Jump to content
Ани

1939_07_16 Реалното въ живота / Реалностьта на живота

Recommended Posts

"Езикътъ на любовьта" Беседи отъ Учителя, държани при седемтѣ рилски езера

презъ лѣтото на 1939 г. София,

Издателска къща „Жануа-98“, 2003.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

Текстът е взет от Архивна единица

 

РЕАЛНОТО ВЪ ЖИВОТА

На Молитвения връхъ 6 ч.с.

Небето чисто, ясно. Времето тихо, топло.

Слънцето изгрѣ въ 5 ч.10 мин.

Добрата молитва

“Духътъ Божий”

Малко размишление

Ще прочета 4 глава отъ Ев. Йоана.

“Въ начало бѣ Словото”

Отъ 24 стихъ ще взема само дветѣ думи: “Богъ е Духъ”. Само разбранитѣ нѣща допринасятъ полза. Думата Богъ на български, и на френски, и на английски, и у всичкитѣ народи е дума неразбрана и трѣбва човѣкъ дълго време да я изучава, за да я разбере. Тя не е едно просто понятие. Духътъ е Богъ, значи това е реалностьта. Това е реалното въ свѣта. Що е реалното? Богъ е Духъ. Това е реалностьта. Ти колкото и да Го отричашъ и да не Го признавашъ, усещашъ, че има нѣщо, което те ограничава. Ти Го чувствувашъ въ себе си, ти може да се противишъ, да отричашъ, да се съмнявашъ, да философствувашъ, но ти усещашъ, че има нѣщо, което те ограничава и безъ което ти не можешъ. И само едно сравнение може да ви дамъ - човѣкъ може да отрича въздуха, той може да каже: “Нѣма въздухъ, азъ и безъ него мога.” Който престане да възприема въздуха, веднага ще усети една тяжесть. Та въ физическо отношение, дотолкова доколкото ние дишаме, ние живѣемъ. Щомъ престанемъ да дишаме, животътъ се прекратява. Идеята за Бога е аналогична. Щомъ престане човѣкъ да мисли за Бога, той умира.

Нѣкой пѫть нашиятъ животъ се обезсмисля, понеже ние търсимъ реалностьта въ сѣнкитѣ. Ние мислимъ, че тоя животъ, който живѣемъ и виждаме наоколо, че това е реалното. Това е относителна реалность. Това е сѣнка на реалностьта. Сега, каква е разликата, когато човѣкъ вѣрва въ реалностьта и когато вѣрва въ сѣнката? Щомъ вѣрва въ сѣнката, той става суевѣренъ. Той се смалява постоянно, а щомъ вѣрва въ реалностьта, той расте и се увеличава, добива знание, сила и всичко. Нѣкой казва, че е празна работа да вѣрва въ Бога. Той е въ сѣнките на живота тогазъ. Който е въ сѣнката на живота, той е правъ. Отъ сѣнкитѣ на живота не може да се храни.

Сега се изисква отличенъ умъ, отлична свѣтлина. Човѣкъ трѣбва да влезе въ свѣтлината, свѣтлината, която разкрива присѫтствието на Бога. Следователно въ сегашния животъ всѣки единъ, който има свѣтлина въ ума си, той ще види свѣта, който сѫществува. Той ще го схване вътрешно. Понеже ние не можемъ да схванемъ тоя обширенъ, реаленъ свѣтъ направо, а по отражение. Ние схващаме слънцето по свѣтлината, която иде. А какво има на слънцето, не знаемъ. Ученитѣ хора казватъ, че слънцето е гореща материя. Нѣкои учени казватъ, че има 5000, 6000, 10 000, 25 000 градуса, 1 000 000 градуса, 45 000 000 градуса. Никой отъ ученитѣ не е ходилъ на слънцето да провѣри това.

Сега за топлината. По какво се отличава по-силната и по-слабата топлина? При слабата топлина нѣщата замръзватъ, при силната се стопяватъ, а при умѣрената растатъ. Слабата топлина е за слабитѣ сѫщества, а пъкъ силната топлина е за силнитѣ, умнитѣ сѫщества. А пъкъ умѣрената топлина е като за васъ тукъ. За цѣлия свѣтъ е умѣрената топлина. Напримѣръ топлината, която имаме въ тѣлото си, е едвамъ 37 градуса и ако се увеличи топлината съ 3-4 градуса, човѣкъ заминава за другия свѣтъ. И постоянно хората мѣрятъ температерата. Нормалната температура е 37 градуса, 38 е анормална, 39 е още по-анормална, а при 40 градуса още повече. При 41 градуса човѣкъ умира. Обаче има микроби, които при 120 градуса като ги поставятъ, пакъ си живѣятъ, не умиратъ. Има едни микроби, които издържатъ и на 500 градуса. Сега, това сѫ научни предположения, но нито единъ отъ васъ не е правилъ опитъ. Пъкъ и ученитѣ хора, които твърдятъ това и тѣ не сѫ правили опити.

Запримѣръ всички учени хора, които казватъ, че слънцето е разтопено, тѣ не сѫ ходили да провѣрятъ това. Ученитѣ предполагатъ, че слънцето е разтопено. Сега, споредъ обикновенитѣ схващания, земята въ центъра е разтопена. Следователно ние мислимъ, че е течна. Твърдостьта произтича отъ извѣстно налягане и всичкитѣ хора ставатъ твърди, когато има голѣмо налягане върху тѣхъ. А пъкъ понѣкога хората иматъ депресия. Нали нѣкой пѫть има депресии и въ природата - голѣмо налягане. И хората тогава сѫ крайно неразположени. Щомъ се отмахне депресията, минава имъ и неразположението. Всѣка една неразбрана мисъль произвежда депресия вътре въ човѣшкото сърце или въ човѣшкия духъ. А пъкъ всѣка разбрана мисъль произвежда едно олекване. И всичкитѣ радости въ живота идатъ отъ разбранитѣ мисли. Разбранитѣ мисли, това сѫ плодове на Божествения свѣтъ, съ които човѣшкиятъ духъ се храни. Човѣшкиятъ духъ се храни съ разбрани мисли. Всѣка разбрана мисъль това е едно ястие за духа. И ако ти не хранишъ духа си съ разбрани мисли, тогава твоятъ духъ получава сѫщото състояние, както тѣлото, което не се храни добре - става хилаво, мършаво. Нѣкои отъ васъ, които искате да бѫдете красиви, да имате отлично лице, ясни очи и прочие, ако не знаете какъ да храните духа си, не можете да постигнете това - красотата не може да дойде въ васъ.

Христосъ казва: “Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете.” И какво е това ястие? Той трѣбваше да върши Волята Божия съ онѣзи разбранитѣ мисли, да ги предаде на хората, да ги обърне къмъ Бога, да имъ покаже пѫтя, где е онзи истински животъ. Ние търсимъ живота въ свѣта въ Бога и вследствие на това умираме. А пъкъ безсмъртието седи въ познанието на Бога. Писанието казва: “И това е животъ вѣченъ да позная Тебе Единаго Истинаго Бога.” Питатъ: “Защо трѣбва да вѣрваме?” - За да живѣешъ. Казватъ: “Ако не вѣрвамъ?” - Ако не вѣрвашъ, ще умрешъ. Ако искашъ да умирашъ, не вѣрвай; ако искашъ да живѣешъ, трѣбва да вѣрвашъ. Ако искашъ да страдашъ, не вѣрвай; ако искашъ да не страдашъ, вѣрвай! Страданията въ живота се осмислятъ, защото всѣко страдание произтича отъ една неразбрана мисъль, отъ една необмислена мисъль. И колко е голѣма разликата между единъ изкусенъ плодъ, който нѣкой човѣкъ е направилъ отъ гипсъ и единъ естественъ плодъ, който изяждате. Който и да е отъ васъ може да види каква е разликата между гипсенитѣ круши и ябълки и тѣзи родени въ природата - плодовете, които сѫ създадени отъ слънчевата свѣтлина.

Та рекохъ, когато говоря за разбранитѣ мисли, разбирамъ всѣка една мисъль, която е създадена отъ Божествената свѣтлина и отъ Божествения Духъ. И тя е храна за духа. Съ какво се храни духътъ? Казано е: Богъ е любовь. Плодътъ на Духътъ е Любовьта. Следователно за да опитаме ний реалностьта на Духа, ние трѣбва да опитаме Любовьта. Защото Духътъ се проявява чрезъ Любовьта. А пъкъ Любовьта носи живота. А пъкъ неразбраниятъ животъ носи страдания и радость. Разбрания животъ какво носи въ себе си? Той носи блаженство.

Та Христосъ казва: “Богъ е Духъ.” Нѣкой пѫть вѣрующитѣ се спиратъ и казватъ: “Кажете ми пѫтя какъ да повѣрваме въ Бога?” Можешъ ли да вѣрвашъ ти въ Сслънцето, докато не те озари неговата свѣтлина? Можешъ ли да вѣрвашъ въ огъня, докато не възприемешъ неговата топлина или можешъ ли да вѣрвашъ въ хлѣба, докато не опиташъ живота, който той носи въ себе си? Или можешъ ли да вѣрвашъ въ каквото и да е Слово, докато не го опиташъ?

Нѣкои нѣща, които ви говоря сега, може да ви се видятъ неразбрани; нѣкои нѣща може да ви се струватъ, че ги знаете. Съвременнитѣ хора много малко знаятъ. Аналитически и синтетически много знаятъ. Какво е анализътъ? Химикътъ при анализъ разединява съставнитѣ части на веществото, а при синтезъ ги съединява. А пъкъ като разединява и съединява какво прави той? Ако образувашъ единъ газъ и го запалишъ какво ще направи той? Ако разумно го запалишъ той ще свѣти, но ако го запалишъ така неразумно, той ще направи едно избухване. Така има много химици, които сѫ загивали. Въ Америка имало единъ химикъ, който изнамерилъ едно взривно вещество, което може би е 10 пѫти посилно отъ динамита. И една малка частица отъ това вещество той искалъ да представи на студентитѣ, за да видятъ тѣ какво е силенъ взривъ. Той видѣлъ, че тая работа е опасна и е видѣлъ, че отъ ученицитѣ му нищо нѣма да остане и казалъ на студентитѣ: “Бѣгайте!” Та студенти[тѣ] и професорътъ, всички напуснали аудиторията.

И въ най-малката частица отъ тази материя се съдържа такова силно нѣщо, че ако ти не знаешъ какъ да я употребишъ, можешъ да направишъ цѣлъ взривъ. Ами, я ми кажете напримѣръ отъ една дума, която е достигнала до вашето ухо, нѣкоя лоша дума, не става ли цѣлъ динамиченъ взривъ. Ако на една млада мома нейниятъ възлюбенъ й каже: “Не те обичамъ”, тогава тя, като се върне, ще бѫде смазана. Той само е размърдалъ въздуха и само тѣзи въздушни вълни се допрели до нейното тѫпанче и тя се връща убита, лицето й почернѣло. Младата мома, като я разлюби нейниятъ възлюбенъ, понеже той е слънцето за нея, та лицето й почернява, очитѣ й хлътватъ и се образуватъ черни вдлъбнатини подъ очитѣ й. Питашъ я: “Защо страдашъ?” Тя казва: “Той не ме обича.” Сега какъ трѣбва да превърнете нѣщата? Ето какъ: въ думитѣ “не ме обича” отхвърлете частицата “не” и кажете: “мене обича”. Той е билъ уменъ, че й казалъ ония думи, че й казалъ така, а пъкъ тя го е разбрала, че не я обича. Ти тури една запетайка и кажи: “Не, мене обича!” А пъкъ безъ запетайка ще значи: “Не ме обича.”

Сега вие туряйте такива запетаи въ живота си, иначе ще си образувате страдания. Вие казвате така: “Богъ не ме обича”. Единственото Сѫщество въ свѣта, което обича, е само Богъ. И ако нѣкой пѫть Богъ привидно не ни обича, причината на това сме ние. Онази наша лоша мисъль, която Му изпращаме, Той ни я изпраща върху насъ, за да я опитаме. А пъкъ ние считаме, че това, което Той ни повръща, отъ това [което] сме Му изпратили, че то изхожда отъ Него и затова ние считаме, че Той не ни обича.

Когато ти кажешъ, че не обичашъ нѣкого, знаешъ ли какво значи това? Ти казвашъ: “Азъ не го обичамъ.” Тогава ти правишъ престѫпление предъ Бога. И ако хората въ свѣта ще ви обичатъ, тѣ ще ви обичатъ заради божественото, заради Духътъ, който е вложилъ Богъ въ васъ. Когато обичашъ нѣкой човѣкъ, то неговиятъ Духъ се нуждае отъ твоята любовь. И ако не го обичашъ, ти си отхвърленъ. Да обичашъ нѣкого, то значи да го хранишъ. А пъкъ да те обичатъ то значи да те хранятъ. Сега не зная дали ще размишляваме така и другъ пѫть. Изпратете на нѣкого една хубава, разбрана мисъль и той като я възприеме, неговиятъ духъ следъ време ще ти изпрати друга хубава мисъль. Сега, нѣкой пѫть въ любовьта ставате много особени. Нѣкой, като го обичатъ, той затваря всичкитѣ кранове, та водата да тече само за него. Не. Следъ като се наядете, каквото остане дайте го на другитѣ.

Сега говоримъ за оня, вътрешния духовенъ животъ, а не за външнитѣ прояви, защото нѣкой пѫть вие ограничавате любовьта. Има една любовь на сѣнкитѣ, азъ за нея не говоря. И тѣзи, които пишатъ романи, се занимаватъ съ нея. Любовьта въ романитѣ, това е любовьта на сѣнкитѣ. И какво става въ единъ романъ? Онзи, който е създалъ единъ романъ, може да създаде романъ трагиченъ, драматиченъ или комиченъ. Въ драматичния романъ героитѣ страдатъ и двамата. И следъ като страдатъ, той и тя припадатъ. И следъ като се оженятъ, не припадатъ вече. А пъкъ въ реалната любовь, любовьта се усилва. Драмата е за сърцето, а пъкъ трагедията е за духа, за човешкия умъ е трагедията. Като разсъждава човѣкъ, трагедията за него вече не е такава трагедия. Трагедията за сърцето е драма за човѣшкия умъ. Човѣшкиятъ умъ има тогава постижения.

Та рекохъ, дръжте въ ума си следното: тази любовь, която вие имате, не е реалната любовь. Тя е една хубава дреха, съ която само сърцето се облича. И това сърце само страда отъ тази дреха. Тя не е много пригодна, тя не е много хубава. Въ тази любовь има следното: любовьта на сѣнкитѣ винаги взима, нищо не дава. И вследствие на това между хората се ражда противоречие: следъ време, двама души, които се обичатъ съ тази любовь на сѣнкитѣ, се намразватъ. Защо? Понеже единиятъ взелъ и другиятъ взелъ. И като не си даватъ, намразватъ се, понеже истинската любовь произтича от даването. Тебе не те обичатъ, ако не давашъ; и не могатъ да те обичатъ, ако не вземешъ. Да знаешъ навреме да давашъ и на време да вземешъ, значи на време да възприемемъ Божията Любовь и на време да придаваме Божията Любовь. Сега азъ не искамъ да остане въ васъ мисъльта на самоосѫждане. Нѣкой пѫть човѣкъ се подценява. Човѣкъ никой пѫть не трѣбва да се подценява, но и никой пѫть не трѣбва да се надценява. Той трѣбва да има една норма, да знае, че въ него има две цѣнности - душата и духа. Умътъ и сърцето сѫ дарби въ човѣка. Две нѣща човѣкъ трѣбва да знае: не трѣбва да подценява душата и духътъ. Така както ги разглеждамъ, това сѫ майката и бащата на човѣка. Ще обичашъ баща си ще обичашъ духа си. Баща си нѣма да го подценявашъ и майка си нѣма да подценявашъ. Вие казвате: “Какво е Духътъ?” -Това е бащата на човѣка. -“Какво е душата?” - Това е майката на човѣка.

Та рекохъ сега, въ сегашиятъ вѣкъ ние казваме, че Богъ е нашъ Баща. Той е Бащата, който се проявява вътре. Дѣ се проявява Той? - Въ душата ни, проявява се въ ума ни чрезъ свѣтлината, въ сърцето чрезъ топлината и въ нашата воля чрезъ силата си. Но единственото мѣсто, кѫдето можемъ да познаемъ Бога и да Го намѣримъ, това е нашиятъ духъ. Ако умътъ има свѣтлина, можемъ да го познаемъ. Трѣбва да познаемъ Бога и въ нашата душа. Ако тамъ има топлина, можемъ да Го познаемъ. Въ топлината зреятъ всички благородни чувства у човѣка. Не могатъ въ душата ти да се родятъ тия хубави чувства, ако нѣмашъ Божествена топлина. Новата религия е дете на старата религия. Всѣка религия, която не ражда, тя не е естествена религия. Че ако единъ човѣкъ има умъ и неговиятъ умъ не ражда мисли, тогава защо му е умътъ? И ако има едно сърце и то не ражда чувства, тогазъ защо му е сърцето? И ако има една воля и тя не ражда сила, тогава защо му е волята?

Следователно умъ, който ражда мисли, сърце, което ражда чувства и воля, която ражда сила, това сѫ нѣща, съ които трѣбва да се занимаваме. Умътъ трѣбва да ражда найхубавитѣ мисли и после не само да ги раждашъ хубавитѣ тѣзи мисли, но трѣбва и да ги отхранишъ. Мислитѣ трѣбва да ги отхранвате. Ако ти не знаешъ какъ да отхранвашъ мислитѣ и да ги пазишъ, то ще ги осакатишъ. Понеже хубавитѣ мисли, които ний придобиваме, тѣ влизатъ въ строежа на нашето тѣло. Хубавитѣ чувства, които придобиваме, влизатъ сѫщо въ строежа на нашето тѣло и хубавитѣ постѫпки. Значи разбранитѣ мисли, разбранитѣ чувства и разбранитѣ постѫпки, които приемаме, влизатъ въ строежа на сегашното ни тѣло. Религията не трѣбва да бѫде нѣщо отвлечено. Този свѣтъ е нѣщо, отражение на нѣщо вътрешно. Свѣтътъ, който виждаме, е проектиранъ, като на едно платно, на единъ екранъ се проектира нѣщо въ голѣмъ размѣръ. Единъ човѣкъ, който иска да разбере реалния свѣтъ, той трѣбва да се обърне в обратна посока, той трѣбва да се вглѫби въ себе си. Само че, като се вглѫбява въ себе си, той може да заспи. Ще започнете вглѫбяването съ изучаването на най-малкитѣ нѣща въ свѣта. Изучавайте свойството на една хубава ваша мисъль. При кои условия се ражда тя въ васъ. Изучавайте свойствата на едно ваше благородно чувство при какви условия се ражда то. Имайте си една малка книжка и когато ви дойде една хубава мисъль или едно хубаво чувство, забележете деня и часа, какво е било времето, дали е било облачно, вѣтровито; после дали е било лѣтно време, зимно време и прочие, за да разберете какъвъ е произходътъ на вашата мисъль и какво ви е дадено. Една мисъль, която се роди презъ пролѣтьта, има едно свойство; роденото презъ лѣтото - друго свойство; аю родената презъ есеньта и зимата - друго свойство.

Зароди се цѣлъ единъ разговоръ между Христа и тая самарянка при кладенеца. Тя не може да разбере, работата е непонятна за нея. Когато Христотъ й говори за живата вода, тя разбира обикновената вода и казва: “Нѣмашъ почерпало да извадишъ вода.” Та когато азъ ви говоря за мисъльта и вие ще ме разберете както самарянката. И вие ще кажете: “Дайте ми почерпало да мога да извадя отъ тази вода.” Христосъ каза на самарянката: “Иди и повикай мѫжа си.” А пъкъ кой е мѫжътъ? - Умътъ. Тя бѣше безъ мѫжъ, понеже не можеше да мисли.

И вие, ако не можете да мислите, тогазъ вашата мисъль е неразбрана. Сега трѣбва да имате единъ умъ. Ако сте безъ умъ, тогава нѣмате мѫжъ. Всѣки иска да бѫде мѫжественъ. Ти не можешъ да бѫдешъ мѫжественъ, ако нѣмашъ умъ. Ти не можешъ да бѫдешъ устойчивъ, ако нѣмашъ сърце, сърцето е, което дава устойчивость на характера. Умътъ дава мѫжество, а пъкъ сърцето дава устойчивость. Затова мѫжътъ се отличава съ сила, а жената съ устой. Тури една жена въ кѫщи и ще видишъ цѣлата кѫща ще е пълна само въ нѣколко години и съ какво ли не: гардероби, тигани, сѫдини, паници, малки петала, че панталони, обуща, кълба, вретена. Азъ сега пренасямъ факта отъ външния животъ въ вътрешния. Всичко, което става отъ вънъ, става и въ насъ. Често въ хората има единъ битъ-пазаръ. Не е необходимо да имашъ толкова много. Тебе ти трѣбва много малко: една стомна, една малка чашка, една масичка, единъ столъ, единъ тиганъ, малко хлѣбъ, нѣколко ябълки и свършена работа. А пъкъ ти мислишъ да имашъ 100-200 овце, хиляди говеда, да имашъ нѣколко милиони - 10, 15, 20 милиона и т.н.

Има човѣшки мисли, които струватъ по 15 000. За да се образува тази мисъль, нейната материя не е дошла отъ земята, но тя е дошла отъ далечнитѣ пространства - специални сѫщества сѫ я донесли. Азъ сега говоря за известни мисли. Нѣкой пѫть ти имашъ една мисъль и мислишъ, че тя е дошла въ тебе така. Не. Това е резултатъ отъ едно възвишено сѫщество, което отъ обичъ къмъ васъ ви е дало тази мисъль и се връща назадъ. Всички хубави, свѣтли мисли и свѣтли чувства сѫ подаръци отъ онѣзи ваши приятели, които ви обичатъ и сѫ ви донесли тѣзи подаръци. Може въ годината да имашъ един такъвъ подаръкъ и тогазъ за втората година или за следующата година животътъ ви се промѣнява. Но нѣкой пѫть ние не оцѣняваме тѣзи мисли и казваме: “Защо ни сѫ тѣзи мисли?” И ги туришъ настрани. Не, хвани тази мисъль. Тази мисъль ти носи благословение отъ Бога. Всѣка разбрана мисъль, всѣко разбрано чувство и всѣка разбрана постѫпка сѫ едно велико благословение. И всички велики хора се отличаватъ съ това, че тѣ ги оценяватъ.

Христосъ казва: “Азъ имамъ ястие да ямъ. И моята задача е да слугувамъ. Не дойдохъ да изпълня своята воля, не дойдохъ да живѣя както искамъ, но дойдохъ да изпълня Волята на Отца, Който ме е изпратилъ.” И вие сте изпратени на земята да изпълните една мисия. Тази мисъль е най-първо въ това да се научите да възприемете хубавитѣ мисли, чувства и постѫпки. И ако научите това, като заминете на другия свѣтъ, вий много сте придобили. И отъ тамъ насетне ще имате да учите много други нѣща. Сега ви пожелавамъ следното: тази мисъль, която ви дадохъ днесъ приемете я и мислете върху нея, за да имате Божието благословение.

Отче нашъ

6 ч.2 м.

(При огнището всички съ Учителя направихме паневритмичнитѣ упражнения. Отлично слънце грѣе.)

Недѣлно утринно слово

16 юлий 1939 г., Рила,

Второто езеро Елъ-Буръ

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

"Езикътъ на любовьта" Беседи отъ Учителя, държани при седемтѣ рилски езера
презъ лѣтото на 1939 г. София,
Първо издание, София, 1939 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

Реалностьта на живота

Размишление.

   „Богъ е Духъ, и които Му се кланятъ, съ духъ и истина трѣбва да се кланятъ“.*)

*) Иоана 4:24.

    „Богъ е духъ.“ Думата „Богъ“ на всички езици е неразбрана. Тя не е просто понятие. Човѣкъ трѣбва много време да я изучава, докато я разбере. Като неразбрана дума, тя не допринася никаква полза. Само разбранитѣ нѣща могатъ да принесатъ полза на човѣка. Богъ е Духъ, или Духътъ е Богъ, това е едно и сѫщо. Не е важно, какъ ще го изговори човѣкъ; важно е да го разбере. Думитѣ „Богъ е Духъ“ съдържатъ реалностьта на живота. Дали човѣкъ отрича или признава тази реалность, не е важно. Колкото да я отрича, колкото да се съмнява въ нея, колкото да философствува върху сѫществуването ѝ, въ края на краищата човѣкъ усѣща, че нѣщо го ограничава и не може безъ нея. Безъ нея той не може да живѣе. Както човѣкъ не може да живѣе безъ въздухъ, така не може да живѣе и безъ тази реалность. Колкото да отрича човѣкъ въздуха, колкото да казва, че може да живѣе безъ него, достатъчно е нѣколко минути само да престане да го възприема, за да разбере, че не може да живѣе безъ въздухъ. Физическиятъ животъ на човѣка се обуславя отъ дишането. Престане ли да диша, животътъ му се прекратява. На сѫщото основание казвамъ: Престане ли да мисли за Бога, човѣкъ умира. Понѣкога животътъ на човѣка се обезсмисля, понеже той търси реалностьта въ сѣнкитѣ. Той мисли, че това, което го обикаля, е реално. Това, което обикаля човѣка, е относителна реалность, т. е. сѣнки на реалностьта. Докато вѣрва въ сѣнкитѣ на реалностьта, човѣкъ става суевѣренъ, постоянно губи нѣщо отъ себе си. Вѣрва ли въ абсолютната реалность, той расте и се увеличава, придобива знание, сила и богатства. Който живѣе въ сѣнкитѣ на реалностьта, той гладува, изпада въ сиромашия. Влѣзе ли въ истинската реалность, той започва да се храни добре, влиза въ изобилието на живота.

    „Богъ е Духъ“. За да разбере дълбокия смисълъ на тия думи, човѣкъ се нуждае отъ свѣтлина на ума. Той трѣбва да влѣзе въ свѣтлината на живота, която разкрива присѫтствието на Бога. Който е влѣзълъ въ тази свѣтлина, само той може да види широкия свѣтъ около себе си. Чрезъ тази свѣтлина човѣкъ вижда живота вѫтрешно. Безъ нея той вижда свѣта по отражение, а не направо. Обширенъ е реалниятъ свѣтъ, вследствие на което човѣкъ не може да го схване. Запримѣръ, какво нѣщо е слънцето, човѣкъ го схваща по свѣтлината, която иде отъ него, но какво въ сѫщность представя, той не знае. Ученитѣ казватъ, че слънцето е горящо тѣло, съ висока температура, която, споредъ различнитѣ учени, е различна: отъ 5000° — 45,000,000°. Обаче, никой ученъ не е ходилъ на слънцето, да има абсолютни знания за него.

    Щомъ се говори за слънцето, това показва, че прости и учени знаятъ нѣщо положително за него. Всички знаятъ, че слънцето е носитель на свѣтлина и на топлина. Споредъ това, какъ падатъ слънчевитѣ лѫчи на земята, какъвъ е ѫгълътъ на падането имъ, топлината бива по-силна и по-слаба. Забелязано е, че различнитѣ температури действуватъ различно върху тѣлата. Запримѣръ, при слабата топлина тѣлата замръзватъ, при умѣрената — растатъ, а при силната се топятъ. Слабата топлина е за слабитѣ сѫщества, умѣрената — за обикновенитѣ, а силната — за силнитѣ, разумни сѫщества. Че наистина при умѣрената топлина живѣятъ обикновенитѣ сѫщества и по-голѣма часть отъ човѣчеството, виждаме по това, че температурата на човѣшкото тѣло е едва 37 градуса. Увеличи ли се съ три-четири градуса, човѣкъ заминава за другия свѣтъ. Обаче, има микроби, които живѣятъ и надъ 120 градуса, а нѣкои издържатъ и до 500 градуса.

    Това сѫ научни твърдения, които се нуждаятъ отъ доказване. Споредъ сегашнитѣ учени слънцето е горящо тѣло, а земята е твърда, тъмна маса, която се освѣтява отъ слънцето. Вѫтрешностьта на земята е огнена, разтопена маса, а повърхностьта ѝ е твърда, поради налѣгането, подъ което се намира. Значи, твърдостьта на нѣкои хора се дължи на сѫщата причина. И тѣ, като земята, се намиратъ подъ голѣмо налѣгане. Често въ природата ставатъ голѣми депресии, голѣми налѣгания. Тогава хората се чувствуватъ крайно неразположени. Щомъ мине депресията, и неразположението имъ изчезва. Депресия сѫществува и въ психическия животъ на човѣка. Запримѣръ, всѣко неразбрано чувство произвежда депресия въ сърдцето, а всѣка неразбрана мисъль — депресия въ ума. Разбере ли ги, човѣкъ изпитва голѣма радость. Въ него настава вѫтрешенъ миръ и спокойствие. Въ Божествения свѣтъ разбранитѣ мисли и чувства представятъ плодове, съ които човѣшкиятъ духъ се храни. Не се ли храни съ такива мисли и чувства, духътъ постепенно отслабва и става немощенъ, както тѣлото на човѣкъ, който не се храни добре. Слабиятъ, мършавиятъ човѣкъ не може да бѫде красивъ. Красотата не е само външно качество, но и вѫтрешно. Иска ли да бѫде красивъ, съ приятно лице, съ ясенъ погледъ, човѣкъ трѣбва да знае, каква храна да дава на духа си. Храни ли го съ съответна за него храна, човѣкъ придобива духовна и физическа красота. Не е ли едновременно и духовно, и физически красивъ, той не може да се нарече красивъ човѣкъ.

    Христосъ казва: „Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете“. ( — 32 ст.). Какво е това ястие? Христосъ отговаря: „Моето ястие е да струвамъ волята на Оногова, Който ме е пратилъ да извърша Неговата работа“. ( — 34 ст.). Христосъ дойде на земята да извърши волята Божия, да предаде на хората разбрани мисли, които да имъ покажатъ правия пѫть и да ги обърнатъ къмъ Бога. Които не сѫ приели Христовитѣ мисли, тѣ живѣятъ вънъ отъ Бога, вследствие на което умиратъ. Иска ли да стане безсмъртенъ, човѣкъ трѣбва да познае Бога. Безсмъртието седи въ познаването на Бога. Затова е казано: „Това е животъ вѣченъ, да позная Тебе Единнаго Истиннаго Бога“. Защо трѣбва да вѣрва човѣкъ? За да живѣе. Ако не вѣрва, ще умре. Следователно, ако искашъ да умрешъ, не вѣрвай; ако искашъ да живѣешъ, вѣрвай. Ако искашъ да страдашъ, не вѣрвай; ако искашъ да не страдашъ, вѣрвай. Страданията сѫ резултатъ на неразбрани мисли, чувства и постѫпки. Каквато е разликата между изкуствения плодъ, направенъ отъ човѣка, и естествения, създаденъ отъ природата, такава е разликата между разбранитѣ и неразбрани мисли. Щомъ има разлика между разбранитѣ и неразбрани мисли, и резултатитѣ, които тѣ произвеждатъ, ще бѫдатъ различни. Неразбранитѣ мисли, чувства и постѫпки въ човѣшкия животъ произвеждатъ скръбь, мѫчнотии и най-после смърть; разбранитѣ пъкъ произвеждатъ радость, веселие и животъ.

    Като говоримъ за разбрани мисли, ние имаме предъ видъ тия мисли, които сѫ произлѣзли отъ Божествената свѣтлина. Духътъ се храни само съ Божествени мисли. Казано е сѫщевременно, че Богъ е Любовь. Значи, като се храни съ Божествени мисли, Духътъ ражда любовьта. Плодътъ на Духа е любовьта. Любовьта пъкъ ражда живота. Ето защо, за да влѣзе въ реалностьта на Духа, човѣкъ трѣбва да мине презъ любовьта. За да разбере любовьта, той трѣбва да мине презъ живота.

    „Богъ е Духъ.“ Вѣрващитѣ четатъ този стихъ, но въпрѣки това търсятъ начинъ, какъ да повѣрватъ въ Бога, въ Неговия Духъ. Питамъ: може ли човѣкъ да повѣрва въ слънцето, докато слънчевата свѣтлина не го озари? Може ли да повѣрва въ огъня, докато не възприеме неговата топлина? Може ли да повѣрва въ хлѣба, докато не опита живота, който се съдържа въ него? Може ли да повѣрва въ словото на кого да е, докато не го опита? Много отъ това, което говоря, може да ви се вижда неразбрано, или можете да мислите, че го знаете. Както да мислите, вие трѣбва да изпитвате нѣщата. Понеже хората не изпитватъ нѣщата, и много отъ тѣхъ приематъ наготово, може да се каже, че тѣ знаятъ малко нѣща. Тѣ иматъ много синтетически и аналитически знания, но нѣматъ психически знания. Малко отъ знанията имъ сѫ станали тѣхна плъть и кръвь. Когато анализира веществото на тѣлото, химикътъ го разлага на съставнитѣ му части. Като синтезира веществата, химикътъ образува все по-сложни съединения. Като разлага сложнитѣ тѣла и синтезира отдѣлнитѣ елементи въ сложни съединения, химикътъ извършва редъ процеси, които заслужватъ изучаване. Ако при съединяване на два елемента получите нѣкакъвъ газъ, той може да се запали и да свѣти, но може и да избухне. При разумното използуване на газа, вие можете да получите свѣтлина, а при неразумното му използуване, смѣсенъ съ въздуха или кислорода, той може да се запали и да избухне. Много химици сѫ пострадали при такива експлозии.

    Единъ виденъ американски професоръ получавалъ предъ студентитѣ си едно взривно вещество, чиято експлозивна сила била десеть пѫти по-голѣма отъ тази на динамита. За тази цель той взелъ една малка часть отъ него и я запалилъ. Като знаялъ експлозивната сила на това вещество, щомъ го запалилъ, професорътъ казалъ на студентитѣ си: Бѣгайте вънъ! Моментално аудиторията се изпразнила — професорътъ съ студентитѣ се намѣрили вънъ. Опасно нѣщо сѫ взривнитѣ вещества. И най-малката частица отъ тия вещества съдържа толкова експлозивна сила, че може да произведе голѣми нещастия. Като работи съ такива вещества, човѣкъ трѣбва да знае, какъ да ги употрѣбява.

    Има думи въ човѣшката речь, които съдържатъ голѣма експлозивна сила въ себе си, вследствие на което произвеждатъ взривъ въ човѣка. Достатъчно е възлюбениятъ на момата да ѝ каже, че не я обича, за да се върне тя дома си смазана и убита: погледътъ ѝ става мѫтенъ, лицето ѝ почернява. Животътъ изгубва смисълъ за нея, не ѝ се живѣе. Защо? Възлюбениятъ ѝ казалъ, че не я обича. Той произнесълъ една дума, съ която раздвижилъ малко въздуха, и тя не иска вече да живѣе. Какво трѣбва да направи момата? Тя трѣбва да научи закона за превръщане на нѣщата. Вмѣсто да повтаря думитѣ „не ме обича“, тя трѣбва да ги превърне, да каже „мене обича“. Или, каже ли ѝ възлюбениятъ, че не я обича, следъ отрицателната частица „не“, тя трѣбва да постави запетая. Тогава смисълътъ на думитѣ ще стане положителенъ: Не, мене обича. Следователно, за да не страда излишно, човѣкъ трѣбва да се научи да поставя запетаи следъ всички отрицателни мисли. Каже ли нѣкой, че Богъ не го обича, следъ частицата „не“ веднага трѣбва да тури запетая: Не, Богъ ме обича. Единствениятъ, който обича, това е Богъ. Ако нѣкой мисли, че Богъ не го обича, причината за това е той самъ. Като не разбира законитѣ, той отправя лоши мисли къмъ Бога. Тия мисли, като негово дѣло, се връщатъ обратно при своя създатель. И човѣкъ, като не знае, че лошитѣ мисли, които идатъ къмъ него, сѫ собствено негово произведение, счита, че тѣ идатъ отъ Бога. Не, Богъ не се занимава съ отрицателни мисли.

    Сега, като знаете този законъ, никога не казвайте, че този, или онзи не обичате. Кажете ли, че не обичате нѣкого, вие вършите престѫпление по отношение на Бога. Въ всѣки човѣкъ е вложено нѣщо красиво и велико, заради което трѣбва да го обичате. Казано е въ Писанието: „Възлюбилъ е истината въ човѣка“. Значи, въ всѣки човѣкъ е вложена частица отъ Бога. Всѣки човѣкъ се нуждае отъ любовь, затова трѣбва да се обичате. Да обичашъ нѣкого, това значи, да го хранишъ. Да те обичатъ, това значи, да те хранятъ. Човѣшкиятъ духъ се храни съ разбрани мисли. Изпратете на човѣка една свѣтла, разбрана мисъль и го оставете свободенъ. Той ще приеме мисъльта ви, ще я обработи, т. е. ще се нахрани съ нея, и следъ време ще ви изпрати друга нѣкаква мисъль, отъ която вие ще се нахраните. Едва се домогнатъ до любовьта, хората започватъ да я губятъ. Тѣ искатъ да я задържатъ само за себе си. Забелязано е, че когато двама души се обичатъ, тѣ затварятъ всички кранове въ себе си, да не излѣзе любовьта навънъ. Тѣ искатъ сами да я използуватъ. Не, щомъ се нахрани, човѣкъ трѣбва да даде останалото ядене на други хора, и тѣ да се ползуватъ отъ любовьта.

    Два вида любовь има въ свѣта: любовь на сѣнкитѣ и любовь на реалностьта. Любовьта на сѣнкитѣ е любовь на ограничения и страдания. Ние не говоримъ за тази любовь. Ние говоримъ за реалната любовь, която нито ограничава, нито се ограничава. Любовьта, която се описва въ романитѣ, е любовь на сѣнкитѣ. Тази любовь бива три вида: драматична, комична и трагична. Въ драматичната любовь и героятъ, и героинята страдатъ. Тѣ страдатъ единъ за другъ, припадатъ, докато се оженятъ. Щомъ се оженятъ, никой вече не припада. Въ трагичната любовь героитѣ умиратъ. Въ комичната любовь героитѣ оставатъ живи и всичко превръщатъ на смѣхъ. Тѣ не гледатъ сериозно на живота. Трагедията има отношение къмъ ума, а драмата — къмъ сърдцето. Въ реалната любовь нѣма страдания, нѣма смърть. Тамъ връзката между душитѣ се усилва и никога не се кѫса. Въ реалната любовь има растене и постижение.

    И тъй, знайте, че човѣшката любовь е любовь на сѣнки. Тя представя външна, красива дреха, съ която сърдцето се облича. Щомъ се облѣче въ тази дреха, вмѣсто да се радва, сърдцето започва да страда. Защо? Дрехата не му е удобна. Тази любовь постоянно взима. Тя нищо не дава на човѣка, вследствие на което той се намира въ голѣмо противоречие. Какво виждаме въ живота? Двама души се обикватъ, но по неразбиране на законитѣ и двамата се натъкватъ на любовьта на сѣнкитѣ, която само взима. Единиятъ иска да вземе, и другиятъ иска да вземе, докато единъ день се намразятъ. За да запазятъ любовьта си, тѣ трѣбва да минатъ въ реалната любовь, която се отличава съ даване. Ако не дава и не взима, човѣкъ не може да бѫде обичанъ. Човѣкъ трѣбва да знае, кога да приеме Божията Любовь и кога да я даде. Въ любовьта нѣщата трѣбва да ставатъ на точно опредѣлено време.

    Като говоримъ за любовьта на сѣнкитѣ, човѣкъ не трѣбва да се самоосѫжда: той не трѣбва нито да се подценява, нито да се надценява. Човѣкъ трѣбва да има правилна мѣрка, съ която да мѣри нѣщата, да знае, че има две ценни нѣща въ себе си: духъ и душа. Като знае това, той не трѣбва нито да подценява духа и душата си, нито да ги надценява. Духътъ и душата представятъ майката и бащата въ човѣка. Следователно, обичайте баща си — своя духъ, и майка си — своята душа. Работете въ единство и съгласие съ тѣхъ, за да развивате ума и сърдцето си, които ви сѫ дадени като пособия за физическия свѣтъ.

    „Богъ е Духъ.“ Кѫде се проявява Богъ? Богъ се проявява въ ума чрезъ свѣтлината, въ сърдцето — чрезъ топлината, въ волята — чрезъ силата. Богъ се проявява още въ душата и въ духа на човѣка. Ако въ тия петь мѣста не можемъ да намѣримъ Бога, никѫде нѣма да Го намѣримъ. Въ душата на човѣка зрѣятъ всички благородни и възвишени чувства. Тѣ зрѣятъ, благодарение на Божествената топлина и свѣтлина. Не само душата на човѣка трѣбва да ражда, но умътъ и сърдцето сѫщо трѣбва да раждатъ. Какъвъ умъ е този, който не ражда мисли? Какво сърдце е това, което не ражда чувства? Каква воля е тази, която не ражда сила? Следователно, умътъ трѣбва да ражда свѣтли мисли и да ги отхранва. Сърдцето трѣбва да ражда топли чувства и да ги отхранва. Волята трѣбва да ражда сила, която постоянно да се увеличава. Ако не може да отхранва своитѣ мисли, чувства и постѫпки, човѣкъ ще ги осакати, а сѫщевременно ще осакати и себе си. Мислитѣ, чувствата и постѫпкитѣ на човѣка трѣбва да бѫдатъ здрави, разбрани, защото влизатъ въ строежа на неговото тѣло. Сѫщевременно тѣ влизатъ и въ строежа на бѫдещия свѣтъ.

    Сега се твори новъ свѣтъ. Този свѣтъ е проектиранъ въ пространството като върху платно. За да го разбере, човѣкъ трѣбва да се вглъби въ себе си. За тази цель той трѣбва да започне да изучава малкитѣ величини. Всѣка мисъль, всѣко чувство и всѣка постѫпка представятъ малки величини, които човѣкъ съзнателно трѣбва да изучава. Дойде ли една свѣтла мисъль въ ума ви, вижте, какъ се е родила, какъвъ е произходътъ ѝ и т. н. Дойде ли едно благородно чувство въ сърдцето ви, намѣрете неговия произходъ. Изучавайте произхода на своитѣ мисли, чувства и постѫпки като отбелязвате минутата, часа, деня и времето, когато тѣ сѫ се родили. Мисъль, родена презъ пролѣтьта, има едни свойства, презъ лѣтото — други, презъ есеньта и зимата — различни свойства отъ тия на първитѣ два сезона.

    Когато спрѣ при кладенеца да си почине, Христосъ се разговаряше съ самарянката. Той ѝ говорѣше за живата вода, а тя разбираше обикновената вода и се чудѣше, какъ може да ѝ даде вода, когато нѣма почерпало. Сега и вие мѫчно разбирате въпроса за мисъльта и, въ края на краищата, ще кажете като самарянката: Дай ни отъ тази вода да не ожадняваме. Най-после Христосъ каза на самарянката: „Иди и повикай мѫжа си!“ — Нѣмамъ мѫжъ. Мѫжътъ представя човѣшкия умъ. Значи, самарянката нѣмаше умъ, т. е. въ нея не бѣше събуденъ висшиятъ умъ, който възприема правилно нѣщата. Като живѣе, човѣкъ трѣбва да работи върху себе си, да развива своя възвишенъ умъ. Да прояви човѣкъ своя възвишенъ умъ, това значи, да прояви мѫжа въ себе си.

    Днесъ всѣки човѣкъ иска да бѫде мѫжественъ, да прояви характеръ и сила. Човѣкъ не може да бѫде мѫжественъ, ако нѣма умъ. Човѣкъ не може да бѫде устойчивъ, ако нѣма сърдце. Умътъ развива мѫжественость, а сърдцето — устойчивость. Затова, именно, мѫжътъ се отличава съ сила, а жената — съ устойчивость. Пуснете жената въ празна кѫща и вижте, какво ще стане. Следъ нѣколко години кѫщата ще бѫде пълна. Това, което човѣкъ върши отвънъ, сѫщевременно става и вѫтре въ него. Понеже едно отъ качествата на сърдцето е да събира, затова и жената събира, пълни кѫщата. Човѣкъ не се нуждае отъ много нѣща. Малко нѣща сѫ нужни на човѣка, но сѫществени.

    Като ученици, вие трѣбва да се стремите къмъ придобиване на свѣтли мисли, които струватъ скѫпо. Тия мисли идатъ отъ далечни пространства. Тѣ сѫ донесени на земята отъ разумни сѫщества, които иматъ специална мисия. Тѣзи сѫщества обичатъ хората, и затова специално слизатъ на земята да имъ донасятъ свѣтли Божествени мисли и възвишени Божествени чувства. Тѣзи мисли и чувства сѫ подаръци за хората. Приематъ ли ги на време, тѣ трѣбва да ги обработятъ въ себе си. Така обработени, тѣ произвеждатъ коренна промѣна въ живота имъ. Всѣка разбрана мисъль, всѣко разбрано чувство и всѣка разбрана постѫпка сѫ велико благословение за човѣка. Който ги оценява, той става великъ човѣкъ.

    Христосъ казва: „Азъ имамъ ястие да ямъ, което вие не знаете“. Това значи: Азъ имамъ задача да изпълня волята на Отца си, а не моята воля. Всѣки човѣкъ е изпратенъ на земята да изпълни волята Божия. За тази цель на всѣки човѣкъ е дадена специална мисия. Тази мисия се заключава въ възприемане и прилагане на свѣтли мисли и възвишени чувства. Изпълни ли мисията си, както трѣбва, човѣкъ е придобилъ нѣщо ценно, което може да занесе на другия свѣтъ съ себе си.

*

16 юлий, 5 ч. с.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×