Jump to content

1927_01_30 Дѣло съвършено


Ани

Recommended Posts

"Влизане", Сила и Живот. Девета серия (1926–1927). Том II. Книгата съдържа беседи на Учителят от 02.01.1927 г. до 13.02.1927 г. Издание 1930 г., София.
Книгата за теглене на PDF

 

 

 

 

Дѣло съвършено

 

 

    „А търпѣнието да има дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ.“*)

 

*) Яковово 1:4.

 

Животътъ на съврѣменното човѣчество е прѣизобиленъ съ празни думи, съ думи, безъ съдържание и смисълъ. Ето защо на съврѣменнитѣ хора трѣбва да се изяснява вѫтрѣшниятъ смисълъ на Живото Слово. Празнитѣ думи сѫ костеливи орѣхи, които хората гледатъ само отвънъ. Често хората говорятъ за търпѣние, безъ да разбиратъ вѫтрѣшния му смисълъ, безъ да се спиратъ върху въпроситѣ: защо ни е търпѣнието, какъ се е зародило то и т. н.? Прѣди всичко, безъ търпѣние не може да се постигне никакво знание. Търпѣнието е основа на знанието. Само гениалнитѣ хора, само светиитѣ, ангелитѣ и боговетѣ могатъ да бѫдатъ въ пълния смисълъ на думата търпеливи. Казва се за Бога, че е дълготърпеливъ. Мнозина запитватъ, защо имъ е търпѣнието? Не може ли безъ търпѣние да се живѣе? — И безъ търпѣние може, но нищо нѣма да се постигне. Много таланти на хората пропадатъ отъ липса на търпѣние. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповѣдници, държавници, майки и бащи сѫ пропаднали отъ отсѫтствието на търпѣние въ своя характеръ! Колко добри пълководци сѫ пропаднали въ своитѣ сражения все отъ нѣмане на търпѣние!

 

Ние употрѣбяваме думата „пълководци“ въ широкъ смисълъ. Да се сражава човѣкъ въ живота си, разбирамъ, но съ кого? — Съ силния, а не съ слабия. Съ слабия всѣки може да се сражава, но това не е геройство. Тъй щото, ако си юнакъ, ако искашъ да се боришъ, да воювашъ, воювай съ нѣкой силенъ, подобенъ на тебе, а не съ слабъ, хилавъ, като стара баба, който едва крета, едва се държи на краката си. И когато говоримъ за учени хора, ние подразбираме гениални хора. Казва се, че днесъ, между съврѣменнитѣ хора, имало много учени. Ако е така, всички трѣбва да се радваме, но ние не говоримъ за онѣзи учени, които прѣподаватъ въ университетитѣ и за това имъ се плаща. Истински ученъ е онзи, който работи идейно, безъ да очаква нѣкакво възнаграждение. Този ученъ е роденъ отъ гениална майка и гениаленъ баща, а задъ тѣхъ седатъ редица поколѣния отъ гениални хора. Не се счита гениаленъ човѣкъ и този, задъ гърба на когото седатъ само четири поколѣния гениални хора. Много отъ съврѣменнитѣ хора мислятъ, че достатъчно е да се покаятъ, за да станатъ чисти, свети хора. Други пъкъ мислятъ, че като свършатъ нѣкакъвъ факултетъ и като напишатъ едно-двѣ съчинения по нѣкой въпросъ, тѣ могатъ да минатъ вече за знаменити хора. Не, нѣма ли човѣкъ задъ себе си десетки, стотици или хиляди прародители, които да сѫ вървѣли въ Божествения пѫть, въ пѫтя къмъ красивото и великото, той не може да бѫде нито ученъ, нито гениаленъ, нито светия.

 

Сега ние говоримъ на наученъ езикъ. Ако си послужимъ съ езика на египтянитѣ, ние ще дойдемъ до въпроса за странствуване на душитѣ и на духоветѣ. Най-първо духътъ е билъ силенъ, мощенъ, всезнаещъ, по съ слизането си той постепенно се е ограничавалъ, загубвалъ знанието си, докато най-послѣ съвършено заспалъ. Значи, веднъжъ слѣзълъ на земята, духътъ, изгубилъ своето съзнание за сила и мощь, започва отново да ради, да съгражда, но като си служи вече съ малки величини, съ слаби нѣща. Защо духътъ трѣбва да изгуби съзнанието си? — За да създаде свѣта. Не изгуби ли съзнанието си, той не може да създаде свѣта. Знаете ли, какво нѣщо е да изгуби човѣкъ съзнанието си? Какво ще бѫде положението на богатия, който до вчера е разполагалъ съ милиони, съ власть надъ десетки слуги, съ почести и уважение, и изведнъжъ изгуби съзнание за своето богатство и величие? Страшно е, наистина, положението на този човѣкъ, но питамъ: може ли този човѣкъ да извърши нѣщо велико съ съзнанието си, че е богатъ, че има власть и сила надъ хората?— Не може. Той само ще дрънка на звънцитѣ да дойде слугата Иванъ, или Стоянъ, да имъ дава заповѣди за извѣстна работа. Обаче, не извършатъ ли слугитѣ работата, както господарьтъ заповѣдалъ, той се сърди, вика, дразни. И каква полза отъ всичко това? Този човѣкъ трѣбва да слѣзе отъ висотата на своето положение, да се откаже отъ богатството си, отъ слугитѣ си и да започне самъ да работи. Великъ, силенъ човѣкъ е този, който самъ работи, самъ извършва всичкитѣ си работи. Има ли слуга, който да изпълнява заповѣдитѣ му, той е слабъ човѣкъ. Богъ самъ си слугува, Той не очаква на никого. Когато казваме, че Богъ ще спаси свѣта, ние подразбираме, че щомъ веднъжъ го е създалъ, Той самъ ще го спаси.

 

Нѣкои казватъ, че познаватъ Бога, че познаватъ себе си. Въ какво седи това познание? Прѣди всичко, за да познае човѣкъ себе си, той трѣбва да има търпѣние. Защо е необходимо търпѣнието на човѣка? — Защото той ще срещне въ живота си много противорѣчия, много мѫчнотии, много трудни задачи, които ще трѣбва да разрѣши. Всичко това прѣдставлява ребуси, които човѣкъ ще разрѣши главно чрѣзъ търпѣнието. Ти си ученъ човѣкъ, напримѣръ, създавашъ извѣстна теория, но срѣщу тебе се опълчаватъ редъ учени хора. Какво ще правишъ тогава? Какъ ще се справишъ съ това положение? Ние не засѣгаме сегашнитѣ ви разбирания, нито сегашната наука или сегашнитѣ изкуства, но питамъ: какво ще прѣдставлява това въ сравнение съ философията, науката и изкуствата, които ще имате даже само слѣдъ десетина години? За васъ това ще бѫде нѣщо подобно на играчки, съ които сте се забавлявали като малки дѣца. Сегашната наука, философия, поезия, музика сѫ забавления за дѣцата, обаче, тѣ прѣдставляватъ основа на бѫдещата наука, философия, поезия и музика. Тѣ ще послужатъ като основа за бѫдещето развитие на човѣка. Това не трѣбва да ни обезсърдчава. Може ли малкото дѣте — пеленаче да се сравнява съ онзи голѣмъ юнакъ, съ онзи герой, който носи пълни чували на гърба си? — Не може да се сравнява. Това дѣте се носи на рѫцѣ отъ майка си, то е още съвършено безпомощно. И дълго врѣме още майка му ще го носи на рѫцѣ, докато единъ день то стане голѣмъ герой. Дълго врѣме майката е носила на рѫцѣ своето дѣте, докато най-послѣ то е могло да се издигне до положението на нѣкой великъ музикантъ, поетъ или художникъ. На първо врѣме дѣтето се нуждае отъ помощьта на своята майка и я търси. Послѣ то прѣстава да се нуждае отъ нея, не я търси вече, докато постепенно я забравя. Въ сѫщность, дѣтето не е поставено въ физическитѣ рѫцѣ на своята майка, но въ рѫцѣтѣ на разумна, любеща душа, която му помага и го крѣпи въ живота.

 

 

 

Казвамъ: ако нашето съзнание не се прониква отъ Висшето съзнание, ние не бихме могли да мислимъ. Мисъльта е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако Богъ не прониква въ нашитѣ сърца и умове, Той не би създалъ свѣта. Подъ думата „свѣтъ“ ние разбирамъ слънцето, мѣсецътъ и другитѣ небесни свѣтила. Ако тѣзи свѣтила не сѫществуваха, съ какво бихме се занимавали? Слѣдователно, слънцето, само по себе си, е създало свѣта. Като се разсѫждава така, явява се една загадка: кой, наистина, е създалъ свѣта и кому принадлежи той? За изяснение на тази мисъль ще приведа слѣдния примѣръ.

 

Когато Господъ създалъ земята, явило се първото цвѣте, наречено лотосъ. Сега това цвѣте е водно, расте въ водата, но тогава е растѣло на сушата. Четиритѣ елемента — въздухъ, вода, огънь и земя работѣли върху лотоса, вслѣдствие на което, когато лотосътъ цъвналъ, явилъ се споръ между четиритѣ елемента, кому принадлежи цвѣтето. Тѣ дошли до пълно разногласие помежду си и трѣбвало да отнесатъ въпроса за разрѣшение до невидимия свѣтъ, а оттамъ и до Господа. Земята казала: Господи, азъ отгледахъ това цвѣте въ стаитѣ си, дадохъ му добъръ приемъ, като го снабдявахъ съ хранителни материали, подкрѣпяхъ коренитѣ му да се засили, да издържи на всички тежки външни условия. Водата казала: азъ пъкъ го квасихъ, смекчавахъ наоколо пръстьта му, измивахъ листата му отъ праха, улеснявахъ движението на соковетѣ му и съ това помагахъ на неговото правилно кръвообръщение. Въздухътъ казалъ: азъ отгледахъ това цвѣте, като нѣжна майка; люлѣехъ клончетата му и съ това раздвижвахъ соковетѣ да хранятъ и най-отдалеченитѣ му части. Азъ бѣхъ учительтъ на това малко създание, учихъ го, какъ да расте. Най-послѣ дошълъ огъньтъ, т, е. топлината и свѣтлината, и казали: ние пъкъ, въ своитѣ малки стаички, отоплявахме водата и земята, и по този начинъ давахме възможность на соковетѣ да се разнасятъ правилно въ растението по всички негови части. Само чрѣзъ нашата помощь това цвѣте можа да израсте, да се развие и да цъвне. Питамъ: на кого, наистина, принадлежи това цвѣте? Тогава Господъ отговорилъ на земята: „Понеже ти крѣпѣше коренитѣ на това цвѣте, затова листата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ, които падатъ отъ него около коренитѣ му, сѫ твои. На водата пъкъ казалъ: „Понеже ти напояваше цвѣтето, всичкитѣ капчици, които излизатъ отъ него, сѫ твои“. Послѣ се обърналъ къмъ въздуха и му казалъ: „Когато цвѣтето цъвти, ти ще взимашъ неговата миризма и ще я разнасяшъ изъ пространството. Това ще бѫде твоята заплата“. И най-послѣ Господъ се обърналъ къмъ свѣтлината и топлината и имъ казалъ: „Когато цвѣтето цъвне, вие ще го посочвате на хората. Само при свѣтлината тѣ могатъ да го видятъ, да видятъ неговия цвѣтъ и неговата форма“. Що се отнася до въпроса, кому принадлежи цвѣтето, и кой го е създалъ, на това може да се отговори по слѣдния начинъ: това цвѣте е напълно свободно, никому не принадлежи. При това, Единъ е неговиятъ създателъ. Както виждате, това е една загадка въ живота.

 

И тъй, що е лотосътъ? — Лотосътъ прѣдставлява човѣшката душа, която цъвти на земята. Подъ думата „земя“ ние разбираме живата, разумна земя, която ражда, която разсѫждава. Като говоримъ за водата, ние не разбираме обикновената вода, която е съставена отъ два атома водородъ и единъ атомъ кислородъ, но говоримъ за водата, като носителка на живота. Водата, която съврѣменнитѣ химици изучаватъ, не прилича по нищо на водорода и кислорода, отъ които е получена. Питамъ: защо водата, която е произлѣзла отъ водорода и кислорода, не прилича на тѣхъ? Защо тя не прилича по нищо на своята майка и на своя баща? Правилно ли е агнето да не прилича на овцата? — Не е правилно. Слѣдователно, въ това отношение водородътъ и кислородътъ не сѫ родили водата, но тѣ се явяватъ само като условия за проявяване на водата. Значи, въ водата има единъ особенъ елементъ, който химицитѣ не познаватъ. Този елементъ е жизнениятъ елексиръ, носитель на великия животъ.

 

Старитѣ алхимици сѫ казвали, че водата, въздухътъ, огъньтъ и земята сѫ прости тѣла, но новитѣ химици отричатъ това. Ние не споримъ по този въпросъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави въ своитѣ разсѫждения. Споредъ новитѣ учени, водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Ние казваме, че водата се е образувала по закона на присаждането, както върху единъ глогъ може да се присади една хубава ябълка. Питамъ: тази ябълка отъ глога ли е произлѣзла? Не, тя е присадена само върху него. Тъй щото, когато химицитѣ говорятъ за елементитѣ и за взаимодѣйствието между тѣхъ, ние подразбираме закона на присаждането. Всички елементи сѫ присадки къмъ извѣстни сили на цѣлокупния животъ. Скършите ли тия присадки, вие ще имате истинскитѣ елементи, или силитѣ на великия животъ, скрити въ тѣхъ. Ако единъ день ние успѣемъ да разложимъ живота на неговитѣ първоначални елементи, какво ще остане отъ самия него? — Отъ него ще остане една възвишена, фина материя, хиляди пѫти по-рѣдка отъ най-рѣдката физическа материя, каквато науката познава. Тази материя нѣма да съдържа вече никакви елементи въ себе си, на видъ тя ще бѫде еднородна, проста, но силитѣ, които дѣйствуватъ въ нея, ще бѫдатъ разнородни. Въ такава срѣда, именно, живѣятъ всички напрѣднали сѫщества.

 

Сега, за да разбира човѣкъ вѫтрѣшния смисълъ на нѣщата, той трѣбва да се разглежда като съзнание. Четири състояния отличаватъ човѣка, първото състояние е свръхсъзнанието; второто — подсъзнанието; третото — съзнанието и четвъртото — самосъзнанието. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ два полюса на душата, чрѣзъ които човѣкъ се проявява, Тѣ прѣдставляватъ сѫщината на човѣка. Той нѣкога е живѣлъ въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, дѣто се криятъ всички негови възможности. Оттукъ започва истинската наука. Подъ „наука“ разбираме всичко онова, което Божествениятъ Духъ отъ безброй вѣкове насамъ досега е създалъ. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двѣ велики течения, които отиватъ къмъ центъра на земята. Подсъзнанието е образувало двѣтѣ Божествени форми — силата и материята. Свръхсъзнанието е образувало силитѣ на живота и на човѣшката мисъль, като два важни центрове за човѣка. Съзнанието е центъръ, въ който се включва цѣлокупния животъ на земята. Самосъзнанието пъкъ включва специално човѣшкия животъ. То съставлява епоха, въ която се е родило сегашното състояние на човѣка. Въ него, именно, е станало отклонението на човѣка отъ правия пѫть. Това отклонение е било необходимо, за да се индивидуализира човѣкъ, обаче въ това индивидуализиране той се е заблудилъ и помислилъ, че може да бѫде самостоятеленъ и да живѣе съвършено самъ. Въ резултатъ на това, той вижда, че неговото тѣло се съвършено разрушава. Тъй щото въ живота на човѣка се забѣлѣзва една постоянна борба, която се съсрѣдоточава между съзнанието и самосъзнанието отъ една страна и подсъзнанието и свръхсъзнанието, отъ друга. Значи, низшиятъ и висшиятъ животъ, т. е. животинскиятъ и Божествениятъ животъ въ човѣка сѫ въ постоянна борба. Самосъзнанието е животъ на низшитѣ чувства у човѣка, на крайния егоизъмъ, на крайното себелюбие, при което човѣкъ не дава възможность никому да се прояви, освѣнъ той самъ. Иска ли нѣкой човѣкъ да направи добро, той му казва: не прави това добро, нищо нѣма да излѣзе отъ него! Ако нѣкой ученъ работи върху извѣстно свое изобрѣтение, той и на него казва: не си губи врѣмето, нищо нѣма да излѣзе отъ тази работа! Казвамъ: когато нѣкой човѣкъ иска да внесе една нова идея въ свѣта, непрѣменно ще се яви нѣкаква реакция противъ него. Защо? — Това се дължи на самосъзнанието, което има амбицията да бѫде на първо мѣсто въ всички случаи. Човѣкътъ на самосъзнанието казва: защо да не съмъ азъ, а да е този? Споредъ закона на самосъзнанието всѣки човѣкъ има мисия въ свѣта, малка или голѣма, която ще извърши, но трѣбва да чака момента за своето проявление. Може би този моментъ да не дойде скоро, но човѣкъ трѣбва съ търпѣние да го дочака. Сегашниятъ свѣтъ не е добрѣ организиранъ и за да се организира, се изисква дълго врѣме. Сѫщото нѣщо става и съ човѣшкия организъмъ. Ако вземемъ прѣдъ видъ, еволюционния законъ и разглеждаме пѫтя, по който човѣкъ е вървѣлъ, ще видимъ всички по-низки форми, прѣзъ които той е миналъ. Напримѣръ, той е миналъ прѣзъ фазата на рибитѣ, на птицитѣ и най-послѣ е дошълъ до фазата на млѣкопитаещитѣ. Какъ се е проявявалъ гениятъ въ морето, когато човѣкъ е минавалъ прѣзъ фазата на рибитѣ? — Тукъ той се проявилъ въ разни форми: нѣкѫдѣ гениятъ се изразилъ въ създаване на особени фенерчета, да си свѣтятъ съ тѣхъ. Наистина, и днесъ ние срѣщаме въ моретата свѣтещи риби. Въ други риби гениятъ се изразилъ въ създаване особени мастилнички, съ течность подобна на мастило, но тѣ не я използували за писане, а за отбрана срѣщу неприятелитѣ; съ тази течность тѣ пръскали въ очитѣ имъ. Въ нѣкои риби гениятъ се изразилъ въ създаване на особени електрически батерии, съ които пакъ се защищавали отъ своитѣ неприятели. Всички тия постижения сѫ резултатъ на Божествения Духъ въ пѫтя на слизането или инволюцията. И когато Духътъ е дошълъ до края на своето слизане, настѫпилъ обратниятъ процесъ — пѫтьтъ на възлизането или възкачването. И тогава Богъ е казалъ: „Сега ще създамъ разумния човѣкъ, който може правилно да мисли, чувствува и дѣйствува, за да тръгне по обратния пѫть, т. е. отъ самосъзнанието къмъ свърхсъзнанието“.

 

Сега, въ пѫтя на възлизането у всички хора се забѣлѣзва желание да бѫдатъ богати, учени, гениални. Това е Божественъ стремежъ. Всѣки човѣкъ иска да стане съвършенъ, стреми се къмъ нѣщо съвършено. Този стремежъ е правиленъ. Животътъ не се заключава само въ ядене и пиене. Яденето и пиенето сѫ само срѣдства, но не и цѣль. Нѣкой иска да нарисува една картина. Това желание е отлично, но въпросътъ е, какъ ще я нарисува: само външната ѝ страна, като художникъ, или ще я изрази словесно, като поетъ. Правилно е човѣкъ да нарисува тази картина въ душата си, тамъ да вложи всичко хубаво, ако иска да я нарисува красиво. Кой може да покаже картината на своята душа? Какво ще бѫде вашето положение, ако нѣкоя тъмна нощь срещнете една душа? Вие ще останете очаровани отъ тази красива гледка. Прѣдъ васъ ще седи нѣкаква човѣшка фигура, но отъ лицето и отъ цѣлото ѝ тѣло ще излиза бѣла, мека свѣтлина, въ която опитното око ще различава седемьтѣ цвѣтни тона, на седемьтѣ цвѣтни гами. Съврѣменнитѣ учени познаватъ само една цвѣтна гама съ седемь различни цвѣта, а останалитѣ шестъ не познаватъ. Едва сега съврѣменнитѣ учени започватъ да правятъ опити и наблюдения върху прѣминаване на свѣтлината отъ една гама въ друга. Тѣ правятъ тия опити и денемъ, а не само нощемъ. Когато човѣкъ прави тѣзи опити, той се концентрира, съсрѣдоточва вниманието и погледа си, вслѣдствие на което прѣдъ него настава голѣмъ мракъ. Ако не разбира законитѣ, той ще помисли, че ослѣпява. Който разбира законитѣ, ще разбере, че минава прѣзъ една гѫста зона на земята. Слѣдъ 15 минути концентриране прѣдъ този човѣкъ ще се яви мека, бѣла свѣтлина. Вземе ли да се връща назадъ, той пакъ ще мине прѣзъ сѫщата гѫста срѣда.

 

Казвамъ: такова затъмнѣние или помрачаване често става и въ съзнанието на човѣка. Който не разбира закона, ще се уплаши, а който го разбира, ще концентрира ума си, вниманието си, да запази будность на съзнанието си, докато прѣмине тази тъмна зона. Въ това положение невѣрниятъ ще се отрече отъ Бога, а разумниятъ, търпеливиятъ ще се свърже още по-здраво. Страхливиятъ ще остане въ тази тъмна зона, а безстрашниятъ ще я прѣмине и ще върви напрѣдъ. Данте е прѣминалъ прѣзъ тази зона, но неговата възлюбена — Беатриче — му освѣтявала пѫтя съ своето фенерче, като го развеждала при страдащитѣ и му обясняшала причинитѣ за тѣхнитѣ страдания.

 

И тъй, всѣки човѣкъ самъ създава своитѣ окови, своето робство. Дѣ се крие причината на това? — Вѫтрѣ въ него. Има нѣщо, което се таи въ човѣка и което е въ сила да го зароби. Запримѣръ, нѣкой мисли, че е много добъръ човѣкъ. То е, защото той външно се изявява такъвъ, а не си дава отчетъ, какво става вѫтрѣ въ него. Вземете момата, която иска да се жени. Докато се ожени, тя е весела, засмѣна, любезна съ сватове, съ кумове, съ баща си, съ майка си, но щомъ се ожени, едва изминали два-три мѣсеца, и тя захвърля булото и показва другата си страна. Всички се запитватъ: какво стана съ тази млада булка? Докато бѣше мома, нѣмаше подобна на нея, а сега, не знаемъ, какъ да си обяснимъ тази работа. Дѣ остана красивата мома? Този примѣръ обяснява отчасти само процеситѣ, които ставатъ въ самия човѣкъ. Само по този начинъ, може да се разбере дълбоката философия на живота. Тази велика философия ни свързва съ свѣтове, които седатъ високо въ нашето съзнание. Ще кажете: дѣ сѫ тѣзи свѣтове? — Тѣ сѫ надъ насъ. Въ тѣзи? свѣтове живѣятъ сѫщества разумни, велики, съ култура много по-висока отъ нашата. Нашитѣ мозъци прѣдставляватъ почва, земя за тѣхъ, върху която тѣ оратъ и сѣятъ. Щомъ разработятъ тази почва, тѣ си отиватъ. Ти си философъ, химикъ, богословъ или другъ нѣкакъвъ ученъ и седишъ нѣкѫдѣ, размислявашъ върху извѣстенъ наученъ въпросъ. Едно отъ тия разумни сѫщества взима своето рало, слиза на земята при тебе и започва да прѣобръща пластоветѣ на твоята земя. Ти веднага се стрѣскашъ, прѣставашъ да размишлявашъ и изгубвашъ всичко. Това сѫщество не иска да знае, какъвъ си ти. Колкото Ударътъ отъ ралото на това сѫщество е по-силенъ или по-грубъ, толкова на по-низко стѫпало на развитие се намира то. И тѣзи сѫщества сѫ отъ различна степень на развитие. Освѣнъ това, ралата на едни отъ тѣхъ сѫ желѣзни, на други — сребърни, а на трети — златни. И между тия сѫщества има постоянна борба, защото не сѫ отъ една и сѫща ложа. Едни отъ тѣхъ сѫ отъ Бѣлата ложа, отъ посветенитѣ, а други сѫ отъ черната ложа. Затова, именно, и въ свѣта има два метода на дѣйствие. Когато Богъ създаде човѣка, Той му даде земята да я управлява, но сѫщеврѣменно го държи отговоренъ за всички лоши послѣдствия отъ неговото управление. Невидимиятъ свѣтъ държи отговоренъ за всичко не само човѣка, но и двѣтѣ ложи, които сѫ въ постоянна борба помежду си.

 

Казвате: кой е този невидимъ свѣтъ? Реаленъ ли е той?—Реаленъ е, разбира се. Когато човѣкъ люби, видима, реална ли е неговата любовь? Казватъ за нѣкого: устнитѣ на този човѣкъ се малко зачервили, което показва, че той има любовь. Нима зачервяването на устнитѣ изразява любовьта на човѣка? — Ама очитѣ му свѣтятъ. — Нима очитѣ на човѣка, който люби, трѣбва да свѣтятъ? Така ли се изразява любовьта? На кой пияница не свѣтятъ очитѣ? Или на кой боленъ не свѣтятъ очитѣ, когато има температура? Когато разумниятъ човѣкъ люби, въ очитѣ му се забѣлѣзва особена, мека свѣтлина, а не блѣсъкъ. При това, този човѣкъ обича всички хора, всички сѫщества. Обикновениятъ човѣкъ, когато обича, той прави изборъ: той обича само онзи, отъ когото може да вземе нѣщо. Като отиде при нѣкой богатъ човѣкъ, той го погледне, потупа го по рамото и му се поклони. Ако нѣма пари, и той изчезва, не седи при него.

 

Съврѣменнитѣ естественици говорятъ за кукувицата, че снасяла яйцата си въ гнѣздата на нѣкои малки птички. Питамъ: какъ придоби кукувицата този навикъ, да снася яйцата си въ чужди гнѣзда? Всички говорятъ за тази чърта на кукувицата, а при това, колко кукувици има днесъ между съврѣменнитѣ хора! Слѣдъ като снесе яйцата си въ нѣкое чуждо гнѣздо, кукувицата хвръква и повече не се грижи за тѣхъ. Другата птичка, въ чието гнѣздо сѫ снесени кукувиченитѣ яйца, лежи върху тѣхъ, както и върху своитѣ и ги мѫти. Като се излюпятъ малкитѣ кукувичета, всѣки день тѣ започватъ да изхвърлятъ вънъ отъ гнѣздото по едно отъ другитѣ малки птиченца. Майката се чуди, защо се намалява броятъ на малкитѣ ѝ, но като не знае причината за това, казва си най-послѣ: такава е волята Божия! Тя отглежда грижливо малкитѣ кукувичета, докато единъ день тѣ хврѫкнатъ отъ гнѣздото и отидатъ да живѣятъ сами. Сѫщото нѣщо става и въ живота на хората. Когато единъ богатъ човѣкъ дойде у дома ви и започне да разглежда кѫщата, нивитѣ ви и срѣщу тѣхъ ви дава пари съ лихва, той не е ли снесълъ вече въ вашия пологъ своитѣ кукувичи яйца? Не се минава дълго врѣме, и този човѣкъ взима и кѫщата, и нивитѣ ви. Слѣдъ всичко това той ще разправя: азъ направихъ благодѣяние на една бѣдна вдовица. Този човѣкъ изхвърли всички яйца отъ полога на майката, като ѝ остави да се грижи само за кукувичето яйце. И слѣдъ това той ще отиде на църква, ще запали една голѣма, дебела свѣщь и които го видятъ, ще кажатъ за него: добъръ, благочестивъ е този човѣкъ. Той прави голѣми добрини, подарява много нѣща на бѣднитѣ хора. Ние благодаримъ за такива подаръци и благодѣяния. Свѣтътъ не се нуждае отъ такива добрини. Това не е култура, това не е Божественъ актъ. Такива благодѣяния сѫ резултатъ на човѣшкия егоизъмъ, Много добри, гениални хора сѫ били мѫчени и загинали отъ такива добрини. Азъ съмъ наблюдавалъ, какво правятъ птичкитѣ, съ цвѣтоветѣ на дърветата и на цвѣтята. Тѣ хвъркатъ отъ клонъ на клонъ, откѫсватъ си единъ, втори, трети цвѣтъ отъ дървото и си чистятъ клюна съ него. Послѣ го хвърлятъ на земята. Цвѣтоветѣ падатъ единъ слѣдъ другъ, но птичкитѣ не искатъ да знаятъ за това. Колко пѫти нѣкой човѣкъ ще кацне върху токущо разцъвтѣлитѣ хубави мисли и чувства на другъ човѣкъ, ще ги откѫсне, ще ги захвърли на земята, безъ да иска да знае! Нѣкой човѣкъ се замислилъ за добъръ и чистъ животъ, иска да служи на Бога, но срѣща го другъ и му казва: какво си се замислилъ? Защо се занимавашъ съ глупави работи? Я си вземи единъ билетъ, че иди на нѣкой концертъ или на нѣкое прѣдставление! Казвамъ: ако театърътъ или концертътъ могатъ да дадатъ на човѣка нѣщо по-хубаво за душата му отъ молитвата, нека отиде тамъ. Но ако тѣ не могатъ да дадатъ нужната храна за душата му, подобрѣ нека той се моли на Бога, нека работи за своето усъвършенствуване. Ние не трѣбва да поставяме граница между тѣзи нѣща. Трѣбва ли да се поставя прѣграда между живота на свѣтския и на религиозния човѣкъ? Когато религиозниятъ човѣкъ свърши работата, която му е опрѣдѣлена за деня, той трѣбва да се помоли на Господа, да благодари за работата, която е свършилъ и да Го запита: Господи, мога ли сега да отида на театъръ или на концертъ? Кое прѣчи на духовния човѣкъ да слуша музика? Че кой създаде музиката? И музиката има своето мѣсто и прѣдназначение въ живота. Тя е необходима като почивка въ живота на човѣка. Сѫщеврѣменно тя съединява душитѣ на хората. Днесъ съ музиката си служатъ и въ войнитѣ, съ нея въодушевяватъ, настройватъ войницитѣ за бой. Като надуятъ онѣзи мѣдни трѫби, и войницитѣ се настройватъ. Кръвьта имъ закипи въ жилитѣ, тѣ сграбчватъ пушкитѣ си и тръгватъ на бой. Не се минаватъ нѣколко минути, и музиката заглъхва, не се чуватъ вече нейнитѣ звуци, но се чуватъ гърмежи отъ гранати и картечници. Музикантитѣ изчезватъ, а слѣдъ тѣхъ се разнасятъ бумтежитѣ на орѫдията. Послѣ се чуватъ охкания, плачове. Истинска музика е тази, която изразява съ особена гама — гама на миръ, примирение между всички неприятелски войски. Когато истинскитѣ музиканти засвирятъ, войницитѣ забравятъ всичко наоколо си: тѣ забравятъ, че трѣбва да воюватъ, забравятъ, че неприятельтъ ги прѣслѣдва и спиратъ всѣкакви военни дѣйствия. Щомъ засвири тази музика, и отъ двѣтѣ страни боятъ прѣстава. Войницитѣ и отъ двата лагера измѣнятъ разбиранията си и казватъ: да спремъ сраженията! Да се помиримъ! По този начинъ, именно, войната ще се избегне.

 

Мнозина, като ме слушатъ, казватъ: това сѫ бабини деветини. Питамъ: ами когато хората отиватъ на война и се убиватъ, и на отличилитѣ се въ войната даватъ кръстъ за храбрость, това не сѫ ли бабини деветини? Азъ разбирамъ човѣкъ да страда, но за какво? — Да страда, за да спаси нѣкого, а не да го убие. Така страда разумниятъ човѣкъ. Когато излиза срѣщу неприятеля си съ ножъ, той не го убива, но само го простре на земята и си заминава. И послѣ, когато неприятельтъ му се съвземе, той му казва: слушай, братко, има другъ начинъ за воюване отъ този, който ти знаешъ. Истинското юначество не седи въ това да вадимъ очитѣ си, да рѣжемъ рѫцѣтѣ и краката си, да се раняваме въ гърдитѣ и да оставаме инвалиди на цѣлъ животъ. Истинското воюване е чрѣзъ закона на Любовьта. Едно врѣме хората сѫ воювали съ Любовьта, но сега воюватъ съ разни орѫжия. Въ съврѣменнитѣ сѣмейства и жената, и мѫжътъ воюватъ. Жената готви нѣщо за обѣдъ, рѣже месото, приготовлява го, но въ това врѣме мѫжътъ ѝ каже нѣщо, скаратъ се и тя, безъ да мисли много, мушне го съ ножа и го нарани. Послѣ викатъ лѣкарь, но мѫжътъ се срамува да каже на лѣкаря, че жена му го ранила, а казва, че падналъ нѣкакъ-си и се ранилъ. Другъ пѫть мѫжътъ мушне жената съ ножъ. Нашата цѣль не е да осѫждаме личнитѣ отношения на хората, но казваме, че по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи.

 

Съврѣменнитѣ хора се гордѣятъ съ своятъ култура, съ своитѣ велики и гениални хора, но казвамъ: когато дойде нѣкаква епидемия, напримѣръ тифусъ, тогава и гениалниятъ човѣкъ, както и обикновениятъ, изгубва съзнание, започва да бълнува. Този човѣкъ прѣди заболѣването си е разсѫждавалъ като философъ, очудвалъ е всички съ своитѣ заключения и изводи, а сега се намира въ положението на сомнамбулъ, който разправя, че виждалъ дѣдо си, баба си, които прѣди години сѫ заминали за онзи свѣтъ. Всички наоколо му го гледатъ, чудятъ се, намиратъ, че не е съ всичкия си умъ. Питамъ: дѣ остана гениалностьта на този човѣкъ? Всички виждатъ, че е станалъ нѣщо съ него, но какво е станало, не знаятъ и затова казватъ: полудѣлъ е нѣщо. Той казва на жена си: знаешъ ли, че азъ видѣхъ дѣдо си? Жена му казва: горкиятъ, полудѣлъ е малко, не е съ всичкия си умъ. Не се минаватъ и 4 — 5 мѣсеца, гледате — този човѣкъ оздравѣлъ, разсѫждава добрѣ, правилно, както и по-рано. Като оздравѣе, хората пакъ се чудятъ, какъ е оздравѣлъ. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе и послѣ се излѣкува, хората се чудятъ на това, а когато подкупятъ нѣкого, за да обере милионитѣ на нѣкой богаташъ, на това не се чудятъ. За да оправдаятъ тази постѫпка, тѣ я наричатъ „комисионна търговска сдѣлка“. Тази крайна алчность, която днесъ е обхванала цѣлия свѣтъ, прѣпятствува и на наука, и на религия, и на изкуства, и на духовенъ животъ, както и на свободната мисъль въ човѣка.

 

Казвамъ: всички будни, съзнателни души, които любятъ Бога и разбиратъ, че животътъ има велико прѣдназначение, тѣ ще оправятъ свѣта, тѣ ще го организиратъ. Само добритѣ, съзнателнитѣ хора могатъ да градятъ. Лошитѣ хора само разрушаватъ. Ние можемъ да очакваме спасението, организирането и възпитанието на хората да стане само отъ съзнателнитѣ, отъ добритѣ хора, които работятъ отъ вѣкове насамъ. Човѣкъ не е дошълъ на земята, като кукувиче яйце, той има далеченъ произходъ. Човѣкъ е дохождалъ много пѫти на земята и си е заминавалъ, но сега вече цѣлото човѣчество се намира прѣдъ единъ вѫзелъ, дѣто старата култура залѣзва, а новата изгрѣва. Сега изгрѣва новото слънце. Значи, въ свѣта сѫществуватъ двѣ слънца: едното слънце е физическото, което всички виждаме сутринь да изгрѣва, а вечерь да залѣзва; другото слънце е духовното, което виждатъ само адептитѣ и светиитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ него съ думитѣ: „О, слънце на нашия животъ!“ Това слънце, именно, е сѫщинското, което всички хора не виждатъ, понеже нѣматъ съотвѣтенъ органъ, съ който могатъ да го виждатъ. Значи, истинското слънце не е видимо. Защо умираме ние? — Понеже постоянно гледаме на физическото слънце. Топлината и свѣтлината на физическото слънце, както и всички явления, които ставатъ въ него, произвеждатъ въ хората извѣстна дисхармония, вслѣдствие на което въ тѣхъ се създава ненормаленъ апетитъ. Това е, защото хората не могатъ да възприематъ и използуватъ правилно слънчевата енергия.

 

Съврѣменнитѣ учени и до днесъ още не сѫ опрѣдѣлили, каква храна трѣбва да употрѣбяватъ хората. Религиознитѣ хора казватъ: човѣкъ трѣбва да яде само хлѣбъ. — И това още не е идея. Ако брашното, което се употрѣбява е млѣно прѣди една или повече години и се е вгорчило , тогава хлѣбътъ не може да бѫде истинска храна на човѣка. И слѣдъ това ще дойде нѣкой майсторъ да ни прѣпорѫчва различни методи за приготвяне на хлѣба. По какъвто начинъ и да го приготвяме, този хлѣбъ е отъ вгорчено брашно. Този хлѣбъ е отровенъ вече — нищо повече. Слѣдователно, старото брашно трѣбва да се бракува. Хлѣбъ трѣбва да се прави отъ ново, отъ прѣсно жито и да го ядете съ благодарность и любовь. Приемете ли го по този начинъ, то ще внесе въ васъ и поезия, и музика. Подъ думитѣ „поезия, музика и наука“ се разбира възвишеното и благородното въ човѣка. Истински учениятъ е едноврѣменно и поетъ, и музикантъ. Когато единъ ученъ употрѣбява цѣли 20 години за изучаване живота на една микроба, той е истински поетъ и музикантъ. Тѣзи наблюдения върху микробата прѣдставляватъ за него цѣла музика: накѫдѣ се завъртѣла микробата, какви движения направила и т. н. И съ какво търпѣние описва той всичко това! Питамъ: какво се крие въ движенията на тази микроба? Това не интересува обикновения човѣкъ, но учениятъ изслѣдва, изучава и най-дребнитѣ прояви на тази микроба. Ще кажете: възможно ли е да има нѣкаква музика въ движенията на една микроба? За онзи, който разбира това, има музика: за онзи, който не разбира, никаква музика не може да сѫществува въ движенията на една микроба. Истинскиятъ музикантъ схваща и най-тънкитѣ духовни прѣливания между седемьтѣ тона на гамата, но обикновениятъ музикантъ не ги долавя.

 

Какво прѣдставляватъ съврѣменната музика и съврѣменнитѣ музиканти? Съврѣменната музика е механическа. Музикантитѣ пъкъ още не сѫ дошли до положението да схващатъ онѣзи тънки вибрации, онѣзи духовни прѣливания на тоноветѣ. Засега тѣ схващатъ само обикновенитѣ вибрации на тоноветѣ. Съ това ние не правимъ никакъвъ упрѣкъ на съврѣменната музика, но изнасяме положението, до което тя е достигнала. Азъ наричамъ духовенъ човѣкъ онзи, чието пѣние може да се чуе на километри разстояние, а дори и въ Америка. Неговиятъ гласъ е мекъ, приятенъ, но сѫщеврѣменно толкова силенъ, че никакво разстояние не е въ сила да го заглуши, той се разнася далечъ въ пространството. Сега казватъ за нѣкой човѣкъ, че пѣе съ душа, но гласътъ му се чува на разстояние едва стотина метра. Великъ пѣвецъ е онзи, който може да прѣобрази човѣка. Ако нѣкой търговецъ чуе единъ великъ пѣвецъ и разбере неговото пѣние, въ него моментално трѣбва да стане голѣмъ прѣвратъ. Щомъ се върне дома си, той веднага трѣбва да вземе тевтеритѣ си, да заличи въ тѣхъ всички лъжи, всички неправди и да каже: по този начинъ не може да се живѣе. Отъ днесъ азъ обръщамъ нова страница на своя животъ и започвамъ да живѣя по правилата на новата музика. Ако пъкъ този търговецъ види една картина на нѣкой великъ художникъ, която изобразява Любовъ, миръ, благость, той трѣбва да се прѣобрази веднага и като отиде у дома си, да каже: отъ днесъ турямъ новъ редъ и порядъкъ въ живота си!

 

Мнозина съжаляватъ бѣднитѣ и тръгватъ да имъ събиратъ помощи. Казвамъ: има единъ родъ сиромашия, която е желателна за всички. При този видъ сиромашия човѣкъ изработва своето търпѣние. Този сиромахъ изпада до дъното на живота, дѣто изгубва съзнанието си и прѣстава да мисли за нѣкакво външно богатство. Той започва да търси богатството вѫтрѣ въ себе си. Въ този смисълъ, всички велики, всички гениални хора сѫ били все сиромаси. Дѣ се роди Христосъ, напримѣръ? Въ златна люлка и въ царски палатъ ли се роди Христосъ? Гениалниятъ човѣкъ не се нуждае нито отъ златна люлка, нито отъ царски палатъ. Златната люлка, царскиятъ палатъ, това е неговиятъ мощенъ духъ, неговото будно съзнание.

 

 

 

„Търпѣнието да бѫде дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ“. Търпѣние се изисква сега отъ всички съврѣменни хора. Като душа, човѣкъ има велико прѣдназначение на земята. Нѣкой казва: всичко може да се постигне чрѣзъ молитвата. Нима животътъ се заключава само въ молитвата? Другъ пъкъ казва: всичко се постига чрѣзъ мисъльта, — Нима животътъ се заключава само въ мисъльта? Трети казва: всичко се постига чрѣзъ науката. — Нима животътъ се заключава въ бактериологията — въ изучаване на микробитѣ, или въ психологията — въ изучаване душевнитѣ състояния на човѣка, или пъкъ въ другъ нѣкой отрасълъ на науката, или най-послѣ въ изучаване на тоноветѣ? Не, има една вѫтрѣшна цѣлокупность между всички прояви на живота. Три думи само сѫ въ състояние да изразятъ тази цѣлокупность. Тѣзи думи сѫ: Любовь, Мѫдрость и Истина. Любовьта носи Божествения животъ, изразъ на вѣчна хармония. Мѫдростьта носи Божествената свѣтлина и Божественото знание, които създаватъ красота, редъ и порядъкъ въ живота. Истината дава насока въ живота. Всѣка звѣзда, всѣко слънце се дължи на Истината. Истината говори съ слънцата. Мѫдростьта — съ планетитѣ, а Любовьта е толкова снизходителна, че е слѣзла на земята да говори и съ хората, и съ най-низкостоещитѣ сѫщества. Понеже Истината говори съ слънцата, далечна и висока е нейната цѣль. Да се разговаряшъ съ разумното слънце; да седишъ съ хиляди години въ небесата; да правишъ добро, безъ да знаятъ името ти; да бѫдешъ великъ поетъ, безъ да знаятъ името ти, други да се кичатъ съ твоето име, а ти само да се радвашъ, това значи да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ. Това значи да живѣешъ съ душитѣ и между тѣхъ, безъ да подозиратъ тѣ подобно нѣщо. Слѣдователно, между всички души има вѫтрѣшна връзка.

 

Ще ви приведа единъ мистиченъ разказъ за дъщерята на единъ отъ египетскитѣ фараони, който се наричалъ Тодъ — Сабатъ, а дъщеря му — Сабуенъ. Бащата много обичалъ дъщеря си. Тя имала двѣ лица: прѣдъ баща си тя се явявала съ красиво лице; когато се явявала между хората, ставала толкова грозна, че всички били принудени да правятъ гримаси. Вслѣдствие на това, у нея се развила такава жестокость, че тя издала заповѣдь да се извадятъ очитѣ на този, който се осмѣли да направи прѣдъ нея нѣкаква гримаса. Когато излизала на разходка, всички ѝ се кланяли до земята, отъ страхъ да не би, като я погледнатъ, да направятъ нѣкаква гримаса. Тя не знаела, какво нѣщо е любовь, какво нѣщо е милость. Обаче, въ една отъ своитѣ разходки, нѣкѫдѣ далечъ изъ Тибетскитѣ планини, тя срещнала единъ младъ, красивъ овчарь, съ такова изразително лице, че се влюбила въ него, за пръвъ пѫть въ живота си, и забравила своята грозота. Тя нищо не искала отъ него, освѣнъ да съзерцава неговата красота.

 

Питамъ: защо грѣшатъ съврѣменнитѣ хора? — Защото тѣ искатъ съ своята грозота да бѫдатъ велики хора. Съ грозотата си човѣкъ не може да бѫде нито великъ, нито гениаленъ. Когато човѣка се влюби въ Бога, само тогава той ще придобие Божественото въ себе си, само тогава ще стане великъ и гениаленъ. Кога стана Толстой великъ Като четете живота на Толстоя, виждате, че той се молѣше на Бога за пробуждане на висшето съзнание у него. Той бѣше дошълъ до самоубийство, но щомъ се влюби въ Бога, каза: „Досега азъ бѣхъ само единъ разбойникъ, и животътъ нѣмаше смисълъ за мене, но сега вече придоби смисълъ и разбирамъ, за какво трѣбва да живѣя“. Два разбойника има въ свѣта: единиятъ е този, когото разпнаха на кръстъ заедно съ Христа. Той се молѣше на Христа да помене и него въ Царството Божие. Другиятъ разбойникъ съмъ азъ, но още не съмъ разпнатъ. Какво трѣбва да правя сега?“ Слѣдъ това въ ума на Толстоя се роди свещената идея да посвети живота си на Бога. Отъ този моментъ въ живота на Толстоя стана голѣмъ прѣвратъ. Ако рускиятъ народъ и руското духовенство бѣха приели възвишенитѣ идеи на Толстоя, тѣ щѣха да бѫдатъ сега въ съвсѣмъ друго положение отъ днешното. Азъ не говоря за външния животъ на Толстоя, но за вѫтрѣшния; азъ не говоря и за неговата първа литературна дѣятелность, къмъ която се отнася романътъ „Война и Миръ“, но имамъ прѣдъ видъ една отъ неговитѣ послѣдни работи — романа „Възкресение“, съ който Толстой се опита да примири личния си животъ съ Бога. Той намѣри разрѣшение на този въпросъ, но нѣмаше условия да го прояви и затова трѣбваше да замине за онзи свѣтъ, а Русия да прѣживѣе единъ голѣмъ катаклизъмъ. Въ сътресенията, които и до сега още прѣживява рускиятъ народъ, се изрази събралата се отъ хиляди години негова карма. Дворянството, духовенството, както и цѣлиятъ руски народъ трѣбва да се прѣчисти и да се пробуди въ него Божественото съзнание, слѣдъ което Толстой отново ще дойде между руския народъ, за да завърши започнатата си работа. Божието дѣло никога не пропада! — такъвъ е законътъ. Всѣко възвишено и благородно дѣло, което е започнато веднъжъ, ще се завърши, но затова се изисква вѣра. Човѣкъ не може да свърши всичката си работа само въ единъ животъ. Колкото свърши въ единъ животъ, той трѣбва да е доволенъ и да бѫде готовъ, като дойде ангелътъ на смъртьта, да си замине, а не да бѣга, както е направила една негърка — християнка въ Америка.

 

Една стара негърка, християнка, като изпаднала въ тежки условия на живота, пожелала да си замине. Всѣка вечерь се молѣла на Бога, да изпрати нѣкой ангелъ да ѝ вземе душата. Тя виждала, че нѣма кой да я обича, нѣмала нигдѣ никого близъкъ, и животътъ ѝ се обезсмислилъ. Единъ студентъ, който живѣелъ близо до дома ѝ, чулъ единъ день молитвата ѝ, и понеже билъ веселъ, духовитъ момъкъ, рѣшилъ да ѝ устрои една шега. Той съобщилъ това на единъ свой другарь, и рѣшаватъ двамата заедно да устроятъ шегата. Единиятъ отъ тѣхъ се прѣобразилъ на арахангелъ Михаилъ, съ ножъ въ рѫка, а другиятъ го придружава. Отишли до колибата ѝ и почукали: „Кой тамъ?“— Арахангелъ Михаилъ. Богъ чу молбата ти и ме праща да взема душата ти. — Кажи му, че бабата я нѣма тукъ.

 

Казвамъ: докато арахангелъ Михаилъ не е дошълъ, всѣки е герой, готовъ да се пожертвува, но щомъ дойде арахангелъ Михаилъ, този герой казва: кажете му, че когото търси, нѣма го тукъ. Азъ съмъ срѣщалъ много религиозни хора, на които, като се каже, че Христосъ иде на земята, тѣ казватъ: това не може да бѫде; не е дошло още врѣмето за идването на Христа. Защо не е дошло още това врѣме?—Защото, ако Христосъ дойде още днесъ на земята, Той ще попрѣчи на интереситѣ и на духовенството, и на търговцитѣ, и на управляващитѣ, и на музикантитѣ. Дойде ли Христосъ, опѣвания нѣма да има, защото мъртвитѣ ще възкръснатъ; търговски взимания-давания нѣма да има; политически партии нѣма да има — всички хора ще бѫдатъ истински братя и сестри помежду си; кабарета нѣма да има, а съ това заедно и тѣхнитѣ музиканти ще прѣстанатъ да свирятъ. Сега, погледнете въ нѣкой локалъ, на маситѣ чаши, пълни съ вино, а прѣдъ тѣхъ седатъ хора, пиятъ и се разговарятъ: хубаво нѣщо е класическата музика! — Какво свирятъ тия музиканти? Деветата симфония на Бетховена. Казвамъ: ако музикантитѣ биха разбрали гениалната идея, която Бетховенъ е вложилъ въ своитѣ симфонии, тѣ сами биха се обновили, прѣобразили, та като свирятъ, щѣха да произведатъ съвсѣмъ другъ ефектъ върху слушателитѣ си. При такова изпълнение, всичката публика би напуснала кабаретата и би замислила за новъ, чистъ животъ. А сега, и кабаретната публика продължава своя животъ, и музикантитѣ се връщатъ измѫчени и изтощени. Това не е музика. Истинскиятъ музикантъ или актьоръ, като слѣзе отъ сцената, трѣбва да е въодушевенъ, подигнатъ духомъ. Така трѣбва да се чувствуватъ въ работата си и учителитѣ, и художницитѣ, и поетитѣ, и майкитѣ, и бащитѣ; въ живота на всѣки едного ще има растене, подемъ нагорѣ. Това е резултатътъ на Божественото въ човѣка, на Любовьта, която иде въ свѣта.

 

Търпѣние трѣбва на свѣта! При сегашнитѣ страдания, хората отъ цѣлия свѣтъ трѣбва да си подадатъ взаимно рѫка, да отправятъ едни къмъ други обща мисъль за организиране. Възвишенитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които сѫ завършили своята еволюция, търсятъ съработници въ новата култура — хора съ чисти сърца и свѣтли умове. Мислите ли вие, че самъ Господъ и ангелитѣ ще слѣзатъ на земята да уреждатъ човѣшкитѣ работи? Сами тѣ нѣма да слѣзатъ, но ще се изявятъ чрѣзъ готовитѣ за работа хора, които живѣятъ на земята. Ще кажете: какво ще стане съ нашитѣ стари мисли и възгледи? Ще ги изпратите нагорѣ, къмъ свѣтлитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, дѣто ще ги реорганизиратъ и ще ви ги изпратятъ прѣобразени, обновени. Затова се изисква смѣлость, а не малодушие. Въ това се крие вѫтрѣшната философия, вѫтрѣшното разбиране на живота. Ние говоримъ за душитѣ на хората, а не за тѣхнитѣ сърца и умове, въ които има странични, външни влияния и елементи. Душата и духътъ прѣдставляватъ истинското жилище на човѣка. Казва се, че човѣкъ трѣбва да има благородна и възвишена душа, мощенъ духъ, за да придобие качествата на търпѣнието.

 

Нѣкоя сестра лежи болна, а друга хлопа на вратата и казва: отвори ми! — Не мога да ти отворя, защото не съмъ разположена. Първата чака вънка, но нѣма търпѣние и си отива докачена. Тя си казва: азъ искамъ да я посѣтя, да ѝ направя добро, а отгорѣ на това тя не ме приема. — По-голѣмо добро ще ѝ направишъ, като не я безпокоишъ. Ако ти си онзи истински човѣкъ, който иска безкористно да направи едно добро, трѣбва като дойдешъ до вратата на болния, само да се помолишъ, и тя сама по себе си да се отвори. Има ли нужда тогава да хлопашъ? Ти ще седишъ отвънъ тихо и спокойно, безъ да смущаватъ брата или сестра си, и вратата ще се отвори. При това, като отивате при боленъ, нѣма да му разправяте, че банка Гирдапъ или друга нѣкоя банка пропаднала, та да не се стресне за своитѣ пари, да мисли, че и тѣ сѫ пропаднали. Отивате ли при боленъ, ще му кажете: не се смущавай, нищо опасно нѣма въ твоето положение. И азъ бихъ желалъ да съмъ на твое мѣсто. А сегашнитѣ хора живѣятъ повече съ отрицателни мисли и чувства и казватъ: нѣма добри, нѣма честни хора въ свѣта! Не, и добри, и честни хора има въ свѣта, но въ умоветѣ и сърцата на хората се наслоили утайки отъ миналото, вслѣдствие на което тѣ изгубватъ доброто разположение на духа си. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ тѣзи утайки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той се мисли гениаленъ когато е готовъ на всички подвизи, на всички жертви. Не се минава много врѣме, и той отстѫпва. Човѣкъ трѣбва да постоянствува, да се бори съ своитѣ слабости, докато надделѣе

 

Единъ човѣкъ, голѣмъ пияница, пилъ цѣли 20 години наредъ и продавалъ всичко, каквото ималъ, докато нападналъ въ положението на послѣденъ сиромахъ. Какви ли не опити правилъ презъ това врѣме, той самъ за да се откаже отъ пиянството но не могълъ. Кѫдѣ не ходилъ прѣзъ това врѣме; при владици, при свещеници, да му четатъ; при баби, да му баятъ, нищо не помагало — той не могълъ да се откаже отъ пиянството. Минавалъ единъ день той покрай една кръчма, влѣзълъ вѫтрѣ и си порѫчалъ половинъ кило вино. Взелъ една голѣма чаша, налѣлъ виното въ нея и казалъ: досега ти бѣше господарь, азъ — слуга; отсега нататъкъ ти ще бѫдешъ слуга, а азъ господарь! Слѣдъ това си налѣлъ една чаша студена вода, дигналъ я до устата си и я изпилъ. Желанието му за вино треперѣло отвѫтрѣ, искало му се да пие вино, но пилъ студената вода. Послѣ поднесълъ чашата съ виното до устата си, но не пилъ и пакъ я сложилъ на масата. Кръчмарьтъ наблюдавалъ отдалечъ, какво прави този човѣкъ. Той повторилъ 20 — 30 пѫти сѫщото: дигалъ чашата до устата, и пакъ я оставялъ на масата, безъ да пие. Най-послѣ далъ виното на единъ бѣденъ човѣкъ, платилъ на кръчмаря и излѣзълъ. Така продължавалъ той нѣколко дни наредъ, все сѫщия опитъ правилъ, докато най-послѣ си казалъ: азъ съмъ човѣкъ и мога да бѫда господарь на себе си. Нѣма вече да пия!

 

Нѣкой казва: азъ имамъ извѣстни слабости, наслѣдени отъ родителитѣ ми. Човѣкъ може да надделѣе на всички наслѣдени чърти. Отъ него зависи да бѫде добъръ, ученъ, музикантъ, гениаленъ човѣкъ и т. н. Богъ е вложилъ въ човѣка всички възможности за прѣодоляване на мѫчнотиитѣ въ живота. Но ние трѣбва да живѣемъ съобразно великия Божи Законъ, съобразно великия Божи планъ, който работи въ насъ. И тогава, като срещнемъ нѣкой човѣкъ, да знаемъ, че и у него работи Богъ, както и у насъ. За всички хора Той е прѣдвидилъ такива велики блага, каквито нашитѣ умове не сѫ въ състояние да схванатъ. Великото, което иде въ свѣта, безразлично отдѣ, дали отъ Америка, отъ Франция или отъ Англия, е прѣдвидено и приготвено отъ Бога. Всички велики музиканти, поети, художници, учени работятъ за спасението на човѣчеството. Чрѣзъ тѣхъ невидимиятъ свѣтъ ще повдигне хората.

 

Казвамъ: задачата на човѣчеството не седи въ търсене на своето спасение. Ако е въпросъ за спасение, ние и безъ това сме спасени; ако е въпросъ за култура, ние и безъ това сме културни; ако е въпросъ за знания, ние имаме знания. Направете слѣдния опитъ: поставете единъ човѣкъ въ четвърта степень магнетиченъ сънъ, и той веднага ще се прояви като гениаленъ, като ученъ човѣкъ. Той ще може да прѣдсказва на хората, кой кога ще заболѣе, отъ каква болесть, именно, и кога ще оздравѣе; освѣнъ това той ще може да прѣдсказва, кому кѫщата ще изгори, кому жената или дѣцата ще умратъ прѣзъ дадената година и т. н. Събуди ли се отъ магнетичния сънъ, той става така обикновенъ, както е билъ прѣди заспиването: той вече не знае нищо особено и не помни, какво е говорилъ. Сѫщото е ставало и съ пророцитѣ отъ миналитѣ епохи. Богъ ги е поставялъ въ такъвъ магнетиченъ сънъ, и тѣ сѫ пророкували, както за тогавашнитѣ врѣмена, така и за това, което става въ сегашнитѣ врѣмена и което ще стане въ послѣднитѣ години отъ 27 — 32. Тѣзи послѣдни години ще бѫдатъ години на землетресения, на наводнения, на голѣми циклони, на войни и несъгласия между хората. Съврѣменнитѣ хора ще бѫдатъ свидѣтели на тия врѣмена, за които сѫ говорили пророцитѣ прѣди нѣколко хиляди години. И днесъ се срѣщатъ такива пророци и въ Китай, и въ Япония, и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, навсѣкѫдѣ, и управляващитѣ се вслушватъ вече въ тѣхнитѣ прѣдсказания. Тия пророци казватъ: ако съврѣменнитѣ народи не се откажатъ отъ своята алчность, ако не разрѣшатъ правилно мѫчнотиитѣ и противорѣчията на своя животъ и не изпълняватъ волята Божия, тѣ ще минатъ прѣзъ голѣми изпитания и страдания. Кармата на всички народи е назрѣла вече. Сега е врѣме за ликвидация, за разплащане. Казано е въ Писанието: „Ще въздамъ на всички споредъ дѣянията имъ“. Значи, всичко непотрѣбно, всичко нечисто, събрано отъ хиляди вѣкове насамъ, ще се запали да изгори, вслѣдствие на което всички народи ще минатъ прѣзъ голѣмъ огънь. Азъ не казвамъ това, за да ви плаша, но да ви обърна внимание върху великитѣ Божии закони, които управляватъ свѣта.

 

И тъй, отъ насъ зависи изправянето на свѣта. Добритѣ хора ще спасятъ свѣта. Отъ всички краища на земята добритѣ хора трѣбва да си подадатъ рѫка, да се обединятъ въ името на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина и да внесатъ между хората новата култура, съ всички нейни блага и придобивки. Велико е бѫдещето на земята. И затова, старитѣ да казватъ: ние ще се подмладимъ! Младитѣ да казватъ: ние ще вършимъ волята Божия! Слабитѣ въ вѣрата да казватъ: нашата вѣра ще се засили! Онѣзи, на които сърцата сѫ празни, да казватъ: нашитѣ сърца ще се напълнятъ съ животъ! Богъ се проявява въ свѣта. Нѣма да мине много врѣме, и вие ще Го опитате. Кога ще бѫде това, азъ не опредѣлямъ, никакъвъ срокъ не давамъ. Не казвамъ, че това ще стане слѣдъ 10, слѣдъ 100, или слѣдъ 1000 години, но ви говоря за нѣща, които вие сами ще провѣрите. Вие сте съврѣменници на това, което става и което ще стане. Ако вървите въ Божия пѫть, ще се радвате; не вървите ли въ този пѫть, главата ви ще побѣлѣе. Ние не говоримъ за религия на формитѣ, но говоримъ за религия на съвършенъ миръ и порядъкъ, за религия, която внася любовь между хората, а не раздори и недоразумѣния. Човѣкъ, който има такава религия въ себе си, отъ камъка вода ще изкара, и камъкътъ въ хлѣбъ ще прѣвърне. Седне ли той върху нѣкой камъкъ и се усѣща гладенъ, нѣма да се чуди, отдѣ да вземе хлѣбъ, но ще хлопне съ прѫчицата си на камъка, той веднага ще се отвори и оттамъ, прѣзъ една врата, ще донесатъ прѣдъ него най-хубавото ядене и прѣсенъ бѣлъ хлѣбъ. Той ще се нахрани добрѣ, ще хлопне съ прѫчицата си, и вратата отново ще се затвори. Питамъ: отъ какво ще се плаши онзи, който владѣе това изкуство? Слѣдъ това този човѣкъ иска да си посвири малко. Той пакъ ще тропне съ прѫчицата си, и друга врата ще се отвори прѣдъ него: той ще влѣзе въ едно отдѣление съ различни инструменти и ще си избере, който инструментъ иска. Ще си посвири, ще си попѣе и по сѫщия начинъ ще върне инструмента. Ще кажете: наистина, възможно ли е всичко това? — Възможно е. Това сѫ най-хубавитѣ нѣща, които се пазятъ въ тайна. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърце, човѣшката дуще и човѣшкиятъ духъ сѫ създали, се пазятъ въ тайна; тѣ не се пишатъ на книги, които се разрушаватъ. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣчеството е създало отъ своето начало досега, се пазятъ въ тайна. Когато дойде шестата раса на земята, всички тия велики нѣща ще се изнесатъ, и тогава хората ще кажатъ: миналитѣ страдания не могатъ да се сравнятъ съ настоящитѣ блага. Казвате: ще помнимъ ли това? — Всичко ще си припомните. У васъ ще се пробуди друго съзнание, което ще обхваща и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свърхсъзнанието. Всички тия съзнания ще се обединятъ въ едно, и тогава вие ще видите Божественото начало и човѣшкия край, както и човѣшкото начало и Божествения край. Тѣзи двѣ начала ще се съединятъ въ едно.

 

Казвамъ: докато дойде това врѣме, за всинца ви е необходимо търпѣние. Само чрѣзъ търпѣние ще дочакате врѣмето, когато всички души, които сѫ готови да служатъ на Бога, направятъ връзка съ него и започнатъ война за побѣда на злото и възстановяване на доброто. Само по този начинъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина ще царуватъ въ този свѣтъ.

 

 

Бесѣда  отъ  Учителя,  държана  на  30  януарий  1927  година въ  гр.  София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 2 years later...

Дѣло съвършено

 

(беседата е направена в стар правопис с програма - Георги Касапов)

 

„А търпѣнието да има дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ.” Яков 1:4.

 

Животътъ на съвременното човѣчество е прѣизобиленъ съ празни думи, съ думи, безъ съдържание и смисълъ. Ето защо на съвременнитѣ хора трѣбва да се изяснява вѫтрѣшниятъ смисълъ на Живото Слово. Празнитѣ думи сѫ костеливи орѣхи, които хората гледатъ само отвънъ. Често хората говорятъ за търпѣние, безъ да разбиратъ вѫтрѣшния му смисълъ, безъ да се спиратъ върху въпроситѣ: защо ни е търпѣнието, какъ се е зародило то и т. н.? Прѣди всичко, безъ търпѣние не може да се постигне никакво знание. Търпѣнието е основа на знанието. Само гениалнитѣ хора, само светиитѣ, ангелитѣ и боговетѣ могатъ да бѫдатъ въ пълния смисълъ на думата търпеливи. Казва се за Бога, че е дълготърпеливъ. Мнозина запитватъ, защо имъ е търпѣнието? Не може ли безъ търпѣние да се живѣе? — И безъ търпѣние може, но нищо нѣма да се постигне. Много таланти на хората пропадатъ отъ липса на търпѣние. Колко художници, колко музиканти, колко добри проповѣдници, държавници, майки и бащи сѫ пропаднали отъ отсѫтствието на търпѣние въ своя характеръ! Колко добри пълководци сѫ пропаднали въ своитѣ сражения все отъ нѣмане на търпѣние!

 

Ние употрѣбяваме думата „пълководци” въ широкъ смисълъ. Да се сражава човѣкъ въ живота си, разбирамъ, но съ кого? — Съ силния, а не съ слабия. Съ слабия всѣки може да се сражава, но това не е геройство. Тъй щото, ако си юнакъ, ако искашъ да се боришъ, да воювашъ, воювай съ нѣкой силенъ, подобенъ на тебе, а не съ слабъ, хилавъ, като стара баба, който едва крета, едва се държи на краката си. И когато говоримъ за учени хора, ние подразбираме гениални хора. Казва се, че днесъ, между съврименнитѣ хора, имало много учени. Ако е така, всички трѣбва да се радваме, но ние не говоримъ за онѣзи учени, които прѣподаватъ въ университетитѣ и за това имъ се плаща. Истински ученъ е онзи, който работи идейно, безъ да очаква нѣкакво възнаграждение. Този ученъ е роденъ отъ гениална майка и гениаленъ баща, а задъ тѣхъ седатъ редица поколѣния отъ гениални хора. Не се счита гениаленъ човѣкъ и този, задъ гърба на когото седатъ само четири поколѣния гениални хора. Много отъ съвременнитѣ хора мислятъ, че достатъчно е да се покаятъ, за да станатъ чисти, свети хора. Други пъкъ мислятъ, че като свършатъ нѣкакъвъ факултетъ и като напишатъ едно-двѣ съчинения по нѣкой въпросъ, тѣ могатъ да минатъ вече за знаменити хора. Не, нѣма ли човѣкъ задъ себе си десетки, стотици или хиляди прародители, които да сѫ вървѣли въ Божествения пѫть, въ пѫтя къмъ красивото и великото, той не може да бѫде нито ученъ, нито гениаленъ, нито светия.

 

Сега ние говоримъ на наученъ езикъ. Ако си послужимъ съ езика на египтянитѣ, ние ще дойдемъ до въпроса за странствуване на душитѣ и на духоветѣ. Най-първо духътъ е билъ силенъ, мощенъ, всезнаещъ, но съ слизането си той постепенно се е ограничавалъ, загубвалъ знанието си, докато най-послѣ съвършено заспалъ. Значи, веднъжъ слѣзълъ на земята, духътъ, изгубилъ своето съзнание за сила и мощь, започва отново да ради, да съгражда, но като си служи вече съ малки величини, съ слаби нѣща. Защо духътъ трѣбва да изгуби съзнанието си? — За да създаде свѣта. Не изгуби ли съзнанието си, той не може да създаде свѣта. Знаете ли, какво нѣщо е да изгуби човѣкъ съзнанието си? Какво ще бѫде положението на богатия, който до вчера е разполагалъ съ милиони, съ власть надъ десетки слуги, съ почести и уважение, и изведнъжъ изгуби съзнание за своето богатство и величие? Страшно е, наистина, положението на този човѣкъ, но питамъ: може ли този човѣкъ да извърши нѣщо велико съ съзнанието си, че е богатъ, че има власть и сила надъ хората? — Не може. Той само ще дрънка на звънцитѣ да дойде слугата Иванъ, или Стоянъ, да имъ дава заповѣди за извѣстна работа. Обаче, не извършатъ ли слугитѣ работата, както господарьтъ заповѣдалъ, той се сърди, вика, дразни. И каква полза отъ всичко това? Този човѣкъ трѣбва да слѣзе отъ висотата на своето положение, да се откаже отъ богатството си, отъ слугитѣ си и да започне самъ да работи. Великъ, силенъ човѣкъ е този, който самъ работи, самъ извършва всичкитѣ си работи. Има ли слуга, който да изпълнява заповѣдитѣ му, той е слабъ човѣкъ. Богъ самъ си слугува, Той не очаква на никого. Когато казваме, че Богъ ще спаси свѣта, ние подразбираме, че щомъ веднъжъ го е създалъ, Той самъ ще го спаси.

 

Нѣкои казватъ, че познаватъ Бога, че познаватъ себе си. Въ какво седи това познание? Прѣди всичко, за да познае човѣкъ себе си, той трѣбва да има търпѣние. Защо е необходимо търпѣнието на човѣка? — Защото той ще срещне въ живота си много противорѣчия, много мѫчнотии, много трудни задачи, които ще трѣбва да разрѣши. Всичко това прѣдставлява ребуси, които човѣкъ ще разрѣши главно чрѣзъ търпѣнието. Ти си ученъ човѣкъ, напримѣръ, създавашъ извѣстна теория, но срѣщу тебе се опълчаватъ редъ учени хора. Какво ще правишъ тогава? Какъ ще се справишъ съ това положение? Ние не засѣгаме сегашнитѣ ви разбирания, нито сегашната наука или сегашнитѣ изкуства, но питамъ: какво ще прѣдставлява това въ сравнение съ философията, науката и изкуствата, които ще имате даже само слѣдъ десетина години? За васъ това ще бѫде нѣщо подобно на играчки, съ които сте се забавлявали като малки дѣца. Сегашната наука, философия, поезия, музика сѫ забавления за дѣцата, обаче, тѣ прѣдставляватъ основа на бѫдещата наука, философия, поезия и музика. Тѣ ще послужатъ като основа за бѫдещето развитие на човѣка. Това не трѣбва да ни обезсърдчава. Може ли малкото дѣте — пеленаче да се сравнява съ онзи голѣмъ юнакъ, съ онзи герой, който носи пълни чували на гърба си? — Не може да се сравнява. Това дѣте се носи на рѫцѣ отъ майка си, то е още съвършено безпомощно. И дълго врѣме още майка му ще го носи на рѫцѣ, докато единъ день то стане голѣмъ герой. Дълго врѣме майката е носила на рѫцѣ своето дѣте, докато най-послѣ то е могло да се издигне до положението на нѣкой великъ музикантъ, поетъ или художникъ. На първо врѣме дѣтето се нуждае отъ помощьта на своята майка и я търси. Послѣ то прѣстава да се нуждае отъ нея, не я търси вече, докато постепенно я забравя. Въ сѫщность, дѣтето не е поставено въ физическитѣ рѫцѣ на своята майка, но въ рѫцѣтѣ на разумна, любеща душа, която му помага и го крѣпи въ живота.

 

Казвамъ: ако нашето съзнание не се прониква отъ Висшето съзнание, ние не бихме могли да мислимъ. Мисъльта е единъ вѫтрѣшенъ процесъ. Ако Богъ не прониква въ нашитѣ сърдца и умове, Той не би създалъ свѣта. Подъ думата „свѣтъ” ние разбирамъ слънцето, мѣсецътъ и другитѣ небесни свѣтила. Ако тѣзи свѣтила не сѫществуваха, съ какво бихме се занимавали? Слѣдователно, слънцето, само по себе си, е създало свѣта. Като се разсѫждава така, явява се една загадка: кой, наистина, е създалъ свѣта и кому принадлежи той? За изяснение на тази мисъль ще приведа слѣдния примѣръ.

 

Когато Господъ създалъ земята, явило се първото цвѣте, наречено лотосъ. Сега това цвѣте е водно, расте въ водата, но тогава е растѣло на сушата. Четиритѣ елемента — въздухъ, вода, огънь и земя работѣли върху лотоса, вслѣдствие на което, когато лотосътъ цъвналъ, явилъ се споръ между четиритѣ елемента, кому принадлежи цвѣтето. Тѣ дошли до пълно разногласие помежду си и трѣбвало да отнесатъ въпроса за разрѣшение до невидимия свѣтъ, а оттамъ и до Господа. Земята казала: Господи, азъ отгледахъ това цвѣте въ стаитѣ си, дадохъ му добъръ приемъ, като го снабдявахъ съ хранителни материали, подкрѣпяхъ коренитѣ му да се засили, да издържи на всички тежки външни условия. Водата казала: азъ пъкъ го квасихъ, смекчавахъ наоколо пръстьта му, измивахъ листата му отъ праха, улеснявахъ движението на соковетѣ му и съ това помагахъ на неговото правилно кръвообращение. Въздухътъ казалъ: азъ отгледахъ това цвѣте, като нѣжна майка; люлѣехъ клончетата му и съ това раздвижвахъ соковетѣ да хранятъ и най-отдалеченитѣ му части. Азъ бѣхъ учительтъ на това малко създание, учихъ го, какъ да расте. Най-послѣ дошълъ огъньтъ, т. е. топлината и свѣтлината, и казали: ние пъкъ, въ своитѣ малки стаички, отоплявахме водата и земята, и по този начинъ давахме възможность на соковетѣ да се разнасятъ правилно въ растението по всички негови части. Само чрѣзъ нашата помощь това цвѣте можа да израсте, да се развие и да цъвне. Питамъ: на кого, наистина, принадлежи това цвѣте? Тогава Господъ отговорилъ на земята: „Понеже ти крѣпѣше коренитѣ на това цвѣте, затова листата, цвѣтоветѣ и плодоветѣ, които падатъ отъ него около коренитѣ му, сѫ твои. На водата пъкъ казалъ: „Понеже ти напояваше цвѣтето, всичкитѣ капчици, които излизатъ отъ него, сѫ твои”. Послѣ се обърналъ къмъ въздуха и му казалъ: „Когато цвѣтето цъвти, ти ще взимашъ неговата миризма и ще я разнасяшъ изъ пространството. Това ще бѫде твоята заплата”. И най-послѣ Господъ се обърналъ къмъ свѣтлината и топлината и имъ казалъ: „Когато цвѣтето цъвне, вие ще го посочвате на хората. Само при свѣтлината тѣ могатъ да го видятъ, да видятъ неговия цвѣтъ и неговата форма”. Що се отнася до въпроса, кому принадлежи цвѣтето, и кой го е създалъ, на това може да се отговори по слѣдния начинъ: това цвѣте е напълно свободно, никому не принадлежи. При това, Единъ е неговиятъ създателъ. Както виждате, това е една загадка въ живота.

 

И тъй, що е лотосътъ? — Лотосътъ прѣдставлява човѣшката душа, която цъвти на земята. Подъ думата „земя” ние разбираме живата, разумна земя, която ражда, която разсѫждава. Като говоримъ за водата, ние не разбираме обикновената вода, която е съставена отъ два атома водородъ и единъ атомъ кислородъ, но говоримъ за водата, като носителка на живота. Водата, която съвременнитѣ химици изучаватъ, не прилича по нищо на водорода и кислорода, отъ които е получена. Питамъ: защо водата, която е произлѣзла отъ водорода и кислорода, не прилича на тѣхъ? Защо тя не прилича по нищо на своята майка и на своя баща? Правилно ли е агнето да не прилича на овцата? — Не е правилно. Слѣдователно, въ това отношение водородътъ и кислородътъ не сѫ родили водата, но тѣ се явяватъ само като условия за проявяване на водата. Значи, въ водата има единъ особенъ елементъ, който химицитѣ не познаватъ. Този елементъ е жизнениятъ елексиръ, носитель на великия животъ.

 

Старитѣ алхимици сѫ казвали, че водата, въздухътъ, огъньтъ и земята сѫ прости тѣла, но новитѣ химици отричатъ това. Ние не споримъ по този въпросъ. И еднитѣ, и другитѣ сѫ прави въ своитѣ разсѫждения. Споредъ новитѣ учени, водата е съставена отъ водородъ и кислородъ. Ние казваме, че водата се е образувала по закона на присаждането, както върху единъ глогъ може да се присади една хубава ябълка. Питамъ: тази ябълка отъ глога ли е произлѣзла? Не, тя е присадена само върху него. Тъй щото, когато химицитѣ говорятъ за елементитѣ и за взаимодействието между тѣхъ, ние подразбираме закона на присаждането. Всички елементи сѫ присадки къмъ извѣстни сили на цѣлокупния животъ. Скършите ли тия присадки, вие ще имате истинскитѣ елементи, или силитѣ на великия животъ, скрити въ тѣхъ. Ако единъ день ние успѣемъ да разложимъ живота на неговитѣ първоначални елементи, какво ще остане отъ самия него? — Отъ него ще остане една възвишена, фина материя, хиляди пѫти по-рѣдка отъ най-рѣдката физическа материя, каквато науката познава. Тази материя нѣма да съдържа вече никакви елементи въ себе си, на видъ тя ще бѫде еднородна, проста, но силитѣ, които дѣйствуватъ въ нея, ще бѫдатъ разнородни. Въ такава срѣда, именно, живѣятъ всички напрѣднали сѫщества.

 

Сега, за да разбира човѣкъ вѫтрѣшния смисълъ на нѣщата, той трѣбва да се разглежда като съзнание. Четири състояния отличаватъ човѣка, първото състояние е свръхсъзнанието; второто — подсъзнанието; третото — съзнанието и четвъртото — самосъзнанието. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ два полюса на душата, чрѣзъ които човѣкъ се проявява, Тѣ прѣдставляватъ сѫщината на човѣка. Той нѣкога е живѣлъ въ подсъзнанието и свръхсъзнанието, дѣто се криятъ всички негови възможности. Оттукъ започва истинската наука. Подъ „наука“ разбираме всичко онова, което Божествениятъ Духъ отъ безброй вѣкове насамъ досега е създалъ. Подсъзнанието и свръхсъзнанието прѣдставляватъ двѣ велики течения, които отиватъ къмъ центъра на земята. Подсъзнанието е образувало двѣтѣ Божествени форми — силата и материята. Свръхсъзнанието е образувало силитѣ на живота и на човѣшката мисъль, като два важни центрове за човѣка. Съзнанието е центъръ, въ който се включва цѣлокупния животъ на земята. Самосъзнанието пъкъ включва специално човѣшкия животъ. То съставлява епоха, въ която се е родило сегашното състояние на човѣка. Въ него, именно, е станало отклонението на човѣка отъ правия пѫть. Това отклонение е било необходимо, за да се индивидуализира човѣкъ, обаче въ това индивидуализиране той се е заблудилъ и помислилъ, че може да бѫде самостоятеленъ и да живѣе съвършено самъ. Въ резултатъ на това, той вижда, че неговото тѣло се съвършено разрушава. Тъй щото въ живота на човѣка се забѣлѣзва една постоянна борба, която се съсрѣдоточава между съзнанието и самосъзнанието отъ една страна и подсъзнанието и свръхсъзнанието, отъ друга. Значи, низшиятъ и висшиятъ животъ, т. е. животинскиятъ и Божествениятъ животъ въ човѣка сѫ въ постоянна борба. Самосъзнанието е животъ на низшитѣ чувства у човѣка, на крайния егоизъмъ, на крайното себелюбие, при което човѣкъ не дава възможность никому да се прояви, освѣнъ той самъ. Иска ли нѣкой човѣкъ да направи добро, той му казва: не прави това добро, нищо нѣма да излѣзе отъ него! Ако нѣкой ученъ работи върху извѣстно свое изобрѣтение, той и на него казва: не си губи врѣмето, нищо нѣма да излѣзе отъ тази работа! Казвамъ: когато нѣкой човѣкъ иска да внесе една нова идея въ свѣта, непрѣменно ще се яви нѣкаква реакция противъ него. Защо? — Това се дължи на самосъзнанието, което има амбицията да бѫде на първо мѣсто въ всички случаи. Човѣкътъ на самосъзнанието казва: защо да не съмъ азъ, а да е този? Споредъ закона на самосъзнанието всѣки човѣкъ има мисия въ свѣта, малка или голѣма, която ще извърши, но трѣбва да чака момента за своето проявление. Може би този моментъ да не дойде скоро, но човѣкъ трѣбва съ търпѣние да го дочака. Сегашниятъ свѣтъ не е добрѣ организиранъ и за да се организира, се изисква дълго врѣме. Сѫщото нѣщо става и съ човѣшкия организъмъ. Ако вземемъ прѣдъ видъ, еволюционния законъ и разглеждаме пѫтя, по който човѣкъ е вървѣлъ, ще видимъ всички по-низки форми, прѣзъ които той е миналъ. Напримѣръ, той е миналъ прѣзъ фазата на рибитѣ, на птицитѣ и най-послѣ е дошълъ до фазата на млѣкопитаещитѣ. Какъ се е проявявалъ гениятъ въ морето, когато човѣкъ е минавалъ прѣзъ фазата на рибитѣ? — Тукъ той се проявилъ въ разни форми: нѣкѫде гениятъ се изразилъ въ създаване на особени фенерчета, да си свѣтятъ съ тѣхъ. Наистина, и днесъ ние срѣщаме въ моретата свѣтещи риби. Въ други риби гениятъ се изразилъ въ създаване особени мастилнички, съ течность подобна на мастило, но тѣ не я използували за писане, а за отбрана срѣщу неприятелитѣ; съ тази течность тѣ пръскали въ очитѣ имъ. Въ нѣкои риби гениятъ се изразилъ въ създаване на особени електрически батерии, съ които пакъ се защищавали отъ своитѣ неприятели. Всички тия постижения сѫ резултатъ на Божествения Духъ въ пѫтя на слизането или инволюцията. И когато Духътъ е дошълъ до края на своето слизане, настѫпилъ обратниятъ процесъ — пѫтьтъ на възлизането или възкачването. И тогава Богъ е казалъ: „Сега ще създамъ разумния човѣкъ, който може правилно да мисли, чувствува и дѣйствува, за да тръгне по обратния пѫть, т. е. отъ самосъзнанието къмъ свръхсъзнанието”.

 

Сега, въ пѫтя на възлизането у всички хора се забѣлѣзва желание да бѫдатъ богати, учени, гениални. Това е Божественъ стремежъ. Всѣки човѣкъ иска да стане съвършенъ, стреми се къмъ нѣщо съвършено. Този стремежъ е правиленъ. Животътъ не се заключава само въ ядене и пиене. Яденето и пиенето сѫ само срѣдства, но не и цѣль. Нѣкой иска да нарисува една картина. Това желание е отлично, но въпросътъ е, какъ ще я нарисува: само външната й страна, като художникъ, или ще я изрази словесно, като поетъ. Правилно е човѣкъ да нарисува тази картина въ душата си, тамъ да вложи всичко хубаво, ако иска да я нарисува красиво. Кой може да покаже картината на своята душа? Какво ще бѫде вашето положение, ако нѣкоя тъмна нощь срещнете една душа? Вие ще останете очаровани отъ тази красива гледка. Прѣдъ васъ ще седи нѣкаква човѣшка фигура, но отъ лицето и отъ цѣлото й тѣло ще излиза бѣла, мека свѣтлина, въ която опитното око ще различава седемьтѣ цвѣтни тона, на седемьтѣ цвѣтни гами. Съвременнитѣ учени познаватъ само една цвѣтна гама съ седемь различни цвѣта, а останалитѣ шестъ не познаватъ. Едва сега съвременнитѣ учени започватъ да правятъ опити и наблюдения върху прѣминаване на свѣтлината отъ една гама въ друга. Тѣ правятъ тия опити и денемъ, а не само нощемъ. Когато човѣкъ прави тѣзи опити, той се концентрира, съсрѣдоточва вниманието и погледа си, вслѣдствие на което прѣдъ него настава голѣмъ мракъ. Ако не разбира законитѣ, той ще помисли, че ослѣпява. Който разбира законитѣ, ще разбере, че минава прѣзъ една гѫста зона на земята. Слѣдъ 15 минути концентриране прѣдъ този човѣкъ ще се яви мека, бѣла свѣтлина. Вземе ли да се връща назадъ, той пакъ ще мине прѣзъ сѫщата гѫста срѣда.

 

Казвамъ: такова затъмнѣние или помрачаване често става и въ съзнанието на човѣка. Който не разбира закона, ще се уплаши, а който го разбира, ще концентрира ума си, вниманието си, да запази будность на съзнанието си, докато прѣмине тази тъмна зона. Въ това положение невѣрниятъ ще се отрече отъ Бога, а разумниятъ, търпеливиятъ ще се свърже още по-здраво. Страхливиятъ ще остане въ тази тъмна зона, а безстрашниятъ ще я прѣмине и ще върви напрѣдъ. Данте е прѣминалъ прѣзъ тази зона, но неговата възлюбена — Беатриче — му освѣтявала пѫтя съ своето фенерче, като го развеждала при страдащитѣ и му обяснявала причинитѣ за тѣхнитѣ страдания.

 

И тъй, всѣки човѣкъ самъ създава своитѣ окови, своето робство. Дѣ се крие причината на това? — Вѫтрѣ въ него. Има нѣщо, което се таи въ човѣка и което е въ сила да го зароби. Запримѣръ, нѣкой мисли, че е много добъръ човѣкъ. То е, защото той външно се изявява такъвъ, а не си дава отчетъ, какво става вѫтрѣ въ него. Вземете момата, която иска да се жени. Докато се ожени, тя е весела, засмѣна, любезна съ сватове, съ кумове, съ баща си, съ майка си, но щомъ се ожени, едва изминали два-три мѣсеца, и тя захвърля булото и показва другата си страна. Всички се запитватъ: какво стана съ тази млада булка? Докато бѣше мома, нѣмаше подобна на нея, а сега, не знаемъ, какъ да си обяснимъ тази работа. Дѣ остана красивата мома? Този примѣръ обяснява отчасти само процеситѣ, които ставатъ въ самия човѣкъ. Само по този начинъ, може да се разбере дълбоката философия на живота. Тази велика философия ни свързва съ свѣтове, които седатъ високо въ нашето съзнание. Ще кажете: дѣ сѫ тѣзи свѣтове? — Тѣ сѫ надъ насъ. Въ тѣзи? свѣтове живѣятъ сѫщества разумни, велики, съ култура много по-висока отъ нашата. Нашитѣ мозъци прѣдставляватъ почва, земя за тѣхъ, върху която тѣ оратъ и сѣятъ. Щомъ разработятъ тази почва, тѣ си отиватъ. Ти си философъ, химикъ, богословъ или другъ нѣкакъвъ ученъ и седишъ нѣкѫде, размишлявашъ върху извѣстенъ наученъ въпросъ. Едно отъ тия разумни сѫщества взима своето рало, слиза на земята при тебе и започва да преобръща пластоветѣ на твоята земя. Ти веднага се стрѣскашъ, преставашъ да размишлявашъ и изгубвашъ всичко. Това сѫщество не иска да знае, какъвъ си ти. Колкото Ударътъ отъ ралото на това сѫщество е по-силенъ или по-грубъ, толкова на по-низко стѫпало на развитие се намира то. И тѣзи сѫщества сѫ отъ различна степень на развитие. Освѣнъ това, ралата на едни отъ тѣхъ сѫ желѣзни, на други — сребърни, а на трети — златни. И между тия сѫщества има постоянна борба, защото не сѫ отъ една и сѫща ложа. Едни отъ тѣхъ сѫ отъ Бѣлата ложа, отъ посветенитѣ, а други сѫ отъ черната ложа. Затова, именно, и въ свѣта има два метода на дѣйствие. Когато Богъ създаде човѣка, Той му даде земята да я управлява, но сѫщеврѣменно го държи отговоренъ за всички лоши послѣдствия отъ неговото управление. Невидимиятъ свѣтъ държи отговоренъ за всичко не само човѣка, но и двѣтѣ ложи, които сѫ въ постоянна борба помежду си.

 

Казвате: кой е този невидимъ свѣтъ? Реаленъ ли е той?—Реаленъ е, разбира се. Когато човѣкъ люби, видима, реална ли е неговата любовь? Казватъ за нѣкого: устнитѣ на този човѣкъ се малко зачервили, което показва, че той има любовь. Нима зачервяването на устнитѣ изразява любовьта на човѣка? — Ама очитѣ му свѣтятъ. — Нима очитѣ на човѣка, който люби, трѣбва да свѣтятъ? Така ли се изразява любовьта? На кой пияница не свѣтятъ очитѣ? Или на кой боленъ не свѣтятъ очитѣ, когато има температура? Когато разумниятъ човѣкъ люби, въ очитѣ му се забѣлѣзва особена, мека свѣтлина, а не блѣсъкъ. При това, този човѣкъ обича всички хора, всички сѫщества. Обикновениятъ човѣкъ, когато обича, той прави изборъ: той обича само онзи, отъ когото може да вземе нѣщо. Като отиде при нѣкой богатъ човѣкъ, той го погледне, потупа го по рамото и му се поклони. Ако нѣма пари, и той изчезва, не седи при него.

 

Съврѣменнитѣ естественици говорятъ за кукувицата, че снасяла яйцата си въ гнѣздата на нѣкои малки птички. Питамъ: какъ придоби кукувицата този навикъ, да снася яйцата си въ чужди гнѣзда? Всички говорятъ за тази черта на кукувицата, а при това, колко кукувици има днесъ между съвременнитѣ хора! Слѣдъ като снесе яйцата си въ нѣкое чуждо гнѣздо, кукувицата хвръква и повече не се грижи за тѣхъ. Другата птичка, въ чието гнѣздо сѫ снесени кукувиченитѣ яйца, лежи върху тѣхъ, както и върху своитѣ и ги мѫти. Като се излюпятъ малкитѣ кукувичета, всѣки день тѣ започватъ да изхвърлятъ вънъ отъ гнѣздото по едно отъ другитѣ малки птиченца. Майката се чуди, защо се намалява броятъ на малкитѣ й, но като не знае причината за това, казва си най-послѣ: такава е волята Божия! Тя отглежда грижливо малкитѣ кукувичета, докато единъ день тѣ хвъркнатъ отъ гнѣздото и отидатъ да живѣятъ сами. Сѫщото нѣщо става и въ живота на хората. Когато единъ богатъ човѣкъ дойде у дома ви и започне да разглежда кѫщата, нивитѣ ви и срѣщу тѣхъ ви дава пари съ лихва, той не е ли снесълъ вече въ вашия пологъ своитѣ кукувичи яйца? Не се минава дълго врѣме, и този човѣкъ взима и кѫщата, и нивитѣ ви. Слѣдъ всичко това той ще разправя: азъ направихъ благодеяние на една бѣдна вдовица. Този човѣкъ изхвърли всички яйца отъ полога на майката, като й остави да се грижи само за кукувичето яйце. И слѣдъ това той ще отиде на църква, ще запали една голѣма, дебела свѣщь и които го видятъ, ще кажатъ за него: добъръ, благочестивъ е този човѣкъ. Той прави голѣми добрини, подарява много нѣща на бѣднитѣ хора. Ние благодаримъ за такива подаръци и благодеяния. Свѣтътъ не се нуждае отъ такива добрини. Това не е култура, това не е Божественъ актъ. Такива благодеяния сѫ резултатъ на човѣшкия егоизъмъ. Много добри, гениални хора сѫ били мѫчени и загинали отъ такива добрини. Азъ съмъ наблюдавалъ, какво правятъ птичкитѣ, съ цвѣтоветѣ на дърветата и на цвѣтята. Тѣ хвъркатъ отъ клонъ на клонъ, откѫсватъ си единъ, втори, трети цвѣтъ отъ дървото и си чистятъ клюна съ него. Послѣ го хвърлятъ на земята. Цвѣтоветѣ падатъ единъ слѣдъ другъ, но птичкитѣ не искатъ да знаятъ за това. Колко пѫти нѣкой човѣкъ ще кацне върху току що разцъвтѣлитѣ хубави мисли и чувства на другъ човѣкъ, ще ги откѫсне, ще ги захвърли на земята, безъ да иска да знае! Нѣкой човѣкъ се замислилъ за добъръ и чистъ животъ, иска да служи на Бога, но срѣща го другъ и му казва: какво си се замислилъ? Защо се занимавашъ съ глупави работи? Я си вземи единъ билетъ, че иди на нѣкой концертъ или на нѣкое прѣдставление! Казвамъ: ако театърътъ или концертътъ могатъ да дадатъ на човѣка нѣщо по-хубаво за душата му отъ молитвата, нека отиде тамъ. Но ако тѣ не могатъ да дадатъ нужната храна за душата му, по-добрѣ нека той се моли на Бога, нека работи за своето усъвършенствуване. Ние не трѣбва да поставяме граница между тѣзи нѣща. Трѣбва ли да се поставя прѣграда между живота на свѣтския и на религиозния човѣкъ? Когато религиозниятъ човѣкъ свърши работата, която му е опрѣдѣлена за деня, той трѣбва да се помоли на Господа, да благодари за работата, която е свършилъ и да Го запита: Господи, мога ли сега да отида на театъръ или на концертъ? Кое прѣчи на духовния човѣкъ да слуша музика? Че кой създаде музиката? И музиката има своето мѣсто и прѣдназначение въ живота. Тя е необходима като почивка въ живота на човѣка. Сѫщевременно тя съединява душитѣ на хората. Днесъ съ музиката си служатъ и въ войнитѣ, съ нея въодушевяватъ, настройватъ войницитѣ за бой. Като надуятъ онѣзи медни трѫби, и войницитѣ се настройватъ. Кръвьта имъ закипи въ жилитѣ, тѣ сграбчватъ пушкитѣ си и тръгватъ на бой. Не се минаватъ нѣколко минути, и музиката заглъхва, не се чуватъ вече нейнитѣ звуци, но се чуватъ гърмежи отъ гранати и картечници. Музикантитѣ изчезватъ, а слѣдъ тѣхъ се разнасятъ бумтежитѣ на орѫдията. Послѣ се чуватъ охкания, плачове. Истинска музика е тази, която изразява съ особена гама — гама на миръ, примирение между всички неприятелски войски. Когато истинскитѣ музиканти засвирятъ, войницитѣ забравятъ всичко наоколо си: тѣ забравятъ, че трѣбва да воюватъ, забравятъ, че неприятельтъ ги прѣслѣдва и спиратъ всѣкакви военни дѣйствия. Щомъ засвири тази музика, и отъ двѣтѣ страни боятъ прѣстава. Войницитѣ и отъ двата лагера измѣнятъ разбиранията си и казватъ: да спремъ сраженията! Да се помиримъ! По този начинъ, именно, войната ще се избегне.

 

Мнозина, като ме слушатъ, казватъ: това сѫ бабини деветини. Питамъ: ами когато хората отиватъ на война и се убиватъ, и на отличилитѣ се въ войната даватъ кръстъ за храбрость, това не сѫ ли бабини деветини? Азъ разбирамъ човѣкъ да страда, но за какво? — Да страда, за да спаси нѣкого, а не да го убие. Така страда разумниятъ човѣкъ. Когато излиза срѣщу неприятеля си съ ножъ, той не го убива, но само го простре на земята и си заминава. И послѣ, когато неприятельтъ му се съвземе, той му казва: слушай, братко, има другъ начинъ за воюване отъ този, който ти знаешъ. Истинското юначество не седи въ това да вадимъ очитѣ си, да рѣжемъ рѫцѣтѣ и краката си, да се раняваме въ гърдитѣ и да оставаме инвалиди на цѣлъ животъ. Истинското воюване е чрѣзъ закона на Любовьта. Едно врѣме хората сѫ воювали съ Любовьта, но сега воюватъ съ разни орѫжия. Въ съврѣменнитѣ сѣмейства и жената, и мѫжътъ воюватъ. Жената готви нѣщо за обѣдъ, рѣже месото, приготовлява го, но въ това врѣме мѫжътъ й каже нѣщо, скаратъ се и тя, безъ да мисли много, мушне го съ ножа и го нарани. Послѣ викатъ лѣкарь, но мѫжътъ се срамува да каже на лѣкаря, че жена му го ранила, а казва, че падналъ нѣкакъ-си и се ранилъ. Другъ пѫть мѫжътъ мушне жената съ ножъ. Нашата цѣль не е да осѫждаме личнитѣ отношения на хората, но казваме, че по този начинъ свѣтътъ не може да се поправи.

 

Съврѣменнитѣ хора се гордѣятъ съ своятъ култура, съ своитѣ велики и гениални хора, но казвамъ: когато дойде нѣкаква епидемия, напримѣръ тифусъ, тогава и гениалниятъ човѣкъ, както и обикновениятъ, изгубва съзнание, започва да бълнува. Този човѣкъ прѣди заболяването си е разсѫждавалъ като философъ, очудвалъ е всички съ своитѣ заключения и изводи, а сега се намира въ положението на сомнамбулъ, който разправя, че виждалъ дѣдо си, баба си, които прѣди години сѫ заминали за онзи свѣтъ. Всички наоколо му го гледатъ, чудятъ се, намиратъ, че не е съ всичкия си умъ. Питамъ: дѣ остана гениалностьта на този човѣкъ? Всички виждатъ, че е станалъ нѣщо съ него, но какво е станало, не знаятъ и затова казватъ: полудѣлъ е нѣщо. Той казва на жена си: знаешъ ли, че азъ видѣхъ дѣдо си? Жена му казва: горкиятъ, полудѣлъ е малко, не е съ всичкия си умъ. Не се минаватъ и 4 ÷ 5 мѣсеца, гледате — този човѣкъ оздравѣлъ, разсѫждава добрѣ, правилно, както и по-рано. Като оздравѣе, хората пакъ се чудятъ, какъ е оздравѣлъ. Когато нѣкой човѣкъ заболѣе и послѣ се излѣкува, хората се чудятъ на това, а когато подкупятъ нѣкого, за да обере милионитѣ на нѣкой богаташъ, на това не се чудятъ. За да оправдаятъ тази постѫпка, тѣ я наричатъ „комисионна търговска сдѣлка”. Тази крайна алчность, която днесъ е обхванала цѣлия свѣтъ, прѣпятствува и на наука, и на религия, и на изкуства, и на духовенъ животъ, както и на свободната мисъль въ човѣка.

 

Казвамъ: всички будни, съзнателни души, които любятъ Бога и разбиратъ, че животътъ има велико прѣдназначение, тѣ ще оправятъ свѣта, тѣ ще го организиратъ. Само добритѣ, съзнателнитѣ хора могатъ да градятъ. Лошитѣ хора само разрушаватъ. Ние можемъ да очакваме спасението, организирането и възпитанието на хората да стане само отъ съзнателнитѣ, отъ добритѣ хора, които работятъ отъ вѣкове насамъ. Човѣкъ не е дошълъ на земята, като кукувиче яйце, той има далеченъ произходъ. Човѣкъ е дохождалъ много пѫти на земята и си е заминавалъ, но сега вече цѣлото човѣчество се намира прѣдъ единъ вѫзелъ, дѣто старата култура залѣзва, а новата изгрѣва. Сега изгрѣва новото слънце. Значи, въ свѣта сѫществуватъ двѣ слънца: едното слънце е физическото, което всички виждаме сутринь да изгрѣва, а вечерь да залѣзва; другото слънце е духовното, което виждатъ само адептитѣ и светиитѣ. Тѣ се обръщатъ къмъ него съ думитѣ: „О, слънце на нашия животъ!” Това слънце, именно, е сѫщинското, което всички хора не виждатъ, понеже нѣматъ съотвѣтенъ органъ, съ който могатъ да го виждатъ. Значи, истинското слънце не е видимо. Защо умираме ние? — Понеже постоянно гледаме на физическото слънце. Топлината и свѣтлината на физическото слънце, както и всички явления, които ставатъ въ него, произвеждатъ въ хората извѣстна дисхармония, вслѣдствие на което въ тѣхъ се създава ненормаленъ апетитъ. Това е, защото хората не могатъ да възприематъ и използуватъ правилно слънчевата енергия.

 

Съвременнитѣ учени и до днесъ още не сѫ опрѣдѣлили, каква храна трѣбва да употрѣбяватъ хората. Религиознитѣ хора казватъ: човѣкъ трѣбва да яде само хлѣбъ. — И това още не е идея. Ако брашното, което се употрѣбява е млѣно прѣди една или повече години и се е вгорчило, тогава хлѣбътъ не може да бѫде истинска храна на човѣка. И слѣдъ това ще дойде нѣкой майсторъ да ни прѣпорѫчва различни методи за приготвяне на хлѣба. По какъвто начинъ и да го приготвяме, този хлѣбъ е отъ вгорчено брашно. Този хлѣбъ е отровенъ вече — нищо повече. Слѣдователно, старото брашно трѣбва да се бракува. Хлѣбъ трѣбва да се прави отъ ново, отъ прѣсно жито и да го ядете съ благодарность и любовь. Приемете ли го по този начинъ, то ще внесе въ васъ и поезия, и музика. Подъ думитѣ „поезия, музика и наука” се разбира възвишеното и благородното въ човѣка. Истински учениятъ е едноврѣменно и поетъ, и музикантъ. Когато единъ ученъ употрѣбява цѣли 20 години за изучаване живота на една микроба, той е истински поетъ и музикантъ. Тѣзи наблюдения върху микробата прѣдставляватъ за него цѣла музика: накѫде се завъртѣла микробата, какви движения направила и т. н. И съ какво търпѣние описва той всичко това! Питамъ: какво се крие въ движенията на тази микроба? Това не интересува обикновения човѣкъ, но учениятъ изслѣдва, изучава и най-дребнитѣ прояви на тази микроба. Ще кажете: възможно ли е да има нѣкаква музика въ движенията на една микроба? За онзи, който разбира това, има музика: за онзи, който не разбира, никаква музика не може да сѫществува въ движенията на една микроба. Истинскиятъ музикантъ схваща и най-тънкитѣ духовни преливания между седемьтѣ тона на гамата, но обикновениятъ музикантъ не ги долавя.

 

Какво прѣдставляватъ съврѣменната музика и съврѣменнитѣ музиканти? Съврѣменната музика е механическа. Музикантитѣ пъкъ още не сѫ дошли до положението да схващатъ онѣзи тънки вибрации, онѣзи духовни преливания на тоноветѣ. Засега тѣ схващатъ само обикновенитѣ вибрации на тоноветѣ. Съ това ние не правимъ никакъвъ упрѣкъ на съвременната музика, но изнасяме положението, до което тя е достигнала. Азъ наричамъ духовенъ човѣкъ онзи, чието пѣние може да се чуе на километри разстояние, а дори и въ Америка. Неговиятъ гласъ е мекъ, приятенъ, но сѫщеврѣменно толкова силенъ, че никакво разстояние не е въ сила да го заглуши, той се разнася далечъ въ пространството. Сега казватъ за нѣкой човѣкъ, че пѣе съ душа, но гласътъ му се чува на разстояние едва стотина метра. Великъ пѣвецъ е онзи, който може да прѣобрази човѣка. Ако нѣкой търговецъ чуе единъ великъ пѣвецъ и разбере неговото пѣние, въ него моментално трѣбва да стане голѣмъ прѣвратъ. Щомъ се върне дома си, той веднага трѣбва да вземе тевтеритѣ си, да заличи въ тѣхъ всички лъжи, всички неправди и да каже: по този начинъ не може да се живѣе. Отъ днесъ азъ обръщамъ нова страница на своя животъ и започвамъ да живѣя по правилата на новата музика. Ако пъкъ този търговецъ види една картина на нѣкой великъ художникъ, която изобразява Любовь, миръ, благость, той трѣбва да се прѣобрази веднага и като отиде у дома си, да каже: отъ днесъ турямъ новъ редъ и порядъкъ въ живота си!

 

Мнозина съжаляватъ бѣднитѣ и тръгватъ да имъ събиратъ помощи. Казвамъ: има единъ родъ сиромашия, която е желателна за всички. При този видъ сиромашия човѣкъ изработва своето търпѣние. Този сиромахъ изпада до дъното на живота, дѣто изгубва съзнанието си и прѣстава да мисли за нѣкакво външно богатство. Той започва да търси богатството вѫтрѣ въ себе си. Въ този смисълъ, всички велики, всички гениални хора сѫ били все сиромаси. Дѣ се роди Христосъ, напримѣръ? Въ златна люлка и въ царски палатъ ли се роди Христосъ? Гениалниятъ човѣкъ не се нуждае нито отъ златна люлка, нито отъ царски палатъ. Златната люлка, царскиятъ палатъ, това е неговиятъ мощенъ духъ, неговото будно съзнание.

 

„Търпѣнието да бѫде дѣло съвършено, за да бѫдете съвършени и цѣли, безъ никакъвъ недостатъкъ”. Търпѣние се изисква сега отъ всички съврѣменни хора. Като душа, човѣкъ има велико прѣдназначение на земята. Нѣкой казва: всичко може да се постигне чрѣзъ молитвата. Нима животътъ се заключава само въ молитвата? Другъ пъкъ казва: всичко се постига чрѣзъ мисъльта, — Нима животътъ се заключава само въ мисъльта? Трети казва: всичко се постига чрѣзъ науката. — Нима животътъ се заключава въ бактериологията — въ изучаване на микробитѣ, или въ психологията — въ изучаване душевнитѣ състояния на човѣка, или пъкъ въ другъ нѣкой отрасълъ на науката, или най-послѣ въ изучаване на тоноветѣ? Не, има една вѫтрѣшна цѣлокупность между всички прояви на живота. Три думи само сѫ въ състояние да изразятъ тази цѣлокупность. Тѣзи думи сѫ: Любовь, Мѫдрость и Истина. Любовьта носи Божествения животъ, изразъ на вѣчна хармония. Мѫдростьта носи Божествената свѣтлина и Божественото знание, които създаватъ красота, редъ и порядъкъ въ живота. Истината дава насока въ живота. Всѣка звѣзда, всѣко слънце се дължи на Истината. Истината говори съ слънцата. Мѫдростьта — съ планетитѣ, а Любовьта е толкова снизходителна, че е слѣзла на земята да говори и съ хората, и съ най-низкостоещитѣ сѫщества. Понеже Истината говори съ слънцата, далечна и висока е нейната цѣль. Да се разговаряшъ съ разумното слънце; да седишъ съ хиляди години въ небесата; да правишъ добро, безъ да знаятъ името ти; да бѫдешъ великъ поетъ, безъ да знаятъ името ти, други да се кичатъ съ твоето име, а ти само да се радвашъ, това значи да бѫдешъ гениаленъ човѣкъ. Това значи да живѣешъ съ душитѣ и между тѣхъ, безъ да подозиратъ тѣ подобно нѣщо. Слѣдователно, между всички души има вѫтрѣшна връзка.

 

Ще ви приведа единъ мистиченъ разказъ за дъщерята на единъ отъ египетскитѣ фараони, който се наричалъ Тодъ — Сабатъ, а дъщеря му — Сабуенъ. Бащата много обичалъ дъщеря си. Тя имала двѣ лица: прѣдъ баща си тя се явявала съ красиво лице; когато се явявала между хората, ставала толкова грозна, че всички били принудени да правятъ гримаси. Вслѣдствие на това, у нея се развила такава жестокость, че тя издала заповѣдь да се извадятъ очитѣ на този, който се осмѣли да направи прѣдъ нея нѣкаква гримаса. Когато излизала на разходка, всички й се кланяли до земята, отъ страхъ да не би, като я погледнатъ, да направятъ нѣкаква гримаса. Тя не знаела, какво нѣщо е любовь, какво нѣщо е милость. Обаче, въ една отъ своитѣ разходки, нѣкѫде далечъ изъ Тибетскитѣ планини, тя срещнала единъ младъ, красивъ овчарь, съ такова изразително лице, че се влюбила въ него, за пръвъ пѫть въ живота си, и забравила своята грозота. Тя нищо не искала отъ него, освѣнъ да съзерцава неговата красота.

 

Питамъ: защо грѣшатъ съвременнитѣ хора? — Защото тѣ искатъ съ своята грозота да бѫдатъ велики хора. Съ грозотата си човѣкъ не може да бѫде нито великъ, нито гениаленъ. Когато човѣка се влюби въ Бога, само тогава той ще придобие Божественото въ себе си, само тогава ще стане великъ и гениаленъ. Кога стана Толстой великъ. Като четете живота на Толстоя, виждате, че той се молѣше на Бога за пробуждане на висшето съзнание у него. Той бѣше дошълъ до самоубийство, но щомъ се влюби въ Бога, каза: „Досега азъ бѣхъ само единъ разбойникъ, и животътъ нѣмаше смисълъ за мене, но сега вече придоби смисълъ и разбирамъ, за какво трѣбва да живѣя”. Два разбойника има въ свѣта: единиятъ е този, когото разпнаха на кръстъ заедно съ Христа. Той се молѣше на Христа да помене и него въ Царството Божие. Другиятъ разбойникъ съмъ азъ, но още не съмъ разпнатъ. Какво трѣбва да правя сега?” Слѣдъ това въ ума на Толстоя се роди свещената идея да посвети живота си на Бога. Отъ този моментъ въ живота на Толстоя стана голѣмъ прѣвратъ. Ако рускиятъ народъ и руското духовенство бѣха приели възвишенитѣ идеи на Толстоя, тѣ щѣха да бѫдатъ сега въ съвсѣмъ друго положение отъ днешното. Азъ не говоря за външния животъ на Толстоя, но за вѫтрѣшния; азъ не говоря и за неговата първа литературна дѣятелность, къмъ която се отнася романътъ „Война и Миръ”, но имамъ прѣдъ видъ една отъ неговитѣ послѣдни работи — романа „Възкресение”, съ който Толстой се опита да примири личния си животъ съ Бога. Той намѣри разрѣшение на този въпросъ, но нѣмаше условия да го прояви и затова трѣбваше да замине за онзи свѣтъ, а Русия да прѣживѣе единъ голѣмъ катаклизъмъ. Въ сътресенията, които и до сега още прѣживява рускиятъ народъ, се изрази събралата се отъ хиляди години негова карма. Дворянството, духовенството, както и цѣлиятъ руски народъ трѣбва да се прѣчисти и да се пробуди въ него Божественото съзнание, слѣдъ което Толстой отново ще дойде между руския народъ, за да завърши започнатата си работа. Божието дѣло никога не пропада! — такъвъ е законътъ. Всѣко възвишено и благородно дѣло, което е започнато веднъжъ, ще се завърши, но затова се изисква вѣра. Човѣкъ не може да свърши всичката си работа само въ единъ животъ. Колкото свърши въ единъ животъ, той трѣбва да е доволенъ и да бѫде готовъ, като дойде ангелътъ на смъртьта, да си замине, а не да бѣга, както е направила една негърка — християнка въ Америка.

 

Една стара негърка, християнка, като изпаднала въ тежки условия на живота, пожелала да си замине. Всѣка вечерь се молела на Бога, да изпрати нѣкой ангелъ да й вземе душата. Тя виждала, че нѣма кой да я обича, нѣмала нигде никого близъкъ, и животътъ й се обезсмислилъ. Единъ студентъ, който живѣелъ близо до дома й, чулъ единъ день молитвата й, и понеже билъ веселъ, духовитъ момъкъ, рѣшилъ да й устрои една шега. Той съобщилъ това на единъ свой другарь, и рѣшаватъ двамата заедно да устроятъ шегата. Единиятъ отъ тѣхъ се прѣобразилъ на арахангелъ Михаилъ, съ ножъ въ рѫка, а другиятъ го придружава. Отишли до колибата й и почукали: „Кой тамъ?”— Арахангелъ Михаилъ. Богъ чу молбата ти и ме праща да взема душата ти. — Кажи му, че бабата я нѣма тукъ.

 

Казвамъ: докато арахангелъ Михаилъ не е дошълъ, всѣки е герой, готовъ да се пожертвува, но щомъ дойде арахангелъ Михаилъ, този герой казва: кажете му, че когото търси, нѣма го тукъ. Азъ съмъ срѣщалъ много религиозни хора, на които, като се каже, че Христосъ иде на земята, тѣ казватъ: това не може да бѫде; не е дошло още врѣмето за идването на Христа. Защо не е дошло още това врѣме? — Защото, ако Христосъ дойде още днесъ на земята, Той ще попрѣчи на интереситѣ и на духовенството, и на търговцитѣ, и на управляващитѣ, и на музикантитѣ. Дойде ли Христосъ, опѣвания нѣма да има, защото мъртвитѣ ще възкръснатъ; търговски взимания-давания нѣма да има; политически партии нѣма да има — всички хора ще бѫдатъ истински братя и сестри помежду си; кабарета нѣма да има, а съ това заедно и тѣхнитѣ музиканти ще прѣстанатъ да свирятъ. Сега, погледнете въ нѣкой локалъ, на маситѣ чаши, пълни съ вино, а прѣдъ тѣхъ седатъ хора, пиятъ и се разговарятъ: хубаво нѣщо е класическата музика! — Какво свирятъ тия музиканти? Деветата симфония на Бетховена. Казвамъ: ако музикантитѣ биха разбрали гениалната идея, която Бетховенъ е вложилъ въ своитѣ симфонии, тѣ сами биха се обновили, прѣобразили, та като свирятъ, щѣха да произведатъ съвсѣмъ другъ ефектъ върху слушателитѣ си. При такова изпълнение, всичката публика би напуснала кабаретата и би замислила за новъ, чистъ животъ. А сега, и кабаретната публика продължава своя животъ, и музикантитѣ се връщатъ измѫчени и изтощени. Това не е музика. Истинскиятъ музикантъ или актьоръ, като слѣзе отъ сцената, трѣбва да е въодушевенъ, подигнатъ духомъ. Така трѣбва да се чувствуватъ въ работата си и учителитѣ, и художницитѣ, и поетитѣ, и майкитѣ, и бащитѣ; въ живота на всѣки едного ще има растене, подемъ нагорѣ. Това е резултатътъ на Божественото въ човѣка, на Любовьта, която иде въ свѣта.

 

Търпѣние трѣбва на свѣта! При сегашнитѣ страдания, хората отъ цѣлия свѣтъ трѣбва да си подадатъ взаимно рѫка, да отправятъ едни къмъ други обща мисъль за организиране. Възвишенитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, които сѫ завършили своята еволюция, търсятъ съработници въ новата култура — хора съ чисти сърдца и свѣтли умове. Мислите ли вие, че самъ Господъ и ангелитѣ ще слѣзатъ на земята да уреждатъ човѣшкитѣ работи? Сами тѣ нѣма да слѣзатъ, но ще се изявятъ чрѣзъ готовитѣ за работа хора, които живѣятъ на земята. Ще кажете: какво ще стане съ нашитѣ стари мисли и възгледи? Ще ги изпратите нагорѣ, къмъ свѣтлитѣ сѫщества отъ невидимия свѣтъ, дѣто ще ги реорганизиратъ и ще ви ги изпратятъ прѣобразени, обновени. Затова се изисква смѣлость, а не малодушие. Въ това се крие вѫтрѣшната философия, вѫтрѣшното разбиране на живота. Ние говоримъ за душитѣ на хората, а не за тѣхнитѣ сърдца и умове, въ които има странични, външни влияния и елементи. Душата и духътъ прѣдставляватъ истинското жилище на човѣка. Казва се, че човѣкъ трѣбва да има благородна и възвишена душа, мощенъ духъ, за да придобие качествата на търпѣнието.

 

Нѣкоя сестра лежи болна, а друга хлопа на вратата и казва: отвори ми! — Не мога да ти отворя, защото не съмъ разположена. Първата чака вънка, но нѣма търпѣние и си отива докачена. Тя си казва: азъ искамъ да я посѣтя, да й направя добро, а отгорѣ на това тя не ме приема. — По-голѣмо добро ще й направишъ, като не я безпокоишъ. Ако ти си онзи истински човѣкъ, който иска безкористно да направи едно добро, трѣбва като дойдешъ до вратата на болния, само да се помолишъ, и тя сама по себе си да се отвори. Има ли нужда тогава да хлопашъ? Ти ще седишъ отвънъ тихо и спокойно, безъ да смущаватъ брата или сестра си, и вратата ще се отвори. При това, като отивате при боленъ, нѣма да му разправяте, че банка Гирдапъ или друга нѣкоя банка пропаднала, та да не се стресне за своитѣ пари, да мисли, че и тѣ сѫ пропаднали. Отивате ли при боленъ, ще му кажете: не се смущавай, нищо опасно нѣма въ твоето положение. И азъ бихъ желалъ да съмъ на твое мѣсто. А сегашнитѣ хора живѣятъ повече съ отрицателни мисли и чувства и казватъ: нѣма добри, нѣма честни хора въ свѣта! Не, и добри, и честни хора има въ свѣта, но въ умоветѣ и сърцата на хората се наслоили утайки отъ миналото, вслѣдствие на което тѣ изгубватъ доброто разположение на духа си. Човѣкъ трѣбва да се освободи отъ тѣзи утайки. Има моменти въ живота на човѣка, когато той се мисли гениаленъ когато е готовъ на всички подвизи, на всички жертви. Не се минава много врѣме, и той отстѫпва. Човѣкъ трѣбва да постоянствува, да се бори съ своитѣ слабости, докато надделѣе

 

Единъ човѣкъ, голѣмъ пияница, пилъ цѣли 20 години наредъ и продавалъ всичко, каквото ималъ, докато нападналъ въ положението на послѣденъ сиромахъ. Какви ли не опити правилъ презъ това врѣме, той самъ за да се откаже отъ пиянството но не могълъ. Кѫде не ходилъ прѣзъ това врѣме; при владици, при свещеници, да му четатъ; при баби, да му баятъ, нищо не помагало — той не могълъ да се откаже отъ пиянството. Минавалъ единъ день той покрай една кръчма, влѣзълъ вѫтрѣ и си порѫчалъ половинъ кило вино. Взелъ една голѣма чаша, налѣлъ виното въ нея и казалъ: досега ти бѣше господарь, азъ — слуга; отсега нататъкъ ти ще бѫдешъ слуга, а азъ господарь! Слѣдъ това си налѣлъ една чаша студена вода, дигналъ я до устата си и я изпилъ. Желанието му за вино треперѣло отвѫтрѣ, искало му се да пие вино, но пилъ студената вода. Послѣ поднесълъ чашата съ виното до устата си, но не пилъ и пакъ я сложилъ на масата. Кръчмарьтъ наблюдавалъ отдалечъ, какво прави този човѣкъ. Той повторилъ 20 ÷ 30 пѫти сѫщото: дигалъ чашата до устата, и пакъ я оставялъ на масата, безъ да пие. Най-послѣ далъ виното на единъ бѣденъ човѣкъ, платилъ на кръчмаря и излѣзълъ. Така продължавалъ той нѣколко дни наредъ, все сѫщия опитъ правилъ, докато най-послѣ си казалъ: азъ съмъ човѣкъ и мога да бѫда господарь на себе си. Нѣма вече да пия!

 

Нѣкой казва: азъ имамъ извѣстни слабости, наслѣдени отъ родителитѣ ми. Човѣкъ може да надделѣе на всички наслѣдени черти. Отъ него зависи да бѫде добъръ, ученъ, музикантъ, гениаленъ човѣкъ и т. н. Богъ е вложилъ въ човѣка всички възможности за прѣодоляване на мѫчнотиитѣ въ живота. Но ние трѣбва да живѣемъ съобразно великия Божи Законъ, съобразно великия Божи планъ, който работи въ насъ. И тогава, като срещнемъ нѣкой човѣкъ, да знаемъ, че и у него работи Богъ, както и у насъ. За всички хора Той е прѣдвидилъ такива велики блага, каквито нашитѣ умове не сѫ въ състояние да схванатъ. Великото, което иде въ свѣта, безразлично отдѣ, дали отъ Америка, отъ Франция или отъ Англия, е прѣдвидено и приготвено отъ Бога. Всички велики музиканти, поети, художници, учени работятъ за спасението на човѣчеството. Чрѣзъ тѣхъ невидимиятъ свѣтъ ще повдигне хората.

 

Казвамъ: задачата на човѣчеството не седи въ търсене на своето спасение. Ако е въпросъ за спасение, ние и безъ това сме спасени; ако е въпросъ за култура, ние и безъ това сме културни; ако е въпросъ за знания, ние имаме знания. Направете слѣдния опитъ: поставете единъ човѣкъ въ четвърта степень магнетиченъ сънъ, и той веднага ще се прояви като гениаленъ, като ученъ човѣкъ. Той ще може да прѣдсказва на хората, кой кога ще заболѣе, отъ каква болесть, именно, и кога ще оздравѣе; освѣнъ това той ще може да прѣдсказва, кому кѫщата ще изгори, кому жената или дѣцата ще умратъ прѣзъ дадената година и т. н. Събуди ли се отъ магнетичния сънъ, той става така обикновенъ, както е билъ прѣди заспиването: той вече не знае нищо особено и не помни, какво е говорилъ. Сѫщото е ставало и съ пророцитѣ отъ миналитѣ епохи. Богъ ги е поставялъ въ такъвъ магнетиченъ сънъ, и тѣ сѫ пророкували, както за тогавашнитѣ врѣмена, така и за това, което става въ сегашнитѣ врѣмена и което ще стане въ послѣднитѣ години отъ 27 ÷ 32. Тѣзи послѣдни години ще бѫдатъ години на землетресения, на наводнения, на голѣми циклони, на войни и несъгласия между хората. Съвременнитѣ хора ще бѫдатъ свидѣтели на тия времена, за които сѫ говорили пророцитѣ прѣди нѣколко хиляди години. И днесъ се срѣщатъ такива пророци и въ Китай, и въ Япония, и въ Америка, и въ Англия, и въ Франция, навсѣкѫде, и управляващитѣ се вслушватъ вече въ тѣхнитѣ прѣдсказания. Тия пророци казватъ: ако съвременнитѣ народи не се откажатъ отъ своята алчность, ако не разрѣшатъ правилно мѫчнотиитѣ и противорѣчията на своя животъ и не изпълняватъ волята Божия, тѣ ще минатъ прѣзъ голѣми изпитания и страдания. Кармата на всички народи е назрѣла вече. Сега е врѣме за ликвидация, за разплащане. Казано е въ Писанието: „Ще въздамъ на всички споредъ дѣянията имъ”. Значи, всичко непотрѣбно, всичко нечисто, събрано отъ хиляди вѣкове насамъ, ще се запали да изгори, вслѣдствие на което всички народи ще минатъ прѣзъ голѣмъ огънь. Азъ не казвамъ това, за да ви плаша, но да ви обърна внимание върху великитѣ Божии закони, които управляватъ свѣта.

 

И тъй, отъ насъ зависи изправянето на свѣта. Добритѣ хора ще спасятъ свѣта. Отъ всички краища на земята добритѣ хора трѣбва да си подадатъ рѫка, да се обединятъ въ името на Божията Любовь, Мѫдрость и Истина и да внесатъ между хората новата култура, съ всички нейни блага и придобивки. Велико е бѫдещето на земята. И затова, старитѣ да казватъ: ние ще се подмладимъ! Младитѣ да казватъ: ние ще вършимъ волята Божия! Слабитѣ въ вѣрата да казватъ: нашата вѣра ще се засили! Онѣзи, на които сърдцата сѫ празни, да казватъ: нашитѣ сърдца ще се напълнятъ съ животъ! Богъ се проявява въ свѣта. Нѣма да мине много врѣме, и вие ще Го опитате. Кога ще бѫде това, азъ не опредѣлямъ, никакъвъ срокъ не давамъ. Не казвамъ, че това ще стане слѣдъ 10, слѣдъ 100, или слѣдъ 1000 години, но ви говоря за нѣща, които вие сами ще провѣрите. Вие сте съвременници на това, което става и което ще стане. Ако вървите въ Божия пѫть, ще се радвате; не вървите ли въ този пѫть, главата ви ще побѣлѣе. Ние не говоримъ за религия на формитѣ, но говоримъ за религия на съвършенъ миръ и порядъкъ, за религия, която внася любовь между хората, а не раздори и недоразумѣния. Човѣкъ, който има такава религия въ себе си, отъ камъка вода ще изкара, и камъкътъ въ хлѣбъ ще прѣвърне. Седне ли той върху нѣкой камъкъ и се усѣща гладенъ, нѣма да се чуди, отдѣ да вземе хлѣбъ, но ще хлопне съ прѫчицата си на камъка, той веднага ще се отвори и оттамъ, прѣзъ една врата, ще донесатъ прѣдъ него най-хубавото ядене и прѣсенъ бѣлъ хлѣбъ. Той ще се нахрани добрѣ, ще хлопне съ прѫчицата си, и вратата отново ще се затвори. Питамъ: отъ какво ще се плаши онзи, който владѣе това изкуство? Слѣдъ това този човѣкъ иска да си посвири малко. Той пакъ ще тропне съ прѫчицата си, и друга врата ще се отвори прѣдъ него: той ще влѣзе въ едно отдѣление съ различни инструменти и ще си избере, който инструментъ иска. Ще си посвири, ще си попѣе и по сѫщия начинъ ще върне инструмента. Ще кажете: наистина, възможно ли е всичко това? — Възможно е. Това сѫ най-хубавитѣ нѣща, които се пазятъ въ тайна. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣшкиятъ умъ, човѣшкото сърдце, човѣшката душа и човѣшкиятъ духъ сѫ създали, се пазятъ въ тайна; тѣ не се пишатъ на книги, които се разрушаватъ. Най-хубавитѣ нѣща, които човѣчеството е създало отъ своето начало досега, се пазятъ въ тайна. Когато дойде шестата раса на земята, всички тия велики нѣща ще се изнесатъ, и тогава хората ще кажатъ: миналитѣ страдания не могатъ да се сравнятъ съ настоящитѣ блага. Казвате: ще помнимъ ли това? — Всичко ще си припомните. У васъ ще се пробуди друго съзнание, което ще обхваща и самосъзнанието, и подсъзнанието, и свърхсъзнанието. Всички тия съзнания ще се обединятъ въ едно, и тогава вие ще видите Божественото начало и човѣшкия край, както и човѣшкото начало и Божествения край. Тѣзи двѣ начала ще се съединятъ въ едно.

 

Казвамъ: докато дойде това врѣме, за всинца ви е необходимо търпѣние. Само чрѣзъ търпѣние ще дочакате врѣмето, когато всички души, които сѫ готови да служатъ на Бога, направятъ връзка съ него и започнатъ война за побѣда на злото и възстановяване на доброто. Само по този начинъ Божията Любовь, Мѫдрость и Истина ще царуватъ въ този свѣтъ.

 

Бесѣда отъ Учителя, държана на 30 януарий 1927 година въ гр. София.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...