Jump to content

1924_02_03 Плодоветѣ на Духа


Ани

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

Плодоветѣ на Духа

„А плодътъ на Духа е любовь, радость, миръ,

дълготърпѣние, благость, милосърдие,

вѣра, кротость, въздържание“ .

  Галатяномъ 5:22

Всѣка форма добива своята цѣнность отъ съдържанието си, и всѣко съдържание добива своята цѣнность отъ смисъла си. Имате нѣкой планински върхъ, имате нѣкой планински изворъ или нѣкоя хубаво построена чешма. Кое е онова, което дава цѣнность на чешмата, на извора или на върха? Кое е онова, което дава цѣнность на една чешма? Камъкътъ, мряморътъ или водата, която изтича отъ курната на тази чешма? Имате нѣкой знаменитъ университетъ въ Европа. Кое е онова, което дава знаменитость на университета? Неговитѣ книги и библиотеки ли? — Не, неговитѣ видни професори. Имате църкви, изградени отъ онзи хубавъ камъкъ. Кое е онова, което дава смисълъ на църквитѣ? — Отъ една страна богомолцитѣ, отъ друга — свещенослужителитѣ. Имате нѣкой прочутъ хотелъ, нѣкоя странноприемница. Кое е онова, което дава смисълъ на хотела? — Хотелджията. Имате нѣкоя прочута гостилница. Кое е онова, което дава смисълъ на гостилницата? — Главниятъ готвачъ, който знае да готви. „Гостилницата безъ готвача, училището безъ учителя, църквата безъ свещеника, домътъ безъ домакинята, всичко туй огънь да го гори!“ — тъй казва българинътъ.

Новитѣ врѣмена изискватъ нови разбирания; новитѣ врѣмена изискватъ една нова логика; новитѣ врѣмена изискватъ една нова граматика, новъ правописъ. Нѣкои отъ васъ мислите, че много знаете да пишете, нали? Азъ се чудя нѣкой пѫть на българскитѣ писатели. Азъ не съмъ срѣщалъ още между българскитѣ писатели такива, които да употрѣбяватъ всѣка дума на своето мѣсто. И минаватъ за много видни писатели! Не само между българитѣ не съмъ срѣщалъ, но и между английскитѣ писатели. Това не е единъ недѫгъ на съзнанието, но съврѣменнитѣ народи не сѫ достигнали още до тази висша степенъ на развитие, да разбератъ съдържанието на езика. Съврѣменнитѣ народи говорятъ само по форма. Едно прѣдложение е хубаво само по форма. Единъ младъ поетъ може да пише тъй: „Върхове високи, долини дълбоки!“ Тия думи иматъ ли смисълъ? — Иматъ смисълъ, защото при всѣки единъ върхъ седи една долина. „Върхове високи, долини дълбоки!“ Сега, нѣкой може да се смѣе на стихотворението на този поетъ. Другъ младъ поетъ казва тъй: „О, ти си красива като нѣкой планински кремъ, ти си като нѣкой турски шадраванъ“. Този поетъ може да се коригира. Вземете прѣвода на свещенитѣ псалми отъ еврейски езикъ. Тѣ се четатъ много мѫчно, не сѫ прѣведени както трѣбва, и онѣзи, които сѫ ги прѣвеждали, тѣ сѫ били далечъ отъ да разбиратъ вѫтрѣшния смисълъ на онѣзи псалмопѣвци, които сѫ ги писали прѣди хиляди години. Слѣдователно, не е упрѣкъ, че тѣ не могатъ да прѣведатъ вѫтрѣшния смисълъ на единъ псаломъ, или пъкъ да разбератъ съврѣменното Евангелие, което е писано прѣди 2000 години, или пъкъ посланията на апостолитѣ, запримѣръ посланието на апостола Павла. А днесъ тѣ седятъ и се догаждатъ тъй, както геолозитѣ се догаждатъ за земята, както астрономитѣ се догаждатъ за слънцето, както биолозитѣ, химицитѣ, физицитѣ се догаждатъ по извѣстни въпроси. И всички все съ догадки ходятъ. Прѣдполагатъ, допущатъ, измѣрватъ, но колкото и да измѣрватъ, има извѣстни величини извънъ човѣшкитѣ схващания, ние ги наричаме ирационални числа. Мѣришъ, мѣришъ, все остава извѣстенъ малъкъ излишъкъ, не можешъ да го дѣлишъ. Дѣлишъ, дѣлишъ, оставяшъ го на страна, казвашъ: е, нѣма нищо. Не, тѣзи най-малкитѣ излишъци, които оставатъ, тѣ сѫ, които създаватъ най голѣмитѣ страдания на съврѣменното човѣчество. Ти казвашъ: пари, пари, хлѣбъ, облѣкло кѫщи, това е най-важниятъ въпросъ. Дѣйствително; хлѣбътъ е важенъ, облѣклото — сѫщо, кѫщата — сѫщо, но кѫщата, хлѣбътъ и облѣклото, не сѫ едни отъ първостепеннитѣ елементи. Ако кѫщата бѣше единъ отъ първостепеннитѣ елементи, хората нѣмаше да умиратъ. То е хубаво да има човѣкъ кѫща, но не е всичко въ кѫщата. Тѣлото и то е една кѫща. Азъ ще ви приведа единъ анекдотъ, взимамъ го отъ единъ не издаденъ романъ. Разправя се въ тозъ романъ за двама графове, и двамата голѣми спортисти, ходятъ по авджилъкъ, както казватъ турцитѣ. Единиятъ се казвалъ графъ Калони. Единъ день той излиза съ своето чифте, тъй да кажемъ по модерному, изъ гѫсталака да търси заякъ, и хопъ! — пада въ една голѣма дупка, старъ единъ кладенецъ, дълбокъ 7 — 8 метра. Гледа отдолу, не може да излѣзе. Надава викъ, и наоколо му единъ овчарь. Приближава се овчарьтъ: „Какво има?“ — Паднахъ въ тази дупка. Можешъ ли да ми помогнешъ? — Мога. Овчарьтъ ималъ едно дебело вѫже. Донесълъ го. Но, забѣлѣжете, че този графъ Капони билъ много деликатенъ човѣкъ, съ нѣжни рѫцѣ, съ всички европейски маниери. Като се хваща за това вѫже, рѫцѣтѣ му се поохлузили. Той казва на овчаря: „Ти Господине, не може ли да ми спуснешъ едно по-нѣжно, копринено вѫже, охлузиха ми се рѫцѣтѣ?“ — Е, фабрикитѣ сега сѫ изкарали такива вѫжета, не сѫ изработили още копринени вѫжета. Ако искашъ, ако не — ще седишъ още долу. Изважда го най-послѣ. Като излиза графътъ отъ кладнеца, удря три плѣсници на овчаря. „Ти трѣбва да знаешъ, че си овчарь въ тази мѣстность, трѣбваше да затворишъ тази дупка, да не ми причинявашъ такива страдания.“ Хубаво, скоро ще затворя тази дупка. Графътъ си заминава. Овчарьтъ отива въ града да зарѫча единъ капакъ за кладенеца, но въ това врѣме другъ единъ графъ, Бермуцио, като обикалялъ около тази мѣстность, хопъ! — пада и той въ кладенеца. Дохожда овчарьтъ, затваря дупката, чува единъ гласъ: „Моля ти се, братко, недѣй затваря кладенеца!“ — Какъ, прѣди малко извадихъ другъ единъ. „Не, моля ти се!“— Какъ, двама ли сте? „Извади ме, моля ти се!“ — А, ще те извадя! Прѣди малко извадихъ единъ, и той, като излѣзе, удари ми три плѣсници, че вѫжето било много грубо, та си охлузилъ рѫцѣтѣ. „Не, азъ ще ти бѫда крайно признателенъ, хвърли ми каквото и да е вѫже.“ Овчарьтъ го изважда, и отъ благодарность графътъ го вика на угощение. Питамъ сега: защо тѣзи двама графове иматъ двѣ различни разбирания? Вие ще ми възразите: „Туй е невъзможно, тѣзи нѣща авторътъ ги е направилъ така.“ Но азъ питамъ: защо съврѣменнитѣ христиански църкви, една православна и една евангелска, не се разбиратъ? Защо, като срѣщатъ, си обръщатъ гръбъ? Отъ какво произтича туй неразбиране? И едното, и другото не е ли Христовото учение! Туй Евангелие не е ли туй спуснато вѫже въ единъ кладенецъ! Туй вѫже не е ли едно и сѫщо? — Едно и сѫщо е, но на единия рѫцѣтѣ се охлузватъ, а на другия — не се охлузватъ. Защо? Казвате: това е навикъ, това е възпитание, това е, защото тъй сме родени. Не, това не е разяснение на живота. Не е само да кажемъ, че майка му, баща му така го родили. Да, но дѣдо му, прадѣдо му прѣди 4—5 поколѣния не сѫ били такива пияници, отпослѣ дойде това наслѣдство. Слѣдователно, извѣстни недѫзи, които сѫществуватъ въ свѣта, това не сѫ недѫзи вѫтрѣ въ самия животъ.

Сега, да се повърнемъ къмъ сѫщественото въ живота. Павелъ, който е минавалъ за единъ добъръ знатокъ на мистическата наука, говори кои сѫ плодоветѣ на Духа. Нѣкои като чуятъ „окултна наука,“ почватъ да гледатъ съ криво око. Като говоримъ за спиритизъмъ, за духове, почватъ да гледатъ съ криво око. Казватъ: а, духоветѣ, това е лошо нѣщо. Не, духоветѣ, това е единственото разумно нѣщо въ свѣта. Подъ думата „духъ“, разбирамъ онова разумното, най-хубавото нѣщо въ свѣта, което осмисля живота, което изпълва всичко, което носи всичкото благословение и дава онова най-хубавото умствено, сърдечно и волево разположение въ живота. Когато Духътъ говори, въ свѣта нѣма да има никакви противорѣчия. Ако бихме се рѫководили отъ този Духъ, който рѫководи всичко въ живота, ние всѣкога щѣхме да се разбираме. А като говоримъ за духове, въ обикновения смисълъ на думата, това сѫ изостаналитѣ човѣшки души въ пѫтя на своето развитие. По нѣкой пѫть и тѣ говорятъ, ние тѣхъ наричаме духчета. Нѣкои казватъ: Духътъ ми проговори. Какво ти проговори? — Направи това и това. Когато дойде Духътъ, кои сѫ качествата, по които ще Го познаемъ? Нѣма да ви оставямъ вие да го налучквате, ще се докачи вашето честолюбие, че не сте познали, а като кажа азъ, и да направя една грѣшка, ще кажете: е, Учительтъ направи грѣшка. Значи, азъ взимамъ всичката отговорность, ще направя една погрѣшка.

И тъй, присѫтствието на Духа всѣкога произвожда топлина на физическия свѣтъ; присѫтствието на Духа всѣкога произвежда движение на физическия свѣтъ; присѫтствието на Духа всѣкога произвежда растене въ живота; присѫтствието на Духа въ физическия свѣтъ всѣкога произвежда цъвтене, завързване плодове. Духътъ носи животъ въ себе си. Слѣдователно, Той разширява съзнанието. Тамъ, дѣто този Духъ дойде, ако Му дадешъ мѣсто, ще видишъ, че Той донася радость въ цѣлата кѫща. Онзи, който има този Божественъ Духъ, отъ него лъха нѣщо обилно, той е като единъ планински изворъ, и всичкитѣ растения наоколо познаватъ този Духъ. Защо? — Той внася животъ. Сега, не си правете никакви други илюзии. Когато Духътъ отсѫтствува, у васъ веднага ще се зароди друго едно състояние: меланхолия, безсмислие въ живота, антипатия, съмнѣния, подозрѣния, глупости, не ти се работи, не обичашъ хората и т. н. Слѣдователно, присѫтствието на Духа има една положителна страна. Тази страна сега Павелъ я застѫпва.

Другата страна наричаме тъмни сили на живота. И тѣ сѫ активни. Тъй че, въ свѣта има два вида съзнания: едното съзнание е съзнание на свѣтлината, а другото съзнание е съзнание на тъмнината. Затова има хора, които азъ наричамъ „хора на свѣтлото съзнание“ и „хора на тъмното съзнание“. Дѣто и да срещнете тѣзи хора, въ Англия, въ България, тѣ се отличаватъ. Виждашъ единъ човѣкъ, на когото съзнанието е тъмно. До като не измѣните неговото съзнание, не можете да измѣните и неговия характеръ. Ако майката роди едно дѣте съ тъмно съзнание, каквито професори и да му вземе, то ще стане единъ занаятчия. Нѣма да употрѣбя френската дума „вагабонтъ“. Думата „вагабонтъ” отъ послѣ е взела този смисълъ.

И тъй, първото проявление на Духа, първиятъ плодъ, това е Любовьта. Любовьта, това е първиятъ, необоримиятъ потикъ на живота, срѣщу който никоя сила въ свѣта не може да се противопостави. Тя е сила, която руши всичко. Слѣдователно, този първиятъ потикъ въ природата е най-силниятъ. Той е първиятъ потикъ, срѣщу който вие трѣбва да отворите царския пѫть. Ако не го отворите, той самъ ще си го отвори. Любовьта не признава никакви закони. Азъ ви говоря за Любовьта, като сила. Тя идва въ свѣта, и ние я познаваме, ние я виждаме отъ далечъ съ нашитѣ телескопи. Вънка отъ нашата вселена идва една велика вълна и тя върви съ една грамадна бързина. Тя ще залѣе цѣлия свѣтъ и всички онѣзи, които ѝ се противопоставятъ, тя ще ги задигне и завлѣче съ себе си. Кѫдѣ ще ги завлѣче? — Ще ги завлѣче тамъ, кѫдѣто отиватъ и нѣкои работници въ нѣкоя желѣзарска лѣярница. Въ нѣкоя желѣзарска лѣярница, нѣкои отъ невнимателнитѣ работници, като разтопява желѣзото, по невнимание падне въ пещьта, и майсторътъ забѣлѣзва, че температурата ѝ се повишава съ нѣколко градуса. Като изчезне работникътъ отъ физическия свѣтъ, температуратата на пещьта се повишава съ два градуса. Разбирате ли? Тъй и тѣзи работници въ свѣта, които бѫдатъ завлѣчени отъ тази вълна, само ще подигнатъ температурата на Божествената пещь съ нѣколко градуса. И ние само ще хроникираме това. Когато говоримъ за подигане на температурата, то значи, че онѣзи работници тамъ, по невнимание паднаха въ пещьта и подигнаха температурата ѝ. Тѣ влѣзоха вѫтрѣ, за да научатъ законитѣ на Любовьта.

Сега, по нѣкой пѫть, ние осѫждаме външния свѣтъ, че турилъ такива закони, че направилъ туй-онуй. Хубаво, ние ще оставимъ външния свѣтъ, но ние какво направихме? Външниятъ свѣтъ е отражение на вѫтрѣшния свѣтъ въ насъ. Външниятъ политически свѣтъ е изразъ на нашия вѫтрѣшенъ животъ. Нѣма какво да се сърдимъ на управницитѣ, на държавата. Тѣ сѫ излѣзли отъ сѫщия животъ, прилагатъ законитѣ и принципитѣ, които сѫ учили въ него. Какво има да имъ се сърдите? Всѣка дума трѣбва да се рѫководи отъ Духа. Присѫтсвието на Духа носи Любовьта. То е единъ вѫтрѣшенъ потикъ, необоримъ потикъ. Когато въ свѣта идва нѣщо велико, единъ отъ признацитѣ е, че всѣкога настава едно затишие, безъ никакво движение. Туй се нарича миръ, Любовь. Мирътъ означава едно вѫтрѣшно затишие въ духа, както когато очаквашъ да стане нѣщо важно. И слѣдъ туй идва радостьта.

 Радостьта е единъ вѫтрѣшенъ избликъ на Любовьта, която е дошла. Тя се прѣдшествува отъ мира, който носи една вѫтрѣшна тишина. Въ тази тишина всички седятъ въ недоумѣние, очакватъ великото, славното, което идва въ живота. И тогава, веднага виждаме туй разцъвтяване на всѣка душа въ свѣта. Слѣдователно, въ свѣта идва вече тази радость. Радостьта показва, че животътъ започва да цъвти. Не разбирайте, че цъвтенето се отнася само до растенията, че само вънъ става този процесъ. Не, въ съзнанието на човѣка става това цъвтене. То значи, че този човѣкъ до сега е ялъ, пилъ, кралъ, лъгалъ, и дойде единъ красивъ потикъ въ него, и той казва: отъ сега нататъкъ азъ ще бѫда благороденъ човѣкъ, нѣма да си позволявамъ никакво насилие.

Има много герои въ свѣта, които мислятъ, че сѫ силни хора. И ако бихъ запиталъ, въ какво седи силата на единъ човѣкъ, какъ бихте отговорили? — Да изяви своята любовь. Но, какъ ще изявишъ любовьта си? Да пригърнешъ нѣкого? — Не. Да цѣлунешъ нѣкого? — Не. Да му съградишъ кѫща? — Не. Да го пратишъ да се учи? — Не. Азъ ще ви кажа най-важното. Прѣдставете си, че вашитѣ рѫцѣ и крака сѫ вързани, цѣлото тѣло ви е свързано. Ако дойда азъ първъ при васъ, кой е онзи актъ, който трѣбва да употрѣбя? Трѣбва ли да пристѫпя и да ви наказвамъ? Трѣбва ли да ви галя, да казвамъ: о, моето пиленце, много си измѫчено! Ако съмъ една майка, трѣбва ли да го цѣлувамъ и да кажа: о, мама, много се измѫчи! Малко чорбица да ти дамъ, малко хлѣбецъ, това-онова. Трѣбва ли на рѫцѣ да го нося, дрешки да му давамъ? Това ли трѣбва да направя? Не, първото нѣщо — мълчание. Послѣ, полека ще взема ножчето и внимателно ще разрѣжа тия вѫжета. Нѣма да говоря. Това е миръ, това е разцъвтяване. Като разрѣжа туй вѫже, тогава ще дойде разцъвтяването. Тогава краката ще се освободятъ, рѫцѣтѣ ще се освободятъ и радостьта ще дойде. Значи, първото нѣщо: Любовьта се изразява чрѣзъ освобождаване на онзи, когото обичашъ. Вие ще ме питате: „Какъ да го освободя?“ Ако твоето сърце е стѣгнато, и ти се тровишъ отвѫтрѣ, ти не можешъ да го освободишъ. Онзи, който те обича, той знае какъ да постѫпи. Ще вземе ножчето си, ще бѫде внимателенъ, нѣма да засѣгне кожата ти никъкъ, ще засѣгне само това вѫже. Той трѣбва да разбира твоето естество, твоята душа, твоя умъ. Този е човѣкътъ, който те обича. Онзи, който разрѣже кожата ти, той не те обича. Нѣкои казватъ, азъ те обичамъ. Ще направимъ опитъ. Теглите ножа си и казвате: ама мене ме е страхъ да не те закача нѣкѫдѣ! Значи, не си отъ онѣзи, които любятъ. Онзи, който люби той е смѣлъ, веднага вади ножа и знае кѫдѣ да го постави.

Сега, съврѣменнитѣ реформатори,учители, възпитатели сѫ много смѣли, казватъ: „Да възпитаме дѣцата, да възпитаме съврѣменното общество.“ Отлична идея, но да се приложи. Какъ да възпитаме дѣцата, какъ да възпитаме обществото? Отъ 8,000 години насамъ хората се възпитаватъ, какви ли не методи сѫ употрѣбени, но тѣзи методи нѣматъ резултатъ, т. е. иматъ малки резултати, но онзи истинскиятъ методъ, който Божествената Любовь носи още не е приложенъ. И въ свѣта още работятъ много възвишени сѫщества, много ангели, но ние виждаме, че и въ тѣхнитѣ методи още има единъ недѫгъ, единъ малъкъ недостатъкъ. И забѣлѣжете, всѣки единъ народъ иска да се подигне. Една отлична идея! Всѣки единъ народъ иска да стане великъ, силенъ, мощенъ. Правъ е. Кой е онзи човѣкъ, който не иска да расте и да стане мощенъ? Кой е онзи човѣкъ, който не иска въ неговото сърце да има редъ и порядъкъ? Слѣдователно, хората затова се и организиратъ, искатъ да иматъ редъ и порядъкъ вѫтрѣ въ държавата. Но, кой е начинътъ сега, за да се тури този редъ? Павелъ обяснява кои сѫ плодоветѣ на Духа. И азъ ще се спра отчасти, нѣма да ви обяснявамъ всичко. Да не мислите, че всичкитѣ тайни ще ви разкрия! Въ тази си бесѣда азъ ще ви дамъ само по едно бонбонче и ще ви кажа: като дойдете втори пѫть, ще ви дамъ по още едно бонбонче. Вие, като излѣзете отъ тукъ, ще кажете: защо не ни даде по още едно бонбонче? Много пинтия е този човѣкъ — обѣщава, дава по една хапчица хлѣбъ, покаже хлѣба, скрие го и каже: стига толкова! — като че ли отъ сърцето му ще се откѫсне. — Свещениятъ хлѣбъ всѣкога се дава на много малки трошици. Небето нѣма такива голѣми фурни, както тука. Печенето на хлѣба тамъ не е тъй, както тука, тамъ не се печатъ такива голѣми самуни. Нѣкой казва: дайте единъ голѣмъ самунъ! Небето не знае такива методи — да пече голѣми самуни. Азъ, като взема нѣкой пѫть вашитѣ самуни, че се чудя какъ да ги дигна. Въ небето, въ едно малко пилюлче има толкова голѣма сила, стига да знаешъ какъ да го използувашъ. Който знае, ще го използува, пъкъ който не знае, той ще носи голѣмия товаръ. Често, като минавамъ покрай нѣкое село, гледамъ нѣкои голѣми свини носятъ на врата си такива голѣми триѫгълници, обърнати надолу. Има и адепти, които носятъ такива триѫгълници. Българитѣ, като знаятъ, че тѣхната свиня е много немирна, за да не минава прѣзъ чуждия плетъ, окачватъ ѝ единъ такъвъ триѫгълникъ, и тя, отиде до плета, види, че не може да мине, върне се назадъ. Не може, законъ за равновѣсие е този триѫгълникъ. Българинътъ казва на свинята: „Ще учишъ този триѫгълникъ, той е законъ на равновѣсие, послушание къмъ Бога.“ И свинята, като дойде до плета, погледне насамъ-нататъкъ, върне се назадъ, казва: „Има нѣщо на врата ми.“ И сега, отъ невидимия свѣтъ, Господъ е турилъ на хората такива триѫгълници. Азъ ги срѣщамъ все съ такива триѫгълници по врата. Ние се смѣемъ на тия свини. Казваме: свиня е това! Е хубаво, ако единъ държавникъ идва да подобри положението на единъ народъ, ако идва да създаде такива закони, които да подобрятъ положението му, а създаде цѣла анархия, право ли е това? Ако онзи български генералъ е дошълъ да помогне на народа си, а обяви война, че прѣтърпи нѣкое поражение, та пердесютата на всички останатъ въ хоризонтално положение, не трѣбва ли да търси вината въ себе си? Или, като Пилата, ще си измие рѫцѣтѣ и ще каже: „Грѣхътъ е пакъ вашъ.“ Не е така. Ако генералътъ иска да воюва, трѣбва да знае защо. Ако държавникътъ тури единъ законъ, трѣбва да знае защо. Ако свещеникътъ служи, трѣбва да знае защо. Ако учительтъ прѣподава, трѣбва да знае защо. Ако майката ражда, трѣбва да знае защо. Навсѣкѫдѣ има едно криво разбиране. На младата мома никога не трѣбва да ѝ прѣдставяте кривата страна на живота. Вие ѝ казвате: ти като се оженишъ, ще живѣешъ добрѣ, момъкътъ е богатъ, отъ знатенъ родъ е, образованъ е, ще те гледа като писано яйце. И тя казва: а, тъй ли? — рѣшава да се жени. Една българска свадба, това е знамение на врѣмето! Дойдатъ сватове, девери, кумове, това е цѣла седмица! И момата казва! „Намѣрихъ смисъла въ живота.“ Дойде свещеникътъ, благослови ги, казва: „Живѣйте като Аврама и Якова.“ Да, но не излиза като Аврама и Якова. И послѣ казватъ, че момъкътъ е виноватъ. Ама не е само той виноватъ. Нима, тази, парцаливата мома живѣеше по-добрѣ? Ами че тя и майка си не слушаше! Като че не я зная колко пѫти хвърляше паничката на майка си. „Вземи мама.“ — Хмъ. Не иска да вземе. А сега казватъ: „Горката мома, момъкътъ я направи нещастна!“ Не е всичката вина въ него. Да, има вина въ него, той не трѣбва да бѫде грубъ. Той трѣбва да бѫде справедливъ и благороденъ. Да, но тя не трѣбва ли да бѫде? — И тя трѣбва да бѫде благородна. Отъ мѫжа едно, отъ жената друго се изисква. Законътъ на Любовьта трѣбва да се приложи. Павелъ казва кои сѫ плодоветѣ на Духа.

„А плодътъ на Духа е любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость и въздържание“

 Мирътъ е едно вѫтрѣшно затишие. Радостьта, това е цъвтене. Благостьта, това е вѫтрѣшенъ ароматъ, туй, което се съдържа вѫтрѣ въ самия животъ, въ самото съзнание. Въ самото съзнание вѫтрѣ трѣбва да има извѣстна благость, т. е. въ съзнанието вѫтрѣ трѣбва да има извѣстна мекота. Милосърдието, това е приложение. Значи, тази благость трѣбва да има отвънъ единъ методъ за приложение.

  Втората фаза, това е вѣрата. Павелъ се спира вър-ху вѣрата. Вѣрата е качество на ума. Въ нея трѣбва да се прилагатъ умственитѣ добродѣтели. Слѣдъ туй, идватъ кротость и въздържание. На какво може да уподобимъ кротостьта и въздържанието? — Кроткиятъ човѣкъ е силниятъ човѣкъ, а въздържаниятъ човѣкъ е богатиятъ човѣкъ. Въздържанъ човѣкъ е само този, който има богатство въ себе си. Той задържа туй богатство.

Тия сѫ плодоветѣ на Духа. Тѣ сѫ сили, които дѣйствуватъ вѫтрѣ въ нашето съзнание. Само когато намѣримъ отношението между любовьта, мира, благостьта, кротостьта, въздържанието, вѣрата и милосърдието, тогава ще разберемъ какво нѣщо е Духътъ. Забѣлѣжете, че тия сили въ всѣки човѣкъ не се явяватъ по единъ и сѫщи редъ. Това зависи отъ степеньта на човѣшкото съзнание.

 Всѣки човѣкъ иска да има топлина. И дѣйствително, топлината е единъ хубавъ признакъ. Но, ако при тази топлина се усилва горенето, вече се явява едно болезнено състояние. Когато веществата горятъ и не изгарятъ правилно, енергиитѣ не се прѣвръщатъ напълно, остава единъ малъкъ излишъкъ, явява се едно болезнено състояние, а болезненото състояние всѣкога се отразява върху главата. Щомъ главата ви е топла, имате едно болезнено състояние. Въ главата на човѣка не трѣбва да има топлина, трѣбва да има хладина, т. е. въ главата трѣбва да има свѣтлина, а въ стомаха — топлина. Такъвъ е законътъ. Измѣни ли се туй нѣщо, т. е. въ главата да има топлина, а въ стомаха свѣтлина, ние обръщаме свѣта съ главата надолу. Запримѣръ, какъ турятъ майкитѣ свѣтлината въ стомаха на дѣтето си? — Дѣтето е здраво, майката вземе бонбончета, казва: „Вземи, мама!“ Бонбончето е свѣтлина. Мислятъ, че като турятъ туй бонбонче въ стомаха, ще придадатъ нѣщо на дѣтето. Не, само ще го развалятъ. Майката казва: „Хайде мама, още едно!“ Турятъ още едно бонбонче въ стомаха му. Най-послѣ се явява коремоболие. Викатъ лѣкари. Майката казва: „Не зная какво му стана.“ Майката отъ голѣма любовь туря свѣтлината въ стомаха, топлината въ главата, и послѣ не знае какво му стана. И лѣкарьтъ, като не знае какво му е, прѣдписва рициново масло. Защо прѣдписва рициново масло? Като говорятъ нѣкои за рициновото масло, тѣ разбиратъ друго нѣщо. Рициновото масло подразбира, че на този животъ липсва нѣщо. Като влѣзе рициновото масло въ организма, то най-напрѣдъ изхвърля всички нечистотии. Маслото показва, че нищо нечисто въ живота не трѣбва да остане, всичко да се изхвърли навънъ. Стомахътъ ви трѣбва да се освободи. И сега, редъ физиолози спорятъ, колко часа трѣбва да се мине, докато се смѣли храната, какъвъ трѣбва да бѫде процесътъ на храносмилането и т. н. Не, не, хубави храни сѫ тѣзи, които най-лесно се смилатъ, и отъ които храни оставатъ по възможности най-малкитѣ излишъци. Излишъкътъ всѣкога прѣдставлява едно уседѣло състояние. Човѣкъ, който се движи, не може да има излишъци. Онѣзи хора, които почватъ да почиватъ повече, отколкото трѣбва, тѣ затлъстяватъ. Що е затлъстяването? — Затлъстяването е ненужно богатство. Този си оставилъ въ банката своитѣ вносове, втори, трети, четвърти, всички тия си оставили редъ книжа въ складоветѣ. Отъ всички тия складове ние трѣбва да се освободимъ.

И тъй, първото нѣщо въ свѣта: Любовьта трѣбва да се разбере, като единъ законъ, въ нейното приложение, да се приложи въ нашия индивидуаленъ животъ. Любовьта има ли приложение въ търговския животъ? — Има. Въ сѣмейния животъ има ли? — Има. Въ войската има ли? — Има. Навсѣкѫдѣ има приложение, и трѣбва да се приложи! Тя има разни приложения. Тя трѣбва навсѣкѫдѣ въ свѣта да носи благото. Защо отиватъ да се биятъ хората? — За да се даде свобода. Защо пишатъ? — За свобода. Слѣдователно, въ основата си, всѣки има за цѣль да направи окрѫжаващитѣ си свободни, но трѣбва да бѫдемъ умни, да знаемъ какъ да приложимъ тази свобода. Ако свободата, дѣйствително, е постигната по единъ разуменъ начинъ, тя съдържа едно качество въ себе си — носи радость. Запримѣръ, този, който, като разрѣзва вѫжето за да ме освободи, ми осакати рѫцѣтѣ, той неправилно ме е освободилъ, и азъ нѣма да съмъ радостенъ. Но, ако ме освободи правилно, първото нѣщо, което ще стане, то е, че ще почувствувамъ радость за свободата, която ми е дадена. Слѣдователно, радостьта всѣкога произтича отъ факта, че сме свободни. Защото, като видимъ онзи, който ни люби, сърцето ни почва да трепти, знаемъ, че той ни носи свобода, т. е. радость носи, а радостьта, мирътъ означаватъ, че всички онѣзи прѣпятствия, които разбъркватъ живота ни, ще се прѣмахнатъ. Сега, нѣкои казватъ тъй: азъ нѣмамъ миръ въ живота си. — Нѣмашъ миръ, понеже не си добилъ любовьта. Любовьта трѣбва да се получи въ нейната сѫщина. Не че вие нѣмате тази любовь, имате я, но въ тази любовь има нѣщо примѣсено, и трѣбва да я прѣчистите. Вие обичате само вашитѣ дѣца, вашата жена, но и тѣхъ обичате при извѣстни условия.. Много мѫже обичатъ жена си, но до кога? — До като е млада, до като е красива. Щомъ почне да остарѣва, щомъ почне да боледува, охладяватъ къмъ нея. Щомъ почнатъ да виждатъ красиви жени отвънъ, сърцето имъ почва да охладява. Питамъ тогава: това любовь ли е? —Любовьта не седи въ външнитѣ форми. Любовьта, това е обръщане на една разумна душа къмъ Бога.

Питамъ тогава: що е религия? — Религията, това е втората фаза на живота, обръщане на душата. Много хора влизатъ въ религиозния животъ тъй, както въ свѣтския животъ. Въ религиозния животъ никакви свѣтски отношения нѣма, никакви материални сдѣлки не трѣбва да има. Когато азъ отида на едно мѣсто, не разбирамъ, че трѣбва да ме посрещнатъ свѣтски, не разбирамъ, че трѣбва да ме нагостятъ хубаво, да ми дадатъ хубави дрехи и легло. Това е най-малкото, което може да ми се даде. Онзи, който ме обича, той ще ми даде и повече. Нима, азъ като дамъ на онзи хотелджия 50 — 60 лева, та нѣма да ми даде една хубаво отоплена стая, съ чисто легло и юрганъ? — Ще ми даде такава, но за какво? — Заради паритѣ. Ами, че онази жена, която мѫжътъ ѝ глади и милва, за какво прави това? — Заради паритѣ ѝ. Хората казватъ, че се обичатъ, но за какво? — Все за нѣкакъвъ интересъ. Нѣкой казва: азъ обичамъ жена си. Но защо? — Защото е здрава и хубава. Нека да полежи 7 години, че да раздадешъ всичкото си имане заради нея, и пакъ да ти е приятна, да не ти омръзне, тогава ще те видимъ. А тъй! Той скоро се отегчава отъ нея и казва: нека умре тя, че да си взема нѣкоя по-млада. Не е любовь това.

И при това положение, всички вие минавате за културни! Нѣкои казватъ: „Новата култура!“ Новата култура е старата култура. Новитѣ разбирания сѫ старитѣ разбирания. Сега, гледамъ шопитѣ тукъ, въ софийско, отвънъ е европеецъ, отвѫтрѣ — шопъ. Културенъ отвънъ, а отвѫтрѣ — стария животъ. Ние минаваме за христиани отвънъ, а отвѫтрѣ водимъ стария езически животъ. Това е днешното христианство. И казватъ: кажи ни Истината! Хубаво, азъ искамъ да ви кажа Истината. Азъ, като говоря Истината, засѣгамъ и себе си, разбирате ли? Работници излизатъ една вечерь отъ рудницата, и всички сѫ очернени, но никой отъ тѣхъ не вижда това. Между тѣхъ има и жени. Минава нѣкой отъ работницитѣ, другитѣ му казватъ: „Ти трѣбва да си много красивъ.“ — Ама и ти трѣбва да си много красивъ. Всички сѫ работили въ рудницата, тъмно е вънъ, не се вижда. Единъ отъ тѣхъ драсва кибритъ, виждатъ, че всички сѫ черни, не сѫ красиви. Тѣ трѣбва да се върнатъ дома си, да се очистятъ, да се облѣкатъ, че тогава, като излѣзатъ на свѣтлината, ще бѫдатъ красиви. Ние, съврѣменнитѣ хора, излизаме отъ тази рудница, отъ този свѣтъ. Не е злото, че сме дошли на земята и сме почернѣли. Не е злото въ тази чернота, тя не е отвѫтрѣ, навънъ излиза тя. И когато нѣкой каже: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“, грѣхътъ не е отвѫтрѣ, но майка ми, като работѣше въ рудницата, бѣше очернена, та и мене отвънка очерни. Това почерняване е само външно. Азъ по сѫщество, въ душата си, искамъ да любя Господа. И ако по сѫщество се измѣня, това ще бѫде само кога? — Когато изопача Любовьта, а това нѣщо се отнася до възпитанието. Нѣкой казва: „Уменъ трѣбва да бѫдешъ!“ Въ какво седи разумностьта на човѣка? — Разумностьта седи въ това: къмъ всѣки човѣкъ ти трѣбва да бѫдешъ много внимателенъ — спрѣмо неговитѣ мисли, спрѣмо неговитѣ чувства, спрѣмо неговитѣ желания. Азъ не говоря за онѣзи неестествени желания, азъ говоря за онѣзи красиви, хубави чувства у човѣка. Нѣкой си посѣлъ едно дръвче, нѣма да му го осакатишъ. Нѣкой си направилъ една хубава кѫща. Нищо лошо нѣма да говоришъ, заради него.

Сега, ще оставя външния свѣтъ, ще говоря за онѣзи, които сѫ вѫтрѣ. Азъ говоря за васъ, а не за онѣзи, които сѫ на небето, тѣ сѫ научили закона. Нѣкои отъ васъ ще отидатъ на небето, ще станатъ граждани на онзи красивия свѣтъ на Любовьта. Като говоря за небето, спомнямъ си, единъ свещеникъ ми казваше: „Да бѣше наредилъ Господъ другъ начинъ за отиване на небето, не чрѣзъ смъртьта, защото ще има скърцане съ зѫби.“ Обръща се къмъ себе си и казва: е, попе, попе, ти опѣвашъ хората, но и тебе ще опѣятъ единъ день. Ти сега ги пращашъ на онзи свѣтъ, но и тебе ще те пратятъ единъ день. И тогава, за успокоение, хората казватъ: „Ще ни упокои Господъ. Ще дойде миръ.“ Да, но онзи миръ, който Любовьта носи, той е уталожване. Мирътъ е едно отъ великитѣ качества на Любовьта. И тогава, като имаме пълна вѣра на онзи, който ни обича, напълно се осланяме нему и можемъ тихо и спокойно да легнемъ да спимъ, както Христосъ заспа. Христосъ заспа единъ пѫть въ лодката, като мислише, че ученицитѣ му сѫ силни, ще Го пазятъ. Но щомъ заспа, лодката се развълнува, и ученицитѣ Му казаха: „Учителю, стани, лодката се развълнува, тази работа е опасна.“ Стана Христосъ, подухна врѣмето и всичко утихна. И казватъ: Христосъ укроти врѣмето. Укроти врѣмето, но не можа да укроти онѣзи римски войници, онѣзи свещенослужители. И знаете ли защо не можа да ги укроти? — Защото врѣмето, прѣзъ което живѣеше Христосъ бѣше такова. Тогава не познаха Христа.

Азъ често употрѣбявамъ думата „извънъ врѣмето.“ Когато казвамъ това, то значи, че живѣемъ извънъ врѣмето. Врѣмето не хроникира нашитѣ дѣла. Знаете ли защо не ги хроникира? — Хроникиратъ се само умни работи: еди-кой си поетъ какво написалъ, еди-кой си философъ какво казалъ. Ами глупавитѣ работи хроникиратъ ли се? — Не, тѣ оставатъ извънъ врѣмето.Слѣдователно, хората живѣятъ свободно. Защо? — Защото врѣмето, природата не хроникира тѣхнитѣ дѣла. Тя казва: „Това сѫ още малки дѣца, дѣца на каприциитѣ.“ Само тукъ-тамѣ има нѣща, които могатъ да се хроникиратъ. Даже и съврѣменнитѣ хора, като казватъ много нѣща, всичко това не се хроникира. Нѣкои казватъ: е, Любовьта ние сме я слушали. Любовьта не може да се слуша, тя се прѣдава само чрѣзъ контактъ, когато двѣ души се доближатъ. Знаете ли какво значи доближаване на душитѣ? Когато любовьта се допре, образува се една вѫтрѣшна топлина, а тази топлина дава свободния животъ. Когато се допратъ тия два живота, образува се свѣтлина. И слѣдователно, животътъ има двѣ посоки: едната посока къмъ центъра на земята, а другата — къмъ слънцето нагорѣ, т. е. едната посока къмъ васъ, най-първо ние обичаме себе си, а послѣ искаме да обичаме и другитѣ.

Ще ви приведа единъ примѣръ за тази борба, която сѫществува между хората, която е сѫществувала и прѣди хиляди години. Единъ отъ древнитѣ царе, Рама Северанъ, адептъ на Великото Бѣло Братство и Алиманъ Белима, сѫщо царь, управлявали своитѣ царства, но били съ противоположни разбирания. Рама прѣдставлявалъ закона на Любовьта. Той издалъ заповѣдь, споредъ която, спрѣмо всички хора да се отнасятъ по закона на Любовьта и никакво насилие не трѣбва да се прави. Царь Алима подържалъ сегашното учение: картеченъ огънь, бѣсилки, ножове. Той казвалъ, че всичко неприятелско трѣбва да се прѣкара подъ ножъ, навсѣкѫдѣ трѣбва да се внуши страхъ и трепетъ. Само така неприятельтъ ще трепери отъ него. Всички съсѣдни народи, всички градове и селища, дѣто минавалъ Алима, всичко било изгаряно. Всички жители забѣгнали по гори и планини. Когато минавали пѫтници, питали: защо тѣзи села и градове сѫ изгорени? Казвали: „Алима тукъ царува. Неговиятъ законъ е свещенъ, и които не се подчиняватъ, пострадватъ.“ Пращали пратеници до царь Рама съ молба да имъ помогне. Той, като живѣлъ по закона на Любовьта, пращалъ свои хора, които въ едно кратко врѣме всичко възстановявали: селищата, градоветѣ отново заживѣвали, и хората заживѣвали вече по закона на свободата. Ние виждаме тѣзи два закона и въ съврѣменния животъ. Тамъ, дѣто се явяватъ разумни държавници въ една държава, като въ Англия, въ Америка, историята ги отбѣлѣзва, тѣ даватъ насока къмъ нова култура. Обаче, явяватъ се и хора съ противоположни възгледи, и то не само въ държавата, но и въ науката, и въ религията. Това сѫществува въ домоветѣ, и навсѣкѫдѣ. Мѫжъ и жена могатъ да се раздѣлятъ само заради своитѣ убѣждения. Между братя и сестри сѫществуватъ пакъ сѫщитѣ противоположни възгледи въ убѣжденията. Не всички хора иматъ едни и сѫщи възгледи.

Сега, вие съврѣменнитѣ хора, искате да живѣете по братски, но не знаете какъ да живѣете. Вие съ своето незнание може да разрушите най-хубавото нѣщо. Ако вие задържите за по-дълго врѣме рѫката на една съврѣменна млада жена, може да развалите най-хубавото ѝ настроение. Ако задържите една минута рѫката ѝ, тя веднага ще си състави добро понятие за васъ. Питамъ: защо трѣбва да задържите за по-дълго врѣме рѫката ѝ? Ще кажете: отъ обичь. Хубаво, защо на старата баба не искате да задържите за по-дълго врѣме рѫката ѝ, а бързате? Не, това не е философия. Когато азъ задържамъ рѫката на една млада жена, това е користолюбие. Когато ме хване единъ апашъ, единъ разбойникъ, и каже „горѣ рѫцѣтѣ!“ — защо прави това? — Бръква въ джоба ми, за да ме обере. Като ме обере, пуща ме. Колко пѫти, дълго врѣме ме задържа, за да вземе всичкото ми съдържание. Щомъ вземе всичкото ми съдържание, казва: „Свободенъ си сега.“ Слѣдователно, питатъ ме нѣкои млади моми: до кога ще ни обичатъ? — Докато ви взематъ всичкото съдържание. До кога ще ме търпятъ въ обществото? — Докато взематъ всичкитѣ ти пари, всичкото ти съдържание. Или, казано на съврѣмененъ езикъ: ще те търпятъ, докато те изтискатъ като лимонъ, и ще те изхвърлятъ навънъ. Това не е култура, това не е човѣчество!

„Радость, миръ, дълготърпѣние“.

За да се реализира каквато и да е любовь, човѣкъ трѣбва да бѫде дълготърпеливъ. Любовьта трѣбва да изтърпи всички мѫчнотии, които се зараждатъ вѫтрѣ въ нашето съзнание. Не е тъй лесно. Ние завъждаме приятели, и тѣзи приятели ни оставятъ, разваля се туй приятелство. Първото нѣщо е да задържимъ любовьта си за по-дълго врѣме. Сега, азъ бихъ ви задалъ единъ въпросъ, на който и ще ви отговоря. Този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го гледашъ въ очитѣ? Този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го държишъ за рѫцѣтѣ? И този, когото обичашъ, колко врѣме трѣбва да го държишъ въ пригрѫдкитѣ си? Ние казваме: дълго врѣме. — Не, не трѣбва дълго врѣме. Майката колко врѣме носи дѣтето си на рѫцѣ? Колко години? Нѣкои казватъ: ама азъ изгубихъ любовьта си. Жената се оплаква на мѫжа си: едно врѣме, докато бѣхъ млада, ти ме обикаляше, цѣлуваше ме, а сега не ме поглеждашъ. Ами, че така и дѣтето може да каже: едно врѣме майка ми ме държеше на рѫцѣтѣ си, а сега ме остави на краката си да ходя. Ами че кое е естественото положение? Жената да благодари, че не я цѣлува вече мѫжътъ ѝ; и мѫжътъ да благодари, че не го цѣлува вече жена му. Ами че ако те цѣлува още, той е апашъ. Щомъ те цѣлува, ти ще дадешъ нѣщо. Той те цѣлуне, каже: „Миличка, ти ще идешъ при баща си, той е богатъ, ще му кажешъ, че великъ-день идва, нека си развърже кесията. Колко си хубава, гълѫбче!“ И гълѫбчето отива при баща си, цѣлува го. „Татко!“ — И тя иска нѣщо. Бащата казва: „Колко е добра дъщеря ми!“ Питамъ сега: това любовь ли е? Ние сами себе си лъжемъ. Често азъ разглеждамъ човѣшкия животъ. Срѣщамъ понѣкога мѫжъ и жена се цѣлуватъ на улицата. Казвамъ: защо се цѣлуватъ? При баща ѝ ли я праща? Той иска нѣщо отъ нея. Когато видя, че тази цѣлувка е чиста, мене ми е приятно и казвамъ: ето двама души, които могатъ да живѣятъ по Бога. А като погледна други, казвамъ: далечъ сѫ още тѣ.

„А плодоветѣ на Духа сѫ любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, милосърдие, вѣра, кротость и въздържание.“

Това сѫ плодоветѣ на този Божественъ Духъ, който идва сега въ свѣта. Казвамъ: една нова фаза настава сега въ цѣлия козмосъ. Нашата вселена е достигнала на половина своя пѫть на развитие. Слѣдователно, ние ще имаме единъ обратенъ процесъ на развитие. До сега цѣлото човѣчество, не само тукъ на земята, но въ всички свѣтове, които сѫществуватъ вънъ и вѫтрѣ въ вселената, всички минаватъ въ една нова фаза. Не само на земята, но въ цѣлия козмосъ става едно прѣобразование, макаръ че всички не сѫ на една степень на развитие. Всички сѫщества сѫ дошли на половина въ своето развитие. Новата вълна, която идва, нѣма да ви остави на старото мѣсто. И, ако вие не възприемете новото учение, у васъ ще настане такава голѣма скръбь, която ще произведе у васъ цѣлъ адъ, Адътъ не е нищо друго, освѣнъ въздѣйствието на тази Божествена вълна. За въ бѫдеще тия страдания ще се увеличатъ, и ще знаете, че колкото страданията ви сѫ по-голѣми, толкова е по-голѣмо вашето съпротивление, а дали е съзнателно или несъзнателно, то е другъ въпросъ. Ще знаете, че сте въ противодѣйствие на тази вълна, затова ще се хармонизирате и ще кажете: азъ трѣбва да бѫда въ съгласие съ великата съзнателна Любовь, съ Божествения Духъ и ще дѣйствувамъ тъй разумно, както Той дѣйствува.

Искамъ да се освѣтлите върху дѣйстието на Духа. Нѣкои казватъ: Духътъ ми казва това. Духътъ ми казва онова. Когато Духътъ говори, има нѣколко начина, по които Той се изразява. Този Духъ може да ти говори чрѣзъ единъ твой приятель, който ти обичашъ. Той може да е на половина метъръ разстояние отъ прѣдъ очитѣ ти. Разумниятъ човѣкъ на разуменъ говори. Послѣ, нѣкой ще ти говори близо до ухото, ще ти каже: „Господине, нѣщо тайно ще ти кажа, голѣмъ секретъ“. Това сѫ външни начини. Послѣ има и други начини. Нѣкой казва, че нѣкѫдѣ подъ сърцето, подъ лъжичката нѣщо му заговаря или нѣщо на главата му заговаря. На всички все имъ говори нѣщо, но резултатитѣ на туй говорене не сѫ едни и сѫщи. Когато Божественото начало у насъ започне да говори, лицето добива една нѣжность, една малка свѣтлинка, въ очитѣ се чете една разумность, погледътъ е устойчивъ, и такъвъ човѣкъ е готовъ, въ дадения случай, на всички услуги. Каквото му поискашъ, той казва: „Удоволствие ми е да ви услужа. Пакъ заповѣдайте, пакъ елате при мене! Ако вие ми платите за труда, ще ми причините голѣма неприятность“. Имате нѣкаква нужда, той ще се подпише зарадъ васъ. А ние, сега, при тѣзи насилия, при тѣзи изнудвания, минаваме за честни, за разумни хора. Не искамъ да ви подложа на изкушение, но казвамъ: разумниятъ законъ може да се приложи само отъ разумнитѣ хора. И слѣдователно, ние трѣбва първо да проповѣдваме разумния животъ, та като влѣзе разумниятъ животъ въ насъ, по-разумно ще постѫпваме. Азъ казвамъ: всѣка една ваша постѫпка, всѣки единъ вашъ погледъ, всѣка една ваша обхода трѣбва да се изтълкуватъ правилно. Прѣди години азъ пѫтувахъ за Търново, и въ трена, до мене, седи единъ господинъ, намѣтнатъ съ пелерина. Другъ единъ господинъ седи отъ лѣвата му страна. Той се обръща къмъ него: „Господине, не виждате ли, рѫката ме боли, не се доближавайте до мене!“ Колко трѣбва до бѫдемъ внимателни! Ако този господинъ не иска да се доближавамъ до неговата рѫка, азъ трѣбва да зная защо. Трѣбва да разтълкувамъ правилно, защо той се е намѣтналъ съ пелерина. Неговата рѫка не е здрава, затова той се намѣтналъ. Ако нѣкой човѣкъ не иска да ми услужи, то е защото има едно болезнено състояние въ него. Ако не ме люби — сѫщо. Това сѫ все негативни състояния.

  Първото нѣщо за онѣзи, които тръгватъ за Божест-вения пѫть е да приложатъ великия законъ на Любовьта. Приложатъ ли го, тѣ ще бѫдатъ свободни, и тѣхнитѣ ближни сѫщо ще бѫдатъ свободни. Ученитѣ хора трѣбва да пратятъ тази мисъль по цѣлия свѣтъ. Свѣтътъ само тъй ще се освободи. Ние трѣбва да бѫдемъ носители на тази свобода. Ако вие проектирате една силна мисъль за свобода, къмъ когото и да е, нѣкое нѣжно сърце ще възприеме тази мисъль и ще помогне кѫдѣто трѣбва. Сега ще кажете: ама какво отъ това, че съмъ пожелалъ и изпратилъ една мисъль? Желанията и мислитѣ сѫ, които създаватъ съврѣменния свѣтъ; тѣ сѫ, които ще донесатъ свободата. Ако почнемъ да говоримъ за Любовьта, Любовьта ще дойде. Ако почнемъ да говоримъ за свободата, свободата ще дойде. А ние, хората, казваме, че не му е дошло още врѣмето. Хората казватъ: война ще дойде, убийства ще дойдатъ — и всичко туй идва тъй, както мислятъ. Ние ще бѫдемъ на противното мнѣние. Ще направимъ единъ опитъ, ще призовемъ този живиятъ Господъ, който идва сега въ свѣта. Ще направимъ единъ великъ опитъ, да видимъ, може ли свѣтътъ да се поправи съ Любовь, или не. — Може. Нѣкой ще ни кажатъ, че тази любовь е неразумна. Разумна е Любовьта. Ако нѣкой каже, че Любовьта е неразумна, той не разбира думата Любовь. Най-разумното нѣщо въ свѣта е Любовьта. Всички онѣзи наши изкълчени чувства, които имаме, това сѫ останки на насилия отъ културитѣ на миналитѣ вѣкове.

И тъй, първото нѣщо: ние се нуждаемъ отъ жени на своето мѣсто. Понеже женитѣ сѫ магнетичниятъ елементъ, тѣ трѣбва да застѫпятъ своето мѣсто. Тѣ не трѣбва да бѫдатъ мѫже. Послѣ, ние се нуждаемъ отъ млади хора, но не само млади хора по форма, защото азъ срѣщамъ много млади хора, които прѣждеврѣменно сѫ остарѣли. Млади, разбирамъ такива, у които блика животъ. Младъ човѣкъ наричамъ този, на когото вѫжетата сѫ развързани. Стариятъ човѣкъ е завързанъ. Младитѣ хора сѫ носители на новото учение. Старитѣ имъ казватъ тъй: „Вие сега сте млади, но единъ день ще остарѣете като насъ.“ Не, ако вие остарѣете като старитѣ, не ви трѣбва да носите новата култура. Първото нѣщо: трѣбва да туримъ въ ума си мисъльта, че нѣма да остарѣемъ — нищо повече. Ами казватъ, че човѣшкото лице се сбръчквало. Туй, че моето лице се сбръчква, това не съмъ азъ. Ако моята дреха остарѣе, това не съмъ азъ; ако моитѣ чепички остарѣятъ, това не съмъ азъ. Азъ съмъ нѣщо повече отъ своята дреха; азъ съмъ нѣщо повече отъ своитѣ чепички; азъ съмъ нѣщо повече отъ своето лице. Азъ съмъ онази възвишена, благородна мисъль, която никой, съ никакъвъ клинъ не може отъ мене да изхвърли.

Едно отъ най-отвратителнитѣ качества, което имаме, то е докачението. Докачилъ се нѣкой, обидилъ се. Да, ти можешъ да се обидишъ, но само за нарушението на единъ Божественъ принципъ. Ако азъ обидя нѣкого, веднага отивамъ да поправя тази грѣшка, която служи за обида. Минавамъ нѣкоя вечерь по улицата и гледамъ, нѣкой изкопалъ една дупка, която прави лошо впечатление, пъкъ и пакость може да причини. Азъ не търся виновника, но взимамъ нѣкоя вечерь една копаня и поправямъ дупката. Втори пѫть нѣма да ми прави лошо впечатление.

Сега, азъ ви говоря върху този великъ Божественъ Духъ, но въ умоветѣ на всинца ви може да седи още мисъльта: какво мисли Господъ заради насъ, какъ ще завършимъ нашиятъ животъ, кой ще ни гледа на стари години, ами дѣца имаме и т. н.? Оставете свѣтътъ да мисли за тия работи! Свѣтътъ е намислилъ отлични работи, ние трѣбва да му благодаримъ. Той е построилъ кѫщи, уредилъ е войска, турилъ е стражари, всичко е турилъ въ порядъкъ. А ние ще кажемъ: тѣзъ стражари да ги нѣма по пѫтя! „Не, нека си седятъ тѣзи стражари по пѫтя! Защо азъ като мина по пѫтя да не кажа на единъ стражарь: „Братко, ти извършвашъ една почетна работа, ще бѫдешъ нѣженъ и внимателенъ къмъ окрѫжаващитѣ те“. Нѣкои казватъ: какъ ще може да разрѣшимъ въпроса за мира? Въ какво седи нашиятъ миръ? — Ние трѣбва да бѫдемъ силни. Азъ съмъ силенъ човѣкъ. Минавамъ, двама души се каратъ. Казвамъ: чакайте, приятели, какво има? — Този има да ми дава 1000 лева, и не иска ди ми даде лихвитѣ. Взема, че го наложа. — Чакай, ти не можешъ да ме налагашъ, то не е твоя работа! Тъй ли? Хвана го за краката, дигна го въ въздуха, обърна го съ главата надолу, казвамъ му: ти ще ме слушашъ ли? Ако е за сили, знаешъ ли какво мога да направя съ тебе? Колко ти дължи той? — Толкова. Изваждамъ кесията, дамъ му паритѣ. На, нѣма да изнасилвашъ брата си. А сега, ние казваме: слаби сме. Не, силни хора трѣбва да управляватъ свѣта! Кога можемъ да бѫдемъ силни? — Само Любовьта може да ни направи силни. Безъ Любовь не можемъ да бѫдемъ силни. Страхливитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Глупавитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Жестокитѣ хора сѫ хора безъ любовь. Прѣстѫпнитѣ хора сѫ хора безъ любовь. И тогава, ще ни говорятъ за любовь къмъ народа! Нека обичатъ тѣ своя народъ, азъ ги похвалявамъ. Всички народи, които и да сѫ, всѣки отъ тѣхъ си има своето прѣдназначение. Всички държавници, каквито и да сѫ тѣ, нека застанатъ на своето мѣсто! Понеже тѣ сѫ най-умнитѣ, нека дадатъ единъ примѣръ на свѣта! Сега, ще дадатъ ли тѣ единъ примѣръ или не, то е другъ въпросъ, но тъй пише горѣ, ние виждаме и знаемъ, че има силни хора на земята, които скоро ще се изявятъ. Като говоря тъй, нѣкои казватъ: „Да не сѫ нѣкои комунисти, да не сѫ нѣкои анархисти.“ Не, не, комуниститѣ, анархиститѣ, това сѫ хората на свѣта. А тия, които ще се изявятъ, тѣ разбиратъ великитѣ закони на природата, тѣ сѫ хора светящи. Тогава ще разберете какво нѣщо е човѣкъ! Като го погледнешъ, ще разберешъ, че прѣдъ себе си имашъ единъ благороденъ човѣкъ, на когото можешъ да разчиташъ. Тѣ ще бѫдатъ въорѫжени отгорѣ до долу. Ще кажете: а, въорѫжени! Да, но съвсѣмъ другояче ще бѫдатъ тѣ въорѫжени. Нѣма да бѫдатъ съ кобури, но ако речешъ да се противишъ, той ще простре рѫката си, и ти ще се намѣришъ на земята долу. Послѣ, пакъ ще те дигне. И като простре три пѫти така рѫката си, всичкитѣ твои идеи, всичкитѣ твои криви разбирания, отъ 8000 години, ще изчезнатъ. Нѣма да можешъ да имъ се противопоставишъ и ще кажешъ: Господи, отъ сега нататъкъ ще Ти служа, нѣма да Ти се противя. Кажешъ ли, че ще се противишъ, на гърба си ще се намѣришъ. Тия, които идватъ сега, ще възстановятъ всички европейски народи, ще турятъ навсѣкѫдѣ редъ и порядъкъ. Тѣ работятъ сега отвѫтрѣ, тѣ работятъ въ България, навсѣкѫдѣ работятъ. Ще кажете: а, работятъ тѣ! Да, работятъ. Единъ день азъ ще повикамъ единъ отъ тѣзи братя, но когато не го очаквате. И знаете ли какво ще стане, когато го видите? Този салонъ ще трѣбва да бѫде по-широкъ, защото ще се намѣрите всѣки съ лицето си на земята. Чистота се изисква, чистота на човѣшката душа!

Азъ искамъ, най-възвишеното, най-благородното въ вашата душа, което отъ хиляди години се крие, сега да се покаже. Сега му е врѣмето. Сега, или никога! Това, единъ вѣкъ, хиляда години, милиони години, тѣ могатъ да се събератъ въ една минута. Врѣмето може да се съкрати, може и да се продължи. Този въпросъ е философски. Сега е врѣме да вложите това въ душитѣ си и всички да възприемете Любовьта, т. е. да влѣзете въ нея и да заживѣете въ контактъ съ този Божественъ Духъ. Той сега иска да се прояви. Този Духъ иде, скоро ще се прояви. Той е въ първия лѫчъ. Ако вие се подигнете въ вашето съзнание, вие ще видите неговия лѫчъ отъ изтокъ и ще кажете: сега разбирамъ, какво велико прѣдназначение има човѣшкия животъ; сега разбирамъ, какво нѣщо е човѣшката душа; сега разбирамъ, какво нѣщо е Богъ! Тогава земята ще отвори своитѣ богатства, и ние нѣма да оремъ, както сега. Безъ да оремъ, тя ще дава плодове. Тогава нѣма да има нужда да ядемъ тъй много, както сега. Вашитѣ кухни съвсѣмъ ще се прѣустроятъ, и вие ще кажете: Благословенъ е Господъ, който ни е далъ такива синове и дъщери! Благословенъ е Господъ, който ни е далъ такива приятели! Навсѣкѫдѣ тъй ще бѫде. Всички ще се благославятъ, навсѣкѫдѣ хората ще се познаватъ. Туй, което иде, ще бѫде! Нѣкои казватъ: я бѫде, я не. Ще бѫде!

Когато казвамъ, че Христосъ иде, то е най-великото, което може да дойде въ свѣта. Богъ ще се открие въ своята красота, въ своето разнообразие, и ще обърши всѣка сълза отъ човѣшкитѣ очи. Ще прѣмахне всички тѫги и скърби, ще направи всички хора да живѣятъ единъ чистъ и почтенъ животъ, да бѫдатъ всички свободни граждани на земята. И крави, и волове, и мухи, всички ще скачатъ и ще се радватъ. Кравата, като я срещнешъ, ще ти се усмихне, ще те пооближе малко. Всички ще бѫдатъ весели и радостни, не само хората.

А сега, нѣкои казватъ, че Христосъ умрѣлъ заради насъ. Не, Христосъ иде! Иде, не за прощение на грѣховетѣ, Христосъ иде да донесе новия животъ за възкръсение на всички онѣзи, които Го очакватъ.

Плодоветѣ на Духа сѫ: любовь, радость, миръ, дълготърпѣние, благость, вѣра, кротость и въздържание.

Бесѣда, държана на 3/ІІ, 1924 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...