Към съдържанието


Сайта е предназначен за публикуване на беседите на Учителя Петър Дънов в стар правопис.
Снимка

1927_01_23 Едно стадо

Неделни беседи

  • Влезте в профила си за да пишете
1 отговор на тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2327 Мнения:

Публикувано 13 септември 2015 - 04:24

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София.
Книгата за теглене на PDF

 

 

Едно стадо

 

   „И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“.

 Иоана 10:16

 

Отъ памтивѣка още между всички органически сѫщества се забѣлѣзва стремежъ къмъ обединение. Този стремежъ отчасти може да се уподоби на групирането на овцитѣ въ едно стадо. Овцитѣ се намиратъ въ стадно състояние, но това още не опрѣдѣля стадото. Обаче, стадното състояние изключва всѣкакво съзнание. Защо? — Защото въ стадно състояние може да се намиратъ и пѣсъчнитѣ зрънца, които нѣматъ съзнание. Но обединението, като съзнателенъ процесъ, прѣдставлява вѫтрѣшенъ стремежъ въ всѣко живо сѫщество. Всѣко сѫщество се стреми да се обедини, да се съсрѣдоточи къмъ нѣщо.

 

Казвамъ: ние говоримъ за ума, за сърцето, за волята, за душата и за духа на човѣка, но дѣ е въ сѫщность човѣкътъ? Ще кажете, че човѣкъ се намира въ тѣлото си. Ако човѣкъ се намира въ тѣлото си, неговото тѣло трѣбва да бѫде всѣкого бодро, никога да не отпада, а ние виждаме, че то отпада. Ако човѣкъ се намира въ очитѣ си, тѣ никога не трѣбва да се затварятъ, а ние виждаме, че очитѣ се затварятъ. Ако човѣкъ е въ ушитѣ, тѣ никога не трѣбва да оглушаватъ, а ние виждаме, че ушитѣ понѣкога оглушаватъ. Ако човѣкъ живѣе въ мозъка, мозъкътъ никога не трѣбва да прѣкѫсва процеса на мисленето, а ние виждаме случаи, когато мозъкътъ на човѣка се парализирва, не може да мисли. Значи, въ човѣшкото тѣло нѣма опрѣдѣлено мѣсто, на което можемъ да посочимъ, че тукъ или тамъ живѣе човѣкътъ. Обаче, човѣкъ се проявява чрѣзъ своето тѣло. Всѣко мѣсто, прѣзъ което се проявява човѣкътъ, ние наричаме „сѫщина на разумния животъ“. Който знае това мѣсто, той е придобилъ закона на безсмъртието. Силата на човѣка седи въ вѫтрѣшното единение, вѫтрѣшното единство, до което той е достигналъ. Това мѣсто въ човѣка е недостѫпно. Всѣки, който е придобилъ вѫтрѣшното единство въ себе си, той се отличава съ дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, съ голѣмо равновѣсие. Никакви външни промѣни не съ въ състояние да разклатятъ мира и равновѣсието на този човѣкъ. Днесъ всички хора се подаватъ на външнитѣ промѣни: срѣщате единъ човѣкъ веселъ, разположенъ, но слѣдъ нѣколко часа разположението му изчезва; срѣщате другъ човѣкъ здравъ, бодъръ, слѣдъ нѣколко часа го виждате посърналъ, боленъ. При тѣзи промѣни въ състоянието на човѣка, не може да има единство нито въ мислитѣ, нито въ чувствата, нито въ дѣйствията му. Докато е здравъ, той мисли едно, като се разболѣе — мисли друго. Когато обича, той мисли да направи едно; когато мрази, той мисли да направи друго. Дѣ е човѣкътъ? Дѣто има обичь и умраза, тамъ истинскиятъ, разумниятъ животъ не се проявява. Тамъ има дѣятелность, има проява на човѣшкия животъ, но смисълътъ на живота не е въ контраститѣ. Казвате: азъ обичамъ еди-кой си човѣкъ. — Кое, именно, обичате въ него? — Ума. — Дѣ е умътъ на човѣка? То е все едно да ви запитатъ, кое е цѣнното въ Библията. Единъ ще посочи извѣстни мѣста отъ Библията, втори ще посочи други нѣкои и т. н. Обаче, важно е да се каже, кое мѣсто въ нея прѣдставлява единството, единението. Единението, единството се намира вънъ отъ Библията, а не вѫтрѣ въ нея.

 

Сега, за изяснение на мисъльта си ще ви приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие имате едно пиано, или единъ органъ. Това пиано за насъ е дотолкова важно, доколкото чрѣзъ него може да се прояви реалностьта или разумностьта на живота. Дѣ се крие тази разумность: въ самото пиано или нѣкѫдѣ извънъ него? — Разумностьта ще се прояви чрѣзъ онзи пианистъ и изпълнитель, който ще седне прѣдъ пианото, ще изсвири едно парче и слѣдъ това ще се оттегли настрана, а пианото ще остане сѫщо така безгласно и глухо, каквото е било и прѣди това. Значи, реалното, разумното не е нито въ пианото, нито въ неговитѣ клавиши, а въ натискане на клавишитѣ отъ нѣкое разумно сѫщество. Ще се разнасятъ хармонични звукове, а ние, които слушаме, казваме: еди-кой си свири на пиано. Значи, звуковетѣ, които се прѣдаватъ чрѣзъ клавишитѣ, сѫ отгласъ на разумното въ човѣка, който свири. Ето защо, когато нѣкой свири на пиано, напримѣръ, ние харесваме неговото свирене; другъ нѣкой свири — не ни харесва. Обикновено, когато обичаме нѣкого, ние харесваме всичко, каквото той прави: пѣе ли, говори ли, свири ли — ние намираме, че всичко е добро и хармонично. Законъ е това! Обичаме ли нѣкого, и глупоститѣ му търпимъ; не го ли обичаме, и Божествени работи да върши, казваме: това нѣщо не струва. Слѣдователно, разумнитѣ нѣща въ свѣта не се опрѣдѣлятъ отъ тѣхнитѣ външни качества, но отъ това, което е въ насъ, какъ ние гледаме на тѣзи нѣща.

 

И тъй, каквото човѣкъ върши, трѣбва съзнателно да го проучва и наблюдава. За всѣко нѣщо той трѣбва да си дава отчетъ. Легне ли вечерь да спи, човѣкъ трѣбва да се запита: дѣ ще бѫда прѣзъ врѣме на съня? Дѣ отивамъ? Рече ли да говори, нека прослѣди, съ каква дума, съ каква мисъль започва разговора или рѣчьта си. Въ какво се проявява единството на вашитѣ мисли, чувства и дѣйствия? Мнозина оставатъ разрѣшението на този въпросъ въ бѫдещето и казватъ: като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще се занимаваме съ тази работа. Сега ни занимаватъ по-близки до насъ въпроси. Да се мисли така, това е чисто материалистическо гледище. Онзи свѣтъ, за който говорѣте, е този свѣтъ, въ който сега живѣете. Нѣщата трѣбва да се разбирата по сѫщина, а не само по външната форма или състояние. Напримѣръ, казвате за нѣкой човѣкъ, че лицето му се измѣнило, че очитѣ му светнали, или пъкъ загаснали. Въ сѫщность, нито очитѣ на този човѣкъ сѫ свѣтнали, нито лицето му се е измѣнило. Когато очитѣ на човѣка изглеждатъ по-свѣтли, това показва състоянието на неговия умъ; когато пъкъ изглеждатъ по-тъмни, това показва състоянието на неговия стомахъ. Значи, има нѣкаква връзка между вѫтрѣшнитѣ състояния на човѣка и външното изражение на неговитѣ очи и лице, но сами по себе си очитѣ не могатъ да станатъ нито по-свѣтли, нито по-тъмни. Сѫщо така и клавишитѣ на пианото сами по себе си не могатъ да бѫдатъ музикални. Музикалностьта имъ седи вънъ отъ тѣхъ, въ лицето, което ще свири на пианото. Обаче, все пакъ има извѣстна връзка между пианиста и клавишитѣ. Той удря на клавишитѣ, които докосватъ извѣстни струни; тѣзи струни произвеждатъ извѣстенъ родъ трептения, които идатъ отъ специална срѣда. Значи, музиката не се произвежда на физическия свѣтъ, а въ единъ по-възвишенъ свѣтъ.

 

По сѫщия начинъ, когато става въпросъ за възприемане на извѣстни образи и впечатления отъ външния свѣтъ, пакъ се извършва единъ скритъ, вѫтрѣшенъ процесъ въ насъ, слѣдъ което ние имаме прѣдстава за образа. Напримѣръ, вие виждате единъ човѣкъ и казвате: виждамъ единъ такъвъ и такъвъ човѣкъ и започвате да го описвате. Какъ става това виждане? Свѣтлината, която иде отъ този човѣкъ, пада въ очитѣ ви, дѣто се прѣчупва и послѣ отразява. По този начинъ свѣтлината се трансформира нѣколко пѫти въ вашитѣ очи, и вие получавате извѣстно впечатление за този човѣкъ, за този образъ и вече можете да го опишете съ най-голѣми подробности. Тъй щото, ако въ окото не става този вѫтрѣшенъ процесъ съ свѣтлината, по механически начинъ вие не бихте могли да получавате никакви впечатления отъ външния свѣтъ. Влѣзете ли въ интимна вѫтрѣшна връзка съ трептенията на свѣтлината, която излиза отъ даденъ човѣкъ, вие се свързвате съ него, създавате истинско, трайно приятелство въ вѣчностьта. Много отъ сегашнитѣ връзки между хората могатъ да се уподобятъ на състояния, прѣдизвикани отъ извѣстни болести у тѣхъ. Нѣкой човѣкъ страда, напримѣръ, отъ огненица, и въ това състояние той бълнува, говори за майка си, за баща си, за брата си, за сестра си, за нѣкои приятели, иска да ги види, но всичко това продължава, докато и огненото състояние трае. Мине ли болестьта, и връзкитѣ се прѣкѫсватъ. Подобно нѣщо прѣдставлява и ревностьта въ човѣка. Богатиятъ човѣкъ ревнува. Защо? — Да не взематъ кѫщата му. Учениятъ изобрѣтатель ревнува. Защо? — Да не открадне нѣкой изобрѣтението му. Религиозниятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своето вѣрую. Влюбениятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своята любовь. Изобщо, всички съврѣменни хора се страхуватъ за нѣщо, да не го изгубятъ. Питамъ: каква реалность може да сѫществува тамъ, дѣто има страхъ? Какво е това богатство, или каква е тази вѣра, любовь, които могатъ да се изгубятъ? Това не е нито богатство, нито вѣра, нито любовь. Това съ останки отъ архаическата епоха, а хората мислятъ, че иматъ любовь, че иматъ вѣра, или пъкъ че разполагатъ съ нѣкакво богатство.

 

Питате: на какво се дължатъ тѣзи голѣми страдания въ свѣта? — Страданията се дължатъ на голѣмата разпокъсаность въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка. Или съ други думи казано: отсѫтствието на единство, на единение въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка произвеждатъ страданията. Дойде ли едно малко прѣпятствие въ живота на човѣка, то прѣдизвиква веднага прѣкъсване на неговитѣ мисли, тѣ пъкъ произвеждатъ прѣкъсване въ чувствата, и той започва да страда. Най-малкото съмнѣние също така създава страдания. Казвате: ние вѣрваме въ Бога. Питамъ: истинска, положителна вѣра ли е тази, която се прѣкѫсва отъ най-малкото съмнѣние? Всичко, което иде отвънъ и прѣкѫсва връзката въ нашитѣ мисли и чувства, е една самоизмама, която, обаче, показва, че ние още не сме дошли до сѫщностьта на нѣщата. Дойдемъ ли до сѫщностьта на нѣщата, и ние другояче ще дѣйствуваме. Тогава никой не ще може да постави граница между Бога и човѣшката душа. Когато Христосъ казва: „Овцитѣ, които Отецъ ми е далъ, никой не може да вземе отъ рѣката ми“, Той е подразбиралъ, именно, вѫтрѣшното единство, вѫтрѣшното единение. Слѣдователно, ние не трѣбва да се безпокоимъ отъ това, че нѣкой може да вземе вѣрата, или любовьта ни, или друго нѣщо. Всѣко нѣщо, което се взима отъ насъ, то е заблуждение. Радвайте се, че сте се освободили отъ едно заблуждение! Защо ви е това заблуждение? Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения. Има хора, които слѣдъ десетгодишенъ религиозенъ животъ ставатъ безвѣрници и казватъ: ние сме били заблудени досега. Добрѣ, че се освободихме отъ тѣзи заблуждения. Има случаи пъкъ, когато хора, които сѫ прѣкарали десеть години въ голѣмо безвѣрие, ставатъ религиозни и казватъ: добрѣ, че намѣрихме правия пѫть. Питамъ: кои отъ двѣтѣ категории хора сѫ дѣйствително на правия пѫть? — Нито еднитѣ, нито другитѣ. Защо? — Защото религиознитѣ хора сѫ попаднали точно на мѣстото на безвѣрницитѣ, а безвѣрницитѣ сѫ попаднали на мѣстото на религиознитѣ, но и еднитѣ, и другитѣ не сѫ убѣдени въ своитѣ възгледи. Утрѣ тѣ пакъ ще измѣнятъ, ще излѣзатъ отъ това положение. Това е едно прѣхвърляне, подобно на онова, което ученитѣ правятъ въ своята рѣчь. Тѣзи прѣхвърляния наричатъ вметнати изречения.

 

Когато трѣбва да се говори Истината, въ съврѣменнитѣ хора се забѣлѣзва вѫтрѣшенъ страхъ, да не изгубятъ живота си, да не се лишатъ отъ сѫщностьта на нѣщата. Ако е въпросъ за изгубване на живота, или отъ лишаване на сѫщностьта въ живота, всичко това е отдавна загубено. Подъ думата „животъ“ се разбиратъ самостоятелнитѣ, благоприятнитѣ условия, при които душата може да се развива; подъ „смърть“ се разбира лишаване на душата отъ тия условия. Ако човѣкъ може да умре въ затвора отъ гладъ, или ако могатъ да отнематъ живота му, както соколътъ отнима живота на нѣкоя птичка, или вълкътъ на нѣкоя овца, какъвъ човѣкъ може да се нарече той? Обаче, трѣбва да се знае, че човѣкъ още не живѣе въ реалностьта. Ако една негова мисъль или едно негово чувство се проявява и изгубва, той не живѣе въ полето на реалностьта. Въ реалния животъ не ставатъ такива рѣзки промѣни. Този животъ е животъ на единство, животъ на безсмъртие. Единството е раятъ за човѣшката душа. За това единство мечтае всѣки човѣкъ и казва: слѣдъ смъртьта си ние ще отидемъ въ рая.

 

            Ще ви разкажа единъ анекдотъ за единъ свещеникъ и неговата несбѫдната надежда да отиде слѣдъ смъртьта си въ рая. Този свещеникъ казвалъ на своята попадия: „Ако се случи да умра по-рано отъ тебе, когато дойдешъ и ти въ другия свѣтъ, ще ме търсишъ въ рая, тамъ ще бѫда азъ, нѣкѫдѣ въ първитѣ редове“. И наистина, първо той умрѣлъ, а тя — нѣколко години слѣдъ него. Щомъ се видѣла въ другия свѣтъ, тя веднага тръгнала да търси попа. Първо отишла въ рая, прѣгледала навсѣкѫдѣ, но не видѣла никѫдѣ попа. Тя излѣзла оттамъ, и тръгнала да го търси на друго мѣсто. Най-послѣ отишла въ ада и тамъ го намѣрила. Като разглеждатъ този анекдотъ, мнозина се спиратъ върху факта, че свещеникътъ не могълъ да влѣзе въ рая; обаче, азъ се спирамъ върху факта, защо попадията, като могла да влѣзе веднъжъ въ рая, трѣбвало да излѣзе оттамъ и да търси попа, когото най-послѣ намѣрила въ ада. Значи, раятъ за нея, е нейниятъ свещеникъ“. Тя си казва: щомъ моятъ попъ не е въ рая, и азъ ще отида при него, макаръ и въ ада.

 

Питамъ: какъвъ е този рай, въ който хората запазватъ помежду си сѫщитѣ отношения, каквито сѫ имали и на земята? Не е рай това мѣсто, което е пълно съ майки, бащи, попове, владици, патриарси и др. Между сѫществата на рая нѣма ни поменъ отъ такива отношения, каквито ние познаваме на земята. Ако запитате нѣкого отъ жителитѣ на рая, какво нѣщо е майка, баща, попъ, учитель, царъ или какво и да е друго титуловано лице, той нищо не може да ви каже, защото тамошнитѣ отношения се различаватъ коренно отъ отношенията между хората на земята. Когато се каже думата „царь“, ние веднага си прѣдставяме лице съ корона на главата, съ особена мантия, а около него цѣла свита отъ хора и войска. Когато се каже думата „владика“, ние веднага си прѣдставяме духовно лице, съ корона на главата, съ особена мантия, съ кръстъ и съ Евангелие въ рѫка. Обаче, въ всички тия нѣща нѣма единство, вслѣдствие на което цѣлото човѣчество живѣе въ заблуждения: въ науката, въ литературата, въ изкуството, въ философията, въ религията — навсѣкѫдѣ има заблуждения. Когато четемъ нѣкоя драма, или я гледаме прѣдставена на сцената, ние не се интересуваме толкова отъ актьоритѣ, колкото отъ автора на тази драма. Драмата, която той е написалъ, опрѣдѣля неговата възрасть, както и това, дали е жененъ, или не, при какви условия е живѣлъ и при какви условия създалъ своето произведение. Послѣ разглеждаме главнитѣ дѣйствуващи лица въ драмата, главнитѣ герои и виждаме, какъ авторътъ ги поставя въ трудни условия, които тѣ не могатъ да издържатъ, и въ края на краищата, се самоубиватъ. Тогава имаме вече трагедия. Кои сѫ подбудителнитѣ причини, зарадъ които героятъ трѣбва да умре? Казвате: такива сѫ днешнитѣ условия на животъ. Кое е по-добрѣ: героятъ да умре, или да остане живъ? Когато героятъ умира; съ тава авторътъ иска да произведе по-голѣмъ ефектъ върху чувствата на хората, за да имъ въздѣйствува. Когато героятъ умира, това показва нѣкаква слабость, нѣкаква животинска чърта въ характера му. Съ смъртьта на героя, вмѣсто да повдигне чувствата на хората, авторътъ ги развращава. Тѣ привикватъ къмъ убийства, къмъ груби прояви, къмъ насилие. Ако героятъ не би умрѣлъ, това ще подѣйствува по-добрѣ върху читателитѣ на дадена драма или трагедия. Геройството на човѣка седи въ понасяне на всички мѫчнотии и страдания.

 

Другъ авторъ пъкъ ще вземе единъ отъ героитѣ си и ще го постави въ положението на крадецъ: ще открадне нѣкаква голѣма сума, за която ще го затворятъ, ще го оковатъ и така ще пролежи въ нѣкой затворъ цѣли 20 — 30 години, слѣдъ което ще излѣзе, безъ да се разкае. Питамъ: каква цѣль прѣслѣдва авторътъ съ тази своя идея? Той иска да изнесе прѣдъ свѣта лошитѣ послѣдствия отъ прѣстъпленията, но и съ това нищо не се постига. Слѣдъ всичко това прѣстъпленията се увеличаватъ, убийствата — сѫщо. На съврѣменния свѣтъ трѣбва да се изнесатъ контраститѣ на живота, т. е. това, което днесъ е изгубено, което липсва. Животътъ трѣбва да се изнесе въ този видъ, както е билъ първоначално създаденъ, въ своята първична чистота и светость, а не въ неговия изопаченъ видъ. Въ природата нѣма трагедия, нѣма и комедия. Комедията и трагедията сѫ човѣшки измислици, човѣшки изобрѣтения, резултатъ на изопачения съврѣмененъ животъ. Въ природата има само драма и дѣйствия. Когато човѣкъ се намѣри въ комично положение, това значи, че той не е попадналъ въ цѣльта си. Когато пъкъ се намѣри въ трагично положение, това значи, че той не е прѣдвидилъ нѣщата. Този човѣкъ се намира въ положението на малкото дѣте, което иска да воюва съ слонъ. Слонътъ се приближава до него, хваща го съ хобота си, повдига го изъ въздуха, пораздвижва го малко, послѣ го сваля пакъ на земята, поглежда го снизходително и му казва: искашъ ли да воювашъ съ мене? Слушай, втори пѫть не се осмѣлявай да правишъ този опитъ! Засега това е само драма, но ако втори пѫть пристѫпишъ къмъ мене съ своитѣ глупости, драмата ще се прѣвърне въ трагедия. Що е драма въ живота? — Първиятъ опитъ на малкото дѣте да се бори съ слона, но се оттегля назадъ. Що е трагедия? — Резултатъ отъ настояването на малкото дѣте да се брои съ слона.

 

Казвамъ: въ живота има само трагедия и комедия, а въ природата — само драма. Истинската драма, трагедия и комедия се извършва въ самия човѣкъ. Той се блъска натукъ-натамъ въ живота и като се намѣри прѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ крахъ, замисля се и се произнася: това е крайна несправедливость! Защо? — Защото той или издига своя герой на положение, което не заслужава, или пъкъ за извѣстна грѣшка или прѣстѫпление го осѫжда на смърть. Той отива отъ една крайностъ въ друга. И като излѣзе тази драма или трагедия на бѣлъ свѣтъ, ще се прѣдставя нѣколко пѫти на сцената. Питамъ: какво допринесоха всички тия драми и трагедии за човѣчеството? Животътъ на съврѣменнитѣ хора не прѣдставлява ли дѣйствителни драми, трагедии и комедии? Тѣхнитѣ герои не играятъ ли по-добрѣ отъ актьоритѣ на сцената? Дѣ ще намѣрите по-жива сцена и по-велики актьори отъ тѣзи въ дѣйствителния животъ? Излѣзте на разходка по улицитѣ на нѣкой голѣмъ европейски градъ, и на всѣка стѫпка ще се натъкнете на актьори отъ разни драми, трагедии и комедии. Обаче, за въ бѫдеще, когато дойдатъ новитѣ автори, които ще живѣятъ въ закона на единството, понеже тѣ ще разбиратъ връзката между явленията въ цѣлокупния животъ, тѣхнитѣ герои никога нѣма да умиратъ; тѣ нѣма да ги поставятъ прѣдъ тежки изпити, за които не сѫ готови. Новиятъ драматургъ нѣма да си поставя за цѣль да показва на хората, че животътъ е тежъкъ, че въ свѣта сѫществува несправедливость и т. н. Прѣди всичко тежестьта на живота, несправедливостьта и редъ отрицателни прояви въ него, сѫ резултатъ отъ неразбиране на живота. Новиятъ писатель нѣма да поставя своя герой или своята героиня на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя жена или нѣкой мѫжъ, да плачатъ, да имъ се молятъ за спасение, за милость. Не е било и нѣма да бѫде това — единъ обикновенъ мѫжъ да спаси нѣкоя жена, или една обикновена жена да спаси нѣкой мѫжъ. Защо трѣбва, единъ момъкъ да пада на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя мома и да я счита негова спасителка? Или, защо трѣбва, една мома да очаква нѣкой момъкъ да я спаси? Възможно ли е това? Докато момата е срещнала този момъкъ, той може-би най-малко десеть пѫти е окървавилъ рѫцѣтѣ си съ своитѣ жертви. Ще кажете: това е било нѣкога, прѣди да се срещнатъ този момъкъ и тази мома. Не, писателитѣ трѣбва да изнасятъ на сцената само това, което сѫществува въ дѣйствителность. Никой никого не може да спаси, освѣнъ Богъ.

 

Казано е въ Писанието, че Богъ направи човѣка по образъ и подобие свое. Значи, той е душа излѣзла отъ Бога. Щомъ е така, тази душа не може да колѣничи прѣдъ една мома или прѣдъ единъ момъкъ и да очакватъ единъ отъ другъ спасението си. Богъ спасява душитѣ. Той прѣпорѫчва на хората да живѣятъ въ абсолютна чистота, за което е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога“. Когато Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, Богъ му каза: „Ти не можешъ да ми направишъ храмъ. Твоитѣ рѫцѣ сѫ опръскани съ кръвьта на толкова жертви! Твоятъ синъ, Соломонъ, ще ми съгради храмъ“. При това Давидъ бѣше приятель на Бога! Сѫщо така и Мойсей, такъвъ голѣмъ законодатель, и той не можа да влѣзе въ обетованата земя. Днесъ всички писатели, проповѣдници, учители, философи, на общо основание, все учатъ хората и търсятъ начинъ, какъ да ги спасятъ. Всѣки авторъ въ края на книгата си ще спаси поне единъ човѣкъ. Казвамъ: който се наема да спасява, той трѣбва всички да спаси. Това значи истинско спасение. Въ великата книга на природата е писано: „Само Богъ може да спасява“. И при най-голѣмитѣ страдания и падения, и при най-страшнитѣ грѣхове и прѣстѫпления, които човѣкъ можа да извърши, Божественото въ него — великиятъ драматургъ, който живѣе въ душата му, казва: „Не бой се, ще изплувашъ отъ това състояние“. Божествениятъ гласъ казва на светиитѣ, на праведницитѣ: „Работете, помагайте на страдащитѣ, на слабитѣ!“ Сѫщеврѣменно този гласъ говори и на грѣшницитѣ: „Пъплете нагорѣ!“

 

Казвамъ: всѣки отъ васъ трѣбва да има такова вѣрую, което да го изведе на спасителния брѣгъ. Въ какво вѣрвате, това е безразлично, стига вашето вѣрую да ви изведе на спасителния брѣгъ и да ви крѣпи въ живота. Ние взимаме думата „вѣрую“ въ най-широкъ смисълъ. Казвате: веднъжъ съмъ дошълъ на земята, нѣма какво да правя, ще живѣя. — Добрѣ, ако можешъ да живѣешъ, ти разбирашъ смисъла на живота; ако слѣдъ 20 години умрешъ, ти се самоизлъгвашъ. — Нищо отъ това, ще замина за другия свѣтъ. Ходилъ ли си другъ пѫть на онзи свѣтъ? — Не съмъ ходилъ, но сега мисля да отида. — Ти никога не можешъ да отидешъ тамъ, дѣто не си ходилъ. Христосъ казва: „Излѣзохъ отъ Отца си и при Него се връщамъ“. Той не отива на нѣкое непознато мѣсто, но отива тамъ, отдѣто е дошълъ. Нѣкой казва: азъ ще отида въ рая. — Ходилъ ли си тамъ? — Не съмъ ходилъ. —Щомъ не си ходилъ, и сега не можешъ да отидешъ. Други пъкъ казватъ за себе си: азъ съмъ грѣшникъ, или азъ съмъ праведникъ. Питамъ: кога и какъ научихте, че сте грѣшници? Или, кога и какъ научихте, че сте праведни? Да мислите така, това сѫ човѣшки заблуждения, човѣшки изобрѣтения. Ние наричаме грѣшникъ този човѣкъ, който не върши волята Божия; праведникъ наричаме този, който изпълнява волята Божия. Думитѣ „праведникъ и грѣшникъ“ изразяватъ състояния, но не и качества на човѣшката душа. Когато хората казватъ за нѣкого, че е праведенъ, съ това тѣ искатъ да прѣдставятъ, че въ кръвьта на този човѣкъ прониква това състояние, а не че той изпълнява волята Божия.

 

За другъ нѣкой казвате: този човѣкъ е много добъръ. Какъ провѣрихте това? Добротата не е нѣщо материално. Въ великото единство на живота добродѣтельта не може да се ограничи само въ единъ актъ. Казвате: този човѣкъ е добъръ, защото ми даде пари. — Добриятъ човѣкъ не дава пари. Въ другъ случай казвате: моята майка е добра, защото ме роди. — Добрата майка не ражда. Вие разбирате думата „раждане“ въ букваленъ смисълъ. Истинско раждане подразбира да родишъ дѣте, което никой не може да го отнеме. Могатъ ли да взематъ дѣтето ти, това значи „добиване„, а не раждане. Раждането подразбира идея, която може да расте. Въ която рѫка, глава или душа влѣзе тази идея, тя може да се разширява, да стане толкова велика, че всѣки, който се опита да я вземе, да я открадне, дълго врѣме ще помни, какво е направилъ. Казва се въ Писанието: „Роденото отъ Бога грѣхъ не прави“. Хората пъкъ казватъ: роди ли се човѣкъ на земята, все ще направи нѣкакви грѣхове. Напримѣръ, защо сгрѣши Адамъ? — Той сгрѣши, понеже самъ прѣкѫсна връзката си съ Бога. Когато Богъ го постави въ рая, запита го: Какъ искашъ да живѣешъ — като животнитѣ, или като мене? Адамъ погледна Бога, погледна животнитѣ и каза: нѣкакъ ми попада повече да живѣя като животнитѣ. По този начинъ той самъ се отдѣли въ сърцето си отъ Бога и зачена, а Богъ само извади заченатото отъ него. Така се яви Ева на свѣта.

 

И тъй, заключението, което може да се извади отъ тази мисъль, е слѣдното: всѣко нѣщо мяза на себе си. Всѣки, който обича Бога и Го познава, той работи за Него; онзи, който не обича Бога и не Го познава, той самъ се отдѣля отъ Него и казва: знаете ли, какво азъ мога да направя? Кажешъ ли, че ти самъ можешъ да направишъ нѣщо, ти си заченалъ Ева. Това е начало на злото. Когато дойде изкусительтъ — змията — прѣдъ Ева, тя не отиде при Адама, да се посъвѣтва съ него, какъ да постѫпятъ, но сама рѣши въпроса, като каза: азъ мога да разполагамъ съ себе си, както искамъ. Адамъ, отъ своя страна, си каза: мене жена ми трѣбва. Ева пъкъ каза: мене учитель ми трѣбва. Тя взе отъ плода, който ѝ прѣдлагаше учениятъ човѣкъ, яде отъ него и даде на Адама да го опита. И двамата ядоха отъ забранения плодъ и сгрѣшиха. По този начинъ тѣ скѫсаха връзката си съ Бога, заради което Богъ каза: „Азъ рѣшавамъ сега и двамата заедно да излѣзатъ отъ рая“. Това е станало не само въ врѣмето на Адама и Ева, но и днесъ, всѣки моментъ става. Всѣки човѣкъ е поставенъ първо врѣме въ рая, дѣто Господъ го пита: „Като мене ли искашъ да живѣешъ, или като животнитѣ?“ Той отговаря: азъ не мога да живѣя още въ новия животъ. Какъ може да се живѣе безъ ядене, безъ пиене? Азъ не съмъ готовъ още за духовенъ животъ. Казвамъ: яденето, мисъльта, работата не е нѣщо материално. Днесъ хората умиратъ, защото ядатъ по физически начинъ. Ако приемаха храната си по духовенъ начинъ, тѣ щѣха да живѣятъ въ закона на безсмъртието. Човѣкъ, който пие вода по духовенъ начинъ, той никога не ожаднява. Така приета водата отъ организма, тя прѣдставлява жива вода, която иде отъ извора на Вѣчния Животъ. — Какъ ще се постигне това? — Чрѣзъ положителна, силна вѣра. Нѣкои казватъ: ако вършимъ постоянно волята Божия и раздадемъ всичко на бѣднитѣ, какво ще стане съ насъ? Какъ ще се справимъ съ всички хора, които ще се трупатъ около насъ да имъ се дава нѣщо? Питамъ: какъ се справя касиерътъ на банката съ хората, които идватъ при него за пари? Той дава пари само на онѣзи отъ тѣхъ, които иматъ нѣкакъвъ документъ — чекъ или полица, съ който ще удостовѣрятъ, че иматъ право да получатъ пари отъ банката. На онѣзи, които нѣматъ никакъвъ документъ, касиерътъ казва: за васъ нѣма пари. — Ама какъ така? За Бога дайте нѣщо! — Дайте си чека! — Нѣмаме чекъ. И безъ чекъ може да ни дадете нѣщо, толкова пари имате. — Наистина, имамъ много пари, но тѣ сѫ на банката: азъ разполагамъ съ тѣхъ, но и отговарямъ за тѣхъ. Смисълътъ на живота не седи само въ това, да правимъ добрини.

 

Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ. Главната задача въ живота не седи въ това, да бѫде човѣкъ добъръ, но да изпълнява волята Божия. Задачата на човѣка не е да бѫде той ученъ, но да се стреми къмъ истинското знание, да разбира разумнитѣ закони на живата природа и да ги прилага правилно въ живота си. Човѣкъ може да знае много теории за свѣтлината, но това още не значи, че той знае законитѣ на свѣтлината. Съврѣменната наука казва, че свѣтлината се образува отъ трептенията на етера и образува извѣстенъ брой трептения въ секундата. Казвамъ: свѣтлината не се образува сега, тя вѣчно сѫществува; това, което наричатъ трептения на етера, то не е нищо друго, освѣнъ отражение на самата свѣтлина. Казва се въ Писанието, че Богъ живѣе въ вѣчна, непристѫпна свѣтлина. Тъй щото, свѣтлината и топлината сѫществуватъ вѣчно. Това, което считатъ трептения, вибрации на свѣтлината и топлината, тѣ сѫ тѣхни отражения. Вибрации сѫществуватъ само въ отраженията на тѣлата и на прѣдметитѣ. Каквито сѫ познанията на съврѣменнитѣ хора за свѣтлината и топлината, такива сѫ и за Любовьта. Вслѣдствие на това нѣкой казва: азъ не мога да любя всѣкога. — Че ти никога не си любилъ и не можешъ да любишъ. Човѣкъ, самъ по себе си, не може да люби. Люби ли той, това се дължи на вѫтрѣшното единство, което сѫществува въ този моментъ, както въ него самия, така и между всички хора. Когато дойдемъ до това вѫтрѣшно единение, само тогава ние ще почувствуваме, какво нѣщо е Любовьта. Това, което днесъ хората наричатъ любовь, то е сѣнка, отражение на Любовьта. Ама слънцето ни грѣе! Тамъ, дѣто ви грѣе това слънце, то е мѣсто на страдания. Нѣкой казва: горя отъ любовь! — Щомъ горишъ отъ любовь, ти не живѣешъ въ Божията Любовь. Ти си изпадналъ въ областьта на вѣчния огънь, за който се говори въ Писанието. Казано е тамъ: „Ще ги изпратя въ вѣчния огънь“. Това се отнася за онѣзи хора, които не вършатъ волята Божия. Тѣ сами опрѣдѣлятъ своето бѫдеще.

 

            Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения, съ противорѣчия, вслѣдствие на което въ съзнанието на хората често се явява голѣма тъмнина. И затова нѣкой казва: тъмнина е въ ума ми! Слѣдъ извѣстно врѣме казва: светна ми, свѣтлина имамъ! Когато тъмнината и свѣтлината се смѣнятъ лесно въ мозъка на човѣка, това показва, че мисъльта му не е хармонична. Ако човѣкъ, подъ влиянието на нѣкое тъмно състояние въ мисъльта си, рече да отмъсти нѣкому, това показва, че той не може да се влада. Казвамъ: има единъ правиленъ, разуменъ начинъ, по който човѣкъ може да отмъсти нѣкому, или да му направи добро. Кой е този начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Сега ние седимъ и размишляваме: ние ли трѣбва да отидемъ при извора, или той трѣбва да дойде при насъ? — Ние, жаднитѣ, ще отидемъ при извора. Достатъчно е само да ни покажатъ мѣстото на този изворъ. — Ние ли ще отидемъ при хлѣба, или той ще дойде при насъ? — Ако сте гладни, вие ще отидете при хлѣба. — Ние ли ще отидемъ при свѣтлината, или тя ще дойде при насъ? — Ако сте слѣпи, вие ще отидете при свѣтлината. Слѣпиятъ има нужда отъ свѣтлина. Слѣдователно, ние, разумнитѣ хора, трѣбва да отидемъ при Любовьта, а не тя да дойде при насъ. Не чакайте Господъ да дойде при васъ, но вие идете при Него. Мнозина очакватъ да слѣзе Господъ на земята, както нѣкога е слизалъ, затова Го търсятъ въ Ерусалимъ, или другадѣ нѣкѫдѣ, ходятъ по стѫпкитѣ Му, дано намѣрятъ нѣщо отъ Него, но всичко отива напразно. Казвамъ: ако Богъ е слизалъ на земята, грѣхътъ не би сѫществувалъ. Тамъ, дѣто Божиятъ кракъ е стѫпвалъ, грѣхъ и прѣстѫпление не може да се извърши. Ще кажете: писано е напримѣръ, че Богъ се яви на Мойсея въ Синайската гора и тамъ му говори. Когато Богъ говори съ Мойсея, Моисей не остана на Синайската гора, но се дигна въ една по-висока сфера. Тѣзи и много нѣща още не сѫ писани въ Библията, вслѣдствие на което хората я тълкуватъ буквално и изпадатъ въ редъ заблуждения. Нѣкои казватъ, че нѣкогашниятъ рай билъ нѣкѫдѣ въ Мала-Азия, дѣто текли четири рѣки. Кои сѫ тѣзи рѣки? За двѣтѣ отъ тѣхъ прѣдполагатъ да сѫ Тигъръ и Ефратъ. Ами другитѣ двѣ рѣки кои сѫ? Обаче, тия четири рѣки сѫществуватъ въ човѣшката душа. Тамъ сѫществува и раятъ, но за да влѣзе човѣкъ въ него, той трѣбва да дойде до пълно вѫтрѣшно единство въ себе си. Дойде ли до това положение, всѣкакъвъ страхъ, всѣкакво безпокойство ще изчезнатъ отъ него. Казвате: тогава въ какво трѣбва да вѣрва човѣкъ? — Че когато той се домогне до науката на вѣчния вѫтрѣшенъ миръ, всички въпроси, които днесъ го смущаватъ, ще се разрѣшатъ.

 

Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за Божията Истина, тѣ казватъ: какво ще стане съ нашата търговия, наука, религия, както и съ нашитѣ закони? — Всичко това ще се стопи, както снѣгътъ се топи отъ слънчевата свѣтлина. Снѣгътъ е потрѣбенъ за житното зьрно само прѣзъ зимата, като врѣменна горна риза, да го прѣдпази отъ студа, да не замръзне. Дойде ли, обаче, пролѣтьта, земята трѣбва да се освободи отъ снѣга и да каже: Господи, благодаря Ти за услугата, която ми направи досега съ тази бѣла дреха. Отъ днесъ нататъкъ нека слънчевитѣ лѫчи дѣйствуватъ върху мене, да поникне новиятъ животъ, който си скрилъ въ нѣдрата ми. Мислите ли, че човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие съ своитѣ заблуждения? Не, всички заблуждения трѣбва да се стопятъ, всички нечистотии да изгорятъ и да остане само чистото сѣме, което е вложено въ човѣшката душа. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ трѣбва да живѣемъ тогава? Какво ще стане съ нашия животъ? — Досега ние още не сме живѣли, както трѣбва. Ние се движимъ още въ рамкитѣ на робския животъ. Човѣкъ самъ е изковалъ веригитѣ, оковитѣ на своя животъ, и той самъ трѣбва да се освободи отъ тѣхъ.

 

Вървя единъ день изъ града и срѣщамъ два левенти момъка, млади, здрави: единиятъ отъ тѣхъ върви напрѣдъ, едва влачи краката си, окованъ въ тежки вериги; оковитѣ дрънкатъ, и той си мисли: нѣма какво, ще страдамъ за правото! Не страда за правото този човѣкъ. Когато апостолъ Петъръ бѣше окованъ въ вериги и затворенъ, дойде при него ангелъ Господенъ, разкова веригитѣ и му каза: „Стани и излѣзъ вънъ!“ Така става съ всѣки, който страда за Правдата, за Божията Истина. Другиятъ младъ човѣкъ върви назадъ, съ пушка въ рѫка, пази първия, да не избѣга. И той върви и си мисли: какво да правя? Не ми е приятна тази работа, но такава е длъжностьта ми. Все по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се прѣхранвамъ. Питамъ: какъ трѣбва да постѫпватъ хората, ако се рѫководятъ отъ закона на Любовьта? Сега единиятъ счита, че е достоинство за него да носи пушка и затова казва: прѣдпочитамъ да нося пушка, отколкото да вѣрвамъ въ такива глупави идеи. Вториятъ казва: прѣдпочитамъ да нося тѣзи тежки окови на краката си, отколкото да се откажа отъ своитѣ идеи. Всѣки човѣкъ, който иска да властвува надъ другитѣ, той създава окови за тѣхъ, но нѣма да се мине дълго врѣме, утрѣ той самъ ще изпадне въ това положение, да опита тежестьта на оковитѣ. Свѣтътъ е колело: днесь си свободенъ, утрѣ ще те ограничатъ. И обратно: днесъ ограничаватъ идейнитѣ хора, утрѣ ще ги освободятъ. Обаче, това освобождение е врѣменно. Единъ день пакъ ще имъ турятъ букаитѣ, да не бѣгатъ.

 

Казвамъ: по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Изисква се да стане коренно, вѫтрѣшно прѣобразуване въ разбиранията на хората. Ако отидете при нѣкой съврѣмененъ свещеникъ, или проповѣдникъ, или учитель и говорите съ тѣхъ за страданията, за мѫчнотиитѣ въ живота, тѣ ще ви кажатъ: такава е волята Божия! — Не, волята Божия не е да страдатъ хората. Това е резултатъ на тѣхната воля. Казвате: волята Божия е — българскиятъ народъ да воюва. — Не, Богъ желае, българскиятъ народъ да расте и да се развива, а не да се убива. Кой даде душата на българския народъ? Отъ кога българитѣ се нарекохѫ българи? По какво се отличава българинътъ, напримѣръ, отъ англичанина? Има нѣщо, по което се различаватъ. Както българинътъ, така и англичанинътъ, така и всѣки индивидъ, всѣко сѣмейство, всѣко общество и всѣки народъ изпълнява волята Божия по свой специфиченъ начинъ. Всѣки народъ ще има Божието благословение дотолкова, доколкото той върши волята Божия. Отклони ли се този народъ отъ правия пѫть и прѣстане да изпълнява волята Божия, той започва вече да кове своето нещастие. Нещастието му ще прѣдставлява нѣщо подобно на епидемия за народа: ще се разпространява отъ човѣкъ на човѣкъ, докато цѣлиятъ народъ се намѣри подъ неговия натискъ. Страшна ли е тази епидемия? Днесъ хората се плашатъ отъ всѣка епидемическа болесть, а не се плашатъ отъ грѣховетѣ и прѣстъпленията, които сѫ причина за тѣзи болести. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе отъ инфлуенция или отъ друга епидемическа болесть, той вика десеть души доктори да го лѣкуватъ, а когато върши нѣкакво прѣстѫпление, не вика нито единъ лѣкарь. Когато нѣкой човѣкъ замисли да върши прѣстѫпление, нека прѣдварително повика при себе си десетина души, било лѣкари, свещеници или свои близки и приятели, и да имъ каже: слушайте, азъ съмъ намислилъ да извърша едно прѣстѫпление. Какъвъ съвѣтъ ще ми дадете: трѣбва ли да го направя, или не? Ако трѣбва да го направя, какви мотиви ще ми прѣдставите; ако не трѣбва да го направя, сѫщо искамъ да обосновете мнѣнието си. Сега като се яви инфлуенция, всички ставатъ на кракъ: рапортьоритѣ пишатъ въ вѣстницитѣ, лѣкаритѣ обсѫждатъ въпроса въ засѣдания, че се явила особенъ родъ инфлуенция, съ много смъртни случаи и т. н. Казвамъ: инфлуенцията иде съ цѣль да отнеме излишния баластъ отъ човѣшкитѣ умове и сърца. Тя прѣдставлява ангелъ-хранитель за страдащитѣ души, иде да отнеме часть отъ непосилния за тѣхъ товаръ.

 

„Едно стадо, единъ пастиръ“. Сега управницитѣ казватъ на своя народъ: вие ще бѫдете стадото, ние — пастирътъ. Питамъ: какъвъ е този пастиръ, който самъ дере кожитѣ на овцитѣ си? За такъвъ родъ хора Христосъ казва: „Крадецътъ не иде, освѣнъ да открадне, заколи и погуби“. Какъ е възможно, добриятъ пастиръ да поставя своитѣ овци, своитѣ герои въ драматично и трагично положение, да умиратъ? Хората, като гледатъ отвънъ тѣзи сцени, разчувствуватъ се, вадятъ кърпичкитѣ си и плачатъ. Интересно е, наистина, когато хората отиватъ въ театъръ, плачатъ; когато гледатъ, какъ тѣхни братя и сестри страдатъ въ живота, за тѣхъ никой не плаче. Казвамъ: това, което става на сцената, много лесно може да се измѣни. Отъ автора на драмата зависи, какъвъ ще бѫде краятъ на неговитѣ герои. Отъ него зависи да подпише или да отмѣни смъртната присѫда на героитѣ си. Рѣши ли да прости на своя герой, да отмѣни смъртната му присѫда, той прѣвръща своята трагедия въ драма, безъ да знае нѣкой за това негово рѣшение. Най-напрѣдъ героятъ се осѫжда на смърть, но послѣ иде заповѣдь отъ царя, да спратъ изпълнението на присѫдата и да ревизиратъ дѣлото. Слѣдъ ревизия на дѣлото, осѫденитѣ на смърть се амнистиратъ, и публиката тържествува, рѫкоплѣска и си отива по домоветѣ доволна и облекчена.

 

Питамъ: когато Господъ ви е поставялъ прѣдъ извѣстни мѫчнотии и изпитания въ живота, вие изигравали ли сте ролитѣ си, както трѣбва? Господъ ви е поставялъ прѣдъ най малки изпитания, но вие и тогава сте отстѫпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срѣщате десятки, стотици и хиляди такива хора, които носятъ кръстъ за храбрость на гърдитѣ си и вървятъ, надуватъ се, минаватъ за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдатъ, но героятъ нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Нѣкой казва: влѣзохъ въ еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почитъ отъ хората, вие се лъжете. Прослѣдете цѣлата история и вижте, кой министъръ, кой държавникъ е билъ докрай почитанъ и уважаванъ отъ своя народъ. И най-добриятъ човѣкъ да стане министъръ, веднага ще почнатъ да го подозиратъ, да се съмняватъ въ него, и той нѣма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислилъ. Въ кѫсо врѣме той ще измѣни своя характеръ. Религиознитѣ хора пъкъ, свещеницитѣ и проповѣдницитѣ, отъ своя страна, като гледатъ, какво се върши въ обществения и частния животъ на хората, казватъ: ние се занимаваме съ небесни, съ духовни работи, а хората на земята да живѣятъ, както намиратъ за добрѣ. Не, земниятъ животъ е Божественъ, и никой нѣма право да живѣе, както той намира за добрѣ. На човѣка е дадено право да върши волята Божия, да работи за освобождение отъ смъртьта, отъ редъ нещастия и мѫчения. Това е задачата на всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, и той трѣбва правилно да я рѣши. Въ живота на съврѣменнитѣ хора срѣщаме страдания, заболѣвания отъ различни болести, и какво ли не още, но малцина се спиратъ върху причинитѣ на тѣзи аномалии въ живота. И затова, дѣ кого срещнете, ще чуете да казва: азъ пиша нова драма; или, азъ съчинявамъ ново музикално произведение. Казвамъ: задачата на новата драма е да не поставя своитѣ герои въ положение да умиратъ. При това героятъ на новата драма трѣбва да прѣдставлява идеаленъ типъ: човѣкъ съ свещена глава, съ добрѣ развити гърди, съ хармонично тѣло, съ правилни движения и безъ да е богатъ, дѣто влѣзе, все добро да прави.

 

Мнозина мислятъ, че Христосъ билъ бѣденъ, нѣмалъ дѣ глава да подслони. Това е, защото хората не Го оставяли на мира. Ще кажете, че Христосъ нѣмалъ кѫща. — Защо Му е кѫща? Може ли да бѫде бѣденъ този човѣкъ, който е въ състояние да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби? Може ли такъвъ човѣкъ да нѣма подслонъ? Христосъ и въ лодката спа много добрѣ. Той нѣмаше нужда отъ пружина. Само болнитѣ хора се нуждаятъ отъ пружина на леглото си, меко да имъ е. Започнатъ ли да ви завиватъ съ много меки, топли юргани и да ви поставятъ на пружина, да знаете, че сте тежко болни и ви чака и нѣщо по-лошо. Казвамъ: въ всѣки човѣкъ трѣбва да се роди една свещена идея за Бога, та каквото намисли да върши, да се запита, какво мисли Богъ, за тази работа, дали е добра, или не. Днесъ всѣки мисли, какво ще кажатъ хората за него, а не какво Богъ ще каже. Срещне ви нѣкой и казва: ти си глупавъ човѣкъ, за нищо не си способенъ. Вие започвате да се безпокоите, да се тревожите. Не се тревожете, но вие пъкъ запитайте този човѣкъ: ако азъ, споредъ тебе, съмъ глупавъ човѣкъ, ти какъ ще докажешъ своята разумность? Можешъ ли да нахранишъ 5,000 души съ петь хлѣба, както направи това Христосъ? Не е разуменъ човѣкъ този, който има богатства и кѫщи, а мисли, че се е осигурилъ; разуменъ е само онзи човѣкъ, който може да прави дѣлата на Христа: да лѣкува болни, да възкресява мъртви, да отваря очи на слѣпи.

 

Срѣщамъ нѣкой бѣденъ човѣкъ, който се оплаква, че нѣмалъ никакви приходи въ живота си. Казвамъ: твоитѣ приходи сѫ вложени въ живота, който Господъ ти е далъ. Ти трѣбва да вѣрвашъ въ този живъ Господъ, и всѣкога да говоришъ Истината. — Не мога да говоря Истината. — Не можешъ да говоришъ Истината, защото не искашъ. Човѣкъ, който търси Истината, той може да се освободи отъ заблужденията въ своя животъ. Той трѣбва да съзнае въ себе си, че въ свѣта сѫществува само единъ великъ Учитель, който посочва на всички хора пѫтя на Истината. Думитѣ на този Учитель сѫ сила и мощь. Съзнае ли човѣкъ, че само една Истина сѫществува въ свѣта, послѣ той ще съзнае, че има само една Мѫдрость, една Любовь, една Правда, една Добродѣтель и единъ Животъ. Съзнае ли това, той ще бѫде въ сила да се освободи и отъ всички заблуждения. Нѣкой ще каже: ами ако се разболѣя? — Болести не сѫществуватъ въ великия животъ. Тѣ сѫ човѣшки изобрѣтения. Този животъ е единъ и сѫщъ въ всички свои прояви и се явява като условие за развитието на човѣка, докато той намѣри истинската срѣда, въ която животътъ не се промѣня. Тази разумна срѣда е Любовьта. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ“, Той подразбира онази срѣда, въ която човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, всичко въ него оживява: той болести не познава, външнитѣ условия не му прѣпятствуватъ, мѫчнотиитѣ не го спъватъ, страданията не го обезсърдчаватъ, на всички услужва безъ възнаграждение, затова нито се пазарява, нито се цѣнява. Такъвъ човѣкъ мяза на онзи японски принцъ, за когото ще ви приведа слѣдния примѣръ.

 

Единъ японски принцъ се заинтересувалъ отъ живота на американцитѣ и силно пожелалъ въ себе си да го изучи отблизо. Какъ ще му се отдаде такъвъ случай, не знаелъ, защото между американцитѣ и японцитѣ не сѫществували приятелски отношения. Най-послѣ той се натъкналъ на мисъльта да стане слуга въ нѣкое американско сѣмейство, за което Провидѣнието му помогнало. И наистина, той станалъ слуга въ едно американско сѣмейство, дѣто изпълнявалъ работата си отлично: каквото му заповѣдвала госпожата, или другитѣ членове отъ сѣмейството, той всичко изпълнявалъ точно, на врѣме и безукоризнено. Въ свободното си врѣме той отварялъ Евангелието и четѣлъ. Госпожата забѣлѣзвала това и казвала на домашнитѣ си: нашиятъ слуга често отваря една малка книжка и чете отъ нея, но нищо отъ това, защото като работникъ, като слуга той е незамѣнимъ. Въ края на мѣсеца госпожата пожелала да му плати, обаче той ѝ казалъ: много Ви благодаря, азъ не искамъ пари. Това, което научихъ тукъ, ми е достатъчно възнаграждение. Едва сега госпожата разбрала, че тѣхниятъ слуга е човѣкъ отъ високо произхождение, дошълъ между тѣхъ съ цѣль да придобие извѣстна опитность. Съ това искалъ да каже: азъ не се нуждая отъ пари; тѣ сѫ само за дребнави хора, за хора безъ убѣждения. Нѣкой става министъръ, или учитель, или чиновникъ, за да му платятъ. Царскиятъ синъ, обаче, като душа, която съзнава единството си съ Бога, не се нуждае отъ пари. Това се отнася до идейнитѣ хора, а обикновенитѣ хора нека работятъ, както разбиратъ. Азъ не говоря за буквата на нѣщата. Когато извършишъ нѣкаква работа, или нѣкаква услуга идейно, и ти платятъ затова, ти можешъ да вземешъ паритѣ, но важното е, като вършишъ тази работа, да нѣмашъ нито въ душата си, нито въ ума или въ сърцето си нѣкаква мисълъ или нѣкакво желание да ти платятъ. Върши всичко идейно, безкористно, та и когато ти плащатъ, или когато не ти плащатъ, да си готовъ, да не се смути духътъ ти.

 

Казвамъ: идейната, безкористната работа съ нищо не се изплаща. Какъ ще се изплати българскиятъ народъ за моята 20 годишна работа срѣдъ него? Цѣли да се продадатъ българитѣ, пакъ не могатъ да ми се изплатятъ. Пъкъ и азъ не искамъ нищо за своята работа. Единственото нѣщо, което бихъ желалъ отъ българитѣ е, да се научатъ да служатъ на Бога, да Го обичатъ, да бѫдатъ разумни и да обикнатъ Истината. Могатъ ли да направятъ това, и азъ ще бѫда радостенъ, че слѣдъ като съмъ проповѣдвалъ толкова години Истината, българитѣ сѫ ме разбрали. Що се отнася до въпроса, какъ ще се прѣхранвамъ и какво ще ямъ, това е най-лесната работа. Азъ не се нуждая отъ много храна. Щомъ искамъ да хапна нѣщо, ще отида при едно орѣхово или ябълково дърво и ще го попитамъ: позволявашъ ли да си избера нѣколко отъ твоитѣ плодове? Щомъ ми позволятъ, ще си избера два-три орѣха, или двѣ-три ябълки и то най-хубавитѣ отъ цѣлото дърво. Азъ не ямъ всичко: малко ямъ и то най-хубавото, най-чистото. Казвате, че нѣкоя ябълка или круша, напримѣръ, е родила много плодове. Плодоветѣ може да сѫ много, но всички не носятъ благословение. Има извѣстни моменти въ живота на плоднитѣ дървета, когато, ако тѣ родятъ, плодоветѣ имъ носятъ благословение; има моменти пъкъ, когато плодоветѣ на дърветата носятъ смърть за човѣка. Само безсмъртниятъ човѣкъ разбира, кое е смъртно и кое безсмъртно. Човѣкъ, на когото очитѣ свѣтятъ, като види месо, той не може да намѣри Бога. Този човѣкъ нѣма съзнание за нѣщо високо, за нѣщо идеално въ живота си. Мнозина мислятъ, че и да ядатъ месо, пакъ могатъ да бѫдатъ духовни, морални и добри хора. Ако е така, тогава и вълкътъ може да каже: азъ ще ямъ овци, и пакъ ще бѫда добъръ. Това не е философия. Разумнитѣ хора казватъ: великата философия на живота седи въ единението. Който живѣе споредъ тази философия, той трѣбва да служи на Бога даромъ. Да служишъ даромъ, това не подразбира да служишъ безплатно. Да ти се плаща, това подразбира смърть; даромъ да работишъ, това подразбира животъ, да получавашъ нѣщо живо, което носи въ себе си животъ. Нѣкой ми работи даромъ. Това значи: той ми работи отъ любовь, и азъ му се отплащамъ съ любовь; той ми работи съ животъ, и азъ му се изплащамъ съ животъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ умоветѣ си, ако искате да бѫдете свободни, да имате подемъ въ живота си и да станете герои. Щомъ постигнете това, каквито страдания и мѫчнотии дойдатъ въ живота ви, вие ще кажете: не се плаша отъ тия нѣща. Нѣкой казва: азъ не съмъ ялъ цѣли три деня. — Само три деня ли не си ялъ? То е малко; до 40 деня колко още оставатъ? Когато човѣкъ пости 40 деня, той прѣодолява физическитѣ условия, издига се въ по-висока сфера. Щомъ се издигне въ тази сфера, и хлѣбътъ ще дойде. Така бѣше и съ пророкъ Илия, който прѣкара извѣстно врѣме при потока Херитъ, дѣто вранитѣ му носѣха храна. Рѣши ли човѣкъ да изпълни волята Божия, той ще има една велика опитность, да провѣри Божия Законъ, като реалность въ свѣта. Всѣки, който е изпълнилъ волята Божия, ималъ опитностьта и ангелъ да го посѣти. Пъкъ и самъ Богъ ще го посѣти. Който е ималъ такава свещена опитность, той не се е хвалилъ съ нея прѣдъ хората. Трѣбва ли чешмата да разправя на хората, дѣ сѫ нейнитѣ извори? Какви сѫ изворитѣ ѝ, това се вижда отъ самата вода. Всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си една свещена идея, която да внася въ него миръ и доволство. Това сѫ истинскитѣ герои, отъ който свѣтътъ днесъ се нуждае. Какви сѫ съврѣменнитѣ хора? —И учени, и прости, всички се плашатъ, казватъ: нѣкаква особена инфлуенция се явила! Какво отъ това? Пийте гореща вода, яжте варени картофи и не се бойте! Благодарете, че е дошла тази инфлуенция. Тя е дошла и ще си замине. Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нѣщо отъ сиромашията? — Ама богатъ да съмъ. — По-тежъкъ товаръ отъ богатството има ли? Всичко въ свѣта е хубаво, но за разумния човѣкъ. За глупавия човѣкъ всичко е спънка.

 

„И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Това значи: всѣки човѣкъ трѣбва да има само единъ Учитель, само една свещена идея — нищо повече! Има ли единство въ душата си, той ще намѣри, дѣ живѣе човѣкътъ. Нѣкога човѣкъ намѣри Истината, и скоро слѣдъ това се отдалечи отъ нея. Защо? — Защото хората се заблуждаватъ едни други. Обаче, човѣкъ трѣбва да бѫде герой! Духовното иде вече въ свѣта, затова бѫдещитѣ писатели, поети, драматурзи, музиканти трѣбва да внесатъ този духовенъ елементъ въ своитѣ произведения. Докато човѣкъ се вдъхновява отъ материални работи, той върви още въ обикновения пѫть на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощенъ, силенъ човѣкъ. Той се вдъхновява вече отъ идейното, отъ великото и красивото въ живота. Ако е поетъ, неговото перо свѣти и лѫчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той нѣма да пита хората, дали го харесватъ, или не, но ще извика единъ слѣпъ човѣкъ и ще му каже: ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Единъ Богъ, единъ Учитель, една Любовь, една Мѫдрость, една Истина, една Правда, една Добродѣтель, единъ Животъ! Само проявената всеобемаща Любовь въ живота е Божията Любовь“. Щомъ слѣпиятъ чуе тази поезия, очитѣ му ще се отворятъ. Това значи поезия! Съврѣменнитѣ поети четатъ своитѣ произведения на слѣпитѣ, но очитѣ имъ не се отварятъ. Ако поетътъ прочете едно свое стихотворение на нѣкого, и слѣдъ това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослѣпило, внесло е тъмнина въ съзнанието му. Обаче, ако слѣдъ прочитането на стихотворението, този човѣкъ се откаже отъ желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своитѣ братя и сестри, да разравя погребанитѣ хора въ материалния животъ, това стихотворение му е дало свѣтлина, отворило е очитѣ му. Защо всички хора да не проповѣдватъ, да не възпѣватъ тази велика Истина?

 

Питамъ: дѣ сѫ онѣзи българи, които сѫ живѣли отъ прѣди хиляди години? И какво ще стане съ сегашнитѣ българи, напримѣръ, слѣдъ сто години? Казано е въ Писанието: „Само онзи човѣкъ, онзи домъ, онова общество и онзи народъ ще влѣзатъ въ Царството Божие, които познаватъ Бога и Му служатъ. Царството Божие не е извънъ васъ, то е вѫтрѣ въ васъ.

 

И тъй, изпитанията, страданията, мѫчнотиитѣ и съблазнитѣ ще дойдатъ въ свѣта, но праведниятъ човѣкъ не се смущава отъ това. Този човѣкъ мяза на корабъ всрѣдъ океана, блъсканъ отъ хиляди и милиони вълни, но въ края на краищата той ще пристигне благополучно на своето пристанище. Блъскането, клатушкането, което съврѣменнитѣ хора изпитваме, се дължи на това, че ние минаваме съ своитѣ кораби прѣзъ една водна зона на живота. Нѣма да се мине дълго врѣме, и нашитѣ кораби ще спратъ на пристанището, дѣто ще кажатъ на всички пѫтници: хайде, излѣзте вече вънъ отъ парахода! Като стѫпимъ на сушата, ще взематъ билетитѣ ни и ще ги провѣрятъ. Щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ не е разбралъ, какво има само Единъ Богъ и Единъ Учитель, ще го изпратятъ на друго пристанище, въ другъ корабъ, отново да мине прѣзъ океана. Послѣ пакъ ще спре на нѣкое пристанище, дѣто повторно ще прѣгледатъ билета му. Докато човѣкъ не възприеме идеята, че има само Единъ Богъ и Единъ Учитель въ свѣта, много люшкания, много повръщания ще има въ неговото пѫтуване. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣри човѣкъ свещеното мѣсто на своята душа, да знае, дѣ се намира той и дѣ живѣе. Да намѣрите себе си, това е свещенъ моментъ въ живота на човѣка. Да се види човѣкъ, това е епохаленъ моментъ въ живота му. Външното, което виждате, не сте вие. Вие се оглеждате въ огледало, гледате очитѣ, носа, лицето си, но това не сте вие; това не е истинскиятъ човѣкъ. Нѣкога очитѣ ви сѫ тъмни; това зависи отъ разположението на стомаха ви. Нѣкога очитѣ ви сѫ свѣтли; това пъкъ зависи отъ състоянието на вашия мозъкъ. Това сѫ илюзии. Само единъ свещенъ моментъ има въ живота на човѣка, когато той може да види душата си, когато той може да види себе си. За този моментъ, именно, ви говоря азъ, като велика реалность въ живота. И въ Писанието е казано: „Човѣкъ трѣбва да потърси себе си и да се намѣри“. Нѣкой пѫть ви отслабне рѣката или крака, но не се безпокойте, това не сте вие. Търсете себе си и като се намѣрите, направете връзка съ Първичната Причина, Която ви е пратила на земята и ще видите, че между Бога и васъ никакъвъ клинъ не може да влѣзе. Всѣки човѣкъ прѣдставлява звено, брънка отъ великата верига на живота. Съзнаете ли това, вие ще се освободите отъ кошмарното, отъ сънното състояние, въ което се намирате. Сега вие се чувствувате като отдѣлени отъ майка си и отъ баща си. Това сѫ илюзии на живота.

 

Казвамъ: съзнанието на човѣка трѣбва да се пробуди, за да намѣри себе си, своята душа. Само по този начинъ той ще се проникне отъ онова велико чувство на любовь къмъ Бога. Само по този начинъ той ще прояви любовь и къмъ своитѣ ближни и ще започне правиленъ животъ, а не животъ на нови драми и трагедии. Въ новия животъ нѣма драми и трагедии. Трагедията е резултатъ на грѣха; драмата — избавяне отъ грѣха, а комедията е смѣшната страна въ живота на онѣзи хора, които наново грѣшатъ. Послѣднитѣ сѫ „санчо-пансовцитѣ“ въ свѣта.

 

„И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ“. Пожелавамъ на всички да намѣрите вашия Учитель. Единъ е Учительтъ, който носи истинското знание! Той има много проявления въ свѣта, но по сѫщина е само единъ. Намѣри ли човѣкъ единъ отъ моментитѣ на Неговото проявление, едноврѣменно съ това той ще намѣри и себе си. Законъ е: като намѣришъ Бога, ще намѣришъ и себе си; като видишъ Бога, ще видишъ и себе си. И обратно: като видишъ себе си, ще видишъ и Бога. Да видишъ Бога, да видишъ и себе си, — този е най-свещениятъ моментъ въ живота на човѣка. За този моментъ, именно, човѣкъ живѣе.

 

И тъй, поздравлявамъ всички, които сѫ видѣли вече Бога и себе си! Поздравлявамъ и онѣзи, които скоро ще видятъ Бога и себе си! На ония, на които прѣдстои въ далечното бѫдеще да видятъ Бога и себе си, пожелавамъ съ търпѣние да дочакатъ този моментъ! Затова и въ Писанието е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога.“

 

Бесѣда отъ Учителя, държана на 23 януарий 1927 година  

въ гр. София.



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 2327 Мнения:

Публикувано 17 октомври 2017 - 04:57

Едно стадо

 

(беседата е направена в стар правопис с програма - Георги Касапов)

 

„И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ”. Иоана 10:16

 

Отъ памти-вѣка още между всички органически сѫщества се забѣлѣзва стремежъ къмъ обединение. Този стремежъ отчасти може да се уподоби на групирането на овцитѣ въ едно стадо. Овцитѣ се намиратъ въ стадно състояние, но това още не опрѣдѣля стадото. Обаче, стадното състояние изключва всѣкакво съзнание. Защо? — Защото въ стадно състояние може да се намиратъ и пѣсъчнитѣ зрънца, които нѣматъ съзнание. Но обединението, като съзнателенъ процесъ, прѣдставлява вѫтрѣшенъ стремежъ въ всѣко живо сѫщество. Всѣко сѫщество се стреми да се обедини, да се съсрѣдоточи къмъ нѣщо.

 

Казвамъ: ние говоримъ за ума, за сърцето, за волята, за душата и за духа на човѣка, но дѣ е въ сѫщность човѣкътъ? Ще кажете, че човѣкъ се намира въ тѣлото си. Ако човѣкъ се намира въ тѣлото си, неговото тѣло трѣбва да бѫде всѣкого бодро, никога да не отпада, а ние виждаме, че то отпада. Ако човѣкъ се намира въ очитѣ си, тѣ никога не трѣбва да се затварятъ, а ние виждаме, че очитѣ се затварятъ. Ако човѣкъ е въ ушитѣ, тѣ никога не трѣбва да оглушаватъ, а ние виждаме, че ушитѣ понѣкога оглушаватъ. Ако човѣкъ живѣе въ мозъка, мозъкътъ никога не трѣбва да прѣкѫсва процеса на мисленето, а ние виждаме случаи, когато мозъкътъ на човѣка се парализира, не може да мисли. Значи, въ човѣшкото тѣло нѣма опрѣдѣлено мѣсто, на което можемъ да посочимъ, че тукъ или тамъ живѣе човѣкътъ. Обаче, човѣкъ се проявява чрѣзъ своето тѣло. Всѣко мѣсто, прѣзъ което се проявява човѣкътъ, ние наричаме „сѫщина на разумния животъ”. Който знае това мѣсто, той е придобилъ закона на безсмъртието. Силата на човѣка седи въ вѫтрѣшното единение, вѫтрѣшното единство, до което той е достигналъ. Това мѣсто въ човѣка е недостѫпно. Всѣки, който е придобилъ вѫтрѣшното единство въ себе си, той се отличава съ дълбокъ вѫтрѣшенъ миръ, съ голѣмо равновѣсие. Никакви външни промѣни не съ въ състояние да разклатятъ мира и равновѣсието на този човѣкъ. Днесъ всички хора се подаватъ на външнитѣ промѣни: срѣщате единъ човѣкъ веселъ, разположенъ, но слѣдъ нѣколко часа разположението му изчезва; срѣщате другъ човѣкъ здравъ, бодъръ, слѣдъ нѣколко часа го виждате посърналъ, боленъ. При тѣзи промѣни въ състоянието на човѣка, не може да има единство нито въ мислитѣ, нито въ чувствата, нито въ дѣйствията му. Докато е здравъ, той мисли едно, като се разболѣе — мисли друго. Когато обича, той мисли да направи едно; когато мрази, той мисли да направи друго. Дѣ е човѣкътъ? Дѣто има обичь и умраза, тамъ истинскиятъ, разумниятъ животъ не се проявява. Тамъ има дѣятелность, има проява на човѣшкия животъ, но смисълътъ на живота не е въ контраститѣ. Казвате: азъ обичамъ еди-кой си човѣкъ. — Кое, именно, обичате въ него? — Ума. — Дѣ е умътъ на човѣка? То е все едно да ви запитатъ, кое е цѣнното въ Библията. Единъ ще посочи извѣстни мѣста отъ Библията, втори ще посочи други нѣкои и т. н. Обаче, важно е да се каже, кое мѣсто въ нея прѣдставлява единството, единението. Единението, единството се намира вънъ отъ Библията, а не вѫтрѣ въ нея.

 

Сега, за изяснение на мисъльта си ще ви приведа слѣдния примѣръ. Прѣдставете си, че вие имате едно пиано, или единъ органъ. Това пиано за насъ е дотолкова важно, доколкото чрѣзъ него може да се прояви реалностьта или разумностьта на живота. Дѣ се крие тази разумность: въ самото пиано или нѣкѫде извънъ него? — Разумностьта ще се прояви чрѣзъ онзи пианистъ и изпълнитель, който ще седне прѣдъ пианото, ще изсвири едно парче и слѣдъ това ще се оттегли настрана, а пианото ще остане сѫщо така безгласно и глухо, каквото е било и прѣди това. Значи, реалното, разумното не е нито въ пианото, нито въ неговитѣ клавиши, а въ натискане на клавишитѣ отъ нѣкое разумно сѫщество. Ще се разнасятъ хармонични звукове, а ние, които слушаме, казваме: еди-кой си свири на пиано. Значи, звуковетѣ, които се прѣдаватъ чрѣзъ клавишитѣ, сѫ отгласъ на разумното въ човѣка, който свири. Ето защо, когато нѣкой свири на пиано, напримѣръ, ние харесваме неговото свирене; другъ нѣкой свири — не ни харесва. Обикновено, когато обичаме нѣкого, ние харесваме всичко, каквото той прави: пѣе ли, говори ли, свири ли — ние намираме, че всичко е добро и хармонично. Законъ е това! Обичаме ли нѣкого, и глупоститѣ му търпимъ; не го ли обичаме, и Божествени работи да върши, казваме: това нѣщо не струва. Слѣдователно, разумнитѣ нѣща въ свѣта не се опрѣдѣлятъ отъ тѣхнитѣ външни качества, но отъ това, което е въ насъ, какъ ние гледаме на тѣзи нѣща.

 

И тъй, каквото човѣкъ върши, трѣбва съзнателно да го проучва и наблюдава. За всѣко нѣщо той трѣбва да си дава отчетъ. Легне ли вечерь да спи, човѣкъ трѣбва да се запита: дѣ ще бѫда прѣзъ врѣме на съня? Дѣ отивамъ? Рече ли да говори, нека прослѣди, съ каква дума, съ каква мисъль започва разговора или рѣчьта си. Въ какво се проявява единството на вашитѣ мисли, чувства и дѣйствия? Мнозина оставатъ разрѣшението на този въпросъ въ бѫдещето и казватъ: като отидемъ на онзи свѣтъ, тогава ще се занимаваме съ тази работа. Сега ни занимаватъ по-близки до насъ въпроси. Да се мисли така, това е чисто материалистическо гледище. Онзи свѣтъ, за който говорѣте, е този свѣтъ, въ който сега живѣете. Нѣщата трѣбва да се разбиратъ по сѫщина, а не само по външната форма или състояние. Напримѣръ, казвате за нѣкой човѣкъ, че лицето му се измѣнило, че очитѣ му светнали, или пъкъ загаснали. Въ сѫщность, нито очитѣ на този човѣкъ сѫ свѣтнали, нито лицето му се е измѣнило. Когато очитѣ на човѣка изглеждатъ по-свѣтли, това показва състоянието на неговия умъ; когато пъкъ изглеждатъ по-тъмни, това показва състоянието на неговия стомахъ. Значи, има нѣкаква връзка между вѫтрѣшнитѣ състояния на човѣка и външното изражение на неговитѣ очи и лице, но сами по себе си очитѣ не могатъ да станатъ нито по-свѣтли, нито по-тъмни. Сѫщо така и клавишитѣ на пианото сами по себе си не могатъ да бѫдатъ музикални. Музикалностьта имъ седи вънъ отъ тѣхъ, въ лицето, което ще свири на пианото. Обаче, все пакъ има извѣстна връзка между пианиста и клавишитѣ. Той удря на клавишитѣ, които докосватъ извѣстни струни; тѣзи струни произвеждатъ извѣстенъ родъ трептения, които идатъ отъ специална срѣда. Значи, музиката не се произвежда на физическия свѣтъ, а въ единъ по-възвишенъ свѣтъ.

 

По сѫщия начинъ, когато става въпросъ за възприемане на извѣстни образи и впечатления отъ външния свѣтъ, пакъ се извършва единъ скритъ, вѫтрѣшенъ процесъ въ насъ, слѣдъ което ние имаме прѣдстава за образа. Напримѣръ, вие виждате единъ човѣкъ и казвате: виждамъ единъ такъвъ и такъвъ човѣкъ и започвате да го описвате. Какъ става това виждане? Свѣтлината, която иде отъ този човѣкъ, пада въ очитѣ ви, дѣто се прѣчупва и послѣ отразява. По този начинъ свѣтлината се трансформира нѣколко пѫти въ вашитѣ очи, и вие получавате извѣстно впечатление за този човѣкъ, за този образъ и вече можете да го опишете съ най-голѣми подробности. Тъй щото, ако въ окото не става този вѫтрѣшенъ процесъ съ свѣтлината, по механически начинъ вие не бихте могли да получавате никакви впечатления отъ външния свѣтъ. Влѣзете ли въ интимна вѫтрѣшна връзка съ трептенията на свѣтлината, която излиза отъ даденъ човѣкъ, вие се свързвате съ него, създавате истинско, трайно приятелство въ вѣчностьта. Много отъ сегашнитѣ връзки между хората могатъ да се уподобятъ на състояния, прѣдизвикани отъ извѣстни болести у тѣхъ. Нѣкой човѣкъ страда, напримѣръ, отъ огненица, и въ това състояние той бълнува, говори за майка си, за баща си, за брата си, за сестра си, за нѣкои приятели, иска да ги види, но всичко това продължава, докато и огненото състояние трае. Мине ли болестьта, и връзкитѣ се прѣкѫсватъ. Подобно нѣщо прѣдставлява и ревностьта въ човѣка. Богатиятъ човѣкъ ревнува. Защо? — Да не взематъ кѫщата му. Учениятъ изобрѣтатель ревнува. Защо? — Да не открадне нѣкой изобрѣтението му. Религиозниятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своето вѣрую. Влюбениятъ ревнува. Защо? — Да не изгуби своята любовь. Изобщо, всички съврѣменни хора се страхуватъ за нѣщо, да не го изгубятъ. Питамъ: каква реалность може да сѫществува тамъ, дѣто има страхъ? Какво е това богатство, или каква е тази вѣра, любовь, които могатъ да се изгубятъ? Това не е нито богатство, нито вѣра, нито любовь. Това съ останки отъ архаическата епоха, а хората мислятъ, че иматъ любовь, че иматъ вѣра, или пъкъ че разполагатъ съ нѣкакво богатство.

 

Питате: на какво се дължатъ тѣзи голѣми страдания въ свѣта? — Страданията се дължатъ на голѣмата разпокъсаность въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка. Или съ други думи казано: отсѫтствието на единство, на единение въ мислитѣ, желанията и дѣйствията на човѣка произвеждатъ страданията. Дойде ли едно малко прѣпятствие въ живота на човѣка, то прѣдизвиква веднага прекѫсване на неговитѣ мисли, тѣ пъкъ произвеждатъ прекѫсване въ чувствата, и той започва да страда. Най-малкото съмнѣние също така създава страдания. Казвате: ние вѣрваме въ Бога. Питамъ: истинска, положителна вѣра ли е тази, която се прекѫсва отъ най-малкото съмнѣние? Всичко, което иде отвънъ и прекѫсва връзката въ нашитѣ мисли и чувства, е една самоизмама, която, обаче, показва, че ние още не сме дошли до сѫщностьта на нѣщата. Дойдемъ ли до сѫщностьта на нѣщата, и ние другояче ще дѣйствуваме. Тогава никой не ще може да постави граница между Бога и човѣшката душа. Когато Христосъ казва: „Овцитѣ, които Отецъ ми е далъ, никой не може да вземе отъ рѫката ми”, Той е подразбиралъ, именно, вѫтрѣшното единство, вѫтрѣшното единение. Слѣдователно, ние не трѣбва да се безпокоимъ отъ това, че нѣкой може да вземе вѣрата, или любовьта ни, или друго нѣщо. Всѣко нѣщо, което се взима отъ насъ, то е заблуждение. Радвайте се, че сте се освободили отъ едно заблуждение! Защо ви е това заблуждение? Съврѣменниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения. Има хора, които слѣдъ десетгодишенъ религиозенъ животъ ставатъ безвѣрници и казватъ: ние сме били заблудени досега. Добрѣ, че се освободихме отъ тѣзи заблуждения. Има случаи пъкъ, когато хора, които сѫ прѣкарали десеть години въ голѣмо безвѣрие, ставатъ религиозни и казватъ: добрѣ, че намѣрихме правия пѫть. Питамъ: кои отъ двѣтѣ категории хора сѫ дѣйствително на правия пѫть? — Нито еднитѣ, нито другитѣ. Защо? — Защото религиознитѣ хора сѫ попаднали точно на мѣстото на безвѣрницитѣ, а безвѣрницитѣ сѫ попаднали на мѣстото на религиознитѣ, но и еднитѣ, и другитѣ не сѫ убѣдени въ своитѣ възгледи. Утрѣ тѣ пакъ ще измѣнятъ, ще излѣзатъ отъ това положение. Това е едно прехвърляне, подобно на онова, което ученитѣ правятъ въ своята рѣчь. Тѣзи прехвърляния наричатъ вметнати изречения.

 

Когато трѣбва да се говори Истината, въ съврѣменнитѣ хора се забѣлѣзва вѫтрѣшенъ страхъ, да не изгубятъ живота си, да не се лишатъ отъ сѫщностьта на нѣщата. Ако е въпросъ за изгубване на живота, или отъ лишаване на сѫщностьта въ живота, всичко това е отдавна загубено. Подъ думата „животъ” се разбиратъ самостоятелнитѣ, благоприятнитѣ условия, при които душата може да се развива; подъ „смърть” се разбира лишаване на душата отъ тия условия. Ако човѣкъ може да умре въ затвора отъ гладъ, или ако могатъ да отнематъ живота му, както соколътъ отнема живота на нѣкоя птичка, или вълкътъ на нѣкоя овца, какъвъ човѣкъ може да се нарече той? Обаче, трѣбва да се знае, че човѣкъ още не живѣе въ реалностьта. Ако една негова мисъль или едно негово чувство се проявява и изгубва, той не живѣе въ полето на реалностьта. Въ реалния животъ не ставатъ такива рѣзки промѣни. Този животъ е животъ на единство, животъ на безсмъртие. Единството е раятъ за човѣшката душа. За това единство мечтае всѣки човѣкъ и казва: слѣдъ смъртьта си ние ще отидемъ въ рая.

 

Ще ви разкажа единъ анекдотъ за единъ свещеникъ и неговата несбѫдната надежда да отиде слѣдъ смъртьта си въ рая. Този свещеникъ казвалъ на своята попадия: „Ако се случи да умра по-рано отъ тебе, когато дойдешъ и ти въ другия свѣтъ, ще ме търсишъ въ рая, тамъ ще бѫда азъ, нѣкѫде въ първитѣ редове”. И наистина, първо той умрѣлъ, а тя — нѣколко години слѣдъ него. Щомъ се видѣла въ другия свѣтъ, тя веднага тръгнала да търси попа. Първо отишла въ рая, прѣгледала навсѣкѫде, но не видѣла никѫде попа. Тя излѣзла оттамъ, и тръгнала да го търси на друго мѣсто. Най-послѣ отишла въ ада и тамъ го намѣрила. Като разглеждатъ този анекдотъ, мнозина се спиратъ върху факта, че свещеникътъ не могълъ да влѣзе въ рая; обаче, азъ се спирамъ върху факта, защо попадията, като могла да влѣзе веднъжъ въ рая, трѣбвало да излѣзе оттамъ и да търси попа, когото най-послѣ намѣрила въ ада. Значи, раятъ за нея, е нейниятъ свещеникъ”. Тя си казва: щомъ моятъ попъ не е въ рая, и азъ ще отида при него, макаръ и въ ада.

 

Питамъ: какъвъ е този рай, въ който хората запазватъ помежду си сѫщитѣ отношения, каквито сѫ имали и на земята? Не е рай това мѣсто, което е пълно съ майки, бащи, попове, владици, патриарси и др. Между сѫществата на рая нѣма ни поменъ отъ такива отношения, каквито ние познаваме на земята. Ако запитате нѣкого отъ жителитѣ на рая, какво нѣщо е майка, баща, попъ, учитель, царъ или какво и да е друго титуловано лице, той нищо не може да ви каже, защото тамошнитѣ отношения се различаватъ коренно отъ отношенията между хората на земята. Когато се каже думата „царь”, ние веднага си прѣдставяме лице съ корона на главата, съ особена мантия, а около него цѣла свита отъ хора и войска. Когато се каже думата „владика”, ние веднага си прѣдставяме духовно лице, съ корона на главата, съ особена мантия, съ кръстъ и съ Евангелие въ рѫка. Обаче, въ всички тия нѣща нѣма единство, вслѣдствие на което цѣлото човѣчество живѣе въ заблуждения: въ науката, въ литературата, въ изкуството, въ философията, въ религията — навсѣкѫде има заблуждения. Когато четемъ нѣкоя драма, или я гледаме прѣдставена на сцената, ние не се интересуваме толкова отъ актьоритѣ, колкото отъ автора на тази драма. Драмата, която той е написалъ, опрѣдѣля неговата възрасть, както и това, дали е жененъ, или не, при какви условия е живѣлъ и при какви условия създалъ своето произведение. Послѣ разглеждаме главнитѣ дѣйствуващи лица въ драмата, главнитѣ герои и виждаме, какъ авторътъ ги поставя въ трудни условия, които тѣ не могатъ да издържатъ, и въ края на краищата, се самоубиватъ. Тогава имаме вече трагедия. Кои сѫ подбудителнитѣ причини, зарадъ които героятъ трѣбва да умре? Казвате: такива сѫ днешнитѣ условия на животъ. Кое е по-добрѣ: героятъ да умре, или да остане живъ? Когато героятъ умира; съ тава авторътъ иска да произведе по-голѣмъ ефектъ върху чувствата на хората, за да имъ въздѣйствува. Когато героятъ умира, това показва нѣкаква слабость, нѣкаква животинска черта въ характера му. Съ смъртьта на героя, вмѣсто да повдигне чувствата на хората, авторътъ ги развращава. Тѣ привикватъ къмъ убийства, къмъ груби прояви, къмъ насилие. Ако героятъ не би умрѣлъ, това ще подѣйствува по-добрѣ върху читателитѣ на дадена драма или трагедия. Геройството на човѣка седи въ понасяне на всички мѫчнотии и страдания.

 

Другъ авторъ пъкъ ще вземе единъ отъ героитѣ си и ще го постави въ положението на крадецъ: ще открадне нѣкаква голѣма сума, за която ще го затворятъ, ще го оковатъ и така ще пролежи въ нѣкой затворъ цѣли 20 ÷ 30 години, слѣдъ което ще излѣзе, безъ да се разкае. Питамъ: каква цѣль прѣслѣдва авторътъ съ тази своя идея? Той иска да изнесе прѣдъ свѣта лошитѣ послѣдствия отъ прѣстъпленията, но и съ това нищо не се постига. Слѣдъ всичко това прѣстъпленията се увеличаватъ, убийствата — сѫщо. На съврѣменния свѣтъ трѣбва да се изнесатъ контраститѣ на живота, т. е. това, което днесъ е изгубено, което липсва. Животътъ трѣбва да се изнесе въ този видъ, както е билъ първоначално създаденъ, въ своята първична чистота и светость, а не въ неговия изопаченъ видъ. Въ природата нѣма трагедия, нѣма и комедия. Комедията и трагедията сѫ човѣшки измислици, човѣшки изобрѣтения, резултатъ на изопачения съврѣмененъ животъ. Въ природата има само драма и дѣйствия. Когато човѣкъ се намѣри въ комично положение, това значи, че той не е попадналъ въ цѣльта си. Когато пъкъ се намѣри въ трагично положение, това значи, че той не е прѣдвидилъ нѣщата. Този човѣкъ се намира въ положението на малкото дѣте, което иска да воюва съ слонъ. Слонътъ се приближава до него, хваща го съ хобота си, повдига го изъ въздуха, пораздвижва го малко, послѣ го сваля пакъ на земята, поглежда го снизходително и му казва: искашъ ли да воювашъ съ мене? Слушай, втори пѫть не се осмѣлявай да правишъ този опитъ! Засега това е само драма, но ако втори пѫть пристѫпишъ къмъ мене съ своитѣ глупости, драмата ще се прѣвърне въ трагедия. Що е драма въ живота? — Първиятъ опитъ на малкото дѣте да се бори съ слона, но се оттегля назадъ. Що е трагедия? — Резултатъ отъ настояването на малкото дѣте да се брои съ слона.

 

Казвамъ: въ живота има само трагедия и комедия, а въ природата — само драма. Истинската драма, трагедия и комедия се извършва въ самия човѣкъ. Той се блъска натукъ-натамъ въ живота и като се намѣри прѣдъ нѣкакъвъ голѣмъ крахъ, замисля се и се произнася: това е крайна несправедливость! Защо? — Защото той или издига своя герой на положение, което не заслужава, или пъкъ за извѣстна грѣшка или прѣстѫпление го осѫжда на смърть. Той отива отъ една крайностъ въ друга. И като излѣзе тази драма или трагедия на бѣлъ свѣтъ, ще се прѣдставя нѣколко пѫти на сцената. Питамъ: какво допринесоха всички тия драми и трагедии за човѣчеството? Животътъ на съврѣменнитѣ хора не прѣдставлява ли дѣйствителни драми, трагедии и комедии? Тѣхнитѣ герои не играятъ ли по-добрѣ отъ актьоритѣ на сцената? Дѣ ще намѣрите по-жива сцена и по-велики актьори отъ тѣзи въ дѣйствителния животъ? Излѣзте на разходка по улицитѣ на нѣкой голѣмъ европейски градъ, и на всѣка стѫпка ще се натъкнете на актьори отъ разни драми, трагедии и комедии. Обаче, за въ бѫдеще, когато дойдатъ новитѣ автори, които ще живѣятъ въ закона на единството, понеже тѣ ще разбиратъ връзката между явленията въ цѣлокупния животъ, тѣхнитѣ герои никога нѣма да умиратъ; тѣ нѣма да ги поставятъ прѣдъ тежки изпити, за които не сѫ готови. Новиятъ драматургъ нѣма да си поставя за цѣль да показва на хората, че животътъ е тежъкъ, че въ свѣта сѫществува несправедливость и т. н. Прѣди всичко тежестьта на живота, несправедливостьта и редъ отрицателни прояви въ него, сѫ резултатъ отъ неразбиране на живота. Новиятъ писатель нѣма да поставя своя герой или своята героиня на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя жена или нѣкой мѫжъ, да плачатъ, да имъ се молятъ за спасение, за милость. Не е било и нѣма да бѫде това — единъ обикновенъ мѫжъ да спаси нѣкоя жена, или една обикновена жена да спаси нѣкой мѫжъ. Защо трѣбва, единъ момъкъ да пада на колѣнѣ прѣдъ нѣкоя мома и да я счита негова спасителка? Или, защо трѣбва, една мома да очаква нѣкой момъкъ да я спаси? Възможно ли е това? Докато момата е срещнала този момъкъ, той може-би най-малко десеть пѫти е окървавилъ рѫцѣтѣ си съ своитѣ жертви. Ще кажете: това е било нѣкога, прѣди да се срещнатъ този момъкъ и тази мома. Не, писателитѣ трѣбва да изнасятъ на сцената само това, което сѫществува въ дѣйствителность. Никой никого не може да спаси, освѣнъ Богъ.

 

Казано е въ Писанието, че Богъ направи човѣка по образъ и подобие свое. Значи, той е душа излѣзла отъ Бога. Щомъ е така, тази душа не може да колѣничи прѣдъ една мома или прѣдъ единъ момъкъ и да очакватъ единъ отъ другъ спасението си. Богъ спасява душитѣ. Той прѣпорѫчва на хората да живѣятъ въ абсолютна чистота, за което е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога”. Когато Давидъ искаше да съгради храмъ на Бога, Богъ му каза: „Ти не можешъ да ми направишъ храмъ. Твоитѣ рѫцѣ сѫ опръскани съ кръвьта на толкова жертви! Твоятъ синъ, Соломонъ, ще ми съгради храмъ”. При това Давидъ бѣше приятель на Бога! Сѫщо така и Мойсей, такъвъ голѣмъ законодатель, и той не можа да влѣзе въ обетованата земя. Днесъ всички писатели, проповѣдници, учители, философи, на общо основание, все учатъ хората и търсятъ начинъ, какъ да ги спасятъ. Всѣки авторъ въ края на книгата си ще спаси поне единъ човѣкъ. Казвамъ: който се наема да спасява, той трѣбва всички да спаси. Това значи истинско спасение. Въ великата книга на природата е писано: „Само Богъ може да спасява”. И при най-голѣмитѣ страдания и падения, и при най-страшнитѣ грѣхове и прѣстѫпления, които човѣкъ можа да извърши, Божественото въ него — великиятъ драматургъ, който живѣе въ душата му, казва: „Не бой се, ще изплувашъ отъ това състояние”. Божествениятъ гласъ казва на светиитѣ, на праведницитѣ: „Работете, помагайте на страдащитѣ, на слабитѣ!” Сѫщевременно този гласъ говори и на грѣшницитѣ: „Пъплете нагорѣ!”

 

Казвамъ: всѣки отъ васъ трѣбва да има такова вѣрую, което да го изведе на спасителния брѣгъ. Въ какво вѣрвате, това е безразлично, стига вашето вѣрую да ви изведе на спасителния брѣгъ и да ви крѣпи въ живота. Ние взимаме думата „вѣрую” въ най-широкъ смисълъ. Казвате: веднъжъ съмъ дошълъ на земята, нѣма какво да правя, ще живѣя. — Добрѣ, ако можешъ да живѣешъ, ти разбирашъ смисъла на живота; ако слѣдъ 20 години умрешъ, ти се самоизлъгвашъ. — Нищо отъ това, ще замина за другия свѣтъ. Ходилъ ли си другъ пѫть на онзи свѣтъ? — Не съмъ ходилъ, но сега мисля да отида. — Ти никога не можешъ да отидешъ тамъ, дѣто не си ходилъ. Христосъ казва: „Излѣзохъ отъ Отца си и при Него се връщамъ”. Той не отива на нѣкое непознато мѣсто, но отива тамъ, отдѣто е дошълъ. Нѣкой казва: азъ ще отида въ рая. — Ходилъ ли си тамъ? — Не съмъ ходилъ. —Щомъ не си ходилъ, и сега не можешъ да отидешъ. Други пъкъ казватъ за себе си: азъ съмъ грѣшникъ, или азъ съмъ праведникъ. Питамъ: кога и какъ научихте, че сте грѣшници? Или, кога и какъ научихте, че сте праведни? Да мислите така, това сѫ човѣшки заблуждения, човѣшки изобрѣтения. Ние наричаме грѣшникъ този човѣкъ, който не върши волята Божия; праведникъ наричаме този, който изпълнява волята Божия. Думитѣ „праведникъ и грѣшникъ” изразяватъ състояния, но не и качества на човѣшката душа. Когато хората казватъ за нѣкого, че е праведенъ, съ това тѣ искатъ да прѣдставятъ, че въ кръвьта на този човѣкъ прониква това състояние, а не че той изпълнява волята Божия.

 

За другъ нѣкой казвате: този човѣкъ е много добъръ. Какъ провѣрихте това? Добротата не е нѣщо материално. Въ великото единство на живота добродѣтельта не може да се ограничи само въ единъ актъ. Казвате: този човѣкъ е добъръ, защото ми даде пари. — Добриятъ човѣкъ не дава пари. Въ другъ случай казвате: моята майка е добра, защото ме роди. — Добрата майка не ражда. Вие разбирате думата „раждане” въ букваленъ смисълъ. Истинско раждане подразбира да родишъ дѣте, което никой не може да го отнеме. Могатъ ли да взематъ дѣтето ти, това значи „добиване”, а не раждане. Раждането подразбира идея, която може да расте. Въ която рѫка, глава или душа влѣзе тази идея, тя може да се разширява, да стане толкова велика, че всѣки, който се опита да я вземе, да я открадне, дълго врѣме ще помни, какво е направилъ. Казва се въ Писанието: „Роденото отъ Бога грѣхъ не прави”. Хората пъкъ казватъ: роди ли се човѣкъ на земята, все ще направи нѣкакви грѣхове. Напримѣръ, защо сгрѣши Адамъ? — Той сгрѣши, понеже самъ прекѫсна връзката си съ Бога. Когато Богъ го постави въ рая, запита го: Какъ искашъ да живѣешъ — като животнитѣ, или като мене? Адамъ погледна Бога, погледна животнитѣ и каза: нѣкакъ ми попада повече да живѣя като животнитѣ. По този начинъ той самъ се отдѣли въ сърдцето си отъ Бога и зачена, а Богъ само извади заченатото отъ него. Така се яви Ева на свѣта.

 

И тъй, заключението, което може да се извади отъ тази мисъль, е слѣдното: всѣко нѣщо мяза на себе си. Всѣки, който обича Бога и Го познава, той работи за Него; онзи, който не обича Бога и не Го познава, той самъ се отдѣля отъ Него и казва: знаете ли, какво азъ мога да направя? Кажешъ ли, че ти самъ можешъ да направишъ нѣщо, ти си заченалъ Ева. Това е начало на злото. Когато дойде изкусительтъ — змията — прѣдъ Ева, тя не отиде при Адама, да се посъветва съ него, какъ да постѫпятъ, но сама рѣши въпроса, като каза: азъ мога да разполагамъ съ себе си, както искамъ. Адамъ, отъ своя страна, си каза: мене жена ми трѣбва. Ева пъкъ каза: мене учитель ми трѣбва. Тя взе отъ плода, който й прѣдлагаше учениятъ човѣкъ, яде отъ него и даде на Адама да го опита. И двамата ядоха отъ забранения плодъ и съгрѣшиха. По този начинъ тѣ скѫсаха връзката си съ Бога, заради което Богъ каза: „Азъ рѣшавамъ сега и двамата заедно да излѣзатъ отъ рая”. Това е станало не само въ времето на Адама и Ева, но и днесъ, всѣки моментъ става. Всѣки човѣкъ е поставенъ първо време въ рая, дѣто Господъ го пита: „Като мене ли искашъ да живѣешъ, или като животнитѣ?” Той отговаря: азъ не мога да живѣя още въ новия животъ. Какъ може да се живѣе безъ ядене, безъ пиене? Азъ не съмъ готовъ още за духовенъ животъ. Казвамъ: яденето, мисъльта, работата не е нѣщо материално. Днесъ хората умиратъ, защото ядатъ по физически начинъ. Ако приемаха храната си по духовенъ начинъ, тѣ щѣха да живѣятъ въ закона на безсмъртието. Човѣкъ, който пие вода по духовенъ начинъ, той никога не ожаднява. Така приета водата отъ организма, тя прѣдставлява жива вода, която иде отъ извора на Вѣчния Животъ. — Какъ ще се постигне това? — Чрѣзъ положителна, силна вѣра. Нѣкои казватъ: ако вършимъ постоянно волята Божия и раздадемъ всичко на бѣднитѣ, какво ще стане съ насъ? Какъ ще се справимъ съ всички хора, които ще се трупатъ около насъ да имъ се дава нѣщо? Питамъ: какъ се справя касиерътъ на банката съ хората, които идватъ при него за пари? Той дава пари само на онѣзи отъ тѣхъ, които иматъ нѣкакъвъ документъ — чекъ или полица, съ който ще удостовѣрятъ, че иматъ право да получатъ пари отъ банката. На онѣзи, които нѣматъ никакъвъ документъ, касиерътъ казва: за васъ нѣма пари. — Ама какъ така? За Бога дайте нѣщо! — Дайте си чека! — Нѣмаме чекъ. И безъ чекъ може да ни дадете нѣщо, толкова пари имате. — Наистина, имамъ много пари, но тѣ сѫ на банката: азъ разполагамъ съ тѣхъ, но и отговарямъ за тѣхъ. Смисълътъ на живота не седи само въ това, да правимъ добрини.

 

Нѣкой казва: човѣкъ трѣбва да бѫде добъръ. Главната задача въ живота не седи въ това, да бѫде човѣкъ добъръ, но да изпълнява волята Божия. Задачата на човѣка не е да бѫде той ученъ, но да се стреми къмъ истинското знание, да разбира разумнитѣ закони на живата природа и да ги прилага правилно въ живота си. Човѣкъ може да знае много теории за свѣтлината, но това още не значи, че той знае законитѣ на свѣтлината. Съврѣменната наука казва, че свѣтлината се образува отъ трептенията на етера и образува извѣстенъ брой трептения въ секундата. Казвамъ: свѣтлината не се образува сега, тя вѣчно сѫществува; това, което наричатъ трептения на етера, то не е нищо друго, освѣнъ отражение на самата свѣтлина. Казва се въ Писанието, че Богъ живѣе въ вѣчна, непристѫпна свѣтлина. Тъй щото, свѣтлината и топлината сѫществуватъ вѣчно. Това, което считатъ трептения, вибрации на свѣтлината и топлината, тѣ сѫ тѣхни отражения. Вибрации сѫществуватъ само въ отраженията на тѣлата и на прѣдметитѣ. Каквито сѫ познанията на съвременнитѣ хора за свѣтлината и топлината, такива сѫ и за Любовьта. Вслѣдствие на това нѣкой казва: азъ не мога да любя всѣкога. — Че ти никога не си любилъ и не можешъ да любишъ. Човѣкъ, самъ по себе си, не може да люби. Люби ли той, това се дължи на вѫтрѣшното единство, което сѫществува въ този моментъ, както въ него самия, така и между всички хора. Когато дойдемъ до това вѫтрѣшно единение, само тогава ние ще почувствуваме, какво нѣщо е Любовьта. Това, което днесъ хората наричатъ любовь, то е сѣнка, отражение на Любовьта. Ама слънцето ни грѣе! Тамъ, дѣто ви грѣе това слънце, то е мѣсто на страдания. Нѣкой казва: горя отъ любовь! — Щомъ горишъ отъ любовь, ти не живѣешъ въ Божията Любовь. Ти си изпадналъ въ областьта на вѣчния огънь, за който се говори въ Писанието. Казано е тамъ: „Ще ги изпратя въ вѣчния огънь”. Това се отнася за онѣзи хора, които не вършатъ волята Божия. Тѣ сами опрѣдѣлятъ своето бѫдеще.

 

Съвременниятъ свѣтъ е пъленъ съ заблуждения, съ противорѣчия, вслѣдствие на което въ съзнанието на хората често се явява голѣма тъмнина. И затова нѣкой казва: тъмнина е въ ума ми! Слѣдъ извѣстно време казва: светна ми, свѣтлина имамъ! Когато тъмнината и свѣтлината се смѣнятъ лесно въ мозъка на човѣка, това показва, че мисъльта му не е хармонична. Ако човѣкъ, подъ влиянието на нѣкое тъмно състояние въ мисъльта си, рече да отмъсти нѣкому, това показва, че той не може да се влада. Казвамъ: има единъ правиленъ, разуменъ начинъ, по който човѣкъ може да отмъсти нѣкому, или да му направи добро. Кой е този начинъ? — Начинътъ на Любовьта. Сега ние седимъ и размишляваме: ние ли трѣбва да отидемъ при извора, или той трѣбва да дойде при насъ? — Ние, жаднитѣ, ще отидемъ при извора. Достатъчно е само да ни покажатъ мѣстото на този изворъ. — Ние ли ще отидемъ при хлѣба, или той ще дойде при насъ? — Ако сте гладни, вие ще отидете при хлѣба. — Ние ли ще отидемъ при свѣтлината, или тя ще дойде при насъ? — Ако сте слѣпи, вие ще отидете при свѣтлината. Слѣпиятъ има нужда отъ свѣтлина. Слѣдователно, ние, разумнитѣ хора, трѣбва да отидемъ при Любовьта, а не тя да дойде при насъ. Не чакайте Господъ да дойде при васъ, но вие идете при Него. Мнозина очакватъ да слѣзе Господъ на земята, както нѣкога е слизалъ, затова Го търсятъ въ Ерусалимъ, или другадѣ нѣкѫде, ходятъ по стѫпкитѣ Му, дано намѣрятъ нѣщо отъ Него, но всичко отива напразно. Казвамъ: ако Богъ е слизалъ на земята, грѣхътъ не би сѫществувалъ. Тамъ, дѣто Божиятъ кракъ е стѫпвалъ, грѣхъ и прѣстѫпление не може да се извърши. Ще кажете: писано е напримѣръ, че Богъ се яви на Мойсея въ Синайската гора и тамъ му говори. Когато Богъ говори съ Мойсея, Моисей не остана на Синайската гора, но се дигна въ една по-висока сфера. Тѣзи и много нѣща още не сѫ писани въ Библията, вслѣдствие на което хората я тълкуватъ буквално и изпадатъ въ редъ заблуждения. Нѣкои казватъ, че нѣкогашниятъ рай билъ нѣкѫде въ Мала-Азия, дѣто текли четири рѣки. Кои сѫ тѣзи рѣки? За двѣтѣ отъ тѣхъ прѣдполагатъ да сѫ Тигъръ и Ефратъ. Ами другитѣ двѣ рѣки кои сѫ? Обаче, тия четири рѣки сѫществуватъ въ човѣшката душа. Тамъ сѫществува и раятъ, но за да влѣзе човѣкъ въ него, той трѣбва да дойде до пълно вѫтрѣшно единство въ себе си. Дойде ли до това положение, всѣкакъвъ страхъ, всѣкакво безпокойство ще изчезнатъ отъ него. Казвате: тогава въ какво трѣбва да вѣрва човѣкъ? — Че когато той се домогне до науката на вѣчния вѫтрѣшенъ миръ, всички въпроси, които днесъ го смущаватъ, ще се разрѣшатъ.

 

Когато на съврѣменнитѣ хора се говори за Божията Истина, тѣ казватъ: какво ще стане съ нашата търговия, наука, религия, както и съ нашитѣ закони? — Всичко това ще се стопи, както снѣгътъ се топи отъ слънчевата свѣтлина. Снѣгътъ е потрѣбенъ за житното зьрно само прѣзъ зимата, като временна горна риза, да го предпази отъ студа, да не замръзне. Дойде ли, обаче, пролѣтьта, земята трѣбва да се освободи отъ снѣга и да каже: Господи, благодаря Ти за услугата, която ми направи досега съ тази бѣла дреха. Отъ днесъ нататъкъ нека слънчевитѣ лѫчи дѣйствуватъ върху мене, да поникне новиятъ животъ, който си скрилъ въ нѣдрата ми. Мислите ли, че човѣкъ може да влѣзе въ Царството Божие съ своитѣ заблуждения? Не, всички заблуждения трѣбва да се стопятъ, всички нечистотии да изгорятъ и да остане само чистото сѣме, което е вложено въ човѣшката душа. Само по този начинъ човѣкъ може да бѫде свободенъ. Казвате: какъ трѣбва да живѣемъ тогава? Какво ще стане съ нашия животъ? — Досега ние още не сме живѣли, както трѣбва. Ние се движимъ още въ рамкитѣ на робския животъ. Човѣкъ самъ е изковалъ веригитѣ, оковитѣ на своя животъ, и той самъ трѣбва да се освободи отъ тѣхъ.

 

Вървя единъ день изъ града и срѣщамъ два левенти момъка, млади, здрави: единиятъ отъ тѣхъ върви напрѣдъ, едва влачи краката си, окованъ въ тежки вериги; оковитѣ дрънкатъ, и той си мисли: нѣма какво, ще страдамъ за правото! Не страда за правото този човѣкъ. Когато апостолъ Петъръ бѣше окованъ въ вериги и затворенъ, дойде при него ангелъ Господенъ, разкова веригитѣ и му каза: „Стани и излѣзъ вънъ!” Така става съ всѣки, който страда за Правдата, за Божията Истина. Другиятъ младъ човѣкъ върви назадъ, съ пушка въ рѫка, пази първия, да не избѣга. И той върви и си мисли: какво да правя? Не ми е приятна тази работа, но такава е длъжностьта ми. Все по нѣкакъвъ начинъ трѣбва да се прѣхранвамъ. Питамъ: какъ трѣбва да постѫпватъ хората, ако се рѫководятъ отъ закона на Любовьта? Сега единиятъ счита, че е достойнство за него да носи пушка и затова казва: прѣдпочитамъ да нося пушка, отколкото да вѣрвамъ въ такива глупави идеи. Вториятъ казва: прѣдпочитамъ да нося тѣзи тежки окови на краката си, отколкото да се откажа отъ своитѣ идеи. Всѣки човѣкъ, който иска да властвува надъ другитѣ, той създава окови за тѣхъ, но нѣма да се мине дълго врѣме, утрѣ той самъ ще изпадне въ това положение, да опита тежестьта на оковитѣ. Свѣтътъ е колело: днесь си свободенъ, утрѣ ще те ограничатъ. И обратно: днесъ ограничаватъ идейнитѣ хора, утрѣ ще ги освободятъ. Обаче, това освобождение е временно. Единъ день пакъ ще имъ турятъ букаитѣ, да не бѣгатъ.

 

Казвамъ: по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи. Изисква се да стане коренно, вѫтрѣшно преобразуване въ разбиранията на хората. Ако отидете при нѣкой съвремененъ свещеникъ, или проповѣдникъ, или учитель и говорите съ тѣхъ за страданията, за мѫчнотиитѣ въ живота, тѣ ще ви кажатъ: такава е волята Божия! — Не, волята Божия не е да страдатъ хората. Това е резултатъ на тѣхната воля. Казвате: волята Божия е — българскиятъ народъ да воюва. — Не, Богъ желае, българскиятъ народъ да расте и да се развива, а не да се убива. Кой даде душата на българския народъ? Отъ кога българитѣ се нарекоха българи? По какво се отличава българинътъ, напримѣръ, отъ англичанина? Има нѣщо, по което се различаватъ. Както българинътъ, така и англичанинътъ, така и всѣки индивидъ, всѣко сѣмейство, всѣко общество и всѣки народъ изпълнява волята Божия по свой специфиченъ начинъ. Всѣки народъ ще има Божието благословение дотолкова, доколкото той върши волята Божия. Отклони ли се този народъ отъ правия пѫть и прѣстане да изпълнява волята Божия, той започва вече да кове своето нещастие. Нещастието му ще прѣдставлява нѣщо подобно на епидемия за народа: ще се разпространява отъ човѣкъ на човѣкъ, докато цѣлиятъ народъ се намѣри подъ неговия натискъ. Страшна ли е тази епидемия? Днесъ хората се плашатъ отъ всѣка епидемическа болесть, а не се плашатъ отъ грѣховетѣ и прѣстъпленията, които сѫ причина за тѣзи болести. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе отъ инфлуенция или отъ друга епидемическа болесть, той вика десеть души доктори да го лѣкуватъ, а когато върши нѣкакво прѣстѫпление, не вика нито единъ лѣкарь. Когато нѣкой човѣкъ замисли да върши прѣстѫпление, нека прѣдварително повика при себе си десетина души, било лѣкари, свещеници или свои близки и приятели, и да имъ каже: слушайте, азъ съмъ намислилъ да извърша едно прѣстѫпление. Какъвъ съвѣтъ ще ми дадете: трѣбва ли да го направя, или не? Ако трѣбва да го направя, какви мотиви ще ми прѣдставите; ако не трѣбва да го направя, сѫщо искамъ да обосновете мнѣнието си. Сега като се яви инфлуенция, всички ставатъ на кракъ: рапортьоритѣ пишатъ въ вѣстницитѣ, лѣкаритѣ обсѫждатъ въпроса въ заседания, че се явила особенъ родъ инфлуенция, съ много смъртни случаи и т. н. Казвамъ: инфлуенцията иде съ цѣль да отнеме излишния баластъ отъ човѣшкитѣ умове и сърдца. Тя прѣдставлява ангелъ-хранитель за страдащитѣ души, иде да отнеме часть отъ непосилния за тѣхъ товаръ.

 

„Едно стадо, единъ пастиръ”. Сега управницитѣ казватъ на своя народъ: вие ще бѫдете стадото, ние — пастирътъ. Питамъ: какъвъ е този пастиръ, който самъ дере кожитѣ на овцитѣ си? За такъвъ родъ хора Христосъ казва: „Крадецътъ не иде, освѣнъ да открадне, заколи и погуби”. Какъ е възможно, добриятъ пастиръ да поставя своитѣ овци, своитѣ герои въ драматично и трагично положение, да умиратъ? Хората, като гледатъ отвънъ тѣзи сцени, разчувствуватъ се, вадятъ кърпичкитѣ си и плачатъ. Интересно е, наистина, когато хората отиватъ въ театъръ, плачатъ; когато гледатъ, какъ тѣхни братя и сестри страдатъ въ живота, за тѣхъ никой не плаче. Казвамъ: това, което става на сцената, много лесно може да се измѣни. Отъ автора на драмата зависи, какъвъ ще бѫде краятъ на неговитѣ герои. Отъ него зависи да подпише или да отмѣни смъртната присѫда на героитѣ си. Рѣши ли да прости на своя герой, да отмѣни смъртната му присѫда, той прѣвръща своята трагедия въ драма, безъ да знае нѣкой за това негово рѣшение. Най-напрѣдъ героятъ се осѫжда на смърть, но послѣ иде заповѣдь отъ царя, да спратъ изпълнението на присѫдата и да ревизиратъ дѣлото. Слѣдъ ревизия на дѣлото, осѫденитѣ на смърть се амнистиратъ, и публиката тържествува, рѫкоплѣска и си отива по домоветѣ доволна и облекчена.

 

Питамъ: когато Господъ ви е поставялъ прѣдъ извѣстни мѫчнотии и изпитания въ живота, вие изигравали ли сте ролитѣ си, както трѣбва? Господъ ви е поставялъ прѣдъ най-малки изпитания, но вие и тогава сте отстѫпвали. Може ли да минавате за герои при такива положения? Обаче, срѣщате десетки, стотици и хиляди такива хора, които носятъ кръстъ за храбрость на гърдитѣ си и вървятъ, надуватъ се, минаватъ за герои. Истински герой е само онзи, който никога не се подкупва, никога не се съблазнява. Изпитания, съблазни ще дойдатъ, но героятъ нито се подкупва, нито се съблазнява, нито се съкрушава. Нѣкой казва: влѣзохъ въ еди-кое си общество, но никой не ме почита. Ако очаквате почитъ отъ хората, вие се лъжете. Прослѣдете цѣлата история и вижте, кой министъръ, кой държавникъ е билъ докрай почитанъ и уважаванъ отъ своя народъ. И най-добриятъ човѣкъ да стане министъръ, веднага ще почнатъ да го подозиратъ, да се съмняватъ въ него, и той нѣма да издържи, ще се подхлъзне и ще върши работи, каквито никога не е мислилъ. Въ кѫсо врѣме той ще измѣни своя характеръ. Религиознитѣ хора пъкъ, свещеницитѣ и проповѣдницитѣ, отъ своя страна, като гледатъ, какво се върши въ обществения и частния животъ на хората, казватъ: ние се занимаваме съ небесни, съ духовни работи, а хората на земята да живѣятъ, както намиратъ за добрѣ. Не, земниятъ животъ е Божественъ, и никой нѣма право да живѣе, както той намира за добрѣ. На човѣка е дадено право да върши волята Божия, да работи за освобождение отъ смъртьта, отъ редъ нещастия и мѫчения. Това е задачата на всѣки човѣкъ, който е дошълъ на земята, и той трѣбва правилно да я рѣши. Въ живота на съвременнитѣ хора срѣщаме страдания, заболѣвания отъ различни болести, и какво ли не още, но малцина се спиратъ върху причинитѣ на тѣзи аномалии въ живота. И затова, дѣ кого срещнете, ще чуете да казва: азъ пиша нова драма; или, азъ съчинявамъ ново музикално произведение. Казвамъ: задачата на новата драма е да не поставя своитѣ герои въ положение да умиратъ. При това героятъ на новата драма трѣбва да прѣдставлява идеаленъ типъ: човѣкъ съ свещена глава, съ добрѣ развити гърди, съ хармонично тѣло, съ правилни движения и безъ да е богатъ, дѣто влѣзе, все добро да прави.

 

Мнозина мислятъ, че Христосъ билъ бѣденъ, нѣмалъ дѣ глава да подслони. Това е, защото хората не Го оставяли на мира. Ще кажете, че Христосъ нѣмалъ кѫща. — Защо Му е кѫща? Може ли да бѫде бѣденъ този човѣкъ, който е въ състояние да нахрани 5,000 души съ петь хлѣба и двѣ риби? Може ли такъвъ човѣкъ да нѣма подслонъ? Христосъ и въ лодката спа много добрѣ. Той нѣмаше нужда отъ пружина. Само болнитѣ хора се нуждаятъ отъ пружина на леглото си, меко да имъ е. Започнатъ ли да ви завиватъ съ много меки, топли юргани и да ви поставятъ на пружина, да знаете, че сте тежко болни и ви чака и нѣщо по-лошо. Казвамъ: въ всѣки човѣкъ трѣбва да се роди една свещена идея за Бога, та каквото намисли да върши, да се запита, какво мисли Богъ, за тази работа, дали е добра, или не. Днесъ всѣки мисли, какво ще кажатъ хората за него, а не какво Богъ ще каже. Срещне ви нѣкой и казва: ти си глупавъ човѣкъ, за нищо не си способенъ. Вие започвате да се безпокоите, да се тревожите. Не се тревожете, но вие пъкъ запитайте този човѣкъ: ако азъ, споредъ тебе, съмъ глупавъ човѣкъ, ти какъ ще докажешъ своята разумность? Можешъ ли да нахранишъ 5,000 души съ петь хлѣба, както направи това Христосъ? Не е разуменъ човѣкъ този, който има богатства и кѫщи, а мисли, че се е осигурилъ; разуменъ е само онзи човѣкъ, който може да прави дѣлата на Христа: да лѣкува болни, да възкресява мъртви, да отваря очи на слѣпи.

 

Срѣщамъ нѣкой бѣденъ човѣкъ, който се оплаква, че нѣмалъ никакви приходи въ живота си. Казвамъ: твоитѣ приходи сѫ вложени въ живота, който Господъ ти е далъ. Ти трѣбва да вѣрвашъ въ този живъ Господъ, и всѣкога да говоришъ Истината. — Не мога да говоря Истината. — Не можешъ да говоришъ Истината, защото не искашъ. Човѣкъ, който търси Истината, той може да се освободи отъ заблужденията въ своя животъ. Той трѣбва да съзнае въ себе си, че въ свѣта сѫществува само единъ великъ Учитель, който посочва на всички хора пѫтя на Истината. Думитѣ на този Учитель сѫ сила и мощь. Съзнае ли човѣкъ, че само една Истина сѫществува въ свѣта, послѣ той ще съзнае, че има само една Мѫдрость, една Любовь, една Правда, една Добродѣтель и единъ Животъ. Съзнае ли това, той ще бѫде въ сила да се освободи и отъ всички заблуждения. Нѣкой ще каже: ами ако се разболѣя? — Болести не сѫществуватъ въ великия животъ. Тѣ сѫ човѣшки изобрѣтения. Този животъ е единъ и сѫщъ въ всички свои прояви и се явява като условие за развитието на човѣка, докато той намѣри истинската срѣда, въ която животътъ не се промѣня. Тази разумна срѣда е Любовьта. И когато Христосъ казва: „Азъ съмъ Пѫтьтъ, Истината и Животътъ”, Той подразбира онази срѣда, въ която човѣкъ може да намѣри своя възлюбенъ. Дойде ли човѣкъ до това положение, всичко въ него оживява: той болести не познава, външнитѣ условия не му прѣпятствуватъ, мѫчнотиитѣ не го спъватъ, страданията не го обезсърдчаватъ, на всички услужва безъ възнаграждение, затова нито се пазарява, нито се цѣнява. Такъвъ човѣкъ мяза на онзи японски принцъ, за когото ще ви приведа слѣдния примѣръ.

 

Единъ японски принцъ се заинтересувалъ отъ живота на американцитѣ и силно пожелалъ въ себе си да го изучи отблизо. Какъ ще му се отдаде такъвъ случай, не знаелъ, защото между американцитѣ и японцитѣ не сѫществували приятелски отношения. Най-послѣ той се натъкналъ на мисъльта да стане слуга въ нѣкое американско сѣмейство, за което Провидѣнието му помогнало. И наистина, той станалъ слуга въ едно американско сѣмейство, дѣто изпълнявалъ работата си отлично: каквото му заповѣдвала госпожата, или другитѣ членове отъ сѣмейството, той всичко изпълнявалъ точно, на време и безукоризнено. Въ свободното си време той отварялъ Евангелието и четѣлъ. Госпожата забѣлѣзвала това и казвала на домашнитѣ си: нашиятъ слуга често отваря една малка книжка и чете отъ нея, но нищо отъ това, защото като работникъ, като слуга той е незамѣнимъ. Въ края на мѣсеца госпожата пожелала да му плати, обаче той й казалъ: много Ви благодаря, азъ не искамъ пари. Това, което научихъ тукъ, ми е достатъчно възнаграждение. Едва сега госпожата разбрала, че тѣхниятъ слуга е човѣкъ отъ високо произхождение, дошълъ между тѣхъ съ цѣль да придобие извѣстна опитность. Съ това искалъ да каже: азъ не се нуждая отъ пари; тѣ сѫ само за дребнави хора, за хора безъ убѣждения. Нѣкой става министъръ, или учитель, или чиновникъ, за да му платятъ. Царскиятъ синъ, обаче, като душа, която съзнава единството си съ Бога, не се нуждае отъ пари. Това се отнася до идейнитѣ хора, а обикновенитѣ хора нека работятъ, както разбиратъ. Азъ не говоря за буквата на нѣщата. Когато извършишъ нѣкаква работа, или нѣкаква услуга идейно, и ти платятъ затова, ти можешъ да вземешъ паритѣ, но важното е, като вършишъ тази работа, да нѣмашъ нито въ душата си, нито въ ума или въ сърдцето си нѣкаква мисълъ или нѣкакво желание да ти платятъ. Върши всичко идейно, безкористно, та и когато ти плащатъ, или когато не ти плащатъ, да си готовъ, да не се смути духътъ ти.

 

Казвамъ: идейната, безкористната работа съ нищо не се изплаща. Какъ ще се изплати българскиятъ народъ за моята 20 годишна работа срѣдъ него? Цѣли да се продадатъ българитѣ, пакъ не могатъ да ми се изплатятъ. Пъкъ и азъ не искамъ нищо за своята работа. Единственото нѣщо, което бихъ желалъ отъ българитѣ е, да се научатъ да служатъ на Бога, да Го обичатъ, да бѫдатъ разумни и да обикнатъ Истината. Могатъ ли да направятъ това, и азъ ще бѫда радостенъ, че слѣдъ като съмъ проповѣдвалъ толкова години Истината, българитѣ сѫ ме разбрали. Що се отнася до въпроса, какъ ще се прѣхранвамъ и какво ще ямъ, това е най-лесната работа. Азъ не се нуждая отъ много храна. Щомъ искамъ да хапна нѣщо, ще отида при едно орѣхово или ябълково дърво и ще го попитамъ: позволявашъ ли да си избера нѣколко отъ твоитѣ плодове? Щомъ ми позволятъ, ще си избера два-три орѣха, или двѣ-три ябълки и то най-хубавитѣ отъ цѣлото дърво. Азъ не ямъ всичко: малко ямъ и то най-хубавото, най-чистото. Казвате, че нѣкоя ябълка или круша, напримѣръ, е родила много плодове. Плодоветѣ може да сѫ много, но всички не носятъ благословение. Има извѣстни моменти въ живота на плоднитѣ дървета, когато, ако тѣ родятъ, плодоветѣ имъ носятъ благословение; има моменти пъкъ, когато плодоветѣ на дърветата носятъ смърть за човѣка. Само безсмъртниятъ човѣкъ разбира, кое е смъртно и кое безсмъртно. Човѣкъ, на когото очитѣ свѣтятъ, като види месо, той не може да намѣри Бога. Този човѣкъ нѣма съзнание за нѣщо високо, за нѣщо идеално въ живота си. Мнозина мислятъ, че и да ядатъ месо, пакъ могатъ да бѫдатъ духовни, морални и добри хора. Ако е така, тогава и вълкътъ може да каже: азъ ще ямъ овци, и пакъ ще бѫда добъръ. Това не е философия. Разумнитѣ хора казватъ: великата философия на живота седи въ единението. Който живѣе споредъ тази философия, той трѣбва да служи на Бога даромъ. Да служишъ даромъ, това не подразбира да служишъ безплатно. Да ти се плаща, това подразбира смърть; даромъ да работишъ, това подразбира животъ, да получавашъ нѣщо живо, което носи въ себе си животъ. Нѣкой ми работи даромъ. Това значи: той ми работи отъ любовь, и азъ му се отплащамъ съ любовь; той ми работи съ животъ, и азъ му се изплащамъ съ животъ. Тази мисъль трѣбва да държите въ умоветѣ си, ако искате да бѫдете свободни, да имате подемъ въ живота си и да станете герои. Щомъ постигнете това, каквито страдания и мѫчнотии дойдатъ въ живота ви, вие ще кажете: не се плаша отъ тия нѣща. Нѣкой казва: азъ не съмъ ялъ цѣли три деня. — Само три деня ли не си ялъ? То е малко; до 40 деня колко още оставатъ? Когато човѣкъ пости 40 деня, той прѣодолява физическитѣ условия, издига се въ по-висока сфера. Щомъ се издигне въ тази сфера, и хлѣбътъ ще дойде. Така бѣше и съ пророкъ Илия, който прѣкара извѣстно врѣме при потока Херитъ, дѣто вранитѣ му носѣха храна. Рѣши ли човѣкъ да изпълни волята Божия, той ще има една велика опитность, да провѣри Божия Законъ, като реалность въ свѣта. Всѣки, който е изпълнилъ волята Божия, ималъ опитностьта и ангелъ да го посѣти. Пъкъ и самъ Богъ ще го посѣти. Който е ималъ такава свещена опитность, той не се е хвалилъ съ нея прѣдъ хората. Трѣбва ли чешмата да разправя на хората, дѣ сѫ нейнитѣ извори? Какви сѫ изворитѣ й, това се вижда отъ самата вода. Всѣки човѣкъ трѣбва да носи въ себе си една свещена идея, която да внася въ него миръ и доволство. Това сѫ истинскитѣ герои, отъ който свѣтътъ днесъ се нуждае. Какви сѫ съвременнитѣ хора? —И учени, и прости, всички се плашатъ, казватъ: нѣкаква особена инфлуенция се явила! Какво отъ това? Пийте гореща вода, яжте варени картофи и не се бойте! Благодарете, че е дошла тази инфлуенция. Тя е дошла и ще си замине. Ама сиромашията дошла. Какво по-хубаво нѣщо отъ сиромашията? — Ама богатъ да съмъ. — По-тежъкъ товаръ отъ богатството има ли? Всичко въ свѣта е хубаво, но за разумния човѣкъ. За глупавия човѣкъ всичко е спънка.

 

„И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ”. Това значи: всѣки човѣкъ трѣбва да има само единъ Учитель, само една свещена идея — нищо повече! Има ли единство въ душата си, той ще намѣри, дѣ живѣе човѣкътъ. Нѣкога човѣкъ намѣри Истината, и скоро слѣдъ това се отдалечи отъ нея. Защо? — Защото хората се заблуждаватъ едни други. Обаче, човѣкъ трѣбва да бѫде герой! Духовното иде вече въ свѣта, затова бѫдещитѣ писатели, поети, драматурзи, музиканти трѣбва да внесатъ този духовенъ елементъ въ своитѣ произведения. Докато човѣкъ се вдъхновява отъ материални работи, той върви още въ обикновения пѫть на живота; види ли, обаче, реалното, познае ли Бога, той става мощенъ, силенъ човѣкъ. Той се вдъхновява вече отъ идейното, отъ великото и красивото въ живота. Ако е поетъ, неговото перо свѣти и лѫчеизпуска живи, мощни слова. Когато напише едно стихотворение, той нѣма да пита хората, дали го харесватъ, или не, но ще извика единъ слѣпъ човѣкъ и ще му каже: ела да ти прочета моето първо стихотворение. Той чете: „Единъ Богъ, единъ Учитель, една Любовь, една Мѫдрость, една Истина, една Правда, една Добродѣтель, единъ Животъ! Само проявената всеобемаща Любовь въ живота е Божията Любовь”. Щомъ слѣпиятъ чуе тази поезия, очитѣ му ще се отворятъ. Това значи поезия! Съвременнитѣ поети четатъ своитѣ произведения на слѣпитѣ, но очитѣ имъ не се отварятъ. Ако поетътъ прочете едно свое стихотворение на нѣкого, и слѣдъ това той вземе пушката си и отиде да се бие, това показва, че стихотворението го е ослѣпило, внесло е тъмнина въ съзнанието му. Обаче, ако слѣдъ прочитането на стихотворението, този човѣкъ се откаже отъ желанието си да се бие, да отмъщава, да прави зло на хората и тръгне да помага на своитѣ братя и сестри, да разравя погребанитѣ хора въ материалния животъ, това стихотворение му е дало свѣтлина, отворило е очитѣ му. Защо всички хора да не проповѣдватъ, да не възпѣватъ тази велика Истина?

 

Питамъ: дѣ сѫ онѣзи българи, които сѫ живѣли отъ прѣди хиляди години? И какво ще стане съ сегашнитѣ българи, напримѣръ, слѣдъ сто години? Казано е въ Писанието: „Само онзи човѣкъ, онзи домъ, онова общество и онзи народъ ще влѣзатъ въ Царството Божие, които познаватъ Бога и Му служатъ. Царството Божие не е извънъ васъ, то е вѫтрѣ въ васъ.

 

И тъй, изпитанията, страданията, мѫчнотиитѣ и съблазнитѣ ще дойдатъ въ свѣта, но праведниятъ човѣкъ не се смущава отъ това. Този човѣкъ мяза на корабъ всрѣдъ океана, блъсканъ отъ хиляди и милиони вълни, но въ края на краищата той ще пристигне благополучно на своето пристанище. Блъскането, клатушкането, което съвременнитѣ хора изпитваме, се дължи на това, че ние минаваме съ своитѣ кораби прѣзъ една водна зона на живота. Нѣма да се мине дълго време, и нашитѣ кораби ще спратъ на пристанището, дѣто ще кажатъ на всички пѫтници: хайде, излѣзте вече вънъ отъ парахода! Като стѫпимъ на сушата, ще взематъ билетитѣ ни и ще ги провѣрятъ. Щомъ видятъ, че нѣкой човѣкъ не е разбралъ, какво има само Единъ Богъ и Единъ Учитель, ще го изпратятъ на друго пристанище, въ другъ корабъ, отново да мине прѣзъ океана. Послѣ пакъ ще спре на нѣкое пристанище, дѣто повторно ще прѣгледатъ билета му. Докато човѣкъ не възприеме идеята, че има само Единъ Богъ и Единъ Учитель въ свѣта, много люшкания, много повръщания ще има въ неговото пѫтуване. Нѣма по-велико нѣщо отъ това, да намѣри човѣкъ свещеното мѣсто на своята душа, да знае, дѣ се намира той и дѣ живѣе. Да намѣрите себе си, това е свещенъ моментъ въ живота на човѣка. Да се види човѣкъ, това е епохаленъ моментъ въ живота му. Външното, което виждате, не сте вие. Вие се оглеждате въ огледало, гледате очитѣ, носа, лицето си, но това не сте вие; това не е истинскиятъ човѣкъ. Нѣкога очитѣ ви сѫ тъмни; това зависи отъ разположението на стомаха ви. Нѣкога очитѣ ви сѫ свѣтли; това пъкъ зависи отъ състоянието на вашия мозъкъ. Това сѫ илюзии. Само единъ свещенъ моментъ има въ живота на човѣка, когато той може да види душата си, когато той може да види себе си. За този моментъ, именно, ви говоря азъ, като велика реалность въ живота. И въ Писанието е казано: „Човѣкъ трѣбва да потърси себе си и да се намѣри”. Нѣкой пѫть ви отслабне рѣката или крака, но не се безпокойте, това не сте вие. Търсете себе си и като се намѣрите, направете връзка съ Първичната Причина, Която ви е пратила на земята и ще видите, че между Бога и васъ никакъвъ клинъ не може да влѣзе. Всѣки човѣкъ прѣдставлява звено, брънка отъ великата верига на живота. Съзнаете ли това, вие ще се освободите отъ кошмарното, отъ сънното състояние, въ което се намирате. Сега вие се чувствувате като отдѣлени отъ майка си и отъ баща си. Това сѫ илюзии на живота.

 

Казвамъ: съзнанието на човѣка трѣбва да се пробуди, за да намѣри себе си, своята душа. Само по този начинъ той ще се проникне отъ онова велико чувство на любовь къмъ Бога. Само по този начинъ той ще прояви любовь и къмъ своитѣ ближни и ще започне правиленъ животъ, а не животъ на нови драми и трагедии. Въ новия животъ нѣма драми и трагедии. Трагедията е резултатъ на грѣха; драмата — избавяне отъ грѣха, а комедията е смѣшната страна въ живота на онѣзи хора, които наново грѣшатъ. Послѣднитѣ сѫ „санчо-пансовцитѣ” въ свѣта.

 

„И ще бѫде едно стадо и единъ пастиръ”. Пожелавамъ на всички да намѣрите вашия Учитель. Единъ е Учительтъ, който носи истинското знание! Той има много проявления въ свѣта, но по сѫщина е само единъ. Намѣри ли човѣкъ единъ отъ моментитѣ на Неговото проявление, едновременно съ това той ще намѣри и себе си. Законъ е: като намѣришъ Бога, ще намѣришъ и себе си; като видишъ Бога, ще видишъ и себе си. И обратно: като видишъ себе си, ще видишъ и Бога. Да видишъ Бога, да видишъ и себе си, — този е най-свещениятъ моментъ въ живота на човѣка. За този моментъ, именно, човѣкъ живѣе.

 

И тъй, поздравлявамъ всички, които сѫ видѣли вече Бога и себе си! Поздравлявамъ и онѣзи, които скоро ще видятъ Бога и себе си! На ония, на които прѣдстои въ далечното бѫдеще да видятъ Бога и себе си, пожелавамъ съ търпѣние да дочакатъ този моментъ! Затова и въ Писанието е казано: „Само чиститѣ по сърце ще видятъ Бога.”

 

Бесѣда отъ Учителя, държана на 23 януарий 1927 година въ гр. София.







Теми съдържащи: Неделни беседи

0 потребител(и) четат тази тема

https://tyxo.bg/d/134014/cnt