Jump to content

1924_01_20 Допрѣниятъ вѫгленъ


Ани

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

             

Допрѣниятъ вѫгленъ

   „И допрѣ го до устнитѣ ми и рече“.

                                                  Исайя 6 : 7.

    Единъ отъ виднитѣ еврейски пророци, можемъ да кажемъ, единъ отъ най-гениалнитѣ, разправя една отъ своитѣ опитности. Това е една изключителна опитность, не всички могатъ да я прѣживѣятъ, това не е реално. Това, което само единъ прѣживѣва, това е реално. То по видомому е едно противорѣчие, но въ сѫщность не е така. Въ дадения моментъ за насъ важи само това, което ние прѣживѣваме, което ние схващаме. Прѣживѣването на този пророкъ седи въ това, че той се намира въ едно изключително положение. Вижда нѣща, които не е виждалъ до тогава, и въ него се заражда едно отчаяние. Той казва: „Видѣхъ Бога“. Ние не можемъ да описваме туй, което той е видѣлъ; ние не можемъ да си прѣдставимъ работитѣ тъй, както сѫ били въ сѫщность, но сѫдимъ споредъ думитѣ му. Казва: „Понеже видѣхъ Господа въ Неговата слава, и понеже съмъ грѣшенъ човѣкъ, ще ме сполѣти нѣщо, нѣкаква смърть“. И тогава, единъ отъ седящитѣ духове, отъ тъй нареченитѣ „серафими“, духове на Любовьта, взима единъ вѫгленъ отъ олтаря, допира го до устата му и казва: „Грѣховетѣ сега ще ти се очистятъ“. Ако вземемъ буквалната страна на този стихъ, питамъ: едно обикновено допиране на вѫглена може ли да извърши туй? — Не може. Значи, туй е едно особено допиране. Свещениятъ огънь се допира по особенъ начинъ.

          „И допрѣ го до устнитѣ ми и рече“.

      Всички нѣща въ живота започватъ съ единъ вѫтрѣшенъ импулсъ, съ единъ вѫтрѣшенъ стремежъ, съ едно вѫтрѣшно подбуждение. Дълбокитѣ причини на тия подбуждения, на тия стремежи на човѣшката душа, въ своето съврѣменно развитие, сѫ неизвѣстни. Много отъ вашитѣ състояния сѫ неизвѣстни вамъ, и вие не можете да си ги обясните. Искате да бѫдете богати, имате силно желание за това и можете да посвѣтите цѣлия си животъ, но като ви попитатъ философски, защо искате да станете богати, вие ще кажете: „за това, за онова“, но подбудителната причина не е тази. Можете да имате желание да станете нѣкой философъ или нѣкой ученъ, и на това си желание да посвѣтите цѣлия си животъ, то да ви коствува всичко, но подбудителнитѣ причини, въ сѫщность, сѫ скрити. Ако запитатъ колелото въ една воденица, защо се въртишъ, и то каже, че иска да смѣли брашното на господаря си, това така ли е? Чудни сѫ хората! Тѣ, като това колело, казватъ: „Азъ искамъ да меля брашното на господаря си“. Ами, ако нѣмаше вода, можеше ли да мелишъ? — Не можеше. Слѣдователно, ако ти мелишъ, водата те заставя. Но задъ тази вода седи друга една причина. Топлината ще му каже: „Не зависи отъ тебе, ако азъ не съмъ, ти не ще можешъ да се движишъ“. Ако топлината изчезне, водата не ще може да се движи, а слѣдователно и колелото не ще може да се движи. Значи, причината не е въ колелото, не е и въ водата. Ние се спираме до топлината, но задъ топлината има друга нѣкаква причина, друго нѣщо разумно. Значи не е и въ топлината. Ако нѣма нѣкоя разумна сила, която да раздухва онзи огънь, можеше ли той да гори?

      И сега, ученитѣ хора искатъ да ни убѣдятъ, че слънцето отъ само себе си гори. Това е една философия, която почива на една здрава математическа основа. Азъ питамъ: въ вашитѣ кѫщи, въ вашитѣ огнища, огъньтъ отъ само себе си ли се запалва? Не, или вие го запалвате, или нѣкой вашъ съсѣдъ, или нѣкой вашъ приятель. Може вие да сте го запалили и да си заминете, а като се върнете да кажете: „Този огънь гори“. Да, но нѣкой го подържа. Има нѣкаква причина, която подържа този огънь. Слънцето гори и ние казваме, че отъ само себе си гори. Сега, човѣкъ, самъ по себе си, е една запалена свѣщь. Човѣкътъ гори, и въ туй горене вѫтрѣ се проявява животътъ. Обаче, единъ день човѣкъ изгаря, както почти всички нѣща изгарятъ — свършва му се маслото. Не казвамъ, че той умира, а — изгасва, но ако му турите малко масълце, пакъ ще гори. Щомъ имате разумность въ себе си, всѣкога може да възобновите топлината. У Исаия, у този виденъ пророкъ, се заражда единъ страхъ. Уменъ човѣкъ билъ той, но кое е онова нѣщо, което го уплашило? Можете ли да си обясните произхода на страха, отдѣ води своето начало? — Тази велика сила, Любовьта, тя е, която произвожда страха. Страхътъ, това е една сила, която дава потикъ на човѣшката разумность. Само страхливитѣ хора могатъ да бѫдатъ учени хора. И ние сме учени, защото сме страхливи. И дѣйствително, извадете страха отъ който и да е човѣкъ, и той не може да стане ученъ. Ами онзи учениятъ търговецъ- финансистъ, защо е станалъ такъвъ? — Страхътъ, бабамъ. Страхътъ е, който го кара да държи смѣтка за всичко. Страхъ го е да не остане гладенъ, голъ, босъ, да не се изложи прѣдъ обществото. Онзи ученикъ защо учи? — Отъ страхъ учи. Онзи на бойното поле защо се бие, защо воюва? — Отъ страхъ воюва той. Навсѣкѫдѣ отъ страхъ се биятъ, отъ страхъ воюватъ хората. И послѣ казватъ: „Тия хора сѫ герои“. Не, азъ оспорвамъ това. Това е лично мое схващане, азъ ще ви го докажа. Ще направя едно сравнение, ще ви приведа едно морално положение. То е слѣдующато: туй, което всички хора вършатъ въ даденъ моментъ е прѣстѫпление, а туй, което азъ върша въ сѫщия моментъ е добро. Вие ще кажете, че туй мое твърдение е криво, нали така? Хубаво, азъ имамъ пълна каса съ злато. Всѣки, който би бръкналъ въ моята каса, какъвъ ще е? — Прѣстѫпникъ. Азъ мога да го подведа подъ законъ. Но, ако азъ бръкна въ своята каса, азъ съмъ мораленъ човѣкъ. Слѣдователно, касата, въ този случай, признава само мене за мораленъ човѣкъ, но всѣки другъ, който бръкне въ моята каса, споредъ закона, е прѣстѫпникъ. Азъ като бръкна, касата прави за мене изключение. Защо? Я ми кажете! Нали вие сте хора на разсѫждението. Туй сѫ закони на съврѣменното общество. Ще кажете: това е илюзия. Не, това е така, но азъ питамъ: на какво основание отгорѣ азъ да съмъ мораленъ, честенъ човѣкъ, а другитѣ да не сѫ? Касата казва: „Само ти си честенъ човѣкъ, и когато ти бръкнешъ въ мене, азъ не се опетнявамъ“. Добрѣ, но прѣдставете си, че азъ обѣднѣя и прѣдамъ тази каса другиму. И той вземе, че напълни моята каса съ пари. Ако азъ бръкна въ тази моя каса, какъ мислите, ще бѫда ли онзи честниятъ човѣкъ? Не, азъ ще бѫда безчестенъ тогава, Защо? Слѣдователно, всѣки човѣкъ, въ момента, когато касата е негова, той е честенъ човѣкъ, а когато касата не е негова и той бръкне въ нея, той не е честенъ човѣкъ, той е безчестенъ. И всички хора, които нѣматъ каси сѫ безчестни, а всички хора, които иматъ каси сѫ честни. Това сѫ положения на съврѣменното общество, това е съврѣменната логика. Азъ си правя свои изводи, и нека каже нѣкой, че не е така. Туй почива на извѣстни закони. Навсѣкѫдѣ въ свѣта сѫществува сѫщата база.

      Ние сме много морални хора. Минаваме за хора, които иматъ дълбока любовь, религиозни сме. Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, до колко всичко това е дѣйствително така. Баща, богатъ банкеръ, има дъщеря и синъ, отлично възпитани. Дъщерята минава за една отъ най-цѣломѫдренитѣ, ходи скромно облѣчена, не обича да изнудва баща си и майка си. Бащата не е толкова претенциозенъ, не обича да се облича добрѣ. Наближава Рождество Христово. Дъщерята идва, пригръща баща си и му казва: „Татко, ще ти поискамъ нѣщо“. Бащата първо мисли, че тя ще му поиска пари, или нѣщо друго. Не, тя казва: „Азъ искамъ да си купишъ една хубава шапка, нови чепици, нови дрехи. Моля ти се, купи си, ще ми бѫде толкова приятно да бѫдешъ хубаво облѣченъ“. Бащата си казва: „Колко е разумна моята дъщеря, иска да ме види хубаво облѣченъ, съ шапка, съ нови чепици и нови дрехи!“ Тя е гений за него. „Азъ ще дойда съ тебе, азъ ще ти избера дрехитѣ“. Тръгватъ, тя ще му избира дрехитѣ. И наистина, избира му хубави дрехи. Слѣдъ като избере за него дрехи, той ѝ казва: „Ами ти за Коледа не искашъ ли нѣщо?“ — Е, сега нѣма нужда. „Ами тази шапка не искашъ ли? Много хубава шапка е. Ами този костюмъ, тѣзи обуща?“ Облича я той. Питамъ: кои сѫ подбудителнитѣ причини, че дъщерята иска да купи на баща си дрехи? Ще кажете: Рождество Христово. Не е. Тя е видѣла единъ красивъ момъкъ, и не може да каже на баща си: „Татко, азъ се влюбихъ, искамъ да се облѣка хубаво“. Тя не може да се прѣдстави прѣдъ този момъкъ недобрѣ облѣчена, затова си служи чрѣзъ дипломация, първо ще облѣче баща си, а послѣ и себе си. Голѣма дипломатка е тя! Така правятъ хората, а послѣ ще кажатъ, че сѫ морални, че сѫ умни. Нѣмамъ нищо противъ дъщерята, но въ дъното на душата си, тя не казва самата истина.

      Сега, като дойдемъ до онзи вѫтрѣшенъ религиозенъ животъ, и тамъ има такива положения. Нѣкой пѫть ние казваме прѣдъ себе си само 50 на сто отъ истината, 50 на сто не я казваме. Нѣкои нѣща ние криемъ и искаме да се извинимъ. Направимъ нѣкоя погрѣшка, казваме: е, обстоятелствата отвънка сѫ такива. Нѣкой пѫть едва ли ще кажемъ 25 на сто отъ истината, съзнателно искаме да се самоизмамваме. А въ дадения случай нѣщата сѫ математически, точно опрѣдѣлени. Духовниятъ свѣтъ е свѣтъ, който не се измѣня. Азъ ще ви приведа единъ примѣръ, да ви покажа, кое нѣщо е морално. Той е слѣдующиятъ. Сафрио, тъй нареченъ, единъ отшелникъ, живѣлъ въ миналитѣ вѣкове, още въ най-раннитѣ врѣмена на христианството. Той принадлежалъ къмъ единъ знатенъ родъ, но се числилъ, като членъ на Всемирното Бѣло Братство. Споредъ окултната философия, той далъ обѣщание, като види, че нѣкой извърши нѣкое прѣстѫпление, никога да не казва, че го видѣлъ. И въ всички случай, за никого зло да не мисли, никого да не издава. Слѣдъ като прѣживѣлъ 15 години въ това отшелничество, той попада на слѣдния тежъкъ изпитъ. Нѣкоя си богата, видна римлянка, Марциама наречена, имала свой любовникъ, съ когото се разхождала прѣзъ една хубава мѣстность. Нейниятъ любовникъ я заподозрѣлъ въ нѣщо, забива ножа си въ гѫрдитѣ ѝ и тя остава на мѣсто, умира. Тъкмо по това врѣме Сафрио минава прѣзъ тази мѣстность и вижда една жена, лежи мъртва на земята. Той се чуди, какъ е станало това убийство. Веднага минаватъ хора покрай това мѣсто и го запитватъ: „Кой уби тази жена?“ Той видѣлъ кой я уби, но далъ веднъжъ обѣтъ да не казва кой извършилъ прѣстѫплението, отговаря: „Азъ я убихъ“. Хващатъ го, даватъ го подъ сѫдъ. Всички се намиратъ въ чудо, единъ отшелникъ отъ 15 години, да убие една жена! И най-послѣ си мислятъ: нѣкакво ужасно прѣстѫпление трѣбва да е извършилъ той, и за да го прикрие, рѣшилъ да убие тази жена. Осѫждатъ го на смърть, но той казва на сѫдиитѣ: „Азъ имамъ прѣдъ умрѣлата едно задължение, и споредъ обичая, искамъ за послѣденъ пѫть да я видя, да изпълня туй си задължение. Слѣдъ това вие ще приложите смъртното наказание“. Ще кажете: това митъ ли е или легенда, че работитѣ ставатъ много бързо? Въ митоветѣ и въ легендитѣ работитѣ ставатъ много бързо, не се протакатъ много. Той се приближава до умрѣлата, простира рѫцѣтѣ си отгорѣ ѝ, тя става, издига се. Още единъ пѫть простира рѫцѣтѣ си, трети пѫть, и най-послѣ тя става, оживява. Той казва: „Сега, азъ изпълнихъ своето задължение, можете и вие вече да приложите своята присѫда къмъ мене“. Тя се обръща къмъ сѫдиитѣ и казва: „Не е този, който ме уби“. Слѣдователно, когато нѣкой каже, че той не е извършилъ туй прѣстѫпление, което му приписватъ, то ако той дѣйствително не е извършилъ прѣстѫплението, ще има сила да издигне умрѣлата. Законътъ е такъвъ. Азъ изваждамъ единъ моралъ: всѣки човѣкъ, който не може да поправи една своя погрѣшка, той е прѣстѫпникъ, а всѣки, който може да поправи една своя погрѣшка, той е Сафрио. И когато нѣкой пѫть азъ ви казвамъ, че вие можете да поправите погрѣшката си, вие казвате: не мога, азъ съмъ слабъ. Не, всички можете да бѫдете като Сафрио. Ако единъ Сафрио можа да въздигне Марциама, умрѣлата, нима вие ще бѫдете по-слаби да изправите една своя погрѣшка?

      Въ какво седи сега благородството на съврѣменнитѣ хора? Кое е цѣнното въ тѣхъ? Ако насъ, въ съврѣменното общество, ни запитатъ, кои сѫ онѣзи особени качества, които отличаватъ човѣка отъ животнитѣ? — Говорътъ, ще кажете. Че и животнитѣ говорятъ. Я вижте онѣзи врабченца, какъ чуруликатъ! Като мине нѣкой соколъ покрай тѣхъ, извикватъ: „Чвръкъ“ — и моментално се скриятъ. Щомъ замине соколътъ, дадатъ си единъ знакъ и пакъ излизатъ всички. Иматъ си и тѣ знакове. Казватъ: разумното слово е, което отличава човѣка отъ животното. Но въ какво седи разумното слово на човѣка? Нѣкои казватъ: да вѣрваме въ Бога! Въ какво седи тази вѣра? Нима онова животно, което гледа къмъ своя господарь и изпълнява неговата воля, та този човѣкъ не е въ неговия умъ като единъ Богъ? Каква разлика има между тебе и туй животно, когато ти служишъ на Бога? Човѣкъ е само онзи, който изключва отъ себе си всѣко прѣстѫпление, всѣка лоша помисълъ, всѣко лошо желание, всѣко лошо дѣйствие. Нищо повече! Човѣкъ е само онзи, който не отнима живота никому. Той е човѣкъ, той е Сафрио. Ако, слѣдъ като се скарате съ нѣкого, въ вашия умъ се яви мисъльта: чакай, азъ имамъ единъ ножъ, ще го забия, ще му отмъстя — човѣкъ ли сте? Нима онази възлюбена жена, слѣдъ като обича своя възлюбенъ и види, че той обича нѣкоя друга жена каже: „Азъ ще му отмъстя“ та това е човѣшко? Какво има отъ това, че люби друга? Хубаво, всички жени минаватъ за честни, сега по вашему разсѫждавамъ. Ако попитатъ васъ, женитѣ, ще кажете: а, ние сме честни. Всички минаватъ за честни. Хубаво, ако вашиятъ мѫжъ се влюби въ една жена, и тя минава за честна, кое е онова, което може да го обезчести? И ако вашата жена се влюби въ единъ мѫжъ, и той минава за честенъ, кое е онова, което може да я обезчести? Щомъ има нѣщо въ васъ, което може да ви обезчести, то е другъ въпросъ. Но вие всички твърдите, че е така, че туй е 100 на сто. Питамъ тогава: ако вие всички жени сте честни, защо се подозирате тогава? Кое ви дава поводъ да се подозирате сега въ дадения случай? Имате ли право въ дадения моментъ да ограничавате душата? Вие вѫтрѣ въ душата на вашия мѫжъ ли сте? Въ ума на вашия мѫжъ ли сте? Знаете ли какви сѫ онѣзи дълбоки подбуждения отъ миналото, какви сѫ отношенията между двѣ души? Вие казвате: той се влюбилъ. Може да не е така, но привидно да е само. Като каже нѣкой, че се е влюбилъ, какво подразбира влюбването? Нима нѣкой не може да се влюби въ моята каса; нима не може да се влюби въ моитѣ обуща? Щомъ се влюби, задига ги. Единъ день, щомъ видя моитѣ обуща на други крака, азъ ще кажа: азъ се радвамъ, че тия мои обуща ще ти служатъ така, както и на мене. Ако подамъ заявление и се оплача, какво ще спечеля? Какво отъ това, че не сѫ на моитѣ крака, а сѫ на неговитѣ? Слѣдователно, ние напущаме Божия законъ и се спираме прѣдъ нѣща, които сѫ извънъ морала. Ние, съврѣменнитѣ хора, считаме едно положение за морално, а друго — за неморално. Всѣко едно неморално положение има особена чърта на човѣшкото лице. И форма си има то. Прѣстѫплението въ свѣта живѣе, и то сѫщо си има форма. Прѣстѫпната мисъль си има особена форма, прѣстѫпното желание си има особена форма, прѣстѫпното дѣйствие — сѫщо. Тѣзи най-тънкитѣ нѣща, запримѣръ, и тѣ иматъ своя форма. Нѣкой пѫть ние не искаме да признаемъ това, но въ погледа се вижда — лошъ погледъ има такъвъ човѣкъ. Съ този погледъ казва: ти направи тъй, но и азъ зная какъ да постѫпя. Той направи нѣкоя гримаса съ устата си или си затвори едното око, тъй, понамигне съ него. Е, казвамъ: споредъ вашата философия, какво лошо има въ това, че нѣкой мѫжъ намигналъ на нѣкоя жена? Въ какво седи прѣстѫплението? Какво отъ това, че си затворилъ едното око? Тъй както си е затворилъ окото, той казва: „Азъ съмъ много честенъ човѣкъ, гледамъ само съ едното си око, имамъ само единъ законъ“. Ние го даваме подъ сѫдъ, че извършилъ едно прѣстѫпление. Ние казваме, че когато нѣкой човѣкъ затвори едното си око, това е прѣстѫпление, а когато гледа жената съ двѣтѣ си очи, това не е прѣстѫпление. Намигналъ ѝ. Питамъ: гдѣ е моралътъ? Въ какво седи морала? Че затворилъ едното око, това се счита за прѣстѫпление!

      Седятъ всичкитѣ моралисти, искатъ да ни убѣдятъ, че въ свѣта имало моралъ, имало установени положения. Едно морално състояние дава едно морално разположение, едно вѫтрѣшно разположение. То едноврѣменно внася въ ума свѣтлина, въ сърцето внася ширина, а въ волята внася сила. Всѣко едно положение, което внася свѣтлина въ ума, разширение въ сърцето и сила въ волята, това е само едно морално положение, не е още моралъ. Нѣкои хора казватъ, че сѫ морални. Отъ това гледище, въ съврѣменното общество, има малко хора, които сѫ морални. И онѣзи, които създаватъ законитѣ, като се поставятъ въ положение да ги изпълнятъ, тѣ сами ги прѣстѫпватъ. Съврѣменното общество създава закони, и само не ги изпълнява. Значи, английскитѣ закони не сѫ валидни за България, и българскитѣ закони не сѫ валидни за Англия. Питамъ тогава: нали трѣбва да има единъ общъ знаменатель? Имаме американски закони, имаме английски закони, имаме германски, французки, руски, китайски, японски, но гдѣ е общностьта на тия закони, гдѣ е валидностьта имъ? Валидни ли сѫ едноврѣменно за всички? И ние виждаме, че въ България, ако убиешъ въ мирно врѣме единъ човѣкъ, ще те затворятъ, ще седишъ въ затвора 10 — 15 години и ще минешъ за безчестенъ. Но, ако ти въ врѣме на война убиешъ 10 души, ще ти турятъ единъ Георгиевски кръстъ, ще те считатъ герой. Това не е само у българитѣ. И у англичанитѣ, и у руситѣ, всички общо ще турятъ кръстъ за храбрость. Въ мирно врѣме всички подържатъ, че прѣстѫпления не трѣбва да се вършатъ, а въ врѣме на война казватъ: „Колкото повече убиешъ, толкова по-добрѣ“. Туй раздвояване отъ кѫдѣ е дошло? Сега, ще кажатъ нѣкои, че това е за да очистимъ свѣта, за да го подобримъ. Добрѣ, увѣрени ли сте, че свѣтътъ се нуждае отъ такова прѣчистване? Когато единъ български лозарь изпраща нѣкой да му рѣже лозето, какъвъ човѣкъ ще прати? — Разбира се, нѣкой майсторъ, който разбира отъ рѣзане. Не всѣко рѣзане е правилно рѣзане. Казватъ: да се създаде единъ законъ! Да, но не е само това. За да се създаде единъ законъ, трѣбва да се събератъ най-умнитѣ, най-ученитѣ, най-силнитѣ хора въ свѣта. А въ съврѣменния свѣтъ, въ съврѣменна Европа, кои правятъ законитѣ? Тия тѣхни закони азъ наричамъ закончета. Обаче, въ свѣта има единъ великъ вѫтрѣшенъ законъ, който едноврѣменно наказва и законодателя. Всѣки единъ законъ, който не е въ съгласие съ живата природа, всѣки единъ законъ, който не е въ съгласие съ Бога, той не е истински законъ. Азъ не говоря за този Господъ, за който говорятъ хората. Не, има единъ Господъ въ свѣта, който въздава на всичкитѣ народи едноврѣменно.

      Азъ нѣма да се спирамъ сега да ви обяснявамъ, че всички тѣзи промѣни, всички тѣзи икономически пертурбации, гладъ, болести, всичко това е резултатъ на онѣзи извратени закони на държавитѣ въ свѣта. Колкото по-малко закони има въ една държава, толкова тази държава е по-добрѣ, а колкото повече закони има въ една държава, толкова тя стои на едно по-низко ниво въ своето развитие. Нѣкои ще ми възразятъ. Питамъ тогава: ако законитѣ сѫ едно естествено положение на съврѣменното общество, гдѣ сѫ кодекситѣ, когато единъ мѫжъ и жена се оженятъ и наредятъ дѣца, какъ да ги възпитаватъ и отхранватъ? Има ли написани закони? Има ли нѣкакви закони, споредъ които майката да сѫди сина си и дъщеря си? Има ли нѣкакви закони, споредъ които бащата да сѫди сина си и дъщеря си? Има единъ законъ, но написанъ ли е? По нѣкой пѫть, ще видишъ, бащата и майката държатъ тамъ една пръчица и казватъ: „Видишъ ли я.“ Тамъ е всичкиятъ законъ — въ пръчицата. И нѣкой пѫть майката я вземе, намагнетиса малко по задницата малкото дѣте, то попѣе и всичко се свършва. Добрѣ, една държава не е ли една фамилия? Нека и държавата си има една малка тояжка тамъ. Ако казватъ за съврѣменното човѣчество, че е пропаднало, азъ прѣдлагамъ това, което и другъ пѫтьсъмъ прѣдлагалъ. Нека всички управляващи, цѣлата полиция, властьта, всички сѫдии, стражари да се отеглятъ, да остане безъ тѣхъ, и нека въ продължение на 5 деня да се даде свобода, всѣки да се прояви свободно. Да видимъ тогава, дали ще има повече кражби и прѣстѫпления или по-малко. И азъ казвамъ: настанала е една такава епоха, когато всичкитѣ религиозни хора трѣбва да се самоопрѣдѣлятъ.

           Ще се върна къмъ стиха „И допря го до устата ми.“

        Азъ наричамъ този огънь, огънь на Любовьта. Устата, това е символъ на разумното въ свѣта. Уста има само разумниятъ човѣкъ, а всички онѣзи хора, които сѫ неразумни, тѣ нѣматъ уста. Ако вие считате отверстието на устата и езикътъ, които имате, за уста, това не е уста. Устата е създадена за единъ разуменъ разговоръ. Тази уста трѣбва да бѫде сладка, да нѣма въ нея никакви горчивини. Този, който е създалъ езика, никакви горчивини не е внесълъ въ него, затова и никакви горчивини не трѣбва да има.

     Въ сегашнитѣ културни хора, въ хората на новитѣ течения — разнитѣ окултисти, теософи, христиани, хора отъ каквато и да е религия, азъ подържамъ: тѣхнитѣ усти и тѣхнитѣ езици трѣбва да бѫдатъ чисти. Ако всички онѣзи водители на религиознитѣ течения биха постѫпвали като Сафрио, да казватъ: „Туй прѣстѫпление е наше“, свѣтътъ щѣше да се оправи. Ако всички духовници биха казали: „Освободете всички затворници, защото за войнитѣ, за всички нещастия ние сме виновни,“ то, като потеглятъ три пѫти рѫцѣтѣ си, цѣлиятъ свѣтъ ще възкръсне. Ами че туй е положението, въ което съврѣменниятъ свѣтъ трѣбва да дойде. Да кажемъ, всички вие, които ме слушате, очаквате нѣщо, но ако ви попитатъ, защо сте дошли на земята, какво ще кажете? — Е, да се осигуримъ. Но, дѣйствително, можемъ ли да се осигуримъ? Азъ бихъ желалъ да видя единъ осигуренъ човѣкъ отъ хиляди години. И тогава казвамъ: силниятъ човѣкъ може да стане слабъ, и умниятъ човѣкъ може да стане глупавъ. Не сѫ положителни нѣща тѣзи. Юнакътъ въ младини, като стане на 60 — 70 годишна възрасть ще бѫде така безсиленъ, както най-малкото дѣте. Онзи ученъ човѣкъ може да заболѣе, и неговиятъ мозъкъ отъ едно заболѣване може да изгуби всичкото свое знание. Значи, всѣко нѣщо, което можемъ да загубимъ, всѣко нѣщо, което не е вѫтрѣ въ нашата воля, то не съставлява сѫщностьта на нѣщата.

        И тъй, чисто духовниятъ свѣтъ е свѣтъ създаденъ отъ идеални форми. Запримѣръ, какъ се проявява Любовьта? Въ съврѣменния свѣтъ Любовьта може да се проявява само чрѣзъ добродѣтельта, иначе тя е недосѣгаема. Самата добродѣтель се изявява чрѣзъ материали, а Любовьта, като принципъ, е нѣщо нематериално. И човѣшкиятъ умъ, тъй както се проявява, е нѣщо нематериално. Човѣшкиятъ умъ се проявява само чрѣзъ човѣшкитѣ мисли. Разумната човѣшка воля е една чисто духовна сила, но само чрѣзъ своитѣ дѣйствия тя се материализира.

      Този серафимъ, Любовьта, трѣбва да се докосне до нашитѣ устни. Тя се е докоснала до този великъ пророкъ да го въздигне, и отъ тамъ насетнѣ този пророкъ е писалъ тѣзи хубави работи. Откакъ се е докосналъ този серафимъ до Толстоя, отъ тогава той е почналъ да пише тия хубави работи. И всѣки човѣкъ, до когото се допре този свещенъ огънь на Любовьта, всичко може да направи, всичко хубаво може да напише. Питамъ: кое е по-хубаво въ свѣта, да имашъ нѣщо, отъ което да се ползувашъ, или да го придобиешъ и да ти го взематъ? Вземете сега съврѣменния културенъ свѣтъ, съврѣменна Европа, какво придоби въ тази обща война, въ която умрѣха 30 милиона хора? — Въ сѫщность нищо не придоби. Развратътъ въ най-голѣмата си сила влѣзе въ съврѣменния свѣтъ, и сега идватъ още по- тежки страдания. Да не мислите, че идва миренъ животъ. Не, сега сме прѣдъ вратата на още по-лоши нѣща и ще видятъ, какви нѣща ще станатъ въ природата. Най-много слѣдъ 10 години, хората ще видятъ какви промѣни ще станатъ въ живата природа. За всѣко нарушение въ живата природа, тя иска своето равновѣсие. Всички тѣзи хора, които сѫ измрѣли, тѣхниятъ животъ, който еволюираше и се спрѣ, създаде извѣстна отрова вѫтрѣ въ свѣта. И всѣкога слѣдъ една война се ражда развратътъ. Въ съврѣменното общество трѣбва да има опомване. Опомването се състои въ това, хората трѣбва да съзнаятъ, че изѣстни положения сѫ грѣшни. Сега, и англичанитѣ, и французитѣ, и българитѣ искатъ да ни увѣрятъ, че войната е въ реда на нѣщата. Не, войната е едно изключение, не е въ реда на нѣщата. Една случайность е тя, едно изключение, а изключенията, това сѫ единъ законъ за проявяване на разумния животъ. Запримѣръ, нѣкои, които иматъ запичане, може да имъ се даде рициново масло. Но рициновото масло е една случайность, едно изключение въ живота, то не е една необходимость. То не може всѣкога да се взима. То е, само за да се урегулира човѣшкиятъ стомахъ, да се прѣмахне онова състояние, което е противъ растенето на неговия организъмъ. Сега, колцина иматъ този характеръ на Сафрио? Съврѣменното духовенство казва: „Ние не сме въ състояние да оправимъ свѣта. Учителитѣ, тѣ сѫ виновни за младежьта, тѣ сѫ безбожници, не ги учиха на бащината имъ вѣра.“ — Ако питате учителитѣ, тѣ ще кажатъ: Родителитѣ сѫ виновни, обществото е такова.“ Ако питате обществото, то ще хвърли вината другиму. Всички слагатъ прѣгрѣшенията единъ на другъ, и всички сѫ все чисти и праведни. Казватъ: „Природата е такава, Господъ е създалъ такъвъ свѣта.“ Всичко слагатъ на Бога. Господъ казва: „И Христосъ, като дойде едно врѣме, и Него осѫдиха, заковаха Го на кръста.“ Неговитѣ ученици мислѣха, че Той е много силенъ. И Юда, който Го прѣдаде, казваше: „Азъ ще Го прѣдамъ, за да се прояви Неговата слава.“ Той мислѣше, че като Го прѣдаде, съ единъ замахъ Христосъ ще се освободи. Обаче, видѣ, че Той билъ слабъ и умрѣ, като другитѣ хора. Като Го разпнаха, той съжаляваше. Какво мислѣше Юда? Той мислѣше, че Христосъ е много силенъ, ще стане царь да управлява свѣта, а Юда ще стане Неговъ пръвъ министъръ. Но като видѣ, че нищо не можа да стане отъ това, което очакваше, той се самоуби. Другъ единъ отъ Христовитѣ ученици взе ножъ да Го брани.

          И въ врѣмето на Христа имаше хора, които казваха, че свѣтътъ безъ ножъ не може да се поправи. Този ученикъ искаше да вземе много ножове, но Христосъ му каза: „Вземи само единъ ножъ, за да си направишъ опита. Единъ ножъ ти е достатъченъ“. И Петъръ взе единъ ножъ, наточи го хубаво въ градината. Смѣлъ бѣше той, не знаеше, какво можеше да го сполети. Тогава нѣмаше комунисти и анархисти. И като взе ножа, видѣ че билъ много страхливъ. Страхливъ бѣше той, ще ви докажа. Като отиде въ градината, отъ треперенето на рѫката му, едва можа да отсѣче ухото на слугата, и Христосъ му каза: „Слушай, ти нищо не можешъ да направишъ, азъ виждамъ, но скрий ножа въ ножницата“. И Петъръ казва: „Учителю, само да пожелаешъ ти, азъ съмъ готовъ на всички жертви, азъ съмъ силенъ, ще те браня“. Той скри ножа си и слѣдъ туй офейка. Отидоха идеи, всичко отиде. И всички се разбѣгаха. Като отидоха тамъ, въ преторията, казватъ на Петра: „И ти си единъ отъ Неговитѣ ученици“. — А, азъ съмъ човѣкъ съ други възгледи, не съмъ отъ Неговитѣ ученици — отрече се. Три пѫти се отрече отъ Христа, и слѣдъ туй Христосъ го попита: „Петре, гдѣ ти е ножътъ?“ И като Му каза Христосъ тия думи, той Го разбра. Докосна го Христосъ съ онзи огънь на Любовьта и му каза, гдѣ е пѫтьтъ за избавлението на човѣчеството. Не чрѣзъ ножъ ще се избави свѣтътъ, но сърце трѣбва, умъ трѣбва, безстрашие трѣбва, а ти си, Петре, страхливъ, страхливъ, като заякъ! Азъ съмъ ви привеждалъ онзи анекдотъ за заяка, който казвалъ: „Дотегна ми вече въ горитѣ, азъ ще излѣза навънъ въ свѣта.“ Купилъ си два кобура, въорѫжилъ се, разхожда се. „Пафъ!“ — тракнало нѣщо, подскочилъ и избѣгалъ. „Втори пѫть нѣма да бѫда страхливъ“. Тракнало пакъ, пакъ избѣгалъ. Колкото пѫти тракнало, все избѣгвалъ въ гората. Та и ние сега сме герои. Англичанитѣ въ първо врѣме бѣха герои, но послѣ въ хоризонтално положение дрехитѣ имъ. Германцитѣ — сѫщо, отначало бѣха горди, но послѣ въ хоризонтално положение пардесютата имъ. Като ги разбиха, и тѣ бѣха въ сѫщото положение. Не сме видѣли герои. И българитѣ, като бѣгатъ, и тѣхнитѣ пардесюта сѫ въ хоризонтално положение. Всички бѣгатъ, но като се върнатъ въ отечеството си, казватъ: „Като насъ герои нѣма!“ Не, не, приятели, геройството седи въ друго. Азъ бихъ снелъ герой ето кой народъ: когато излѣзатъ нѣкои народи да се биятъ, то истинскитѣ герои отъ тѣхъ, като си дигнатъ рѫцѣтѣ, да приспятъ своитѣ неприятели, да отидатъ при тѣхъ, да имъ взематъ орѫжията, да ги нахранятъ хубаво и слѣдъ това да ги върнатъ при тѣхния царь, като имъ кажатъ: „Слушайте, ние сме миролюбивъ народъ, не искаме да ни закачате.“ Втори и трети пѫть, като дойдатъ, да направятъ сѫщото. А насъ, сега ще ни разказватъ, че сме герои. И картечниятъ огънь тъй прави: тъкъ-тъкъ-тъкъ! Но и отъ неприятелската страна: тъкъ-тъкъ-тъкъ. И еднитѣ, и другитѣ се избиватъ. Каква философия има въ това избиване? И въ всички църкви ученитѣ учатъ, че Богъ е Любовь, че майкитѣ и бащитѣ трѣбва да се обичатъ. Питамъ тогава: ти защо ще разплачешъ тази майка съ убиването на този нейнъ синъ? Тази майка, която го е цѣлувала, милвала и казвала: „Синко, синко, безъ тебе не мога“ — ти ще я разплаквашъ. Защо да ѝ нанасяшъ тази рана? Този, когото убивашъ, той има сестра, братъ. Всички разплакваме. И сега, всички свещеници, всички проповѣдници на този живия Христосъ, седятъ и казватъ: „Така трѣбва да бѫде.“ Не, не трѣбва да бѫде така. Не трѣбва да разплакваме нашитѣ майки и бащи; не трѣбва да разплакваме нашитѣ сестри и братя. Така трѣбва да мислятъ и англичанитѣ, и французитѣ, и китайцитѣ, и японцитѣ, и руситѣ, и българитѣ. Като мислимъ така, ще се оправи този свѣтъ.

           Сега, въ свѣта иде една велика сила, азъ я наричамъ живиятъ Господъ, който иде въ свѣта. И ясновидцитѣ, дори и най-виднитѣ учени хора, виждатъ вече това. Иде Господь! Ще видятъ всички това. Всички казватъ: да видимъ Господа! Азъ ви казвамъ положително: вие всички ще Го видите. Не днеска, но единъ день вие ще Го видите всички. Не слѣдъ 1000 години, не и слѣдъ 900 години, малко по-рано ще бѫде, не и слѣдъ 800 години, не и слѣдъ 500 години, още по-рано ще бѫде. Азъ мога да се спра на 500 години. Ще кажете: то е въ далечното бѫдеще, не е заради насъ. Още по-близо е. И знаете ли какво ще бѫде положението на съврѣменното човѣчество, когато дойде Господъ? Всички хора ще бѫдатъ прострѣни на земята съ лицето си надолу. Съ всички, безъ разлика, така ще бѫде; цѣлото човѣчество ще бѫде прострѣно на земята. Всички ще лежатъ, ще мине тогава Христосъ и ще каже: „Онѣзи, които сѫ правили добро, които сѫ се подчинявали на Божия законъ, ще възкръснатъ. А онѣзи, които не сѫ ходили по Неговото учение, ще останатъ отвънъ. И слѣдователно, като потегли Христосъ рѫцѣтѣ си върху тѣхъ, тѣ ще възкръснатъ. Христосъ ще пита, колко има между българитѣ, които сѫ ходили по Неговото учение? Колко американци, германци, французи, руси и други има между всички, които сѫ ходили по Неговото учение? Той ще види, кои сѫ истинскитѣ, и вие ще видите, между кои сте. Ако станете, вие ще Го видите, ще видите онова велико лице, което казва: „Гладенъ бѣхъ, нахранихте ме; жаденъ бѣхъ, напоихте ме; въ затворъ бѣхъ, посѣтихте ме; боленъ бѣхъ, прѣгледахте ме.“ Но това сѫ само символи, задъ които се криятъ велики истини.

           Сега, туй учение на Христа не е само единъ импулсъ, да се въодушеви човѣкъ врѣменно, то не е само едно въодушевление. Божественото учение мяза на единъ малъкъ огънь, който се постоянно разгорява. И всичко, което прави човѣкъ, прави го само заради Бога. Питамъ ви: защо става всичкиятъ споръ сега въ свѣта? Вие ще се срещнете нѣкой пѫть, ще кажете: а, шапката му е хубава. На дрехитѣ му ще погледнете, на знанието, но всички тия нѣща сѫ външни украшения. Онова, което отличава човѣка, е друго. Азъ ще ви приведа едно сравнение. Минавате прѣзъ едно планинско мѣсто, нѣкой овчарь си направилъ тамъ нѣкоя малка колибка съ една стаичка. Той ви покани, нагости, посвири ви, и вие си заминете. Слѣдъ 15 години минавате пакъ прѣзъ това мѣсто, нѣма колибката. Този овчарь разбогатѣлъ, продалъ всичко, направилъ си единъ хубавъ палатъ, купилъ си автомобилъ, наредилъ си палата добрѣ, съ електрическо освѣтление, съ банята му, и си казвате: „Положението на този овчарь се подобрило.“ Но, я попитайте онѣзи овчари, съсѣди, какво ще ви кажатъ за него! Ще ви кажатъ, че той не е първиятъ човѣкъ вече, не е такъвъ, какъвто бѣше. Той вече е богатъ, има всичко, голѣмъ палатъ, шарени прозорци съ хубави завѣси, той е самъ облѣченъ въ копринени ризи, но на колко вдовици той е взелъ имането, колко сиромаси е опропастилъ! Питамъ: гдѣ е тогава щастието му? Често вие казвате: колко е светнало лицето на този, а на онзи колко е пожълтѣло! Азъ обичамъ по нѣкой пѫть жълтитѣ хора. Ами, че тѣ ни трѣбватъ! И колкото повече жълти хора имаме, толкова по-добрѣ. Онѣзи, оправенитѣ хора, не сѫ най-добритѣ. Това е едно заблуждение. Онзи, съ изпѫкналитѣ очи, не е най-добриятъ. Азъ наричамъ красиви очи знаете ли кои? Когато си обезсърченъ, отчаянъ, срѣща те нѣкой, тури си рѣката на главата ти, погледне те и ти каже: „Братко, не бой се, не бой се, има добри хора въ свѣта.“ Ти усѣтишъ една топлина и въ тебе настане цѣлъ прѣвратъ. Това е човѣкътъ съ добритѣ очи. Жена или мѫжъ, като тури рѫката си отгорѣ, подига този, отчаяниятъ. Казвамъ: браво! Но, ако тя тури рѫката си върху него и го смъкне, казвамъ: съжалявамъ. Ако единъ мѫжъ тури рѫката си върху главата на една развратна жена и я спасява, казвамъ: браво! Ако неговата жена се сърди, че той спасилъ тази жена, казвамъ: жено, ти не разбирашъ единъ отъ великитѣ Божии закони, ти не разбирашъ волята Божия, твоятъ мѫжъ не е дошълъ да служи на тебе, Той ще служи първо на Бога, послѣ на себе си и най-послѣ на тебе. Туй е едно положение, което съврѣменнитѣ хора трѣбва да разбиратъ. Вие казвате: този човѣкъ, като ни проповѣдва това нѣщо, върши ли го така? Ами, когато всички спятъ, какво прави той, какъвъ е неговиятъ интименъ животъ? Ами ако насъ само тъй ни забавлява? Да, тъй прави свѣтътъ, възможно е и азъ да го правя. Нали всичкитѣ хора, свѣтътъ, Господъ го е направилъ? Да, Господъ го направи, но въ него има сила да изправи всичко. И единъ день Господъ ще оправи свѣта. Азъ ви казвамъ: провѣрете единъ законъ въ свѣта! Намѣрите се въ едно безизходно положение, опитайте Господа тогава! Ако вие искате да опитате великата Истина, кажетѣ си въ душата: ако всичко това Господъ е създалъ, отъ сега грѣхъ не правя. Кажете ли си така, всичкитѣ ваши недѫзи, умствени, сърдечни и волеви, всичко туй ще изчезне и вие ще бѫдете свободни. Азъ употрѣбявамъ вашия изразъ, защото Господъ васъ не ви е създалъ. Родениятъ отъ Бога грѣхъ не прави.

      Сега, често нѣкои ми казватъ: Учителю, кажи една дума! Но като се каже думата „Учитель“, азъ подразбирамъ друго едно значение. Азъ разбирамъ, че въ свѣта има само Единъ Учитель, Единъ е Той! Единъ е Този, Великиятъ Учитель. Когато азъ разправямъ туй, моятъ умъ другояче мисли. Ще ви приведа единъ примѣръ. Тази сутринь, бѣше се вече съмнало, седя въ стаята си и съмъ дълбоко замисленъ. Ключътъ на лампата ми е затворенъ. Седи при мене единъ мой приятель, и веднага лампата свѣтва. Казвамъ си тъй, по човѣшки: какъ така съмъ оставилъ лампата да свѣти? Простирамъ рѫката си да я изгася. Казвамъ си: тия отвънъ, по инсталацията, си играятъ съ електричеството, играятъ си съ тока — ту го пущатъ, ту го спиратъ. Чакай да затворя ключа! Затварямъ ключа, тя пакъ свѣтва. Казвамъ: лампата свѣти и при затворенъ ключъ. Отварямъ я, пакъ свѣти. Питамъ този приятель, който седи при мене: какво става? Той ме пита: ама възможно ли е? Значи, електричеството и като е отворено се проявява, и като е затворено се проявява. Азъ мога да ви обясня това и научно, но изведнъжъ се спирамъ и какво виждамъ! Единъ мой заминалъ приятель дошълъ и ми казва: Азъ искамъ да ви кажа, че едно врѣме живѣхъ между васъ, и като тази лампа свѣтихъ, та сега искамъ да ви обърна внимание.“ Неговото име е Иванъ. Казвамъ му: какъ си ти отъ онзи свѣтъ? Какво правишъ? Добрѣ дошълъ! — Много добрѣ, авнгвардъ съмъ изпратенъ въ България, идемъ вече отгорѣ! Е, вие какво ще кажете сега, като ви разправямъ този анекдотъ? Да оставимъ това, дали вие вѣрвате или не. Онѣзи, които вѣрватъ, считатъ това за една дѣйствителность, а онѣзи, които не вѣрватъ, считатъ това за единъ митъ, разказъ или за една басня, тъй хитро скроена отъ мене. Но, както и да е, питамъ тогава: красивото въ живота, въ какво седи? — Красивото въ живота седи въ общението съ Бога на Любовьта. Туй, което разширява сърцето, туй, което дава свѣтлина на ума, то е само когато срѣщнешъ едно сѫщество, на което сърцето трепти като твоето, когато видишъ неговата свѣтлина, когато видишъ неговата воля, която дѣйствува като твоята. Този човѣкъ е разуменъ, и тебе е приятно да говоришъ съ него. Само между разумни хора може да има едно разумно общение. Нѣкой те погледне, и набързо свали погледа си надолу. Азъ считамъ хубавъ погледъ този, да те погледне нѣкой съ една нѣжна усмивка, а не да те погледне и послѣ да си свали крадливо надолу погледа. Така прави младата мома. Тя иска съ това да покаже, че има срамежливость. А какво нѣщо е срамътъ? — Срамътъ дойде, когато хората съгрѣшиха. Когато направиха едно прѣстѫпление, тѣ се усѣтиха голи, туриха си дрехи. Не е хубавъ този погледъ, да се погледне нѣкой тъй нахално, съ единъ хипнотиченъ погледъ. Хубавъ погледъ е мекиятъ погледъ. Да те погледне нѣкой съ единъ мекъ, нѣженъ погледъ и да каже: „Братко, въ името на Бога на Любовьта, който живѣе въ мене, азъ съмъ готовъ да извърша всичко онова, което е за твоето добро“. И когато той ме погледне, да каже сѫщото.

        Сега, това не е едно учение, да знаете какъ да сте спрѣмо менъ. Не, азъ за това не се нуждая, но всѣки да погледне така къмъ всѣки единъ страждущъ. Колко страждущи, колко вдовици има, колко бѣдни има, тѣ не се нуждаятъ само отъ дрехи, отъ обуща. Колко хора има, които зимно врѣме хвърлятъ обущата. Не само отъ това се нуждаятъ хората, но отъ една вѫтрѣшна подкрѣпа. Казватъ: милъ погледъ искамъ. Какво е милиятъ погледъ? — Съ милъ погледъ се прѣдава нѣщо. Когато азъ кажа: ето, този човѣкъ бѣше много добъръ, но сега не е такъвъ, правъ ли съмъ? Може ли човѣшката душа да се измѣни? Ще ви дамъ единъ примѣръ. Майката обича дѣтето си. Тя го милва, цѣлува. Бащата донесе бонбончета, ябълки, и то си хапва отъ това-онова. Майката казва: „Хайде, мама, хайде, хапни си!“ Но по едно врѣме се разстройва стомахътъ му. Кой е виновенъ? — Майката. Тя го вземе, тури въ коритото вода, измие го, то стане чисто. Та сега всичко туй, което вършатъ хората, това сѫ малкитѣ дѣца, които сѫ оставили своитѣ извержения. Какво правимъ днесъ хората? — Уловимъ прѣстѫпницитѣ и ги сѫдимъ, споредъ законитѣ. Не, сега ще постѫпимъ като майкитѣ. Ще вземемъ коритата, ще ги измиемъ, и тѣ ще станатъ чисти. Ще кажемъ: „Тъй, мама, другъ пѫть нѣма да правишъ така, нѣма бонбончета“. Казвате: туй е една философия, която не търпи никаква критика. А съврѣменнитѣ закони търпятъ критика! Кой отъ съврѣменнитѣ закони търпи критика?

      И тъй, ангелътъ на Любовьта трѣбва да се допре до насъ. Кой е този ангелъ? Единствениятъ ангелъ, който ние знаемъ, който се е въплотилъ на земята, който е страдалъ, това е Христосъ. Той е единъ отъ ангелитѣ. Той е ангелъ Господенъ. Той е нареченъ още и Синъ Божий. Ангелътъ е служитель Божий. Слѣдователно, първиятъ ангелъ, който е слѣзълъ на земята, Той е Христосъ. Той е единствениятъ ангелъ, който е облѣченъ въ плъть и кръвь. Единствениятъ ангелъ, който е закованъ на кръста, това е Христосъ. По това се отличава Христосъ, единъ, отъ Великитѣ Учители, че Му забиха гвоздеи. Историята не помни другъ човѣкъ, който да е билъ закованъ. Слѣдователно, истинскиятъ ангелъ се отличава по това, че той носи бѣлѣзитѣ на това заковаване. Мнозина искатъ да носятъ Христовото име. Нѣкои ми казватъ: Христосъ е дошълъ на земята, еди-кой си е Христосъ“. Казвамъ: азъ се радвамъ, но вижте рѫцѣтѣ му пробити ли сѫ. Ако сѫ много меки и нѣматъ дупки, той не е Христосъ. Послѣ, вижте и краката му, вижте и сърцето му. Тази дупка седи ли въ сърцето му? Той я носи. Нѣкои казватъ: какъ ще познаемъ Христа? — Петь бѣлѣга носи Той: два на краката, два на рѫцѣтѣ и единъ на сърцето. А, казватъ нѣкои: Учителю, да ви пригърна и да ви цѣлуна. Ти, който не си билъ разпъванъ, можешъ ли да цѣлувашъ? Разпъваниятъ може да го цѣлуне онзи, който е билъ разпъванъ. Болниятъ може да влѣзе въ положението на болния, но здравиятъ, въ положението на болния, не може да влѣзе, той може само да му услужи. Слѣдователно, ако ние не минемъ прѣзъ онази дълбока опитность, прѣзъ която Христосъ е миналъ, ако нашето сърце не се закваси съ онази дълбока самопожертвователность, прѣзъ която Христосъ е миналъ, какъ ще служимъ на Бога? Сега казватъ: Христовата кръвь ще ни очисти. Коя е Христовата кръвь? — Това е великата жертва, великото учение на Любовьта. А сега, всички църкви, отъ хиляди години турятъ вѣнци, чакатъ пришествието Божие. Казватъ: идва Господъ! И ние казваме: идва Господъ! А тѣ казватъ: не слушайте този проповѣдникъ, той е малко смахнатъ, има врѣме още. Азъ нѣма да се спирамъ върху това, тѣ сѫ наши братя, и тѣ сѫ прави, и азъ съмъ правъ. Тѣхнитѣ часовници сѫ на турски, моятъ е алафранга. Казвамъ: приятели, една грѣшка има, вашиятъ часовникъ е на турски, чакайте да ги прѣведемъ подъ еднакъвъ знаменатель. И тогава, като ги извадимъ, ще видятъ, че и тѣ сѫ прави, и азъ съмъ правъ. Врѣмето е дошло, само че нашитѣ часовници не сѫ вѣрни. Казвамъ: Христосъ иде! „Нека малко да се позабави, че да се очистимъ отъ грѣховетѣ си.“ Казвамъ: споредъ Христовото учение може да се очистимъ веднага. Кажете: „Азъ служа на Христа“, и раздайте всичкото си имане! Казва: азъ ще го раздамъ, но ще оставя за себе си поне 10,000 лева. Не, всичкото си имане ще раздадешъ, а пъкъ, ако нѣмашъ да раздадешъ, не раздавай нищо! Помня, прѣди 10 години, единъ богатъ мой приятель, д-ръ Мирковичъ, ми казва: „Слушайте, Учителю, да ви оставя настойникъ на моето богатство.“ Казвамъ му: азъ не се нуждая да ставамъ настойникъ на твоето имане, но ще ти дамъ единъ съвѣтъ. Ако искашъ да изпълнишъ точно волята Божия, ще раздадешъ всичкото си имане на бѣднитѣ и тогава ще работишъ съ мене. Но понеже имашъ много роднини, да не кажатъ, че сме ти опетлили ума, ти ще продадешъ имането си и ще го раздадешъ на тѣхъ. Не трѣбва да се опетни името Божие, да не кажатъ, че вървишъ подирѣ ми. И така направи той. Единъ отъ братята на докторъ Мирковичъ, като умря, остави слѣдъ смъртьта си около 40000 лева, които завѣща за направата на единъ параклисъ, обаче роднинитѣ му взеха паритѣ и ги разпрѣдѣлиха помежду си. Явява се той на сънь на брата си и му казва: „Моля ти се, не мога да бѫда спокоенъ, иди кажи на роднинитѣ да раздадатъ богатството ми на тази църква, за която съмъ го опрѣдѣлилъ.“ Азъ му казвамъ: братъ ти, като живъ, трѣбваше да си уреди въпроса, сега нека той самъ да си го урежда. Азъ не обичамъ да се занимавамъ съ уреждането на материални работи. Така направи и ти, за да нѣмашъ послѣ неприятности. Нѣкои казватъ за нѣкого: „Богатъ човѣкъ е този, нека дойде между насъ.“ А, користолюбива е вашата цѣль! „Ама, ученъ е този.“ Не, користолюбива е вашата цѣль! Ние искаме хора съ сърца. Не че не почитаме този или онзи, нека си е ученъ, нека си е богатъ, но ако дойде при насъ, нека да разполага съ богатството си тъй, както си иска. Ние не искаме да му кажемъ, тъй или иначе да направи. Не, ако иска да изпълни волята Божия, тъй да направи, ако пъкъ не иска да влѣзе въ съблазънь съ своя животъ, нека раздаде имането си на своитѣ роднини.

          Сега, този ангелъ иде! Не е въпросъ, какъ азъ живѣя, какъ вие живѣете. Ще ви кажа едно нѣщо, което и другъ пѫть съмъ казвалъ: ако има единствено сѫщество въ свѣта, което живѣе чисть и святъ животъ, това е само Богъ! Слѣдователно, единственото за насъ е, да се съединимъ съ Бога. Нѣкои ги е страхъ да се съединятъ съ Бога, да вложатъ своитѣ капитали въ Него. Казватъ: „Ако се съединимъ съ Бога, капиталитѣ ни ще изчезнатъ.“ Вие влагате въ банкитѣ 10—50—100 милиона, не ви е страхъ, отъ хората не ви е страхъ, но като кажемъ да ги внесете въ Христовата банка, казвате: „Христосъ е много щедъръ, ще ни хвръкне капитала.“ Не, духовниятъ свѣтъ си има статистика, има си и банки, но по какво се различаватъ тия банки отъ свѣтскитѣ? Тамъ никой не краде, дивиденти не се губятъ. Нито стотинка се губи отъ тѣхъ. Кой каквото си е изработилъ, то си остава за негова смѣтка. То е красивото въ свѣта. Онзи, който живѣе добъръ животъ, съотвѣтното му се връща; онзи, който живѣе лошъ животъ, и нему съотвѣтното се връща. За всѣко нѣщо си има смѣтка. А добритѣ хора тамъ сѫ много щедри. Като те намѣрятъ бѣденъ, даватъ, но пари на заемъ не даватъ. Днесъ си гладенъ, за обѣдъ ще те нахранятъ, а за утрѣ вече е другъ въпросъ. Тамъ за пари не те уславятъ на работа. Ако отидешъ на лозето, ще работишъ безъ пари, ще оставятъ на твоята добра воля, и като се върнешъ вечерьта, ще те нагостятъ много добрѣ, безъ да ти платятъ нѣщо. Но законътъ у тѣхъ е слѣдниятъ: този човѣкъ, у когото си работилъ веднъжъ, можешъ прѣзъ цѣлия си животъ да отивашъ да ядешъ при него. Ще кажете: А, то е много добрѣ. Ние сме икономисти, единъ день да работишъ, и послѣ — Аллахъ-бабамъ — осигурена работа!

          И тъй, трѣбва да оставимъ този ангелъ на Любовьта да се докосне до вашитѣ сърца. Днесъ е деньтъ! Но въ васъ не трѣбва да има туй състояние, отъ което хората подлудяватъ. Подлудяването въ свѣта произтича отъ единъ законъ: щомъ човѣкъ се раздвои въ своитѣ убѣждения, той подлудѣва. Туй трѣбва да го знаете, а не че доброто учение подлудява хората. Всѣки, който се е раздвоилъ, всѣки, който не е изпълнилъ волята Божия, все полудява. И съврѣмемнниятъ свѣтъ къмъ това отива. Единственото нѣщо, което може да ни направи трѣзви, е да имаме една основна мисъль: отъ Любовь да служимъ на Бога, и като Сафрио, да не осѫждаме никого. Ще дойде осѫждането, но въ всички случаи да кажемъ: азъ съмъ причината за това. Нѣкой пѫть, като ви говоря, говоря, казвамъ: тия хора сѫ добри, тия хора сѫ способни, азъ съмъ причината, че не ме разбиратъ, трѣбва да намѣря нѣкакъвъ методъ да имъ разправя хубаво, има въ тѣхъ добро. Въ мене е погрѣшката, азъ трѣбва да направя още по-голѣми усилия. Тъй говоря, за да бѫда положителенъ. Щомъ кажа, че погрѣшката е у васъ, азъ съмъ на отрицателната страна. Азъ не се отричамъ отъ злото, нито отъ доброто. Доброто азъ направихъ, и злото азъ направихъ, но азъ, който мога да направя туй зло, мога да направя и доброто. Сегашнитѣ хора, обаче, сѫ на другата страна. Щомъ дойде за доброто, казватъ: „Азъ направихъ това добро“. А щомъ дойде до погрѣшкитѣ, тамъ ги нѣма. Ще бѫдемъ доблестни да признаемъ своитѣ погрѣшки прѣдъ себе си, да се разтърсимъ и да кажемъ: „Слушай, приятелю, ти още не си живѣлъ по закона на Любовьта. Сега, споредъ туй учение, нѣкои искатъ да знаятъ, дали живѣятъ по закона на Любовьта. Азъ ще ви дамъ единъ начинъ, и за млади, и за стари, да разберете, дали живѣете споредъ Любовьта. Влѣзте въ единъ домъ веднъжъ, дважъ, три пѫти. Ако въ този домъ става подобрение, вашитѣ влияния сѫ добри, любовьта ви дѣйствува. Но, ако слѣдъ като влѣзете въ този домъ произведете една малка дисхармония, нѣмате любовь. Мнозина иматъ особена тактика, особена психология. Тѣ, като влѣзатъ въ единъ домъ, гледатъ, дали мѫжътъ или жената е по-съобразителна, искатъ нея или него да ги прѣдразположатъ. Гледатъ да задоволятъ единия отъ тѣхъ. Не, ти като влѣзешъ въ единъ домъ, ще бѫдешъ, и къмъ мѫжа, и къмъ жената, и къмъ дѣцата честенъ. Отъ твоето сърце ще блика любовь, и на всички сѫщества, които сѫ излѣзли отъ Бога, ще гледашъ, като на живи души, ще гледашъ съ чистъ погледъ, нѣма да имашъ никаква задна мисъль. Това е Христовото учение, което всѣкога можемъ да приложимъ. Така ще бѫдемъ щастливи.

        Този Господъ, който ни говори, Той не е отвънъ, Той е вѫтрѣ въ насъ. Той ни говори, говори, говори. Страданията, мѫченията, нещастията, това сѫ истинскиятъ Божественъ езикъ. Страданията, това сѫ споредъ Божествения езикъ въздишкитѣ. И когато видя, че нѣкоя жена въздъхне, азъ не се смѣя тогава, но казвамъ: научила е едно нѣщо. А щомъ се засмѣе, казвамъ: ти още граматиката учишъ. Щомъ видя сълзитѣ ѝ казвамъ: тя е на правата страна, тя чрѣзъ въздишки мисли. Казватъ: „Слабохарактерна е.“ Не, онѣзи, мѫжъ или жена, които плачатъ и въздишатъ, въ моитѣ очи, ги турямъ много високо. Чудни сѫ хората! Казватъ: „Тя е баба, плаче.“ Питамъ: какво щѣше да бѫде, ако врѣмето не плачеше, ако слънцето не печеше? Ами че тогава печенето на слънцето не е ли бабешка работа? То е сѫщиятъ законъ. Плаче човѣкъ, но въ тия сълзи се крие нѣщо. Нѣкой пѫть и небето плаче, но въ тия сълзи растятъ цвѣтята, зрѣятъ плодоветѣ, и ние живѣемъ и растемъ. Много пѫти, като видишъ на очитѣ на майка си или на баща си двѣ сълзи, тѣ дѣйствуватъ на дѣцата много повече, отколкото, ако имъ говорятъ. Свещени сѫ тия сълзи! Сега, да не отидете на другата страна, да мислите, че всички сълзи сѫ свещени! Не, два вида сълзи има. Има актйори на сцената, които турятъ задъ ушитѣ си по едно мѣхурче пълно съ вода, съединено съ конче, та като се натисне, да пусне вода, да даде видъ, че плаче. Не е плачъ това. Вода е това! Другъ пъкъ ще го убиватъ. Тури подъ дрехата си единъ мѣхуръ, дебелъ около една педя, пъленъ съ червена течность, че като се яви на сцената, другиятъ го мушне съ ножа, и протече буйно онази червена кръвь. Това не е истинска кръвь. Боя е това. Казватъ за него: плаче той. Но какво? — Вода е това! „Кръвьта му изтече.“ Каква кръвь? — Кръвьта на онзи прѣстѫпникъ, боя е това! Като боднаха Христа, кръвь и вода протече отъ Неговото сърце. Това е истински страждущиятъ човѣкъ.

         Туй учение е за новитѣ хора. За тѣхъ казватъ, че сѫ сектанти. Не, тѣ не могатъ на учението на тия сектанти и най-малкия пръстъ да обърнатъ. Пъкъ сегашното вѣрую! „Ама тъй е казалъ Христосъ.“ Какво е казалъ Христосъ? Христосъ е казалъ: „Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, съ всичкия си умъ, съ всичката си душа и съ всичката си сила, а ближния си, като себе си.“ Или: „Който се гнѣви на брата си безъ причина, или, който рече напразно всѣка рѣчь. . .“ Това сѫ писани нѣща. Защо тогава да притуряме на Христа това, което не Му идвало на умъ да каже? Ако на нашата планета, до врѣмето на Христа, се явилъ единъ ангелъ на Любовьта, и слѣдъ Христа пакъ ще се яви този великиятъ, и Любовьта Му ще бѫде по-голѣма. Като се яви по-рано Христосъ, Любовьта Му не бѣше тъй голѣма, че да поправи свѣта. Но този пѫть, като дойде Христосъ, Любовьта Му ще е по-голѣма и ще може да оправи свѣта. Като Го туриха на кръста, Той каза: „Този пѫть азъ пропуснахъ нѣщо, взимамъ го прѣдъ видъ, но втори пѫть, като дойда, нѣма да го пропусна.“ И сега, Христосъ, като дойде на земята, ще донесе това новото нѣщо. Разбирате ли? Вие ще бѫдете зрители на тази новата култура, на туй Божествено благо, и ще разберете, че вѫтрѣ въ васъ, въ вашитѣ сърца, въ вашитѣ умове, въ вашитѣ души има нѣщо ново, туй, за което не сте сънували. И Павелъ казва: „Има нѣщо, за което не сте нито помисляли, нито сънували.“ И онова, което Богъ ви е приготвилъ, то е скрито въ вашитѣ души.

      Та, не се забавлявайте съ вашия свѣтъ, т. е. не отвличайте ума си! Отворете сърцата си, сега сѫ послѣднитѣ врѣмена въ свѣта! И ако чакате да дойде друга епоха, вие ще останете назадъ. Може да дойде друга епоха, но сега е врѣме за работа.

          Казва се: „И допрѣ го до устата ми и рече.“

      Какво рече? — Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкото си сърце, и съ всичко, което се крие въ това сърце. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичкия си умъ, и съ всичко, което се крие въ този умъ. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си душа, и съ всичко, което се крие въ тази душа. Да възлюбишъ Господа Бога твоего съ всичката си сила, и съ всичко, което се крие въ тази сила. И да възлюбишъ ближния си, като себе си, и туй, което се крие въ ближния ти.

          Това е великиятъ законъ, който Христосъ носи сега а земята!

         Бесѣда, държана на 20. I. 1924 г.

 

 

 

 

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...