Jump to content

1922_05_14 Дъще Сионова


Ани

Recommended Posts

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

Дъще Сионова

„А Исусъ намѣри осле и въз-

седна на него, споредъ както е

писано: „не бой се, дъще Си-

онова, ето, твоятъ царь иде въз-

седналъ на жребие ослично“.

Ев. Иоана 12; 14 и 15 ст.

Потрѣбенъ е смисълъ въ живота. Когато първосвещеникътъ или съврѣмененъ нѣкой архиерей се облѣче съ всичкия си накитъ въ църквата, питамъ, каква е цѣльта на туй обличане? Ще ми отговорите: „служение на Бога“, т. е. когато този архиерей се накитва съ своята прѣмѣна, той е като онази мома, която се кани да се жени или годява, то е сѫщото положение. Защо се облича момата? Попитайте всѣка българска мома, която отива на хорото — тя ще се вчеши, ще се облѣче хубаво, цвѣтя ще тури на ушитѣ си, на главата си — защо мисли тя: иска да се ожени. Но защо трѣбва да се ожени? — Ще ми отговорятъ: „човѣшкия родъ трѣбва да се поддържа“. Защо трѣбва да се поддържа човѣшкиятъ родъ? — „За да се самоусъвършенствуватъ хората“. Защо трѣбва да се самоусъвършенствуватъ хората? — „Е, това е законъ въ природата“. Всички тия разсѫждения ние ги туряме подъ единъ знаменатель — да познаемъ Бога. Туй не е само до младата мома. И въ ония цвѣтя и въ ония дървета, и въ тѣхъ има туй съзнание: като посрѣщнатъ своя любовникъ — слънцето и тѣ турятъ най-хубавата прѣмѣна, ония хубави, шарени цвѣтя — най-хубавата прѣмѣна, съ която идатъ да го посрѣщнатъ, и цвѣтята иматъ много по-добри познания за слънцето, отколкото сегашнитѣ хора. Сегашнитѣ образовани хора, когато слънцето ги напече, турятъ си голѣми дъждобрани, омбрели или голѣми шапки, турятъ голѣми завѣси да не влиза въ стаята свѣтлината прѣзъ ония малки прозорчета, и всички проповѣдватъ да не би да слънчасатъ хората. Така учатъ гражданитѣ, а селянитѣ иматъ друго учение: тѣ само когато дойде обѣдъ, тогава ще се скриятъ подъ нѣкоя круша. Питамъ тогава, дѣ е смисълътъ на живота? Смисълътъ на живота не седи въ честноститѣ, въ нашитѣ разбирания, смисълътъ на живота не седи въ една теория, въ едно разбиране, смисълътъ на живота не седи въ религията. Даже религията не е изразъ на онзи смисленъ животъ, защото религията, това сѫ форми, начини, чрѣзъ които трѣбва да служимъ. Нима онази мома, която може да играе всички хора, всички игри на хорото, нима тя е научила смисъла на живота? Тя на хорото може да играе много хубаво, а да не знае да готви; тя може да играе прѣкрасно, а да не знае да шие; тя може да играе отлично, а да е много устата. На хорото е отлична, първата мома, тя води хорото, като го завърти, като нея нѣма втора на хорото, но идете вие въ дома вѫтрѣ, ще видите, че тя върти хорото по другъ начинъ: на хорото всички ѝ се радватъ, а въ кѫщи като върти хорото, всички плачатъ. Питамъ, защо? Свекървата плаче отъ нея, свекърътъ плаче отъ нея, деверътъ плаче отъ нея, зълвата, наоколо съсѣдитѣ, всички плачатъ и казватъ: „тя бѣше първата мома на хорото“. Какъ тъй? Първа мома на хорото, а въ кѫщи всички плачатъ отъ нея. Туй сѫждение, че тя е лоша, че всички плачатъ отъ нея, то е частично, туй ни най-малко не показва, че нейниятъ характеръ е лошъ, тя частично се проявява. Азъ мога да обясня туй, отъ какво произтича: ако вие имате едно отлично гладко шише, може да го носите, безопасно е това шише, но ако го счупите на нѣколко парчета, всѣка една часть е опасна, тя може да се натъкне на кой да е кракъ. Казвамъ: тази мома на хорото бѣше цѣла, а въ кѫщи е на парчета. Е, какво трѣбва да се прави? — съберете всички части на мѣсто, залѣпете ги и тя ще бѫде отлична, тъй както е.

Сега, нека дойдемъ до извѣстни разсѫждения. Да кажемъ, ние проповѣдваме извѣстно учение, туй учение не само ние го проповѣдваме, туй учение всички разумни хора го проповѣдватъ. Проповѣдва Христосъ едно учение и азъ изнасямъ сега учението Христово. Въ негово врѣме Христосъ говорѣше много логически, говорѣше едно отъ най-трѣзвитѣ учения, най-трѣзвото учение въ свѣта, а неговитѣ съврѣменници намѣриха, че това учение е неподходяще за тогавашната култура. Даже сега, слѣдъ 2 хиляди години, намиратъ учението Христово неподходяще, не можело да се приложи. Ако нѣкоя жена днесъ вземе и приложи учението Христово, мѫжътъ ще я изпъди навънка; ако нѣкой мѫжъ приложи учението Христово, жената ще го изпъди; ако дъщерята приложи учението Христово, бащата и майката ще я изпъдятъ, веднага ще се раздѣлятъ тѣзи хора. Казватъ: „ние такива набожни хора не искаме“, защото всички иматъ понятие, че като стане човѣкъ набоженъ, ще хлътнатъ очитѣ му, лицето му ще се измѣни, и мислятъ, че въ тия хлътнатини има набожность. Азъ се чудя, отъ дѣ дошла, отъ кѫдѣ се е появила тази идея за хлътнатинитѣ! Ако туй е набожность, тогава ония хора въ болницата сѫ най-набожнитѣ. Ако тъй разсѫждаваме, тогава какво ще кажемъ за ония свещеници отъ гледището на тази логика? Като сѫдимъ по това, ще кажемъ, че у тѣхъ нѣма набожность, всички сѫ оправени и тъй, както никой другъ. Това сѫ крайности въ разсѫжденията. Това не е никаква логика. Нашата рѣчь може да е логична, безъ да съдържа тази необходима истина за ума, т. е. азъ наричамъ истина въ прямъ смисълъ. Вземете храната, която дава сила на организма, тя съдържа въ себе си истината. „Истината ще ви направи свободни“. Ако азъ, който съмъ пѫтувалъ, слѣдъ три-четири деня краката ми сѫ се откѫснали отъ умора и ми е невъзможно да свърша своя пѫть, онази малко храна, която приема, ми е прѣдала истината и тази храна ме е направила свободенъ да пѫтувамъ по-нататъкъ. Слѣдователно, нѣкой ще каже: „по какво да познаемъ истината?“ — Истината ще ви даде сила да довършите своя пѫть — ще ви направи свободни, ще ви даде сила да довършите наченатия пѫть и наченатата работа. Тогава каква е цѣльта на религията? — Да ни даде истина, да ни покаже пѫтя къмъ Бога. Нѣщо по-вече: не само да ни покаже пѫтя къмъ Бога, но да ни съедини съ Бога. По кой начинъ? — чрѣзъ закона на любовьта. Тѣ казватъ: „самата църква трѣбва да бѫде любовь“.

Ще ви приведа единъ примѣръ: ще го нарека „за набѣдения благодѣтель“. Ще ви дамъ единъ новъ начинъ за мислене, да видимъ, какъ ще го приложите. Той е слѣдния: нѣкоя графиня Бероза осиромашява съвършено и попада въ такъва бѣднотия, въ невидена бѣднотия. Тя е дъщерята Бероза. Нѣкой си поетъ на име Самусали, азъ го наричамъ така, искалъ да ѝ помогне, но понеже знаелъ, че тя е толкова честолюбива, толкова горделива, избира начинъ. Минава день, два, три, всѣка вечерь той мисли, по кой начинъ да ѝ помогне, за да може да я повдигне, да ѝ помогне, безъ тя да усѣти, че той ще извърши какво да е благодѣяние. Рѣшава и свършва. Изучава той нейнитѣ навици, какъ ходи, и като знаелъ, че нейния портфейлъ е празенъ, той си изумява да тури десеть хиляди франка въ това портмоне, по такъвъ начинъ да ги тури, безъ тя да усѣти. Но случва се така, че като взема портмонето и туря тия златни монети вѫтрѣ, хващатъ го стражаритѣ, въ града е било, и казватъ: „госпожице, туй портмоне твое ли е?“ — „Мое“. „Ами паритѣ твои ли сѫ?“ — „И тѣ сѫ мои“ — Е тогава този господинъ, този благодѣтель иска да обере тази графиня и хайде Самусали въ затвора. Слѣдъ това се образува сѫдъ, сѫдятъ го, идатъ адвокати, пледиратъ и най-послѣ доказватъ, че той е виноватъ и го осѫждатъ на десеть години затворъ. Питамъ: вие слѣдъ като излѣзете отъ този затворъ, втори пѫтъ ще се опитате ли  да турите въ кесията пари? Вие ще се обърнете и кажете: „колко непризнателна е тя“. Да, туй е една гордость, да се не каже, че тя нищо е нѣмала вѫтрѣ, гордость е — „нашата гордость“. Съврѣменнитѣ хора не искатъ да признаятъ, че въ тѣхната кесия е нѣмало нищо. Всички свещеници, проповѣдници, сѫдии, благородници, всички днесъ не искатъ да признаятъ, а казватъ: „туй въ кесията е мое“, и всѣки благодѣтель трѣбва да иде въ затвора. Питамъ тогава тия свещеници, които държатъ днесъ тази истина, отъ кѫдѣ я взеха, тѣхна ли е? Църквата тѣхна ли е? Тѣ казватъ: „нашата църква“. И Бероза казва: мои сѫ тия пари. „Нашата“ църква, „българската“ църква, „английската“ църква! „Нашата“ църква, символътъ на „нашата“ църква, на „нашата“ кесия. Горко ономува, който казва, че тия пари азъ ги турихъ вѫтрѣ. Питамъ ви: каква логика има въ такъво учение? И нека да ми докажатъ, кой гений въ свѣта, кой великъ гений е вложилъ нѣщо ново въ свѣта? То е едно заблуждение. Онзи, който влага всичко вѫтрѣ въ нашата душа, ние никога още не сме го видѣли въ неговата красота. Той седи още въ затвора, Самусали е той, тъй го наричамъ азъ. Вашиятъ Самусали е сега въ затвора, затворенъ е той заради васъ, а вие ходите като графиня Бероза. „Ние сме хора благочестиви, никакво зло не сме направили“. Казвамъ: едно зло сте направили: вашиятъ Самусали е затворенъ. За кого? — заради васъ.

Питамъ: дѣ е „вашиятъ“ Христосъ? Дѣ е Христосъ на свещеницитѣ, дѣ е Христосъ на проповѣдницитѣ, дѣ е Христосъ на българския народъ, дѣ е Христосъ на английския народъ или на американския, дѣ е на руския народъ, има ли го? Не само да говоримъ, че Христосъ прѣди двѣ хиляди години дошълъ. Този Христосъ сега живъ ли е? Т. е. ние нѣмаме нужда отъ единъ Христосъ, който е умрѣлъ, — историческия Христосъ. Нѣмаме нужда отъ тия реликви на прѣдпотопнитѣ сѫщества, на мамонтитѣ, да имъ пазимъ скелетитѣ, какви сѫ били грамадни. Хубави нѣща сѫ тѣ, но ние искаме единъ животъ божественъ, животъ, въ който сега можемъ да живѣемъ, сега! Може ли този животъ да влѣзе въ насъ, може ли този животъ да излѣкува всички наши недѫзи, да изправи нашитѣ умове, нашитѣ сърца, да ни даде единъ благороденъ потикъ въ свѣта? Сега нѣкои като ме слушатъ, ще кажатъ: „ето, той осѫжда пакъ“. Не, азъ не осѫждамъ, азъ говоря истината. Истината ще говоря тъй, както никой не е говорилъ, и ако тази истина огорчава нѣкого, азъ не съмъ виновенъ. „Да не осѫждаме“, казва Христосъ. Съгласенъ съмъ съ него да не сѫдимъ. Но той казва: „азъ съмъ пѫтьтъ, истината и животътъ“, и казва: „идете и кажете тази истина на моитѣ братя да дойдатъ по пѫтя за Галилея да ме видятъ, да се разговорятъ съ менъ“. И азъ днесъ ви казвамъ на васъ: „а Исусъ намѣри осле и възседна на него, както е писано“. Защо възседна Христосъ на осле? — Ослето е емблема на едно сѫщество, което е и горделиво и щеславно. Христосъ най-първо възседна на магаре, искаше да покаже, че той трѣбва да подчини човѣшката гордость и щеславие чрѣзъ своето слово, да я тури на работа, на велика работа. И възседна на туй муле отгорѣ. Нали знаете, азъ имамъ единъ окултенъ разказъ за магарето, какъ е станало магаре. Понеже като видѣло първи пѫть жената, която Господь създаде, у него се появило грамадно щеславие, особено понятие за жената и послѣ казало: „тази жена, която Господь създаде, нищо не струва“. Затова станало осле. Защото казало магарето, че жената не струва, тя не е по-хубава отъ менъ, не е по-красива отъ менъ, и затова станало магаре, осле. И Христосъ седна на това осле, да подчини това щеславие. Този оселъ символически е туй щеславие и тази гордость, която спира не само цѣлата култура, не само народа, но индивидуално и насъ спира. Всички спорове въ домоветѣ ставатъ все за такива работи.

И казва се: „а Исусъ намѣри осле и възседна на него, споредъ както е писано. Не бой се дъще Сионова, ето твоятъ царь иде възседналъ на жребие ослично“. „Не бой се“. Какво имаме, когато се боимъ? — онзи, който е изгубилъ своята любовь, той се бои, а онази, която е изгубила любовьта на своя възлюбленъ, сърцето ѝ трепери, краката ѝ треперятъ, поблѣднѣла е, пожълтѣла е, не може да яде вече. Защо е изгубила своята любовь? Сега вие ще ми възразите: „е, хубаво, за онѣзи, които не могатъ да ядатъ, така е, а за онѣзи, които ядатъ?“ — Докато тя съзнава, че е изгубила своята любовь, нейнитѣ крака треперятъ. Най-послѣ казва: „и безъ него може“, тя го зарязва, казва: „и безъ любовь може“ и тогава започва да яде и да пие. Жълтитѣ хора сѫ по-близко до Царството Божие, отколкото огоенитѣ хора: послѣднитѣ сѫ съвсѣмъ потънали въ материалния животъ, толкозъ дълбоко, че за да ги извадишъ, изискватъ се хиляди години — за да ги извадимъ отъ тази дълбочина на живота, отъ океана на живота. Тогава се поражда въпроса: какво трѣбва да се прави? — Не че трѣбва да се откѫснемъ отъ живота, но трѣбва да го разберемъ, за да го живѣемъ въ неговата пълнота. Трѣбва да се замислимъ дълбоко върху него. Ако азъ видя моя баща, който е живѣлъ 50, 60 или 80 години и не е ученъ човѣкътъ, виждамъ го, че умира, и слѣдъ десеть години го извадя отъ гроба, всичко изчезнало, вземамъ главата му, черепа му само кость, а мозъкътъ му го нѣма и казвамъ: „татко, татко!“ Какъвъ татко? Взема този черепъ и казвамъ: „баща ми“. Тъй, да, баща на кости, „тази свещена глава“ „татко мой“ и ние ще плачемъ: „кѫдѣ е моятъ татко“... Но можешъ ли да се разговоришъ съ него? Тогава ще викате свещеникъ, ще му чете молитви, ще полива съ вода, масло, но не става „татко“. Това ли е божественото учение? И казва Христосъ: „Богъ не е Богъ на мъртвитѣ, а Богъ на живитѣ“. Ако нашето сърце не може да се затрогне при страданията, които съврѣменното човѣчество има: ако нашата мисъль не може да се затрогне отъ мислитѣ, които съсипватъ цѣлото човѣчество, тогава питамъ: не сме ли ония мъртавци, онѣзи глави, на които мозъцитѣ сѫ изчезнали, а сѫ останали само мъртви кости? И ако днесъ нѣкой се опита да говори истината, първото нѣщо, което ще кажатъ, е: „той е еретикъ“. Какво нѣщо е еретикъ? — Еретикъ значи отцѣпникъ отъ църквата, който не поддържа това учение на църквата. Хубаво, приемамъ го. Да допуснемъ сега, че азъ съмъ единъ еретикъ. Православната църква, католишката църква въ свѣтлината на еврейската църква не е ли единъ отцѣпникъ? Казвамъ: братко, и вие сте еретикъ, и азъ съмъ еретикъ, безъ разлика. И азъ съмъ толкова правъ като васъ. Какво гражданство имате вие, отъ дѣ накѫдѣ се смѣтате, че вие сте прави, а пъкъ азъ не, евреитѣ ви считатъ за еретици. Ако се сѫдимъ, слѣдователно, по адвокатски, моитѣ повѣреници, които ще ме защищаватъ на основание на библията, ще кажатъ, че вие, „православнитѣ“, сте еретици. Ние трѣбва да бѫдемъ послѣдователни. Но казватъ: „нашето учение е право“. Азъ казвамъ, че и моето учение е право, но да твърдимъ безъ доказателства, не може. Азъ поставямъ работата малко на по-друга почва. Азъ поставямъ моето учение на единъ великъ опитъ, на социална основа. Може да го направя съ свещеницитѣ по единъ мекъ начинъ: напримѣръ, да вземемъ по сто души ученици, отъ най-бѣднитѣ азъ ще ги избера не изъ богатитѣ, изъ най-бѣднитѣ фамилии, и свещеницитѣ да избератъ сто ученици и ще ги възпитаваме. Въ края, слѣдъ четири години, ще поставимъ на изпитъ тия ученици и споредъ тѣхното учение и споредъ моето учение, за да видимъ по кое отъ тѣхъ ще се постигнатъ по-добри резултати. Не е ли това единъ добъръ опитъ? — Ако вашето учение даде по-добри резултати, азъ ще го приема, а ако моето учение даде по-добри резултати, вие да приемете моитѣ методи. Какво може да пострада? Този е опита. Всѣко учение трѣбва да се постави на нозѣтѣ си. И чудно е, когато нѣкой каже, че туй учение щѣло да завладѣе свѣта. Само едно божествено учение, учение на истината, може да завладѣе свѣта, а животътъ на всѣко учение на лъжата е кратковрѣмененъ. Казано е тамъ нѣкѫдѣ: „всѣко растение — подразбира учение — което Отецъ мой не е посадилъ, ще се изкорени“. Питамъ тогава: ако азъ проповѣдвамъ едно учение, което е отъ Бога, ако това дърво, което садя азъ, е отъ Бога, знаете ли отъ какво българитѣ могатъ да пострадатъ? Прѣди петь години ме глобиха съ 25 лева, че съмъ проповѣдвалъ безъ позволение, безъ да взема позволение отъ началството. И моя повѣреникъ каза, да заведемъ дѣло. Не, казвамъ, да платимъ. Два милиарда и половина наложиха на България глоба, заради тия 25 лева. Ще кажете, една случайность, съвпадение. Да, едно „съвпадение“, но нека направимъ още единъ опитъ, пакъ сѫщото съвпадение ще дойде. Сетнѣ ме интернираха незаконно и несправедливо. Азъ не казвамъ, че може да има бѫдещъ животъ или може да нѣма бѫдещъ животъ. Въ менъ нѣма „може да има“, азъ разбирамъ другояче живота. „Има ли Господь или не?“ — този въпросъ азъ не разрѣшавамъ, тъй, както тѣ го разрѣшаватъ. Имаме ние и другъ начинъ за разрѣшение. За менъ логиката на съврѣменнитѣ хора е логика на слѣпитѣ. Хората казватъ: „да разсъждаваме логически“. Туй азъ го наричамъ слѣпота. Хубавъ е и този начинъ, но има и другъ начинъ, не е този единствениятъ пѫть. Когато си слѣпъ, ще аргументирашъ съ чувствата си, ще пипашъ и като намѣришъ съотношението на сѫществата, ще си поставишъ извѣстно понятие за туй сѫщество, което изслѣдвашъ. И понеже тия хора не виждатъ Бога, тѣ го набарватъ. Цѣли томове има, азъ ги чета и казвамъ: много хубаво аргументирашъ, но не е този единствения и най-правия начинъ да намѣримъ Бога. Тѣ казватъ: „да разсѫждаваме отъ слѣдствието къмъ причинитѣ и отъ причинитѣ къмъ слѣдствието“. Да, не го оспорвамъ. „Прѣди хиляди години нѣкой пророкъ е казалъ така“, но, казвамъ, този пророкъ, който прѣди хиляда години е говорилъ, днесъ се е въплътилъ и пакъ говори. Азъ го намирамъ въ Европа и му казвамъ: приятелю, ти прѣди двѣ хиляди години си писалъ една книга, апостолъ си билъ, Иоанъ, Петъръ, но какво си искалъ да кажешъ? И почва човѣкътъ да ми разправя. А другитѣ коментатори, които не отиватъ при Бога, взематъ сега да разсѫждаватъ, ще го теглятъ. За примѣръ: за посланието на апостола Павла - на гръцки има за неопрѣдѣлителния членъ цѣли дисертации, защо Павелъ туря неопрѣдѣлителния членъ и защо нѣкѫдѣ опрѣдѣлителния членъ. Защо апостолъ Павелъ е казалъ тъй? Казвамъ: Павелъ, когато е писалъ, не е мислилъ за членове, той искалъ да изкаже една велика идея, а членоветѣ сѫ дошли безъ да мисли. Седятъ сега и казватъ: „какво ли е ималъ въ ума си Павелъ да тури този, а не онзи членъ“, и като намѣрятъ, казватъ: „колко ученъ богословъ“. Защо Павелъ туря неопрѣдѣлителния членъ? — Азъ казвамъ, че разговарямъ съ апостолъ Павелъ, но той ни най-малко не е мислилъ за тия членове, апостолъ Павелъ казва друго нѣщо: „много работи, които, азъ писахъ, не сѫ изнесени, моитѣ писания сѫ осакатени, всичко не е изнесено“. Азъ питамъ и Христа. Нѣкои ме обвиняватъ, че не се отнасямъ благочестиво къмъ Христа — азъ не се отнасямъ „благочестиво“, но имамъ любовь къмъ Христа, обичамъ го, какво повече отъ това? Казвамъ му: нѣкои хора казватъ, това си казалъ, еди-какво си казалъ, а той ми отговаря: „азъ толкова много работи говорихъ, моето учение не е изнесено, сѫществени нѣща сѫ изхвърлени, всичко туй е окастрено и оставатъ само сѣмкитѣ на учението ми“. И съврѣменната църква е съградена само върху сѣмкитѣ на Христовото учение. Него го нѣма тамъ, любовьта я нѣма тамъ, въ църквата я нѣма. Азъ бихъ желалъ да видя подъ този филонъ на всѣки свещеникъ тази жива любовь, азъ бихъ желалъ подъ всѣка дреха да видя живата любовь на Христа, това живо учение. Да не мисли нѣкой да каже за менъ: „той говори каквото му скимне“.

Не, азъ не говоря каквото ми скимне, а говоря такива велики истини, които азъ съмъ опиталъ, опиталъ. За менъ свѣтътъ не е мъртавъ, за менъ цѣлиятъ свѣтъ е живъ и въ всѣко сѫщество — въ единъ волъ, въ една муха и пр. — виждамъ туй, което свѣтътъ не вижда. И азъ казвамъ тъй: ние знаемъ, защо воловетѣ сѫ волове; ние знаемъ, защо мухитѣ сѫ мухи; ние знаемъ, защо рибитѣ сѫ риби; ние знаемъ, защо растенията сѫ растения; ние знаемъ, защо минералитѣ сѫ минерали; ние знаемъ причинитѣ, защо това е така и го разбираме. Сегашнитѣ физиолози и ботаници може да пишатъ още съ хиляди години, противъ това нѣмамъ нищо, ние се радваме на тѣхнитѣ усилия, но ние сме разрѣшили този въпросъ и сега се занимаваме съ съвсѣмъ други въпроси. Ние знаемъ защо сѫ се родили мѫжетѣ и женитѣ, знаемъ причинитѣ. А сега се спорятъ дали жената е излѣзла отъ мѫжа, отъ кое ребро, отъ дѣсното или отъ лѣвото. Но Господь взелъ едно ребро, отъ дѣсно или отъ лѣво, или двѣ ребра. И най-послѣ човѣкъ има сега дванадесеть ребра, значи ако е взелъ едно, тогава ималъ тринадесеть ребра. „Едно ли е взелъ или двѣ ребра, защо? — По този начинъ хората разсѫждаватъ, и затуй не могатъ да дойдатъ до никакво заключение.

Възседна Христосъ на туй осле, значи подчинилъ той въ себе си щеславието и гордостьта, а туй показва: „отсега нататъкъ азъ ще служа на Бога съ любовь, съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа, съ всичката се сила, всичко, което имамъ, подчинявамъ го на негово служене — туй показва „възседна на осле“. И тогава, като се приближи, казва: „не бой се ти, дъще Сионова, едно врѣме азъ бѣхъ, който те измѫчвахъ, азъ бѣхъ, който те държехъ въ затвори, не бой се, дъще, твоятъ царь иде, царьтъ на любовьта, той иде да отвори тѣзи затвори“. Когато вие влѣзете въ нѣкой царски дворъ, вие трѣбва да цѣлунете рѫка на царя. А едно врѣме сѫ цѣлували краката на царя, голѣмия пръстъ, тамъ сѫ го цѣлували и колѣничели отъ 10, 12 крачки, пъплели при него. Какъ пъплятъ нѣкой пѫть коткитѣ? Ще пъплишъ напрѣдъ, нѣкой пѫть ще се оттеглишъ назадъ, пакъ ще пъплишъ, и ако царьтъ простре своя жезълъ, тогава имашъ право да станешъ и да изкажешъ своята мисъль. Колко пѫти вие сте пъплели по този начинъ, и като виждамъ вашата история, какви неприятни картини виждамъ на туй пъплене и туй цѣлуване! Сега всичкото туй щеславие вие сте забравили и казвате: „ние сме разрѣшили една велика задача“. Но азъ ви отговарямъ: не сте разрѣшили основната задача на вашиятъ животъ. Трѣбва да се качите на туй осле отгорѣ и да кажете на вашата Сионова дъшеря: „не бой се, твоятъ царь иде“. Тогава нѣма да пъплете. Тогава е било по този начинъ, ще цѣлунешъ малкия пръстъ, а сега при новия царь като идешъ, той ще те посрѣщне и ще те цѣлуне, като братъ ще те посрѣщне. Ако е царица, тя ще те посрѣщне като сестра, нѣма да чака ти да я цѣлунешъ, а ще каже: „сестро, всичко което азъ имамъ, е на твое разположение“. Сега азъ зная, защо се плашатъ отъ мене, азъ да ви кажа. Има нѣкои свещеници и владици, които мислятъ, че азъ ще ги накарамъ да ми цѣлуватъ крачето. Казвамъ: такъво пъплене ние не искаме. Казвамъ: не, не, това е учение противоположно на божественото, това е учение човѣшко. Азъ искамъ да ги науча не да цѣлуватъ краката ми, а другояче ще се цѣлуваме, както ви казахъ сега. Въ широкъ смисълъ говоря, ние трѣбва да изпитаме себе си. Когато дойдатъ нѣкои, искатъ да кажатъ, че моята рѣчь не била свързана. Хм, ами че азъ мога да покажа, у колцина отъ васъ музикалното чувство е развито. Ако ви дамъ единъ тонъ отъ 40 до 50 билиона вибрации, до 32 билиона имате най-високи вълни, ако азъ повдигна гласа си, до 32 хиляди вълнения, ще чуете ли нѣщо? — Нищо нѣма да чуете. Ако сваля трептенията отъ 16 хиляди вълни по - долу, ще чуете ли нѣщо? — Нищо нѣма да чуете. Но подъ тѣзи трептения има друга гама въ свѣта. Ние още не сме дошли до онази божествена логика, нашата логика е безлогичность горѣ на небето. Когато ние говоримъ най-логично, небеснитѣ жители се хващатъ за корема. И азъ често прѣдставлявамъ единъ ангелъ, който посѣтилъ земята и искалъ да изучава живота на конетѣ. И като взелъ тѣхната форма, понеже при тѣхъ слѣзълъ да ги изучава, става конь. Като се молѣлъ, всички коне му сѫ смѣели, че не може да произнася както тѣ, не може да цвили. Всички му се смѣели и казвали: „колко невѣжа е, той не може да цвили както ние цвилимъ“. Сега понеже и азъ не мога да цвиля, признавамъ погрѣшката си, и ми трѣбватъ още хиляди години да живѣя между тия коне, за да мога да произведа едно такъво цвилене, както тѣхното. Ще се уча. Но казвамъ: ако азъ трѣбва да се уча на вашето цвилене и вие трѣбва да се учите на моята наука. Защо? — въ бѫдеще не азъ ще слизамъ при васъ, а вие ще дойдете при насъ. Сега съмъ азъ при васъ, азъ ще се уча, но когато напуснете вашитѣ форми, тогава ние ще ви се смѣемъ, че не може да говорите като насъ, тъй че взаимообразно трѣбва да учимъ уроцитѣ си, езика си. 

И Павелъ казва: „ако говоря на ангелски езици, а любовъ нѣмамъ, нищо не съмъ“. Не го турямъ туй за упрѣкъ. Хубаво е да бѫде човѣкъ ученъ, но учението не е крайната цѣль на живота. „Отчасти знаемъ“, казва тамъ сѫщо Павелъ, „и отчасти мѫдруваме и отчасти познаваме, а когато дойде съвършеното, ще знаемъ“, какъ? — тъй както изисква истината, великата любовъ въ свѣта. Та мойто желание е, всички вие да почнете да мислите по единъ начинъ и по този истински начинъ, който поставямъ въ себе си, азъ опитвамъ своята рѣчь. Когато нѣкой ме е обидилъ, азъ се възбудя. Ако разсѫждавамъ и моитѣ разсѫждения внесатъ миръ въ душата ми, казвамъ: азъ право разсѫждавамъ. Ако разсѫждавамъ и моитѣ разсѫждения не донесатъ миръ въ душата ми, казвамъ: не разсѫждавамъ добрѣ. Вие казвате, че обичате Христа, а васъ мѫжътъ ви е обидилъ и Христосъ казва: „заради мене, прости му“. „Какъ, да му простя ли, не искамъ да го видя“. Питамъ: е, кѫдѣ е вашата любовь? Христосъ сега казва на българскитѣ свещеници — азъ много пѫти съмъ срѣщалъ Христа, той казва: „азъ имъ казахъ да бѫдатъ по-осторожни“. Ако азъ имъ кажа, че Христосъ е казалъ така, тѣ ще възразятъ: „ти искашъ да ни лъжешъ“. Христосъ казва: „бѫдете внимателни, учението на този човѣкъ ще се сѫди по неговитѣ резултати, чакайте, какво ще покаже, нѣма скрито-покрито, ще видите, каква е цѣльта“.

Ще ви приведа една поговорка: Настрадинъ Ходжа живѣлъ честенъ животъ, но не му вървѣло. И единъ день той казалъ: „съ честность не се живѣе“. Най-послѣ рѣшилъ да извърши една кражба. Отива вечерьта. Намира си една пила и почва да рѣже: трака—трака—трака. Питатъ го: „какво правишъ тамъ Настрадинъ Ходжа“? — „свиря на цигулка“. „Ами дѣ е гласа?“ — „Гласътъ ѝ утрѣ ще го чуете“. Слѣдъ като свирите, слѣдъ като извършите едно дѣйствие, то само по себе си ще даде своитѣ резултати. Смѣшна е тази приказка, но така е: всички наши думи, всички наши вѣрвания, въ каквото и да е направление, ще дадатъ резултати. И въ бѫдеще всѣко дърво отъ своя плодъ ще се познава. Сега ще ви приведа другъ единъ примѣръ, за да обясня по-добрѣ моята мисъль. Азъ вземамъ този митически разказъ изъ историята на Вавилонъ. Аземфо, синътъ на Авузадаръ, влюбва се. Като казвамъ „влюбва се“, тази идея ви е вече понятна: всички все сте се влюбвали. Въ по-широкъ смисъль, човѣкъ може да се влюби въ науката, но казвамъ, че той се влюбилъ тъй, както младитѣ се влюбватъ. Вземамъ младитѣ за идеалъ, понеже тѣ, като се влюбватъ, по- безкористни сѫ, нѣматъ користолюбива цѣль, — влюбва се въ своята възлюбена, но тя не била красива, не била отъ високо произхождение. Този Аземфо се влюбва тъй силно, че иска да застави баща си да приематъ момата въ двореца, но тѣ не искатъ да я приематъ, понеже била грозна. Тогава, споредъ тогавашния обичай на магитѣ на черната ложа, казватъ, че, за да станела красива, трѣбвало да изваждатъ сърцата на малки дѣца, красиви момиченца, да изваждатъ сърцата имъ тъй, че по особенъ начинъ да ги варятъ и отъ соковетѣ имъ да пие, за да стане красива. И започва царския синъ Аземфо, току погледнешъ днесъ едно красиво момиченце изчезне, утрѣ друго изчезне. Чудили сѫ се хората, кѫдѣ изчезватъ. Казвамъ: за възлюбената на Аземфо, понеже била грозна, да стане красива и да влѣзе въ царския  палатъ. Но какво става въ края на краищата? Бѣлото Братство въ Вавилонъ осѫжда тази възлюбена на наказание, а така сѫщо и Аземфо — той е принадлежалъ къмъ тази тайна школа и искалъ да използува своето изкуство — и тя се обезобразила още повече, десеть пѫти повече, отколкото по-рано. Тогава Аземфо се молилъ на боговетѣ и рѣшилъ да стане магаре, но черно магаре. Понеже думата „магаре“ е малко не красива, груба, казвамъ осле, черно осле. И на английски има двѣ имена, както въ български, казватъ „данке“ и „еас“. Употрѣбяватъ повече „данке“, отколкото „еас“— е като магаре. А той станалъ черно осле, защо? — Черното братство имало нужда отъ едно черно осле и го намиратъ, за да го купятъ. Тѣ не знаели, че то е Аземфо. А той е станалъ, такъвъ, за да може да изслѣдва тайната на неговата възлюбена, кои сѫ причинитѣ, че тя е придобила тази грозота, и дали има начинъ, окултенъ начинъ, да я излѣкува. Дълго врѣме той носилъ товаръ съ дърва и се вслушвалъ въ всички разговори. Ако питате, защо служило това осле на туй братство? — да спаси своята възлюбена. Нѣкои често сѫ ме питали, когато нѣкое осле носи дърва; „виждашъ ли какъ Господь е направилъ това осле?“ — казвамъ: това осле Господь не го е направилъ, това осле има съвсѣмъ друга задача, която вие не подозирате. Онова, което съврѣменнитѣ хора схващатъ и онова, което е, въ сѫщность, живота, не е едно и сѫщо. За примѣръ,  вие какво схващате? Азъ сега говоря и послѣ бесѣдвамъ съ васъ, но интимниятъ ми животъ, това, което азъ мисля, вие не го знаете. Туй, което съмъ прѣдъ васъ, не съмъ още всичко въ тази рѣчь, която сега ви говоря. Може да я критикувате, както искате — че съмъ говорилъ истината или не — но това менъ не ме засѣга ни най-малко. Това е единъ малъкъ опитъ, който азъ правя. Моя животъ се изразява въ друго направление, а че трѣбва да ви говоря, туй е само едно задължение. Тъй както едно осле да изнася дървата отъ едно мѣсто на друго, азъ не го считамъ за нѣщо велико, за кой-знае какво. Не, не, азъ гледамъ много скромно на тази работа. Казватъ: „той е отличенъ проповѣдникъ“. Казвамъ: то е едно отлично осле, което знае много хубаво да реве. Но тъй ако ви говоря, вие ще се обидите: „какъ тъй разумно сѫщество, човѣкъ, реве ли? Ами ако азъ не казвамъ истината въ името Божие, не е ли това безобразенъ ревъ? Ако азъ въ името Божие изговарямъ най-голѣмата лъжа, не е ли безобразенъ ревъ? Ако азъ искамъ да ви отдѣлят, отъ църква, да ви отдалеча отъ баща ви, отъ майка ви, питамъ, не е ли това единъ безобразенъ ревъ? Мислите ли, че моята рѣчь ще бѫде възвишена? Не, ни най-малко! Азъ казвамъ: когато магарето реве десеть пѫти на день, този ревъ има много повече смисълъ, отколкото моята рѣчь, ако е такъва. Но азъ казвамъ на свѣта слѣдното: ако вие не възприемете Божията Любовь и не приложите този великъ законъ на любовьта, като това магаре ще ревете десеть пѫти на день и ще носите дърва отъ едно мѣсто на друго, нѣма да имате рѫцѣ, а копита, и тогава по сто пѫти на день ще те биятъ по задницата. Ще кажатъ: „тѫпанъ бие въ долна махала, а се чуе въ горня“. Ако ме биятъ по задницата не съмъ ли азъ, който страдамъ? Смѣятъ се, че като е по задницата, по-малко е биенето, да не дойде само до главата, на задницата не е нищо това. Но не е това философия на живота, бой не трѣбва да има нито по задницата, нито по главата.

Слѣдователно, нашиятъ животъ въ свѣта трѣбва да бѫде разуменъ, и Христосъ се обръща къмъ Сионовата дъщеря - вие сте тия сионови дъщери и ви казва: „не бойте се“. Сега нѣкои отъ васъ, които ме слушате, казвате: „хубаво е туй учение, да го приемемъ, но послѣ какво ще каже общественото мнѣние“. Какво ще каже общественото мнѣние заради насъ? — Тукъ вие искате да правите едно сравнение между Божията Любовь и общественото мнѣние. Азъ не се спирамъ да направя сравнение, защото ще обидя както Божията Любовь, така и туй общество. Всички тия общества трѣбва да бѫдатъ внимателни: и аристократи, и владици, архиереи, когато ние говоримъ за Божията Любовь, безъ разлика отъ най-висшия българинъ до най-низшия, всички сѫ длъжни да обърнатъ лица, да паднатъ на колѣни, да погледнатъ къмъ Бога и да кажатъ: „Господи, да се възцари Твоята Любовь въ насъ“. Туй иска сега Христосъ отъ насъ. И азъ искамъ сега отъ васъ по-голѣма смѣлость — не смѣлость да говорите, а смѣлость въ любовьта, да почнатъ да туптятъ вашитѣ сърца, вашитѣ умове да взематъ друго направление, да сте готови да се жертвувате, ако ще умре нѣкой, да умре за тази велика Божия Любовь, и като ви питатъ на небето, защо умрѣхте, да кажете: умрѣхме, за да се възцари тази Божия Любовь на земята. Ако всички ония българи, които измрѣха на бойното поле, бѣха умрѣли заради тази Любовь, България нещѣше ли да се въздигне? — Щѣше. Туй е учението, което азъ проповѣдвамъ и то е истинно. Всички ние трѣбва да бѫдемъ братя, а не страхливци. Безъ разлика, за менъ имената не важатъ, но всички трѣбва да изпълнимъ своя дългъ. И азъ искамъ всѣки да изпълни своя дългъ както го разбира, но да го изпълни въ името на тази велика Божия Любовь. Ясно ли е това? Това е великата логика, живата божествена логика. И ако ние приложимъ всичко това, ще възкръснемъ въ свѣта и тогава нѣма да плачемъ за умрѣлитѣ, за мъртвитѣ глави на нашия баща и майка — за коститѣ, а всичко туй ще оживѣе и тогава онѣзи, които ще дойдатъ, ще разбератъ истината. Сега нѣкой тукъ го оженятъ, но докато го оженятъ, какви ли не сватове турятъ, да го убѣждаватъ. Дойде нѣкого да взема пари на заемъ, ще те убѣждава, докато ти вземе паритѣ и си замине нѣкѫдѣ. Значи, за да му върви, туря лъжата. Защо? Нѣкои искатъ да ме лъжатъ. Едно нѣщо има, което азъ мразя, на всичко азъ се поддавамъ, но никога не на лъжата. Въ историята на моя животъ не е било моментъ, въ който нѣкой да е могълъ да ме излъже. Нито съмъ лъгалъ, нито нѣкой може да ме излъже. Лъжата — това е едно отрицание на Божията Любовь, лъжата — това е едно отрицание на великата Божия Истина, лъжата — това е едно отрицание на правдата, лъжата — това е едно отрицание на Божията Добродѣтелъ, лъжата е отрицание на всичко снова, което е положително, велико, благородно възвишено, лъжата е тази, която ни е докарала до туй положение. Сега азъ говоря принципално за лъжата, не говоря за вашитѣ понятия, не, не, онази лъжа, която съсипва, която въ името на благочестието казва: „Господь ме е пратилъ“, ама не го е пратилъ Господь: „менъ духътъ ми говори“ — ама духътъ не му говори; „азъ съмъ еди кой си“ — той не е, той се е дегизиралъ — Иванъ Стояновъ — като му хванешъ брадата, виждашъ, че той е другъ. Ако Господь прати единъ ангелъ на земята, само да погледне брадитѣ на всички владици, проповѣдници, свещеници, и моята да погледне, знаете ли каква дегизация ще излѣзе тукъ прѣдъ васъ? И тъй ще бѫде Божията Истина, тя нѣма да се наруши заради никого, Господь нѣма да отстѫпи заради никого. Той поругаемъ не може да бѫде. И ние говоримъ въ името на тази истина, и искаме отъ България да излѣзе истината. Нѣма да говоримъ, защо е потрѣбна или не е, а въ вашия животъ ще турите тази велика истина, никаква лъжа! Когато дойдемъ до любовьта, абсолютно никаква лъжа не се позволява. Нека сърцата ви да вибриратъ, нека тази любовъ вибрира въ васъ. Туй не казвамъ, за да я изповѣдвате, но като идете прѣдъ Бога, трѣбва да кажете цѣлата истина. Ние сме казвали лъжата, когато сме далечъ отъ Бога. Казватъ: „да се любимъ“. Азъ не поддържамъ да се любимъ по човѣшки. Не, не, азъ казвамъ: ще се любимъ съ всичкото си сърце, съ всичката си душа, съ всички си умъ, т. е. съ всичкото битие, ще проявимъ цѣлата Божия Любовь. Може ли това да бѫде? — може. Ако не любишъ тъй, ти ще кажешъ една лъжа. Нѣкой казва: „може, но съ малка любовъ“. Азъ отъ малка любовь умирамъ. Но въ менъ има два полюса: или да ме любятъ както трѣбва, или да ме мразятъ както трѣбва. Тъй, по срѣдата, не. Ако е любовъ, да е любовъ, ако е умраза, да е умраза. Нѣкой казва: „азъ те мразя“ — той говори една отрицателна истина. Отрицателната истина — умразата разрушава, а положителната истина — любовьта съгражда. Вие ще кажете: „заслужва ли моята любовъ?“ Всѣки единъ братъ, всѣка една сестра заслужва моята любовь. Нѣкой пѫть нѣкоя сестра или братъ ме срѣщнатъ и казватъ: „най-сърдечниятъ човѣкъ е той“ или по нѣкога: „много студенъ човѣкъ е той“. — Не че не мога да изразя моята любовъ. — Други казватъ: „студенъ е“. За да ви цѣлуна, азъ трѣбва да бѫда чистъ, устата ми сѫ кални, понеже се намирамъ между хората. За да ви цѣлуна, трѣбва да бѫда чистъ, а не като онзи негъръ въ Америка, който платилъ 50 хиляди долара за една цѣлувка. Работникъ билъ въ една мина, излиза една вечерь, намира една американка и въ мрачината я цѣлува, но остава петно на лицето ѝ. Тя е мислила, че е билъ красивъ, приказвали заедно, но като идватъ до единъ постъ и вижда че е черенъ, извиква, засвидѣтелствува, че я е цѣлуналъ, хващатъ го и го осѫждатъ на 50 хиляди долара за една цѣлувка. Оставилъ черно на лицето ѝ. Азъ не искамъ да ви цѣлуна въ мрачината, т. е. подразбирамъ лъжата, азъ не искамъ на вашето лице да оставя пятно. Но когато цѣлунешъ нѣкого, ще го цѣлунешъ съ онази велика Божествена Любовь, и тогава цѣлото небе да се възрадва и ще кажатъ: „днесъ тѣзи братя се цѣлунаха съ божествена цѣлувка“, и Павелъ казва: „цѣлунете се съ цѣлуване свято“.

И казва Христосъ: „не бой се, дъще Сиононова“. Защо да не се бои? — Защото отъ сега нататъкъ азъ ида, моето учение на любовьта иде, иде любовьта, иде правдата, иде истината, иде добродѣтельта, иде милосърдието — всичко добро, което Богъ е приготвилъ отъ памти-вѣка, всичко туй ще бѫде единъ накитъ за тебъ, ти ще се накичишъ, ще бѫдешъ красивъ прѣдъ свѣта, както никога не си билъ накиченъ.

Е, сега, какъ да ви кажа, да ви кажа ли „братя и сестри“? Вие нѣма да ме повѣрвате, не може да ме повѣрвате, защо? Защото у васъ имате толкова бащи! За да ви кажа „братя и сестри“, трѣбва да признаемъ само единъ баща, може да ви кажа братя, ама утрѣ другиятъ вашъ братъ.... Само единъ баща трѣбва да имаме и този нашъ баща се нарича баща на любовьта. Ясно ли е туй учение? Опитайте го вѫтрѣ въ себе си, положете го на единъ опитъ. Ако ти си боленъ, грѣй се на слънцето и туй слънце ще те излѣкува, и Отецъ ще те научи на истината. Ще кажете: „Господь е далечъ нѣкѫдѣ“. Това сѫ философски разсѫждения. Мислете за Бога като една всеобемна любовъ, въ него нѣма противорѣчие. Каквото и да ви дойде, казвайте: „Богъ е Любовь“, изгубите пари, казвайте: „Богъ е Любовь“, безпокойства, баща ви умрѣлъ — „Богъ е Любовь“, дѣцата умрѣли — „Богъ е Любовь“, нещастия — „Богъ е Любовь“, поддържайте това до послѣдния изпитъ и въ послѣдния изпитъ всичко у васъ изгубено ще се повърне назадъ: баща ви, майка ви, и любовьта като възвърне баща ви, майка ви, ще се яви и вашата сестра и тогава ще видите вашия баща и той ще ви даде една отлична цѣлувка, каквато никога не сте имали, и тази цѣлувка ще бѫде толкова топла, толкова приятна, толкова велика ще бѫде, тя ще внесе този вѣченъ животъ и вие ще станете безсмъртни — това е второто възкресение. И азъ бихъ желалъ да се приготвите за този день, за да може този вашъ Баща, който ви даде тази цѣлувка, да направи всички да оживѣете, и като се срѣщнемъ, да знаемъ, че ние сме въ новия животъ и да кажемъ, че всичко старо прѣмина, а новото остана. Само тогава ще можемъ да си дадемъ по една братска цѣлувка и ще знаемъ, че сме братя и сестри.

*

Бесѣда, държана

на 14. V. 1922 год.

въ гр. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...