Jump to content

1922_04_16 Не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!


Ани

Recommended Posts

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

 

Не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!

Послѣ казва на Тома:

„дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми:

и дай рѫката си и тури въ ребрата ми;

и не бѫди невѣренъ. но вѣренъ.“[*])

Съврѣменнитѣ културни хора запитватъ: „какъвъ е смисълътъ или каква е цѣльта на живота?“ Този въпросъ е зададенъ не само отъ съврѣменната култура, не само отъ съврѣменнитѣ философи, не само отъ съврѣменнитѣ религиозни хора, но и всѣки човѣкъ си го задава и всѣки по своему си дава единъ отговоръ, добъръ или лошъ. Гладниятъ, когато се приближава при трапезата, какво запитва? Запитва какво има за ядене, хлѣбъ или нѣщо друго сготвено, добрѣ сготвено ли ще бѫде или да ли тази храна ще бѫде приятна? Туй е важното за него. Неговата философия не отива по-далечъ. Когато нѣкой отива на концертъ, иска да знае, какви парчета ще бѫдатъ изпълнени, дали хубаво ще бѫдатъ изпълнени и да- ли нему ще допаднатъ на сърцето. Когато нѣкой свещеникъ отива на църква, иска да знае какъ ще изпълни своята работа и дали богомолцитѣ ще бѫдатъ доволни, дали ще го слушатъ тоя день, защото туй служене е само една часть отъ цѣлата му служба. Когато ученикътъ отива на училище, той се запитва, дали ще може да се учи, дали ще може да свърши. Туй е въпросътъ.

 Сега, съврѣменниятъ християнски свѣтъ си задава въпросъ, задаватъ си въпросъ повечето отъ езичницитѣ, повечето отъ невѣрващитѣ и искатъ да покажатъ, че тѣ иматъ една философия, която почива на по-здрава основа, но резултатитѣ на вѣрващитѣ и невѣрващитѣ сѫ едни и сѫщи. И азъ ще ви го докажа, че сѫ едни и сѫщи. Единъ човѣкъ, който не вѣрва въ Бога, но има закони отъ държавата, по тѣхъ постѫпва и дава пари съ лихва. Има другъ човѣкъ, който вѣрва въ Бога и дава пакъ пари съ лихва. Но вѣрващиятъ ще каже: „азъ вѣрвамъ, но давамъ съ единъ грошъ по-долу“. Тъй че всичката негова доброта е въ единия грошъ. Невѣрващиятъ като го обидишъ и той ще те нахука най-добрѣ, а ако му ударишъ една плѣсница, той ще ви удари двѣ. Вѣрващиятъ ще ти удари една плѣсница и ще ти каже: „благодари, че не ти ударихъ двѣ“. Разликата е, че не ти ударилъ двѣ плѣсници, но „око за око, зѫбъ за зѫбъ“. Ако дойдемъ да говоримъ за истината, свѣтскитѣ хора обичатъ малко да поизвъртватъ истината, религиознитѣ и тѣ я извъртватъ, а при това тѣ казватъ: „ние нѣмаме намѣрение да лъжемъ“. Да, вѣрвамъ, че нѣмате намѣрение да лъжете, но при това употрѣбявате тази лъжлива монета. Защо? — „Дадоха ни я, трѣбва да я прокараме“. Сега религиознитѣ хора сѫ напълнили джобоветѣ си съ фалшиви монети и казватъ: „дадоха ни ги, ще ги прокараме нѣкакъ“. И заставатъ сега хората, искатъ да намѣрятъ истината. Истината по този начинъ не може да се намѣри. За да можемъ да намѣримъ истината, трѣбва да знаемъ най-първо какви качества тя ще ни придаде, какви качества ще вземемъ отъ нея и какво ще ѝ прѣдадемъ. Когато приемаме истината, има една обмѣна между насъ и истината. Когато приемемъ любовьта, пакъ има обмѣна. Когато намѣримъ Бога, пакъ има обмѣна.

 Сега, има една сѫществена философия, едно вѫтрѣшно разграничение, което всѣки вѣрващъ трѣбва да прави: идеалното, неизмѣнното, постоянното трѣбва всѣкога да бѫде далечъ отъ насъ, ние да не може да го достигаме нито съ своитѣ рѫцѣ, нито съ своя умъ, защото всѣко нѣщо, което ние пипаме съ рѫцѣ, разваляме го. Бѫдете увѣрени, че всѣко нѣщо, което ние можемъ да докоснемъ съ нашия умъ, и то се разваля. Материалнитѣ работи съ ума не се развалятъ, а съ рѫцѣ се развалятъ, но има други форми, които се развалятъ отъ ума. Ако вие се грѣете на слънцето, нѣма никаква опасность, слънцето досега никому зло не е направило. Но ако имате свѣтлината на слънцето, концентрирана въ една свѣщь, съ тази свѣщь може да направите хиляди злини. Съ тази свѣщь може да прочетете една хубава книга, но може и да запалите цѣлъ градъ, 100 плѣвни и хиляди кѫщи. Та нѣкои казватъ: „да имамъ свѣтлината на слънцето“. На кое слънце? Което запалва ли? И то какъ? Отдалечъ или отблизо? И споредъ мене, всѣки, който носи свѣщь, който носи свѣтлината на слънцето отблизо, той е опасенъ човѣкъ. Това е мое заключение, това сѫ мои умозрѣния, обосновани на единъ вѫтрѣшень великъ законъ. Азъ не казвамъ да ги приемете. Тъй е въ живота. Съ свѣщьта може да запалите една плѣвня, но съ слънцето не можете да запалите никаква плѣвня. 

И тъй: ако въ нашитѣ умове прѣобладава божествената свѣтлина, съ тази свѣтлина не можемъ да направимъ никому зло. Но ако въ нашия умъ тази свѣтлина е концентрирана и прѣминала отъ другъ нѣкой човѣкъ въ насъ, тази свѣтлина е опасна. Тази свѣтлина е безопасна, докато не е минала прѣзъ насъ. Затуй трѣбва да бѫдемъ внимателни. И ако туришъ свѣщьта на пода и ти четешъ и заспишъ, а подътъ е направенъ отъ дъски, тя може и тебе да изгори. Като казвамъ, че човѣшкиятъ умъ може да изгори всичко, азъ подразбирамъ, че неговиятъ подъ е направенъ отъ дъски, паднала е свѣщьта, запалила цѣлата кѫща и тя изгорѣла. Да се спремъ на 27-я стихъ отъ прочетената глава: „дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми; и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Значи, човѣкъ, който иска да изпита нѣщо, трѣбва да има воля. „Дай си пръста!“ Рѫката е изразъ на човѣшката воля. Тази воля трѣбва да бѫде добрѣ оформена и всички пръсти трѣбва да бѫдатъ подчинени на нея. Защото ако твоятъ пръстъ не би се подчинявалъ на твоята воля, какъ би си турилъ рѫката, какъ би си турилъ пръста? И тогава какъ ще изпиташъ нѣщата? 

Сега, съврѣменниятъ свѣтъ проповѣдва спокойствие и миръ, никакво движение, т. е ние сме се устремили къмъ единъ животъ на едно вѣчно спокойствие, и вслѣдствие на това въ нашия мозъкъ много органи сѫ атрофирани, останали сѫ въ бездѣйствие; много органи вѫтрѣ въ нашето тѣло сѫ останали сѫщо въ бездѣйствие, и вслѣдствие на това въ насъ се забѣлѣзва една анормалность. За примѣръ, ние не сме способни да изкажемъ една права мисъль. Искашъ да изкажешъ една права мисъль, но си казвашъ: „ще ми костува“ и се спирашъ, послѣ, като започнешъ да я изказвашъ, помислювашъ: „да прочета еди кой си авторъ и ще разбера“. Този авторъ пъкъ те изпраща при другъ. Хванете единъ авторъ, послѣ другъ, трети, освѣтлятъ ви малко, но най-послѣ ви казватъ: „има нѣщо, което ние не знаемъ.“ А това нѣщо, което ние не знаемъ, това сме самитѣ ние. Ние себе си не познаваме. Тогава ние мязаме на онѣзи двама българи отъ старо врѣме, за които говори една поговорка, че тръгнали тия двама млади за война. Въ римско врѣме било това. Тѣ били млади, но слѣдъ като отсѫтствували дълго врѣме, около 40 години, израстнали имъ дълги бради и мустаци. Като се видѣли единъ день въ огледалото, не се познали и се запитали: „дали сме ние? Ще провѣримъ този фактъ, ще отидемъ при нашитѣ жени.“ Отишли при женитѣ си и ги запитали: „вашитѣ мѫже имаха ли бради?“ Не, нашитѣ мѫже бѣха млади, безъ бради и мустаци. „Тогава не сме ние“. Сега нѣкой се върне, дойде съ мустаци и брада и казва: „я ми кажи дѣ съмъ билъ!“ Казвамъ: въ римскитѣ легиони, да воювашъ. Обръсни мустацитѣ си и хвърли брадата! Но все пакъ има нѣщо, което се е измѣнило, рѫцѣтѣ огрубѣли, лицето не е тъй гладко и тогава женитѣ казватъ: „това не сѫ нашитѣ мѫже, нашитѣ мѫже бѣха млади, а тия сѫ стари“. Тогава какъ ще познаемъ истината? 

Христосъ казва: „дай си пръста тукъ!“ То е външната страна. „Положи го!“—Дѣ? — „Вижъ рѫцѣтѣ ми! Рѫцѣтѣ ми вижъ най-първо!“ 

Сега, съврѣменнитѣ хора, като се срѣщнемъ, казваме: „дай си рѫката тукъ!“ Питаме се: „какъ сѫ баща ти, майка ти.“ Слѣдъ като се рѫкуваме, казваме си името, и като си туримъ пръста въ тази рана, на нищо не обръщаме внимание и пакъ не се познаваме. Ние не обръщаме внимание, запримѣръ, като хванешъ рѫката на нѣкой човѣкъ да се рѫкувашъ, каква е тя. „Ама рѫкуването е обичай“, казвате. Ти като хванешъ този човѣкъ, ще видишъ неговата рѫка мека ли е или е корава, топла или студена, влажна или суха. Това сѫ отличителни качества на човѣка. А ти, слѣдъ като се рѫкувашъ съ нѣкого, питатъ те: „каква му бѣше рѫката?“ Не зная, рѫкувахъ се съ него. Слѣдъ туй не можешъ да го познаешъ. Ти ще вложишъ рѫката си въ тази рана за да го познаешъ. Попитай го: „кой си ти?“ — Азъ съмъ този. Кой? — „който бѣхъ горѣ на кръста“. — „А отъ тази дупка има малко кръвчица“. Въ тази дупка азъ влагамъ закона, че като близнешъ кръвчицата на човѣка, тя дава сила. Нали? Нали е казалъ Христосъ на едно мѣсто въ Писанието: „ако не пиете кръвьта ми и не ядете плътьта ми, нѣма да имате животъ вѣченъ“. Ако днесъ би дошълъ Христосъ и би изказалъ тѣзи думи, биха го затворили и нашитѣ психиатри кой знае какъ биха се изразили за нашето ново гледище. А когато лѣкаритѣ чрѣзъ своитѣ помпи изкарватъ кръвьта на хората навънка, затова и не се мисли.

„Дай рѫката си тукъ и тури я въ ребрата ми, и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Значи, тури рѫката си при сърцето ми. 

Важнитѣ думи тукъ сѫ: „невѣренъ и вѣренъ”. Има два вида невѣрие или безвѣрие, има и два вида вѣра. Може да вѣрвашъ въ доброто и да не вѣрвашъ въ злото, а може да вѣрвашъ въ злото и да не вѣрвашъ въ доброто. И слѣдователно, ако те убѣждавамъ сега да не вѣрвашъ въ злото, тогава невѣрието е положително; ако нѣкой сега те убѣждава да не вѣрвашъ въ доброто, да имашъ невѣрие къмъ доброто, а вѣра въ злото, тази вѣра е отрицателна. Слѣдователно, нѣкои казватъ да вѣрвашъ и да не вѣрвашъ. Зависи: нѣкой пѫть невѣрието е полезно, а нѣкой пѫтъ вѣрата е врѣдна; нѣкой пѫть вѣрата е полезна, а невѣрието — врѣдно. Това сѫ пакъ мои заключения, това сѫ аргументации. Азъ не правя разлика между вѣра и невѣрие. За мене важи частицата „не“. Тя е единъ елементъ, който носи въ себе си киселина. Слѣдователно, отъ невѣрието като извадишъ киселината („не“), всички други елементи сѫ на мѣстото си. Като извадишъ отъ невѣрието не“ - то, то остава безопасно, а като туришъ не“ - то, то става опасно. И ние винаги казваме: „не, да“. Защо като казваме „не“, не разбираме „да“, и защо като казваме „да“, не разбираме „не“? — Защото вибрациитѣ на „не-то“ означаватъ чисто отрицателни качества. Думата „не“ означава двѣ противоположни величини, двѣ противоположни истини, на които трѣбва едно мѣсто, или трѣбва единъ умъ, за да минешъ отъ едно състояние въ друго и да примиришъ тѣзи двѣ противорѣчиви истини, които нѣматъ допирни точки. „Не“ означава два брѣга, между които тече вода, и слѣдователно, онзи, който не знае да плува, той всѣкога ще се удави въ тази рѣка, затова трѣбва да има мостъ. Онѣзи, които се занимаватъ съ отрицателни мисли, трѣбва да бѫдатъ здрави хора и да иматъ свѣтли умове. 

Сега Христосъ казва: „не бѫди невѣренъ, но вѣренъ, слѣдъ като си направилъ опита“. Значи, трѣбва да направишъ опита. Азъ искамъ да направя едно разграничение въ днешната си бесѣда. Мнозина се спиратъ и казватъ: „това е едно заблуждение което се проповѣдва днесъ тамъ“. Заблуждение? Ако азъ посѣя на нивата моето жито по това „глупаво“ учение и то израстне и даде една педя класове съ стотина зърна всѣки класъ, а ако „по-хубавото“ ваше учение израстне единъ класъ съ голѣмина 5 с.м. и въ всѣки класъ има само по 20 зърна, питамъ тогава, отъ чисто икономическо гледище, кой е на правата страна? Но ще каже нѣкой: „тъй, нашиятъ житенъ класъ дава 20 зрънца, но тѣ сѫ пълни, хубави, а вашитѣ сѫ хилави“. Добрѣ, и на този опитъ съмъ съгласенъ. Ще направимъ хлѣбъ, и съ този хлѣбъ ще хранимъ болнитѣ хора, най-хилавитѣ хора, и ще видимъ съ кой хлѣбъ ще оздравѣятъ най-скоро хората. На опитъ ще подложимъ това. Ако тѣхниятъ хлѣбъ изцѣрява хората по-бързо, тѣ сѫ на правата страна, отъ това ще признаемъ правотата на учението имъ, но ако нашиятъ хлѣбъ изцѣрява болнитѣ по-скоро, ние сме на правата страна. Тъй седи въпросътъ. Ние ще провѣримъ това, а нѣма да се оставимъ на вѣрвания. Въ насъ нѣма вѣрвания. 

Христосъ казва: „тури сега пръста си въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, а вѣренъ“. Слѣдъ като си направилъ опитъ, бѫди вѣренъ и не поддържай вече своето невѣрие. Сега, отъ противоположния лагеръ ни казватъ: „вие вѣрвайте въ това, което светитѣ отци сѫ писали“. Ние ще повикаме светитѣ отци, ще туримъ пръста си въ ранитѣ имъ и тогава ще повѣрваме. Врѣме е вече всички свети отци и апостоли да дойдатъ въ този свѣтъ и да засвидѣтелствувать истината тъй, както Христосъ я засвидѣтелствувалъ. И всѣки отъ васъ, който се каже, че е християнинъ, нека дойде да тури пръста си и да засвидѣтелствува. Ако дойде нѣкой невѣрникъ Тома и ви запита: „вѣрвашъ ли въ Христа?“ Не, това е второстепененъ въпросъ. Той трѣбва да ви запита: „въ твоята душа живѣе ли Божествениятъ Духъ, и Божествената Любовь проявява ли се“? Какъ ще обяснишъ на този човѣкъ? Ще му кажешъ: „дай си тукъ пръста въ рѫцѣтѣ ми и въ ребрата ми, и ще познаешъ“!

 Има едно прѣдание, то е мое, не е провѣрено и за пръвъ пѫть ще го чуете сега. Ще кажете: „какво ли е туй прѣдание? Чудно трѣбва да е“! Много просто прѣдание. То е слѣдното: една чужденка, бѣдна жена, дълго врѣме търсила Христа, за да я излѣкува, но не могла да го намѣри. Когато приковавали Христа на кръста, тя чула това, отишла на мѣстото, дѣто ставало приковаването и започнала да плаче, че било късно и нѣма да може да я изцѣри. Като я видѣлъ, Христосъ помолилъ войницитѣ да освободятъ едната му рѫка, положилъ я на главата на жената и я изцѣрилъ като ѝ казалъ: „иди и живѣй, споредъ вѣрата въ любовьта“. 

Сега, вие всичко направяте, но туй не може да направите, нали? Че не можете да го направите всѣки день фактитѣ ще свидѣтелствуватъ противъ васъ. Вие сте неразположени, дълго врѣме сте го търсили, намѣрите го, но той ви казва: „не видишъ ли, че азъ съмъ прикованъ на кръста, дълго врѣме страдахъ“. Не, ще кажете на войницитѣ: „освободете ми едната рѫка!“ Ще кажешъ: „тури си пръста между ребрата ми, да познаешъ. че азъ съмъ тозъ“. Въ това има една велика философия. Когато започнете да разбирате живота тъй умно, само тогава съврѣменниятъ християнски свѣтъ ще се видоизмѣни, ще се видоизмѣнятъ и сърцата и умоветѣ на хората. Съ сегашнитѣ вѣрвания, съ сегашнитѣ начини не може. Азъ чета една брошура на евангелиститѣ, въ какво стои правотата на Христовото учение. Слѣдъ като прочетохъ брошурата, казвамъ: „всичко сѫ казали, но не и истината“. Не сѫ казали: „отковете ми рѫката да излѣкувамъ тази болна жена“. Тамъ се казва какъ сѫ гонили вѣрвашитѣ, какъ сѫ прѣслѣдвали църквата. Всичко туй разбирамъ. Ами кого не гонятъ въ този свѣтъ. 

Сега ние нѣма какво да се хвалимъ, защото има свѣтски хора, които сѫ страдали повече отъ религиознитѣ. Колко души има въ затворитѣ! Тѣ страдатъ и азъ страдамъ. По какво можемъ да се отличимъ? По това ли, че ти си затворенъ заради Христа? Това е въпросъ, дали ти си затворенъ заради Христа. Може да се провѣри това. Ако ти, като си закованъ, помолишъ войницитѣ да ти освободятъ едната рѫка, за да излѣкувашъ жената, а послѣ пакъ туришъ рѫката си горѣ, да изтърпишъ до край твоитѣ мѫчения, ти си затворенъ заради Христа.

 Ние, съврѣменнитѣ хора, — турямъ и себе си съ васъ заедно, защото, ако кажа „вие“, ще кажете: „а, вие, а пъкъ ти?“ е, ние,— ние нѣмаме тази доблестъ въ себе си, искаме Господь да слѣзе при насъ. И евангелиститѣ пѣятъ една пѣсень: дохожда единъ ангелъ, взима една душа, пригърне я и я носи на рѫцѣтѣ си горѣ на небето. Но знаете ли каква е тази душа, която ангелътъ носи горѣ на небето? Тя е една страждуща душа, която е измила своитѣ грѣхове чрѣзъ страдания. Само нея, само чисти души носи ангелътъ. А онѣзи души, които сѫ грѣшни и не сѫ измити, стоятъ още съ хиляди вѣкове като червеи въ земята. Ангелътъ дойде и имъ казва: „не си чистъ, не мога да те взема още на небето.“ — „Ахъ, да има единъ ангелъ да ме пригърне!“ Да, но и ти трѣбва да имашъ чистота. И ти трѣбва да имашъ рѫцѣ да пригърнешъ този ангелъ. Ангелитѣ сѫ опитали нашето изкуство. Знаете ли въ какво положение се намираме? Въ положението на единъ змиеукротитель, който често правилъ опити съ една отъ своитѣ змии — боа. Каралъ я често да се завива около него, и когато ѝ заповѣдаль, да се развие. Единъ день тя се обвила около него и той започналъ да ѝ заповѣдва да се развие, но тя не го послушала, стиснала го добрѣ, и всичкитѣ му кости станали на парченца. Та често и ние, въ името на любовьта, строшаваме много кости. Азъ съмъ опиталъ хората, зная ги сега, и като ги срѣщна, зная ги отъ кой чешитъ сѫ. За нищо не мога да се излъжа. Опиталъ съмъ и мѫже и жени, опиталъ съмъ всички горчиви нѣща и виждамъ, че, въ името на Бога, сѫ извършени хиляди прѣстѫпления. Никой ангелъ не може да се излъже. Азъ казвамъ: „ако искашъ да ме опитвашъ, нѣма защо да ме пипашъ. Ако ти трѣбва кръвчица, азъ ще ти дамъ колкото искашъ“. Ти си намислилъ да направишъ едно прѣстѫпление, по-хубаво го кажи, а не да направишъ двѣ прѣстѫпления. Искашъ да ме изядешъ, кажи го това, а не като искашъ да го направишъ, мислишъ какъ да го скриешъ. Но да ми казвашъ, че нѣма да ме изядешъ и да ме изядешъ, това сѫ двѣ прѣстѫпления, които никога не се прощаватъ. Като изядатъ и тебе, и като прѣминешъ на другата страна на живота, Господь ще ти каже: „сега ти прощавамъ“. Тогава и двамата, и този, който те изяде, и ти, когото изядоха, като двама фалирали търговии ще започнете живота наново. Като направишъ едно зло, по- добрѣ си кажи. Тогава Господь ще ти прости. А сегашнитѣ хора 100 души изяли, и искатъ Господь да ги прости. Искатъ Христосъ да ги прости. Христосъ е вѣчна Любовь, той не прощава! Той казва: „този братъ дайте да го изядатъ“. Ами по-раншнитѣ християни въ римската арена не ги ли разкѫсваха звѣрове, кучета? Какви ли не страдания прѣтърпѣха тѣ! Защото бѣха грѣшници. Христосъ имъ каза: „по кой начинъ искате да изкупите вашитѣ грѣхове?“ Разкѫсваха ги звѣрове. Тежко, но тия светии заслужиха тия страдания, дадоха добъръ примѣръ. Казваха, че „кой каквото прави, такива послѣдствия ще носи“. Тѣ си изплатиха кармата по този начинъ.

А сега ние проповѣдваме едно учение на Любовь. И казвамъ: „азъ проповѣдвамъ Любовь.“ За кои? — Не за ония, за които има Любовь, а за онѣзи, за които нѣма любовь въ свѣта, които сѫ въ дисхармония съ нея. Нѣма по-страшна сила отъ любовьта, когато си въ дисхармония съ нея. Слѣдователно, животътъ въ свѣта не е нищо друго, освѣнъ да вършимъ всичко въ една и сѫща посока съ своитѣ стремежи и цѣли и тогава ние нѣма да си противодѣйствуваме. Но когато въ насъ цѣлитѣ се различаватъ и сѫ диаметрално противоположни, тогава ще има насилие, постоянно ще има борба, единъ пѫть ще излъже другия, вториятъ — третиятъ, третиятъ — четвъртиятъ, нѣма да говорятъ истината. Щомъ двама християни не могатъ да се примирятъ заради Бога, това показва, че тѣхнитѣ цѣли сѫ различни. Щомъ двама души не могатъ да се разбератъ, тѣхнитѣ цѣли сѫ различни, между тѣхъ не е Господь. Тѣхниятъ Господь е свещениятъ егоизъмъ. Евангелската и католишката църква не могатъ да се примирятъ. Народътъ се примирява, но свещеницитѣ, служителитѣ, които водятъ паството, не могатъ да се примирятъ. Единъ евангелски проповѣдникъ не бѣше допуснатъ да служи въ една правовѣрна църква, защото трѣбвало да го рѫкоположатъ. И единъ православенъ свещеникъ, ако отиде въ нѣкоя евангелска църква да служи, нѣма да бѫде допуснатъ, защото трѣбва да мине прѣзъ сѫщата процедура. Нѣмамъ нищо противъ това, но казвамъ, че всичко се е материализирало, Христосъ се е обърналъ на златни кръстове, на златни одежди, всичко отвѫтрѣ е излѣзло навънка. Одежди, кръстове, светии, всичко е златно. Ако отидете въ нѣкоя евангелска църква, съ стиховетѣ на библията е облѣчена цѣлата църква, но като погледнешъ въ сърцата на хората, стиховетѣ ги нѣма тамъ. Казватъ: „ти вѣрвашъ ли въ златния кръстъ?“ Вѣрвамъ, какъ не! „Той е златенъ, знаешъ ли колко струва?“ — Какъ да не вѣрвамъ, за 1/2 година може да ме осигури. Е, хубаво, елате при мене безъ този златенъ кръстъ! Ела при мене и ми кажи: „вѣрвашъ ли?“ Защо да вѣрвамъ въ тебе, ти гарантъ можешъ ли да ми станешъ? „Не“, — не вѣрвамъ тогазъ.

 И ние, съврѣменнитѣ християни, искаме сега да приложимъ какво е искалъ да каже Христосъ. Христосъ искалъ да каже слѣдното: въ свѣта има само една цѣль— да се приближатъ хората къмъ Бога, отъ когото излиза Духътъ, който дава животъ. И този Богъ е любовь, а тази любовь съдържа въ себе си всички методи, всички начини, всички условия, чрѣзъ които човѣшката душа може да се развие, за да бѫдемъ щастливи и радостни. Слѣдователно, Христосъ казва: само любовьта съдържа въ себе си всичката велика наука да направи хората плачливи, да се обичатъ. Когато казвамъ да се обичаме, вие отговаряте: „нима не знаемъ обичьта и че трѣбва да се обичаме“?—Не я знаете. Трѣбва да се научите какъ да обичате. Това сѫ методи. Азъ казвамъ: какъ ще обичашъ човѣка, ти научи ли го да не лъже? Ние казваме на дѣцата: „нѣма да лъжешъ“, и тамъ си остава, „нѣма да крадешъ“, и тамъ си остава. Но по кой начинъ да не краде, да не лъже? Методитѣ трѣбва да научи! Ние казваме: да се обичаме. — „Какъ?“ — Какъ ли? Е, хубаво, ето какво изисква любовьта: допуснете, че азъ съмъ писатель или единъ проповѣдникъ, животътъ ми е много добрѣ уреденъ, кѫщата ми много добрѣ мобилирана, леглото ми е добро, удобно, искамъ самъ да спя на него, да нѣма никой другъ при мене, флуидитѣ ни да не се смѣсватъ, за да не изгубвамъ силата си и казвамъ: въ моята стая никой не може да влѣзе, и проповѣдвамъ на хората за любовь отвънка. Това е старото учение. Е, хубаво, една сестра, която вѣрва въ старото учение, дошла на гарата отъ нѣкѫдѣ, никой не я приема, а вънка дъждъ, снѣгъ, и тя похлопа на моята стая, ако азъ ѝ кажа: не ме безпокой, ела утрѣ, за утрѣ имамъ важна тема, готвя проповѣдъ, това любовь ли е? Азъ ще оставя бесѣдата си, ще оставя всичко друго, ще я приема, ще ѝ стопля вода, ще я нахраня, ще ѝ дамъ моето легло, а азъ ще дежуря и ще ѝ кажа: „сестричко, нѣма нищо, азъ се радвамъ, че ти отъ толкова години не си дошла, сега те намѣрихъ, изгубена бѣше“. И обуща ще ѝ дамъ, ще ѝ дамъ дрехи да се облѣче. Ако ѝ е нужно учение, на училище ще я пратя. Ще кажете: „можемъ ли да направимъ всичко това ние“? — Можемъ, можемъ. Това е новото учение, това е учението, което Христосъ проповѣдва. Казвате: „само майкитѣ могатъ да направятъ това за своитѣ дѣца, които тѣ сѫ родили“. Азъ виждамъ много майки, които това не вършатъ. Една майка ще отхрани днесъ дъщеря си и послѣ ще ѝ каже: „слушай, ти гледай да се хранишъ добрѣ, да се харесашъ“. Послѣ ще гледа да дойде нѣкой късметлия да я продаде нѣкакъ си. Той ще гледа здрава ли е, пълничка ли е, ще може ли да готви, има ли прикя, има ли повече пари, това-онова, най-послѣ ще прати сватове и ще гледатъ да се оженятъ.

Оженятъ се, но слѣдъ 2-3 мѣсеца виждашъ я нещастна, върне се при майка си, която казва: „непрокопсана е“. Когато майката роди една дъщеря, тя не я ражда да се жени, разбирате ли? Споредъ Христовото учение, тя ражда една дъщеря и я учи да обича Господа, да изпълнява волята Божия, а само Господь жени хората въ свѣта, нито владици, нито попове иматъ това право. Никой нѣма право да жени дъщеря си, освѣнъ Онзи, който я изпратилъ на земята. Само Той има право. Тъй говори новото учение. Вслѣдствие на това, понеже ние вършимъ извѣстни прѣстѫпления, които Богъ не е санкциониралъ, затова идатъ и тѣзи страдания. Ние постоянно вѣнчаваме и развѣнчаваме, обаче, ние нѣмаме право нито да вѣнчаваме, нито да развѣнчаваме, а имаме право само да санкционираме туй, което Богъ е прѣдвидѣлъ. И когато Христосъ казва на Тома: „ела и тури пръста си въ рѫцѣтѣ ми, ела и тури рѫката си въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ, и знай, че азъ съмъ този, който бѣхъ горѣ на кръста и пострадахъ“, заради кого? — Заради тѣзи, които не вѣрваха. Тогавашнитѣ християни, които сѫ заминали на небето, вече сѫ оправени и мислятъ като насъ, но тѣзи, които сѫ на земята, не сѫ оправени. И вие ще се оправите. Азъ не казвамъ специално за васъ. Нѣкои отъ васъ сте оправени, нѣкои отъ васъ не ви достига още малко, една стѫпка. Вие седите и казвате: „по кой начинъ да се изпълни волята Божия?“ Чакате и си казвате: „азъ нѣмамъ разположение“. Не, волята Божия не се изпълнява само съ разположение. И при разположение и при неразположение трѣбва да се върши волята Божия. Казвате: „азъ не мога да правя добро, защото не го усѣщамъ въ душата си“. Е, хубаво, когато вълкътъ има едно усѣщание, какво прави? — хване овцата и я изяде. Когато имаме едно усѣщане, то не е доказателство, че трѣбва да се извърши нѣщо. Когато пъкъ имаме неразположение, поне е доказателство, че не трѣбва да се извърши нѣщо. Нѣкога неразположението може да е негативно. Нѣкой казва: „не съмъ разположенъ да говоря истината“. Именно когато ти си неразположенъ за истината, изкажи я, направи я. Нѣкой казва: „азъ не мога да любя, не е въ естеството ми, азъ съмъ човѣкъ, който мисли“. А именно, че любовьта минава прѣзъ ума. Който има умъ, трѣбва да люби. Ако мислишъ безъ да любишъ, азъ бихъ казалъ, че ти не си отъ най - умнитѣ хора, не мислишъ. Най-великият аргументъ за това, че Богъ, който е най-умното сѫщество въ свѣта, който е родилъ всички други сѫщества е, че за Него се казва, че е Богъ на любовьта, защото най-много люби. Слѣдователно, най-великото, най-мѫдрото нѣщо въ свѣта е любовьта. А ние казваме: „азъ съмъ сѫщество интелигентно, което не трѣбва да люби“. Извинете ме, ще ви кажа, че вие не сте интелигентни, нѣмате никакъвъ умъ. Защото онзи, който е създалъ свѣтоветѣ, който е направилъ всичко, той е Богъ на любовьта, далъ е всички жертви, а ти единъ пигмей съ своя умъ казвашъ, че не можешъ да любишъ. Защо? — Защото си ималъ умъ. Владиката не могълъ да люби. Защо? — Защото седѣлъ много високо, не могълъ да слиза долу. Да, ти си единъ владика, голѣмъ човѣкъ, не можешъ да любишъ. Господь отгорѣ, отъ небето, е слѣзълъ, въплътилъ се е долу на земята, приковали сѫ го на кръста като слуга, а ти като единъ владика, като господарь, сгърнешъ рѫцѣ и казвашъ, че не можешъ да се занимавашъ съ дребнавости. Не е право туй. Въ туй нѣма никаква философия. Друго е, ако не можешъ да обичашъ. Това твое учение принадлежи на лѣвата страна.

 „Тури пръста си на раната !“ — Кѫдѣ? — Въ волята Божия, въ сърцето Божие, да знаешъ, че Богъ е Любовь, да видишъ тия рѫцѣ, които пострадаха, да пипнешъ тия ребра, които пострадаха за любовьта. Нѣкой казва: „азъ се въодушевлявамъ отъ тая любовь“. Тия рани на рѫцѣтѣ ми защо сѫ? — Защото се въодушевихъ отъ тази Любовь. Казваме: „колко великъ е Христосъ!“ Да, въодушеви се отъ тази любовь. Да, въ любовьта си трѣбва да бѫдемъ велики. По какво можемъ да бѫдемъ велики? Ние по умъ не можемъ да бѫдемъ велики, но по сърце и по душа всички можемъ да бѫдемъ велики.

 Разправятъ за единъ древенъ царь Ида-Мури, че ималъ синъ много ученъ и даровитъ. Синътъ започналъ да пише една велика книга на живота, защо сѫ създадени мѫжетѣ и женитѣ и какво е тѣхното прѣдназначение. Споредъ обичая на това царство, бащата, когато оженилъ своя синъ, далъ му една свѣщъ, съ която дълги години могълъ да си свѣти, но мѫжътъ и жената трѣбвало да употрѣбяватъ само една свѣщь. Единъ мѣсецъ слѣдъ като се оженилъ царскиятъ синъ, запалилъ тази свѣщъ, отворилъ книгата си да чете първитѣ думи на своята любима, но вижда единъ пасажъ не написанъ, искалъ да го допише. Въ туй врѣме дохожда една гостенка на жена му, тя влѣзла въ стаята, вземала свѣщьта и мѫжътъ ѝ остава на тъмно. Тази нейна другарка гостенка донесла една своя книга и взела да ѝ чете. Минава часъ, два, не донесли свѣщьта. На царскиятъ синъ домѫчнѣло и започналъ да плаче. Дохожда при него една негова другарка отъ дѣтинство и го пита: „защо плачешъ?“ — Безъ свѣщь съмъ, не мога да допиша това, което ми трѣбва, въ тъмнината. „Дѣ е свѣщьта ти?“ — „У жена ми, тя се разговаря съ своята другарка“. 

Сега схващате ли дѣ отива тази философия? 

Една свѣщь е далъ Господь и на мѫжа и на жената, единъ свѣтилникъ. Сега между мѫже и жени има борба въ свѣта. Свѣтилникътъ е единъ, но ако женитѣ взематъ свѣтилникътъ и отидатъ въ своята стая, мѫжътъ остава на тъмно. Ако мѫжетѣ взематъ свѣтилникътъ и отидатъ въ своята стая, женитѣ оставатъ на тъмно. И до сега този свѣтилникъ е ходилъ ту въ стаята на мѫжа, ту въ стаята на жената: и когато този свѣтилникъ е при мѫжетѣ, тѣ сѫ въодушевени, тѣ сѫ културни, драскатъ ли, драскатъ, а когато женитѣ го взематъ, тѣ пишатъ, и тѣ сѫ културни. Но въ бѫдеще мѫжетѣ и женитѣ ще си турятъ тази свѣщь на една маса и въ една стая заедно ще пишатъ и ще четатъ, каквото сѫ писали. 

Слѣдователно, Христосъ е слѣзълъ на земята и казалъ на Тома и на жена му: „тури си пръста въ рѫцѣтѣ ми, тури си рѫката въ ребрата ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ“. Тома ималъ и жена, защото Христосъ мѫжъ безъ жена и жена безъ мѫжъ не приема. Понеже викнатъ Тома, казва му: „тури си пръста! Ти вѣрвашъ ли?“ — Вѣрвамъ. Бѫдете сигурни, че само една свѣщь има, тя е запалена отъ Божията Любовь. Нѣма друга запалена свѣщь!

 Слѣдователно, всички вие, мои братя, трѣбва да запалите тази свѣщь съ великата Божествена Любовь, но да е близо до васъ тази свѣщь. И мѫже и жени трѣбва да четете тази свещена книга, но трѣбва да я четете само при свѣщь, запалена чрѣзъ любовьта, и тогава ще я разберете; дълбокия смисълъ на всѣка една дума ще се разцъвти, тъй както всѣко едно житно зрънце, и както всѣко едно цвѣте. И тогава ще видите този красивъ свѣтъ.

Къмъ тѣзи мѫже и жени се обръща Христосъ и казва: „елате вие, невѣрващи!“ Казвамъ и на васъ сега: днесъ Христосъ Ви приканва, мѫже и жени, нали искате да служите Христовото учение, т. е. да снемете рѫката отъ кръста и да изцѣрите жената и слѣдъ това пакъ да ви приковатъ? Да турите пръста си въ рѫцѣтѣ му и да ви пита: „отъ сега нататъкъ ти готовъ ли си да живѣешъ по любовь съ своята възлюблена?“ — Готовъ съмъ, Господи. „Извикай и жена си, нека дойде твоята възлюблена, тури си пръста въ моето сърце: ти готова ли си отъ сега нататъкъ да живѣешъ въ тази велика Божия Любовь?“ — Готова съмъ. „Бѫдете благословени отъ мене, идете и проповѣдвайте това ново учение и носете тази свѣщь, за да могатъ всички чрѣзъ нея да дойдатъ до истинското познание на Божията Любовь!“ 

Сега вие ще се въодушевите, но мене въодушевлението не ме радва. Когато богатиятъ отъ имането си дава, това не ме очудва ни най-малко, но когато онзи бѣденъ човѣкъ, който си вземалъ мотиката и отива на работа, като ме срѣщне, веднага напуща работата си и идва да ми услужи, мене това ме очудва. Ние именно трѣбва да бѫдемъ като този послѣдния. Азъ често съмъ виждалъ прости работници, взели мотиката, отиватъ на работа, но напушатъ работата си и отиватъ да разправятъ нѣкому нѣщо, услужватъ му, а съ това изгубватъ нѣколко часа. По-богатиятъ човѣкъ казва: „мене врѣмето ми е скѫпо“. А врѣмето въ свѣта е създадено само за Бога. Петь минути прѣкарани въ Любовь, струватъ повече, отколкото хиляди години безъ нея и отколкото всичко друго въ живота. Разбирате ли? Петь минути прѣкарани въ Божията Любовь струватъ хиляди години. Слѣдователно, вие тѣзи петь минути готови ли сте да ги прѣкарате въ любовь? Азъ бихъ прѣдпочелъ да прѣкарамъ петъ минути въ Божията Любовь, отколкото да ме коронясватъ като царь и да получа наслѣдсвото на цѣлия свѣтъ. Защо ми е това наслѣдство, защо ми е тази корона? Какво ще направя като царь? — Ще обѣся хиляди души. Какво ще направя като богатъ? Ще изнасиля 100—200 души и ще отида като грѣшникъ на онзи свѣтъ. Ако прѣкарамъ 5 минути въ Божията Любовь, ще туря брата си на моето легло въ стаята ми. Той ще стане свѣжъ, бодъръ и като ме види, ще каже: „вѣрвамъ, Господи, въ сърцето ти, въ рѫцѣтѣ ти, въ любовьта ти, защото ти съ дѣлата си го доказвашъ.“

Сега вие си казвате: „дѣ е Христосъ, сега да ни се яви!“ Да се яви сега Христосъ съ Ангели, ще има треперене и ще повѣрвате. Какъ да не повѣрвате!

 Ще кажете: „сега въ затвори ще ни турятъ“, Христосъ нѣма да постѫпи тъй. Ако е за затвори, Христосъ си има тукъ свои ангели и закони, тѣ ще изпълнятъ това, ще ви турятъ въ затвори, а ако иска да покаже новото учение, Христосъ нѣма да се яви съ ангели, съ корона, а ще го приковатъ на кръста, ще спусне рѫката си отъ кръста и ще каже: „ела по-близо!“ Ще положи рѫката си отгорѣ, и послѣ пакъ ще я дигне. Ако разберешъ смисъла на тази Любовь, ти ще тръгнешъ. Накѫдѣ? — Въ правия пѫтъ. А тоя правъ пѫть наричамъ пѫтя на Божествената Любовь Този пѫть е вѫтрѣ. Вие ще кажете: „а, не, горѣ е.“ Вѫтрѣ, вѫтрѣ е този пѫть. Когато го намѣримъ, той дава най-голѣмиятъ мирь, най-голѣмата радость, каквато нѣкога човѣкъ може да почувствува. И казвамъ сега на всинца ви, накѫдѣ трѣбва да вървите. 

Казвате: „какво учите вие?“ — азъ уча, въ резюме, слѣдното: че всички хора трѣбва да иматъ по една свѣщь, запалена отъ Божията Любовь. Тази свѣщь трѣбва да бѫде тъй високо, да свѣти на всички ви, и безъ да я засѣгаме, безъ да пипаме фитила ѝ, да видимъ отъ какво вещество е направена. Да свѣти и всички да се радваме! На такъва свѣщь може да проповѣдваме. А свѣщи, които всѣки може да носи, да пали плѣвници съ тѣхъ, това не сѫ божествени свѣщи, това сѫ свѣщи, изобрѣтени само отъ вашия умъ. Слѣдователно, Божествената Любовь приканва всинца ви къмъ туй здраво учение. Когато ние го приложимъ, ще бѫдемъ всички здрави, а сега има опасность. Азъ даже не си правя илюзия, виждамъ, че когато проповѣдвамъ на хората любовь, мнозина страдатъ, не разбиратъ учението, а само се въодушевяватъ. Най-първо, твоятъ умъ трѣбва да е на мѣстото си, и Божията Любовь трѣбва да минава прѣзъ ума ти. Минава ли отвънка, заобикаляли го, ти си на опасенъ пѫть. Божията Любовь трѣбва да мине прѣзъ човѣшкия умъ, прѣзъ него да се прояви. И тъй: ако Богъ, най-умното, най-великото сѫщество, казва, че е Любовь, то ние, които искаме да го слѣдваме, и ние трѣбва да прѣдставляваме тази любовь.

„Дай си тука пръста и вижъ рѫцѣтѣ ми; и дай рѫката си и тури въ ребрата ми; и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!“ 

Сега, азъ днесъ ви пожелавамъ, като се върнете дома, да ви повика Христосъ и да ви каже: „Тома (защото повечето отъ васъ сте томовци), ела самъ тукъ, положи рѫката си въ ребрата Ми и не бѫди невѣренъ, но вѣренъ!“ „Хайде и Томовата жена нека дойде“, „хайде и ти сега тури рѫката си въ ребрата Ми и не бѫди невѣрна, но вѣрна“! Бѫдете сега вѣрни! Вѣрвате ли? — „Вѣрваме, Господи, вѣрваме“. 

Оставете вашето невѣрие, приемете вѣрата на любовьта и живѣйте, и „азъ ще бѫда съ васъ отъ сега до скончанието на вѣка“. 

Една малка забѣлѣжка.

 Искамъ да ви прѣдпазя отъ едно заблуждение, като казвамъ: „Христосъ да дойде“, вие ще кажете: „нима Христа ние до сега не го познаваме“? 

Тома три години вървеше съ Христа Въ познаването на Христа имаше нови фази. Тома познаваше Христа, но не познаваше този Христосъ на Любовьта. Когато го позна, той каза: „Господь мой, Богъ мой“! Не да познаваме историческия Христосъ, но да познаваме този Христосъ, който сега се проявява, Христосъ на великата Любовь, която дѣйствува вѫтрѣ въ насъ, вѫтрѣ въ свѣта.

 Това не е единъ упрѣкъ, да кажемъ, че не познаваме Христа, но Христосъ като Любовь малцина го познаватъ. Слѣдователно, туй е необходимо — да познаемъ този Христосъ като любовь и да имаме смѣлостьта на Тома, да си туримъ пръста въ рѫцѣтѣ Му и рѫката въ ребрата Му и да кажемъ: 

„Господь мой, Богъ мой!“

*

Бесѣда, държана

на 16. IV. 1922 год.

въ гр. София.

------------------------------

[*] Ев. Йоана — 20 ; 27.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...