1924_01_27 Колко пѫти да прощаваме?

[Ани]

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Колко пѫти да прощаваме?

Тогазъ пристѫпи Петъръ при Него и рече: „Господи, до колко пѫти, ако съгрѣши братъ ми, да му прощавамъ, до седемь пѫти ли?“

Матея 18:21.

Съврѣменниятъ културенъ животъ, азъ го наричамъ „животъ на споръ“. Това е отъ хиляди години така. Хората спорятъ, но този споръ сѫществува не само между хората, сѫществува и между най-дребнитѣ бубулечици; и тѣ спорятъ за нѣщо, разискватъ, важни въпроси разрѣшаватъ. Естествено, този споръ на сцената се явява като едно странно явление, явява се тъй нареченото чувство на обида. Въ човѣка има едно чувство на обида. То е чувството на личния човѣкъ. Нѣкои мислятъ, че само хората съзнаватъ, че сѫ личности. Не, има и малки, дребни сѫщества, които съзнаватъ, че сѫ личности, т. е. разбира се, схващането на животнитѣ за личностьта не е такова, каквото на хората.

Сега, ние ще се спремъ върху онова вѫтрѣшно схващане за обидата. Обидата често нарушава вѫтрѣшното равновѣсие въ живота. Вие може да имате едно прѣкрасно настроение, но една дума, казана не на мѣсто, може да наруши цѣлото ви равновѣсие, да се върнете дома си неразположенъ духомъ и цѣла нощь да не можете да спите. Насъ може да ни утѣшаватъ, че трѣбва да простимъ, че трѣбва тъй да направимъ иначе, но защо трѣбва да простимъ? И колко пѫти трѣбва да простимъ? Сега Петъръ спори, види се той е билъ малко запознатъ съ законитѣ на вѣроятноститѣ, и пита Христе: „Споредъ закона на вѣроятноститѣ, до колко пѫти трѣбва да се прощава, до седемь пѫти ли?“ Казва му Христосъ: „Не до седемь пѫти, но на седемдесеть мѣста по седемь.“ Той се намѣри въ чудо. Казва: „Тази математика е много сложна.“ На седемь мѣста по седемдесеть пѫти! Цѣлиятъ ни животъ ще отиде въ прощаване. Е, прѣдставете си, 490 души да седятъ на вратата ти и да казватъ: „Прости ни!“ — и всичкитѣ да седятъ по 5 минути, докато имъ простишъ. Прѣдставете си, да идватъ толкова души прѣзъ годината, да хлопатъ на вратата ти, да идватъ по толкова пѫти, и всѣки да седи по петь минути, а ти да ги прощавашъ само! Царетѣ, за да избѣгнатъ тази неприятность, често издаватъ единъ манифестъ, единъ общъ указъ, съ който изведнъжъ прощаватъ всички, че видѣли ги, не ги видѣли, прощаватъ имъ, за да не ходятъ да ги безпокоятъ. Но това не е прощаване.

Сега, азъ ще подведа този въпросъ малко по-другояче. Нѣкои го разглеждатъ по църковному. Ние сме слушали, слушали, казватъ: „Да си простимъ!“ Защо ще прощаваме? То е прощаване, безъ да е простилъ; извинение, безъ да е извинилъ. Това сѫ празни думи. Нѣкой ви пита: „Ако колата, съ която ще прѣкарвамъ своето брашно, и съ която отивамъ на далеченъ пѫть, се счупи, до колко пѫти трѣбва да я поправямъ? Азъ ще кажа: до тогава до като ми служи, ще я поправямъ, защото безъ нея не може да се кара. Тя е една необходимость. Слѣдователно, прощаването, това е поправяне на колата. Счупила се тя. Прѣдставете си, че единъ конь ви ритналъ нѣкѫдѣ. Трѣбва ли да му счупите краката? — Трѣбва да му простите, понеже той ви е необходимъ. Сега, нѣкои разглеждатъ ближния, като единъ постороненъ човѣкъ. Не, този ближниятъ ти човѣкъ е ближенъ, защото той е една необходимость за тебе, ти трѣбва да му простишъ. Трѣбва да му простишъ, защото не му ли простишъ, твоята каруца е счупена, и ти самъ ще носишъ брашното на гърба си, нищо повече! Окултниятъ законъ казва, че съ каквато мѣрка мѣришъ, съ такава ще ти се отмѣри. Това сѫ положения, които трѣбва да се различатъ въ живота ни, за да стане сносенъ. Запримѣръ, вие може да ме слушате, че трѣбва да си прощавате, безъ да разбирате закона. Казвамъ: трѣбва да си прощавате. Казвате: може ли? — Може да си простимъ, защо не? Ако слѣдъ като се върна отъ разходка, питамъ: до колко пѫти трѣбва да си чистя дрехата, този въпросъ на мѣсто ли е? Опрѣдѣлено ли е по колко пѫти трѣбва да я чистя? Всѣки день трѣбва да я чистя, тя ми е необходима. Всичкитѣ лекенца, колкото ги има, все ще се очистятъ.

Защо трѣбва да простите на своитѣ ближни? Въ този законъ за прощаване седи слѣдующата опасность. Ако ти не простишъ на своя ближенъ, въ тебе ще стане едно подпушване, едно блато ще се образува, и тамъ ще почнатъ да се образуватъ милиарди микроби. И най-първо ти, съ своитѣ дѣца, ще бѫдете подложени на тази отрова — нищо повече! Слѣдователно, за твоето благо не само че не трѣбва да се подпушвашъ, но ще простишъ на своя ближенъ, ще направишъ единъ каналъ, чрѣзъ който изтичането да става медлено, да не образува никакво блато, да нѣма никакви условия за тѣзи милиарди микроби. Сега нѣкой ще възрази: „Ама туй е егоистично! Ами, че кое не е егоистично въ свѣта? Кои нѣща не сѫ егоистични? Нѣкой казва: „Всичко е егоистично.“ Не е тъй. Въ егоизъма има двѣ страни: има егоизъмъ по възходяща степень, има егоизъмъ по низходяща степень. И нека разберемъ тази дума, тя си има своята добра страна. Да съзнавашъ, че си едно разумно сѫщество, изпратено на земята да извърши волята Божия, че сѫ ти дадени извѣстни сили, извѣстни способности, извѣстни богатства, съ които да разполагашъ, туй състояние у тебе го наричатъ личность. Сега, мога да го обясня. Ако вие изпълните вашата длъжность по най-благороденъ начинъ, да услужите на вашия ближенъ, както е въ реда на нѣщата, ние казваме, че вие сте една благородна личность, едно благородно „азъ“, едно благородно „его“. Ако, обаче, вие служите само на себе си, ние, въ втория случай, наричаме такъвъ човѣкъ егоистъ, човѣкъ, който се е прѣвърналъ въ молецъ. Питамъ: молецътъ, който е прѣминалъ отъ една дреха въ друга, придобилъ ли е нѣщо? Какво спечелва? Нѣкаква печалба има ли? Попитайте го какво е спечелилъ отъ тѣзи дупки? Той е направилъ нѣколко тунели. Питамъ го: колко ти платиха за тѣзи дупки? — Нищо! Ако те срещне тази модерна госпожа, ще те пипне между ноктитѣ си и ще те убие. Дрехата е, обаче, пакъ пробита. Питамъ: слѣдъ като намѣрите молеца въ сандъка, дѣто дрехата е пробита, какво ще му дадете? Азъ зная: смъртно наказание — тъй както държавата постѫпва. Вие сега се бунтувате, че държавата е прокарала единъ законъ, споредъ който всѣки едного, когото заловятъ съ орѫжие, или убие нѣкого — смъртно наказание! А вие, като намѣрите, че единъ молецъ пробилъ нѣкоя дреха — смъртно наказание! Каква разлика има между държавата и васъ? Казвате: „Тукъ хора се убиватъ“. А тукъ молци! Да, молецъ е той. Онзи, който може да убие единъ молецъ, за въ бѫдеще ще може да убие единъ човѣкъ.

Ние разсѫждаваме дѣтински, казваме: какво съмъ направилъ, моитѣ грѣхове сѫ много малко. Да, една паяжина нѣма да те обѣси, но 100,000 паяжини, като се съединятъ, могатъ да направятъ едно вѫже, и да те обѣсятъ съ него. Едно врѣме, когато Господъ изпратилъ паяка въ свѣта, тогава той билъ много благороденъ, изтъкалъ една тънка нишка. Като се върналъ на небето, питали го: „Защо изтъка такава тънка нишка, защо не изпреде нѣщо по-дебело?“ Той казалъ: „А, Господи, като видѣхъ колко сѫ лоши хората, разбрахъ, че ако направя дебело вѫже, ще се обѣсватъ. Разбрахъ ги какви сѫ и се опасявамъ за тѣхъ“. Господъ похвалилъ паяка, че направилъ тънка нишка, за да се не бѣсятъ хората. А сегашнитѣ фабрики изкарватъ вѫжета, дебели като рѫката, че не единъ човѣкъ да се обѣси, но 10 души да се обѣсятъ съ едно такова вѫже. Всичко въ свѣта зависи отъ съчетанието на нѣщата. Ако нѣколко малки погрѣшки въ живота ви, по отношение къмъ васъ, се съчетаятъ така, че да образуватъ едно дебело вѫже, вие имате единъ духъ на непростителность въ себе си и казвате: „Нѣма да му простя. Той ме обиди кръвно.“ Питамъ, чисто по търговски: „Ако не простишъ, какво печелишъ?“ Ако печелишъ, добрѣ, не прощавай, но нищо не печелишъ. Печалбата въ моралния свѣтъ всѣкога стои въ негативната страна, а загубата - въ положителната, т. е. печелишъ пари ли на физическия свѣтъ, въ моралния свѣтъ губишъ, и обратно, Като прощавашъ, ти печелишъ. Като не прощавашъ, ти губишъ. За да прощавашъ, изисква се силенъ човѣкъ. Да прости, това може да направя само силниятъ човѣкъ, човѣкътъ съ воля, а да не прости, това и бабитѣ могатъ. Характерътъ на човѣка се показва само при условия, дѣто неговата воля може да се прояви. Въ физическия свѣтъ, войникътъ, като извади ножа си, колкото повече хора убие, толкова е по-силенъ, но въ духовния свѣтъ, законътъ е обратенъ. Тамъ по никой начинъ не можешъ да убиешъ единъ човѣкъ. Ти можешъ 20 пѫти да му отсѣчешъ главата, тя пакъ отива на мѣстото си. Отсѣчешъ я, пакъ се връща. Е, тогава какъ ще можешъ да му отсѣчешъ главата? Можешъ да го мушкашъ и 20 пѫти, и пакъ не умира. Разправяше ми единъ мой приятель, сънувалъ единъ сънъ, той е слѣдующиятъ: „Влизамъ въ стаята си, виждамъ единъ разбойникъ, отваря касата ми и задига всичкото ми богатство, всичкото ми злато. Изваждамъ камата си, мушкамъ го, той седи. Мушкамъ го още единъ пѫть, не умира. Той държи златото и не го дава, а гледамъ, кръвь не тече отъ него. Гледамъ го, той ми казва: „Слушай, защо си толкова будала, азъ съмъ фантомъ, не можешъ да ме мушкашъ!“ И ние, съврѣменнитѣ хора, илюзорнитѣ нѣща въ живота считаме за умни. „Азъ“, — казва, „трѣбва да го мушна.“ Ами че ти можешъ ли да познаешъ, че си го мушналъ? Ако си го мушналъ, то е много добрѣ, но вие сте като онзи войникъ, цѣлъ день мушкате онзи сламеникъ. Питамъ: какво е спечелилъ този войникъ? — Научилъ се да мушка, за бѫдещето се приготовлява. Да, готви се, но онзи съврѣмененъ картеченъ огънь и онѣзи бомби не му позволяватъ да мушка. Отиде вече мушкането! Освѣнъ, че не може да мушка, но 4—5 м. седи той заровенъ долу въ земята съ своя ножъ. Значи, мушкането е излишно. Казва: „Азъ трѣбва да го мушна.“ Е, какъ мислишъ? Нѣма ли другъ начинъ за воюване? — Въ духовния свѣтъ има други окултни сили, които работятъ, и тѣ сѫ по страшни отъ съврѣменния картеченъ огънь.

„По колко пѫти да прощаваме, по седемь пѫти ли?

Числото седемь е число на съвършенство. Христосъ му казва: „До 70 пѫти по седемь.“ Защо не му каже 7 по 7 пѫти, а туря една нула отзадъ? Числото 7 безъ тази нула, е число безплодно. Христосъ казва: „Ще трѣбва да се рамножавашъ.“ Тази нула прѣдставлява Любовьта. Всѣкога задъ прошката трѣбва да седи Любовьта. Нѣкои казватъ: това, жената е само чувство. Не, не, единственото здраво нѣщо, което крѣпи живота, то е тази нула задъ 7-тѣ. Тя е гаранция на свѣта. Не сѫ нашитѣ мисли, които крѣпятъ свѣта. Това сѫ онѣзи наши деликатни чувства, на които днесъ се смѣятъ. А, казватъ, това сѫ дѣтински работи! Ами кои сѫ мѫжествени работи? Да допуснемъ, че вие имате всичкитѣ скѫпоцѣнности въ свѣта, да допуснемъ, че вие имате всичкото богатство, а Господъ ви затворилъ гърлото, затворилъ ви стомаха, червата ви се прѣплели, и не можете да ядете. Питамъ: какво струва това ваше богатство? Да допуснемъ, че вие имате всичката красота, но очитѣ ви се поврѣдятъ, какво струва вашата красота? Да допуснемъ, че вие имате много приятели, които говорятъ много хубаво, сладко, но слухътъ ви се поврѣди, какво ви струва това хубаво, сладко говорене? Значи, грѣхътъ, туй чувство на егоизъмъ, за което не сме готови да простимъ, то покваря най-хубавото, най-благородното въ насъ. Значи, за благото на своята душа трѣбва да простимъ. Любовьта изисква да се прѣмахне всѣко недоразумение, тя не търпи недоразуменията. Само така ще дойде тя. Този Божественъ законъ е всѣкога готовъ. Вие може да направите опита си, както искате. Ако вие простите, трѣбва да простите въ душата си въ себе си, а не само да разгласявате, че сте простили. Да простите, безъ да разгласявате. Азъ съмъ срѣщалъ, и мѫже, и жени, тръгнатъ да разправятъ, че простили. Казватъ: азъ му простихъ. Не, онзи, който разправя, че е простилъ, не е простилъ. Като простя, трѣбва да имамъ туй самодоволство въ себе си, че съмъ простилъ. Какви сѫ признацитѣ на прощението? По какво се познава, че съмъ простилъ? — Азъ имамъ връзка съ Бога вече. Нищо повече! Щомъ простя, както Богъ иска, веднага ще дойде въ ума и сърцето ми свѣтлина и топлина и въ душата си ще се усѣщамъ силенъ и мощенъ. Прощаването е вѫтрѣшенъ процесъ. Нѣкой пѫть азъ мога да кажа, че съмъ простилъ, а като се върна въ кѫщи, пакъ изкочи грѣха въ ума ми. „Азъ прибързахъ, че му простихъ, трѣбваше малко да го оставя да се помѫчи.“ Мѫжътъ и жената се скарватъ, тя рѣшила въ себе си да му прости, но не го изявява на дѣло. Сутриньта не му направя леглото, не му очиства обущата, на му сготвя, а като дойде той да ѝ говори, тя си обръща лицето или излиза навънъ. Нѣкой пѫть, тя излиза, той върви отподирѣ ѝ, така вървятъ 1—2 ч. И послѣ, като дойдатъ въ кѫщи, той ще ѝ говори доста любезно, но тя отива на другата страна на стаята. Той на едната страна, тя на другата страна, и започватъ да се разхождатъ изъ кѫщи. Той върви, тя върви, и по цѣли часове спорятъ, че туй било, онуй било. Цѣлъ день спорятъ, и най-послѣ вечерьта се върнатъ примирени. Примирение станало! Но какво примирение? Той обѣщалъ да ѝ купи хубава шапка, чепичета, копринена рокля, единъ златенъ часовникъ, златна верижка. Послѣ жената казва: „Азъ му простихъ. Той е доста чувствителенъ. Благородно сърце има.“ Да, той е чувствителенъ, защото далъ. Отъ своя страна той е постѫпилъ много благородно, но жената не е постѫпила благородно. Той съзналъ своята погрѣшка и искалъ извинение, но ти си използувала неговата слабость, наложила си му глоба и казвашъ: „Азъ му простихъ.“ Не, не, това не е прощаване.

Петъръ запита Христа: „По този пѫть ли, тъй ли да прощаваме? По седемь пѫти ли да прощаваме?“ По 7 пѫти, значи да имаме подаръкъ златни часовници. Казва Христосъ: „Трѣбва да прощавате 70 пѫти по 7, и то безъ часовници.“ Прощението изчлючва всички тѣзи работи.

Сега, ние, съврѣменнитѣ хора, трѣбва да се пазимъ отъ самоизмамата. Прѣди нѣколко дни единъ приятель ми разправяше единъ анекдотъ. Азъ ще ви го приведа. Двама млади, отъ доста завидно положение, се залюбватъ, но и двамата иматъ по единъ недѫгъ, който старателно криятъ единъ отъ другъ. Момъкътъ ималъ едно изкуствено око, но никой не знае това. И момата имала едно изкуствено око. На момъка било извадено дѣсното око, на момата — лѣвото. Момъкътъ билъ съ черни очи, момата — съ сини. Оженватъ се тѣ, и въ продължение на 5 години тъй изкусно водятъ живота си, че нито той, нито тя подозирала измамата. Той мислилъ, че неговата възлюбена имала и двѣтѣ си очи здрави. И тя мислила, че очитѣ на нейния възлюбенъ сѫ здрави. И двамата мислили така. Една вечерь отиватъ на балъ, върнали се малко пийнали, а вънъ било така студено, както сега. Легнали си веднага. И двамата набързо си свалили окото, и въ бързината си забравили, кой кѫдѣ го оставя. Сутриньта, като станали, жената въ бързината си взима окото на мѫжа си — черното, и си го туря. И мѫжътъ, става изведнъжъ, и той туря по погрѣшка нейното око. Гледа по едно врѣме, едното око на жена му — черно. Чудна работа! Да не би да ѝ е станало нѣщо снощи отъ бала. Какъ тъй? „Ами че твоето око пъкъ е синьо, какъ тъй,“ казва тя. Едва тогава и двамата разбрали, че сѫ съ по едно око, и сѫ размѣнили очитѣ си. Азъ не бихъ ималъ нищо противъ, ако ние можемъ да размѣнимъ така тия Божествени добродѣтели, но размѣняване може да стане само въ нашитѣ грѣхове. Добродѣтельта никога не може да се размѣни, но грѣхътъ — всѣкога може. Този законъ е най-ужасниятъ законъ въ свѣта. Туй, противъ което човѣкъ възстава най-много, то ще му дойде до главата. Забѣлѣжете това сега, то не е играчка. Туй, което не искашъ, то ще ти дойде до главата. Ако ти искашъ да изгонишъ туй малко зло, отъ което не си доволенъ, непрѣменно ще ти дойде по-голѣмо зло. Този законъ, по отношение закона за добродѣтелитѣ, дѣйствува въ обратенъ смисълъ. Ако малката добродѣтель не искашъ, голѣмата не идва. Запримѣръ, имашъ едно малко благородно качество, но ти не си доволенъ отъ него, не си благодаренъ; бѫдете увѣрени, че щомъ не си доволенъ отъ него, голѣмата добродѣтель нѣма да дойде. Въ злото, ако не си доволенъ отъ малкото зло, голѣмото зло ще дойде, а при доброто е обратно. Ако не си доволенъ отъ малката добродѣтель, и голѣмата нѣма да дойде. Дѣйствително, една отъ най-малкитѣ добродѣтели, това е да простишъ! И защо хората не искатъ да прощаватъ? Казватъ: да прощавашъ, това е дѣтинска работа. Да прощавашъ, това азъ считамъ най-малката добродѣтель.

Върху тази най-малката добродѣтель почива цѣлата съврѣменна култура. Вѫтрѣшното устройство на цѣлата тази култура почива върху тази прошка на земята, върху тази почва. И плодородието на земята почива върху прошката. Ако съврѣменнитѣ културни хора биха държали една статистика, щѣха да забѣлѣжатъ единъ великъ законъ на причини и послѣдствия. Ще забѣлѣжатъ, че всички гладни години, че всички епидемически години се дължатъ на липсата на тази най-малка добродѣтель. Липсва ли тя, веднага идватъ тѣзи велики катастрофи. Най-първо започватъ между самото общество, запримѣръ, започватъ между църквитѣ. Вземете сегашнитѣ вѣрующи, христианскитѣ вѣрующи. Явява се гонение между една и друга църква, коя отъ тѣхъ е на правата страна. Азъ наричамъ права църква само онази, която прилага закона на прощението, прилага Любовьта. Тя не трѣбва да вижда погрѣшкитѣ у брата си. И онзи, който вижда погрѣшкитѣ, трѣбва да знае какъ да ги поправя, трѣбва да знае единъ законъ за изправяне на погрѣшкитѣ. Даже и въ себе си, като виждаме погрѣшкитѣ, има единъ законъ и трѣбва да го знаемъ, трѣбва да знаемъ какъ да изправяме погрѣшкитѣ си. Ами че туй е цѣла наука! Нѣкой казва: азъ не мога да бѫда мекъ. — Ще бѫдешъ мекъ. Това е цѣло изкуство! Ще бѫдешъ учтивъ. Това е изкуство! Ще разсѫждавашъ. Това е изкуство!

Много христиани, като взематъ Евангелието, четатъ стиховетѣ и казватъ: „Христосъ това е казалъ, онова е казалъ. Не е важно само какво е казалъ Христосъ, но въ казаното отъ Христа има толкова методи за приложение! Тѣзи методи вие учили ли сте ги? Отъ сега нататъкъ трѣбва да се учите да ги прилагате. Вие цитирате стиха и казвате: „Трѣбва да се обичаме“. Е, това е само едно философско разсѫждение. А да знаешъ да обичашъ, безъ да подозиратъ това хората, то е цѣло изкуство! Онзи човѣкъ, който е научилъ великия законъ на Любовьта, ето какво може да направи. Ако той влѣзе въ едно общество, дѣто хората се каратъ, веднага се измѣня духовното имъ състояние. Тѣ ще се парализиратъ и веднага въ тѣхъ ще дойде една вѫтрѣшна топлина, изобилие ще дойде. Всички съврѣменни хора иматъ едно изобилие. Запримѣръ, сегашнитѣ христиански народи, сегашнитѣ европейски народи, въ тѣхна сила и власть е да поправятъ сегашния свѣтъ. Америка, Англия, Франция, Германия, навсѣкѫдѣ, въ тѣхна сила е да поправятъ сегашното общество. Тѣ не сѫ въ сила, защото не искатъ. Църквата сѫщо е въ сила да изправи всички свои недѫзи. И често, въ Америка, или тукъ въ България, или другадѣ, една църква ще дава балъ, за да събере малко пари за бѣднитѣ. То е смѣшно! Защо чрѣзъ балове? Азъ нѣмамъ нищо противъ игритѣ, може и чрѣзъ танци да се помогне, но това е единъ отъ хилядитѣ и милионитѣ начини за помагане на бѣднитѣ. Защо само чрѣзъ танци? Другадѣ пъкъ ще се дава концертъ въ полза на бѣднитѣ. Защо само чрѣзъ музиката? Нѣкои ще държатъ сказки. Защо само чрѣзъ говорене. Ние ще се опретнемъ всички на работа, всѣки ще отиде при ближнитѣ си и ще каже: „Слушайте, ние имаме една наша сестра, трѣбва да ѝ помогнемъ. Макаръ, че нейното поведение е такова и такова, но ние трѣбва да ѝ помогнемъ, такава е волята Божия“.

Въ съврѣменното общество сѫществуватъ много заблуждения, които спъватъ хората въ тѣхното развитие. Запримѣръ, казватъ: „Врѣмето ще поправи нѣщата“. Това е първото заблуждение. Второто заблуждение: Богъ ще оправи нѣщата и свѣта. Третото заблуждение: за въ бѫдеще, когато ние се развиемъ, когато станемъ силни и богати, тогава ще оправимъ свѣта. Това сѫ все заблуждения! Значи, Богъ до сега не си е оправилъ работитѣ, че за въ бѫдеще ще ги оправя. Божиитѣ работи абсолютно сѫ оправени, Богъ нѣма какво сега да ги оправя. Врѣмето пъкъ, то има съвсѣмъ друго прѣдназначение. Врѣмето не е създадено да оправя живота. Врѣмето само хроникира нѣщата, то е една справочна книга. Като отидешъ при врѣмето, то ще ти каже. „Господине, прѣди толкова и толкова хиляди години ти направи тази погрѣшка.“ То е справочна книга. Ние казваме: врѣмето ще изправи живота, Господъ ще изправи живота. Не, нито Господъ ще изправи живота, нито врѣмето ще изправи живота, а ти ще си кажешъ: азъ ще изправя живота си съобразно Божиитѣ закони! Азъ зная, какво иска Господъ отъ мене. Всѣки день трѣбва да туряте въ ума си тази мисъль. Щомъ нѣкой сгрѣши, Господъ му казва: „Покажи любовьта си!“ Е, въ какво ще покажемъ ние своята любовь? Има два начина. Азъ съмъ правилъ много опити и съмъ дошълъ до слѣдующето заключение. Всѣко насилие, всѣки лошъ погледъ, всѣко лошо чувство, всѣко желание да убиешъ, всички тѣзи нѣща сѫ негативни и не носятъ нищо добро въ свѣта. Даже и единъ светия, даже и единъ благороденъ човѣкъ, ако употрѣбятъ едно насилническо срѣдство, то е въ тѣхенъ ущърбъ. Онзи, който е поставенъ на това насилие, той може да се ползува, но онзи, който прилага насилието, нищо не се ползува. Затуй, много по-добрѣ е да бѫдемъ индеферентни, но съ търпѣние да издържаме погрѣшкитѣ на единъ свой братъ. Не трѣбва да се наказва, но трѣбва да му се каже нѣщо. Ще го повикамъ, ще му разправя приятелски, разумно, всички причини и послѣдствия отъ тази негова погрѣшка. Имате синъ, който отива въ странство. Баща му има 10,000 лева, а той започва да се хвали, да разправя, че баща му ималъ 100,000 лева. Единъ българинъ, сега той е учитель, отива въ Америка и започва да се прѣдставлява, че е отъ княжеска фамилия, че е български принцъ. Навсѣкѫдѣ той минавалъ добрѣ, отдавали му голѣмо внимание и почести, но благодарение на това, че баща му билъ князъ, а той — български принцъ. Защо прави това? Кой му позволява? — Това е користолюбие! Казватъ: „Е, като нашата църква друга нѣма.“ Користолюбие се крие въ това! „Ама, като христианското учение друго нѣма.“ Користолюбие се крие и тукъ. Ти опита ли Го? Защо говоришъ нѣща, които не сѫ провѣрени? Въ името на Истината, ние сме дължни да говоримъ само туй, което сме опитали. Казватъ, че христианството било идеално учение. Азъ вѣрвамъ, че е идеално, но Христовата вѣра ти приложи ли я? До сега не съмъ я приложилъ, но за въ бѫдеще ще я приложа. Колкото е била голѣма вѣроятностьта въ миналото да я приложимъ, толкова е голѣма и за въ бѫдеще. Сѫщиятъ законъ е.

Туй, което за сега се изисква отъ насъ, то е приложението на Христовото учение, въ дадения случай — да изпълнимъ волята Божия — да простимъ! Но, знаете ли, колко е трудно да простимъ? Не е достатъчно само да простишъ, но тъй да простишъ, че да не помнишъ, да забравишъ всичко, да не остане въ душата ти никакво злорадство. Тази обида, която ти е нанесена, на мѣстото ѝ да посадишъ най-хубавитѣ растения; отъ туй зло да изкарашъ най-хубавитѣ плодове. Този човѣкъ, който те обидилъ, единъ день да го направишъ най-добрия си приятель. Ами че така е! Двама души, които се убиватъ, които сѫ си направили най-голѣмото зло, Господъ единъ день ще ги направи най-добри приятели. Ще имъ смѣси кръвьта. Не мислете, че вие можете да се избавите по нѣкакъвъ начинъ, да не си простите. Не, по хилядитѣ съчетания, този човѣкъ, който ви е направилъ най-голѣмото зло, Господъ единъ ден ще го направи най-добрия ви приятель. Ще ви смѣси кръвьта. Не мислете, че вие можете да се избавите по нѣкакъвъ начинъ, да не си простите. Не, по хилядитѣ съчетания, този човѣкъ, който ви направилъ най-голѣмото зло, Господъ единъ день ще го направи вашъ братъ, вашъ господарь ще го направи, вашъ слуга ще го направи, ще ви постави при всичкитѣ възможности и условия да си простите. Ще ви накара да признаете, че този човѣкъ, колкото и да е лошъ и той си има добри качества. Е, прѣдставете си сега, че ти не си простилъ нѣкому, а той стане царь. Тогава? Но, ако си му простилъ, този царь единъ день ще те повика и ще ти даде едно угощение.

И тъй, главниятъ законъ седи въ прошката. Ние казваме, че сме вѣрующи, че обичаме Бога, че вѣрваме въ Христа. . . И за това, първото нѣщо, христианитѣ питатъ: „Ти вѣрвашъ ли въ Господа Исуса Христа?“ Сега пъкъ азъ запитвамъ христианитѣ: „Въ какво седи туй вѣрую?“ — Че Христосъ умрѣлъ заради хората. Защо? — За да ги примири съ Бога. Въ какво седи туй примирение съ Бога?— Да научимъ онова изкуство, че когато ние се разкаемъ, Богъ ни е простилъ грѣховетѣ. Той ги направилъ свой дѣлъ. Добрѣ, Богъ създалъ този законъ, че когато ние се разкаемъ, Той ни прощава грѣховетѣ, но по сѫщия начинъ, прощаваме ли грѣховетѣ на нашитѣ длъжници? Ето въпросътъ, който остава неразрѣшенъ. И понеже този въпросъ не е разрѣшенъ, всичкитѣ спорове, туй честолюбие, туй вѫтрѣшно докачение, туй разногласие, този дисонансъ, който държи злото, се дължи на онази язва вѫтрѣ въ насъ, която остава неизлѣкувана.

Сега идваме до въпроса: ами какъ трѣбва да прощаваме? За да прощава човѣкъ, той трѣбва да бѫде високо интелигентенъ, много разуменъ човѣкъ. Съврѣменнитѣ христиани казватъ: „Насъ наука не ни трѣбва, изкуство не ни трѣбва. Науката не струва нищо, изкуството не струва нищо, ние трѣбва само да се молимъ на Бога.“ Азъ питамъ: въ какво седи добрата молитва? Молитва, азъ разбирамъ, първото нѣщо: като се приближимъ до Бога, да кажемъ: „Господи, азъ се постарахъ да простя на всички тъй, както Ти си ми простилъ“. Това е първиятъ разговоръ. Вие казвате: азъ искамъ да се разговарямъ съ Христа. Като те срещне Христосъ, първото нѣщо, което ще ти каже е, че не си простилъ на своитѣ длъжници. Нѣкои казватъ: азъ прощавамъ. Не, не тъй. Христосъ ще ти каже, че ти не си простилъ тъй, както той прощава. И ако кажешъ най-малката лъжа, току изведнъжъ Христосъ ще дрънне съ звънеца си, веднага ще дойдатъ всички онѣзи, на които не си простилъ и ще кажатъ: „Господи, не ни е простилъ!“ Всички тия, на които не си простилъ, тѣ сѫ хроми, клосни, сакати, тѣ си носятъ ранитѣ. Христосъ ще каже: „А, братко, хемъ не си простилъ, хемъ знаешъ да лъжешъ!“ Отъ гдѣ иде лъжата? — Когато човѣкъ не е изпълнилъ Божия законъ, а иска да се покаже правдивъ прѣдъ хората, той ще тури лъжата. И послѣ, ще почне да се извинява, че условията били такива, че Господъ тъй направилъ. Не, не сѫ виновни условията, не е виновенъ Богъ. Като изучавате естествената история, ще видите случаи, дѣто животни, по-нисши отъ човѣка, сѫ направили чудни работи. Има единъ примѣръ за единъ гълѫбъ и единъ плъхъ. Случило се, че крилцето и кракътъ на този гълѫбъ били счупени, та седѣлъ нѣколко дни гладенъ. Това заѣбѣлзалъ единъ плъхъ и започналъ да идва редовно да му донася зрънца, до като крилцето и кракътъ му оздравѣятъ. Ще кажете: това е приказка! Не, това е фактъ. Зародило се у този плъхъ едно чувство на милосърдие. Ако у единъ плъхъ се зароди чувство да отхрани единъ гълѫбъ, ще бѫде чудно, ако въ нашата душа не се подигне това чувство, да прѣвъзмогнемъ това, което ни мѫчи. И тогава, като кажешъ: „Господи, азъ простихъ,“ всички онѣзи, на които си простилъ, ще излѣзатъ съ хубави дрехи предъ Господа и ще кажатъ: „Да, простилъ ни е“. Като кажешъ лъжа, пакъ ще излѣзатъ онѣзи, на които не си простилъ; и като кажешъ истината, пакъ ще излѣзатъ онѣзи, на които си простилъ.

Казвате: ама въ онзи свѣтъ ще има ли виждане? — Ще има, братко, ще има. Сега вие не виждате, защото сте съ маски, тогава ще бѫдете безъ маски. Този свѣтъ сега е балъ-маске, не го знаешъ отъ гдѣ е. Не, не, всички тѣзи маски ще се снематъ, и въ онзи свѣтъ нѣщата ще бѫдатъ реални. Сега виждаме, колко сѫ неестествени хората! Запримѣръ, мѫжъ и жена седятъ дома си, смѣятъ се, шегуватъ се, това-онова, но идва по едно врѣме проповѣдникътъ отвънка. Набожни хора сѫ тѣ! Набожнитѣ хора иматъ една особена маска. Веднага казватъ: свещеникътъ иде! Всички се изправятъ, като войници, посрѣщатъ го. Седне проповѣдникътъ: „Е, какъ сте вие съ Господа?“ — Много сме добрѣ. Ние постоянно четемъ Евангелието, колко хубаво е това Евангелие, какви хубави нѣща сѫ писани за Христа, за страданията Му, за сърцето и т. н! Свещеникътъ казва: „Много хубаво, моето стадо, Господъ да ви благослови!“ Излѣзе си вънка, а тѣ слѣдъ него: Кисъ-кисъ-кисъ! Той се качи на амвона и казва: „Вчера посѣтихъ едно сѣмейство, отлични братя сѫ тѣ, четатъ Евангелието и плачатъ. Плачатъ, да, но това е прѣдставление! Свещеникътъ ще дойде, ще поръси този-онзи и ще си замине. И всички намиратъ, че работитѣ вървятъ много добрѣ, а въ сѫщность работитѣ не вървятъ хубаво. Прѣди повече отъ 15 години, пѫтувамъ прѣзъ селото Гюлекюръ за Николаевка, правя една есенна екскурзия, както често ги правя. Излизамъ къмъ южната страна на селото Гюлекюръ, гледамъ, на срѣща ми тича единъ щъркелъ. Тича, тича, спрѣ се. Дойде до мене, положи си главата на колѣнѣтѣ ми, но гледамъ, едното му крилце, тъй надолу — увиснало. Пипнахъ го, видѣхъ, че крилото му е счупено. Питамъ: кой го застави да дойде при мене? Сега, азъ разговарямъ съ този щъркелъ. Казва ми: „Господине, какво ще правя, моето крилце е счупено, моитѣ другари заминаха, а азъ, ако остана тукъ прѣзъ зимата, ще умра.“ Казвамъ си азъ: такова нѣщо е човѣшката душа, счупило ѝ се крилцето. Всичкитѣ души отиватъ при Бога, а тя остава при лошитѣ условия. Седѣхъ половинъ часъ да се разговарямъ съ щъркела, помилвахъ го, погладихъ го, разпоредихъ се прѣдъ турцитѣ, казвамъ имъ: този щъркелъ ще го гледате цѣла зима, разбирате ли? — Да, ефенди, ще го гледаме. Въ тѣхъ има религиозно чувство. И дѣйствително, тѣ го гледаха цѣла зима. По едно врѣме, гледамъ го, той поизрасналъ малко, питамъ го: какъ си? Е, намѣстиха ти крилцето, и сега можешъ да отидешъ при Бога. Питамъ: кое е това чувство, което накара този щъркелъ да дойде при мене? Вие ще кажетѣ: това е една случайность! Добрѣ, второто положение. Нѣкои, които вѣрватъ въ духове, ще кажатъ: „Нѣкой духъ е влѣзълъ въ него“. И това е вѣрно, този духъ ме познава. Едно отъ двѣтѣ: или този духъ е дошълъ по една случайность, или второто положение — нѣкой мой познатъ духъ е влѣзълъ въ щъркела. Ако нѣкой духъ е влѣзълъ, какво отношение има той къмъ мене? Ако нѣкой проповѣдникъ срещне този щъркелъ, ще каже: „Е, сега съ щъркелъ ли ще се занимавамъ? Азъ съмъ проповѣдникъ на словото Божие“. Не, азъ казвамъ: ако азъ не съмъ въ състояние да иждивя половинъ часъ да се разговарямъ съ щъркела, съ хората никога не ще мога да се разговарямъ. Като гледамъ тъй нѣжно този щъркелъ, казвамъ си: като го помилвамъ, азъ съзнавамъ, че единъ день той ще бѫде отличенъ философъ. И послѣ, като ме срещне на небето, ще каже: азъ те познавамъ. Какъ ме познавашъ? — Едно врѣме азъ бѣхъ щъркелъ, и ти ми помогна въ селото Гюлекюръ. Е, казвамъ: това сѫ малкитѣ случайности вѫтрѣ въ живота. Ето благородното въ нашия животъ!

Всѣко нѣщо, което Богъ е създалъ, и му е вложилъ животъ, вложилъ му е и своя Духъ. Прѣдъ това сѫщество ние трѣбва да седимъ съ благоговѣние. Да обичашъ Бога, то значи, да застанешъ прѣдъ който и да е човѣкъ тъй, че да не гледашъ на неговата форма. Въ Божествения свѣтъ азъ благоговѣя прѣдъ този човѣкъ. Богъ е вложилъ своя лѫчъ, азъ благоговѣя прѣдъ него. Слѣдователно, като правимъ добро комуто и да е, ние го правимъ заради онази велика Любовь, която дѣйствува у него, заради онази велика Любовь, която блика навсѣкѫдѣ.

И Петъръ пита Христа: „По колко пѫти, Господи, да прощаваме? По 7 пѫти ли?“ „Не,“ казва Христосъ, „на 70 мѣста по 7.“ Но, за да можемъ да развиемъ ние това чувство, трѣбва да прослѣдимъ съврѣменната наука, да прослѣдимъ философията, тя ще ни научи да разсѫждаваме, да търсимъ причинитѣ на нѣщата. Затова е потрѣбна философията, да научи човѣка да разсѫждава, а не само да се изучаватъ философски системи, да се знае, кой какво казалъ. Човѣкъ трѣбва да изучи и всички естествени науки, да се научи да наблюдава формитѣ на разнитѣ растения и животни, да намира разликата между една форма и друга, да изучава разнитѣ условия, въ които живѣятъ. Той трѣбва да изучава изкуствата, музиката. Защо? — Всичко това е едно малко тониране, облагородяване, шлифоване на неговитѣ чувства. Послѣ, той трѣбва да изучава обществения животъ, да изучава туй, което хората наричатъ педагогия, да се научи какъ да се приложи тази велика наука вѫтрѣ въ живота. Защото, ние имаме три разумни отношения къмъ нѣщата: нѣща, които се отнасятъ до нашия умъ; нѣща, които се отнасятъ до нашия животъ и послѣ нѣща, които се отнасятъ до нашата чувствителность, отъ която именно съврѣменнитѣ хора страдаме най-вече. Ако нѣкой човѣкъ не го нахраните, веднага се нарушава неговата чувствителность, той изгубва присѫтствието на духа си. Всѣки човѣкъ трѣбва да се научи да регулира своя стомахъ, т. е. да регулира своитѣ чувства. Той никога не трѣбва да употрѣбява излишна храна, излишно ядене, което не може да асимилира. Той трѣбва да си намѣри подходяща храна, която да произвежда всѣкога разнообразие въ неговитѣ чувства. Знаете ли какво значи разнообразие? — Разнообразието е законъ на доброта. Всѣка храна, която произвежда едно тягостно чувство, тя е неестествена храна. Щомъ е естествена, тя трѣбва да произвежда радость и веселие.

Сега, ние ще приложимъ закона за прощаването. Можемъ ли да простимъ, или не можемъ? Ще кажете: какъ ще се научимъ да прощаваме? Ето какъ. Имашъ, нѣкой познатъ, комуто не можешъ да простишъ. Ще седнешъ при хлѣба и ще си кажешъ: туй жито е минало между камънитѣ, смлѣно е заради мене, пожертвувало е животътъ си заради мене. Имашъ едно хубаво теленце или агънце, заклано е, ще си кажешъ: това агънце е станало жертва заради мене. Ще погледнешъ дрехитѣ си, ще кажешъ: колко овци пожертвуваха вълната си заради мене! Ако всичко това стана жертва заради мене, азъ не мога ли въ дадения случай да направя една жертва, да простя на единъ мой братъ? И то, не заради него. А заради кого? — Заради Онзи Великиятъ Богъ на Любовьта, който седи въ дадения случай прѣдъ мене, и който ми е далъ всичко. Господъ никога нѣма да ви каже: да простишъ! Ако чакате Той да ви каже да простишъ, много се лъжете. Не, заради Господа е все едно, и когато мразимъ, и когато любимъ, Той нѣма да ни каже нищо. И ако ние не изправимъ нѣщата сами, Той ще ги изправи. Ако ние не простимъ на врѣме, Той ще вземе този, когото мразимъ, ще прѣкара рѫката си върху него, ще заличи всичкитѣ му язви, ще заличи твоето име отъ неговия умъ, и тогава този човѣкъ нѣма да сѫществува заради тебе. Той ще го заличи. Господъ ще направи него свободенъ, но ти ще почувствувашъ една голѣма скръбь, ще почувствувашъ, че си едно нищожно сѫщество въ свѣта. Нѣкои казватъ: „Господи, да се махне този, не го искамъ!“ Вижъ, това може да направи Господъ, но щомъ махне него, и тебе ще махне. Не, не, не, въ ума на твоя врагъ, и въ ума на твоя приятель ти трѣбва да седишъ като една запалена свѣщь, ти трѣбва да бѫдешъ като единъ любовенъ обектъ. Ти трѣбва да кажешъ: „Има въ свѣта едно сѫщество на Любовьта! Отъ този човѣкъ, отъ неговия животъ, азъ разбирамъ, какво нѣщо е Любовьта.“ Тъй трѣбва да бѫде! Но трѣбватъ дълбоки разсѫждения.

А сега, седнатъ нѣкои да спорятъ за много маловажни нѣща. Нѣкоя сестра ще каже тъй: азъ живѣя на небето. Друга ще каже: азъ пъкъ живѣя на земята. Казвамъ: сестри, и двѣтѣ живѣете на земята, и двѣтѣ живѣете на небето, само че и двѣтѣ не изпълнявате волята Божия. Това е, което азъ зная. Едната живѣе на небето и виждамъ, че и тя не прощава; другата живѣе на земята, виждамъ, че и тя не прощава. Не, не, то е на сцената. Всички трѣбва да се освободимъ веднъжъ за всѣкога отъ тѣзи лъжливи измами! Азъ познавамъ Христа. Не, не, рѣзко и положително. Когато срещнешъ единъ човѣкъ, да не ти е отвратителенъ, да не те е страхъ отъ него. Запримѣръ, срещнешъ една мечка и въ първо врѣме те е страхъ отъ нея. Ще трѣбва да привикнешъ да не те е страхъ. Ще се приближавашъ постепенно, постепенно къмъ нея, до като се научишъ свободно да се занимавашъ съ нея, свободно да се разговаряшъ. И послѣ тя ще ти каже: защо те е страхъ отъ мене? Азъ не съмъ тъй страшна, както мислишъ, не съмъ тъй отвратителна. Знаете ли колко благородни нѣща има скрити въ нея? Знаете ли колко благородни нѣща има скрити и въ най-лошия човѣкъ? Въ затаенитѣ кѫтища на човѣшката душа се криятъ добродѣтели, които тепърва искатъ условия, за да се развиятъ. И ние виждаме грѣха, съ който е обвита човѣшката душа, но тя пъшка отдолу и казва: „Нѣма ли нѣкой братъ да ми помогне? Ти си братъ, дошълъ въ името на Христа, можешъ ли да ми помогнешъ?“ Какъ ще ѝ помогнешъ? Ще кажешъ азъ живѣя въ небето. Е, хубаво, азъ те поканя въ кѫщи и нищо не ти дамъ, казвамъ ти, че живѣя въ небето и си седя спокойно. Да, но ти си гладенъ. Хлѣбъ се иска тукъ! Човѣкъ, който живѣе въ небето, трапезата му никога не трѣбва да се дига. Той винаги има трапеза за своитѣ ближни. И като му дойде нѣкой гостъ, той ще бѫде първиятъ, който ще го посрещне, ще му услужи и слѣдъ като му услужи, нѣма да казва: „Само азъ мога да направя това“. Не, той ще каже: „Много малко нѣщо направихъ“. Такъвъ човѣкъ е много скроменъ. Азъ обичамъ слѣдната чърта въ човѣка, тя е Божествена: като направимъ най-хубавото, да кажемъ: „Азъ можахъ още да направя, сега малко направихъ“. Всѣкога, като направимъ нѣкому нѣщо, у насъ трѣбва да остане туй чувство, че още можахме да направимъ. Като ти даде нѣкой нѣщо, или направи нѣщо за тебе, тъй да каже, а ние се заблуждаваме, мислимъ, че много нѣщо правимъ. Не е въ многото даване, не е и въ малкото даване. Малкото може да е много, и многото може да е малко. Азъ мога да ви дамъ 100,000 лева и да ви убия на пѫтя, а мога да ви дамъ 10 ябълчни зрънца и да ви кажа: посадете ги въ градината! Но тѣзи ябълчни зрънца може да ви послужатъ повече, отколкото паритѣ. Сега, много и малко, това сѫ нѣща относителни.

Вие, които ме слушате сега, можете да кажете: философски трѣбва да се обяснятъ тия нѣща! Азъ мога много нѣща да ви обясня, философски. Мога да ви обясня произхода на свѣта; мога да ви обясня, защо е създаденъ човѣкътъ; мога да ви обясня философски, защо жената е жена, защо мѫжътъ е мѫжъ; мога да ви обясня защо се женятъ хората и т. н. Но какво ще разберете, какво ще се ползувате отъ тѣзи философски обяснения? Всички тия нѣща мога да ви обясня, да ви ги докажа практически. Добрѣ, но за да се докажатъ нѣщата, ние трѣбва да бѫдемъ разумни, добродѣтелни и пълни съ любовь. Ако азъ, който свиря, съмъ единъ великъ виртуозъ и се въодушевлявамъ, а вие сте глухи или слѣпи, то вие ще ме разберете ли? Вие ще се мѫчите, ще се мърдате на мѣстата си, като ще мислите, че и вие се въодушевлявате. Азъ свиря, напъвамъ се и питамъ този-онзи: благодарни ли сте отъ моето свирене? А тѣ не сѫ ме чули, не сѫ ме видѣли. Слѣдователно, ако азъ ви доказвамъ, защо човѣкътъ е станалъ човѣкъ, а не ангелъ, защо слугата е станалъ слуга, а не господарь, трѣбва да ви ги докажа чрѣзъ закона на Любовьта. Ако слугата бѣше станалъ господарь, нивитѣ щѣха да останатъ неразорани. Защо ученикътъ е станалъ ученикъ, а не учитель? Защото, ако бѣше станалъ учитель, прѣдметитѣ на науката щѣха да останатъ незаучени. Хората сѫ чудни! Всички искатъ да станатъ учители. Учители въ свѣта нѣма. Само отношенията на хората въ свѣта създаватъ учителитѣ и ученицитѣ. Отъ учители нѣма нужда. Ученици сѫ потрѣбни, защото много нѣща има да се учатъ. Въ свѣта има само Единъ Учитель, и Той е Богъ! Въ пълния смисълъ на думата, въ свѣта има само едно сѫщество абсолютно добро, което нито мрази, нито люби, нито прощава — то е Господъ. Ще кажете: какъ, Господъ не прощава ли? Да, Господъ не прощава. Защо? Защото, когато казваме, че Господъ прощава, ние Му придаваме единъ човѣшки колоритъ. Той е благъ всѣкога. Слѣдователно, ако вие искате да работите, то когато дойде да говорите за Бога, Той въ вашия умъ трѣбва да седи, като едно съвършено сѫщество. И туй сѫщество не трѣбва да седи нѣкѫдѣ далечъ отъ васъ. Вие трѣбва да Го считате като едно сѫщество, на което умътъ е тъй подвиженъ, сърцето тъй пластично и благородно и волята тъй мощна, че въ даденъ моментъ да може да направи всичко. Нѣма нѣща невъзможни за Бога! Ние за Бога не можемъ да мислимъ, както мислимъ за насъ. Слѣдователно, ние трѣбва да се стремимъ къмъ Неговия образъ.

Въ Евангелието се казва: „Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще простишъ на онѣзи, които сѫ ти съгрѣшили; повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ще възлюбишъ онѣзи, които не обичашъ; Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и сърцето ти ще бѫде милостиво къмъ страждущитѣ; Повѣрвай въ Господа Исуса Христа, и ти ще служишъ Нему, нѣма да убивашъ хората.“ Повѣрвай, Повѣрвай — навсѣкѫдѣ се казва това. Съ тази вѣра всичко можешъ да направишъ. Тя е една положителна вѣра. И всички трѣбва да я приложите, но не само тукъ. У майкитѣ, запримѣръ, ако една майка обича едно отъ дѣцата си повече, това е пристрастие. Еднакво ще ги обича. Знаете ли въ какво седи обичьта? — Ти ще дадешъ на всѣко дѣте изобилно, но всѣко дѣте ще го поставишъ при тѣзи условия, при които то може да се ползува. Като поливашъ едно цвѣте, ти ще го поливашъ изобилно, че то да каже въ себе си: „Господарката ми тури повече вода.“ Тази вода трѣбва да прѣлѣе, та цвѣтето да остане доволно. И затуй, женитѣ, като поливатъ цвѣтята, азъ ги слѣдя и зная, кои жени сѫ добри и кои — лоши. Добритѣ жени така поливатъ, че водата прѣлива отъ саксиитѣ. А нѣкои жени, като поливатъ цвѣтята, бързатъ, сипятъ имъ по нѣколко капки вода и казватъ: да не прѣлѣе водата. Не, не, всѣкога трѣбва да прѣлѣе. Единъ българинъ далъ угощение на единъ турчинъ и му налива сладко винце, но тъй му налива, че като дойде до единъ пръстъ отъ чашата, оставя я празна и казва: „Заповѣдай, ефенди!“ Като дойде да налива на себе си, прѣлѣе чашата и казва: „Утира!“ — т. е. случайно прѣлѣла. Изпиватъ първата чаша, послѣ пакъ налива. Но какъ? — Налѣе на турчина чашата малко празна, а на себе си прѣлѣе и пакъ казва: „Утира!“ Турчинътъ гледалъ, гледалъ и най-послѣ казалъ: „Ефенди, направи тъй малко „утира“ и на мене, да пия и азъ отъ тази чаша!“ Така правимъ и ние. Като дойде за себе си, тъй малко съ „утира“, а като дойде за другитѣ, нѣма „утира.“ Не, ще прѣлѣешъ и за себе си, и за другитѣ. Нашата любовь трѣбва да се даде тъй прѣизобилно на това цвѣте, да съзнае то, че ти си му далъ, че си излѣлъ върху него много. Ще прѣлѣешъ, ще кажешъ: „Утира!“ На дѣтето си ще дадешъ прѣизобилно, да почувствува, че майка му е дала своитѣ чувства. Въ умоветѣ на дѣцата, майката трѣбва да седи като единъ идеалъ. Затова майката трѣбва да се моли, да каже: „Господи, вѣрвамъ въ Тебе, вѣрвамъ, че мога да приложа Твоята Любовь.“ И дѣйствително, тя може да се приложи. Нѣма абсолютно никаква причина, която може да ни спъне. И църквата, и държавата, и тия, закони, тъй както сѫ създадени, тѣ не могатъ да ни прѣпятствуватъ. Какъвто законъ и да създаде държавата, съ нищо не може да ни спъне, съ нищо не може да ни прѣпятствува. Ама че ние сме искали повѣче! Въ свѣта има само единъ великъ законъ, на който трѣбва да се подчиняваме. Е, хубаво, държавата прокарва единъ законъ, че не трѣбва да ставатъ никакви прѣврати. Защо създава този законъ? Понеже държавата отъ направенитѣ погрѣшки вижда, че съ всѣки прѣвратъ ще станатъ хиляди избивания, че най-малко 20 — 30 хиляди души ще станатъ жертва, затова прокарва такъвъ законъ и казва: „Не ни трѣбватъ орѫжия, не трѣбва да ставатъ прѣврати.“ Тя намира, че прѣвратътъ не е нѣщо естествено. Хубаво, ние сме съгласни. Че това е единъ Божественъ законъ! Въ свѣта сѫществува една Божия държава, и тази държава се управлява съ единъ великъ законъ — Любовьта я управлява. И поданицитѣ ѝ не трѣбва да се убиватъ помежду си. Не само това, но всички поданици трѣбва да живѣятъ братски. И всички хора: и свещеници, и учители, и управляващи, всички могатъ да живѣятъ братски.

„До колко пѫти да си прощаваме? До 7 пѫти ли?“ Азъ искамъ сега въ вашия умъ да остане една красива идея, тя е слѣдующата: азъ мога да бѫда такъвъ човѣкъ, какъвто Богъ иска!

И единственото нѣщо, което азъ зная, че Богъ го желае, че Богъ го изисква отъ насъ, то е, да бѫдемъ сѫщества любвеобилни, умни и силни по воля, да творимъ Неговата добра воля. Той не съизволява, когато хората страдатъ, боледуватъ и се убиватъ. Това ни най-малко не сѫществува на небето. И когато висшитѣ духове отиватъ на небето да носятъ свѣдения за земята, тѣ никога не казватъ, че въ България сѫ избити около 20,000 души, и че въ Русия има около 20 милиона убити, нещастни. Тѣ казватъ на Господа тъй: „Всичко добрѣ върви, Господи.“ Ами че всѣка една душа, още като е умирала, тя е въздъхнала и изпратила чрѣзъ единъ ангелъ своето оплакване до Бога. Въ Бога всички живѣятъ. Понеже тѣ живѣятъ въ Бога, то щомъ въздъхнатъ, Богъ простре рѫката си върху тѣхъ и казва: „Не бойте се, азъ ще ви възвърна живота.“

„ До колко пѫти трѣбва да простимъ? До 7 пѫти ли?

— До 70 пѫти по 7. Прощаването е необходимо. Азъ искамъ да се създаде единъ идеалъ у васъ. Хората никога нѣма да вѣрватъ, освѣнъ ако видятъ всичко на опитъ. Нѣкои казватъ: новото общество. Какво е новото общество? — Да живѣемъ като старото общество! Не, азъ не сѫдя църквитѣ, не сѫдя никого, но питамъ: въ какво седи новото общество? Трѣбва да го доказвамъ. — Новото общество седи въ това, че ние трѣбва да прощаваме така, както Богъ изисква, а не както хората ни налагатъ. Ние съ законъ не може да прощаваме. Тъй както до сега сме прощавали, това не е прощаване. И въ насъ, прошката, това е най-малката добродѣтель, съ която ние се занимаваме, тя е най-малкото изкуство. Това нѣщо нѣма да се постигне въ една година, нито въ двѣ или въ три години, нито въ цѣлъ животъ, изискватъ се най-малко 100—200 години, докато, се научимъ да прилагаме тази добродѣтель. Да простишъ, това азъ наричамъ най-малкото изкуство. Азъ го наричамъ най-славното нѣщо. Да простимъ, то значи да приложимъ всичката наука и философия на миналото, всички изкуства, всичко това, което ангелитѣ знаятъ. Това значи да разрѣшишъ най-малката задача въ свѣта. Знаете ли какви проблеми сѫ свързани съ нея? Като гледамъ лицата ви, не виждамъ нито единъ отъ васъ, който да е простилъ тъй, както азъ искамъ. Това не е упрѣкъ, не казвамъ, че не сте добри, но не сте научили това изкуство. Вие сте добри, като мене, но не сте научили изкуството да прощавате тъй, както азъ разбирамъ. Виждамъ единъ стремежъ, виждамъ малки зачатъци, но туй изкуство, да прощавате, още не сте го научили.

Сега, азъ съмъ между васъ. Една заслуга искамъ отъ васъ, да ми отдадете, и тя е слѣдната. Като се върна при Господа, да мога да Му кажа: Господи, азъ научихъ хората, какъ трѣбва да прощаватъ. Не само, че ги научихъ да прощаватъ тъй, както се слѣдва, но имъ дадохъ единъ примѣръ и по форма, и по сѫщество. Сега вече, Господи, можешъ да слѣзешъ на земята, тѣ научиха туй изкуство. Че научиха това изкуство, ще познаешъ по това, че втори пѫть, като слѣзешъ на земята, нѣма вече да Те разпъватъ.

И сега църквата казва, че Христосъ нѣма да дойде на земята. При това положение, не само сега нѣма да дойде, но и слѣдъ 10,000 години нѣма да дойде. Страхъ Го е! Казвамъ, че Го е страхъ. Ами че този кръстъ, който Той носи на гърба си, отъ ума Му не излиза! Тия хора тогава Му забиха гвоздеи. Защо? — Защото въ врѣмето на Христа хората не бѣха готови да прощаватъ. И днесъ не сѫ готови, а ме питатъ: кое е правовѣрно, и кое не? Азъ турямъ своята най-малка максима: правъ човѣкъ е този, който знае да прощава — нищо повече! Това е първата формула на новото учение. Кой е правовѣренъ? — Онзи, който може да прощава отъ всичкото си сърце, отъ всичкия си умъ, отъ всичката си душа, отъ всичката си сила, и който може да изпълнява волята Божия. Който може да прощава, това е велико нѣщо!

Сега, виждамъ, нѣкои между васъ казватъ: Учителю, ама ти за насъ трѣбва да имашъ особено мнѣние. Азъ имамъ за васъ такова мнѣние, каквото имамъ и за себе си. По-горѣ отъ себе си не мога да ви туря. „Ама за насъ трѣбва да имате особено мнѣние.“ Чудни сѫ хората! Казвамъ: азъ за себе си нѣмамъ особено мнѣние, че за хората ли? Не, ние трѣбва да се научимъ да прощаваме, защото туй разумно прощение ще внесе миръ въ домоветѣ, миръ въ обществата. Разумно прощение трѣбва! То е цѣла наука. Азъ ви говоря само върху нѣкои твърдения, но има извѣстни методи и начини, какъ да простишъ. То е цѣло изкуство!

„По колко пѫти да простя?“ По 7 пѫти ли? — Не, на 70 мѣста по 7. Туй изкуство вие ще го научите, и то ще образува новото общество. И ако ви питатъ сега: въ какво седи вашето общество какви сѫ принципитѣ му, какъвъ е уставътъ му, какво ще кажете? — Първиятъ членъ отъ устава на новото общество е, да прощаваме не по старому, а по новому. Какво правятъ хората днесъ? — Прощаватъ, но по старому си взиматъ паритѣ, а отгорѣ на това и по 12% лихва. Ще простишъ, но по старому, отгорѣ на това ще има рокля, чепичета ще има, всичко. И държавата прощава, дава амнистия, но все те държи въ черния списъкъ. Ще те простятъ, но ще знаешъ, че ще има дедективи слѣдъ тебе. Веднъжъ Ломброзо отишълъ да посѣти Толстоя и казва: „Аманъ отъ рускитѣ дедективи! Дойде нѣкой да го посѣти, и веднага ще дойдатъ да разбератъ, защо сѫ дошли, какво говорятъ и т. н. Все поглеждатъ!“ Така и тукъ. Азъ гледамъ, дошли нѣкои да ме слушатъ и казватъ: виждаме го ние, той ужъ отъ името на Бога говори, но има воля, на дълбоко рови. Е-е-е, тѣзи шмекерства, ние ги знаемъ! Азъ на всички ви ще докажа, че съмъ правъ, защото азъ не зная какво нѣщо е лъжа. Туй изкуство не го зная. Има нѣщо въ свѣта, което не зная. Азъ съмъ крайно невѣжъ човѣкъ въ това отношение, азъ не зная да лъжа. Ще кажете: е, не знаешъ! Не си ли казалъ до сега нѣкоя лъжа? — Не, никой пѫть до сега не съмъ казалъ лъжа. Ако нѣкой отъ васъ може да ме научи на туй изкуство, ще му бѫда крайно благодаренъ. Ще взимамъ уроци отъ него. Тъй, както вие знаете лъжата, това е едно изкуство вече. Да знаешъ какъ да смахнешъ нѣкого, изкуство е това! Може да се посмѣятъ на такъвъ човѣкъ, но той ще бѫде майсторъ да вземе брашното, сиринцето и маслицето. Азъ наричамъ лъжа не това да знаешъ какво нѣщо е лъжата, но да знаешъ какъ да я прѣдставишъ. Ще ви приведа единъ примѣръ. Нѣкой срѣща единъ свой приятель, който обича да лъже, и му казва: „Я ми кажи една лъжа!“ Остави се, азъ се отказахъ, не лъжа вече. Остави това, ами баща ми умрѣ, викатъ ме на погребение, а нѣмамъ нито 5 пари.“ Разказва това, и четири реда сълзи му текатъ. Изважда той 100 лева, дава му ги. „Е, тази е послѣдната лъжа, която ти казахъ.“ Да, но това не е лъжа, това е изкуство! Защо? — Защото лъжата не се казва, а се прѣдставя. Това е послѣдното изкуство на лъжата.

„До колко пѫти да простя?“ — На 70 мѣста по 7.

А това показва само степеньта на Любовьта. Само Божествената Любовь може да прощава така. Това не е човѣшка любовь. При сегашната човѣшка любовь, която имаме, туй правило не може да се изпълни. Можешъ да орешъ и да сѣешъ само при благоприятни условия. Може да прощаваме само тогава, когато тази любовь, това ново съзнание ни посѣти. Тогава можемъ да приложимъ напълно Христовото учение.

Защо Христосъ дойде на земята? — Да научи хората въ приложение на тази велика наука, да прощаватъ. И първата фаза на бѫдещата култура, азъ я наричамъ „култура на прошката“ — прошка къмъ всички, любовь къмъ всички, и къмъ малки, и къмъ голѣми.

Туй е най-малкото правило, което можете да приложите, което Христосъ изисква днесъ отъ своитѣ послѣдователи.

Бесѣда, държана на 27. I. 1924 г.