Jump to content

1923_03_11 Видѣхме Господа


Ани

Recommended Posts

От книгата "Поучаваше ги". Недѣлни бесѣди (1923).
Първо издание. София, Издателска къща „Жануа-98“, 2002.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето.

 

Видѣхме Господа


  „И казватъ му другитѣ ученици: “Видѣхме Господа„. А Той рече: ако не видя на рѫцѣтѣ язвитѣ отъ гвоздеитѣ, и не вложа рѫката си въ ребрата му, нѣма да повѣрвамъ.“ (Иоана 20:25)

Ще прочета нѣколко стиха отъ 20 глава отъ Евангелието на Иоана, отъ 24 стихъ.

(24) А Тома, единъ отъ дванадесетьтѣ, нарицаемий Близнецъ, не бѣше съ тѣхъ когато дойде Исусъ. (25) И казваха му другитѣ ученици: Видѣхме Господа. А той имъ рече: Ако не видя на рѫцетѣ му язвитѣ отъ гвоздеитѣ, и не туря пръста си въ язвитѣ на гвоздеитѣ, и не вложа рѫката си въ ребрата му, нѣма да повѣрвамъ.

(26) И подиръ осемь дни пакъ бѣха вѫтрѣ ученицитѣ му, и Тома съ тѣхъ: идва Исусъ, като бѣха вратата заключени, и застана насрѣдъ и рече: Миръ вамъ! (27) Послѣ казва на Тома: Дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми; и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ. (28) И отговори Тома и рече му: Господь мой и Богъ мой! (29) Казва му Исусъ: Понеже ме видѣ, Томо, повѣрва. Блажени които безъ да видятъ повѣрваха.

(30) И още много други чудеса стори Исусъ прѣдъ ученицитѣ си, които не сѫ писани въ тази книга. (31) А тѣзи сѫ написани за да повѣрвате че Исусъ е Христосъ Синъ Божий, и като вѣрвате да имате животъ въ неговото име.


Ще взема само думите отъ 25 стихъ: „Видѣхме Господа“.

Виждането, това е качество на ума. Азъ взимамъ думата виждане не въ обикновена смисъль. Съврѣменния човѣшки езикъ се е изродилъ въ много отношения и трѣбва да се зароди пакъ наново въ нови отношения. Думитѣ и тѣ прѣтърпѣватъ едно видоизмѣнѣние. Такова израждане на думитѣ има въ български езикъ. Но азъ ще ви приведа една дума на английски езикъ. Казвамъ израждане на думитѣ, а не прѣраждане на думитѣ, въ възходяща степень. Вземете думитѣ на английски езикъ, запримѣръ думата (prohibit me), тя е въ низходяща степень, сега на английски езикъ (prohibit me) значи, „забрани ми“, т.е. да туришъ прѣпятствие нѣкому. Преди 200 години тази дума е означавала: „Застави ме“ – заставя ме да направя нещо. Преди 200 години тази дума означавала „да направишъ“ нещо, а слѣдъ 200 години ти забранява – означава обратното. Сега въпросътъ е на филолозитѣ да обѣснятъ какви сѫ били причинитѣ, за да прѣтърпи тази дума туй видоизмѣнѣние. Въ български езикъ има вече доста думи, нѣкои отъ които сѫ въ възходяща степень, а други въ низходяща. Запримѣръ въ насъ, ако се произнесе думата „любовь“, никой нѣма да я разбере въ възходяща степень. Щомъ кажешъ „любовь“, вече се разбира на физическото поле. Любовь като кажешъ, никой нѣма да я разбере. И тази дума трѣбва да се говори дълго, за да се дойде до нейния вѫтрѣшенъ смисълъ. Има си причини за всѣко едно нещо. Ако отънява човѣшкото зрѣние, има си причини, ако отънява човѣшкия слухъ, има си причини, ако отънява човѣшкото обоняние, има си причини, и ако човѣкъ става гъгнивъ, има си причини; навсѣкѫдѣ, всѣко нѣщо си има причина. И причинитѣ трѣбва да се обѣсняватъ научно, да се разбератъ, защото ние се нуждаемъ отъ една права философия въ живота, а не отъ религия. Философията може да се прѣвърне въ религия, религията въ философия не може да се прѣвърне. Религия, то значи една философска система, приложена въ живота, т.е. отъ ума да слеземъ да работимъ въ сърдцето. Всички религиозни системи се занимаватъ само съ сърдцето, слѣдователно, ако станемъ религиозни, тогава ще развиемъ своитѣ чувства, и ще замязаме на вода. Сега нѣкои хора мислятъ като станатъ религиозни, ще бѫдатъ и морални. Ни най-малко. Религиозенъ човѣкъ, не значи и мораленъ човѣкъ, не значи и уменъ човѣкъ. То значи само единъ вѫтрѣшенъ стремежъ у човѣка. А когато нѣкои пѫть нѣкои християни говорятъ за Христовото учение, питамъ азъ онѣзи християни разбрали ли сѫ Христовото учение, иматъ ли философията на Христа. Христосъ е билъ единъ великъ философъ и мѫдрецъ. Ще кажете: „Но Той е билъ Синъ Божи“. Но какво разбирате вие подъ думата „Синъ Божий?“ Ако подъ Синъ Божий вие разбирате Неговото произхождение, кръвьта на Царския синъ, вие го туряте на низка степень. Запримѣръ вземете царь, поетъ и философъ. Азъ разбирамъ едно, вие разбирате друго. Хората отъ кого се въодушевяватъ – отъ царя или отъ поета, или отъ философа? Когато спомена думата царь, на всѣки му настръхва косата, и ти прѣстѫпвашъ съ едно благоговение. Туй благоговение произтича не отъ нѣкакво убѣждение, но отъ единъ вѫтрѣшенъ страхъ, вѫтрѣшно треперѣне, че може да се случи нещо опасно. Въ притчитѣ се казва. Когато царя те кани на гости и има много ядене на трапезата, тури ножа на гърлото си, да не ядешъ, защото царя като види, че си много лакомъ, може да пострада главата ти. Когато нѣкой поетъ напише нѣкое свое произвѣдѣние, всичкитѣ млади се интересуватъ отъ него. Треперятъ ли тѣ отъ поета? Тѣхнитѣ сърдца треперятъ, въодушевяватъ се отъ поезията на поета. При царя тѣлото трепери, при поета сърдцата на младитѣ треперятъ, възхищаватъ се отъ поезията. А когато говоримъ за нѣкой философъ, умоветѣ треперятъ, философствуватъ. Да философътъ мѫдрува. Нѣкои казватъ: мѫдрува. Азъ бихъ желалъ всичкитѣ хора да мѫдруватъ, азъ бихъ желалъ всичкитѣ хора да сѫ поети, да иматъ стремежъ къмъ поезията. Слѣдователно, имаме три думи: царь, поетъ и философъ. У насъ, кой е царь? – Това е нашата воля. Поетътъ кой е? – Сърдцето. Кой е философътъ? – Това е нашия умъ. Тъй седи сега въпроса. До тука ние разбираме нещата. Всѣки разбира волята, сърдцето и ума, всѣки ги разбира. Имаме, обаче, други двѣ положения: ние говоримъ за душа и духъ. Щомъ като дойдемъ до „душа“ и „духъ“, тамъ има такава каша въ философията, че не знаешъ кой е духътъ, кое е душата. Вземете всички философски системи, всички философи отъ историческо врѣме до сега, у тѣхъ е една такава философска каша, че човѣкъ не знае какво може да направи отъ тази каша. Каша е заради насъ, заради философитѣ не е каша. Всѣки единъ философъ е разбралъ, но той не е могълъ да прѣдаде своята идея. Опитайте се. Нима онзи, младия момъкъ, у когото сърдцето се възбужда съ най-благородни чувства, не знае що е любовь, но щомъ се опита да прѣдаде своята любовь, става карикатура. Онзи критикъ ще почне да му възразява. Какъ ще ми докажешъ, че имашъ къмъ мене любовь? Нѣкой философъ доказва своята философска система. Какъ ще обяснишъ, че твоята философия е права, какви сѫ фактитѣ. Трѣбва дълго врѣме да аргументира, день, два, три и т.н. И всички съврѣменни хора, всички съврѣменни християни не съзнаватъ единъ фактъ, единъ фактъ тѣ не съзнаватъ. Сега тѣ казватъ: Преди 2,000 години Христосъ тъй е казалъ. Ако Христосъ дойдеше днесъ, какво щеше да каже? Ще каже ли туй, което е казалъ преди 2,000 години; двѣ хиляди години преди Христа, Моисей, какво е казалъ? Христосъ каза ли туй, което Моисей каза. Моисей казваше: „Око за око, зъбъ за зъбъ“. Когато Моисей изрѣкълъ туй изрѣчение, то си имало своитѣ причини. Трѣбва да се обѣснятъ думитѣ „Око за око, зъбъ за зъбъ“. Азъ нѣма да се спирамъ да обѣснявамъ, Христосъ дава друго тълкувание. „Ако те плеснатъ отъ едната страна, обърни и другата“. Обратно на това, което искатъ дай и т.н. Моисей е поддържалъ, че човѣкъ трѣбва да люби само своя народъ, всичкитѣ други народи трѣбва да ги счита като езичници. Христосъ дава едно по-широко разбиране, казва, че всички човѣци сѫ братя, братя не тукъ. Има една сѫществена духовна основа на братството, не братство на кръвьта, по кръвь хората не сѫ братя. Не сѫ, ами ще бѫде смешно нѣкой да ми доказва, че волътъ е мой братъ, ще бѫде смешно нѣкой да ми доказва, че коньтъ е мой братъ. Той, за да ми докаже, че ми е братъ, въ пряма смисълъ или фактически смисълъ, трѣбва да произтичаме отъ единъ Баща, а коньтъ произтича отъ единъ баща, а азъ отъ другъ баща. Ако ми докаже, че коньтъ и волътъ сѫ мой братя, трѣбва да ми обоснове това, не съ думи, принципъ трѣбва да има вѫтрѣ. Сега вземете въ разнитѣ системи, вземете въ съврѣменната църква, вземете католическата църква, православната църква, евангелската църква, тѣ нѣматъ единъ общъ баща. Азъ ще имъ докажа, че баща па православната църква е единъ, на евангелската църква е другъ, и на католическата е другъ, трима бащи иматъ. И всѣки единъ баща е далъ физиономията на своя синъ. Тия синове не може да се спогодятъ. Казвате: Евангелиститѣ, Православнитѣ, Католицитѣ се събиратъ и живѣятъ по братски, но основа нѣматъ тѣ. Защото въ Евангелската църква – Лютеръ изпъква, а въ Православната църква изпъкватъ всичкитѣ свети отци, въ Католическата църква изпъкватъ всичкитѣ папи. Дѣ е Христосъ? Христосъ е на трети планъ. Говорятъ тѣ за Христа, а Христосъ седи, като едно знаме турено тамъ само въ стаята. И когато дойде бойното поле, изваждатъ и туй знаме, турятъ го да плаши хората. Послѣ като се свърши войната, пакъ го турятъ въ стаята. Това е вѣрване, това не е убѣждение. И азъ казвамъ: Трѣбва да имаме философия и трѣбва да бѫдемъ толкозъ доблестни, да си признаемъ погрѣшкитѣ. Въ какво седи достойнството на единъ философъ? – Въ неговитѣ прави мисли. Единъ философъ трѣбва да има здрави мисли, да е съпоставилъ всичкитѣ факти въ природата, тъй, че да може да направи единъ малъкъ опитъ. Въ какво седи благородството на една религия? – Онези принципи, които тя проповѣдва, да иматъ извѣстни методи, да може да се приложатъ. Сега ни най-малко не засягамъ да кажа, че Православната църква е лоша или, че Евангелската църква е лоша или, че Католическата църква е лоша. Не е въпросътъ тамъ. Казвамъ, че тѣ, нѣматъ общъ баща, не може да живѣятъ. Другъ принципъ трѣбва да иматъ. Ако, тѣ, действително, обичаха Христа, защо да се не съгласятъ тия попове, всичкитѣ епископи и проповѣдници на евангелската църква? После тука православнитѣ защо не можаха да се споразумеятъ досега, какво ги е спирало, я да ми кажатъ, какво ги е спирало? Ама не само, когато говорятъ да казватъ: „Слава Богу.“ А, днесъ овцитѣ започнаха да мислятъ повече отъ овчаритѣ. Единъ православенъ архимандритъ е казалъ, че овцитѣ съ двадесеть години сѫ надпрѣварили свещеницитѣ. Овцитѣ на Православната църква сѫ надпрѣварили съ двадесеть години свещеницитѣ съ знание и мѫдрость. И казвамъ, туй е вѣрно не само за Православната църква, туй е вѣрно и за Евангелиститѣ и за католици. Овцитѣ прѣдвариха, отидоха напрѣдъ. Единъ евангелски проповѣдникъ се качи да проповѣдва, ама му треперятъ гащитѣ, че не може да каже истината. Той ще рѣче да каже нѣкоя истина, но като я каже, нѣкои отъ тия величини на църквата ще го погледне, ще се втрещи, и той ще си измени мнението. И знаешъ ли на какво ще замязатъ тѣ? Азъ ще ви привѣда единъ фактъ. Тукъ въ България имаме единъ виденъ евангелски проповѣдникъ, нѣма да кажа името му – то е фактъ. Азъ цитирамъ нещата както сѫ – човѣкъ уменъ, докторъ е, знае много езици, краснорѣчивъ, ораторъ е. Той разправя за една своя опитность, когато билъ въ Америка, повикватъ го да говори въ едно многолюдно събрание. Излѣзохъ, казва, на амвона въодушевенъ, но отъ гдѣ се намѣри една жена съ черни очила, като ме погледна, азъ забравихъ всичко, и най-послѣ съ всичкото си величие слѣзохъ отъ амвона. Въ всѣка една църква си има една жена съ черни очила, и като погледне свещеника, проповѣдника, тѣ се смразяватъ, каквото има да кажатъ, не го казватъ. И казватъ: врѣмето не позволява, човѣкъ трѣбва да бѫде уменъ, да пази своитѣ интереси, защото има жена, дѣца и т.н. Противъ туй нѣмамъ нищо, но въпросътъ е, че трѣбва да се каже истината, но да се каже истината! Коя истина? Онази жива истина, която може да създаде една философска мисъль вѫтрѣ въ насъ, едно благородно желание и едно благородно дѣйствие, вѫтрѣ въ нашата воля.

Ако вие днесъ извикате тия тритѣ клона на христианската църква и да кажете: „Вие, Господа, видѣли ли сте го?“ Всички тия правовѣрни ще кажатъ: „Господа, никой не може да го види“. Ще ви цитиратъ стихове, стихове. „Господа досега никой не го е видѣлъ“. Слѣдователно, и тѣ не сѫ го видѣли. Обаче, то е едната страна. Тукъ ученицитѣ на Христа казватъ: „Видѣхме Господа“. Тома казва: такива работи не вѣрвамъ, азъ съмъ отъ онѣзи философи, разбирамъ реално нещата, което може да попипамъ съ чувствата си, моитѣ чувства, моятъ умъ да го провѣри. Тия факти може да иматъ една илюзия въ васъ, както зная, вие не сте тъй здрави, имамъ причина да се съмнѣвамъ въ Петра, какво ще му вѣрвамъ, той три пѫти се отрѣче. Умътъ не му е на мѣсто, какъ Петъръ ще ме убѣждава, че видѣлъ Господа, той три пѫти се отрѣче. Ако е Иоанъ на любовьта, и той като го хванаха за дрехата, остави дрехата, па офейка. Той ще ме извини Иоанъ, но той е оставилъ дрехата си, той говори послѣ за любовь, но той остави дрехата си и казва се въ Писанието, че единъ отъ ученицитѣ, като го хванаха, остави дрехата си и избѣга. И сега Петъръ и Иоанъ и други, когото и да хванешъ, все се оправдаватъ. Питамъ тогава: Какъвъ е смисъла на проповѣдването на една религия? Казвате: вие проповѣдвате една религия. Такава както сегашната? Не. Ние не проповѣдваме никаква религия. Ние ви проповѣдваме една философия, една мѫдрость, едно Божествено учение, обосновано на опитъ въ три свѣта. Физически опити, психологически опити, защото опити има не само съ пипане, има разни начини на изслѣдване на нещата. По три начина трѣбва да се разбира свѣта. Азъ ще ви привѣда единъ примѣръ, азъ съмъ го привѣждалъ, той е слѣдующиятъ: Какъ е основанъ физическия свѣтъ? Вземете изкуството, художеството, рисуване съ мазни бои, художникъ, артистъ. Четкитѣ сѫ нещо, което вие може да попипате, боитѣ той ги размазва, платното може да пипате. Седи и мисли, взима си четката, разредява боитѣ и почва да цапа, день-два. Туй го наричатъ изкуство, гениалность на художника, но той художника разбира каква е гениалностьта на това художество, и той знае, че никаква гениалность нѣма, въ туй мацане. Слѣдъ като работи, три, четири седмици, той се уморява и най-послѣ тия бои вѫтрѣ въ неговото обоняние произвѣждатъ такава реакция, че нему се отщява да работи, казва: Не искамъ да се занимавамъ. Започва да ходи. Може да е твоя портретъ, казвашъ: „Искамъ да нарисувашъ портрета ми, менъ ми трѣбва“. „Ще чакашъ, сега нѣмамъ разположение.“ Туй е физическата страна на живота. Тази поезия физически е равносилна съ яденето. Ако той е поетическа натура, и знае да свири, взима цигулката, почва да свири – день, два, три, седмица. Въ какво се отличава музиката? Значи, той чува нещата, има извѣстни звукове. Може да направитѣ друго сравнение, ако му дадете едно цвете, той ще го помирише; самото мирисане не е нѣщо, което можешъ да го хванешъ като четката, слѣдователно, то спада къмъ духовния свѣтъ. Тия сѫ неща отвлѣчени. Но умори се съ свиренето, не му се свири, той иска да се уедини въ нѣкоя гора, въ нѣкоя стая да поживѣе и да се моли. Казватъ: Такива хора ставатъ мистици. Хората, когато оздравѣятъ ставатъ мистици, искатъ да бѣгатъ отъ свѣта. Слѣдъ като се обновятъ, подмладятъ, пакъ се повърнатъ къмъ своята четка, послѣ пакъ пѣятъ, пакъ се молятъ, пакъ се повръщатъ къмъ четката и т.н. Тъй върви нашиятъ животъ: ядемъ, пѣемъ и се молимъ, ядемъ, пѣемъ и се молимъ и т.н. А въ какво седи молитвата? Молитвата е изразъ на всичкитѣ философски системи. Тя е дишане. За да може единъ философъ да създаде една философска система, той трѣбва да се моли. То е дишане на ума. Що е свирене? – То е дишане на сърдцето. Слѣдователно, човѣкъ диша трояко. Сега нѣкои казватъ: Молитвата е свързване съ Бога. Питамъ, прѣди да се моли човѣкъ, не е ли свързанъ съ Бога? – Смешно е, когато човѣкъ каже, че сега трѣбва да се свърже съ Бога, съ молитвата. Не, то е процесъ на човѣшкия умъ. Когато работи човѣкъ, той се моли, Човѣкъ, който отпада, иска да разрѣши нѣкои въпросъ, той се моли. И вземете тогава, кои хора сѫ добри? – Онѣзи, които постоянно работятъ. Работа не само на физическото поле, не само въ духовния свѣтъ, но и въ Божествения свѣтъ.

„Видѣхме Господа“. Туй е най-възвишеното, което може да даде потикъ на човѣка. Ние сме дошли на земята и всѣки единъ, разрѣшава въпроса. Този въпросъ, той е вѫтрѣшенъ. Всѣки единъ отъ насъ трѣбва да знае по сѫщество какво прѣдставлява той. Азъ поддържамъ идеята, че народътъ е създаденъ за човѣка, а не човѣка за народа. Народъ или човѣчество, то е едно условие, при което човѣшката душа може да се развива. Човѣшката душа, човѣшкиятъ умъ, човѣшкиятъ духъ, човѣшката воля, това сѫ най-големитѣ елементи, съ които човѣкъ може да борави. Народъ, човѣчество, това сѫ условия, при които ние трѣбва да се развиваме. Казва: „Азъ ще живѣя за своя народъ“. Ами какво разбирашъ подъ своя Народъ? – Условия, при които азъ живѣя, ще подобря тия условия, за да се подобри моя животъ. Азъ нѣма да пожертвувамъ себе си за условията. Що с народъ? Това сѫ отдѣлни души, които се стремятъ къмъ извѣстно благо. Тия души може да се сливатъ въ една душа. Въ туй сливане сега всички взимате пакъ кривото разбиране. Въ източната философия, всичкитѣ философи на изтока, и сега нѣкои казватъ, че Нирвана е самоунищожение, изчезване на всичкитѣ души. Душата като влѣзе въ Нирвана, тя се слива съ корена на Бога, изгубва своята индивидуалность, не сѫществува вече. И това нѣкои го базиратъ на думитѣ на Гаутама Буда. А какво е казалъ той самъ? – Ето какво е казалъ Гаутама Буда, когато той е умиралъ: „Стани“, казва и „Влѣзъ въ Нирвана“ и „напусни тази форма изопачена, въ която толкозъ години си живѣлъ. Влѣзъ въ своето величие, което прѣди врѣме си ималъ“. Значи Нирвана не е унищожение на човѣка, ами човѣкъ взима своето първоначално произхождение, което е ималъ. Слѣдователно, сегашнитѣ хора трѣбва да ги учимъ, че тѣ иматъ по-високо произхождѣние. И колко години, тѣ не сѫ се убедили, че тѣ иматъ по-високо произхождѣние. И ние сега ще имъ докажемъ, че човѣкъ има произхождѣние. Сега, ако кажемъ, че единъ човѣкъ произхожда отъ Господа, ние ще разберемъ физически. Не е това произхождѣние, затуй трѣбва едно вѫтрѣшно прѣживяване, една вѫтрѣшна философия, едно вѫтрѣшно разбиране на този великъ законъ.

Казватъ на Тома: „Видѣхме Господа“. Младиятъ момъкъ казва: „Видѣхъ моята възлюблена“. Но тази възлюблена само въ неговитѣ очи има смисълъ и други може да я виждатъ, никой не обръща внимание, но той като я види, неговото сърдце затреперва и казва: „Тя е смисълътъ на моя животъ“. Питамъ тогава, отъ кѫдѣ се е родило това чувство, защо въ този младъ момъкъ тъй трепва сърдцето, кои сѫ побудителнитѣ причини? – Никой още не е разрѣшилъ въпроса. Защо нѣкой като помене името Христосъ, неговото сърдце потреперва? – Защо другъ като произнесе Неговото име Христосъ, не потреперва сърдцето му? – За него Христосъ е обикновенъ човѣкъ. Кои сѫ причинитѣ? – Има извѣстни философски побуждѣния въ името. Сега насъ ни трѣбва една зряла, положителна мисъль. Въ какво седи тази положителна мисъль? – Въ такава една бесѣда, като се говори, всѣки защищава своето положение. Ще кажатъ Евангелиститѣ – насъ ни нападнаха. Ами тогава вие се поставяте на едно класово положение. „Насъ, православнитѣ ни нападнаха“. Вие защищаватѣ интереситѣ, вие не сте се поставили въ единъ великъ принципъ. Вие не заставате на положението, въ васъ религията да бѫде Любовьта. Защото, ако въ основата на всѣка религия не седи Любовьта, не тази ограничена любовь на младия момъкъ, не тази ограничена любовь на майката, защото и любовьта на майката е ограничена, не любовьта на брата, не на свещеника, не любовьта на светията, не любовьта и на ангела, но Любовьта на Бога, която обвзѣма и обхваща всичко, и да чувствувашъ, че ти живѣешъ въ всичко, и всичко живѣе въ тебѣ, да чувствувашъ, че всичко е частъ отъ тебѣ и ти частъ отъ всичко. Въ такова едно състояние, кѫдѣто и да си, може да го провѣритѣ. Ако нѣкой отъ васъ иска да направи опитъ, вие може да се намиратѣ въ Индия, между най-свирепитѣ животни, ако вие може да придобиетѣ туй състояние въ васъ, змията като дойде при тебѣ, ще се покачи по тебъ, ще те поглади съ езика си, нѣма да го забие, ще се покачи по врата ти, ако не си страхливъ, ще слезе и ще каже: Разбираме се сега, защото и ти и азъ живѣемъ въ тази любовь, която ни дава животъ. Ако онзи, който има тази Любовь, срещне единъ тигъръ, нѣма да го закачи, да го разкъса; този тигъръ ще се приближи, ще клекне, ще се сниши, ще започне да го ближе, той ще го поглади. Дали е тигъръ, лъвъ или мечка, всички, ако иматѣ любовь – тия свирепи животни може да ги укротите. Може да направитѣ опитъ. Азъ бихъ желалъ нѣкои религиозни хора да направятъ този опитъ, и тогава да ми кажатъ, че имаме религия. Докато нѣматъ този опитъ, да не казватъ „ние сме религиозни“. Религията на хората е подъ ногата на единъ тигъръ, на една змия. Този принципъ ние сме го забравили. Не казвамъ, че сѫ лоши хората, тѣ знание нѣматъ. Азъ като говоря това, казватъ: Възможно ли е това, че ние глупави ли сме? – А има хора въ Индия, които не сѫ Християни и го правятъ това. Ама ще кажатъ Православнитѣ: „Вѣрно, но тѣ не сѫ правовѣрни, нѣма да се спасятъ“. Ами вие съ Господа били ли сте, да знаете кой ще се спаси. Чудни сѫ, като казватъ, еди кой си ще бѫде спасенъ, при Господа. Вие съветници на Бога били ли сте? – Ама той не е въ рая. Хубаво, вие видѣхтѣ ли това нещо. Тъй е писано въ Писанието. А какво се казва въ Писанието: че много малко е писано. Тогава, какво знаете вие отъ Писанието? – Вие нѣкой пѫть срещали ли сте Христа да искате да ви разясни, да кажете: „Учителю, прѣди 2,000 години ти си говорилъ, ще бѫдешъ тъй добъръ, тамъ има нѣкои изречения, които си казалъ, да ни ги кажешъ, да ни ги разяснишъ“. Ще кажатъ: „Христосъ е отъ дѣсната страна на Отца, не Го закачайте“. А, тукъ, въ Негово име, като лъжемъ и вършимъ всичкитѣ прѣстѫпления, не го закачаме? – Азъ питамъ, искамъ да задамъ единъ въпросъ да ми обѣсните: Туй е прѣстѫпление, а въ Негово име да вършимъ прѣстѫпления не е. Азъ бихъ прѣдпочелъ да задамъ на Христа сто въпроса, отколкото да извърша едно такова прѣстѫпление. Разбирате ли?

„Да видимъ Господа“, значи да го любимъ. Ние може да видимъ нѣкого само, когато го любимъ. То е първиятъ принципъ на Любовьта. Колкото твоята любовь е по-безкористна, по-възвишена, толкова твоето знание ще бѫде по-силно, не само знанието, ами умътъ ти ще бѫде по-свѣтълъ. Нѣма да изопачавашъ фактитѣ. Нѣкой пѫть азъ се очудвамъ, когато моитѣ думи ги изопачаватъ нѣкои въ такава материална форма! – Нѣкой дойде и казва: „Еди-кой си мисли, че е Христосъ“. Радвамъ се, че е Христосъ. „Ама и другъ се е явилъ и мисли, че е Христосъ“. И за него се радвамъ, че е Христосъ. „Ами и еди-кой си мисли, че е Св. Богородица“. Радвамъ се и за нея, че е Св. Богородица. „Ами и на друго мѣсто се е родила Св. Богородица, и на трето мѣсто се е родила Св. Богородица“. Радвамъ се, че и на второ, и на трето мѣсто се е родила Св. Богородица. Какъ може? – Радвамъ се, че и на трето мѣсто Св. Богородица е дошла. Да, казвамъ, азъ се радвамъ. Това сѫ противорѣчия по видимому. Ако ние съпоставимъ живота отъ северния полюсъ, имаме истината, свѣтлината, която иде, отъ севѣрния полюсъ започва проявлѣнието на Бога. А южния полюсъ – Това сме ние. Въ свѣтлината има единство, тя е една, а живота, той се проявява въ разни форми. Св. Богородица като дойде, на всички ще се прояви, въ много форми ще имаме много такива Богове. И въ България ще има десетина, двайсеть, и въ Америка, и въ Англия и ще се чудятъ коя е СВ. Богородица. И Христосовци ще има много. „А, ще кажатъ, онѣзи сѫ антихристи – само единъ е Христосъ.“ Кой е единия Христосъ? – Той означава единъ великъ принципъ на единство, той е вѫтрѣ, той не е нещо материално, то не е нещо, което произтича отъ духовния свѣтъ, то е чисто Божествено, което обновява хората, което дава смисълъ, потикъ, възкрѣсява, той е Христосъ. Той прониква най-първо въ твоята мисъль, въ твоето сърдце, въ твоята воля. Казвамъ: Този Христосъ започна ли да се проявява. Какво казва той? – Само казва, че е Христосъ. „Азъ съмъ Христосъ“ – Радвамъ се, че си Христосъ. Сега да видимъ твоя животъ е ли, както действува Христосъ? – Тия Христосци какви сѫ? – Чудни сѫ тия Христосци въ България, особена психология иматъ. Има засега единъ Христосъ, който се нарича за сега Мохамедъ, но той казва, че Христосъ е прѣродениятъ Мохамедъ, хемъ въ България, прѣроденъ, хемъ окултистъ е. Въ него има философия. За да примири туй противорѣчие, Христосъ и Мохамедъ, тѣ щѣли да дойдатъ на едно мѣсто, за да примирятъ българи и турци. Слѣдъ нѣколко години той ще дойде, той щѣлъ да бѫде и Христосъ и Мохамедъ заедно. Е-е, хубаво, но интересно е, че този Мохамедъ и Христосъ, който прѣдсказва толкова работи, каквото е казалъ до сега, нищо не се е сбѫднало. Азъ искамъ отъ васъ да изчезнатъ заблуждѣнията, не искамъ да се заблуждавате, разбирате ли? – И азъ бихъ желалъ всинца, вие, ученицитѣ, да сте Христосовци, но какъ? – Като дойда въ кѫщата ви да похлопамъ. „Кой тамъ“? – Не съмъ разположенъ, азъ съмъ Христосъ, но сега съмъ заетъ съ много важни работи, искамъ да оправя България, другъ пѫть ще дойдешъ. Този Христосъ има нѣколко души стражари от вънка. Идешъ въ църква, Христосъ е пакъ тамъ – Владиката, той мисли, че е Христосъ, но казва: „Вие още не съобщавайте, че азъ съмъ Христосъ“. Пакъ хлопнешъ, и този Христосъ не е започналъ да живѣе както Христа.

Любовь, самоотвѣрженость се изискватъ. Колко пѫти мои ученици казватъ: „Учителю, ти много долу слизашъ, че не можемъ да те намѣримъ“. Единъ отъ моитѣ ученици иде и разправя своята философия, но въ мене има една добра чърта: тя е слѣдующата: Азъ никого не съдя. Той ми разправя, и азъ се интересувамъ. Какъ седишъ при тоя глупакъ да ти разправя тия работи? Тия работи не ги ли знаешъ? – Но, Богъ има философия по особенъ начинъ. Той е едно дѣте, неговитѣ схващания иматъ друга философия; този човѣкъ нещо го интересува, иска да ми разправи. Азъ слѣда съ всичкото внимание, слушамъ и гледамъ, да не мине нито едно скверно чувство. Слушамъ го азъ и казвамъ: „Умно разсѫждава, буквитѣ прѣвръща въ числа, смята ги. Много хубаво, казвамъ“. Казва: „Какъ го търпишъ?“ – Ами Господь какъ търпи всичкитѣ наши глупости? – Мислите ли вие, че ние при онова сѫщество, което е създало свѣта – ние всѣки день се молимъ, философствуваме, мислите ли, че при тази интелигентность, която е създала космоса, ние седимъ по-горѣ отъ този човѣкъ? – Ние трѣбва да бѫдемъ подобни Нему. Най-малкитѣ неща въ свѣта иматъ смисълъ. Едно дѣте си играе, обърнете му внимание, и дѣтето е доволно. Не считайте занятията на това дѣте за играчка. Вие на това дѣте казвате тъй: „Дѣтето се занимава съ кукли“. Не сѫ кукли това, не. Нима, ти, като родишъ едно дѣте, че не си една кукла? – Каква е разликата? – Една кукла, колко години живѣе? – Петь, десеть години може да живѣе. Нѣкои кукли на вашитѣ дъщери и двайсеть години живѣятъ. Като се роди едно дѣте, колко години живѣе? – Двѣ, три, четири години и умре. Остава пеленитѣ. Майката казва: „Едно ангелче имахъ“. Кѫдѣ е твоятъ ангелъ? – Изчезна. Ее, кѫдѣ е твоята кукла? – Едно ангелче бѣше. Не, кажи, че умно бѣше. Ти трѣбва да разбирашъ ума на своето дѣте. Като умре това дѣте, да имашъ съобщение съ него. То е знание! – Ти казвашъ, че имашъ душа, вие познавате ли тази душа? – Нѣкои казватъ, че нѣматъ душа. Много добре, съгласенъ съмъ съ тѣхъ. Онзи, който вѣрва, че има душа, питамъ го: съ душитѣ на хората вие влѣзли ли сте въ връзка? – Казвате, че хората иматъ умъ. Вие съ ума на хората, влѣзли ли сте въ връзка? – Ама хората иматъ воля. Вие съ волята на хората влѣзли ли сте въ връзка? – Ама сърдце иматъ. Вие съ това сърдце, влѣзли ли сте въ връзка? – Можемъ да влѣземъ. И когато между два ума се образува тази връзка, ставатъ приятели – единиятъ разправя, другиятъ казва: „Вѣрно“. Колко приятно минава врѣмето. Когато между двѣ сърдца има връзка и между тѣхъ може да има разговоръ, и между двѣ воли сѫщо.

„Видѣхме Господа“ – какво означава, „Видѣхме Господа“? То означава туй възвишеното, благородното, и ние сме влѣзли въ съприкосновѣние съ него. Сега, въ съврѣменното наше развитие има една анормалность – Вѫтрѣ въ нашитѣ мозъци. Азъ ще ви покажа, че тази анормалность има свой произходъ. На хората мозъцитѣ не сѫ еднакво развити, въ свѣта има прѣливане на енергията – отъ положителния полюсъ на живота къмъ отрицателния полюсъ. Прѣливане има. Въ туй прѣливане нѣкой пѫть мислитѣ, желанията на хората се изопачаватъ. Напримѣръ, кой ще обясни факта: мѫжъ, който обича жена си, който билъ готовъ да се жертва за нея, щомъ се ожени, въ неговото сърдце се роди ревность. Като излѣзе тя нѣкѫдѣ, слѣди я, приписва ѝ най-лошитѣ нѣща. Едно е вѣрно, че той нѣма довѣрие въ нейната морална стабилность. Но казвамъ: Причината, произходътъ на тази ревность, отъ кѫдѣ е? – Ние казваме – ревность. Тази ревность, произтича отъ факта, тукъ е събрана енергия, която не може да оползотвори, и слѣдователно, тази енергия произвѣжда ревность. Азъ бихъ разяснилъ сега отъ какво зависятъ тия неща. Всичкитѣ центрове, или умоветѣ на всичкитѣ хора не сѫ еднакво развити, при разнитѣ култури при който сме живѣли. Сега нѣкои вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть се е явилъ. Не, съ милиони години той е живѣлъ, и въ своитѣ различни сѫществувания е идвалъ въ разни влияния, и всичкитѣ тия влияния сѫ оставили свои отенъци и когато дойде на земята, всичкитѣ тия отенъци се проявяватъ въ неговия характеръ, т.е. отпечатватъ се вѫтрѣ въ неговия мозъкъ. Нѣкои отъ тия отенъци иматъ болезнено състояние. Ревностьта, напримѣръ е болезнено състояние. Маловѣрието е болезнено състояние. Обезнадеждването е болезнено състояние. Тѣ сѫ сили, набрани, който не може да се използуватъ. Кой се обезнадеждва? – Човѣкъ, който нѣма пари. Онзи старъ човѣкъ, който има ниви и нѣма кому да ги остави, и той се обезнадеждва, нѣма никой при него, баба му стара, той старъ, нѣма кой да го гледа, той се обезсърдчава, значи нѣма кому да завѣри своето богатство, значи нѣма кой да го замѣсти и продължи работата. Нѣкой казва: може да нѣма пари, затуй се обезнадеждва. Но, може да има пари, и пакъ да се обезнадежди.

„Видѣхме Господа“. Туй показва онзи великъ, веченъ принципъ, който постоянно подмладява човѣка. Туй подразбира: „Видѣхме Господа“. Принципъ, който подмладява, принципъ, който възкрѣсява, принципъ, който внася свѣтлина, принципъ, който внася топлина, всичко възвишено вѫтрѣ въ сърдцето. „Видѣхме Господа.“ Кой отъ насъ не иска да го види? – Единъ философъ дойде, ходятъ при него да го видятъ, търсятъ го. Единъ българинъ ми разправяше, че въ Америка е говорилъ съ нѣкой американски авторъ, и който дойде при него, счита го за голѣмо достойнство. Великъ списатель, философъ билъ той, говорилъ съ него. Това той счита за една привилегия да има единъ разговоръ съ тия американски философи и поети. И всички ние въ свѣта искаме да имаме достъпъ до великитѣ хора. А щомъ дойдемъ да кажемъ, че искаме да имаме достъпъ до Господа, вече ще кажемъ: Остави се отъ тия заблуждѣния. Въ какво седи туй заблуждѣние? – Вие имате ли понятие какво нещо е Господь? – Той е цѣль, смисълъ въ живота. Да дойдешъ въ съприкосновѣние съ тази велика мѫдрость въ свѣта, отъ която всичката интелигенция произтича. Когато дойдемъ въ съприкосновение, нѣма да го видимъ въ неговото величие. Нѣкои въ църквата си прѣдставлѣватъ, че когато видатъ Господа, цѣлата земя ще блѣсне. То е физическата страна на Бога. Но вие, за да намѣритѣ Бога, трѣбва да го търсите въ най-малкитѣ неща. Бога може да го намѣритѣ само въ цвѣтята, въ изворитѣ, въ кристалитѣ и въ онази най-чиста материя, дѣто може да се прояви. Даже въ нашитѣ съврѣменни мозъци не може да се прояви Господь. Нѣкой казва: „Азъ видѣхъ Господа, въ мене Господь говори.“ Нѣма да се мине единъ, два деня, и виждашъ какъ Господь се е проявилъ, Азъ разбирамъ единъ човѣкъ, когато е видѣлъ Господа, Любовьта е почнала да се проявява въ неговия животъ, ще се преобрази, той е разбралъ законитѣ на природата и е разрѣшилъ всичкитѣ мъчнотии, нѣма да има мъчнотии за него. И знаете ли какъвъ преломъ ще стане въ живота му. Ако една жена е добила тази философия, да е видѣла Господа, ако имаше най-лошия мѫжъ, като види Господа, нейниятъ мѫжъ ще бѫде най-добриятъ. Защо мѫжътъ е лошъ? – Мѫжътъ е лошъ, понеже, жената не може да му даде това, което той иска. Ще кажете вие: „Защо, какво сме длъжни ние на мѫжетѣ?“ – Какъ не сте длъжни? – Вие сте излѣзли отъ мѫжа, вие сте половината отъ мѫжа. Слѣдователно, Богъ извади жената отъ мѫжа, за да се развива, и тази жена трѣбва да дава своя десятъкъ на мѫжа а десятъкътъ, това е Любовьта. Жената може да се развива до толкова, доколкото се развива мѫжа, като единъ идеалъ. Тъй седи законътъ. Почне ли да се мисли зле за мѫжа, тя унижава себе си, а за мѫжа казва: „Петь пари не давамъ“. Ама то е кукла. Ако за мѫжа мислишъ просто като една форма, то е другъ въпросъ. Но ако мислишъ за него, като за сѫщество съ умъ, сърдце и воля, отъ който ти си произлѣзла отъ миналото, ти му дължишъ. То е кармически законъ. Ти трѣбва да се повърнешъ да кажешъ: „На този мой мѫжъ азъ му дължа, и по правилата на Божественитѣ закони, ще му се издължа“. Какъ? – Ще проявишъ любовь, ще го задоволишъ. Една жена казва: „Понаготви му, тури малко масълце и ще го задоволишъ.“ Хубаво, то е половината отъ истината. Не само готвене. Ще му наготвишъ хубаво, ще му посвиришъ, ще му попѣешъ, сърдцето ще смирявашъ, послѣ ще философствувашъ, и най-послѣ като се качишъ въ причинния свѣтъ, на този мѫжъ съ любовь ще му дадешъ всичко, и той ще каже: „Азъ съмъ готовъ всичко да пожертвувамъ заради тебѣ“. А сега, когато се женятъ, мѫжътъ падне прѣдъ жената и казва: „Ангелъ мой“. Тъй коленичи. „Безъ тебѣ не мога да живѣя“ и пакъ коленичи прѣдъ нея. Азъ бихъ желалъ всички вие, който сте коленичили, да удържите вашитѣ чувства. Не се смѣя на това. Ние най-свещенитѣ актове на нашия животъ сме ги изопачили. Навсѣкѫдѣ ние коленичимъ – въ църквата: „Господи, грѣшни сме“. Лицемѣрие е това! Това не е молитва, не мислете, че Господь може да се лъже съ такова лицемѣрие! – Когато азъ дигамъ рѫцѣтѣ си къмъ Бога, моята каса трѣбва да бѫде изпразнена, моята глава да бѫде чиста, най-възвишени и свѣтли мисли да има въ ума ми, въ сърдцето ми. Сърдцето ми трѣбва да бѫде чисто отъ всички лоши желания, и волята ми да бѫде диамантена, да съмъ готовъ да служа на онзи възвишенъ, великъ идеалъ. Само тогава може да дигна рѫцѣтѣ си, а другото е лицемѣрие. Ще коленичимъ, и ще се молимъ. Не сте коленичили, защото азъ виждамъ, че вашитѣ каси не сѫ отворени. Разумно да се отворятъ. И на богати и на сиромаси. Когато ние така разбѣремъ този законъ, ще има правиленъ начинъ за разрѣшение. Не, че законътъ е законъ на насилие. Ние ще оставимъ сегашния свѣтъ, нека си вардятъ своето, което иматъ, но ние ще направимъ единъ опитъ: има другъ начинъ за разрѣшение на въпроса. „Видѣхме Господа“. Ако вие бѣхте повтаряли това често, ще видите резултата. Искашъ да нагрубишъ жена си, спри се и кажи: „Видѣлъ ли съмъ азъ Господа“? Нагрубишъ я, тя заплаче, потекатъ и сълзи, а ти казвашъ: „Жена е, една сълза петь пари не струва“. Аа, петь пари не струва! – Мѫжътъ плаче, жената казва: „Той е баба, петь пари не давамъ“. И тогава ще идемъ въ църква да запалимъ една свѣщъ. Ако съмъ евангелистъ, ще цитирамъ Евангелието: „Богъ, толкозъ възлюби свѣта, че даде сина своего, единороднаго, за да не погинатъ“. Ако си мѫжъ, ти на жена си очисти ли сълзитѣ? – Ти, който произнасяшъ тия стихове, ти очисти ли сълзитѣ ѝ? – Ама другитѣ. Не е въпросътъ за другитѣ. Азъ съмъ душа, азъ ви говоря на васъ истината. Нѣкои казватъ: Какво съмъ училъ? – Аа, туй, което азъ уча го зная много добре, и го прилагамъ, правя опитъ, въ мене нѣма никакво съмнение върху този важенъ въпросъ. Досега всички съмнения ми сѫ пратени. Ти си такъвъ, но не се съмнявамъ. Азъ не мога да се съмнявамъ въ великото, въ възвишеното, въ туй, което живѣе вѫтрѣ въ мене, което живѣе въ всичкитѣ хора. Не може да се съмнявамъ, нито въ моя Господь се съмнявамъ, нито въ вашия Господь. Азъ вѣрвамъ на себе си тъй, както вѣрвамъ и на васъ. Може да имате ваши погрѣшки, то е другъ въпросъ.

Сега казахъ, че тази енергия по нѣкой пѫть има прѣливане. Прѣдставете си сега, че имате два крѫга, отъ единия крѫгъ периферията минава прѣзъ центъра на другия крѫгъ. Тия два крѫга сѫ скачени, прѣсичане иматъ на двѣ мѣста. Да допуснемъ сега положителната страна, че въ единия центъръ на единия има приливъ отъ центъра къмъ периферията, но щомъ дойде до крайния предѣлъ, тя влиза въ центъра на втория крѫгъ, въ който приливътъ е отъ периферията къмъ центъра. Слѣдователно, туй, което прѣди врѣме е било положително, слѣдъ врѣме става негативно, и прѣзъ този центъръ енергията става негативна. Имате приливъ и отливъ. Въ мѫжа тази енергия отива по единъ начинъ къмъ сушата, а въ жената тази енергия отива отъ сушата къмъ морето, но същеврѣменно тази енергия отива по другата страна на земята. Сега този приливъ, който става, не се използува за добро. Енергията се напластява, напластява и тогава започватъ да ставатъ извѣстни взривове. Какво е взривъ? – Да кажемъ, че нѣкой човѣкъ има чувство за самоуважение, но той става толкова честолюбивъ, че иска всички само за него да говорятъ. Като напише книга, иска за него да говорятъ. То е невъзможно. Ние може да имаме единъ приятель, който да оцени, нашата философска мисъль – това е достатъчно. Въ свѣта всичко и единъ, е едно и сѫщо нещо. Казано въ религиозна смисълъ: „Ако Богъ е съ насъ, ако тази възвишена интелигентность въ свѣта е съ насъ, ако азъ, който съмъ свързанъ съ Бога изкажа една мисъль, и ако тази възвишена интелигентность удобрява моята мисъль, азъ ще имамъ туй удоволствие.“ Така младиятъ момъкъ, като направи нѣкоя героична постѫпка, той има удобрѣнието на своята възлюблена.

Сега – второ нещо. Не само любовь се изисква, но изисква се мѫдрость, а мѫдростьта изисква редъ и порядъкъ. Мѫдростьта се отнася къмъ човѣшкия умъ. Не само мѫдрость се изисква, но и истина се изисква. Истината се отнася къмъ човѣшката воля, къмъ чисто физическитѣ неща. Отъ видимото върви къмъ невидимото. Ние може да знаемъ какво е невидимото. Ние разправяме за единъ свѣтъ, който може сега да опитаме. Има философи, които казватъ, че ние сѫществуваме вънъ отъ битието. Какъ ще кажемъ какво е сѫществуването на единъ човѣкъ безъ да има нѣкаква форма. Ние не знаемъ това, този човѣкъ, ние ще взѣмемъ тъй, както сега се проявява, нѣговиятъ умъ какъвъ е. Единъ ясновидецъ ще види у този умъ, една грамадна свѣтлина. Отъ тази свѣтлина излиза нѣщо приятно. Нѣкой пѫть въ тази свѣтлина ще забелѣжитѣ една жълта краска. Нѣкой пѫть краската е съвършено бяла, не бяла, но ясна свѣтлина. Туй показва, че интелигентностьта е възвишена, отъ високо произхождѣние. Ако тази интелигентность произтича отъ една иерархия по-низка, една малка синина се забѣлѣзва въ тази аура, ако е още по-низка, ще забѣлѣжитѣ една жълтина, която е емблема на човѣшкия умъ. Краскитѣ показватъ степеньта отъ дѣто започва проявяването на тази интелигентность. Слѣдъ туй ще дойде любовьта. Ще видимъ въ човѣшкото сърдце една розова краска, много приятна, толкозъ нежна, толкозъ приятна, и отъ тази топлина излиза тази розова краска – отъ нея излизатъ извѣстни вълни, които ни засѣгатъ, даватъ ни вдъхновѣние. И най-послѣ слизаме до човѣшката воля, ще забелѣжитѣ бѣлъ цвѣтъ, то сѫ човѣшкитѣ добродѣтѣли. Така ще видимъ човѣка. Да кажемъ единъ ясновидецъ гледа нѣкой човѣкъ, той ще види свѣтлина. Този розовъ цвѣтъ и този бѣлъ цвѣтъ, а между тѣхъ сѫ наредѣни всичкитѣ други цвѣтове. Но това не е още човѣкътъ. Това е само едно проявлѣние. Ние какъ съдимъ сега за човѣка? – Този човѣкъ като го глѣдашъ, ще кажешъ, той е уменъ. Нѣма скрито, покрито. Тукъ, когато нѣкой иска да лъже, или нѣма да изпълни своето обѣщание, или нещо друго, но не може да се скрие. Учительтъ казва на нѣкой ученикъ „Драганчо“. Той глѣда на земята „азъ ти давамъ една задача“ – упражнение, той все на земята глѣда. Турцитѣ иматъ една пословица: Който на земята глѣда, душа изгаря. Ти говоришъ на единъ човѣкъ, а той на земята глѣда. Имашъ дѣте, майката казва: „Мойто ангелче“. Като му говори и то не те гледа, то не е ангелче, въ него енергията е набрала, толкозъ гъста е, че има опасность. Тя прѣгръща дѣтето и казва: „Моето ангелче“. То, като излѣзе, казва на другитѣ дѣца: Сметнахъ, излъгахъ майка си, тя е отъ проститѣ, може да се лъже.

И ние мислимъ като лъжемъ, и ние сме културни, до тамъ сме дошли. Не, не, ние икономисваме истината. Сега нѣкой дойде, разисква съ менъ „Какво искашъ да кажешъ?“ – Какво искамъ да кажа? – Двѣ величини равни на една трета. Какво казва математиката – равни сѫ помежду си. Хубаво, ами двѣ величини равни на една трета, равни сѫ и помежду си. Ами ако двѣ величини сѫ равни на трета, а третата е равна на четвъртата, какво има между тѣхъ? – Въ всичкитѣ тия енергии, които се складиратъ въ насъ, въ нашитѣ мозъци, има излишекъ, и тѣ, не сѫ потрѣбни. И Христосъ казва: „Трѣбва да се отрѣчешъ отъ себе си“. Дошло е врѣме съврѣменнитѣ хора да се отрѣкатъ. Има законъ въ еволюцията, има и подробности. Азъ казвамъ за нѣкои хора, че трѣбва да се откажатъ. Тази философия седи въ слѣдующето. По какво се отличава гъсеницата отъ живота на пеперудата? – Тя се отличава съ своята лакомия. Обаче, тази гъсеница, за да мине въ пеперуда, трѣбва да се откаже отъ своята лакомия, прѣстава да яде листа. Ама какъ ще се откаже? – Видишъ гъсеницата, вдигне си главата и казва: ядохъ и пихъ, това не е смисъла на живота. Тукъ сѫ моитѣ тъжкала, азъ ще измисля нещо. Покачи се тукъ, покачи се тамъ. Казватъ: „Каква мисъль има гъсеницата?“ – Тя е инженеръ, архитектъ, насамъ глава, натамъ, като пъпли, тури нишка на едно мѣсто, на второ, на трето и най-послѣ започне да снове, докато направи своя пашкулъ. Направи своята лаборатория и като влѣзе, започне да разсъждава. Казва тази гъсеница: животътъ не е въ лакомията. Човѣкъ трѣбва да се избави, малко му трѣбва. Трѣбва да се откажемъ отъ листата. На гъсеницата казваме: „Даваме ви всичкитѣ листа“, и започваме работа. Господь казва: „Понеже, ти правилно разрѣши въпросътъ, ще те облека въ много хубави краски, съ много хубави дрехи, понеже, съмъ много доволенъ, че се отказа отъ своята лакомия“. И слѣзе единъ ангелъ съ своята четка, напъстри пеперудата. Ангелътъ казва: „Ще пуснешъ малко киселина, пакъ ще излѣзешъ навънъ“. Този ангелъ тръгне съ нея. Пеперудата ще има най-хубавитѣ краски. Тогава тя съ своя хоботъ иде на единъ цвятъ. Отъ едно цвете може двадесеть, тридесеть пеперуди да се нахранятъ. Една гъсеница би изяла всичкитѣ цветя и не би се нахранила. Нѣкои казватъ: Какъ ще се поправи свѣта? – Ако сме ние като гъсеницата, никога нѣма да се поправи свѣтътъ. Ние като гъсеницата трѣбва да правимъ. Нѣкой казва: Какво глѣда този нагорѣ? – Нагорѣ не глѣдамъ, искамъ да си направя пашкулъ. „Видѣхме Господа“. И той казва: Добре мислишъ, Драгане, азъ съмъ доволенъ, ти си решилъ да напуснешъ своята лакомия, да отворишъ касата, да се самопожертвувашъ. Послѣ се радвамъ, че и жена ти Мария, радвамъ се, че и дъщеря ти Люба, та и синъ ти, всички ще тръгнете. Ако всинца рѣшите да си направите по единъ пашкулъ, азъ ще ви дамъ много хубави дрешки. Погледнешъ туй семейство, всички се благославятъ, всички сѫ здрави, тръгне напрѣдъ. Тѣ никога не се връщатъ.

„Видѣхме Господа“ – Сега Господь е въ България и пита българитѣ. Той е рѣшилъ едно. Той най-първо слиза въ България и пита българитѣ. Ще кажете: „Ето една мистификация“. Не е мистификация. Въпросътъ е, че българитѣ като народъ, толкозъ години викатъ: Господи, Господи, Господи. Господь слиза и казва: „Готови ли сте да се откажете отъ вашата лакомия?“ – Ако сте намислили сега да се самопожертвувате и слушате закона ми, азъ ще ви дамъ най-хубавото облекло, ще оправя работитѣ ви, и всичко ще се урѣди. И сега, разбира се, най-първо излизатъ българитѣ владици, съ едно афоресване и казватъ: Господи, има единъ човѣкъ много опасенъ, отъ двадесеть години насамъ той разрушава твоята църква, въ твое име говори много нелепости, държавата разсипва, ако се махне оттукъ, ще ни тръгне – много опасенъ е. Казва Господь: Не, не. Не е въпросътъ тамъ. Вие Св. Отци ще се откажете ли отъ миналите си заблуждения на вашата лакомия, ще се откажете ли вие? – Защото много, много владици има, които отъ вънъ сѫ много благочестиви. Азъ мога да изнеса единъ примѣръ: прѣди година имахъ единъ близъкъ свещеникъ, много благочестивъ. Ако има единъ свещеникъ благочестивъ, той бѣше единственъ, който познавахъ, добъръ, благороденъ свещеникъ, другъ подобенъ не съмъ виждалъ. Отивамъ въ дома му и то прѣзъ велики пости, жена му заклала една кокошка. Казвамъ: „Отче, какво правишъ“ – „Коремътъ ми разстроенъ, малко да се оправи“. Ами законътъ на църквата за постенето? – „Ами Св.Отци не сѫ знаели какво сѫ правили. Не сѫ питали моя коремъ. Прѣстѫпвамъ закона, ама да не знаятъ“. „Ами, ако знаятъ?“ – „То, казва всичко не се казва сега“. Хубаво, тѣ турили единъ законъ – „пость да има, а за владиката, пость нѣма за него“. И нѣкой пѫть на мене хвърлятъ упрѣкъ, казватъ: „Да не мислитѣ, че той е много благочестивъ“. Азъ ни най-малко не казвамъ, че съмъ благочестивъ, азъ не говоря за благочестие. За благочестие въпросъ не става. Този същия свещеникъ, посещавамъ го една година въ единъ български градецъ, прие ме у дома си. Иде другъ единъ калугеръ, ходилъ той, по свѣта обикалялъ, ама джобътъ му празенъ, толкозъ издърпанъ, нѣма петь пари. Дошълъ, иска пари за пѫть. Той казва: „Нѣмамъ толкова пари, колкото искашъ.“ Слушамъ двамата разговарятъ се: „Може да тѣ нахраня, може да ти дамъ 5–10 лева, ама много искашъ“. И нагости го той. Седятъ двамата и благославятъ. Той си замина къмъ трена. Казвамъ на свещеника: ти, този знаешъ ли го кой е? – Не. Той е Христосъ. „Викай го“, казва „ако е той, викай го, за да му дамъ всичкитѣ пари, които имамъ“. Самопожертвуване трѣбва! – Най-първо, когато азъ говоря, именно тия религиозни хора, тѣ сѫ най-готови, нека тѣ покажатъ примѣръ.

„Видѣхме Господа“. Ако дойде днесъ Христосъ, ние ще излѣземъ, както въ Америка, въ 45-тата година, спорѣдъ тълкованието на Евангелието, Христосъ трѣбваше да дойде. Излѣзоха всичкитѣ американци, членове на едно религиозно течение, облечени въ бяло, излѣзоха, чакаха го цѣлъ день, не дойде Христосъ, не дойде Христосъ. Голѣмо крушение настана въ религиозния свѣтъ, че се излъгали. Христосъ не дойде, но дойде тогава спиритизма. Тогава се яви спиритизма въ свѣта, започнаха да чукатъ маси. Казватъ: „Не дойде Христосъ, а дяволътъ дойде“. Христосъ казва: „Видишъ, маситѣ сте видѣли, значи материалисти сте, вашитѣ каси не сѫ отворени“. И съ тия маси хиляди хора повѣрваха, че има задгробенъ животъ. Религиозния човѣкъ, когато го запитваха има ли задгробенъ животъ, казва: „Не вѣрвамъ, че има задгробенъ животъ, че има души“. Но съ спиритизма показаха на опитъ, че има душа.

„Видѣхме Господа“. И азъ вѣрвамъ, че всеки единъ отъ васъ може да го види. И първото нещо. Той ще внесе Любовь, Мѫдрость, Той ще внесе Истина, ще внесе този розовиятъ цвятъ, и тогава сърдцето затуптява, животътъ ви ще се осмисли, ще внесе свѣтлина, много въпроси ще се разрѣшатъ. Ще внесе бѣлия цвятъ и вашата воля ще се кали. Да се не опасяваме отъ мѫчнотиитѣ въ живота. Мѫчнотиитѣ, това сѫ една привилегия, заради насъ. И всички трѣбва да си подадетѣ рѫка и да мислитѣ добро единъ за другъ.

И тъй, азъ какво мисля? – Азъ мисля едно нещо: прѣдставетѣ си на единъ топъ, проектирана една игла, но тя е толкозъ твърда, че азъ увѣличавамъ чрѣзъ нагряване топлината на тази игла на десеть хиляди, двадесеть, петдесеть хиляди, на тридесеть и петь милиона градуса топлина на тази губерка. Тогава питамъ: Ако цѣла артилерия биха започнали да хвърлятъ върху тази губерка, мислите ли, че нѣкое ядро би достигнало до върха ѝ, до върха на тази игла? – Нито едно ядро нѣма да достигне до моята игла. И на тази губерка азъ така съмъ увѣличилъ топлината, че всичкитѣ мисли на владици, попове, тамъ ще се разтопятъ, всичкитѣ лоши мисли ще се стопятъ, а всичкитѣ добри мисли ще дойдатъ до иглата, и трѣбва, ще образуватъ едно ново ядро на онова новото поколение, на възвишенитѣ хора. И кой какъ те срещне, казва: „Азъ съмъ твой братъ, който може да се жертвува заради тебѣ“. Единъ момъкъ на новата култура, като срещне една млада сестра въ гората, която се е изгубила, ще я вземе и тя ще му благодари. Какъ би постѫпилъ единъ момъкъ сега? – Въ новата култура другояче ще постѫпватъ. Той ще я вземе, ще ѝ услужи въ всичкитѣ мѫчнотии. Тя ще види въ неговото лице единъ братъ по умъ, по сърдце и по воля. Бихъ желалъ, вие всичкитѣ такива братя да бѫдете. Не да се обезчестявате, да се открадвате единъ другъ, но да живѣете единъ за друг, не по насилия, но по любовь. Туй е учението, което трѣбва да се приложи. То може да се приложи, но воля се изисква отъ васъ. Може да се приложи тази любовь!

Сега нѣкои, които ме слушатъ, ще кажатъ: „Той се завзелъ само съ владици и попове“. Но съ тѣхъ азъ имамъ работа, азъ имъ желая едно добро, защото минатъ ли още десеть години, късно ще бѫде за тѣхъ, за владицитѣ ще бѫде късно. За всички свещеници, проповѣдници, които лъжатъ въ името Божие, за тѣхъ слѣдъ 10 години ще бѫде късно. За всичкитѣ има извинение. Господь ще извини всички други, но владици, попове, проповѣдници, и всички, които сѫ лъгали въ името Божие, нѣма да има прошка. Туй да го знаятъ! – Тъй седи законътъ. Не трѣбва да се лъже. Дали сѫ мохамедани, будисти, юдеи, християни, навсѣкѫдѣ отъ всички се изисква една чиста и възвишена мисъль. Сега тѣ ще кажатъ: „Хайде, този да го махнемъ“. Не може да го махнете. Тази губерка Господь е нагорещилъ съ 35 милиона градуса и Христосъ иде съ нея. Кѫдѣто я насочи, въ който и народъ да я насочи, тя е опасна губерка, разбиратѣ ли? – И отъ дѣто мине, всичко ще стопи. И сега казватъ: Какво трѣбва да правимъ съ младото поколение? – На туй младо поколение трѣбва да се даде любовь, трѣбва да му дадемъ любовь заедно съ мѫдрость; на туй младото поколение трѣбва да се дадатъ всичкитѣ условия да се развива. У тѣхъ има енергия, тѣ сѫ нови пъпки, които трѣбва да се разцъвнатъ. Ще прѣмахнемъ всичкитѣ покривала. Ще кажемъ на младитѣ: „Вървете“ – „Ще ви дадемъ потикъ!“ – Тия млади да ги вмъкнемъ въ църквата – да ги научимъ на всичкитѣ заблуждѣния, да ги внесемъ въ политическия животъ – да ги развратимъ. Не, ние искаме младитѣ момци да останатъ девствѣни, и да се развиватъ подъ тази Божествена свѣтлина, да дадатъ най-хубавитѣ цвѣтя и плодове. На такива е Царството Божие, за дѣцата – ние за тѣхъ мислимъ. Който е цъвналъ, радвамъ се, но онѣзи, които сѫ напъпили, туй е, което ги очаква. Единъ великъ моментъ има сега въ живота, не само да плачете, да мислите такива глупави работи. Да цъвнете вѫтрѣ въ душата си, не търсете вашето спасение, въ това, въ онова – вѫтрѣ, вѫтрѣ го търсете, а не въ туй ваше тѣло. Да вземете сега и да изопачавате моитѣ мисли, и азъ да изопачавамъ вашитѣ, не. Среща ме нѣкой: Какво искашъ да кажешъ като ме гледашъ въ очитѣ? – Азъ зная, нѣма никой отъ васъ да му не зная болкитѣ. Срещна нѣкого, виждамъ, въ очитѣ му чета, че този човѣкъ е нещастенъ въ дома си, съ жена си не може да живѣе. Казвамъ: Братко, имамъ една рецепта, съ жена си утрѣ ще живѣешъ добре. Срещна жената, казвамъ: Рецепта имамъ. Срещна дъщерята. – Рецепта имамъ, вземи си, отлична е. Срещна съдията, свещеника, учителя – рецепта имамъ. Всички сте недоволни, всички трѣбва да приложимъ Любовьта. Учительтъ трѣбва да люби ученицитѣ си съ всичкото си сърдце, като себе си. Свещеникътъ трѣбва да люби своитѣ пасоми, но не както онзи свещеникъ, който яде кокошка въ дома, а вънъ да минава за благочестивъ, но той трѣбва да люби тия пасоми, не привидна любовь. Трѣбва да имаме искреность, абсолютно никаква лъжа! – Туй е, което проповѣдвамъ: абсолютно никаква лъжа! – Азъ не говоря за бѣлитѣ лъжи, въ нашата душа никаква лъжа не трѣбва да има.

„Видѣхме Господа“. Тава значи да видишъ Господа. И тогава казвате: „Какъвъ е смисъла на живота?“ – Да видишъ Господа. Като го видимъ – то е основата, ние ще се видимъ единъ другъ, ще се познаемъ, ще си дадемъ рѫка единъ на другъ. Земята е широка, всичкитѣ може да живѣятъ, и ще живѣятъ разумно. Най-първо азъ говоря за духовенството, понеже, тѣ сѫ най-готови. Духовенство, учители, съдии, професори, философи, всички тѣ сѫ най-готови. Тѣ сѫ, които може да възприематъ туй новото учение, да дадатъ едно ново бѫдеще. Проповѣдници на които умоветѣ не сѫ изкълчени, нека да мислятъ за църквата. Ние не искаме да разрушимъ нито една църква, нѣма да считаме нито една еретична. Ние ще спазимъ онова правило. Да не мислите, че ние ще разрушимъ православната църква. Не, ние нито едно клонче нѣма да пипаме отъ нея. Но ние искаме да съградимъ нещо ново, ново, разбирате ли – какво значи нѣщо ново? – Ще съградимъ, и нека дойдатъ послѣ да сравнимъ това старото, което е у тѣхъ и новото, което е въ насъ. И въ музика и въ поезия, и въ обикновения животъ, въ кѫщи, въ ядене, въ пиене, въ всичко – градежъ носимъ въ всичко. Ще видимъ разликата между гъсеницата и пеперудата. И тогава, като ни питатъ. Какъ може? – Ще кажемъ: Ако вие решитѣ като онази гъсеница да напуснете вашата лакомия, да напуснете вашитѣ заблуждѣния, да станете като насъ, и да приемете този вѫтрѣшенъ пашкулъ, ние ще ви приемемъ като братя.

„Видѣхме Господа“. Сега онова, което е възвишено и благородно въ васъ, бѫдете смели и рѣшителни да го развиете. Туй, което е вложено въ васъ, да се не боите, вложете го, приложете го въ най-широка смисълъ. Нека да дадемъ единъ потикъ на любовь, на мѫдрость, и на истина въ този свѣтъ. Може да ни костува живота. Да, единъ животъ трѣбва да даде потикъ на този животъ. И за онзи, който върви въ Бога, нѣма да изгуби живота си. „Който изгуби живота си, за менъ, той ще го спечели“. Казвате: „Много хубаво е това учение“, но ще се спрете: „Възможно ли е това нещо да бѫде“? – Възможно е: „Възможно ли е за менъ, азъ, който съмъ чиновникъ? – Възможно ли е, азъ, който съмъ лѣкарь? – Възможно ли е, азъ, който съмъ адвокатъ? – Възможно ли е, азъ, който съмъ жененъ съ толкозъ много дѣца? – Възможно ли е, да слѣдваме това ново учение?“

За всички е възможно. Това сѫ най-малкитѣ опити, Нѣкои мислятъ да напуснатъ свѣта. Не напущане на свѣта, но трѣбва да се оправи този свѣтъ, и за оправянето на този свѣтъ трѣбватъ хора. Ако тия български духовници – виждамъ колко способни има между тѣхъ, между владицитѣ – колко способни хора има съ васъ – войнствени сѫ, генерали има между тѣхъ. Послѣ учители има, каква енергия се крие, но тия хора седятъ съ своите заблуждѣния и се парализиратъ едни други. И ако биха възприели новото учение, щѣха да се възобновятъ – животътъ имъ щѣше да има смисълъ. Сега виждамъ опасность. Казватъ: „Църквата се руши, нашиятъ народъ отпада“. Но българитѣ отъ сега нататъкъ ще живѣятъ. Господь ги пита: „Вие мене ще слушате ли?“ – Единъ день азъ ще кажа туй на българитѣ – ето какво казва Господь заради васъ. Вие Господа ли ще слушате или вашитѣ владици и попове? – Не отвлѣчено, ще ви кажа: Ако послушате Господа – единъ опитъ ще направимъ. Ето какъвъ ще бѫде опита: ако вие послушате Господа, нивитѣ ви ще родятъ десеть пѫти повече, отколкото по-рано, лозята толкозъ плодъ ще иматъ, че нѣма да можете да го наберете, ще имате такова изобилие, че нѣма да можете да го приберете. Вие ще бѫдете единъ щастливъ народъ, и лѣкари, и учители, и всинца ще бѫдете щастливи, а пъкъ, ако слушате вашитѣ владици и попове, каквото сѣете, едва семето ще излезе, па и грозде нѣма да се роди. Питамъ тогава – кого ще слушате? – Ние сме дошли до онова положение – ще се кланяме само на Бога на Любовьта. И всички ще сте братя помежду си, ще работите по братски. И онзи, който е най-достоенъ да работи най-много – нѣма да го заставимъ на сила, а по любовь. Този братъ, който дойде на лозето, ще му дадемъ най-голѣмата мотика, ралото или плуга, съ четири чифта волове. Всичко тъй да върви. Такива хора ние изискваме за въ бѫдеще. Тъй седи законътъ – великиятъ законъ въ свѣта. За да имате благословѣние вѫтрѣ, въ себе си, вашиятъ умъ трѣбва да има свѣтлина, сърдцето ви трѣбва да има топлина, волята ви трѣбва да има сила. Трѣбва да вѣрваме въ душата си, трѣбва да вѣрваме въ духа си. Трѣбва да се приложи туй учение. Туй учение може да го приложите. Приложете го, и кажете: „Видѣхме Господа“. Ще чуете Неговия гласъ. Ще бѫде като онзи гласъ, който чу Моисей. „Чухъ“, казва, чухъ въздишкитѣ на моя народъ и слезнахъ, чухъ Господния гласъ и казва: „Тебѣ ще пратя“. Господь казва: „Другиго нѣмамъ, ти ще идешъ“. Сега вие, който ме слушате, Господь ще ви повика, и като Го видите, ще ви каже: „Готови ли сте?“ – Нѣкои ще кажатъ – „Готови сме“. Други – Азъ съмъ гъгнивъ. – „Ти ще идешъ, съ тебѣ ще дойде брата ти Ааронъ.“ Бихъ желалъ всички да видите Господа. И ще Го видите, ще Го видите, азъ съмъ напълно увѣренъ, вие ще Го видите. За всичко може да се съмнѣвамъ, но вие ще видите Господа. Ще Го видите, ще Го видите и ще Го разберете, ще възприемете Любовьта Му, свѣтлината Му, ще заживѣете и ще кажете: „Разбрахме, защото царството на лъжите се свърши, сега царува само истината на земята. Всинца ще говоримъ на разбранъ езикъ. То е Езикътъ на Братството и на Сестринството въ свѣта.“

21 бесѣда, държана на 11.03.1923 год. – София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...