Jump to content
Ани

1923_12_30 Нашитѣ длъжници

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

 

Нашитѣ длъжници

 

   „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Матея 6:12.

 

За да се започне една бесѣда, има нѣколко начина. Да се държи една бесѣда, това не е едно изкуство, не е и една професия. Азъ считамъ една бесѣда или една рѣчь, като работа, изразена по най-правиленъ начинъ.

 

Истината може да се познае само когато се приложи. Въ туй има едно противорѣчие. Истината за грѣшнитѣ хора е недостѫпна. Слѣдователно, да говоримъ за Истината на грѣшнитѣ хора, които живѣятъ въ грѣха, то е сѫщото, както единъ математикъ да говори на единъ простъ човѣкъ за онѣзи висши математически проблеми Аn. Какво е това Аn за него? Аn показва всичкитѣ възможности, които сѫществуватъ въ него. „А“ въ даденъ случай не е само единъ символъ, но означава една величина. Аn означава онзи великъ Божественъ законъ, който дава възможность на А-то да се прояви въ всички свои възможности.

 

Сега, има човѣшки възможности, има и Божествени възможности. Разликата е въ това, че всички човѣшки възможности всѣкога започватъ добрѣ и свършватъ злѣ. Това е като общо правило, И мисля, че всѣкога на 100 случай има само едно изключение. Човѣкъ, като направи 100 погрѣшки, ще направи едно добро, едно изключение има. Въ Божествения свѣтъ всѣко нѣщо започва на врѣме и свършва на врѣме, и краятъ му е великолѣпенъ. Послѣ, нѣкои ще кажатъ: да се изнесе извѣстенъ фактъ! Добрѣ: „Нашата кокошка снесе едно яйце между трънетѣ или на полога“. Изнасямъ единъ фактъ, че кокошката снесла яйце. Ще започнатъ: тъй ли? Що е кокошка? Ами голѣмо ли е яйцето? Голѣмо, разбира се. Хемъ тъй, не е отъ обикновенитѣ ярки, но отъ голѣмитѣ, отъ породиститѣ кокошки. Другъ изнесе другъ нѣкой фактъ: „Нашата крава снощи се отели“. Тъй ли? Ами какво е телето?

— Шареничко. Другъ нѣкой фактъ. Малкото дѣте казва: „Баща ми за Коледа ми купи едни нови дрехи, новъ костюмъ“. И тъй се изнасятъ факти слѣдъ факти, Да, но това е само встѫпление, да се научимъ да говоримъ истината.

 

Какво отношение иматъ дрехитѣ къмъ насъ? И дрехитѣ иматъ смисълъ, но до тогава, докато носимъ дрехи, ние се намираме въ едно прѣходно състояние на нашето развитие. Значи, ние сме хора, които грѣшимъ. Дрехитѣ, които се мѣнятъ, показватъ едно грѣшно състояние. Защо ги смѣняваме? Понеже човѣкъ грѣши, то Богъ, като е прѣдвидѣлъ всички тия мѫчнотии, които ще си навлѣче, Той имъ надупчилъ тѣлото като решето. И казватъ онѣзи физиолози: „Тѣзи пори! Чрѣзъ всѣка една пора човѣкъ диша. И всѣка пора има по единъ косъмъ. Колко разумна е човѣшката природа“! Азъ казвамъ: човѣшкото тѣло е направено на дармонъ. Питамъ сега: идеално ли е направено човѣшкото тѣло съ тия пори? Това, което ученитѣ казватъ за човѣшкото тѣло, това е единъ фактъ, а вѣренъ ли е той или не, то е другъ въпросъ. Тѣхното твърдение, че човѣшкото тѣло е идеално, и моето твърдение, че човѣшкото тѣло е на дармонъ, иматъ еднаква стойность, все Аn. Трѣбва да се докаже туй Аn. А за да се докаже Аn, знаете ли колко милиони години трѣбва да работи човѣкъ? Нѣкои казватъ: докажи ми! Тѣ мислятъ, че е тъй лесно да се докаже. Тѣ мислятъ, че тъй, като махнешъ съ камшика, тъй скоро ще се намѣри маймуната отдолу на тоягата чакъ горѣ на върха. Има въ свѣта законъ на мисъльта, има законъ на рѣчьта, има законъ на човѣшката воля.

 

Сега, ще се повърна къмъ стиха: „И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“.

 

Всички хора, изобщо, които иматъ да даватъ, всѣкога говорятъ за този стихъ: „Да ни се простятъ грѣховетѣ“. Казватъ: знаете ли, какво се говори тамъ въ Отче нашъ? — Трѣбва да се простятъ нашитѣ грѣхове. Но знаете ли защо искатъ да имъ простятъ? Тѣ иматъ да даватъ на този една полица, на онзи друга полица. Които иматъ да даватъ, все за този стихъ говорятъ, а онѣзи, които иматъ право, които иматъ да взиматъ, за тѣхъ този стихъ не сѫществува. Е, питаме сега: когато Христосъ тури този стихъ въ Писанието, кого имаше прѣдъ видъ — праведнитѣ или грѣшнитѣ? Тукъ се излага единъ законъ. „И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“. Защо трѣбва да простимъ? Вънка отъ това, че трѣбва да бѫдемъ милостиви, прощаването си има причини. Човѣкъ, за да бѫде милостивъ, трѣбва да прости. Тъй е казалъ Господъ. Нѣкой пѫть човѣкъ не само на хората трѣбва да прости, но и на себе си. А знаете ли колко е мѫчно? Азъ слушахъ единъ пѫть единъ свещеникъ, който казваше: „Азъ на хората прощавамъ, но на себе си не мога да простя“. Е, какво ще правишъ? — Ще се накажа. Какъ? — Азъ зная какъ. Единъ день, единъ евангелски проповѣдникъ, като се възбудилъ много отъ проповѣдьта си къмъ хората, да си прощаватъ грѣховетѣ, като се върналъ въ кѫщи и минавалъ покрай едно голѣмо огледало въ стаята си, забравилъ, че това е огледало, видѣлъ се въ него и казалъ: „Слушай, ти трѣбва да се покаешъ, не знаешъ ли, че ако не се покаешъ ще погинешъ?“ Ние сега ще се усмихнемъ, ще кажемъ: мръднала му дъската. Не му е мръднала дъската! Той хваналъ себе си и си казва: „Слушай, ти казвашъ на всички, че трѣбва да се покаятъ, и ти трѣбва да направишъ сѫщото!“

 

„И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“.

 

Всѣка една погрѣшка носи една зараза, едно гниене у насъ. До тогава, докато държимъ една отрицателна мисълъ въ душата си, тя носи гниене. Човѣкъ никога не може да мисли, докато държи въ себе си нѣщо друго. Защо нѣкои хора не могатъ да мислятъ? — Една гниюща мисълъ има у тѣхъ, а тя прѣдизвиква гниене. Докато държимъ тия гниющи факти въ себе си, не можемъ да мислимъ. И тогава ние се спираме върху фактитѣ. Разправятъ за единъ китайски царь, който се занимавалъ съ окултнитѣ науки, че Учительтъ му далъ една задача, да се занимава съ изучаване езика на животнитѣ. Царь билъ той, но трѣбвало да се смири. По нѣкой пѫть инкогнито ходилъ той да изучава езика на животнитѣ. Единъ день минава покрай двѣ мравки. Тѣ си хванали една трошица, и едната тегли, и другата тегли. Той казва: „Какво правите?“ „Туй нѣщо“, казва едната, „падна отъ небето. Азъ го хванахъ, но този мой другарь иска да вземе половината“. — Е, раздѣлете го. Ти работила ли си заради него? — „Не, но азъ го видѣхъ първа!“ А то какво било? Единъ овчарь си пасълъ стадото и си ялъ хлѣба, но паднала една трошица и заради тази трошица сега се каратъ тѣзи двѣ мравки. Той бръква въ джоба си и казва на тия двѣ мравки: „Спрете, сега азъ ще заповѣдамъ на небето да паднатъ по-вече трошици“. Понеже мравкитѣ не могатъ да гледатъ нагорѣ, той имъ казва: „Внимавайте сега, гледайте надолу, да видите какво ще падне!“ Тѣ гледатъ, пада нѣщо, взиматъ си и двѣтѣ и прѣставатъ да се каратъ. Справилъ се той съ мравкитѣ. Тръгналъ по-нататакъ на пѫть. Вижда двѣ кучета хванали една кость, и едного тегли, и другото тегли. Едното казва: „Остави, тази кость е моя!“ Спира се той: „Какво правите? — Е, какво правимъ! Тази кость я хвърли единъ благородникъ отъ кѫщата си, а този мой ортакъ се прѣкомандирова, и той я иска“. „Е, че не можете да я раздѣлите ли?“ — Какъ, тя е моя? „Спрете се, оставете костьта и гледайте къмъ земята“. Тогава той се обръща къмъ онзи благородникъ и го пита: „ Още кости имате ли?“ — Имаме, снощи имахме угощение, цѣлъ кошъ кости хвърлихме. Хвърлиха имъ кости. Всѣко куче си взе по една кость и спорътъ се свърши. Царьтъ отива по-нататакъ. Двама души земледѣлци спорятъ за синора на нивата, гдѣ билъ синорътъ. Единиятъ казва: „Не, той бѣше двѣ педи навѫтрѣ“. Другиятъ: „Не, той бѣше двѣ педи навънка“. И двамата спорятъ за двѣтѣ педи. Пита ги той: „Не можете ли да се помирите?“ — Не може, казва единиятъ, баща ми казва, че този синоръ е старъ и не трѣбва да се мѣсти. Той имъ казва: „Готови ли сте да ме повѣрвате?“ — Че кой си ти? „Азъ ще ви дамъ единъ записъ, и на единия и на другия, и утрѣ съ този записъ ще се явите въ еди-кой си домъ, и въпросътъ ще се уреди“. Е, казватъ: „Искашъ да ни залъгвашъ“. — Не, вземете тѣзи книжка, и ако утрѣ не се разрѣши въпросътъ, пакъ се борете. Взима той, туря инициалитѣ си на едната и на другата книжка и имъ ги дава. Тѣ се карали за единъ декарь земя, но и единиятъ, и другият получаватъ по 10 декара, и въпросътъ се разрѣшилъ.

 

И тъй, ние туряме въ душата си единъ малъкъ фактъ, една малка погрѣшка и казваме: този ме обиди кръвно, онзи ме обиди кръвно, не мога да му простя. Не е въпросътъ, дали ти ще можешъ да простишъ или не, но този фактъ вѫтрѣ въ тебе почва да ферментира, образува всичкото туй гниене въ душата ти. То ще спре всѣка твоя мисъль, всѣко твое благородно чувство и ще парализира волята ти. Не е въпросътъ да простимъ на другитѣ. Тѣ печелятъ, ако не имъ простимъ, но трѣбва да простимъ на себе си. Ние спъваме своето развитие и се образува едно гниене въ насъ. Вслѣдствие на това, Христосъ е обяснявалъ дълго тази мисъль. Нѣкои казватъ: „Е, мене ми дотегна вече, прощавай, прощавай, да ме извини този, има 1000 лева да ми дава“. — Не, ще простишъ прѣгрѣшенията на този заради самия себе си, заради своя миръ. Богъ е много послѣдователенъ. И всички сѫщества, колкото и да сѫ малки тѣ въ даденъ моментъ, защото и малкитѣ и голѣмитѣ сѫщества иматъ свободна воля, нѣкой пѫть работятъ споредъ Божия законъ, нѣкой пѫть работятъ противъ Него. Нѣма душа, нѣма сѫщество, което, като е изпълнило съзнателно Божия законъ, да не е получило Божието благословение. Онѣзи, които провѣряватъ този законъ, сѫ видѣли, че е така.

 

Сега, нѣма да се спирате прѣдъ себе си, да се питате: „Защо трѣбва да му прощавамъ грѣховетѣ?“ Не, ще се запитате: какво трѣбва да направя? Ще си отговорите: азъ трѣбва да изхвърля отъ душата си всичкитѣ нечистотии. Иванъ, Драганъ, Петко, това сѫ една мъртва кость, изхвърли парцалитѣ имъ навънъ, нищо повече! Гледамъ, нѣкой взелъ, пази грижливо роклята на баба си, съ която се вѣнчала. Тя, скѫсана, изпояли я молцитѣ, но той взелъ тѣзи малки парченца, пази ги, като богатство. На страна трѣбва да стои туй нѣщо! Вземи, изхвърли всички тия парцали навънъ! Азъ мисля, че ако вие очистите вашитѣ кѫщи, и по буква, и по духъ отъ всичкитѣ тия парцали, вие ще се освободите отъ много нещастия. Азъ зная мнозина хора, които плащатъ надници до около 500 лева за прѣмахнете на тия парцали отъ едно мѣсто на друго, държатъ ги. Нѣкои иматъ много книги, държатъ ги, и най-послѣ на ока ги продаватъ. Туй, което държите толкова години, най-послѣ отива безъ всѣкаква цѣна. И всички ние, съврѣменни хора, имаме единъ общъ навикъ, събираме туй, което е за хвърляне. Тъй както окапватъ листата около дървото, така и ние събираме онѣзи скѫсани парцали, нѣкое елече или друго нѣщо, и казваме: ще ни потрѣбватъ. Ама кога? — Не знаемъ. Видимъ нѣкоя стара рокля, казваме: ще ни потрѣбва. Ама кога? — Не знаемъ. Нѣкоя майка казва: „Дъщеря ми ще се ожени, за дѣцата ѝ ще потрѣбватъ тия нѣща“. Ами че дъщеря ти, я се ожени, я не. Нима ти ще покриешъ туй дѣте съ тѣзи окѫсани парцали? Чудни сѫ тѣзи жени! Мислятъ, че ще направятъ една услуга на дѣтето! Не, като се роди твоето внуче, не трѣбва да го завивашъ въ тази окѫсана рокля, но ще купишъ нѣщо ново. А тя го увие въ старата си рокля и казва: „Бабината рокля!“ Това сѫ сума факти, които азъ съмъ наблюдавалъ! Ами при така за една философия какво очаквате? Но това не е само въ обикновения животъ, това е и въ науката, и въ религията. Извадятъ нѣкоя изтъркана теория, турятъ я като единъ дѣйствителенъ фактъ. Не, не ти трѣбватъ всичкитѣ тѣзи глупости, хвърли ги навънка! Послѣ, има нѣкои поети, писали нѣщо въ дѣтския си животъ, държатъ си го, казватъ: „Е, да се видимъ, какви сме били въ младини“. Хвърлете тѣзи глупости, защото нѣма да направите нищо съ тѣхъ! Забѣлѣзалъ съмъ, другъ нѣкой държи писмата си. Хвърли тѣзи писма! Държи ги, но единъ день се ядосва, хвърля ги въ печката. Като ги хвърли, написва едно хубаво писмо. Ти не разбирашъ Божествения законъ. Тѣзи стари форми не трѣбва да се държатъ. Въ природата има единъ законъ: Всичко старо трѣбва да се прѣработи. Хвърлете всичкитѣ парцали, които имате! Този съгрѣшилъ, онзи съгрѣшилъ. Петко, Стоянъ, Драганъ, съгрѣшили — всичко туй въ пещьта! Послѣ, ще седнешъ съ свободна душа и ще кажешъ: азъ съмъ свободенъ. Всичкитѣ тѣзи дрипели на баба си, на майка си, азъ турямъ въ пещьта и поставямъ слѣдното правило: въ моята стая се окачватъ само нови дрехи, старитѣ дрехи — навънъ!

 

Сега вие, като хора на старата култура, ще кажете: „Тъй, ами все ново отдѣ ще се намѣри?“ Когото срѣщнешъ, казва: „Не може да се живѣе чистъ животъ. Човѣкъ е роденъ въ плъть и кръвь, все ще сгрѣши нѣщо. Послѣ, туй старичкото, на баба, трѣбва!“ Тамъ е всичката ни погрѣшка! Чудни сте вие! Не може безъ грѣхъ. Може, може. Туряте си на ума, че трѣбва да поправяте беневрецитѣ на вашитѣ баби. — Може, може и безъ тѣхъ. Може и безъ да се грѣши. И сега ще взематъ да цитиратъ стиха: „Въ грѣхъ ме зачна майка ми“. Азъ зная смисъла на Писанието. Когато човѣкъ работи, той не грѣши, но опущения може да направи. Той е като нѣкой математикъ, който смѣталъ много право, но направилъ една грѣшка, пропусналъ нѣколко цифри. Ще дойде нѣкой, ще поправи тѣзи цифри. Сега, ние взимаме тѣзи опущения и ги поправяме. А вие казвате: безъ грѣхъ не може въ свѣта. Човѣкъ не трѣбва да прощава. На този простишъ, на онзи простишъ, но най-послѣ оголѣешъ. Не е въпросътъ въ прощаването. Всѣко нѣщо, което те измѫчва, ще го туришъ на страна!

 

Нѣкои религиозни казватъ: „Мене Господъ ме забрави“. Другъ: „Майка ми ме забрави“. Трети: „Мене баща ми ме забрави, братъ ми ме забрави“. Всѣки константира, че сѫ го забравили. Ще ви запитамъ: ами кога констатира този фактъ, че сѫ те забравили? Какъ констатирахте, че майка ви е забравила? Ако майка ви, дѣйствително, въ пълната смисъль на думата, ви е забравила, тя трѣбва да изчезне съвършено отъ ума ви. Но до тогава, докато тя сѫществува въ вашия умъ, тя не може да ви забрави. Нѣкой казва: „Богъ ме е забравилъ“. Богъ не ви е забравилъ, но по нѣкой пѫть вие прѣставате да мислите за Него правилно. Нѣкой пѫть искате да се приближите до Бога и питате: „Какво нѣщо е Богъ?“ Слушайте, има единъ въпросъ, за който азъ никога не мисля! Това е въпросътъ, какво нѣщо е Богъ. Защо? — Той е безграниченъ, безъ форма. Самъ по себе си, Той е нищо, и туй нищо съдържа всичко въ себе си. Създава, и никога не се изтощава, търпи всички прѣгрѣшения на хората. Богъ е въ състояние, като духне веднъжъ, всичкитѣ ваши грѣхове, страдания, нещастия, въ единъ моментъ да изчезнатъ. Повече отъ 8,000 години вече отъ какъ сѫществува тази култура, толкова учени и философи сѫ написали толкова хиляди томове и трактати — за моралъ, за наука, правила за живота, но отиватъ въ народното събрание, искатъ да ги приложатъ, нищо не излиза. Отиватъ тогава до Господа: „Какво трѣбва да правимъ, много лошо е положението ни?“ Господъ духне, и всичко се оправя. Знаете ли какво нѣщо е духането? Подъ „духане“ азъ разбирамъ онази интенсивна Божествена мисъль, която е въ състояние да разтопи всичко замръзнало, да връзва и развръзва, и да ви направи свободни. Всички ние въ свѣта страдаме отъ бѣднотия. Всички сме крайно егоисти. Вземи, единъ твой приятель носи 5 лева, но ако му кажешъ, дай ми 5 лева, той малко ще се посвие и ще ти каже: „Трѣбватъ ми“. Дай ги, и нищо повече. Остани безъ тѣхъ! Какво отъ това? Фактитѣ трѣбва добрѣ да се изнасятъ. Това малцина го правятъ въ съврѣменното общество. Отъ чисто Божествено гледище, всѣки, който даде една вехта дреха, той се наказва. Такъвъ е законътъ. Когато направимъ една добрина, или когато дадешъ нѣщо въ името Божие, ще дадешъ най-хубавото, каквото имашъ — както за себе си. И когато казвамъ, че обичамъ себе си, ще се облѣка най-хубаво, и така ще отида при Бога. И когато дамъ нѣкому нѣщо, имамъ или нѣмамъ пари, ще направя нѣщо хубаво, нѣщо ново. Ако пъкъ си човѣкъ, тъй нареченъ, поплювко, то е друго нѣщо. Поплювко е човѣкъ, който, като яде риба, запримѣръ, плюе, хичъ и не помисля, че насрѣща му има хора, че ще ги оплюе. Толкова е заетъ той съ себе си, че и не мисли. Ами че погледни, прѣдъ тебе има толкова хора! И чудно е, че този поплювко ще ти говори за философия! Неговата философия ще е като него такава — поплювко. Не е лошъ човѣкътъ. Послѣ, като изяде рибата, ще каже: „Извини, приятелю, азъ незабѣлѣзахъ, пооплюхъ те малко“. Този, който е взималъ рибата, не обърналъ внимание, че тя имала много кости. Е, хубаво, това оплюване какво показва? — Че този човѣкъ иска да свърши работата си бързо. Нѣма търпѣние, бърза да плюе.

 

„И прости ни дълговетѣ наши, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“!

 

Значи, у Бога прощаването е законъ. Богъ всѣкога прощава, Той никога не държи нечисто нѣщо въ себе си. И какво е казалъ Христосъ за Бога? — Че Отецъ никого не сѫди. Можешъ да сѫдишъ нѣкого само тогава, когато го задържишъ у себе си. Богъ никого не задържа, и нѣма защо да го сѫди. Красивото въ Бога е това, че Той помни само доброто, което сме направили, а не помни злото. И като отидешъ при Него, Той нищо не говори за твоитѣ прѣгрѣшения, тѣ за Него не сѫществуватъ. И, ако Богъ имаше тази слабость, да обръща погледа си къмъ една твоя погрѣшка, Той нѣмаше да е Господъ.

 

И сега ние, съврѣменнитѣ хора, не се молимъ на Господа да ни даде изобилна храна, да ни благослови, но всички се оплакваме, казваме: „Господи, този ни убива, онзи ни убива“. Не се обърнемъ къмъ Господа да кажемъ: „Господи, имамъ нужда отъ 10,000 лева, помогни ни“, а се оплакваме, че този ни взелъ обущата, онзи — друго нѣщо. Кажи, че имашъ нужда отъ пари, дрехи или друго нѣщо, и въпросътъ ще се свърши. Отиватъ двама приятели при единъ богаташъ, който минава за голѣмъ скѫперникъ. Скѫперничеството, това е пестеливость, една отъ най-добритѣ чърти, но тази чърта по нѣкой пѫть става наслѣдствена и се изражда. Този богаташъ е единъ голѣмъ изворъ, но така се е затворилъ, че водата едва цицерика отъ него. За такъвъ човѣкъ казватъ: и цѣлъ день да седишъ при него, нищо нѣма да вземешъ. И цѣлъ день да му се молишъ, 5 пари не дава, една капка не дава. Ами разбира се, тази чешма едва капи, трѣбва пакъ цѣлъ день да чакашъ, докато си напълнишъ чашката. Отиватъ тия двамата приятели при него. И двамата иматъ дъщери, женени сѫ. Единиятъ иска да жени дъщеря си, моли го за 100 лева, той не му дава. Моли се день, два, мѣсецъ, едва сполучва да вземе 100 лева. Отива другиятъ при богаташа и му казва: „Ти имашъ пари, богатство, кѫща, но нѣма кой да я управлява. Азъ имамъ една красива дъщеря, да ти я дамъ“. Веднага се отваря касата му, 5—10—15 хиляди лева дава, тевекелъ става човѣкътъ. При богатия човѣкъ, който е пинтия, прати една красива жена. За нея той е въ състояние да даде всичкото си богатство. Казватъ: пинтия е той! Не, той пази тѣзи пари за нея. Че това е фактъ! Въ Америка, при нѣкои богати хора, отиватъ разни комисии чиновници да събиратъ пари за Коледа, за Нова-година. Много малко пари успѣватъ да събератъ. Понѣкога, при такива скѫперници богаташи, отиватъ богати аристократки, американки да събиратъ пари, и току-вижъ, той изважда единъ чекъ отъ 50 — 100 долара и го подписва. Когато излѣзатъ, той си казва: „Е, тѣзи жени, какво ме омагйосаха?“ И тъй, всичкитѣ пороци въ свѣта се зараждатъ само тогава, когато отсѫтствува онзи благородниятъ елементъ на Любовьта. Тогава се зараждатъ всички отрицателни качества. Слѣдователно, внесете туй хубавото, красивото въ живота си. То е истинскиятъ животъ. Сега, ако азъ ви кажа: нека дойдатъ женитѣ — тази дума жена трѣбва да се замѣни съ друга дума. Трѣбва да дойдатъ онѣзи чиститѣ, красивитѣ, неопороченитѣ дѣвици, на които умоветѣ сѫ свѣтли, сърцата — чисти, а волята — силна. Пратете такава една жена и при най-голѣмия скѫперникъ, той веднага ще се отвори. И за него ще кажатъ: ето, този човѣкъ е добъръ! Защо ще се отвори? — Защото тази жена ще намѣри въ характера му една благородна чърта и ще я държи свято въ душата си.

 

„И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“

 

Сега, отъ гдѣ трѣбва да започнемъ своето възпитание? Цѣлиятъ сегашенъ строй, цѣлиятъ сегашенъ животъ е едно училище, тъй казваме ние. Но, ученикътъ трѣбва да знае програмата на това училище. Ако вие седите тамъ, дѣто циркулиратъ автомобилитѣ, мислите ли, че като дигате шумъ и не го чувате, та той трѣбва да се отбие? Не, ти трѣбва да се отбиешъ. Значи, всички наши нещастия произлизатъ отъ факта, че ние седимъ тамъ, дѣто циркулиратъ автомобилитѣ. И днесъ, много хора иматъ много голѣмо понятие за себе си. Въ какво седи високото понятие? Не, високо мнѣние имаме само за този човѣкъ, който знае въ какво седи волята Божия. Азъ мога, въ 5 минути, да разгнѣвя когото и да е отъ васъ, колкото и да сте благородни. Прѣдставете си, че вие седите при печката, рѫцѣтѣ ви сѫ измръзнали, топлите се. Азъ дойда, избутамъ ви и си туря рѫцѣтѣ. Вие веднага кипвате, отстранявате моитѣ. Ту вие отстранявате моитѣ, ту азъ вашитѣ. Вие казвате: „Знаете ли кой съмъ азъ“? — Ама знаете ли кой съмъ азъ? И тогава на какво ще мязаме? Отива единъ запасенъ полковникъ въ една кантора, иска нѣкакви свѣдѣния. Служащиятъ го поглежда, довършва си работата. Полковникътъ, разядосанъ, пита служащия: „Ти знаешъ ли кой съмъ? Азъ съмъ запасниятъ полковникъ еди-кой си“ — Ами ти знаешъ ли кой съмъ азъ? Азъ съмъ запасенъ ефрейторъ!“ Полковникътъ, като чулъ, почналъ да се смѣе. — Познали се. И ти си запасенъ, и азъ съмъ запасенъ, братски ще се посрѣщнемъ. Нито ти можешъ да ми заповѣдвашъ, нито азъ. Сега можемъ да се разберемъ.

 

„И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“

 

И въ домоветѣ се зараждатъ сѫщитѣ спорове. Мѫжътъ е полковникъ, а жената, — ефрейторъ. Мѫжътъ казва: „Хмъ, знаешъ ли кой съмъ?“ Кой? — Полковникътъ. Жената казва: „Хѫмъ, знаешъ ли коя съмъ азъ?“ Коя? — Ефрейторътъ. Да, но и двамата сѫ въ запасъ. Изисква се едно вѫтрѣшно разбиране. Въ дадения моментъ, уменъ е онзи човѣкъ, който схваща условията. Той разбира, кога едно сѫщество се намира въ лоши условия. Бѫдете увѣрени, че ако направишъ едно добро на едно животно, и то може да ти бѫде признателно. Такъвъ примѣръ има въ една легенда, още въ врѣмето на Нерона. Единъ христианинъ избѣгалъ въ Африка и се скрилъ въ една пещеря. По едно врѣме се задава единъ лъвъ, отъ когото той се много изплашилъ, но лъвътъ дошълъ при него и си дигналъ лапата. Този христианинъ разбралъ, че лъвътъ има нѣщо въ лапата си. Хваща му лапата, вижда единъ трънъ въ нея и го изважда. Лъвътъ му пооблизалъ рѫката, погледналъ го и си заминалъ. Слѣдъ години, този христианинъ се връща въ Римъ, но тукъ го хващатъ и го турятъ на арената да бѫде изяденъ отъ лъвоветѣ. Сѫщеврѣменно и този лъвъ билъ хванатъ. Пущатъ и него на арената. Но той, като вижда спасителя си, дохожда до него, спуща се прѣдъ краката му и почва да ближе рѫката му. „Познавамъ те, ти извади моя трънъ“.

 

Сега, каква е лошата страна на непрощаването? Защо трѣбва да си прощаваме? Съ всѣки единъ лошъ фактъ, който задържаме въ себе си, ние създаваме голѣми пакости, не толкова на ближнитѣ си, колкото на онова възвишеното, благородното, Божественото въ насъ. Може да кажемъ, че съ това ние забиваме единъ трънъ вѫтрѣ въ Божествения Духъ, който живѣе въ насъ. И Писанието често казва: „Не огорчавайте Божествения Духъ, съ който сте запечатени“. Не е въпросътъ, че ме е обидилъ нѣкой, но азъ да не обидя онзи великъ, Божественъ Духъ, който събужда въ мене всички благородни мисли, всички благородни чувства, който развива волята ми. Всичко това, което имамъ въ себе си, е благодарение на Него. И какво ще стане съ мене, ако Той ме напусне? Азъ мога да ви покажа какви сѫ всички онѣзи хора, които Духътъ напуща. Разправятъ за вавилонския царь, че когато го напусналъ Духътъ, цѣли 7 години билъ далече отъ мѣстожителството си, и слѣдъ 7 години се връща пакъ, като царь. Сега, като царь, вие можете да имате всичкитѣ философски възгледи, но какво ще ви ползуватъ тѣ ако не знаете какъ да ги приложите? Азъ не казвамъ, че не трѣбва да имате страдания, но всичко, каквото имате, трѣбва да принесе своята полза. Нека нѣмаме нищо излишно, но да нѣмаме и недоимъкъ. Ако вие четете единъ романистъ, красивото не е въ туй, което е написалъ, но въ душата, която е вложилъ авторътъ въ написаното. Като го четешъ, ти ще влѣзешъ въ контактъ съ неговата душа. Четете нѣкой философъ, математикъ, или слушате нѣкой музикантъ, всичко това, което тѣ сѫ написали, то е външната страна, то е единъ малъкъ поводъ, за да се свърже съ тѣхната душа. Живитѣ души, съ който си въ общение, ти прѣдаватъ сила. Писанието, което наричаме Слово Божие е живо. И като Го четемъ, ние сме въ общение съ тия души, които сѫ Го писали. Туй, което е казалъ Христосъ, то е живо. Нѣкои казватъ: какво е казалъ Христосъ? Щомъ изречешъ тѣзи думи, ти влизашъ въ връзка съ Христа. Сега, дойдатъ други тълкуватели, казватъ: ще можемъ ли съ такива чисти души да влѣземъ въ общение? То значи, като дойда до единъ чистъ изворъ, да питамъ: „ще мога ли отъ тебъ да пия вода? Азъ съмъ много грѣшенъ: ще мога ли да се измия отъ твоята вода?“ Този изворъ казва: „Приятелю, пий, колкото искашъ, само че по-малко, защото съмъ студенъ.“ Дойдешъ до рѣката, питашъ: „Мога ли да се измия?“ Рѣката казва: „Влѣзъ, тѣзи твои нечистотии азъ ще ги измия. Не бой се!“ И когато ние дойдемъ до великото, до Божественото, до Господа, казваме: „Азъ съмъ грѣшенъ.“ Въ това има нѣкакво външно благочестие. Азъ бихъ желалъ да видя тѣзи хора, които сѫ толкова благочестиви! Когато взиматъ, тѣ сѫ много благочестиви, а когато плащатъ, тѣ сѫ подли, тогава ги е страхъ! Такива хора сѫ много страхливи. Това е лицемѣрие! До като взиматъ ножа, тѣ сѫ много силни, а послѣ проливатъ сълзи. Не, като отивамъ да убия нѣкой човѣкъ, ще свия ножа си и ще кажа: „Не, азъ съмъ човѣкъ. Азъ, ще считамъ, че това е низость на човѣшката душа!“ Тия хора сѫ благородни! Благородниятъ човѣкъ трѣбва да каже: „Този човѣкъ трѣбва да живѣе тъй, както и азъ живѣя.“ Този човѣкъ, освѣнъ, че нѣма да му направи нѣкакво зло, да му причини нѣкакво нещастие, но ще му направи и нѣкакво добро. Той ще каже: „Азъ ще му простя грѣшката, но заради Бога, ще му дамъ единъ примѣръ.“

 

„И прости нашитѣ дългове, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници“.

 

Ето една формула, която вие може да приложите, безъ да станете мекушави. Ако вие мислите да прощавате на хората, непрѣменно ще станете меки. Но, ако вие мислите, че Богъ ще трѣбва да живѣе въ душата ви, затова трѣбва да се чистите, прощаването, въ този случай, има смисълъ.

 

Днесъ е нова година. Като се върнете дома си. извадете изъ вашитѣ долапи всички стари дрехи, чепичета, и всичко навънка! Започнете съ новичко! Азъ съмъ за новото въ свѣта, не съмъ за старото. Ако питате мене, когато постѫпвате по човѣшки, старичко можешъ да дадешъ, съдраничко можешъ да дадешъ, но когато постѫпвате по Божественому, по Бога, старо — никога! И ако ние сега се молимъ, и Господъ нѣкой пѫть не отговаря на нашитѣ молитви, то е защото днесъ нѣма условия да използуваме разумно това, което искаме. И за това Той иска да каже: „Азъ сега не мога да ти дамъ това нѣщо, но ще почакашъ, по-послѣ ще ти дамъ нѣщо по-хубаво, отколкото мислишъ“. А ние не можемъ да търпимъ. Нѣкой се моли, моли, и като не получи отговоръ, казва: „Азъ остарѣхъ вече“. Ожени се, и послѣ казва: „Азъ се молихъ, молихъ и Господъ най-послѣ ми даде една такава грозотия жена, че ме измѫчи“. Не, приятелю, ти не позна твоята жена, ти не позна душата ѝ. Нѣкоя жена казва: „Азъ се молихъ на Господа да ми даде нѣкой добъръ мѫжъ, а Той ми даде такъвъ, че ме измѫчи“. Не, ти не позна душата на твоя мѫжъ. Ами че ти всѣки день, слѣдъ като той излѣзе на работа, започвашъ да изреждашъ всичкитѣ му недостатъци. Не, ще забравишъ всичко и ще кажешъ: „Господи, много, много ти благодаря за всичко, което ми даде“.

 

Азъ сега не говоря на едного, говоря на всички ви. Въ дъното на душата си всички имате тази слабость, единъ е недоволенъ отъ едного, другъ — отъ другиго. И какво би било, ако бѣхме всички съвършени въ своитѣ постѫпки? Азъ забѣлѣзвамъ, дойде нѣкой братъ, другитѣ казватъ: „Ето, идва този сприхавиятъ братъ.“ А този, който седи до печката не билъ сприхавъ! Послѣ: „А, идва тази устатата сестра“. Чудни сте! Онзи билъ сприхавъ, онази била устата, а вие не сте! Че кой нѣма уста? Всички сѫ устати. Трѣбва да се радваме, че иматъ уста. Чудни сѫ хората! По-добрѣ да имашъ една жена, която говори, отколкото да не ти говори. Ами че ти трѣбва да запалишъ 100 свѣщи, когато говори жена ти, отколкото да не ти говори. Какво би искалъ? Да имашъ една жена, която да ти наговори, че нѣма нова рокля, туй-онуй за Коледа, отколкото да я видишъ прострѣна и да я погребвашъ? Хемъ пари нѣмашъ рокля да ѝ купишъ, хемъ пари нѣмашъ да я погребвашъ. Ще кажешъ: „Благодаря Богу, нека си живѣе!“ Ами че това е поезия! Всѣкога трѣбва да виждаме поезията въ живота.

 

„И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“

 

Каква по-хубава философия отъ тази! Това е вѫтрѣшниятъ смисълъ на живота. Туй е за насъ, за да имаме миръ. Съврѣменниятъ животъ е пъленъ само съ мѫчнотии, съ хиляди спънки и внася такива отрови въ насъ, че изгубваме щастието и смисъла. Ние искаме да умремъ. Не, приятели, никога не искайте да умрете! Искайтѣ отъ Бога да живѣете а не да умирате. Ако нѣкой отъ васъ иска да умре, нека си зададе за цѣль въ продължение на 40 50 деня наредъ да ходи на Орландовци, да придружава по нѣкой умрѣлъ до гробищата. Тръгнете слѣдъ свещеницитѣ, отивайте на гробищата и ще видите, че ще научите нѣщо. Ще кажете: „Слава Богу, че живѣя.“ А сега, нѣкой казва! „Дотегна ми животътъ, искамъ да умра.“ Да умрешъ! Нѣма по-голѣмо прѣстѫпление отъ това.

 

„И които чуятъ гласа ми, ще оживеятъ“, казва Христосъ. Сега е врѣме за оживяване, а не за смърть. Тѣзи старитѣ схващания сѫ хубави, но тѣ сѫ за стария завѣтъ на живота. Сега, въ новия животъ, всѣки трѣбва да чувствува хубавото, та, който се приближи при насъ, да усѣти онзи хубавъ мирисъ и да поиска да дойде при насъ. Да бѫдемъ искрени! Нѣкой казва: „Азъ искамъ, като погледна човѣка, да го разгадая.“ —Нѣма да можешъ. Азъ още не съмъ се разгадалъ. Дълбочина има въ човѣшката душа! Човѣшката душа седи извънъ нашия свѣтъ. Нѣкой казва: „Искамъ да разгадая душата ти.“ — Не можешъ да я разгадаешъ. Тъй, както тя се проявява, туй възприеми отъ нея, а не отивай да се занимавашъ съ нѣща, които сѫ непостижими. Това е първото прѣстѫпление! Цвѣтето е цъвнало, кажешъ: „Чакай да го взема за себе си.“ Ти си извършилъ вече първото прѣстѫпление. Не го кѫсай, остави го, ще мине единъ, другъ братъ, или още 10 — 20-100-на, нека и тѣ да го помиришатъ. Господъ казва: „Е, откѫснаха това цвѣте.“ И всички ние разваляме тѣзи работи. Знаете ли защо? — За нищо. Азъ зная, защо Идва сега нова година и Рождество. Какъ се разваля щастието на хората? Мѫжътъ зарѫчалъ хубави лачени обуща на жена си и се радва. Но жена му обича да го хука. Не всички жени обичатъ да хукатъ, нѣкои само. И той горкиятъ носи ги, но, какъ ги направилъ обущарьтъ, че лѣвиятъ направилъ малко по-тѣсенъ. Жената обува дѣсния, послѣ — лѣвия и казва: „Ти, такива обуща да ми направишъ!“ И взима, че стоварва всичкитѣ грѣшки на обущаря върху мѫжа си. Мѫжътъ се слисва. Не, не по този начинъ Това не е философия! Ти ще влѣзешъ въ положението на твоя мѫжъ, той съ свещени чувства е направилъ тия обуща! Ти ще му кажешъ: „Нѣма нищо, Драганчо, тъй е името му, обущарьтъ е направилъ едно опущение, една погрѣшка, ще бѫдешъ тъй добъръ да му кажешъ да тури лѣвата обувка на калѫпъ, да се поразпусне. малко, нѣма да се докачишъ, нали?“ Тъй трѣбва да бѫде! Така трѣбва всички да разрѣшаватъ въпроситѣ. Всичкитѣ погрѣшки, които правите, не сте отговорни за тѣхъ, тѣ сѫ наслѣдствени чърти, които проявявате. Нѣкой кипналъ малко — нищо. Турете му малко вода отгорѣ. Азъ често правя опити съ единъ мой чайникъ. Кипне малко, водата прѣлива, казвамъ: сега ще изцѣря моя чайникъ. Взема една чаша, налѣя малко вода отъ него въ чашата, сипя и толкова студена вода въ чайника и той си млъкне. Значи, като отлѣя половинъ чаша отъ топлата вода и налѣя половинъ чаша отъ студената, и той си работи, и азъ си работя. Но, ако азъ не отлѣя, а подклаждамъ огъня отдолу, какво ще стане? Вие сега се смѣете. Ами такива чайници не сѫ ли хората? Ние се спираме и казваме: е, чайникъ! Да, такива чайници сме и ние. Нищо лошо! Азъ съмъ виждалъ нѣкои хора толкова се инервиратъ, че взематъ чайника и хайде вънъ отъ прозореца! Изхвърли го. Послѣ, поседи, поседи, мине се половинъ часъ, отиде да го търси, намѣри го, тури чайника отново. Да е слугинята или нѣкой другъ, ще го набие, ще каже: „Слушай, другъ пѫть да не туряшъ чайника тъй пъленъ“. Не, приятелю, този чайникъ показва, че ти, като чайникъ, не си изпълнилъ добрѣ своята длъжность.

 

„И прости ни дълговетѣ наши, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници“.

 

Ако ние, при тия врѣмена, въ които живѣемъ, при всичкитѣ тия блага, които Богъ отъ толкова хиляди години е внесълъ въ насъ, не внесемъ въ душата си туй свещеното чувство на благодарность, че да настане въ живота ни радость и веселие, ние не сме разбрали нищо. Не е въпросътъ за плачене. И боси, и гологлави, и които нѣматъ дрехи, всички да кажатъ: нѣма нищо, все ще се намѣри нѣкой добъръ човѣкъ да ми помогне. Нѣкому сѫ скѫсани обущата, да каже: „Е, толкова години съмъ ходилъ съ здрави обуща, сега мога и така. Все ще ми дойде отъ нѣкѫдѣ помощь! Ами мечката, какво прави безъ обуща?“ И дѣйствително, не се мине много врѣме, нѣкой похлопа на вратата, дойде, донесе нѣщо. Сега, у васъ има единъ лошъ навикъ да се оплаквате. Нѣкои казватъ: знаете ли, ужасни страдания имамъ! Не, не, ние сме правили, правили тия нѣща, това е театъръ, прѣдставление, ние не чувствуваме изъ дълбоко. И слѣдъ туй, събератъ се 100-на души, разпрѣдѣлятъ се на комисии, за бѣднитѣ ще събиратъ. Събератъ 100,000 лева, дадатъ на бѣднитѣ 50,000 лева, а останалитѣ 50,000 хвръкнали. И слѣдъ всичкитѣ тѣзи благодѣяния казватъ: „И прости нашитѣ грѣхове, както ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Нашитѣ грѣхове се прощаватъ, но никѫдѣ не се намиратъ вече паритѣ. Въ Русия, въ врѣме на малоруската война, цѣли тренове съ припаси се загубваха нѣкѫдѣ.

 

„И прости нашитѣ грѣхове, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници!“ Да мисли човѣкъ, туй е великото и благородното, което трѣбва да се зароди дълбоко въ душата ни. Прѣди нѣколко дни дохожда при мене една моя позната, която ми казва: „Много съмъ нещастна. Искамъ да ми дадешъ едно обяснение, защо сѫ тѣзи страдания, които сега прѣкарвамъ? Азъ не искамъ да ми казвашъ, че това било волята Божия. Тъй, едва започна нѣщо, докарамъ го до единъ край и веднага се разваля. Имамъ единъ мѫжъ, не мога да живѣя съ него, употрѣбявамъ всичката си воля и вече съмъ рѣшила да си работя, да си живѣя сама. Всичко внасямъ и пакъ не върви“. Казвамъ ѝ: искамъ да ти кажа, но има нѣщо, което ме спира. Че какво е то? — Има нѣщо, което ме спира. Защо? Гледа ме тя. Хайде, казвамъ, ще направя едно усилие, само единъ фактъ ще ти изнеса, и той е слѣдующиятъ. Прѣди стотина години, то бѣ въ врѣмето на богомилитѣ, ти си била дъщеря на единъ знатенъ български велможа. Баща ти билъ много богатъ и влиятеленъ. Ти си имала единъ братъ, който се запозналъ съ богомилитѣ, и поискалъ за тѣхното учение да пожертвува всичко. Но ти, като влиятелна, чрѣзъ своя любовникъ, си успѣла да го разубѣдишъ. Ти си обичала брата си много и си успѣла да го възвърнешъ отъ неговитѣ свещени идеи и да го убѣдишъ, че туй учение е черно, че то е отъ дявола. Какъ така той може да уронва твоя престижъ! И си го възвърнала въ свѣта. Отъ този день започватъ твоитѣ нещастия. Този твой братъ е днешниятъ ти мѫжъ. Тя казва: „Разбрахъ сега, ще поправя грѣшката си.“ И започва да ми навежда факти, какъ у него се пораждало желание да стане свещеникъ. Тя и сега се противопоставяла и му казвала: „Не, ти всичко ще станешъ, но не и проповѣдникъ“. Сега, като ви разправямъ тия нѣща, вие ще си кажете: това сѫ забавления за хората. Това не е за забавление. Когато азъ говоря, азъ не забавлявамъ. Азъ мога да кажа факти, които сѫществуватъ, и които не сѫществуватъ. Вашето нещастие, както въ миналото, така и сега, се дължи на туй велико престѫпление! Тя спира своя братъ, спира и своята еволюция.

 

Отъ сегашното общество, именно, азъ мога да изнеса факти, да докажа отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота. Въ мнозина отъ обществото има желание да поправятъ българския народъ, но не успѣватъ за това си има причини. Тѣ кръшнаха нѣкѫдѣ. Туй си има своитѣ дълбоки причини, но за поправянето на това се изисква знание. Не знание на книга, но живото знание, знание на живата природа. Туй знание седи въ това, да намѣримъ онзи начинъ, по който да се свържемъ съ живитѣ души на хората, и тогава да дойдемъ въ връзка съ кого? — Да дойдемъ въ връзка съ Христа, но не Христосъ, като историческа личность, не като единъ евреинъ, който се родилъ нѣкѫдѣ, и живѣлъ прѣди 2000 години. Но не и Христосъ при положението, като Синъ Божий, защото вие още не схващате думата Синъ Божий. Да дойдете въ връзка съ Христа, като принципъ на Любовьта, който не помни прѣгрѣшенията на хората. Разбирате ли? Да се свържете съ Христа, като единъ изворъ, който постоянно блика. А ти, като дойдешъ при Него, питашъ: „Мога ли да се измѣня?“ — Може, може. Азъ наричамъ Божествено туй, което задоволява всички нужди у хората. Нѣма рана, нѣма болка, нѣма друго нѣщо, което Божественото да не го излѣкува.

 

Слѣдователно, ние сме дошли сега до нѣща, които не ни задоволяватъ, а трѣбва да дойдемъ до истинската наука. Запримѣръ, дойде нѣкой много ученъ човѣкъ, много ученъ бактериологъ, но на какво? — На бактериитѣ. Е, въ какво седи тази наука? — Този човѣкъ редъ години подъ микроскопа е наблюдавалъ особенитѣ свойства на бактериитѣ, какъ се размножаватъ, съ каква бързина, и послѣ, какви болести произвеждатъ. И слѣдъ туй, казватъ: този бактериологъ е отличенъ! Да, но съврѣменнитѣ бактериолози не знаятъ, кога се появили бактериитѣ въ свѣта. Когато Богъ създаде свѣта, създаде ли тѣзи бактерии? Отъ какво се появили тѣ? И всѣки единъ човѣкъ, ако не прощава грѣховетѣ на другитѣ, единъ день ще се прѣвърне на една отровна бактерия. Това е то. Киселинитѣ могатъ да се прѣвърнатъ въ основи, и основитѣ — да се прѣвърнатъ въ киселини. Кога? — Когато Божественитѣ енергии се натрупватъ и не се използуватъ, тѣ могатъ да прѣминатъ отъ едно състояние въ друго. И, ако вие за дълго врѣме задържате прѣгрѣшенията, и не прощавате, непрѣменно ще се прѣвърнете на една киселина, ще настѫпятъ у васъ разлагания, и ще почнете да ставате недоволни духомъ. Има хора, които, като влѣзатъ въ дома ти, носятъ проклятие. Тѣ сѫ една бактерия. Е, казвате, какъвъ е цѣрътъ за тази бактерия?

 

„И прости нашитѣ дългове, които ние прощаваме на нашитѣ длъжници!“

 

— Ще се изчистишъ отъ всички нечистотии. Въ свѣта има единъ великъ Божественъ принципъ. Първоначално той е служилъ да се създаде вселената, и е носилъ въ себе си тѣзи условия за окисление. Той е силенъ принципъ. Тѣзи отровни сѫщества сѫ сѫществували въ цѣлия козмосъ. Щомъ привлѣчемъ този принципъ, той прави хората силни. Но туй, което прави хората силни, то сѫщеврѣменно ги и разрушва. Силнитѣ хора носятъ своето разрушение съ себе си. Богатитѣ хора носятъ своето нещастие съ себе си, защото богатиятъ човѣкъ всѣки може да го отрови. Азъ зная, колко богати бащи сѫ отровени отъ своитѣ синове и дъщери! Колко царе има въ свѣта снети отъ своитѣ синове и дъщери! Какви не заговори е имало противъ тѣхъ! Защо? — Заради положението имъ. Защо? — Защото онзи царь не е внесълъ въ себе си принципа на Любовьта. Ние трѣбва да внесемъ този принципъ въ себе си, а не само да говоримъ за Любовьта. Ние трѣбва да дадемъ единъ образецъ за Любовьта, но още нѣмаме образецъ за Любовьта. Имаме извѣстни факти за проявлението на Любовьта, но образци още нѣмаме. И азъ бихъ желалъ, който отъ васъ е срѣщналъ образци за Любовьта, да ми ги покаже. Отдѣлни факти имаме, напримѣръ, нѣкой човѣкъ направилъ нѣкое добро. Азъ съмъ срѣщналъ до сега само единъ случай отъ любовьта. Той е слѣдующиятъ. Една жена гледала мѫжа си 7 години боленъ и ми казваше: „Като умря мѫжа ми, азъ съжалявахъ за него, макаръ че го гледахъ 7 години боленъ.“ Този фактъ слабо се приближаваше до любовьта, но въ тази жена липсваше нѣщо. Ако тя имаше любовь, въ пълната смисъль на думата, нѣмаше да го остави да лежи толкова врѣме, щѣше да го дигне още на втория день отъ леглото. Образецътъ на съвършената Любовь дига болнитѣ отъ леглото. Само единъ день ще го гледа, на втория день ще бѫде здравъ. Това е образецътъ на Любовьта. Тогава и двамата ще се разбератъ, и двамата ще отидатъ да шетатъ, а послѣ и четиримата. За сега още не сѫществува образецъ на Любовьта. Когато говоримъ за образецъ на Любовьта, казватъ: това е илюзия! Не вѣрватъ, защото боравятъ все съ стари методи. Ние имаме нови методи, това сѫ Божествени методи. Ние сме готови да ги дадемъ комуто и да е, но трѣбва да бѫдете абсолютно чисти и безкористни. У насъ има едно Божествено правило, то е: човѣкъ трѣбва да бѫде абсолютно безкористенъ!

 

„И прости ни дълговетѣ, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“

 

Да, сега трѣбва да имаме онова хубаво разположение на душата. И когато азъ нѣкой пѫть говоря за Любовьта, трѣбва да знаете, че тя се проявява въ много форми, но това още не е Любовь. Нѣкои считатъ, че да цѣлунешъ нѣкого, това е любовь. Не, цѣлувката не е любовь, тя е носителка на любовьта. Искашъ да пригърнешъ нѣкого. Пригрѫдката не е любовь. Тя е носителка, на любовьта. Цвѣте можешъ да му дадешъ, обуща можешъ да му купишъ, можешъ да го нахранишъ, но това не е любовьта, това сѫ връзки на любовьта, съ тѣхъ можешъ само да привлѣчешъ човѣка. Любовьта е нѣщо велико въ свѣта, и туй великото ние трѣбва да разгадаемъ. И седятъ нѣкой пѫть, дъщерята не познава майката, и майката не познава дъщерята. Майката: „Миличката ми дъщеря, колко много ме обича!“ Да, но тя намислила да бѣга. Погледнешъ единъ день, тя намѣрила ключа, взела пари и забѣгнала съ своя възлюбенъ. Майката казва: „Азъ забѣлѣзвахъ една промѣна“. Защо да бѣга, защо да не каже: „Мамо, азъ имамъ единъ възлюбенъ“. Е, питамъ: при такова едно положение на нѣщата, какъ ще устроимъ нашия животъ? Нѣкой пѫть казвате: нашата дъщеря е много добра. Казвамъ не хвалете дъщеря си, не я и корете! Казватъ: отлична е — Като майката. Дъщерята не може да седи на по високъ уровенъ отъ майка си. Дъщерята, която е родена отъ майката, не може да седи по-високо отъ нея. Това е фактъ! Тя не може да седи повисоко нито отъ майка си, нито отъ баща си. Казватъ: майката е проста, и бащата е простъ. Не, не, ако дъщерята е благородна, и у майката има това благородство. Азъ гледамъ, дъщерята е благородна, но и у майката има сѫщото благородство. Отъ нищо нѣщо не се ражда. Затуй дъщеритѣ трѣбва да любятъ своитѣ майки, и майкитѣ да любятъ своитѣ дъщери. Сега, по моитѣ схващания, дъщеритѣ не любятъ своитѣ майки, и майкитѣ не любятъ своитѣ дъщери. Споредъ мене, ако между дъщерята и майката има една истинска любовь, не може да се роди никакъвъ разривъ, никакъвъ споръ. При истинската любовь, майката не може да стои по-долу отъ възлюбения на нейната дъщеря. Дъщерята трѣбва да постави възлюбения си наредъ съ майка си. И той е синъ на нѣкоя майка! Една дъщеря, която поставя своя възлюбенъ по-високо отъ своята майка, той не може да я люби. И ако той поставя нея по-високо отъ своята майка, и тя не може да го люби. Това трѣбва да го знаете! А вие ще ми казвате: той е високо благороденъ човѣкъ. Не, не, той е благороденъ като мене. Азъ се радвамъ, като видя една благородна чърта у нѣкого, защото всѣка благородна чърта е Божествена, не е човѣшка. И при това, всѣка дъщеря не може да седи повисоко отъ майка си, нито да поставя своя възлюбенъ по-високо отъ нея. Ама, казва се въ Писанието, че трѣбва да напуснешъ майка си и баща си. За кого? — За Бога. Баща ти и майка ти не може да седятъ по-високо съ Бога. Дъщерята ще каже на майка си: „Мамо, азъ седѣхъ при васъ 20 години, сега ще отида при Бога, васъ нѣма да ви напусна — напротивъ, ще ви обичамъ повече“. Нѣкои казватъ: като станемъ религиозни, ще забравимъ близкитѣ си. Не, не, освѣнъ че нѣма да ги забравитѣ но ще се родятъ отлични, прѣкрасни отношения помежду ви.

 

„И прости ни грѣховетѣ, както и ние прощаваме на нашитѣ длъжници.“ Въ дъното на тази прошка знаете ли какво лежи? — Само Любовьта може да прощава, т. е. азъ ще се корегирамъ, Любовьта не прощава, тя забравя. „Тя дълготърпи, благосклонна е, не се прѣвъзнася, не завижда, не мисли зло никому“. Само тази велика Любовь е въ състояние да те изчисти, Сърцето ти ще бѫде чисто, и слѣдъ туй състояние вие ще имате една нова наука за живота.

 

Бесѣда, държана на 30. XII. 1923 г.

 

 

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×