1927_05_15 Ще ви се даде.

[Ани]

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927),

Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

Ще ви се даде.

„Давайте, и ще ви се даде!“*)

При сегашния развой на живота, хората сѫ изучили само науката на взимане. Всички казватъ: взимай! Тъй щото, безсъзнателниятъ животъ започва съ науката „взимай“, а съзнателниятъ животъ започва съ науката „давай“! Това не подразбира, че единиятъ процесъ има прѣимущество надъ другия, но съ това се изнасятъ два процеса въ развитието на живота. Отъ знанието на тѣзи и на редъ още процеси въ живота се създава философия, съ помощьта на която могатъ да се примирятъ всички дѣйствия, които изглеждатъ противорѣчиви. Често страданията въ живота на хората произтичатъ отъ факта, че тѣ не разбиратъ интимнитѣ, побудителнитѣ причини въ природата. Поправо казано, тѣ не разбиратъ интимнитѣ, побудителнитѣ причини на Бога. Когато се говори за Бога, съврѣменнитѣ хора иматъ особени понятия; когато се говори за живата природа, тѣ пакъ иматъ особени понятия. Обаче, каквито и да сѫ понятията имъ за живата природа или за Бога, единъ день тѣ все ще се изправятъ. Да се говори за морализиране, за възпитание, за изправяне или за просвѣта, това не е достояние на хората. Хората сѫ само носители на култура, но тѣ сами не създаватъ културата. Който иска да разбере смисъла на своя животъ, най-първо той трѣбва да разбере отношенията си къмъ живата природа и къмъ Бога. Той трѣбва да разбере себе си, т. е. да познае себе си. Какво прѣдставя човѣкъ самъ за себе си, т. е. каква е неговата отличителна чърта, това е единъ отъ важнитѣ въпроси. Той трѣбва да започне съ видимото. Казватъ: човѣкъ има умъ, сърце, воля. Умътъ е нѣщо отвлѣчено; сърцето е нѣщо отвлѣчено; и волята е нѣщо отвлѣчено. Човѣкъ трѣбва да започне отъ себе си, отъ единъ конкретенъ фактъ. Кое е това „себе си“ въ човѣка? — То е видимиятъ човѣкъ. Кое прѣдставя видимиятъ човѣкъ? — Това е неговото живо тѣло, върху което природата въздѣйствува, и то отвсѣкѫдѣ възприема нейнитѣ мисли, желания и дѣйствия. При това човѣкъ трѣбва да знае, коя е неговата най-важна часть отъ тѣлото му, т. е. коя е неговата опорна точка. Нѣкои мислятъ, че опорната точка въ тѣлото на човѣка сѫ краката. Не, опорната точка въ тѣлото на човѣка е неговата глава. Въ съврѣменната техника правятъ опити да създадатъ желѣзна кола, която да пѫтува по една релса, а не както досега на двѣ релси. Тази кола ще бѫде поставена на двѣ колелета и ще върви по права линия. На тази кола отгорѣ ще има една топка, която ще се върти. Докато топката се върти, и колата ще се движи по права линия. Прѣстане ли топката да се върти, и колата ще прѣстане да се движи, или пъкъ ще се прѣобърне. Колкото по-бързо се върти топката, толкова по-бързо ще се движи и колата. Ученитѣ отдавна сѫ забѣлѣзали сѫщото нѣщо по отношение на човѣка: и човѣкъ се движи по права линия, на двѣ колелета и съ една топка отгорѣ. Двата крака прѣдставятъ двѣтѣ колелета. Човѣкъ се движи дотогава, докато и неговата глава мисли. Праволинейното движение въ свѣта е движение на правата мисъль. Триѫгълникътъ е хармонично разпрѣдѣление на силитѣ въ духовния свѣтъ. Квадратътъ е хармонично разпрѣдѣление на силитѣ въ физческия свѣтъ. Точката пъкъ прѣдставя опора на мисъльта.

И тъй, човѣкъ трѣбва да има ясна прѣдстава за себе си. Ако ние имаме ясна прѣдстава за себе си, тогава и всички науки ще иматъ извѣстно съотношение къмъ насъ. Докато ние не познаваме себе си, и природата ще ни бѫде чужда, и свѣтлината ще ни бѫде чужда, и топлината ще ни бѫде чужда; яденето, пиенето, приятелството, всичко ще ни бѫде чуждо. Разберемъ ли себе си, ще знаемъ, че ние никога не можемъ да умремъ. Напримѣръ, картината, която художникътъ е рисувалъ, може да се изгори и разруши; кѫщата, въ която човѣкъ живѣе, и тя може да се изгори, но що се отнася до самия художникъ, до създателя на нѣщата, никой не може да го разруши, никой не може да посегне на него. Това е основна мисъль, която всички трѣбва да иматъ прѣдъ видъ. Мисли ли човѣкъ, че нѣкой може да го разруши, свѣтътъ за него вече нищо не струва. Мнозина мислятъ, че като умратъ, всичко ще се свърши. И затова тѣ казватъ: понеже слѣдъ смъртьта всичко се свършва, сега поне да ядемъ и да пиемъ, да си отживѣемъ. Щомъ тѣзи хора мислятъ така, ние нѣма какво да се разправяме съ тѣхъ. Тѣ сѫ свършили вече. На тѣзи хора ние пожелаваме да си взематъ своитѣ дипломи. На всички хора, които сѫ свършили университета на природата, тя дава дипломъ, като пише отдолу „дипломъ на смъртьта“. Защо? — Понеже тѣзи хора сѫ свършили всички науки на смъртьта: тѣ сѫ свършили науката на страданието; тѣ сѫ свършили науката на грѣха; тѣ сѫ свършили науката на лъжата; тѣ сѫ свършили науката на измамата; тѣ сѫ свършили науката на личностьта. Лъжата е велика наука: тя е наука на дипломацията. Като говоря за науката на лъжата, тя не е още тази, която хората познаватъ. Нѣкой казалъ нѣколко лъжливи думи, това още не е лъжа. Нѣкой бръкналъ въ касата или въ джоба на нѣкого и извадилъ нѣколко лева, сто лева, напримѣръ, това още не е кражба, то е само опитъ за кражба. Когато нѣкой прѣдставя извѣстни нѣща, като вѣрни, а въ сѫщность не сѫ вѣрни, това още не е лъжа, то е само опитъ за лъжа. Когато човѣкъ се опитва да лъже, той изслѣдва само естеството на лъжата. Това е само опитъ до съзнанието на човѣка, да познае, дали въ даденъ случай той е казалъ Истината, или не. Слѣдователно, за да има човѣкъ, постоянна мѣрка за нѣщата, той трѣбва да познава себе си, да познава своитѣ отношения къмъ живата природа и къмъ Бога.

Сега, като говоря за познаването, азъ не разбирамъ обикновеното познаване, което ни доставя редъ страдания. Когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще прѣстане да страда; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще прѣстане да грѣши; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ невѣжеството; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ безсилието; когато човѣкъ познае себе си, въ правия смисълъ на думата, той ще ликвидира съ смъртьта; когато човѣкъ познае себе си, той ще започне съ Истината, съ великото и славното въ живота. Човѣкъ не може да познае Истината и да започне съ нея, ако не познае себе си. Ако той не познае единицата, себе си, какъ ще започне съ тройката, т. е. съ Истината, съ Бога? Слѣдователно, човѣкъ, като единица, като козмически човѣкъ, трѣбва да излѣзе отъ своето инертно състояние. Допуснете, че въ природата има такова инертно състояние на материята, при което тя нито се дѣли, нито се умножава. Какво трѣбва да се направи съ нея? При това състояние материята трѣбва да се осмисли. Такова е състоянието на човѣка. И затова, за да се осмисли живота му, въ него трѣбва да се роди нѣкакво противорѣчие. Противорѣчието не се ражда въ Бога. То се ражда въ хората. Това противорѣчие се заключава въ познаване на материалното въ живота. То се явява като естествено послѣдствие на стремежа въ хората да опитатъ всички желания. Желанията пъкъ прѣдставятъ материала, съ който ние трѣбва да съградимъ нашето тѣло, главно външната страна на нашето тѣло.

Мнозина се спъватъ по въпроса за желанията, и казватъ: защо ни сѫ желанията? Казвамъ: въ живота на хората трѣбва да има много желания, за да съградятъ тѣлата си. Щомъ се съградятъ тѣлата, тогава ще се дойде до чувствата, които прѣдставятъ облѣкла на тѣлата. Слѣдъ това ще се дойде до вѫтрѣшния процесъ, който прѣдставя мазилката на тѣлата. Затова, именно, Мойсей казва: „Не туряйте желанията въ сърцата си, понеже тѣ сѫ твърди и ще ги наранятъ. Като твърдъ материалъ, желанията трѣбва да останатъ вънъ, за да може съ тѣхъ само да се гради. Значи, всѣко желание трѣбва да се постави на своето мѣсто, да се използува като материалъ за градежъ на тѣлото. Щомъ дойдемъ до чувствата, човѣкъ вече трѣбва да има извѣстенъ теркъ, извѣстна форма, която да имъ прѣдаде. Обаче, при сегашнитѣ разбирания на живота, хората считатъ желанията като нѣщо много важно, вслѣдствие на което ги поставятъ въ сърцето си, и по този начинъ си създаватъ голѣми нещастия. Желанията, както и чувствата, сами по себе си, нѣматъ животъ. Както много дрехи трѣбва да се скѫсатъ, докато се развие и израсне нашето тѣло, така и много чувства и желания трѣбва да се изтъркатъ, да умратъ, докато се прояви животътъ на душата. Чувствата сѫ най-хубавото облѣкло, съ което душата може да се облѣче. Нѣкой казва: моитѣ чувства сѫ скѫсани. — Нищо отъ това. Ако днесъ се облѣчешъ съ една дреха, утрѣ можешъ да облѣчешъ втора, послѣ трета и т. н. Вие не трѣбва да се спъвате отъ това, че вашитѣ чувства и желания се разрушаватъ. Тѣ трѣбва да се разрушатъ, да се направятъ на дребенъ материалъ, за да се поставятъ на своето мѣсто при градежа на тѣлото.

Сега трѣбва да се спра върху човѣка, главно върху неговата глава. Прѣди всичко той трѣбва да обърне внимание върху способноститѣ си. Защо? Групирането на нѣколко способности съставятъ силата на човѣка. Сѫщо така и нѣколко желания, нѣколко чувства, сгрупирани на едно мѣсто, съставятъ потика на самия човѣкъ. На първо мѣсто човѣкъ трѣбва да указва извѣстно влияние върху своитѣ способности. Той трѣбва да разграничава личнитѣ си чувства отъ висшитѣ. Личнитѣ чувства у човѣка не прѣдставятъ нѣкаква способность. Тѣ прѣдставятъ само потоци. Любовьта къмъ Бога сѫщо така не е способность, но чувство, което дава силенъ тласъкъ, потикъ въ живота на човѣка. Въпросътъ за способноститѣ пъкъ могатъ да се разрѣшатъ само тогава, когато се разрѣши Питагоровата теорема. Въпросътъ за способноститѣ може да се разрѣши само тогава, когато човѣкъ се научи да свири, да смѣта, да мисли за причинитѣ и послѣдствията на нѣщата. Тъй щото, дойдемъ ли до способноститѣ, ние трѣбва да разбираме причинитѣ на явленията, които сѫществуватъ въ природата, както и законитѣ, които сѫ свързани съ тѣхъ. Слѣдъ това трѣбва да разбираме и послѣдствията на тия причини. При това, забѣлѣзано е, че всѣка способность дава извѣстна пластичность на човѣшкото тѣло. Запримѣръ, силниятъ човѣкъ трѣбва да има добрѣ устроено тѣло. Като говоря за силенъ човѣкъ, азъ нѣмамъ прѣдъ видъ този, който може да се боксира, да надвива другитѣ въ физическо отношение. Споредъ мене, такъвъ човѣкъ още не е силенъ. Ако такъвъ силенъ човѣкъ се намѣри прѣдъ човѣкъ съ силна мисъль, послѣдниятъ може да го повали на земята. Човѣкъ, който има силна мисъль може да се бори и съ най-голѣмия юнакъ. Нѣкой голѣмъ юнакъ може да се бори съ 20—30 души, но той не може да устои на човѣкъ съ силна мисъль. Не е механическата или физическата сила, която побѣждава човѣка. Слѣдователно, има редъ сили въ живота, на които трѣбва да се знае естеството. Отъ непознаването на тѣзи сили произтичатъ страданията, които хората иматъ ежедневно. Една отъ тия сили е гнѣвътъ. Знае ли се, напримѣръ, отъ какво произтича гнѣва въ човѣка? И гнѣвътъ има свой произходъ. Той се е явилъ въ най-ранни врѣмена, когато у човѣка се събудило желание да излѣзе отъ своето инертно състояние и да произведе единицата. Обаче, явятъ ли се двѣ единици, ражда се злото въ свѣта, не както хората го разбиратъ, но злото, като творческа сила, като творчески принципъ. Адептитѣ отъ древнитѣ врѣмена още сѫ считали всички числа отъ 1 — 10 като реално добро, понеже произтичатъ отъ единицата. Всички числа пъкъ, които произтичатъ отъ двойката, тѣ сѫ считали за лоши числа, понеже иматъ лоши, фатални послѣдствия.

Днесъ, като се наблюдаватъ отношенията между мѫжетѣ и женитѣ, мнозина казватъ: жената може да примири двама скарани мѫже. Не, жената никога не може да примири двама скарани мѫже. По-скоро жената може да скара двама мѫже, но не и да ги примири. Само майката е въ състояние да примири двама скарани мѫже. Защо? — Понеже въ нея има сили, които дѣйствуватъ благотворно върху мѫжетѣ. Тѣ иматъ любовь къмъ нея. На сѫщото основание и мѫжътъ не може да примири двѣ скарани жени. Бащата само е въ състояние да примири двѣ скарани жени. Въ това отношение мѫжътъ и жената прѣдставятъ страни въ единъ триѫгълникъ. Тѣзи двѣ страни въ триѫгълникъ се основаватъ на единъ вѫтрѣшенъ принципъ, който дава потикъ на тѣхното движение. Мѫжътъ и жената сѫ излѣзли отъ майката, или отъ онази равнодѣйствуваща Божествена линия, която дава потикъ на човѣка да мисли и да чувствува. Въ своето развитие, човѣкъ си поставя като идеалъ извѣстни идеи, които иска да постигне. Най-първо той иска да развие своето физическо тѣло, да създаде въ себе си добрѣ устроенъ стомахъ, добрѣ развити рѫцѣ и крака, добрѣ развити очи и уши, правилно развити бѣли дробове и добрѣ разработенъ и развитъ мозъкъ. Човѣкъ знае, че като има добрѣ развито тѣло, отъ това зависи и неговото бѫдеще щастие. Слѣдъ като развие добрѣ физичѣското си тѣло, той има желание да развие и разработи въ себе си, извѣстни добродѣтели. Запримѣръ, седне до васъ нѣкой човѣкъ, който не е досѣтливъ, и ще се доближи съ крака си толкова близо до васъ, че ще ви причини болка, но не се досѣща да се отстрани малко. Ако пъкъ до васъ седне нѣкой досѣтливъ човѣкъ, той ще запази извѣстно разстояние, ще седне най-малко единъ метъръ далечъ отъ васъ. Казвате: какво отъ това, че единиятъ човѣкъ е досѣтливъ, а другиятъ недосѣтливъ? Отъ голѣмо значение е това. Досѣтливиятъ човѣкъ на физическия свѣтъ ще бѫде досѣтливъ и въ духовно отношение. Недосѣтливиятъ въ физическо отношение ще бѫде недосѣтливъ и въ духовно отношение. Качествата на човѣка се прѣнасятъ отъ физическия свѣтъ въ духовния.

Христосъ казва: „Давайте и ще ви се даде!“ Какво трѣбва да дава човѣкъ отъ себе си? Човѣкъ трѣбва да даде всичко онова, което Богъ е вложилъ въ него. Слѣдователно, духътъ, който самъ по себе си, е недѣлимъ, трѣбва да слѣзе въ материята и да придобие отъ нея едно качество, каквото самъ не притежава. Напримѣръ, материята е инертна, тя се дѣли, но не може да се разширява. Обаче, духътъ не се дѣли, но се разширява. Въ разширението се заключава човѣшката еволюция. Слѣдователно, щомъ духътъ слѣзе въ материята, той ѝ придава това, за което, тя не е способна. Той започва да я разширява, да образува отъ нея множество форми. Създаването на много форми прѣдставя хубавата, красивата страна на живота. Това, именно, осмисля и самия животъ.

И тъй, докато даваме, нашиятъ животъ има смисълъ. Щомъ прѣстанемъ да даваме, тогава и бѣднотията започва. Нѣма по-лошо нѣщо въ свѣта отъ това, да остане човѣкъ самъ, да ходи тукътамъ, да очаква на хората да му даватъ. Казвате: какво имаме да дадемъ? Всѣки може да даде нѣщо. Когато ученикътъ влиза въ училището, и той може да даде нѣщо на учителя си: първо той дава вниманието си къмъ учителя, като го слуша, а послѣ започва да работи върху уроцитѣ, които учительтъ му прѣподава. Правилно ли е, слѣдъ като учительтъ е прѣдавалъ уроци нѣколко часа наредъ, ученикътъ да каже: господинъ учителю, рѣши ми задачата! Ако учительтъ всѣки день рѣшава задачитѣ на своя ученикъ, въ края на краищата той нищо нѣма да научи. Учительтъ ще стане по-ученъ, а ученикътъ — по-голѣмъ невѣжа. Слѣдователно, първото нѣщо, което се изисква отъ човѣка е да знае, какво прѣдставя той, като човѣкъ. Човѣкътъ е първото число, единицата, която не се мѣни. Отъ единицата сѫ произлѣзли чувствата и способноститѣ въ човѣка. Тази единица постоянно радиира; тя е живата душа, отъ която е произлѣзло всичко въ свѣта. Азъ не говоря за тази единица, която може само да се напише на черната дъска или на хартия, но подъ единица подразбирамъ всеобемащето съзнание, което непрѣстанно изпуща отъ себе си лѫчи. Всѣки лѫчъ, който излиза отъ човѣка, се означава съ числата едно, двѣ, три, десеть, хиляда, до милиони; всѣки, лѫчъ има свое прѣдназначение. Въ този смисълъ всѣки човѣкъ включва, т. е. съдържа въ себе си единицата. Казвате тогава: да се обичаме, да говоримъ истината! Питамъ: какво нѣщо е обичьта? Какво нѣщо е Истината? Да се обичате, да говорите истината, това сѫ все още материални работи. Запримѣръ, вие сте хлѣбарь, продавате нѣкому хлѣбъ, и този човѣкъ ви пита: прѣсенъ ли е хлѣбътъ? — Прѣсенъ е. Тъй щото, да казвашъ, че обичашъ нѣкого, това подразбира да имашъ готовностьта и разположението да говоришъ съ него искрено, чистосърдечно, да го приемешъ дома си поне за двѣ-три вечери, да го нагостишъ добрѣ и т. н. Ако това чувство на обичь не може да се прояви отвѫтрѣ навънъ, и мислитѣ на хората не могатъ да дѣйствуватъ.

Много отъ съврѣменнитѣ културни хора сѫ слѣзли до най-низкото положение, вслѣдствие на което се намиратъ въ противорѣчие съ себе си. Каквото и да правятъ, въ края на краищата, тѣ казватъ: ние все ще умремъ единъ день, и всичко ще се свърши съ насъ. Като се натъкнатъ на нѣкой въпросъ за разрѣшение, тѣ казватъ: този въпросъ не е за насъ. Като дойдатъ до въпроса за Господа, тѣ пакъ казватъ: дали сѫществува, или не сѫществува Господъ, това ни най-малко не ни интересува. Като дойдатъ до въпроса за женитбата, тѣ казватъ: за насъ е важно да се оженимъ, а за каква жена ще се оженимъ и какви дѣца ще имаме, това не ни интересува. Каквито Богъ даде, такива ще бѫдатъ. Да, но тия хора трѣбва да знаятъ, че въ женитбата има и тѫжни работи. Тогава, какъвъ смисълъ има такъвъ животъ? Да се разсѫждава така, то е все едно човѣкъ да се намира въ положението на старитѣ турци, които иматъ обичай да женятъ младия, безъ той да знае, коя ще бѫде неговата избранница. Младиятъ, като знае този тѣхенъ обичай, казва на своитѣ близки: щомъ искате, оженете ме. При това, той очаква, че тѣ ще му избератъ млада и красива мома. Единъ турски бей се оженилъ, споредъ този обичай, именно, и неговата избранница трѣбвало да си свали булото, едва слѣдъ оженването си. По този случай тя запитала своя мѫжъ, на кого да се показва, и на кого да не се показва. Той ѝ казалъ: показвай се на когото искашъ, но само на мене не се показвай! Защо ѝ казалъ така? — Защото тя била много грозна. Питамъ: на какво се дължи нещастието, което сполетѣло този турчинъ? То произтича отъ обичаитѣ, които сѫществуватъ въ живота. Споредъ обичаитѣ на турцитѣ този човѣкъ нѣмалъ право да си направи свободенъ изборъ. Понѣкога и ние се намираме въ сѫщото положение: речемъ да се покажемъ прѣдъ хората, но съ това създаваме и на себе си, и на тѣхъ нещастие. Затова и ние трѣбва да запитваме: на кого да се показваме, и на кого да не се показваме? Обаче, при такъвъ въпросъ и на насъ ще отговорятъ: на когото искате се показвайте, само на насъ не се показвайте. Ти имашъ една свещена идея въ себе си, и такъвъ, какъвто си грозенъ, запитвашъ: на кого да се показвамъ? Тази идея ще ти отговори: на когото искашъ се показвай, само на мене на се показвай. Най-послѣ ти се чувствувашъ нещастенъ и казвашъ: азъ съмъ човѣкъ безъ идеи. Питамъ: на какво прилича човѣкъ безъ идеи? Или, на какво прилича човѣкъ, когото идеитѣ напущатъ? Той прилича на жена или на мѫжъ, които сѫ напуснати — жената отъ мѫжа си, а мѫжътъ отъ жена си. Той прилича още и на жена вдовица, или на мѫжъ вдовецъ. Обаче, не е правилно да сѫществуватъ въ свѣта вдовици или вдовци. Да сѫществуватъ вдовици и вдовци, това е аномалия въ живота. Споредъ великия законъ на живота, нито жена безъ мѫжъ може, нито мѫжъ безъ жена. Казвате: Господъ далъ, Господъ взелъ. Не е така. Човѣкъ не трѣбва да бѫде нито вдовецъ, нито вдовица. Ако дѣцата на нѣкоя майка измиратъ, това не е по волята Божия. Какво прѣдставя домъ безъ дѣца?

Сега, като говоря така, не трѣбва да се взима само външната страна на тия думи. Вие трѣбва да ги разглеждате въ тѣхния духовенъ смисълъ. Дѣцата прѣдставятъ нѣщо хубаво въ живота. Защо? — Защото дѣцата създаватъ най-хубавитѣ неща. И тѣ прѣдставятъ извѣстна интелигентность отъ себе си. Тѣ сѫ тактични, знаятъ, какъ да постѫпватъ съ родителитѣ си. Често виждате нѣкое дѣте да влиза въ стаята на баща си. Бащата пише, работи нѣщо, а то дойде полека при него, приближи се, цѣлуне го и седи, чака. Какво чака това дѣте? То знае, че баща му е купилъ кутия съ локумъ и ще получи едно локумче. И наистина, бащата ще му даде едно локумче. Като получи локумчето, дѣтето си излиза. На другия день пакъ отива при баща си, цѣлуне го и чака. Така прави то всѣки день, докато кутията съ локумитѣ се изпразни. Щомъ кутията се изпразни, и дѣтето прѣстава да влиза въ стаята на баща си. Защо? — Локумъ нѣма въ кутията. Като пристигне нова кутия съ локуми, дѣтето пакъ започва да посѣщава баща си. Тѣзи нѣща сѫ обикновени, наистина, материални работи, но тѣ стимулиратъ човѣка въ неговия пѫть. Докато му трѣбва локумъ, той и при баща си ходи, и на църква ходи, и на Бога благодари; щомъ кутията се изпразни, и той прѣстава да ходи при баща си, прѣстава да ходи на църква и на Бога вече не благодари. Казвате: какво трѣбва да правимъ? Напълнете кутията съ локумъ и съ бонбончета, и бащата ще бѫде посѣщаванъ отъ дѣцата си, и църквитѣ ще бѫдатъ пълни съ богомолци, и на Бога ще се благодари. Ето философия, която трѣбва да се приложи въ живота на хората. Църквата прѣдставя човѣшкото сърце, което трѣбва да се отвори.

Съврѣменнитѣ хора сѫ много невѣжи. Тѣ мислятъ, че като излъжатъ нѣкого, ще придобиятъ нѣщо. Не, срещне ли ви нѣкой човѣкъ и ви запита нѣщо, кажете му истината. Този човѣкъ ви пита, напримѣръ: кой е пѫтьтъ за село Раднево? Ти не знаешъ пѫтя за това село, но не искашъ да се изложишъ, че не знаешъ и объркашъ човѣка. Щомъ не знаешъ пѫтя, кажи си истината. Ако пъкъ искашъ да му услужишъ, намѣри нѣкой човѣкъ, който знае пѫтя, и го помоли да му услужи. Или пъкъ тръгни заедно съ него, да търсите пѫтя за това село. Вземете работата му присърце, като ваша. Ако човѣкътъ, който се е заблудилъ въ пѫтя, е уменъ, всѣки ще бѫде готовъ да му помогне. Послѣ срѣщате единъ бѣденъ човѣкъ, и той веднага започва да ви разправя за своето нещастие, за да го съжалите. Истински бѣдниятъ е уменъ човѣкъ. Още като ви срещне той, веднага ще ви прѣдложи своя трудъ. Ще вземе мотиката заедно съ васъ и ще се опретне на работа. Като свърши работата си, ще се усмихне, съ което ще покаже своята добра воля, че всѣкога е готовъ на работа. Тогава и този, при когото е работилъ, ще се усмихне, ще му благодари и добрѣ ще го възнагради. И двамата сѫ умни хора, а умнитѣ хора всѣкога могатъ да се споразумѣятъ. Бѣдниятъ човѣкъ ще каже: знаешъ ли, защо съмъ дошълъ при тебе? Три дни съмъ гладувалъ. — Радвамъ се на този случай, защото той те застави да дойдешъ при мене, да се запознаемъ и да завържемъ добри, приятелски отношения. Сега вземи мотиката, да ми покажешъ, разбирашъ ли отъ това изкуство. Той взима мотиката, и азъ взимамъ мотиката; азъ му показвамъ, че разбирамъ отъ изкуството да обработвамъ земята, но и той го познава. Казвамъ: докато не научимъ езика на мотиката, т. е. езика на работата, ние нѣма да станемъ хора.

Нѣкой казва: азъ не обичамъ черния трудъ. Ние не говоримъ за черния трудъ, но за работата. Въ работенето съ мотика има извѣстни закони за възпитание на младото поколѣние. Който не разбира тѣзи закони, и азъ съмъ съгласенъ съ него, че нѣма по-тежка, по-грозна работа отъ работенето съ мотика. Да работишъ цѣлъ день съ оралото или съ мотиката, това е, наистина, черенъ трудъ; това е трудъ, който огрубява хората. Затова, именно, днесъ всички селяни бѣгатъ въ градоветѣ и казватъ: дотегна ни този черенъ трудъ, тази тежка, непоносима за силитѣ ни работа! Който разбира законитѣ, обаче, той ще намѣри въ този черенъ трудъ, както нѣкои го наричатъ, нѣщо особено, нѣкаква особена философия. Всѣка трѣвица, всѣко дръвче, които израстватъ, прѣдставятъ проводникъ на Божествената интелигентность. Съзнаете ли това, всѣки отъ васъ ще се заеме да огради, да запази всѣко новоизрасло стрѫкче, да му даде условия да цъвне и да даде плодъ. Слѣдъ врѣме това стрѫкче, което е станало голѣмо дърво, ще каже: много ти благодаря, че бѣше така благороденъ да пожертвувашъ единъ-два часа отъ врѣмето си за мене! Азъ ще се отплатя, като ти дамъ възможность да почерпишъ отъ мене, колкото енергия имамъ, било като топлина, било като храна и т. н.

Питамъ: знаете ли, какво прѣдставятъ всички цвѣтя и плодни дървета, които ви обикалятъ? Тѣ прѣдставятъ синове и дъщери на ангелитѣ. Тѣ сѫ слѣзли отъ небето съ единствената цѣль да помагатъ на съврѣменното човѣчество. Тъй щото, дѣцата на ангелитѣ днесъ ставатъ жертва за подигането на падналото човѣчество. И слѣдъ всичко това, ще дойде нѣкой и ще каже: дайте ми една брадва, да отсѣка това дърво! Не е така, приятелю. Ти ще вземешъ едно дърво, ще го отсѣчешъ, ще го изгоришъ, но ще знаешъ, че и ако днесъ хората страдатъ толкова много, това се дължи на изсичането на горитѣ. Всички изчезнали култури се дължатъ все на изсичането на горитѣ. Защо, напримѣръ, въ Сахара нѣма никаква култура? Въ растенията се крие извѣстна енергия, безъ която нито животинското, нито човѣшкото царства могатъ да прогресиратъ. Отъ това гледище, именно, обработването на земята е необходимо за хората. Безъ растенията нѣма никакъвъ прогресъ. Човѣкъ трѣбва да работи земята дневно поне отъ 2—10 часа и слѣдъ това да разпусне воловетѣ си на свобода. Колко килограма жито трѣбватъ на човѣка! Не е нужно човѣкъ да има пълни хамбари съ жито. При това и земята има свои особености. Тя казва на хората: доста вече сте ме мушкали съ своитѣ лопати и мотики! Какво искате отъ мене? Кожата ми съдрахте вече! Вие казвате: земята се радва, когато я копаемъ. Не, земята не се радва, тя не е доволна, когато хората я копаятъ и оратъ повече, отколкото трѣбва. Тя не обича много да я разораватъ. Ако хората обработватъ земята за прогреса на човѣчеството, изобщо, тя е доволна, но ако се оре и разкопава съ цѣль за разбогатяване, тя не иска да страда. Съврѣменнитѣ хора не искатъ да се убѣдятъ въ това, но милиони хора изплащатъ тази своя неразумность, като пълнятъ гробоветѣ. Съ своя животъ тѣ изплащатъ неразумностьта си. Слѣдователно, врѣме е вече да се впрегне човѣшката интелигентность на работа, за да може той да се освободи отъ чрѣзмѣрния трудъ. Казвате: ние трѣбва да бѫдемъ богати, и затова трѣбва да работимъ повече. Вѣрно е, че богатството дава условия за развитие, но за това се изисква разумность. Само разумниятъ човѣкъ може да използува добрѣ своето богатство.

Сега ще направя аналогия между растителностьта въ природата и растителностьта въ човѣшкия организъмъ. Човѣкъ трѣбва да живѣе добрѣ! Защо трѣбва да живѣе добрѣ? Добриятъ животъ прѣдставя растителностьта въ човѣшкия организъмъ. Слѣдователно, отъ това гледище, човѣкъ постоянно трѣбва да върши добри дѣла, както земледѣлецътъ постоянно трѣбва да сади сѣмена въ своята градина, ако иска да придобива богатства. Добритѣ дѣла прѣдставятъ горитѣ въ човѣка, които привличатъ влага, необходима за неговия растежъ. Тѣ не могатъ да спасятъ човѣка, но му даватъ условия за растене. Така седи въпросътъ въ научно отношение. Тъй щото, ако нѣкой иска да знае, какво прѣдставятъ добродѣтелитѣ въ морално отношение, той трѣбва да има прѣдъ видъ, че тѣ сѫ нѣщо подобно на растителностьта. И тогава, ако въ морално отношение се изсѣкатъ горитѣ въ човѣка, каква култура ще има той? — Никаква култура.

Слѣдователно, първото нѣщо, което се изисква отъ всички добри хора, е да насаждатъ гори. Щомъ горитѣ се насаждатъ и запазватъ, слѣдъ тѣхъ ще се явятъ изворитѣ. Засега земята е доста суха. Нѣкой казва: сърцето ми е студено. Какво означава студеното сърце? Това показва отсѫтствие на гори. Мѣста, дѣто нѣма гори, тамъ климатътъ е студенъ, суровъ. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и въ характера на човѣка. Когато нѣма гори, растителность въ човѣка, и характерътъ му е студенъ, суровъ. Когато срещнемъ нѣкой грубъ човѣкъ, ние казваме, че горитѣ въ този човѣкъ сѫ изсѣчени. Какво трѣбва да се направи тогава? Трѣбва да се подобри състоянието на неговитѣ морални гори. Когато се изсѣкатъ горитѣ въ моралния животъ на човѣка, неговото лице се деформира. Щомъ човѣкъ прѣстане да върши добро, прѣстане да дава и да взима, и тогава настава деформиране на неговото лице. Брадата му, която прѣдставя нѣщо велико, започва да полягва малко навѫтрѣ. Вдлъбнатината, която се намира на брадата, показва устойчивость въ човѣшкитѣ чувства. Такъвъ човѣкъ е издържливъ въ чувствата си. Нечиститѣ мисли въ човѣка прѣдставятъ порои вода, които се стичатъ отъ височинитѣ и падатъ по брадата, като по този начинъ измиватъ и отнасятъ всичко, каквото намѣрятъ по повърхностьта ѝ, вслѣдствие на което тя постепенно полягва навѫтрѣ. Тинята, всичката пръсть, която прѣдставя добри условия за растителностьта, постепенно се измива и оставатъ само камъни. Слѣдъ нѣколко поколѣния, отъ брадата на този човѣкъ, т. е. отъ тази мѣстность оставатъ да стърчатъ само нѣколко чукари. Тогава казваме, че този човѣкъ се е деформиралъ въ лицето си. При изсичането на моралнитѣ гори, и скулитѣ на лицето започватъ да изпъкватъ навънъ, а странитѣ хлътватъ навѫтрѣ. Носътъ сѫщо така се деформира. Нѣкой казва: не зная, защо скулитѣ ми сѫ изкочили навънъ. — Защото горитѣ ти сѫ изсѣчени. У нѣкои хора пъкъ, въ такива случаи носътъ сѫ прѣчупва, или скѫсява; челюститѣ започватъ да се издаватъ навънъ, като у животнитѣ; черепътъ спада надолу; челото постепенно се изгубва, и този човѣкъ се пригърбва и казва: тежъкъ е животътъ ми! Щомъ центърътъ на тежестьта на човѣшкия мозъкъ мине отзадъ на главата, и животътъ на човѣка става тежъкъ; щомъ центърътъ на тежестьта мине отпрѣдъ на главата, животътъ на човѣка става лекъ. Това нѣщо може да се подложи на наученъ опитъ. Които казва, че животътъ е тежъкъ, той може да прѣкара теченията отъ задната часть на мозъка си въ прѣдната часть, и по този начинъ да измѣни своитѣ състояния. Измѣни ли състоянията си, и животътъ му става полекъ. Понѣкога електрическото и магнетическото течения въ организма вървятъ перпендикулярно на гръбначния стълбъ, вслѣдствие на което става силно сътресение въ мозъка. Това се забѣлѣзва у хора, които, като ходятъ, удрятъ силно на петитѣ си. Токоветѣ на обущата у такива хора сѫ много изядени, и такива хора обикновено биватъ неврастеници. За да не удря силно въ петитѣ си, такъвъ човѣкъ трѣбва да познава законитѣ на ходенето. Злото не е въ изяждането на токоветѣ, но това ходене става причина за голѣми разстройства въ нервната система.

„Давайте, и ще ви се даде!“ Възъ основа на този законъ, и ученикътъ трѣбва да дава на учителя си, за да бѫде отъ него наученъ. Когато отивате при нѣкой банкеръ, вие трѣбва да му дадете нѣщо отъ себе си, ако искате и вие да получите нѣщо отъ него. Сега природата насила заставя хората да дадатъ онова, което тѣ не искатъ. Страданията ще ги заставятъ да даватъ. Въпрѣки това тѣ се питатъ: защо страдаме? Ако не искашъ да страдашъ, трѣбва да дадешъ, защото хамбарътъ ти е пъленъ. Нѣкой има 100 — 200 милиона лева. Нека даде часть отъ това богатство и на други хора. Не е въпросътъ да раздаде всичкото си имане на бѣднитѣ, но поне излишното. Ако пъкъ има и богатъ умъ при това, нека впрегне ума си въ работа, да направи една фабрика, едно училище или единъ чифликъ, чрѣзъ който да създаде работа на много хора. Този е правилниятъ начинъ на даване.

Съврѣменнитѣ учени трѣбва да намѣрятъ единъ методъ за правилното възпитание на младото поколѣние. Много отъ ученитѣ искатъ да приложатъ старитѣ методи, но съ тѣхъ нищо не може да се постигне. Съ старото :е ликвидирано вече, невъзможно е да си служимъ съ него, невъзможно е връщане назадъ. Условията, при които се намираме днесъ, не позволяватъ вече връщане къмъ старото. Всѣко връщане къмъ старото, ще внесе смутъ въ цѣлия животъ. Въ съврѣменнитѣ учени хора се заражда желание да се подмладятъ. Има единъ правиленъ, естественъ пѫть за подмладяване. Съврѣменната медицина, напримѣръ, прави опити за подмладяване съ присаждане на нѣкаква жлѣза, но това е врѣменно срѣдство. Слѣдъ това човѣкъ пакъ остарява. Истинското подмладяване седи въ това, да влѣзе човѣкъ въ връзка съ цѣлокупния животъ. Това вече не е подмладяване, но стимулация. Бащата и майката не трѣбва да гледатъ на дѣцата си, като на срѣдство за прѣхрана, да мислятъ, че на старини ще живѣятъ на тѣхенъ гръбъ. Казвамъ: синоветѣ и дъщеритѣ сѫ разумни души, които сѫ дошли да живѣятъ при родителитѣ си, не да ги подържатъ, но да изпълнятъ извѣстни закони, да разрѣшатъ извѣстни задачи. Ако тѣ доброволно, отъ любовь, отъ съзнание помагатъ на родителитѣ си, това е благо за самитѣ тѣхъ. Сѫщото може да се каже и за държавитѣ. Тѣ не сѫ създадени отъ хората, но сѫ творение на Бога. Когато една държава се създава, и тукъ виждаме сѫщия законъ. Ето защо, всѣка държава, която не се подчинява на Божия законъ, тя се заличава. Когато единъ домъ не се подчинява на Божия законъ, и той се заличава. Когато единъ човѣкъ не се подчинява на Божия законъ, и той се заличава. Отдѣ се заличава? — Отъ лицето на земята. И когато единъ ученъ човѣкъ не се подчинява на разумнитѣ закони, по които мисъльта се развива, и той се заличава. Това не значи, че той не трѣбва да мисли, но нека да бѫде искренъ, да се занимава съ положителната мисъль. Въ положителната мисълъ се заключава Истината, а Истината не може да се отрича. Да отречемъ Истината, това значи моментално да умремъ. Дали има истина въ свѣта, дали тя може да се отрича, или не, това е опиталъ единъ отъ съврѣменнитѣ учени. Той свикалъ голѣмо събрание отъ хора и започналъ да отрича, Истината, да отрича вселената, да отрича Бога и всѣкакъвъ смисълъ въ живота, като добавилъ: ако, наистина, сѫществува нѣкаква сила, ако сѫществува Богъ, нека ме порази въ този моментъ! Едва изрекълъ тѣзи думи, и той, наистина, падналъ на земята мъртавъ. Американскитѣ вѣстници веднага изнесоха този важенъ фактъ прѣдъ американската публика. Не само единъ американецъ умрѣ, но много хора пострадаха, като отричаха Истината и сѫществуването на Бога, Оттогава много американци станаха внимателни. Много пѫти човѣкъ може да се отрече отъ Бога, но при това отричане случва се нѣкога и да умре. Питамъ: ако се отречете отъ Бога, отъ Истината, отъ Висшата интелигентность и разумность, кому ще служите тогава?

Съ това азъ искамъ да ви дамъ едно изяснение, та да се откажете отъ старитѣ възгледи на живота. Съврѣменниятъ човѣкъ трѣбва да се откаже отъ своитѣ стари разбирания и възгледи за нѣщата. Прѣди всичко той трѣбва да се заеме съ изучаването на своя мозъкъ. Човѣкъ трѣбва да изучава своитѣ състояния, както и енергиитѣ на своя мозъкъ, за да може правилно да ги трансформира. Когато човѣкъ е гнѣвенъ, сърдитъ или неразположенъ нѣщо, той трѣбва да знае, че това гнѣвно състояние се дължи на енергия, събрана около ушитѣ, въ задната часть на главата, и той трѣбва правилно да разпрѣдѣли, да трансформира тази енергия, да не стане нѣкакъвъ взривъ. Ако не успѣе да я трансформира, още този день той ще се скара или съ жена си, или съ дѣцата си, или съ слугинитѣ си. Затова, разгнѣви ли се, нека влѣзе въ стаята си, да се съсрѣдоточи и по нѣкакъвъ начинъ да трансформира тази енергия. Тя може да се впрегне въ работа и разумно да се използува. Че се е разгнѣвилъ човѣкъ, въ това нѣма нищо лошо, но то показва, че марсъ го е посѣтилъ и му казва, че трѣбва да воюва. Не, той не трѣбва да воюва съ близкитѣ си, но да воюва съ злото въ себе си. На другата сутринь пъкъ го посѣтилъ сатурнъ, и този човѣкъ става подозрителенъ, страхливъ, започва да се съмнява въ всичко и очаква най-голѣмото нещастие. Още като върви по пѫтя, той започва да мисли, да не би нѣкой да го срещне, да го убие, или пъкъ да го сполети нѣкакво нещастие. У българитѣ има много суевѣрия. Напримѣръ, когато нѣкой селянинъ тръгва рано сутринь на работа и срещне попъ, той мисли, че ще му се случи нѣкакво нещастие, или пъкъ работата му нѣма да върви добрѣ и се връща дома си. Питамъ този селянинъ: защо се връщашъ отъ пѫтя си? Той ме пита: тебе срѣщалъ ли те е попъ? — Не ме е срѣщалъ. — Тогава нищо не знаешъ. Казвамъ: ти трѣбваше да излѣзешъ или прѣди да е тръгналъ попътъ отъ дома си, или слѣдъ като замине той. Други пъкъ вѣрватъ, че ако срещнатъ пълна кола съ дърва, или човѣкъ съ пълни кофи вода, това е на добро. По този случай псалмопѣвецътъ казва: чакайте да мине злото, да минатъ лъжливитѣ числа, да минатъ нещастията, че тогава да излѣзете отъ дома си. Умниятъ човѣкъ прѣдвижда нещастията. Ако минава прѣзъ нѣкоя гора, дѣто има разбойници, той веднага схваща, че му се готви нѣкаква засада, и затова минава отъ другъ пѫть, или се обръща къмъ Бога съ молитва: Господи, моля Ти се, отпрати тѣзи хора по другъ пѫтъ, защото работата имъ не е тукъ. Нека отидатъ при нѣкой богатъ човѣкъ. Мнозина мислятъ, че молитвата не е работа. Важна работа е молитвата; тя може да допринесе много нѣщо на човѣка. Да се молишъ, това е работа; да любишъ, това е работа; да мислишъ, това пакъ е работа. Музиката, науката сѫщо така сѫ работа. Който работи, той може да бѫде свободенъ. Който не работи, той пъкъ е всѣкога робъ. Защо човѣкъ става робъ? Защо го затварятъ въ затвора и му турятъ пранги на краката? — Защото не знае да люби. Нѣкой казва: дотегна ми вече да любя. Казвамъ: ти още не си любилъ. Да любишъ, значи душата ти да се разцъвти като цвѣтъ, на която да накацатъ Божественитѣ пчелички и започнатъ да събиратъ медъ. Казвате: много се радваме! — Щомъ се радвате, вие трѣбва да давате. Забѣлѣжете, напримѣръ, когато пѫпешътъ узрѣе, той отдалечъ още започва да мирише. Това показва, че той обича да дава. Съ миризмата си той привлича, готовъ е да дава. Въ това отношение динята е много горделива, тя още не е научила закона на даването. Въ културно отношение пѫпешътъ седи по-високо отъ динята. Той отдалечъ вика: азъ съмъ узрѣлъ вече, давамъ ви своя плодъ. Елате да ме отрѣжете. Като ме отрѣжете, всичко можете да направите съ мене, но искамъ сѣмето ми да запазите, да го посадите отново въ земята. Понеже динята е горделива, и да узрѣе, тя никому не съобщава това. Тя казва: който ме намѣри, може да ме отрѣже, ако никой не ме намѣри, азъ ще остана на корена си. Хората, като не знаятъ това, казватъ, че динята е по-скромна. Не, тя е по-слаба въ културно отношение.

Казвамъ: отъ всички растения, отъ всички извори ние можемъ да извадимъ моралъ. Свѣтътъ е пъленъ съ образци, които могатъ да дадатъ нѣкакъвъ моралъ на хората. Като наблюдавамъ проявитѣ на съврѣменнитѣ хора, казвамъ: колко много още има да живѣятъ и да се учатъ хората, докато дойдатъ до Божествения моралъ, докато придобиятъ будно съзнание! Колко внимателенъ трѣбва да бѫде човѣкъ, когато отива до нѣкой изворъ! Той трѣбва да слѣди, да не стѫпче и наймалкото листенце на цвѣтята около извора. Освѣнъ това, той не трѣбва да бърза да пие отъ водата му, но да се огледа, да види, какво изправление има тази вода, дали тече отъ изтокъ или западъ, дали отъ сѣверъ или отъ югъ и, като се увѣри въ доброто разположение на този изворъ, тогава съ благоговѣние да се приближи и пие отъ водата му. Много отъ болеститѣ на съвременнитѣ хора се дължатъ на това, че като пѫтуватъ нѣкѫдѣ изъ планината, изпотени пиятъ студена вода; или, както сѫ били натоварени съ нѣкаква тежка, лоша мисъль, набързо пиятъ студена вода. Пиятъ ли вода въ такова състояние, тѣ непрѣменно ще се разболѣятъ, или ще ги сполети нѣкакво голѣмо нещастие. Пийте вода отъ извори, които сѫ изложенъ на югъ, а не на сѣверъ! Южнитѣ извори сѫ пълни съ животъ. Може да се пие вода и отъ сѣверни извори, но само при специални условия. Въ България има извори, които дѣйствуватъ добрѣ на хората. Тѣ сѫ опитвали това нѣщо. Всѣки учитель може да направи редъ опити въ това отношение, за да провѣри истинностьта на думитѣ ми. Учительтъ може да изведе около 50—60 дѣца въ нѣкоя планинска мѣстность, при нѣкой хубавъ, чистъ изворъ и тамъ да прѣкара нѣколко часа. Като се върне, той ще забѣлѣжи, че и въ най-непослушнитѣ дѣца е станало нѣкакво прѣобразование, макаръ и несъзнателно. За да се побератъ до тази положителна наука, хората трѣбва да познаватъ себе си. Тѣ трѣбва да познаватъ всички промѣни, които ставатъ въ тѣхния животъ, както и всички промѣни, които ставатъ въ тѣлото имъ. Послѣ тѣ трѣбва да разбиратъ, доколко тѣхнитѣ устни сѫ възприемчиви къмъ енергиитѣ на живата природа. Забѣлѣжете, има хора, които постоянно си свиватъ устнитѣ. Човѣкъ трѣбва да държи устнитѣ си свободно, да не ги свива. Свиването, изкривяването на устнитѣ, на устата говори за нѣкаква анормалность въ организма. Въ това отношение учителитѣ трѣбва да слѣдятъ зорко върху своитѣ ученици. Защо? — Защото въ свободното и естествено държане на устата се крие правилното възпитание на дѣцата. Ще видите хора, които се почесватъ тукъ-тамъ по главата, бъркатъ въ ушитѣ си и т. н. Изобщо, много хора правятъ движения, които не сѫ правилни и носятъ лоши послѣдствия за тѣхъ. Човѣкъ трѣбва да прави хармонични и съзнателни движения. Запримѣръ, ако човѣкъ пипа главата си съ втория пръстъ, съ показалеца, отъ този пръстъ излиза енергия на благородство, която може да възбуди съотвѣтна енергия и импулсъ въ самия него. Тъй щото, трѣбва да има съовѣтствие между импулситѣ на самия човѣкъ и енергиитѣ на неговитѣ пръсти.

Като говоря тѣзи работи, мнозина ще кажатъ, че това е суевѣрие. Не, това сѫ научни данни, които могатъ да се провѣрятъ. Много отъ съврѣменнитѣ учени подържатъ, че човѣкъ може да се възпитава чрѣзъ физически упражнения. Питамъ; какъ може чрѣзъ физически упражнения да се въздѣйствува на човѣка и въ морално отношение, когато той, прѣди всичко, не може и не знае, какъ да държи рѫката си? Нѣкой започне да съчинява нѣкаква поезия, и не знае, какъ най-правилно да постави рѫката си върху хартията. Какъ е възможно да напише хубава поезия, ако той не знае, какъ да постави рѫката си? Или, какъ е възможно цигуларьтъ да свири хубаво, ако той не знае, какъ да държи лѫка и цигулката си? Рѫката на писателя и на цигуларя трѣбва да бѫдатъ съвършено свободни. Истинскиятъ цигуларь не трѣбва да стиска силно цигулката си съ брадата. Ако цигуларьтъ е майсторъ, цигулката му ще прилепне добрѣ и естествено до брадата му, и рѫката ще се движи свободно. При свирене на цигулка има двѣ течения, едно нагорѣ и друго надолу, които течения цигуларьтъ трѣбва да уравновѣсява. Ако тѣзи двѣ течения сѫ правилни, тогава и съзнанието на цигуларя ще бѫде будно; ако тѣ не сѫ правилни, съзнанието му нѣма да бѫде будно. Ако цигуларьтъ нѣма будно съзнание, той силно ще притиска цигулката до брадата си, но тогава рѫката му нѣма да бѫде свободна въ движенията си.

Казвате: какво ни интересува въпроса за цигулката и цигуларя? Говоря ви за цигулката и за цигуларя, защото ги уподобявамъ на хората и на тѣхнитѣ отношения. Имате приятель, когото държите като цигулка до себе си, и казвате: той трѣбва да бѫде подъ мое влияние! Какво разбирате подъ думата „влияние“? Влиянието е законъ, който се отнася до висшето съзнание. Може да упражнява влияние върху нѣкого само този, който води чистъ и светъ животъ. Не води ли такъвъ животъ, той може да събуди въ хората само извѣстни стимули, но не и влияние. Влиянието носи найвеликитѣ нѣща въ свѣта. Всѣки би желалъ да му влияятъ добритѣ, великитѣ хора. Като отидете на планината, тамъ ще ви влияятъ дърветата, цвѣтята, изворитѣ, върховетѣ, свѣтлината и т. н. Влиянието въ живота не може да се избегне, но поне да е добро. Въ свѣтлината има възвишенъ моралъ, добро влияние, понеже чрѣзъ нея се изразява мисъльта на възвишенитѣ сѫщества. Любовьта пъкъ на възвишенитѣ сѫщества се изразява чрѣзъ топлината. Слѣдователно, въ онѣзи елементи, които не разбиратъ любовьта, се образува силно горение, вслѣдствие на което нѣкой пѫть температурата се подига на хиляда, на двѣ, на три и на повече хиляди градуси. Споредъ съврѣменнитѣ учени, кои сѫ причинитѣ за повишението и за понижението на температурата? Азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за промѣната на температурата. Това спада къмъ друга область. Едно е важно, обаче: горение безъ изгаряне носи животъ, горение съ изгаряне носи смърть.

Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде“! Въ живота кой дава? — Майката дава, бащата дава, учительтъ дава, слънцето дава, изворитѣ даватъ, горитѣ, дърветата даватъ. Отъ тѣхъ ние ще научимъ закона за даването. Първото нѣщо въ живота на човѣка е да се научи той да дава, но не безразборно. Като видя единъ карамфилъ и го помириша, азъ изпитвамъ голѣмо удоволствие, нѣщо приятно лъха отъ него. Значи, той дава нѣщо отъ себе си. И при най-лошо настроение, като се помирише карамфилъ, или друго нѣкакво цвѣте, неразположението изчезва. Азъ бихъ прѣпорѫчалъ на всички да си насадите по единъ карамфилъ въ саксийка, че като сте неразположени, да го помирисвате. Този карамфилъ ще ви каже: не бързайте, не се безпокойте, въпросътъ ви ще се уреди. И азъ така разрѣшавамъ въпроситѣ на своя животъ. Казвамъ: нека младитѣ моми и момци се кичатъ съ карамфили, но не откѫснати, а живи, поставени въ малки саксийки. Ще кажете, че това не е модно. Тази, именно, е послѣдната мода. При това, въ този карамфилъ има животъ, той не е откѫснатъ отъ стъблото си. Като го поносите на гърдитѣ си день — два, и той ще бѫде доволенъ, и вие ще бѫдете доволни. Щомъ прѣцъвти, на другата година пакъ ще цъвне. Какво правятъ днесъ съ младитѣ булки? Турятъ на главата имъ вѣнецъ отъ откѫснати цвѣтя, дадатъ имъ въ рѫка букетъ отъ откѫснати цвѣтя, и слѣдъ това искатъ да бѫдатъ щастливи. Цвѣтята, поставени на главитѣ имъ, казватъ: както ние ще увѣхнемъ слѣдъ нѣколко часа, такъвъ ще бѫде и вашиятъ животъ. Ние не сме и за изкуственитѣ цвѣтя. Ако направите нѣщо, или ако приложите нѣщо въ живота си, нека то бѫде такова, въ което да има животъ. Нека носятъ на младитѣ булки саксии съ карамфилчета и съ рози, а не откѫснати цвѣтя. И ако прѣзъ цѣлия си животъ младата булка може да запази всички цвѣтя, които сѫ донесли за сватбата ѝ, каквото и да пожелае тя, каквато работа и да започне, въ всичко ще има успѣхъ. Такова трѣбва да бѫде възпитанието на младото поколѣние!

„Давайте, и ще ви се даде“! Ако ние не даваме, ще се деформираме. Ако пъкъ се научимъ да даваме правилно, ние ще дойдемъ до онзи вѫтрѣшенъ правиленъ строежъ, коренно да прѣобразимъ себе си. Сега, като наблюдавамъ съврѣменнитѣ хора, азъ се чудя, защо се плашатъ. Казано е въ Писанието: „Потърсете ме въ день скърбенъ. и азъ ще ви помогна!“ Казано е още: „Прославете ме, и азъ ще ви прославя!“ И наистина, ако нѣкой е лишенъ отъ мѫдрость, да проси отъ Бога. Запримѣръ, има студенти, които професоритѣ, имъ постоянно ги кѫсатъ, не могатъ да си издържатъ изпититѣ. Защо ги кѫсатъ? — Понеже нѣматъ вѣра. Има единъ вѫтрѣшенъ разуменъ законъ, който е свързанъ съ сѫществата на вѣрата. И ако човѣкъ спазва този законъ и се рѫководи отъ него, той ще може да разрѣши много въпроси, които го смущаватъ; той ще може да подобри състоянието на своя умъ и на своята паметь. Съврѣменнитѣ хора не сѫ добрѣ въ това отношение. Казватъ за нѣкого, че ималъ силна паметь. Ако наистина, този човѣкъ има силна паметь, нека каже, дѣ сме се срѣщали съ него прѣди двѣ хиляди години. Ще каже, че това е отъ много далечно минало. Питамъ: какъ може да се нарече тогава силна паметь тази, която не може да помни нѣща, станали прѣди двѣ хиляди години само? Значи, най-първо ние трѣбва да възкресимъ въ себе си красивата паметь на доброто, та като срещнемъ единъ човѣкъ, веднага да си обяснимъ, защо го обичаме, или защо имаме неразположение къмъ него. Ако го обичаме, трѣбва да си припомнимъ всички обстоятелства на миналитѣ животи, които, ни свързватъ съ тѣзи хубави чувства; или пъкъ, ако имаме неразположение, да си спомнимъ всички обстоятелства, които сѫ създали това неразположение и да разберемъ, какъ можемъ днесъ да поправимъ тѣзи отношения. Съ такава силна паметь човѣкъ ще може да изправи не само своитѣ лоши отношения съ хората, но ще може да помогне и на другитѣ. Красивото въ религиозния, въ духовния животъ на хората е да се отвори живота на миналото, на настоящето и на бѫдещето, т. е. да можемъ едноврѣменно да живѣемъ въ миналото, въ настоящето и въ бѫдещето. Затова и Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде“!

Казвамъ: при възпитанието на дѣцата съврѣменнитѣ учители трѣбва да започнатъ съ елементарната геометрия. Изобщо, дѣцата обичатъ геометрията, и ако учительтъ може нагледно да ги запознае съ много основни положения въ живота, той ще може и да насади между тѣхъ истински моралъ. Всѣко дѣте има въ душата си написанъ моралъ, който седи като скрита сила въ него. Моралътъ е съвокупность отъ строго опрѣдѣлени положения, въ които се криятъ разумни сили, които чакатъ врѣмето за своето развитие. Да се стремимъ къмъ този моралъ, това подразбира да отворимъ вратата, отдѣто разумнитѣ сѫщества могатъ да дойдатъ за да ни упѫтватъ. Затова се казва въ Писанието: „Съ каквито дружимъ, такива ставаме“. Каквото и както мислимъ, такива ставаме. Като четете Посланията, какво разбирате подъ думата „послание“? Подъ думата „Послание“ се разбира миналото, въ което е вложено всичко онова, което е служило за щастието и нещастието на човѣчеството. И ние трѣбва да се освободимъ отъ лошото минало. Всѣка мисъль, която спъва човѣка въ неговото развитие, тя е едно послание; всѣка мисъль, която го подига, и тя е едно послание. Всѣко неприятно чувство, което спъва човѣка, това е едно послание; всѣко възвишено чувство, което го повдига, пакъ е едно послание. Какво трѣбва да се направи съ една мисъль, или съ едно чувство, които спъватъ човѣка? Той трѣбва да ги хване съ щипци, като нѣщо отровно, врѣдно за него, и да ги изнесе вънъ отъ своята градина. Това не значи, че трѣбва да се унищожатъ, но да се изхвърлятъ навънъ. Такава мисъль, или такова чувство прѣдставятъ прасета, които непрѣменно трѣбва да излѣзатъ вънъ отъ градината на човѣшката душа. Тѣ нѣматъ право да се настаняватъ въ душата на човѣка и да прѣпятствуватъ на неговитѣ красиви стремежи. Напримѣръ, вие четете философията на Шпенглера, който казва, че европейската култура вече залѣзва. Питамъ: какво ще дойде слѣдъ този залѣзъ? Ние знаемъ, какво настава слѣдъ залѣза. Слѣдъ залѣза винаги настѫпва почивка. Залѣзътъ на една култура е начало на друга култура. Изгрѣвъ и залѣзъ сѫ два процеса, които вървятъ послѣдователно. Значи, въ тѣхъ има смѣна. Иизгрѣвъ и залѣзъ сѫщеврѣменно сѫ двѣ състояния. Като се казва, че европейската култура залѣзва, това подразбира, че тя е изхарчила всички морални припаси, които е имала на разположение и сега не може да ги набави, понеже върви по единъ кривъ, неестественъ пѫть на развитие.

Сега, като се говори за благоприятни условия за развитие на народитѣ, всички европейци, главно англичанитѣ, казватъ, че бѫдещето е на славянитѣ, които изхождатъ отъ Русия, макаръ че тѣ не гледатъ съ разположение на нея. Единъ англичанинъ казва: ние, западнитѣ народи, сме станали много безчувствени. Бѫдещето е на славянитѣ. Защо, именно, бѫдещето е на славянитѣ? Той изнася слѣдния фактъ: Въ едно село, въ една руска губерния, обвинили една бѣдна жена вдовица съ четири дѣца, че запалила кѫщата на единъ богатъ помѣщикъ. Осѫдили тази жена на доживотенъ затворъ и я изпратили въ Сибиръ. Научилъ се за това единъ бѣденъ, младъ човѣкъ, които нѣмалъ нйдѣ никого: нито баща, нито майка, нито жена, и си казалъ: азъ нѣмамъ никого въ този свѣтъ. Моятъ животъ нѣма смисълъ. Ето, тази жена е майка на четири дѣца, които се нуждаятъ отъ нея, а сега тя лежи въ затвора. Той отишълъ въ сѫда и казалъ: азъ съмъ извършилъ прѣстѫплението, за което осѫдихте бѣдната вдовица. Азъ запалихъ кѫщата на богатия помѣщикъ. Тогава сѫдътъ рѣшилъ да се освободи жената, а младиятъ човѣкъ да се изпрати въ Сибиръ на доживотенъ затворъ. Обаче, слѣдъ години се указало, че нито вдовицата била виновна, нито този младъ човѣкъ. Защо се пожертвувалъ той? Отъ съзнание, отъ разбиране на положението, въ което се намирала тази жена съ четири дѣца. Слѣдъ години прѣдъ единъ свещеникъ се явилъ истинскиятъ прѣстѫпникъ и се изповѣдалъ, че той е запалилъ кѫщата на помѣщика. Потърсили тогава младия човѣкъ въ затвора, да го освободятъ, но се указало, че той вече се е поминалъ. Вдовицата, обаче, и до това врѣме още била жива, останала да изгледа своитѣ малки дѣца.

Питамъ: какво заключение може да се извади отъ този примѣръ? — Че въ новата култура се изисква самопожертвуване. Казвате: ние се жертвуваме за отечеството си. Мислите ли, че такова пожертвувание е истинска жертва? Да се пожертвува човѣкъ на бойното поле, това е насилие, а не жертва. Азъ бихъ желалъ хората да отиватъ на бойното поле да се биятъ доброволно, а не по законъ. Нека държавата разчита само на тѣзи, които доброволно отиватъ на бойното поле. Отъ идейно гледище отъ всички се изисква жертва, но доброволно дадена.

И тъй, бѫдещето е на славянитѣ. Въ този смисълъ славянитѣ не трѣбва да вървятъ по пѫтя на западнитѣ народи, защото културата на западнитѣ е култура на насилието. Значи, врѣме е да се даде мѣсто на Истината. Нѣкой казва: трѣбва да уредимъ живота си! Не, хората трѣбва да придобиятъ Истината, а не да мислятъ за уреждане на живота си. Придобиятъ ли Истината, и животътъ имъ ще се уреди. Намѣри ли се Истината, човѣкъ ще разбере, че въ свѣта сѫществува само една сила, която управлява. И тогава той трѣбва да подчини волята си на тази Висша воля и разумность. Не се ли подчини на волята Божия, неговата воля ще бѫде раздвоена: отъ една страна ще бѫде добра, а отъ друга страна — лоша. Обаче, въ природата не е така. Въ природата зла воля не сѫществува. Да се говори за зла воля, това подразбира да се реагира срѣщу волята Божия. Когато хората противодѣйствуватъ на волята Божия, тѣ създаватъ злото. Иначе, само по себе си, злото не сѫществува. Съврѣменнитѣ хора иматъ неправилно понятие за злото. Да се мисли, че злото сѫществува като сила въ природата, то е все едно да се мисли, като онѣзи хора, които, като пѫтуватъ въ пустинята, дигатъ прахъ съ краката си и казватъ, че цѣлата мѣстность задъ тѣхъ и прѣдъ тѣхъ е само прахъ. Не, това е криво схващане за нѣщата. Ако съврѣменнитѣ хора, по закона на жертвата, се отрекатъ отъ своитѣ лични желания и започнатъ да даватъ, въ тѣхъ ще настане вѫтрѣшенъ миръ; и тамъ, дѣто сѫ мислили, че природата е мъртва, тя ще оживѣе; тамъ, дѣто условията сѫ били най-лоши, растителностьта веднага ще се поправи, и всичко ще започне да расте и да се развива правилно. Само по този начинъ сърцата на хората ще се облагородятъ. Писанието казва: „Богъ държи сърцата на всички хора“. Ако е така, не могатъ ли всички хора да отворятъ сърцата си? Щомъ сърцата на хората сѫ затворени и корави, това показва, че тѣ сѫ причина затова. Да ходишъ въ църква, това още не е даване; да направишъ едно добро дѣло, това още не е даване. Това е само врѣменно разположение на душата. Важно е, обаче, да знаешъ, какво е твоето отношение къмъ Бога. Когато говоря за Бога, за отношенията на душата къмъ Първата Причина, азъ имамъ прѣдъ видъ съзнателния животъ, който се проявява въ човѣка. Въ това отношение цѣлиятъ козмосъ не е нищо друго, освѣнъ изразъ на човѣка. Като се говори за ангелитѣ, напримѣръ, трѣбва да се знае, че тѣ сѫ разумни сѫщества, подобни на хората, съ тѣла приблизително като тѣхнитѣ, съ тази разлика само, че тѣ нито се женятъ, нито се размножаватъ, нито се раждатъ, нито умиратъ. Сега, каквото и да ви се говори за ангелитѣ, вие ще си съставите крива прѣдстава за тѣхъ. Тѣ сѫ разумни сѫщества, които седатъ по-високо отъ човѣка. Когато ангелътъ се храни, той използува всичко, което е приелъ, като храна въ себе си, и отъ нея не остава никакъвъ излишъкъ. При това, тѣ ядатъ много малко, понеже познаватъ добрѣ всѣка клѣтка на организма си и съзнателно се разговарятъ съ тѣхъ.

Ангелътъ има грамадни знания и възможности, каквито човѣкъ засега още нѣма. Единъ ангелъ мисли и съ краката си, така както и съ главата си. Отъ наше гледище ангелътъ ни се прѣдставя като сфера, но въ сѫщность не е сфера. Отъ центъра на тази сфера излизатъ безброй свѣтли лѫчи, които прѣдставятъ неговата разумность, неговата интелигентность. Сферата изразява съвършения животъ, формата, която иматъ хората, говори за тѣхното несъвършенство. Засега ние сме въ квадрата, а квадратътъ показва великата мѣрка на Правдата, която изучаваме въ живота си. Отъ квадрата ще минемъ въ петоѫгълника, послѣ въ шестоѫгълника и най-послѣ въ триѫгълника, дѣто е Богъ. Значи, квадратътъ прѣдставя абсолютната Божия Правда. Той е мѣсто на труда. Като минемъ прѣзъ всички степени на труда, ще влѣземъ въ свободата. Ето защо, като се знае това, не трѣбва да се плашите отъ страданията въ живота, но трѣбва да работите. Ще дойде день, когато ще се справите и съ страданията. Трѣбва ли да се даватъ примѣри за страданията на хората и за резултатитѣ отъ тѣзи страдания? Най-великитѣ хора въ свѣта сѫ страдали най-много. Обаче, слѣдъ като сѫ работили усилено върху себе си, тѣ сѫ прѣодолѣли страданията.

Ще ви приведа единъ примѣръ за страданията на единъ американски студентъ, да видите, какво въ сѫщность прѣдставятъ страданията, билъ младъ, красивъ момъкъ обичалъ една отъ своитѣ състудентки въ университета. Докато го обичала и тя, той ималъ разположение да работи, да учи, ималъ импулсъ въ живота си. Единъ денъ, обаче, тя рѣшила да го изпита. Написала му едно писмо съ слѣдното съдържание: отсега нататъкъ азъ те напущамъ. Ти не си за мене. Потърси друга нѣкоя мома, която да те обича. Като получилъ това писмо, младиятъ момъкъ изведнъжъ посърналъ: животътъ му изгубилъ смисълъ, науката — сѫщо, и каквото започвалъ да учи, или да работи, намиралъ, че нѣма защо и за кого да учи и да се развива, Започналъ, да ходи чорлавъ, съ скѫсани обуща, недобрѣ облѣченъ — съ една дума съвършено се напусналъ и отчаялъ. Два дни слѣдъ това тя му написала: азъ искахъ само да те изпитамъ. Ти си пакъ моятъ обиченъ. Щомъ получилъ това писмо, той отново заживѣлъ съ радость и осмислилъ живота си. Такова нѣщо сѫ страданията въ живота на човѣка. Докато човѣкъ страда, и животътъ му нѣма смисълъ; щомъ страданието го напусне, и животътъ му се осмисля. Страданието е първото писмо на момата. Радостьта е второто писмо на момата.

Питамъ: дѣ се крие магическата сила на второто писмо, т. е. на радостьта въ човѣка? Магическата сила на второто писмо се крие въ думитѣ: не се обезсърдчавай, азъ искахъ само да те изпитамъ. Той повѣрвалъ и веднага се насърдчилъ. Не трѣбва ли да имате и вие такива отношения къмъ Бога, каквито този студентъ ималъ къмъ своята състудентка? Ти си посърналъ, обезсърдчилъ си се въ живота, не знаешъ, какво да правишъ. Казвамъ: Повѣрвай, че Богъ те обича и веднага ще се насърдчишъ, ще се изправишъ. Повѣрвашъ ли, че никой не те обича, и веднага ще се свиешъ. Прѣди всичко, при васъ трѣбва да дойде една разумна душа, която да ви обикне, за да се почувствувате мощни и свободни. Дѣто има горение, тамъ има и любовь. Любовнитѣ работи ставатъ все изъ горитѣ, дѣто има ядене и пиене. Като говоря, че любовнитѣ работи ставатъ изъ горитѣ, азъ не разбирамъ, че които се обичатъ, тамъ трѣбва да се криятъ, нито пъкъ считамъ, че въ горитѣ се криятъ разбойницитѣ. Подъ думата „гора“ азъ разбирамъ мѣсто, дѣто се развива и расте най-красивиятъ животъ. Да те обича нѣкой, това значи да те срещне една разумна душа и да ти помогне, и то въ такъвъ случай, когато ти се намирашъ въ най-голѣмо отчаяние. Прѣдставете си единъ баща, човѣкъ съ четири дѣца, останалъ безъ всѣкаква служба, ходи гладенъ, босъ, търси прѣхраната си. Отиде на едно мѣсто, изпѫдятъ го; отиде на друго мѣсто, и оттамъ го изпѫдятъ. Найпослѣ той отива въ гората, отчаянъ, обезсърдченъ, не знае, какво да прави. Започва да се моли на Господа: Боже, на Тебе само ми е надеждата, Казано е, че Си Любовь. Помогни ми по нѣкакъвъ начинъ! Слѣдъ малко той срѣща на пѫтя си единъ човѣкъ, който влиза въ положението му и му помага. Изъ американския животъ има много такива примѣри.

Ще ви приведа единъ отъ тѣзи примѣри да видите, какви сѫ резултатитѣ на вѣрата и на справедливостьта. Въ единъ американски градъ живѣлъ единъ бѣденъ, но много честенъ и вѣрващъ човѣкъ, който билъ работникъ въ една отъ тамошнитѣ голѣми фабрики. Той минавалъ между всички за много ексцентриченъ човѣкъ, защото ималъ обичай, като влѣзе въ стаята си, да отвори прозорцитѣ и да се моли на Бога. Които го виждали, смѣели се на неговата вѣра и упование въ Бога. По едно врѣме въ фабриката настанала голѣма криза, и господарьтъ на фабриката уволнилъ много отъ своитѣ работници, между които и тази бѣденъ, честенъ работникъ. Той, обаче, не се отчаялъ и не прѣставалъ да се моли на Бога. Единъ день дохожда при него единъ отъ работницитѣ въ сѫщата фабрика, уволненъ като него, подхвърля прѣдъ краката му една умрѣла гарга, и му казва: Ето, вземи тази гарга, Господъ, на когото се молишъ, ще ти помогне! Той искалъ по този начинъ да го подиграе. Бѣдниятъ човѣкъ взима гаргата, но като я хваща случайно за гръкланя, усѣща, че нѣщо твърдо има въ устата ѝ. Отваря устата ѝ и издърпва оттамъ една скѫпоцѣнна огърлица. Като я вижда, разбира, че тази огърлица е на бившата му господарка на фабриката. Той измива огърлицата съ сапунъ и вода и я занася на господаря си. Господарьтъ, като видѣлъ честностьта на своя работникъ, отново го назначилъ на работа, като си казалъ: такъвъ честенъ човѣкъ не трѣбва да се изпуща. Другъ на негово мѣсто би задържалъ огърлицата за себе си. Кое бѣше по-добрѣ да направи този работникъ: да продаде огърлицата и да задържи паритѣ за себе си, или да я прѣдаде на господаря си?

Казвамъ: при сегашнитѣ трудни врѣмена на живота, тази огърлица е дошла точно на врѣме. Това сѫ моменти, чрѣзъ които се познава Божията Любовь. Само при труднитѣ условия на живота ще познаете, че има една душа въ свѣта, която ви търси. Тази душа, именно, е вашиятъ спаситель. Само по този начинъ ще познаете и великата Истина въ живота. Ако не можете да намѣритѣ онзи, който ви обича, тогава и животътъ ви нѣма да има смисълъ. Ако ние трѣбва да се родимъ само и да умремъ, безъ да намѣримъ великата Истина, тогава и животътъ е безсмисленъ. Казвамъ: само въ любовьта има смисълъ; само въ науката има смисълъ; само въ изкуството има смисълъ. За коя наука и за кое изкуство се говори? Наука съ любовь, изкуство съ любовь даватъ смисълъ на живота. Не е достатъчно само да се мисли за Любовьта, за Мѫдростьта, за Истината, но свѣтлината, която днесъ иде отгорѣ, минава прѣзъ прозорцитѣ ви и прѣдава думитѣ на Онзи, който ви е пратилъ на земята: Отворете сърцата си на дневната свѣтлина и цъвнете като цвѣтята! Онзи, който ви обича, казва: Растете, развивайте се и завържете плодъ, като плоднитѣ дървета, за жертва на другитѣ! Онзи, който ви обича, казва: Бѫдете като изворитѣ, който непрѣривно изтичатъ навънъ, и давайте като тѣхъ! Ако човѣкъ не може да направи това, тогава въ какво се заключава неговото благородство? Ако ние не сме готови да изпълнимъ това, въ какво седи готовностьта ни да прославимъ Бога? Не е въпросътъ себе си да прославимъ, но Бога трѣбва да прославимъ съ дѣлата си. Не е достатъчно да носимъ името човѣкъ, но и да го оправдаемъ. Да носимъ името човѣкъ, безъ да сме такива, то е все едно, да се наричатъ Ангелъ, Христо, Мария и т. н. Ангелъ, напримѣръ, е хубаво име, но всѣки, който носи това име, ангелъ ли е? Христо е хубаво име, но всѣки, който носи това име, Христосъ ли е? Сега ние имаме нужда отъ истински вѣрващи хора, които да приложатъ новото учение.

Казвате: въ какво седи новото учение? Новото учение седи въ слѣднитѣ нѣколко положения: Не изсичайте горитѣ, но всѣки денъ насаждайте по една сѣмка отъ плодни дървета! Всѣки день изчиствайте по единъ трѣвясалъ изворъ! Всѣки день прѣвързвайте счупения кракъ на нѣкое животно! Всѣки день гледайте да насърдчите поне по единъ бѣденъ, или нещастенъ човѣкъ! Ако пъкъ вие имате нѣкакво голѣмо нещастие, идете при нѣкой човѣкъ, който страда повече отъ васъ и се постарайте да го утѣшите. Малкото нещастие се лѣкува съ голѣмото. По този начинъ вашата скръбь ще се асимилира, а скръбьта на вашия ближенъ ще се намали. Вие трѣбва да постѫпвате като онзи американски майсторъ, който въ врѣме на работа изгубилъ първата фаланга на единъ отъ пръститѣ си. Като показвалъ на работницитѣ си, какъ да дигнатъ единъ голѣмъ камъкъ, за корнизъ на единъ прозорецъ, камъкътъ падналъ върху рѣката му и веднага откѫсналъ първата фаланга на единъ отъ пръститѣ. Той подигалъ погледа си нагорѣ и казалъ: Благодаря Ти, Господи, че не ми даде по-голѣмо нещастие! И съ радость продължилъ по-нататъкъ работата си. Дойде ли ви нѣкакво нещастие, веднага благодарете на Бога, че се е спрѣло само дотамъ, не се е продължило по-нататъкъ, да дойде по-голѣмо зло.

„Давайте, и ще ви се даде!“ Дошло е врѣме вече за даване, понеже иде сѫдба на свѣта. Господъ иде въ свѣта! Като дойде, Той ще погледне въ хамбаритѣ, въ главитѣ и въ сърцата на хората и ще каже: Толкова нѣщо вложихъ въ сърцата и въ умоветѣ ви! Какво направихте за мене? Какво ще намѣри Господъ въ хамбаритѣ на богатитѣ хора? Какво ще намѣри въ тевтеритѣ на търговцитѣ? Въ тевтеритѣ на търговцитѣ ще намѣри, че толкова и толкова иматъ да взиматъ и да даватъ. Какво ще намѣри въ складоветѣ на военнитѣ? Въ складоветѣ на военнитѣ Богъ ще намѣри, че хиляди пушки и милиони килограми барутъ се приготвятъ за бой. Какво ще намѣри Господъ въ църквитѣ? — Едиколко си килограма тамянъ, восъкъ и вѫглища сѫ изгорѣни. Като отиде Господъ при вѣрващитѣ, какъвъ отчетъ ще Му дадатъ? Богъ нѣма да сѫди хората, както тѣ мислятъ, но ето, каква ще бѫде сѫдбата. Господъ ще се изправи прѣдъ всѣки едного, ще го погледне въ очитѣ, ще види всичкитѣ му прѣгрѣшения и ще каже: Ти ще се върнешъ отново на земята, да научишъ уроцитѣ, които досега не си научилъ. Който е научилъ уроцитѣ си и изпълнилъ волята Божия, той ще отиде на небето, да работи при по-добри условия. Като се говори за вѣченъ огънь, въ който душитѣ на грѣшнитѣ ще прѣбѫдватъ, това подразбира лошитѣ условия на живота, които човѣкъ самъ си е създалъ. Само веднъжъ да ви погледне Богъ въ очитѣ, вие ще съзнаете своята грѣшка и ще кажете: съжалявамъ за милионитѣ години, които прѣкарахъ на земята, безъ да използувамъ добритѣ условия, които имахъ! Съжалявамъ, че не бѣхъ полезенъ нито за себе си, нито за ближнитѣ си, нито за Бога.

Като говоря така, азъ не искамъ да се самоосѫждате, защото сега сѫ най-хубавитѣ минути, най-хубавитѣ часове и дни, когато човѣкъ може да изправи живота си. Това може да стане и въ единъ день само. Казано е въ Писанието: „Ако грѣшникътъ се изправи и се върне отъ своитѣ грѣхове, тѣ нѣма да му се вмѣнятъ; тѣ ще се заличатъ отъ книгата на неговия животъ“. Христосъ казва на едно мѣсто въ Евангелието, че работницитѣ, които дошли въ единадесетия часъ, получили толкова, колкото и онѣзи, които работили отъ сутриньта. По това, именно, се отличава Божията Любовь. Въ това отношение всички съврѣменни хора иматъ събрана опитность отъ миналитѣ вѣкове, и сега трѣбва да я използуватъ. Изучавайте себе си! Вѣрвайте въ онова, което е вложено въ душата ви! Вие имате желание да правите добро, искате да бѫдете красиви, да бѫдете разумни. И прави сте. Нѣма човѣкъ въ свѣта, който иска да бѫде лошъ. Ако има лоши хора въ свѣта, причинитѣ затова не седатъ въ желанието имъ да бѫдатъ лоши, но тѣ се криятъ другадѣ нѣкѫдѣ. Въ съзнанието на всички хора живѣе Божествената идея за доброто, за красивото, за разумното. Когато нѣкой човѣкъ направи едно лошо дѣло, или когато прѣзъ него минаватъ лоши мисли и чувства, той веднага се смущава и казва: какво ли ще каже обществото за мене? Значи, той разбира, кое е добро и кое зло, различава доброто отъ злото.

„Давайте и ще ви се даде!“ Правете добро, и ще ви правятъ добро! Бѫдете справедливи, и къмъ васъ ще бѫдатъ справедливи! Новото учение изисква никой никого да не сѫди. И въ Писанието е казано: Всѣки самъ трѣбва да се сѫди. Всѣки самъ трѣбва да изправя погрѣшкитѣ си. Ако видите погрѣшка въ нѣкого, оставете го самъ да си я изправи. Вѣрвайте, че всѣки е въ състояние самъ да изправи погрѣшката си. Видите ли погрѣшка у нѣкого, оставете самъ да си я изправи. Не мислете, че той не я вижда и не я знае. Често, отъ нетактичность хората искатъ едни други да изправятъ погрѣшкитѣ си, а съ това повече влошаватъ положението си. Единствениятъ начинъ, по който можете да си изправяте погрѣшкитѣ, е да се сприятелите помежду си и да си кажете погрѣшката, като на себе си. Речете ли да спорите помежду си, това нѣма да ви доведе до положителни резултати. Така не се поправятъ погрѣшки. По този начинъ нито държавата, нито църквата, нито училището, нито домътъ сѫ въ състояние да изправятъ погрѣшкитѣ на своитѣ ближни. И държавата е възпитавала, и църквата е възпитавала, и училището е възпитавало, и домътъ е възпитавалъ, но по този начинъ свѣтътъ и до днесъ не се е изправилъ. Подъ думата „възпитание“ се разбира питание, хранене. Слѣдователно, ако за физическото развитие или възпитание на човѣка е нужна доброкачествена храна, колко повече е необходима такава за неговото духовно възпитание. Духовното възпитание седи въ разумното слово, което пъкъ се изразява въ чисти мисли, чувства и дѣйствия.

Мнозина казватъ: тоягата ще спаси свѣта. Тоягата не може да оправи свѣта. Това, което може да създаде хармонични отношения между хората, то е абсолютната вѣра въ Бога, безъ изнасилване едни-други. Азъ говоря за вѣра на съзнанието. Казвате: при такава вѣра хората могатъ да ни изнудватъ. Питамъ: кой може да изнуди слона? Никой не може да го изнуди. Комарътъ може ли да изнуди слона? Не може. Никой не може да изнуди добрия, силния човѣкъ. Слѣдователно, човѣкъ трѣбва да дава даромъ. Положителната вѣра иска отъ насъ да даваме всичко, каквото имаме. Направете опитъ въ това отношение и постарайте се да изчистите тѣлото си, да изчистите ума и сърцѣто си, да се видоизмѣните и ще видите резултатитѣ отъ чистото даване. Който е гърбавъ, да изправи гърбицата си! Стариятъ дѣдо да стане младъ момъкъ! Азъ съмъ противъ гърбицата. Тя може да се изправи. Послѣ, вие трѣбва да се пазите отъ голѣмитѣ натрупвания. Ако имате голѣми натрупвания, по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се освободите отъ тѣхъ. Сѫщо не е за прѣпорѫчване и чрѣзмѣрното изтъняване. Човѣкъ трѣбва да бѫде нито много пъленъ, нито много слабъ. Има нормални мѣрки, на които трѣбва да отговаряте. Вратътъ трѣбва да бѫде два пѫти по-широкъ отъ размѣра на рѣката. Като хванете рѫката си, отъ нейнитѣ размѣри съотвѣтно тѣлото, вие ще познаете, въ какъвъ пѫть вървите. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да работи върху физическото си тѣло и отъ него постепенно да върви къмъ духовното. Освѣнъ това, при пипането на рѫката, по нейната нормална топлина се познава и здравословното състояние на организма. Ако рѫката е студена или гореща повече, отколкото трѣбва, това говори за анормално състояние на организма. Усѣтите ли нѣкакво анормално състояние на организма си, вземете мѣрки да го подобрите: прѣкарайте единъ-два деня въ постъ, пийте повече гореща вода, дишайте чистъ въздухъ и се излагайте на свѣтлина!

Христосъ казва: „Давайте, и ще ви се даде!“ Този е новиятъ начинъ на възпитание. Истински религиознитѣ и духовни хора трѣбва да живѣятъ хигиениченъ животъ. Този животъ е необходимъ, за да могатъ поритѣ на тѣлото да бѫдатъ отворени.

„Давайте, и ще ви се даде!“ Ако ние даваме, и Богъ ще ни дава.

И тъй, пожелавамъ на всинца ви, като давате, и на васъ да се даде!

30 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 15 май, 1927 г.

г. София

------------------------

*) Лука 6:38