Jump to content
Ани

1935_08_16 Несъвмѣстими нѣща

Recommended Posts

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя,
държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г.
Първо издание,  София, 1935 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание  на томчето

Несъвмѣстими нѣща.

Красота безъ очи, мѫдрость безъ уши, ученость безъ носъ, любовь безъ уста, сила безъ рѫце и доброта безъ крака сѫ несъвмѣстими нѣща.

Остави на почивка въ дома си всички твои мисли, всички твои желания и всички твои постѫпки, които иматъ несъвмѣстими нѣща въ себе си, а ти тръгни по широкия пѫть да работишъ безъ тѣхъ.

Животътъ има смисълъ за съвмѣстимото.

Животъ безъ дължина, чувство безъ широчина, мисъль безъ дълбочина и височина сѫ непостижими нѣща. Не търси непостижимото! Ако го търсишъ, ще опростѣешъ и оглупѣешъ.

Богъ създаде красотата. Той създаде човѣшката мѫдрость, човѣшката ученость, човѣшката любовь, човѣшката сила, човѣшката доброта, за да Го познаватъ, че е благъ.

Човѣшкото води къмъ Бога.

Пази скѫпоценното, което всѣкога осмисля живота.

Не рови тинята, която се е наслоила въ своя пѫть.

Не се опитвай да гасишъ това, което не се гаси. И не се опитвай да запалишъ това, което не се пали.

Не губи времето си да броишъ прашинкитѣ, които вѣтърътъ всѣки день повдига.

Не се опитвай да събирашъ всичкитѣ дъждовни капки на едно мѣсто.

Не подарявай това, което не може да се подари.

Не яжъ това, което не може да се яде.

Не мисли за това, за което не може да се мисли.

Когато видишъ вода, иди при нея и измий краката си.

Когато усѣтишъ въздуха, приеми го въ устата си.

Когато познаешъ мѫдростьта, отвори ушитѣ си.

Когато дойдешъ при любовьта, проговори.

— Това е пѫтьтъ на всички постижения.

Сега ще ви задамъ въпроса: защо и за какво плаче човѣкъ? Ако не можете да отговорите на въпроса, азъ ще отговоря: Човѣкъ плаче, защото не е ялъ; човѣкъ плаче, защото е преялъ; човѣкъ плаче, защото яденето не е вкусно. Тази е философията на плача. Изобщо, човѣкъ плаче за непостигнати работи. Кои нѣща сѫ непостигнати? Когато не може да постигне ябълката, човѣкъ плаче. Когато изяде ябълката и усѣти, че тя се вгорчи въ стомаха му, човѣкъ пакъ плаче. Той е недоволенъ, че ябълката не благодари за услугата, която ѝ е направилъ. Когато яденето не е добре сготвено, човѣкъ се възмущава, че като влѣзе въ него, то не му говори красиво. Кой човѣкъ би благодарилъ, ако го сготвятъ? Кой човѣкъ би се радвалъ, ако го изядатъ? Кой човѣкъ би билъ доволенъ, ако го турятъ въ затворъ?

Следователно, когато храната се задържи въ стомаха повече, отколкото трѣбва, тя започва да се възмущава, че е затворена. Щомъ затворите храната въ стомаха си за повече време, тя винаги причинява болка. И когато нѣма какво да яде, човѣкъ плаче. И когато нѣма кой да го утеши, той пакъ плаче. Когато хлѣбътъ дойде при васъ, какво трѣбва да му кажете? Вие трѣбва да му благодарите, да се радвате, че ви е посетилъ.

Срѣщате една красива мома, която занимава цѣло общество съ своята красота. Всички говорятъ за нея, възхищаватъ се, а тя върви спретната, напета. По едно време въ сѫщото общество дохожда друга мома, по-красива отъ първата. Погледитѣ и възхищенията на всички се отправятъ къмъ нея. Въ сърдцето на първата се явява озлобяване къмъ втората, като къмъ нейната конкурентка. Какво трѣбва да прави първата мома? Какъ трѣбва да постѫпи къмъ втората? Тя трѣбва да се радва на красотата на втората мома така, както ѝ се радватъ всички, и да престане да мисли за своята красота. Докато си единственъ съ своята красота между хората, радвай се на красотата си. Щомъ дойде другъ, по-красивъ отъ тебе, радвай се на неговата красота. Когато се срещнатъ двама души красиви, тѣ ще разпредѣлятъ работата помежду си правилно: единиятъ ще бѫде платно, а другиятъ — образъ върху платното. Безъ платно красотата не може да се прояви. Но и безъ образъ платното нищо не струва.

Това, което досега ви говорихъ, представя малка закуска за гладния. Такава закуска може само да го залъже, както децата се залъгватъ съ бонбончета. Наистина, радостьта на мнозина се дължи на бонбончетата, които получаватъ. Щомъ нѣма бонбончета, тѣ започватъ да плачатъ, да скърбятъ. Колкото по-голѣма е скръбьта имъ, отъ толкова по-голѣмъ бонбонъ сѫ лишени. Кой е най-голѣмиятъ бонбонъ въ живота на човѣка? Най-голѣмиятъ бонбонъ за младата мома е момъкътъ, за майката — детето, за учения — книгата, за силния — ножа, за работника — чука, за художника — четката, за бездѣлника — грамофона.

Въпрѣки всичко това, съвременниятъ човѣкъ се разочарова отъ непостоянното, отъ преходното въ живота и търси нѣщо трайно, нѣщо постоянно, на което всѣкога да разчита. Човѣкъ е младъ, остарява и умира. Младостьта е непостоянна величина въ живота му, вследствие на което той не може да уповава на нея. Младиятъ расте, развива се, докато единъ день забележи, че започва да остарява. Но и старостьта е непостоянна величина, понеже стариятъ умира. Нито младостьта е постоянна величина въ живота на човѣка, нито старостьта. И дветѣ минаватъ заминаватъ, следа не оставатъ. Защо младиятъ остарява? И защо стариятъ умира? Младиятъ остарява, и стариятъ умира, защото се хранятъ съ бонбончета. Престанете да се храните съ бонбончета, за да не остарявате и умирате.

Младиятъ се обича, стариятъ се почита.

Младиятъ се обича заради любовьта, стариятъ се почита заради мѫдростьта. Когато изгуби любовьта си, младиятъ остарява. Когато изгуби мѫдростьта си, стариятъ умира. Съ други думи казано: Когато нѣкой изгуби любовьта си, младостьта въ него е остарѣла; щомъ изгуби почитьта си, старостьта въ него е умрѣла. Когато престанатъ да обичатъ младия, той е остарѣлъ; когато престанатъ да почитатъ стария, той е умрѣлъ. За да не остарява, младиятъ трѣбва да яде живия хлѣбъ, мѣсенъ отъ старъ човѣкъ; за да не умира, стариятъ трѣбва да яде живия хлѣбъ, мѣсенъ отъ младъ човѣкъ. Тъй щото, който иска да не остарява и да не умира, нека спазва тѣзи две формули въ живота си.

За да бѫде вѣчно младъ, не е достатъчно човѣкъ да яде живия хлѣбъ, но той трѣбва да знае, какъ да го дъвче. Следователно, ако не знаете, какъ да дъвчете Словото, което слушате, ще го глътнете, безъ да ви допринесе нѣкаква полза. Така и млѣкопитаещитѣ гълтатъ храната си, безъ да я дъвчатъ. Това ги отличава отъ човѣка. Човѣкъ дъвче храната си, но трѣбва да знае, какъ да я дъвче. Всѣка мисъль, която човѣкъ възприема, трѣбва да се сдъвче добре, т. е. да се разбере и приложи. Приложението е процесъ на храносмилане. При храносмилането всѣка частица отъ храната се изпраща на опредѣлено за нея мѣсто.

Когато си служа съ образа на младата мома и на младия момъкъ, азъ ги взимамъ като символи. Младата мома символизира младостьта, младиятъ момъкъ — старостьта. Като се срещнатъ, тѣ не се разбиратъ, не се познаватъ, вследствие на което младата мома изгубва младостьта си и остарява; младиятъ момъкъ изгубва старостьта си и умира. И двамата губятъ. Казватъ, че младитѣ трѣбва да се срѣщатъ. — Не, младъ съ младъ не може да се срещне. Това е несъвмѣстимо. Когато младата мома за пръвъ пѫть срещне младия момъкъ, тя е срещнала старостьта; когато младиятъ момъкъ за пръвъ пѫть срещне младата мома, той е срещналъ младостьта. Ако младата мома мисли, че въ лицето на младия момъкъ е намѣрила младостьта, тя се самоизлъгва.

И тъй, когато срещнете младъ човѣкъ, питайте го, какъвъ е; когато срещнете старъ, задайте му сѫщия въпросъ. После запитайте и себе си, младъ ли сте, или старъ човѣкъ. Необходимо е да си задавате този въпросъ, защото несъвмѣстимо е двама млади да се срещнатъ. Несъвмѣстимо е и двама стари да се срещнатъ. Младъ и старъ могатъ да се срещнатъ — това е съвмѣстимо. Въ обикновения животъ, обаче, младъ съ младъ и старъ съ старъ могатъ да се срещнатъ, но въ Божествения свѣтъ това е несъвмѣстимо. Въ обикновения животъ всѣки може да бѫде художникъ: взима бои, четка, платно и рисува. Това не е художество, това е цапане. Това сѫ несъвмѣстими нѣща. Когато зоркото око на художника погледне нацапаното на платното, той намира, че не се рисува така. Въ природата всѣко нѣщо е поставено точно на своето мѣсто. Боитѣ, които природата налага върху платното на своитѣ картини, сѫ точно опредѣлени по цвѣтъ; тѣ не сѫ ни по-силни, ни по-слаби отъ тѣзи, които трѣбва да бѫдатъ. Боитѣ, съ които природата си служи, не се мѣнятъ. Тѣ се различаватъ въ нюанситѣ си, но всѣкога запазватъ своя основенъ тонъ. Запримѣръ, има единъ синь цвѣтъ въ природата, който никога не се мѣни, но само нюансира. Сѫщото става и съ скѫпоценнитѣ камъни. Скѫпоценниятъ камъкъ запазва цвѣта си, но само играе съ свѣтлината, вследствие на което се явяватъ различни отливи, различни цвѣтове на свѣтлината. На наученъ езикъ казваме, че скѫпоценнитѣ камъни пречупватъ лѫчитѣ на свѣтлината и ги отразяватъ въ себе си.

Това, което днесъ ви говорихъ, е храна, материалъ, който вие трѣбва да разберете, да обработите и да приложите, т. е. да възприемете, да обработите въ себе си, и всѣка нейна частица да отправите на своето мѣсто.

*

16 августъ, 5 ч. с.

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×