Jump to content
Ани

1927_05_08 Сто пенязи.

Recommended Posts

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927),

Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

 

Сто пенязи

 

 

Но щомъ излѣзе този слуга, намѣри едного отъ служителитѣ си, който му бѣ длъженъ сто пенязи, улови го, та го давѣше и казваше: „Плати ми това, що си ми длъженъ“*)

 

 

Въ прочетения стихъ важни сѫ думитѣ „улови го“. Защо го улови? — Защото имаше да му дава. Като се наблюдава, докѫдѣ е достигналъ съврѣменниятъ културенъ свѣтъ, вижда се, че неговитѣ морални устои сѫ разколебани. Съврѣменниятъ свѣтъ нѣма изработена мѣрка, съ която да опрѣдѣля, кое е право и кое не, или кое е идеално и кое не. Вземете, напримѣръ, съврѣменнитѣ учени и философи говорятъ за идеалъ, но запитайте кого и да е отъ тѣхъ, какво нѣщо е идеалъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ положително. Нѣкои отъ тѣхъ могатъ да ви кажатъ редица нѣразбрани нѣща относно идеала, но какво нѣщо въ сѫщность е самиятъ идеалъ, нѣма да засегнатъ. Попитайте ги, какво нѣщо е Любовьта, и за нея не могатъ да ви кажатъ нѣщо положително. Въпрѣки това, всички хора говорятъ за любовь. Всички казватъ, че трѣбва да се любимъ, но защо трѣбва да се любимъ, и тѣ не могатъ да отговорятъ. Нѣкой казва: трѣбва да обичаме този човѣкъ, защото е красивъ. Не, красотата не може да служи като поводъ за любовь. Други казватъ: този човѣкъ трѣбва да се обича, защото е богатъ. И богатството не може да служи като поводъ за любовь. Еди-кой си човѣкъ е жизнерадостенъ, затова трѣбва да се обича. И това качество на човѣка не може да служи като поводъ за любовь. Питамъ тогава: кое може да послужи като поводъ за любовь? Въ Писанието се казва за Бога: „Възлюбилъ Си Истината у човѣка“. Слѣдователно, човѣкъ не може да бѫде обичанъ, ако Истината не е въ него. Значи, само Истината може да послужи като поводъ за любовь. Който може, нека се опита да оспори това твърдение. Питамъ: може ли да се обича умрѣло куче, паякъ или свиня? Тъй щото, когато се казва, че нѣкой човѣкъ се обича за красотата, и това е вѣрно, защото красотата е външенъ изразъ на Истината. Мнозина разглеждатъ въпроса за красотата, но що се отнася до етиката на красотата, нашето мнѣние коренно се различава отъ мнѣнието на съврѣменнитѣ учени. Истинската красота не развращава човѣка. Красота, която развращава човѣка и събужда алчность въ него, не е красота. Красота, която не събужда истинска любовь, не е красота.

 

Съврѣменнитѣ хора говорятъ за нѣкакви идеали, че трѣбвало да се слѣзе при простата маса, при бѣднитѣ, при страдащитѣ хора и да се работи за тѣхното подигане. Така сѫ говорили много философи и писатели, като Толстоя и други; така говорятъ и сега въ България много видни мѫже и жени, като обясняватъ, защо е необходимо да се работи всрѣдъ простата маса. Питамъ: ако, наистина, бѣднитѣ, страдащитѣ хора сѫ идеалъ за съврѣменното човѣчество, какво търсятъ хората изъ университетитѣ, както и изъ домоветѣ на изкуствата? Не е ли по-добрѣ, вмѣсто нѣкоя хубава картина, да се изложи ралото на нѣкой български земледѣлецъ, една биволска кола, единъ снопъ жито, нѣколко връзки царевица, или единъ остенъ и т. н.? Обаче, сѫщитѣ тѣзи хора идеализиратъ простия народъ въ ума си, поставятъ го като идеалъ въ своя животъ, но сѫщеврѣменно го наричатъ маса, тълпа, простаци. Какъ е възможно отъ една страна да ги наричатъ маса, тълпа, а отъ друга страна да ги идеализиратъ и считатъ за идеалъ въ живота си? Какъвъ идеалъ може да бѫде бѣдниятъ човѣкъ? Тѣзи хора които поставятъ като идеалъ въ живота си подигането на бѣднитѣ, на страдащитѣ, мязатъ на онзи турчинъ, който по цѣлъ день ходилъ съ торбата си да обира гяуритѣ. Дѣто отивалъ, по нѣколко пѫти на день се молѣлъ, четѣлъ всички молитви, дадени отъ Мохамеда, и прѣдъ всѣка молитва си миелъ рѫцѣтѣ, но щомъ му паднѣло, не се спиралъ да обере нѣкой гяуринъ. Като го запитвали, какъ е възможно да се моли на Бога, да вѣрва въ Мохамеда, а сѫщеврѣменно да прави толкова обири, той казвалъ: да се моля на Бога, това е мой дългъ, а да обирамъ гяуритѣ, това е мой занаятъ. Той се стараелъ да примири дълга си къмъ Бога съ занаята си да обира, главно гяуритѣ.

 

Сега азъ нѣма да се спирамъ върху въпроса за бѣднитѣ и за страдащитѣ, да цитирамъ, какъ философитѣ и поетитѣ разглеждатъ сѫщия въпросъ, защото прѣди всичко въ цѣлата европейска литература азъ не съмъ срещналъ досега нито единъ философъ или писатель, който да е засегналъ този въпросъ обстойно и правилно. Дѣто и да отидете, даже въ Индия, и тамъ върху този въпросъ нѣма нищо положително и основно писано. Защо нѣма нищо положително по този въпросъ? — Защото, още на врѣмето си, когато е билъ подигнатъ, той е билъ повѣренъ на просветени хора. Само просветени хора на врѣмето си сѫ работили и познавали този свещенъ въпросъ, вслѣдствие на което тѣ не сѫ счели за нужно да го напишатъ на книга, но сѫ го написали само въ сърцето си. Който е написалъ този въпросъ въ сърцето си, той го е занесълъ съ себе си. Кои сѫ тѣзи сѫщества, които искатъ да слѣзатъ и слизатъ при бѣднитѣ и страдащитѣ? Това сѫ онѣзи съвършени сѫщества, които прѣди милиони години още сѫ завършили своето развитие и сѫ придобили такива грамадни богатства, каквито едва ли фантазията на автора на приказкитѣ 1001 нощь може да си прѣдстави. Тѣзи сѫщества иматъ възможность да достигнатъ до положението на божества, каквито умътъ на съврѣменнитѣ хора едва ли може да си прѣдстави. Тѣзи божества, които се наели да помагатъ на своитѣ бѣдни братя, сѫ достигнали такива грамадни богатства, че сѫ рѣшили да слѣзатъ на земята, да помагатъ на бѣднитѣ, на страдащитѣ хора и заедно съ тѣхъ да се подвизаватъ. И когато нѣкои поетъ или пѣвецъ възпѣва положението на бѣднитѣ хора, въ сѫщность тѣ сѫ изразъ на онѣзи възвишени и напрѣднали въ развитието си сѫщества, които очакватъ съ нетърпѣние момента на своето слизане на земята между тѣзи бѣдни хора, да видятъ, какво могатъ да научатъ отъ тѣхъ и въ какво могатъ да имъ помогнатъ. Всѣки народъ има по единъ или по двама отъ тѣзи сѫщества, изпратени на земята, да работятъ за бѣднитѣ и страдащитѣ. Колкото повече сѫ тия сѫщества между хората, толкова по-добрѣ е за тѣхъ. Тѣ работятъ главно за истински бѣднитѣ, а не за онѣзи бѣдни, които никому нищо не сѫ дали, а само гледатъ, какъ да забогатѣятъ, да си създадатъ положение, да излъжатъ този-онзи. Нѣкои отъ тѣзи бѣдни отиватъ въ университета да учатъ, да разработятъ ума си повече, та да могатъ лесно да извъртватъ Истината. И слѣдъ това ще казватъ, че тѣзи хора били учени. Тъй щото, при това разбиране на хората, бѣднитѣ днесъ не могатъ да бѫдатъ тѣхенъ идеалъ. Защо? — Защото нѣма съвършени хора, които да работятъ за тѣхното подигане.

 

И тъй, всѣки, които иска да има идеалъ, трѣбва да стане съвършенъ. Които не е съвършенъ, не може да бѫде обичанъ. Мѫжетѣ и женитѣ трѣбва да изхвърлятъ отъ ума си лъжливата идея, че могатъ да се обичатъ, безъ да бѫдатъ съвършени. Докато човѣкъ не бѫде съвършенъ, никой не може да го обича. Жената се оплаква, че мѫжътъ ѝ я оставилъ; мѫжътъ се оплаква, че жената го оставила; майката се оплаква, че дъщеря ѝ я оставила и т. н. Да, докато хората добиятъ възвишенъ идеалъ, да жертвуватъ всичко, мѫжътъ ще оставя жена си, жената — мѫжа си; дъщерята ще оставя майка си, майката — дъщеря си; бащата ще оставя сина си, синътъ — баща си; господарьтъ ще оставя слугата си, слугата ще оставя господаря си. И слѣдъ това ще проповѣдватъ на хората, че тѣ трѣбва да обичатъ отечеството си и да се жертвуватъ за него. Ние знаемъ, защо хората обичатъ религията, науката, или Бога. Какво значи човѣкъ да обича Бога? Да обичате Бога, това подразбира, Той да бѫде идеалъ за васъ и да сте готови при всички условия на живота си да жертвувате всичко заради Него. Нѣкой има фиктивна идея за Бога и за да се увѣри въ сѫществуването Му и да Го обикне, той чете философията на Канта, или на другъ нѣкакъвъ ученъ, да се убѣди, че наистина Богъ сѫществува. Че Богъ сѫществува, това е фактъ, но не е Истина; че слънцето грѣе, това е фактъ, но не е Истина; че земята се върти, това е фактъ, но не е Истина; че вие живѣете, това е фактъ, но не е Истина; че вие мислите, това е фактъ, но не е Истина; че вие се жените, това е фактъ, но не е Истина; че вие се изоставяте единъ-други, това е фактъ, но не е Истина; че умирате, че се раждате, това сѫ все факти, но не сѫ Истина. Слѣдователно, дѣто Истината не присѫтствува, тамъ нѣма любовь. Тогава, може ли да се говори за любовь тамъ, дѣто нѣма Истина? Любовьта е първиятъ потикъ къмъ Истината. Само Истината може да се люби. Любовьта е първиятъ лѫчъ, първиятъ потикъ, който прониква въ човѣшката душа. Щомъ Любовьта дойде, тя събужда великото, славното, красивото въ човѣшката душа, и човѣкъ става герой въ свѣта. Който люби, само той има Истината въ себе си; който има Истината, той може вече да бѫде обичанъ. Сѫщото нѣщо е и въ живота. Когото любимъ нѣкого, ние му придаваме Божествени качества, като казваме, че той е благороденъ човѣкъ, че има такива и такива добродѣтели и т. н. Докато имаме тази Истина въ себе си, и докато виждаме доброто въ човѣка и го държимъ въ ума си, ние го обичаме. Намѣримъ ли, обаче, единъ малъкъ дефектъ въ него, и любовьта ни къмъ него отслабва. Защо не признаемъ Истината? Защо не обичаме човѣка такъвъ, какъвто е? Нека го обичаме съ неговитѣ недостатъци, но да обичаме въ него Божественото. Богъ е възлюбилъ Истината въ човѣка. Вслѣдствие на това, и въ най-лошия човѣкъ, при всички врѣмена и условия на неговия животъ, все има нѣщо, което може да се обича. Ако Истината не дойде и не обхване цѣлия свѣтъ, тогава и домоветѣ, и обществата, и цѣлата земя ще изчезнатъ. Изчезне ли всичко това, земята ще прѣдставя гробница на нѣкакво минало, на нѣкаква минала култура.

 

 

 

Мнозина казватъ: ние трѣбва да бѫдемъ свободни! Казвамъ: колкото и да се сили човѣкъ, той не може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ е възможно това? Ще ви докажа. Прѣдставете си, че вие сѣдате прѣдъ трапезата да ядете. Какво е положението ви въ този случай? Вие се намирате въ положението на слуга, комуто господарьтъ е далъ 32 чука на разположение, зѫбитѣ, съ които той трѣбва да начука на малки парченца всичко онова, което е на трапезата прѣдъ него. И той, съ помощьта на тѣзи чукове, трѣбва да натроши тѣзи голѣми камъни, съ които да павира улицитѣ въ своята държава. Той чука, чука, докато свърши работата си и прѣдаде на господаря си всичко, което е счукалъ. Ако господарьтъ намѣри работата добра, той ще я приеме, но ако намѣри, че не е добра, не я счукалъ, както трѣбва, ще я повърне назадъ и ще каже: да се научишъ втори пѫть да чукашъ добрѣ! Ако господарьтъ е доволенъ отъ него, той ще му заплати съ малка почивка. Почивката прѣдставя удоволствие въ живота. Ако почивката не води къмъ забрава, къмъ унасяне, тя е истинско удоволствие за човѣка.

 

Ще ви прѣдамъ единъ малъкъ разказъ, да видите, че почивка, която води къмъ забрава, не разрѣшава въпроситѣ на живота. Единъ пѫтникъ, като минавалъ прѣзъ пустинята, билъ подгоненъ отъ голѣмъ, страшенъ бикъ. Като бѣгалъ и търсилъ мѣсто да се скрие отъ него, попадналъ въ единъ дълбокъ, сухъ кладенецъ, и тамъ се приютилъ. По едно врѣме, той вижда въ кладенеца, близо до него, една змия. Съ това положението му се влошило повече: отгорѣ седѣлъ бикътъ, а отдолу змията. Като се намѣрилъ при двѣ голѣми злини, най-послѣ успѣлъ да се хване за една шубръка, на която забѣлѣзалъ малко медъ, отъ който започналъ да си поблизва. Така той се успокоилъ малко, починалъ си, и по този начинъ забравилъ, че отгорѣ седи бикътъ, а отдолу — змията. Обаче, забравянето още не разрѣшава въпроситѣ. Така и хората понѣкога близватъ малко медецъ отъ щастието, но това е само близване, отгорѣ пакъ ги чака бикътъ, а отдолу — змията. Питамъ: дѣ е вашиятъ идеалъ? Има ли поне единъ човѣкъ, когото обичате, както трѣбва? Въ своитѣ изслѣдвания изъ България азъ не срещнахъ нито една фамилия, въ която мѫжътъ или жената да не сѫ казали една лоша дума единъ за другъ. Дѣ сѫ тѣхнитѣ идеали? Не само за мѫже и жени мога да кажа това, но и досега още азъ не съмъ срѣщалъ нито единъ свещеникъ или владика, който да вѣрва въ Христа, както трѣбва. Това може да се каже не само за българитѣ, но и за чужденцитѣ: нито въ странство съмъ срѣщалъ истински хора, които да сѫ послѣдователни въ своитѣ идеи.

 

Нѣкой казва: що е Любовь? Що е Истина? Когато човѣкъ се намѣри прѣдъ най-голѣми сътресения и изпитания въ живота си, и сърцето, и умътъ му не се разколебаятъ и разклатятъ, казваме, че този човѣкъ има Любовь, има Истина въ себе си. Най-малкото смущение въ сърцето на човѣка и най-малкото колебание въ неговия умъ показватъ, че той живѣе още въ свещения егоизъмъ и мисли само за себе си. Значи, животътъ започва отъ онзи великъ актъ, да съзнае човѣкъ Истината. Животътъ, съ който разполагатъ съврѣменнитѣ хора, може лесно да имъ се отнеме, което показва, че той още не е тѣхенъ; този животъ принадлежи на нѣкое напрѣднало въ развитието си сѫщество, и щомъ рече да си замине, тѣ изгубватъ този животъ. Може да се направи изчисление, отъ прѣди колко милиона години е започналъ вашиятъ животъ. Нѣкога вие сте били мъртви, но нѣкои отъ тия възвишени сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, като минавали покрай васъ, дали сѫ ви отъ изобилието на своя животъ, съ което помогнали и на вашата по-нататъшна еволюция. Казвате: кои сѫ тѣзи сѫщества? Нѣкога вие сте ги знаели, но послѣ сте ги забравили и сте почнали да живѣете по стария начинъ. И като не помните нищо отъ тѣзи врѣмена, вие пакъ наново запитвате, какво нѣщо е Истината. Истината е обектъ на Любовьта. Единствениятъ обектъ, безъ който никаква любовь не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свѣтлина не може да се прояви, това е Истината; единствениятъ обектъ, безъ който никаква свобода не може да се прояви, това е Истината. И ако сегашнитѣ общества и народи търсятъ свобода безъ Истината, тѣ се самоизмамватъ. Свобода безъ Истина не може да сѫществува. Кажете ми едно общество или единъ народъ, който да е ималъ свобода безъ Истина. Нѣкой ще каже, че римската империя имала свобода. Не, римскитѣ затвори и сега, и на врѣмето си сѫ били пълни съ затворници и съ роби. Ако отидете сега въ Америка, въ Англия, въ Франция, въ Германия, както и въ малката България, навсѣкѫдѣ ще намѣрите затворитѣ пълни съ затворници. Не само затворитѣ, но и домоветѣ сѫ пълни съ затворници.

 

Нѣкой казва: дотегна ни вече да слушаме духовни бесѣди, както и разни поучителни сказки. Питамъ: не ви ли дотегна да ходите по театри и по концерти? Какво особено има въ театритѣ? Ще отидете въ единъ театъръ, дѣто на сцената прѣдставятъ убийството на нѣкой човѣкъ, и цѣлата публика се трогва отъ положението му, плаче, че станало нѣкакво нещастие. Казвамъ: когато хората виждатъ на улицата да убиватъ човѣкъ, като нѣкое куче, тогава тѣ не плачатъ и не се трогватъ, а като отидатъ въ театъра, плачатъ за сѫдбата на нѣкакъвъ фиктивенъ герой. Този герой или тази героиня, за които вие плачете, въ дѣйствителность не сѫществуватъ. Има смисълъ да ходите и на театъръ, но слѣдъ като излѣзете оттамъ, трогнати отъ неправдитѣ и насилията въ живота, като срещнете нѣкой страдалецъ, бѣденъ човѣкъ, да го заведете у дома си, да се разговорите съ него, да го нахраните и облѣчете. Какво правятъ съврѣменнитѣ хора? Тѣ ходятъ тукътамъ за удоволствие и послѣ гледатъ да се наредятъ, да си направятъ кѫща, да се осигурятъ. Казвамъ: хиляди кѫщи да съградите, пакъ сѫщи ще си останете; хиляди дѣца да родите, пакъ сѫщи ще си останете; и първи мѣста да заемате, пакъ ще си останете сѫщитѣ. Външната обстановка не измѣня положението на нѣщата. Това сѫ само врѣменни забавления. Нѣкой станалъ владика, това е забавление за него; другъ станалъ проповѣдникъ, това е забавление за него; трети станалъ поетъ, написалъ нѣколко стихотворения, това е забавление за него; четвърти станалъ актьоръ, и това е пакъ забавление. Истински поетъ е само онзи, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само единъ стихъ, отъ който цѣлото човѣчество да се подигне; истински философъ или ученъ е този, който, слѣдъ като завърши своето развитие, слѣзе на земята, за да напише само една мисъль, която да подвижи цѣлото човѣчество напрѣдъ. Доказателства трѣбва да имаме отъ онѣзи хора, които можемъ да наречемъ поети, философи, учени, музиканти или художници въ свѣта. Ако нѣмате такива разбирания въ живота си, вие ще се развивате бавно, постепенна, при което 5—10 години ще вѣрвате въ Бога, а послѣ ще се усъмните и ще мислите, че сте се измамили. Такъвъ животъ е животъ на самоизмама, животъ на забавления. Казвамъ: сегашнитѣ вѣрвания на хората въ Бога, съдържатъ самоизмама; сегашнитѣ религии съдържатъ самоизмама; сегашната наука съдържа самоизмама. Това не сѫ принципи, на които човѣкъ може да се опре. Съврѣменнитѣ хора нѣматъ доблестьта да кажатъ Истината, вслѣдствие на което виждаме всички тия нещастия и страдания въ живота.

 

Сега ще поговоря малко върху координация на човѣшкитѣ органи, мисли и чувства. Въ всѣки домъ, въ всѣко общество, въ всѣка държава, въ всѣка религия или въ наука трѣбва да има координация. Който иска да знае точното значение на думата координация, може да я намѣри въ нѣкой рѣчникъ. Да се координиратъ нѣщата, това подразбира, да се хармониратъ, да се подведатъ подъ онзи основенъ законъ, при който всички органи могатъ взаимно да си помагатъ. Напримѣръ, всички органи въ човѣшкия организъмъ трѣбва така да се координиратъ, че всѣки поотдѣлно да помага на другитѣ, като всѣки отъ тѣхъ да изпълнява самостоятелно своята служба, безъ да се мѣси въ работата на другитѣ. Това е истинска наука! Науката на бѫдещето човѣчество, която е наука на шестата раса, ще започне, именно, съ закона на координацията. Всѣки органъ въ човѣка трѣбва да се координира съ всички останали органи. Запримѣръ, ако нѣкой човѣкъ заболѣе отъ разстройство на корема си, той непрѣменно трѣбва да знае, коя е причината на това разстройство. Щомъ човѣкъ заболѣе отъ нѣкакво стомашно или коремно разстройство, това се дължи на двѣ противоположни чувства, които сѫ се сблъскали въ него. Тѣзи двѣ противоположни чувства внасятъ нарушение въ координацията на органитѣ. Когато пъкъ се яви нарушение въ координацията на мускулитѣ, тя се дължи на нѣкакъвъ страхъ, който се явява въ човѣка. Запримѣръ, нѣкой се страхува, какъ ще завърши живота си. Вслѣдствие на този страхъ, въ органитѣ, които иматъ прѣдназначение да извършватъ извѣстна служба, се явява едно лъжливо положение, че тѣ не могатъ да извършатъ тази служба и постепенно отпадатъ. Съ тѣзи мисли, съ този страхъ човѣкъ дава криво изправление, крива посока на службата на своитѣ мускули. По закона на координацията на човѣка е опрѣдѣлено да изминава дневно 2—3—5—10 километра пѫть. Ако той се уплаши и не изпълни това, което природата му е опрѣдѣлила, нѣма да се мине дълго врѣме, и тя ще му наложи глоба за неизпълнение на нейнитѣ закони. Послѣ, природата е опрѣдѣлила на човѣка да се храни съ чиста и проста храна. Веднъжъ изпратила човѣка на земята, тя е прѣдвидила, съ каква храна трѣбва да се храни. Слѣдователно, човѣкъ самъ трѣбва да си избере храната, прѣдвидена за него отъ самата природа. Не избере ли тази храна, не се ли подчини на законитѣ на природата, тогава и другитѣ органи въ неговия организъмъ нѣма да се координиратъ съ стомаха му и ще настане нарушение въ общия ходъ на организма. Освѣнъ това, опрѣдѣлено е на човѣка, по колко пѫти трѣбва да диша въ минута. Днесъ съврѣменнитѣ хора почти не дишатъ правилно и равномѣрно. Нѣкои поематъ въздухъ безразборно, дишатъ неравномѣрно, вслѣдствие на което нѣма координация и между другитѣ органи. И при яденето сѫщо така трѣбва да се спазватъ законитѣ на разумната природа. Нѣкои хора ядатъ много бързо, гледатъ да се нахранятъ часъ по-скоро, за да продължатъ работата, която ги чака отвънъ. Вслѣдствие на бързото ядене пакъ се нарушава координацията на органитѣ. Когато човѣкъ яде, той не трѣбва да бърза; въ яденето трѣбва да има извѣстна пластичность. Въ дъвкането трѣбва да взиматъ участие всички мускули, за да има пълна координация и между тѣхъ. Нѣма ли пълна координация между всички органи, както и между всички мускули на тѣлото, ще се образува извѣстно противодѣйствие, вслѣдствие на което пъкъ ще се родятъ