Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1922_04_02 Прави правете неговитѣ пѫтеки

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 24 ноември 2015 - 07:25

От книгата "Защо твоитѣ ученици ядатъ и пиятъ"
Сила и Животъ. Пета серия. София, 1922г.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание

 

 

 

Прави правете неговитѣ пѫтеки

 

„Прави правете неговитѣ пѫтеки.“[*])

 

Близо прѣди двѣ хиляди години е изказано туй изречение. Казано е малко по-отдавна, а е прѣповторено прѣди двѣ хиляди години. Да се прѣповтори нѣщо, значи, да се каже отъ нѣкой великъ артистъ, художникъ. Какво е искалъ да каже пророкътъ, когато е изказалъ тия думи: „гласъ на едного, който вика въ пустинята: пригответе пѫтя Господенъ, прави правете неговитѣ пѫтеки“. Съврѣменниятъ християнски свѣтъ може да има по-вече отъ 500,000 пророци, като оставимъ на страна мохамеданскитѣ пророци, будическитѣ и тѣмъ подобни. 500.000 души, които постоянно викатъ: „прави правете божиитѣ пѫтища“! А при това тия пѫтища прави не ставатъ. Не казвамъ, че между тия пророци нѣма искрени хора, има, но когато човѣкъ изкаже туй изречение: „прави правете господнитѣ пѫтища“, той трѣбва да разбира вѫтрѣшния смисълъ на думитѣ, трѣбва да има знание, знание, знание, знание, знание. Сегашнитѣ хора казватъ: вѣра, вѣра и вѣра, и вѣрата е, която управлява. Но като влѣзешъ въ нѣкоя кръчма, казватъ тъй: „днесъ съ пари, а утрѣ на вѣра“. Тъй щото днесъ взимане и даване въ звонкови пари, а утрешниятъ день на вѣра. Но вѣрата е като единъ обектъ непостижимъ. Сега насъ не ни интересуватъ какво казватъ тия 500.000 души пророци, насъ не ни интересува даже какво говорятъ мохамеданскитѣ или будическитѣ пророци, насъ не ни интересуватъ и философитѣ на земята. Ще кажете: защо? Ако азъ съмъ боленъ, ако моитѣ очи, моитѣ уши не могатъ да приематъ благата на този свѣтъ, а всички други ги приематъ, каква полза има отъ това за менъ? „Ама нека тѣ бѫдатъ щастливи“. Това не е философия. Въ божествената наука такъва философия нѣма. Въ божественото или всички трѣбва да бѫдемъ щастливи, или всички трѣбва да бѫдатъ нещастни. Едно отъ двѣтѣ. Половината щастливи, а половината нещастни, такова нѣщо нѣма. А туй, дѣто едни сѫ щастливи, а други нещастни, то е наша философия, то е човѣшко. И, слѣдователно, всички искатъ сега да ни кажатъ, че едни трѣбва да бѫдатъ щастливи, спасени, а другитѣ трѣбва да погинатъ, еднитѣ да бѫдатъ въ рая, а другитѣ въ пъкъла; еднитѣ трѣбва да бѫдатъ невѣжи, а другитѣ учени. Не е така. Тия лъжливи положения сѫ създадени отъ насъ. Днесъ всички казватъ: „вѣрвашъ ли ти въ религията?“ Нѣма какво да вѣрвамъ, ние съ бѫдещи опити не ходимъ, а ходимъ съ настоящи. Тъй както всѣка сутринь азъ трѣбва да излизамъ да опитвамъ слънцето, да излагамъ гърба си, то да ме грѣе, да опитвамъ неговата сила, по сѫщия начинъ всѣко сѫщество, колкото и да е малко, дали е въ формата на единъ човѣкъ или муха, комаръ и бълха, въ каквато и да е форма — азъ вземамъ тия форми въ първичния имъ смисълъ, — иматъ право да опитатъ тия слънчеви лѫчи, за да възприематъ колкото и да е малко животъ отъ тѣхъ, да изпитатъ сладчината на това слънце. И когато нѣкой човѣкъ намѣри нѣкоя въшка на главата си, чукне я между двата нокти, като се е покачила тя не знае, че туй е едно културно сѫщество, тя е единъ голѣмъ простакъ. И като е изслѣдвала свѣта, влѣзнала е въ една философска глава и почнала да я чопли и да разглежда какво е това. И философътъ казва: „на криво мѣсто правишъ своитѣ изслѣдвания, и азъ съмъ изслѣдователь“, за туй той я чуква, не че въшката трѣбва да умре, но понеже се е качила на тази философска глава, тя се осѫжда на смъртно наказание, както всѣки прѣстѫпникъ, щомъ прѣстѫпи държавния законъ или го обѣсватъ или го застрѣлватъ. И тогава хората ще кажатъ: „тъй било писано въ божествения законъ, понеже го прѣстѫпи“. Въ божествения кодексъ абсолютно нѣма сѣнка отъ смъртно наказание! И смъртното наказание, това е една измама, фалшификация само на човѣшкия умъ. Казватъ: „нѣмаме ли ние право зарадъ народа си да убиемъ нѣкого!“ За народа си можешъ да убиешъ нѣкого, но за Бога нѣмате право да убивате. Слѣдователно, за вашия народъ ще го осѫдите, а заради Бога ще го оправдаете. И въ бѫдеще ще кажете: „ние те осѫждаме за прѣстѫплението, което ти направи спрѣмо нашия народъ, но понеже ние имаме и другъ законъ за нашия Богъ, ще те оправдаемъ и ще те пуснемъ — ти си свободенъ.“

 

Този пророкъ, като е казалъ: „прави правете божиитѣ пѫтища“, това трѣбва да се разбира, че тѣзи пѫтища трѣбва да ги направимъ прави въ себе си: прави пѫтища въ нашитѣ умове, въ нашитѣ мисли. Сега ние искаме да оправимъ вънъ свѣта. Слава Богу, ако идете въ Англия или Франция, тамъ има такива хубави пѫтища, че мязатъ на една отлична градина, и хубави автомобили вървятъ по тѣхъ. А българскитѣ пѫтища не сѫ толкова хубави. Наказанията на Франция и България, въпрѣки че пѫтищата на първата сѫ гладки, а на българитѣ не сѫ гладки, сѫ еднакви. Тѣ еднакво обиратъ и еднакво крадатъ, само че единиятъ ще открадне тъй че нѣма да се забѣлѣжи веднага. По това се отличава западната култура. На западъ като открадне нѣкой нѣщо, слѣдъ 20 години ще го хванатъ, а българитѣ ще го хванатъ слѣдъ една година. Слѣдователно, българинътъ е профанъ, не е толкова културенъ да прикрие своето прѣстѫпление, и затова гърцитѣ казватъ, че е дебелоглавъ. А тази култура азъ я наричамъ византийска култура, това не е божествена култура, т. е. трѣбва да си признаемъ истината. Правото е право въ всички народи. Една благородна черта е такъва въ всички народи, въ всички общества и индивиди. Всички благородни черти иматъ божественъ произходъ, а всички лоши черти иматъ обратенъ произходъ. Въ свѣта има двѣ велики учения: едното слиза отгорѣ, и другото възлиза отдолу. Едното течение е чисто божествено, а другото течение е човѣшко, то е течение на мисъльта. И, слѣдователно, тия двѣ течения влизамъ въ насъ и всѣкога произхождатъ двѣ противорѣчиви влияния. Когато едното течение влѣзе въ насъ, ние станемъ буйни, гнѣвимъ се, мразимъ се, и цѣла анархия става въ насъ. Туй течение иде отъ центъра на земята. Другото течение, като дойде, внася миръ, съгласие, чисти мисли, благородни, възвишени желания Всички велики учители на миналия животъ, които сѫ разбрали закона на природата, всѣкога сѫ прокарвали тази велика истина: „прави правете пѫтищата господни“. Тъй вземете, божественото течение, то е въ съгласие съ природата, като влѣзе, душата има материали, съ които може да работи. Вие ще кажете, защо именно трѣбва да правимъ добро? Защото само въ това добро нашата душа може да намѣри онѣзи материали, съ които тя може да съгражда своитѣ тѣла; и когато туй земно течение почне да взема надмощие въ насъ, произвожда два противоположни резултати въ човѣшкия организъмъ. Ако дѣйствува на физическото тѣло, човѣкъ почва да съхне, съхне, и стане сухъ като чирозъ и най послѣ си замине. А другиятъ резултатъ е обратенъ — човѣкъ почне да тлъстѣе, тлъстѣе и послѣ пакъ краятъ е единъ и сѫщъ — пакъ смърть. Туй течение е просто едно натрупване отъ вънъ, натрупване на материя, докато човѣкъ се сломи. А другото течение, което иде отгорѣ, организира нѣщата. Тази материя е пластична и остава у човѣка толкова колкото му трѣбва за развитието му. Сега, за да могатъ да останатъ тия двѣ течения, учителитѣ на миналото сѫ прѣпорѫчвали нѣкои методи, а съврѣменнитѣ християни, мохамедани, будисти и др. сѫ забравили какъ да регулиратъ тия течения. Постьтъ е за регулиране на тия двѣ течения. А сега сѫ турили поста, за да се спаси човѣкъ. Нѣма какво да се спасява, постътъ никога не спасява! Казватъ: „да изсъхне човѣкъ“. Като изсъхнешъ, ще оглупѣешъ. Чудна работа, човѣкъ трѣбвало да изсъхне, „за да мяза на светия“. Е хубаво, ако вашиятъ конь изсъхне и то впрѣгнете въ колата, каква работа може да свърши, ако вашата ябълка изсъхне и т. н., тукъ нѣма никаква философия. Слѣдователно, нѣмате право вие да измѫчвате тѣлото си, нѣмате право да измѫчвате ума си, нѣмате право да измѫчвате сърцето си. Имате право да хармонизирате ума си, имате право да хармонизирате сърцето си, имате право да хармонизирате тѣлото си. И ако този постъ вие си го налагате като една диета само за хармонизиране на душевнитѣ си сили, вие сте въ права посока, т. е. да регулирате теченията въ васъ и да ги из ползувате. Крайниятъ постъ, крайното въздържание е родило обратниятъ процесъ лакомството. Крайното лакомство и неяденето сѫ два противоположни полюси. Казвате: „човѣкъ се родилъ да яде и да пие“. И вие сте на кривата посока: човѣкъ не се е родилъ на земята да яде и да пие. Той трѣбва да яде съ любовь, и тогава ще знае защо яде. Ние трѣбва да знаемъ защо ядемъ. Азъ и другъ пѫтъ съмъ запитвалъ днешнитѣ хора, защо трѣбва да ядемъ и защо 3 пѫти на день трѣбва да ядемъ: сутринь, на обѣдъ и вечерь. Трѣбва да си обяснимъ защо. Отговарятъ: „е, тъй е останало отъ дѣди и прадѣди“. И всичкитѣ наши вѣрвания сѫ все отъ дѣди и прадѣди. Книги е имало, така било писано, това, онова. За съврѣменнитѣ културни хора тия твърдения не важатъ. Ако ние вѣрваме, ние трѣбва да обосновемъ нашата вѣра. Защо вѣрваме? Да сме готови да дадемъ единъ разуменъ отговоръ, на какво се базира вѣрата ни, трѣбва да имаме здрава основа, за да сме готови да дадемъ единъ разуменъ отговоръ. Казватъ: „трѣбва да имаме едно вѣрую“. Защо? Новата наука, новото божествено учение поставя всичкитѣ нѣща да единъ великъ вѫтрѣшенъ опитъ. Туй, което не можете да опитате, не го приемайте. Туй, което не можете да опитате, не вѣрвайте въ него. Можешъ да вѣрвашъ въ истината, туй, което е опитано, въ него може да се вѣрва. А сега въ насъ сѫ натрупани толкова суевѣрия, въ какво ли не вѣрваме? Сега нѣкоя баба вѣрва въ магията, а всички учени се смѣятъ. Но колко учени хора има, които вѣрватъ въ по-вече глупости, отколкото бабата! Ученитѣ вѣрватъ, че човѣкъ ще остарѣе и умре, понеже туй е законъ въ природата. Туй е вѣрване на бабата. Казватъ: „законъ има въ природата, човѣкъ расте, развива се и най-послѣ трѣбва да умре“. Подлежи ли туй умиране на опитъ? Кой отъ тия учени хора е опиталъ какво нѣщо е смъртьта? Опитватъ тѣ, че пулсътъ спира. Но азъ мога да направя да спре човѣшкото сърце и слѣдъ 24 часа пакъ да живѣе човѣкътъ. Тѣ казватъ, че като спре сърцето, човѣкъ умира. Не е така. Може да прѣстане една дѣятелность, а да остане вѫтрѣ една по-тънка дѣятелность, която дѣйствува. Нека вземемъ единъ простъ примѣръ: вземете една машина. Каквато и да е тя, която функционира по желѣзната линия. Най първо машината е студена, седи като една грамада. Слѣдъ туй една малка топлина се появява въ нея, слѣдъ туй почва едно бухтене, колелетата се въртятъ и гледате прѣзъ цѣлия день тази машина оживѣва. Вечерьта машината умре, а на другия день пакъ оживѣва. Какво показва това? Това е само смѣна на енергията, нищо по вече! И когато нѣкой говори за смъртьта, ние ще му кажемъ, че смъртьта не е нищо друго освѣнъ смѣняване на енергията въ природата отъ едно състояние въ друго. Когато човѣкъ прѣстане да функционира на физическото поле съ грубата материя и влѣзе да функционира въ другия свѣтъ, дѣто материята е по-ефирна, по-деликатна въ своитѣ трептения, онѣзи, които не разбиратъ закона, казватъ: „заминалъ си, хайде да му занесемъ тѣлото“. И по този начинъ хиляди и хиляди хора има, които сѫ заровени живи.

 

„Прави правете божиитѣ пѫтища“ — тия пѫтища, които отъ памти-вѣка, отъ когато Богъ е създалъ настоящия свѣтъ и е вложилъ тия закони, които ние трѣбва да изучаваме. Сега азъ трѣбва да аргументирамъ, да ви докажа, има ли Господь или не. Азъ ще ви докажа съ два най-силни аргументи, противъ които човѣкъ не може да устои. Тѣ сѫ като бомби. Кога човѣкъ трѣбва да яде? — когато е гладенъ. Ами кога не трѣбва да яде? — когато е ситъ. Кога трѣбва да пие? — когато е жаденъ. А кога не трѣбва да пие? — когато се е напилъ. Който не вѣрва въ Бога, е ситъ. Който вѣрва въ Бога, е гладенъ. Слѣдователно, безвѣрницитѣ, това сѫ хора наситени. Тѣ казватъ: „ние сме сити, този Господь, когото сѫ ни проповѣдвали до сега, малко умоветѣ ни да го смелятъ“. Тия безвѣрници, азъ ги наричамъ — това сѫ сити хора. „Едно врѣме и ние бѣхме като васъ“. Срѣщатъ се единъ гладенъ човѣкъ и единъ ситъ и спорятъ, за какво? Задавайте въпроса както трѣбва: приятелю, ситъ ли си? —ситъ съмъ. „На работа!“ Гладенъ си, иди на ядене. Прѣвеждамъ: ти си ситъ, нѣмашъ нужда отъ вѣра, азъ съмъ гладенъ, имамъ нужда отъ вѣра. Слѣдователно, всички, които трѣбва да вѣрватъ, сѫ гладни хора, а които не трѣбва да вѣрватъ, сѫ сити хора. Но законъ е въ природата, че става смѣна: гладнитѣ ще станатъ сити, а сититѣ ще станатъ гладни. Слѣдователно, слѣдъ врѣме като се завърти това колело, безвѣрницитѣ ще станатъ вѣрващи, а вѣрващитѣ — безвѣрници. Е, каква нужда има сега, тия хора да ги убѣждавамъ, има ли Господь или нѣма. Нѣма какво да ги убѣждавамъ. И всичкитѣ свещеници сега се сърдятъ. Има два вида безвѣрници въ свѣта. Азъ говоря въ прямъ смисълъ. Ще ви обясня, защо не правите прави пѫтищата божии. Има благородни безвѣрници или човѣкъ ялъ и е доволенъ отъ яденето си и казва: „отличенъ обѣдъ!“ А другъ, слѣдъ като се наяде, недоволенъ е, критикува жена си, нѣщо му е лошо на стомаха, ялъ, ама не му е паднало на сърцето. Два вида безвѣрници има: еднитѣ сѫ вънъ отъ църквата, а другитѣ сѫ вѫтрѣ въ църквата. Външнитѣ сѫ благородни, а другитѣ безвѣрници, това сѫ само проповѣдници, ама не казватъ, че сѫ безвѣрници, тѣ лицемѣрствуватъ. Цѣла редица отъ данни има, че тѣ не вѣрватъ. Азъ имъ казвамъ: „и вие сте сити, само че не сте яли добрѣ“. Единъ православенъ попъ веднажъ ми каза: „отъ този тамянъ до тукъ ми е дошло! За 100 години не искамъ да му помириша миризмата: на умрѣло ида, тамянъ кадя, дѣте се роди, пакъ тамянъ, водосвѣтъ нѣйдѣ има — тамянъ, и главата ми се напълни: дѣца се родили, умрѣли, водосвѣти, маслосвѣти, искамъ да се освободя отъ този тамянь“. Ще кажете: „аа, безъ тамянъ не може“. Друго, друго означава този тамянъ: безъ една благородна мисъль не може, а безъ тамянъ може. А онзи вѫтрѣшенъ тамянъ, който означава човѣшката мисъль, безъ нея не може. Слѣдователно, тази кандилница означава ума, тя означава човѣшкото сърце, въ което гори божествения огънь. Тамянътъ възлиза на горѣ къмъ Бога, за да отвори цѣлата вселена, цѣлия космосъ. Това значи да кадимъ, да знаешъ защо свѣтътъ е направенъ, защо вѣрвашъ, и да слушашъ Бога, то е правото вѣрване. А сега ще кажатъ: „ела и вижъ какъ хубаво знае нашиятъ свещеникъ да кади, той има особенъ начинъ за кадене“. Да, казвамъ, той знае какъ да мърда кандилницата, а не знае какъ да мърда ума си. Това не е упрѣкъ, азъ говоря за една велика истина. Ума си трѣбва да знаемъ да мърдаме. И всинца васъ, моитѣ приятели, азъ искамъ да освободя отъ едно заблуждение. Въ този животъ за мене нѣма компромисъ. Или вѣрващъ или невѣрващъ, или ситъ или гладенъ, срѣдна линия нѣма. И тогава, ако сте безвѣрникъ ще ви хвана за рѫката и ще ви питамъ: доволенъ ли си отъ яденето?“ — Доволенъ съмъ. —Хубаво, добъръ безвѣрникъ си. А другиятъ ще каже: „наядохъ се, ама не съмъ доволенъ“. Лошъ безвѣрникъ си. Тогава и гладнитѣ хора, и тѣ сѫ на двѣ категории: който дойде гладенъ и пакъ е кротъкъ, смиренъ, очаква да яде, казвамъ: ти си единъ отъ добритѣ гладни. А другиятъ стои намръщенъ, казвамъ: лошъ гладенъ човѣкь си. Тъй щото лошитѣ гладни ставатъ лоши сити, тъй, лошитѣ вѣрващи ставатъ лоши безвѣрници, добритѣ вѣрващи ставатъ добри безвѣрници. Слѣдователно, отъ вѣрващитѣ сѫ излѣзли безверницитѣ, и безвѣрникътъ е плодъ на вѣрващия. Ето една философия, нали? И като видя единъ безвѣрникъ, казвамъ, дали е излѣзалъ отъ добритѣ вѣрващи или отъ лошитѣ вѣрващи.

 

Сега да се поспра и да направя една малка диверсия на моята мисъль - зная, българинътъ, изобщо, ако му кажешъ една мисъль, дълбока, философска, той или ще се отвлѣче или ще заспи. Умътъ му не може да издържи една силна мисъль. Та за това ще направя една диверсия съ единъ разказъ изъ римскитѣ врѣмена, пакъ въ врѣмето на Нерона. Нѣкой-си благороденъ патриций, който се наричалъ Иверций, благороденъ и високо образованъ за познава се съ една вдовица, римлянка, която имала едно малко момиче, но по естество той ималъ голѣмо отвръщение къмъ женитѣ, — обичалъ женитѣ, но не обичалъ жени да го пипатъ, и при всѣко докосване отъ жена, като че съ огънь сѫ го попарвали. Този Иверций се запознава съ учението на тогавашнитѣ християни и рѣшава да посвети живота си на новото учение и споредъ тогавашния обичай рѣшилъ да иде въ пустинята да прѣкара въ съзерцание, въ съсрѣдоточение на своя умъ, да намѣри божественитѣ истини т. е. да опита, има ли такъвъ живъ Господь или не, и може ли този Господь на опитъ да го види.

 

Когато ние кажемъ може ли да видимъ Господа, евангелиститѣ казватъ: „Бога никой никога не го е виждалъ“. Не, не! Слѣпитѣ хора не сѫ го видѣли, а всички хора, на които очитѣ сѫ отворени, сѫ го видѣли. поне единъ пѫть въ годината. А който е писалъ евангелието, взелъ е само този стихъ: „Бога никой никога не го е виждалъ“, а е извадилъ тия думи: „Бога никой никога не е виждалъ въ своето невѣжество“, понеже Богъ не е на невѣжитѣ, на слѣпитѣ, а Бога всѣки го е видѣлъ, който има знание, божествено знание. Ако е православенъ, ще каже: „Господь е толкова святъ и чисть, че ние, грѣшнитѣ хора, сме недостойни да го видимъ, но чрѣзъ нѣкой правовѣренъ, светия, свещеникъ, той да се помоли заради насъ, че дано Господь да се смили“. И затуй сме дошли до този халъ, защото пращаме при Господа все такива нескопосници. Ще ви приведа единъ примѣръ. Единъ учитель се влюбва въ една мома, учителка, но за да узнае дали тя ще се ожени заради него, праща единъ свой ученикъ да види, да говори съ нея. Отишълъ ученикътъ, хвалилъ тамъ своя учитель, хвалилъ го, но тя се влюбила въ ученика и му казала: „защо не ми говоришъ за себе си, ами за своя учитель?“ И ние пращаме все нашитѣ ученици при Господа, да ни уредятъ работата. И най-послѣ ученикътъ се оженилъ за момата, а учительтъ останалъ на понедѣлникъ. Това е единъ фактъ. И ние като пращаме сватове, тѣ сѫ уредили работитѣ си, а ние оставаме съ въпроса, дали има Господь или не. Самъ ще идешъ, ако искашъ да се женишъ. Иди, срѣщни се съ момата, не ти трѣбва никакъвъ сватъ. Сватоветѣ, това сѫ най-лошитѣ хора на свѣта. Е, дошли да сватосватъ, ще кажатъ това, ще говорятъ, което не е, ще въздигнатъ момъка до небето и ще въздигнатъ, момата до небето. И послѣ като не се разбиратъ, ще кажатъ: „е, туй трѣбваше да направимъ и тѣ да се научатъ на нашето учение“. И всичкитѣ религиозни учения все тия лъжи ги турятъ на изборъ. Основно задайте вие на единъ религиозенъ човѣкъ въпроса: ти вѣрвашъ ли въ Бога? Той нѣма да ти отговори направо, а ще каже: „чакай да видя, какво е писалъ еди-кой-си“. Зная, туй съмъ го училъ, ама ти кажи. „Е, трѣбва да видя окултизмътъ какво казва, какъ говори еди-кой-си“. Науката знае тия работи, но ти, твоятъ личенъ опитъ какъвъ е. Имашъ ли личенъ опитъ? Той, за да не се издаде, ще си помисли малко, какво да отговори. Азъ зная, че той нѣма никаква опитность, ако го запитамъ да каже чистосърдечно. Единъ г-нъ дойде при менъ въ моята стая и ми задава единъ такъвъ въпросъ: „слушай, ти като на твоитѣ слушатели да не ми говоришъ, да не мислишъ, че съмъ такъвъ глупакъ, да ме убѣждавашъ, не искамъ да ме убѣждавашъ, но ти опитность имашъ ли, туй което проповѣдвашъ, тъй ли е или само така залъгвашъ хората?“ Казвамъ, азъ ще ти кажа сега: направихъ му единъ опитъ въ какво азъ вѣрвамъ, и като направихъ опита, казвамъ му: „вѣрвашъ ли въ Господа?“ — „Вѣрвамъ.“ Туй, което проповѣдвамъ, е една велика истина и ти можешъ да я опиташъ, тъй както азъ съмъ я опиталъ. И като опиташъ тази велика истина, въ ума ти ще стане единъ великъ прѣвратъ, че ти може да слугувашъ на всички хора съ съзнание, и душата ти и сърцето ти ще бѫдатъ радостни. Казвамъ и на васъ: вие можете да направите този опитъ. Нѣкои сѫ го направили, но още се спиратъ, мислятъ: „ние сме грѣшници и Господь нѣма да ни приеме“. Този Господь, когото азъ проповѣдвамъ, много обича грѣшницитѣ, като ги погледне, Той се усмихне и имъ изпрати своитѣ лѫчи. Този Господь, когото азъ ви проповѣдвамъ, особена слабость има къмъ грѣшнитѣ хора, обича ги, разбирате ли? Азъ го наричамъ Господь не на праведнитѣ, а Господь на грѣшнитѣ хора, Господь на безвѣрницитѣ.

 

„Прави правете пѫтищата господни“. Ние оставихме Иверций, той си отиде. Рѣшава се сега да иде той въ пустинята, да изучава туй учение. 20 години живѣелъ тамъ. Но това малкото момиченце като израстнало, имало особена слабость къмъ Иверций, и се рѣшава да отиде да го намѣри. Но тази млада мома знаела, че той ималъ голѣмо отвращение къмъ женитѣ, и рѣшава да вземе мѫжка форма. Облича се тя като единъ младъ момъкъ, който бѣга отъ свѣта и иска да се посвети на християнството. Макаръ че 20 години служелъ Иверций на Бога, провидѣнието го заслѣпило той не можалъ да я познае, че е жена и я считалъ отъ сѫщия полъ, както него. Той ѝ казвалъ: „ти трѣбва да се пазишъ отъ женитѣ, понеже тия жени може да ти създадатъ, на тебе, младъ момъкъ, най-голѣмитѣ главоболия“. — Да, да, казвала тя, азъ зная и ще туря учението ти на сърцето си и ще изпълня твоето учение. Но, очудвалъ се той, когато дохождала нѣкоя жена или мома, той билъ особено веселъ, т. е. тя ще се приближи, ще хване момата за рѫка, ще я цѣлуне, ще я прѣгърне. Вечерьта Иверций пакъ ще я повика: „Ти ме тургашъ въ голѣмо изкушение, такива работи не трѣбва да правишъ, тия хора, които идатъ при менъ, ще видятъ, ти си младъ момъкъ, не трѣбва да цѣлувашъ момитѣ, или трѣбва да изправишъ поведението си, или азъ трѣбва да бѣгамъ“, — „Моля ти се, учителю благи, азъ имамъ една слабость къмъ женитѣ, като ги цѣлувамъ, може да изкореня тази слабость“. — „Дано Господь ти помогне да изкоренишъ тази слабость“. Питамъ: този Иверций ималъ ли е много право разбиране за човѣшкото естество? Ако този фиктивенъ момъкъ цѣлувалъ тия моми, каква пакость прави? Я ми кажете? Никаква пакость не прави.

 

Сега вториятъ примѣръ, който ще ви приведа, той е отъ класическитѣ врѣмена. Азманъ-Тура се наричалъ този великъ учитель на бѣлата ложа. Азманъ-Тура ималъ двама ученици. Но тукъ и двамата ученици вече сѫ момци, т. е. не ученици привидни само, жена облѣчена въ мѫжки дрехи. Вториятъ се наричалъ Вимерсиде. Той се влюбилъ въ една мома, безъ да знае учительтъ му, а това въ тия врѣмена било забранено, на всички ученици, които слѣдватъ тази школа, влюбване въ този смисълъ, както сега ние разбираме, било забранено. На тия двама ученика той е разчиталъ много, и искалъ да прѣдаде своитѣ знания и да ги направи наслѣдници въ бѫдеще. Това било въ онази епоха, когато той е искалъ да направи единъ опитъ за подмладяване, възстановяване на своята енергия. Повикалъ двамата си ученика, имало извѣстна стаица, тамъ да направятъ опита, ще влѣзатъ и на двамата. Дава имъ една течность. Тѣ трѣбвало да я разредятъ и да я турятъ въ стаята отъ вънъ. Нѣма да ви разправямъ какъ ставатъ тия нѣща. Но той искалъ да ги изпита, той подозиралъ каква е работата. Възлюбената на едногото отъ тѣхъ била болна, и въ ума си той вложилъ да употрѣби това за благото на своята възлюблена.

 

Питамъ сега, имате два морала: едно задължение къмъ своя учитель, а другото — влѣчение къмъ своята възлюблена. Какъ бихте рѣшили въпроса? Има ли право той да излъже своя учитель за благото на своята възлюблена? И опитътъ на Азманъ-Тура излѣзналъ несполучливъ. И съврѣменнитѣ християни мязатъ на този Вимерсиде. Тѣ сѫ взели божието благословение и сега на земята го употрѣбяватъ, ядатъ и пиятъ. Да, ядатъ и пиятъ, но смъртьта, възмездието на кармическия законъ, постоянно иде. Азманъ-Тура постоянно прилага закона, че всѣки единъ човѣкъ ще пожъне плода на своето вѣрване, плода на своитѣ дѣйствия и казвамъ, че нашитѣ пѫтища, най-първо, трѣбва да бѫдатъ прави. Ако този ученикъ бѣше вѣренъ къмъ своя учитель, добрѣ щѣше да стори: този учитель разбра сърцето му. Той не искаше учительтъ да помогне на неговата възлюблена, той искаше да лицемѣрствува, самъ да ѝ помогне и да покаже, че той е единъ великъ авторитетъ.

 

Сега казватъ: „простъ попъ не искамъ да стана, поне владика“. И майката казва: „расти, синко, владика да станешъ съ патерица“. И ако не попъ, поне архимандритъ да стане. Това е най-долниятъ моралъ, който сѫществува въ свѣта. Ако човѣкъ влиза въ църквата, да стане владика, да стане архимандритъ или другъ, той нѣма нищо общо съ божествената истина. Прѣди всичко, той трѣбва да влѣзе въ църквата, за да намѣри Божествената Истина, да служи на Бога, да стане като едно дѣте, и казва Христосъ: „Царството Божие е за дѣцата, ако не станете като дѣцата, не можете да влѣзете въ Царството Божие“. И днесъ всички питатъ: „защо младитѣ бѣгатъ отъ църквата?“ Защо да не бѣгатъ отъ църквата? И по-вече бѣгане ще има отъ църквата. Сега нѣкои, които ме слушатъ, казватъ: „туй не е за доброто на българския народъ“. Питамъ: вашитѣ възгледи, които имахте до сега, бѣха ли за доброто на вашия на родъ? Прѣди хиляди години—азъ прѣди хиляди години не бѣхъ тукъ — сравнете прѣди 1000 г., 800 или 500, ако България е била по добра отколкото сега, азъ съмъ готовъ да оттегля думитѣ си. Учение, което почива на патриотизма, ще се разруши, то не почива на здрава основа. Обществениятъ патриотизъмъ трѣбва да почива на абсолютнитѣ истини. Патриотизмътъ трѣбва да почива на Божествената Велика Любовь, трѣбва да почива на Божествената Велика Мѫдрость, да бѫде обоснованъ на единъ вѫтрѣшенъ законъ. И намъ ще кажатъ: „ние сме българи“. Не! Прѣди всичко ние сме хора, човѣци, които мислятъ, слѣдъ това сме българи. А сега искате да ни убѣдите, че вие сте българи. Е, тогава, ако вие сте българи, България трѣбва да бѫде най-великиятъ народъ въ свѣта. Не е така. Азъ нѣмамъ нищо противъ никой народъ, животътъ имъ не намирамъ, че е лошъ, но едно нѣщо липсва на хората: липсва имъ Любовь. Пакъ ще ми кажете: „е, тази Любовь“. Да, да, азъ ще ви проглуша съ любовьта! Вижъ, като дойде до закона на любовьта, азъ ще направя насилие! Азъ съмъ намислилъ да ви разруша и кѫщитѣ. Защото, ако не се разрушатъ вашитѣ кѫщи, вие ще измрете въ тѣхъ, а като ги разруша, ще влѣзе слънцето и ще бѫдете свободни. Гробътъ не е ли една кѫща? „И ще се разпукатъ гробищата, и мъртвитѣ ще излѣзатъ навънъ“. Сегашнитѣ кѫщи и църкви трѣбва да се разпукатъ, съвършено да се разпукатъ, азъ разбирамъ вѫтрѣ, въ вашитѣ убѣждения, които сѫ напластени отъ хиляди години, вашитѣ теории трѣбва да се разпукатъ и да влѣзе божествената свѣтлина и топлина, да разтопи този ледъ, който ви е сковалъ. Вие все сте недоволни, и учени и богати. Защо?

 

И тогава ще кажете: въ свѣта има единъ Господь, който е милостивъ, всемѫдъръ, Господь на Любовьта, който обича грѣшнитѣ, великъ учитель на невѣжитѣ. Когато нѣкой е невѣжа той е готовъ да го учи. И всѣки единъ, който се нуждае отъ неговата свѣтлина, Господь му е много приятно, когато ние излѣземъ, каквито сме, да ни огрѣе. Казва нѣкой: „не те ли оскърбяваме?“ — Не, менъ ми е много приятно, когато се грѣешъ на моята свѣтлина, и менъ ми е приятно, когато те пека. Тъй чета азъ въ божествената книга. И най-напрѣдналитѣ, като дойдатъ слѣдъ менъ, и когато вие влѣзете въ божествения пѫть, ще разберете, че туй е Господь. А сегашниятъ Господь, знаешъ ли на какво мяза? Азъ ще ви приведа онзи анекдотъ, дѣто сѫ направили студентитѣ въ една колегия въ Америка. Искали да опитатъ единъ професоръ, колко е ученъ, той билъ отличенъ зоологъ. Всички студенти направятъ единъ бръмбаръ, взиматъ 10 — 20 части отъ разни бубулечици и направятъ една особена бубулечица. Избиратъ комисия, отиватъ при него и му казватъ: „Г-нъ професоре, намѣрихме единъ особенъ специментъ, молимъ ви, понеже сме невѣжи, да ни кажете, да ни освѣтлите върху него“. Той го разгледалъ и казалъ: „хѫмбѫкъ“! „Момчета, това е ваша измислица, такъво нѣщо Господь не е направилъ“. Та и ние сега „хѫмбѫкъ“ правимъ. И който не знае, казва: „особена пеперуда е тя“. Да, за невѣжия е особена, а за учения професоръ е „хѫмбѫкъ“. Кажете: това не е сѫщностьта. Когато въ вашето сърце влѣзе любовьта, Божията Любовь, тогава по особенъ начинъ ще разбирате истината. Сега за да обясня, ще ви дамъ какъ можете да намѣрите тази истина. Дѣ се раждатъ противорѣчията? Да кажемъ, азъ имамъ единъ отличенъ палатъ и ви приемамъ, но стаята ми е толкова малка и има само единъ малъкъ прозорецъ, който гледа къмъ изтокъ. Може да туря единъ да види слънцето, двама, а другитѣ не може да го видятъ, а вънъ чакатъ 200 души и ще се роди едно съревнование. „Защо този да е при прозореца, а не другъ“, и ще почне едно мушкане: ти ли си правъ или не. Азъ имъ казвамъ: имамъ една нова философия, дѣто нѣма мушкане. Този прозорецъ ще го махна. „Ама без прозорецъ не може, ние ще гледаме слънцето отъ прозореца”. Това не е наука! Това е наука на мушкане. Но ако азъ ви нареда вънъ въ двора на палата и ви нареда на разстояние по 10 метра единъ отъ другъ, всички 200 души може да се наредятъ да го гледатъ, и пакъ ще има достатъчно празно пространство за още толкова. А сега насъ ще ни турятъ въ църквата и ще ни кажатъ: „само отъ тукъ може да гледате слънцето“. Да, „хѫмбѫкъ“, тия лъжливи теории трѣбва да ги изхвърлите и да знаете, че ние сме чада на живия Господь. И тъй е писано въ кодекса: „на умнитѣ, на онѣзи, които ме познаватъ, които ме любятъ, азъ ще имъ се изява, и ще имъ дамъ всичкото благословение“. Въ сегашното човѣчество най силнитѣ души, най-мощнитѣ души сѫ въплътени въ бѣднитѣ хора. Въ богатитѣ хора сѫ хилавитѣ души. Между бѣднитѣ има герои, тѣ побѣждаватъ, а богатитѣ, които иматъ всички условия за живота, слизатъ на долу, защото сѫ слаби души. И нашето учение не е на богатитѣ, не е и на ученитѣ, защото между ученитѣ не се намиратъ най-силнитѣ души. Нѣкой ученъ запитайте го, има ли Господь или нѣма? Той нѣма доблестьта да каже, знае ли или не, а ще каже: „е, науката това още не го е доказала“. Не науката, а ти си професоръ, учишъ другитѣ хора, този е сѫщественъ въпросъ. Най-първо човѣкъ трѣбва да познава Бога! Нищо повече! Всѣко едно сѫщество, най-първо, трѣбва да е запознато съ слънцето, за да има свѣжа мисъль, А ние можемъ ли да имаме една свѣжа мисъль, безъ да познаваме Бога? Не е така. това е една квадратна лъжа, квадратна лъжа! Всѣки единъ отъ насъ може да види Бога, да се разговори съ Него, да живѣе съ Него, да работи, и всички благословения ще дойдатъ, и да тръгне къмъ този великъ свѣтъ. „Кога?“ Цѣлата вѣчность е на ваше разположение. Най-първо, ще се освободите отъ мисъльта, че има смърть. Туй може да бѫде днесъ, утрѣ, слѣдъ една година, слѣдъ 10, 20 години, хора, които мѣратъ врѣмето, сѫ хора смъртни, а ние не мѣримъ врѣмето. Добъръ е Господь и за насъ, защото, ако не въ този животъ, въ другия, петия, шестия, но нека всѣко нѣщо дойде на своето врѣме.

 

„Прави правете божиитѣ пѫтища“, тия пѫтища, които Богъ е направилъ за насъ. Той ще дойде да освободи нашитѣ души. И азъ искамъ вашитѣ души да бѫдатъ свободни отъ лъжливата идея за смъртьта, свободни отъ лъжливитѣ понятия, че си смъртенъ. Много свободни трѣбва да бѫдете. Мислете право. Всѣки да каже: „азъ видѣхъ Господа“. И азъ ще питамъ: Господь кога го видѣ, когато изгрѣваше или когато залѣзваше? Сега ще кажете: „тѣзи сѫ поклонници на слънцето“. Не, не, туй слънце го гледатъ хората и пакъ не се оправятъ. Но който е видѣлъ онова слънце веднажъ, той никога нѣма да го забрави! Въ неговото сърце ще трепти такъва свѣтлина и топлина, която ще го прѣобрази. И той като се върне отъ този изгрѣвъ, вие ще го познаете. И сега врѣмето наближи, изгрѣвътъ иде. Великъ изгрѣвъ иде! Азъ искамъ вие всички да бѫдете готови и на мѣстото си. Кога иде слънцето? Сега пакъ нѣкои отъ васъ ще кажатъ: ето една мистификация. Въ насъ мистификация нѣма, тайни нѣма. Тайнитѣ сѫ за глупавитѣ хора. Ние искаме да направимъ всички нѣща разбираеми за хората. И, слѣдователно, нѣщата, истината е всѣкога една и всѣки може да я узнае. А лъжата всѣкога е тайна и никой не може да я узнае. И тогава казватъ: „да изучаваме тайнитѣ на природата“. Да изучаваме не тайнитѣ на природата, не тайнитѣ на живота, на свѣта, а живитѣ истини въ природата. Азъ твърдя: да изучаваме великия животъ на живата природа, да дойдемъ въ контактъ съ нея, да работимъ съ този Господь, който сега работи. И сега нѣкои ще кажатъ: „дошло ли е врѣмето?“ За умнитѣ врѣмето е дошло, а за глупавия още нѣма да дойде. За гладния врѣмето е дошло, а за сития още нѣма да дойде, за жадния врѣмето е дошло, а за онѣзи, които не сѫ жадни, слѣдъ хиляди години ще дойде. Който отъ васъ е гладенъ, врѣмето за него е дошло, врѣмето е сега, слѣдъ 1/2 ч. ще имате или закуска или обѣдъ. На сититѣ Господь дава лопата и мотика, тамъ далечъ на лозето, по кѫщитѣ, всички на работа!

 

„Прави правете божиитѣ пѫтища“. Азъ не правя упрѣкъ, но казвамъ, врѣме е за всички. Всинца попове безъ разлика, евангелисти, да знаятъ, че въ свѣта има единъ Господь, който призовава всички хора да живѣятъ въ братство. Този е правиятъ пѫть — въ братство, въ сестринство. Тъй казва божествениятъ гласъ, който идва отгорѣ. И той говори въ вашитѣ сърца тази истина. Азъ не ви говоря нѣкаква мистификация. И азъ виждамъ колко сте доволни. Има ли по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ брата си или сестра си, да те прѣгърне, да ти даде тази братска или сестринска цѣлувка. То е най-великото, най благородното въ свѣта. И ако азъ прѣведа тия форми на братство и сестринство въ втора и трета степень, ще кажете: „ето друга мистификация“. Хайде, ще ги оставя тия степени, ще оставя въ първа степень тия братства.

 

„Прави правете божиитѣ пѫтища.“ И кажете: „азъ видѣхъ ли Господа?“ — Не съмъ. Не казвайте: „Е, нѣма да го видя“. Не! Кажете тъй: „Азъ ще направя всичко, всичко ще употрѣбя, но ще видя Господа, ще го видя този Господь, искамъ да ми проговори, една дума да ми каже“.

 

Ще го видите и ще ви каже тази дума и въ васъ ще стане единъ прѣвратъ. И вие ще минете отъ едно състояние въ друго. И ще придобиете умъ на единъ ангелъ. И ще кажете като слѣпия: „Слѣпъ бѣхъ едно врѣме, но сега виждамъ“. Невѣжа бѣхъ едно врѣме, но сега зная, зная, защото ме озари свѣтлината на онзи Богъ, и сега го познавамъ.

 

Тогава, Той е моятъ възлюбленъ, въ когото живѣя, движа се, сѫществувамъ и върша всичко.

 

„Прави правете божиитѣ пѫтища“, защото Господь иде!

 

*

Бесѣда, държана на 2. IV. 1922 год. въ гр. София.

 

 

--------------------------------

[*] Ев. Матея — 3;3.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt