Jump to content

1935_08_09 Младъ, възрастенъ и старъ


Ани

Recommended Posts

"Царския пѫтъ на душата", беседи отъ Учителя,
държани на Рила и въ София-Изгревъ прѣзъ лѣтото на 1935 г.
Първо издание,  София, 1935 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание  на томчето

Младъ, възрастенъ и старъ.

Ще прочета 15. глава отъ Евангелието на Иоана. Тази глава нѣма прѣко отношение къмъ васъ. Въ нея Христосъ изяснява на ученицитѣ си причината на голѣмитѣ противоречия, на които тѣ се натъкнали. Ученицитѣ на Христа очаквали да бѫдатъ приети отъ свѣта съ вѣнци, както мнозина сѫ приемали, но не излѣзло така. Затова Христосъ казва: „Ако свѣтътъ ви ненавижда, знайте, че преди васъ мене е възненавидѣлъ“. На какво основание свѣтътъ ненавижда ученицитѣ Христови? Христосъ продължава по-нататъкъ: „Ако бѣхте отъ свѣта, свѣтътъ би любилъ своето; понеже не сте отъ свѣта, но азъ ви избрахъ отъ свѣта, затова той ви ненавижда“.

Помнете: Слугата не може да седи по-високо отъ господаря си. „Ако мене изгониха, и васъ ще изгонятъ; ако пазятъ Словото ми, и вашето ще пазятъ. Онѣзи, които ме ненавиждатъ, ненавиждатъ и моя Отецъ“. Значи, свѣтътъ не е позналъ Христа, не е позналъ и Бога.

Мнозина се запитватъ, защо не могатъ да обичатъ. Тѣ не могатъ да обичатъ, защото не познаватъ любовьта. Следователно, който не обича, той е отъ онѣзи, които гонятъ Христа. Каквото Богъ изпраща до него, той все го гони. Той е отъ свѣта. Щомъ мразишъ, щомъ ненавиждашъ, ти си отъ свѣта. Щомъ обичашъ, ти не си отъ свѣта. Човѣкъ се движи между две състояния, между два момента: ту обича, ту мрази. Това всѣки е изпиталъ и се чуди, защо е така. Христосъ е обяснилъ причината на тѣзи противоречия въ човѣшкия животъ.

Както виждате, за всѣки даденъ случай, всѣко нѣщо въ живота може да се прояви по единъ, или по другъ начинъ. Виждате едно цвѣте, което току-що е цъвнало. Приближавате се до него и усѣщате неговия ароматъ, неговото благоухание. Вие го помирисвате и се радвате на неговата миризма. Вашата радость е радостьта на самото цвѣте. Следъ нѣколко деня отивате пакъ при цвѣтето и усѣщате, че то мирише лошо. Защо? — Защото е започнало вече да гние, да се разлага, да изсъхва. Вие скърбите, защото самото цвѣте скърби. Ако не бѣхте отишли при цвѣтето, нѣмаше да изпитате неговата скръбь, но сѫщевременно нѣмаше да изпитате и радостьта му. На другата година, когато цвѣтето отново оживѣе и цъвне, вие пакъ го посещавате, пакъ изпитвате радостьта му. Щомъ се отдалечите отъ него, то започва да гние, да съхне, да скърби. Значи, когато посещавате цвѣтята, тѣ оживяватъ, цъвтятъ и се радватъ; щомъ ги напущате, щомъ се отдалечавате отъ тѣхъ, тѣ започватъ да гниятъ, да съхнатъ и да скърбятъ.

Преведете тази мисъль и вижте, какво приложение може да има въ живота. Вие се стремите къмъ хубавото, което Богъ е създалъ, както къмъ цвѣтята. Отивате при него, радвате се, благодарите за неговото благоухание. Щомъ поседите известно време при великото, красивото, вие веднага търсите друго нѣщо, искате да промѣните състоянието си и напущате хубавото, красивото. Като усѣти това, красивото започва да губи своето благоухание, вследствие на което се явява скръбьта, страданието въ живота.

За кого посаждатъ житото въ земята? За кого житото претърпява страдания? За кого става нужда да го мелятъ на воденицата? За кого мѣсятъ брашното? За кого пекатъ хлѣба на фурната? Ще кажете, че житното зърно минава презъ страдания заради себе си. — Не, житното зърно е страдало въ земята, на хромеля, въ нощвитѣ, въ огъня все за другитѣ, да взематъ отъ него всичко полезно, каквото съдържа, докато го поставятъ въ затворъ. Яденето е затворъ за житото. Като вземете всичко, каквото житото съдържа, най-после го изхвърляте навънъ като непотрѣбно. Докато е затворено у васъ, житото плаче, скърби, а вие се радвате, скачате и пѣете, защото използувате всичко, каквото съдържа то. Щомъ го оберете, както трѣбва, и го изхвърлите навънъ, вие започвате да плачете и да тѫжите.

Следователно, знайте, че когато се радвате и скърбите, не сте вие, които се радвате и скърбите; житото, което сте приели въ себе си, се радва и скърби. Въ този смисълъ, вашата скръбь ще бѫде истинска само тогава, когато се поставите на мѣстото на житото. Докато не сте на неговото мѣсто, вие сте актьори, които играятъ чужди роли: излизате на сцената и представяте предъ публиката страданието на житото. Обаче, да представяте чуждитѣ страдания е едно нѣщо, а сами да страдате, е друго нѣщо. Да представяте страданията на другитѣ хора, въ това нѣма нищо реално. Реално е само онова, което въ момента става. Следователно, когато дойдете на мѣстото на житото и започнатъ да ви мелятъ, да ви мѣсятъ, да ви пекатъ, да ви ядатъ, тогава само ще разберете, какво нѣщо е страданието. Тогава вие ще плачете и скърбите, а другитѣ ще се радватъ. Скърбещиятъ е житото, което се пече въ пещьта; който се радва, той пъкъ яде опеченото въ пещьта.

Защо скърби житото? — Защото го пекатъ, защото го турятъ въ затворъ. — Кога хората се радватъ? — Когато ядатъ отъ житото, което е минало презъ редъ изпитания и страдания. Обаче, радостьта на хората още не е Божествена. Какво нѣщо е Божествена радость? Когато създалъ свѣта, Богъ го украсилъ съ безброй звезди, слънца и планети. Тогава слънцето запитало Господа: Каква ще бѫде моята работа? Господъ му казалъ: Твоята работа ще се заключава въ това, когато сутринь изгрѣвашъ, на хората работа да занасяшъ. — Ами като залѣза, какво ще правятъ хората? — Тогава почивка ще имъ оставяшъ. Оттукъ ще извадите следното заключение: Човѣкъ не може да работи, преди слънцето да е изгрѣло; и не може да почива, преди слънцето да е залѣзло. Всѣко ново начало, всѣко ново положение е работа, въ която човѣкъ влиза. Всѣки край, всѣко завършено положение носи почивка. Когато завърши добре работата си, човѣкъ може да почива.

Често се говори за млади, за възрастни и за стари хора. Съ нѣколко думи ще представя, какво нѣщо е младиятъ, какво — възрастниятъ и какво — стариятъ.

Младиятъ извира, възрастниятъ тече, стариятъ се влива.

Младиятъ се ражда, възрастниятъ расте, стариятъ умира.

Младиятъ пѣе, възрастниятъ работи, стариятъ пари събира.

Младиятъ цапа, възрастниятъ чисти, стариятъ уроци дава.

Младиятъ цъвти и връзва, възрастниятъ зрѣе, стариятъ плодове продава.

Младиятъ на майка си пѣе, възрастниятъ я утешава, стариятъ надписи ѝ закачва и знаменита я прави.

Това сѫ мисли, които изразяватъ сегашното положение на хората. Тѣзи мисли сѫ подобни на законитѣ, съ които си служатъ въ сѫдопроизводството. Когато нѣкой човѣкъ направи погрѣшка или престѫпление, законътъ веднага го хваща. И тогава, споредъ еди-кой си членъ отъ закона, този човѣкъ се наказва, или оправдава.

Ще дамъ още едно опредѣление за младия, за възрастния и за стария. Младиятъ е любовьта, възрастниятъ — истината, стариятъ — мѫдростьта. Бѫди като тѣхъ!

Любовьта дава, истината разпредѣля, мѫдростьта огражда.

Като не разбиратъ тия положения, съвременнитѣ хора се натъкватъ на редъ противоречия въ живота си и се оплакватъ, че работитѣ имъ не вървятъ гладко. На много хора работитѣ не вървятъ гладко, но и речьта имъ не върви правилно. Защо? — Защото мѣстностьта, по която се движатъ, е планинска. Когато се изкачва по нѣкоя планина, човѣкъ обикаля оттукъ — оттамъ, търси гладъкъ, равенъ пѫть. Той среща на пѫтя си различни препятствия, които му прѣчатъ да върви напредъ. Следователно, когато речьта на човѣка не върви гладко, това показва, че въ ума му едновременно изпъкватъ много мисли, които се сблъскватъ помежду си. Всѣка мисъль иска да излѣзе напредъ, вследствие на което човѣкъ се спъва, и речьта му не излиза гладко. Отъ всички мисли, които се сблъскватъ въ ума на човѣка, той трѣбва да приеме само една, най-сѫществената и важна, и на нея само да даде ходъ. Отъ много мисли, отъ много идеи, човѣкъ трѣбва да приеме само една. Колкото по-малко идеи има човѣкъ, толкова по-гладко говори. Колкото по-много идеи има, толкова речьта му е по-спъната, по-неравна. Всѣка мисъль, всѣка идея има тегло, което се отразява върху човѣшкия мозъкъ. Колкото по-голѣмо е това тегло, толкова повече ще измѫчи човѣка. Не е лесно да носи човѣкъ голѣмъ товаръ. Обаче, не мислете, че всѣки, който не може да говори, той има много идеи, много мисли. Често човѣкъ не може да говори добре и когато има малко мисли въ ума си.

Всѣка мисъль трѣбва да бѫде поетична, музикална, т. е. да съдържа въ себе си музика и поезия. За тази цель три фактора трѣбва да се хармонизиратъ въ нея: любовьта да е млада, истината да е възрастна и мѫдростьта да е стара. Ако тѣзи три фактора не сѫ въ хармония помежду си, мисъльта не може да върви гладко; тя е лишена и отъ музика, и отъ поезия. Когато мисъльта на човѣка не върви гладко, и животътъ му не върви добре. Значи, между мисъльта и живота на човѣка има тѣсна връзка. Когато любовьта, мѫдростьта и истината не присѫтствуватъ въ човѣка, мисъльта му не върви право. Любовьта е вѣчно млада, тя никога не остарява; истината е всѣкога възрастна, тя никога не се измѣня; мѫдростьта е всѣкога стара. Понятията на съвременнитѣ хора за младъ, за възрастенъ и за старъ коренно се различаватъ отъ нашитѣ. Споредъ насъ, старъ е онзи, отъ когото младиятъ излиза. Възрастенъ пъкъ е онзи, който излиза отъ стария. Понеже мѫдростьта е стара, отъ нея излизатъ и любовьта, и истината.

Ето защо, подъ мѫдрость разбираме проявитѣ на любовьта и на истината. Въ този смисълъ мѫдростьта е всѣкога стара, безъ да се измѣня. Обаче, вие не можете да повтаряте, да изговаряте една дума нѣколко пѫти по единъ и сѫщъ начинъ. Запримѣръ, можете ли да изговорите думата „любовь“ сто пѫти наредъ съ една и сѫща интонация, съ едно и сѫщо вдъхновение? Не можете. Ако на сто души трѣбва да кажете, че ги обичате, като дойдете до последнитѣ, вие ще бѫдете вкиснати, недоволни отъ повторението на тази дума. На първия отъ тѣхъ ще кажете съ най-голѣмо разположение, че го обичате, а на последния ще кажете сѫщото съ най-голѣмо неразположение и досада. Когато хората се вкисватъ въ любовьта, това показва, че тѣ сѫ дошли до крайния предѣлъ на своята любовь, до последния човѣкъ, на когото трѣбва да кажатъ, че го обичатъ. Когато хората говорятъ сладко въ любовьта, това показва, че тѣ се намиратъ предъ първия човѣкъ, на когото трѣбва да кажатъ, че го обичатъ. Първата дума, първата хапка е най-сладка.

И тъй, за да мисли право, човѣкъ трѣбва да има свѣтлина. Когато слънцето изгрѣва, той вижда ясно цѣлата мѣстность около себе си и може вече да говори за нея, може и да я рисува. Докато слънцето не е изгрѣло, и ученъ да си, нищо не виждашъ, нищо не можешъ да говоришъ за нѣщата. Каквото е слънцето за физическия свѣтъ, такова нѣщо представя Божествената свѣтлина за съзнанието, на човѣка. Щомъ тази свѣтлина проникне въ човѣшкото съзнание, нѣщата ставатъ ясни за него, и той вижда всичко. Нѣма ли тази свѣтлина въ съзнанието си, човѣкъ е въ пъленъ мракъ. Той казва: Не виждамъ, не разбирамъ нѣщата. — Какъ да не виждашъ? Какъ да не разбирашъ? — Ако си на моето мѣсто, и ти нѣма да виждашъ и да разбирашъ. Ако съмъ на твоето мѣсто, и азъ ще виждамъ и разбирамъ като тебе. Който има Божествената свѣтлина въ съзнанието си, той самъ за себе си свѣти. Който нѣма тази свѣтлина, той носи малка свѣщица отвънъ, която ту запалва, ту изгасва, и по този начинъ освѣтява своя пѫть. Тази свѣтлина изгасва и отново се запалва, вследствие на което човѣкъ се натъква на редъ противоречия въ живота си. Докато има противоречия, той всѣкога ще прави криви заключения за нѣщата. При такива разбирания животътъ не може да се обясни, нито може да се измѣни. Хората се нуждаятъ отъ нови разбирания, които да внесатъ радость и веселие въ тѣхния животъ. Иначе, животътъ ще остане за тѣхъ винаги неразбранъ, лишенъ отъ свѣтлина, отъ радость и веселие. Такъвъ е животътъ на болния, на умрѣлия, на фалиралия търговецъ. Болниятъ на хоро не ходи. Умрѣлиятъ съ никого не говори. Фалиралиятъ търговецъ никому милостиня не прави.

Какво представя тогава животътъ на съвременнитѣ хора? Животътъ на съвременнитѣ хора е красиво занимание за напредналитѣ сѫщества. Това, което за хората представя неразбория, за напредналитѣ сѫщества е предметно учение. Тѣ оформяватъ неразбраното и после го предаватъ на хората въ стройна, красива система. Ако напредналитѣ, разумнитѣ сѫщества не го разбератъ, хората по никой начинъ не могатъ да го разбератъ. Въ това отношение човѣкъ представя жива, написана книга, отъ която всѣки може да чете. Само той не може да чете отъ своята собствена книга. Защо не може да четете отъ вашата книга? — Защото написаното е на гърба ви. Кой какъ мине покрай васъ, дойде задъ гърба ви и започва да чете, да се чуди, кой е написалъ тия ценни работи. Гърбътъ на човѣка представя дрехата на неговото минало. Вие можете да прочетете написаното на тази дреха, само когато я съблѣчете. Това може да стане при условие, когато нѣкой мѫдрецъ пожелае да купи тази дреха. Тогава мѫдрецътъ ще разкопчее дрехата и ще я съблѣче отъ гърба ви. Обаче, мѫдрецътъ предварително ще се уговори за цената на вашата дреха. Скѫпо струва дрехата на вашето минало! Щомъ я продадете, ще облѣчете нова, чиста дреха. Като не знае, какви ценни нѣща съдържа старата дреха, човѣкъ се е считалъ нещастенъ, недоволенъ, сърдилъ се е на този, на онзи. На кого може да се сърди човѣкъ? Човѣкъ може да се сърди само на онзи, който го обича. Той не може да се сърди на онзи, който не го обича. Следователно, човѣкъ може да обича само онзи, на когото се е сърдилъ. По никой начинъ той не може да обича човѣкъ, на когото не се е сърдилъ.

9 августъ, 5 ч. с.

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • Ани unlocked this тема

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...