Jump to content
Ани

1931_03_06 Ханизе

Recommended Posts

От "Методи за самовъзпитание"
21 Лекции отъ Учителя на Младежкия окултенъ класъ, 10-та година, т.II, (1930 г. - 1931 г.)
Първо издание, София, 1941 г.
Книгата за теглене на PDF
Съдържание

 

Ханизе

Размишление.

Напишете следнитѣ думи:

Ха - ни – зе

Слънце я огрѣ.

Бе - ри - ме - за – и

Свѣтлината я разкри.

Зе - ме - ра - за - хе - си.

Вие четете тѣзи думи, интересувате се отъ съдържанието имъ, но не ги разбирате. И геологътъ се намира въ сѫщото положение: разглежда земнитѣ пластове, изучава ги, но докато ги разбере, намира се, като васъ, предъ нѣщо неразбрано — ханизе. Тази дума е неразбрана. За да се разбере, трѣбва да прибавите къмъ нея думитѣ „слънце я огрѣ.“ Ханизе е положителна дума, а изречението „слънце я огрѣ“ — отрицателно. Къмъ думата „беримезаи“ прибавяме изречението „свѣтлината я разкри“. Значи, при всѣко неразбрано нѣщо трѣбва да турите нѣщо разбрано. Наистина, когато учениятъ започва да изучава нѣкой въпросъ, въ първо време се намира въ тъмнина. Следъ голѣми усилия и работа, той придобива свѣтлина върху въпроса, и неразбранитѣ нѣща ставатъ вече разбрани.

Сега ще направимъ опитъ, да преведемъ горнитѣ изречения въ музикална форма. Самата дума „ханизе“ е музикална и крие въ себе си положителна енергия. Тази дума започва съ буквата „х“, която въ математиката означава неизвестна величина. Като се реши, ще видите, че въ нея се крие известно количество материя и енергия.

Въ пѫтя на развитието си, човѣкъ върви отъ неизвестното къмъ известното. Той излиза отъ вѣчностьта — неизвестното, и отива къмъ известното. Въ този смисълъ, вѣчностьта е ханизе. Макаръ и неразбрана тази дума, вие можете да правите различни тълкувания върху нея. Запримѣръ, казвате „дарѫ-дере“. Това е турска дума, която означава тѣсна долинка. На български езикъ думата „даръ“ означава даване, подарявамъ нѣщо, а „дере“ — отнемамъ кожата на нѣкое живо сѫщество. Между даръ и дере има известна зависимость. Като дерешъ кожата на нѣщо, ти получавашъ нѣкакъвъ даръ. Запримѣръ, като дерешъ кожата на агнето, ти получавашъ даръ отъ него — кожата и месото му. Засега думата „дране“ е свързана съ думата болка. Не можешъ да дерешъ нѣкого и да не му причинишъ болка. Има случаи, когато тази болка е приятна. — Кога? — Когато човѣкъ се освобождава отъ заблужденията си.

Заблуждението е старата кожа на човѣка, здраво срасла съ тѣлото му. За да съблѣче тази дреха, той трѣбва да я одере. Като я дере, непремѣнно ще си причини известна болка, но въ края на краищата той ще бѫде доволенъ, че се освободилъ отъ нѣщо старо и изопачено, което постоянно го е спъвало. На кого не е приятно да съблѣче старата си дреха и да облѣче нова? Затова, именно, всѣки съблича старата си дреха и облича нова. Старата дума „дране“ се е превърнала въ „събличане“. Като кажемъ дране, разбираме такова действие, при което срѣщаме голѣма съпротива. При събличането, обаче, съпротивата е малка. Ето защо, когато деремъ кожата на животнитѣ, ние имъ причиняваме болки и страдания. Лесно се съблича дреха, мѫчно се дере кожа.

И тъй, всѣки човѣкъ има известни навици, отъ които мѫчно се освобождава. Докато се освободи отъ тѣхъ, той се намира на тѣсно, въ дарѫ-дере. Щомъ се освободи, той е получилъ даръ. Значи, само тѣсното положение приготвя пѫть къмъ придобиване на нѣкакъвъ даръ. Сѫщото се отнася и до реализиране на нѣкаква идея. Преди да я реализирашъ, ти трѣбва да я осмислишъ, т. е да я ограничишъ, да я поставишъ на тѣсно. Сѫщото се отнася и до музиката. Въ първо време музиката е била повече индивидуална, съ по-малъкъ обемъ; днесъ тя е повече идейна, колективна, съ по-голѣмъ обемъ и дълбочина. Сегашната музика се стреми къмъ изразяване на Божественото. За това ѝ помагатъ многобройнитѣ инструменти. И въ миналото е сѫществувалъ сѫщиятъ стремежъ, но тогавашната музика не е разполагала съ много инструменти. Въ миналото, музикалнитѣ тонове сѫ били инволюционни, слизали отгоре-надолу; сегашнитѣ тонове сѫ еволюционни, понеже възлизатъ нагоре. Натъкне ли се човѣкъ на фалшиви, неопредѣлени тонове, това показва, че той не разбира още законитѣ на музиката и на живота.

Като ученици, вие трѣбва да изучавате живота и музиката едновременно. Музиката помага за организиране на живота. Като не съзнаватъ това, мнозина разглеждатъ живота отдѣлно отъ музиката и се запитватъ: Какъвъ е смисълътъ на живота? — Великъ. — Какво е нашето предназначение? — Велико. — Вѣрно ли е това? — За онзи, който разбира нѣщата, е вѣрно; за онзи, който не разбира, не е вѣрно. Докато струнитѣ сѫ навити и стоятъ въ магазина, тѣ нѣматъ никаква цена. Обаче, когато влѣзатъ въ рѫката на музиканта, който ги поставя на инструмента си и започва да свири, струнитѣ придобиватъ голѣма цена. Тогава казваме, че струнитѣ иматъ велико предназначение. Безъ тѣхъ и най-видниятъ цигуларь не може да се прояви. И струната се запитва, кѫде е била и кѫде е сега, но фактъ е, че днесъ гласътъ ѝ се разнася по цѣлия свѣтъ.

И тъй, докато човѣкъ не попадне на тѣсно, въ дарѫ-дере, и не употрѣби всичкото си знание и изкуство, да излѣзе вънъ, на свобода, той не може да си служи съ цигулката, да издава чисти и хармонични тонове. Ще кажете, че човѣкъ трѣбва да влѣзе въ обществото, да се прояви. За да влѣзете въ обществото, трѣбва да дойде нѣкой професоръ, да ви въведе тамъ. — Какво представя обществото? — Въ широкъ смисълъ на думата, обществото представя многострунна арфа, въ която всѣки човѣкъ е една обтегната струна. Когато дойде видниятъ арфистъ, той започва да тегли струнитѣ една следъ друга, да излива своитѣ хармонични и мелодични тонове. Прочее, съзнавайте предназначението си, като струни на великия инструментъ, като удове на великия Божественъ организъмъ и го изпълнявайте добре.

Като знаете това, мислете върху задачата, която ви е дадена, и не считайте, че животътъ нѣма смисълъ. Какъвто тонъ да сте, трѣбва да звучите чисто и ясно. Тежко е положението на човѣка, докато още се намира въ магазина, като струна, завита въ пликче. Обаче, щомъ излѣзе отъ пликчето и попадне въ рѫката на нѣкой великъ цигуларь или арфистъ, тя изпълнява вече нѣкаква задача. Ако човѣкъ е, запримѣръ, струна „mi“, търговецътъ ще се интересува отъ него дотолкова, доколкото може да го продаде и да получи нѣкаква сума. Обаче, въ, това „mi“ музикантътъ вижда реализирането на своето бѫдеще. Безъ „mi“ той не може да свири и да се прояви. Като извади струната отъ пликчето, той я поглежда и си казва: Скѫпо платихъ за струната „mi“, но добре ще свиря съ нея. Следъ това я туря на цигулката си, обтѣга я добре, насочва ухото си къмъ нея и казва: Добра е струната. Щомъ започне да свири, той се разговаря вече съ „mi“, съ „sol“ — съ всичкитѣ струни. Хората слушатъ този разговоръ и се въодушевяватъ.

Следователно, ако и вие, като великия музикантъ, не можете да вземете една ваша идея присърдце и да я поставите на цигулката или на арфата си и да започнете да се разговаряте съ нея, вие ще останете единъ обикновенъ човѣкъ, безъ възможности за развитие и постигане на своитѣ идеали. Човѣкъ не може да реализира идеитѣ си, докато не знае да управлява инструмента си. Това се постига чрезъ познаване на Онзи, Който управлява цѣлия свѣтъ. Ще кажете, че за да постигне идеалитѣ си, човѣкъ трѣбва да бѫде вѣрващъ. Какво значи, да вѣрва човѣкъ? Вѣрващиятъ има възможность да се разговаря съ Бога, като съ свой приятель. Когато приятель дойде въ дома ви, вие сѣдате срещу него и се разговаряте. Така можете да се разговаряте и съ Бога. — Възможно ли е това? — За онзи, който е свързанъ съ Бога, такъвъ разговоръ е не само възможенъ, но и много приятенъ. За онзи, който не е свързанъ съ Бога, такъвъ разговоръ е невъзможенъ. Той никога не може да вземе слушалката си и да се разговаря съ Бога. Значи, вѣрата е първото условие за реализиране на нѣщата. Безъ вѣра въ Бога, въ душитѣ, не е възможно никакво приятелство. Изчезне ли вѣрата, връзката се скѫсва, и приятелството престава да сѫществува.

И тъй, ако вѣрата представя приятелски разговоръ съ Бога, съ ближния и съ самия себе си, можете да си представите, какво нѣщо е любовьта. Вие говорите за любовь, за приятелство, безъ да ги разбирате. Приятелството не е завършенъ процесъ. — Защо? — Защото между двама приятели често се явяватъ малки или голѣми препятствия и мѫчнотии. Колкото по-голѣма е вѣрата имъ, толкова по-лесно се премахватъ мѫчнотиитѣ. Единъ день, когато мѫчнотиитѣ изчезнатъ, ще кажемъ, че вѣрата на тия хора е съвършена. Да имашъ абсолютна вѣра въ нѣкого, това значи, той да бѫде готовъ на всѣкакви услуги и жертви за тебе. Преди да си казалъ нуждитѣ си, той вече ги задоволява. Това означава думата „ханизе“. Пояснението— „слънцето я огрѣ“ — на думата „ханизе“ показва при какви условия хората могатъ да живѣятъ въ пълна хармония. Думата „хани“ означава нѣщо реално, установено, което било скрито, непроявено. Когато слънцето изгрѣва, ханизе се открива, проявява се и става известно. Слънцето не може да дойде, докато ханизе не сѫществува. Можете ли да очаквате слънцето да се подаде задъ планината, ако тя не сѫществува? Сѫщото можемъ да кажемъ за идването на любовьта. Може ли любовьта да посети човѣка, ако не намѣри въ него нѣщо, за което да се залови? Невъзможно е любовьта да отиде на праздно мѣсто. За да влѣзе нѣкѫде, тя трѣбва да намѣри нѣщо, за което да се хване. Това нѣщо е ханизе, т. е. реалното въ свѣта. Тази дума е неразбрана, но за онзи, който я разбира, тя крие въ себе си велико съдържание и смисълъ.

Значи, думата „ханизе“ предизвиква слънцето да се прояви. Думата „беримезаи“ пъкъ показва, че свѣтлината иде да разкрие нѣщата. Думата „земеразахеси“ опредѣля пѫтя на живота. Тъй щото, първо трѣбва да се яви слънцето, да огрѣе пѫтя на човѣка. Щомъ слънцето изгрѣе, той поема пѫтя си. Щомъ тръгне на пѫть, около него е свѣтло, всички нѣща се разкриватъ вѫтре и вънъ отъ него. Безъ пѫть нѣма движение. Затова, именно, се казва, че човѣкъ поема пѫтя на живота, билъ той духовенъ или свѣтски, общественъ или индивидуаленъ. Ако разложите думата „ханизе“ на срички, ще получите три думи, съ които българитѣ си служатъ: ха — като междуметие, ни — насъ или ни — мѣстоиме и зе — минало време отъ глагола вземамъ, трето лице, единствено число — той взе. Това е свободенъ преводъ на думата.

Като ученици, вие трѣбва да работите върху вѣрата си въ Бога, въ Великото въ свѣта. Само то може да ви повдигне, да ви даде потикъ за работа. Безъ вѣра въ живота човѣкъ лесно отпада, губи духъ и разположение. Достатъчно е да повдигне погледа си нагоре, къмъ Бога, за да почувствува Неговото присѫтствие. Ще кажете, че Богъ е далечъ. Той е толкова далечъ, колкото и близо. Той ходи по свѣта и посещава всички страдащи, обременени и отчаяни. Докато мислишъ, че всичко е свършено, че ще умрешъ, Богъ те чукне леко по рамото, раздвижи те, и ти казвашъ: Дойде ми една свѣтла идея. Ще работя, ще се трудя, да постигна своитѣ идеали. Вървишъ до едно мѣсто и пакъ отпаднешъ. Богъ пакъ те разтърси, и ти отново продължавашъ пѫтя си.

Ще кажете, че животътъ е пъленъ съ противоречия, които ви спъватъ. Има противоречия, които спъватъ, но има противоречия, които водятъ къмъ реалностьта на живота. Тѣ ви довеждатъ въ съприкосновение съ Бога, съ „Ханизе“. Който разбира смисъла на тази дума, той е разтворилъ прозорцитѣ си за слънцето на своята душа. Той се радва на това слънце, което показва пѫтя на неговото движение. Когато слънцето огрѣе върховетѣ на планината, следъ време ще огрѣе и долината; когато дъждътъ пада отъ планината, ще слѣзе и въ долината, дето идеитѣ се реализиратъ. За да се реализира една идея, първо трѣбва да се освѣти, после да се посади и полѣе. Който е реализиралъ идеята си, той е готовъ да работи за благото на обществото, на народа си и на цѣлото човѣчество. Той не пита, какъвъ е смисълътъ на живота, но работи и прилага това, което е придобилъ. Той не пита, какво е неговото предназначение, защото знае, че това е въпросъ на вѣчностьта, който не се разкрива нито въ единъ день, нито въ единъ животъ.

Като млади, вие трѣбва да работите за излизане отъ тъмнината. Вашето слънце не е изгрѣло още, а трѣбва да изгрѣе. Това значи, да излѣзете отъ състоянието „ханизе“, въ което се блъскате още ту на една, ту на друга страна. Не е лошо, че сте въ тъмнина, защото тъмнината води къмъ реалностьта. Когато слънцето ви огрѣе, вие ще минете отъ тъмнина въ свѣтлина, отъ сиромашия въ богатство, отъ невежество въ знание, отъ безсилие въ сила. Обаче, като минава отъ едно състояние въ друго, човѣкъ трѣбва да вземе само толкова, колкото може да носи. Постѫпва ли така, ще му се даде повече, отколкото е предполагалъ; вземе ли повече, отколкото може да носи, той е проявилъ лакомията си, заради което ще му се отнеме и това, което има. Такъвъ е законътъ въ природата. Изобщо, човѣкъ трѣбва да носи толкова, че да изпитва приятность. Претовари ли се, той самъ си създава мѫчнотии и страдания. Всѣки трѣбва да носи такава раница, която да не го спъва при изкачването му по планинитѣ. Ако е въпросъ за много пари, това е лесна работа. Достатъчно е да отидете при Бога, или при нѣкой царь или князъ, за да получите високо обществено положение. Щомъ заемете високъ постъ, паритѣ лесно ще дойдатъ.

Следъ освобождаването на България, единъ младъ българинъ отишълъ да се учи въ Америка. Като свършилъ наукитѣ си, той се върналъ въ родния си градъ, отдето отишълъ въ София и се явилъ при тогавашния князъ, Александъръ Батембергъ, да иска нѣкаква работа. Като образованъ човѣкъ, свършилъ въ Америка, князътъ намислилъ да го направи министъръ, но преди да каже думата си, той го запиталъ, каква работа иска. — Искамъ да ме назначите за директоръ въ една отъ софийскитѣ гимназии. — Щомъ искате да бѫдете директоръ на гимназия, идете при министра на просвѣтата, той се занимава съ такива назначавания.

Така постѫпватъ повечето отъ съвременнитѣ хора. Тѣ отиватъ при Бога, на най-високото мѣсто. Богъ иска да имъ даде високъ постъ, да ги направи министри, а тѣ искатъ директорско мѣсто. Щомъ искатъ да ставатъ директори, нѣма защо да ходятъ при Бога. Достатъчно е да отидатъ при нѣкой министъръ, за да имъ даде нѣкаква служба — директоръ, началникъ на отдѣление и т.н. Това е неразбиране на живота. Като не познаватъ законитѣ, мнозина искатъ или по-малко отъ това, което имъ се пада, или повече. И въ единия, и въ другия случай тѣ изпадатъ въ заблуждения.

Чувате нѣкой да казва за себе си, че не е като другитѣ хора, че не живѣе като хората отъ свѣта. Чудно нѣщо! Той самъ не е излѣзълъ още отъ свѣта, а мисли, че се различава отъ свѣтскитѣ хора. Той още живѣе съ старитѣ си разбирания, а мисли, че е влѣзълъ въ новия животъ. Ще дойде день, когато човѣкъ ще влѣзе въ новия животъ, но за тази цель той трѣбва да се откаже отъ старото. Новото ще осмисли живота му, ще подобри здравето му и ще го направи способенъ за работа. Новитѣ идеи внасятъ потикъ въ човѣшката душа, и човѣкъ се стреми да ги реализира. Не може човѣкъ да приеме една нова идея и да не се стреми да я реализира. Каже ли, че не вѣрва въ реализирането ѝ, това показва, че идеята, която е възприелъ, не е нова. Само по себе си, новото е свързано съ вѣрата, която го подкрепва. — Ама азъ не вѣрвамъ въ Бога. — Въ кого вѣрвашъ?— Въ себе си. — Да вѣрвашъ въ себе си, това значи, да бѫдешъ силенъ, добъръ, уменъ и благороденъ. Вѣрата въ себе си подразбира вѣра въ Божественото. Като вѣрва въ Божественото Начало, човѣкъ е наистина и добъръ, и силенъ, и разуменъ, и благороденъ.

Съвременнитѣ хора се оплакватъ отъ неуспѣхитѣ си. — Защо не успѣватъ? — Защото потъпкватъ своитѣ желания, потъпкватъ Божественото въ себе си и даватъ ходъ на чуждитѣ желания, които приематъ за свои. Каквото и да правятъ, тѣ трѣбва да знаятъ, че чуждото всѣкога си остава чуждо. Българитѣ казватъ: „Чуждото и на Великъ-день се взима.“ Чуждото може да е развалено яйце, запъртъкъ. Какво ще направишъ съ такова яйце? Ако го изядешъ, стомахътъ ти ще се разстрои. Ако го туришъ подъ квачка, нищо нѣма да излѣзе отъ него. Щомъ е така, остави чуждото желание настрана и мисли само за своето. Богъ помага на човѣка, но когато той иска да реализира своитѣ желания. Запримѣръ, нѣкой иска да учи, да свърши училище. Ако желанието му да учи е свързано съ реализиране на нѣкаква Божествена идея, Богъ ще му помогне. Обаче, ако той желае да учи, за да стане виденъ човѣкъ, всички да му се кланятъ, Богъ не взима участие въ реализиране на желанието му. — Защо? — Това желание е чуждо, примѣсъ къмъ желанията на човѣшката душа. Знанието има смисълъ, когато служи за проводникъ на Божественитѣ идеи. Не стане ли проводникъ на Божественото, само по себе си, знанието се обезсмисля. Желанието на Бога е всички хора да учатъ, да работятъ, за да станатъ проводници на Божественото. По този начинъ тѣ ще реализиратъ своитѣ идеали и ще осмислятъ живота си.

Направете опитъ, да изпѣете думата „ханизе“. Ще кажете, че е мѫчно да намѣрите мелодия за тази дума. И на скулптора не е лесно да прави статуи отъ камънитѣ, но като вдига и слага чука, все ще изкара нѣщо. И на химика не е лесно да прави анализи, но като се упражнява, ще стане добъръ химикъ. Ако пъкъ искате да проявите доброто въ себе си, всѣки день правете поне по едно микроскопическо добро, първо на себе си, а после и на ближния си. Запримѣръ, ставате сутринь отъ сънь, но се чувствувате неразположенъ и казвате: Не мърдамъ отъ мѣстото си, не ми се работи. Искате ли да си направите едно добро, станете, облѣчете се бързо и донесете вода отъ чешмата. Ако вчера, когато сте били разположени, донесохте едно буре вода, днесъ, при неразположение, донесете две бурета. Като носите вода, вие се лѣкувате, смѣнявате състоянието си. Като смѣняте разположението си, правете добро на човѣкъ, когото не обичате. За предпочитане е човѣкъ да прави добро, отколкото да обижда и тъпче хората. Така и той се радва, и ближниятъ му се радва. Дето има радость и веселие, тамъ Богъ присѫтствува.

Сега, задачата на всѣки човѣкъ, като ученикъ на живота, е да се стреми къмъ реализиране на своя идеалъ. Това значи, да има поне една основна идея, за която да е готовъ на всѣкакви жертви. Предъ каквото изпитание и да се намира, да не се страхува, но да гледа на него като на велика привилегия. Нѣма по-голѣма привилегия за човѣка отъ това, да бѫде подложенъ на изпитания и мѫчнотии, но когато разбира смисъла имъ. Ако не ги разбира, той търси начинъ, по-скоро да се освободи отъ тѣхъ. Въ изпитанията, въ мѫчнотиитѣ, въ сиромашията и въ глада, природата крие голѣми блага. Може ли да се справя съ мѫчнотиитѣ си разумно, човѣкъ се ползува и отъ благата имъ. Обаче, ако не се справя съ мѫчнотиитѣ си, той не може да използува благата, които се криятъ въ тѣхъ. Ще кажете, че искате да живѣете. Ще живѣете, но разумно; ще понасяте съ любовь всичко, което се изпрѣчи на пѫтя ви. И животнитѣ даже страдатъ и се мѫчатъ. А колко по-високо стои човѣкъ отъ животното! Следователно, дойдатъ ли страдания въ живота ви, използувайте ги разумно, защото въ тѣхъ се криятъ скѫпоценни камъни. Христосъ казва: „Блажени нажаленитѣ и наскърбенитѣ“. Той разбира смисъла на страданията и не казва, че сѫ блажени щастливитѣ, но нажаленитѣ. Безъ страдания нѣма развитие, нѣма и радости.

Да анализираме пакъ думата „ханизе“. Сричката „ха“ означава нѣщо приятно; „ни“ — законъ за приемане и справяне съ противоречието; „зе“ — законъ за произвеждане на нѣщо, което промѣня сиромашията въ богатство. Сричката „ха“ представя още законъ на ума, „ни“ — законъ на сърдцето, а „зе“ — законъ на волята. Като пишете буквитѣ, добре е да не ги затваряте напълно, да има по единъ малъкъ отворъ, отдето да излизатъ мѫчнотиитѣ. Запримѣръ, буквата „а“ означава бременость. За да се освободи отъ това състояние, човѣкъ трѣбва да остави малъкъ отворъ на буквата. Какво ще стане съ една кѫща, на която вратитѣ оставатъ завинаги затворени? Тази кѫща е осѫдена на разпадане. — Защо? — Обмѣната между външния и вѫтрешния въздухъ не става правилно. Добриятъ писатель свързва буквитѣ една съ друга, преливане става между тѣхъ, но въпрѣки това пакъ има по единъ малъкъ отворъ. Този законъ има отношение и къмъ мислитѣ. Когато мислитѣ се свързватъ една съ друга така, че енергиитѣ имъ се преливатъ, казваме, че човѣкъ мисли право. Който мисли право, продължава живота си.

Мнозина казватъ, че животътъ е кратковремененъ, и като умре човѣкъ, всичко се свършва. Така не се говори. Работитѣ никога не се свършватъ, а още по-малко животътъ, за който казваме, че е безъ начало и безъ край. Обаче, колкото и да живѣе, човѣкъ не може да бѫде съвършенъ. Ако за единъ свѣтъ е съвършенъ, за другъ нѣма да бѫде съвършенъ. Предъ Бога и най-възвишенитѣ и напреднали сѫщества сѫ като деца. Въ този смисълъ, човѣкъ никога не може да стигне върха. Въ това се крие величието и красотата на живота.

И тъй, помнете изреченията, съ които преведохме ватанскитѣ думи: „ханизе, беримезаи, земеразахеси“. Преводътъ е свободенъ и означава: „Слънцето ни огрѣ, и тайната си предъ насъ разкри“.

— Само свѣтлиятъ пѫть на мѫдростьта води къмъ истината.

— Въ истината е скритъ животътъ.

*

26. Лекция отъ Учителя, държана на

6. мартъ, 1931 г. София. — Изгрѣвъ.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×