1922_04_30 Ще се стопи!

[Ани]

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

Ще се стопи!

„И тъй, понеже всичко това

 ще се стопи, какви трѣбва да

 сте вие въ свята обхода и

 въ благочестие?“[*])

 Съврѣменниятъ свѣтъ е свикналъ да му се говори само за похвали, за обѣщания, за награди. По тоя начинъ можете да говорите колкото искате, всички ще ви слушатъ. Но когато изкажете нѣкоя трѣзва истина, всички се озадачаватъ и казватъ: „това не е вѣрно". Когато се каже, че съврѣменниятъ свѣтъ ще се стопи, казватъ: „какъ може да бѫде това? Ние не виждаме никакви признаци“. Но като казваме „съврѣменния свѣтъ“, ние не разбираме онѣзи тѣла въ пространството, а нашиятъ свѣтъ, земниятъ. Нѣкой може да възрази: „нашитѣ учени хора още не сѫ го доказали“. Не сѫ го доказали, но почватъ да го доказватъ. Има възможности. Туй, върху което стоимъ сега, не е така прочно и стабилно, както мислимъ. Много пѫти сѫ ставали измѣнения на земята. Сега се готви друго измѣнение, и то ще дойде, нѣма да закъснѣе, ще дойде на своето врѣме. То ще бѫде нова земя и ново небе, въ които правдата ще царува. Сега нѣкои отъ васъ може да разбератъ, па и всички хора изобщо разбиратъ, само физическата страна. Когато нѣкой човѣкъ умира казватъ: „какъ ще умре?" Тѣ подразбиратъ излизане отъ тѣлото. Но да излѣзе човѣкъ отъ тѣлото си, да се прости съ тѣлото си, това не е голѣмо нещастие. Питатъ: „може ли човѣкъ да живѣе безъ тѣло?“ — може, тъй както може да излѣзешъ отъ своята хубава кѫща, отъ своя палатъ, и да живѣешъ въ нѣкоя колиба, подъ нѣкоя шатра — подъ тѣхъ даже по-добрѣ можешъ да живѣешъ, защото има чистъ въздухъ. Душата и тѣлото сѫ двѣ нѣща различни. Хубаво е човѣкъ да има кѫща, но азъ бихъ прѣдпочелъ чистия въздухъ, съ слънчевитѣ лѫчи и хубава храна, отколкото онази хубава кѫща. Азъ бихъ прѣдпочелъ чистия въздухъ, слънчевитѣ лѫчи и добрата храна, отколкото оня замъкъ, въ който чистиятъ въздухъ и слънчевата свѣтлина рѣдко проникватъ.

 Сега, този свѣтъ има двѣ вѫтрѣшни страни. Ние говоримъ не само за физическия свѣтъ, но за онзи свѣтъ на възгледи и теории, който ние сме създали. За примѣръ, у всички народи по земното кълбо, езически или християнски, всички считатъ за свещено да се биятъ за своя народъ. Само чрѣзъ воюване, само чрѣзъ унищожение на своитѣ врагове, мислятъ да въздигнатъ своя народъ, да донесатъ неговото благо. И всички се стремятъ за слава, като казватъ: „нашиятъ народъ трѣбва да се прослави“. Нѣма по-глупаво нѣщо отъ тази слава. Кажете ми, въ историята кой народъ се е прославилъ чрѣзъ воюване? Дѣ е стариятъ Египетъ? Дѣ е старата Сирия? Дѣ е стариятъ Вавилонъ? Дѣ е Римъ? Всички сѫ мислили, както ние, съврѣменнитѣ хора, помислихме. И съврѣменнитѣ европейски народи помислиха, че ако отворятъ войната, ще се прославятъ и ще подобрятъ икономически положението си. Обаче, какво излѣзе? Намѣриха се на една хлъзгава почва, защото не постѫпиха съобразно съ закона на божествената правда и на онова благочестие, които сѫ заложени въ човѣшката душа. Всѣко разумно сѫщество знае кое е правото. Сега не остава да се учатъ хората кое е правото. И да отричаме това, значи да отречемъ сѫщностьта на живота.

 „И тъй, понеже всичко това ще се стопи, какви трѣбва да сте вие въ свята обхода и благочестие?“ Каква е нашата цѣль на земята? Каква е задачата, която имаме? — Вашата цѣль може да бѫде много близка или много далечна; вашата задача може да бѫде много лесна и много трудна за разрѣшение; задачата ви може да бѫде отъ събиране и изваждане, може да бѫде отъ умножение и дѣление, може да бѫде нѣкакво уравнение съ едно неизвѣстно, съ двѣ, три, четири и т. н. Но всички вие искате да бѫдете щастливи на земята. Първото нѣщо, което съврѣменнитѣ хора търсятъ, то е щастието. Защо трѣбва да бѫдемъ щастливи? Раждаме се, защото искаме да бѫдемъ щастливи, учимъ се, защото искаме да бѫдемъ щастливи, хранимъ се, защото искаме да бѫдемъ щастливи и т. н. Въ всички положения на живота ние търсимъ щастието, а при това ни казватъ: „щастието е непостижимо, нѣма го, въ свѣта нѣма щастие“. Защо го нѣма? Щастието нѣщо физическо ли е? — Не е физическо, то е божествено. Ако двама души могатъ да се любятъ, и въ душитѣ имъ нѣма абсолютно никаква лъжа, тия двама могатъ да бѫдатъ щастливи. Ако тѣзи двамата могатъ да любятъ други двама, въ душитѣ на които да нѣма абсолютно никаква лъжа, никакво користолюбие, тѣзи четирима души могатъ да бѫдатъ щастливи. Ами че азъ мога да направя всѣкиго нещастенъ: ако вие сте работили прѣзъ цѣлия день, и не сте яли, сложена ви е трапеза и чакате да ядете, а азъ взема и изямъ всичко и за васъ не оставя нищо, питамъ: нѣма ли да се намали, да се наруши вашето щастие? Ако ви сѫ приготвени хубави и топли дрешки, а вънъ е студено, и азъ ви взема дрехитѣ и ви оставя голъ, нѣма ли да наруша вашето щастие? — ще го наруша. Ако запаля кѫщата, въ която живѣете, и ви накарамъ да бѣгате навънъ, нѣма ли да наруша вашето щастие? Ако дойда при васъ, които имате извѣстни убѣждения и вѣрвания, съ които живѣете, и разруша вашитѣ вѣрвания и нищо не ви дамъ, нѣма ли да ви направя нещастенъ? — да, ще ви направя нещастенъ. Не само ние трѣбва да говоримъ извѣстно учение, да обѣщаваме на хората, но туй обѣщание трѣбва да се реализира. Всѣко обѣщание трѣбва да се реализира, да е истинно. Всѣка дума, която казваме, трѣбва да бѫде абсолютно вѣрна и реална въ своето изпълнение. Когато азъ ви казвамъ, че има невидимъ свѣтъ, този невидимъ свѣтъ трѣбва да бѫде хиляди пѫти по-реаленъ, по-неизмѣнчивъ, отъ този свѣтъ. Този свѣтъ, за който говоримъ, ще дойде на земята. Но не на тази земя — на тази земя щастие не може да има, — азъ разбирамъ подъ тази дума условията, въ които хората сега живѣятъ. Сегашнитѣ хора, като те срѣщнатъ, ще те погледнатъ отъ главата до краката — снематъ ти мѣрка. А кому снематъ мѣрка? — изобщо, когато нѣкой умре, снематъ му мѣрка, за да му направятъ ковчегъ. „Трѣбва, казватъ, да се прѣмѣри този човѣкъ“. И ние имаме философията на умрѣлитѣ хора. „Да го видимъ, казватъ, мораленъ човѣкъ ли е?“ Изнесете го на слънчевата свѣтлина и ще познаете мораленъ ли е или не. Ако почне да мирише, той е немораленъ, а ако не мирише, той е мораленъ. Ако се разлага, немораленъ е. Изнесете го на слънчевата топлина, ако се топи, немораленъ е, ако не се топи, мораленъ е. Ако е отъ вода направенъ, той ще се стопи. Добрѣ. Изнесете го на слънцето, ако е направенъ отъ твърда материя и ако тази материя изсъхва — немораленъ е, а ако остава тя пластична, разтеглива, — мораленъ е, този човѣкъ. 

Сега ние опрѣдѣляме, какво е моралъ. Моралътъ е единъ вѫтрѣшенъ процесъ, божествено растене на човѣшката душа, за да реализира всичкитѣ идеи, вложени отъ Божеството. Това е правилото. Значи, всѣка една душа има заложени въ себе си сѣменцата на добродѣтелитѣ, и този, който я е пратилъ, далъ ѝ условия да реализира тя благата. Тия блага ще бѫдатъ щастието. И слѣдователно, ние въ свѣта нѣмаме право да спираме когото и да е въ неговия божественъ пѫть. И когато ние, християнитѣ, отъ каквото вѣрую и да сме, съзнаемъ, че въ насъ има заложени извѣстни добродѣтели, извѣстни сили, извѣстни способности, извѣстни божествени чувства, които трѣбва да се реализиратъ, трѣбва да имъ дадемъ условия, при които тѣ трѣбва да се развиятъ — това е моралъ. Не е моралъ да проповѣдвашъ на единъ човѣкъ, че има пъкълъ. Пъкълъ ние знаемъ какво е, сега сме въ пъкъла. Проповѣдватъ ни пъкъла. Азъ не съмъ виждалъ, по-голѣмъ пъкълъ отъ земния, сега азъ съмъ въ пъкъла и изпитвамъ неговия огънь. Най-голѣмиятъ пъкълъ е тукъ, на земята. И моето положение често мяза на онова на малкото ангелче, което, като слушало за хората, казало на единъ голѣмъ ангелъ: „я ме занеси при онѣзи, които Богъ създалъ по свой образъ и подобие, да видя какво нѣщо е земята“. Голѣмиятъ ангелъ го донесълъ на рѫцѣ на земята. Хората се биели, навсѣкѫдѣ само страдания. „Нали ти казахъ, рекло ангелчето, да ме занесешъ при човѣцитѣ, които иматъ образъ и подобие на Бога, а ти ме заведе въ пъкъла“. „Това сѫ, казалъ голѣмиятъ ангелъ, хората въ сегашното тѣхно състояние“. Тогава нѣкой казва, че огъньтъ е ограниченъ. Този огънь не е ограниченъ, навсѣкѫдѣ го има: между учители, свещеници, вѣрващи, навсѣкѫдѣ гори този огънь. Двама отъ васъ не могатъ да се събератъ на едно мѣсто, да се обичатъ, и пламъци има около тѣхъ, не може да се ходи. Ние сме като кокошки, които пекатъ на пирустия, обръщатъ ги на едната страна и на другата.

Най-първо, трѣбва да се освободите отъ стария дяволъ на заблуждението, дяволътъ на тия лъжливи нѣща, въ които животътъ не може да бѫде щастливъ. Какво ще бѫде вашето положение, ако на гърба ви турятъ петдесетъ килограма злато и двама стражари вървятъ съ васъ, но като дойдете дома, вие мислите, че сте се осигурили, пристигате и ви ударятъ единъ камшикъ и ви казватъ: „вървете си, безъ злато“. Питамъ, какво сте спечелили вие? Питамъ, какво е спечелила онази млада мома, която убѣждаватъ: „ти него като вземешъ, ще бѫдешъ щастлива: той има такива кѫщи, ниви, майка му е такъва, че братята му и пр.“. И тя, горката, казва: „слава Богу, най-послѣ страданията ми прѣстанаха“, и се оженва за него. Но слѣдъ четири мѣсеца, гледатъ, че ѝ текатъ четири реда сълзи, и тя казва: „плача отъ радость, плача отъ щастие“. Все отъ щастие въздишатъ. Понеже е благородна, ще мълчи. Възлѣзла е тя на тази пирустия, пече се, ама мълчи. Защо? Защото старитѣ казватъ: „не казвайте на младитѣ, че ние се печемъ, нека дойдатъ и тѣ да видятъ какво нѣщо е пирустия". Старитѣ, които сѫ вѣрвали, не вѣрватъ вече, а искатъ да убѣдятъ и младитѣ да влѣзатъ въ туй вѣрую: „имало дѣйствително онзи свѣтъ, имало Господь“... Азъ противъ тѣзи твърдения нѣмамъ нищо, не оспорвамъ това, има хлѣбъ, има вода, слѣдователно, има едно отношение къмъ насъ... Когато кажа: има хлѣбъ, който мога да възприема, да ми послужи въ моя животъ, идеята е друга вече. Богъ е вѫтрѣ въ насъ и вънъ отъ насъ — това сѫ двѣ понятия различни. Богъ, който сѫществува нѣкѫдѣ, който е направилъ цѣлата вселена и азъ нѣмамъ никакво отношение къмъ него, нѣмамъ връзка — Той е вънка, това подразбира една идея. Но ако мога да участвувамъ въ благата, които е създалъ и съмъ вѫтрѣ, идеята е друга. Ние не проповѣдваме единъ Господь отвлѣчен. Не, не, ние проповѣдваме единъ Господь, една любовь, която иде да уреди живота и да покаже, че щастието е възможно на земята, ама не на тази земя. И като казва Петъръ, че земята ще изгори, азъ се радвамъ: ще има нова земя и ново небе. А споредъ моитѣ схващания, всѣка една болница слѣдъ четиридесеть години трѣбва да се изгори. Защо? — Въ тази болница има толкозъ храчения, пъшкания, тя е просмукана съ тѣзи болезнени мисли, съ миязмитѣ, че който влѣзе, здравъ не излиза. И лѣкаритѣ напраздно се мѫчатъ да лѣкуватъ болнитѣ: тѣ се заразяватъ отъ самитѣ мисли на другитѣ болни и азъ казвамъ: слѣдъ четиридесеть години драснете единъ кибритъ, да изгори тази болница, за да създадете нова. За прѣдпочитане е новата прѣдъ старата болница. И, слѣдователно, по сѫщия законъ и формитѣ — не принципитѣ — на религиитѣ се мѣнятъ. Слѣдъ всѣки хиляда, двѣ хиляди години Господь праща отъ небето хора на земята да направятъ нова болница. И когато се явятъ такива благодѣтели, нѣкои казватъ: „какъ, ние си имаме стара болница, нѣмаме кредитъ“. Азъ казвамъ: изгорете тия болници, азъ ще ви създамъ нова болница, въ която вие трѣбва да се лѣкувате по-рационално. Менъ ми разправяше единъ православенъ свещеникъ, единъ братъ, който сега е заминалъ въ другия свѣтъ, — имамъ право да ви разправя една негова опитность. Той челъ евангелието и дошълъ до едно дълбоко разбиране на Христовото учение и казваше: „туй учение не трѣбва да го прилагамъ, по попски, но искамъ да го приложа, както Христосъ е училъ. Трѣбва да бѫде за примѣръ. Виждамъ, че трѣбва да се измѣнятъ нѣщата, но не почвамъ, чакамъ година, двѣ, три. Дойдоха руситѣ, напълниха ми се хамбаритѣ съ жито, имаше ядене и пиене. Но отъ вѫтрѣ ми казва: „ти всичко това трѣбва да го раздадешъ, трѣбва да бѫдешъ православенъ свещеникъ, за примѣръ". Все се колебаехъ. Една вечеръ гледамъ, че се намирамъ на едно голѣмо поле. Тамъ имаше много свѣтъ, народъ, хиляди, хиляди хора минаватъ прѣзъ единъ тѣсенъ проходъ, а отъ двѣтѣ страни двѣ голѣми пещи. И като приближихъ, гледамъ, нѣкакви черни хора взематъ ги и хайде въ пещьта ги хвърлятъ. Казвамъ на себе си: ще намѣря и азъ туй. Като приближавамъ къмъ тази пещь и менъ ме хващатъ да ме хвърлятъ. Но идва Христосъ и казва: „този човѣкъ е мой, не го хвърляйте“. Щомъ се събужда отъ този сънь, рѣшава се да живѣе за Христа и съ тази вѣра замина той за другия свѣтъ и вѣрвамъ, че той сега е съ Христа. Той не е само на небето, но и между насъ. Въ този човѣкъ имаше една реална опитность, на която той посвети живота си. И всѣкога имаше у него нѣщо младенческо, чудѣха се на неговата старость, живѣеше като младъ, прѣживѣваше една велика истина, вѣрую имаше въ душата му, не на теория само. И днесъ, когато Христосъ се приближава, казва тъй: „вие сте на полето, пещьта гори и хората отиватъ въ нея“. 

Какво ви казва този стихъ на Петра: „въ свято благочестие?“ Благочестивъ човѣкъ е само онзи, който разбира великия божественъ законъ на любовьта, човѣкъ, който разбира, че всѣко сѫщество може да страда, че всѣко сѫщество, колкото и мъничко да е, и то си има извѣстенъ стремежъ. Когато ние дойдемъ да разберемъ, че всички сѫщества искатъ да бѫдатъ щастливи и не искатъ да страдатъ, ние сме на пѫтя къмъ божествения животъ. Сега мислимъ, че само ние страдаме, а другитѣ не страдатъ. Ние трѣбва, по възможность, да не обиждаме никого, да бѫдемъ тъй искрени и да не искаме да причинимъ врѣда и страдание никому. Не само да ви кажа една сладка дума, но когато изкажа нѣщо, да го изкажа отъ дълбочината на душата си. И когато ви правя едно добро, да го направя тъй както на себе си. Вие сте тѫженъ, а азъ съмъ челъ една хубава книга, която ми е причинила добро, давамъ ти я и казвамъ: братко, прочети я, искамъ да си кажешъ мнѣнието. Ще я прочетешъ и ще станешъ щастливъ. Туй значи, че азъ съмъ на хубаво мѣсто, имамъ хубавъ обѣдъ, и азъ казвамъ: ела при мене, азъ намѣрихъ една фурна, дѣто хлѣбътъ е много хубавъ. Вземамъ този сомунъ на трапезата, половината отъ яденето, което съмъ приготвилъ, давамъ на моя братъ, а половината вземамъ, и имаме отличенъ обѣдъ. Това значи да имаме еднакви чувства. Когато намѣришъ твоя братъ въ страдание, въ нѣмотия, бѣднотия, да сподѣлишъ съ него залъка си. Това е не само физически, а и духовно. Това е учението, което Христосъ е проповѣдвалъ. Той казва: „боленъ бѣхъ и не дойдохте, гладенъ бѣхъ и не ме нахранихте, жаденъ бѣхъ и не ме напоихте, въ тъмница бѣхъ и не ме посѣтихте.“ Никой не отиде да го види. Четири нѣща има, за които Христосъ ще сѫди съврѣменния християнски свѣтъ. Питамъ: сегашнитѣ християнски народи приложили ли сѫ туй учение? — Не сѫ го приложили. А какъ постѫпиха християнскитѣ народи прѣзъ тази война? Мисля, че отъ Германия искатъ сто милиарда, но ако биха употрѣбили петдесетъ милиарда за Европа, тя щѣше да мяза на райска градина. Нѣмаха ли възможность? — Имаха, но нѣмаха знание: тѣ поддържаха принципа на щеславието, а не принципа на любовьта, и затова не го направиха.

 И, слѣдователно, сега съврѣменниятъ свѣтъ го очаква друго. Сега искамъ вие да бѫдете спокойни, да не мислите че азъ прѣдсказвамъ, азъ не говоря отъ себе си, но ви казвамъ, другитѣ какво сѫ прѣдрекли. Туй прѣдсказва нѣкой американски ученъ, че Европа щѣла да пострада. За менъ физическитѣ страдания на хората не сѫ важни, тѣ сѫ резултатъ на тѣхния духовенъ животъ. Отъ наше гледище, споредъ схващането на окултната наука, съврѣменната земя, понеже е заразена, трѣбва да даде мѣсто на единъ новъ свѣтъ, на една нова материя, новъ животъ трѣбва да се влѣе, тъй като този животъ е опороченъ. Ако вкарате единъ вълкъ въ каква да е форма, въ формата на една овца или въ човѣкъ, волъ, конь и пр., този вълкъ при всички форми ще остане пакъ вълкъ. Ако вие поставите тази интелигентность на вълка въ човѣшка форма, той ще стане ученъ човѣкъ, но всѣкога ще употрѣбява навицитѣ, които вълкътъ има. Вие не може да го измѣните по никой начинъ. Слѣдователно, въ тази човѣшка форма трѣбва да вложите новъ животъ. Съ нашия старъ животъ сега нищо не можемъ ние да направимъ. И затуй Христосъ казва: „ако не се родите изново“ — т. е. ако не дойде новъ животъ, новата божествена струя, въ тая форма нищо не можете да направите. Туй е единъ великъ законъ въ свѣта: новото трѣбва да дойде въ васъ. Направете слѣдния малъкъ опитъ: прѣкѫснете съобщенията на едно блато съ рѣкитѣ, да нѣма рѣкички да се вливатъ, ще видите, че нѣма да се мине много врѣме и туй блато ще се развали. Посадете каквото и да е растение, оставете го безъ въздухъ и свѣтлина, и то ще се развали. Постоянно трѣбва да има едно вливане на свѣтлина и въздухъ, втичане на новия животъ: свѣтлината носи животъ, и влагата носи животъ.

 Да, постоянно трѣбва да има едно втичане на този новъ животъ въ нашата душа. Сега, азъ нѣмамъ за цѣль да укорявамъ никого, не съмъ пратенъ да укорявамъ, но имамъ едно право — имамъ право, като влѣза въ дома ви, да ви кажа тъй: братко, вашата кѫща е направена по всичкитѣ правила на божествения законъ, отвори само прозорцитѣ да влѣзе повече свѣтлина. И ако вие не ги отворите, ще ви наложимъ глоба, ще ви наложимъ наказание. Ще кажете: „толкозъ врѣме не сме отваряли“. По причина, че толкозъ врѣме не сте отваряли, досегашниятъ ви животъ не е билъ естественъ, вашитѣ лица сѫ се измѣнили и вие сте станали хилави. Отворете всички прозорци, всички завѣси, повече свѣтлина и по-вече въздухъ да влѣзе. И когато се прѣчисти съвършено, пакъ затворете прозорцитѣ си. И този малъкъ опитъ можете да направите. Сега вие, съврѣменнитѣ хора, страдате отъ една илюзия. Отива единъ старъ вълкъ въ овча кожа при една млада овца, която се обягнила и имала синъ. Явява се тази „овца" и казва: „азъ искамъ да възпитамъ твоя синъ. Както виждашъ ние, старитѣ овци, имаме особена култура, не сме глупави като васъ. Вие имате копита, а нашитѣ крака сѫ направени по особенъ начинъ. Азъ съмъ овца, както виждашъ, но ще видишъ, че краката ми сѫ меки отъ долу. Но въ тия меки крака — показва си ноктитѣ — имаме си орѫжие, да се пазимъ. Отъ дълга опитность разбрахме, че трѣбва да се бранимъ. Вашия синъ, като дойде при менъ, ще му дамъ това изкуство. И нашитѣ уста сѫ като вашитѣ, но ние се научихме не само трѣва да пасемъ, а имаме зѫби по-остри, за да кажемъ на своитѣ неприятели, че не трѣбва да ни бутатъ“. Младата овца се убѣдила и казала: „ако моя синъ може да стане такъвъ, давамъ ти го, учителю, да го вземешъ“. - „Ще го взема и като го върна, ще видишъ, какъвъ юнакъ ще бѫде“. Взема го той, прѣметналъ го на врата си и го понася. Овцата казва: „на добъръ часъ, синко, азъ вѣрвамъ, че ти ще се върнешъ“. Срѣща го човѣкъ и го пита: „кѫдѣ"? —„Дадоха ми го даромъ, ще видя какво ще направя съ него“. Е, какъ мислите, какъ ще го възпита?—Тъй както сега, когато Св. Георги иде, нали? Тѣхнитѣ кожи ще ги продадатъ на кожаритѣ и слѣдъ туй ще бѫдатъ на вашитѣ гърбове, кожуси ще ги направите. Слѣдователно, тъй ще върнете синоветѣ на овцитѣ. Това е вѣрно не само по отношение на агнетата, а и по отношение на хората. И ние така развращаваме душитѣ. Като вземемъ една душа, която е невинна като овца, слѣдъ врѣме я одираме и остава отъ нея само една кожа. Направете единъ опитъ. Кои сѫ днесъ тия християни—ако дойдеше Христосъ — готови да пожертвуватъ всичкото си имане за Христовото учение и да не мислятъ за утрѣ? Колко християни има, които да подарятъ всичко? Ще кажатъ: „ние не трѣбва да бѫдемъ глупави“. Тогава другъ въпросъ: вие, които сте толкова умни, колцина досега сте се осигурили? Колцина християни има, които биха пожертвували всичко — разумно да го пожертвуватъ, защото и въ пожертвуването има щеславие. Ако рече нѣкой да плати на българитѣ единъ два милиарда, казва: „въ историята на вѣковетѣ ще запишете името ми, вие може да се биете, да вършите всички прѣстѫпления, но моето име да бѫде записано въ книгитѣ, че съмъ платилъ два милиарда за България“. Такъво учение не проповѣдвамъ. Азъ казвамъ така: азъ ще ви платя всичкитѣ дългове, по-вече ще платя за васъ, но само съ едно условие: да изпъдите абсолютно лъжата изъ живота си, и въ домоветѣ ви да царува миръ и любовь, свобода и правда, мѫже и жени да бѫдатъ радостни. Всичкитѣ ви дългове ще платя, ето, обзалагамъ се съ българитѣ, искамъ единъ опитъ да направя съ тѣхъ като народъ. И ако азъ не устоя на своята дума, да плюятъ отгорѣ ми. Но искамъ и тѣ да устоятъ на думата си: въ българския домъ да нѣма сълзи, редъ и правда да има навсѣкѫдѣ, никѫдѣ да нѣма нещастия. За думата си да умратъ и да се жертвуватъ за ближния. Нека се съгласятъ българитѣ, да видятъ дали туй учение е право или не. Ето Господь иска да ви направи едно добро. Вие ще кажете: „сега ще си помислимъ, каква е тази философия, той говори символично, отвлѣчено, трѣбва да разберемъ точно, математически“. Дѣйствително има нѣща тайни, отвлѣчени, азъ противъ това нѣмамъ нищо. Но има нѣща, които не сѫ тайни, не сѫ отвлѣчени.

 „Въ благочестие“. Сега, на всинца ни трѣбва благочестие. Не само на насъ, но и на цѣлия български народъ трѣбва благочестие, на неговитѣ управници, на свещеницитѣ, на майки, бащи, търговци и пр., отъ всички се иска благочестие. Като влѣзешъ въ единъ дюкянъ и ти кажатъ: това е вълненъ платъ, да знаешъ, че това е наистина вълненъ платъ. Отидешъ въ нѣкоя фурна и ти кажатъ: „този хлѣбъ е чистъ“, да знаешъ, че е чистъ. Като идешъ да искашъ пари на заемъ, да знаешъ, че нѣма да ти смъкнатъ кожата. Да не мязашъ на онзи българинъ отъ Провадия, който е взелъ жито на заемъ отъ единъ турчинъ и слѣдъ като плащалъ 8 години, ималъ да му плаша още 80 крини жито. При такива условия може ли единъ народъ да успѣва? Съврѣменнитѣ европейски народи направиха войната и сега побѣденитѣ трѣбва да плащалъ 80 крини жито и мислятъ, че този Господь, който е на небето, ще имъ прости. Не, нѣма да имъ прости никога! Не изнасилвай ближния си. Сега нѣкои отъ васъ ще възразятъ: „но ние вече сме си уредили работитѣ, и ако тоя свѣтъ се развали, ние ще ядемъ и пиемъ“? Не, не, този свѣтъ отъ една страна ще се развали, а отъ друга, ще се прѣсъздаде. Тъй подразбира оня, който създава нови форми, въ които новъ животъ ще се вложи, ще започне божественото. То ще започне тъй, както рибата може да излѣзе отъ водата и да живѣе на суша, така и ние можемъ и при други условия да живѣемъ. Не е това невъзможно. Не е този единствениятъ начинъ, единствениятъ методъ, при който човѣшкиятъ животъ може да се развива. За съврѣменнитѣ хора има и други условия, при които могатъ да живѣятъ. Не трѣбва чрѣзъ своето въображение да си създаваме лъжливи понятия. И затова не съмъ азъ. Азъ съмъ за онзи чистъ опитъ: ела и вижъ. Ще те заведа при извора и ще пиешъ. Ще питамъ: какъ намирашъ този изворъ? Или ще те заведа при хлѣба, ще те нахраня, ще ти дамъ врѣме, день, два, три, и ще те питамъ: какъ го оцѣнявашъ? Ще ти дамъ книга, и като я прочетешъ, всичко самъ трѣбва да прѣцѣнишъ и твоятъ умъ, твоето сърце да бѫде въ съгласие, тъй, както Богъ е вложилъ истината въ самия тебе. Ще ви туря при тия условия. И ако азъ се осмѣля да ви говоря лъжа, азъ ще излъжа Бога и Той ще ми каже: „не говоришъ истината“. На Бога ще говоришъ истината, защото въ сѫщото врѣме, азъ като говоря, и вие като ме слушате, провѣрявайте. Азъ като говоря за истината, ще провѣрявамъ сърцата ви, какъ приемате тая истина. Сега вие ще кажете: защо единъ трѣбва да говори. Такъвъ е законътъ: единъ ще говори, а мнозина ще слушатъ. Туй не е противорѣчие. Мнозина сѫ хората, които работятъ. И вие ще вземете тази истина и ще я разработите. Отъ васъ се очаква великата работа въ свѣта. Вие въ дадения случай може да извършите повече отъ мене, при условията, при които живѣете. Туй сѣменце ще вземете да го посѣете. Сега вие заставате на една почва и казвате: „какво мога азъ да направя въ свѣта?“ — Много можете да направите. Многото не седи въ записването името ви тукъ, на земята. Многото седи въ това: Онзи, който ви е пратилъ на земята, великата тази Любовь — Богъ — да е доволенъ: като посѣете доброто, той ще го възрасти. Слѣдъ като направите това, той ще ви каже: „много добрѣ постѫпихте, радвамъ се, азъ ще го възрастя“. Щомъ посѣешъ сѣмето, Господь ще каже: „азъ ще възрастя доброто, което сте посѣли“. Туй дърво, което посадите, е ваше и вие ще му вземете плода. Азъ нѣма да дойда да взема плода. И Павелъ казва: „азъ посадихъ, а Богъ е, който възраства".

 И сега благочестието трѣбва да възрастне въ насъ, но не механически. И не да раздадемъ имането си, а най-първо трѣбва да се яви прѣдразположение у всички. Нѣкой казва: „азъ ще дамъ кѫщата си.“ Но онзи влѣзе въ кѫщи и не излиза. Вземешъ единъ кираджия и той казва: „азъ съмъ честенъ човѣкъ, ще си плащамъ наема“. Трѣбва да вѣрвашъ на думата му, но влѣзе и не плаща — значи, не е честенъ, и послѣ се карашъ. И Господарьтъ казва: „азъ съмъ честенъ човѣкъ“, но постоянно увеличава наема. Този господарь иска половината отъ заплатата на наемателя си за наемъ. Но питамъ: ако получава 400 л., тогава съ 200 л. този човѣкъ може ли да живѣе? — Не може. И хората търсятъ други ресурси. Отъ кѫдѣ ще ги взематъ? — отъ кожитѣ на овцитѣ. Горитѣ може да изчезнатъ, животнитѣ може да намалятъ, отъ кѫдѣ ще дойдатъ тѣзи ресурси? И въ съврѣменния животъ ние трѣбва да бѫдемъ разумни, да ядемъ толкова, колкото ни е дадено. Ние ядемъ повече, отколкото ни трѣбва. Ние правимъ по-голѣми кѫщи, отколкото ни трѣбватъ. На всѣки човѣкъ трѣбва само една хубава стая, изложена на слънце, а нѣкои хора иматъ по четири-петь стаи, когато други пъкъ нѣматъ нито една. Ако дойдемъ да разгледаме нашия вѫтрѣшенъ животъ, сѫщата аномалия сѫществува навсѣкѫдѣ и все отъ тия лъжливи учения. Чете нѣкой българинъ библията и ще каже: „всичко това не е вѣрно.“ Най-послѣ, ти трѣбва да обосновешъ живота си върху туй, което е вѣрно. Но кое е вѣрно? — Единственото вѣрно въ свѣта е разумната любовь. Не тази, сегашната, която кара хората да плачатъ, това не е любовь. Любовьта е онази, която създава, която възраства. Въ Писанието за Господа се казва, че е благоутробенъ, милостивъ и дълготърпѣливъ. И когато ние разрушаваме тѣзи форми постоянно въ свѣта, тѣзи малкитѣ сѫщества плачатъ. Той постоянно твори. Защо? Защото ние постоянно разваляме. Богъ е принуденъ да твори, да имъ създава нови форми, праща ги при други условия. Дойде едно агне, ние го убиемъ, дойде втори пѫть, трети и четвърти пѫть и пр., а ние постоянно произвождаме все нови страдания. И тогава чакаме отъ небето единъ день да бѫдемъ щастливи. Небето трѣбва да започне тукъ, отъ земята, отъ сегашния животъ. И всички вие, които ме слушате, не само вие, но и цѣлиятъ български народъ, нѣма човѣкъ, който да не разбира любовьта, всѣки я разбира. Какъ нѣма да я разбере човѣкъ? Не се иска дълго врѣме, да ме познаете, честенъ ли съмъ иди не. Единъ день е достатъченъ. Два, три или седемь деня, като живѣете при мене, може да ме познаете честенъ човѣкъ ли съмъ или не. Ако живѣемъ въ една стая, ако за една седмица на този приятель, който влезе въ стаята ми, азъ му донеса вода и му поливамъ, направя му леглото — азъ съмъ добриятъ човѣкъ. Ако той ми направи леглото и ми полѣе — той е добриятъ човѣкъ. Споредъ мене, който работи, той е добриятъ. Христосъ не е дошълъ да почива, а да работи, да послужи. И всѣки човѣкъ, който работи и послужва на ближния си, е добъръ. Туй е моето правило. Не работишъ ли за другитѣ, не си добъръ човѣкъ. Ако азъ всѣки день мисля за себе си, какъ да подобра своето положение, не съмъ добъръ човѣкъ. Но ако азъ седна прѣзъ деня и мисля за страдащитѣ, постоянно мисля, какъ да прѣмахна страданията — може да не направя нищо — но въ мислитѣ си, че искамъ да помогна, вѫтрѣшно азъ съмъ добъръ човѣкъ. Ако и вие дѣйствувате по сѫщия начинъ, добри хора сте. Добриятъ трѣбва да запази само вѫтрѣшното условие. Туй ни най-малко нѣма да ми прѣпятствува да ора на нивата съ воловетѣ, и при това пакъ да мисля, по кой начинъ да помогна на ближния.

 При всички условия трѣбва да сме заняти съ една важна идея: да помогнемъ на ближнитѣ си. Казвате: „азъ съмъ благочестивъ“. Азъ може да имамъ най-доброто условие: да бѫда свещеникъ или нѣкой владика и да мисля, че вѣстницитѣ ще пишатъ за мене, че бесѣдата ми е била отлична и да ме похвалятъ, — който и да е този човѣкъ, споредъ менъ, е лошъ човѣкъ, щомъ чака вѣстницитѣ да кажатъ, че бесѣдата е била добра. Тогава тежко и горко на този народъ. Не, сърцата и умоветѣ на хората трѣбва да кажатъ, че този владика е добъръ. Сега туй ще го приложимъ: ние не осѫждаме владицитѣ, защото всѣки човѣкъ на мѣстото имъ би се изложилъ на голѣмо изкушение — благодарение, че Господь не ви е направилъ владици, когато дойдатъ да ви кажатъ: „владико свети". Святъ въ свѣта е само единъ Богъ. И ако човѣкъ не мисли така въ душата си, заблуждава се. Святъ съмъ до тогава, до когато Богъ живѣе въ мене, т. е. докато тази любовь живѣе въ мене. Докато се жертвувамъ за ближния и мисля за другитѣ, азъ съмъ святъ човѣкъ. Прѣстане ли човѣкъ да мисли за другитѣ, а мисли за себе си, той е потъмнялъ. Тъй виждатъ на небето. „Живѣйте въ святость и благочестие“. И въ туй отношение ние трѣбва да се окуражаваме. Азъ похвалявамъ нѣкой комунистъ, когато кажатъ: „той не е вѣрващъ, но върши добро“. И свещеникъ да е, но щомъ мисли за брата си и върши добро, азъ го похвалявамъ. Този човѣкъ, макаръ и комунистъ, безъ Бога мисли за ближния си, и азъ го похвалявамъ. Ако той безъ Бога прави добро, а другъ съ Бога не прави добро, кой стои по-горѣ? — Първиятъ има Господа въ душата си, а вториятъ има Господа отвънъ. Всички ония хора, които се жертвуватъ за своитѣ ближни, които и да сѫ, каквито и да сѫ, тѣ сѫ благото на единъ народъ, а всички, които не се жертвуватъ, тѣ не съставляватъ това благо. И за да люби нѣкой човѣкъ себе си, той трѣбва да люби ближния си, понеже тѣзи три закона за свързани: любовь къмъ Бога, любовь къмъ душата си и любовь къмъ ближния. Тѣ сѫ единъ законъ, който се проявява. Който люби Бога, това показва, че той е въ чисто божествения свѣтъ, а който люби душата си — това значи, че не трѣбва да я изнасилвамъ — той живѣе въ духовния свѣтъ, и най-сетнѣ, който люби ближния си, това е външната страна, физическия свѣтъ. Тѣ сѫ три велики закона: ближния, моята душа и Бога — това е св. троица. И отъ това гледище, когато видя този братъ, ще го цѣлуна. Въ бѫдеще праведнитѣ трѣбва да цѣлуватъ грѣшнитѣ, а не грѣшнитѣ праведнитѣ. Защото праведниятъ, като цѣлуне грѣшния, ще внесе своитѣ вибрации, потици и желания, и грѣшниятъ ще се повдигне. И въ природата е така. Слънцето е, което иде отгорѣ и постоянно ни цѣлува, а не чака ние да го цѣлуваме. Слѣдователно, божественото е, което постоянно дѣйствува въ насъ. И често нѣкой пита: „дали Господь ме люби“. Ако нѣкой човѣкъ би ви казалъ, че Богъ не ви люби, той говори една, квадратна лъжа. Единственото сѫщество, което ви люби, то е Богъ. И когато страдате и когато се радвате, Той е сѫщиятъ. Когато вие страдате, Той казва: „съжалявамъ, вие не сте постѫпили по моя законъ, изправете поведението си“. И като го изправите, вие почувствувате радость и Господь казва: „и азъ се радвамъ, че ме послушахте“. И въ страдание и въ радость Богъ е, който ви говори. Туй е една отъ великитѣ истини. И когато казвамъ: радвайте се и въ страданието и въ радостьта, то е затуй, защото Господь ви говори. Въ страданието вие Господа не разбирате, а въ радостьта го разбирате, но и въ единия случай и въ другия Богъ е, който ви говори вѫтрѣ, въ вашитѣ сърца. И единственото сѫщество, което може да ви направи културни и разумни, да развие умоветѣ ви, е Той. Туй сѫщество, като възприемемъ въ себе си, ще възвиши умоветѣ и сърцата ни. Въ този живъ Господь ние трѣбва да вѣрваме, да го възприемемъ въ насъ всинца ни. Той е, който работи въ сърцето на всѣкиго. Дойдатъ нѣкои и ме питатъ: „има ли Господь въ свѣта“? Казвамъ „има, има Господь, братко, Той е въ тебе".—„Азъ до сега не съмъ Го видѣлъ, досега все страдания съмъ ималъ“. Радвамъ се на твоитѣ страдания, защото Господь е въ тебъ. Ти, като страдашъ, Господь е въ тебе, значи, не те е оставилъ, обича те. Тъй и Писанието казва: „когото Господь обича, на него дава страдания“, значи, учи го. И тогава въ насъ се явяватъ тия, старитѣ възгледи, че трѣбва да се отдалечимъ отъ свѣта, но отъ кой свѣтъ? — отъ свѣта на лъжитѣ, на неправдата, на нечистосърдечието, отъ всичко, което ни спъва, отъ него трѣбва да се отдалечимъ. И този свѣтъ, за примѣръ, въ който вие се радвате, може би слѣдъ хиляда години, като се върнете пакъ на земята, само ще има нѣкакви останки отъ него, както въ музеитѣ отъ нѣкое прѣдпотопно сѫщество. И черепитѣ на сегашнитѣ хора, азъ съмъ казалъ на ученитѣ, ще бѫдатъ въ музеитѣ. Отъ тия типове, които ще изслѣдвате, ще отличаваме новитѣ типове. И ще питате: защо еднитѣ трѣбва да живѣятъ по единъ начинъ, а другитѣ по други? Азъ ще обясня защо: ако на единъ виденъ цигуларь дадете една пропукана цигулка, какво може да изкара? — нищо. На този цигуларь се иска инструментъ съобразно неговия гений, а и на другия, ако му я дадете, не ще изкара нищо. Тъй че дайте на способния човѣкъ единъ отличенъ инструментъ, а онази пъкъ, пропуканата, дайте на онзи, невѣжия, да се упражнява. Сега, и въ бѫдеще всички лоши инструменти ще се дадатъ на тѣзи, които не сѫ се научили да свирятъ.

 И тъй, Петъръ казва: "понеже всичко това ще се стопи, какви трѣбва да бѫдете въ свята обхода и въ благочестие". Бѫдещата култура, която иде сега, е само на благочестие. Говоря на вашия езикъ: трѣбва да имате умъ, изпълненъ съ свѣтлина, гъвкавъ, пластиченъ и схватливъ умъ, който изведнажъ да схваща истината. Да имате едно сърце тъй чисто, че всѣки въ това сърце да може да се огледа. Да имате една душа, обсебена съ истината, въ която абсолютно никаква лъжа да не сѫществува. И когато тази истина дойде въ нашитѣ души, нѣма да има връзване, нѣма да ви казватъ: „ти ми обѣща, трѣбва да го направишъ". Азъ ще кажа: братко, ако обичашъ, ако твоята Любовь, въ която живѣешъ, ти позволява, каквото искашъ да направишъ, направи го. Туй ще бѫде законътъ. И азъ, каквото моята любовь ми казва, ще го направя. Нѣма да казвамъ: "ти си длъженъ, обѣща ми, срамота е“. Но въ името на любовьта ще става. Ще имаме единъ свѣтъ отличенъ и нашитѣ лица ще бѫдатъ свѣтли и красиви. Мѫжътъ нѣма да дойде да каже на проповѣдника: "посплаши малко жена ми, проповѣдвай ѝ една такъва бесѣда“. Дойде жената и казва: „проповѣдвай на мѫжа ми, защото е малко грубъ“. Сега мѫжетѣ учатъ проповѣдника какъ да проповѣдва на женитѣ и женитѣ—какъ да проповѣдва на мѫжетѣ. Послѣ бащата дойде и казва: „проповѣдвай на сина ми, посплаши го“. Дойде майката и тя учи какъ да се проповѣдва на дъщерята. Господарьтъ дойде и казва: „посплаши моя слуга, трѣбва да се подчинява на господаря си“. Дойде слугата: „посплаши моя господарь“. И тъй, проповѣдникътъ има толкозъ съвѣтници и той, горкия, като седне, почеше се: какво ми каза онази жена? — и почне да плаши мѫжетѣ. Дойде тя и благодари. Но дойде мѫжътъ и казва: „ти на тия жени знаешъ ли какво направи, кѫдѣ отиде?“ Вториятъ пѫть той проповѣдва за мѫжетѣ. Дойде бащата и той учи. Проповѣдникътъ пакъ се почеса, мисли какъ да сплаши сина. Не съ такива сплашвания, ами трѣбва да се проповѣдва искрено, честно и откровено, на сина да каже: „баща ти на тебе е далъ живота, той те обича и ти трѣбва да го обичашъ. Благородно е да бѫдешъ синъ“. Дъщерята какво ще я плаша. На дъщерята ще кажа: „отлично нѣщо е дъщерята, да обича майка си, майка ти ти е дала животъ. Нѣма по-благородно отъ това да обичашъ майка си съ всичкото си сърце". На майката пъкъ ще кажа: „ти, която си ѝ дала животъ, нѣма по-благородно нѣщо отъ това да обичашъ дъщеря си! Не я ограничавай, не я туряй въ своята пещъ“. Но оставете дъщерята, тя да си избере своя пѫть, какъвто тя иска, оставете и вашия благороденъ синъ и вашата благородна дъщеря, въ които умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, оставете да вървятъ както Богъ ги рѫководи. Оставете мѫжътъ и жената, но кой мѫжъ? — на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто; коя жена? — на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто. Туй е то, което азъ говоря на хората. Нѣкой казва: „Учительтъ тъй казва“. Какво съмъ казалъ азъ? — Азъ съмъ казалъ: мѫжа, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, жена му трѣбва да го обича и всичко да върши за него, да го държи като писано яйце. Азъ казвамъ: онази жена, на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, мѫжътъ да я държи като писано яйце, като цвѣте, да трепери надъ нея. Азъ казвамъ: онзи синъ, на когото умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, баща му да го държи като писано яйце, той е неговото бѫдеще. Азъ казвамъ: дъщерята, на която умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, въ правата смисъль, майка ѝ да я пази като писано яйце. Азъ казвамъ: онзи слуга, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, господарьтъ да го пази като писано яйце. Той е единъ отличенъ слуга. И обратно: онзи господарь, на който умътъ е на мѣсто, сърцето е на мѣсто, душата е на мѣсто, слугата да го пази като писано яйце. Туй е то, което азъ говоря на хората: господарьтъ да обича слугата си като себе си, мѫжътъ да обича жена си като себе си, жената да обича мѫжа си като себе си, бащата да обича сина си като себе си, всички да се обичатъ тъй както себе си и да приложатъ този великъ законъ вѫтрѣ въ свѣта, да дѣйствува. Изведнажъ може да не дойде, но да туримъ този принципъ, това е благочестието. И този день, който иде, да ни намѣри Господь, че сме приготвени. 

Той иде, господниятъ день. И ако дойде Божия день и ние сме приготвени, ще видимъ туй лице на Господа усмихнато и Той ще каже: "елате вие, благословени отъ Отца, които повѣрвахте, и наслѣдете новото небе и новата земя, живѣйте въ миръ и радость! Живѣйте и се радвайте на всичкитѣ блага, защото старото прѣмина и въ новото съ пѣсни да служите на истината“. А вие ще ми зададете въпроса: „сега, ти говоришъ за новото небе и новата земя, но сега какво трѣбва да правимъ?“ „Сега“—това е едно уравнение, което вие ще разрѣшите. „Сега“, какво значи „сега“? — ако вие възприемете този законъ, сегашното мигновено може да се измѣни. Какъ ще се измѣни? — нѣкой падналъ въ летаргически сънь или го хипнотизирали, дойдатъ, плѣскатъ го, но не става, не може да се събуди. Дойде онзи, който разбира закона и почне обратни паси на хипнотизма, потегли рѫката по извѣстни правила, той изведнажъ стане, повърне се съзнанието. Щомъ приемете любовьта, Господь ще почне отгорѣ да тегли рѫката си и послѣ като вдигне и свали двѣтѣ си рѫцѣ, ще каже: „стани и излѣзъ навънъ и живѣй въ великия свѣтъ на свободата, който съмъ създалъ и не мисли вече за старото“. И ако вие повѣрвате въ тази Любовь, днесъ, въ васъ ще стане едно велико промѣнение: то е вѫтрѣшенъ законъ. А вие, рѣшите да живѣете въ любовьта, но има нѣщо което ви спъва. Казвате: „отлично учение, азъ ще живѣя за Господа“. Но като приближите къмъ кѫшата си, слушате, дѣцата плачатъ, мѫжътъ малко разгнѣвенъ, усъмните се: „то не му е дошло врѣмето“. Влѣзъ вѫтрѣ и кажи на мѫжа си: „въ името на любовьта“ - прѣгърни го, цѣлуни го. Той почне да се смущава, но вие още веднажъ го прѣгърнете и му кажете: „ела, азъ ти нося нѣщо много хубаво".—„Какво?“ Той е жаденъ или гладенъ и вие щомъ го напоите и нагостите, той ще каже: „тъй, разбирамъ сега Царството Божие“. Съмнѣнието: „може ли туй“, то е, което ви спъва. Единъ приятель ми казва: много хубаво учение, и когато го слушамъ, като че ли съмъ хипнотизиранъ, но като влѣза въ свѣта, казвамъ: „може ли туй да се приложи, ние сме остарѣли, то е за младитѣ“. А младитѣ казватъ: „ние като станемъ стари, тогава ще го приложимъ". Не, не, речено, казано и свършено: приложете закона. Той работи. 

„Въ благочестие“, а благочестието произтича отъ този великъ законъ на любовьта. Абсолютно никога не се съмнѣвайте въ божественото, което е въ васъ, имайте вѣра въ вашия умъ, който е на мѣсто, въ вашето сърце, което е на мѣсто, въ вашата душа, която е на мѣсто, и не чакайте спасението си отъ никѫдѣ, а отъ самитѣ васъ, отъ себе си. А вие казвате: „азъ за другитѣ не се грижа“. То е едно схващане, но у всички хора едно е началото. Като казвамъ това, азъ подразбирамъ, че всѣки човѣкъ може да мисли като другитѣ. Когато чуя моя братъ да каже тъй, радвамъ се, че той може да мисли като менъ. Можемъ всички да живѣемъ по закона на великата, божествена любовь, да туримъ редъ и порядъкъ и да възстановимъ божествената хармония. И въ бѫдеще остава да бѫдемъ свободни, да не ограничаваме никого. Свѣтътъ може да се ограничи, ако почнемъ да учимъ хората какво трѣбва да правятъ, т. е. ако азъ дойда да ви уча, когато страдате, какъ да се молите, да колѣничите или не. 

Вие знаете какъ да търсите Господа. Отъ васъ се изисква да нѣмате никакво съмнѣние. Благочестие — това трѣбва на всинца ви.

*

Бесѣда, държана

на 30. IV. 1922 год.

въ гр. София.

---------------------------------------------------

[*]  II-ро Петрово послание — 3 ; 11.