Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1922_05_07 Ученикътъ не е по-горенъ отъ учителя си

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 20 декември 2015 - 09:38

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

 

Ученикътъ не е по-горенъ отъ учителя си

 

„Не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си?“[*])

 

Всички философски системи сѫ учения за изяснение на живота. Ние изучваме природата, понеже тя има съотношение спрѣмо нашия животъ. Лѣкаритѣ изучватъ качествата и свойствата на врѣднитѣ микроби, за да могатъ да лѣкуватъ по-успѣшно своитѣ пациенти. Послѣ тѣ изучватъ други нѣкои отъ тия микроби, които сѫ по-благосклонни и разположени къмъ човѣка, за да знаятъ, какъ да ги употрѣбяватъ. Химицитѣ, техницитѣ и т. н. всички изучватъ природата, понеже всичкитѣ ѝ сили иматъ съотношение къмъ човѣшкия животъ. И каквото и да е учението, каквото и да е положението, ние трѣбва да го отнесемъ къмъ извѣстна область и да опрѣдѣлимъ точно неговото мѣсто и прѣдназначение. Това е задачата на съзнателния животъ. Вземете, за примѣръ, религиознитѣ учения. Религията, това е система, това сѫ методи за направление или отправление на по-висшия човѣшки животъ въ права насока. Не е религията, която създава човѣка, но човѣкъ създава религията; не е човѣкъ, който създава природата, но природата създава човѣка, т. е. въ обикновенъ смисълъ. Азъ често се изразявамъ, като казвамъ: „да почерпимъ нѣщо отъ природата“. Туй изречение е, само по себе си, наполовина разбрано. Когато нѣкой великъ цигуларъ иска да изрази това, което е скрито въ него, нему какво трѣбва? — една цигулка. Тая цигулка и този лѫкъ — това е природата, слѣдователно, чрѣзъ нея, чрѣзъ тази цигулка той може да изрази своето вдъхновение. Тази цигулка, като влѣзе въ рѫцѣтѣ на цигуларя, говори отлично, тя оживява въ рѫцѣтѣ му, но сложи ли я на земята, тя пакъ заспива. Слѣдователно, азъ казвамъ: природата нѣкой пѫть е жива, а по нѣкой пѫть е спеща. Казвамъ: трѣбва да идемъ въ природата. Но кога да идемъ? — само когато великиятъ цигуларь свири въ нея, когато Божествениятъ Духъ я взелъ въ рѫката си и всички сили дѣйствуватъ както тази цигулка — тогава трѣбва да идемъ, а не когато цигуларьтъ почива или Божествениятъ Духъ се е оттеглилъ. Тогава и тя почива. Защото и тази цигулка, природата, се нуждае отъ почивка, всичко въ свѣта се нуждае отъ почивка. Сега мнозина иматъ криво схващане за живота, напримѣръ, искатъ да ги обичатъ хората, нали? Нѣкому е жално, че нѣма кой да го цѣлуне, жално му е, че нѣма кой да му каже нѣкоя блага дума, жално му е, че нѣма кой да му помогне, да го нахрани и т. н. Но вземете за примѣръ цѣлувката. Да имашъ хиляда души приятели, срѣщне те единъ, цѣлуне те, втори, трети, всички тия хиляди души те цѣлунатъ, питамъ: крайниятъ като те цѣлуне, въ какво положение ще се намирашъ? Ще кажешъ въ себе си: не искамъ приятелски цѣлувки. Когато човѣкъ казва „цѣлувка“, подразбира само една щѣлувка, а не хиляди. А тия хиляди души приятели трѣбва да дойдатъ всѣки по единъ пѫть да те цѣлуне, а не да тръгнатъ всички въ единъ и сѫщи день — всѣки да си опрѣдѣли единъ день. Но цѣлувката сама по себе си и тя е нѣщо неопрѣдѣлено: отъ кѫдѣ е дошло туй желание у човѣка, това цѣлуване, ядене, пиене, тия процеси какъ сѫ се явили? Тѣ си иматъ свой произходъ. Сега нѣма да се спираме, защото, ако се спремъ на произхода на цѣлувката, мнозина може да кажатъ: „не искаме да знаемъ за цѣлувката, не е много важно“. Цѣлувката е толкозъ важна, както онзи, който подписва нѣкоя полица. Казватъ ти: „искамъ тукъ да си сложишъ подписа“. Защо? — защото тази полица е валидна само съ подписа ти.

 

„Трѣбва да цѣлунешъ полицата ми тъй, че твоята цѣлувка да остане, да се знае, че твоето име е тамъ, та, единъ день, кѫдѣто и да прѣдставя полицата, да зная, че ти си я цѣлуналъ, и въ която и да е банка, да може да се шконтира Ако ти туришъ само три бѣлѣга: Г. Т. Ц., никой нѣма да я шконтира, тълкува се, че не си я подписалъ хубаво: щомъ не, не може да се шконтира тази полица, значи не си я подписалъ, не си я цѣлуналъ. Слѣдователно, въ всѣко желание на хората се крие една користолюбива мисъль. Когато нѣкой ми каже: „подпиши ми тази полица“, Каквото и да ми говори послѣ: ама „азъ те обичамъ, ти си ми приятель, ти ми направи една услуга“, азъ зная, че задъ тази полица се крие нѣщо, едно користолюбиво желание. Ако азъ обичамъ нѣкого, защо ми трѣбва полица? Ще му кажа, колко искашъ отъ мене? „10 хиляди лева“. Вземи ги и нищо по-вече. Никаква полица, никаква цѣлувка: и безъ цѣлувка може да дамъ паритѣ. Сега туй е прѣмото учение на нѣщата.

 

Христосъ казва: „не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“. Какво е искалъ да каже той съ тия думи? — Въ ума на ученика не трѣбва да се яви туй желание, да стане по-горенъ отъ учителя си. Защо?—Азъ ще ви кажа: водата не може да се подигне по-горѣ отъ уровена на своя източникъ — това е законъ. Слънчевата свѣтлина не може да се подигне по-горѣ отъ слънцето. Човѣкъ не може да се подигне по горѣ отъ Бога. Той може да стигне до Бога. Ученикътъ трѣбва да бѫде като учителя си, до сѫщия уровенъ, нито по-долу, нито по горѣ, той тамъ като достигне, по-нагорѣ не може да се подигне. Като своя учитель да бѫде и по тѣло —да има сѫщия строежъ на тѣлото, и по сърце — да има сърцето на своя учитель, и по умъ — да има ума на учителя си, и волята му да е както волята на неговия учитель. Тогава какво е искалъ да каже Христосъ: „не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“? Той поставя два принципа. Ученикътъ иска ли да бѫде учитель, той е изгубилъ своето прѣдназначение, той не е разбралъ основния божественъ законъ въ свѣта. Иска ли човѣкъ да стане като Бога, той е изгубилъ своето прѣдназначение. Ученикътъ е една бѣла книга, върху която може да се пишатъ хубави нѣща. Ако тази книга е написана, нѣма какво да се пише отгорѣ.

 

Учительтъ е написана книга, на която хората се учатъ, а отъ ненаписаната книга никой не може да се учи, но всѣки може да слага своитѣ забѣлѣжки. Питамъ сега: ако онова, което сте научили отъ вашия учитель, нѣма кѫдѣ да го сложите на тази книга, какво ще ви ползува вашето знание? Единъ простъ примѣръ: ако идите при нѣкой земледѣлецъ и се нуждаете отъ жито, той е готовъ да ви даде двѣ крини, но вие нѣмате торба и той нѣма торба, какъ може да го използувате? Съ една шепа не може да се храните, трѣбва човалъ. Този човалъ е ученикътъ. Житото, като се изсипе вѫтрѣ, ще бѫде учительтъ. А двамата — учительтъ и ученикътъ, като идатъ на нивата и изтърсятъ житото въ нея, ще дойде растежа. Сега ние встѫпваме вече въ една нова область, която е малко неразбрана, но казвамъ: подъ думата „учитель“ Христосъ разбира единъ завършенъ процесъ, а подъ думата „ученикъ“ — единъ процесъ, който сега се започва. Слѣдователно, когато вие слушате какво да е друго учение, трѣбва да имате желание да възприемете всичко онова, което е принципално, което е вѣрно, и да го приложите. Вие се нуждаете да подобрите живота си и всички нѣща въ живата природа сѫ създадени за живитѣ души, които сѫ въплътени тукъ, на земята. Чрѣзъ кого и какъ Богъ изпраща нѣщата, то не е толкова важно. Когато слънцето изпраща своето благословение, когато Богъ изпраща своето благословение чрѣзъ слънчевитѣ лѫчи, всичкитѣ тѣ идатъ съединени като бѣла свѣтлина. Сегашната наука ни казва, че бѣлата свѣтлина не е само една, но има нѣколко свѣтлини събрани, обаче, между тия свѣтлини нѣма споръ, коя да си тури име. Напримѣръ, има червена, жълта, зелена, ясно-синя, тъмно синя, виолетова и други още има, но нито една отъ тѣхъ не си туря името да каже: „моето име трѣбва да фигурира тукъ“. Но щомъ минатъ прѣзъ призмата, раздѣлятъ се и всички се, нареждатъ въ една цвѣтна гама. Обаче, като прѣкараме тѣзи лѫчи прѣзъ втора призма, пакъ се събиратъ. Сега често въ живота ставатъ разни спорове. Тия спорове произтичатъ отъ разни призми. За примѣръ, азъ ще ви дамъ, какво ми разправяше единъ приятель, каква е призмата на съврѣменното общество. Единъ вѣрващъ, спиритистъ, който вѣрва въ прѣраждането, и единъ евангелски проповѣдникъ, сами двамата се разговарятъ въ стаята и се разбиратъ. Казва евангелскиятъ проповѣдникъ: „и азъ вѣрвамъ, че има духове, че има прѣраждане, туй и въ Писанието го има“. Излизамъ, обаче, и отидатъ въ евангелската църква, тамъ пастирътъ казва: „не е вѣрно, такива духове нѣма“. Тамъ не могатъ да се разбератъ, защото евангелскиятъ проповѣдникъ е миналъ прѣзъ една призма, свѣтлината вече не е цѣла, вѫтрѣ вече има личенъ интересъ, въ него е заговорилъ портокаления цвѣтъ. „Азъ съмъ проповѣдникъ, ако азъ поддържамъ такъво учение, съ което моитѣ слушатели не сѫ фамилиярни, може да изгубя репутацията си, слѣдоватално, духове не сѫществуватъ и прѣраждане не сѫществува“. Защо не сѫществува? — „понеже сѫ врѣдни за моя интересъ.“ Събиратъ се на третия день, единиятъ казва: „какъ тъй, защо не поддържашъ това, за което бѣхме съгласни?“ а другиятъ отговаря: „е, ти си човѣкъ свободенъ, безъ законъ си, а азъ съмъ подъ законъ; единъ день като махна юларя и остена отзадъ, и азъ ще говоря като тебъ.“ Слѣдователно, той счита своитѣ пасоми, слушатели, за юларъ на главата си и за остенъ отзадъ и затуй не може, не му даватъ да говори, както той иска, но ще говори и даже ще мисли, както тѣ искатъ. Смѣшно е тогава, ако ученицитѣ заставятъ учителя си да мисли тъй, както тѣ искатъ. Смѣшно е, ако слугитѣ заставятъ господаритѣ си да дѣйствуватъ, тъй както тѣ искатъ да дѣйствуватъ. Учительтъ ще мисли по правилата, по които той е длъженъ да мисли, и ученикътъ ще възприема това знание, споредъ правилата, на които животътъ му е подчиненъ. Учительтъ има извѣстно задължение, а ученикътъ има друго задължение. Но не мислете, че тия отношения се раждатъ сега. За да бѫде човѣкъ въ духовенъ смисълъ ученикъ, то е опрѣдѣлено отъ хиляди години, то сѫществува отъ хиляди години. Сега, когато нѣкой ученикъ постѫпи въ едно учебно заведение, гимназия, университетъ, тамъ все си има извѣстни правила, но въпросътъ е: отъ кѫдѣ тази мисъль въ главата на тия професори или учители да турятъ тия правила? Защо и за какво? Безъ правила не може ли? — не може. Тѣ прилагатъ ония правила, на които сѫ се подчинявали въ далечното минало. Всички ученици трѣбва да се подчиняватъ на тия правила. Слѣдователно, първото нѣщо: всички вие трѣбва да съзнаете отношението си като ученици. И злото въ сегашния свѣтъ е, че всички искатъ да бѫдатъ учители. Нѣмамъ нищо противъ това, стига да сте една книга, не само написана, но хубаво написана. И тази написана книга, като я прочете който и да е, да може да изправи и подобри своя животъ. Въ свѣта има хиляди извори, но тия извори иматъ своята цѣнность съ лѣчебната си сила. Всичко туй вземете като символи; извори, гори, планини, долини, рѣки и т. н., това сѫ все символи, уподобления на духовния свѣтъ. И ако вие не знаете какъ да четете тази книга, природата, да се научите на тази азбука на земята, не мислете, че, като идете на небето, ще ви научатъ на тѣзи работи, на тѣзи елементарни работи: ще ви върнатъ на земята, за да се научите. Прѣраждането е законъ, вие ще се прѣродите въ тая забавачница, земята. На всички невѣжи, които сѫ мислили на земята, че сѫ много знаещи, като идатъ на небето, ще имъ кажатъ: „какво? ние тукъ нѣмаме такива заведения, такъвъ курсъ, такива забавачници, върнете го да си довърши своето учение.“ Единъ българинъ при освобождението на България, който свършилъ въ Америка, ималъ голѣма претенция, билъ много щестлавенъ. Като се върналъ тукъ, явява се при княза Батенбергъ, който му дава отличенъ приемъ, и казва му: „азъ съмъ готовъ да ви услужа. Каквато служба поискате, пръвъ министъръ или друга нѣкоя длъжность искате да ви дамъ?“ Той се понадулъ: „трѣбва да си помисля малко, азъ искамъ да бѫда директоръ на една гимназия.“ „Е тогава,“ казва, „ще се отнесете до министра на просвѣщението.“ Той мисли, че директоръ на гимназия е много важна длъжность. Сега, когато Господь ни повика и каже: „поискайте нѣщо отъ мене,“ ние се изпѫчиме. „Какво искашъ?“ — „искамъ да бѫда директоръ.“ Господь казва: „иди при министра на просвѣщението.“ И всички сега сѫ пратени при този министъръ на просвѣщението тукъ, на земята. Този министъръ на просвѣщението, това е въплъщението, и този министъръ, като дойде, той ще те назначи, ще подпише указа и тогава ще го прати при Бога, Той ще го санкционира и ти ще станешъ директоръ. Ама ония ученици, на които си директоръ, тъй ще те посрѣщнатъ, че ще ги помнишъ за дълго врѣме.

 

Сега ще се поспра малко, ще ви разправя една легенда. Единъ отъ великитѣ ангели на небето, — азъ го наричамъ Орифилъ — дошълъ да посѣти хората и да види, какъ живѣятъ, да се позанимае малко съ своитѣ изслѣдвания. Като минавалъ прѣзъ една улица, чулъ да се вдига голѣмъ шумъ, гледа въ една люлка едно малко дѣте и му казва: „братко, защо плачешъ?“ — „нѣма кой да ми помогне, тия хора не ме разбиратъ, тѣ сѫ ме оставили въ тази люлка, малъкъ съмъ, не мога да се проявя, пъкъ и не разбирамъ закона“. — Какво искашъ? — „Гладенъ съмъ“. Взема ангелътъ биберончето, туря го въ устата му. Това било едно малко момиченце на една година. Ходилъ той, изслѣдвалъ. Слѣдъ четири, петь години минава, гледа на пѫтя друго момиченце, пакъ въ неволя, плаче, плаче. „Защо плачешъ?“ пита го. — „Изгубихъ майка си, не зная какъ да се върна дома“. Взема той това момиченце, завежда го въ кѫщи и забѣлѣзва, че то е сѫщото, на което той далъ биберончето. Първиятъ пѫть плачеше, че нѣмало кой да му даде храна, а втория пѫть плаче, че изгубило майка си. Ходилъ той, изучвалъ управлението на хората, наукитѣ имъ. Слѣдъ 19 години минава тамъ при една рѣка и вижда една мома на 19 год., която се готвела да се хвърли въ водата, спира се той ѝ казва: „какво искашъ да направишъ?“ — „Отчаяна съмъ отъ живота, менъ не ми се живѣе, защото имахъ единъ, който ме обичаше, излъга ме, и сега за менъ живота нѣма смисълъ“. — „Мислишъ ли, че че този, когото обичашъ може да ти даде това, което желаешъ?“ „Азъ само съ него мога да бѫда щастлива“. Пакъ плаче тя. Първиятъ пѫть плаче за хлѣбецъ, за млѣчице, втория пѫть плаче, че е изгубила майка си, а третиятъ пѫть, че е изгубила своя възлюбенъ. „Ще чакашъ, ти ще намѣришъ твоя възлюбенъ, ти си се излъгала, твоя възлюбенъ никога не лъже, тебъ е излъгалъ нѣкой въ името на твоя възлюбенъ и ти искашъ да се хвърлишъ сега въ рѣката“

 

И съврѣменнитѣ хора сѫ се отчаяли: нѣкой плаче за хлѣбецъ, други за баща и майка, а трети — че сѫ изгубили смисъла на своя животъ. Защо сѫ изгубили смисъла на своя животъ? — Тѣ не сѫ намѣрили още тоя смисълъ, не сѫ го намѣрили. А когато вие намѣрите вашия възлюбенъ, какво ще ви даде той? Сега мнозина говорятъ за възлюбения и казватъ: „да има нѣкой да ме обича“. Азъ казвамъ, ако турятъ една въшка на главата ви, и тя ви обича, тя чопли, вие почнете да се дращете, тя казва: „азъ искамъ да посмуча отъ твоята кръвчица, за да стана благородна като тебъ“. Е, колко години трѣбватъ на една въшка да смуче, за да стане като тебъ?

 

Силата не седи въ това да те любятъ. И казвамъ една велика истина: нѣма човѣкъ въ свѣта, който да ви люби. И ако нѣкой ви казва, че човѣкъ може да ви люби, азъ съмъ на противното мнѣние. Човѣкъ може да бѫде проводникъ на любовьта, но да ви люби, не може. Любовьта въ свѣта, това е Богъ въ своята цѣлокупность. И да искашъ да те люби нѣкой, значи, трѣбва да искашъ да те люби Господь. И този Господь, за да ви люби, трѣбва да избере единъ човѣкъ, който да е проводникъ, за да го познаете. Заблудите ли се вие, да помислите за онзи, чрѣзъ когото любовьта иде, да кажете, че отъ него излиза, вие ще бѫдете при рѣката, да се хвърлите вѫтрѣ, за да се удавите. Ама ако на този прозорецъ, прѣзъ който минава тази любовь, тури нѣкой своитѣ кепенци и не може да прѣмине любовьта и тя остава на вънъ, кой е кривъ? Първото положение трѣбва да схванете. И за себе си нѣкой казва: „трѣбва да ме обичатъ“. Ще отговоришъ тъй: „когато Господъ менъ обикне, азъ ще му кажа и тебъ да обикне; когато Господь дойде и прояви своята любовь къмъ мене, азъ ще му спомена и за тебе. Той може всинца ни да обича“. Какъвъ е законътъ за любовьта? Нека направимъ едно опрѣдѣление. Когато слънцето грѣе, изпраща своитѣ лѫчи отъ далечнитѣ пространства, изпраща свѣтлина и топлина, какво се иска отъ насъ? Всѣки да опрѣдѣли една малка площь на земята да я изкопае, посѣе и ще израсте нѣщо. Туй слънце не може да го приближите да го цѣлунете, да го прѣгърнете, но отъ неговата цѣлувка ние можемъ да направимъ едно благо за себе си. Слънцето казва: изори нивата и посѣй нѣщо, азъ ще проявя любовьта ми, азъ ще изкарамъ нѣщо. Каквото посадишъ: ябълки, сливи, круши, дини, тикви, рѣпи — всичко туй азъ ще го възрастя. Ти ще опиташъ сладчината на моята любовь въ динитѣ, въ ябълкитѣ и пр. Слѣдователно, когато Богъ се прояви въ насъ и сегашнитѣ хора искатъ да го прѣгърнатъ, Той нѣма нужда отъ прѣгръщания, а казва: „изори сърцето си, слѣдъ това посѣй най-хубавитѣ сѣмена и когато тѣ израстнатъ и плодоветѣ узрѣятъ, ти ще вкусишъ отъ благата на великата любовь“. Сега какво ни учатъ съврѣменнитѣ учени хора? — Много хубаво учатъ, не намирамъ нищо лошо нито въ химицитѣ, нито въ техницитѣ, нито въ физицитѣ, астрономитѣ, биолозитѣ, всичко, каквото учатъ, е право, но то е външната страна на живота. Свѣтлината имала седемь цвѣта, но ако ние не знаемъ, какъ да използуваме всѣки единъ цвѣтъ, какво отъ това? Онзи художникъ, който разбира закона, като вземе четката, знае какъ да съчетава тѣзи бои, ще направи нѣкой образъ. И онзи земледѣлецъ, който разбира закона на тази свѣтлина, ще я използува по другъ начинъ и, въобще, който разбира закона на тази свѣтлина, той ще използува свѣтлината по единъ или други начинъ. И ако ние не знаемъ какъ да използуваме Божията Любовь, всичко е напраздно. И тя си има не само свои цвѣтове. Пакъ ще кажа: любовьта нѣма само седемь цвѣта. Единъ английски ученъ и проповѣдникъ, уподобява, че и любовьта има седемь цвѣта, но азъ се различавамъ, азъ мисля друго за любовьта: тя има по-вече цвѣтове, много по-вече цвѣтове. И отъ всѣки единъ цвѣтъ на любовьта се раждатъ особени плодове. Съврѣменната наука още не е изучвала при какви условия се раждатъ ябълкитѣ, крушитѣ, защо соковетѣ на ябълката се отличаватъ отъ соковетѣ на крушата или сливата, по какъвъ законъ се различаватъ? Въ сливата има нѣщо особено, въ ябълката има нѣщо особено, въ крушата има нѣщо особено, портокала, лимона, въ всички тия плодове има нѣщо особено. Това сѫ съчетания на тази свѣтлина по особенъ начинъ. Въ нѣкои плодове прѣобладаватъ извѣстни цвѣтове по-вече, въ други по-малко. За примѣръ, вземете черешата — въ нея прѣобладава повече червения цвѣтъ. И, слѣдователно, ако нѣкой е малокръвенъ, и ако той разбира закона при яденето на черешитѣ, ако той има туй разположение, ако яде по новия начинъ, ядене чрѣзъ разбиране, а не механически — че е дошло врѣмето: 12 часа — ако има туй вѫтрѣшно разбиране, тъй както природата е създадена и както ние сме създадени, непрѣмѣнно той ще възприеме всичко онова, което е необходимо за неговия организъмъ.

 

Тъй, въ всѣка една наша дума, въ всѣка една наша мисъль прѣобладава различенъ цвѣтъ отъ цвѣтоветѣ на любовьта. Нѣкой казва: „ние можемъ, лесно е, да се живѣе въ християнството“. Ако бѣше лесно, защо християнитѣ не сѫ сполучили въ приложението на Христовото учение? — То е наука, дълбока наука. И Христосъ казва: „само по единъ начинъ може да се прѣдаде истината: този духъ на истината, когато дойде, той ще ви я прѣдаде“. Ако ние учимъ християнството безъ Божествения Духъ, въпросътъ е свършенъ. Ние ще научимъ само външната страна, че Христосъ билъ великъ човѣкъ, реформаторъ, но сега не можело да се приложи неговото учение на земята, не му е дошло врѣмето. Въ бѫдеще, когато човѣкъ еволюира по този или онзи начинъ... Христовото учение трѣбва да се разбере, то е основано на единъ великъ божественъ законъ, законъ надъ всички закони, неотмѣнния законъ на любовьта. И ние казваме, че тази любовь може да се приложи навсѣкѫдѣ. Любовьта изисква само, да нахранишъ гладния, голия да облѣчешъ, невѣжия да научишъ. Любовьта не изисква да правишъ на хората палати, да правишъ по десеть костюма, по десеть чифти чепици, но любовьта изисква да му дадешъ само това, което му е необходимо, а другото и дѣцата даже могатъ да направятъ И азъ забѣлѣзвамъ, че съврѣменнитѣ хора, когато дойде нѣкой приятель, много готвять заради него и въ самото ядене влагатъ нѣщо много лошо. Ние искаме да го задоволимъ съ ядене, сложимъ му едно ядене, двѣ, три, четири, и му казваме: „хапни си отъ това, отъ онова“ и на стомаха му стане тежко, а сетнѣ му кажатъ: „е, кажи ни нѣщо важно“. Какво ще ви каже? Казва: „нѣмамъ разположение, прѣядохъ, ще чакате“. И погледнете, той се разболѣлъ и си заминалъ. Като дойде вашиятъ приятель и искаме да научите нѣщо отъ него, не го гощавайте. Малко му дай, но съ любовь му дай. И българинътъ казва: „не гощавайте много“.

 

„Ученикътъ — казва Христосъ, — не е по-горенъ отъ учителя си“, т.е. изявената любовь не може да бѫде по-голѣма отъ не изявената любовь, граничната любовь не може да бѫде по-голѣма отъ безграничната. И чудни сѫ хората, като казватъ: „ти не ме обичашъ“. Защо да те обичамъ? На какво основание съмъ длъженъ да те обичамъ? Или ако азъ кажа: ти на какво основание, защо си дълженъ да ме обичашъ? Ако азъ съмъ подписалъ единъ записъ, взелъ съмъ пари на заемъ, ще кажешъ: „господине, ти си цѣлуналъ този записъ, готовъ ли си сега да седишъ на думата си?“ „— Да, признавамъ.“ А ти дойдешъ, прѣдставятъ ти единъ записъ и кажешъ: „не е мой, не го познавамъ, другъ го е подписалъ“. Любовьта, това е законъ на свободни отношения. Отношенията на учителя и ученика абсолютно сѫ свободни. Учительтъ нѣма право да вика, да казва на ученика: „ти трѣбва да се учишъ, ти знаешъ ли, че си въ моята школа?“ Не, не, въ божествената школа учительтъ е абсолютно свободенъ и ученикътъ е абсолютно свободенъ. Ученикътъ може да каже: „ако искамъ, ще се уча, а ако не искамъ нѣма да се уча“. Той може да стане ученъ, а може да стане и невѣжа. Сега вие може да го морализирате или не. Той е избралъ едно положение, за да придобие извѣстна опитность, нека я придобие. И учительтъ нека си избере: и той има свое разположение. Слѣдователно, и двамата, ако сѫ въ тази велика свобода, нѣма да има никаква дисхармония. И всичката съврѣменна дисхармония сега отъ какво произтича? Ти любишъ нѣкого, но почнешъ да ревнувашъ. Какво показва ревностьта? Ревностьта — това е една любовь, проявена чисто на физическия свѣтъ. Ревностьта — това е първото съмнѣние, че ти нѣмашъ вѣра въ моралния престижъ или уровенъ на твоята жена или мѫжъ. И учительтъ може да ревнува своя ученикъ, ако е изгубилъ довѣрие въ него. И ученикътъ може да ревнува своя учитель: той е изгубилъ довѣрие въ учителя си — проявление чисто на физическото поле. Е, питамъ: ако ревнувашъ, какво ще спечелишъ? Ревность за истината е друго, а ревность за любовьта е друго. — когато съ тази ревность ти отслабвашъ и ограничавашъ човѣка въ всичкитѣ негови постѫпки, то е безразсѫдство, то е чисто физическо. Това сѫ полици: ти ме слѣдишъ, азъ съмъ подписалъ десеть полици и ти ме слѣдишъ, дѣто отида, да не би да избѣгамъ нѣкѫдѣ. Може да питашъ: „еди-кой господинъ въ София ли е?“ — Защо? питамъ „азъ се много интересувамъ за него, защото имамъ вземане-даване“ или „не искамъ да излѣза отъ България, защото десетьтѣ полици...“ Като вземешъ полицитѣ, да отива кѫдѣто иска. Правъ е човѣкътъ. Слѣдователно, ако ти ревнувашъ човѣка, разбирамъ, че имашъ да му плащашъ, а ако той те ревнува, има да ти плаща. Питатъ нѣкой: „какъ да махнемъ ревностьта?“ — Ще си изплатите полицитѣ, ще влѣзете въ положението на учители и ученици, т. е. сѫщитѣ принципи ще усвоите; ще влѣзете въ положението на слуги и господари, защото, за да подобримъ този животъ на земята, ние трѣбва да разберемъ великия божественъ законъ и да уредимъ сегашния си животъ. Нѣкои казватъ: „ще се уреди.“ Да, но въ този животъ, днесъ трѣбва да уредимъ този въпросъ. Нѣкои казватъ: „въ бѫдеще.“ Всѣки въпросъ сега може да се уреди, отъ чисто божествено гледище. Ако ти не си готовъ сега, въ този моментъ, да го уредишъ, то и въ бѫдеще нѣма да си готовъ. Казватъ: „въ слѣдното прѣраждане“ Ако въ слѣдното прѣраждане този цикълъ се завърши, ще изгубите послѣдниятъ тренъ. Нали треноветѣ иматъ разписание и когато идешъ и изгубишъ послѣдниятъ тренъ, тогава тамъ кой тренъ ще вземете? Нѣкои казватъ: „има врѣме“. Да, има врѣме, но ако има десеть трена и вие сте изпуснали първия, втория, третия, ако сте изгубили и деветьтѣхъ, а остава само единъ тренъ, тогава питамъ, какво ще бѫде вашето положение?

 

И Христосъ казва: „ученикътъ не е по-горенъ отъ своя учитель“. Доста е на ученика да бѫде като своя учитель. Не е ли достатъчно за насъ да бѫдемъ като Христа? Не е ли за всинца ни достатъчно да бѫдемъ тъй доблестни, тъй самоотвержени, както е той доблестенъ и самоотверженъ? Не е ли достатъчно да имаме неговия умъ, неговитѣ стремежи, неговото далечно схващане? Но ние ще кажемъ: „той е Христосъ, Синъ Божи“. Тоя учитель подразбира, че всички вие сте ученици. Нали онѣзи, които искатъ да бѫдатъ ученици, онѣзи, които въздишатъ и казватъ: „да има нѣкой да ме обича“, трѣбва да иматъ тия качества?

 

Само ученикътъ, който е разбралъ своя учитель, може да има тази любовь. Любовьта — това е едно разумно проявление и само между двѣ възвишени и разумни сѫщества. И всѣкога, когато любовьта се проявява, има разумность. Даже тази любовь се проявява въ кристалитѣ. Любовьта трѣбва да бѫде разумна. Прѣстане ли тази разумность, любовь нѣма. И когато говоримъ за любовь, разбираме двѣ сѫщества еднакво развити по умъ и сърце: еднакво умни, повдигнати културно, съ благородни души и силна воля, само такива двѣ сѫщества могатъ да се разбератъ. Ако твоя приятель ти каже една дума и ти я разберешъ по единъ начинъ, а той по други, каква любовь може да има? А ако се скаратъ, каква любовь е тя? Когато се каратъ, каква любовь може да има? Любовьта е като музиката, само двама велики музиканти, като се събератъ, единиятъ вземе първата цигулка, другиятъ — втората, обичатъ се. Защо? — двамата ходятъ заедно и даватъ концерти. Ако дойде третиятъ, ще каже: „и азъ ще дойда“, но него може да взематъ да имъ варди цигулкитѣ, а на сцената сами ще свирятъ двамата. Това значи да се обичатъ. Казватъ, какъ ще се свири това нѣщо, провѣряватъ, любовь иматъ. А други казватъ: „да се обичаме“. Можешъ ли да свиришъ на тази цигулка? Тогава може да се обичаме, а ако не можешъ, ще пазишъ кутията на цигулката. Ще пазишъ тази кутия на любовьта, защото тамъ, на сцената, ще бѫде много трудно. Нѣкой пѫть ще слушашъ, но и то е благодать. А като знаешъ самъ да свиришъ, друго нѣщо е съ единъ свой приятель да свиришъ, друго нѣщо е да вземешъ тази цигулка на любовьта заедно съ Христа — само че азъ вземамъ Христа въ прѣносенъ смисълъ, и ти съ него да свиришъ а друго е нѣкой да свири за Христа, а ти да слушашъ отвънъ. Има разлика между свирене и свирене.

 

Ще ви приведа пакъ онзи анекдотъ за единъ българинъ. Това е било въ Москва. Единъ българинъ по необмисленость взема подъ наемъ една квартира, но скѫпа, далъ толкозъ пари, че не му достигнали до края на годината да свърши. Казва на единъ приятель: „да знаехъ, не бихъ влѣзълъ, дадохъ пари напразно“. Другиятъ му отговаря: „лесно, азъ ще накарамъ тая рускиня да ти върне паритѣ назадъ“. — „Какъ?“ — „Мълчи“. Единъ день той идва съ единъ свой приятель, донася си гайдата въ стаята, като засвирилъ цѣлия день, на втория, на третия день рускинята току идва и казва: „моля, вземи си паритѣ, пъкъ напусни стаята“. Българинътъ е изобрѣтателенъ, употрѣбилъ една хитрина, не иска да се кара, а свири. Казалъ: „праздникъ имаме ние, българитѣ, обичаме тъй да свиримъ“ — „И ние пѣемъ, но вие повече свирите отъ насъ и пѣете, не ви искаме тукъ, защото не можемъ да работимъ“.

 

Достатъчно е на ученика да бѫде като своя учитель. И както тая малка хитрина, и ние често се освобождаваме съ хитрини. Въ християнството, въ новото учение, никакви хитрини не се допущатъ. Изисква се единъ животъ чистъ, абсолютно чистъ и святъ. Този животъ трѣбва да има всичкитѣ стремежи тъй, както сѫ излѣзли отъ Бога, въ всичкитѣ си дѣйствия трѣбва да бѫдемъ тъй безкористни, както Богъ е безкористенъ, тъй любещи като него. Да не въздѣйствуваме на Божията Любовь, да я не използуваме, т. е. тая любовь да минава прѣзъ мене и нито едно зрънце да не вземаме, всѣко да отиде по своето прѣдназначение. Чуждото нека си върви. Отъ невидимия свѣтъ слѣдятъ, свѣтлината е опрѣдѣлена за насъ. Нѣкой казва: „може да се грѣешъ кѫдѣто искашъ“. Не е тъй. Има дни, когато е опрѣдѣлено за васъ да се грѣете, а има дни, когато не е опрѣдѣлено, и щомъ се грѣете, то, понеже не трѣбва да се грѣете, ще ви затворятъ. Щомъ не е опрѣдѣлено, вие ще бѫдете болни. Нѣкой казва: „ще се грѣя“. Не, не, ще се грѣешъ, когато е опрѣдѣлено и трѣбва да използувашъ врѣмето. А сега мислятъ, че всѣкога може да се грѣешъ. Сега насъ ни учатъ, но вие казвате: „добъръ е Господь“. Азъ нѣмамъ съмнѣние, че Господь е много добъръ, но ние не сме добри, Господь е всевѣдѫщъ, да, но ние не сме такива още, т. е. ние, като не знаемъ, ще прѣстѫпимъ закона, ще съгрѣшимъ и ще дойдатъ лошитѣ послѣдслвия. И тогава ще дойдатъ да ни утѣшаватъ. Счупи ми нѣкой крака и казва: „такъва е била волята Божия“. Такъва не е Неговата воля. — Защо Господь ще ми направи крака, а послѣ да ми го счупи? Защо той ще ми даде умъ и послѣ ще ми го вземе, да ме направи идиотъ? Не е волята му такъва. Нѣкой другъ те е хлопналъ — и казвашъ: „Господь е казалъ тъй“. Не, не, всички тѣзи анормалности сѫ произлѣзли отъ неразбиране на неговитѣ закони.

 

И затуй Христосъ казва: „ученикътъ трѣбва да бѫде като своя учитель“. Тогава има друго, заблуждение: ако не може да бѫде като своя учитель, какъвъ трѣбва да бѫде? Търговецъ, напримѣръ, не може да бѫде, а какъвъ трѣбва да бѫде? „Проповѣдникъ трѣбва да бѫде, свещеникъ, владика — нѣкое високо положение, да бѫде осигуренъ. Ами въ природата нѣма ли търговски сдѣлки? — Има търговски сдѣлки и въ природата. Човѣкъ всичко може да бѫде и да изпълни волята Божия, всичко може да бѫде въ свѣта. И ние можемъ да бѫдемъ такива, само когато разберемъ тъй дълбоко смисъла на живота — когато Богъ е съ насъ, всичко може да направимъ, когато любовьта е въ единъ човѣкъ, той може да се подигне надъ своя уровенъ. Но Любовь ни трѣбва. Учитель ли си, свещеникъ ли си, каквото звание и да имашъ, но безъ любовь, ти не можешъ да свършишъ работата си, както трѣбва. Обратно: имашъ ли любовьта, можешъ да заемашъ най-низкото положение въ свѣта, метачъ може да бѫдешъ, но ще извършишъ всичко отлично. Ако си метачъ, съ любовьта може да извършишъ много по-вече. Въ Америка единъ американецъ получилъ 15 милиона наслѣдство. Той раздалъ всичкитѣ тѣзи пари на бѣднитѣ и взелъ една метла и почналъ да мете въ Ню-Йоркъ. Питатъ го: „защо?“—“Прѣдпочитамъ, казва, съ трудъ да си изкарамъ прѣхраната, отколкото да живѣя съ тѣзи пари, които не съмъ заслужилъ“. И наистина, съ трудъ и съ своя примѣръ той е направилъ повече, отколкото съ тия пари.

 

И тъй, моята бесѣда тази сутринъ има за цѣлъ само ученицитѣ ми, а не онѣзи нѣкои външни слушатели: тѣ много късно сѫ дошле, азъ съмъ много напрѣдналъ, не мога да се повръщамъ назадъ, говоря за ученицитѣ, за малцината говоря. Пакъ казвамъ: какви философски разбирания трѣбва да имате? Вие не трѣбва да си правите илюзии. Врѣме е за васъ, да си зададете единъ въпросъ: разбирате ли Христа, мислите ли като Христа, чувствувате ли като Христа, дѣйствувате ли като Христа? Вие ще кажете: „приблизително“. Не, не приблизително, а абсолютно еднакво съ него. Подразбирамъ принципално, трѣбва да имате сѫщитѣ желания, които сѫ движили Духътъ Христовъ, сѫщитѣ побуждения. Единиятъ този Духъ трѣбва да прониква и въ Учителя, и въ ученика—не два духа, а единъ великъ духъ трѣбва да прониква. И тогава, споредъ неговата мѫдрость, той ще опрѣдѣли положението и на ученика и на учителя, отношенията имъ на физическото поле. Нѣкой ще попита: „какво иска да каже учительтъ?“ Какво искамъ да кажа ли? Ако този духъ е въ васъ, той ще ви научи и припомни какво искамъ да ви кажа азъ. И като казвамъ „азъ“, подразбирамъ онова, божественото, великото, което е създало всичко въ свѣта. Едно „азъ“ има въ свѣта, само Богъ е азъ, онзи, първиятъ, който е създалъ всичко въ свѣта. „Азъ“ подразбира Бога, който е създалъ цѣлия космосъ. Само Той може да каже: „Азъ създадохъ всичко това, всичко това е мое, Азъ съмъ и освѣнъ Мене нѣма другъ“. А сега ние се изпѫчваме и казваме: „азъ съмъ, знаешъ ли?“ — Да, ти си единъ азъ“, който нищо не си направилъ; ти си единъ „азъ“, който даже 100 килограма не можешъ да носишъ на гърба си; ти си единъ „азъ“, който не можешъ да прѣтърпишъ една малка обида, единъ „азъ“, който не можешъ да живѣешъ съ никого, не си уредилъ смѣткитѣ си и т. н. Трѣбва да съзнаешъ кой е тоя „Азъ“. Това е Богъ, Любовьта. Тъй трѣбва да мислимъ и само по този единственъ начинъ ние можемъ да урегулираме живота си. Само единъ моралъ има въ свѣта. Ще каже нѣкой: „да живѣемъ въ любовьта“—това сѫ празни работи. „Да си кажемъ една сладка дума“. „Ама ученикътъ не се учи“. Ама ти ли ще го морализирашъ? Ако иска, да се учи. Ти ли ще го учишъ? Всѣки единъ, който е влѣзълъ въ божественото училище, трѣбва доброволно да се учи. Ако иска да седи, ако иска да се учи, той е абсолютно свободенъ. Учи ли се, той е съ насъ, не се ли учи, не е съ насъ; люби ли, обича ли, съ насъ е, не люби ли той е вънъ отъ насъ, нѣма какво да се безпокоимъ. Сега вие се спирате и казвате: „учителю, кажи ни нѣкоя тайна“. По-велика тайна отъ любовьта нѣма въ свѣта. И ако вие бихте разбрали тая дума, щѣха да се отворятъ очитѣ ви и щѣхте да видите това, което никога не сте виждали. И тогава вие ще мязате на онази мома, която, като седи, гледа да минава единъ много богатъ момъкъ и казва: „да е Господь толкозъ добъръ, че съ него да живѣя“. — Ама какъ ще живѣешъ съ него, като не знаешъ да свиришъ? Туй е желание, всинца ние искаме да живѣемъ съ Христа и можемъ да живѣемъ. Какъ? Въ насъ трѣбва да тупти сѫщото благородно сърце, вземете го не само въ прѣносенъ смисълъ, туй благородно сърце, както въ него е туптѣло прѣди двѣ хиляди години, и този умъ тъй да мисли, както прѣди двѣ хиляди години. А знаете ли сега Христосъ какъ мисли? — Двѣ хиляди пѫти по-добрѣ отколкото едно врѣме е мислилъ. Сега като казвамъ тъй, вие ще дойдете до философски разбирания. И Христосъ се е разширилъ сега. Въ какво отношение? Най-първо, въ началото, майката повива своето дѣтенце въ пеленитѣ, и говори като него, мѫчи се като него да говори. Дѣтето говори криво, и майката говори криво, и тя се мѫчи да говори като него. Но слѣдъ десетъ години майката казва: „не така, мама, едно врѣме азъ говорѣхъ като тебе, а сега ти ще говоришъ като насъ“. Едно врѣме Христосъ говорѣше като насъ, а сега иска ние да говоримъ като него. Това „едно врѣме“ се мина вече. Едно врѣме Христосъ говорѣше като насъ, сега се е измѣнилъ законътъ и Христосъ казва: „сега вие ще говорите като мене“. — „Едно врѣме азъ чувствувахъ като васъ, но сега вие ще чувствувате като мене“. — „Едно врѣме азъ мислѣхъ като васъ, а сега вие ще мислите като мене“. Не е ли правдоподобно това? И слѣдователно, ако вие, слѣдъ двѣ хиляди години, не сте въ състояние да мислите, чувствувате и дѣйствувате, както Христосъ мисли, чувствува и дѣйствува, вие не можете да бѫдете ученици.

 

„Не е ученикътъ по-горенъ отъ учителя си“. И тъй, на тия малкото ученици, които сѫ, казвамъ: като се върнете дома, турете рѫката си на сърцето и се вслушайте дълбоко. И кажете тъй: „тупти ли това сърце както сърцето на Христа“? Толкозъ хиляди години то е туптѣло за праздни работи, почна ли да тупти като сърцето на Христа? Подържте дълго врѣме рѫката си и си дайте единъ положителенъ отговоръ. Послѣ турете си рѫката на главата и кажете: този умъ хиляди години е мислилъ за праздни работи, почна ли вече да мисли като умътъ на Христа? Слѣдъ това погледнете на рѫцѣтѣ си и кажете: тия рѫцѣ хиляди години сѫ работили, всичко сѫ вършили, почнаха ли да вършатъ това, което Христосъ върши, да дѣйствуватъ, както Христосъ е дѣйствувалъ?

 

Ето важниятъ въпросъ, който ученицитѣ трѣбва днесъ да разрѣшатъ.

 

*

Бесѣда, държана

на 7. V. 1922 год.

въ гр. София.

 

 

-----------------------------

[*]  Ев. Матей — 10:24.

 

 

 







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt