Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1927_04_24 Изостаналитѣ укрухи

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
Няма други мнения в тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2327 Мнения:

Публикувано 30 октомври 2015 - 02:46

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927),
Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Изостаналитѣ укрухи

 

И като се наситиха, казва на ученицитѣ си: „Съберете изостаналитѣ укрухи, за да се не изгуби нищо.“

Иоана 6:12

 

Азъ ще се спра върху думитѣ: „Да се не изгуби нищо“. Въ живата природа, както и въ живота на човѣка, има три важни момента. Първиятъ моментъ е да давашъ — качество, свойствено на Бога. Вториятъ моментъ е да приемашъ — качество, свойствено на човѣка и на всѣко живо сѫщество. Третиятъ моментъ е да задържашъ — качество, свойствено на разумния човѣкъ. Умниятъ, мѫдриятъ, добриятъ човѣкъ се отличава по това, че той може да задържа.

 

„Да се не изгуби нищо.“ Кое не трѣбва да се изгуби? Цѣнното у човѣка не трѣбва да се загуби. Не е достатъчно човѣкъ само да добие нѣщо, било знание, богатство, красота или животъ, но важниятъ въпросъ въ свѣта е да не изгуби човѣкъ това, което е придобилъ, т.е. да задържи това, което е спечелилъ. Всички нещастия въ съврѣменната култура, било въ личния, било въ сѣмейния, било въ обществения животъ или най-послѣ и въ самото човѣчество, се дължатъ на загубитѣ. Адамъ бѣше великъ човѣкъ, поставенъ отъ Бога въ райската градина, при най-добри условия, като прие Божието благословение, но и той изгуби всичко това. Ева сѫщо така прие Божието благословение, но и тя го изгуби. Тя бѣше една отъ най-красивитѣ жени, каквито свѣтътъ е познавалъ нѣкога, но изгуби и красотата си. Когато Адамъ я видѣ, той я хареса и каза: отлична е моята другарка! Тя ще се нарече Ева — начатъкъ на всѣка култура, на всѣко добро. Ева или Иехова, почти една и сѫща дума, показва, че жената съдържа въ себе си всички творчески сили, които могатъ да се разработятъ. Слѣдователно, подъ думата жена се разбира зародишъ, който съдържа въ себе си всички сили въ потенциално състояние и чакатъ момента на своето развитие. Подъ думата мѫжъ пъкъ се разбира сѫщество, което започва да се развива. Какво нѣщо е жената? Жената е зрънце, поставено въ хамбаря, или скѫпоцѣненъ камъкъ, поставенъ въ нѣкоя каса, или въ нѣкое скривалище.

 

Питамъ: какво ще се ползува скѫпоцѣнниятъ камъкъ, ако се извади отъ дълбочинитѣ на земята? Ползува се нѣщо. Колко сълзи е пролѣлъ той прѣзъ течение на хилядитѣ години, които е прѣкаралъ въ земята, докато стане красивъ! Нѣкои отъ съврѣменнитѣ геолози казватъ, че скѫпоцѣннитѣ камъни сѫ се образували отъ газоветѣ въ земята. — Скѫпоцѣннитѣ камъни сѫ минали прѣзъ газоветѣ, но не сѫ образувани отъ тѣхъ. Тѣ коренно се различаватъ отъ газоветѣ. Други учени пъкъ казватъ, че диамантътъ, напримѣръ, не е нищо друго, освѣнъ чистъ вѫглеродъ. Не, диамантътъ не е вѫглеродъ. Както човѣшката душа е облѣчена въ тѣлото, така и диамантътъ е облѣченъ въ материята на вѫглерода, но самъ по себе си той не е вѫглеродъ. Въ това отношение всѣки скѫпоцѣненъ камъкъ има свое тѣло, но ако речемъ да говоримъ, отъ какво е направенъ той, не можемъ положително да се произнесемъ. Едно трѣбва да се знае, че тѣлото на скѫпоцѣнния камъкъ не е самиятъ камъкъ. Той е само неговото външно облѣкло. Значи, скѫпоцѣнниятъ камъкъ прѣдставя единъ затворенъ животъ, който очаква своето бѫдеще развитие. И когато питатъ, защо хората обичатъ скѫпоцѣннитѣ камъни, знаемъ вече причината. Хората обичатъ скѫпоцѣннитѣ камъни, защото тѣ криятъ въ себе си сили въ потенциално състояние, които очакватъ своето развитие. Тъй щото, и въ скѫпоцѣннитѣ камъни има нѣщо Божествено. Тѣ не сѫ прости сѫщества, както ги виждаме външно. Казвате: защо съврѣменнитѣ учени не ни обясняватъ нѣщата, както трѣбва?

 

За да ви обясня, защо ученитѣ не изнасятъ Истината, както трѣбва, ще ви приведа единъ анекдотъ изъ арабския животъ. Двама арабски дервиши живѣли дълго врѣме въ пустинята. По-стариятъ отъ тѣхъ билъ изложенъ на голѣми нещастия и страдания. Страданията го слѣдѣли непрѣкѫснато едно слѣдъ друго. Той употрѣбилъ срѣщу тѣхъ всичкото си знание, всички методи, но не могълъ да се избави: страданията не прѣставали да посѣщаватъ неговата колиба. Той си казвалъ: навѣрно Аллахъ е недоволенъ нѣщо отъ мене, но не зная, коя е причината за това. По четири-петь пѫти на день се молилъ, помагалъ на хората, викалъ ги да имъ говори, да имъ проповѣдва за Бога, правилъ добрини, но нищо не помагало. Единствената утѣха въ живота му била неговата магарица, която му прислужвала въ всичко. Като нѣмалъ на кого да се оплаче, разговарялъ се съ нея. Тя му била единствената другарка въ живота. По едно врѣме случило се, че магарицата заболѣла и умрѣла. Дервишътъ си казалъ: и туй трѣбваше да ме сполети! Това животно ми бѣше единствениятъ другарь въ живота, но ето, и него изгубихъ. Той плакалъ, страдалъ за нея и най-послѣ рѣшилъ да я погребе тържествено, като избралъ за цѣльта най-хубавото мѣсто въ околностьта на своята колиба. Той избралъ мѣсто при единъ голѣмъ изворъ, дѣто изкопалъ нейниятъ гробъ и тамъ я заровилъ. Погребалъ я съ най-голѣми почести, каквито могълъ да измисли. Отъ това врѣме той не прѣстаналъ да я посѣщава и да мисли за нея. Когато минавали кервани край това мѣсто, всички се спирали и се чудѣли на този хубавъ гробъ. Тѣ си казвали: навѣрно тукъ трѣбва да е погребанъ нѣкой виденъ светия, защото и дервишътъ си е направилъ колиба до неговия гробъ. Кой какъ минавалъ, все се спиралъ, а мнозина нарочно идвали на това мѣсто, понеже го считали за свето. Обаче, дервишътъ си мълчалъ; той никому не казвалъ, кой е погребанъ на това мѣсто. Защо не казвалъ Истината? Той знаелъ, че ако каже Истината, нещастията ще започнатъ да го слѣдватъ едно подиръ друго. Прѣведено на съврѣмененъ езикъ това нѣщо подразбира: интереситѣ не ми позволяватъ да кажа това, което зная, защото то ще ме компрометира, ще изложи личностьта ми, както и моето обществено положение. Отъ човѣшко гледище този човѣкъ е правъ.

 

Сега, на мнозина се вижда чудно, какъ е възможно около гроба на едно животно да се вършатъ толкова чудеса? Ако отидете при източнитѣ народи, при нѣкой дервишъ, напримѣръ, тѣ ще ви обяснятъ това нѣщо добрѣ, но ако отидете при западнитѣ народи, тѣ не ще могатъ да ви обяснятъ това положение. То е неясно и на самитѣ тѣхъ. Азъ, обаче, нѣма да обяснявамъ този фактъ. Когато прѣдприемете едно пѫтешествие до източнитѣ народи, тѣ ще ви обяснятъ, какви сѫ тѣхнитѣ вѣрвания. Азъ ви приведохъ този примѣръ, да видите, защо съврѣменнитѣ учени не искатъ да казватъ Истината. Защо дервишътъ не иска да каже Истината на хората? По сѫщата причина и ученитѣ не искатъ да кажатъ Истината. Когато не искатъ да кажатъ Истината, все има нѣщо, което съзнателно криятъ. Ако единъ ученъ прѣмине цѣли 20 — 30 години прѣзъ редъ страдания и послѣ му се усмихне щастието, мислите ли, че ако той се натъкне на нѣкаква лъжлива теория, ще се разправя съ нея? Той ще се държи само за онѣзи факти, които сѫ вѣрни и истинни, а за другитѣ, които не сѫ вѣрни и не сѫ още доказани, ще каже: нека съ останалитѣ факти и теории се занимава младото поколѣние. Нека единъ день то да се произнесе, кои факти сѫ вѣрни, и кои не. Трудно е да се опрѣдѣли, кое е вѣрно, и кое не. Истината и лъжата въ свѣта сѫ така прѣплетени, че мѫчно могатъ да се разплетатъ.

 

И когато сѫ задали на Христа въпроса, що е Истина, Той имъ отговорилъ съ слѣдната притча. „Уподоби се Царството небесно на человѣкъ, който посѣ добро сѣме на нивата си. Като спѣха человѣцитѣ, дойде неприятельтъ му, посѣ плѣвели между пшеницата и си отиде. Слугитѣ на домакина дойдоха и казаха му: Господине, не посѣ ли добро сѣме на нивата си; отдѣ се взеха плѣвелитѣ? А той имъ рече: Враждебникъ человѣкъ е направилъ това. Слугитѣ му рекоха: искашъ ли да отидемъ да ги оплѣвимъ? Той имъ рече: не, за да не би, като плѣвите плѣвелитѣ, да изтръгнете заедно съ тѣхъ и пшеницата. Оставете да растатъ наедно и двѣтѣ до жетва; въ врѣмето на жетвата ще река на жетваритѣ: Съберете първо плѣвелитѣ и вържете ги на снопове за изгаряне, а пшеницата съберете въ житницата ми.“

 

Отъ психологическо гледище тази притча подразбира, че не е добрѣ човѣкъ да се занимава съ грѣховетѣ и съ погрѣшкитѣ на хората. Защо? — Защото и когато обича, и когато мрази, човѣкъ се свързва съ грѣховѣтѣ и съ слабоститѣ на дадения човѣкъ. Когато обичате нѣкого, вие се свързвате съ този човѣкъ и придобивате неговитѣ качества. И когато мразите нѣкого, вие пакъ се свързвате и придобивате неговитѣ качества. Забѣлѣжете, напримѣръ, какъ пишатъ въ вѣстницитѣ противъ правителството, какъ изтъкватъ грѣшкитѣ и неправдитѣ, които то върши. Дойдатъ ли, обаче, тѣ на власть, веднага обръщатъ политиката. И като наблюдавате тѣхнитѣ постѫпки, ще видите, че и тѣ вършатъ сѫщото, каквото е вършило и прѣдишното правителство. Тѣ затварятъ тевтера, на който сѫ писали грѣшкитѣ на бившето правителство, и вървятъ по неговия пѫть. Какво показва това? Че свѣтътъ не може да се изправи чрѣзъ критикуване. Да се говори, че нѣкой човѣкъ ималъ грѣхове, това и дѣцата могатъ да кажатъ. Нѣма защо да се разправя на човѣка, че е грозенъ. Дохожда при мене единъ човѣкъ и ме пита: харесвашъ ли ме? Казвамъ му: азъ не съмъ толкова компетентенъ, не разбирамъ отъ това изкуство, но ако искашъ да знаешъ истината по този въпросъ, ето, вземи моето огледало, то е по-умно отъ мене. Огледай се въ него, и то ще ти каже истината тихо, мирно, безъ да те чуе нѣкой. Каквото ти каже то, ти трѣбва да го повѣрвашъ. Ако азъ ти кажа нѣщо, може да те обидя, а огледалото нѣма да ти каже нито една горчива дума, но ще знаешъ цѣлата истина. Огледалото прѣдставя Божествения Духъ у човѣка. Когато дойдемъ до Бога, Той никога не се нахвърля върху насъ, както правятъ другитѣ хора, но само ни показва, какви сме. И когато ние се обезкуражимъ, обезсърдчимъ, Той се приближава до насъ и ни казва: има единъ начинъ, по който можешъ да изправишъ грозотията си. Като дойдете до това огледало, вие ще разберете, че нито сте учени хора, нито музиканти, нито добри, както сте мислили дотогава. Обаче, огледалото ще ви покаже, че вие можете да бѫдете и учени, и добри, и музиканти. Освѣнъ, че ще ви покаже отрицателнитѣ страни, огледалото ще ви покаже едноврѣменно и пѫтя, по който можете да постигнете Божествения животъ.

 

Слѣдователно, все трѣбва да се даде нѣщо на хората. Ако майката не може потенциално да вложи нѣкакви дарби въ душата на дѣтето си, отъ това дѣте нищо не може да стане. Ако градинарьтъ посажда сѣмена въ градината си и не ги полива, отъ тѣзи сѣмена нищо не може да излѣзе. Ако каменарьтъ не дѣла камънитѣ, които разчупва, отъ тѣхъ нищо не може да стане. Отъ неодѣлани камъни кѫща не се гради.

 

Христосъ казва на ученицитѣ си: „Съберете изостаналитѣ укрухи, за да не се изгуби нищо!“. Съ този стихъ Христосъ е искалъ да постави единъ великъ законъ въ умоветѣ на своитѣ ученици. Той искалъ да имъ обърне внимание на силата Божия, която е въ състояние да увеличи хлѣбоветѣ. Слѣдъ това Той имъ каза: „Азъ съмъ хлѣбътъ на живота; който иде при мене, нѣма да огладнѣе; и който вѣрва въ мене, никога нѣма да ожаднѣе“. Споредъ мене, всички хора въ врѣмето на Христа, които ядоха отъ този хлѣбъ, сѫ щастливи, защото тѣ и до днесъ живѣятъ. Отъ тѣзи петь хиляди души, които сѫ яли отъ този хлѣбъ, и днесъ можете да намѣрите изъ цѣлия свѣтъ: и въ Америка, и въ Англия, и въ Германия, и въ България — навсѣкѫдѣ сѫ пръснати. Тѣ сами могатъ да ви кажатъ, че, наистина, сѫ яли отъ живия хлѣбъ на Христа. Отъ двѣ хиляди години насамъ тѣ още живѣятъ отъ този хлѣбъ. Може ли да умре човѣкъ, който се е хранилъ съ хлѣбъ, който излиза отъ Бога? Смъртьта е влѣзла въ живота по причина на това, че човѣкъ е прѣстаналъ вече да се храни съ Божествения хлѣбъ. Храненето е процесъ на сърцето, а асимилирането, употрѣблението на храната, на хлѣба, е процесъ на човѣшкия умъ.

 

Въ съврѣменния свѣтъ често се говори за чувствата, и нѣкой казва: накърниха се моитѣ чувства. Ако въ духовния свѣтъ влѣзе човѣкъ съ накърнени чувства, той ще види, че неговитѣ чувства тамъ сѫ твърди, като камъни. Отъ такива твърди чувства може да се направи кѫща. Питамъ: тогава какво понятие може да има човѣкъ за своитѣ чувства? И затова, когато се говори, че трѣбва да се възпитаватъ човѣшкитѣ чувства, разбираме, че тази твърда материя, каквато днесъ прѣдставятъ чувствата, трѣбва да се смекчи, да се впрегне въ работа. Възпитанието ще даде съотвѣтни методи. За тази цѣль трѣбва да се дойде до умствения свѣтъ. Както водата на физическия свѣтъ прѣдставя срѣда, която прѣнася необходимитѣ елементи за развитието на растенията, така и мисъльта въ духовния свѣтъ служи за срѣда, която доставя нужнитѣ елементи за растенето и развитието на чувствата. Ако човѣкъ мисли, само тогава той ще може да постави чувствата си въ правиленъ, хармониченъ редъ. Човѣкъ може да прояви Любовьта само чрѣзъ закона на мисъльта. Да чувствувашъ, това още не значи, че любишъ. То е само поставяне камъни при една постройка. Любовьта е процесъ, който подразбира растене, разширение на човѣшката душа въ всѣко направление. Да любишъ, значи да се задоволяватъ вѣчнитѣ копнежи на човѣшката душа и на човѣшкия духъ. И ако човѣкъ не може да постигне своитѣ желания и копнежи на земята, причината за това е, че той изгубва добритѣ условия за тѣхното реализиране. На всички хора се даватъ добри условия, но тѣ ги изгубватъ. На коя майка не сѫ дадени дѣца? На всѣка майка се даватъ дѣца, но много майки сѫ изгубили дѣцата си. Кому не сѫ дадени приятели? На всички хора се даватъ приятели, но нѣкои изгубватъ приятелитѣ си, а нѣкои ги запазватъ. Кому не е дадена красота? На всѣки човѣкъ е дадена красота, но не се минаватъ 20 — 30 години, и човѣкъ изгубва красотата си. Кому не сѫ дадени знания? На всички сѫ дадени знания, но не се минава много врѣме, мозъкътъ на нѣкои хора се поврежда, и тѣ изгубватъ знанията си. Смисълътъ на живота седи въ това: каквото имаме, да не го изгубваме.

 

Сега ще задамъ единъ въпросъ на религиознитѣ хора: защо тѣ се съмняватъ? Съмнѣнието е една отъ голѣмитѣ слабости, която се срѣща, както въ религиознитѣ, така и въ свѣтскитѣ хора. Запримѣръ, нѣкой религиозенъ човѣкъ, слѣдъ като е вървѣлъ нѣколко години въ правия пѫть, усъмни се нѣщо и се запитва: дали пѫтьтъ, въ който вървя, е правъ? Докато човѣкъ е младъ, той има вѣра въ себе си, но като дойде на срѣдна възрасть, той започва вече да вижда, че старость иде, и казва: ще изгубя силата си. Той повтаря тѣзи думи всѣки день въ ума си, докато най-послѣ се намѣри въ положение на безпомощенъ човѣкъ, взима тояжката си въ рѫка, подпира се и търси помощь отъ малкитѣ дѣца. Хората, като го виждатъ подпрѣнъ на своята тояжка, казватъ: този човѣкъ се подпира, защото силитѣ му вече го напущатъ. Не, той не се подпира, но търси нѣщо. Какво търси? Той търси изгубеното. И ако го пита нѣкой, какво е изгубилъ, той ще каже: изгубихъ здравето си, изгубихъ силата си, изгубихъ паметьта си. Много нѣщо имахъ, но всичко изгубихъ. Този дѣдо върви замисленъ, подпрѣнъ на тоягата, но изведнъжъ, нѣкое дѣте мине покрай него, хване го за джоба и го поразклати. Мине друго дѣте покрай него, хване го пакъ за джоба, потегли го. Дѣдото се поспре, погледне дѣцата и си казва: така е, дѣдовото, човѣкъ, като остарѣе, става посмѣшище на дѣцата. И турцитѣ иматъ подобна поговорка: когато вълкътъ остарѣе, става посмѣшище на кучетата.

 

Съврѣменнитѣ хора казватъ: ние трѣбва да имаме култура, да се развиваме. — Съгласенъ съмъ съ тѣхъ. Обикновенитѣ хора трѣбва да иматъ култура, трѣбва да иматъ цивилизация, но питамъ: това, което иматъ и което придобиватъ, могатъ ли да го запазятъ? Прослѣдете историята на българитѣ отъ хиляда години насамъ и ще видите, прѣзъ какви пертурбации сѫ минали. Какво е останало отъ България отъ врѣмето на Симеонъ Велики? Днесъ всички българи, всички европейски народи се хвалятъ все съ това, какво сѫ били едно врѣме. Гърцитѣ се хвалятъ съ Сократа, съ Платона, съ своята стара култура, но дѣ сѫ днесъ Сократъ и Платонъ? И Адамъ едно врѣме бѣше въ райската градина, но дѣ е днесъ? И Ева едно врѣме бѣше въ райската градина, но дѣ е тя днесъ? Днесъ Ева е въ своята кухня, съ прѣстилка и лъжица въ рѫка, готви, недоволна отъ положението си, стара, като баба. Всички казватъ: какво бѣхме едно врѣме! Не е важно, какво сте били едно врѣме, важно е, какво сте сега. Ако отидете въ Италия, въ стария Римъ, ще кажатъ: едно врѣме какво бѣхме! Питамъ: дѣ е славата и величието на стария Римъ? И българитѣ казватъ: какво бѣхме едно врѣме! Не е важно, какво сте били едно врѣме, сегашниятъ моментъ е важенъ. И въ Писанието е казано: „И ще създамъ нова земя и ново небе.“ Тамъ не е казано да вѣрвате въ това, което Богъ едно врѣме е създалъ. За насъ не е важенъ миналиятъ моментъ, важенъ е сегашниятъ моментъ, какво можемъ да направимъ отъ това, което сега имаме. И Богъ казва: азъ създавамъ за васъ нова религия, нова мѫдрость; който вѣрва въ това, което сега създавамъ, той ще бѫде благословенъ. И днесъ, който дойде при мене, все ще ми разправя, какъ сѫ живѣли едно врѣме светиитѣ. Не е важно, какъ сѫ живѣли светиитѣ едно врѣме; важно е, какъ вие живѣете днесъ. Азъ зная, че светиитѣ сѫ живѣли чистъ и светъ животъ въ пустинитѣ; важно е, какво сте вие сега, какъ вие трѣбва да живѣете. Или ще ми разправятъ, какъ сѫ живѣли едно врѣме българитѣ. Не е важно това; важно е, какъ вие живѣете днесъ. Другъ пъкъ ще ми разправя: баща ми бѣше честенъ човѣкъ. — Остави, какъвъ бѣше баща ти. Кажи ми, ти честенъ човѣкъ ли си? — Баща ми бѣше добъръ човѣкъ. — За мене не е важно, какъвъ човѣкъ бѣше баща ти; азъ искамъ да зная, ти добъръ човѣкъ ли си.

 

Съврѣменнитѣ религиозни хора казватъ: ние вѣрваме въ Христа, който дойде на земята прѣди двѣ хиляди години. Знаемъ, че Той бѣше разпнатъ, погребанъ, на третия день възкръсна и отиде на дѣсно при Отца си. Да се вѣрва само въ този Христосъ, който е живѣлъ прѣди двѣ хиляди години на земята, това е заблуждение. Самъ Христосъ е казалъ на ученицитѣ си: „Идете и проповѣдвайте, и азъ ще бѫда съ васъ до скончанието на вѣка“. Христосъ още тогава е говорилъ за себе си, не като личность, но като Духъ, който ще прѣбѫдва на земята прѣзъ всички врѣмена до скончанието на вѣка. Значи, Той подразбиралъ, че ще бѫде съ ученицитѣ си прѣзъ всички условия, прѣзъ врѣмената на насилието, на злото, което днесъ виждаме въ свѣта, т.е. до скончанието на вѣка; слѣдъ това ще настане нова епоха, време на нова земя и на ново небе. Христосъ ималъ прѣдъ видъ новия день, когато хората нѣма да губятъ своя животъ. Които дочакатъ този день, ще получатъ новия животъ. Изгубеното трѣбва да се възвърне. Сега настава епоха, когато ние трѣбва да намѣримъ изгубеното. Казвате: какъ ще намѣримъ изгубеното? Мислите ли, че вие ще намѣрите изгубеното въ университета? Ако изгубеното може да се намѣри въ университетитѣ, азъ бихъ повикалъ всички видни европейски професори, да ни покажатъ, какъ може да се намѣри изгубеното, а сѫщеврѣменно да ни покажатъ начинъ за спасение. Ако пъкъ изгубеното може да се намѣри въ черквитѣ, и това може да се провѣри. Нека всички свещеници, владици и проповѣдници отъ разнитѣ черкови, били тѣ православна, протестантска, католическа, мохамеданска, будическа или каква и да е, дойдатъ и кажатъ: този е пѫтьтъ на спасението! Ние веднага ще тръгнемъ подиръ тѣхъ. За Истината ние сме готови на всичко — достатъчно е да се намѣри нѣкой да ни покаже пѫтя къмъ нея. Ако дѣцата могатъ да ни покажатъ Истината, ние и на тѣхъ ще благодаримъ. Ние не се считаме унижени, ако едно дѣте ни посочи пѫтя. Ако единъ туристъ се заблуди въ пѫтя си и срещне едно малко дѣте, което може да го оправи, той ще счита ли това за унижение, че дѣтето го е упѫтило? Туристътъ трѣбва да каже: благодаря на Бога, че ми показа пѫтя, макаръ и чрѣзъ това малко дѣте. Не е достатъчно само човѣкъ да тръгне въ правия пѫть, както не е достатъчно само студентътъ да слуша лекции въ университета, но изисква се единъ вѫтрѣшенъ процесъ на разбиране, къмъ който всѣки трѣбва да се стреми. Не е достатъчно само човѣкъ да придобива знание, но това знание изисква и приложение. Значи, въ живота трѣбва да се иматъ прѣдъ видъ два важни вѫтрѣшни процеса: процесъ на разбиране и процесъ на приложение. Запримѣръ, съврѣменнитѣ християни постоянно говорятъ за Любовьта Христова, но тази Любовь нито е разбрана отъ тѣхъ, нито е приложена. Изкуство е да се приложи Любовьта въ живота!

 

Казвате: какъ може да се приложи Любовьта въ живота? За да се приложи Любовьта, изисква се прѣди всичко човѣкъ да се освободи отъ своето минало. Подъ „минало“ ние разбираме съвокупность отъ редъ човѣшки прѣдубѣждения и заблуждения. Знаете ли, защо съврѣменнитѣ хора пропадатъ въ всички свои изпити? — Защото не вѣрватъ въ Христа, не вѣрватъ и въ Бога. Коя е причината, че тѣ не вѣрватъ въ Бога? Адамъ, напримѣръ, стана безвѣрникъ, откакъ Богъ му даде жена. Той повѣрва въ жена си, а изгуби вѣрата си въ Бога. Жената го съблазни. И Ева стана безвѣрница, откакъ видѣ змията, която я съблазни. Змията започна да говори хубаво, убѣдително, и Ева, като я слушаше, каза: значи, не само Богъ може да говори така хубаво; и змията може да говори краснорѣчиво и убѣдително. Азъ мога да вѣрвамъ и на нея. И съврѣменнитѣ хора, като четатъ книгитѣ на разни учени и професори, казватъ: ето какво казва еди-кой си професоръ за човѣка. Какво казва този професоръ? Той казва, че човѣкъ, като умре, се разлага на множество частици. Питамъ: този професоръ знае ли, какво прѣдставя въ сѫщность разлагането? Професорътъ казва, че всички нѣща, слѣдъ като се разложатъ, започватъ да миришатъ, понеже отъ тѣхъ се отдѣлятъ миризливи газове. Не, при този процесъ миризмата още не подразбира разлагане, както професорътъ разбира. Миризмата е резултатъ на извѣстни дисонанси, които се прѣдизвикватъ отъ срѣщането на противоположни мисли или чувства въ човѣка. Тѣзи противоположни мисли и чувства се отличаватъ по бързината на трептенията или на вибрациитѣ си и, вслѣдствие на това различие, тѣ се отразяватъ неприятно върху нашата нервна система. Миризмата показва още, че и окрѫжаващата срѣда, въ която живѣемъ, е дисхармонична. Въ този смисълъ ние считаме и умрѣлитѣ хора за живи.

 

Питамъ: каква е разликата между умрѣлия и живия човѣкъ? Когато човѣкъ е живъ, той е единъ, а когато умре, става на милиарди. Докато човѣкъ е живъ, ние го познаваме подъ разни имена — Иванъ, Драганъ, Петко и т.н., като единица, но като умре, отъ него се образуватъ единъ и половина милиарда хора. Тогава той става множество. Отъ единицата се образуватъ много човѣчета, които се наричатъ съ сѫщитѣ имена, каквито единицата имала, и всички се питатъ: кой е този, който ни роди? Тѣ го търсятъ и никѫдѣ не могатъ да го намѣрятъ. Нѣкои ще кажатъ, че тази теория е невъзможна, не може да се приеме. Питамъ: теорията на Кантъ — Лапласа за създаването на свѣта, права ли е? Тамъ ли бѣха Кантъ и Лапласъ, когато Богъ създаваше свѣта? За да повѣрваме въ теориитѣ на съврѣменнитѣ учени, ние трѣбва да имаме картини, съ които да ни убѣдятъ въ истината. Въ природата сѫществуватъ картинитѣ за създаването на свѣта, но ние трѣбва да насочимъ фотографиитѣ си срѣщу тѣзи картини и послѣ да ги прѣдставимъ на свѣта. Дѣ е била фотографията на Лапласа, съ която да увѣри днесъ хората въ своята теория за създаването на свѣта? За сътворението на свѣта ученитѣ създадоха една приблизително вѣрна картина, но тя още не е истинска картина. Всички тия теории, обаче, не сѫ въ ущърбъ на науката. Тѣ сѫ допринесли нѣщо за развитието на човѣчеството. Казвамъ, обаче: официалната и сѫщинската наука сѫ двѣ различни нѣща. Азъ не разглеждамъ, какво говори официалната и какво истинската наука за създаването на свѣта, но казвамъ, че истинска наука е тази, която осмисля нѣщата и дава стремежъ на човѣшкия духъ да търси Истината. Знанията пъкъ на официалната наука, за да станатъ истински, положителни, тѣ трѣбва да минатъ прѣзъ Божествения огънь, та всичко скѫпоцѣнно да излѣзе отъ тѣхъ, а да остане само сгория, която ще се изхвърли навънъ.

 

Казвамъ: въ умоветѣ и въ сърцата на съврѣменнитѣ хора има много материали, натрупани отъ вѣковетѣ, които днесъ трѣбва да минатъ прѣзъ Божествения огънь, за да се прѣчистятъ. Още старитѣ алхимици сѫ казвали, че всѣки човѣкъ трѣбва да има въ себе си такава една пещь, въ която всичко непотрѣбно да се постави на изгаряне. Питамъ съврѣменнитѣ християни: въ какво вѣрвате? — Ние вѣрваме въ Господа Исуса Христа. — Радвамъ се, че вѣрвате въ Христа, но даде ли ви Христосъ планъ за тази свещена пещь? — Не. — Идете тогава при Него, да ви даде планъ за тази Божествена пещь. Послѣ, даде ли ви Той планъ, какъ да си палите огъня на свещеното огнище? — Не ни е далъ още такъвъ планъ. — Даде ли ви Христосъ свещеното кандило, което, като запалите веднъжъ, никога да не изгасва? — За него дори и не сме сънували. Разправятъ нѣкои, че сѫществува такова кандило, но ние нѣмаме още. — Онѣзи, които иматъ свещеното кандило, тѣ разбиратъ, какво говоря, и затова при тѣхъ нѣма защо да се спирамъ. Онѣзи пъкъ, които иматъ свещената пещь, ще ми кажатъ, какво остава въ пещьта, слѣдъ като изхвърлятъ сгорията навънъ.

 

Тъй щото, отъ това гледище, страданията въ живота не сѫ нищо друго, освѣнъ свещениятъ огънь, който изважда скрититѣ богатства, дълбоко заровени въ нашата земя. Ето защо, безъ страдания човѣкъ не може да стане гениаленъ; безъ страдания той не може да стане и светия; безъ страдания отъ човѣка не може да излѣзе нищо добро. Единственото велико нѣщо въ живота на хората, това сѫ страданията, които сѫ направили човѣка великъ. Щомъ минатъ страданията, ще дойде периодътъ на Любовьта. Страданията приготвятъ пѫтя на великата Любовь. Който не е миналъ прѣзъ страданията, кракътъ му не може да стѫпи въ Любовьта, да опита всички нейни велики блага. Който не е миналъ още прѣзъ пѫтя на страданията, той мисли само за ядене и пиене, и казва: пари, пари ми дайте! Нека този човѣкъ отиде въ Америка, или въ Русия, да намѣри тамъ милиардеритѣ и да ги пита, щастливи ли сѫ? Срѣщате въ вѣстницитѣ, че нѣкой князъ се самоубилъ. Защо се самоубилъ? — Намиралъ, че животътъ нѣма смисълъ. Това сѫ хора, които не искатъ да страдатъ. Който казва, че иска да умре, това подразбира, че този човѣкъ иска да се освободи отъ страданията. Той търси лесния пѫть въ живота. На такива хора казвамъ: ако искате да влѣзете въ свещения пѫть на Любовьта, вие трѣбва да се освободите отъ страданията, т.е. да прѣминете прѣзъ тѣхъ. Тѣ ще отворятъ пѫтя ви по-нататъкъ; тѣ ще отворятъ очитѣ ви да виждате и да разбирате нѣщата. Като говоря, че човѣкъ трѣбва да мине прѣзъ страдания, азъ не подразбирамъ, че Богъ иска да мѫчи хората. При сегашнитѣ разбирания на хората, страданието е най-великиятъ учитель; то е Божественъ процесъ, който отваря очитѣ не хората. Безъ страдания животътъ нѣма смисълъ. Питамъ: Богъ, който създаде толкова свѣтове, не можа ли да намѣри другъ начинъ да спаси човѣчеството, но трѣбваше да изпрати единствения си синъ на земята, да бѫде битъ и поруганъ отъ хората? Не можаха ли римскитѣ войници да не го биятъ? Защо трѣбваше, именно, Христосъ да пострада? Значи, Христосъ трѣбваше, по този начинъ именно, да се изпита, да се види, доколко може да издържи. Силата и величието на Христа седи въ страданията, които Той понесе. Нѣкои казватъ, че Христосъ не е страдалъ толкова много. Други пъкъ казватъ, че страданията на Христа били толкова голѣми, че поть отъ кръвь текла по лицето Му. Това говори за голѣмото напрѣжение, за силната мисъль, която ималъ Христосъ. Този е пѫтьтъ на героитѣ, както и на великитѣ хора. Тъй щото, ако човѣчеството иска да се избави отъ злото, непрѣменно трѣбва да прѣмине прѣзъ голѣми страдания. Ако човѣкъ разбере страданията, той ще разбере и смисъла на живота.

 

Сега, азъ не говоря за обикновенитѣ страдания. Азъ имамъ прѣдъ видъ вѫтрѣшното недоволство, вѫтрѣшнитѣ страдания на човѣка. Човѣкъ може да се намира при голѣми удобства въ живота, да има най-добри условия, но пакъ да се чувствува самотенъ, неразбранъ отъ никого. Той чете тази, онази книга, но пакъ е незадоволенъ, вижда, че нѣма кой да го упѫти. Той търси вече истинския пѫть, къмъ който само Учительтъ може да го напѫти. Забѣлѣжете, напримѣръ, сега чувате навсѣкѫдѣ да се говори за прѣраждането, за теософско движение и за редъ още нови мисли и положения, но при всичко това и тия хора на новото пакъ чакатъ да дойде единъ великъ Учитель, да ги научи. На какво ще ги научи? Има нѣщо, което и тѣ не знаятъ. Нѣкой ученъ ще каже едно, другъ ученъ ще каже друго, но въ края на краищата, и тия учени очакватъ нѣщо. Има нѣща, които и тѣ не знаятъ. Тѣ виждатъ нѣщо, но въ това виждане сѫ като въ затворъ. Виждатъ една запалка, но сѫ ограничени, не могатъ да се доближатъ до нея и да я запалятъ.

 

Ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какъ дѣйствува тази запалка върху душата на човѣка. Срѣщате единъ младъ момъкъ, който и въ гимназията, и въ университета билъ извѣстенъ, като най-лошия, най-несрѫчния; никой не е смѣелъ да се доближи до него. Каквато пакость се направи въ гимназията или въ университета, все той билъ виновенъ. Каквато разпря стане, все той ще се бие; пусналъ пояса си, никой не може да мине, да се приближи до него. Майка си не слуша, баща си не слуша, учителитѣ, професоритѣ сѫщо така не слуша, свещеницитѣ не слуша, никой не може да поговори съ него, като съ човѣкъ. Двѣ думи не могълъ да размѣни спокойно, все билъ готовъ на скандали и на бой. Най-малкото недоразумение той уреждалъ съ ножъ. Единъ день, както вървѣлъ на улицата, срѣща една млада, красива мома, която го поглежда, усмихва му се и си заминава. Изведнъжъ той слага орѫжието си, спуща кобуритѣ и тръгва подиръ нея. Отъ този моментъ той става мекъ, внимателенъ къмъ всички. Кой каквото му каже, все слуша. Майка му каже нѣщо, той е готовъ веднага да го изпълни. Всички се чудятъ, какво е станало съ този младъ момъкъ. Нѣкои си говорятъ: какво ще е станало? Навѣрно нѣкоя млада мома го е срещнала и му е запалила чергата. Майката пъкъ казва: Господъ му е обърналъ нѣкакъ ума. Казвамъ: не се е запалила чергата му, но сърцето му се е запалило, запалила се е неговата пещь и сега гори, чисти, отдѣля цѣнното отъ сгорията! Седи ли, ходи ли, той все момата носи въ ума си и казва: само съ тази мома мога да бѫда щастливъ! Този голѣмъ, страшенъ юнакъ сега омекна, на всичко се съгласява и прѣдъ всичко отстѫпва, само да може момата да постигне. Кой професоръ го научи на тази обхода? Кой проповѣдникъ го обърна къмъ Бога? Нито професорътъ го е научилъ, нито проповѣдникътъ го е обърналъ къмъ Бога, но тази мома, съ нѣкаква магическа сила можа да смекчи неговото сърце, да направи отъ страшния човѣкъ кротко агне. Тази магическа сила е Любовьта.

 

Трѣбва ли слѣдъ това хората да казватъ, че тази мома му омотала ума, или че това сѫ младежки работи? Нито момата му е омотала главата, нито можемъ да наречемъ това младежка работа, но казвамъ: има единъ великъ законъ, който работи въ свѣта. И моментътъ, въ който този законъ работи, е Божественъ. Въ този моментъ, именно, Богъ срѣща младия момъкъ и му казва: знаешъ ли, защо те изпратихъ на земята? Знаешъ ли, защо ти дадохъ животъ? — Не зная. Тръгни тогава подиръ мене. И момъкътъ тръгва. Богъ говори на този момъкъ чрѣзъ момата. Богъ го пита: ти човѣкъ ще станешъ ли? Момата се усмихва. Той тръгва подиръ момата и се бои, да не би най-малко нѣкакъ да се намръщи тя, да се разсърди. Защо? — Бога е срещналъ той. Въ лицето на младата мома той вижда Бога и затова тръгва подиръ нея. Иначе, не може да се обясни, какъ този пехливанъ момъкъ, който внушава страхъ на всички свои познати и близки, да тръгне подиръ една мома. Ще кажете: истина ли е всичко това? Това е Истина, това сѫ обяснения, каквито дервишътъ далъ на минувачитѣ въ пустинята. И затова, когато ние не искаме да кажемъ Истината, като този дервишъ, казваме: това е магнетическо, или особено психическо състояние, което замотава главата на момъка. Не, вие трѣбва да говорите Истината, да кажете: Богъ бѣше въ сърцето на младата красива мома, и затова, като го срещна, тя му се усмихна, погледна го и му каза: животътъ има другъ смисълъ отъ този, който ти търсишъ и разбирашъ. Не е този пѫтьтъ, по който трѣбва да вървишъ, за да се издигнешъ и да те обичатъ хората. Отъ погледа и усмивката на момата той намѣри смисъла на живота, намѣри пѫтя, който душата му търсѣше, и тръгна подиръ нея. Това наричамъ азъ събуждане на човѣшкото съзнание.

 

Казвате: какъ ще се оправи свѣта? — Като дойде Господъ и ви погледне съ очитѣ си и ви се усмихне. Единъ день Господъ ще срещне всички хора, ще имъ се усмихне, ще ги погледне и ще имъ посочи пѫтя, който трѣбва да слѣдватъ. Казвате: какъ ще стане това? — То може да стане и въ сънъ, и въ будно състояние.

 

Сега ще ви прѣдамъ една арабска приказка, да видите, какъ ставатъ нѣщата въ сънъ. Една царска дъщеря била много недоволна отъ живота си, станала вече на 22 години и не могла да намѣри човѣкъ, когото да обича. Тя постоянно плакала, не могла да се примири съ положението си. Въ цѣлото царство не могла да намѣри нѣкой младъ, красивъ момъкъ, когото да обикне. Една вечерь тя сънувала, че вижда този, когото търси, и сутриньта станала рано, но вече доволна, щастлива, че поне на сънъ видѣла този, когото обича и когото душата ѝ търси. Тя си казала: не го видѣхъ въ дѣйствителность, но щомъ го видѣхъ на сънъ, ще го видя и въ будния си животъ.

 

Питамъ: какъ ще си обясните туй нѣщо? Това показва, че нѣщата най-първо ставатъ на сънъ, а послѣ и наявѣ. Първо човѣкъ си мечтае това-онова, но което си мечтае, то става и въ будния животъ, т.е. и въ дѣйствителность. Подъ думата мечта ние разбираме онова, което става въ истинския животъ, а не и въ онзи животъ, който се е проявилъ, защото Любовьта не се изразява въ цѣлувки, въ пригрѫдки, въ подаръци, въ писане на писма и т.н. Любовьта се изразява чрѣзъ неизказанитѣ нѣща, чрѣзъ ненаписаното и чрѣзъ нѣщата, които се чувствуватъ, но не се изказватъ. Който има Любовьта въ себе си, той духомъ не може да падне; той има дълбокъ миръ въ себе си, какъвто другитѣ нѣматъ. Човѣкътъ на Любовьта може да носи тягоститѣ на цѣлия свѣтъ. И въ лицето на Христа ние виждаме, именно, такава Любовь. Христосъ издържа страданията, защото въ душата Му цари Божията Любовь.

 

И тъй, когато говоримъ за страданията, ние подразбираме онѣзи страдания, съ които можемъ да се удостоимъ, да влѣземъ въ свѣта на Любовьта и да видимъ нейното лице. Псалмопѣвецътъ казва: „Когато видя лицето Ти, Господи, азъ ще бѫда задоволенъ“. Сега, кой отъ васъ не иска да бѫде красивъ? По колко пѫти на день се оглеждате въ огледалото? Добрѣ е да се оглеждате, но вие сами виждате, доколко сте красиви и казвате: нѣма го още този образъ. Единъ день, когато всѣки се огледа въ огледалото и види образа на Господа, ще каже: азъ вече съмъ човѣкъ. И всѣки, който може да каже съ положителность за себе си: азъ мисля, азъ чувствувамъ, азъ дѣйствувамъ, азъ виждамъ, това показва, че Богъ се е проявилъ въ ума, въ сърцето и въ волята на този човѣкъ. Да кажешъ, че любишъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоето сърце. Да кажешъ, че мислишъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоя умъ. Да кажешъ, че имашъ душа, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоята душа. Да кажешъ, че имашъ духъ, това значи, че Господъ се е проявилъ въ твоя духъ. Докато нѣмате тази опитность, вие можете да се съмнявате въ Господа.

 

Казвамъ; онѣзи, които сѫ изгубили нѣщо, нека търсятъ изгубеното, да го намѣрятъ. Онѣзи пъкъ, които сѫ го намѣрили, нека го пазятъ, да не го изгубятъ, защото то е свещеното у тѣхъ. Какво трѣбва да пазите? Пазете да не изгубите страданието. То е свещеното за човѣка. Докато имате страдания, радвайте се. Нѣкои искатъ да избегнатъ страданията, но ако ги избегнатъ, единъ день тѣ нѣма въ какво да се облѣкатъ. Страданието е най-хубавата дреха, каквато човѣкъ може да има. Тя не е скѫсана дреха, но хубава, здрава, отъ най-цѣнна материя. По-красива дреха отъ тази на страданието досега не съмъ виждалъ. Тя е дреха, като на райската птица.

 

Сега ще ви приведа единъ митъ, който се отнася до създаването на Адама. Когато Богъ създалъ Адама, пратилъ нѣкои отъ птицитѣ да се произнесатъ за него. Най-напрѣдъ изпратилъ гаргата, тя да се произнесе, харесва ли Адама. Като минала покрай него, тя плюла отгорѣ му и си заминала, безъ да каже нѣщо. Затова, именно, гаргата и до днесъ носи черна дреха. Слѣдъ нея Богъ изпратилъ враната, и тя да си каже мнѣнието. Като минала покрай Адама, враната си затворила очитѣ и казала: нищо особено не прѣдставя. Тя даже не забѣлѣзала, че гаргата плюла върху Адама. Най послѣ Богъ изпратилъ лебеда, и той да се произнесе за Адама. Като миналъ покрай човѣка, лебедътъ забѣлѣзълъ, че нѣкой плюлъ върху него, и затова се спрѣлъ и внимателно изчистилъ плюнката. Като видѣлъ постѫпката на лебеда, Богъ му казалъ: понеже ти извърши една хубава постѫпка, азъ ще ти дамъ бѣла дреха. Единъ день лебедътъ прѣкаралъ голѣмо нещастие: случило се, че едно отъ крилцата на хубавата му дреха се счупило, и той започналъ да плаче. Като го видѣлъ тъженъ, Господъ му казалъ: не плачи, понеже ти прояви такава хубава постѫпка по отношение на своя господарь, азъ ще те възнаградя, като дамъ добра служба на твоето перо. Отъ тозъ моментъ съ него ще се пишатъ велики и красиви работи. Лебедътъ се зарадвалъ и успокоилъ.

 

Кое положение искате да имате: положението на гаргата, на враната или на лебеда? И още, кое отъ двѣтѣ положения искате да заемате: положението на счупеното перце отъ крилото на лебеда, или положението на здравото перо? Слѣдователно, всички велики и красиви нѣща се дължатъ на страданията. Страданията прѣдставятъ падналото крило отъ лебеда, съ което се пишатъ най-великитѣ и красиви поезии въ живота.

 

Сега, за този Великъ день и азъ пожелавамъ на всички да бѫдете такива пера, съ които да се пишатъ най-красивитѣ поезии!

 

28 бесѣда отъ Учителя, държана на 24 априлъ, 1927 година

г. София







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt