Jump to content
Ани

1923_12_16 Той ги изпита

Recommended Posts

"Двата природни метода". Неделни беседи. Сила и Живот.

Шеста серия (1923–1924), Издание 1924 г.
Книгата за теглене - PDF

Съдържание

 

Той ги изпита

 

„А това казваше Той да го изпита

защото си знаеше какво щѣше да прави“.

Иоана 6:6.

 

    Думитѣ, тъй както сѫ поставени, почти нѣматъ никакъвъ смисъль. Тия думи мязатъ на единъ скѫпоцѣненъ камъкъ, който е скритъ въ една обвивка, и всѣки минава и го подритва, като едно малко камъче, което се търкаля по пѫтя. Почти цѣлиятъ човѣшки животъ е така направенъ, отъ такива малки камънчета, които ние подритваме. Срѣщнете кой и да е човѣкъ, като започнете отъ най-обикновенитѣ хора до най-великитѣ гении, всичка се стремятъ къмъ нѣща възвишени, идеални, всички ще ви говорятъ за идеали. Срѣщнете кой и да е говедарь, и той ще ви говори за идеали. Срѣщнете учени и философи, и тѣ ще ви говорятъ за идеали. Срѣщнете адвокати, майки, бащи, свещеници, и тѣ ще ви говорятъ за идеали. Всички ще ви говорятъ за единъ великъ идеалъ, но спрете се, поискайте да ви опрѣдѣлятъ тѣхния идеалъ, ще видите, че идеалътъ въ тѣхния умъ не е строго опрѣдѣленъ. Напримѣръ, нѣкой слушалъ нѣкоя отлична рѣчь или бесѣда на нѣкой виденъ проповѣдникъ и казва: е, хубава, много хубава, отлична бѣше тази бесѣда. Но кажете, гдѣ е хубавото? — Е, хубава бѣше. И тъй ще си остане. Хубава, но тази дума „хубава“ не е нѣщо опрѣдѣлено. Когато ние се срѣщнемъ съ самата дѣйствителность, въ даденъ моментъ, силата на човѣка се опрѣдѣля вънъ отъ врѣмето и пространството. Тя не че не е опрѣдѣлена, но въ нашето развитие, въ нашата еволюция ние не сме въ състояние да опрѣдѣлимъ човѣшката сила. Ние изобщо опрѣдѣляме проявлението на човѣшкия умъ, на човѣшкото сърце въ крайнитѣ резултати, а крайнитѣ прѣдѣли всѣкога показватъ слабость въ човѣка. Когато една вода достигне крайнитѣ прѣдѣли тя е слаба. Силна е само въ самото начало, въ края си е слаба.

 

    Слѣдователно, смисълътъ на живота е да опрѣдѣли човѣкъ, въ що стои неговиятъ идеалъ. Идеалъ не може да бѫде вашата кѫща; идеалъ не може да бѫде знанието; идеалъ не може да бѫде свѣтлината; идеалъ не могатъ да бѫдатъ паритѣ; идеалъ не може да бѫде силата; идеалъ не може да бѫде красотата; идеалъ не може да бѫде добротата. Защо? — Всички тия нѣща търпятъ промѣни въ свѣта. Силниятъ е силенъ при извѣстни условия, слабиятъ е слабъ при извѣстни условия; учениятъ е ученъ при извѣстни условия, глупавиятъ е глупавъ при извѣстни условия. Всички нѣща, които се видоизмѣняватъ, не съдържатъ въ себе си идеалъ. Слѣдователно, идеалното е безъ промѣни и безъ измѣни. Но туй е пакъ неопрѣдѣлено. Идеалътъ е сѫщина, която съдържа цѣлокупностьта на цѣлото битие въ себе си. Този идеалъ, тази реалность съдържа всичко въ себе си. И първото проявление на този идеалъ въ свѣта, това наричаме ние обикновената човѣшка любовь, за която всички говорятъ. До извѣстна степень всички търсятъ тази любовь. И дѣйствително, човѣшката любовь азъ я взимамъ като едно качество на човѣка. Докато туй качество сѫществува въ човѣка, човѣшкиятъ животъ, човѣшкитѣ мисли, човѣшкитѣ желания, човѣшкитѣ дѣйствия иматъ смисълъ. До тогава, докато този малъкъ пламъкъ сѫществува у човѣка, неговиятъ животъ има смисълъ. Азъ не говоря за любовьта съ този червения пламъкъ, нито съ портокаления, нито съ зеления, нито съ синия, но за любовьта, която е съ една мека, бѣла свѣтлина. Но не разбирамъ и тази бѣла свѣтлина, която сѫществува въ свѣта. Тази бѣлина, които вие имате на вашитѣ ризи, въ сравнение съ тази бѣлина, за която ви говоря, ще ви се покаже черна. Слѣдователно, до тогава, докато любовьта сѫществува, силата, знанието иматъ смисълъ. Ние искаме да бѫдемъ силни. Защо? — Защото имаме извѣстенъ обектъ, който обичаме, искаме да се покажемъ прѣдь този обектъ. Защо онзи младиятъ момъкъ иска да работи за своя народъ? Този народъ стои като идеалъ прѣдъ него. Той иска да се покаже, че работи за народа си, той иска да се подигне, иска всички сѫщества да го славятъ, той иска да бѫде силенъ.

 

    Сега, това сѫ копнежи на човѣшката душа, турени въ една крива посока. Човѣкъ се е отклонилъ отъ своята права посока. Искаме да помагаме на хора, които не се нуждаятъ отъ нашата помощь. Искаме да спасимъ тѣзи, които не се нуждаятъ отъ нашето спасение. Това сѫ глупави нѣща, турени въ една крива посока, на една крива основа. Ако нѣкой се задъне въ една крива улица, трѣбва ли да върви тамъ? Сегашнитѣ хора казватъ: не трѣбва ли никакво стремление? На този, който се е задънилъ, казвамъ: върни се назадъ, не можешъ да излѣзешъ! Нѣкой казва: не трѣбва ли да обичамъ своя народъ? Питамъ: ти разрѣши ли въпроса съ себе си, съ своя умъ, съ своето сърце, съ своята душа, съ своя духъ? — Не. Върни се назадъ! Твоятъ народъ е съставенъ отъ разумни единици, и всѣка единица трѣбва да си търси пѫтя, тя сама е въ състояние да чувствува, да мисли, да дѣйствува тъй, както трѣбва. Ще кажете: ама не трѣбва ли да спасяваме хората? Чудни сте! Ами че спасението, това е едно неестествено състояние на човѣшкия битъ. Ти говоришъ за една случайность въ свѣта, която може да се прояви. Нѣкой падналъ въ рѣката, въ морето, това сѫ случайности. Ние не трѣбва да изучаваме живота отъ случайноститѣ. Случайноститѣ въ живота послѣ ще ги изучаваме. Ние трѣбва да изучимъ живота въ онѣзи истински принципи, онѣзи истински методи, върху които е поставенъ, базиранъ. Кои сѫ истинскитѣ методи, върху които сѫ поставени съврѣменнитѣ народи, за да намѣрятъ своя пѫть? — Съврѣменнитѣ европейски народи се намиратъ сега въ една задънена улица. И всички съврѣменни европейски народи мислятъ, че само чрѣзъ насилие може да се поправи пѫтьтъ имъ. Не, насилието въ свѣта е нѣщо случайно. Любовьта е единъ естественъ актъ, който сѫществува въ всичкото битие, между всички животни, отъ най-малки до най-голѣми. Всички тия народи, които сѫ свързани въ това ядро, иматъ отношение единъ къмъ другъ, свързани сѫ. Това е една философия. Връщали ли сте се назадъ да видите какъ се образували съврѣменнитѣ народи, какъ се образували съврѣменнитѣ общества, какъ се е образувала човѣшката рѣчь, какъ се е образувала човѣшката мисъль? Всички тия нѣща ние ги взимаме на готово, както нѣкой математикъ взима една истина като аксиома. Не, не, вземете за примѣръ човѣшкия езикъ. Съврѣменнитѣ учени хора и поети, азъ поне ги слѣдя, всички тѣ — и англичани, и французи, и американци, и индуси, всички си иматъ правила на своя езикъ, иматъ си граматика, иматъ си глаголи, мѣстоимения, сѫществителни имена, прилагателни, причастия, приставки, но въ този езикъ всѣка една дума съдържа извѣстно качество. Думитѣ сѫ живи сами по себе си. Нѣкои думи вѫтрѣ въ себе си носятъ такава отрова, която е въ състояние въ една минута отгорѣ да сломи човѣка. Ние, запримѣръ, казваме: зло, добро и т. н. Или, казваме думата „лицемѣръ“, но като туря прѣдъ тази дума едно прилагателно или едно сѫществително, което съотвѣтствува на твоето име, или едно мѣстоимение, какъ ще ви се отрази, какъ мислите? — Веднага ще трепнешъ и ще подскочишъ. Или пъкъ, ако туря думитѣ „добро, истина, любовь“, твоето сърце по единъ или другъ начинъ ще мръдне.

 

    Сега, като дойдемъ до мисловия свѣтъ, сѫщото е и съ мислитѣ. Формитѣ на всички мисли се отличаватъ една отъ друга. Мислитѣ, сами по себе си, и тѣ си иматъ форми. Запримѣръ, ако азъ, тъй както си седя, прѣдамъ една моя мисълъ, тази мисъль вече е единъ разговоръ. Вие нѣма да възприемете моята мисъль, но едно сѫщество съ по-тънъкъ усѣтъ, или едно сѫщество извънъ материята, би схванало моята мисълъ като единъ звукъ, тя би му проговорила. Като казвамъ извънъ материята, подразбирамъ, извънъ материята, въ която живѣемъ. Ако азъ кажа въ ума си: „Вие сте добри“, вие може да не почувствувате нищо, но ще схванете една промѣна на лицето ми. Но ако ви кажа гласно, че сте добри, вие ще ме погледнете и ще си кажете: сериозно ли говоришъ, че азъ съмъ добъръ, или искашъ да ме изпиташъ? — не вѣрвате. Възприемането на мислитѣ, това е единъ актъ вѫтрѣ въ животнитѣ, въ птицитѣ. Щомъ те срещне едно животно, погледне те въ очитѣ. Защо? Иска да узнае какви сѫ твоитѣ намѣрения спрѣмо него, за да вземе едно рѣшение. Една птица те срещне, ще те погледне, ще прочете мисъльта ти и ще хвръкне. Казва: „Господине, азъ имамъ особено мнѣние за тебе, не искамъ да се разговарямъ съ тебе, понеже и другъ пѫть съмъ се разговаряла, затова прѣдпочитамъ да съмъ по-далечъ“. Птичкитѣ сѫ много досѣтливи. Нѣкои казватъ, че птичкитѣ не чувствуватъ. Не, тѣ иматъ тънко чувство, тънко ухо. Седятъ гургулички, гугуцатъ си. Приближава се ловецътъ съ пушка, веднага бѣгатъ. Приближавамъ се азъ до тѣхъ, спокойно си седятъ, казватъ: „Господине, добрѣ дошълъ, но онзи тамъ, съ онази култура на своето чифте, ние сме го опитали, опитали сме тази култура и отъ този езикъ искаме да бѫдемъ малко по-далечъ“. И цѣлата наша атмосфера е покварена! Отъ какво? Ако вземете книгитѣ, вѣстницитѣ, тамъ има купъ думи турени, които не сѫ на мѣстото си. Нѣкой авторъ писалъ една книга. Азъ искамъ да зная, като е писалъ тази книга, какво е било неговото намѣрение. Ако единъ проповѣдникъ проповѣдва, трѣбва да знаемъ, какво е неговото намѣрение, като проповѣдва. Ако вие сте се събрали да ме слушате, какви сѫ вашитѣ побуждения? Азъ зная, едни идватъ за едно, други — за друго. Нѣкои идватъ тукъ да ме хванатъ за думитѣ ми. Тѣ сѫ пратени, казватъ: да го уловимъ този сега! И седятъ, бѣлѣжатъ въ книжката си. И казватъ: чакай сега, уловихме го. И почватъ да размѣстватъ думитѣ ми. Ако азъ съмъ казалъ нѣщо размѣстено, то е хроникирано вече на друго мѣсто. Това е единъ великъ законъ. Азъ съмъ хванатъ вече, азъ съмъ отговоренъ прѣдъ себе си, отговоренъ съмъ прѣдъ този великъ законъ. Нима когато кажа нѣщо, което не е вѣрно, азъ не го зная? Азъ го зная прѣди васъ, азъ съмъ хванатъ прѣдъ себе си. И до сега още не е дошълъ нѣкой да ми каже, че това или онова не е вѣрно. Ако азъ съмъ направилъ една погрѣшка, азъ я зная прѣди васъ. Всѣка една погрѣшка е отрова, която влиза въ вашата кръвъ и не е тъй лесно да се измие, да се изхвърли навънъ. Нека тѣзи хора, които знаятъ толкова, взематъ единъ негъръ, да му смъкнатъ тази чернина, да го направятъ бѣлъ. Обясняватъ, че това е пигментъ подъ кожата, тъй го създала природата. Нѣмамъ нищо противъ, може да е така, но вие, като учени хора, снемете отъ него тази черна краска. Съврѣменнитѣ учени хора иматъ начинъ да почернятъ лицето на човѣка, но не и да го направятъ бѣло. Има такива учени американци, има и българи, които знаятъ това изкуство. Американцитѣ не си поплюватъ, тѣ сѫ смѣлъ народъ. Като хванатъ нѣкого, прѣдъ нищо не се спиратъ. Да направятъ човѣка бѣлъ, не могатъ, но да го осакатятъ могатъ, майстори сѫ тѣ.

 

    Сега, всички, които ме слушатъ, си казвате: той трѣбва да каже нѣщо, съ което свѣтътъ да се спаси. Е, знаете ли коя е спасителната дума? Азъ мога да ви я кажа, но връзка трѣбва да има между васъ, връзка трѣбва да има между всички нѣща. У васъ трѣбва да има такова непрѣодолимо желание, каквото у онази българка, баба Стана. До колко е вѣренъ този анекдотъ за баба Стана, битъ ли е, не зная, но ще ви приведа този примѣръ. Тази баба Стана, родомъ въ Варненско нѣкѫдѣ, била много любознателна. Макаръ и 80 годишна, отива единъ день при учителя въ селото и му казва: „Слушай, стара съмъ, 80 годишна, но сърцето ми се е запалило, искамъ да уча. Не можешъ ли да ме приемешъ въ първо отдѣление, да се уча съ твоитѣ дѣца? — Не мога, инспекторътъ не позволява. „Но азъ искамъ да се уча!“ Учительтъ билъ досѣтливъ, казва ѝ: „Е, ще те приема като слушателка“. Нали има такива, които идватъ въ училищата да ревизиратъ, слушатъ, за да удобрятъ или не методата на учителя. Казва ѝ той: „Ще те приема като такава, която ще слуша, ще удобрява моя методъ“. Влиза въ училището, слуша тя. Обаче, като излиза баба Стана отъ училището, всички дѣца се нахвърлятъ отгорѣ ѝ. Едно на гърба ѝ, друго я дърпа за рѫцѣтѣ. Казватъ ѝ: „Ти си дошла да се учишъ съ насъ, какъвъ е твоятъ букварь?“ Но, баба Стана е умна, тя помилва едно, помилва друго, и така всичкитѣ дѣца привикватъ съ нея. Започва тя тихо и спокойно да се учи и свършва 4-тѣ отдѣления. Е, питамъ сега: кой отъ васъ, като баба Стана, при такива условия, би ималъ доблестьта да се учи съ малкитѣ дѣца и съ тѣхъ да свърши 4-тѣ отдѣления? Азъ казвамъ: такова непрѣодолимо желание трѣбва да има въ човѣшката душа, да се домогне човѣкъ до великата Истина, която може да реформира живота.

 

    Другото положение, което ни спъва, то е, че имаме особени разбирания, които се обуславятъ отъ външнитѣ условия. Ще ви дамъ слѣдующия примѣръ. Той се отнася до англичанина Джонъ Розъ. Държи той своя неиздаденъ дневникъ и пише опитностьта си. Въ какво седи тази опитность? Той е богатъ, заможенъ човѣкъ. Идва при него една вдовица и казва: „Господине, азъ имамъ три дѣца, умирамъ отъ гладъ, моля, помогнете ми, ще измремъ отъ гладъ!“ Той ѝ помага. Получава отъ нея писмо, пише му тя: „Ти си толкова добъръ човѣкъ, като тебе нѣма другъ въ свѣта, ти си нашъ спаситель“. Възхвалява го до Бога. Има той една графа въ дневника си, въ която пише похвалитѣ. Идва друга една жена при него, проси. На нея той нищо не дава. Получава писмо, пише му: „Господине, макаръ че посѣщавашъ църквата, четешъ Евангелието, но си много коравосърдеченъ човѣкъ“. Пише той това въ друга графа на дневника си. Въ една графа пише: като тебе добъръ човѣкъ нѣма. Въ другата графа пише: като тебе лошъ човѣкъ нѣма. На едната страна: като мене добъръ човѣкъ нѣма. На другата страна; като мене лошъ човѣкъ нѣма. Питамъ сега: на какво се обуславя мнѣнието на тѣзи хора? — Дали имъ далъ или не пари. Да дадешъ пари нѣкому, това добро всѣки може да го направи. Ако азъ ви дамъ 100 — 200 лева, това и всѣки другъ може да го направи. Споредъ менъ добро е това, което азъ мога да направя, и никой другъ да не може да го направи. А туй, което азъ мога да направя, другъ може да го направи, то не е добро. Добро е това, което азъ мога да направя, и никой другъ да не може да го направи. Доброто е това, което вие може да направите и никой другъ да не може да го направи. Тъй седи великиятъ законъ въ свѣта. И по това се различаватъ всички разумни души. Туй добро, което тѣ могатъ да направятъ, никой другъ не може да го направи. Мисъльта, която тѣ проектиратъ въ свѣта, никой другъ не може да я проектира. По туй сѫ тѣ особени. А сега всички казватъ: ние сме едно. Ако нѣмате тази особеность, тогава нѣма защо да говоримъ, че въ свѣта всички сме едно. Едно въ какво? Едно въ Бога, едно въ цѣлото, едно по отношение на безграничното, а не едно въ туй, какъ се проявяваме въ даденъ моментъ. Въ туй седи красотата на свѣта. Нѣкой казва: азъ искамъ да бѫда като тебе. Не, ти като мене не можешъ да бѫдешъ. И 10 милиона царвули да скѫсашъ, ти като мене не можешъ да бѫдешъ. И азъ, да скѫсамъ 10 милиона царвули, като тебе не мога да бѫда. Слѣдователно, не се стреми да бѫдешъ като мене, а се стреми да бѫдешъ като себе си, като тази първоначална форма, която Богъ е турилъ въ тебе. Този законъ се явява навсѣкѫдѣ.

 

    Сега, по нѣкой пѫть, ние мислимъ, че можемъ да спасимъ човѣка. Не можемъ. По нѣкой пѫть ние мислимъ, че може да развратимъ човѣка. И това е невъзможно. Всѣки човѣкъ самъ се развращава. И обществото за това не е отговорно. Вие ще ми цитирате, че можете да извратите Словото Божие. Да, азъ мога да извратя Словото Божие въ себе си, но въ васъ не мога. Вие сами можете да го извратите. Вие сте единственитѣ, които можете да покварите вашата мисъль, азъ не мога да я покваря. Тъй седи великиятъ Божественъ законъ. Ако азъ имамъ такава сила, че да мога да извратя вашата мисъль, да ви извадя отъ релситѣ, тогава азъ съмъ всесиленъ да оправя свѣта. И тъй, първото нѣщо, съ което ви заблуждаватъ, е като казватъ: слушайте, този е пѫтьтъ на вашето спасение, този е пѫтьтъ, по който можете да се подигнете. И сега въ Англия, въ Америка, въ Франция, навсѣкѫдѣ има редъ автори, които проповѣдватъ начини за придобиване на богатства. Е, този авторъ, който ти прѣпорѫчва начини, за да се подигнешъ, да забогатѣешъ, може ли да ти гарантира, че туй богатство, което придобиешъ, ще можешъ да го носишъ вѣчно съ себе си? Има единъ начинъ, по който човѣкъ може да задържи своето богатство. Има единъ начинъ, по който човѣкъ може да задържи своята мисъль, свѣжестьта на своитѣ чувства, своята младина, своя миръ, добротата, своето веселие. Има единъ начинъ! И сега, всички съврѣменни хора търсятъ най-лесенъ начинъ.

 

     „И това казваше Той да го изпита“.

 

    Кой изпитва? — Учительтъ може да изпитва, когато прѣдаде на ученицитѣ си извѣстна материя. Богъ може да изпитва хората. Знанието, силитѣ, които ви е далъ, може да ги изпита, но сѫщеврѣменно Богъ не прави хората нито добри, нито лоши. Азъ слушамъ, седятъ нѣкои сестри, братя или външни хора и казватъ: Богъ всичко може. Е, това философия ли е? Ние знаемъ Господа. Ние, казватъ, вървимъ споредъ волята Божия. Ами знаете ли сигурно, че вървите по волята Божия? По какво познавате? Придобили ли сте вие онзи огънь? Добрѣ, азъ ще туря пръста си на пламъка на вашата свѣщь, и ако пръстътъ ми не изгори, азъ казвамъ: да, вие сте придобили едно изкуство, придобили сте свещения огънь. Ако туря пръста си, и той изгори, казвамъ: този огънь, който сте придобили, е обикновенъ огънь, него и свѣтътъ има. Често правя опити. Като говоря тъй, на онѣзи, които ме слушатъ, казвамъ: опитайте туй учение, послѣ ме слушайте! Отъ никого не искамъ да приемете нѣщата направо. Азъ имамъ нѣкои ученици, които казватъ: тъй казва моятъ Учитель. Считатъ, че това е fait a complit, и не имъ трѣбва друго нѣщо. А, не, не, съ махане на рѫцѣтѣ, и съ клатене на глава, това не е учение. Божественото учение, което ви проповѣдвамъ, е живо учение. Ще поставите вашия пръстъ на моя огънь. Вашиятъ пръстъ е боленъ. Турите го на моя огънь. Той оздравѣе, подмлади се. Казвамъ: благодарни ли сте? — Много съмъ благодаренъ. Лакетътъ ви е боленъ. Турите го на моя огънь и той оздравѣе. Благодарни ли сте? — Много. Може да правите опити. Сто опити може да направите, и ако 99 отъ тѣхъ излѣзатъ сполучливи, този огънь може да лѣкува.

 

     „И това казваше Той да го изпита“.

 

     Туй е необходимото, до което ние съврѣменнитѣ хора трѣбва да се домогнемъ. Това положение, прѣзъ което сега минава свѣтътъ, е трансформиране отъ едно състояние въ друго. И съврѣменнитѣ учени хора почватъ да го забѣлѣзватъ. Онзи ледъ, по който вие сте играли до сега, почва да се топи и изгубва своята твърдость. Вие забѣлѣзвате, че не може вече съ вашитѣ кънки да си играете по него, и почвате да потъвате. Всичкиятъ ледъ почва постепенно да се топи и остава водата. А въ тази вода още не сте се научили да плавате. Сега, когато говоримъ научно, че за грѣшнитѣ въ този свѣтъ нѣма условия да живѣятъ, защо казваме това? Хората по нѣкой пѫть мислятъ, че трѣбва да имаме нѣкой външенъ заговоръ. Не е така. Въ природата има другъ единъ законъ. Вие въ вашия животъ вече носите отровата, отъ която ще се разложите. Цѣли фамилии, цѣли раси сѫ изчезнали отъ лицето на земята съ своя грѣшенъ животъ.

 

    И тъй, ние се приближаваме къмъ онази велика Истина. Казвате: какъ трѣбва да се живѣе? Още не можете да научите какъ трѣбва да се живѣе. Първото нѣщо, което човѣкъ трѣбва да приложи е, да започне съ най-малката величина. Тъй започватъ математицитѣ. Идете въ кое и да е отдѣление, какъ започва учительтъ? Той започва съ единицата, и послѣ съ 2, 3, 4, 5, и така продължава до десеть. По-послѣ, този процесъ постепенно се осложнява, осложнява. Азъ гледамъ, щомъ дойдемъ до моралния свѣтъ, току вижъ, нѣкой простъ човѣкъ изведнъжъ започва съ много сложни процеси, съ хиляди, съ милиони започва. Не, ще започнешъ съ единицата. Тази единица е въ тебе. Но туй едното е едно житно зърно. За него има начини, чрѣзъ които може да се прѣвърне отъ една форма въ друга.

 

    И тъй, Христосъ изпиталъ своитѣ ученици.

 

    За какво ги е изпиталъ? Мисъльта е скрита вѫтрѣ. Той ималъ съ тѣхъ частни разговори, училъ ги е какъ трѣбва да живѣятъ, какъ да употрѣбяватъ живитѣ сили вѫтрѣ въ природата. За туй нищо не е писано. Сега всички говорятъ за спасение, за любовь, но каква е тази любовь между хората? Тази любовъ е обикновената любовь. Тя не е направена отъ такива форми, които не търпятъ видоизмѣнения. Видоизмѣнятъ се.

 

    Когато ние развиваме Истината, нѣкой пѫть тя ни засѣга отблизо, и нѣкои ще кажатъ: тази бесѣда е насочена противъ насъ. Не е въпросътъ, дали е насочена противъ нѣкого. Истината не може да се насочи противъ никого. Ако нѣкой мисли, че тази Истина има него прѣдъ видъ, той си дава много голѣма тяжесть. По нѣкой пѫть азъ казвамъ, че Богъ мисли заради насъ и нѣкои казватъ: е, значи Богъ мисли заради насъ. Нѣкои вѣрватъ, нѣкои не. Богъ за насъ не мисли тъй, както ние мислимъ за себе си. Когато казвамъ, че Богъ мисли за хората, азъ разбирамъ слѣдното: Богъ е далъ на всѣки човѣкъ необходимото за живота, далъ му е разумнитѣ сили, далъ му е чувствуването, далъ му е воля и казва: „Твоето благо сега се намира въ твоитѣ рѫцѣ, ще работишъ споредъ наставленията“. И слѣдъ туй седи. Богъ не се занимава съ насъ ни най-малко, но тѣзи живи сили въ насъ тѣ се занимаватъ съ всѣки едного. Тѣ го подтикватъ, тѣ го почукватъ, казватъ: „Слушай, знаешъ ли какво казва Господъ?“ Нѣкой казва, че туй му казалъ Господъ, онуй му казалъ Духътъ. Нищо не му е казалъ Духътъ, но тѣзи живи сили, които работятъ въ него, тѣ му казватъ. Много голѣмо значение си даватъ хората! Ако Господъ дойде да говори специално на всѣкиго, кѫдѣ ще му излѣзе края! Всички пророци казватъ, че Господъ имъ говорилъ. Право е. Но специалната мисъль, че Господъ имъ говорилъ, то е вече особена привилегия. Има светии, велики Учители, адепти, които съ хиляди години сѫ чакали да имъ проговори Господъ. Не че не се занимава съ тѣхъ, но моментално Той изпраща всичко и казва: „Тѣзи дѣца още не сѫ готови, затова нека се занимаватъ съ онѣзи живи сили, които сѫ у тѣхъ, съ тѣхъ да работятъ. Е, ти си художникъ, имашъ талантъ, казвашъ: „Да дойде Господъ да ми помогне!“ Не, ти имашъ великъ талантъ, самъ можешъ да си помогнешъ, но ти искашъ изведнъжъ. Не, не може изведнъжъ, полека, полека ще започнешъ. Всичкитѣ нѣща се придобиватъ съ много голѣмъ трудъ. Който мисли, че всичко се лесно добива, лъже се. Нѣма нищо по-мѫчно отъ да добиешъ Добродѣтельта, да добиешъ Любовьта, да добиешъ Мѫдростьта, да обичашъ Истината. Ще впрегнешъ всичкитѣ си сили, като баба Стана и на 80 години ще свършишъ 4-тѣ отдѣления. Тия дѣца ще скачатъ по главата ти отгорѣ, но ти ще знаешъ какъ да ги укротявашъ. Дѣцата, това съ твоитѣ мисли. Казвашъ: какво ще правя съ тия мои мисли?

 

    „Той го изпита, защото си знаеше, какво щѣше да прави“.

 

    И тъй, най-първо трѣбва да се научите да употрѣбявате правилно думитѣ, да научите силата на всѣка дума. Нѣкой пѫть казвашъ нѣкому: ти не си искренъ. Но, тази дума, тази мисъль, която си изказалъ, има обратно дѣйствие. Никой нѣма право да употрѣбява човѣшката мисъль тъй, както той си иска. Има начинъ какъ да се употрѣбява, той е Божествениятъ езикъ. Нѣкой пѫть трѣбва да употрѣбя врѣме да ви разправя, какъ се е образувалъ човѣшкиятъ езикъ, този първичниятъ езикъ, отъ който сѫ се образували всички други езици. Ами, тъй, както човѣкъ се развива сега, мислите ли, че слѣдъ 1000 години човѣшкиятъ езикъ ще бѫде туй, което е сега? Българскиятъ езикъ такъвъ ли ще бѫде? Ами слѣдъ 2000 години, слѣдъ 3000 години, слѣдъ 10,000 години какъвъ ще бѫде езикътъ? Като дойдете тогава на земята, ни поменъ нѣма да има отъ сегашнитѣ езици. Звуковетѣ тъй ще бѫдатъ измѣнени, че този езикъ ще прѣдставлява нѣщо архаистическо, само останки ще има отъ него, ще бѫде нѣщо като стария санскритски езикъ. Тъй ще го изучаватъ.

 

    Азъ днесъ не говоря на ученицитѣ, обръщамъ се къмъ външнитѣ хора, тѣ ще ме разбератъ по-добрѣ сега. Ученицитѣ не сѫ въ състояние да ме разбератъ, но външнитѣ, свѣтскитѣ хора, този пѫть тѣ ще ме разбератъ. Азъ на тѣхъ говоря днесъ, а ученицитѣ сѫ слушатели. Всѣка една дума вѫтрѣ въ себе си съдържа една благодатъ или една отрова, съдържа или киселина, или основа. Онѣзи отъ васъ, които изучаватъ химията, знаете, какво става, като се съединятъ една киселина и една основа. Туй, което разяжда живота, това сѫ киселинитѣ. Нѣкой момъкъ се влюбилъ, напримѣръ. Казва: „Охъ, изгори ме“. Излиза, влиза, ходи, тропа изъ кѫщи. Какво има? — Изгори ме тази мома. Ахъ, любовь! То е извѣстна киселина. Скача този младиятъ момъкъ. До сега той се е училъ отлично, пръвъ ученикъ е билъ въ университета, но сега, като седи, нѣма го. Не само съ студентитѣ е това. Разправятъ за единъ германски професоръ, човѣкъ на 80 години, влюбва се въ една отъ своитѣ ученички отъ университета и става разсѣянъ, не може да чете. Гениаленъ човѣкъ билъ, а сега седи, не може да си чете лекциитѣ. И най-послѣ трѣбваше да се откаже да чете лекции. Като чете лекциитѣ си, тя е въ ума му. Разказва, прави движения, но въ лекциитѣ си употрѣбява нейното име. Казватъ за него: „Мръднала му дъската“. Не му е мръднала дъската, но таза красива мома е влѣла въ професора си своята отрова, която хората наричатъ любовъ. Азъ наричамъ това „любовь на отравяне“. Така сѫ заченати и родени много дѣца. И какво става? Това сѫ все прѣстѫпни дѣца, дѣца съ най-лоши наклонности. И всичкитѣ хора говорятъ, че това било наслѣдственость, атавизъмъ. Не, всѣка мисълъ вие ще я спрете прѣдъ вашата врата, ще снемете всичкитѣ ѝ външни дрехи, ще провѣрите надписа ѝ какъвъ е, тъй, както въ лабораторията по надписа опитвате всичкитѣ шишенца, и най-послѣ ще я пуснете да влѣзе вѫтрѣ. Въ духовния свѣтъ всички мисли си иматъ имена, и ще провѣрите, захарь ли съдържатъ, основа ли съдържатъ или киселина. Прочетете мисъльта, и тогава употрѣбете тази или онази дума. Сега, често се случва, отива нѣкой при единъ банкеръ, отъ когото иска пари на заемъ. Слѣдъ като си излѣзе, банкеринътъ казва отподирѣ му: „Вагабонтъ“ Е, какво иска да каже? Не се минаватъ 2 — 3 дни, и се чува, че този банкеринъ се поминалъ. Защо се поминалъ? Азъ ще ви кажа. Този човѣкъ, който, искалъ отъ него пари, е отличенъ, добъръ човѣкъ, има жена и три дѣца, дошълъ до отчаяние, отива при банкерина и му казва: „Господине, ще бѫдете тъй добъръ, да ми направите една услуга, ще ми заемете една сума, имамъ жена и три дѣца, азъ съмъ честенъ човѣкъ, ще ви се издължа. Никаква гаранция не мога да ви дамъ, но ви давамъ честната си дума“. Понеже банкеринътъ бърза, скѫпо е врѣмето му, казва: „Господине, моето врѣме е скѫпо, нѣмамъ, не мога да ви услужа“. Този човѣкъ си излиза навънъ, въздъхва си. „А, вагабонтъ“! Слѣдъ три дни банкерътъ умира. Защо? Тази отрова, която изхвърлилъ върху този бѣдния човѣкъ, се връща върху него самия и го отравя. Защо? — Не далъ 1000 лева на този бѣденъ човѣкъ. Отъ невидимия свѣтъ го осѫдили, или, по-право, той самъ се осѫдилъ.

 

    Сега, ви покажа, какъ дѣйствува този законъ. Ще кажете: защо тъй? Добрѣ, допуснете, че имате една верига, която се движи тъй, както асансйоритѣ. Има двѣ колички, едната се качва, другата слиза. Допуснете, че тѣзи двѣ колички дойдатъ успоредно. И едната, и другата не се спущатъ, иматъ да разправятъ свои лични дертове. Какво ще стане? — Скѫсва се веригата, и тогава и двамата се сгромолясватъ надолу. Но допуснете, че едната количка е тъй направена, има си спирачка, и единиятъ остава да виси въ въздуха, а другиятъ се сгромолясва долу и умира. Слѣдователно, всичкитѣ спорове, които сѫществуватъ въ домоветѣ между мѫжетѣ и женитѣ, сѫ все такива. Почнатъ ли да се каратъ мѫжъ и жена, братъ и сестра, напрѣменно единъ отъ тѣхъ ще умре. Каратъ ли се гражданитѣ на единъ народъ, на този народъ нѣма да му върви. Цѣлата история е пълна съ факти, които показватъ, че когато Провидѣнието ни доведе до изпити, въ които не можемъ да спазимъ законитѣ, идватъ нещастията. Казвате: не ни върви. Сега и българскиятъ народъ иска да му върви. Но кой е начинътъ да се помогне на българския народъ? Въ 1000 години българскиятъ народъ е направилъ 150 войни и толкова много убийства! Хубаво, я ми кажете, гдѣ е велика България тогава? Прѣди 500 години, като дойдоха богомилитѣ, всичкитѣ ги разпръснаха, избиха ги. Какво стана съ България? Духовенството имаше много хубаво желание, да спаси народа. Спаси ли го? — Не го спаси. Човѣкъ не се спасява въ своитѣ крайни резултати, той се спасява въ самото начало. Не само съ българитѣ е това. Покажете ми европейскитѣ народи! Спасиха ли се? Спасиха ли се египтянитѣ, вавилонянитѣ, асирийцитѣ? Испания, слѣдъ избиването на мавритѣ, спаси ли се? — Не. Кой народъ се е спасилъ чрѣзъ война? Нито единъ! Войната е нѣщо случайно вѫтрѣ въ живота. Трѣбва да се воюва при извѣстни условия, но при нормалния животъ войната е анахронизъмъ. Казва Моисей: „Не убий!“ И азъ се чудя, като казватъ на извѣстни мѣста, че държавата имала право да издава присѫда за убийство. Като убиете туй сѫщество, разбирате ли какъвъ е законътъ? — Слѣдъ смъртьта си то може да прави много по-голѣми пакости, отколкото по-рано. За прѣдпочитане е да държимъ лошитѣ хора тукъ на земята, отколкото да ги убиваме и да ги пратимъ на по-хубаво мѣсто. Ама чудни сте! Имамъ една запушена стъкленица съ отровенъ газъ. Докато е затворена, вие сте въ безопасность. Но казваме: „Да се освободимъ отъ този газъ!“ Какво ще стане съ васъ, като се пусне този газъ въ стаята, въ която сте вие? Нѣкои ще се спасятъ, а нѣкои ще станатъ жертва. Такова нѣщо е и когато убиемъ единъ човѣкъ. Много такива газове има, отъ които страда съврѣменното човѣчество. Съ тази война се зародиха много болести, въ цѣла Европа настана една анархия. И сега търсятъ, кѫдѣ е причината за това. Нека всички си признаятъ грѣха, който направиха. Вие счупихте тѣзи отровни грънци, и сега цѣлата атмосфера е пропита отъ отровата на тия човѣшки мисли. Яви се испанската болесть, отнесе 6 милиона души; сега идва друга болесть. И послѣ търсятъ другадѣ причинитѣ. Никому не е позволено да убива! Такъвъ е законътъ въ свѣта. Въ кодекса, който ние четемъ, не се позволява убийство. Въ живота се позволява убийство, но въ Божествената книга не се позвоволява! На никой царъ не се позволява убийство. Който убие, ще го убиятъ. Кой каквото е вършилъ, непрѣменно ще му се върне. Туй всички държавници, всички учени, професори трѣбва да го знаятъ, а не да си играятъ съ думитѣ, съ Бога. Защото вие, съ вашитѣ прѣстѫпления, носите едно разрушение за самия народъ. Който изразъ и да е, билъ той английскиятъ, францускиятъ или какъвто и да е, върши ли убийство, той носи разрушение. И тѣ сега ще ни изпитатъ! Е, ще кажатъ: той проповѣдва противъ държавата. Какъ! Азъ ли проповѣдвамъ противъ държавата? Азъ проповѣдвамъ миръ безъ насилие, а не учението на нѣкакви комунисти, не учението на богатитѣ, не учението на професоритѣ, на ученитѣ хора. Не, азъ проповѣдвамъ друго учение, учението на онази велика абсолютна Истина, която засѣга всинца ни еднакво, безъ разлика. Азъ проповѣдвамъ онази Истина, приятели, на чийто пламъкъ турямъ вашия пръстъ. И като го турите, нѣма да изгори.

 

    Сега, ще ми кажатъ нѣкои, че сѫ културни хора, че сѫ христиани. Да, мене може да ме изпитате, до колко съмъ културенъ, но и азъ мога да ви изпитамъ. И до колко любите, сѫщо може да се изпита! Невидимиятъ свѣтъ всѣки денъ може да ни изпита, до колко сме честни, до колко можемъ да кажемъ: азъ съмъ благороденъ човѣкъ. Да, смисълътъ на живота е да сме благородни. Всички може    да се изпитаме.И какво може да се изисква отъ сегашнитѣ хора? Туй нѣжното чувство, което спасява хората. Единъ моментъ е, когато човѣкъ може да съзнае и да си каже: не, моятъ животъ не е такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде. Не, азъ не съмъ толкова нѣженъ. Не говоря за обикновената нѣжность, както я разбиратъ нѣкои. Ето, тукъ имаме една сестра, ще я взема за примѣръ. Азъ я наблюдавамъ, човѣшкото, и Божественото у нея се слѣли, и тя не може да ги различава. Тя иска да взема все първото мѣсто. Дойде на трапезата, иска маслице туй-онуй, иска да се прѣдстави, че е Магдалина. Какво? Ние сме сити на Магдалини. Отъ такива Магдалини, отъ Иоанъ Кръстителовци и тѣмъ подобни, ние не се нуждаемъ. На Иоанъ Кръстителя му отсѣкоха главата. Първото нѣщо, което се проповѣдва, то е, че всѣки единъ трѣбва да бѫде човѣкъ. Много сестри има, които сѫ тръгнали тъй, да се прѣпорѫчватъ за светици. Туй нѣма нищо общо съ моето учение. Ако ти си Магдалина, дръжъ го за себе си вѫтрѣ. Ако ти си Иоанъ Кръститель, мълчи си. Ще тръгнатъ за мене да говорятъ: Христосъ съмъ билъ! Дръжъ го за себе си! Азъ не съмъ далъ право никому да говори за мене. Азъ съмъ това, което съмъ, и ти си това, което си. Тъй седи великата философия.

 

     Сега, азъ не говоря на ученицитѣ, азъ говоря на свѣтскитѣ хора. Вие сте хора умни, вие разбирате нѣщата. Вие разбирате колко струва единъ наполеонъ, разбирате колко струва една  кѫща, и разбирате, като видите единъ човѣкъ, колко му струва пипката. И като дойде нѣкой религиозенъ човѣкъ, вие казвате: този е единъ религиозенъ човѣкъ. Хайде да не му казвамъ името. И прави сте, много религиозни маниаци има въ свѣта. Азъ не съмъ за тѣхъ. Азъ съмъ за онази велика Божествена мисъль, която внася радость, която внася братство въ свѣта. Не привидното братство, не привидната мисъль, но тъй сърце да тупти вѫтрѣ, а не да питашъ по 400 пѫти, обичашъ ли ме. Когато азъ ви обичамъ, кѫдѣто и да сте въ свѣта, моята обичъ ще я чувствувате, всичко ще ви върви по медъ и масло, ще ви помагамъ въ всичко. Въ Любовьта има култура. 3а нея има само единъ изразъ: тя е всесилна. А отъ нашата любовь хората умиратъ.

 

    И тъй, Христосъ ги изпита. И въ Негово врѣме имаше изпити. Азъ нѣмамъ нищо противъ, кой какъ мисли. Всѣки единъ човѣкъ нека си мисли, каквото иска, азъ съмъ за свободата на мисъльта, но оставете мене свободенъ. Азъ не се нуждая отъ реклами и съм въ състояние себе си да рекламирамъ. Ще запаля своята свѣщь и ще кажа: приятелю, на моята свѣщь можешъ ли да четешъ? Ако искамъ, азъ мога и да лѣкувамъ. Ще науча хората на едно изкуство, но трѣбва да разбирате отъ химия, отъ физика. Азъ разбирамъ великото изкуство какъ да се подмладите, какъ да възстановите вашитѣ сили и да знаете какъ да живѣете. Ще ви покажа, приятели, туй малко изкуство, да знаете какъ да живѣете. Азъ съмъ единъ пѫтникъ, посѣтихъ вашата страна, нѣма какво да ви оставя, затова ви оставямъ единъ споменъ. Но да не мислите, че съмъ нѣкакво величие. За туй великитѣ хора сѫ дошли, сега е останала само чорбата. Ученитѣ сѫ дошли, пророцитѣ сѫ дошли, апостолитѣ сѫ дошли, Христосъ е дошълъ, и сега, отъ сегашния свѣтъ е останало само опашката. Азъ се държа за опашката. Казватъ ми: какво правишъ тамъ? — Е, махамъ наоколо. „Ами друга служба нѣма ли?“ —  Искамъ и азъ да помогна на този мой приятель. „Ама то е низко положение“. Не, отлично изкуство е да зная какъ да помагамъ, какъ да махамъ опашката. Казватъ: е, то е животно. Знаете ли какво нѣщо е животното? Не, животнитѣ съ всичкитѣ свои движения могатъ да покажатъ своитѣ настроения, и зли и добри, и страхъ и отвръщение. Слѣдователно, ние трѣбва да бѫдемъ много скромни — туй е първото нѣщо. И въ свѣта слуги трѣбва да станемъ! Че слуги трѣбва да станемъ, туй свѣтскитѣ хора добрѣ го знаятъ. Всѣки иска изведнъжъ да стане богатъ. Богатъ става, но и богатъ пада. Сега, тази любовь започва съ едно много нѣжно чувство.

 

    Като говоря за тази сестра, азъ нѣмамъ за цѣль да я обиждамъ, ни най-малко, но казвамъ, че тя още не познава себе си. Щомъ не познава коя е, говори, че е Магдалина. Ще ви приведа единъ анекдотъ за единъ дѣйствителенъ случай. Рускиятъ царь, за да излѣкува злоупотрѣбленията въ Русия, писалъ до всички монастири: въ който монастиръ се намира главата на Иоанъ Кръстителя, да ми я донесатъ. Като знаелъ, че ще му донесатъ отъ много мѣста главата на Иоанъ Кръстителя, опрѣдѣлилъ 40 — 50 стаи, въ които да поставятъ по-отдѣлно донесенитѣ глави. Свиква нѣколко старци отъ светия Синодъ и ги запитва: „Колко глави има Иоанъ Кръститель“? — Една глава, ваше царско величие! „А, не, въ моитѣ послѣдни изслѣдвания азъ намѣрихъ 40 глави“. Какъ? — Ще ви докажа. Завежда всички тия старци по всички стаи, и съ документи по дати имъ показва полученитѣ 40 глави. Уменъ човѣкъ билъ царьтъ. И слѣдъ туй имъ казва: „Не говорете лъжата, защото тя не подига никой народъ!“ Е, колко Магдалини има на свѣта? Азъ зная, тукъ въ София, има много Магдалини. За мене важи човѣшката душа, която е излѣзла прѣди милиони години. Този моментъ е важенъ за мене, а не важи тази Магдалина прѣди 2000 години. Тя нѣма никаква историческа стойность. Но онзи моментъ, когато се родила първоначално човѣшката душа, той е великъ моментъ! Писанието го нарича „зазоряване на битието, създаване на единъ козмосъ“. И, ако вие схванете този моментъ, туй е едно възраждане. За всѣка една душа се създава единъ козмосъ. Това е най-важното! Слѣдъ милиони години вие ще разберете великата Истина. А сега, вие мислите, че ще изчезнете. Не, ще се разтворятъ умоветѣ ви, и всѣки ще разбере своята душа. Ще разберете, че въ васъ се крие нѣщо потаено. Въ туй се крие единъ великъ моментъ. Така само ще познаете, че туй, което Богъ е създалъ не може да се изгуби.

 

    „Това казваше, защото искаше да ги изпита.“ Като какви? — Изпита ни като богати и сиромаси, изпита ни като учени и прости, изпита ни като силни и слаби, изпита ни като здрави и болни. Въ всички положения ни изпита. И когато единъ човѣкъ се отнесе спрѣмо мене тъй или иначе, азъ се спирамъ и казвамъ: такова е неговото разбиране.

 

      И тъй, въ българския езикъ, най-първо ние трѣбва да се научимъ, по възможность, да употрѣбяваме думитѣ на мѣсто. Тъй да употрѣбимъ всѣка дума, че въ нея да се вложи искреность. Азъ не искамъ да ви накарамъ да вѣрвате въ бѫдещия животъ. Не е това задачата ми. Азъ искамъ да се пробуди у васъ съзнанието, да разберете, че тази Божия Любовь е всичко, и че нѣма друга сила, като нея. Това можете да го опитате още сега. Когато това нѣжно чувство се зароди вѫтрѣ въ васъ, ще разберете Любовьта. Азъ съмъ правилъ много пѫти опити. Нѣкой пѫть сте отчаяни, ще се пръснете. Но, има нѣщо, което отвѫтрѣ ви заговаря тайно, и веднага всичката тази тяжесть се смъква, като че се отваря този капакъ, и ти казвашъ: е, слава Богу, има въ живота смисълъ — и започвашъ да мислишъ. Току изведнъжъ, пакъ дойде едно малко изкушение, пакъ дойде капакътъ. Отново заговори това чувство и ти се отворишъ. Тъй се отваряшъ - затваряшъ, отваряшъ - затваряшъ. Знаешъ ли защо се затваряшъ? Вие разбирате туй. Имате въ кѫщи капанъ за мишки, нали? Туряте въ този капанъ малко пастърма. Нѣкоя мишка дойде, погледне, казва си: „Имамъ тукъ нѣкакво благо“. Обикаля около пастърмата, послѣ излѣзе навънка, ходи, обикаля. И въ нея има една стратегия. Направи си стратегията тя и казва: „Тази пастърма може да се вземе“. Измѣрва: толкова и толкова сантиметра. Като отиде близо до дупката, казва: „А мазно е то, имало тукъ пастърмичка. Имало тукъ благо. Е, колко е добъръ Господъ, едно голѣмо благословение е далъ“! Щракъ! — затвори се капанътъ. Седи вѫтрѣ, обикаля, почне тогава да стърже. Ама онѣзи желѣзни пръчки не се прѣгризватъ. Дойде господарьтъ, вземе я, тя трепне. „Мацъ, мацъ!“ Дойде котката, почне да я обикаля. Нѣкой пѫть и мацата не ще да яде мишки. Господарьтъ отвори капана и я пусне. Нѣкой пѫть и между коткитѣ има благородни. Азъ ги наричамъ „коткитѣ на новото учение“. Туй е фактъ! Азъ наблюдавахъ една котка. Хвана една мишка, изнесе я навънка и казва: „Не ти е мѣстото тукъ“ — и я пусна. Другъ единъ фактъ: една котка хвана една мишка отвънка и я донесе вѫтрѣ, като ѝ казва: „Ти си стояла много врѣме вънка, не знаешъ закона, сега ще останешъ вѫтрѣ“. Една хване, друга хване — разправяше се съ мишкитѣ. А, казватъ, тази котка! Хване една мишка отвънъ, внесе я въ кѫщи; хване нѣкоя отъ кѫщи, изнесе я вънъ и почва да мърка на господарката си. Тази котка е много беля, тя отъ вѫтрѣ изнася мишкитѣ вънъ, а отвънъ ги носи вѫтрѣ. Казвамъ: това е една котка, която е разбрала новото учение. Обмѣна прави.

 

   „Защото си знаеше, какво щѣше да прави“.

 

    И тъй, отъ човѣка се изисква едно нѣщо: да бѫдемъ крайно внимателни къмъ думитѣ, които употрѣбяваме, защото, казва Христосъ: „Отъ думитѣ си ще се оправдаемъ и отъ думитѣ си ще се обвинимъ“. Туй, което ни спъва, то сѫ думитѣ, нашиятъ лошъ езикъ. Това не е само съ българитѣ, азъ съмъ слушалъ и французи, и англичани, и руси, и ромѫнци, и тѣ иматъ лошъ езикъ. Слушалъ съмъ и руситѣ. Ехъ, какъвъ вулгаренъ езикъ иматъ тѣ! Това не е култура. Трѣбва единъ езикъ отличенъ! И сега трѣбва да дойдатъ поети, писатели, философи, да създадатъ този красивиятъ езикъ. Тѣхната поезия трѣбва да диша животъ. Всѣка поезия, като я прочетешъ, всѣка пѣсень, като я изпѣешъ, трѣбва да я почувствувашъ като балсамъ.

 

     Азъ бихъ желалъ да срѣщна хора съ мекъ погледъ. Знаете ли какво нѣщо е мекиятъ погледъ? Нѣма нищо по-хубаво отъ мекия погледъ. Като срѣщна единъ човѣкъ, тукъ въ обществото, да ме погледне съ този мекъ погледъ. Нѣкой пѫть азъ говоря на свѣтскитѣ хора, тѣ ме разбиратъ. Прѣдставете си, че вие сте една млада и красива жена. Изкушение сѫ младитѣ жени, нали? Та, като срѣщна една такава млада, красива жена, тъй да я погледна, че да не ѝ трепне сърцето. Иначе, тя може да си помисли: този човѣкъ може да ме изнасили. А като ме срѣщне, да се зарадва, и тази ѝ радость да се оправдае. И този мекъ погледъ да не е само при единъ случай въ живота ни. Туй наричамъ азъ моралъ, това наричамъ азъ възвишена Любовь на човѣшката душа, И знаете ли колко сестри и братя сега въ тѣзи гори сѫ продали своя животъ? Едно врѣме само женитѣ развратничеха, а сега и мѫжетѣ развратничатъ. Едно врѣме само женитѣ продаваха своитѣ души, а сега и мѫжетѣ продаватъ своитѣ души. Едно врѣме само женитѣ продаваха своитѣ сърца, а сега и мѫжетѣ. Азъ взимамъ тия примѣри, ще ме извините, ако съ това оскърбя онова ваше дълбоко чувство на любовьта. Ако го оскърбя, азъ искамъ извинение, но ако моитѣ думи внесатъ едно събуждане, азъ не искамъ никакво извинение отъ васъ. Мѫже и жени, отъ тѣзи двата стълба зависи спасението на свѣта. Тъй трѣбва да се чувствуватъ мѫжетѣ и женитѣ. Мѫжътъ, като се спре, да каже: „Азъ съмъ единъ Божественъ стълбъ“. Какво е прѣдназначението на единъ стълбъ? — Да крѣпи. Не се турятъ сламки на една кѫща, но такива греди, които при всичкитѣ условия могатъ да изнасятъ всичката тяжесть. Такива трѣбва да бѫдатъ мѫжетѣ и женитѣ. И всички вие сте турени въ това Божествено здание, като тѣзи велики стълбове. И какво се изисква сега отъ васъ? — Да бѫдете непоколебими. Азъ съмъ говорилъ толкова пѫти за Любовьта, но Любовьта съ думи не се изказва. Азъ наричамъ говора едно приятно забавление, единъ разказъ. Туй нѣжно чувство на Любовьта азъ го опрѣдѣлямъ така: когато ме види тази красивата жена, сърцето ѝ да не трепне, и азъ да не бѫда тъй намръщенъ, но да ѝ отправя единъ мекъ погледъ, и въ моитѣ очи да види, че прѣдъ себе си има една душа, единъ човѣкъ въ пълната смисъль на думата и да се зарадва. И нейната радость да се оправдае отъ всичкитѣ мои постѫпки. Нѣма нищо по-благородно отъ това на свѣта! Желая ви това да бѫде вашъ идеалъ. Не само да ви бѫде идеалъ, но да го приложите; ако го приложите, вашитѣ домове ще се спасятъ, или по-добрѣ, вие ще подобрите вашето положение. Нищо повече! Туй значи да събудимъ въ себе си Божественото. Когато човѣкъ помисли тъй, той се свързва съ Бога, и Богъ му казва: „Ти оправда моята Любовь“. Само при такива условия единъ човѣкъ може да се спаси. Само при такива условия единъ народъ може да се спаси.

 

     Говорятъ въ България за свещеницитѣ, за владицитѣ. Нека излѣзе духовенството да проповѣдва този идеалъ! Има ли такива свещеници въ Англия, въ Франция, или кѫдѣто и да е? Това изисква днесъ съврѣменното човѣчество! То изисква души, отъ които тѣхнитѣ сестри въ гората да се радватъ, а не да плачатъ. То изисква мѫже, които да оправдаятъ, че сѫ мѫже. Мѫжетѣ днесъ оправдаха ли своето положение? Кой разплаква майкитѣ?— Мѫжетѣ ги разплакватъ. А женитѣ насърчаватъ мѫжетѣ въ прѣстѫпления. Когато единъ мѫжъ извърши едно прѣстѫпление, една жена излиза съ единъ букетъ насрѣща му. Не, тя трѣбва да му каже: „Слушай, за грѣха, който си направилъ, ти трѣбва да се разкаешъ и да плачешъ“. Трѣбва да отидешъ въ пустинята, за да изкупишъ своитѣ прѣстѫпления. Така и Мойсей отиде въ пустинята и прѣкара тамъ 40 години, за да изкупи своето прѣстѫпление. Тъй е било въ старо врѣме, но сега тѣзи 40 години могатъ да се съкратятъ. Да оставимъ това на страна! Азъ не искамъ да оставя въ васъ тази послѣдна мисъль, понеже хубавото, което ви говорихъ ще се изгуби. Забравете туй! Нека остане у васъ образътъ на баба Стана, образътъ на Джонъ Розъ, образътъ на този благородния човѣкъ въ гората и красивата жена! Само съ тѣзи образи може да се създаде благото на човѣшката душа, само така може да се създаде безсмъртието. Добие ли се безсмъртието, само тогава ще можемъ да се запознаемъ съ Истината. До тогава, докато умираме, Истината е недостѫпна за насъ. Истината е достѫпна само за безсмъртнитѣ хора! Ако нѣкой, който и да е, ти каже, че Истината може да се добие отъ смъртнитѣ хора, този братъ да ме извини, нека поне прочете книгата на живота. Ще му посоча и други книги, ще му посоча самата природа, да види, че този е единствениятъ пѫть, който може да ни изведе на добъръ край.

 

     И тъй, азъ ще ви срѣщна. Знаете ли какъ ще ви срѣщ-на? — Азъ ще бѫда тази първата красива жена въ гората, каквато не сте виждали, а вие ще бѫдете този мѫжъ. Ще застана прѣдъ васъ, за да ви опитамъ и слѣдъ като ви изпитамъ, ще кажа: азъ съмъ онзи проповѣдникъ, който говори тамъ. Ако вие постѫпите съобразно себе си, азъ ще ви дамъ една цѣлувка и ще ви кажа: радвамъ се, братко! Една свещена цѣлувка ще ви дамъ. Но, ако намѣря, че не постѫпите, както трѣбва, азъ ще се изгубя. Ще си кажете: виждамъ ли или не виждамъ? Така ще бѫде съ васъ. Така ще ви изпитамъ. Сега ви говоря отъ интименъ характеръ и ви казвамъ: така ще ви изпита Господъ! Една ваша приятелка или единъ вашъ приятель, който ви обича, безъ да знаете това вие, ще ви срѣщне въ гората да види дали ги обичате или мислите нѣщо друго.

 

     И тъй, Христосъ ще ви изпита.

 

    Сега, азъ съмъ напълно увѣренъ въ васъ, нѣма да хвърля съмнѣние, защото нѣмамъ противни доказателства. Зная, че като ме срѣщнете тамъ въ гората, ще постѫпите точно тъй, както баба Стана, точно тъй, както Джонъ Розъ, точно тъй, както непознатия въ гората, възвишенъ въ всичкитѣ свои постѫпки. И тогава ще кажа: ето бѫдещиятъ човѣкъ, ето бѫдещата раса, ето бѫдещата култура! Това е царството Божие. То може да дойде вече на земята.

 

Бесѣда, държана на 16/ХІІ 1923 г.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×