Jump to content
Ани

1937_07_28 Реалното и идеалното

Recommended Posts

"Лѫчи на живота". Беседи отъ Учителя, държани при седемтѣ рилски езера

презъ лѣтото на 1937 г. София,

Издателска къща „Жануа-98“, 2004.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

РЕАЛНОТО И ИДЕАЛНОТО

 

Небето прошарено.

Слабъ вѣтъръ. Хладно.

Слънцето изгрѣ въ 5 ч. и 10 м.

 

Отче нашъ

 

Ще говоря върху това, което наричатъ реално и идеално въ свѣта. Ще ви прочета отъ “Царскиятъ пѫть на душата” само нѣколко пасажа. (Учительтъ прочете 156 страница.)

 

Реално е това, което човѣкъ опитва въ дадения случай. А идеално е това, къмъ което се стреми. Ние говоримъ отъ гледището на сегашния животъ. Нѣкой пѫть известни познания внасятъ смутъ въ човѣшкото съзнание. Смущението у човѣка е единъ вѫтрешенъ дисонансъ въ съзнанието му. Напримѣръ представете си единъ пѣвецъ, който пѣе и вижда, че публиката не е доволна отъ него. Той се чуди защо публиката не е доволна. Защото не пѣе хубаво. Това не се отнася до неговото произхождение, не се отнася и до неговото учение, не се отнася до неговата красота или до неговото здраве. Единственото нѣщо, отъ което публиката не е доволна, въ дадения случай, е че не пѣе хубаво. И следователно не го слуша. И ако въ васъ има едно смущение, трѣбва да знаемъ какъ да го премахнемъ. Пѣвецътъ трѣбва да знае, че за да премахне това смущение, той трѣбва да се научи да пѣе. Той може да се запита: “Възможно ли е азъ да пѣя?” Че щомъ си си позволилъ да излѣзешъ на сцената, защо питашъ: “Възможно ли е азъ да бѫда пѣвецъ?” Ти си направилъ първата крачка! Какъ тъй, ти безъ да си пѣвецъ, си излѣзълъ на сцената и искашъ да ти дадатъ известно почитание и уважение?

 

И мнозина отъ васъ сте такива пѣвци. Вие сте дошли на сцената на живота и питате: “Дали отъ насъ ще излѣзе нѣщо?” Че вие сте вече на сцената на живота. Ако пѣете, ще излѣзе нѣщо. Ако не пѣете, нѣма да излѣзе. Рускиятъ пѣвецъ Шаляпинъ разправя своята история. Въ първата роля, която ималъ, той игралъ ролята на единъ стражаринъ и не знаелъ, какъ да я играе и го изхвърлили извънъ театъра и му дали единъ ритникъ. Тъй както той разправя на вестницитѣ, е било така. Азъ отъ устата му не съмъ чулъ. Виждамъ, че вестникаритѣ 50% говорятъ истината и 50% не я говорятъ. Той за самия себе си казва, че много му подражавали. Той казва: “Азъ не бихъ желалъ да ме подражаватъ.” Всѣки единъ артистъ трѣбва да преживява онова, което ще представи на сцената. Ако той не го преживява, той не е артистъ. Нѣма какво да подражава. Подражаването не е преживяване. Нѣкой човѣкъ е умрѣлъ преди години, но страдалъ, билъ мѫченикъ, а пъкъ ти искашъ да играешъ ролята и искашъ да станешъ мѫченикъ.

 

Кое е реалното въ свѣта? Реалното е земята, това, върху което ходимъ сега, е реалното. Това, което въ дадения случай чувствувашъ, е реалното, а пъкъ това, което мислишъ, то е идеалното. Идеалното е за въ бѫдещето. А пъкъ реалното е за сега. Следователно когато ние говоримъ за човѣшкото сърдце, ние подразбираме нѣщо както земята, върху която ходимъ. Отъ сърдцето ние черпимъ всичкитѣ сокове и споредъ както човѣкъ чувствува, така той мисли. Реалното е отражение. Реалното дава възможность на идеалното да има отражение. Ние изучаваме идеалното по закона на отражението.

 

Сега се запитватъ: Какво е предназначението на ученика? Единствената възможность има само ученикътъ. Само единъ, който е ученикъ, само той може да расте и да се развива по пѫтя. Само ученикътъ може да изучава реалното и идеалното. Реалното е самиятъ той, който се чувствува, а пъкъ идеялното е Богъ, къмъ който той се стреми. Ученикътъ е той самиятъ, а пъкъ неговиятъ Учитель е нѣщо външно, което го учи. Но и Учительтъ и ученикътъ иматъ предъ видъ природата, която тѣ изучаватъ. Ако природата не сѫществува, какво има да предаде единъ Учитель на своя ученикъ?

 

Да кажемъ, че ние сме тукъ. Имаме цѣла сцена отъ природата. Вие виждате нѣщо разхвърлено. То е отъ положението на вашето съзнание. Въ природата има единъ начинъ: Ако гледате презъ калейдоскопъ, вие ще гледате нѣщата съвсемъ другояче. Ако гледате нѣщата отъ вашето съзнание, или самосъзнание, или подсъзнание, или свърхсъзнание, вие ще имате 4 образи, различни единъ отъ другъ. Вземете въ една фотография, вие имате най-първо единъ негативъ. Имате това, което не е. После този негативъ се обръща и образътъ се представя такъвъ, какъвто е! Напримѣръ вие чувствувате, че имате нужда отъ храна. Но храната въ дадения случай е едно условие за вашето развитие. На какво мога азъ да уподобя храната. Представете си, че една машина, за да се движи, на нея й трѣбва вода, трѣбва й огънь, както съвременната машина, която трѣбва да пѫтува. Трѣбва й единъ огняръ, който трѣбва да нахрани своята машина. Какъ ще я нахрани? Ще й даде малко водица, малко вѫглица. Вѫглищата сѫ храна. После ще пусне пбрата и цѣлиятъ локомотивъ е въ движение. Сега, като ви говоря за машината, храната сама по себе си чувствува ли? Огнярътъ е, който чувствува, дали неговата машина има достатъчно храна, вѫглища и дали има достатъчно вода, която да образува пбрата. Въ дадения случай материалитѣ на сърдцето, това сѫ вѫглищата. А пъкъ човѣшката мисъль въ дадения случай представлява водата, която трѣбва да се превърне въ пара, за да кара машината, а пъкъ разумното, това е самия огняръ.

 

Сега въ васъ може да се зароди едно желание. Вие искате нѣкой пѫть бързо да изучавате, да прогресирате, да научите всичко. Въ бързото движение, въ бързото пѫтуване съ железница има една възможность, една опасность. Съ каква бързина може да пѫтува железницата, това не е произволно. Релситѣ сѫ направени, за да издържатъ напрежението на известна бързина. Ако увеличатъ тая бързина, релситѣ могатъ да се развалятъ, и ако тя се увеличи още повече и самиятъ локомотивъ може да изкочи изъ релситѣ навънъ.

 

Следователно трѣбва да имате една бързина, съ която да се движите правилно. Както машинитѣ дерайлиратъ, тъй и много хора дерайлиратъ. Азъ наричамъ неврастенията дерайлиране отъ релситѣ. Виждашъ, че нѣкой човѣкъ е боленъ. Иска да постигне нѣщо. И повечето заболявания на хората се дължатъ на този вѫтрешенъ стремежъ. Хората искатъ да постигнатъ нѣщо. И като постигнатъ, какво ще постигнатъ. Ще се увеличи тѣхниятъ товаръ.

 

Ще си послужа съ единъ примѣръ. Напримѣръ у васъ се зароди известно желание да бѫдете богатъ. Азъ уподобавамъ богатия човѣкъ на една красива мома. Момата е богата. Тя е банкеръ. Разполага съ милиони. Но богатиятъ човѣкъ си има свои неприятели. Това богатство го желаятъ мнозина. И около него ще се зародятъ може би десетки или стотици апаши, които постоянно ще мислятъ, какъ да го обератъ. Питамъ: Въ такъвъ случай какво ще правите? Трѣбва да имате доста пазители, за да ви пазятъ! Американскитѣ милионери сега иматъ по десетина детективи, за да пазятъ децата имъ. Защото въ всѣки единъ моментъ нѣкое отъ децата имъ може да изчезне. И като сравнявате това съ нѣкои нѣща отъ живота ви, може да се каже, че вие всички имате подобни опитности. Нѣкой пѫть много отъ вашитѣ най-хубави мисли и чувствувания сѫ изчезнали. Апашитѣ сѫ ги задигнали. И трѣбва да ги откупите. Казвате: “Изгубихъ си това хубаво настроение”. Една хубава мисъль и едно хубаво чувство човѣкъ може да ги изгуби. Азъ взимамъ нѣщата въ тѣхната обикновена смисъль. Ти имашъ едно хубаво чувство. Веднага това чувство се изгуби. Вие казвате: “Смѣнило се е.” Ти си миналъ отъ едно реално положение въ друго реално положение; отъ едно реално положение въ възходяща степень въ друго реално положение въ низходяща степень. Има и низходящи положения въ идеалното, и възходящи положения въ идеалното. Питамъ: Ако се е смѣнило вашето добро настроение въ друго, което не е тъй добро, то другото, доброто ваше чувство или вашето настроение кѫде е отишло? Задигнато е!

 

Нека да извадимъ предметно учение сега: вземамъ банкеринъ, който има вече съзнание, че има пари. Осигуренъ е. Но дойде неговиятъ секретаръ и казва: “Касата е праздна. Обрали сѫ те тая вечерь.” Веднага се смѣни настронието на банкерина. Чувството се смѣни. Този, който бѣше изправенъ, сега се сгуши. За какво мисли той? Какво изчезна отъ него? Изчезнаха паритѣ, въ които той вѣрваше. Кѫде отидоха? На нѣкѫде! Тѣ сѫ въ нисходяще положение, пѫтуватъ нѣкѫде. Криятъ ги нѣкѫде. И той трѣбва да тръгне съ детективи, за да намѣри тия крадци и да си възвърне богатството назадъ. Интересно е, по какъвъ начинъ вие задържате вашитѣ добри мисли и вашитѣ добри чувства. Каква е вашата опитность? Когато си изгубилъ една своя мисъль или чувство, по какъвъ начинъ си ги възвръщашъ? Да допуснемъ, че вие имате единъ братъ, който ви обича и вие сте го обичали и единъ день, по нѣкои причини, по нѣкакъвъ доносъ, веднага се усъмните и съ вашето съмнение веднага изгубвате онова приятното, което имате. Или това идва, което наричаме обезвѣряване. Казвате: “Може ли да се обезвѣри човѣкъ?” Може. Хората сѫ се обезвѣрили въ Бога. Ти, който си вѣрвалъ въ Бога, казвашъ: “Нѣма Господь.” И веднага се измѣни твоето вѫтрешно чувство. Убедишъ се и веднага тръгнешъ да проповѣдвашъ, че нѣма Господь. Досега си вѣрвалъ, че има Господь. И това обезвѣряване става често. Хората, когато тръгнатъ работитѣ имъ назадъ на земята, веднага се усъмнятъ, дали има Господь. Питамъ тогазъ, по сѫщия законъ: когато ти не живѣешъ добре, тогазъ и Богъ почва да се обезвѣрява въ тебъ. Докато ти вършишъ Неговата воля, Той вѣрва въ тебе, но като престанешъ да изпълнявашъ Неговата воля, Той какво ще мисли за тебе? Ще мисли ли, че ти си светия. Ще мисли, че ти си единъ човѣкъ, който престѫпвашъ Неговия законъ. Сега въ насъ има една идея: Ние мислимъ, че при всичкитѣ ни грѣхове и престѫпления Господь не трѣбва да си измѣни своето мнение за насъ и да мисли, че ние сме много добри хора. То е вѣрно, че Господь въ съзнанието си държи, че сме излѣзли отъ Него и че Той ни е създалъ, но въ дадения случай, когато азъ не постѫпвамъ добре, Той мисли точно тъй, както ние мислимъ.

 

Та рекохъ, приложението. Може ли единъ ученикъ да се учи при единъ учитель, въ когото не вѣрва? Преподава му учитель, но той казва: “Я, е така, я не е така!” Съмнява се! Ако се съмнявашъ, трѣбва да провѣришъ. Защото въ реалното всѣкога има единъ опитъ, приложение. Ти имашъ право да се съмнявашъ въ реалното въ това, което си опиталъ. Въ него вече може да се съмнявашъ. Въ идеалното ти съмнение можешъ да имашъ, но идеалното трѣбва да стане реално и реалното трѣбва да се опита и тогазъ да се съмнявашъ въ идеалното. Реалното, като го опиташъ и ако опитътъ не излѣзе сполучливъ, тогазъ ти можешъ да се съмнявашъ. Въ кабалата и въ окултната наука има такива работи, които досега окултнитѣ учители не могатъ да си ги обяснятъ. Тѣ ги обясняватъ, но нѣщата сѫ недообяснени. Не, че не могатъ да се обяснятъ. Могатъ. Но трѣбва много голѣмо знание! Тѣ казватъ, че единицата е мѫжко творческо число, което е създало всичко и че дветѣ е женско число. Или казватъ, че единицата е бащата, а пъкъ двойката е майката, а тройката е детето. Като дойде да се работи съ числа имаме: […] Значи две жени събрани на едно мѣсто правятъ единъ мѫжъ. Даватъ едно мѫжко число. Какъ е станало това? То е все така, когато вѣрваме, че и безъ очи човѣкъ може да гледа. Желанието да гледашъ е сѫществувало по-рано. Зрѣнието е сѫществувало преди очитѣ. Очитѣ сѫ само едно пособие вече. У човѣка има две очи. А у нѣкои насекоми има по много очи, има повече очи, отколкото има човѣкъ. Ние сега се отдалечаваме отъ ония реалнитѣ предмети.

 

Вие седите и разглеждате нѣщата такива, каквито не сѫ. Напримѣръ разглеждате вашата дреха, дали ви прилича или не. Напримѣръ туришъ си една шапка предъ огледалото и гледашъ, дали шапката ти прилича. Питамъ: следъ като си турите новата шапка, какво ще ви придаде тя? Не, че безъ шапка трѣбва да ходите. Азъ правя сравнение съ шапката. Следъ като ви дадатъ две слушалки вашитѣ уши, какво ще добиете? Много нѣща, сцени, единъ свѣтъ ще се открие заради васъ! И като ви направятъ единъ входъ, както сѫ вашитѣ уста, презъ които да влизате въ апартаментитѣ на душата, вие ще опитате всички блага, които сѫществуватъ на земята. Представете си, че нѣмате уста. Тогазъ какво щѣхте да знаете за всички блага, които сѫществуватъ на земята? Нѣкой пѫть питате: “Защо ни е това сърдце? Защо ни е тая уста?” Безъ уста какво щѣхте да бѫдете? Камънитѣ сѫ безъ уста. Желанието на тия камъни е да имъ се създадатъ уста. И тѣ затова чакатъ тукъ съ търпение, за да имъ се дадатъ уста, за да опитатъ реалното.

 

И най-първо вие започвате съ опитването на хранитѣ, които ви се даватъ. Но устата иматъ нѣколко функции: Възприемането на храната, която е необходима за човѣка, вкусването на тая храна, за да си състави човѣкъ едно понятие за нея. После устата има една друга функция: съ въздуха, който излиза, да изказва една блага дума и той трѣбва да оцени думитѣ, които говори. Като каже една дума, той трѣбва да я чуе и да види нейнитѣ последствия. Ти минавашъ покрай нѣкой човѣкъ и му казвашъ: “Ела у дома, азъ ще те угостя.” Този човѣкъ тръгва подиръ тебе. И казвашъ другиму: “Ела да те натупамъ съ дърво, да ти тегля едно дърво, че да ме помнишъ!” И този човѣкъ бѣга отъ тебе. Защо бѣга отъ тебе? Защото впечатленията, които е приелъ отъ тебе, сѫ противоположни на неговитѣ желания. А пъкъ яденето, дадено на първия, е точно това, което той желае.

 

Аналогията, която можете да извадите: Противоречията, които могатъ да се срещатъ въ живота ви, сѫ едно срѣдство за повдигане. Все се зараждатъ известни противоречия. И щомъ ученикътъ разреши нѣкое противоречие, той се повдига въ по-висока степень. И щомъ не може да го разреши, той не се е повдигналъ. Нѣкой пѫть слушамъ да казватъ: “Толкозъ години следвамъ. Какво съмъ научилъ?” Човѣкъ, който учи, все ще научи нѣщо. Не, че не сте научили. При единъ обедъ ти си научилъ нѣщо. Ти имашъ съзнанието, че си придобилъ реалното и нуждата, която имашъ, е задоволена. Но само съ единъ обедъ не се свършва. Храненето е единъ непреривенъ процесъ. Въ храненето е опознаването съ реалното. Ако не се хранишъ, ти не можешъ да се опознаешъ съ него. Ти, като се хранишъ, чрезъ храната ще се опознаешъ съ реалното, т.е. чрезъ тая храна ти ще се опознаешъ съ живота. Ти ще възприемешъ отъ всѣка храна дотолкозъ, доколкото си възприелъ животъ, доколкото чрезъ нея е внесенъ животъ въ тебъ, или онова благо, което Богъ ти е далъ въ дадения случай. Тъй че, при всѣка една храна ние влизаме въ съприкосновение и съ идеалното и съ реалното.

 

Сега, реалното въ свѣта, това е Любовьта. Реалното въ свѣта е Добродетельта. Идеалното е Мѫдростьта, идеалното е знанието, което ти придобивашъ. Тѣ сѫ нѣща идеални. Следователно съ сърдцето си ние се запознаваме съ реалното, а пъкъ съ ума си ние се запознаваме съ идеалното. Умътъ се запознава съ идеалнитѣ работи. Нѣкой пѫть ние искаме познанието на ума да ни даде реалното. Реалното приемаме чрезъ сърдцето, а това, което ние чувствуваме, радостьта, страданията ни идатъ чрезъ сърдцето. А пъкъ какъвъ е невидимиятъ свѣтъ предъ насъ, какво е предназначението на нѣщата въ природата, какви сѫ законитѣ въ свѣта, ония закони, които работятъ, нашето сърдце не може да ни каже нищо по това. Нашиятъ умъ ни казва, какво е предназначението на нѣщата въ природата. То е идеалното, Великото въ свѣта. Когато ви говоря за реалното, трѣбва да ме слушате съ сърдцето си и когато ви говоря за идеалното, трѣбва да ме слушате съ ума си. И когато има разногласие между Учителя и ученика, то Учительтъ говори едно, а пъкъ ученикътъ разбира друго. Когато Учительтъ му говори за реалното, за земята, ученикътъ [е въ] идеалното. Той казва: “Не ми разправя за това, което азъ искамъ.” Нѣкой пѫть Учительтъ е въ идеалното, а пъкъ ученикътъ е въ реалното и казва последниятъ: “Не ми разправяй за това, което не искамъ.” Когато Учительтъ разправя за реалното и ученикътъ трѣбва да е тамъ. Когато Учительтъ [разправя] за идеалното и ученикътъ трѣбва да е тамъ. Това сѫ две положения, които трѣбва да поддържате въ ума си.

 

Седи единъ богатъ човѣкъ, милионеръ, който има голѣмо достойнство, и кара всички хора да му отстѫпватъ мѣсто. Отъ дето мине, да му отварятъ пѫть. И по една случайность, спира се на желѣзния пѫть. И пазачътъ му казва: “Отстрани се отъ пѫтя!” Богатиятъ казва: “Защо? Азъ мога да седя тукъ. Азъ съмъ свободенъ. Никой не може да ми заповѣда.” Ти можешъ да седишъ навсѣкѫде, но не и върху релситѣ, по които пѫтува тренътъ. Ти нѣ-машъ право да запречвашъ пѫтя на треноветѣ. Излѣзъ извънъ релситѣ, защото всѣки тренъ може да те прегази. Вие въ пѫтя на движението не можете да бѫдете свободни. Тамъ свобода има само за тия предмети, които се движатъ въ този пѫть. И въ окултната наука много ученици си създаватъ голѣми нещастия, че се поставятъ на пѫтя, дето тренове се движатъ. Ти казвашъ: “Ще опитамъ работитѣ. Азъ съмъ свободенъ.” Ще опиташъ работитѣ. Азъ уподобявамъ това на единъ гебедженски биволъ.* Когато въ варненско англичанитѣ направили първия железенъ пѫть и машината тръгнала, единъ гебедженски биволъ дошълъ всрѣдъ релситѣ и като видѣлъ машината, ококорилъ се и надигналъ си рогата. Машинистътъ свирилъ, свирилъ, а биволътъ казвалъ: “Тукъ не можете да минавате. Азъ тукъ не позволявамъ!” И като минала машината цѣлиятъ този биволъ станалъ на каша вѫтре. Този биволъ е мислѣлъ: “По какви съображения, отъ де е взела право тая машина да минава отъ тукъ!” Тя има гражданско право, държавата е дала позволение да се съгради този пѫть.

 

Често ние правимъ такива малки опити, които ни излизатъ много скѫпо. Нѣкой човѣкъ си е намислилъ да направи нѣщо. Ти намислишъ да му препятствувашъ. Остави го да си върви по своя си пѫть! Нѣкой пѫть вие си задавате въпросъ:”Защо той обича този човѣкъ? Той нищо не струва!” Рекохъ, то е негова работа. То е все таки да питате, защо този човѣкъ обработва тая нива. Негова работа е! Той това мѣсто намѣрилъ да обработва. Може да има друго мѣсто, но това мѣсто намѣрилъ да обработва. Обработва го човѣкътъ!

 

Когато вие обичате нѣкой човѣкъ, каква е вашата цель? Да се запознаете съ реалното и идеалното, които сѫ въ този човѣкъ. Когато ти обичашъ нѣкого, ти имашъ две цели: да се запознаешъ съ неговото сърдце и да се запознаешъ съ неговия умъ. Какъвъ е първиятъ вашъ методъ, когато вие обичате по сърдце нѣкого? Нѣкой пѫть може да го обичате и съ ума си. Какви сѫ методитѣ въ опититѣ на сърдцето? Първиятъ опитъ на сърдцето е: Ако азъ опитвамъ една ябълка, която имамъ, непременно ще я туря въ устата си, ще я изямъ, ще й дамъ едно угощение. Ще я запитамъ, ще й кажа, че тя въ менъ не може да живѣе по сѫщия начинъ, както живѣе отвънъ въ свѣта и съвсемъ трѣбва да си измѣни формата, за да й бѫде благоприятно вѫтре. И тя ще се съгласи. Това е реалното. И азъ ще си съставя понятие за ябълката.

 

А ако искамъ да изуча идеалното, азъ ще взема сѣмката и ще я посадя. И въ този случай ще имамъ съвсемъ другъ резултатъ. Тогазъ отъ идеалното какъ се ражда реалното? Това идеално ще расте, ще стане дърво, ще цъвне, ще завърже и ще даде плодъ и отъ идеалното ще дойде реалното, което ние ще опитаме. Тъй че, вие трѣбва да започнете съ идеалното и после ще дойдете да се запознаете съ реалното. Или може да започнете първо съ реалното и да дойдемъ до идеалното. Ако почнемъ отъ идеалното, следъ това ще имаме една реална опитность и следъ това сѣмката, която остава, пакъ ще посѣемъ.

 

И тъй, не туряйте ума си на мѣстото на сърдцето да се занимава съ работитѣ на сърдцето. Не туряйте сърдцето си на мѣстото на ума си да се занимава съ работитѣ на ума. Сърдцето да се занимава съ своитѣ работи и умътъ съ своитѣ работи. Когато сърдцето изучава реалнитѣ работи и умътъ идеалнитѣ, тогазъ ще имате най-малко противоречия въ живота си. Пакъ ще имате противоречия, но по-лесно ще се разрешаватъ. Да допуснемъ, че въ васъ влѣзе чувство на съмнение. Какъ ще лѣкувате съмнението? Съмнението е единъ видъ най-малкото обезвѣряване. За да отмахнешъ едно съмнение, трѣбва да имашъ вѣра. Тая вѣра трѣбва да почива на законитѣ на реалното и на идеалното, на законитѣ на сърдцето и на ума. Въ тия два свѣта ти едновременно трѣбва да търсишъ разрешението. И не трѣбва да разрешавашъ съмнението извънъ твоето сърдце и извънъ твоя умъ.

 

Съмнението може да дойде. Ти отивашъ въ една банка. Онзи касиеръ, който ви е далъ, може нѣкой пѫть умишлено или нѣкой пѫть по погрѣшка да ти е далъ повече или нѣкой пѫть по-малко. Ако ти е далъ повече, нѣма да се осъмнишъ въ него, но ако ти е далъ по-малко, ти веднага ще се осъмнишъ. А пъкъ съмнението ти може да е вѣрно или невѣрно. Ти трѣбва да провѣришъ. Защо като ти даде повече, нѣма да се осъмнишъ, а пъкъ като ти даде по-малко, ще се осъмнишъ? Това е повидимому единъ много простъ въпросъ и мислимъ, че е много лесенъ. Но питамъ азъ себе си въ дадения случай: защо азъ допуснахъ той въ дадения случай да ми даде по-малко? Погрѣшката е въ менъ, а не въ него. Погрѣшката въ този случай би била въ мене поради следното: когато отиде единъ скѫперникъ (скържавъ) при единъ касиеръ, то у последния има всѣкога желание да вземе нѣщо отъ скъперника, понеже скъперникътъ предава отъ себе си това желание, това чувство, което храни, тъй че и у другитѣ се заражда желание да откѫснатъ нѣщо отъ него. А пъкъ когато единъ човѣкъ е много щедъръ, дава отъ себе си, той, като отиде при касиера, то и другия иска да му дава, щедриятъ му предава своята мисъль.

 

Че законътъ е все сѫщия въ свѣта, този законъ го има и въ идейния свѣтъ. Ако мразишъ нѣкого, то и той ще те мрази. Значи каквото му дадешъ и той ще ти даде сѫщото. Ако обичашъ нѣкого и той ще те обича! Обичьта е щедрость. Тогазъ и онзи става щедъръ. Възприема. Омразата е скѫперничество. Между омразата и скѫперничеството има сходство. Искашъ да вземешъ нѣщо. Ти мразишъ нѣкой човѣкъ. Защо? Защото не ти дава! Щомъ ти дава, ти нѣма да го мразишъ. Всѣка омраза произтича отъ факта, че нѣкой те е онеправдалъ, взелъ ти е нѣщо, направилъ ти е нѣкаква вреда. Лишилъ те е отъ нѣщо. А пъкъ въ любовьта е обратното: всички хора, които сѫ ни дали нѣщо, ние сме склонни да ги обичаме. Ти казвашъ: “Какъ да обичаме?” Тогазъ давай! Като обичашъ нѣкого, ти трѣбва да му дадешъ. Ти не можешъ да дадешъ нѣкому, ако не го обичашъ! И ако не дадешъ нѣкому и той не може да те обича. Ти казвашъ: “Защо ще го обичамъ? И защо той ще ме обича?” Когато азъ обичамъ, азъ съмъ посѣлъ нивата! Това е любовьта. Той ще ме обича това подразбира, че тая нива е родила жито. Ще има обмѣна между менъ и нивата. Най-първо нивата се радва, че съмъ я по-сѣлъ. И понеже създавамъ работа на слънцето и на водата, следъ това те ме възнаграждаватъ заради онова, което съмъ далъ. Ти като обичашъ нѣкого, то тая мисъль и чувство ще роди плодъ у него и ти ще пожънешъ жетва и ще има тогазъ обратна любовь. Вие сега искате, безъ да сте обичали да ви обичатъ. Това никакъ не може да бѫде. Помнете това. Богъ сега изисква това, което е посѣлъ въ насъ, и по сѫщия законъ очаква отъ насъ добрия животъ, добритѣ мисли, желания, стремежи, съвършенството. Ние живѣемъ не за себе си, но за Бога, за Онзи, който ни е възлюбилъ, който е създалъ всичко заради насъ, за да бѫдемъ ние подобни Нему. И всичкото величие на чо-вѣка седи въ това, да бѫдемъ подобни на Бога! Каквото Богъ върши и човѣкъ да го върши въ единъ малъкъ размѣръ.

 

Та рекохъ, ако сте обичали, очаквайте да ви обичатъ. Ако не сте обичали, обичайте. Ако сѫ ви обичали, обичайте, за да има отплащане, за да се отплатите. Отплащане, обмѣна трѣбва да има въ природата. Щомъ спрете тая обмѣна, щомъ нѣма обмѣна, идатъ нещастията. Всички нещастия, страдания, които идватъ, показватъ, че обмѣната между реалното и идеалното не е правилна. Защото каквато любовь показвамъ азъ къмъ нѣкого, такава и той ще покаже къмъ мене. И каквато любовь Богъ е далъ намъ, ние сѫщата любовь трѣбва да покажемъ къмъ него. Нали е казано: “Христосъ дойде на земята, за да покаже Любовьта, която Богъ Му е далъ.” Ние трѣбва да покажемъ оная любовь, която Христосъ ни е далъ. И ония пъкъ, които възприматъ нашата любовь по-долу, и тѣ трѣбва да я дадатъ още по-долу. Така трѣбва да се направи цѣлъ единъ крѫгъ. Движение има вѫтре въ любовьта. Ако ти не можешъ да проявишъ Христовата Любовь, какъ ще проявишъ Божията Любовь? За да покаже Божията Любовь, Христосъ трѣбваше да понесе грѣховетѣ на хората, да понесе страданията, такива каквито малко хора могатъ да понесатъ. Не мислете, че любовьта нѣма страдания.

 

Сега има у хората едно самочувствие. Има голѣми задължения въ любовьта! Любовьта всичко дава и всичко взема. Много дава и много взема. Когато малко дава и малко взема. Това трѣбва да имате предъ видъ. Вие искате съ петь пари да боядисате 100 килограма прежда. Не може! Многото прежда изисква много боя. Голѣмото богатство изисква голѣма работа. Многото учение изисква голѣмъ трудъ. Вие искате сега да бѫдете окултни ученици. Не, азъ бихъ желалъ да бѫдете ученици на Любовьта, да изучавате реалното и идеалното. Да изучавате нѣщата вѣрно съ сърдцето си и да изучавате идеалното вѣрно съ ума си. И тогазъ нѣма преплитане между ума и сърдцето, идеалното нѣма да се преплете съ реалното. И отъ това едновременно изучаване на реалното и идеалното започва животътъ. Ако вие не можете едновременно да изучавате реалното и идеалното, не може да дойде новиятъ животъ въ васъ. Писанието казва: “И това е животъ вѣченъ да познаятъ Тебе Единого Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа Когото си изпратилъ.” Христосъ е реалното, а пъкъ Богъ е идеалното. По [м]ое разбиране е това. Реалното е Христосъ. Съ сърдцето си трѣбва да Го опитате. И ако ти не си опиталъ Христа съ сърдцето си, какъ ще опиташъ съ ума си Бога? Тогазъ вие можете да кажете: “Толкозъ прости ли сѫ хората, че да ни пълнятъ главитѣ?” Азъ не искамъ да ви пълня главитѣ. Не сте нѣкоя пушка да ви пълня главата. Не сте нѣкое шише да налѣя вода вѫтре. Не! Рекохъ, да изучаваме свѣта така както Богъ го е създалъ. И до сега вие не знаете, защо е вашето сърдце. Само сърдцето е, което изучава реалното. Защо ви е умътъ? Само умътъ е, който изучава идеалното. А пъкъ при изучаването на реалното и на идеалното влиза животътъ. То е смисъла, цельта, къмъ която се стремимъ. А пъкъ въ живота, следъ като изучаваме реалното и идеалното, ние добиваме свободата, а пъкъ въ свободата човѣкъ може да намѣри Истината. Свободниятъ човѣкъ може да намѣри Истината. А пъкъ като намѣришъ Истината, тогазъ се реализира животътъ, това към което всички се стремимъ.

 

Та сега дойде единъ ученикъ при мене и каза, че дълго време, като се е училъ, училъ, едно противоречие ималъ и не смѣе да ми каже. Азъ виждамъ какво му е. Зная каква му е болката. Той казва: “Недоволенъ съмъ отъ себе си. Опаки човѣкъ съмъ. Бамбашка човѣкъ съмъ.” И не може да излѣзе отъ опакито. Той съзнава де е опакито, но не знае какъ да излѣзе отъ това. Той е дошълъ въ стълкновение съ реалното, съ чувствата. И азъ отговорямъ на този ученикъ, братъ. Ученикъ е сега тукъ той. Той се е забъркалъ въ реалното и идеалното.

 

Ние искаме да постигнемъ идеалния животъ, да бѫдемъ като светиитѣ. Ти, за да постигнешъ идеалното, трѣбва да слезешъ въ реалното, да имашъ голѣми страдания като Христа, да се смиришъ и следъ това Богъ да те въздигне отъ смъртьта и следъ това да влѣзешъ въ идеалния животъ. Това е далечното бѫдеще, което те очаква. Докато не минешъ презъ тия тежки страдания, не можешъ да постигнешъ това. И сега всички вие искате да избегнете страданията. Въ сѫщность нѣма страдания. Страданията сѫ едно срѣдство само, за да изпитатъ доколко си убеденъ въ реалното. Нѣма никакви страдания въ свѣта. Не, че отричамъ. Не, че нѣма страдания. Страданията не Господь е създалъ въ свѣта. Азъ всѣка минута мога да си създамъ страдания на себе си. Ако страдамъ, че ритамъ камънитѣ по пѫтя, мога да кажа: “Кой те е турилъ тукъ?” И като се ударя о камънитѣ, после ще почна да се мажа съ малко дървено масло. Нѣма какво да ритамъ камъка. Единъ камъкъ не го ритай, но вземи, че го повдигни и го отхвърли нѣкѫде надолу. Не го ритай и му кажи: “Много си благороденъ.” После има друга една опасность: ако е тежъкъ камъкътъ, ще почувствувашъ болка, ще се орезишъ** въ гръбнака си.

 

Вие въ живота искате да бѫдете богати. Знаете ли, че богатството е голѣмъ камъкъ? Ако го дигнете, ще се орезите. Знаете ли, че ако сте много ученъ човѣкъ, пакъ ще се орезите. Че мѫчнитѣ задачи въ живота сѫ голѣми камъни, които искате да дигнете.

 

Вчера двама ученика искаха да дигнатъ долу близо до огнището единъ голѣмъ камъкъ, който тежи 6-7 хиляди килограми. Искаха да го дигнатъ и да го хвърлятъ въ езерото. Азъ като отидохъ, седнахъ тамъ и мислѣхъ дълго време, 4 часа като работеха, едвамъ го търкулнаха на 3 метра. И се събраха повече отъ 20 души хора. И турихме всички пейки все като лостове, а пъкъ тѣ двама искаха да го търколятъ до езерото! Като отидахъ, видѣхъ, че нѣма нужда да се премества отъ тамъ този камъкъ, но понеже сѫ започнали работата, не искахъ да ги обезсърдчавамъ и рекохъ: “Хайде да го търкулнемъ.” Питамъ сега: защо ще търкаляме този камъкъ отъ неговото мѣсто? Той е на почетно мѣсто. Тѣ казватъ: “Ние искаме да го търкулнемъ въ езерото.” Питамъ: какво ще придобиемъ, ако го търкулнемъ въ езерото? Но щѣлъ да отвори мѣсто за гимнастика, че “квадратътъ” не ставалъ както трѣбва! И колко мѣсто отвори той? За 4 часа едвамъ единъ метъръ мѣсто! И безъ него можеше!

 

Та рекохъ сега: Азъ сѣдамъ и виждамъ, какви нещастия могатъ да станатъ чрезъ голѣми камъни съ братя и сестри. Ако се търкулне, може да затисне нѣкого! Могатъ да станатъ голѣми нещастия. Защо у всички има желание да се премести този камъкъ. Та въ обществения животъ често ние търкаляме такива голѣми камъни. Двама души не се занимавайте да дигнете камъни тежащи 4-5 хиляди килограми. Дигайте малки камъни по 5-10 килограма.

 

Та, въ ума ви да остане сѫществената мисъль: Сърдцето ви да се занимава съ изучаването на реалното, това е Любовьта. Умътъ ви да се занимава съ изучаването на идеалното. А пъкъ двата процеса съединени въ васъ: реалното или Любовьта и Мѫдростьта, вие по този начинъ ще изучавате Истината и нейното приложение въ живота. Когато приложимъ тия три методи, ние ще бѫдемъ съвършени, а пъкъ то е далечното бѫдеще, къмъ което сега се стремите.

 

Днесъ започнете тъй да разбирате! Не, че не сте вървѣли, но тая идея сте нѣмали въ умоветѣ си. Това е ново за васъ. Вие реалното го чоплите съ ума си, а пъкъ идеалното чоплите съ сърдцето си. И имали ли сте нѣкакъвъ резултатъ? Когато изучавашъ реалното, сърдцето ти да участвува, а когато изучавашъ идеалното, умътъ ти да участвува. Ако речешъ да постигнешъ идеалното въ сърдцето си, то е непостижимо. И ако искашъ да постигнешъ реалното съ ума си, то пакъ е немислимо. Защо Богъ е създалъ тъй нѣщата? Ако ти не страдашъ, ти не можешъ да любишъ. Който не е страдалъ, той не може да люби. И който обича, той трѣбва да страда. Защото Любовьта се проявява само въ страданията. А пъкъ страданието трѣбва да дойде въ свѣта, понеже то е почва. Само върху страданията може да излѣзе радостьта. Радостьта е плодъ на страданието. Колкото повече си страдалъ, толкозъ по-сладки плодове ще имашъ. Ако не страдашъ, не можешъ да имашъ плодове. Казвашъ: “Другояче не може ли?” Това, което съмъ намѣрилъ азъ, това е! А пъкъ ако вие намѣрите друго, елате да ми кажете и азъ ще ви благодаря. Колкото повече страдашъ, толкозъ повече плодове ще имашъ. И голѣмитѣ страдания на Христа донесоха тая култура. Въ страданията на Христа израстнаха тия плодове на идеалното и реалното. И се казва тамъ, че кръвь излизала отъ поритѣ Му! Христосъ е разрешавалъ трудни въпроси. Христосъ е билъ закованъ на кръста. Когато не обичаме нѣкого, ние го приковаваме на кръстъ. Когато не мислимъ добре за нѣкого, ние сѫщо го приковаваме на кръстъ. Когато не обичаме нѣкого, ние го приковаваме реално за кръста, а пъкъ когато не мислимъ добре за нѣкого, ние го заковаваме идеално на кръста. За мене има две приковавания: когато не ме обичатъ, менъ ме заковаватъ реално на кръста, а когато зле мислятъ за менъ, идеално ме разпъватъ.

 

Сега азъ ви пожелавамъ да слѣзете отъ идеалния си и отъ реалния си кръстъ. Сами не можете да слѣзете. Все трѣбва да дойде единъ Никодимъ и да ви снеме отъ кръста и да ви обвие съ плащаница. И все таки после трѣбва да дойдатъ двама ангели отъ небето и да ви извадятъ отъ мѣстото на вашата пещера на вашия животъ.

 

Сега да ви дамъ добрата страна. Страданията сѫ едно велико Божие благословение за всичкитѣ ученици, които искатъ да се запознаятъ съ идеалното и реалното въ живота. И тѣ сѫ временни. Тѣ нѣма да бѫдатъ въ вѣки вековъ! Траятъ по една секунда, по 1/10 отъ секундата, най-много една минута. Но едно страдание даже единъ часъ не може да отиде. Повече отъ единъ часъ не може да отиде. Единъ

 

часъ е много. Една секунда пакъ е много. Гневътъ на Бога продължава до 100 години, а пъкъ благословението Му продължава до хиляди години. Любовьта Му, най-хубавитѣ Божии мисли продължаватъ благото ви за 25 000 години, а пъкъ едно Божие недоволство за нѣкого само за 100 години.

 

Та Богъ е недоволенъ отъ васъ за една секунда, а пъкъ 25 000 секунди е била Неговата обичь или любовь къмъ васъ. Не струва ли една секунда да е недоволенъ отъ васъ и 25 000 секунди да е доволенъ отъ васъ? Та затова, ако изучавате правилно реалното и идеалното, то Богъ ще бѫде недоволенъ отъ васъ само една секунда и доволенъ 25 000 секунди. А пъкъ, ако не изучавате правилно реалното и идеалното, то Богъ ще бѫде доволенъ отъ васъ една секунда и 25 000 секунди недоволенъ. Гневътъ на Бога е мимолетенъ, т.е. Неговото неразположение. Вие само нѣкой пѫть сте опитвали пламъцитѣ на ада. Малко сте ги опитвали пламъцитѣ на ада. Сега мисъльта, която може да ви даде потикъ, е: Да оставимъ ада. Адътъ е нѣщо идеално. Адътъ е идеаленъ и раятъ е идеаленъ, а пъкъ земниятъ ни, нашиятъ животъ тукъ е реалното. Въ тия страдания ви опитватъ малко какво нѣщо е адътъ, а пъкъ въ радостьта ще опитвате какво нѣщо е небето, раятъ.

 

Сърдцето ви да е занято съ Любовьта постоянно! А пъкъ умътъ ви всѣкога да е занятъ съ Мѫдростьта, а пъкъ вие като ученици да сте всѣкога заняти съ Истината!

 

“Божията Любовь носи пълния животъ.” (Три пѫти.)

 

6 ч. 25 м.

 

8-ма беседа на Учителя

Молитвения върхъ при Рилскитѣ езера.

28.VII.1937 г. 5 ч. с. срѣда.

 

--------

* отъ Гебедже старото име на градъ Белославъ, Варненско

** урезъ (м. диал.) врязано мѣсто, вдлъбнатина

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

"Лѫчи на живота". Беседи отъ Учителя, държани при седемтѣ рилски езера
презъ лѣтото на 1937 г. София,
Първо издание, София, 1937 г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

РЕАЛНО И ИДЕАЛНО.

Съвременнитѣ хора говорятъ за реалното и за идеалното. Кое наричаме реално и кое — идеално? Реално е това, което човѣкъ всѣки моментъ може да опита. Идеално е това, къмъ което човѣкъ се стреми. Нѣщата сѫ реални или идеални отъ гледището на сегашния животъ. Отъ това гледище, именно, известни положения внасятъ смутъ въ съзнанието на човѣка, въ зависимость отъ дисхармонията, която сѫществува въ тѣхъ. Запримѣръ, единъ пѣвецъ излиза на сцената да пѣе, но чувствува, че публиката е недоволна отъ него. Недоволството на публиката внася смущение въ неговото съзнание. Публиката е недоволна отъ неговото пѣние. Тя не се спира нито върху произхождението, нито върху образованието, нито върху красотата му. Едно нѣщо иска тя отъ него — да пѣе хубаво. Не пѣе ли хубаво, тя има основание да е недоволна. За да се освободи отъ смущението си, пѣвецътъ трѣбва да пѣе добре. Пѣвецътъ се запитва: Мога ли да се науча да пѣя толкова хубаво, че да задоволя публиката? — Щомъ е излѣзълъ на сцената, щомъ е направилъ първата крачка, той може и трѣбва да пѣе хубаво. Ако не пѣе хубаво, какъ се е решилъ да излѣзе на сцената и да очаква уважение и удобрение на публиката?

Много отъ съвременнитѣ хора сѫ пѣвци, излѣзли на сцената на живота да пѣятъ и се запитватъ, може ли да излѣзе нѣщо отъ тѣхъ. Щомъ сѫ излѣзли на сцената на живота, ако пѣятъ, ще излѣзе нѣщо отъ тѣхъ; ако не пѣятъ, нищо нѣма да излѣзе. Единъ отъ виднитѣ руски пѣвци на съвременния вѣкъ, Шаляпинъ, разправялъ една своя опитность. Първата роля, която му била дадена да играе на сцената, била ролята на стражарь. Обаче, той игралъ много несполучливо, вследствие на което билъ изпѫденъ отъ театъра. — Защо не изигралъ ролята си добре? — Понеже не могълъ да я преживѣе. Артистътъ трѣбва да преживява ролята, която играе на сцената. Не я ли преживява, той не е истински артистъ. Да подражавашъ, това не е преживяване. Реалностьта на нѣщата е въ преживяването имъ, а не въ тѣхното подражаване.

Кое е реално въ свѣта? — Това, което човѣкъ въ даденъ моментъ чувствува, е реално. Това, което мисли само, е идеално. Реалното има отношение къмъ сегашния моментъ, къмъ настоящето, а идеалното — къмъ бѫдещето. Земята, върху която стѫпваме, представя реалното въ живота. Както растенията черпятъ сокове отъ земята, така човѣкъ черпи сокове отъ сърдцето си. Както човѣкъ чувствува, така и мисли. Животътъ на сърдцето представя реалното, а животътъ на ума — идеалното. Реалното дава възможность на идеалното да се отрази. Следователно, идеалното се изучава чрезъ закона на отражението.

Всички говорятъ за реалното и идеалното, но за да го изучатъ, тѣ трѣбва да бѫдатъ ученици. Само ученикътъ има възможность да изучава реалното и идеалното. Реалното е той самиятъ, а идеалното — Богъ, къмъ Когото се стреми. Ученикътъ е въ самия човѣкъ, а учительтъ му е вънъ отъ него. Учительтъ и ученикътъ иматъ предъ видъ природата, която тѣ изучаватъ. Ако природата не сѫществуваше, какво би могълъ учительтъ да предава на своя ученикъ?

Ето, предъ васъ сега се разкриватъ редъ картини отъ природата. За едни съзнания тѣзи картини изглеждатъ разхвърляни, за други — събрани, добре наредени. Това зависи отъ положението, отдето се разглеждатъ. Ако изучавате нѣщата отъ гледището на съзнанието, вие ще имате единъ образъ; ако ги изучавате отъ гледището на самосъзнанието, ще имате другъ образъ; ако ги изучавате отъ гледището на подсъзнанието, или свърхсъзнанието, ще имате съвършено различни образи. Значи, ако изучавате нѣщата отъ гледището на четиритѣ съзнания, вие ще имате четири различни образи за тѣхъ. Когато фотографира се единъ предметъ, и за него има два образа: отрицателенъ, който не отговаря на истинския образъ, и положителенъ, който представя образа такъвъ, какъвто е въ действителность. Следователно, за всѣко нѣщо ние имаме най-малко два образа: реаленъ образъ, който представя нѣщата такива, каквито сѫ въ действителность, и идеаленъ, който представя нѣщата такива, каквито не сѫ въ действителность. Виждате, запримѣръ, на картина единъ локомотивъ. Тази картина представя идеаленъ образъ на машината. За да се движи, тази машина се нуждае отъ вода, отъ вѫглища — необходима за нея храна, и отъ огняръ, който я управлява. Сама по себе си машината не съзнава, дали храната ѝ — вѫглищата и водата сѫ достатъчни. Това знае само огнярътъ. Между тази машина, човѣшкото сърдце и човѣшкия умъ има известна аналогия. Материалитѣ, съ които сърдцето си служи, сѫ неговитѣ вѫглища. Водата, необходима за сърдцето, това е човѣшкиятъ умъ. Разумното начало въ човѣка е самиятъ огняръ.

Сегашнитѣ хора искатъ бързо да се развиватъ, да научатъ всичко изведнъжъ. Тѣ не подозиратъ, че бързото развитие, бързото движение е свързано съ известни опасности. Съ каква бързина ще пѫтува една желѣзница, това не е произволно. Сѫщо така не е произволна и бързината на човѣшкото развитие. Релситѣ сѫ така направени, че да могатъ да издържатъ известна бързина на машината. Увеличи ли се бързината на машината повече, отколкото е опредѣлена, релситѣ се развалятъ, но и машината може да дерайлира. Както машината дерайлира, така и човѣкъ може да дерайлира. За да не стане това, той трѣбва да се движи съ бързини, която отговаря на неговия организъмъ. Въ този смисълъ, неврастенията, отъ която страдатъ много отъ съвременнитѣ хора, не е нищо друго, освенъ дерайлиране отъ прания пѫть на живота. Много отъ болеститѣ на хората се дължатъ, именно, на стремежа имъ къмъ преждевременно развитие. Тѣ искатъ да постигнатъ всичко изведнъжъ. Постигнатъ ли всичко изведнъжъ, тѣ ще увеличатъ товара си чрезмѣрно, не по силитѣ си.

За изяснение на мисъльта си, ще си послужа съ следния примѣръ. Нѣкой човѣкъ иска да стане богатъ, безъ да мисли, на какви опасности се излага съ това богатство. Богатиятъ човѣкъ е подобенъ на красива мома, подиръ която вървятъ десятки момци, всѣки отъ които я желае за себе си. Красивата мома е богатъ банкеръ, следъ когото вървятъ десятки и стотици апаши. Всѣки апашъ желае това богатство за себе си и се стреми да го присвои. Какво трѣбва да прави този банкеръ? — Той трѣбва да има на разположение хора, които да го пазятъ. Американскитѣ милионери иматъ на разположение по нѣколко дедектива, да пазятъ децата имъ, защото всѣки моментъ едно отъ децата имъ може да изчезне. Много красиви и възвишени чувства на хората сѫ изчезнали, както изчезватъ децата на американскитѣ милионери, и тѣ трѣбва да ги откупватъ, — Кой ги е задигналъ? — Апаши. Нѣкой човѣкъ седи въ стаята си разположенъ, вдъхновенъ, съ нѣкакво красиво чувство въ сърдцето си. Изведнъжъ нѣщо става въ него, и той изгубва красивото си чувство. — Кѫде е отишло това чувство? — Смѣнило се е съ нѣкое лошо чувство, въ низходяще състояние. Значи, отъ едно реално положение, въ възходяща степень, този човѣкъ е миналъ въ друго реално положение, въ низходяща степень. Както има реално положение въ възходяща и низходяща степень, така има и идеално положение въ възходяща и низходяща степень.

Банкерътъ, който седи предъ своята каса, пълна съ пари, е доволенъ, щастливъ, защото мисли, че е осигуренъ. Но ако секретарьтъ му дойде и каже, че крадци сѫ разбили касата му и сѫ я обрали, той веднага изгубва разположението си. Единъ часъ преди това той е билъ гордъ, самонадѣянъ, а сега е сгърбенъ, загубенъ въ живота. — Защо? — Паритѣ му, въ които е вѣрвалъ, сѫ изчезнали. — Кѫде отидоха? — Въ рѫцетѣ на крадцитѣ. И сега банкерътъ трѣбва да ги търси. Какъ ще ги намѣри?

Сега ще направя една аналогия между паритѣ на банкера и човѣшкитѣ мисли и чувства. Както банкерътъ губи паритѣ си, така и човѣкъ може да изгуби своитѣ красиви мисли и чувства. И каквото банкерътъ изпитва при загуба на паритѣ си, сѫщото изпитва всѣки човѣкъ, когато изгуби едно свое красиво чувство или една своя свѣтла мисъль. Нѣма по-страшно нѣщо въ живота на човѣка отъ това, когато той се усъмни и изгуби вѣра въ своя най-добъръ приятель. Страшно е човѣкъ да изгуби вѣрата си! Докато е вѣрвалъ въ Бога, докато е уповавалъ на Него, единъ день той се намира предъ пълно обезвѣряване — не вѣрва въ Бога, не вѣрва въ хората — въ нищо не вѣрва. Страшното е не само въ това, че човѣкъ губи вѣрата си въ Бога, но и Богъ вече не му вѣрва. Какъ ще му вѣрва, когато той престава да върши Неговата воля? Може ли при това положение да го считатъ светъ човѣкъ? Не само Богъ не му вѣрва, но и хората преставатъ да му вѣрватъ. Да мисли човѣкъ, че при всички престѫпления, които върши, Богъ не трѣбва да измѣня мнението си за него, той е на кривъ пѫть. Богъ държи въ ума си мисъльта, че ние сме излѣзли отъ Него, че по естество сме добри, но когато не вършимъ волята Му, когато се отклоняваме отъ Него, ние внасяме нѣщо чуждо въ нашето естество, което Богъ не признава за свое.

Следователно, като ученици, имайте предъ видъ, че ученикътъ не може да се учи при учитель, въ когото се съмнява и не вѣрва. Щомъ не вѣрва въ учителя си, той не може да учи. За да се освободи отъ безвѣрието си, нека опитва нѣщата. Реалното всѣкога се опитва. За да се произнесе човѣкъ за реалностьта на нѣщата, той предварително трѣбва да ги е опиталъ. Човѣкъ не може да се съмнява въ това, което е опиталъ. Щомъ го опита, то става вече реално. Докато не го е опиталъ, той може да се съмнява въ него. Тогава то е идеално. Опита ли го, обаче, излѣзе ли опитътъ му сполучливъ, той не може вече да се съмнява въ него. Значи, въ идеалното човѣкъ може да се съмнява, но въ реалното — никога. Много реални и идеални нѣща оставатъ необяснени, по единствената причина, че не могатъ да се подложатъ на опитъ.

Съвременната наука се натъква на много явления, които не може да обясни. Не само официалната наука, но и окултната не може да ги обясни. — Защо? — Тѣ не се подаватъ на опитъ, и колкото да се обясняватъ, все необяснени оставатъ. Голѣми знания се изискватъ, за да могатъ да се обяснятъ. Запримѣръ, споредъ окултиститѣ, единицата представя мѫжки, творчески принципъ, а двойката — женски, съграждащъ принципъ. Значи, единицата е бащата, двойката — майката, а тройката — детето. Казваме, че 2+2=4. Две жени, събрани съ още две, даватъ числото четири — мѫжко число. Какъ е възможно това? Възможно или невъзможно, това е фактъ. Фактъ е сѫщо така, че човѣкъ може да гледа и безъ очи. Очитѣ сѫ пособие на човѣка, придобито отпосле. Първоначално въ човѣка се е явило желанието да гледа, т. е. зрението като сѣтиво, а после сѫ създадени очитѣ като органъ.

Често хората се спиратъ върху маловажни нѣща въ свѣта и тамъ губятъ времето си. Запримѣръ, като си направятъ новъ костюмъ, или като си купятъ нова шапка, тѣ турятъ огледалото предъ себе си и съ часове се оглеждатъ. Какво сѫ придобили съ новия костюмъ и съ новата си шапка? — Нищо особено. Обаче, съ създаване на тѣхнитѣ слушалки — ушитѣ, за тѣхъ се разкрива новъ свѣтъ. Тѣ чуватъ различни звукове, били тѣ хармонични или дисхармонични. Съ отваряне входъ въ организъма имъ, т. е. съ създаване на устата имъ, тѣ се запознаха съ благата, които сѫществуватъ на земята, Съ отваряне прозорци на лицето имъ — тѣхнитѣ очи, предъ тѣхъ се разкри цѣлъ свѣтъ, съ своята красота и необятность. Който не съзнава цената на тия придобивки, той ще каже: Защо ни е устата, защо ни сѫ очитѣ, ушитѣ, сърдцето? Влѣзте въ положението на камънитѣ, за да разберете, съ какви блага човѣкъ разполага. Камънитѣ сѫ лишени отъ очи, отъ уши, отъ уста, отъ сърдце и отъ хиляди години насамъ чакатъ търпеливо, да имъ се дадатъ тия нѣща. И тѣ иматъ желание да опитатъ реалното въ свѣта. При това, всѣки удъ въ човѣшкия организъмъ има не само една функция, но нѣколко. Запримѣръ, устата на човѣка има три главни функции: тя приема храна отвънъ и я препраща въ вѫтрешнитѣ органи; после тя опитва вкуса на приетата храна и се произнася за нея; и най-после устата говори. Отъ устата излизатъ благи, нѣжни думи. Съ ушитѣ си човѣкъ чува думитѣ, които излизатъ отъ устата му, а съ очитѣ си той вижда последствията, които тѣ произвеждатъ. Казвате на нѣкого: Ела у дома, да те нагостя. Тѣзи думи произвеждатъ разположение въ човѣка, когото сте поканили на угощение. Казвате на другъ човѣкъ: Чакай, само да те срещна още единъ пѫть! Тъй ще те набия, че ще ме помнишъ! Като чуе тѣзи думи отъ устата ви, той бѣга отъ васъ, не иска втори пѫть да ви срѣща.

Всички хора се оплакватъ отъ противоречията на живота. Запримѣръ, голѣмо противоречие е, че отъ устата, единъ и сѫщъ удъ, едновременно излизатъ два вида думи: отрицателни и положителни. Разумниятъ човѣкъ, ученикътъ приема противоречията като условия за растене. Ако ученикътъ разреши известно противоречие правилно, той се повдига; не го ли разреши правилно, той се понижава. Мнозина се обезсърдчаватъ и казватъ, че нищо не сѫ придобили нищо не сѫ научили въ живота си. — Отъ тѣхъ зависи да научатъ нѣщо или да не научатъ. Който учи, той все ще научи нѣщо. При всѣки обѣдъ, човѣкъ все научава нѣщо. Той съзнава, че е задоволилъ нуждата на своя организъмъ и е придобилъ нѣщо реално. Но съ единъ обѣдъ не се свършва. Храненето е непреривенъ процесъ. Чрезъ храната човѣкъ се запознава съ реалното и съ идеалното въ живота. При всѣко хранене човѣкъ придобива само толкова, колкото животъ е влѣзълъ въ него.

И тъй, реалното въ свѣта, това е любовьта и добродетелитѣ, които произтичатъ отъ нея. Идеалното, това е мѫдростьта и знанието, което произтича отъ нея. Значи, чрезъ сърдцето си човѣкъ се запознава съ реалното, а чрезъ ума — съ идеалното. Чрезъ сърдцето си човѣкъ се запознава съ радостьта и скръбьта. Чрезъ ума си той се запознава съ външния свѣтъ, съ законитѣ и явленията въ природата. Чрезъ ума си той се запознава съ великото въ свѣта. Следователно, когато ви се говори за реалното, вие трѣбва да слушате и възприемате чрезъ сърдцето си. Когато ви се говори за идеалното, вие трѣбва да слушате и възприемате чрезъ ума си. Когато между учителя и ученика сѫществува разногласие, причината за това е, че тѣ се намиратъ въ различни области: ако учительтъ е въ областьта на идеалното, ученикътъ е въ областьта на реалното. И обратно, ако учительтъ е въ реалното-ученикътъ е въ идеалното. Учительтъ предава на ученика урокъ, а последниятъ не е доволенъ отъ него и намира, че не му преподава, както трѣбва. — Защо се явява това неразбиране? — Защото ученикътъ е въ реалното. Другъ пѫть учительтъ разправя нѣщо на ученика, а последниятъ не го разбира и е недоволенъ отъ него. — Защо ученикътъ е недоволенъ? — Защото е въ идеалното, а учительтъ му говори за реалното. За да бѫде въ хармония съ учителя си, ученикътъ трѣбва да бѫде въ положението на дете, което има готовность да слуша, да възприема и да се учи. Тъй щото, не заставяйте учителя си той да дойде въ областьта, въ която сте вие, но бѫдете готови вие да влѣзете въ областьта, дето е учительтъ ви, и оттамъ да го слушате.

Като не разбиратъ законитѣ на разумната природа, мнозина казватъ: Не сме ли свободни да се движимъ, дето искаме? — Не сте свободни. Има мѣста, по които човѣкъ нѣма право да се движи. Запримѣръ, може ли човѣкъ да върви по релситѣ, по които тренъ минава? Единъ милионеръ, човѣкъ съ голѣмо достоинство, по нѣкаква случайность, попада на желѣзопѫтнитѣ релси и се спира тамъ да разглежда мѣстностьта. Пазачътъ му извиква: Господине, отстрани се отъ пѫтя! — Какъ смѣешъ да ми заповѣдвашъ? Азъ съмъ човѣкъ съ достоинство, всички хора ми се подчиняватъ, всички ми правятъ пѫть, а ти се осмѣлявашъ да ми показвашъ, накѫде да вървя. Азъ съмъ свободенъ човѣкъ и ще стоя, ще ходя, дето искамъ. — Да, господине, ти можешъ да стоишъ, дето искашъ, но не и на релситѣ, по които тренътъ минава. Ти нѣмашъ право да спъвашъ движението на треноветѣ. Ако останешъ на това мѣсто още малко, тренътъ ще пристигне и ще те прегази.

Следователно, който иска да бѫде свободенъ, той нѣма право да стои на пѫтя, дето ставатъ голѣми движения. На този пѫть могатъ да седатъ, или да се движатъ свободно само ония предмети, на които е опредѣлено отъ по-високо мѣсто. Много отъ страданията на окултнитѣ ученици се дължатъ на това, че тѣ спиратъ на пѫтища, дето тренове се движатъ. Който не разбира законитѣ, той мисли, че има право да ходи, да седи, дето иска и казва: Азъ съмъ свободенъ човѣкъ и мога да правя, каквото искамъ. — Ще опиташъ, колко си свободенъ.

Преди години, когато била прокарана желѣзницата отъ Варна за София, първото пѫтуване по тази линия било отбелязано съ смазването на единъ биволъ. Като наближилъ трена къмъ Гебедже, единъ биволъ билъ изненаданъ отъ шума и се затичалъ къмъ лакомотива, дигналъ рогата си нагоре, искалъ да се бори, да му препрѣчи пѫтя. Локомотивътъ му се видѣлъ като нѣкакво голѣмо чудовище. Биволътъ решилъ да го спре, да препятствува на движението му. Машинистътъ изсвирилъ нѣколко пѫти, за да отстрани бивола отъ релситѣ, но той продължавалъ да се заканва на локомотива. Въ края на краищата борбата на бивола съ локомотива се свършила въ ущърбъ на първия. Биволътъ се намѣрилъ подъ колелата на локомотива, но съвършено смазанъ, превърнатъ на каша. — Нѣма защо да се бори съ машината. Държавата и е дала право да минава по този пѫть.

Това е единъ несполучливъ опитъ, въ които биволътъ станалъ жертва. Често и хората правятъ такива опити, за които плащатъ скѫпо. Нѣкой човѣкъ намислилъ да прави нѣщо. Ти излизашъ срещу него, искатъ да му препятствувашъ. — Защо? — Защото работата му била необмислена. — Остави го да прави каквото иска. Не му препятствувай. Нѣкой обича нѣкого, но окръжаващитѣ започватъ да го разубеждаватъ, да му казватъ, че този човѣкъ не заслужава неговата любовь. — Чудни сѫ хората! Споредъ мене, никой нѣма право да се мѣси въ любовьта, въ чувствата на другитѣ. Кой кого обича, това е негова работа. Да питате, защо даденъ човѣкъ обича еди кого си, това значи, да питате, защо той се е заелъ да обработва тази нива. — Защо този човѣкъ обработва една нива, а не друга, това е негова работа. Той избралъ тази нива и нея иска да обработва. Никой нѣма право да му противодействува.

Да обичате човѣка, това значи, да се запознаете съ реалното и идеалното въ него, т. е. да се запознаете съ неговия умъ и съ неговото сърдце. Методитѣ, съ които човѣкъ изучава сърдцето, сѫ едни, а методитѣ, съ които изучава ума, сѫ други. Тѣзи методи коренно се различаватъ едни отъ други. Единъ отъ методитѣ за изучаване на човешкото сърдце е подобенъ на изучаване вкуса на ябълката. Да изучишъ вкуса на ябълката, това значи съвършено да измѣнишъ формата ѝ и, така измѣнена, да я приемешъ въ себе си. Положението на ябълката вънъ и вѫтре въ човѣка е едно и сѫщо — въ смисълъ, че тя продължава да сѫществува, но съ видоизмѣнена форма.

Следователно, да приложишъ къмъ човѣка метода на сърдцето, това значи да опиташъ всички негови вѫтрешни качества. Това е пѫтьтъ на реалното. Да обичашъ човѣка, това значи още да изучавашъ неговия умъ. Методътъ за изучаване на човѣшкия умъ може да се уподоби на посаждане на ябълчна семка. Взимате една ябълчна семка и я посаждате въ земята. Следъ известно време семката покарва и отъ нея се образуватъ малко, крехко стъбълце и нѣжни листенца. Ябълката расте, развива се, укрепва и се превръща въ голѣмо дърво, което започва да цъвти и да вързва плодъ. Докато изучавате процеситѣ, презъ които ябълката минава, вие сте въ областьта на идеалното, което лесно може да се превърне въ реално. — Какъ ще се превърне? — Като узрѣятъ ябълкитѣ, вие ще изберете една отъ най-хубавитѣ ще я разгледате, ще и се порадвате, докато я турите въ устата си, да опитате нейния вкусъ, нейнитѣ вѫтрешни качества. Щомъ опитате вкуса ѝ и измѣните нейната форма, вие сте си послужили съ метода на реалното. Значи, човѣкъ може да започва съ реалното и да свършва съ идеалното, или да започва съ идеалното и да свършва съ реалното.

Пазете следното правило въ живота си: Никога не оставяйте ума си да се занимава съ работитѣ на сърдцето. Никога не оставяйте сърдцето си да се занимава съ работитѣ на ума. Сърдцето трѣбва да се занимава съ всичко онова, което се отнася до неговата область. Умътъ трѣбва да се занимава съ всичко онова, което се отнася до неговата область. Когато сърдцето изучава реалнитѣ работи, а умътъ — идеалнитѣ, тогава човѣкъ срѣща малко противоречия въ живота си. И при това положение човѣкъ ще срѣща противоречия, но поне лесно ще ги разрешава. Запримѣръ, съмнението е едно противоречие. То е най-слабото обезвѣряване, което човѣкъ може да преживѣе. Какъ се справя човѣкъ съ съмнението? За да се справи съ съмнението си, човѣкъ трѣбва да има вѣра, която да почива на законитѣ на реалното и на идеалното, т. е. на законитѣ на ума и на сърдцето. Човѣкъ може да се справи съ съмнението, само когато се движи въ тия два свѣта. Вънъ отъ ума и сърдцето си, човѣкъ нищо не може да разреши. Съмнението неизбѣжно ще дойде въ човѣка, но за да се справи съ него, той трѣбва да разбира законитѣ на своето сърдце и на своя умъ.

Какъ влиза съмнението въ човѣшкия умъ? — Много просто! Единъ човѣкъ влиза въ една банка, отива при касиера да вземе известна сума. Касиерътъ му предава исканата сума. Обаче, има възможность касиерътъ да направи грѣшка, да даде повече или по-малко отъ опредѣлената сума. Въ първия случай съмнението нѣма да дойде, но въ втория случай ще дойде. Този човѣкъ ще каже: Защо касиерътъ ми даде по-малко отъ исканата сума? Защо въ първия случай човѣкъ не се съмнява, а въ втория се съмнява? За да даде касиерътъ по-малко пари, погрѣшката може да е въ него, но въ повечето случаи е въ онзи, който взима паритѣ. — Защо? — Ако той е скѫперникъ, като се приближи до касиера, въ последния се събужда желание да вземе отъ него нѣщо. Значи, каквито чувства и желания живѣятъ въ човѣка, който взима пари отъ касиера, такива чувства и желания се събуждатъ и въ касиера. Ако е човѣкъ, който не може да се владѣе, той започва да прави грѣшки и престѫпления въ службата си. Ако при касиера отиде нѣкой щедъръ човѣкъ, съ желание да дава отъ себе си, сѫщитѣ чувства и желания ще се събудятъ и въ касиера.

Този законъ се срѣща и въ реалния, и въ идеалния свѣтъ. Обичьта събужда обичь, умразата — умраза. Обичьта е щедрость, а умразата — скѫперничество. Човѣкъ обича нѣкого, защото му дава нѣщо; не го обича, мрази го, защото му е взелъ нѣщо ценно, или защото не му дава това, което той иска. Умразата се дължи на факта, че нѣкой те е онеправдалъ, взелъ ти е нѣщо, или ти е причинилъ нѣкаква пакость. Обичьта пъкъ се дължи на факта, че нѣкой ти е далъ нѣщо. Ти не можешъ да дадешъ нѣщо на човѣка, ако не го обичашъ. И той не може да те обича, ако не му дадешъ нѣщо. Да обичашъ нѣкого, това значи да посадишъ нивата му. Да те обича нѣкой, това значи нивата му да е родила добро жито, на което той се радва. Обичьта подразбира взаимна обмѣна. Обичьта подразбира отношение на даване. Като обичашъ нѣкого, твоята обичь — твоитѣ добри мисли и чувства раждатъ въ него плодове, които ти имашъ право да пожънешъ. Тѣзи плодове събуждатъ въ любимия ти човѣкъ любовь, обичь къмъ тебе. Мнозина искатъ да бѫдатъ обичани, безъ тѣ да сѫ обичали. Това е невъзможно. На сѫщото основание Богъ изисква отъ васъ добри плодове. Това, което нѣкога Той е посѣлъ на вашата нива — добъръ животъ, добри мисли, чувства и желания — трѣбва да израсте, да цъвне, да завърже и да узрѣе. Ние не живѣемъ за себе си, но за Онзи, Който пръвъ ни е възлюбилъ, Който е създалъ всичко за насъ, да работимъ, да учимъ, да бѫдемъ подобни на Него. Величието на човѣка се заключава въ това, да бѫде подобенъ на своя Създатель. Каквото Богъ върши, и човѣкъ може да го върши, макаръ и въ малъкъ размѣръ.

И тъй, ако сте обичали, очаквайте да ви обичатъ! Ако сѫ ви обичали, и вие трѣбва да обичате, за да се отплатите. Обмѣна трѣбва да има въ любовьта. Обмѣна трѣбва да има навсѣкѫде въ природата. Дето обмѣната не е правилна, тамъ има страдания и нещастия. Страданията показватъ, че обмѣната между реалното и идеалното не е правилна. Правилната обмѣна подразбира следното: каквато е моята любовь къмъ даденъ човѣкъ, такава ще бѫде и неговата любовь къмъ мене. Следователно, каквато любовь Богъ е показалъ къмъ насъ, такава трѣбва и ние да покажемъ къмъ Него. Казано е въ Писанието, че Христосъ дойде на земята да ни покаже любовьта, която Богъ му е далъ. Ние трѣбва да покажемъ оная любовь, която Христосъ ни е далъ. Ония пъкъ, които сѫ приели нашата любовь, трѣбва да я предадатъ на по-долнитѣ отъ тѣхъ. Така ще се образува едно крѫгообразно движение. Ако човѣкъ не може да прояви Христовата Любовь, какъ ще прояви Божията? За да покаже Божията Любовь, Христосъ трѣбваше да понесе грѣховетѣ на човѣчеството. Той мина презъ такива страдания, каквито човѣкъ не би могълъ да понесе.

Мнозина мислятъ, че въ любовьта нѣма страдания. — Голѣми страдания, голѣми задължения има въ любовьта. Тя много дава, много взима; всичко дава, всичко взима. Ако дава малко, малко ще вземе. Не мислете, че съ малко пари ще можете да купите много нѣща. Не, съ малко пари, малко нѣща ще купите. Съ малко боя, малко прежда ще боядисате. За боядисване на много прежда е нужно много боя. Голѣмото богатство подразбира много работа. Многото знание изисква голѣмъ трудъ.

Сега вие искате да бѫдете окултни ученици. Обаче, азъ бихъ желалъ да бѫдете ученици на любовьта, да изучавате реалното и идеалното, т. е. съ сърдцето си да изучавате реалното, а съ ума си — идеалното. При това положение нѣма опасность отъ преплитане между сърдцето и ума, между реалното и идеалното. Докато човѣкъ не може едновременно да изучава реалното и идеалното, новиятъ животъ не може да дойде въ него. Казано е въ Писанието: „Това е животъ Вѣченъ, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа, Когото си изпратилъ на земята“. Христосъ е реалното, а Богъ — идеалното. Съ сърдцето си ще изучавате Христа, а съ ума си — Б0га. Ако не сте опитали Христа съ сърдцето си, какъ ще опитате Бога съ ума си? Това значи, да изучавате свѣта така, както Богъ го е създалъ.

Съвременнитѣ хора не знаятъ, какво е великото предназначение на сърдцето и на ума. Тѣ не подозиратъ даже, че предназначението на сърдцето е изучаване на реалното, а предназначението на ума — изучаване на идеалното. Това е смисълътъ на живота. Отъ правилното изучаване на реалното и на идеалното зависи придобиването на свободата. Свободата пъкъ води къмъ истината. Само свободниятъ човѣкъ може да намѣри истината. Да намѣри човѣкъ истината, това значи да реализира живота въ неговата пълнота.

Мнозина се стремятъ къмъ постигане на идеалния животъ, къмъ живота на светиитѣ. За да придобие идеалното, човѣкъ трѣбва да слѣзе въ областьта на реалното, да мине презъ голѣми страдания, като Христовитѣ, да се смири. Следъ това Богъ ще го извади отъ смъртьта и ще го постави въ областьта на идеалното. Обаче, това е възможно само въ далечното бѫдеще. Безъ страдания човѣкъ нищо не може да постигне. Въ сѫщность страдания нѣма. Страданията сѫ условия само, за да изпитатъ човѣка, доколко е убеденъ въ реалното. Като казвамъ, че страдания не сѫществуватъ, имамъ предъ видъ мисъльта, че страданията не се предизвикватъ отъ Бога, а отъ хората. Човѣкъ самъ е причина за страданията. Ако човѣкъ върви и рита камънитѣ съ краката си, разбира се, че ще страда. Като рита камънитѣ, той непременно ще се нарани и после ще страда. Видите ли, че нѣкой камъкъ се е изпрѣчилъ на пѫтя ви, не го ритайте, но наведете се, хванете го оттукъ, оттамъ и го турете настрана. Ако камъкътъ е много тежъкъ, за да не се всекнете, извикайте нѣколко другари да ви помогнатъ заедно да го премѣстите. Мѫчно се дигатъ голѣми камъни. Когато искате да станете богати, трѣбва да знаете, че богатството е голѣмъ камъкъ. Речете ли самъ да дигнете този камъкъ, вие непременно ще се осакатите. Голѣмитѣ знания представятъ голѣми камъни. Който се опита самъ да дигне камъка на знанието, той непременно ще се осакати. Изобщо, мѫчнитѣ задачи на живота не сѫ нищо друго, освенъ голѣми камъни, които човѣкъ самъ не може да дига.

Вчера наблюдавахъ, какъ двама братя се бѣха заели съ единъ опитъ, не по силитѣ имъ. Тѣ видѣли, че единъ голѣмъ камъкъ, тежъкъ около седемь - осемь хиляди килограма, стои точно на пѫтя, дето се правятъ гимнастическитѣ упражнения, и решили да го махнатъ отъ мѣстото му, да не прѣчи. Питамъ ги, какво мислятъ да правятъ съ този камъкъ. Тѣ казаха, че искатъ да го дигнатъ отъ мѣстото му и да го хвърлятъ въ езерото. Като видѣхъ, колко е голѣмъ камъкътъ, разбрахъ, че сами нищо не могатъ да направятъ, но премълчахъ, не искахъ да ги обезсърдчавамъ. Тѣ започнаха работата, но нищо не можаха да направятъ. Като ги видѣха другитѣ братя, веднага имъ се притекоха на помощь. Събраха се около 20 души и започнаха да работятъ: поставиха лостове, дигаха, слагаха и следъ четири часова упорита работа, тѣ можаха да премѣстятъ камъка само на единъ метъръ отъ мѣстото му. Какво придобиха съ този метъръ? — Нищо особено. И безъ този метъръ мѣсто можа да мине. При това, този камъкъ можа да затисне нѣкого, да причини голѣмо нещастие. Но всички искаха да премѣстятъ камъка. Отъ този примѣръ можемъ да извадимъ заключението: Срещнете ли на пѫтя на вашия индивидуаленъ, семеенъ или общественъ животъ голѣми камъни, не по силата ви, не се стремете да ги дигате. Правете опити да дигате малки камъни, тежки по 10 — 20 килограма най-много.

Сѫществената мисъль, която трѣбва да остане въ ума ви, е следната: Сърдцето трѣбва да се занимава съ изучаване на реалното — на любовьта. Умътъ трѣбва да се занимава съ изучаване на идеалното — на мѫдростьта. Като съедините тѣзи два процеса въ едно, вие ще дойдете до изучаване на истината и нейното приложение въ живота. Когато приложите тия три метода въ живота си, вие ще постигнете съвършенството, къмъ което се стремите. Това е въпросъ на далечното бѫдеще. Това е новото, къмъ което всѣки човѣкъ се стреми. Досега хората не сѫ успѣвали въ живота си, защото сѫ изучавали реалното съ ума си, а идеалното — съ сърдцето си. Това е невъзможно. Реалното се изучава съ сърдцето, а идеалното — съ ума.

Защо идатъ страданията? Защо хората трѣбва да страдатъ? — За да се научатъ да любятъ. Който люби, той трѣбва да страда. Който никога не е страдалъ, той не знае, какво нѣщо е любовь. Любовьта се проявява само чрезъ страданията. Страданието е почва, върху която любовьта расте. Страданието е условие, за да се прояви радостьта. Радостьта е плодъ на страданието. Колкото повече е страдалъ човѣкъ, толкова по-сладки плодове ще има. Който не е страдалъ, той не може да има плодове. Плодоветѣ на реалното и на идеалното израснаха отъ страданията на Христа. Христовитѣ страдания донесоха новата култура на човѣчеството. Голѣми сѫ били страданията на Христа! Кръвь е излизало отъ Неговитѣ пори. Това показва, че Той е разрешавалъ трудни задачи. И най-после трѣбваше да Го разпнатъ на кръстъ. Когато не обичаме нѣкого, ние го приковаваме реално на кръста, а когато не мислимъ добре за него, ние го приковаваме идеално на кръста. Значи, сѫществуватъ два вида приковаване на кръста: реално, когато не обичаме нѣкого; идеално, когато не мислимъ добре за нѣкого.

Сега азъ желая на всички да слѣзете отъ реалния и отъ идеалния си кръстъ! Никой не може да слѣзе самъ отъ кръста си. Все трѣбва да дойде Никодимъ, да ви свали отъ кръста, да ви завие въ плащаница и да ви постави въ гроба. Следъ това два ангела трѣбва да слѣзатъ отъ небето и да ви извадятъ отъ пещерата на вашия животъ.

Страданията съдържатъ една добра страна, която всѣкога трѣбва да се има предъ видъ. Страданията носятъ въ себе си велики Божии благословения за онѣзи, които искатъ да се запознаятъ съ реалното и съ идеалното въ живота. Страданията сѫ временни. Тѣ траятъ около секунда, две, три, най-много една минута. Тѣ не достигатъ даже и до единъ часъ. Това, което продължава повече отъ часъ, е отражение на страданието. Гнѣвътъ на Бога може да продължи най-много сто години, а Божието благословение продължава хиляди години. Недоволството на Бога отъ хората може да продължава най-много сто години, а любовьта Му — 25,000 години. Значи, недоволството на Бога къмъ насъ може да продължава най-много една секунда, а любовьта Му — 25 000 секунди. Тъй тото, ако изучавате правилно реалното и идеалното, Богъ ще бѫде недоволенъ отъ васъ една секунда, а доволенъ — 25,000 секунди. Ако не изучавате правилно реалното и идеалното, Богъ ще бѫде доволенъ отъ васъ една секунда, а недоволенъ — 25,000 секунди. Кое отъ дветѣ положения е за предпочитане? Мимолетенъ е гнѣвътъ на Бога. Въ този гнѣвъ вие ще опитате, какво нѣщо е страданието. Въ доволството и разположението на Бога ще опитвате радостьта.

И тъй, сърдцето ви трѣбва постоянно да се занимава съ любовьта, а умътъ ви — съ мѫдростьта. А вие, като ученици, всѣкога трѣбва да се занимавате съ истината.

Божията Любовь носи пълния животъ.

*

28 юлий, 5 ч. с.

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×