Jump to content

1919_08_24 КОЗМИЧНАТА ОБИЧЪ


Ани

Recommended Posts

От книгата "Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, дадени през 1919 г. в Търново",  

Първо издание 1919 г.,
Второ издание, 1996 г. (фототипно копие на първото, стар правопис), Издателство "Бяло Братство",
Книгата за теглене PDF (второ издание)

Трето издание - Благоевград

Съдържание

 

КОЗМИЧНАТА ОБИЧЪ

 

Като слушате думитѣ „Козмична обичъ“, на пръвъ поглeдъ може да ви се види странно и да се запитате: „Какъ е възможно обичьта да бѫде козмична?“. Може. Азъ употрѣбявамъ тази дума въ много широкъ смисълъ. Думата „любовъ“ употрѣбявамъ въ смисълъ на енергия, която излиза отъ центъра на вселената и отива къмъ периферията, а думата „обичь“ употрѣбявамъ въ смисълъ на енергия, която излиза отъ периферията и върви къмъ центъра на Битието. Любовьта наричамъ творчески; съзидателенъ процесъ, а обичьта — процесъ, който върви отдолу нагорѣ, който съгражда. Когато говоримъ за култура, общественъ, политически и духовенъ животъ, подразбирамъ обичьта, проявена въ своята велика дѣйность, т. е. тя прѣдставя единъ съзнателенъ процесъ, който става индивидуално въ вселената. Ще ви моля за моментъ да оставите своитѣ възгледи, каквито и да сѫ тѣ, и да разсѫждавате съ мене заедно, безъ да критикувате. Ако искате да се ползувате, поставете се въ положението на фотография, която възприема картинитѣ вѣрно както сѫ, а послѣ критикувайте. Ако се поставите едноврѣменно на критична почва, вие ще възприемете прѣдставленията невѣрно, а съ това и критиката ви ще бѫде неразумна.

 

Азъ говоря върху обичьта, защото тя е необходимъ елементъ за всѣкиго отъ васъ. Всѣки, който иска да бѫде здравъ и щастливъ, трѣбва да разбира вѫтрѣшната сила на обичьта. Мнозина говорятъ за любовь и обичь, но ги смѣсватъ. Любовьта твори, а обичьта съгражда; въ много случаи, обаче, любовьта и разрушава. Котката изяжда мишката отъ любовь, защото тя тъй разбира и проявява процеса на любовьта. При това, вие знаете, какъ я изяжда — не съблича кожата й, не изхвърля отъ нея нечистотиитѣ й, а я поглъща изцѣло съ тѣхъ. И ни се вижда много странно, какъ тъй котката, която е образецъ на чистота, която е тъй прѣфинена въ това отношение, да не знае какъ да яде. Мнозина и отъ хората иматъ навика на котката — не знаятъ какъ да се хранятъ. Когато единъ човѣкъ погълне въ ума си една мисъль съ всичкитѣ й нечистотии — съ кожата, червата, стомаха и пр. — това показва, че той не знае какъ да се храни. Такъвъ човѣкъ има лакомството и любовьта на котка. И ние, когато колимъ и изяждаме животнитѣ, съ това изразяваме любовъ къмъ тѣхъ. Ако животнитѣ ни биха запитали, защо ги колимъ и изяждаме, ние би трѣбвало да имъ отговоримъ, че това вършимъ отъ голѣма любовь къмъ тѣхъ — искаме да ги туримъ вѫтрѣ въ себе си, не да ги гледаме само отвънъ. Любовьта казва: „Азъ не признавамъ никакво друго сѫществувание, освѣнъ моето, и всѣко друго сѫщество, което се намира извънъ мене, трѣбва да влѣзе въ мене“. Тъй сѫ разбирали любовьта още старитѣ хора, тъй я разбира и новото поколѣние. Ако ние я разберемъ другояче, мислимъ си, че ще се натъкнемъ на едно противорѣчие. Въ съврѣменния общественъ, политически и духовенъ животъ всички хора страдатъ отъ прѣизобилна любовь, отъ която всѣкиму се е втръснало. На простъ езикъ казано, ето какъ стои работата: ако една жена има много вълна и я остави безъ да я тъче, вълната започва да мирише. Азъ пъкъ казвамъ: любовьта й започнала да мирише. Трѣбва да намѣри процеса на обичьта, да започне да пере, да влачи, да преде и да тъче вълната. Може, като тази жена, да имате, много вълна, като човѣци, може да сте богати, търговци, философи, учени, проповѣдници, всичко е добро, но не предете ли и тъчете съ званията си, ще ви кажа, че сте проповѣдници на вълна, търговци на вълна, философи на вълна, учени на вълна и т. н.; вие имате само вълна неизпредена. Вълната трѣбва да се изпреде, а ще се изпреде, когато дойде онзи великъ процесъ на козмичната обичь и се пробуди у насъ козмичната сила, или както съврѣменнитѣ философи казватъ, когато се пробуди у насъ висшето съзнание, и разберемъ, че трѣбва да работимъ за общото благо на цѣлото човѣчество, на всички живи сѫщества, безразлично, дали ги виждаме или не.

 

Ще кажете, че моята мисъль е малко странна. Странна е, дѣйствително, но не всички странни нѣща сѫ и невѣрни, както и не всички обикновени, намъ познати, нѣща сѫ вѣрни. За да направя мисъльта си ясна, ще си послужа съ една картина. Въ миналото, въ златния вѣкъ на човѣшката култура, въ тъй наречената първа раса на боговетѣ, живѣлъ въ тѣхното царство великъ мѫдрецъ, прѣдъ когото се явилъ единъ ученикъ да го моли: „Искамъ да ме научишъ на една отъ великитѣ тайни на Битието, а именно да бѫда въ състояние да се прѣвръщамъ въ каквато форма и да пожелая, въ грамаденъ размѣръ, да ставамъ голѣмъ колкото слънцето, да изпълвамъ цѣлото пространство и по този начинъ да бѫда видимъ отъ всички“. Мѫдрецътъ казалъ на ученика си: „Да бѫде споредъ желанието ти“. Ученикътъ се много зарадвалъ и си рекълъ: „Научихъ най-послѣ тази велика тайна — да бѫда видимъ отъ всички, и сега ще бѫда най-щастливото сѫщество“. Той, обаче, забравилъ да попита учителя си и какъ да се смалява, когато пожелае. Станалъ наистина голѣмъ, че всички го виждали, но не могълъ да бѫде въ общение съ хората, не ги виждалъ, защото високо стоялъ надъ тѣхъ, не могълъ да се прѣкривява и да говори съ тѣхъ, затова ходилъ навсѣкѫдѣ самъ и се чувствувалъ много уединенъ. Всички го виждали необикновено голѣмъ, и много учени, философи, физици, астрономи започнали да го изучватъ и да търсятъ причинитѣ, по които естеството го е направило такъвъ. Създали се хиляди теории и легенди за неговия произходъ. Великиятъ мѫдрецъ, неговиятъ учитель, просто казалъ: „Причината за тази голѣмина не е нищо друго, освѣнъ желанието на ученика да стане голѣмъ, за да го виждатъ всички, и азъ изпълнихъ желанието му“. При този мѫдрецъ дохожда другъ ученикъ и казва: „Учителю, азъ искамъ да ме научишъ на тайната да се смалявамъ дотолкова, че да не ме вижда никой въ свѣта“. Мѫдрецътъ изпълнилъ и неговото желание, и ученикътъ станалъ много малъкъ — невидимъ. Но и той, както първиятъ, забравилъ да попита, какъ би могълъ да се възвърне въ първото си положение, затова, слѣдъ като станалъ невидимъ и слѣзълъ до най-голѣмитѣ дълбочини на Битието, като поискалъ, не могълъ да се повърне назадъ. Тѣзи двама ученика съставляватъ двата противоположни полюси въ свѣта — единиятъ образува голѣмитѣ свѣтове, а другиятъ малкитѣ, т. е. микробитѣ, които се загнѣздватъ навсѣкѫдѣ, невидими отъ никого, и мѫчатъ днесъ хората. Слѣдъ врѣме, при сѫщия мѫдрецъ се явява другъ ученикъ и казва: „Учителю, азъ искамъ да ме научишъ на свойствата на видѣлината и топлината, да бѫда едноврѣменно и видимъ, като свѣтлината, и невидимъ, като топлината; видимъ като свѣтлината, за да озарявамъ грамаднитѣ свѣтове, и невидимъ като топлината, за да стоплямъ и най-малкитѣ животинки долу по земята”. Учительтъ му отговорилъ: „Да бѫде споредъ желанието ти“. И така, въ съврѣменния свѣтъ има три процеса, които работятъ едноврѣменно. Споредъ единия процесъ, едни хора искатъ да забогатѣятъ, да станатъ учени, философи, министри, генерали, да образуватъ държава. Тѣзи хора наричаме велики, защото сѫ научили изкуството да ставатъ голѣми: тѣ разбиратъ тайната да се увеличаватъ, да привличатъ всички хора, цѣлото общество наоколо си; но главното не сѫ научили — изкуството да организиратъ хората, обществата, като съзнателни единици. Магнитътъ и той привлича желѣзнитѣ стърготини, но не знае какъ да ги организира. Да организирашъ още не значи възпитание, да давашъ образование още не значи да учишъ на закона на обичьта. Слѣдователно, когато говоримъ за видѣлина, подразбираме процесъ, въ който човѣшкиятъ умъ се разширява и придобива вѫтрѣшно самосъзнание, а подъ топлина се разбира процесъ на сгѫстяване, на вѫтрѣшно съграждане; свѣтлината е процесъ, който иде отъ центъръ къмъ периферията, а топлината, процесъ, който иде отъ периферията къмъ центъра. Азь наричамъ свѣтлината артериялна кръвь, а топлината — венозна. Затова обичьта, когато мине прѣзъ сърцето на нѣкой човѣкъ, понеже прѣдставлява венозната кръвь, поема и изхвърля всички нечистотии. Ето защо казваме, че обичьта лѣкува. Свѣтлината и топлината, т.е. артериялната и венозната кръвь въ човѣшкото тѣло постоянно се смѣнятъ и чрѣзъ тѣзи два процеса се съзижда, съгражда човѣшкото тѣло. Тѣзи двѣ течения, тѣзи два процеса се намиратъ навсѣкѫдѣ: тѣ се срѣщатъ въ ума, въ сърцето и въ душата на всѣки човѣкъ. Слѣдователно, за да изучимъ живота, трѣбва да го изучаваме тъй, както природата го е създала, а не както ние го виждаме днесъ.

 

Сегашнитѣ хора може да спорятъ, дали има душа или не — то е въпросъ на разбиране. Щомъ човѣкъ има съзнание, има и душа; щомъ има мисли, има и умъ; щомъ има чувства, има и сърце. Може ли да видите прѣдметъ, който се топи, безъ да помислите за топлината? Може ли да видите освѣтленъ прѣдметъ, безъ да помислите за свѣтлината? Нашитѣ заблуждения се дължатъ на сѣнки, които сѫ хвърлени върху насъ; затова ние трѣбва да хвърлимъ повече свѣтлина и топлина върху си, за да направимъ прогреса видимъ. За да ви изясня тази велика мисъль, ще си послужа пакъ сь единъ окултенъ разказъ. Ако бихъ ви говорилъ философски, прѣдметътъ за васъ не щѣше да бѫде интересенъ; азъ искамъ да направя истината достѫпна за вашитѣ умове, затова ще си послужа съ езика, съ който разполагаме. Въ онова царство на древностьта, за което ви разказвахъ по-рано, царьтъ ималъ двѣ дъщери, едната отъ които била много красива. Тя отива единъ день при великия учитель на мѫдростьта и му казва: „Учителю, азъ искамъ да направишъ красотата ми такава, че който мине покрай мене да се омае; да стана така блага, че който ме види да не иска да се отдѣли отъ мене; сѫщеврѣменно искамъ, щото сестра ми да бѫде лишена отъ тѣзи качества, никой да не я обича и да стои постоянно въ кѫщи, за да не ми прѣчи“. Мѫдрецътъ й отговорилъ: „Да бѫде споредъ желанието ти“. Качила се тази царска дъщеря на конь, погледнала наоколо си гордо и казала: „Азъ съмъ царската дъщеря!“. Започнали да се струпватъ наоколо й хора, коне, волове, мухи, всичко, каквото срѣщала по пѫтя си. Като се натрупали много коне, започнали да се прѣпиратъ помежду си и да се ритатъ, кой да бѫде по-близо до нея, а съ това се вдигналъ много голѣмъ прахъ; воловетѣ започнали да се борятъ и да се бодятъ съ роговетѣ си, кой отъ тѣхъ да е по-близо до нея; пчелитѣ започнали да се жилятъ, оситѣ сѫщо; дигналъ се страшенъ шумъ и бой и животнитѣ единъ по единъ започнали да падатъ мъртви на земята. Царската дъщеря, като гледала всичко това, разбрала колко криво схващала живота въ вселената, хванала се за коситѣ, отишла при сестра си и й рекла: „Сестро, помогни ми, понеже извършихъ голѣмо прѣстѫпление“. Питамъ ви: ако между васъ се яви такава една царска дъщеря и прѣдизвика толкова ритания и бодежи между васъ, и ако всички хора се хванатъ за коситѣ и започнатъ да се биятъ, тази царска дъщеря дала ли ви е смисъла на живота? Не. Ако вие сте раздвоени и не можете да намѣрите смисълъ въ живота, ще търсите причината въ това, че сте онеправдали душата си. Красивата царска дъщеря, това е нашето тѣло, за което ние всичко въ живота си жертвуваме — философи, писатели, политикани, проповѣдници, всички живѣятъ само за тѣлото си, защото най-важното нѣщо за насъ въ живота е да угодимъ на тѣлото си — какво ще ядемъ или пиемъ, какъ ще бѫде сготвено яденето и отъ какво, дали отъ месо или растителна храна, печено ли ще бѫде или варено и т. н., въ името на което се събираме на банкетъ, и казваме: „Това е философията на живота!“. Отговарямъ: „Това е философия на стомаха.“ Казвате: „Да уредимъ обществения животъ.“ Да, да уредимъ обществения стомахъ — това вие мислите. Разстрои ли се стомахътъ ви, разстройва се обществениятъ и политическиятъ животъ. Питайте нѣкой лѣкарь, като се разстрои стомахътъ на нѣкого, има ли разположение и възможность да философствува и политиканствува. Видѣхъ прѣди години въ трамвая, връщайки се отъ с. Княжево, единъ банкеринъ и чувамъ го, че се оплаква на своя приятель, че отъ извѣстно врѣме не му давали да яде нищо, освѣнъ да пие по малко млѣко. Другарьтъ му го пита: „Ами защо така, нали ти си господарь на себе си?“ — „Да, но разстроенъ ми е стомахътъ“. — „Е, като е така, ще носишъ послѣдствията“. Като чува, че стомахътъ го боли, отстѫпва прѣдъ всѣкаква друга философия: стомахътъ е, който дава направление на мнозина въ чувства и дѣйствия.

 

Козмичната обичь е единъ великъ законъ, който разпрѣдѣля дѣйствията на всички сили въ нашето съзнание тъй хармонично, че на всѣко нѣщо, което създава, му дава и съотвѣтна храна, която му е необходима: на ума съотвѣтни мисли, на сърцето съотвѣтни желания, на волята съотвѣтни дѣйствия. Но обичъта може само майката да я прѣподава: когато майката съгражда организма на дѣтето си, тя му дава обичъ, чрѣзъ своята обичъ на самопожертвуване. И само онзи, който се самопожертвува, живѣе, защото усѣща една радость, която го съживява. Много нѣкогашни богати българи не живѣятъ вече, а Ботевъ, Раковски и др., които сѫ се самопожертвували, сѫ прѣживѣли, защото тѣ сѫ научили закона на обичьта. Но ще ми възразятъ нѣкои: „Да, но Ботевъ не е билъ вѣрующъ“. Не е важно, че той не е вѣрвалъ като насъ, важното е: разбиралъ ли и прилагалъ ли е закона на самопожертвуването за своитѣ ближни? То е важното и необходимо за нашето досъграждане. Когато ми кажатъ за нѣкого, че не вѣрва, че има ексцентрични възгледи, азъ запитвамъ: „Тѣзи възгледи подигатъ ли го, подигатъ ли обществото?“. Ако да, тогава е безразлично, макаръ да минава въ очитѣ на хората като невѣрующъ. Ако азъ нося запалена свѣщь, а другъ носи незапалена, то питамъ ви: кой отъ двама ни е правовѣренъ? Правовѣрни сѫ ония, които носятъ запалени свѣщи. Когато видите, че нѣкой носи незапалена свѣщь, кажете му да си запали свѣщьта; тогава той ще стане правовѣренъ. Казвамъ и на свещеници, проповѣдници, учители, граждани, социалисти, комунисти, на всички, да запалятъ свѣщитѣ си, за да станатъ правовѣрни. Запалете свѣщитѣ си всички, отъ най-голѣмо до най-малко, да не остане нѣкой съ незапалена свѣщь, защото свѣтътъ се нуждае отъ свѣтлина! Като блѣсне свѣтлината, ще дойде и топлината въ сърцето, а съ това, всичката умраза, която сега сѫществува, и стремлението да станемъ малки и голѣми, ще изчезне.

 

Въ козмичното съзнание ние разрѣшаваме въпроса не отъ гледището на единъ народъ, а отъ гледището на онзи великъ законъ, който ни дава потикъ и осмисля нашия животъ. Всѣки баща и всѣки учитель, който обучава дѣца, трѣбва да прилага сполучливо новитѣ методи на възпитание и образование, за да може да помогне на питомцитѣ си. Бащитѣ и майкитѣ, които пращатъ своитѣ дѣца на училище, пращатъ ги не само да събиратъ знания, но и да могатъ да приложатъ тѣзи знания практически. Учителитѣ трѣбва да учатъ дѣцата най-напрѣдъ какъ да се хранятъ, какво да ядатъ, какви сѫ свойствата и качествата на храната, кои храни сѫ полезни въ здравословно отношение; слѣдъ това трѣбва да ги научатъ какъ да дишатъ, за да възприематъ чистия въздухъ. Подъ „въздухъ“ азъ разбирамъ всички мисли, каквито и да сѫ тѣ, стига да даватъ стимулъ и благороденъ потикъ на човѣшката душа. Не мислете, че искамъ да ви направя правовѣрни — свободни сте да мислите и дѣйствувате както щете — азъ искамъ само да ви дамъ нови методи въ живота, за да не се намѣрите нѣкога въ противорѣчие. Положението, въ което се намира съврѣменното общество, азъ уподобявамъ на положението на гѫсеница, която се храни съ листа; но настаналъ е периодътъ, когато тази гѫсеница трѣбва да се прѣвърне въ пеперуда. Какъ ще се храни, тогава? Вече нѣма да се храни съ листа, а ще се учи на изкуството да си направи крилца, за да хвъркне и вади сокове изъ цвѣтоветѣ. Съврѣменното общество, по закона на еволюцията, минава отъ едно състояние въ друго; не мислете,че вие ще живѣете така по старому, не: Господь ви е лишилъ вече отъ листата — така е писано въ Божествения законъ. Богъ не позволява вече да се храните съ листа, когато е настаналъ за васъ периодътъ на пеперудитѣ, да хвърчите и събирате сокове — когато вече трѣбва да употрѣбите своя хоботъ. Съ други думи казано, хората трѣбва да се научатъ да се обичатъ. Това учение носи новата култура, която ще създаде и новата раса, за която съврѣменното човѣчество даже нѣма прѣдстава. Хората, които ще дойдатъ, ще бѫдатъ велики въ всѣко отношение: по добродѣтели, по справедливость, по любовь, по мѫдрость, по истина. Вие ще отворите кѫщитѣ си за тѣхъ, ще стоите безъ страхъ прѣдъ тѣхъ, нѣма да има нужда да ви пазятъ стражари и войски; тѣ нѣма да ви натрапятъ насилствено своитѣ убеждения, та нѣма да има и сегашнитѣ противорѣчия. Нова култура ще бѫде тогава. Едни оть васъ ще се удостоятъ да влѣзатъ въ тази култура, а други ще останатъ въ положението на гѫсеници, ако ходятъ още съ този умъ. Съ това не ви укорявамъ, но ви казвамъ да знаете, че туй е единъ великъ законъ, който природата прилага безпощадно, защото тя въ своитѣ дѣйствия е напълно справедлива. Когато постави човѣка въ извѣстна фаза на развитие, тя иска резултати, и нѣма тя да го чака, а той трѣбва нея да чака.

 

Като ви говоря това, не мислете, че е оть желание да ви направя адепти на това учение, а ви казвамъ, че за васъ иде голѣма катастрофа; че ако вие се залъгвате и останете още 10 години въ положението на гѫсеници, за васъ нѣма да останатъ листа. Съвѣтвамъ ви 10 дни по-рано да се прѣвърнете на пеперуди и да започнете да се храните вече по другия начинъ. Ако оставите една болесть да напрѣдне много и кръвьта по цѣлото ви тѣло се отрови, какво ще рече лѣкарьтъ? „Късно е вече, трѣбваше да ме повикате по-рано!“. Много политикани сега забавляватъ българския народъ съ това, което не му трѣбва въ дадения моментъ. Разберете, че всѣки народъ има прѣдопрѣдѣлена мисия, която ако не извърши, както трѣбва, той е загубенъ — нищо не може да го спаси. Всѣки индивидъ сѫщо има своя опрѣдѣлена мисия. Ще ми възразите: „Ние да си вземемъ Македония, Тракия, Добруджа, нищо не ни трѣбва друго“. Не, х о р а , х о р а с ѫ н е о б х о д и м и , за да управляватъ както трѣбва тази страна! Като ви говоря това, не казвамъ, че всички трѣбва да се втурнете въ дадена партия; азъ гледамъ на живота много отшироко. За мене човѣшкиятъ и обществениятъ животъ прѣдставя едно голѣмо дърво, а дървото само единъ листъ, единъ цвѣтъ, единъ плодъ ли има? Не, хиляди клончета голѣми и малки, хиляди листа голѣми и малки, хиляди цвѣтове голѣми и малки, а сѫщо и хиляди плодове. Ако бихъ ималъ врѣме, щѣхъ да ви говоря наподробно, на какво прилича всѣка една партия. Всѣка партия съ своитѣ възгледи и желания съотвѣтствува на едно клонче, листъ и плодъ отъ едно голѣмо дърво. Колко може да живѣе единъ листь отъ това дърво безъ клонче? Дойде есень увѣхне или дойде вѣтъръ отнася го. Падналитѣ листа, наистина, пакъ живѣятъ, но вече живѣятъ по силата на вѣтъра — подухне, ги мръднатъ. Питамъ ви сега, какъ искате да живѣете, горѣ на дървото или долу на земята? Казватъ за нѣкого: „Този човѣкъ живѣе!“. Живѣе той, но долу на земята и по волята на вѣтъра. Човѣкъ, който има животъ въ себе си, е всѣкога жизнерадостенъ. Когато нѣкой каже, че не е разположенъ, то значи, че е падналъ отъ дървото долу. Той е падналъ, за да се обнови, да се изсмучатъ соковетѣ му отъ коренитѣ на дървото и отново да се прѣроди, като новъ, младъ листъ. Това е прѣраждането, отъ което мнозина се смущаватъ и оспорватъ. Христосъ е казалъ: „Ако не се родите изново, нѣма да видите Царството Божие“; това значи: ако не се прѣродите, нѣма да влѣзете въ новата култура, нѣма да станете членове на тази велика раса, която носи условия за развитие и животъ на всички. Въ тази култура е Царството Божие. Въ това царство нѣма да има умрѣли, опѣвания, гробове, паметници, а всички хора ще сѫ радостни. Всички Паисиевци, Ботевци и други велики хора ще се явятъ въ тази култура, ще донесатъ нови възгледи — ще бѫдатъ носители на ново учение. Казватъ: „Ботева го, наистина, нѣма, но духътъ му е тукъ“. Гдѣ е духътъ му? Какво трѣбва да се разбира подъ духъ? Извѣстенъ е основниятъ законъ на Лавуазие, че нищо въ природата не се губи, затова всѣко нѣщо, което се е проявило, живѣе. Нѣкои нѣща може да се проявятъ за едного, а за другиго да не се проявятъ, но това значи ли, че ако азъ не видя нѣщо, то не сѫществува? Редъ богослови, философи, разглеждатъ този въпросъ: сѫществува ли Богъ или не — единъ отвлѣченъ въпросъ. За мене има Господь — Той е обичьта, която азъ виждамъ навсѣкѫдѣ и която много добрѣ разбирамъ. Не само азъ, но всѣки, който служи на Господа, ежедневно Го вижда и се разговаря съ Него. Този Господь живѣе у васъ; нѣма човѣкъ, у когото да не живѣе Господь. Вие за мене не бива да казвате нищо лошо, нито азъ за васъ, защото у мене и у васъ живѣе Господь, противъ Когото не може да се говори лошо. Ако у васъ нѣмаше тази обичь, азъ не бихъ дошълъ да ви говоря. Туй дѣто сте дошли да ме слушате, показва, че Господь е дошълъ съ васъ. Това, що ви говоря, не е нѣщо ново, вие го имате въ себе си отъ вѣкове. Нѣкои казватъ: „Дѫновъ проповѣдва ново учение“. То е ново само за врѣмето, прѣзъ което се проявява. Пѫтувамъ напр. съ тренъ отъ София до Търново и прѣдметитѣ летятъ бързо прѣдъ моитѣ очи, едни отъ тѣхъ ставатъ минали, други настоящи, а трети — бѫдѫщи; немĈ тѣзи прѣдмети не сѫществуватъ едноврѣменно? Ето защо миналото, бѫдѫщето и настоящето сѣществуватъ едноврѣменно и прѣдставять една реалность въ свѣта. Онѣзи, които сѫ се поминали, тѣзи, които сега живѣятъ, и онѣзи, които ще дойдатъ въ бѫдѫще, сѫщо сѫ една реалность. Ще оставя този въпросъ, него вие има 350,000 години да го разрѣшавате, и вѣрвамъ, че ще го разрѣшите. Слѣдъ толкова години азъ пакъ ще дойда и ще видя какъ сте го разрѣшили. Сега нѣма да го разрѣшаваме, защото, изглежда, че не е съврѣмененъ и че иска много хиляди години за разрѣшение. Съврѣменни въпроси сѫ тѣзи, че сега хората сѫ лишени отъ хлѣбъ, дърва, соль, захаръ, жилища хигиенични и т. н. За да се задоволи обществото и да се вразумятъ други, нѣкои мѫдруватъ, че трѣбва да се обѣсятъ виновницитѣ, да се биятъ женитѣ, които създаватъ раздори и други пакости, да отворимъ война на неприятелитѣ, за да имъ отмъстимъ. НемĈ досега женитѣ не сѫ бити, немĈ досега не е имало кланета, бѣсилки, войни? „Да смѣнимъ сѫдиитѣ“. НемĈ новитѣ сѫдии ще сѫ по-добри? Има нѣщо друго, което куца. Ако азъ се напия и виждамъ нѣщата по-особено, то е защото моятъ личенъ свѣтъ е такъвъ, пиянски, а не защото всичко въ свѣта върви по моитѣ стѫпки. Ние приличаме на онзи българинъ, Иванъ, който отишълъ на гости на едно мѣсто и му прѣдложили да пие; пилъ той колкото могълъ, но по едно врѣме започватъ да го каратъ да пие и за хатъра на майката, на голѣмия синъ, на голѣмата дъщеря, и Иванъ пилъ за хатъра на всички и се напилъ дотолкова, че едва отишълъ до чешмата да напои коня си; когато конятъ пилъ вода и прѣстаналъ, Иванъ настоялъ: „Пий за мой хатъръ“, ала коньтъ се отдръпналъ и застаналъ настрана; тогава казва му Иванъ: „Ти по-добрѣ разбирашъ отъ мене живота — за ничий хатъръ не пиешъ повече“. Като Ивана постѫпваме и ние: съберемъ се нѣкѫдѣ, че хайде за хатъра на нѣкоя партия, за хатъра на нѣкое женско движение, за хатъра на жената и т. н., правимъ отстѫпки слѣдъ отстѫпки, докато заприличаме на пияния Иванъ, и слѣдъ това казваме, че нищо не сме разбрали. Съврѣменниятъ човѣкъ трѣбва да разбира задачитѣ си къмъ обществото, да му служи както трѣбва. Като попитатъ нѣкого: „Ти българинъ ли си?“, отговаря: „Да, защото говоря единъ и сѫщъ езикъ като всички българи и изповѣдвамъ една и сѫща вѣра съ тѣхъ“. Не се познава по това българинътъ. Споредъ мене, той трѣбва да бѫде честенъ и справедливъ, уменъ и добъръ. Има ли тѣзи четири качества, той е българинъ, нѣма ли ги, не е българинъ. Нѣкой казва: „Той е свещеникъ“. Питамъ азъ: честенъ ли е, спреведливъ ли е, уменъ ли е, добъръ ли е; ако има тѣзи качества, свещеникъ е. Може нѣкой да е адвокатъ, майка, баща, учитель или какъвъ и да е, трѣбва да отговаря на тѣзи четири качества, защото тѣ сѫ една безусловна необходимость въ обществения животъ. Бихъ желалъ всички българи да сѫ такива и ако сѫ такива, ще ги поздравя. Всички да сѫ облѣчени извънъ и извѫтрѣ свѣтло — тѣломъ и духомъ чисти, както природата краси цвѣтята съ пъстрота и чистота.

 

Казахъ: ние трѣбва да бѫдемъ честни и справедливи, умни и добри въ пълния смисълъ на тѣзи думи, именно по душа, умъ, духъ и сила. Трѣбва да имаме и силно влѣчение да си помагаме. Козмичната обичь вие може всѣкога да имате въ себе си. Нещастни сте, дѣтето ви умрѣло или изгубили сте имане — защо сте нещастни? Защото козмичната обичь у васъ не работи. Нѣкой си полудѣлъ, другъ се обезсърчилъ — защо? Защото сѫ изгубили козмичната обичь. Когато дойде тази обичь у насъ, ние ще станемъ мощни, да вършимъ всичко. Човѣкъ, у когото дѣйствува тя, не се обезсърчава, а казва, че всички несполуки, всички нещастия сѫ сѣнки въ живота. Не се плашете отъ тѣзи сѣнки. Нещастията въ живота азъ уподобявамъ на слѣдното: прѣдставете си едно голѣмо дърво съ хиляди листа, които си живѣятъ мирно и тихо; дойде буря и тѣ започватъ да се бутатъ и да се каратъ: „Защо си толкова грубъ, че се буташъ?“. Прѣмине бурята, тѣ заживѣвать отново тихо и мирно. Тукъ причината за тѣхното скарване е външна. Ако това дърво разбираше великия законъ на козмичната обичь, да избѣгва скарването, то щѣше постепенно да се прѣвърне на животно, и животното, ако разбираше козмичната обичь, щѣше да се прѣвърне на човѣкъ, човѣкътъ — на ангелъ. А когато човѣкъ се облѣче въ тази повисша форма, той ще може да владѣе природнитѣ сили и да се справя лесно съ всички нещастия. Вие трѣбва да се научите на този законъ отъ вашитѣ малки дѣца. Какво правятъ тѣ, когато искать отъ майка си нѣщо? Пригръщатъ майка си, започватъ да я милватъ, да я цѣлуватъ и да казвать нѣжно: „Мамо!“. А това пригръщане какво означава? Съ лѣвата си рѫка дѣтето внася своята обичь, а съ дѣсната — своя умъ; по този начинъ то внася въ майка си своята сила, а тя е готова да направи за него всичко. За това дѣцата сѫ обични. А ние възрастнитѣ казваме: „Дали да цѣлуна, нѣма ли да се заразя?“. Дѣцата не философствуватъ — ако трѣбва да цѣлунатъ нѣкого, цѣлуватъ и нищо повече. Ако моята цѣлувка ще бѫде въ състояние да излѣкува нѣкого, ще го цѣлуна; не може ли да стори това, нѣма да го цѣлуна. Всѣка цѣлувка трѣбва да носи съ себе си извѣстно благо. Когато нѣкой отива да посѣти нѣкого, не бива да отива съ празни рѫцѣ, а трѣбва да му занесе даръ. Когато ще посѣтите нѣкоя бѣдна жена, не пълнете кесията си съ банкноти, а напълнете торбата си съ хлѣбъ и плодове. Така трѣбва да правять и благотворителнитѣ дружества. А сега нѣкои взимать отъ тукъ отъ тамъ пари и съ тѣхъ правятъ добрини. Не, приятелю — съ чужда пита поменъ не става, съ чуждо въ новата култура не се живѣе. Благотворителни дружества ходятъ да разнасятъ пари на бѣднитѣ, а послѣ искать и на тѣхъ да се плати за труда. Не, не трѣбва да се плаща нищо. Когато служа, ще трѣбва да служа съ обичь. Когато дойдете дома, ще ви приема добрѣ, ще ви нахраня, ще ви омия рѫцѣтѣ и краката, ще ви дамъ всички срѣдства, ще ви укажа всички услуги, като на приятель. Това изисква новата култура. А сега, като дойде нѣкой отъ пѫть, отива за единъ день на гости нѣкѫдѣ, но послѣ трѣбва да си вземе стая въ хотелъ — „ханъ ери баба ери“, казвать турцитѣ. Хотелджиитѣ сѫ добри хорица, тѣ стоять повисоко отъ обикновенитѣ хора; започватъ много добрѣ, само че, като си излѣзешъ, веднага тѣ улавятъ и ти назвать: „Трѣбва да платишь“. Знаете ли въ какво положение се намираме ние, съврѣменнитѣ хора? Ще ви прѣдставя това пакъ съ примѣръ. Единъ дервишинъ отишълъ на баня, изкъпалъ се добрѣ и, излизайки отъ банята, поглежда, че нѣма нито петь пари въ джоба си да плати; тогава той се обръща къмъ баняджията и му казва: „Благодаря“ и си заминава. „Чакай, ами пари?“, го пита баняджията. — “Нѣмамъ“. — „Тогава, защо си дошълъ?“. Дервишинътъ се видѣлъ въ чудо и се отправилъ съ мисъльта си къмъ Бога и казалъ: „Боже! Или ми дай пари, или събори тази баня“. Въ този моментъ се чува голѣмъ шумъ, банята не се събаря, но баняджията притърчалъ да види какво става и дервишинътъ си заминалъ спокойно. Като вървѣлъ по-нататъкъ, той вижда единъ ходжа, че се моли и му казва: „Азъ знамъ за какво се молишъ — за пари“. Съврѣменното човѣчество страда вс© отъ желание за много пари“. И България сега напечатала толкова много пари, банкноти, но дѣефективъ, трѣбва ефективъ? Това, обаче, което природата дава, е ефективъ. Има ли жито, плодове, картофи — има култура; безъ тѣхъ нѣма култура.

 

Културата се обуславя отъ козмичната о6ичъ, която ни се изпраща отгорѣ. Не мислете, че слънцето и другитѣ планети не взимать участие въ нашия животъ. Слънцето най-много се интересува за насъ и всѣка година отпуща милиярди кредитъ на България. Ако отидете на слънцето, ще видите, че тамошнитѣ жители иматъ много милиярди енергия за културата на България, за обичь, за религиозни вѣрвания и за подигане въ пѫтя на истината. А сега насочимъ телескопа и казваме: „Слънцето е огънь.“ Азъ оспорвамъ това, защото огьньтъ е слаба енергия. На слънцето има енергия, но не е огънь, то е нѣщо по-силно, което нѣма думи да се изрази. Слънцето не е горящо тѣло, а тѣло на грамадна енергия. Нѣма да се спирамъ на вѫтрешната страна на тази енергия, да обяснявамъ какъ се е развила тя и т. н. Па и дали ще повѣрвате, ако ви кажа нѣщо за слънцето, което е на такова голѣмо разстояние отъ насъ? Вие не вѣрвате въ мене, доколко съмъ искренъ, питате се дали нѣмамъ задни цѣли, а ще повѣрвате за слънцето! Че слънцето е добрѣ разположено къмъ насъ, това се вижда отъ енергията, която изпраща на земята, отъ добринитѣ, които повседневно ни приготвя, защото безъ тази енергия животътъ е немислимъ. Слънчевата енергия е жива, съзнателна. Ако започнемъ да мислимъ така за нея, ние ще можемъ да всмукнемъ въ себе си тази енергия и тя ще произведе въ насъ единъ съзнателенъ и правиленъ процесъ на растене.

 

И тъй, козмичната обичь казва: работи за своето сърце и всаждай въ него добри желания, защото всѣко добро желание дава хубавъ плодъ; всаждай въ ума си добри мисли, защото всѣка добра мисъль е едно плодно дърво; всаждай добри дѣйствия съ своята воля, защото всѣко добро дѣйствие е плодно дърво. Козмичната обичь казва още: не се съмнѣвай въ себе си, защото всѣко съмнѣние е проказа. Козмичната обичь довършва: бѫди смѣлъ и рѣшителенъ въ живота и въ борбитѣ, които ти се явяватъ, и не считай борбата като нещастие, а като процесъ на трудъ, да разберешъ вѫтрѣшния смисълъ на живота, да намѣришъ ония закони, по които тѣлото е съградено, законитѣ, на които се подчиняватъ стомахътъ, дробоветѣ, мозъкътъ и т. н., за да може да ги организирашъ правилно. За да се прояви обичь въ насъ, трѣбва да имаме подходящи за това условия. Тѣзи условия ние ги имаме въ живота, тѣ ни сѫ дадени. Ако не ги използуваме, ние не ще можемъ да се избавимъ отъ лоши послѣдици. Страданията показватъ,че ние сме изгубили енергията на своя животъ. Ще страдаме дотогава, докогато се възстанови изгубеното равновѣсие. Ще ви приведа единъ примѣръ, който показва, че нашата вѣра или безвѣрието, произвеждатъ два противоположни резултата. Въ Римъ живѣлъ великъ художникъ; въ ума му се заражда мисъль да нарисува идеалния образъ на Христа; тръгва да се разхожда изъ града, да намѣри субектъ, който да изрази тази идея; намира единъ младежъ 22—23-годишенъ и започва да го рисува; образътъ излиза доста сполучливъ; слѣдъ 3—4 години у художника се поражда мисъльта да изрисува и Юда Искариотски; тръгва пакъ изъ града, да търси образъ подходящъ; намира най-послѣ такъвъ и му прѣдлага да го рисува за Юда; младежътъ очуденъ се обръща къмъ художника и му казва: „Господине, има нѣщо много чудно въ тази работа: Вие прѣди четири години ме викахте да рисувате по мене Христа, а сега искате да Ви служа като моделъ за Юда.“ Този младежъ прѣзъ послѣднитѣ 3—4 години живѣлъ толкова пороченъ животъ, че изопачилъ своя образъ дотолкова, че художникътъ не могълъ да го познае. Да, човѣкъ спрѣмо себе си и спрѣмо народа си може да бѫде едноврѣменно и Христосъ, и Юда. Ние създаваме характера си и ние трѣбва да бѫдемъ господари на себе си и да не очакваме спасение отвънъ: спасението ни стои вѫтрѣ въ самитѣ насъ, и то не е нищо друго, освѣнъ прѣодоляване на всички лошевини, които ни обезсърчаватъ и прѣчатъ на нашето подигане.

 

Майкитѣ сѫ, които вербуватъ членоветѣ на разнитѣ съсловия и срѣди. Казахъ вече: докато майката е още брѣменна, докато дѣтето е още въ утробата й, тя може да създаде онова, което иска; отъ нея зависи да създаде добри и лоши членове на обществото. Ако майката е зачнала и не гради съ козмична обичь, тя не може да създаде онова, що желае. Ако тя въ периода на брѣменность посѣщава балове, концерти и прѣкарва врѣмето си въ леки удоволствия, тя ще бѫде причина за създаване на типове като Юда, и послѣ тя сама ще се чуди кой е причината за извращение на дѣтето й. Майката е причината: тя не е създала условия за съграждане нѣщо добро. Ако дѣцата сѫ способни и благородни, то е защото майката е разбирала добрѣ козмичния законъ и е дала съ врѣме възможность на дѣтето си да го използува. Характерътъ и силата се прѣдаватъ отъ бащата, а умътъ отъ майката; честностьта се прѣдава отъ бащата, а справедливостьта — отъ майката. Само бащата може да направи сина или дъщеря си честни; само майката може да направи сина или дъщеря си справедливи. Нѣкога се срѣщатъ дѣца честни и умни, но не справедливи и добри; въ такива случаи казвамъ, че единъ отъ двамата родители е сгрѣшилъ. Ако всичкитѣ четири качества се срѣщатъ въ нѣкое дѣте това показва, че майката и бащата сѫ работили съобразно козмичната обичь и сѫ вложили тѣзи качества въ дѣтето си. Козмичната обичь е отлична работница и каквото й се даде, такова изкарва, такава вълна изприда, и казва: „Това ми дадохте, това направихъ“. За пояснение на мисъльта си, ще направя едно сравнение съ слѣдния разказъ. При единъ богатъ търговецъ слугувалъ младъ човѣкъ, на име Стоянъ. Слугата работилъ честно, но едно — всичко, което изкарвалъ, 60 л. мѣсечно, раздавалъ на бѣдни. Господарьтъ му, като виждалъ какво върши слугата, постоянно му правѣлъ бѣлѣжки, да скѫта и за себе си нѣщо, защото ще дойдатъ старини и не ще има кой да се погрижи за него. Стоянъ прѣмълчавалъ на тѣзи бѣлѣжки или казвалъ: „Добъръ е Господь“. Единъ денъ, господарьтъ заспалъ дълбоко и вижда много живъ сънъ: разхожда се изъ красива мѣстность и всрѣдъ разкошната природа забѣлѣзва чудесна вила; запитва нѣкои отъ присѫтствуващитѣ тамъ: „Чия е тая вила?“ — „На твоя слуга“, му отговарятъ.

 

„Ами той е бѣденъ, отъ гдѣ взе толкова пари, да си купи такава хубава вила?“ — „Той е бѣденъ, наистина, но каквото изкара на земята, всичко изпраща тукъ и съ него е съградилъ тази хубава вила“. Като се разхождалъ по-нататъкъ, господарьтъ и миналъ къмъ по-сухи, пустинни мѣста, вижда една малка, бѣдна колибка, и пакъ запитва: „Чия е тази колибка?“ — „Тази е твоята, защото нищо не си помогналъ на нуждающитѣ се“, му отговарятъ. Този разказъ е вѣренъ въ това отношение, че, колкото и каквото майката даде въ този свѣтъ на дѣцата си, толкова и ще вземе, и ще си съгради въ разумния свѣтъ или хубава вила или малка колибка. Ако тя е щедра въ своята обичь къмъ дѣтето си, ще има палатъ. Подъ палатъ, азъ разбирамъ човѣшкия характеръ. Ако внесемъ въ съврѣменния животъ този новъ законъ, много нещастия ще изчезнатъ.

 

Ще завърша бесѣдата си съ още единъ примѣръ, за да изтъкна отъ какво имаме нужда. Въ турско врѣме, при единъ майсторъ грънчарь се учелъ младъ българинъ; училъ той грънчарството много години и като помислилъ, че ще може самостойно да работи, казалъ на господаря си, че иска да се отдѣли отъ него. Господарьтъ му се съгласилъ, и той се отдѣлилъ. Българинътъ започва работа, прави грънци, суши ги на слънце и ги поставя най-послѣ въ пещь; но щомъ ги изважда изъ пещьта, тѣ се пукатъ. Работилъ така извѣстно врѣме и се отчаялъ, защото всичкитѣ му грънци се пукали. Отива пакъ при господаря си и му се оплаква: „Не знамъ каква е моята работа, грънцитѣ ми се пукатъ, щомъ ги извадя изъ пещьта.“ Майсторътъ му рекълъ: „Ще ти кажа изкуството, но ще работишъ при мене още три години“. Младиятъ човѣкъ се съгласилъ, но слѣдѣлъ какво прави господарьтъ му, и видѣлъ, че, когато вадялъ гърнетата изъ пещьта, духвалъ въ всѣко: „Ху!“. Слугата тогава си рекълъ: „Е, за едно „ху“ азъ трѣбваше да работя още цѣли три години!“. Всички сте турени въ пещъ и ако ви извади отъ нея майсторъ, никаква поврѣда с васъ нѣма да стане, но ако ви извади новакъ, вашето гърне ще се пукне. Гърнето, това сте вие; пещьта прѣдставлява мѫчнотиитѣ въ свѣта; майсторътъ, учительтъ, това е вашиятъ духъ; Стоянъ или Иванъ, това е вашата душа, която се учи да гради. Следователно, ако не научите вашата душа да духа, да свива юмрука си, нищо нѣма да излѣзе. Да свиете юмрука си, това значи да дадете възможность на вашата воля да дѣйствува по всички правила на закона. Всѣки отъ васъ да застане прѣдъ пещьта и да каже на майстора: „Моля ти се, духни“. Духането е обичь. Ако се внесе козмичната обичь въ васъ, вашиятъ духъ ще прѣобрази тѣлото ви. Тогава ще бѫдете достойни членове на новата култура, на новата раса.

 

Бихъ желалъ всички ви да поздравя съ тази нова култура, като нейни членове, да й служите съ радость — да бѫдете носители и работници на козмичната обичь. Само така единъ народъ ще може да завърши добрѣ своята мисия; само така България ще може да се подигне като народъ и държава. Бѫдете увѣрени, че ако възприемете козмичната обичь, всичко ще се разрѣши въ ваша полза; съ България нѣма да стане нищо лошо, промѣнитѣ ще станатъ безъ катастрофи и катаклизми. Новото ще дойде, ще има прѣливане на енергия отъ нечистото гърне въ друго чисто, и ние, като хора на новата култура, ще заживѣемъ безъ умраза, безъ злоба. Обичьта и любовьта нека бѫдатъ двѣтѣ пѫтеводни звѣзди, които да направляватъ нашия животъ на земята.

 

(Публична бесѣда, държана на 24 августъ 1919 г., недѣля, въ Модерния театъръ въ гр. Търново, по случай срѣщата на ученицитѣ отъ Бѣлото братство).

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...