Jump to content

1923_12_23 Скръбь и радость


Ани

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

             

Скръбь и радость

„Скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

Иоана 16:20.

Съврѣменната култура ние я опрѣдѣляме „култура на скръбьта“. И това е красивата ѝ страна. Отвънъ виждаме тия прѣкрасни здания, желѣзници, кѫщи, столове, всѣкакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбьта. Ще кажете: какъ може да бѫде култура на скръбьта? Нима онази птичка, която е затворена въ онзи златенъ кафезъ, въ туй ограничено положение, мислите, че е щастлива въ този кафезъ? Тя си има храничка и водичка, но нѣма никаква свобода. Има размѣръ на движение само половинъ метъръ, седи тя и си пѣе. Казватъ: колко хубаво пѣе! Да, но тази пѣсень е пѣсень на велика тѫга! Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала въ онзи капанъ вѫтрѣ, въ който си има пастармица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: пастармица си има! Да, но този капанъ е капанъ на скръбьта! И азъ виждамъ онѣзи хора въ хубавитѣ кѫщи и си казвамъ: това сѫ кафези на затворени птички, пѣятъ тамъ вѫтрѣ. Гледашъ, нѣкоя сестра си покаже главата изъ прозореца, погледне като нѣкоя мишка и послѣ пакъ клюхне и си каже: „Ще се живѣе тукъ, нѣма накѫдѣ!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искатъ да ни убѣдятъ, че по-хубаво нѣщо отъ този кафезъ нѣма. И музиканти, всички ще ни пѣятъ, ще ни казватъ, че да имаме кѫщица, кафезъ, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Какво показва това? — Че въ външния свѣтъ има студъ. И днесъ не само хората, но и птичкитѣ, и животнитѣ, все тази култура носятъ, все така сѫ убѣдени, все така мислятъ. Културниятъ човѣкъ не се е освободилъ отъ това. Тогава идватъ по-напрѣднали, говорятъ ни за друга култура, говорятъ ни за другъ моралъ, говорятъ ни за нравственость, за щедрость, за това-онова. Можемъ ли да направимъ живота си щастливъ при тѣзи условия? Нѣкои казватъ, че това е неизбѣжно. Въ математиката има единъ законъ на вѣроятноститѣ за разрѣшение, и единъ законъ на вѣроятноститѣ за неразрѣшение — има възможности. Азъ ги наричамъ възможности и разрѣшения на една задача при избиране само на единъ пѫть. При всички възможности само една е идеалната възможность, при която животътъ може да се реализира въ своята пълнота.

И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оставени да избираме тѣзи възможности на свобода. На човѣка прѣдстои да избира своята възможность. Ние се оплакваме отъ сѫдбата, оплакваме се отъ обществото, оплакваме се отъ Бога, отъ всичко се оплакваме, всѣки индивидъ плаче и пъшка. Питамъ тогава: кой е виновниятъ? Нѣкой пѫть ще посочатъ еди-кой си министъръ. Не е той виноватъ. Чудни сѫ тѣзи хора! Казватъ: еди-кой си сѫдия дошълъ и осѫдилъ нѣкого. Да, но прѣди него, бившиятъ сѫдия сѫщо осѫждалъ. Прѣди този министъръ имаше другъ, прѣди този генералъ имаше другъ, и всички, които сѫ дошли слѣдъ тѣхъ вървятъ по единъ и сѫщъ пѫть. Кой е основниятъ принципъ? Казватъ: бацилъ влѣзълъ, прѣдизвикалъ тази болесть. Не, не, отдѣ дойдоха тѣзи бацили? Какъ се създадоха условия, за да се явятъ тѣзи бацили? Отдѣ сѫ тѣ, какъ се развиха? Ние се спираме и търсимъ близкитѣ причини. Казваме: тия сѫ причинитѣ. Не сѫ тамъ причинитѣ, въ туй близко явление. Хубаво, ако азъ забия единъ желѣзенъ клинъ въ едно дърво, клинътъ ли е виновенъ? Не е той причината. Той е единъ войникъ, който казва: „забиха ме“. Излѣзъ навънъ! — И да искамъ, не мога да излѣза. Който ме забилъ, той ще ме извади.

И тъй, всичката хубость на съврѣменната култура седи въ скръбьта, всичкиятъ ѝ капиталъ е само въ скръбьта. Казватъ: какъ, култура е това! Колко удобства, колко учрѣждения, колко банки се създаватъ! А, банки се създаватъ! Ако въ това седи културата! Прѣди 15 години въ Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започватъ война. И двамата иматъ акции. Започватъ една борсова война. Единиятъ понижава акциитѣ на другия, и всички, които иматъ акции при него, започватъ да ги продаватъ, за да не изгубятъ. И другиятъ прави сѫщото. Играятъ си и двамата. Но въ тази борсова война повече отъ 5000 богаташи измрѣха: едни полудѣха, други се издавиха, убиха. И послѣ, не мина много врѣме, тѣ се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? — За нѣкаква малка думица, пропаднала честьта имъ. Тѣ не искатъ да знаятъ, че за тѣхъ пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора съ здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питамъ: вашитѣ банки сигурни ли сѫ? Въ Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричатъ у насъ, а у тѣхъ сѫ наречени „спасителни банки“, букваленъ прѣводъ. Слѣдъ като си внесешъ паритѣ у тѣзи спасителни банки, погледнешъ, че слѣдъ нѣколко години и банката се спасила и ти си се спасилъ. Дѣйствително, банката остава безъ пари, но и ти се спасявашъ отъ грижи. Една американка, като била единъ день на събрание, чула, че проповѣдникътъ говори за спасението. Тя си казала: „Е, азъ прѣди 10 дни се спасихъ“. Какъ? — Имахъ 15000 долари въ една банка, но тази банка се спаси и азъ се спасихъ. Освободихъ се отъ скърби и неволи. Е, такава е волята Божия“! И безъ пари може. Отиватъ паритѣ, а тя казва: „Спасихъ се“. И дѣйствително, всички велики Учители, които идватъ въ свѣта, проповѣдватъ на хората, че нищо не трѣбва да иматъ, т. е. всички трѣбва да се задоволяватъ само съ насѫщния хлѣбъ за деня, за утрѣ не трѣбва да мислятъ. Туй учатъ тѣ. Но тѣхнитѣ ученици, синове и дъщери на този свѣтъ, бащи и майки, друго учение учатъ. Какъ казватъ тѣ? Всѣка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трѣбва да се осигуришъ!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трѣбва да се спасишъ, не трѣбва да бѫдешъ толкова глупавъ човѣкъ“. Дойде великиятъ Учитель, Той другояче обърне. Казвате: какъ! Майка ми и баща ми другояче учатъ. Не, ти не трѣбва да се осигуряватъ! Питамъ тогава: кой е на правата страна? Майката и бащата сѫ прави! Азъ ще ви обясня, че тѣ сѫ прави, тѣ искатъ да забогатѣятъ. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбьта. Ти ще станешъ богата, ще имашъ кѫща, за да разберешъ скръбьта, за да разберешъ живота. Ще се оженишъ, за да изпиташъ „скръбьта“. Дойде нѣкой великъ Учитель, казва: „Не, нѣма да се женишъ“. Всички велики Учители казватъ, че не трѣбва да се женишъ. И великиятъ Учитель е правъ. Ще ви кажа защо великиятъ Учитель е правъ. Майката казва: „Ти ще се оженишъ, скръбьта ще трѣбва да учишъ“. Ще ти турятъ вѣнецъ на главата. Този вѣнецъ е вѣнецъ на скръбьта! Всѣки единъ цвѣтъ е откѫснатъ цвѣтъ. Казватъ за момата, че ѝ туряли цвѣтя. Откѫснати рози, откѫснати цвѣтя — това сѫ цвѣтя на скръбьта. И при това, майката казва, че добрѣ се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часътъ на скръбьта. И какво учатъ майкитѣ дъщеритѣ си? — Много хубаво учение! Нека забогатѣватъ! И азъ казвамъ: нека забогатѣватъ, съ малко не може, съ милионъ, два, три, десеть и повече! Колкото повече забогатѣешъ, толкова по-добрѣ ще научишъ скръбьта — ще имашъ, и ще загубишъ. Лъжливостьта въ това учение е тамъ, дѣто майката мисли, че като има дъщеря ѝ кѫща, като взима единъ красивъ момъкъ, че ще е щастлива. Колкото момъкътъ е по-хубавъ, толкова по-нещастна ще бѫде дъщерята, толкова по-добрѣ ще научи скръбьта. Колкото по-здравъ е, толкова повече жени ще има. Красивиятъ момъкъ съ една жена не се задоволява. Ще ми говорите за моралъ! Азъ ще бѫда смѣлъ и рѣшителенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ момъкъ или една мома, които да сѫ цѣломѫдрени. Не привидно да сѫ цѣломѫдрени, но принципално, вѫтрѣ, въ душата си. Азъ не говоря за външностьта на нѣщата. Който и да е отъ насъ, въ себе си трѣбва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: толкова низко да съмъ падналъ! Азъ съмъ като другитѣ хора, азъ не виждамъ своята чернота. Да, защото слънцето не е огрѣло. Всички съврѣменни хора се оглеждатъ въ тъмнина. Чернота съ тъмнина си приличатъ, но чакай да изгрѣе слънцето, ще видишъ на какво мязашъ, ще видишъ каква е твоята мутра. Какво подразбирамъ подъ думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. Въ съврѣменния нашъ езикъ нѣмаме изразителни думи. Езикътъ на поезията, и той не е изразителенъ. Езикъ, който не прѣдава идеитѣ, той не е изразителенъ. Вижъ, грубиятъ езикъ, той е много изразителенъ. Когато нѣкой ти каже нѣкоя обидна дума, ти високо подскочишъ отъ земята, засегне те. Щомъ говоря за любовь, за обичь, казвашъ: съ тѣзи празни, дѣтински работи нѣмамъ нищо общо. Щомъ ти кажа лъжецъ, вагабонтъ, казвашъ: а, защо ме обиждашъ?“ Е, питамъ тогава: гдѣ е смисълътъ на нашия езикъ? Казвамъ: това не е правило за всички хора. Има хора, които правятъ изключение.

    „И скръбьта ви“, казва Христосъ „ще се прѣвърне на радость.“

  Ще примиримъ тѣзи двѣ противорѣчия. Нашата култура е култура на скръбьта. Единъ братъ въ вѣстникъ „Лѫчъ“ се обръща къмъ всички, прави цѣлъ единъ поменникъ, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашитѣ идеи, вижте сега, вашитѣ страждущи братя искатъ помощь. Че това е Христовото учение! Христосъ ще сѫди свѣта. За какво? — Боленъ бѣхъ, не ме посѣтихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте; жаденъ бѣхъ, не ме напоихте“. Правъ е този братъ. Защо е правъ? — Защото нашиятъ свѣтъ е свѣтъ на скръбьта. Не е лошо, скръбьта е нѣщо хубаво, приятно. Скръбьта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбьта е приготовление, разбирамъ, че тя е подготовителна страна къмъ истинския животъ, който иде. Е, мислите ли, че за въ бѫдеще, когато ще градимъ кѫщитѣ, ще има нужда да сѣчемъ дърветата? Не, трѣбва да прѣстане сѣченето на дърветата, трѣбва да прѣстане убиването на хората и затварянето имъ въ затвори, трѣбва да прѣстане убиването на животнитѣ! Всичката тази култура съ своитѣ приоми и методи е неприложима за истинския животъ. Методитѣ ѝ сѫ неприспособими. Ние говоримъ за истинския животъ. Вземете съврѣменнитѣ религиозни и не религиозни хора. Еднитѣ говорятъ за Бога, другитѣ Го отказватъ и спорятъ. Какви схващания иматъ тѣ за Бога? Еднитѣ казватъ, че има Господъ, другитѣ казватъ, че нѣма Господъ. Но и еднитѣ и другитѣ, въ своитѣ дѣйствия, иматъ едни и сѫщи методи. Онзи, който проповѣдва за Бога, по сѫщия начинъ ще те заколи, по сѫщия начинъ ще те одере, по сѫщия начинъ ще те изтезава, както и онзи, който не вѣрва въ Бога. Питамъ тогава: въ какво седи разликата на тази култура, въ която едни подържатъ, че има Господъ, а други, че нѣма Господъ. Не е вѣрно, че нѣматъ Господъ. И еднитѣ и другитѣ иматъ Господъ. Еднитѣ иматъ единъ Господъ, когото не виждатъ, а материалиститѣ иматъ единъ Господъ, когото виждатъ. Тѣ казватъ: „Ето нашиятъ Господъ! Върху него ходимъ, ядемъ и пиемъ.“ Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашиятъ Господъ“. Въ дърветата, въ яденето, въ пиенето, въ всичко го виждатъ. Другитѣ казватъ: „Това е пантеизмъ“. „Е, гдѣ е вашиятъ Господъ?“ — Нашиятъ всичко е създалъ, и небето, и земята. Но всичкитѣ иматъ едни и сѫщи методи. Е, казватъ, дайте на бѣднитѣ! Че кога не се е давало на бѣднитѣ? Но свѣтътъ пакъ не се е справилъ. Защо? — Ние още не сме научили онзи дълбокъ смисълъ на скръбьта. Ако ние знаяхме какво нѣщо е скръбьта, ако тази скръбь би оставила всичкитѣ свои отпечатъци въ насъ, друго щѣше да бѫде. Ами че всички ние искаме при сегашнитѣ условия на земята да бѫдемъ щастливи. Най-голѣмото заблуждение, което сега сѫществува е, че при сегашнитѣ, дадени, условия ние искаме да бѫдемъ щастливи — нѣщо, което е абсолютно невъзможно. Всѣки единъ щастливъ моментъ е послѣдванъ отъ една голѣма скръбь. Четете Шопенхауера, вземете Толстоя, всички прокарватъ тази нишка. И онзи философъ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трѣбва да знаете, че слѣдъ всѣки моментъ на щастие идва единъ великъ моментъ на скръбь. Таманъ отгледашъ една красива, хубава мома, 21 годишна, свършила наукитѣ си, вижъ, зародила се отъ нѣкѫдѣ една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти, и гледашъ, въ 5 — 10 дни, очистила и дъщеря ти, и синъ ти, а ти съ такава мѫка си ги отгледалъ. Викашъ лѣкари, консулиуми, и най-послѣ тѣ констатиратъ смъртьта, казватъ, че е станало разривъ на сърцето. Лѣкаритѣ, за утѣшение на майката и бащата, констатиратъ, каква е болестьта. А тѣ оставатъ сами, като кукувица. Днесъ убиятъ нѣкого, ще дойдатъ лѣкаритѣ, ще го разрѣжатъ, ще константиратъ, какъ е станала смъртьта. Е, хубаво, каква философия има въ това? Ще съставятъ единъ актъ, ще го подпишатъ, ще кажатъ: „Намѣрихме какъ стана това“. Стане нѣкое нещастие, война, всички вѣстникари ще дойдатъ, ще констатиратъ какъ стана тази война. А че толкова милиони хора сѫ избити, нищо отъ това! Ние намѣрихме причината. Отвори се друга война, пакъ ще дойдатъ хората, ще констатиратъ, какъ се отворила, кои сѫ причинитѣ. Ще имаме най-послѣ една наука „история“, която показва пѫтя въ развитието на човѣчеството. Пѫтътъ на човѣчеството! Това е смѣшна философия, да мислятъ, че историята показва пѫтя на човѣчеството! Историята показва само безпѫтието на съврѣменното човѣчество. Като вземете всичкитѣ видове идеалисти, всички хубаво разсѫждаватъ, но азъ казвамъ: вие още учите науката на човѣшкото безпѫтие. Ще дойде нѣкой великъ проповѣдникъ, ще се качи тамъ на амвона горѣ, и като дигне рѫката си, като започне да проповѣдва, да описва какъ страдалъ Христосъ, какъ Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачатъ. Всички хора отъ 2000 години насамъ все плачатъ, какъ така да разпнатъ този любящия Христосъ, какъ да не Го познаятъ! Толкова жестоки хора! А ние, съврѣменнитѣ хора, светии сме, благородни! У насъ убийства, затвори, разпъвания нѣма. И азъ се чудя на едно нѣщо. Азъ се чудя на това човѣшко коравосърдечие, което сега сѫществува. И седнали нѣкои философи да ми разправятъ за Бога, за това, за онова. Оставете сега своитѣ разсѫждения! Оставете тия заблуждения! — Тогава остави и твоитѣ. Ще оставя не само моитѣ, но и твоитѣ заблуждения. Ама, казва, ти си набоженъ. —Ама ти си отъ мене по-набоженъ! Защо? — Понеже моитѣ вѣрвания, моятъ Богъ нѣматъ никаква тяжесть. А твоятъ е толкова тежъкъ, не можешъ да го дигнешъ. Моятъ Господъ на гости може да ми дойде, може да се смалява и да се разширява. А твоятъ е толкова голѣмъ, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикашъ земята на гости, ще ти дойде ли? — Нѣма да ти дойде. Ако повикашъ слънцето на гости, ще ти дойде ли? Нѣма да ти дойде.

И тъй, тази култура на скръбьта ние искаме да я направимъ култура на радостьта. Че човѣчеството успѣвало, това-онова, не е важно. Има нѣща, въ които успѣва човѣчеството, но азъ виждамъ този успѣхъ на друго мѣсто. Азъ виждамъ този успѣхъ само въ единици хора, въ благородни хора. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, гдѣ седи това благородство. Той е единъ митъ или едно прѣдание, не казвамъ, че е реалность. Говори се за единъ римлянинъ по произхождение, който се наричалъ Сафио Бертручио. Дълга история ималъ той. И сега, тия отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната философия, които вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть идва на земята, мислятъ, че човѣкъ изведнъжъ, като нѣкоя гѫба е излѣзълъ отъ земята, и всичкитѣ му способности, неговото щастие и нещастие зависятъ само отъ този му животъ. Това е ваше схващане, обаче, фактитѣ не седятъ така. Кѫсогледитѣ хора виждатъ нѣщата отблизо, далекогледитѣ ги виждатъ отдалечъ. Кои сѫ прави? — И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Еднитѣ виждатъ туй, което е близо при тѣхъ, а другитѣ виждатъ туй, което е надалечъ. По този начинъ, сегашниятъ нашъ животъ е едно звено отъ редъ други сѫществувания. И сега, азъ нѣма какво да доказвамъ тия сѫществуваня. У насъ законътъ е такъвъ. Казваме: ела и вижъ! Но, за да дойдешъ и видишъ, трѣбва да имашъ очи. Ще ми кажете: ние имаме очи. Е, вика ви единъ съврѣмененъ лѣкарь, единъ бактериологъ и ви казва: „Ела и вижъ!“ Но този бактериологъ има начинъ на гледане. Той тури подъ една леща едно стъкалце и казва: „Тукъ има сѫщества“. — Не виждамъ нищо. Не виждашъ нищо? „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му този ученъ лѣкарь - бактериологъ: „Азъ искамъ да те накарамъ да гледашъ по моему, но ще ме слушашъ ли?“ Ще те слушамъ. „Ще гледашъ, както азъ гледамъ. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ — Ама ти искашъ да се подигравашъ съ мене! „Послѣ говори, сега ще гледашъ, както азъ гледамъ“. — Поглеждамъ, цѣлъ свѣтъ се открива! Поглеждамъ извънъ лещата, нѣма нищо. Ама ти да не ме хипнотизирашъ? Туй да не е магия?“ Простъ човѣкъ е той. Казва му учениятъ: „Това сѫ бацили“. — Ти съ мене искашъ да си играешъ ли? „Азъ искамъ да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко отъ тази капчица, ще нацъркамъ подъ кожата ти, да видишъ, дали има нѣщо въ тази течность. Слѣдъ 24 часа ще видишъ каква температура ще имашъ“. — А, температура! „Е, малко ще цръкна. Готовъ ли си на това?“ Слѣдъ като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това!“ Опасни нѣща сѫ тия!“ Сега, ще дойде нѣкой отъ този свѣтъ, ще каже: „Слушай, дали е вѣрно това или не е вѣрно?“ Ние имаме много начини за доказване на нѣщата, само че ще имате търпѣние за тия доказателства. За насъ не е въпросъ, дали тия доказателства сѫ  вѣрни или не, въпросъ е, че ние имаме другъ методъ, чрѣзъ който тази скръбь може да се прѣвърне на радость.

Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисъльта си. Той билъ изпратенъ отъ своя Учитель за 20 години на уединение. Това е било единъ голѣмъ изпитъ, като на ученикъ отъ една мистическа школа. Дали вѣрвате въ мистицизъмъ и окултизъмъ, то е другъ въпросъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ реалното. Ще се спра на думата „реалность“. Ето какъ я опрѣдѣлямъ. Реално е това, което свързва всички свои части въ едно цѣло. То свързва, прониква всичкитѣ свои части, и никаква друга външна сила не може да измѣни съотношението на тѣзи части. И когато ние говоримъ за Бога, като принципъ, като Любовь, ние подразбираме туй, което свързва всичкитѣ живи души въ едно цѣло, безъ то само да се измѣни и промѣни. Ще кажете: защо да не се промѣня? — Има извѣстни промѣни, които ние не удобряваме. Ако азъ те туря като едно живо дърво въ печката, какво ще кажешъ? Ще кажешъ: искамъ да се промѣня. — Въ горенето промѣни и измѣни може да има, но въ истинския животъ има само растене, само придобиване на добродѣтели. И тогава, азъ опрѣдѣлямъ друга една максима. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние искаме да бѫдемъ свободни“. Азъ казвамъ: въ свѣта има само единъ случай, дѣто човѣкъ може да направи нѣщо безъ Бога. — То сѫ прѣстъпленията. Слѣдователно, всичкитѣ наши прѣстѫпления, каквито и да сѫ тѣ, които ние вършимъ на този свѣтъ, ние ги вършимъ безъ Бога, и Богъ не е въ тѣхъ. Богъ не е въ тѣзи прѣстѫпления, но понеже Богъ е Любовь, вѣчность, то въ Неговото разположение Той чака. И единъ день, когато ни прѣкара прѣзъ горивото на тѣзи страдания, до единъ милионъ, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огънь, нашитѣ глави ще узрѣятъ. До това врѣме Той ще ни чака. На нѣкои хора главитѣ ще узрѣятъ въ единъ день, на други въ два, на трети въ година, а за нѣкои трѣбватъ най-малко 10 години, докато имъ узрѣятъ главитѣ. Ще узрѣятъ главитѣ ви! И азъ имамъ едно изражение: въ 10 години главитѣ на хората ще узрѣятъ. Слѣдователно, има едно нѣщо, което човѣкъ може да направи безъ Бога, то е грѣхътъ. И тамъ, дѣто има грѣхъ, дѣто има страдания, скърби, мѫчения, ние мислимъ, че дяволътъ е тамъ. Да оставимъ този дяволъ, но азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ цилиндри, съ фракове; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ щикове, съ пушки; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ отрови, съ всички перифернелии. Ние търсимъ дявола, но кой ще те заколи? — Братъ ти тегли ножъ. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама безъ клане не може ли? — Може.

Да се върнемъ сега къмъ Сафио. Праща го неговиятъ Учитель 20 години на уединение и му казва: „Ще научишъ единъ великъ законъ, и само тогава ще минешъ къмъ втората стадия на своето посвѣщение, да разберешъ смисъла на истинския животъ, да видишъ какъ ще дойде радостьта на този свѣтъ. Сега ти живѣешъ въ единъ свѣтъ отъ скърби, трѣбва да завършишъ своя изпитъ, да опиташъ най-голѣмитѣ скърби, и ако издържишъ, ще минешъ въ по-горно положение. Като христианинъ, изпраща го въ пустинята, дѣто 20 години отлично се подвизавалъ. Изпокѫсалъ си дрехитѣ, обущата, съвършено оголѣлъ. Той билъ единъ отъ виднитѣ римски патриции, отъ високо произхождение билъ. Единъ день се заражда у него желание да се пооблѣче и си казва: „Е, хубаво е да има човѣкъ едно топло облѣкло, пъкъ и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни тамъ, въ пустинята не го считали за постникъ, за светия, използували неговитѣ крака, хапѣли го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъль въ главата и започва да си разсѫждава: „Имамъ такова желание, намирамъ че е законно, най-послѣ душата ми го иска. Двадесеть години живѣя тукъ, моля се, моля се, никакъвъ гласъ. Нито ангелитѣ, никой не дохожда при мене — всѣки дойде и си замине“. Той ималъ много знания, затова идва единъ день при него единъ отъ виднитѣ римски патриций, чийто синъ билъ на умиране. Идва той при Сафио, като при прочутъ постникъ и му казва: „Дайте помощь на сина ми“! Сафио отива при болния, и съ едно махане на рѫцѣтѣ прѣмахва болестьта. Съ едно махане на рѫцѣтѣ маха болестьта, но своята скръбь не може да прѣмахне. Този патриций останалъ много доволенъ отъ Сафио и като мислилъ, какво да му направи отъ благодарность, направилъ му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвилъ му много хубаво ядене, и всичко туй му изпратилъ въ златни и сребърни сервизи. Сафио, като видѣлъ всичко това, казалъ си: „Е, имало добри хора на свѣта“. И тъкмо мислилъ да се облѣче, понахрани и понарадва, ето идва единъ бѣденъ, казва му: „Голъ съмъ, нѣмашъ ли една дрешка?“ Той погледналъ, погледналъ, въздъхналъ си и казалъ: „Нѣма де се носятъ дрехитѣ“. Взима ги и му ги дава. Слѣдъ него идва другъ единъ босъ, казва: „Босъ съмъ, обуща нѣмашъ ли?“ — Е, че отидоха гащитѣ, отидоха; хубавата римска тога и тя отиде, но и обущата ще отидатъ. Дава и тѣхъ, въздъхва си. Не се минава много врѣме, единъ гологлавъ идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хлѣбъ му остава. Мисли си: „Поне малко хлѣбецъ ще си хапна“. Оставатъ още и сервизитѣ. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моятъ възлюбенъ не иска да ме вземе, иска прикя, нѣкакви златни сѫсѫди, нѣкакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тѣхъ. Остава само съ малкото парченце хлѣбъ. Но, ето гледа, идватъ отвънка птички, накацватъ около него, започватъ да чуруликатъ, и тѣ искатъ. Отдѣля и за тѣхъ, но остава и за себе си едно малко парченце. Току изведнъжъ, изъ дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене нѣма ли?“ Дава и ней, и той остава безъ нищо. Тежъкъ е животътъ! — Не е тежъкъ. Той въздъхва дълбоко, намира се прѣдъ една дилема. Тогава се явява неговиятъ Учитель, Христосъ, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христосъ. Явява се Христосъ при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти прѣмина добрѣ изпита, азъ съмъ доволенъ отъ тебе“. Знаете ли какво е станало вѫтрѣ въ този Сафио? — Той веднага се намира въ една прѣкрасна вила, въ която всичкитѣ дървета били обкичени съ хубави плодове. Веднага се намира между своитѣ приятели, които го обичатъ. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нѣщо тайно въ природата, което ще се разкрие въ свѣта. Казватъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? — Има единъ начинъ, но този начинъ вие го искате още сега. Какъ го искате? — Както съврѣменнитѣ момци искатъ нѣкоя мома. Нѣкой съврѣмененъ момъкъ иска да се жени, но казва на момата: „Азъ ще се оженя за тебе, но ще ми броите тукъ 100,000 лева“. Седятъ майката и бащата, казватъ: „Не може ли по-долу?“ — Не може, 100,000 златни лева искамъ. Той седи, попътъ до него, правятъ договоръ. А отвънка седятъ кръстника и други, чакатъ. Е, нѣма какво, ще се дава. Ще се дава, и оттатъкъ ще минете. Сто хиляди ще броите! Като дадатъ майката и бащата 100,000 лева, казватъ: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, какъ тѣзи майки и бащи продаватъ дъщеритѣ си! Не само че даватъ толкова пари, но я даватъ отгорѣ жертва на този момъкъ, да я коли. Ние, съврѣменнитѣ хора, плащаме на този човѣкъ да я вземе, а отгорѣ и да я коли. Той ще вземе паритѣ и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгорѣ родителитѣ казватъ: „Осигурихме я!“ Е, гдѣ сѫ тѣзи осигурени сѣмейства днесъ? Не, не искамъ да кажа нѣщо лошо, може би това да е една крайность, но това е единъ горчивъ фактъ вѫтрѣ въ дълбочинитѣ на самия животъ. При такива условия какъ може да бѫде животътъ щастливъ? Азъ не съмъ противъ мѫже и жени. Законътъ е единъ и сѫщъ. И момъкътъ може да бѫде така продаденъ, както и момата. Продаване е, когато единъ човѣкъ изгуби въ себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човѣка? Нищо не остава въ него. Какво, нима единъ момъкъ, който влиза въ единъ лошъ животъ, не се продава? И за каква цѣна, той си знае! Казвамъ: този момъкъ не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега, ние ще седимъ въ народното събрание, по амвонитѣ на църквитѣ, и отъ тамъ ще говоримъ за моралъ, за поправянето на България. И отъ тамъ всички се провикватъ: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Азъ наричамъ отечество онзи домъ, дѣто братъ брата не е убилъ, дѣто братя и сестри живѣятъ въ любовъ. Ами че ако вие се намирате въ едно отечество, както въ дома на Давида, дѣто братята постѫпватъ малко подругояче, какъ ще наречемъ този домъ?

„И скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

Кога? — Когато ние, като този Сафио вѫтрѣшно се освободимъ, а не да дойде нѣкой да ни налага нѣщата отвънъ. Всѣки да дѣйствува споредъ Любовьта Христова. Не само това, да се доберешъ до Любовьта Христова, но да можешъ съвършено да се отречешъ отъ себе си, да стане въ ума, въ сърцето и въ душата ти такъвъ единъ прѣвратъ, че да се почувствувашъ напълно свободенъ. Ние можемъ това да го направимъ, ние сме способни да го направимъ. И когато ние казваме, че чрѣзъ Бога всичко можемъ, това значи, че чрѣзъ Любовьта можемъ. А Любовьта, това е единственото наше стяжание, единствениятъ нашъ капиталъ, единственото наше наслѣдство, което можемъ да придобиемъ. Докато не придобиемъ Любовьта въ свѣта, всичкитѣ наши усилия ще бѫдатъ напразни. Нѣкои казватъ, че не познаватъ Любовьта. Човѣкъ, който умира, той не познава Любовьта! Най-първо човѣкъ трѣбва да стане безсмъртенъ. Сега ще ми възразите: „Може ли човѣкъ да не умира?“ Нима, когато ми взематъ кѫщата азъ умирамъ? Мога да си излѣза. Нима, когато ми взематъ дрехитѣ азъ оставамъ голъ? — Не. Нима, когато ми взематъ тѣлото, азъ умирамъ? Съвсѣмъ други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте, какво красиво нѣщо е човѣшката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човѣшка душа съ нищо не може да се сравни въ свѣта. Ако мога да изнеса прѣдъ васъ единъ фактъ, той е слѣдующиятъ: когато Богъ погледне върху формата на човѣшката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има въ човѣшката душа, каквато въ никое друго сѫщество въ свѣта. Тогава нѣкои питатъ: „Защо Христосъ слѣзе отъ небето?“ — Той не слѣзе за хората. Той слѣзе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И слѣдователно, на насъ проповѣдватъ единъ моралъ: да залюбимъ човѣшката душа! Да, но вие трѣбва да видите колко е красива тази човѣшка душа, колко е велика! Като видишъ у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповѣдва милосърдие. А сега, казвашъ: а, той е единъ простакъ! Да, простакъ. При сегашнитѣ условия, при тѣзи разбирания, въ които живѣемъ, заблуждения, и само заблуждения! Сега, ще имъ говоря за какво? — Ще имъ говоря за булскитѣ дрехи. Да, но булскитѣ дрехи, това не е сѫщностьта на нѣщата.

И тъй, какъ ще се прѣвърне вашата скръбь въ радость? Ако нѣкой отъ васъ е много нещастенъ, нека направи единъ опитъ. Ако нѣкой отъ васъ постѫпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трѣбва да напуснете службата си. Нѣкои мислятъ, че ако напуснатъ службата си, ако се отрекатъ отъ дома си, този е начинътъ за постигане щастието. Ако е въпросъ за отричане, азъ не бихъ проповѣдвалъ въ този домъ. Истинското отричане е човѣкъ да се отрече отъ себе си. Знаете ли какво значи човѣкъ да се отрече отъ себе си? — То значи, човѣкъ да се отрече отъ всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и дѣйствия на миналото, за които той е пожертвувалъ хиляди и хиляди хора. Да се отречешъ отъ стария животъ на прѣстѫпления, това значи да се отречешъ отъ себе си. Да се откажешъ отъ туй низкото себе, себе си на користь, себе си на лъжа, на умраза. Отъ туй да се отречешъ и тогава да познаешъ въ себе си, какво? — Онова възвишеното, благородното, което въздига човѣка.

Сега, нѣкои отъ васъ сте облѣчени въ женска форма, нѣкои сте облѣчени въ мѫжка форма. Казватъ: тя е жена. Е, що е женската форма? Гдѣ сѫ онѣзи писатели, които могатъ да опишатъ, какво нѣщо е жената? Казватъ: той е мѫжъ. Е, въ какво седи мѫжеството? Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който може да застане на страната на слабитѣ. Азъ наричамъ жена само онази, която може да прѣвързва ранитѣ на страждущитѣ. И тъй, мѫжътъ всѣкога трѣбва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мѫжъ! Това е благородство. А всички жени трѣбва да се заематъ да прѣвързватъ на хората не само тѣзи обикновенитѣ рани, но и необикновенитѣ. Послѣ, когато нѣкой ме прѣвързва, да не казвамъ: ти си длъженъ. Не, като ме поглади една такава рѫка, да ѝ благодаря. Сега, този Сафио, слѣдъ като далъ всичко, намѣрилъ се въ една борба, и отъ очитѣ му потичатъ двѣ сълзи. Това сѫ сълзи! И когато ти прѣвързвашъ нѣкого, той трѣбва да почувствува, че има една душа, която му служи, и отъ благодарность да му потекатъ двѣ сълзи. Това е заплатата! Тия двѣ сълзи иматъ смисълъ. И когато онзи силниятъ застане прѣдъ слабия и го защищава, отъ очитѣ на слабия да потекатъ двѣ сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човѣчество! Може ли да се установятъ между насъ тѣзи отношения, ще дойде и истинската философия на живота.

Красивиятъ животъ ще дойде, само когато ние прѣвърнемъ скръбьта въ радость. Скръбьта и радостьта вървятъ по единъ великъ законъ. Азъ ви казахъ, че въ свѣта има сѫщества, които знаятъ само какво е радость. Тѣ сѫ ангелитѣ. За тѣхъ скръбьта е непонятна. Тѣ знаятъ причинитѣ на човѣшката скръбь. А ние знаемъ една малка радость и една малка скръбь. Междинитѣ на тѣзи двѣ нѣща не ги знаемъ. Ангелитѣ знаятъ една голѣма радость и една малка радость. Междинитѣ не ги знаятъ. Падналитѣ духове, падналитѣ ангели знаятъ една малка скръбь и една голѣма скръбь. А човѣкътъ се отличава и отъ еднитѣ, и отъ другитѣ по това, че у  него тия двѣ състояния, радость и скръбь, сѫ прѣплетени. Нѣкой казва: развали се настроението ми. Има единъ музикаленъ законъ, споредъ който между тоноветѣ винаги има една малка междина. Нѣкой пѫть си много щастливъ, имашъ едно малко щастие, но вѫтрѣ въ него виждашъ една малка междина, казвашъ: чакай да слѣза въ това благо, тогава ще се кача въ голѣмата радость. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Единъ младъ момъкъ отъ древностьта натоварва своята камила съ много скѫпоцѣнности и отива да посѣти своята възлюбена. Минава прѣзъ пустинята. Вижда по пѫтя една много красива кожа, като тѣзи рускитѣ самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи самъ, а я туря на гърба на камилата. Отъ голѣмата тяжесть гърбътъ на камилата се счупва, и този младиятъ момъкъ остава всрѣдъ пѫтя. Ние сме отъ тѣзи хора, за една кожа по пѫтя, готови сме да счупимъ гърба на камилата. Но, между една малка радость и една малка скръбь винаги произтича едно малко нещастие. Между тѣзи двѣ течения веднага се почувствува една скръбь. Сега, други, които сѫ въ скръбьта, виждатъ една малка междина, казватъ: „Толкова съмъ страдалъ, и тукъ беля, и тамъ беля, чакай поне тукъ, въ тази междина да влѣза, по-голѣмо отъ скръбьта не е!“ Турне се тамъ. Слѣдъ малко излѣзе, и той се очуди, че се хваналъ за радостьта. Казва: „Слава Богу, че влѣзохъ“. Тѣзи нѣща постоянно ставатъ, а ти мислишъ, че сѫ случайни. Тръгва единъ младъ момъкъ, обиденъ отъ другаря си, да му отмъсти. Носи револверъ, по-рано носѣха боздуганъ, а сега револверъ, туря го въ джоба си, върви и си мисли: какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивамъ, и той си има револверъ, може той да сполучи и да ме убие. Обаче, по пѫтя го срѣща неговата възлюбена, прѣоблѣчена като една бѣдна жена, съ вуалъ на лице, и съ приправенъ гласъ му казва: „За Бога, помогни ми“! Той се спира и си казва: „И тъй - тъй отивамъ на онзи свѣтъ, не зная дали ще се върна живъ, поне да помогна“. Спира се прѣдъ жената. Тя го хваща за рѫка. Нѣщо топло има въ тѣзи рѫцѣ. Поглежда въ очитѣ и, тя снема вуала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го на страна и казва: „Отказвамъ се отъ тѣзи прѣстѫпления“. Защо ставатъ прѣстѫпленията въ свѣта? — Вие знаете. Азъ нѣма да обяснявамъ. Всѣки единъ отъ васъ знае. Такова трѣбва да бѫде вашето поведение. И то е буквата на нѣщата.

Сега какъ мислите, какъ ще се яви Христосъ днесъ? Тъй, както прѣди 2000 години ли? Азъ ви питамъ: Христосъ, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Женитѣ идеализиратъ Христа съ златни коси, съ кѫдри, съ хубава мантия, съ туй-онуй. Мѫжетѣ малко другояче си Го прѣдставляватъ. Кой Христосъ вие очаквате въ свѣта? Христосъ ще те срѣщне на пѫтя съ револверъ въ рѫка, ще те хване за рѫцѣтѣ, ще снеме булото си, ще те погледне въ очитѣ и ще ти каже: „Прѣди толкова хиляди години те срѣщнахъ. Ти прѣди едно сѫществуване бѣше пръвъ министъръ едикѫдѣ си, и знаешъ ли колко прѣстѫпления направи като такъвъ? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използува разумно“. Ще ти разправи цѣлата история и ще те пита: „Ти искашъ ли да обърнешъ колата и да вървишъ по правия пѫть, или искашъ да вървишъ още по пѫтя на страданията?“ Ти ще извадишъ своя револверъ и ще го захвърлишъ. Другъ револверъ има въ свѣта! Може да убиешъ човѣка, безъ да го умъртвишъ; може да го завладашъ, безъ да го поробвашъ; може да вземешъ паритѣ на човѣка, безъ да го оберешъ. Нима онзи, който залюби нѣкого не му става робъ? Но не, не е въпросътъ за тази ваша любовь. Момата като залюби нѣкого, прави се, че не го разбира. Той ходи подирѣ ѝ, изъ градината, слѣди я навсѣкѫдѣ, а тя си прави забавления. Слѣдъ туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подирѣ ѝ — забавление си правятъ. Нѣкои питатъ: „Какво правятъ младитѣ“? Майката казва: „Играятъ си изъ градината“. Опасна е тази любовь! Това не е възвишената любовь, това е човѣшката любовь. Онзи, който обича, прѣзъ ума му никога не трѣбва да мине една противна мисъль. Образътъ на този, когото обичашъ трѣбва да бѫде тъй свещенъ, както твоятъ образъ и да не внесешъ никакво петно върху него. Това азъ разбирамъ да обичашъ единъ човѣкъ! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трѣбва да обича. Комуто не е дадено, ще седи въ съврѣменния свѣтъ на страдания. И тогава, какво ще стане съ васъ? — Ще орете нивитѣ. Азъ казвамъ, че нѣма млѣкопитающи въ съврѣменния свѣтъ. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ млѣкопитающи? — Тѣ сѫ нѣкогашнитѣ видни философи, писатели и поети, които сега оратъ нивитѣ на хората. Знаете ли това? Може да имъ наредите хиляди имена, но това сѫ все философи, писатели, проповѣдници, архимандрити. Отъ хиляди години Господъ ги е турилъ на това положение и имъ казалъ: „Да знаете какъ трѣбва да се проповѣдва въ свѣта!“ Не само тѣхъ, но и сегашнитѣ ще тури на това мѣсто. Ако ме чуятъ, ще кажатъ: какво говори заради насъ! Ние говеда ли сме? Да, азъ бихъ желалъ съврѣменнитѣ хора да сѫ като говедата. Слава Богу, говедата не се избиватъ поне. Ритатъ се, но не се убиватъ. Съврѣменнитѣ говеда не развратничатъ, не блудствуватъ, не пиянствуватъ. Казватъ: говеда сѫ тѣ! Нека видимъ добрата имъ страна. Една кравица спокойно си дава млѣкото и никому зло не върши.

     Не, днесъ ние трѣбва да се спремъ, защото сме прѣдъ една дилема. Ние сме прѣдъ прага на една велика пропасть. И ако се мръднемъ още една стѫпка, ще бѫдемъ въ тази голѣма пропасть. Ние се намираме прѣдъ крайния прѣдѣлъ на възможности за животъ. И ако, като онзи цигуларь, не вземемъ камертона и нагласимъ цигулката си по тона на онзи основенъ камертонъ, а я опнемъ съ половинъ тонъ нагорѣ, жицата веднага ще се скѫса. Хората днесъ сѫ обтегнали много своитѣ струни. И тази неврастения, това разтройство се дължи на туй, че хората сѫ обтегнали своитѣ струни. Запитватъ: „Какъ ще се излѣкува тази неврастения“? — Ще развъртишъ тази клечка, на която е завита струната. Не е само въ завъртването на клечката, но и въ развъртването. Ще я развъртвашъ, докато дойде до онзи основенъ камертонъ. Ще развъртвашъ, благородно е. Развъртването е въ полза на хората. Тази клечка се е завъртѣла повече, отколкото трѣбва. Ще развъртишъ назадъ до естествения тонъ на камертона. Ще направишъ едно прѣдставление и ще отстѫпишъ. И всички ние не се нуждаемъ отъ настѫпване, ние сме завъртѣли добродѣтелитѣ, а сега се нуждаемъ отъ отстѫпване — ще отвъртваме клечката. Казватъ за нѣкого: отвъртѣла се клечката му. Че кое е по-опасно? Азъ казвамъ: да се развърти клечката е по-добрѣ, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? — Щомъ отвъртватъ струната, тя е здрава, нѣма да се скѫса, но щомъ я завъртвашъ, тя ще се скѫса. Нѣкому дошло на ума да си раздаде имането. Казватъ: развъртѣла се клечката, мръднала му дъската! А онзи, който задига имането на другитѣ хора, неговата клечка била на мѣсто, завъртѣна била! А, той е благороденъ човѣкъ, казватъ. Едно врѣме бѣше бѣденъ, но сега нѣма като него другъ. Да, нѣма като него другъ!

Питамъ: при тѣзи условия, какъ ще се оправи свѣтътъ? Ако рече човѣкъ да говори Истината, дойдатъ при насъ богати, говорятъ ни по единъ начинъ; дойдатъ сиромаси, говорятъ ни по другъ начинъ. Мислите ли, че Истината е при богатитѣ. — Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромаситѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е при ученитѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е въ църквата? — Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнѣние. Мислите ли, че Истината е при окултиститѣ? — Не е. Никѫдѣ я нѣма Истината днесъ. Защо? — Този свѣтъ е свѣтъ на страдания и смърть, свѣтъ на разлагане. А тамъ Истината не може да дойде. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за Истина. Не, ние можемъ само да изнесемъ единъ фактъ като истина, но за Истината, ние смъртнитѣ хора, не можемъ да говоримъ. И седнатъ сега хората отъ разнитѣ школи да ни говорятъ за Истината. Слушайте, приятели, азъ зная тази Истина, зная я и не искамъ нито себе си да лъжа, нито васъ. Вие можете само да изнесете единъ фактъ, но, докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичкитѣ страдания, докато не се откажете отъ всичкитѣ ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любовъ, до тогава не можете да бѫдете свободни. Нѣкой ще каже: има добри хора днесъ. Добритѣ хора, които разбиратъ този законъ, навсѣкѫдѣ могатъ да си пробиятъ пѫть. Ама какъ ще живѣятъ? Има хора, на които, като имъ снемете дрехитѣ и ги оставите безъ петаче, тѣ ще обиколятъ свѣта, и приятели ще си създадатъ. Ще кажете: а, той има приятели отъ другия свѣтъ. Отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на безсмъртието.

Нѣкой пѫть азъ говоря съ живата природа. Казвате: какъ може човѣкъ да говори съ живата природа? Какъ може? Ами азъ, като зная езика на българина, не мога ли да говоря съ него? — Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарямъ съ него? — Мога. Така сѫщо мога да се разговарямъ съ животнитѣ, така мога да се разговарямъ и съ растенията. Всѣки си има езикъ. Азъ ще се спра при растенията и ще поговоря съ тѣхъ. Тѣхниятъ езикъ не е като нашия. Всички сѫщества си иматъ езикъ, иматъ си начинъ на съобщение. Въ тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трѣбва да прѣминемъ. Сега, споримъ за своитѣ вѣрвания, но има една спънка, която спира умоветѣ на хората, за да дойдатъ до правия пѫть.

„Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“.

И азъ желая сега, всички вие да направите единъ малъкъ опитъ. Не защото азъ говоря това, го желая, но понеже всички вие сте обѣщали туй. Азъ желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обѣщание. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да е изпълнилъ своето обѣщание. Казвамъ и на мѫжетѣ, и на женитѣ: вие сте обѣщали! Вие се намирате прѣдъ прага на единъ прѣходенъ животъ. Да не мислите, че отсега нататъкъ ще добиете нѣщо. Нищо нѣма да добиете. Отъ сега нататъкъ клечкитѣ ви ще се развъртватъ. Отъ сега нататъкъ ще дойде нѣщо по-лошо за хората. Понеже до сега е имало изобилие, отъ сега нататъкъ нѣма да има такова изобилие, ще дойде единъ недоимъкъ. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашитѣ стомни, като тия, които туриститѣ носятъ, какъ ще минете пустинята? Вие ще минете прѣзъ пустинята, както еврейскиятъ народъ, и ще пѫтувате 40 години. Това е само като единъ символъ. Ще обикаляте изъ пустинята, ще се роди едно недоволство у васъ, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора сѫ като въ пустинята. Като се срѣщнатъ, все за ядене говорятъ. Обикалятъ, туй-онуй, месцето било скѫпо, хлѣбътъ билъ скѫпъ, дрехитѣ, шапкитѣ, навсѣкѫдѣ скѫпотия. И като седнемъ вечерно врѣме, казваме: какво ще се прави? Ами, ако единъ день българскитѣ пари достигнатъ до положението на германскитѣ марки, питамъ ви тогава: какъвъ ще ви бѫде халътъ? Е, какъ се прѣпитаватъ сега германцитѣ? Какъ се прѣпитаватъ! По-рано работиха и имъ плащаха по 10 лева, а сега работятъ, но имъ плащатъ милиарди. Единственото нѣщо, което носимъ въ себе си, това сѫ чувствата, мислитѣ и способноститѣ и нѣма защо да се боимъ. Ето кѫдѣ е сигурностьта. Докато човѣкъ ги носи съ себе си, нѣма защо да се бои. И азъ казвамъ: докато въ свѣта сѫществуватъ добри и разумни хора, нѣма защо да се боимъ. И като влѣза въ единъ домъ на брата си, азъ трѣбва да се радвамъ, за туй, което има вѫтрѣ. А сега казватъ, да вземемъ богатството на богатитѣ, и да го раздадемъ на сиромаситѣ. Пакъ ще има караница. Не, по братски трѣбва да се споразумѣятъ. Между богати и сиромаси трѣбва да се възстановятъ братски отношения, и богатиятъ да почувствува бѣдния, като свой братъ, и бѣдниятъ да почувствува богатия, като свой братъ. Това е, което трѣбва днесъ да се насажда между хората. Всички други методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани отъ памтивѣка, и всички сѫ дали само единъ резултатъ. Туй е, което трѣбва да се проповѣдва. Само тѣзи разумни отношения на любовь могатъ да ни спасятъ отъ бѫдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумниятъ свѣтъ има една максима. Нѣма да си поплюятъ. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любовь. Трѣбва да се върнемъ въ онази култура, да питате атланската раса, какъвъ е Богъ. Тѣ Го опитаха. Тѣ сѫ затворени въ дъното на Атлантическия океанъ, и още не сѫ освободени тѣзи души. Разбирате ли? Ще кажете: тъй е. Да, това е моето лично мнѣние. За тѣзи работи сега има спорове. Нѣкои разправятъ за онзи свѣтъ, какво видѣли тамъ. Азъ не говоря какво съмъ видѣлъ. Въ това отношение нищо не съмъ видѣлъ. Има едно виждане, но трѣбва да живѣешъ въ другъ единъ свѣтъ, да имашъ отношения съ тия разумни сѫщества и да постѫпвашъ разумно.

„Скърбитѣ ви ще се промѣнятъ на радость“.

Сега, азъ ви желая едно: вие, културнитѣ хора на скръбьта, да прѣминете въ културата на радостьта, защото бѫдещата култура е култура на любовь и радость. Слѣдователно, сегашната ви гама е миньорна. Нея вече научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовьта, но не тази мажорна гама, която употрѣбяватъ музикантитѣ. Тя е едно посмѣшище, нея само въ войнитѣ я употрѣбяватъ. Въ тази мажорна гама на Любовьта, за която ви говоря, нѣма игри, нѣма кълчене, въ нея има дълбочина и височина. И когато вие влѣзете въ тази гама, тогава ще я разберете. А днесъ, който и да е съврѣмененъ поетъ не може да пише за радостьта, не я познава той. Ние трѣбва да влѣземъ въ туй чувство на радостьта, красиво е то! Когато свѣтътъ влѣзе въ радостьта, знаете ли какво ще остане отъ този свѣтъ? Ще ви прѣдставя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като въ затворъ. Прѣдставете си, че съ хиляди години сте живѣли въ този затворенъ замъкъ. Какво не сѫ правили, за да ви освободятъ! Много сѫ идвали да ви освободятъ, но никой не е могълъ.

Идва най-послѣ великиятъ Учитель, който казва: „Радостьта ще ви освободи“. И като турите въ дѣйствие тази радость, този замъкъ постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почватъ да капятъ капки, и всичко това, което е служило като прѣграда между васъ, ще се размахне. И прѣдъ васъ ще се отвори този свѣтъ на радость и веселие. Този свѣтъ се различава отъ свѣта на скръбьта. Свѣтътъ на скръбьта е свѣтъ на изкуство, той е създаденъ отъ човѣка, а свѣтътъ на радостьта е създаденъ отъ Бога. Свѣтътъ на скръбьта го създадоха човѣцитѣ и духоветѣ, а свѣтътъ на радостьта го създаде Богъ. Слѣдователно, въ сегашната епоха ние живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ човѣцитѣ, а въ бѫдещата епоха ще живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ Бога.

И казва Христосъ: „Азъ ще ви видя, вие ще се зарадвате, и радостьта ви никой нѣма да я отнеме“. Кой ще ви види? — Ще ви види вашиятъ възлюбенъ или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбенъ, сърцето ви ще трепне. Азъ взимамъ това въ най-чистия, въ най-красивия смисълъ. Кой ще ви види? — Ще ви срѣщне майка ви, ще ви срѣщне този вашъ приятель, когото не сте виждали отъ хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Азъ бихъ желалъ сърцата на всички така да затрептятъ. И това врѣме е сега.

„Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. Ще ми кажете: възможно ли е? — Възможно е. Слѣдъ, колко хиляди години? Никакви хиляди години! Сега, днесъ започва тази радость! Ама не по този начинъ, който вие знаете. Вашата радость е само една сѣнка на тази радость. А сѣнкитѣ показватъ кѫдѣ е тази реалность. И нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ пустинята единъ свой приятель; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ майка си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ баща си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ братъ си, сестра си, възлюбената си, да срѣщнешъ всички онѣзи, които обичашъ и които те обичатъ!

Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, да срѣщнешъ своя Учитель!

„Скръбьта ви ще се промѣни на радость!“

Всички вие бѫдете носители на културата на радостьта! Бѫдете носители на културата на Любовьта!

Бесѣда, държана на 23/ХІІ 1923 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 3 years later...

Скръбь и радость

„Скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

Иоана 16:20.

 

Съврѣменната култура ние я опрѣдѣляме „култура на скръбьта“. И това е красивата ѝ страна. Отвънъ виждаме тия прѣкрасни здания, желѣзници, кѫщи, столове, всѣкакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбьта. Ще кажете: какъ може да бѫде култура на скръбьта? Нима онази птичка, която е затворена въ онзи златенъ кафезъ, въ туй ограничено положение, мислите, че е щастлива въ този кафезъ? Тя си има храничка и водичка, но нѣма никаква свобода. Има размѣръ на движение само половинъ метъръ, седи тя и си пѣе. Казватъ: колко хубаво пѣе! Да, но тази пѣсень е пѣсень на велика тѫга! Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала въ онзи капанъ вѫтрѣ, въ който си има пастармица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: пастармица си има! Да, но този капанъ е капанъ на скръбьта! И азъ виждамъ онѣзи хора въ хубавитѣ кѫщи и си казвамъ: това сѫ кафези на затворени птички, пѣятъ тамъ вѫтрѣ. Гледашъ, нѣкоя сестра си покаже главата изъ прозореца, погледне като нѣкоя мишка и послѣ пакъ клюхне и си каже: „Ще се живѣе тукъ, нѣма накѫдѣ!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искатъ да ни убѣдятъ, че по-хубаво нѣщо отъ този кафезъ нѣма. И музиканти, всички ще ни пѣятъ, ще ни казватъ, че да имаме кѫщица, кафезъ, нѣма по-хубаво нѣщо отъ това! Какво показва това? — Че въ външния свѣтъ има студъ. И днесъ не само хората, но и птичкитѣ, и животнитѣ, все тази култура носятъ, все така сѫ убѣдени, все така мислятъ. Културниятъ човѣкъ не се е освободилъ отъ това. Тогава идватъ по-напрѣднали, говорятъ ни за друга култура, говорятъ ни за другъ моралъ, говорятъ ни за нравственость, за щедрость, за това-онова. Можемъ ли да направимъ живота си щастливъ при тѣзи условия? Нѣкои казватъ, че това е неизбѣжно. Въ математиката има единъ законъ на вѣроятноститѣ за разрѣшение, и единъ законъ на вѣроятноститѣ за неразрѣшение — има възможности. Азъ ги наричамъ възможности и разрѣшения на една задача при избиране само на единъ пѫть. При всички възможности само една е идеалната възможность, при която животътъ може да се реализира въ своята пълнота.

И сега ние, съврѣменнитѣ хора, сме оставени да избираме тѣзи възможности на свобода. На човѣка прѣдстои да избира своята възможность. Ние се оплакваме отъ сѫдбата, оплакваме се отъ обществото, оплакваме се отъ Бога, отъ всичко се оплакваме, всѣки индивидъ плаче и пъшка. Питамъ тогава: кой е виновниятъ? Нѣкой пѫть ще посочатъ еди-кой си министъръ. Не е той виноватъ. Чудни сѫ тѣзи хора! Казватъ: еди-кой си сѫдия дошълъ и осѫдилъ нѣкого. Да, но прѣди него, бившиятъ сѫдия сѫщо осѫждалъ. Прѣди този министъръ имаше другъ, прѣди този генералъ имаше другъ, и всички, които сѫ дошли слѣдъ тѣхъ вървятъ по единъ и сѫщъ пѫть. Кой е основниятъ принципъ? Казватъ: бацилъ влѣзълъ, прѣдизвикалъ тази болесть. Не, не, отдѣ дойдоха тѣзи бацили? Какъ се създадоха условия, за да се явятъ тѣзи бацили? Отдѣ сѫ тѣ, какъ се развиха? Ние се спираме и търсимъ близкитѣ причини. Казваме: тия сѫ причинитѣ. Не сѫ тамъ причинитѣ, въ туй близко явление. Хубаво, ако азъ забия единъ желѣзенъ клинъ въ едно дърво, клинътъ ли е виновенъ? Не е той причината. Той е единъ войникъ, който казва: „забиха ме“. Излѣзъ навънъ! — И да искамъ, не мога да излѣза. Който ме забилъ, той ще ме извади.

И тъй, всичката хубость на съврѣменната култура седи въ скръбьта, всичкиятъ ѝ капиталъ е само въ скръбьта. Казватъ: какъ, култура е това! Колко удобства, колко учрѣждения, колко банки се създаватъ! А, банки се създаватъ! Ако въ това седи културата! Прѣди 15 години въ Америка имаше едно състезание между двама милиардери. Скарали се, казали си по една обидна дума и започватъ война. И двамата иматъ акции. Започватъ една борсова война. Единиятъ понижава акциитѣ на другия, и всички, които иматъ акции при него, започватъ да ги продаватъ, за да не изгубятъ. И другиятъ прави сѫщото. Играятъ си и двамата. Но въ тази борсова война повече отъ 5000 богаташи измрѣха: едни полудѣха, други се издавиха, убиха. И послѣ, не мина много врѣме, тѣ се помириха. Е, питайте ги, защо се обидиха? — За нѣкаква малка думица, пропаднала честьта имъ. Тѣ не искатъ да знаятъ, че за тѣхъ пропаднаха толкова души. И то не болни хора, но хора съ здрави умове. И на всичко това казваме, че сме осигурени. Питамъ: вашитѣ банки сигурни ли сѫ? Въ Америка има едни спестовни банки, тъй ги наричатъ у насъ, а у тѣхъ сѫ наречени „спасителни банки“, букваленъ прѣводъ. Слѣдъ като си внесешъ паритѣ у тѣзи спасителни банки, погледнешъ, че слѣдъ нѣколко години и банката се спасила и ти си се спасилъ. Дѣйствително, банката остава безъ пари, но и ти се спасявашъ отъ грижи. Една американка, като била единъ день на събрание, чула, че проповѣдникътъ говори за спасението. Тя си казала: „Е, азъ прѣди 10 дни се спасихъ“. Какъ? — Имахъ 15000 долари въ една банка, но тази банка се спаси и азъ се спасихъ. Освободихъ се отъ скърби и неволи. Е, такава е волята Божия“! И безъ пари може. Отиватъ паритѣ, а тя казва: „Спасихъ се“. И дѣйствително, всички велики Учители, които идватъ въ свѣта, проповѣдватъ на хората, че нищо не трѣбва да иматъ, т. е. всички трѣбва да се задоволяватъ само съ насѫщния хлѣбъ за деня, за утрѣ не трѣбва да мислятъ. Туй учатъ тѣ. Но тѣхнитѣ ученици, синове и дъщери на този свѣтъ, бащи и майки, друго учение учатъ. Какъ казватъ тѣ? Всѣка майка казва на дъщеря си: „Ти, дъще, слушай, трѣбва да се осигуришъ!“ Майката дава уроци на дъщеря си. Бащата казва на сина си: „Ти трѣбва да се спасишъ, не трѣбва да бѫдешъ толкова глупавъ човѣкъ“. Дойде великиятъ Учитель, Той другояче обърне. Казвате: какъ! Майка ми и баща ми другояче учатъ. Не, ти не трѣбва да се осигуряватъ! Питамъ тогава: кой е на правата страна? Майката и бащата сѫ прави! Азъ ще ви обясня, че тѣ сѫ прави, тѣ искатъ да забогатѣятъ. Майката казва: „Дъще, нашата култура е култура на скръбьта. Ти ще станешъ богата, ще имашъ кѫща, за да разберешъ скръбьта, за да разберешъ живота. Ще се оженишъ, за да изпиташъ „скръбьта“. Дойде нѣкой великъ Учитель, казва: „Не, нѣма да се женишъ“. Всички велики Учители казватъ, че не трѣбва да се женишъ. И великиятъ Учитель е правъ. Ще ви кажа защо великиятъ Учитель е правъ. Майката казва: „Ти ще се оженишъ, скръбьта ще трѣбва да учишъ“. Ще ти турятъ вѣнецъ на главата. Този вѣнецъ е вѣнецъ на скръбьта! Всѣки единъ цвѣтъ е откѫснатъ цвѣтъ. Казватъ за момата, че ѝ туряли цвѣтя. Откѫснати рози, откѫснати цвѣтя — това сѫ цвѣтя на скръбьта. И при това, майката казва, че добрѣ се е наредила дъщеря ѝ, работата ѝ е уредена. Не, не, не само че не се е уредила, но сега настава часътъ на скръбьта. И какво учатъ майкитѣ дъщеритѣ си? — Много хубаво учение! Нека забогатѣватъ! И азъ казвамъ: нека забогатѣватъ, съ малко не може, съ милионъ, два, три, десеть и повече! Колкото повече забогатѣешъ, толкова по-добрѣ ще научишъ скръбьта — ще имашъ, и ще загубишъ. Лъжливостьта въ това учение е тамъ, дѣто майката мисли, че като има дъщеря ѝ кѫща, като взима единъ красивъ момъкъ, че ще е щастлива. Колкото момъкътъ е по-хубавъ, толкова по-нещастна ще бѫде дъщерята, толкова по-добрѣ ще научи скръбьта. Колкото по-здравъ е, толкова повече жени ще има. Красивиятъ момъкъ съ една жена не се задоволява. Ще ми говорите за моралъ! Азъ ще бѫда смѣлъ и рѣшителенъ. Азъ бихъ желалъ да видя единъ момъкъ или една мома, които да сѫ цѣломѫдрени. Не привидно да сѫ цѣломѫдрени, но принципално, вѫтрѣ, въ душата си. Азъ не говоря за външностьта на нѣщата. Който и да е отъ насъ, въ себе си трѣбва да признае тази велика Истина. Ама ще кажете: толкова низко да съмъ падналъ! Азъ съмъ като другитѣ хора, азъ не виждамъ своята чернота. Да, защото слънцето не е огрѣло. Всички съврѣменни хора се оглеждатъ въ тъмнина. Чернота съ тъмнина си приличатъ, но чакай да изгрѣе слънцето, ще видишъ на какво мязашъ, ще видишъ каква е твоята мутра. Какво подразбирамъ подъ думата „мутра“? Тя малко не е поетическа дума, нали? Но тя е изразителна дума. Въ съврѣменния нашъ езикъ нѣмаме изразителни думи. Езикътъ на поезията, и той не е изразителенъ. Езикъ, който не прѣдава идеитѣ, той не е изразителенъ. Вижъ, грубиятъ езикъ, той е много изразителенъ. Когато нѣкой ти каже нѣкоя обидна дума, ти високо подскочишъ отъ земята, засегне те. Щомъ говоря за любовь, за обичь, казвашъ: съ тѣзи празни, дѣтински работи нѣмамъ нищо общо. Щомъ ти кажа лъжецъ, вагабонтъ, казвашъ: а, защо ме обиждашъ?“ Е, питамъ тогава: гдѣ е смисълътъ на нашия езикъ? Казвамъ: това не е правило за всички хора. Има хора, които правятъ изключение.

„И скръбьта ви“, казва Христосъ „ще се прѣвърне на радость.“

Ще примиримъ тѣзи двѣ противорѣчия. Нашата култура е култура на скръбьта. Единъ братъ въ вѣстникъ „Лѫчъ“ се обръща къмъ всички, прави цѣлъ единъ поменникъ, като казва: „Оставете сега вегетарианството, оставете вашитѣ идеи, вижте сега, вашитѣ страждущи братя искатъ помощь. Че това е Христовото учение! Христосъ ще сѫди свѣта. За какво? — Боленъ бѣхъ, не ме посѣтихте; гладенъ бѣхъ, не ме нахранихте; жаденъ бѣхъ, не ме напоихте“. Правъ е този братъ. Защо е правъ? — Защото нашиятъ свѣтъ е свѣтъ на скръбьта. Не е лошо, скръбьта е нѣщо хубаво, приятно. Скръбьта, това е приготовление. Сега, като ви говоря, че скръбьта е приготовление, разбирамъ, че тя е подготовителна страна къмъ истинския животъ, който иде. Е, мислите ли, че за въ бѫдеще, когато ще градимъ кѫщитѣ, ще има нужда да сѣчемъ дърветата? Не, трѣбва да прѣстане сѣченето на дърветата, трѣбва да прѣстане убиването на хората и затварянето имъ въ затвори, трѣбва да прѣстане убиването на животнитѣ! Всичката тази култура съ своитѣ приоми и методи е неприложима за истинския животъ. Методитѣ ѝ сѫ неприспособими. Ние говоримъ за истинския животъ. Вземете съврѣменнитѣ религиозни и не религиозни хора. Еднитѣ говорятъ за Бога, другитѣ Го отказватъ и спорятъ. Какви схващания иматъ тѣ за Бога? Еднитѣ казватъ, че има Господъ, другитѣ казватъ, че нѣма Господъ. Но и еднитѣ и другитѣ, въ своитѣ дѣйствия, иматъ едни и сѫщи методи. Онзи, който проповѣдва за Бога, по сѫщия начинъ ще те заколи, по сѫщия начинъ ще те одере, по сѫщия начинъ ще те изтезава, както и онзи, който не вѣрва въ Бога. Питамъ тогава: въ какво седи разликата на тази култура, въ която едни подържатъ, че има Господъ, а други, че нѣма Господъ. Не е вѣрно, че нѣматъ Господъ. И еднитѣ и другитѣ иматъ Господъ. Еднитѣ иматъ единъ Господъ, когото не виждатъ, а материалиститѣ иматъ единъ Господъ, когото виждатъ. Тѣ казватъ: „Ето нашиятъ Господъ! Върху него ходимъ, ядемъ и пиемъ.“ Като дигне едно шишенце, казва: „Ето нашиятъ Господъ“. Въ дърветата, въ яденето, въ пиенето, въ всичко го виждатъ. Другитѣ казватъ: „Това е пантеизмъ“. „Е, гдѣ е вашиятъ Господъ?“ — Нашиятъ всичко е създалъ, и небето, и земята. Но всичкитѣ иматъ едни и сѫщи методи. Е, казватъ, дайте на бѣднитѣ! Че кога не се е давало на бѣднитѣ? Но свѣтътъ пакъ не се е справилъ. Защо? — Ние още не сме научили онзи дълбокъ смисълъ на скръбьта. Ако ние знаяхме какво нѣщо е скръбьта, ако тази скръбь би оставила всичкитѣ свои отпечатъци въ насъ, друго щѣше да бѫде. Ами че всички ние искаме при сегашнитѣ условия на земята да бѫдемъ щастливи. Най-голѣмото заблуждение, което сега сѫществува е, че при сегашнитѣ, дадени, условия ние искаме да бѫдемъ щастливи — нѣщо, което е абсолютно невъзможно. Всѣки единъ щастливъ моментъ е послѣдванъ отъ една голѣма скръбь. Четете Шопенхауера, вземете Толстоя, всички прокарватъ тази нишка. И онзи философъ, който говори, че на земята има щастие, той не говори истината. Трѣбва да знаете, че слѣдъ всѣки моментъ на щастие идва единъ великъ моментъ на скръбь. Таманъ отгледашъ една красива, хубава мома, 21 годишна, свършила наукитѣ си, вижъ, зародила се отъ нѣкѫдѣ една епидемия на малария или чума, улови дъщеря ти, и гледашъ, въ 5 — 10 дни, очистила и дъщеря ти, и синъ ти, а ти съ такава мѫка си ги отгледалъ. Викашъ лѣкари, консулиуми, и най-послѣ тѣ констатиратъ смъртьта, казватъ, че е станало разривъ на сърцето. Лѣкаритѣ, за утѣшение на майката и бащата, констатиратъ, каква е болестьта. А тѣ оставатъ сами, като кукувица. Днесъ убиятъ нѣкого, ще дойдатъ лѣкаритѣ, ще го разрѣжатъ, ще константиратъ, какъ е станала смъртьта. Е, хубаво, каква философия има въ това? Ще съставятъ единъ актъ, ще го подпишатъ, ще кажатъ: „Намѣрихме какъ стана това“. Стане нѣкое нещастие, война, всички вѣстникари ще дойдатъ, ще констатиратъ какъ стана тази война. А че толкова милиони хора сѫ избити, нищо отъ това! Ние намѣрихме причината. Отвори се друга война, пакъ ще дойдатъ хората, ще констатиратъ, какъ се отворила, кои сѫ причинитѣ. Ще имаме най-послѣ една наука „история“, която показва пѫтя въ развитието на човѣчеството. Пѫтътъ на човѣчеството! Това е смѣшна философия, да мислятъ, че историята показва пѫтя на човѣчеството! Историята показва само безпѫтието на съврѣменното човѣчество. Като вземете всичкитѣ видове идеалисти, всички хубаво разсѫждаватъ, но азъ казвамъ: вие още учите науката на човѣшкото безпѫтие. Ще дойде нѣкой великъ проповѣдникъ, ще се качи тамъ на амвона горѣ, и като дигне рѫката си, като започне да проповѣдва, да описва какъ страдалъ Христосъ, какъ Го заковали, сълзи ще има, всички ще плачатъ. Всички хора отъ 2000 години насамъ все плачатъ, какъ така да разпнатъ този любящия Христосъ, какъ да не Го познаятъ! Толкова жестоки хора! А ние, съврѣменнитѣ хора, светии сме, благородни! У насъ убийства, затвори, разпъвания нѣма. И азъ се чудя на едно нѣщо. Азъ се чудя на това човѣшко коравосърдечие, което сега сѫществува. И седнали нѣкои философи да ми разправятъ за Бога, за това, за онова. Оставете сега своитѣ разсѫждения! Оставете тия заблуждения! — Тогава остави и твоитѣ. Ще оставя не само моитѣ, но и твоитѣ заблуждения. Ама, казва, ти си набоженъ. —Ама ти си отъ мене по-набоженъ! Защо? — Понеже моитѣ вѣрвания, моятъ Богъ нѣматъ никаква тяжесть. А твоятъ е толкова тежъкъ, не можешъ да го дигнешъ. Моятъ Господъ на гости може да ми дойде, може да се смалява и да се разширява. А твоятъ е толкова голѣмъ, че не може да дойде. Това е игра на думи. Ако повикашъ земята на гости, ще ти дойде ли? — Нѣма да ти дойде. Ако повикашъ слънцето на гости, ще ти дойде ли? Нѣма да ти дойде.

 

И тъй, тази култура на скръбьта ние искаме да я направимъ култура на радостьта. Че човѣчеството успѣвало, това-онова, не е важно. Има нѣща, въ които успѣва човѣчеството, но азъ виждамъ този успѣхъ на друго мѣсто. Азъ виждамъ този успѣхъ само въ единици хора, въ благородни хора. Ще ви дамъ единъ примѣръ, да видите, гдѣ седи това благородство. Той е единъ митъ или едно прѣдание, не казвамъ, че е реалность. Говори се за единъ римлянинъ по произхождение, който се наричалъ Сафио Бертручио. Дълга история ималъ той. И сега, тия отъ васъ, които не сѫ запознати съ окултната философия, които вѣрватъ, че човѣкъ за пръвъ пѫть идва на земята, мислятъ, че човѣкъ изведнъжъ, като нѣкоя гѫба е излѣзълъ отъ земята, и всичкитѣ му способности, неговото щастие и нещастие зависятъ само отъ този му животъ. Това е ваше схващане, обаче, фактитѣ не седятъ така. Кѫсогледитѣ хора виждатъ нѣщата отблизо, далекогледитѣ ги виждатъ отдалечъ. Кои сѫ прави? — И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави. Еднитѣ виждатъ туй, което е близо при тѣхъ, а другитѣ виждатъ туй, което е надалечъ. По този начинъ, сегашниятъ нашъ животъ е едно звено отъ редъ други сѫществувания. И сега, азъ нѣма какво да доказвамъ тия сѫществуваня. У насъ законътъ е такъвъ. Казваме: ела и вижъ! Но, за да дойдешъ и видишъ, трѣбва да имашъ очи. Ще ми кажете: ние имаме очи. Е, вика ви единъ съврѣмененъ лѣкарь, единъ бактериологъ и ви казва: „Ела и вижъ!“ Но този бактериологъ има начинъ на гледане. Той тури подъ една леща едно стъкалце и казва: „Тукъ има сѫщества“. — Не виждамъ нищо. Не виждашъ нищо? „Азъ не вѣрвамъ“. Казва му този ученъ лѣкарь - бактериологъ: „Азъ искамъ да те накарамъ да гледашъ по моему, но ще ме слушашъ ли?“ Ще те слушамъ. „Ще гледашъ, както азъ гледамъ. Тури си едното око на лещата, като мене, другото закрий!“ — Ама ти искашъ да се подигравашъ съ мене! „Послѣ говори, сега ще гледашъ, както азъ гледамъ“. — Поглеждамъ, цѣлъ свѣтъ се открива! Поглеждамъ извънъ лещата, нѣма нищо. Ама ти да не ме хипнотизирашъ? Туй да не е магия?“ Простъ човѣкъ е той. Казва му учениятъ: „Това сѫ бацили“. — Ти съ мене искашъ да си играешъ ли? „Азъ искамъ да ти покажа, че това не е игра. Ще взема малко отъ тази капчица, ще нацъркамъ подъ кожата ти, да видишъ, дали има нѣщо въ тази течность. Слѣдъ 24 часа ще видишъ каква температура ще имашъ“. — А, температура! „Е, малко ще цръкна. Готовъ ли си на това?“ Слѣдъ като му цръкна, казва: „Брей, не било илюзия това!“ Опасни нѣща сѫ тия!“ Сега, ще дойде нѣкой отъ този свѣтъ, ще каже: „Слушай, дали е вѣрно това или не е вѣрно?“ Ние имаме много начини за доказване на нѣщата, само че ще имате търпѣние за тия доказателства. За насъ не е въпросъ, дали тия доказателства сѫ  вѣрни или не, въпросъ е, че ние имаме другъ методъ, чрѣзъ който тази скръбь може да се прѣвърне на радость.

 

Ще дойда сега до Сафио, за да обясня мисъльта си. Той билъ изпратенъ отъ своя Учитель за 20 години на уединение. Това е било единъ голѣмъ изпитъ, като на ученикъ отъ една мистическа школа. Дали вѣрвате въ мистицизъмъ и окултизъмъ, то е другъ въпросъ. Съврѣменнитѣ хора вѣрватъ въ реалното. Ще се спра на думата „реалность“. Ето какъ я опрѣдѣлямъ. Реално е това, което свързва всички свои части въ едно цѣло. То свързва, прониква всичкитѣ свои части, и никаква друга външна сила не може да измѣни съотношението на тѣзи части. И когато ние говоримъ за Бога, като принципъ, като Любовь, ние подразбираме туй, което свързва всичкитѣ живи души въ едно цѣло, безъ то само да се измѣни и промѣни. Ще кажете: защо да не се промѣня? — Има извѣстни промѣни, които ние не удобряваме. Ако азъ те туря като едно живо дърво въ печката, какво ще кажешъ? Ще кажешъ: искамъ да се промѣня. — Въ горенето промѣни и измѣни може да има, но въ истинския животъ има само растене, само придобиване на добродѣтели. И тогава, азъ опрѣдѣлямъ друга една максима. Съврѣменнитѣ хора казватъ: „Ние искаме да бѫдемъ свободни“. Азъ казвамъ: въ свѣта има само единъ случай, дѣто човѣкъ може да направи нѣщо безъ Бога. — То сѫ прѣстъпленията. Слѣдователно, всичкитѣ наши прѣстѫпления, каквито и да

 

сѫ тѣ, които ние вършимъ на този свѣтъ, ние ги вършимъ безъ Бога, и Богъ не е въ тѣхъ. Богъ не е въ тѣзи прѣстѫпления, но понеже Богъ е Любовь, вѣчность, то въ Неговото разположение Той чака. И единъ день, когато ни прѣкара прѣзъ горивото на тѣзи страдания, до единъ милионъ, два милиона, три милиона, 10 и повече милиона градуса огънь, нашитѣ глави ще узрѣятъ. До това врѣме Той ще ни чака. На нѣкои хора главитѣ ще узрѣятъ въ единъ день, на други въ два, на трети въ година, а за нѣкои трѣбватъ най-малко 10 години, докато имъ узрѣятъ главитѣ. Ще узрѣятъ главитѣ ви! И азъ имамъ едно изражение: въ 10 години главитѣ на хората ще узрѣятъ. Слѣдователно, има едно нѣщо, което човѣкъ може да направи безъ Бога, то е грѣхътъ. И тамъ, дѣто има грѣхъ, дѣто има страдания, скърби, мѫчения, ние мислимъ, че дяволътъ е тамъ. Да оставимъ този дяволъ, но азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ цилиндри, съ фракове; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ щикове, съ пушки; азъ виждамъ съврѣменния дяволъ съ отрови, съ всички перифернелии. Ние търсимъ дявола, но кой ще те заколи? — Братъ ти тегли ножъ. За отечеството ще те заколи. Все за отечеството, за народа, за религията. Ама безъ клане не може ли? — Може.

 

Да се върнемъ сега къмъ Сафио. Праща го неговиятъ Учитель 20 години на уединение и му казва: „Ще научишъ единъ великъ законъ, и само тогава ще минешъ къмъ втората стадия на своето посвѣщение, да разберешъ смисъла на истинския животъ, да видишъ какъ ще дойде радостьта на този свѣтъ. Сега ти живѣешъ въ единъ свѣтъ отъ скърби, трѣбва да завършишъ своя изпитъ, да опиташъ най-голѣмитѣ скърби, и ако издържишъ, ще минешъ въ по-горно положение. Като христианинъ, изпраща го въ пустинята, дѣто 20 години отлично се подвизавалъ. Изпокѫсалъ си дрехитѣ, обущата, съвършено оголѣлъ. Той билъ единъ отъ виднитѣ римски патриции, отъ високо произхождение билъ. Единъ день се заражда у него желание да се пооблѣче и си казва: „Е, хубаво е да има човѣкъ едно топло облѣкло, пъкъ и едни здрави обуща, изпоядоха ме тия животни“. Тия животни тамъ, въ пустинята не го считали за постникъ, за светия, използували неговитѣ крака, хапѣли го. „Толкова години вече, дотегна ми тази храна, все круши, ябълки, сливи“. Дошла му тази мисъль въ главата и започва да си разсѫждава: „Имамъ такова желание, намирамъ че е законно, най-послѣ душата ми го иска. Двадесеть години живѣя тукъ, моля се, моля се, никакъвъ гласъ. Нито ангелитѣ, никой не дохожда при мене — всѣки дойде и си замине“. Той ималъ много знания, затова идва единъ день при него единъ отъ виднитѣ римски патриций, чийто синъ билъ на умиране. Идва той при Сафио, като при прочутъ постникъ и му казва: „Дайте помощь на сина ми“! Сафио отива при болния, и съ едно махане на рѫцѣтѣ прѣмахва болестьта. Съ едно махане на рѫцѣтѣ маха болестьта, но своята скръбь не може да прѣмахне. Този патриций останалъ много доволенъ отъ Сафио и като мислилъ, какво да му направи отъ благодарность, направилъ му едни много хубави дрехи, обуща, шапка, приготвилъ му много хубаво ядене, и всичко туй му изпратилъ въ златни и сребърни сервизи. Сафио, като видѣлъ всичко това, казалъ си: „Е, имало добри хора на свѣта“. И тъкмо мислилъ да се облѣче, понахрани и понарадва, ето идва единъ бѣденъ, казва му: „Голъ съмъ, нѣмашъ ли една дрешка?“ Той погледналъ, погледналъ, въздъхналъ си и казалъ: „Нѣма де се носятъ дрехитѣ“. Взима ги и му ги дава. Слѣдъ него идва другъ единъ босъ, казва: „Босъ съмъ, обуща нѣмашъ ли?“ — Е, че отидоха гащитѣ, отидоха; хубавата римска тога и тя отиде, но и обущата ще отидатъ. Дава и тѣхъ, въздъхва си. Не се минава много врѣме, единъ гологлавъ идва, иска шапка. Дава и шапката си. Казва си: „Е, поне яденето ми остава“. Не се минава много, идва една одърпана мома, гладна. Дава ѝ яденето и си въздъхва. Поглежда, едно парченце хлѣбъ му остава. Мисли си: „Поне малко хлѣбецъ ще си хапна“. Оставатъ още и сервизитѣ. Той ги гледа. Минава една римлянка, казва му: „Отче, помогни ми, моятъ възлюбенъ не иска да ме вземе, иска прикя, нѣкакви златни сѫсѫди, нѣкакви чаши“. Въздъхва си Сафио, дава и тѣхъ. Остава само съ малкото парченце хлѣбъ. Но, ето гледа, идватъ отвънка птички, накацватъ около него, започватъ да чуруликатъ, и тѣ искатъ. Отдѣля и за тѣхъ, но остава и за себе си едно малко парченце. Току изведнъжъ, изъ дупката се явява една малка мишка, казва: „За мене нѣма ли?“ Дава и ней, и той остава безъ нищо. Тежъкъ е животътъ! — Не е тежъкъ. Той въздъхва дълбоко, намира се прѣдъ една дилема. Тогава се явява неговиятъ Учитель, Христосъ, но не тъй, както вие си мислите, че ще се яви Христосъ. Явява се Христосъ при него, поглежда го, усмихва му се и казва: „Ти прѣмина добрѣ изпита, азъ съмъ доволенъ отъ тебе“. Знаете ли какво е станало вѫтрѣ въ този Сафио? — Той веднага се намира въ една прѣкрасна вила, въ която всичкитѣ дървета били обкичени съ хубави плодове. Веднага се намира между своитѣ приятели, които го обичатъ. За него била сложена хубава трапеза. Вижда и дрехи, приготвени за него много по-хубави, отколкото онзи римски патриций можеше да му приготви. Има нѣщо тайно въ природата, което ще се разкрие въ свѣта. Казватъ: какъ ще се поправи свѣтътъ? — Има единъ начинъ, но този начинъ вие го искате още сега. Какъ го искате? — Както съврѣменнитѣ момци искатъ нѣкоя мома. Нѣкой съврѣмененъ момъкъ иска да се жени, но казва на момата: „Азъ ще се оженя за тебе, но ще ми броите тукъ 100,000 лева“. Седятъ майката и бащата, казватъ: „Не може ли по-долу?“ — Не може, 100,000 златни лева искамъ. Той седи, попътъ до него, правятъ договоръ. А отвънка седятъ кръстника и други, чакатъ. Е, нѣма какво, ще се дава. Ще се дава, и оттатъкъ ще минете. Сто хиляди ще броите! Като дадатъ майката и бащата 100,000 лева, казватъ: „Е, толкова взе“. Не само че взе 100,000 лева, но взе и вашата дъщеря, която струва милиарди. И чудното е, какъ тѣзи майки и бащи продаватъ дъщеритѣ си! Не само че даватъ толкова пари, но я даватъ отгорѣ жертва на този момъкъ, да я коли. Ние, съврѣменнитѣ хора, плащаме на този човѣкъ да я вземе, а отгорѣ и да я коли. Той ще вземе паритѣ и ще ходи, ще пие, ще развратничи, и на всичко това отгорѣ родителитѣ казватъ: „Осигурихме я!“ Е, гдѣ сѫ тѣзи осигурени сѣмейства днесъ? Не, не искамъ да кажа нѣщо лошо, може би това да е една крайность, но това е единъ горчивъ фактъ вѫтрѣ въ дълбочинитѣ на самия животъ. При такива условия какъ може да бѫде животътъ щастливъ? Азъ не съмъ противъ мѫже и жени. Законътъ е единъ и сѫщъ. И момъкътъ може да бѫде така продаденъ, както и момата. Продаване е, когато единъ човѣкъ изгуби въ себе си най-възвишеното, най-благородното. Какво остава тогава у човѣка? Нищо не остава въ него. Какво, нима единъ момъкъ, който влиза въ единъ лошъ животъ, не се продава? И за каква цѣна, той си знае! Казвамъ: този момъкъ не само че се продава, но и много евтино се продава. И сега, ние ще седимъ въ народното събрание, по амвонитѣ на църквитѣ, и отъ тамъ ще говоримъ за моралъ, за поправянето на България. И отъ тамъ всички се провикватъ: „Разсипаха нашето отечество!“ Разсипаха нашето отечество! Че вие отечество не сте имали! Азъ наричамъ отечество онзи домъ, дѣто братъ брата не е убилъ, дѣто братя и сестри живѣятъ въ любовъ. Ами че ако вие се намирате въ едно отечество, както въ дома на Давида, дѣто братята постѫпватъ малко подругояче, какъ ще наречемъ този домъ?

„И скръбьта ви ще се промѣни на радость“.

Кога? — Когато ние, като този Сафио вѫтрѣшно се освободимъ, а не да дойде нѣкой да ни налага нѣщата отвънъ. Всѣки да дѣйствува споредъ Любовьта Христова. Не само това, да се доберешъ до Любовьта Христова, но да можешъ съвършено да се отречешъ отъ себе си, да стане въ ума, въ сърцето и въ душата ти такъвъ единъ прѣвратъ, че да се почувствувашъ напълно свободенъ. Ние можемъ това да го направимъ, ние сме способни да го направимъ. И когато ние казваме, че чрѣзъ Бога всичко можемъ, това значи, че чрѣзъ Любовьта можемъ. А Любовьта, това е единственото наше стяжание, единствениятъ нашъ капиталъ, единственото наше наслѣдство, което можемъ да придобиемъ. Докато не придобиемъ Любовьта въ свѣта, всичкитѣ наши усилия ще бѫдатъ напразни. Нѣкои казватъ, че не познаватъ Любовьта. Човѣкъ, който умира, той не познава Любовьта! Най-първо човѣкъ трѣбва да стане безсмъртенъ. Сега ще ми възразите: „Може ли човѣкъ да не умира?“ Нима, когато ми взематъ кѫщата азъ умирамъ? Мога да си излѣза. Нима, когато ми взематъ дрехитѣ азъ оставамъ голъ? — Не. Нима, когато ми взематъ тѣлото, азъ умирамъ? Съвсѣмъ други понятия имаме ние. Вие виждали ли сте, какво красиво нѣщо е човѣшката душа? Ако е за форма, за красота, формата на една човѣшка душа съ нищо не може да се сравни въ свѣта. Ако мога да изнеса прѣдъ васъ единъ фактъ, той е слѣдующиятъ: когато Богъ погледне върху формата на човѣшката душа, и Той ще се зарадва. Толкова велика е тя! Красота има въ човѣшката душа, каквато въ никое друго сѫщество въ свѣта. Тогава нѣкои питатъ: „Защо Христосъ слѣзе отъ небето?“ — Той не слѣзе за хората. Той слѣзе да помогне на тази велика душа. Заслужава да се види тази душа! И слѣдователно, на насъ проповѣдватъ единъ моралъ: да залюбимъ човѣшката душа! Да, но вие трѣбва да видите колко е красива тази човѣшка душа, колко е велика! Като видишъ у брата си душа страждуща, душа подобна на тебе, само тогава ще може да се проповѣдва милосърдие. А сега, казвашъ: а, той е единъ простакъ! Да, простакъ. При сегашнитѣ условия, при тѣзи разбирания, въ които живѣемъ, заблуждения, и само заблуждения! Сега, ще имъ говоря за какво? — Ще имъ говоря за булскитѣ дрехи. Да, но булскитѣ дрехи, това не е сѫщностьта на нѣщата.

И тъй, какъ ще се прѣвърне вашата скръбь въ радость? Ако нѣкой отъ васъ е много нещастенъ, нека направи единъ опитъ. Ако нѣкой отъ васъ постѫпи подобно на Сафио, той ще опита. Не трѣбва да напуснете службата си. Нѣкои мислятъ, че ако напуснатъ службата си, ако се отрекатъ отъ дома си, този е начинътъ за постигане щастието. Ако е въпросъ за отричане, азъ не бихъ проповѣдвалъ въ този домъ. Истинското отричане е човѣкъ да се отрече отъ себе си. Знаете ли какво значи човѣкъ да се отрече отъ себе си? — То значи, човѣкъ да се отрече отъ всички свои лъжливи и покварени мисли, чувства, желания и дѣйствия на миналото, за които той е пожертвувалъ хиляди и хиляди хора. Да се отречешъ отъ стария животъ на прѣстѫпления, това значи да се отречешъ отъ себе си. Да се откажешъ отъ туй низкото себе, себе си на користь, себе си на лъжа, на умраза. Отъ туй да се отречешъ и тогава да познаешъ въ себе си, какво? — Онова възвишеното, благородното, което въздига човѣка.

Сега, нѣкои отъ васъ сте облѣчени въ женска форма, нѣкои сте облѣчени въ мѫжка форма. Казватъ: тя е жена. Е, що е женската форма? Гдѣ сѫ онѣзи писатели, които могатъ да опишатъ, какво нѣщо е жената? Казватъ: той е мѫжъ. Е, въ какво седи мѫжеството? Азъ наричамъ мѫжъ онзи, който може да застане на страната на слабитѣ. Азъ наричамъ жена само онази, която може да прѣвързва ранитѣ на страждущитѣ. И тъй, мѫжътъ всѣкога трѣбва да застане на страната на слабия, на онеправдания. Това е мѫжъ! Това е благородство. А всички жени трѣбва да се заематъ да прѣвързватъ на хората не само тѣзи обикновенитѣ рани, но и необикновенитѣ. Послѣ, когато нѣкой ме прѣвързва, да не казвамъ: ти си длъженъ. Не, като ме поглади една такава рѫка, да ѝ благодаря. Сега, този Сафио, слѣдъ като далъ всичко, намѣрилъ се въ една борба, и отъ очитѣ му потичатъ двѣ сълзи. Това сѫ сълзи! И когато ти прѣвързвашъ нѣкого, той трѣбва да почувствува, че има една душа, която му служи, и отъ благодарность да му потекатъ двѣ сълзи. Това е заплатата! Тия двѣ сълзи иматъ смисълъ. И когато онзи силниятъ застане прѣдъ слабия и го защищава, отъ очитѣ на слабия да потекатъ двѣ сълзи и да каже: „Братко, благодаря ти“. Това е човѣчество! Може ли да се установятъ между насъ тѣзи отношения, ще дойде и истинската философия на живота.

Красивиятъ животъ ще дойде, само когато ние прѣвърнемъ скръбьта въ радость. Скръбьта и радостьта вървятъ по единъ великъ законъ. Азъ ви казахъ, че въ свѣта има сѫщества, които знаятъ само какво е радость. Тѣ сѫ ангелитѣ. За тѣхъ скръбьта е непонятна. Тѣ знаятъ причинитѣ на човѣшката скръбь. А ние знаемъ една малка радость и една малка скръбь. Междинитѣ на тѣзи двѣ нѣща не ги знаемъ. Ангелитѣ знаятъ една голѣма радость и една малка радость. Междинитѣ не ги знаятъ. Падналитѣ духове, падналитѣ ангели знаятъ една малка скръбь и една голѣма скръбь. А човѣкътъ се отличава и отъ еднитѣ, и отъ другитѣ по това, че у  него тия двѣ състояния, радость и скръбь, сѫ прѣплетени. Нѣкой казва: развали се настроението ми. Има единъ музикаленъ законъ, споредъ който между тоноветѣ винаги има една малка междина. Нѣкой пѫть си много щастливъ, имашъ едно малко щастие, но вѫтрѣ въ него виждашъ една малка междина, казвашъ: чакай да слѣза въ това благо, тогава ще се кача въ голѣмата радость. Но знаете ли на какво мязаме тогава? Единъ младъ момъкъ отъ древностьта натоварва своята камила съ много скѫпоцѣнности и отива да посѣти своята възлюбена. Минава прѣзъ пустинята. Вижда по пѫтя една много красива кожа, като тѣзи рускитѣ самурени кожи, и си казва: „Е, и тази кожа ще взема“. Взима я, но не я носи самъ, а я туря на гърба на камилата. Отъ голѣмата тяжесть гърбътъ на камилата се счупва, и този младиятъ момъкъ остава всрѣдъ пѫтя. Ние сме отъ тѣзи хора, за една кожа по пѫтя, готови сме да счупимъ гърба на камилата. Но, между една малка радость и една малка скръбь винаги произтича едно малко нещастие. Между тѣзи двѣ течения веднага се почувствува една скръбь. Сега, други, които сѫ въ скръбьта, виждатъ една малка междина, казватъ: „Толкова съмъ страдалъ, и тукъ беля, и тамъ беля, чакай поне тукъ, въ тази междина да влѣза, по-голѣмо отъ скръбьта не е!“ Турне се тамъ. Слѣдъ малко излѣзе, и той се очуди, че се хваналъ за радостьта. Казва: „Слава Богу, че влѣзохъ“. Тѣзи нѣща постоянно ставатъ, а ти мислишъ, че сѫ случайни. Тръгва единъ младъ момъкъ, обиденъ отъ другаря си, да му отмъсти. Носи револверъ, по-рано носѣха боздуганъ, а сега револверъ, туря го въ джоба си, върви и си мисли: какво ли ме очаква? Онзи, при когото отивамъ, и той си има револверъ, може той да сполучи и да ме убие. Обаче, по пѫтя го срѣща неговата възлюбена, прѣоблѣчена като една бѣдна жена, съ вуалъ на лице, и съ приправенъ гласъ му казва: „За Бога, помогни ми“! Той се спира и си казва: „И тъй - тъй отивамъ на онзи свѣтъ, не зная дали ще се върна живъ, поне да помогна“. Спира се прѣдъ жената. Тя го хваща за рѫка. Нѣщо топло има въ тѣзи рѫцѣ. Поглежда въ очитѣ и, тя снема вуала си. Веднага той изважда револвера, хвърля го на страна и казва: „Отказвамъ се отъ тѣзи прѣстѫпления“. Защо ставатъ прѣстѫпленията въ свѣта? — Вие знаете. Азъ нѣма да обяснявамъ. Всѣки единъ отъ васъ знае. Такова трѣбва да бѫде вашето поведение. И то е буквата на нѣщата.

 

Сега какъ мислите, какъ ще се яви Христосъ днесъ? Тъй, както прѣди 2000 години ли? Азъ ви питамъ: Христосъ, като се яви, мустаци и брада ще има ли? Женитѣ идеализиратъ Христа съ златни коси, съ кѫдри, съ хубава мантия, съ туй-онуй. Мѫжетѣ малко другояче си Го прѣдставляватъ. Кой Христосъ вие очаквате въ свѣта? Христосъ ще те срѣщне на пѫтя съ револверъ въ рѫка, ще те хване за рѫцѣтѣ, ще снеме булото си, ще те погледне въ очитѣ и ще ти каже: „Прѣди толкова хиляди години те срѣщнахъ. Ти прѣди едно сѫществуване бѣше пръвъ министъръ едикѫдѣ си, и знаешъ ли колко прѣстѫпления направи като такъвъ? Дадохме ти условия, това-онова, но ти не ги използува разумно“. Ще ти разправи цѣлата история и ще те пита: „Ти искашъ ли да обърнешъ колата и да вървишъ по правия пѫть, или искашъ да вървишъ още по пѫтя на страданията?“ Ти ще извадишъ своя револверъ и ще го захвърлишъ. Другъ револверъ има въ свѣта! Може да убиешъ човѣка, безъ да го умъртвишъ; може да го завладашъ, безъ да го поробвашъ; може да вземешъ паритѣ на човѣка, безъ да го оберешъ. Нима онзи, който залюби нѣкого не му става робъ? Но не, не е въпросътъ за тази ваша любовь. Момата като залюби нѣкого, прави се, че не го разбира. Той ходи подирѣ ѝ, изъ градината, слѣди я навсѣкѫдѣ, а тя си прави забавления. Слѣдъ туй се обърне малко, поусмихне се, а той продължава да ходи подирѣ ѝ — забавление си правятъ. Нѣкои питатъ: „Какво правятъ младитѣ“? Майката казва: „Играятъ си изъ градината“. Опасна е тази любовь! Това не е възвишената любовь, това е човѣшката любовь. Онзи, който обича, прѣзъ ума му никога не трѣбва да мине една противна мисъль. Образътъ на този, когото обичашъ трѣбва да бѫде тъй свещенъ, както твоятъ образъ и да не внесешъ никакво петно върху него. Това азъ разбирамъ да обичашъ единъ човѣкъ! Това е максима. Който може, комуто е дадено, така трѣбва да обича. Комуто не е дадено, ще седи въ съврѣменния свѣтъ на страдания. И тогава, какво ще стане съ васъ? — Ще орете нивитѣ. Азъ казвамъ, че нѣма млѣкопитающи въ съврѣменния свѣтъ. Какво прѣдставляватъ съврѣменнитѣ млѣкопитающи? — Тѣ сѫ нѣкогашнитѣ видни философи, писатели и поети, които сега оратъ нивитѣ на хората. Знаете ли това? Може да имъ наредите хиляди имена, но това сѫ все философи, писатели, проповѣдници, архимандрити. Отъ хиляди години Господъ ги е турилъ на това положение и имъ казалъ: „Да знаете какъ трѣбва да се проповѣдва въ свѣта!“ Не само тѣхъ, но и сегашнитѣ ще тури на това мѣсто. Ако ме чуятъ, ще кажатъ: какво говори заради насъ! Ние говеда ли сме? Да, азъ бихъ желалъ съврѣменнитѣ хора да сѫ като говедата. Слава Богу, говедата не се избиватъ поне. Ритатъ се, но не се убиватъ. Съврѣменнитѣ говеда не развратничатъ, не блудствуватъ, не пиянствуватъ. Казватъ: говеда сѫ тѣ! Нека видимъ добрата имъ страна. Една кравица спокойно си дава млѣкото и никому зло не върши.

Не, днесъ ние трѣбва да се спремъ, защото сме прѣдъ една дилема. Ние сме прѣдъ прага на една велика пропасть. И ако се мръднемъ още една стѫпка, ще бѫдемъ въ тази голѣма пропасть. Ние се намираме прѣдъ крайния прѣдѣлъ на възможности за животъ. И ако, като онзи цигуларь, не вземемъ камертона и нагласимъ цигулката си по тона на онзи основенъ камертонъ, а я опнемъ съ половинъ тонъ нагорѣ, жицата веднага ще се скѫса. Хората днесъ сѫ обтегнали много своитѣ струни. И тази неврастения, това разтройство се дължи на туй, че хората сѫ обтегнали своитѣ струни. Запитватъ: „Какъ ще се излѣкува тази неврастения“? — Ще развъртишъ тази клечка, на която е завита струната. Не е само въ завъртването на клечката, но и въ развъртването. Ще я развъртвашъ, докато дойде до онзи основенъ камертонъ. Ще развъртвашъ, благородно е. Развъртването е въ полза на хората. Тази клечка се е завъртѣла повече, отколкото трѣбва. Ще развъртишъ назадъ до естествения тонъ на камертона. Ще направишъ едно прѣдставление и ще отстѫпишъ. И всички ние не се нуждаемъ отъ настѫпване, ние сме завъртѣли добродѣтелитѣ, а сега се нуждаемъ отъ отстѫпване — ще отвъртваме клечката. Казватъ за нѣкого: отвъртѣла се клечката му. Че кое е по-опасно? Азъ казвамъ: да се развърти клечката е по-добрѣ, отколкото да се завърти. Кое състояние е по-хубаво? — Щомъ отвъртватъ струната, тя е здрава, нѣма да се скѫса, но щомъ я завъртвашъ, тя ще се скѫса. Нѣкому дошло на ума да си раздаде имането. Казватъ: развъртѣла се клечката, мръднала му дъската! А онзи, който задига имането на другитѣ хора, неговата клечка била на мѣсто, завъртѣна била! А, той е благороденъ човѣкъ, казватъ. Едно врѣме бѣше бѣденъ, но сега нѣма като него другъ. Да, нѣма като него другъ!

Питамъ: при тѣзи условия, какъ ще се оправи свѣтътъ? Ако рече човѣкъ да говори Истината, дойдатъ при насъ богати, говорятъ ни по единъ начинъ; дойдатъ сиромаси, говорятъ ни по другъ начинъ. Мислите ли, че Истината е при богатитѣ. — Не е. Мислите ли, че Истината е при сиромаситѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е при ученитѣ? — Не е. Мислите ли, че Истината е въ църквата? — Не е. Ще ме извините, това е мое лично мнѣние. Мислите ли, че Истината е при окултиститѣ? — Не е. Никѫдѣ я нѣма Истината днесъ. Защо? — Този свѣтъ е свѣтъ на страдания и смърть, свѣтъ на разлагане. А тамъ Истината не може да дойде. Съврѣменнитѣ хора говорятъ за Истина. Не, ние можемъ само да изнесемъ единъ фактъ като истина, но за Истината, ние смъртнитѣ хора, не можемъ да говоримъ. И седнатъ сега хората отъ разнитѣ школи да ни говорятъ за Истината. Слушайте, приятели, азъ зная тази Истина, зная я и не искамъ нито себе си да лъжа, нито васъ. Вие можете само да изнесете единъ фактъ, но, докато като този Сафио не изпитате дълбочината на всичкитѣ страдания, докато не се откажете отъ всичкитѣ ваши минали животи, докато не се домогнете да възприемете тази висша Любовъ, до тогава не можете да бѫдете свободни. Нѣкой ще каже: има добри хора днесъ. Добритѣ хора, които разбиратъ този законъ, навсѣкѫдѣ могатъ да си пробиятъ пѫть. Ама какъ ще живѣятъ? Има хора, на които, като имъ снемете дрехитѣ и ги оставите безъ петаче, тѣ ще обиколятъ свѣта, и приятели ще си създадатъ. Ще кажете: а, той има приятели отъ другия свѣтъ. Отъ кой свѣтъ? — Отъ свѣта на безсмъртието.

Нѣкой пѫть азъ говоря съ живата природа. Казвате: какъ може човѣкъ да говори съ живата природа? Какъ може? Ами азъ, като зная езика на българина, не мога ли да говоря съ него? — Мога, разбира се. Като зная езика на англичанина, не мога ли да се разговарямъ съ него? — Мога. Така сѫщо мога да се разговарямъ съ животнитѣ, така мога да се разговарямъ и съ растенията. Всѣки си има езикъ. Азъ ще се спра при растенията и ще поговоря съ тѣхъ. Тѣхниятъ езикъ не е като нашия. Всички сѫщества си иматъ езикъ, иматъ си начинъ на съобщение. Въ тази жива природа ние сме дошли до една фаза, която трѣбва да прѣминемъ. Сега, споримъ за своитѣ вѣрвания, но има една спънка, която спира умоветѣ на хората, за да дойдатъ до правия пѫть.

„Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“.

И азъ желая сега, всички вие да направите единъ малъкъ опитъ. Не защото азъ говоря това, го желая, но понеже всички вие сте обѣщали туй. Азъ желая всички вие да сте доблестни и да изпълните вашето обѣщание. Нѣма нито единъ отъ васъ, който да е изпълнилъ своето обѣщание. Казвамъ и на мѫжетѣ, и на женитѣ: вие сте обѣщали! Вие се намирате прѣдъ прага на единъ прѣходенъ животъ. Да не мислите, че отсега нататъкъ ще добиете нѣщо. Нищо нѣма да добиете. Отъ сега нататъкъ клечкитѣ ви ще се развъртватъ. Отъ сега нататъкъ ще дойде нѣщо по-лошо за хората. Понеже до сега е имало изобилие, отъ сега нататъкъ нѣма да има такова изобилие, ще дойде единъ недоимъкъ. Тогава какво ще правите? Ако сега не напълните вашитѣ стомни, като тия, които туриститѣ носятъ, какъ ще минете пустинята? Вие ще минете прѣзъ пустинята, както еврейскиятъ народъ, и ще пѫтувате 40 години. Това е само като единъ символъ. Ще обикаляте изъ пустинята, ще се роди едно недоволство у васъ, ще се яви желание за ядене, за пиене, за това-онова. И сега всички хора сѫ като въ пустинята. Като се срѣщнатъ, все за ядене говорятъ. Обикалятъ, туй-онуй, месцето било скѫпо, хлѣбътъ билъ скѫпъ, дрехитѣ, шапкитѣ, навсѣкѫдѣ скѫпотия. И като седнемъ вечерно врѣме, казваме: какво ще се прави? Ами, ако единъ день българскитѣ пари достигнатъ до положението на германскитѣ марки, питамъ ви тогава: какъвъ ще ви бѫде халътъ? Е, какъ се прѣпитаватъ сега германцитѣ? Какъ се прѣпитаватъ! По-рано работиха и имъ плащаха по 10 лева, а сега работятъ, но имъ плащатъ милиарди. Единственото нѣщо, което носимъ въ себе си, това сѫ чувствата, мислитѣ и способноститѣ и нѣма защо да се боимъ. Ето кѫдѣ е сигурностьта. Докато човѣкъ ги носи съ себе си, нѣма защо да се бои. И азъ казвамъ: докато въ свѣта сѫществуватъ добри и разумни хора, нѣма защо да се боимъ. И като влѣза въ единъ домъ на брата си, азъ трѣбва да се радвамъ, за туй, което има вѫтрѣ. А сега казватъ, да вземемъ богатството на богатитѣ, и да го раздадемъ на сиромаситѣ. Пакъ ще има караница. Не, по братски трѣбва да се споразумѣятъ. Между богати и сиромаси трѣбва да се възстановятъ братски отношения, и богатиятъ да почувствува бѣдния, като свой братъ, и бѣдниятъ да почувствува богатия, като свой братъ. Това е, което трѣбва днесъ да се насажда между хората. Всички други методи сѫ употрѣбявани, употрѣбявани отъ памтивѣка, и всички сѫ дали само единъ резултатъ. Туй е, което трѣбва да се проповѣдва. Само тѣзи разумни отношения на любовь могатъ да ни спасятъ отъ бѫдещата катастрофа. Тя ще дойде. Разумниятъ свѣтъ има една максима. Нѣма да си поплюятъ. Вие още не познавате Бога, познавате Го само като Любовь. Трѣбва да се върнемъ въ онази култура, да питате атланската раса, какъвъ е Богъ. Тѣ Го опитаха. Тѣ сѫ затворени въ дъното на Атлантическия океанъ, и още не сѫ освободени тѣзи души. Разбирате ли? Ще кажете: тъй е. Да, това е моето лично мнѣние. За тѣзи работи сега има спорове. Нѣкои разправятъ за онзи свѣтъ, какво видѣли тамъ. Азъ не говоря какво съмъ видѣлъ. Въ това отношение нищо не съмъ видѣлъ. Има едно виждане, но трѣбва да живѣешъ въ другъ единъ свѣтъ, да имашъ отношения съ тия разумни сѫщества и да постѫпвашъ разумно.

„Скърбитѣ ви ще се промѣнятъ на радость“.

Сега, азъ ви желая едно: вие, културнитѣ хора на скръбьта, да прѣминете въ културата на радостьта, защото бѫдещата култура е култура на любовь и радость. Слѣдователно, сегашната ви гама е миньорна. Нея вече научихте, специалисти сте, достатъчно е. Сега остава мажорната гама, гамата на Любовьта, но не тази мажорна гама, която употрѣбяватъ музикантитѣ. Тя е едно посмѣшище, нея само въ войнитѣ я употрѣбяватъ. Въ тази мажорна гама на Любовьта, за която ви говоря, нѣма игри, нѣма кълчене, въ нея има дълбочина и височина. И когато вие влѣзете въ тази гама, тогава ще я разберете. А днесъ, който и да е съврѣмененъ поетъ не може да пише за радостьта, не я познава той. Ние трѣбва да влѣземъ въ туй чувство на радостьта, красиво е то! Когато свѣтътъ влѣзе въ радостьта, знаете ли какво ще остане отъ този свѣтъ? Ще ви прѣдставя една картина. Тази обвивка, която ви затваря, ви държи като въ затворъ. Прѣдставете си, че съ хиляди години сте живѣли въ този затворенъ замъкъ. Какво не сѫ правили, за да ви освободятъ! Много сѫ идвали да ви освободятъ, но никой не е могълъ.

Идва най-послѣ великиятъ Учитель, който казва: „Радостьта ще ви освободи“. И като турите въ дѣйствие тази радость, този замъкъ постепенно ще почне да се топи, топи, отънява, почватъ да капятъ капки, и всичко това, което е служило като прѣграда между васъ, ще се размахне. И прѣдъ васъ ще се отвори този свѣтъ на радость и веселие. Този свѣтъ се различава отъ свѣта на скръбьта. Свѣтътъ на скръбьта е свѣтъ на изкуство, той е създаденъ отъ човѣка, а свѣтътъ на радостьта е създаденъ отъ Бога. Свѣтътъ на скръбьта го създадоха човѣцитѣ и духоветѣ, а свѣтътъ на радостьта го създаде Богъ. Слѣдователно, въ сегашната епоха ние живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ човѣцитѣ, а въ бѫдещата епоха ще живѣемъ въ свѣтъ, създаденъ отъ Бога.

И казва Христосъ: „Азъ ще ви видя, вие ще се зарадвате, и радостьта ви никой нѣма да я отнеме“. Кой ще ви види? — Ще ви види вашиятъ възлюбенъ или вашата възлюбена. И когато видите вашата възлюбена или вашия възлюбенъ, сърцето ви ще трепне. Азъ взимамъ това въ най-чистия, въ най-красивия смисълъ. Кой ще ви види? — Ще ви срѣщне майка ви, ще ви срѣщне този вашъ приятель, когото не сте виждали отъ хиляди години. И тогава не само вашето, но и неговото сърце ще заиграе. Азъ бихъ желалъ сърцата на всички така да затрептятъ. И това врѣме е сега.

„Скръбьта ви ще се прѣвърне въ радость“. Ще ми кажете: възможно ли е? — Възможно е. Слѣдъ, колко хиляди години? Никакви хиляди години! Сега, днесъ започва тази радость! Ама не по този начинъ, който вие знаете. Вашата радость е само една сѣнка на тази радость. А сѣнкитѣ показватъ кѫдѣ е тази реалность. И нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ пустинята единъ свой приятель; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ майка си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ баща си; нѣма по-хубаво нѣщо отъ това, да срѣщнешъ въ този свѣтъ братъ си, сестра си, възлюбената си, да срѣщнешъ всички онѣзи, които обичашъ и които те обичатъ!

Нѣма по-хубаво нѣщо въ свѣта отъ това, да срѣщнешъ своя Учитель!

„Скръбьта ви ще се промѣни на радость!“

Всички вие бѫдете носители на културата на радостьта! Бѫдете носители на културата на Любовьта!

 

Бесѣда, държана на 23/ХІІ 1923 г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...