да бѫде ласкава като котка и сѫщо като котка да покаже ноктитѣ си, когато поиска. Но тя умѣеше да остави все по една малка надеждица и въ най-противоположнитѣ души, благодарение на което около нея се въртяха всички, като въ нѣкаква паежина. Тя знаеше царствената си хубость, но не бѣше суетна, поне мѫчеше се да не бѫде такава. На нея тя гледаше ката на средство, цената на което искаше да има предъ очи.

            — И вий, навѣрно, трѣбва много да се изморявате, господинъ Цвѣтановъ. Вашата партия не е малка, а неприятелитѣ трѣбва да изобилствуватъ. Азъ гледамъ Станиславъ се връща по нѣкога тъй изморенъ, че неможе нито кѫсче храна да тури въ устата си. И ядосанъ...

            — Азъ не се уморявамъ толкова, госпожо, па и далъ ми е Богъ силица, стисна той юмрукъ и протѣгна самодоволно рѫка.

            — Вѣрно, вие сте много по корпулентенъ отъ моятъ мѫжъ.

            Той не разбираше думата „корпулентенъ“ — безъ да ще си я заповтаря на ума, съ намѣрение да научи значението ѝ — и се умълча. Маня се чувствуваше по неловко въ мълчанието. Когато говорѣше поне знаеше съ какви мисли сѫ заети тия мазни очи, които сещаше да пъплятъ по пълнитѣ ѝ рамѣне, да я събличатъ, да проникватъ въ всѣка гънка на тѣлото ѝ...

            — Защо се не ожените? — запита го тя за да може да прекѫсне мълчанието, което ѝ се струваше вече продължително и предостатъчно.

            — Ние се женимъ по за единъ день само, — каза той грубо, като ѝ се усмихваше двусмислено, — когато намѣримъ. Па и на нашитѣ години...

            — Па вий не сте никакъ старъ, тъкмо за женене. Станиславъ бѣше по възрастенъ, когато се ожени.

            — И азъ да намѣря като него партия бихъ се оженилъ.

            — Стига да искате, партии много.

            — Но азъ бихъ искалъ да бѫде хубава като васъ.

            — Една моя далечна роднина ще ви представя — тя е дори по-хубава отъ мене.

            — И млада като васъ?

            — Тя е само на 21 година, а азъ съмъ вече 23,

            — Имотна да е.

            — Но вий нима сте беденъ, господинъ Цвѣтановъ?

            — Не, не съмъ, но кѫща отъ имотъ не се събаря.

И мѫжътъ ви имаше достатъчно, ама като му донесохте не се разсърди, нали?

            —— Че какво съмъ му донесла?

            — Ехъ какво, все съ праздни рѫце не сте дошли я. .. А кѫде е тая госпожица, за която ми казахте сега?

            — Едита ли? — въ Търново но ще ѝ пиша да дойде.

            — Едита ли? Какво е тови име? Да не е еврейка? за чужда вѣра не бихъ се оженилъ, па ако ще да е и най-хубавата.

            — Чиста българка, господинъ Цвѣтановъ, чистокръвна болярка — даже две сестри сѫ: Хеда и Едита. Хеда е по малката.

            — Ами че какви сѫ такава имената имъ — не български.

            — Майка имъ е била въ Робертъ-колежъ въ Цариградъ и на раздѣла сѫ се условили съ най-добритѣ си другарки, когато се оженатъ, ако иматъ дъщери, всѣка да ги кръсти на най-добритѣ си приятелки.

            — Вижъ ти — Едита! Не е лошо, па и Хеда е хубаво име — а коя е по хубава?

            — И дветѣ — ще ги видите — стига да имате сериозно намѣрение, господинъ Цвѣтановъ. Азъ бихъ ви ги представила. Тѣ и безъ туй щѣха да идватъ да ми гостуватъ презъ зимата, поне Хеда искаше. И, ако вашитѣ намѣрения сѫ сериозни...

            — Да ви кажа ли, госпожо, ако сѫ поне толкова хубави колкото вие... колкото половината дори отъ васъ, пакъ бихъ се оженилъ. Завиждамъ на мѫжътъ ви. Ще си дойде ще го посрещне красива жена, ще му говори, ще сподѣля съ нея, а азъ съ кого? Па и натежаваме вече. Омръзна ми все по кафенета и гостилници да се скитамъ. Ако е рекълъ Богъ и благослови сватлъка ви, азъ нѣмамъ нищо противъ — да посрещна Новата-година не самъ.

            — Ама вий това сериозно ли? — запита го Маня,— защото тя бѣ започнала своя разговоръ така, колко да намѣри тема, да съкрати само времето, а виждаше, че той най-сериозно ѝ говорѣше.

            — Не се шегувамъ ни най-малко, госпожо. Ако ви сѫ роднини и поне малко приличатъ на васъ, на драго сърдце — вий сте най-съвършенната жена, която съмъ виждалъ.

            — Благодаря за комплимента, господинъ Цвѣтановъ но азъ мисля, че вий ще харесате и тѣхъ. Искате ли да ги видите на портретъ?

            — То фотографията лѫже, но нищо, дайте, — каза Цвѣтановъ.

            Маня се извини и излѣзе. Следъ малко се върна съ голѣмъ семеенъ портретъ: — Преди две години е правенъ, — додаде тя. Цвѣтановъ го взе бързо и впери погледъ въ него и дори свирна отъ изненадване. Маня се засмѣ надъ тоя просташки маниеръ. Приятно бѣше, че можаха така много да харесатъ нейнитѣ роднини.

            — Госпожо, ето ни рѫката, — подаде я той безъ да изпусне портрета, — вижда се сѫдено било да станемъ роднина. Ако не лѫжатъ портретитѣ, ще бѫде. Бащата изглежда много интелигентенъ човѣкъ.

            — Да.

            — Знаете ли, госпожо, азъ мисля, че тукъ ще ми е късмета.

            — Дай Боже, господинъ Цвѣтановъ, да се приберете и вий. Ще видите каква голѣма разлика между единия и другия ви животъ.

            — Господаря дойде, — каза бързо слугинята. — Още тя не бѣше успѣла да се обърне и Поповъ влѣзе въ стаята. Маня стана. Сѫщо направи Цвѣтановъ.

            — Чакаме те вече толкова време, — каза Маня.

            — Слушай, Поповъ, ще ти ставамъ май роднина,— посочи Цвѣтановъ портрета.

            — На хаирлия да е! — каза Поповъ.

            — Догде те чакахме направихъ сватлъкъ на господинъ Цвѣтановъ, — каза Маня, — Хеда или Едита, която си хареса, като ги види.

            — Вѣрно зеръ, едната е блондинка, другата е брюнетка, която си избере.

            — Като дойдатъ — тогава ще избираме.

            — Е? — обърна се кѫсо Цвѣтановъ къмъ него,— каква я свърши?

            — Всичко добро. Нищо за тревожене нѣма, — и той седна. — Напраздно само сме вдигали шумъ. Нищо оформено не е сключено съ Германия — получихъ увѣрения както трѣбваше. Тѣ ще дадатъ пари, но безъ политически ангажименти. Ще има само икономически. Но безъ тѣхъ не може — всѣки заемъ трѣбва да се гарантира.

            — Ами вѣрно ли е това? — гледаше го недовѣрчиво Цвѣтановъ.

            — Така поне ми каза. Азъ мисля, че нѣма смисъль да се съмняваме. Нашето единение е единодушно, а сѫщо и моята речь е направила силно впечатление, гдето трѣбва. Разцеплението дори въ моята партия се схваща като една хитра маневра да бѫдемъ хемъ на власть, хемъ въ опозиция.

            Цвѣтанъ внезапно се сепна.

            — Ама то май като че ли не е и лъжа! — каза той нѣкакъ укротително.

            Това е сигуръ пакъ твой фокусъ.

            — Моля те, Цвѣтановъ, нима можешъ да мислишъ така? Стариятъ вълкъ ги подкупи — това е. Но гледамъ и нему опашката много свита. Присѫтствува и той на обѣда, ама нито дума повече, отколкото трѣбваше. — Като че нищо не е било помежду ни. Не си повдигна гласътъ нито веднъжъ. Но другото, което е поважно — азъ получихъ формално увѣрение, че още шесть месеца ний ще бѫдемъ непременно неутрални — благосклоненъ неутралитетъ и къмъ дветѣ групи. А следъ туй вече каквото се реши отъ събитията. Това е победа, Цвѣтановъ, почти пълна победа! — каза съ блѣстящи очи Поповъ.

            — А какъ те посрещнаха? — запита Маня.

            — Ами както всѣкога. Нали знаешъ нашитѣ дребни бури не достигатъ до върха. Или, ако стигнатъ, ний тогава не можемъ да знаемъ.

            — Житаритѣ питатъ могатъ ли да ви видятъ, — каза слугинята. — Тѣ сѫ петь, единиятъ си отишълъ, ималъ си работа въ града.

            — Добре де, нека дойдатъ. Тъкмо и ти си тукъ, Цвѣтановъ, да не става после нужда да се явяватъ и при васъ за информации. Тѣ сѫ все мои хора, ти ще можешъ да укажешъ на нѣкой пъкъ твой, които биха били въ тѣхна помощь.

            Цвѣтановъ направи кисело лице:

            — Азъ не обичамъ да ми се мѣшатъ въ работитѣ, нито да се мѣшамъ и азъ въ чуждитѣ. Ти си разпредѣли сумитѣ както ни е казано, а за другото ще видимъ.

            Това бѣ неприятно Попову, но той си даде безгриженъ видъ.

            — Добре де, нима за това ще споримъ? Азъ мислѣхъ, че заедно ще можемъ повече работа да свършимъ — затова — инакъ и мисъль дори нѣмамъ да се намѣсвамъ въ работитѣ ти.

            — Азъ ще отида въ салона да се поразговоря съ населението тамъ, — каза Маня и стана.

            — Вѣрвамъ слуха за ауденцията ще е докаралъ доста любопитни, — каза Поповъ.

            — Не съмъ излизала още при тѣхъ, но, вѣроятно — и тя като кимна любезно на Цвѣтановъ, напомни още веднъжъ, че вѣрва въ обещанието му да имъ стане роднина, ги остави сами.

            — Знаешъ ли, — каза му съ тайнственъ гласъ Поповъ, изглежда, — че оня се е стресналъ доста.

            — Кой? той ли?... невѣрвамъ. Той е хитъръ като дяволъ, това е всичкото. И, ако му трѣбва ти да го знаешъ за уплашенъ, такъвъ и ще ти се представи.

            — Не, позволи на менъ да го познавамъ по отъ близо. Толкова години съмъ около него, виждалъ съмъ го всѣкакъвъ. Личеше, че не искаше да ми противоречи. Внимателенъ бѣше, а това е рѣдко въ него.

            — Кой знае, може нѣкоя голѣма френска победа или нападение на английската флота, която ний още незнаемъ, да сѫ го направили така отстѫпчивъ.

            — Вижъ това не ми е дошло на ума, — каза Поповъ. — Впрочемъ твърде е възможно. Косвено поласканъ Цвѣтановъ си поизправи и безъ туй едрата фигура.

            — Хемъ да видишъ, че тъй ще бѫде. Тоя гордъ човѣкъ не обича току тъй да превива вратъ. Той го навежда само когато има кой да го натисне.

            На вратата се почука и следъ малко влѣзоха петь души, отъ които единъ въ селски дрехи. Всички тѣ бѣха възрастни хора, почти побѣлѣли, съ изключение на селянина, който имаше голѣми провиснали мустаци. Поповъ се рѫкува съ всичкитѣ, представи ги на Цвѣтановъ, накара да седнатъ и самъ седна. Всички мълчаливо запушиха.

            — Тежко е за пѫтуване сега, г-нъ Поповъ, обади се единиятъ. Да не бѣхте ме викали вий, никога не бихъ дошълъ. Отъ Русе до тукъ день и нощь пѫть. Даже мой Георги викаше да не идвамъ — оправете каже тия работи съ писма или телефона.

            — Ако ставаха тия работи по телефонъ или съ писма, азъ нѣмаше да ви викамъ тукъ, бай Данаиле — каза му Поповъ. Има работи, които се само говорятъ и то не предъ всѣкиго.

            — То се разбира. И азъ туй викамъ на мой Георги. Ако бѣше работата за писане или телефониране, човѣка не щеше да ме вика чакъ тамъ.

            — И менъ ме много подплашиха, обади се другиятъ като въздъхна. Нѣкаква голѣма буца му бѣ излѣзла, вѣроятно отдавна, подъ лѣвото ухо, та той държеше главата си все наклонена на дѣсно, като че ли се вслушваше въ нѣщо. — Туй, казватъ, ще е сигурно за война, че ще има, инакъ нѣма шефа на партията да вика. Та преди да тръгна бѣха си събрали кажи речи всички по важни у дома. Туй Пеню Филибелията, Иванъ Панковия синъ, Демиръ Терзиолу — оня гдето бѣше изпочупилъ сума глави, ако си спомняте на изборитѣ преди шесть години.

            — Оня черния съ бѣлега на страната ли?

            — Той, той — и други много имаше, петнадесетина души. Кажи речи до сутриньта говорихме. Много здраве ти казватъ нарочно.

            Поповъ благодари съ климане на глава. Лицето му изведнажъ стана сериозно и той се обърна сърдито къмъ говорящия.

            — Слушай бай Пантелее, това момче, което си го сложилъ тукъ, въ кантората си, го не бива за нищо. Ще го махнемъ.

            — Ами азъ мисля че го бива, Гледа си работата, па и малко роднина ми е.

            — И братъ да ти е, отъ София ще го махнешъ. Тукъ ни трѣбватъ по други хора, не само търговията да гледа, а и друго.

            — Ама господинъ Поповъ, какво е направилъ? Ако е нѣщо кабахатлия...

            Поповъ стана гнѣвно.

            — Какво ме толкова разпитвашъ сега? Веднъжъ казвамъ, че трѣбва да се махне, трѣбва! Азъ ще ти намѣря отъ тукъ човѣкъ за кантората, а ти тозъ прати въ Варна, Бургазъ или по дяволитѣ ако щешъ. Заразпитвалъ си ме сега като... А когато трѣбваше да ти се даде държавната гора за 70,000 лева, когато тя струваше 700,000, що тогава не разпитваше така...

            — Ама нали и ний ужъ се отсрамихе господинъ Поповъ? — каза обидено стария човѣкъ и го изгледа изкриво.

            — Отсрамилъ си се... Като на куче хвърлихте нѣколко гроша, а сега разпитвашъ ли разпитвашъ.

            — Не се сърди, Господинъ Поповъ, каза меко стареца. Азъ така само попитахъ. Ще го махнемъ джанамъ, това да е само. — Тая кантора колкото е наша, толкова е и ваша.

            — Не е тамъ въпроса, ами сте се научили все да противоречите — това е важно — седна Поповъ, почувствувалъ се малко неловко предъ смиреностьта му. — А ти бай Моньо, азъ и тебъ ще дера — каза той.

            — Е, ако има за какво, дери ме, каза облѣчениятъ въ селски дрехи. — Хора сме, може да сме сгрѣшили.

            — Хора сте, а по цѣли месеци не се вестявате въ клуба.

            — Ба, ходя сегисъ тогисъ.

            — На тритѣ месеца веднъжъ... А тебъ ужъ за председатель сѫ те избрали...

            — А бе, господинъ Поповъ, нали знаешъ нашата е повече кърска работа...

            — Не ги разправяй на менъ тия работи! — А какво току все заедно купувате жита съ Ваноолу, Радослависта. Опичай си ума!

            — Клевета е господинъ Поповъ, клевета! Ти ме знаешъ. Азъ съмъ старъ партизанинъ. Не съмъ се отмѣтналъ, когато сѫ ни гонили по-рано, та сега ли? Нѣкой ще те е излъгалъ.

            — Ще видя, к Поповъ, но знай че и азъ следя за хората си.

            — Джанамъ това ти е тебе работата, тъй трѣбва. Защо си шефъ? — каза бай Моньо и си зачопли пръститѣ.

            — Работата за която ви свиквамъ е твърде важна. По нея говорихъ и съ Негово Величество днесъ — излъга най-спокойно Поповъ — и затова ви свикахъ. Чакамъ да дойдатъ и нѣкои отъ нѣкои други окрѫзи, но вий вече отъ най-главнитѣ сте пристигнали, Русе, Стара-Загора, Ломско — това ще бѫдете за сега центроветѣ. Тукъ въ Софийско ще работятъ други. Въпросътъ е добре да се знаете и да нѣма помежду ви конкуренция.

            — Ама жито ли ще закупуваме? — попита бай Моню — имамъ доста закупено отъ миналата година. Още и не е продадено.

            — Лесно е, каза Поповъ. За това недей мисли. Житото ще се купува въ всѣкакви количества, кѫдето и да се намѣри. Ако трѣбва да се правятъ нови вмѣстилища, за срѣдствата нѣма да се стеснявате, но разбира се не ще ги и прахосвате. Отчетъ ще има.

            — А пари отъ где? — попита бай Моню и замига бързо, бързо.

            — Ти всѣкога така ли си бързъ като сега? — погледна го строго Поповъ.

            — Не бе, господинъ Поповъ, ама рекохъ такована. Не всѣки има ... па ... както кажешъ.

            — Ако е както кажа, тогава бѫди търпеливъ и ме изслушай! — каза Поповъ и започна да развива плановетѣ си. Житата ще почнатъ да се купуватъ, паритѣ постепенно асигнуватъ. Ще се държи постоянна връзка съ централата за да се знаятъ количествата — съответно съ това ще се плаща. Кредита ще бѫде неограниченъ. Бай Моню пакъ поиска обяснение.

            — Ами тъй, неограниченъ — ще купувате толкова, колкото и да намѣрите, това е то неограниченъ. Изобщо нѣма да се спирате предъ количествата, но за всѣка покачена цена ще съобщавате въ централата.

            Всички климаха утвърдително глава въ унисонъ и вече бързитѣ имъ въ спекулациитѣ мозъци работѣха трѣскаво. Тѣ разбраха че тукъ имаше нѣщо повече отколкото имъ се казва. И самиятъ Поповъ ловко подведе всичко тъй, че да мислятъ, че това става едва ли и по заповѣдь на самия царь.

            — Не трѣбва ли да се знаемъ всички ний, които ще купуваме?

            — Списъци ще ви бѫдатъ дадени и строго ще избѣгвате нелоялната конкуренция. Всички области и участъци сѫ разпредѣлени тъй, че нѣма да си пречите единъ другиму. Но всичко това което ви говорихъ ще остане само межу васъ, разбрахте ли? Нито дума никому, даже на най-близкитѣ си! Ако азъ го говоря това предъ господинъ Цвѣтановъ, то е защото и той е сѫщо така упълномощенъ съ свои хора да прави сѫщото.

            Вий ще ги знаете и тѣхъ. Но особенно ще се пазите отъ управляющитѣ. Нито дума темъ, инакъ всичката работа ще бѫде компроментирана изцѣло и тогава ще има за всички ни неочаквани последствия. Това искамъ добре да се разбере, за да не бѫде после късно и да си имаме неприятности. Довечера ще дойдете пакъ да ви дамъ подробни наставления.

            Тѣ всички разбраха, че това бѣше само официалната страна, така да се каже, на работата и че довечера щѣше да бѫде по-важната, тая която именно повече ги интересуваше. Но новинитѣ, които научиха, бѣха тъй неочаквани, че тѣ чувстваха наложителна нужда да си сподѣлятъ мислитѣ помежду си. Тѣ се сгледаха и почти изведнажъ станаха.

            — Довечера точно въ 9 и половина часа ще ви чакамъ, каза Поповъ. Въ салона не влизайте, а елате право тукъ. Азъ ще порѫчамъ на слугинята. Но повтарямъ, никому нито дума! Това е най-необходимото условие.

            Тѣ си взеха сбогомъ и вкупомъ се отправиха къмъ вратата. Цвѣтановъ стана сѫщо.

            — Да вървя и азъ, каза той лениво и се протѣгна — значи за шесть месеца неутралитетъ може да разчитаме?

            — Да, отъ днесъ до шесть месеца ми се тържественно обещаха, че не ще има освенъ благосклоненъ къмъ дветѣ групировки неутралитетъ.

            — А това не е малко, много може да се направи презъ тия шесть месеци, каза Цвѣтановъ.

            — Много трѣбва да се направи — каза натъртено Поповъ. Инакъ ний ще бѫдемъ недостойни синове на нашето отечество и ще бѫде жалъ за тия голѣми срѣдства, съ които разполагаме.

            — Времето е наше, а и рѫцетѣ ни не сѫ отъ слабичкитѣ — погледна Цвѣтановъ своитѣ.

            — Тоя старъ вълкъ най-после ще се хване и съ двата крака въ клопката и тогава ще дойде и нашиятъ день. Има ли нѣщо ново по отношенията ни съ Сърби и Турци?

            — Нищо абсолютно. Все сѫщото положение.

            Цвѣтановъ си взе сбогомъ и излѣзе.

            Две облѣчени въ черно жени влѣзоха въ кабинета. Поповъ ги посрѣщна правъ. Едната по-възрастна, започна да му излага дългиятъ си животописъ. Той слушаше разсѣено. Той бѣ ги чувалъ и други пѫть подобни оплаквания, знаеше и края имъ: — винаги просия на пари или служба. Но тоя пѫть бѣше по-друго — мѫжътъ бѣше офицеръ — убитъ въ Балканската война. Пенсията му по неизвестни причини и канцеларски формалности я задържаха. Молѣше се за една дребна помощь — да се ускори това, тъй като инакъ щѣха може би да бедствуватъ. Поповъ върна машинално петдесеть левовата банкнота, която бѣше извадилъ отъ джобътъ си, съ която мислѣше да се отърве въ случая.

            — Мой приятель ли казахте, госпожо?

            — Да, полковникъ Балабановъ.

            — А, вий сте госпожа Балабанова! Простете ми хиляди пѫти, госпожо, моята разсѣяность. Тъй много работа имамъ, тъй бърже текътъ сега събитията, че человѣкъ не успѣва просто да си отвори очитѣ — седнете моля.

            Госпожицата седна на по-близкия до него столъ и той имаше възможность да я види по-добре. Майката бѣше още запазена жена съ очевидни белези на красота. Госпожицата напротивъ бѣше току що започнала да разцъвтява. Нежното ѝ лице, като че ли изваяно всрѣдъ черния крепъ, правеше отъ нея единъ загадъченъ образъ, устнитѣ на който бѣха пили много нещастия въ живота, но нито една капка отъ любовьта. Неговото опитно око бѣгаше по дветѣ фигури и погледътъ му се запали. Той засипа госпожата съ въпроси, държа цѣла филипика противъ неблагодарното отечество, което оставя семействата на героитѣ въ такова едно положение и свърши съ това, че неговата кѫща ще бѫде винаги отворена за тѣхъ, а туй, което му е въ възможность ще стори. — Госпожицата вече не е ученичка, нали? — запита той.

            — Миналата година свършихъ гимназията — каза тя тихо.

            — Видите ли, госпожо, ако бихте обичали, и ако госпожицата е разположена, азъ бихъ ѝ далъ добро мѣсто. При менъ има още четири госпожици, които работятъ. Когато бихте поискали мѣсто за дъщерята на единъ мой така добъръ приятель, винаги ще се намѣри.

            Госпожата благодари като добави, че ако е по силитѣ на Елени — тя не може освенъ да благодари — но тя е тъй нежна, каза майката.

            — То е отъ нещастието, което ви е сполетѣло. Работата която ще има да изпълнява е тъй лека, че за нея ще бѫде цѣло удоволствие.

             Да знаете само, Господинъ Поповъ, каква услуга ще ми направите. Като я гледамъ какъ цѣлъ день стои съ своитѣ черни мисли. Азъ поне работя изъ кѫщи, та се развличамъ, а тя само ме гледа, гледа, па току заплаче... Знаете ний, сме само двама — тя и азъ — никакви роднини. И сега, като загубихме моятъ Златко... — тя извади кърпа и започна да си бърше очитѣ.

            Елена бѣше навела низко, низко глава и не се виждаше нищо отъ лицето ѝ.

            — Не се безпокойте госпожо, миналото си е минало. Нека се утешимъ съ сегашното.

            — Та и то не е розово, господинъ Поповъ!

            — Ще стане, госпожо.

            — Освенъ това което ви е сполѣтѣло и което е неминуемо за всѣки човѣкъ — другото всичко е поправимо. На госпожица Елени ще намѣримъ работа, вий ще получите пенсията си и цѣлиятъ ви животъ ще протече другояче.

            — Кога ли ще стане това, господинъ Поповъ? Толкова месеци вече чакаме...

            — Много по-скоро, отколкото се надѣвате — и той натисна звънеца.

            — Я вижъ въ салона ли е Георгиевъ?

            — Кой Георгиевъ? попита слугинята — Какъвъ е той, господарю?

            — Георгиевъ, Барото.

            — А, Барото ли? Нѣма го въ салона, но трѣбва да е въ кухнята, той тамъ повече седи.

            — Я го повикай веднага да дойде.

            Поповъ разпитваше за смъртьта на полковника, утешаваше, безъ да престане да гледа и се възхищава отъ фигурата на Елени. По природа той бѣше человѣкъ увличащъ се много бърже въ женитѣ и сѫщо така бърже гаснещъ. Елени съ своята нежность и чистота бѣше именно, която направи този бързъ превратъ и го накара така скоро да си спомни за покойния полковникъ. Въ стаята влѣзе Барото — нисъкъ, малко прегърбенъ човѣкъ, доста възрастенъ, съ остри черти, лукави очи и типична чиновническа брадичка. Погледътъ му бѣгаше около цѣлата стая, бързъ като свѣткавица. Внесе съ себе си дъхъ на кухня. Той бѣше облѣченъ прилично, дори съ претенция на елегантность. Често му викаха „адютанта на Поповъ“, защото той почти никога не липсваше. Когато биваше на власть той се кичеше съ приставския мундиръ и се перчеше изъ София винаги засмѣнъ и готовъ да услужва, не безъ възнаграждение, разбира се. Когато паднѣше партията, той смъкваше съ сѫщото добродушие шинела и шапката и се превръщаше на цивиленъ адютантъ, като сѫщевременно минаваше за важенъ журналистъ отъ партийния вестникъ. Какви статии пишеше той и дали изобщо пишеше нѣщо, бѣше още единъ голѣмъ въпросъ, но че го намираха всѣкога, когато потрѣбваше, на мѣстото му опредѣлено отъ шефа — въ това никой не се съмняваше.

            — Баро, каза му Поповъ — на госпожата, поради нѣкои формалности, пенсията не е получена. Още утре ще направишъ нуждното. Ако има препятствия ще ги отстранишъ по възможность скоро. Ще бѫдешъ всецѣло въ услугата на госпожата за всичко което ѝ е нуждно.

            — Слушамъ, господинъ министре, каза той по войнишки. И никога Поповъ не бѣ престаналъ да бѫде за него министъръ — той го и не титлуваше друго яче. Госпожата не знаеше какъ да благодари за добрия приемъ. Той ѝ цѣлуна рѫка нараздѣла, задържа по-длъжко топлата нежна рѫка на Елени въ своята, като ѝ говорѣше, че очаква скоро да я види по-весела. Барото ги изпрати кланящъ се постоянно.

            Поповъ натисна тутакси звънеца. — Извикай госпожата, каза той на влѣзлата слугиня. Когато Маня дойде, тя освѣтли тутакси кабинета, защото бѣше станало дрѣзгаво и съ погледъ го попита. Той само ѝ протегна дветѣ си рѫце вмѣсто отговоръ.

            — Маня, какво би рекла на една разходка изъ Европа?

            — Сега?

            — Пълномощенъ министъръ въ Парижъ или това ако по нѣкаква причина не стане, то негласенъ представитель на Българското правителство въ всички столици на Европа за да може да го информирамъ върху събитията. Ти какво ще кажешъ?

            Тя помълча.

            — Ще кажа мой Орльо, че отъ тебе се боятъ достатъчно и мислятъ, че ще е по-добре ако те нѣма тукъ. Отъ далече ти по-малко би имъ пречилъ.

            — Азъ мисля, че когато всичко бѫде готово да се разруши и то ще чака само последния ударъ да се събори, ний би трѣбвало да бѫдемъ далече отъ тукъ, защото...

            — Защо?

            — Можемъ да бѫдемъ затрупани и ний самитѣ.

            — И ти се съгласи?

            — Не. Азъ ще помисля, ще се съветвамъ съ партията си и ще съобща.

            — Добре си направилъ. Много обмисляне никога не бърка въ такива работи.

            — Напълно съгласенъ — каза Поповъ и въ въображението му се носѣше, безъ да ще, образа на току що излѣзлата Елена.

            — Азъ мисля добре ще е ... — рече той гласно.

            — Кое? — запита Маня.

            — Така изобщо..., както всичко върви до сега — каза той неопредѣлено.

            — Та нима би могло да бѫде иначе? Когато нѣщо се иска силно, то и сѫдбата го иска! Силната воля може да надвие тамъ, кѫдето всичко друго би било безсилно. Трѣбва само да се иска и тогава. - ...

            — И тогава?

            — Тогава то ще дойде и само.

            — Нали? Колко си умна ти моя мила, хубава Маничка.

            — Ще отидешъ ли въ салона? — запита го тя.

            — Сега предъ вечеря ли? — Много съмъ изморенъ Маня!

            — Почини си, па и не заслужава. Забравихъ, македонцитѣ искатъ да те видятъ.

            — Кои?

            — Ония двамата, които бѣха и по-рано.

            — Какво ще искатъ, дяволъ ги взелъ? Сигурно пари пакъ. Азъ съмъ имъ казалъ преди Коледа да не ми се мѣркатъ предъ очитѣ. После като помълча попита. — Кѫде сѫ? И тѣ ли сѫ се вмъкнали въ салона?

            — Ахъ, може ли? Нали знаешъ тѣ си идватъ презъ другата врата и стоятъ въ малката кѫща.

            — При татко ли? запита бързо Поповъ.

            — А не при самия него. Той само по нѣкога се срѣща съ тѣхъ и си говорятъ.

            — По добре ще е ако той никога не говори съ тѣхъ. Нека чакатъ въ стаитѣ при кухнята.

            — Както кажешъ, но покрадватъ, та се оплакватъ слугинитѣ,

            — Крадатъ си сами слугинитѣ, а лъжатъ само. Оправдаватъ се съ тѣхъ.

            — Може и то, незная — каза Маня.

            — Я нека дойдатъ двамата македонци, долу въ малката кѫща гдето сѫ, каза той на влѣзлата слугиня.

Настана малко мълчание.

            — Какъ ти се видя царя?, запита го тя.

            — Повече нервенъ отъ обикновенно. Струва ми се че е правъ Цвѣтановъ — ще е получилъ нѣкое неприятно известие, което ний още не знаемъ.

            — Ще го научимъ. Но Цвѣтановъ е едно животно. Ще е много добре ако успѣешъ да го опитомишъ, но изглежда, че той за нищо ти не вѣрва. Да знаешъ колко много се безспокоеше до като не бѣше дошълъ. Отъ него, казва, човѣкъ всичко трѣбва да очаква.

            — Той ли каза това?

            — Той.

            — Калпазанинъ. Азъ и него ще натиря единъ день, но сега ми трѣбва още. Ще подшушна кѫдето трѣбва, ще купя когато имамъ достатъчно пари нѣколко отъ неговитѣ хора и той много лесно ще се намѣри на пѫтя, още повече че неговото влияние е по скоро влияние на едно силно животно всрѣдъ простата маса, отколкото на интелекта и културата, която почти съвсемъ му липсва.

            — Ами ти какъ мислишъ, ако го вържемъ съ единъ бракъ?

            — Него? Съ кого?

            — Забрави ли — съ Хедвига?

            — Сериозно ли мислишъ че е възможно това?

            — Защо не — напълно сериозно. Ний говорихме и той каза, че братовчедкитѣ ми сѫ тъкмо по вкуса му.

            Поповъ дигна рамене.

            — Той е едно животно и всѣка жена му е по вкуса, но доколко сериозно е говорилъ той за женене, не зная. Мѫчно се жени старъ ергенъ, зная по себе си.

            — Че ти старъ ли бѣше?

            — Малко възрастенъ само — засмѣ се Поповъ.

            Нѣкой грубо похлопа на бравата, а следъ малко

вратата се отвори и влѣзе Чолака и Комитата. И двамата се тикаха единъ другъ, като всѣки гледаше да остане назадъ. Тѣ казаха почти заедно: „Добъръ вечерь“ — и останаха съ наклонени глави и шапки въ рѫце.

            — Е, защо дойдохте сега? запита ги Поповъ троснато. Нали бѣхъ ви казалъ до Коледа да не ми се вестявате?

            Тѣ помълчаха малко и се сбутаха единъ другъ като че ли искаха да накаратъ всѣки другия да каже той — и пакъ се умълчаха.

            — Е, казвайте де, нѣма да ви чакамъ цѣлъ часъ.

            — Сандето го затвориха миналата вечерь — каза Комитата бързо.

            —Е защо? Кой го затвори?

            — Ами полицията, каза Чолака и примига.

            — Полицията ще е, знамъ, нѣма калугеритѣ да ви затворятъ, ама защо? Хайде де, казвайте! — разсърди се Поповъ — Какво току мълчите. Направили пакость, пъкъ сега трѣбва съ часове да ги чакамъ да се изприкажатъ.

            — Кога ни даде госпожата паритѣ, ний отидохме на кръчмата, тамъ до назе...

            — Коя госпожа? — попита Поповъ.

            — Те, господарката, посочиха съ глава и рѫка Чолака и Комитата едновременно къмъ Маня. Тя ги гледаше засмѣна. Поповъ ѝ заклати глава — Е после?

            — После пихме и...

            — И се напихте като свини и се сбихте, сигурно.

            — Не, полицията дойде, па искаше да ни изпъди. Но Комитата се скара съ единия жандаръ гдето не искалъ да пусне на бай Никола роднината, взе оканицата — та по главата. А па Сандето го мушна съ ножа въ рамото, та го запрѣха.

            — Кого мушналъ Сандето? — питаше нищо неразбралъ Поповъ. Кой е тоя бай ти Никола? Разправяй свѣстно или ти май и сега си пиянъ? Кого мушна?

            — Джандара — и го откараха у болница.

            — Нали каза че го арестуваха?

            — Ами те Сандето арестуваха, а стражара откараха въ болница.

            Поповъ скочи. Отъ устата му се посипаха цѣлъ потокъ думи, но Маня не разбираше почти нищо. Това бѣ нѣкакъвъ македонски диалектъ, а може би условенъ езикъ. Само тукъ таме схвана нѣкоя дума и те тъй рѣдки, че не ѝ даваха нито приблизителна идея за това което се говорѣше. Но като гледаше какъ плахо отговаряха Чолака и Комитата, какъ жалко се свиваха, като че ли невидими камшици ги удряха, ней и стана мѫчно за тѣхъ и тя му направи бележка по френски да се успокои. Той я само изгледа и започна на ново. После като ги улови за раменетѣ, изтика ги и двамата на вънъ. Тѣ и самитѣ бързаха да излѣзътъ.

            — Скотове, хлопна той вратата.

            Маня бѣше изненадана и го гледаше укорително.

            Той изведнъжъ сведе рѫце и като се обърна бързо отвори вратата.

            И двамата стоеха още до самитѣ врата и мигаха смутени.

            — Влезте де, викна имъ той сърдито — и тѣ пакъ влѣзоха.

            — Въ кой участъкъ го затвориха?

            — Въ четвъртия, казаха едновременно и двамата. Маня седна.

            Той отиде до масата и си взе бележка. Съ треперящи още рѫце извади той нѣколко банкноти и ги тикна въ рѫцетѣ имъ.

            — На, па ако чуя само че сте се напили пакъ, краката ще ви претроша — добре знаете че думата ми на две не става!

            — Да сте живи, поклониха се дълбоко и двамата и излѣзоха.

            Маня го изгледа дълго.

            — Нѣма да се оставишъ отъ този си лошъ навикъ, късашъ си нервитѣ за нищо!

            Той не отговори, запали цигара и се заразхожда.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...