Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1927_04_17 Рабъ и синъ

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
1 отговор на тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 30 октомври 2015 - 02:39

"Вехтото премина", Сила и живот, IX серия, т.4 (1927),

Книгата съдържа беседи на Учителя от 03.04.1927 г. до 19.06.1927 г. Издание 1931 г., София
Книгата за теглене на PDF

Съдържание

 

Рабъ и синъ

 

„Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“.

Иоана 3:34,35

 

„Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно прѣбѫдва“. Този стихъ, прѣведенъ въ нова форма, може да се изрази съ думитѣ „отъ смърть въ животъ“. Смъртьта и животътъ сѫ двѣ състояния на човѣшкия духъ. Въ смъртьта духътъ на човѣка се намира въ ограничения, въ вързано състояние. Това показва, че смъртьта се явява въ гѫстата материя. Съврѣменнитѣ учени се стремятъ да обяснятъ, какво нѣщо е материята, но и досега не сѫ успѣли да опрѣдѣлятъ нейната сѫщность. Материята, сама по себе си, е инертна реалность. Тя съдържа всичко въ себе си, но не може да се разширява. Ученитѣ твърдятъ, че материята се разширява, но въ сѫщность материята не се разширява.

 

Сега, ще обясня тази мисъль съ слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие развивате единъ топъ платно. Казвате: разшири се това платно. Питамъ: какво ново придоби този топъ платно при развиването си? Нищо ново не придоби. Слѣдователно, отъ физическо гледище, когато материята се разширява, това подразбира, че въ нея се внасятъ нѣкакви нови качества. Не се ли внасятъ нови качества въ нея, тя не се разширява. Отличителни бѣлѣзи между материята и духа сѫ слѣднитѣ: материята не се разширява, а духътъ не се дѣли. Щомъ духътъ се облѣче въ материя, въ послѣдната се явява желание да го обсеби, да го раздѣли. Вслѣдствие на това желание на материята, да обсеби духа, между тѣхъ се явява борба. По сѫщия начинъ и вълкътъ, като хване една овца, започва да я дѣли на парчета, за да я обсеби. Когато човѣкъ туря храна въ устата си, и той я дѣли на малки парченца. Защо я дѣли? Той иска да вземе отъ нея това, което е потрѣбно за неговия организъмъ. Тази е причината за борбата между двата гиганта въ свѣта — духътъ и материята. Материята иска да обсеби, да раздѣли духа, а духътъ иска да се освободи отъ нея. Сѫщото нѣщо виждаме въ всѣки човѣкъ. Той се усѣща ограниченъ, иска да се освободи. И ще чуете всѣки да се оплаква, че Иванъ, или Петко, или Драганъ го стѣснявалъ. Не, никой никого не може да стѣснява, но материята ограничава духа, а той се бори да се освободи. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е станалъ материалистъ. Какво означава думата материалистъ? Думата материалистъ подразбира човѣкъ, който е навлѣзълъ дълбоко въ материята. Прѣди всичко вие трѣбва да знаете, че материята е обхванала всичкото пространство, тъй щото нѣма мѣсто за никого. Щомъ нѣма празно мѣсто въ материята, тогава дѣ ще влѣзе човѣкъ? За да се освободи отъ обятията на материята, духътъ си служи съ хитрость — създава си друга форма, въ която отново се облича. Материята казва: сполучихъ да раздѣля духа. Тя пакъ започва да обсебва духа, като се стреми да разчупи това ново яйце, да види, какво особено се крие въ тази нова форма. Ако материята успѣе да счупи това яйце, настѫпва състояние, което наричатъ смърть. При смъртьта духътъ пакъ се освобождава, пакъ създава нова форма и така борбата между него и материята се продължава непрѣкѫснато. Добрата страна на тази борба е, че материята заставя духа постоянно да създава нови форми, все по-усъвършенствувани едни отъ други.

 

Слѣдователно, съврѣменната човѣшка форма е създадена отъ духа, а индивидуалностьта на духа е създадена отъ материята. Материята, като не е успѣла да раздѣли духа, тя поне го е индивидуализирала. Духътъ, като се е индивидуализиралъ, той изпада въ заблуждение, да мисли, че е разширилъ материята, и затова казва: азъ владѣя живота. Всички мислятъ, че могатъ да измѣнятъ материята, но каквото и да правятъ съ нея, тя все си остава сѫщата материя, все ще се изхлъзне отъ рѫцѣтѣ ви. Слѣдователно, човѣкъ не може да стане господарь на великото въ себе си, на материята, която не се разширява. Разширението е качество на духа. Само духътъ може да се разширява, а въ материята, която по естество е инертна, нѣма никакво разширение. Когато духътъ влѣзе въ материята, той внася животъ. Материята безъ духа е мъртва. Когато духътъ влѣзе въ нѣкоя форма, споредъ законитѣ, които познава, той се стреми да обнови материята, да я направи пластична, удобна.

 

И тъй, когато материята прѣобладава, ражда се смъртьта; когато духътъ прѣобладава, ражда се вѣчниятъ животъ. Прѣодоляващето състояние на материята създава смъртьта, понеже материята има желание постоянно да трупа, да събира. Много хора мислятъ, че като натрупатъ повече материя въ себе си, като напрявятъ тѣлото си по-голѣмо, съ повече мазнини, ще иматъ повече животъ. Животътъ не се заключава въ многото, но въ малкото. Въ условията, при които сега живѣемъ, голѣмото тѣло прѣдставя излишенъ баластъ за човѣка, съ който той трѣбва разумно да се справя. Ако сравнимъ по тегло тѣлото на единъ съврѣмененъ човѣкъ съ тѣлото на единъ ангелъ, ще видимъ, че отъ тѣлото на човѣка могатъ да се направятъ най-малко хиляда ангели. Обаче, ангелътъ, съ своето малко тѣло, е толкова мощенъ, че може да носи цѣлото човѣчество на гърба си, когато човѣкътъ едва може себе си да носи. Човѣкъ едва ли може да дигне 100 клгр. на рѫката си, когато единъ ангелъ може да дигне единъ милиардъ хора на рѫката си.

 

И тъй, силата на човѣка седи въ неговия духъ. Когато духътъ се въплоти въ материята, той я разредява, защото тя нѣма схващания за безграничното пространство, тя нѣма никакви стремежи. Тъй щото, когато казваме, че материята не се разширява, подразбираме, че тя нѣма идея за нѣкакъвъ стремежъ. Тя е спяще сѫщество. Когато човѣкъ се нахрани добрѣ, той изпитва извѣстно удоволствие отъ това и започва да дрѣме. Дрѣмката, сънътъ, това сѫ състояния, присѫщи на материята. Като се събуди отъ сънъ, човѣкъ си спомня смѫтно, че е сънувалъ нѣщо, ходилъ е нѣкѫдѣ, но дѣ — не помни; разговарялъ се е съ нѣкого, но съ кого и какво — и това не помни. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ физиолози казватъ, че естественото състояние за човѣка, когато спи, е да не сънува нищо. Това е сънъ на мъртвитѣ. Човѣкъ трѣбва да сънува, но не лоши, тежки сънища, като напримѣръ, че го гонятъ, че пада въ пропасти, че кѫщата му гори и т.н. Тѣзи сънища сѫ резултатъ на анормалности, на отклонения въ живота. Нормалниятъ животъ се придружава съ приятни сънища. Сънътъ е най-приятната почивка. Има хора, които знаятъ закона на почивката, и тѣ могатъ съзнателно да излизатъ и влизатъ въ тѣлото си. Прѣзъ врѣме на своето излизане, тѣ оставятъ тѣлото си на по-низкостоещитѣ отъ тѣхъ сѫщества, тѣ да се грижатъ за него, да го обновятъ, да го прѣчистятъ и слѣдъ като се прѣчисти, тогава се връщатъ. Тѣ не се безпокоятъ за живота си, понеже сѫ увѣрени въ Великото Начало, което регулира и рѫководи живота.

 

„Отъ смърть въ животъ“. Вие трѣбва правилно да разбирате тѣзи два закона, а не механически. Не мислете, че ако вѣрвате днесъ, а утрѣ не правите усилия, вашата вѣра ще расте сама по себе си. Сѣмето само по себе си не може да расте. Нѣкой казва: като сме повѣрвали веднъжъ въ Господа Исуса Христа, Той ще ни спаси. Това е така, но то дѣйствува врѣменно. Въ сѣмето има зародишъ на животъ, но върху този зародишъ трѣбва да дѣйствува слънцето, въздуха, влагата и почвата — редъ разумни фактори. Всѣки день човѣкъ трѣбва да прави нови усилия; всѣки день той трѣбва да придобива нови разбирания за живота. Ще бѫде смѣшно, ако, откато сме се родили, докато умремъ, имаме едни и сѫщи схващания за живота. Нѣкои казватъ: защо трѣбва да учимъ? Такива хора мязатъ на турцитѣ, които казватъ: „Всичко е седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу. Повече отъ това нѣма какво да мислимъ“. Какво разбиратъ тѣ подъ тия думи „седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу“? И съврѣменнитѣ биолози изпадатъ въ догматизъмъ по отношение проблемата на живота. Като сѫ взели клѣтката на протоплазмата, тѣ я надуватъ, като сапуненъ мѣхуръ, докато изкаратъ отъ нея човѣка. Не, човѣкъ не излиза отъ клѣтката, както и кокошката не излиза отъ яйцето. Това твърдение може да ви се вижда противорѣчиво, но е фактъ. Смѣшно е, ако човѣкъ, като слѣзе отъ нѣкой вагонъ, си въобрази, че е произлѣзълъ отъ вагона. Той влиза и излиза отъ вагона, но не е произлѣзълъ отъ него. На сѫщото основание и кокошката не е произлѣзла отъ яйцето, но врѣменно е на почивка въ него. Тя седи скрита въ яйцето, като въ бомба. Щомъ бомбата се пукне, и тя излиза вънъ отъ нея. Слѣдъ това казватъ, че кокошката излѣзе отъ яйцето. Да се твърди такова нѣщо, то е равносилно на това, да се казва, че растенията произлизатъ отъ земята. Растенията растатъ въ земята, но не произлизатъ отъ нея.

 

Питамъ: отдѣ иде животътъ? Да ви задавамъ такъвъ въпросъ, това подразбира да имамъ механическо схващане за живота. Животътъ не иде отникѫдѣ. Дѣто духътъ се вселява, тамъ животътъ се явява като непрѣривенъ процесъ, като постоянно течение. Дѣто духътъ прѣодолява, тамъ и животътъ тече. Казано е въ писанието: „Изпраща Духа си, и тѣ оживяватъ; отнима духа си, и тѣ умиратъ“. Слѣдователно, животътъ се отличава по това, доколко духътъ се проявява въ нашитѣ тѣла. Често въ умоветѣ на хората се раждатъ съмнѣния, но тѣ не сѫ продуктъ на тѣхния духъ. Запримѣръ, мнозина се съмняватъ въ реалностьта на сънищата и казватъ, че тѣ сѫ илюзорни нѣща, прѣдизвикани отъ външни причини. Ако на краката на нѣкой човѣкъ турятъ топло желѣзо, или гореща тухла и така заспи, има възможность, той да сънува, че ходи по нагорещени вѫглени. Тогава, какъ ще си обясните съня на човѣкъ, който сънува, че е станалъ голѣмъ богаташъ, милионеръ? Съ какво сѫ го нагорещили, за да сънува такъвъ сънъ? Кой е външниятъ стимулъ за този сънъ? Наистина, топлината произвежда и извѣстни анормалности не само въ врѣме на сънъ, но и въ будно състояние. Обаче, какъ се създаватъ толкова многобройни сънища, безъ да се постави нѣщо горещо на краката на човѣка?

 

И тъй, смъртьта всѣкога произтича отъ прѣобладаващето състояние на материята. Като резултатъ на това състояние се явяватъ редъ анормални желания, които запушватъ кръвоноснитѣ сѫдове въ човѣшкия организъмъ. Отъ прѣяждане пъкъ се явява задръстване на нервната система, вслѣдствие на което кръвообръщението въ човѣка не става правилно, мозъчната енергия не изтича и не приижда правилно. Тогава настава процесъ на втвърдяване на артериитѣ, при което тѣ губятъ своята пластичность. Най-послѣ човѣшкиятъ духъ се принуждава да напусне тѣлото. Това състояние се нарича смърть. Или, въ духовно отношение ние наричаме това състояние прѣкѫсване съобщението съ Бога. Усъмни ли се човѣкъ, той веднага ще се намѣри въ процеса на смъртьта. При най-малкото съмнѣние въ Бога, смъртьта туря вече своето начало; това значи, че материята е взела надмощие надъ духа. И затова, който иска да стане силенъ, мощенъ, не външно, но вѫтрѣшно, и да осмисли живота си, той не трѣбва да допуща дълбоко въ душата си абсолютно никакво съмнѣние. За това се изискватъ герои хора. Съмнѣнието може да дойде отвънъ, но сѫщеврѣменно човѣкъ трѣбва да различава въ себе си двѣ състояния: едно състояние постоянно, неизмѣнно, както Богъ е неизмѣненъ; друго състояние — измѣнчиво, както човѣкъ се измѣня. И тогава, чувствителниятъ човѣкъ ще изпитва състоянието на хората. Ако единъ чувствителенъ човѣкъ влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ богати, и въ него ще се яви желание за богатство; ако влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ музиканти, и у него ще се яви сѫщото желание; ако попадне между весели хора, и той ще стане веселъ; ако попадне между скръбни хора, и той ще стане скърбенъ; ако попадне между учени хора, и той ще има желание да стане ученъ; ако се намѣри между болни хора, и той ще се почувствува боленъ; ако влѣзе въ нѣкое религиозно общество, и той ще стане религиозенъ. Обаче, той трѣбва да знае, че това не произтича дълбоко отъ неговата душа. Това сѫ натрупвания, наслоявания въ съзнанието, които идатъ нѣкѫдѣ отвънъ. Тѣзи състояния сѫ подобни на състоянието на парче желѣзо, което се поставя въ огънь. То се нагорещява и започва да свѣти, но това състояние не е свойствено на желѣзото. Щомъ желѣзото се извади отъ огъня, то истива и придобива първоначалния си видъ. Слѣдователно, има една топлина въ живота, която е подобна на тази на нагорещеното желѣзо. Обикновено хората мѣрятъ температурата на болнитѣ, и като видятъ, че тя се е подигнала до 41°, плашатъ се. И наистина, ако температурата не спадне, болниятъ заминава за онзи свѣтъ, и всички казватъ: Богъ да го прости, замина за онзи свѣтъ! Освѣнъ тази топлина, има и друга, която не може да се измѣрва. Тя е сѫщинската топлина на живота, която не е физическа. Тя е мека, приятна топлина и се равнява на хиляди градуси. Тази топлина е толкова силна, че въ нея могатъ да се разтопяватъ ония елементи на материята, които при никаква друга топлина не се топятъ. Тя разлага материята и я реформира. Съврѣменнитѣ учени знаятъ, че температурата на човѣшкото тѣло е 36 — 37°. Физическата топлина на човѣка е 37°, но когато се говори за духовната топлина, тя е много висока. При това, отношението между физическата и духовната топлина е обратно пропорционално: когато духовната топлина се намалява, физическата се увеличава; когато духовната топлина се увеличава, физическата се намалява. Това е провѣрено съ редъ опити. На хора, които ставатъ проводници на духовния свѣтъ, краката и рѫцѣтѣ истиватъ. Много хора се плашатъ отъ това, защото знаятъ, че когато рѫцѣтѣ и краката на човѣка истиватъ, смъртьта настѫпва. Обаче, това не е всѣкога така. Човѣкъ може да се изстуди и да излѣзе отъ тѣлото си, но слѣдъ 48 ч. пакъ може да се възвърне естествената му топлина. Индуситѣ, които сѫ изучавали тия закони, могатъ шесть мѣсеца слѣдъ смъртьта на нѣкой факиръ да го извадятъ отъ гроба и да възстановятъ неговата топлина. За това тѣ иматъ начини, които старателно криятъ отъ европейцитѣ. Когато говоря за учението, не мислете, че не оцѣнявамъ знанието, което е придобито въ науката. Знанието е резултатъ на усилията на човѣшкия духъ. Има лъжливо знание, но има и знание, което е придобито чрѣзъ опитностьта на цѣлото човѣчество. Това знание, именно, се прѣдава отъ родъ въ родъ, отъ раса въ раса, отъ човѣчество на човѣчество. Това знание изпѫква естествено надъ всички други нѣща. Какъ ще си обясните, напримѣръ, изкуството на паяка да тъче своята мрѣжа? Кой го е научилъ на това изкуство? Съврѣменнитѣ тъкачи още не сѫ придобили това изкуство. Пчелата пъкъ отдѣ е научила изкуството да прави медъ и да се организира по такъвъ разуменъ начинъ? Вземете пеперудитѣ, запримѣръ, какви добри хирурзи сѫ, какъ майсторски правятъ операциитѣ си. Когато наближи врѣме на какавидата да излѣзе отъ пашкула си, тя бодва внимателно пашкула и излиза вънъ, като пеперуда. Много учени хора биха завидѣли на изкуството на тия малки сѫщества. Дѣ сѫ се учили тѣ? Нѣкои ще кажатъ, че Господъ ги е училъ на това изкуство. Не, това не е работа на Господа.

 

На сѫщото основание трѣбва да се заключи, че Господъ е училъ хората да правятъ топове, съ които да се убиватъ едни-други. Да се мисли, че Господъ учи хората да правятъ 42 сантиметрови орѫдия въ диаметъръ, за да се убиватъ, това сѫ дѣтински размишления. Богъ никога не се е занимавалъ съ такива работи. Тѣ сѫ изобрѣтения на хората, които постѫпватъ като малки дѣца. Ще видите, какъ малки дѣца си правятъ пукала отъ свирки и си въобразяватъ, че това е топъ. Казвамъ: да разрушавашъ, това не е наука; да живѣешъ непорядъченъ животъ, това не е наука; да живѣешъ охоленъ животъ, това не е наука; да искашъ всѣкога радостенъ да бѫдешъ, и това не е наука; да мислишъ само за себе си, безъ да обръщашъ внимание на страданията на другитѣ, и това не е наука. Това е смърть. Всичко, което съврѣменнитѣ хора вършатъ, въ по-голѣмата си часть, прѣдставя условия за съграждане на своитѣ ковчези. Месото, което закачатъ на куки да седи по нѣколко дни и послѣ го ядатъ, носи неизбѣжна смърть за хората. Българи, които сѫ свършили въ Германия, разправятъ, че германцитѣ имали нѣкакви особени методи, чрѣзъ които оставяли месото да ферментира и тогава го употрѣбявали за ядене. Прѣпорѫчватъ го за много вкусно. Казвамъ: по-голѣма глупость отъ тази нѣма. Американцитѣ пъкъ считатъ за правило, всѣки мѫжъ да бѫде безъ мустаци и брада, за по-голѣма чистота. И въ това нѣма никаква наука. То е необмислена работа. Да бръснатъ мустацитѣ си, все още се търпи, но да бръснатъ брадитѣ си, това е врѣдно. Като бръснатъ брадитѣ си, тѣ излагатъ гърлото си на простуда. И ще забѣлѣжите, че американцитѣ, мѫжетѣ, разбира се, много често заболяватъ отъ бронхитъ. Причината за тѣзи чести заболявания се дължи, именно, на това безогледно бръснене на брадитѣ. Освѣнъ това, колкото по-често се бръсне брадата, космитѣ ставатъ по-дебели, отъ което и самиятъ човѣкъ започва да огрубява. Други пъкъ стрижатъ коситѣ си до дъно, по военному, но и това не е правилно. Положителна, истинска наука е нужна на хората! Щомъ природата е създала космитѣ на човѣка, тя е вложила нѣкакъвъ смисълъ въ тѣхъ. Отъ насъ се изисква да ги регулираме, да знаемъ, какъ да направляваме своитѣ мисли и чувства. Вмѣсто да се бръснатъ и стрижатъ, хората трѣбва да кажатъ на брадата си: позволявамъ ти да изникнешъ най-много до единъ сантиметъръ, не повече. У нѣкои хора брадата е дълга почти до пръститѣ на рѫцѣтѣ, както коситѣ на нѣкои жени сѫ толкова дълги, че могатъ да ги обвиятъ 2 — 3 пѫти около себе си. И дългитѣ коси не сѫ лошо нѣщо. Тѣ сѫ признакъ на дълъгъ животъ, на изобилие. Когато косата на нѣкой човѣкъ почне да пада, за него казватъ, че той е ученъ. Не е така. Когато пъкъ цѣлото лице на човѣка се покрие съ косми, това показва, че този човѣкъ се е върналъ къмъ своето първобитно, диво състояние. Обаче, когато главата на човѣка почва да оголява, и това е лошъ признакъ, който говори не за ученость, а за умствено подивяване. Причината за оголяването на главата се дължи на голѣмото натрупване на млѣчна киселина около космитѣ. Млѣчната киселина изкоренява космитѣ. Азъ уважавамъ онзи човѣкъ, на когото главата е оголѣла отъ трезва, възвишена мисъль за подобрение на човѣчеството, но нѣма такива случаи. Космитѣ окапватъ и отъ тежки болести, каквато е, напримѣръ, тифусътъ. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да се пази отъ лъжливи заключения.

 

„Отъ смърть въ животъ“. Смъртьта, тежкитѣ състояния, които човѣкъ прѣкарва, сѫ неприятни за него. Понѣкога човѣкъ се усѣща уединенъ, изоставенъ отъ майка, отъ баща, отъ приятели, никой не го обича, и той не може никѫдѣ да си намѣри мѣсто, ходи натукъ-натамъ, лута се отчаянъ, търси помощь. Това състояние е смърть. Това показва, че ние живѣемъ още въ неразумния свѣтъ. Възможно ли е човѣкъ да живѣе въ разуменъ свѣтъ и да изживява такива тежки състояния? Не е възможно. Значи, всѣки трѣбва да даде възможность на съзнанието си да внесе въ него начатъкъ на Вѣчния Животъ. За постигане на този животъ има вече съотвѣтна материя, която е одухотворена, прогресирала. Духътъ е успѣлъ да подигне, да събуди съзнанието на тази материя, отъ която ще се създаде въ бѫдеще новото тѣло на човѣка. Само въ такова тѣло човѣкъ може да живѣе разуменъ животъ. При сегашното състояние, въ което човѣкъ се намира, както и тѣлото, въ което сега живѣе, той всѣка минута е осѫденъ на смърть. И затова, човѣкъ трѣбва да се моли най-малко по десеть пѫти на день, ако иска да бѫде запазенъ животътъ му. Казано е въ Писанието: „Непрѣстанно се молете!“. Като яде човѣкъ, той може да се задави и да умре; като минава покрай нѣкоя кѫща, може да падне керемида върху главата му и да го убие; отива въ гостилница, яде нѣщо, което е отровно, той пакъ може да изгуби живота си; запали мангалъ, внесе го неразгорѣлъ въ стаята си, но отъ образувалия се вѫглероденъ окисъ, той може да се отрови. Всѣка минута животътъ на човѣка е изложенъ на опасность.

 

Казвамъ: животътъ изисква дълбоко вѫтрѣшно разбиране и изучаване. Разумнитѣ и духовнитѣ хора трѣбва да изучаватъ живота, безъ да се подаватъ на врѣменни, прѣходни състояния въ себе си. Трѣбва ли човѣкъ да се подава на нѣкакво неразположение? Тъй както разбирамъ Бога, Той всѣкога е разположенъ, всѣкога е тихъ и спокоенъ. Въ Него нѣма никакво безпокойствие. Какъ е възможно тогава, човѣкъ, който вѣрва въ Бога, да се безпокои? Възможно ли е синътъ, който е въ дома на своя богатъ баща, да живѣе въ сиромашия? Това е немислимо. Такъвъ законъ не сѫществува въ природата. Отъ разумна майка и отъ разуменъ баща всѣкога се раждатъ разумни дѣца. Това е правилното положение. Отъ глупава майка и отъ глупавъ баща, се раждатъ и глупави дѣца. Отъ добра майка и отъ добъръ баща се раждатъ добри дѣца. Щомъ едно дѣте е родено отъ добъръ и мораленъ баща и отъ добра майка, никой не е въ състояние да го развали. Нѣкой казва: човѣкъ не може да не се подаде на нѣкаква слабость. Казвамъ: това, което наричатъ човѣшка слабость, това е дяволска слабость. Дойде дяволътъ въ него и му казва: безъ грѣхове не може. — Тази е дяволска мисъль. — Безъ пари не може. — И тази е дяволска мисъль. Може безъ пари. Какво разбирамъ подъ думитѣ „може и безъ пари“? Само синътъ може да работи безъ пари, а робътъ, както и всички хора, които умиратъ, които мислятъ само за този свѣтъ, да ядатъ и пиятъ, тѣ работятъ съ пари. Тѣ сѫ роби на грѣха и трѣбва да работятъ съ пари. Когато казвамъ, че синътъ може да работи безъ пари, подразбирамъ, че той служи на великия законъ на Любовьта, която е погълнала изцѣло неговия умъ, неговото сърце и неговата воля. Любовьта ражда живота. Защо евреитѣ и досега страдатъ? Когато Яковъ бѣгаше отъ брата си Исава, той легна на едно мѣсто да си почине и тамъ заспа. Въ съня си видѣ една стълба, висока до небето, отъ която слизаха и възлизаха ангели. Той каза: това е Божие мѣсто. Тукъ ще направя олтарь на Бога. Послѣ той се обърна къмъ Бога съ слѣднитѣ думи: Господи, ако ми помогнешъ да разбогатѣя и ме благословишъ да се върна при брата си забогатѣлъ, отъ всичкото си богатство ще отдѣля десятъкъ и за Тебе. Така разбиралъ Яковъ, и така се молилъ на Господа. Оттогава и досега евреитѣ сѫ все сѫщитѣ. Нѣкои казватъ: евреинъ е този човѣкъ! Питамъ: кой човѣкъ днесъ не е евреинъ? Обаче, евреитѣ и до днесъ даватъ десятъкъ за Бога отъ своитѣ печалби, когато християнитѣ не даватъ нищо. Ако запитатъ българина, какъ вървятъ работитѣ му, има ли берекетъ, той казва: не го бива тази година. Рѣдко ще срещнете българинъ да отговори: слава Богу, добрѣ върви. Българинътъ се страхува да каже, че има добъръ берекетъ, защото съзнава, че трѣбва да даде десятъкъ. Отдѣ се яви у евреитѣ идеята за десятъкъ? Какъ дойде на ума на Якова тази идея, да каже на Господа, че ако разбогатѣе, ще Му даде десятъкъ отъ своитѣ богатства? Тази е дълбока мисъль, която има приложение и въ самата природа.

 

„Отъ смърть въ животъ“. Често въ хората се събужда вѫтрѣшниятъ животъ, и тѣ поставятъ своята надежда ту въ църквата, ту въ своя народъ, ту въ Бога, но всичко това е външно. Обаче, виждаме, че макаръ и външно, тѣзи идеи отчасти сѫ помогнали. Това не показва, че хората нѣматъ и нѣщо хубаво, нѣщо дълбоко въ себе си. Тѣ иматъ вдъхновение, иматъ посѣщение на Духа, но скоро изгубватъ тѣзи хубави състояния. Много хора сѫ имали хубави опитности, но сѫ ги изгубили. Много поети сѫ изгубили своето вдъхновение; много хора на изкуството сѫ изгубили своето изкуство; много хора на красотата сѫ изгубили своята красота; много хора съ добродѣтели сѫ изгубили добродѣтелитѣ си. Питамъ: дѣ отидоха всички тия нѣща? Изгубиха се, хората ги заложиха. Днесъ има хора, които залагатъ съвѣстьта си за 10 — 100 000 лева. Други пъкъ продаватъ свободата си. Повечето жени днесъ сѫ продали свободата си, като сѫ се оженили съ цѣль да има кой да ги гледа на старини. И мѫжътъ продава свободата си, за да има кой да го гледа на старини. Питамъ тогава: кой кого ще гледа? Тази идея днесъ не може да се реализира. Като седнатъ на два отдѣлни кревата, какво ще правятъ? Положението на съврѣменнитѣ мѫже и жени мяза на това, въ което се намирали двама инвалиди въ болницата. Единиятъ билъ съ единъ кракъ, а другиятъ — безъ крака и безъ една рѫка. Първиятъ казва на втория: стани малко отъ леглото, да ми помогнешъ! Той му отговорилъ: стани ти, че и на мене да помогнешъ! Нали виждашъ, че азъ съмъ безъ крака и безъ рѫка, а ти поне единъ кракъ имашъ? — Азъ пъкъ патерица нѣмамъ, не мога да ти помогна. Патерицата прѣдставя знание на законитѣ. Значи, съврѣменнитѣ хора не знаятъ законитѣ, не знаятъ, какъ да постѫпятъ.

 

Слѣдователно, сега се изисква отъ всички хора трезва мисъль. Хората мислятъ, че животътъ може лесно да се уреди. Така мислятъ обикновенитѣ хора. Както тѣ мислятъ, животътъ не може да се уреди. Нѣкой казва: не ни трѣбва много философия! Не, трѣбва ни философска мисъль. — Много богатство не ни трѣбва. — Много богатство ни трѣбва, но не външно; вѫтрѣшно богатство ни трѣбва! Истинското богатство още не е дошло. — Много красота не ни трѣбва. — Трѣбва ни красота, но не само външна; вѫтрѣшна красота ни трѣбва! — Много сила не ни трѣбва. — Трѣбва ни и сила, но главно вѫтрѣшна. Подъ сила азъ не разбирамъ външна, механическа сила. Да се разчита на машини, това не е право. Утрѣ машинитѣ ще се развалятъ. Какво ще се прави тогава? Казватъ, че човѣчеството било напрѣднало. Колко е напрѣднало? Единъ авторъ изчислилъ, че мухата, или нѣкой бръмбаръ може да се движи съ бързина около 1300 километра въ часъ. Питамъ: кой университетъ въ Европа или въ Америка е успѣлъ да създаде такъвъ моторъ, който да се движи съ бързина, равна на бързината на мухата? При това, тази бързина не е най-голѣмата. Сѫщиятъ авторъ казва, че има друга муха, която се движи съ бързина 5 000 клм. въ часъ. И тази бързина още не е нищо. Дойдемъ ли до земята, тя се движи съ още по-голѣма бързина и то въ продължение на милиони години непрѣкѫснато. Отдѣ черпи земята тази енергия, за да може да се движи толкова бързо? Има тѣла, които се движатъ съ бързина още по-голѣма отъ тази на земята. Колкото повече се увеличава бързината на движението на едно тѣло, толкова повече се увеличава и неговата интелигентность. Земята не е отъ най-бързитѣ тѣла. Въ невидимия свѣтъ има сѫщества съ напрѣднала интелигентность, които се движатъ съ бързина по-голѣма отъ тази на свѣтлината. Ако едно отъ тѣзи сѫщества би дошло при насъ, ние бихме казали, че то има около шесть милиона крила, всѣко отъ които развива грамадна енергия. Каква интелигентность се крие въ сѫщество, което може да си служи съ толкова крила! Сегашнитѣ цепелини иматъ по 5 — 6 крила, по 4 — 5 мотора, и всички казватъ: грамадно нѣщо е този цепелинъ! Какво нѣщо прѣдставятъ ангелитѣ съ своитѣ шесть милиона крилѣ, това хората не могатъ да го помислятъ.

 

Сега, азъ обръщамъ внимание на съотношението, което сѫществува между бързината на движението и интелигентностьта. Нѣкои отъ съврѣменнитѣ учени знаятъ причинитѣ за интелигентностьта; тѣ знаятъ, отъ какво произтича Вѣчния Животъ, но не смѣятъ още да изнесатъ своитѣ знания въ свѣта. Въ окултната наука, напримѣръ, се говори, при какви условия човѣкъ може да придобие Вѣченъ Животъ. Старитѣ алхимици, напримѣръ, сѫ се занимавали съ откриване на жизнения елексиръ, отъ който се придобива Вѣчниятъ Животъ. Достатъчно е да се тури малка капчица отъ тази течность въ чисто вино, или въ чиста вода и да се изпие, за да се получи за хиляди години вѣченъ животъ. Който веднъжъ придобие този животъ, той и да иска, не може да се освободи отъ него. Ако човѣкъ е страдалъ отъ нѣкаква тежка, неизлѣчима болесть, като туберкулоза, ракъ, проказа и други, една капка отъ жизнения елексиръ е въ състояние да прѣдизвика моментална реакция въ него: да го съживи, да го подмлади и да го направи новъ човѣкъ. Който не разбира този законъ, той ще каже, че това е приказка отъ 1001 нощь. Самъ Христосъ на врѣмето си още е говорилъ на ученицитѣ си върху темата „Отъ смърть въ животъ“.

 

„Отъ смърть въ животъ“. Това подразбира: който вѣрва въ Бога, въ Великия Законъ, ще придобие Вѣчния Животъ. Азъ не говоря за физическия животъ, защото животътъ не се заключава само въ физическото тѣло. За да се подържа красивиятъ, Божествениятъ животъ, прѣди всичко необходимо е чиста и хубава храна, която навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Мнозина мислятъ, че такава храна не може да се намѣри навсѣкѫдѣ и е скѫпа. Не, най-хубавата храна е най-евтина, и тя навсѣкѫдѣ може да се намѣри. Нѣкои казватъ, че сто лева не имъ стигатъ на день за храна. Чиста храна, обаче, можете да си доставите само срѣщу петь лева. Въ врѣмето на кръстоноснитѣ походи живѣлъ нѣкакъвъ пустинникъ, който цѣли 40 години прѣкаралъ върху единъ пънъ и се хранилъ само единъ пѫть на седмицата. Питамъ: съ бифтеци, съ баници, или съ прѣсно масло се хранилъ този човѣкъ? Той се хранилъ съ много проста, но чиста храна. Хората отъ цѣлата околность се събирали около него, и той имъ помагалъ, като имъ проповѣдвалъ, цѣрѣлъ ги и т.н. Той минавалъ за светия. Този човѣкъ разбиралъ закона на вѣрата. Не само вѣрвалъ, но вѣрата му имала приложение. Тъй щото, ако ние приложимъ въ храненето християнството, като наука, ще имаме добри резултати.

 

Второто положение, на което трѣбва да се обърне внимание, е музиката. Днесъ навсѣкѫдѣ се чува музика. Въ това отношение тя е прѣдвѣстникъ, глашатай, който оповѣстява на всички идването на новото човѣчество. Музиката облагородява и развива чувствителностьта на човѣка. Тоноветѣ въ музиката се отличаватъ съ три измѣрения. Тѣ иматъ дължина, широчина и дълбочина. Истинскитѣ музиканти различаватъ въ музиката и тонове на вдъхновение. Нѣкои пѣвци пѣятъ само по тоноветѣ на продължението, други пѣятъ само по тоноветѣ на разширението, а малко засѣгатъ тоноветѣ на дълбочината. Що се отнася до вдъхновението, срѣщатъ се малко пѣвци или музиканти, които пѣятъ или свирятъ съ вдъхновение. Въ свѣта има велики адепти на музиката. Ако човѣкъ присѫтствува само единъ пѫть на единъ отъ тѣхнитѣ концерти, този концертъ ще остане за него паметенъ прѣзъ цѣлия му животъ. Не само това, но каквито слабости е ималъ този човѣкъ, въ единъ мигъ тѣ ще изчезнатъ отъ него. Това показва, че въ музиката има запалки, както музикални, така и физически.

 

И тъй, когато човѣкъ е гнѣвенъ, той не иска да пѣе. Затова, именно, музиката може да се използува като възпитателно срѣдство. Нѣкое дѣте се разсърди, започва да плаче, да вика, да удря. Майката не трѣбва да го бие, но нека го застави да изпѣе една пѣсень, каквато дѣтето пожелае. Нѣкой ученикъ се раздразнилъ, ядосалъ се отъ нѣщо, не може нито да мисли, нито да внимава. Учительтъ не трѣбва да му се кара, но нека го застави да изпѣе една пѣсень. Ако ученикътъ изпѣе пѣсеньта, и мисъльта му ще почне правилно да функционира. Какво правятъ повечето съврѣменни учители? Влѣзе учительтъ въ класъ, изгледа строго ученицитѣ си, и тѣ замръзнатъ на мѣстата си. Каквото сѫ знаели, всичко забравятъ. Нека учительтъ накара най-напрѣдъ ученицитѣ си да изпѣятъ една пѣсень, а послѣ да започне работата си. Знанието, което съврѣменнитѣ ученици придобиватъ било въ гимназиитѣ, или въ университета, тѣ го изгубватъ скоро, като влѣзатъ въ живота. Само това знание остава за дълго врѣме въ живота, което почива на истинската музика и на правилното хранене. Докато мисъльта е музикална, тя е мощна; докато чувството е музикално, то е мощно. Изгубятъ ли вашитѣ мисли и чувства музикалностьта си, тѣ вече нищо не прѣдставятъ. Тогава човѣкъ прѣстава да се моли. Има ли човѣкъ нѣкакво неразположение, нека изпѣе една пѣсень, или да изсвири едно парче на нѣкакъвъ инструментъ и неразположението му ще изчезне. Нѣкой се отчаялъ отъ живота, иска да се самоубие. Прѣди да пристѫпи къмъ реализиране на това си желание, нека изпѣе една пѣсень за послѣденъ пѫть. Щомъ изпѣе пѣсеньта, ще си каже: ще поживѣя още малко. Откаже ли се отъ това желание, всички мрачни мисли ще го напуснатъ, и той ще изтрезнѣе.

 

„Отъ смърть въ животъ“. За да се подържа животътъ, всѣки трѣбва да знае методитѣ, чрѣзъ които се постига това. Всѣки трѣбва да се стреми да съчини една пѣсень. Една наша позната заболѣла доста сериозно, имала силна кашлица, висока температура, вслѣдствие на което била принудена да легне. Като размишлявала извѣстно врѣме върху болестьта си, най-послѣ дохожда ѝ мисъльта, да съчини една пѣсень за своята болесть. Тя съчинила слѣдната пѣсень: нѣмамъ вече кашлица, нѣмамъ вече температура. Така пѣла тя на болестьта си около една седмица, и духътъ ѝ започналъ да се ободрява, да се подига. Слѣдъ една седмица тя била съвсѣмъ здрава. За човѣкъ, който пѣе, дѣйствително нѣма кашлица, нѣма температура. За онзи, който не пѣе, и кашлица има, и температура има. За онзи, който пѣе, и сиромашия нѣма. Трѣбва ли бѣдниятъ човѣкъ да подава рѫка за помощь? Нека поработи върху гласа си, да го развие и послѣ да излѣзе на главната улица и да пѣе. Веднага около него ще се събератъ много хора, ще искатъ да го чуятъ. Който е постигналъ това изкуство, трѣбва ли много да мисли, какъ да разрѣши задачитѣ на живота? Ще пѣешъ и нищо повече. — Ама пѣвецъ ли ще ставамъ? — По-добрѣ ли е да ходишъ отъ министерство на министерство да се молишъ за нѣкаква служба?

 

Прѣди нѣколко дни вървя по една изъ софийскитѣ улици и виждамъ край пѫтя седналъ старъ човѣкъ, на около 60 години, съ цигулка въ рѫка и свири. По всичко се вижда, че сега започва да се учи. Хваналъ цигулката по особенъ, своеобразенъ начинъ и стърже ли стърже съ лѫка върху струнитѣ. Кой какъ мине покрай него, поспре се, засмѣе се и си замине. Спира се една дама, усмихва се, навежда се къмъ паничката на земята и хвърля нѣщо. Минаха още нѣколко души, всички му подхвърлиха по нѣщо. Поспрѣхъ се и азъ да го послушамъ, но нищо не му дадохъ. Ако бѣхъ му далъ нѣщо, щѣхъ да опороча неговото изкуство. Никой музикантъ досега не ми е правилъ такова приятно впечатление, както този старъ човѣкъ съ своята цигулка. Той ме поглежда и като че казва: на стари години и азъ се заехъ да уча. Да бѣхъ по-младъ поне! — Нищо, и сега не е късно. — Желалъ бихъ хубаво да свиря, да спра вниманието на тия хора. — И това ще бѫде нѣкога.

 

Казвамъ: и ние сега трѣбва да се поучимъ отъ този старецъ. Така и животътъ се придобива. Животътъ, самъ по себе си, е музика. Който пѣе, или който свири за самата музика, или за самия животъ, той ще влѣзе въ Божественото пѣние и въ Божествената музика, дѣто истинскиятъ животъ започва. Който пѣе или свири правилно, той е правдивъ човѣкъ. Който има широчина въ тоноветѣ си, той е пластиченъ човѣкъ и лесно може да се приспособи къмъ всички условия на живота. Каквито мѫчнотии и да срещне, той ги прѣодолява. Който има дълбочина въ тоноветѣ си, той съзнателно може да се справи съ мѫчнотиитѣ въ своя животъ.

 

Сега, азъ разглеждамъ музиката не само въ външната, но и въ вѫтрѣшната ѝ страна. Когато човѣкъ мисли и чувствува правилно, той е доволенъ, понеже мислитѣ и чувствата му се нареждатъ споредъ законитѣ на музиката. Писательтъ не може да пише, ако не е музикантъ. Художникътъ не може да рисува добрѣ, ако той не е музикантъ. Между краскитѣ на боитѣ и между музикалнитѣ тонове има извѣстно съотношение. Не се ли спазва това съотношение, едни линии излизатъ по-кѫси, отколкото трѣбва, а други — по-дълги. Това нарушава общата хармония на картината. Като наблюдавате картина, въ която нѣма музика, ще видите, че въ нея е изразено и състоянието на художника. Като разглеждате лицата на хората, като картини, рисувани отъ нѣкой художникъ, ще познаете, дали майката е пѣла, когато е раждала своето дѣте, или е била скръбна. Усилията, които духътъ прави, се отпечатватъ върху нашитѣ бѫдещи тѣла, върху нашитѣ бѫдещи дарби, върху бѫдещитѣ ни мисли и чувства. И тогава, щомъ човѣкъ се обърне къмъ Бога, нему се даватъ вече условия да се развива. Обърнатъ веднъжъ къмъ Бога, той започва да се учи. Тъй щото, не е достатъчно само човѣкъ да се обърне къмъ Бога. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ влѣзе въ Царството Божие. Щомъ влѣзе въ Царството Божие, той ще мине прѣзъ великия процесъ на учението, ще почне да учи.

 

„Отъ смърть въ животъ“. Ако вѣрвашъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ вѣрата си, ще се върнешъ къмъ смъртьта. Ако любишъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ любовьта си, ще умрешъ. Ако придобиешъ свѣтлина, знание и мѫдрость, ще влѣзешъ въ безсмъртието, въ Вѣчния Животъ; ако изгубишъ свѣтлината, знанието и мѫдростьта си, ще влѣзешъ въ смъртьта. Ако обичашъ Истината, ще влѣзешъ въ живота; ако се подхлъзнешъ и нарушишъ първото правило на Истината, като кажешъ, че безъ лъжа не може да се живѣе, ще влѣзешъ въ смъртьта. Това е приложението. Искате ли да постигнете Вѣчния Животъ, ще изхвърлите грѣха вънъ отъ душата си, а въ душата си ще поставите великия идеалъ на безсмъртието. За лошитѣ, за страничнитѣ мисли и чувства, които идатъ отвънъ, вие не сте отговорни. Азъ говоря за онова, което е скрито дълбоко въ душата. То не трѣбва да се разклаща отъ нищо. Човѣкъ трѣбва да има свещена, велика идея за Бога, да не мисли, че Богъ е подобенъ на него и желае да го използува. Това никога не е било и нѣма да бѫде! Богъ постоянно дава животъ отъ себе си на всички сѫщества. Богъ никога не бърза, никога не се безпокои. Той не се интересува нито отъ радоститѣ, нито отъ скърбитѣ на хората. Обърнете ли се къмъ Бога съ молба за нѣщо, Той ще ви отговори. Богъ има слѣдното качество: Той е готовъ да помогне на всички безъ изключение, но при извѣстни условия. Ако чакате Богъ да дойде при васъ, Той никога нѣма да ви се отзове. Искате ли нѣщо отъ Него, вие ще хлопате на вратата Му 99 пѫти. Който не хлопа на вратата на Бога, а чака Богъ да отиде при него, той е горделивъ човѣкъ, той е величие. Нѣкой казва: ако иска Богъ, Той ще ми помогне, Той ще ме успокои. Да, ако Богъ иска, Той може и да те умъртви. Обаче, това не е разрѣшение на въпроса. Смирение се иска отъ хората! Всички велики хора сѫ били смирени. Смирението прѣдставя Божествена долина, въ която растатъ всички безсмъртни плодове. Смирението е райска градина. Който не е смиренъ, той нѣма рай въ себе си. Дѣто има смирение, има и високи върхове. Смирениятъ човѣкъ има и достоинство въ себе си. То ще заговори въ него, ще му каже: и ти си човѣкъ, и въ тебе има духъ и душа, и въ тебе има високи върхове. Отъ тѣзи високи върхове, обаче, влагата слиза въ долината на неговия животъ и освѣжава и напоява всички плодове, всички живи сѫщества. Въ долината на живота пъкъ растатъ всички безсмъртни плодове. Тъй щото, който не е смиренъ, той не може да бѫде и горделивъ човѣкъ. Азъ взимамъ гордостьта въ правъ, въ хубавъ смисълъ. Гордостьта безъ смирението е болезнено състояние на човѣшкия духъ. Самоуважението пъкъ е качество присѫще на човѣка, да съзнава, че заради своята честь, заради своята душа и заради своя духъ, той никога не трѣбва да изневѣрява на онзи великъ принципъ, върху който е съграденъ неговия животъ. Дойде ли до този принципъ, той трѣбва да е готовъ да приеме всички страдания, отколкото да стане робъ. Той трѣбва да прѣдпочете свободата прѣдъ робството, живота прѣдъ смъртьта.

 

Нѣкои казватъ: да умремъ е по-добрѣ, отколкото да живѣемъ. Добрѣ е да се умре, но да се прѣмине отъ смърть въ животъ. Други казватъ: каквото има, тука е всичко, на онзи свѣтъ нѣма нищо. Сега азъ нѣма да ви убѣждавамъ, дали сѫществува другъ свѣтъ, или не, но казвамъ: който вѣрва, че има другъ животъ, за него дѣйствително има; който не вѣрва, за него нѣма другъ свѣтъ. Който вѣрва, че има душа, духъ, за него и животъ има. Който губи духа си, нито животъ има за него, нито бѫдеще има.

 

Христосъ казва: „Всѣки, който прави грѣхъ, робъ е на грѣха“. Робството пъкъ е ограничение. Сега всички хора трѣбва да пожелаятъ дълбоко въ душата си да придобиятъ вѫтрѣшни добродѣтели, който да ги освободятъ отъ грѣха. Азъ не говоря за обикновения грѣхъ, който всички хора виждатъ, но говоря за онзи прѣфиненъ грѣхъ, който се таи дълбоко въ човѣка, че и той самъ не го подозира. Докато този грѣхъ не се е проявилъ и никой не го вижда, човѣкъ е добъръ, но щомъ го поставятъ на голѣми изпитания, тогава може да се познае, какъвъ е, дали е добъръ, или не. Когато рѣката излѣзе отъ своя изворъ, тя е чиста, но въ пѫтуването си, тя се опетнява. Влѣзе ли въ морето, започва се борба между вълнитѣ на морето и новия животъ на рѣката, докато най-послѣ нечистотиитѣ, които по-рано тя е съдържала, се утаяватъ, и тя отново става чиста. Слѣдователно, и човѣкъ, като рѣката, въ началото и въ края на своя животъ е чистъ, а въ срѣдата е каленъ, защото ограниченията въ живота му внасятъ тази каль. Отдѣ иде тази каль? Ти се оженишъ, родишъ дѣца, дъщери и синове. Дъщеря ти иска да се ожени, но нейниятъ възлюбенъ иска 100 000 лв. зестра. Ти имашъ кѫща, но зетъ ти иска да припишешъ кѫщата на негово име, за да вземе дъщеря ти за жена. При всички тия положения на живота ти се каляшъ, правишъ грѣхове, падашъ-ставашъ, докато най-послѣ заминешъ отъ този свѣтъ. Питамъ: защо трѣбва да родишъ такава дъщеря, за оженването на която трѣбва да приписвашъ кѫщата си? У циганитѣ пъкъ обичаятъ е точно обратенъ: тамъ момъкътъ плаща за момата. И колкото по-скѫпо плаща за нея, толкова повече ще я използува послѣ, като я праща да проси. Той казва: много пари дадохъ за своята жена, но имамъ голѣмъ приходъ отъ нея. Питамъ: циганитѣ ли мислятъ по-право, или българитѣ? — Нито еднитѣ мислятъ право, нито другитѣ.

 

Сега, азъ не искамъ да засѣгамъ никого, не искамъ да ви ограничавамъ, но казвамъ: това сѫ традиции, влѣзли въ живота, съ които хората взаимно се възпитаватъ. Това не е учение по Бога. Хората трѣбва да знаятъ, че женитбитѣ не ставатъ на земята. Въ свѣта нѣма женитби, но има съчетания на разумни души, които Богъ е изпратилъ на земята. Това, което хората наричатъ женитба, не е нищо друго, освѣнъ прѣстѫпление. Защо? — Защото тѣ първо ги вѣнчаватъ, а послѣ ги развѣнчаватъ. Писанието казва: „Това, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да не го разлѫчва“. Тъй щото, когато говоримъ за женитба, ние разбираме вѫтрѣшната връзка. Любовь може да сѫществува само между двѣ разумни души. Между единъ разуменъ и единъ глупавъ човѣкъ никаква любовь не може да сѫществува. Между тѣхъ може да има отношения само, като между господарь и слуга. Човѣкъ не може да обича единъ мъртавъ камъкъ. Той не може да обича едно мъртво куче. Любовьта сѫществува само между разумни души. Тази любовь не мяза по нищо на любовьта на стържелитѣ. Въ нея нѣма ревность, нѣма подозрѣние. Любовьта между разумнитѣ души е широка; тя е Божията Любовь, която обхваща цѣлия свѣтъ. Въ своята Любовь Богъ ни оставя свободни, да се проявяваме, както разбираме. Въ тази свобода ние правимъ и добро, и зло. Нѣкой казва: защо грѣшимъ? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Защо правимъ добро? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Той казва: и при доброто, и при злото вие сте свободни. И когато нѣкой казва, че други го заставили да грѣши, той лъже. Можете ли да заставите умрѣлия човѣкъ да яде? Само живиятъ човѣкъ иска да яде. Дайте, обаче, горчива храна на този човѣкъ, и вижте, можете ли да го заставите да яде отъ нея. Щомъ хапне отъ нея, той веднага ще я повърне. Никой никого не може да застави да върши зло или добро.

 

Единъ българинъ се връщалъ отъ града за селото си, като водилъ и своето магаре. Той билъ доста пиянъ, защото, дѣто ходилъ на гости, пилъ много, ту за хатъра на едного, ту за хатъра на другиго. Като видѣлъ чешма на пѫтя, той се отбилъ да напои магарето си. Магарето се напило добрѣ и се дръпнало отъ чешмата. Господарьтъ му казалъ: хайде пий още малко, за хатъра на господаря си! — Не, азъ не пия за никакъвъ хатъръ повече, отколкото трѣбва. Затова, нѣма да пия и за хатъра на господаря си. Свободно е магарето, никой не може да го застави да направи това, което не иска. На сѫщото основание и ние сме свободни. Тази мисъль трѣбва да влѣзе въ умоветѣ на всички хора, както и въ умоветѣ на младото поколѣние. Нѣкой казва: условията са такива, човѣкъ е роденъ така и т.н. Не, ние всички сме свободни. Никой не може да ни застави да направимъ това, което не искаме. Отъ хиляди години насамъ биятъ магарето, но то си остава пакъ магаре. Магарето прави това, което си знае. То казва: трѣбва да знаете, че азъ имамъ воля, свобода имамъ. Може да ме биятъ, каквото искатъ да правятъ съ мене, но азъ ще устоявамъ на своето. Магарето не е щестлавно, но горделиво. То казва: азъ съмъ магаре, но на врѣме ставамъ, на врѣме лѣгамъ, на врѣме пия и рева, но ако моятъ господарь не живѣе добрѣ и не разбира законитѣ, главата му ще оголѣе. Когато магарето върви прѣдъ овчаря, то всѣкога му показва, кога ще дойде вълкъ. Понѣкога магарето върви напрѣдъ, понѣкога назадъ. Върви ли магарето прѣдъ камилитѣ, и ти върви, не бой се. Остане ли магарето задъ камилитѣ, и ти се обърни назадъ. Слушай магарето! Докато пѣтлитѣ пѣятъ въ двора ти, не бой се, и ти върви. Всичко ще се оправи тогава, и здраве ще имашъ. Прѣстанатъ ли пѣтлитѣ ти да пѣятъ, напусни тази кѫща. Докато кучетата ти лаятъ денемъ, не бой се; прѣстанатъ ли да лаятъ и избѣгатъ, и ти избѣгай отъ тази кѫща. Това сѫ закони. Когато горитѣ изсъхватъ, когато изворитѣ се прѣсушаватъ, напусни тази мѣстность.

 

И тъй, докато магаретата вървятъ напрѣдъ, докато кучетата лаятъ денемъ, докато пѣтлитѣ пѣятъ, докато горитѣ растатъ, докато изворитѣ текатъ, не бойте се! Внесете сега тѣзи символи на своето мѣсто. Турете магарето на своето мѣсто; турете кучето на своето мѣсто; турете пѣтела на своето мѣсто; турете гората на своето мѣсто; турете извора на своето мѣсто! По този начинъ ще имате една математическа задача, едно уравнение, съ което ще можете да работите. Рѣшите ли тази задача правилно, ще пѣете съ разширение, съ дължина, съ дълбочина, съ вдъхновение. Кажете ли, обаче, кучетата да лаятъ, а керванътъ да си върви, вие не сте разрѣшили задачата правилно. Умнитѣ кучета не лаятъ кервана. Поговорката: „Кучетата, нека лаятъ, а керванътъ да си върви“ е изопачена. Умнитѣ кучета лаятъ на мѣсто; умнитѣ пѣтли кукуригатъ на мѣстото си; умното магаре върви прѣдъ камилитѣ. И умниятъ ученикъ трѣбва да постѫпва по сѫщия законъ. Ако кучето лае на врѣме, ако пѣтелътъ пѣе на врѣме, ако изворътъ извира на врѣме, ако дървото расте на врѣме, питамъ тогава: ние, разумнитѣ хора, които имаме зачатъка на духа, можемъ ли да останемъ назадъ? Не, възможностьта за разуменъ, за възвишенъ животъ у насъ е хиляди пѫти по-мощьна, по-силна.

 

И тъй, казвамъ ви сега: „Отъ смърть въ животъ“.

 

27 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 17 априлъ,

1927 г. въ гр. София.



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2294 Мнения:

Публикувано 27 октомври 2017 - 04:56

Рабъ и синъ

 

(беседата е направена в стар правопис с програма - Георги Касапов)

 

„Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно пребѫдва”. Иоана 3:34, 35

 

„Всѣки, който прави грѣхъ, рабъ е на грѣха. И рабътъ не остава вѣчно въ кѫщата; а синътъ вѣчно пребѫдва”. Този стихъ, приведенъ въ нова форма, може да се изрази съ думитѣ „отъ смърть въ животъ”. Смъртьта и животътъ сѫ двѣ състояния на човѣшкия духъ. Въ смъртьта духътъ на човѣка се намира въ ограничения, въ вързано състояние. Това показва, че смъртьта се явява въ гѫстата материя. Съвременнитѣ учени се стремятъ да обяснятъ, какво нѣщо е материята, но и досега не сѫ успѣли да опредѣлятъ нейната сѫщность. Материята, сама по себе си, е инертна реалность. Тя съдържа всичко въ себе си, но не може да се разширява. Ученитѣ твърдятъ, че материята се разширява, но въ сѫщность материята не се разширява.

 

Сега, ще обясня тази мисъль съ слѣдния примѣръ. Представете си, че вие развивате единъ топъ платно. Казвате: разшири се това платно. Питамъ: какво ново придоби този топъ платно при развиването си? Нищо ново не придоби. Слѣдователно, отъ физическо гледище, когато материята се разширява, това подразбира, че въ нея се внасятъ нѣкакви нови качества. Не се ли внасятъ нови качества въ нея, тя не се разширява. Отличителни белези между материята и духа сѫ слѣднитѣ: материята не се разширява, а духътъ не се дѣли. Щомъ духътъ се облѣче въ материя, въ послѣдната се явява желание да го обсеби, да го раздѣли. Вслѣдствие на това желание на материята, да обсеби духа, между тѣхъ се явява борба. По сѫщия начинъ и вълкътъ, като хване една овца, започва да я дѣли на парчета, за да я обсеби. Когато човѣкъ туря храна въ устата си, и той я дѣли на малки парченца. Защо я дѣли? Той иска да вземе отъ нея това, което е потрѣбно за неговия организъмъ. Тази е причината за борбата между двата гиганта въ свѣта — духътъ и материята. Материята иска да обсеби, да раздѣли духа, а духътъ иска да се освободи отъ нея. Сѫщото нѣщо виждаме въ всѣки човѣкъ. Той се усѣща ограниченъ, иска да се освободи. И ще чуете всѣки да се оплаква, че Иванъ, или Петко, или Драганъ го стѣснявалъ. Не, никой никого не може да стѣснява, но материята ограничава духа, а той се бори да се освободи. Казватъ за нѣкой човѣкъ, че е станалъ материалистъ. Какво означава думата материалистъ? Думата материалистъ подразбира човѣкъ, който е навлѣзълъ дълбоко въ материята. Прѣди всичко вие трѣбва да знаете, че материята е обхванала всичкото пространство, тъй щото нѣма мѣсто за никого. Щомъ нѣма празно мѣсто въ материята, тогава дѣ ще влѣзе човѣкъ? За да се освободи отъ обятията на материята, духътъ си служи съ хитрость — създава си друга форма, въ която отново се облича. Материята казва: сполучихъ да раздѣля духа. Тя пакъ започва да обсебва духа, като се стреми да разчупи това ново яйце, да види, какво особено се крие въ тази нова форма. Ако материята успѣе да счупи това яйце, настѫпва състояние, което наричатъ смърть. При смъртьта духътъ пакъ се освобождава, пакъ създава нова форма и така борбата между него и материята се продължава непрѣкѫснато. Добрата страна на тази борба е, че материята заставя духа постоянно да създава нови форми, все по-усъвършенствувани едни отъ други.

 

Слѣдователно, съвременната човѣшка форма е създадена отъ духа, а индивидуалностьта на духа е създадена отъ материята. Материята, като не е успѣла да раздѣли духа, тя поне го е индивидуализирала. Духътъ, като се е индивидуализиралъ, той изпада въ заблуждение, да мисли, че е разширилъ материята, и затова казва: азъ владѣя живота. Всички мислятъ, че могатъ да измѣнятъ материята, но каквото и да правятъ съ нея, тя все си остава сѫщата материя, все ще се изхлъзне отъ рѫцѣтѣ ви. Слѣдователно, човѣкъ не може да стане господарь на великото въ себе си, на материята, която не се разширява. Разширението е качество на духа. Само духътъ може да се разширява, а въ материята, която по естество е инертна, нѣма никакво разширение. Когато духътъ влѣзе въ материята, той внася животъ. Материята безъ духа е мъртва. Когато духътъ влѣзе въ нѣкоя форма, споредъ законитѣ, които познава, той се стреми да обнови материята, да я направи пластична, удобна.

 

И тъй, когато материята преобладава, ражда се смъртьта; когато духътъ преобладава, ражда се вѣчниятъ животъ. Преодоляващото състояние на материята създава смъртьта, понеже материята има желание постоянно да трупа, да събира. Много хора мислятъ, че като натрупатъ повече материя въ себе си, като направятъ тѣлото си по-голѣмо, съ повече мазнини, ще иматъ повече животъ. Животътъ не се заключава въ многото, но въ малкото. Въ условията, при които сега живѣемъ, голѣмото тѣло прѣдставя излишенъ баластъ за човѣка, съ който той трѣбва разумно да се справя. Ако сравнимъ по тегло тѣлото на единъ съвремененъ човѣкъ съ тѣлото на единъ ангелъ, ще видимъ, че отъ тѣлото на човѣка могатъ да се направятъ най-малко хиляда ангели. Обаче, ангелътъ, съ своето малко тѣло, е толкова мощенъ, че може да носи цѣлото човѣчество на гърба си, когато човѣкътъ едва може себе си да носи. Човѣкъ едва ли може да дигне 100 клгр. на рѫката си, когато единъ ангелъ може да дигне единъ милиардъ хора на рѫката си.

 

И тъй, силата на човѣка седи въ неговия духъ. Когато духътъ се въплъти въ материята, той я разредява, защото тя нѣма схващания за безграничното пространство, тя нѣма никакви стремежи. Тъй щото, когато казваме, че материята не се разширява, подразбираме, че тя нѣма идея за нѣкакъвъ стремежъ. Тя е спящо сѫщество. Когато човѣкъ се нахрани добрѣ, той изпитва извѣстно удоволствие отъ това и започва да дрѣме. Дрѣмката, сънътъ, това сѫ състояния, присѫщи на материята. Като се събуди отъ сънъ, човѣкъ си спомня смѫтно, че е сънувалъ нѣщо, ходилъ е нѣкѫде, но дѣ — не помни; разговарялъ се е съ нѣкого, но съ кого и какво — и това не помни. Нѣкои отъ съвременнитѣ физиолози казватъ, че естественото състояние за човѣка, когато спи, е да не сънува нищо. Това е сънъ на мъртвитѣ. Човѣкъ трѣбва да сънува, но не лоши, тежки сънища, като напримѣръ, че го гонятъ, че пада въ пропасти, че кѫщата му гори и т. н. Тѣзи сънища сѫ резултатъ на анормалности, на отклонения въ живота. Нормалниятъ животъ се придружава съ приятни сънища. Сънътъ е най-приятната почивка. Има хора, които знаятъ закона на почивката, и тѣ могатъ съзнателно да излизатъ и влизатъ въ тѣлото си. Прѣзъ време на своето излизане, тѣ оставятъ тѣлото си на по-низкостоещитѣ отъ тѣхъ сѫщества, тѣ да се грижатъ за него, да го обновятъ, да го прѣчистятъ и слѣдъ като се прѣчисти, тогава се връщатъ. Тѣ не се безпокоятъ за живота си, понеже сѫ увѣрени въ Великото Начало, което регулира и рѫководи живота.

 

„Отъ смърть въ животъ”. Вие трѣбва правилно да разбирате тѣзи два закона, а не механически. Не мислете, че ако вѣрвате днесъ, а утрѣ не правите усилия, вашата вѣра ще расте сама по себе си. Сѣмето само по себе си не може да расте. Нѣкой казва: като сме повѣрвали веднъжъ въ Господа Исуса Христа, Той ще ни спаси. Това е така, но то дѣйствува временно. Въ сѣмето има зародишъ на животъ, но върху този зародишъ трѣбва да дѣйствува слънцето, въздуха, влагата и почвата — редъ разумни фактори. Всѣки день човѣкъ трѣбва да прави нови усилия; всѣки день той трѣбва да придобива нови разбирания за живота. Ще бѫде смѣшно, ако, откато сме се родили, докато умремъ, имаме едни и сѫщи схващания за живота. Нѣкои казватъ: защо трѣбва да учимъ? Такива хора мязатъ на турцитѣ, които казватъ: „Всичко е седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу. Повече отъ това нѣма какво да мислимъ”. Какво разбиратъ тѣ подъ тия думи „седемь ката нагорѣ и седемь ката надолу”? И съвременнитѣ биолози изпадатъ въ догматизъмъ по отношение проблемата на живота. Като сѫ взели клѣтката на протоплазмата, тѣ я надуватъ, като сапуненъ мѣхуръ, докато изкаратъ отъ нея човѣка. Не, човѣкъ не излиза отъ клѣтката, както и кокошката не излиза отъ яйцето. Това твърдение може да ви се вижда противоречиво, но е фактъ. Смѣшно е, ако човѣкъ, като слѣзе отъ нѣкой вагонъ, си въобрази, че е произлѣзълъ отъ вагона. Той влиза и излиза отъ вагона, но не е произлѣзълъ отъ него. На сѫщото основание и кокошката не е произлѣзла отъ яйцето, но временно е на почивка въ него. Тя седи скрита въ яйцето, като въ бомба. Щомъ бомбата се пукне, и тя излиза вънъ отъ нея. Слѣдъ това казватъ, че кокошката излѣзе отъ яйцето. Да се твърди такова нѣщо, то е равносилно на това, да се казва, че растенията произлизатъ отъ земята. Растенията растатъ въ земята, но не произлизатъ отъ нея.

 

Питамъ: отдѣ иде животътъ? Да ви задавамъ такъвъ въпросъ, това подразбира да имамъ механическо схващане за живота. Животътъ не иде отникѫде. Дѣто духътъ се вселява, тамъ животътъ се явява като непреривенъ процесъ, като постоянно течение. Дѣто духътъ преодолява, тамъ и животътъ тече. Казано е въ писанието: „Изпраща Духа си, и тѣ оживяватъ; отнема духа си, и тѣ умиратъ”. Слѣдователно, животътъ се отличава по това, доколко духътъ се проявява въ нашитѣ тѣла. Често въ умоветѣ на хората се раждатъ съмнения, но тѣ не сѫ продуктъ на тѣхния духъ. Запримѣръ, мнозина се съмняватъ въ реалностьта на сънищата и казватъ, че тѣ сѫ илюзорни нѣща, предизвикани отъ външни причини. Ако на краката на нѣкой човѣкъ турятъ топло желѣзо, или гореща тухла и така заспи, има възможность, той да сънува, че ходи по нагорещени вѫглени. Тогава, какъ ще си обясните съня на човѣкъ, който сънува, че е станалъ голѣмъ богаташъ, милионеръ? Съ какво сѫ го нагорещили, за да сънува такъвъ сънъ? Кой е външниятъ стимулъ за този сънъ? Наистина, топлината произвежда и извѣстни анормалности не само въ време на сънъ, но и въ будно състояние. Обаче, какъ се създаватъ толкова многобройни сънища, безъ да се постави нѣщо горещо на краката на човѣка?

 

И тъй, смъртьта всѣкога произтича отъ преобладаващото състояние на материята. Като резултатъ на това състояние се явяватъ редъ анормални желания, които запушватъ кръвоноснитѣ сѫдове въ човѣшкия организъмъ. Отъ преяждане пъкъ се явява задръстване на нервната система, вслѣдствие на което кръвообръщението въ човѣка не става правилно, мозъчната енергия не изтича и не приижда правилно. Тогава настава процесъ на втвърдяване на артериитѣ, при което тѣ губятъ своята пластичность. Най-послѣ човѣшкиятъ духъ се принуждава да напусне тѣлото. Това състояние се нарича смърть. Или, въ духовно отношение ние наричаме това състояние прекѫсване съобщението съ Бога. Усъмни ли се човѣкъ, той веднага ще се намѣри въ процеса на смъртьта. При най-малкото съмнѣние въ Бога, смъртьта туря вече своето начало; това значи, че материята е взела надмощие надъ духа. И затова, който иска да стане силенъ, мощенъ, не външно, но вѫтрѣшно, и да осмисли живота си, той не трѣбва да допуща дълбоко въ душата си абсолютно никакво съмнѣние. За това се изискватъ герои хора. Съмнѣнието може да дойде отвънъ, но сѫщевременно човѣкъ трѣбва да различава въ себе си двѣ състояния: едно състояние постоянно, неизмѣнно, както Богъ е неизмѣненъ; друго състояние — измѣнчиво, както човѣкъ се измѣня. И тогава, чувствителниятъ човѣкъ ще изпитва състоянието на хората. Ако единъ чувствителенъ човѣкъ влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ богати, и въ него ще се яви желание за богатство; ако влѣзе между хора, които иматъ желание да станатъ музиканти, и у него ще се яви сѫщото желание; ако попадне между весели хора, и той ще стане веселъ; ако попадне между скръбни хора, и той ще стане скърбенъ; ако попадне между учени хора, и той ще има желание да стане ученъ; ако се намѣри между болни хора, и той ще се почувствува боленъ; ако влѣзе въ нѣкое религиозно общество, и той ще стане религиозенъ. Обаче, той трѣбва да знае, че това не произтича дълбоко отъ неговата душа. Това сѫ натрупвания, наслоявания въ съзнанието, които идатъ нѣкѫде отвънъ. Тѣзи състояния сѫ подобни на състоянието на парче желѣзо, което се поставя въ огънь. То се нагорещява и започва да свѣти, но това състояние не е свойствено на желѣзото. Щомъ желѣзото се извади отъ огъня, то изстива и придобива първоначалния си видъ. Слѣдователно, има една топлина въ живота, която е подобна на тази на нагорещеното желѣзо. Обикновено хората мѣрятъ температурата на болнитѣ, и като видятъ, че тя се е подигнала до 41°, плашатъ се. И наистина, ако температурата не спадне, болниятъ заминава за онзи свѣтъ, и всички казватъ: Богъ да го прости, замина за онзи свѣтъ! Освѣнъ тази топлина, има и друга, която не може да се измѣрва. Тя е сѫщинската топлина на живота, която не е физическа. Тя е мека, приятна топлина и се равнява на хиляди градуси. Тази топлина е толкова силна, че въ нея могатъ да се разтопяватъ ония елементи на материята, които при никаква друга топлина не се топятъ. Тя разлага материята и я реформира. Съвременнитѣ учени знаятъ, че температурата на човѣшкото тѣло е 36 ÷ 37°. Физическата топлина на човѣка е 37°, но когато се говори за духовната топлина, тя е много висока. При това, отношението между физическата и духовната топлина е обратно пропорционално: когато духовната топлина се намалява, физическата се увеличава; когато духовната топлина се увеличава, физическата се намалява. Това е провѣрено съ редъ опити. На хора, които ставатъ проводници на духовния свѣтъ, краката и рѫцѣтѣ истиватъ. Много хора се плашатъ отъ това, защото знаятъ, че когато рѫцѣтѣ и краката на човѣка истиватъ, смъртьта настѫпва. Обаче, това не е всѣкога така. Човѣкъ може да се изстуди и да излѣзе отъ тѣлото си, но слѣдъ 48 ч. пакъ може да се възвърне естествената му топлина. Индуситѣ, които сѫ изучавали тия закони, могатъ шесть мѣсеца слѣдъ смъртьта на нѣкой факиръ да го извадятъ отъ гроба и да възстановятъ неговата топлина. За това тѣ иматъ начини, които старателно криятъ отъ европейцитѣ. Когато говоря за учението, не мислете, че не оценявамъ знанието, което е придобито въ науката. Знанието е резултатъ на усилията на човѣшкия духъ. Има лъжливо знание, но има и знание, което е придобито чрѣзъ опитностьта на цѣлото човѣчество. Това знание, именно, се предава отъ родъ въ родъ, отъ раса въ раса, отъ човѣчество на човѣчество. Това знание изпѫква естествено надъ всички други нѣща. Какъ ще си обясните, напримѣръ, изкуството на паяка да тъче своята мрежа? Кой го е научилъ на това изкуство? Съвременнитѣ тъкачи още не сѫ придобили това изкуство. Пчелата пъкъ отдѣ е научила изкуството да прави медъ и да се организира по такъвъ разуменъ начинъ? Вземете пеперудитѣ, запримѣръ, какви добри хирурзи сѫ, какъ майсторски правятъ операциитѣ си. Когато наближи време на какавидата да излѣзе отъ пашкула си, тя бодва внимателно пашкула и излиза вънъ, като пеперуда. Много учени хора биха завидѣли на изкуството на тия малки сѫщества. Дѣ сѫ се учили тѣ? Нѣкои ще кажатъ, че Господъ ги е училъ на това изкуство. Не, това не е работа на Господа.

 

На сѫщото основание трѣбва да се заключи, че Господъ е училъ хората да правятъ топове, съ които да се убиватъ едни-други. Да се мисли, че Господъ учи хората да правятъ 42 сантиметрови орѫдия въ диаметъръ, за да се убиватъ, това сѫ детински размишления. Богъ никога не се е занимавалъ съ такива работи. Тѣ сѫ изобретения на хората, които постѫпватъ като малки дѣца. Ще видите, какъ малки дѣца си правятъ пукала отъ свирки и си въобразяватъ, че това е топъ. Казвамъ: да разрушавашъ, това не е наука; да живѣешъ непорядъченъ животъ, това не е наука; да живѣешъ охоленъ животъ, това не е наука; да искашъ всѣкога радостенъ да бѫдешъ, и това не е наука; да мислишъ само за себе си, безъ да обръщашъ внимание на страданията на другитѣ, и това не е наука. Това е смърть. Всичко, което съвременнитѣ хора вършатъ, въ по-голѣмата си часть, представя условия за съграждане на своитѣ ковчези. Месото, което закачатъ на куки да седи по нѣколко дни и послѣ го ядатъ, носи неизбѣжна смърть за хората. Българи, които сѫ свършили въ Германия, разправятъ, че германцитѣ имали нѣкакви особени методи, чрѣзъ които оставяли месото да ферментира и тогава го употрѣбявали за ядене. Препорѫчватъ го за много вкусно. Казвамъ: по-голѣма глупость отъ тази нѣма. Американцитѣ пъкъ считатъ за правило, всѣки мѫжъ да бѫде безъ мустаци и брада, за по-голѣма чистота. И въ това нѣма никаква наука. То е необмислена работа. Да бръснатъ мустацитѣ си, все още се търпи, но да бръснатъ брадитѣ си, това е вредно. Като бръснатъ брадитѣ си, тѣ излагатъ гърлото си на простуда. И ще забележите, че американцитѣ, мѫжетѣ, разбира се, много често заболяватъ отъ бронхитъ. Причината за тѣзи чести заболявания се дължи, именно, на това безогледно бръснене на брадитѣ. Освѣнъ това, колкото по-често се бръсне брадата, космитѣ ставатъ по-дебели, отъ което и самиятъ човѣкъ започва да огрубява. Други пъкъ стрижатъ коситѣ си до дъно, по военному, но и това не е правилно. Положителна, истинска наука е нужна на хората! Щомъ природата е създала космитѣ на човѣка, тя е вложила нѣкакъвъ смисълъ въ тѣхъ. Отъ насъ се изисква да ги регулираме, да знаемъ, какъ да направляваме своитѣ мисли и чувства. Вмѣсто да се бръснатъ и стрижатъ, хората трѣбва да кажатъ на брадата си: позволявамъ ти да изникнешъ най-много до единъ сантиметъръ, не повече. У нѣкои хора брадата е дълга почти до пръститѣ на рѫцѣтѣ, както коситѣ на нѣкои жени сѫ толкова дълги, че могатъ да ги обвиятъ 2 ÷ 3 пѫти около себе си. И дългитѣ коси не сѫ лошо нѣщо. Тѣ сѫ признакъ на дълъгъ животъ, на изобилие. Когато косата на нѣкой човѣкъ почне да пада, за него казватъ, че той е ученъ. Не е така. Когато пъкъ цѣлото лице на човѣка се покрие съ косми, това показва, че този човѣкъ се е върналъ къмъ своето първобитно, диво състояние. Обаче, когато главата на човѣка почва да оголява, и това е лошъ признакъ, който говори не за ученость, а за умствено подивяване. Причината за оголяването на главата се дължи на голѣмото натрупване на млѣчна киселина около космитѣ. Млѣчната киселина изкоренява космитѣ. Азъ уважавамъ онзи човѣкъ, на когото главата е оголѣла отъ трезва, възвишена мисъль за подобрение на човѣчеството, но нѣма такива случаи. Космитѣ окапватъ и отъ тежки болести, каквато е, напримѣръ, тифусътъ. Тъй щото, човѣкъ трѣбва да се пази отъ лъжливи заключения.

 

„Отъ смърть въ животъ”. Смъртьта, тежкитѣ състояния, които човѣкъ прѣкарва, сѫ неприятни за него. Понѣкога човѣкъ се усѣща уединенъ, изоставенъ отъ майка, отъ баща, отъ приятели, никой не го обича, и той не може никѫде да си намѣри мѣсто, ходи натукъ-натамъ, лута се отчаянъ, търси помощь. Това състояние е смърть. Това показва, че ние живѣемъ още въ неразумния свѣтъ. Възможно ли е човѣкъ да живѣе въ разуменъ свѣтъ и да изживява такива тежки състояния? Не е възможно. Значи, всѣки трѣбва да даде възможность на съзнанието си да внесе въ него начатъкъ на Вѣчния Животъ. За постигане на този животъ има вече съотвѣтна материя, която е одухотворена, прогресирала. Духътъ е успѣлъ да подигне, да събуди съзнанието на тази материя, отъ която ще се създаде въ бѫдеще новото тѣло на човѣка. Само въ такова тѣло човѣкъ може да живѣе разуменъ животъ. При сегашното състояние, въ което човѣкъ се намира, както и тѣлото, въ което сега живѣе, той всѣка минута е осѫденъ на смърть. И затова, човѣкъ трѣбва да се моли най-малко по десеть пѫти на день, ако иска да бѫде запазенъ животътъ му. Казано е въ Писанието: „Непрестанно се молете!”. Като яде човѣкъ, той може да се задави и да умре; като минава покрай нѣкоя кѫща, може да падне керемида върху главата му и да го убие; отива въ гостилница, яде нѣщо, което е отровно, той пакъ може да изгуби живота си; запали мангалъ, внесе го неразгорелъ въ стаята си, но отъ образувалия се вѫглероденъ окисъ, той може да се отрови. Всѣка минута животътъ на човѣка е изложенъ на опасность.

 

Казвамъ: животътъ изисква дълбоко вѫтрѣшно разбиране и изучаване. Разумнитѣ и духовнитѣ хора трѣбва да изучаватъ живота, безъ да се подаватъ на временни, преходни състояния въ себе си. Трѣбва ли човѣкъ да се подава на нѣкакво неразположение? Тъй както разбирамъ Бога, Той всѣкога е разположенъ, всѣкога е тихъ и спокоенъ. Въ Него нѣма никакво безпокойствие. Какъ е възможно тогава, човѣкъ, който вѣрва въ Бога, да се безпокои? Възможно ли е синътъ, който е въ дома на своя богатъ баща, да живѣе въ сиромашия? Това е немислимо. Такъвъ законъ не сѫществува въ природата. Отъ разумна майка и отъ разуменъ баща всѣкога се раждатъ разумни дѣца. Това е правилното положение. Отъ глупава майка и отъ глупавъ баща, се раждатъ и глупави дѣца. Отъ добра майка и отъ добъръ баща се раждатъ добри дѣца. Щомъ едно дѣте е родено отъ добъръ и мораленъ баща и отъ добра майка, никой не е въ състояние да го развали. Нѣкой казва: човѣкъ не може да не се подаде на нѣкаква слабость. Казвамъ: това, което наричатъ човѣшка слабость, това е дяволска слабость. Дойде дяволътъ въ него и му казва: безъ грѣхове не може. — Тази е дяволска мисъль. — Безъ пари не може. — И тази е дяволска мисъль. Може безъ пари. Какво разбирамъ подъ думитѣ „може и безъ пари”? Само синътъ може да работи безъ пари, а робътъ, както и всички хора, които умиратъ, които мислятъ само за този свѣтъ, да ядатъ и пиятъ, тѣ работятъ съ пари. Тѣ сѫ роби на грѣха и трѣбва да работятъ съ пари. Когато казвамъ, че синътъ може да работи безъ пари, подразбирамъ, че той служи на великия законъ на Любовьта, която е погълнала изцѣло неговия умъ, неговото сърце и неговата воля. Любовьта ражда живота. Защо евреитѣ и досега страдатъ? Когато Яковъ бѣгаше отъ брата си Исава, той легна на едно мѣсто да си почине и тамъ заспа. Въ съня си видѣ една стълба, висока до небето, отъ която слизаха и възлизаха ангели. Той каза: това е Божие мѣсто. Тукъ ще направя олтарь на Бога. Послѣ той се обърна къмъ Бога съ слѣднитѣ думи: Господи, ако ми помогнешъ да разбогатѣя и ме благословишъ да се върна при брата си забогатѣлъ, отъ всичкото си богатство ще отдѣля десятъкъ и за Тебе. Така разбиралъ Яковъ, и така се молилъ на Господа. Оттогава и досега евреитѣ сѫ все сѫщитѣ. Нѣкои казватъ: евреинъ е този човѣкъ! Питамъ: кой човѣкъ днесъ не е евреинъ? Обаче, евреитѣ и до днесъ даватъ десятъкъ за Бога отъ своитѣ печалби, когато християнитѣ не даватъ нищо. Ако запитатъ българина, какъ вървятъ работитѣ му, има ли берекетъ, той казва: не го бива тази година. Рѣдко ще срещнете българинъ да отговори: слава Богу, добрѣ върви. Българинътъ се страхува да каже, че има добъръ берекетъ, защото съзнава, че трѣбва да даде десятъкъ. Отдѣ се яви у евреитѣ идеята за десятъкъ? Какъ дойде на ума на Якова тази идея, да каже на Господа, че ако разбогатѣе, ще Му даде десятъкъ отъ своитѣ богатства? Тази е дълбока мисъль, която има приложение и въ самата природа.

 

„Отъ смърть въ животъ”. Често въ хората се събужда вѫтрѣшниятъ животъ, и тѣ поставятъ своята надежда ту въ църквата, ту въ своя народъ, ту въ Бога, но всичко това е външно. Обаче, виждаме, че макаръ и външно, тѣзи идеи отчасти сѫ помогнали. Това не показва, че хората нѣматъ и нѣщо хубаво, нѣщо дълбоко въ себе си. Тѣ иматъ вдъхновение, иматъ посѣщение на Духа, но скоро изгубватъ тѣзи хубави състояния. Много хора сѫ имали хубави опитности, но сѫ ги изгубили. Много поети сѫ изгубили своето вдъхновение; много хора на изкуството сѫ изгубили своето изкуство; много хора на красотата сѫ изгубили своята красота; много хора съ добродѣтели сѫ изгубили добродѣтелитѣ си. Питамъ: дѣ отидоха всички тия нѣща? Изгубиха се, хората ги заложиха. Днесъ има хора, които залагатъ съвѣстьта си за 10 ÷ 100 000 лева. Други пъкъ продаватъ свободата си. Повечето жени днесъ сѫ продали свободата си, като сѫ се оженили съ цѣль да има кой да ги гледа на старини. И мѫжътъ продава свободата си, за да има кой да го гледа на старини. Питамъ тогава: кой кого ще гледа? Тази идея днесъ не може да се реализира. Като седнатъ на два отдѣлни кревата, какво ще правятъ? Положението на съвременнитѣ мѫже и жени мяза на това, въ което се намирали двама инвалиди въ болницата. Единиятъ билъ съ единъ кракъ, а другиятъ — безъ крака и безъ една рѫка. Първиятъ казва на втория: стани малко отъ леглото, да ми помогнешъ! Той му отговорилъ: стани ти, че и на мене да помогнешъ! Нали виждашъ, че азъ съмъ безъ крака и безъ рѫка, а ти поне единъ кракъ имашъ? — Азъ пъкъ патерица нѣмамъ, не мога да ти помогна. Патерицата представя знание на законитѣ. Значи, съвременнитѣ хора не знаятъ законитѣ, не знаятъ, какъ да постѫпятъ.

 

Слѣдователно, сега се изисква отъ всички хора трезва мисъль. Хората мислятъ, че животътъ може лесно да се уреди. Така мислятъ обикновенитѣ хора. Както тѣ мислятъ, животътъ не може да се уреди. Нѣкой казва: не ни трѣбва много философия! Не, трѣбва ни философска мисъль. — Много богатство не ни трѣбва. — Много богатство ни трѣбва, но не външно; вѫтрѣшно богатство ни трѣбва! Истинското богатство още не е дошло. — Много красота не ни трѣбва. — Трѣбва ни красота, но не само външна; вѫтрѣшна красота ни трѣбва! — Много сила не ни трѣбва. — Трѣбва ни и сила, но главно вѫтрѣшна. Подъ сила азъ не разбирамъ външна, механическа сила. Да се разчита на машини, това не е право. Утрѣ машинитѣ ще се развалятъ. Какво ще се прави тогава? Казватъ, че човѣчеството било напреднало. Колко е напреднало? Единъ авторъ изчислилъ, че мухата, или нѣкой бръмбаръ може да се движи съ бързина около 1300 километра въ часъ. Питамъ: кой университетъ въ Европа или въ Америка е успѣлъ да създаде такъвъ моторъ, който да се движи съ бързина, равна на бързината на мухата? При това, тази бързина не е най-голѣмата. Сѫщиятъ авторъ казва, че има друга муха, която се движи съ бързина 5 000 клм. въ часъ. И тази бързина още не е нищо. Дойдемъ ли до земята, тя се движи съ още по-голѣма бързина и то въ продължение на милиони години непрекѫснато. Отдѣ черпи земята тази енергия, за да може да се движи толкова бързо? Има тѣла, които се движатъ съ бързина още по-голѣма отъ тази на земята. Колкото повече се увеличава бързината на движението на едно тѣло, толкова повече се увеличава и неговата интелигентность. Земята не е отъ най-бързитѣ тѣла. Въ невидимия свѣтъ има сѫщества съ напреднала интелигентность, които се движатъ съ бързина по-голѣма отъ тази на свѣтлината. Ако едно отъ тѣзи сѫщества би дошло при насъ, ние бихме казали, че то има около шесть милиона крила, всѣко отъ които развива грамадна енергия. Каква интелигентность се крие въ сѫщество, което може да си служи съ толкова крила! Сегашнитѣ цепелини иматъ по 5 ÷ 6 крила, по 4 ÷ 5 мотора, и всички казватъ: грамадно нѣщо е този цепелинъ! Какво нѣщо представятъ ангелитѣ съ своитѣ шесть милиона крилѣ, това хората не могатъ да го помислятъ.

 

Сега, азъ обръщамъ внимание на съотношението, което сѫществува между бързината на движението и интелигентностьта. Нѣкои отъ съвременнитѣ учени знаятъ причинитѣ за интелигентностьта; тѣ знаятъ, отъ какво произтича Вѣчния Животъ, но не смѣятъ още да изнесатъ своитѣ знания въ свѣта. Въ окултната наука, напримѣръ, се говори, при какви условия човѣкъ може да придобие Вѣченъ Животъ. Старитѣ алхимици, напримѣръ, сѫ се занимавали съ откриване на жизнения елексиръ, отъ който се придобива Вѣчниятъ Животъ. Достатъчно е да се тури малка капчица отъ тази течность въ чисто вино, или въ чиста вода и да се изпие, за да се получи за хиляди години вѣченъ животъ. Който веднъжъ придобие този животъ, той и да иска, не може да се освободи отъ него. Ако човѣкъ е страдалъ отъ нѣкаква тежка, неизлѣчима болесть, като туберкулоза, ракъ, проказа и други, една капка отъ жизнения елексиръ е въ състояние да прѣдизвика моментална реакция въ него: да го съживи, да го подмлади и да го направи новъ човѣкъ. Който не разбира този законъ, той ще каже, че това е приказка отъ 1001 нощь. Самъ Христосъ на времето си още е говорилъ на ученицитѣ си върху темата „Отъ смърть въ животъ”.

 

„Отъ смърть въ животъ”. Това подразбира: който вѣрва въ Бога, въ Великия Законъ, ще придобие Вѣчния Животъ. Азъ не говоря за физическия животъ, защото животътъ не се заключава само въ физическото тѣло. За да се подържа красивиятъ, Божествениятъ животъ, прѣди всичко необходимо е чиста и хубава храна, която навсѣкѫде може да се намѣри. Мнозина мислятъ, че такава храна не може да се намѣри навсѣкѫде и е скѫпа. Не, най-хубавата храна е най-евтина, и тя навсѣкѫде може да се намѣри. Нѣкои казватъ, че сто лева не имъ стигатъ на день за храна. Чиста храна, обаче, можете да си доставите само срѣщу петь лева. Въ времето на кръстоноснитѣ походи живѣлъ нѣкакъвъ пустинникъ, който цѣли 40 години прѣкаралъ върху единъ пънъ и се хранилъ само единъ пѫть на седмицата. Питамъ: съ бифтеци, съ баници, или съ прѣсно масло се хранилъ този човѣкъ? Той се хранилъ съ много проста, но чиста храна. Хората отъ цѣлата околность се събирали около него, и той имъ помагалъ, като имъ проповѣдвалъ, цѣрѣлъ ги и т. н. Той минавалъ за светия. Този човѣкъ разбиралъ закона на вѣрата. Не само вѣрвалъ, но вѣрата му имала приложение. Тъй щото, ако ние приложимъ въ храненето християнството, като наука, ще имаме добри резултати.

 

Второто положение, на което трѣбва да се обърне внимание, е музиката. Днесъ навсѣкѫде се чува музика. Въ това отношение тя е предвестникъ, глашатай, който оповѣстява на всички идването на новото човѣчество. Музиката облагородява и развива чувствителностьта на човѣка. Тоноветѣ въ музиката се отличаватъ съ три измѣрения. Тѣ иматъ дължина, широчина и дълбочина. Истинскитѣ музиканти различаватъ въ музиката и тонове на вдъхновение. Нѣкои пѣвци пѣятъ само по тоноветѣ на продължението, други пѣятъ само по тоноветѣ на разширението, а малко засѣгатъ тоноветѣ на дълбочината. Що се отнася до вдъхновението, срѣщатъ се малко пѣвци или музиканти, които пѣятъ или свирятъ съ вдъхновение. Въ свѣта има велики адепти на музиката. Ако човѣкъ присѫтствува само единъ пѫть на единъ отъ тѣхнитѣ концерти, този концертъ ще остане за него паметенъ прѣзъ цѣлия му животъ. Не само това, но каквито слабости е ималъ този човѣкъ, въ единъ мигъ тѣ ще изчезнатъ отъ него. Това показва, че въ музиката има запалки, както музикални, така и физически.

 

И тъй, когато човѣкъ е гнѣвенъ, той не иска да пѣе. Затова, именно, музиката може да се използува като възпитателно срѣдство. Нѣкое дѣте се разсърди, започва да плаче, да вика, да удря. Майката не трѣбва да го бие, но нека го застави да изпѣе една пѣсень, каквато дѣтето пожелае. Нѣкой ученикъ се раздразнилъ, ядосалъ се отъ нѣщо, не може нито да мисли, нито да внимава. Учительтъ не трѣбва да му се кара, но нека го застави да изпѣе една пѣсень. Ако ученикътъ изпѣе пѣсеньта, и мисъльта му ще почне правилно да функционира. Какво правятъ повечето съвременни учители? Влѣзе учительтъ въ класъ, изгледа строго ученицитѣ си, и тѣ замръзнатъ на мѣстата си. Каквото сѫ знаели, всичко забравятъ. Нека учительтъ накара най-напрѣдъ ученицитѣ си да изпѣятъ една пѣсень, а послѣ да започне работата си. Знанието, което съвременнитѣ ученици придобиватъ било въ гимназиитѣ, или въ университета, тѣ го изгубватъ скоро, като влѣзатъ въ живота. Само това знание остава за дълго време въ живота, което почива на истинската музика и на правилното хранене. Докато мисъльта е музикална, тя е мощна; докато чувството е музикално, то е мощно. Изгубятъ ли вашитѣ мисли и чувства музикалностьта си, тѣ вече нищо не прѣдставятъ. Тогава човѣкъ прѣстава да се моли. Има ли човѣкъ нѣкакво неразположение, нека изпѣе една пѣсень, или да изсвири едно парче на нѣкакъвъ инструментъ и неразположението му ще изчезне. Нѣкой се отчаялъ отъ живота, иска да се самоубие. Прѣди да пристѫпи къмъ реализиране на това си желание, нека изпѣе една пѣсень за послѣденъ пѫть. Щомъ изпѣе пѣсеньта, ще си каже: ще поживѣя още малко. Откаже ли се отъ това желание, всички мрачни мисли ще го напуснатъ, и той ще изтрезнѣе.

 

„Отъ смърть въ животъ”. За да се подържа животътъ, всѣки трѣбва да знае методитѣ, чрѣзъ които се постига това. Всѣки трѣбва да се стреми да съчини една пѣсень. Една наша позната заболѣла доста сериозно, имала силна кашлица, висока температура, вслѣдствие на което била принудена да легне. Като размишлявала извѣстно време върху болестьта си, най-послѣ дохожда й мисъльта, да съчини една пѣсень за своята болесть. Тя съчинила слѣдната пѣсень: нѣмамъ вече кашлица, нѣмамъ вече температура. Така пѣла тя на болестьта си около една седмица, и духътъ й започналъ да се ободрява, да се подига. Слѣдъ една седмица тя била съвсѣмъ здрава. За човѣкъ, който пѣе, дѣйствително нѣма кашлица, нѣма температура. За онзи, който не пѣе, и кашлица има, и температура има. За онзи, който пѣе, и сиромашия нѣма. Трѣбва ли бѣдниятъ човѣкъ да подава рѫка за помощь? Нека поработи върху гласа си, да го развие и послѣ да излѣзе на главната улица и да пѣе. Веднага около него ще се събератъ много хора, ще искатъ да го чуятъ. Който е постигналъ това изкуство, трѣбва ли много да мисли, какъ да разрѣши задачитѣ на живота? Ще пѣешъ и нищо повече. — Ама пѣвецъ ли ще ставамъ? — По-добрѣ ли е да ходишъ отъ министерство на министерство да се молишъ за нѣкаква служба?

 

Прѣди нѣколко дни вървя по една изъ софийскитѣ улици и виждамъ край пѫтя седналъ старъ човѣкъ, на около 60 години, съ цигулка въ рѫка и свири. По всичко се вижда, че сега започва да се учи. Хваналъ цигулката по особенъ, своеобразенъ начинъ и стърже ли стърже съ лѫка върху струнитѣ. Кой какъ мине покрай него, поспре се, засмѣе се и си замине. Спира се една дама, усмихва се, навежда се къмъ паничката на земята и хвърля нѣщо. Минаха още нѣколко души, всички му подхвърлиха по нѣщо. Поспрѣхъ се и азъ да го послушамъ, но нищо не му дадохъ. Ако бѣхъ му далъ нѣщо, щѣхъ да опороча неговото изкуство. Никой музикантъ досега не ми е правилъ такова приятно впечатление, както този старъ човѣкъ съ своята цигулка. Той ме поглежда и като че казва: на стари години и азъ се заехъ да уча. Да бѣхъ по-младъ поне! — Нищо, и сега не е късно. — Желалъ бихъ хубаво да свиря, да спра вниманието на тия хора. — И това ще бѫде нѣкога.

 

Казвамъ: и ние сега трѣбва да се поучимъ отъ този старецъ. Така и животътъ се придобива. Животътъ, самъ по себе си, е музика. Който пѣе, или който свири за самата музика, или за самия животъ, той ще влѣзе въ Божественото пѣние и въ Божествената музика, дѣто истинскиятъ животъ започва. Който пѣе или свири правилно, той е правдивъ човѣкъ. Който има широчина въ тоноветѣ си, той е пластиченъ човѣкъ и лесно може да се приспособи къмъ всички условия на живота. Каквито мѫчнотии и да срещне, той ги прѣодолява. Който има дълбочина въ тоноветѣ си, той съзнателно може да се справи съ мѫчнотиитѣ въ своя животъ.

 

Сега, азъ разглеждамъ музиката не само въ външната, но и въ вѫтрѣшната й страна. Когато човѣкъ мисли и чувствува правилно, той е доволенъ, понеже мислитѣ и чувствата му се нареждатъ споредъ законитѣ на музиката. Писательтъ не може да пише, ако не е музикантъ. Художникътъ не може да рисува добрѣ, ако той не е музикантъ. Между краскитѣ на боитѣ и между музикалнитѣ тонове има извѣстно съотношение. Не се ли спазва това съотношение, едни линии излизатъ по-кѫси, отколкото трѣбва, а други — по-дълги. Това нарушава общата хармония на картината. Като наблюдавате картина, въ която нѣма музика, ще видите, че въ нея е изразено и състоянието на художника. Като разглеждате лицата на хората, като картини, рисувани отъ нѣкой художникъ, ще познаете, дали майката е пѣла, когато е раждала своето дѣте, или е била скръбна. Усилията, които духътъ прави, се отпечатватъ върху нашитѣ бѫдещи тѣла, върху нашитѣ бѫдещи дарби, върху бѫдещитѣ ни мисли и чувства. И тогава, щомъ човѣкъ се обърне къмъ Бога, нему се даватъ вече условия да се развива. Обърнатъ веднъжъ къмъ Бога, той започва да се учи. Тъй щото, не е достатъчно само човѣкъ да се обърне къмъ Бога. Казватъ за нѣкого: този човѣкъ влѣзе въ Царството Божие. Щомъ влѣзе въ Царството Божие, той ще мине прѣзъ великия процесъ на учението, ще почне да учи.

 

„Отъ смърть въ животъ”. Ако вѣрвашъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ вѣрата си, ще се върнешъ къмъ смъртьта. Ако любишъ, ще влѣзешъ въ безсмъртието; ако изгубишъ любовьта си, ще умрешъ. Ако придобиешъ свѣтлина, знание и мѫдрость, ще влѣзешъ въ безсмъртието, въ Вѣчния Животъ; ако изгубишъ свѣтлината, знанието и мѫдростьта си, ще влѣзешъ въ смъртьта. Ако обичашъ Истината, ще влѣзешъ въ живота; ако се подхлъзнешъ и нарушишъ първото правило на Истината, като кажешъ, че безъ лъжа не може да се живѣе, ще влѣзешъ въ смъртьта. Това е приложението. Искате ли да постигнете Вѣчния Животъ, ще изхвърлите грѣха вънъ отъ душата си, а въ душата си ще поставите великия идеалъ на безсмъртието. За лошитѣ, за страничнитѣ мисли и чувства, които идатъ отвънъ, вие не сте отговорни. Азъ говоря за онова, което е скрито дълбоко въ душата. То не трѣбва да се разклаща отъ нищо. Човѣкъ трѣбва да има свещена, велика идея за Бога, да не мисли, че Богъ е подобенъ на него и желае да го използува. Това никога не е било и нѣма да бѫде! Богъ постоянно дава животъ отъ себе си на всички сѫщества. Богъ никога не бърза, никога не се безпокои. Той не се интересува нито отъ радоститѣ, нито отъ скърбитѣ на хората. Обърнете ли се къмъ Бога съ молба за нѣщо, Той ще ви отговори. Богъ има слѣдното качество: Той е готовъ да помогне на всички безъ изключение, но при извѣстни условия. Ако чакате Богъ да дойде при васъ, Той никога нѣма да ви се отзове. Искате ли нѣщо отъ Него, вие ще хлопате на вратата Му 99 пѫти. Който не хлопа на вратата на Бога, а чака Богъ да отиде при него, той е горделивъ човѣкъ, той е величие. Нѣкой казва: ако иска Богъ, Той ще ми помогне, Той ще ме успокои. Да, ако Богъ иска, Той може и да те умъртви. Обаче, това не е разрѣшение на въпроса. Смирение се иска отъ хората! Всички велики хора сѫ били смирени. Смирението представя Божествена долина, въ която растатъ всички безсмъртни плодове. Смирението е райска градина. Който не е смиренъ, той нѣма рай въ себе си. Дѣто има смирение, има и високи върхове. Смирениятъ човѣкъ има и достойнство въ себе си. То ще заговори въ него, ще му каже: и ти си човѣкъ, и въ тебе има духъ и душа, и въ тебе има високи върхове. Отъ тѣзи високи върхове, обаче, влагата слиза въ долината на неговия животъ и освежава и напоява всички плодове, всички живи сѫщества. Въ долината на живота пъкъ растатъ всички безсмъртни плодове. Тъй щото, който не е смиренъ, той не може да бѫде и горделивъ човѣкъ. Азъ взимамъ гордостьта въ правъ, въ хубавъ смисълъ. Гордостьта безъ смирението е болезнено състояние на човѣшкия духъ. Самоуважението пъкъ е качество присѫще на човѣка, да съзнава, че заради своята честь, заради своята душа и заради своя духъ, той никога не трѣбва да изневѣрява на онзи великъ принципъ, върху който е съграденъ неговия животъ. Дойде ли до този принципъ, той трѣбва да е готовъ да приеме всички страдания, отколкото да стане робъ. Той трѣбва да прѣдпочете свободата прѣдъ робството, живота прѣдъ смъртьта.

 

Нѣкои казватъ: да умремъ е по-добрѣ, отколкото да живѣемъ. Добрѣ е да се умре, но да се прѣмине отъ смърть въ животъ. Други казватъ: каквото има, тука е всичко, на онзи свѣтъ нѣма нищо. Сега азъ нѣма да ви убѣждавамъ, дали сѫществува другъ свѣтъ, или не, но казвамъ: който вѣрва, че има другъ животъ, за него дѣйствително има; който не вѣрва, за него нѣма другъ свѣтъ. Който вѣрва, че има душа, духъ, за него и животъ има. Който губи духа си, нито животъ има за него, нито бѫдеще има.

 

Христосъ казва: „Всѣки, който прави грѣхъ, робъ е на грѣха”. Робството пъкъ е ограничение. Сега всички хора трѣбва да пожелаятъ дълбоко въ душата си да придобиятъ вѫтрѣшни добродѣтели, който да ги освободятъ отъ грѣха. Азъ не говоря за обикновения грѣхъ, който всички хора виждатъ, но говоря за онзи префиненъ грѣхъ, който се таи дълбоко въ човѣка, че и той самъ не го подозира. Докато този грѣхъ не се е проявилъ и никой не го вижда, човѣкъ е добъръ, но щомъ го поставятъ на голѣми изпитания, тогава може да се познае, какъвъ е, дали е добъръ, или не. Когато рѣката излѣзе отъ своя изворъ, тя е чиста, но въ пѫтуването си, тя се опетнява. Влѣзе ли въ морето, започва се борба между вълнитѣ на морето и новия животъ на рѣката, докато най-послѣ нечистотиитѣ, които по-рано тя е съдържала, се утаяватъ, и тя отново става чиста. Слѣдователно, и човѣкъ, като рѣката, въ началото и въ края на своя животъ е чистъ, а въ срѣдата е каленъ, защото ограниченията въ живота му внасятъ тази каль. Отдѣ иде тази каль? Ти се оженишъ, родишъ дѣца, дъщери и синове. Дъщеря ти иска да се ожени, но нейниятъ възлюбенъ иска 100 000 лв. зестра. Ти имашъ кѫща, но зетъ ти иска да припишешъ кѫщата на негово име, за да вземе дъщеря ти за жена. При всички тия положения на живота ти се каляшъ, правишъ грѣхове, падашъ - ставашъ, докато най-послѣ заминешъ отъ този свѣтъ. Питамъ: защо трѣбва да родишъ такава дъщеря, за оженването на която трѣбва да приписвашъ кѫщата си? У циганитѣ пъкъ обичаятъ е точно обратенъ: тамъ момъкътъ плаща за момата. И колкото по-скѫпо плаща за нея, толкова повече ще я използува послѣ, като я праща да проси. Той казва: много пари дадохъ за своята жена, но имамъ голѣмъ приходъ отъ нея. Питамъ: циганитѣ ли мислятъ по-право, или българитѣ? — Нито еднитѣ мислятъ право, нито другитѣ.

 

Сега, азъ не искамъ да засѣгамъ никого, не искамъ да ви ограничавамъ, но казвамъ: това сѫ традиции, влѣзли въ живота, съ които хората взаимно се възпитаватъ. Това не е учение по Бога. Хората трѣбва да знаятъ, че женитбитѣ не ставатъ на земята. Въ свѣта нѣма женитби, но има съчетания на разумни души, които Богъ е изпратилъ на земята. Това, което хората наричатъ женитба, не е нищо друго, освѣнъ престѫпление. Защо? — Защото тѣ първо ги вѣнчаватъ, а послѣ ги развѣнчаватъ. Писанието казва: „Това, което Богъ е съчеталъ, човѣкъ да не го разлѫчва“. Тъй щото, когато говоримъ за женитба, ние разбираме вѫтрѣшната връзка. Любовь може да сѫществува само между двѣ разумни души. Между единъ разуменъ и единъ глупавъ човѣкъ никаква любовь не може да сѫществува. Между тѣхъ може да има отношения само, като между господарь и слуга. Човѣкъ не може да обича единъ мъртавъ камъкъ. Той не може да обича едно мъртво куче. Любовьта сѫществува само между разумни души. Тази любовь не мяза по нищо на любовьта на стържелитѣ. Въ нея нѣма ревность, нѣма подозрѣние. Любовьта между разумнитѣ души е широка; тя е Божията Любовь, която обхваща цѣлия свѣтъ. Въ своята Любовь Богъ ни оставя свободни, да се проявяваме, както разбираме. Въ тази свобода ние правимъ и добро, и зло. Нѣкой казва: защо грѣшимъ? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Защо правимъ добро? — Защото Богъ ни обича и ни оставя свободни. Той казва: и при доброто, и при злото вие сте свободни. И когато нѣкой казва, че други го заставили да грѣши, той лъже. Можете ли да заставите умрѣлия човѣкъ да яде? Само живиятъ човѣкъ иска да яде. Дайте, обаче, горчива храна на този човѣкъ, и вижте, можете ли да го заставите да яде отъ нея. Щомъ хапне отъ нея, той веднага ще я повърне. Никой никого не може да застави да върши зло или добро.

 

Единъ българинъ се връщалъ отъ града за селото си, като водилъ и своето магаре. Той билъ доста пиянъ, защото, дѣто ходилъ на гости, пилъ много, ту за хатъра на едного, ту за хатъра на другиго. Като видѣлъ чешма на пѫтя, той се отбилъ да напои магарето си. Магарето се напило добрѣ и се дръпнало отъ чешмата. Господарьтъ му казалъ: хайде пий още малко, за хатъра на господаря си! — Не, азъ не пия за никакъвъ хатъръ повече, отколкото трѣбва. Затова, нѣма да пия и за хатъра на господаря си. Свободно е магарето, никой не може да го застави да направи това, което не иска. На сѫщото основание и ние сме свободни. Тази мисъль трѣбва да влѣзе въ умоветѣ на всички хора, както и въ умоветѣ на младото поколѣние. Нѣкой казва: условията са такива, човѣкъ е роденъ така и т. н. Не, ние всички сме свободни. Никой не може да ни застави да направимъ това, което не искаме. Отъ хиляди години насамъ биятъ магарето, но то си остава пакъ магаре. Магарето прави това, което си знае. То казва: трѣбва да знаете, че азъ имамъ воля, свобода имамъ. Може да ме биятъ, каквото искатъ да правятъ съ мене, но азъ ще устоявамъ на своето. Магарето не е щестлавно, но горделиво. То казва: азъ съмъ магаре, но на време ставамъ, на време лѣгамъ, на време пия и рева, но ако моятъ господарь не живѣе добрѣ и не разбира законитѣ, главата му ще оголѣе. Когато магарето върви прѣдъ овчаря, то всѣкога му показва, кога ще дойде вълкъ. Понѣкога магарето върви напрѣдъ, понѣкога назадъ. Върви ли магарето прѣдъ камилитѣ, и ти върви, не бой се. Остане ли магарето задъ камилитѣ, и ти се обърни назадъ. Слушай магарето! Докато пѣтлитѣ пѣятъ въ двора ти, не бой се, и ти върви. Всичко ще се оправи тогава, и здраве ще имашъ. Прѣстанатъ ли пѣтлитѣ ти да пѣятъ, напусни тази кѫща. Докато кучетата ти лаятъ денемъ, не бой се; прѣстанатъ ли да лаятъ и избѣгатъ, и ти избѣгай отъ тази кѫща. Това сѫ закони. Когато горитѣ изсъхватъ, когато изворитѣ се пресушаватъ, напусни тази мѣстность.

 

И тъй, докато магаретата вървятъ напрѣдъ, докато кучетата лаятъ денемъ, докато пѣтлитѣ пѣятъ, докато горитѣ растатъ, докато изворитѣ текатъ, не бойте се! Внесете сега тѣзи символи на своето мѣсто. Турете магарето на своето мѣсто; турете кучето на своето мѣсто; турете пѣтела на своето мѣсто; турете гората на своето мѣсто; турете извора на своето мѣсто! По този начинъ ще имате една математическа задача, едно уравнение, съ което ще можете да работите. Решите ли тази задача правилно, ще пѣете съ разширение, съ дължина, съ дълбочина, съ вдъхновение. Кажете ли, обаче, кучетата да лаятъ, а керванътъ да си върви, вие не сте разрѣшили задачата правилно. Умнитѣ кучета не лаятъ кервана. Поговорката: „Кучетата, нека лаятъ, а керванътъ да си върви” е изопачена. Умнитѣ кучета лаятъ на мѣсто; умнитѣ пѣтли кукуригатъ на мѣстото си; умното магаре върви прѣдъ камилитѣ. И умниятъ ученикъ трѣбва да постѫпва по сѫщия законъ. Ако кучето лае на време, ако пѣтелътъ пѣе на време, ако изворътъ извира на време, ако дървото расте на време, питамъ тогава: ние, разумнитѣ хора, които имаме зачатъка на духа, можемъ ли да останемъ назадъ? Не, възможностьта за разуменъ, за възвишенъ животъ у насъ е хиляди пѫти по-мощьна, по-силна.

 

И тъй, казвамъ ви сега: „Отъ смърть въ животъ”.

 

27 недѣлна бесѣда отъ Учителя, държана на 17 априлъ, 1927 г. въ гр. София.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt